Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (63)

63.

Погледът на Трайстин се отклони от тънкия сноп листове на масата към трите отделни секции на оборудването върху леглото. Подобен на пистолет лазерен прожектор, кабел и плосък усилвател на електрическото напрежение, който можеше да носи под дрехите си. Би могъл да сглоби компонентите далеч по-бързо, създавайки лазер от стандартен тип, ала първоначалният му план изискваше лазер с по-широк обхват — нещо, което можеше да създаде огромен стълб от пламъци, а не просто голям хирургически прорез през човешкото тяло. В крайна сметка нима всяко божество не бе използвало стълб от пламъци в някой период от съществуването си?

Цели три дни кара колата си навсякъде из Уайстух и проучва общия архитектурен план на града, като междувременно сглобяваше лазерното устройство на леглото и подготвяше откъси от светото писание, които трупаше на голяма купчина върху масата. Ала все още не беше готов със своя план. Работеше в обратен ред: първо осигуряваше теологичната обосновка и необходимата конфигурация на оръжията, едва тогава се стремеше да установи дали би могъл да ги включи в плана си, ако въобще можеше да нарече обърканите мисли в главата си план.

Да принесе Юнкла в жертва на Бога — нещо като жертвоприношение — му се струваше смехотворно, ала все пак беше нещо по-добро от безсмисленото убийство, свързано с коалицията, по-добро от безполезната смърт на още един войник. По някакъв начин… трябваше да го свърже по-здраво с вярата на възвращенците, но не бе постигнал особен прогрес в тази посока.

За последен път погледна устройството, след това го разглоби на отделни компоненти: частта, която приличаше на пистолет, скри в каталога с хартиени страници, който бе взел от един магазин и чиято вътрешна част беше издълбал. Прибра кабела в един от джобовете на чантата, където държеше дрехите си, а усилвателя — на дъното на шкафа. След това сложи каталога под „Книгата на Торен“ на малката масичка до прозореца.

Накрая взе единствената голяма кутия, в която бе подредил останалите части, занесе я в колата и я остави на задната седалка.

Трайстин пое дълбоко дъх, влезе в колата, запали двигателя, после я изкара от паркинга и пое към храма. Храмът беше самото сърце на вярата и може би, ако го разгледаше отблизо, обърканите му мисли щяха да се прояснят. Вероятно затова го бе избягвал досега — просто се боеше, че като го види, ще се убеди колко глупав е недообмисленият му план.

Уайстух беше град, чийто архитектурен план бе основан върху система от концентрични осмоъгълни пръстени — така първите пророци на Бога виждали градовете в Обетованите земи, след като се заселили в звездната система на Джеруш.

Трайстин паркира колата във вътрешността на Първи осмоъгълен пръстен и тръгна към храма по авеню „Изток“. От отсрещната страна на авенюто имаше дълга постройка, изградена с големи бели камъни. Върху огромна палатка с тъмен цвят бяха изписани думите: „Тази вечер! Бейлъм Мичъл — съществото, което вижда музиката“. Чудейки се какво ли е това същество, Трайстин бавно приближи към площада пред храма — това беше истинското сърце, центъра на Уайстух.

Слабият ветрец, който се носеше над площада, не можеше да го разхлади, затова той извади бялата си кърпа и изтри бързо челото си, докато вървеше, надявайки се, че никой не го е забелязал. От двете му страни имаше ниски сгради — нито една от тях не бе с повече от четири етажа, — в които имаше магазини. Някои от витрините бяха празни, но дори и те изглеждаха безупречно чисти.

По широкото авеню движението беше слабо — от време на време преминаваха камиони, електробуси и лични коли. Трайстин подуши въздуха. Лека миризма на изгорели въглеводороди бе проникнала навсякъде в атмосферата, смесена с друг аромат — подобен на топли пуканки.

Наистина миришеше на пуканки. Трайстин премина следващата пресечка и видя кола и продавач, който предлагаше пуканки в големи пликове. Една майка даде пликче на дъщеря си, после двете, хванати за ръка, се отдалечиха от Трайстин по бялата блещукаща алея.

Той премина пеш разстоянието до следващата пресечка, спря в единия край на площада, оглеждайки внимателно белите стени и осемте шпила на храма, които се извисяваха на сто метра височина и сякаш докосваха синьо-розовото небе. Върху северозападния шпил на храма беше прикрепен създаденият чрез лазери образ на Ангела на Пророка.

Около храма се издигаха осем Арки на непоклатимите основи — всяка една надвишаваше петдесет метра на височина и беше всъщност сграда, посветена на отделните свещени откровения на Пророка, жизнено необходими на възвращенците — Арката на обучението, Арката на лечителя, Арката на технологиите, Арката на министерствата, управляващи планетата, Арката на семейството, Арката на плодородната земя и Арката на водите, които създаваха живот.

Трайстин стигна на ъгъла и хвърли поглед към Фонтана на живота. Осемте му струи се обединяваха в мощен стълб вода, който достигаше трийсет метра на височина. След това прекоси улицата и навлезе в осмоъгълния сектор, върху който бяха построени храмът и осемте Арки.

Още преди да наближи портите на храма, Трайстин долови действието на енергиите и на скритите системи, за чието съществуване повечето възвращенци въобще не знаеха. Приближавайки се на няколко метра от затворените врати, реши да използва — много, много предпазливо — вградения си нервен чип, за да проучи системите. Направи го и буквално се вцепени на мястото си.

Фалшивата му самоличност, повърхностните спомени, генният код, типичен за възвращенец, не бяха достатъчни. Мрежата с данни и системите, скрити зад блещукащите бели стени, макар и не толкова мощни, както повечето системи на коалицията, със сигурност разполагаха с достатъчна сила, за да разпознаят абсолютната идентичност на всеки истински възвращенец, допуснат в храма. Енергията, която управляваха системите, беше достатъчна да превърне Трайстин в шепа въглени. Но системата беше от „отворен“ тип — това можеше да твърди със сигурност и се надяваше, че ще успее да я разшифрова отвън.

Той сви устни и проследи с поглед таблото с разписанието на религиозните служби. „Вторник, 11:00 сутринта. Церемония в чест на светите Божи войници.“ Под таблото имаше екран. Трайстин приближи, за да види информацията, която бе изписана върху него.

След известно време кимна. Естествено, всички високопоставени военни лица на възвращенците щяха да присъстват на службата, защото церемонията трябваше да ознаменува светлия героизъм на мисионерите, изпратени да премахнат мерзките същества, Еко-Извергите, които ненавиждаха Бога. Само да можеше да проникне в храма… Помисли си за предупрежденията, получени по време на обучението, за силата на системите, които действаха само на няколко метра от него, и потисна потрепването на мускулите си.

Пристъпи към стените на храма — не чак толкова близо, че да ги докосне, но достатъчно. Искаше да разбере какво още би могъл да почувства чрез вградения си нервен чип.

Сега системата не работеше с пълната си мощност. Беше му необходим ключ към мрежата за сигурност на храма. Ключът на храма? Трайстин преглътна мъчително. Нима наистина разполагаше с механизма за обмена на данните в мрежата? Значеше ли това, че фарканите го бяха откраднали, за да го дадат точно на него? И защо? Може би, защото нито един фаркан не можеше да се приближи до храма?

Мисълта за ключа повдигна още въпроси — като например защо не бе разкрил пред военното командване информацията на доктор Джере. Нима това поведение беше проява единствено на неговата упоритост? Или имаше някакво влияние на фарканите на подсъзнателно ниво? Трайстин потрепера.

Дали хората от командването знаеха нещо за ключа, който му бяха дали фарканите? Не, не биха могли. Иначе щяха да го разглобят като счупен часовник, за да измъкнат зрънцето информация, което би могло да се окаже ключ към храмовете на възвращенците. Трайстин бе споделил за това единствено с баща си, съзнателно не бе уведомил военното командване… Защо? Защото подсъзнателно предусещаше как ще постъпят хората от щаба?

Та можеше ли да има някакво съмнение в това? Нима някой се съмняваше, че в открития космос цари вечен мраз?

Бавно, след като преглътна и пое дълбоко дъх, Трайстин призова в съзнанието си механизма за предаване на данни по мрежата, както и последователността на командите, която беше изготвил баща му. Съсредоточи се и опита да ги приложи към системите на храма; между командите и действието на системата се забелязваше смътна прилика, но той не можеше да го потвърди със сигурност, защото сега системите не работеха с пълната си мощност. Рецепторите от „отворен“ тип бяха изключени, а в момента главните врати на храма бяха затворени.

Трайстин остана още известно време на мястото си, без да регистрира нито успех, нито провал.

Щеше ли да има достатъчно вяра в способностите си, за да премине през портите, когато системите работеха с пълна мощност? Този път той наистина се разтрепери. Имаше два начина, които щяха да му помогнат да вземе решение. Достатъчно ли бяха? Не бяха ли прекалено много?

Вярата? Та какво знаеха възвращенците за вярата?

— Братко? Добре ли сте? — Млада сестра, завързала на врата си син шал, какъвто носеха екскурзоводите в храма, стоеше пред Трайстин.

Той поклати глава.

— Да. Добре съм, сестро.

— Понякога наистина е зашеметяващо. Дори мен ме побиват тръпки, когато погледна нагоре. — Тя се усмихна. Усмивката ѝ беше само дружелюбна и нищо повече, затова за миг му се прииска да я прегърне. — Не сте идвали тук по-рано, нали?

— Не. Това е първото ми посещение до храма.

— Надявам се, че няма да бъде последното.

— Не аз вземам решенията, а Бог — усмихна се Трайстин. След онова, което току-що бе преживял, се чувстваше именно по този начин.

— Действително човек изпитва такива усещания. След време ще ги преодолеете.

— Благодаря ви, сестро. Нека вярата винаги бъде утеха за вас в труден час. — Той се надяваше, че ще намери достатъчно вяра в себе си, за да изглежда така, както се очакваше от един оцелял след военната си мисия Божи войник. И все пак може би съществуваше някакъв начин да проникне в храма. Трябваше да провери по-отблизо Министерството на военните мисии, да го проучи по-внимателно, отколкото бе сторил това от мястото си в колата.

— Нека и вашата вяра бъде ваша утеха — отговори сестрата, след това се обърна към друг посетител на площада пред храма.

Трайстин бавно обиколи площада, оглеждайки внимателно осемте Арки, които заобикаляха храма. Проучваше преди всичко входовете и изходите им, използваше вградения си нервен чип, както и повишената острота на слуха си, за да проследи подземните проходи от Арките до самия храм.

Най-сетне, след като обикаля храма повече от час, той тръгна по авеню „Източно царство“ към Министерството на мисиите, където беше кабинетът на Юнкла. Дори и авеню „Източно царство“ имаше петна от скорошни ремонти, макар че по него не се забелязваше никакъв прах.

Трайстин закрачи край Министерството на военните мисии без да бърза, но и без да се бави ненужно. Сградата на Министерството беше четириетажна, с тежки стени; входът ѝ определено бе добре охраняван, макар че това беше изпълнено по дискретен, ненатрапчив начин. Тежките лазери, скрити тук, бяха дори по-очебийни от онези при портите на храма. Двамата войници пред входа също бяха тежко въоръжени, ала Трайстин можеше да се справи лесно с тях. Но лазерите не бяха по силите му.

Това почти го лишаваше от избор, налагаше му да проникне в храма.

Върна се в колата, без да приближава втори път до Министерството. Все още не бе изхвърлил ненужните изостанали материали след сглобяването на оръжието, затова се зае да намери подходящо място. Трябваше да мисли още, още, още. Как можеше да използва вярата на възвращенците, как да приложи ключа, който му бе дал доктор Джере? Достатъчно ли вярваше на фарканите? Дали можеше да използва кода, който му беше дал неговият баща?

Опита се да не потрепери, запалвайки двигателя с вътрешно горене. Потисна мислите си колко фалшив би изглеждал някой пророк, без да стане мъченик — или без да има статистически данни за чудесата, които е извършил.