Серия
Parafaith (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Parafaith War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Л. Е. Модезит-младши. Войната на вярата

Американска, първо издание

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Дима Василева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „БАРД“, 1999


На Керъл Ан

1.

Трайстин Десол се размърда в креслото си пред контролния модул на база Ален Изток Три и се опита да отклони вниманието си от острата миризма на пластмаса, разлагаща се под разяждащото действие на атмосферата на планетата Мейра. Трябваше да пренебрегне и едва доловимия привкус на амоняк, който лъхаше от ъглите на граничната полоса на станцията. Двете миризми се сливаха с аромата на изкуствените цитрусови плодови сокове „Състейн“, налети в множество чаши, които бяха подредени в тясната кухня зад таблата с измервателните уреди. Към всичко това можеше да се добави и задушния въздух, регенериран прекалено много пъти поред.

В 13:02.51 часа подсилените му чрез вградения нервен чип сетива заискриха в яркочервена светлина: тревога! Трайстин се напрегна, изпъна пръсти и вграденият в мозъка му чип заработи. В мига, в който подаде командите си в директното захранване на датчиците, нареждането му веднага се разпространи в мрежата на станцията. Незабавно почувства как предпазните щитове се спуснаха по местата си; това стана още преди едва доловимите вибрации в станцията да бяха потвърдили нервно-електронните сигнали.

— Възвращенци в точка нула девет две…

Думите на Райла още не бяха достигнали до ушите му, когато Трайстин задейства захранването на източния сектор. Екранът, който виждаше мислено, се раздели на четири съвсем добре познати участъка. Горният десен дял показваше предните входни кули, разположени далеч зад източната гранична полоса; в горния ляв дял се различаваха облечените в кафяви скафандри фигури на нападателите; долу вдясно бе представена компютърна графика, изобразяваща месторазположението на различните защитни съоръжения и вероятния брой нападатели, с които всяко едно от тях трябваше да се справи — броят на атакуващите непрекъснато се променяше, докато възвращенците се приближаваха към кулите. Долният ляв дял просто показваше целия сектор като сателитна снимка. Една ярка точица сочеше месторазположението на сваления — и унищожен впоследствие — параглайдер, и графика на предполагаемите следи на възвращенците, самата база Ален Изток Три, както и обвитото в мъгли място сред пустошта на североизток, където се зараждаше нова буря.

Трайстин разучи комуникационния обхват на нападателите, направи подробни изчисления и стигна до извода, че се бяха добрали почти до граничната полоса, когато ги откриха датчиците. Той задейства линията, освобождаваща бомби за унищожаване на защитени със скафандри същества, проследи с поглед дисплея, който сякаш се залюляваше пред очите му при всеки сигнал за изстреляна бомба; най-сетне кимна с глава: картината, която виждаше мислено, сочеше, че всичките бомби са се превърнали в пара. Незабавно след това долният ляв дял от дисплея показа, че настъплението на възвращенците се забавя.

Почти едновременно с това Трайстин изпрати стандартен доклад за засечено нападение до хората от Контролния модул на граничната полоса; не че можеха да му помогнат с нещо сега, просто трябваше да ги осведоми. Онези от Контролния щяха да се нахвърлят здравата върху него, ако съобщеше за нападението пост фактум, след началото му. Това бе една от причините за използването на имплантиран в мозъка нервен чип и стандартен формат — рапортът отнемаше по-малко от секунда.

Трайстин можеше да елиминира възвращенците с картечниците или лазерната установка, но данните, получени от скенерите, говореха за нови отражателно-защитни механизми в скафандрите на нападателите. Освен това той предпочиташе да даде на някои от тях шанс да оцелеят — предпочитание, което според останалите офицери от граничната полоса можеше да струва живота на Трайстин — това твърдение бе особено усърдно повтаряно от Куентар, офицер от база Ален Изток Две в непосредствена близост на север.

Според компютрите от мрежата имаше деветдесет процента вероятност атаката на възвращенците да е започнала от сваления параглайдер, който се бе забил в пустошта преди един ден. Неуловимият за радарите спускателен апарат беше напуснал космическия им кораб и се бе промъкнал през защитно-разузнавателната система на Еко-Тек; едва тогава параглайдерът бе неутрализиран от помощните отбранителни системи. Колко от нападателите се бяха разпръснали преди неутрализацията беше друг въпрос. Също така бе неизвестно какъв вид оборудване бяха измъкнали възвращенците от глайдера преди патрулните кръстосвачи да го унищожат.

Трайстин искаше да разбере това. Значи някои от нападателите щяха да оцелеят, не че това задължително щеше да им се понрави.

— Райла. Подготви колата за прибиране на възвращенците. — Гласът звучеше по-бавно, отколкото при директно захранване, но техниците не разполагаха с оборудване за пряк контакт.

— Да, сър. Нуждаете се от информация ли, сър?

— Точно така. Изглежда, че от космическия кораб са изпратили нов отряд, проследяващ параглайдера. Датчиците не регистрираха настъплението му. Изследвай тъканта на скафандъра на някой от мъртъвците. Ако откриеш нещо ново, уведоми Щаба.

— Тъй вярно, сър.

— Има най-малко един мъртвец. Бомбите засегнаха един от нападателите. Останалите са в състояние на шок, предимно се щурат наоколо.

— Можем да използваме органични вещества. Няма да изкарам колата, докато не престанат да шават.

— Добре. Но трябва да доведеш поне двама. Използвай килиите в Блок Б. Там няма двойни тавани. Ако живите са повече от десет, използвай последните килии в А.

— Тъй вярно, сър.

Трайстин отново фокусира екрана в едър план върху група от десетина фигури — вероятно мъже, ако се вземеше предвид обичайната практика на възвращенците, облечени в скафандри за бой на открито в наситенокафяв цвят с белите светкавици на Пророка, изобразени върху ръкавите им. Дихателните качулки бяха увиснали ниско върху гърбовете и им придаваха прегърбен вид, дори в мига, когато защитното горно облекло от синтетична материя започна да се разпада.

— Скафандрите им са почти съвсем нови — добави Райла.

— Само на двайсет години — изсумтя Трайстин.

— И все пак не ги съжалявайте, сър.

— Няма. Не е необходимо да го правя. Край. — Трайстин отново съсредоточи вниманието си върху картината над главата си, включи усилващите устройства, опитвайки се да види дали друг взвод от възвращенци не се е приземил някъде сред червеникаво-кафявите хълмове зад граничната полоса.

При цялата жега наоколо и ураганните ветрове единствено анализът на придвижване имаше някакъв шанс да открие възвращенците в далечината. Спътниковото следене не притежаваше достатъчно силна разделителна способност, за да улови нещо толкова дребно по размери като обикновен войник, при това облечен в камуфлажен кафяв скафандър. Скенерите с висока разделителна способност, инсталирани в кулите по граничната полоса, губеха способността за наблюдения след пет разтега — или след най-близкото възвишение.

Сега разположените в непосредствена близост скенери показваха освен възвращенците и разразяващата се буря. Това притесняваше Трайстин. Възвращенците — ако в този сектор наистина бяха останали още от тях — можеха да се придвижат зад фронта на бурята почти до граничната полоса, ако той се преместеше още на запад. При това бяха пристигнали почти незабелязани от никого, а не трябваше да е така.

Включи се към метеорологичния модул.

— Искам информация за бурята над пустошта, външния сектор.

— Този път не е предвидено тя да пресече граничната полоса. — Тези думи и данните, с които бе подкрепена информацията, проблеснаха в екрана на ума му в напълно обобщен вид, след което той отново се включи в режим „наблюдение“.

По екраните не се виждаха други възвращенци, нямаше и следа от каквото и да било друго — само пустош, набиращата все по-голяма сила буря и обичайният атмосферен фон. Трайстин отпи голяма глътка „Състейн“ от чашата върху поставката, преглътна и се включи в мрежата чрез директно захранване, свързвайки се с Ултийна — наблюдаваща сектор юг — и с Куентар, който сега беше дежурен в база Ален Изток Две на север.

— Трайстин от Ален Изток Три. Току-що имах нападение от страна на възвращенците, измъкнали се от онзи параглайдер. Само един взвод. Датчиците не можаха да ги засекат доста време. Може би има нещо ново в екипировката им.

— Благодаря, Трайстин. По екраните тук няма нищо интересно. Ще бъдем нащрек. — Ултийна изпрати по мрежата усещане, почти граничещо с прегръдка. Трайстин изсумтя. Коефициентът ѝ на неутрализация беше най-високия по цялата източна гранична полоса.

— Разбрано, приятелю — долетя отговорът на Куентар. — Тук всичко е чисто. Въпреки това ще извършим наблюдение в посока север. И запомни. Единственият възвращенец, който не създава проблеми, е мъртвият възвращенец.

— Просто исках да знаеш за нападението.

— Разбрано.

Трайстин изтри челото си, което бе покрито с пот въпреки системата за охлаждане. Подуши въздуха. Станцията все още миришеше на „Състейн“ и амоняк; долавяше се и слаб аромат на някакво цвете — Джерфел бе запалила цветен тамян, за да прикрие остротата на вонята в станцията.

— Сър? — повика го Райла. — Всички са се приземили. Ще изкарам колата.

— Прието. Райла?

— Да, сър.

— Ако се движат, парализирай ги.

— Да, сър.

Трайстин отново изтри челото си. Не биваше да позволи някой техник да бъде унищожен от номерата на обречен на смърт възвращенец. Танос знаеше кога станцията щеше да получи постоянен заместник на загубения техник и ако това наистина се случеше, Трайстин вече бе мъртъв. Ето защо последното нещо, което би желал да изпита, бе да се лиши от някой техник.

Той отново съсредоточи вниманието си върху четирите участъка от екрана, но върху тях не се забелязваше никакво движение — нито възвращенци, нито форми на местните животински видове. Последната от местните хиени беше изчезнала заедно със скрампърите. Трайстин дори не бе виждал скрампър, но файловете от системата ги описваха като продълговати, груби скали с големи, изхвърчащи от тялото крака — точно такива същества, които можеха да очароват Саля. Неговата сестра еколог неколкократно бе изразявала съмненията си дали е етично да се унищожават висшите форми на живот на дадена планета — а според нея скрампърите бяха именно висши форми на живот.

Трайстин се намръщи, размърда се в креслото пред пулта за управление и разгледа екрана с показателите на мощността и захранването на базата. Защитените перки на турбината се въртяха на вятъра, натоварването им възлизаше на трийсет процента, равновесието се поддържаше от банките с гориво, разположени в бетонно-пластмасовия бункер под станцията. Провери запаса на гориво, после изпрати молба за допълнителна доставка. Нивото на органичната поддържаща течност беше ниско, а танкерите не захранваха базите на граничната полоса, когато имаше нападение на възвращенци.

Напоследък ветровете бяха слаби, което означаваше, че станцията разчита в по-голяма степен на банките с гориво. Поклати глава: разбра, че не беше спуснал предпазните щитове пред перките. По дяволите, трябваше да мисли за толкова много неща в ограниченото време откакто възвращенците се появиха без всякакво предупреждение. Е, поне енергията, с която разполагаше, беше достатъчна, но тя нямаше да му свърши кой знае колко работа, ако някой от възвращенците бе продупчил перките или пък бе възпрепятствал движението им с някой шрапнел. Нито Райла, нито хората от Контролния модул щяха да се почувстват особено възхитени от това.

Хххшшттт… тр-я-я-сс! Бурята, която бе започнала да се оформя над пустошта, хвърли светкавица в сухата клисура на пет разтега източно от кулата. Трайстин почти изкрещя, притиснат от интензивността на статичното електричество, едва тогава апаратурата за неутрализиране на свръхнатоварването заработи. Ръцете му трепереха, очите му се напълниха със сълзи.

— По дяволите… по дяволите… по дяволите…

— Сър? Добре ли сте?

— Просто статично електричество от проклетата буря… това е всичко. — Трайстин поклати глава, ядосан, че гласът му се бе разнесъл по мрежата. Реакцията на вградения в мозъка му нервен чип трябваше да е по-бърза, би следвало да го изключва светкавично от мрежата. Идиотска работа, помисли си той.

— Понякога, сър, наистина се радвам, че съм само техник.

— Благодаря, Райла.

— Няма защо, сър.

Хххшштт… тря-я-я-сс! Втората вълна статично електричество не му повлия така зле както първата, но тялото му все пак се сгърчи. Успя да задържи устата си затворена, в ума му потрепна ленива мисъл дали станцията не би могла да улови и да използва силата на бурята и продължи да наблюдава как Райла придвижва колата зад граничната полоса, проверявайки местността зад обсега на бомбите. Колата имаше големи гуми, проектирани по този начин, за да възпрепятстват потъването в прекалено фината почва; Райла поставяше нова бомба в установката и задействаше отдръпването ѝ сред изкуствените кактуси. В известен смисъл сега възвращенците имаха късмет. Бомбите за унищожение на скафандрите бяха инсталирани само около станциите. Ако нападателите бяха атакували влекачите, срещу тях щяха да действат с ракети или картечници, а те не оставяха кой знае какво след себе си — освен купчина отблъскващ тор.

Колата прибираше неподвижните фигури в обозначени с числа отделения.

— Зареждането на бомбените установки и събирането на хората е приключено, сър. Изглежда, че петима са живи. Има седем за органична преработка.

— Прието.

Трайстин продължи да разучава граничната полоса при режим висока интензивност на наблюдението, докато индикаторите показаха, че колата е пристигнала в базата, а петимата пленници се намират в килиите си в Блок Б.

— Прибрахме ги, сър. Петима от тях дишат.

— Прието. Мангрин ще бъде доволен.

— Същото се отнася и за Иреса. Харесва ѝ да принуждава момчетата-възвращенци да работят.

Трайстин нацупи устни, после събра силите си, докато системите за неутрализиране на светлинните ефекти поемат удара на поредната светкавица.

Х-ш-ш-т-т!

След като треперенето отмина, той отново заслуша.

— Тя казва, че пленниците ще направят онзи остров процъфтяващ — продължи Райла.

— Може би. Ще трябва да ги убеди, че волята на Пророка е именно такава. Готов ли си да влезеш в базата?

— Да, сър. Необходима ми е още само минута. Трябва да оставя колата на мястото ѝ в отделението.

Трайстин зачака, все още наблюдавайки екраните. Нямаше и следа от други взводове на възвращенците, макар че той и Райла знаеха: параглайдерите превозваха повече от един взвод, обикновено много повече. Къде се намираха останалите взводове сред дивите хълмове на пустошта беше друг въпрос, но все пак Трайстин желаеше да узнае отговора. Същото се отнасяше и за хората от Контролния Модул.

— Прието, сър.

— Добре. Ще сляза долу, за да видя нашите посетители. Уведоми ме за химическия състав на скафандрите им, когато се върна.

— Желая ви успех, сър. Не бъдете прекалено мил с тях.

Бурята набираше сила и Трайстин провери перките — сега натоварването им достигна петдесет процента. Може би това щеше да забави изразходването на органичната поддържаща смес в банките за гориво. Пое дълбоко дъх, измъкна се от креслото пред командния пулт и тръгна по тесните стъпала към по-ниско разположеното ниво, първо надясно, после през пермапластовата врата и навлезе в Блок Б.

След като се увери, че вратата на блока се затвори плътно зад гърба му, Трайстин задейства бойния рефлексен био-захранващ модул за обратна връзка с разпитвания, промъкна се през плъзгащата се решетка и влезе в килията на първия от възвращенците — русокос, синеок както повечето от тях, вероятно някъде под двайсет и пет годишен, според летоброенето Т.

Младият военен мисионер се нахвърли срещу Трайстин на пръв поглед не особено бързо, Трайстин отстъпи встрани и между ръцете му се образуваха две волтови дъги. Възвращенецът остана проснат на пода, дишайки тежко около минута, после се надигна и политна към офицера на Коалицията. Коляното на Трайстин се заби в рамото на противника и запрати мъжа към каменната стена.

— О-у!

— Свърши ли? — попита Трайстин в разговорен стил.

— Изчадие! Предател!

— Не е в това въпросът. Предпочитам да не те наранявам.

Трайстин наблюдаваше внимателно. Забеляза стягащите се мускули и пристъпи напред. Като използваше лакътя и обтегнатите пръсти на ръцете си, отново изпрати възвращенеца на пода.

— О-у…

— Можем да продължим така цял ден, но рано или късно ще допусна грешка и наистина ще те нараня. Не че това има някакво значение за теб. Ти с удоволствие би предпочел да умреш за Пророка. — Трайстин замълча, наблюдавайки възвращенеца, особено очите му. — Не си ли помислял, че след като си жив, Той може би ти е отредил някаква друга роля, освен тази да се превърнеш в тор?

— Тор… — войникът рязко затвори устата си.

— Всички истории, които си чул, са истина. Тук не можем да си позволим да губим каквото и да било. Кой знае? Ако продължаваш да се държиш така, докато те убия, наистина в последна сметка ще се превърнеш в тор или в хранителна маса, използвана в свиневъдството. Отглеждаме свине в тунелите — излъга Трайстин.

— Изчадие! Предател! Защо трябва да вярвам на онова, което приказваш?

— Защото можех да те убия, а не го направих. Защото от мен зависи какво ще се случи с теб. — Очите на Трайстин се впериха във войника, задействайки механизма за свръхчувствително подслушване. — Колко взвода дойдоха с онзи глайдер?

— „Четири“ — донесе истинския отговор субвокализационната система, миг преди възвращенецът да отговори рязко: — Само нашият.

— Четири — разсъждаваше Трайстин, докато предаваше информацията към приемния възел на Райла.

— Четири ли? По дяволите, лейтенант — отговори Райла чрез системата за връзка. — Ние не засякохме нищо върху екраните.

— Изнесохте ли цялото си оборудване от глайдера?

— „Да“. … Не зная.

— Разполагаха ли останалите взводове с тежки оръжия, носени на гръб?

— Не знам.

— Колко време останалите трябва да действат под прикритие?

— „Дни наред“ — долетя отговорът по субвокализационната система, последван от изречените на глас думи: — Не знам.

— С колко спускателни апарати-глайдери разполагате на кораба-майка?

— „Двайсет“ — по субвокализационната система, последвано от изреченото на глас: — Не зная.

— Колко глайдери се отделиха от кораба-майка?

— Не зная. — Субвокализацията не разкри допълнителна информация. Редови войник, който не представляваше нищо повече от пушечно месо за Пророка, не би могъл да знае, но Трайстин бе хранил някакви надежди.

— Беше ли вашият кораб-майка един от новите образци с двайсет разузнавателни ракети на борда?

— „С трийсет, изчадие…“ — последвано от: — Не зная.

Х-шш-ш-тт! Въпреки новата вълна статично електричество и главоболието, Трайстин си наложи да запази спокойствие.

— Твоят Меч беше ли от типа Херувим?

— „Серафим“ — след което прозвуча: — Не зная.

— Значи Серафим? Боже мой! Корабът-майка докара ли установка за електромагнитна радиация — „Крах“?

— „Разбира се“ — прикрито с неизменния въпрос: — Какво е това?

— Горещо ли е в онези нови скафандри?

— „Да“. След което долетя: — Не знам.

— Колко от другите взводове бяха ангели?

— „Един“… — Не зная за какво говориш, изчадие.

— А някой от вас не се ли повесели с ангелите?

Възвращенецът налетя срещу Трайстин, който се отдръпна встрани и го остави да се забие в стената.

— Приятно е да науча, че изпитвате макар и далечно подобие на човешки порив. — Трайстин откри, че използва съвсем разговорен стил. Внимателно… не бива да им се подиграваш. Внимателно — предупреждението, долетяло неизвестно откъде, подпали съзнанието му. Той пое дълбоко дъх.

— Ще ме убиеш ли сега? Ще ме превърнеш ли в тор? — Сините очи бяха безизразни и Трайстин почти изпита съжаление към него. Почти.

— Не. — „Все още не — помисли Трайстин. — Не, че ме е грижа чак толкова за теб.“ Задейства механизма за отваряне на вратата, излезе и я остави да затвори възвращенеца в килията.

Навън Трайстин се освободи от ненужните от физиологическа гледна точка вещества, трябваше да събере достатъчно сили за няколко минути; после пет-шест пъти пое дълбоко дъх и енергията отново се вля в тялото му. Щеше да заплати за това по-късно.

Дори след като месеци наред бе провеждал спорадични разпити, все още не беше привикнал към безсмислената омраза, втълпявана в съзнанието на възвращенците, нито пък с факта, че те възприемаха офицерите на Коалицията като изчадия-роботи, по-скоро машини, отколкото човешки същества. Трайстин не се различаваше от което и да било човешко същество и за нещастие приличаше повече на възвращенец, отколкото на човек от Еко-Тек. В тялото му нямаше метални проводници. Вграденият в мозъка му чип беше изцяло органичен и невидим.

Пое за последен път дъх, задейства втората врата, премина през подвижната решетка и влезе в следващата килия. Получила разпореждане по комуникационната система, вратата се затвори зад гърба му.

— Тварите от твоя вид наистина са част от механизмите — изрече другият синеок, светлокос възвращенец, изучавайки Трайстин. — Вербуване или разпит?

— Разпит. — Трайстин забеляза стягането на мускулите. — Аз не бих опитвал да нападам.

— Ти си робот, нали? Изцяло машина, никаква душа. — Мускулите се отпуснаха, но не изцяло. — По-зле от безсмъртните. Дори приличаш на син на Пророка. Те ли те създадоха с такъв образ?

— Едва ли. Така се родих. — Трайстин продължи да следи мускулното напрежение на възвращенеца. — Наистина ли очакваше, че глайдер с четири взвода може да постигне много?

— „Надявах се“ — беше отговорът по субвокализационната система. — Това не беше мое задължение, сър.

Трайстин се опита да не се навъси. Обръщението „сър“ го подразни.

— Наистина ли искахте да хвърлите на произвола на съдбата цял взвод ангели?

— Не — този път нямаше противоречие между отговора и субвокализационното послание.

Очевидно този мъж беше офицер, инструктиран в пълни подробности относно способностите на офицерите от Коалицията. Трайстин продължи разпита в същата посока.

— Защо криеш, че си офицер?

— Не крия нищо. Ти не ме попита.

— Защо те включиха в първото нападение?

— А защо не?

Трайстин искаше да поклати глава. Системата за субвокализационно откриване на истината не можеше да му помогне ни най-малко, ако не успееше да извади противника си от равновесие.

— Какъв е твоят чин?

— Помощник на началника на военната оперативна единица.

— С кой взвод беше началникът на единицата?

— „С втория“ — последвано от гласно изречените думи:

— Остана с другите взводове.

— Всъщност какво се надявате да спечелите с тези нападения? — Трайстин позволи на гласа си да прозвучи по-разговорно.

— Строго погледнато, други би трябвало да отговорят на този въпрос, сър.

— А самият ти какво искаш?

— Да залича тази механична усмивка на превъзходство от лицето ти.

— Искаш ли да останеш жив?

Субвокалното „Да“ бе последвано от:

— Не съм чак толкова сигурен, че оцеляването наистина е изход. Вашите хора изглежда не вярват в святостта на живота.

— Ти самият вярваш ли? — остро изрече Трайстин.

— Да.

— Тогава защо си дошъл тук и се опитваш да ни убиеш? — Трайстин пожела да бе преглътнал последните си думи. Мъжът започваше да му действа зле. Та как би могъл човек, който принадлежи на дадена вяра, система, която изпраща хиляди млади войници да измрат, просто за да отслаби системите на Еко-Тек и да ги направи лесни за завоюване, как би могъл такъв човек да претендира, че животът е свещен?

— „… Мерзост… не истински живот…“ Вие предадохте душите си.

— Затова ли корабът-майка носеше на борда си установка за електромагнитна радиация „Крах“?

— „Да.“… — Не знаех за това.

— Още колко кораба-майки последваха вашия?

— „Струва ми се… още три.“ Това положително не е моя работа.

— Колко параглайдери напуснаха кораба-майка преди вашия?

— „Нито един.“ Не зная.

— Колко идват след вас?

— „… Три… още три…“ Аз не съм пилот, сър.

— По план още колко кораба-майки ще атакуват Мейра през следващата година?

— Не зная. Сигурно нападенията ще продължат, докато земята стане притежание на Пророка.

— Всичките ли ваши войници…

— Те не са войници. Мисионери са.

— Извинявай. Всичките ли ваши въоръжени мисионери носят новите скафандри?

— Разбира се.

— Кога ще започнете да докарвате по-тежки нападателни оръжия?

— „Скоро.“ Когато пожелае Бог.

Трайстин погледна към спокойния мъж, който стоеше пред него, облечен в костюм, какъвто се носи на борда на космически кораб. Всичките индикатори и датчици сочеха, че възвращенецът, макар и да бе затворник, наистина бе така спокоен, както изглеждаше.

— Никога ли няма да престанете с тези атаки?

— Никога. Не и докато изпълняваме Божията воля.

— Но защо божията воля се интересува от нашата недвижима собственост? Защо не нападнете хинджите или арджентите?

— „… Преследваме ви, защото сте уроди…“ Ние само следваме Божията воля.

Трайстин поклати глава и отстъпи назад.

— Докато аз имам вярата си, нищо, което казваш ти, изчадие, не може да ме докосне.

Когато вратата на килията се затвори, Трайстин със сигурност бе осъзнал убедеността на офицера-възвращенец — нищо, изречено от външен човек, не би могло да разклати вярата му. Навън, в коридора, Трайстин събра сили, преди да влезе в третата килия, опитвайки се да остави без внимание по-силната миризма на амоняк и ултра-фините песъчинки, които се наслагваха навсякъде в тези блокове.

Задейства механизма за преместване на решетката и влезе в третата килия.

Студените зелени очи на третия възвращенец се впиха безизразно в Трайстин, после тялото му политна към офицера на Еко-Тек, като че не зависеше от самия възвращенец.

Червената светлина на тревогата обля съществото на Трайстин по-бързо, отколкото мислено предаващата сигнали за предупреждение система, по-бързо от сигналите за електромускулно натрупване на напрежение. Вратата тъкмо се отваряше, когато той ритна възвращенеца и се хвърли навън, като задейства системата за автоматично затваряне, още преди тялото му да бе напуснало килията.

Ботушите му одраскаха повърхността на вратата, силата на експлозията го запокити към гладките камъни на Блок Б, но той успя да се изправи и погледна към изкривената, изпъкнала решетка на третата килия. Кълба гъст, мазен пушек се промъкваха през превитата рамка на вратата.

Кръв капеше от едната страна на челюстта му. Трайстин огледа коридора, поклати глава и включи вградения си чип на ниво поддръжка на базата. Само една килия беше повредена.

Сега към по-слабия аромат на амоняк се присъедини миризмата на експлозиви, пушек и овъглена плът. Трайстин преглътна мъчително.

— Сър!

— Натъкнахме се на нов трик, Райла. Съобщи за това по цялата мрежа, нека достигне всички станции на граничната полоса… Не, аз ще го направя. — Трайстин отново пое дълбоко дъх и бавно продължи към центъра за контрол. След като тежката врата на Блок Б се затвори зад гърба му, той изключи бойния био-рефлексен модул за субвокално слушане и се запъти с тежки стъпки към креслото пред контролния модул. Отпусна се в него и кодира информацията, която искаше да предаде. Отпи голяма глътка „Състейн“, после отиде в кухничката да си приготви още, докато предаде съобщението чрез вградения в мозъка си нервен чип.

— За офицерите от Контролния модул, от база Ален Изток Три. Нова тактика на възвращенците. Биоелектрическо възпламеняване на органични експлозиви… — След като провери данните, събрани от скенерите, той продължи да резюмира информацията за употребата на биологически генерирани електрически полета, които възпламеняват псевдомускулна и псевдокостна маса, която всъщност е вид пластмаса, наречена плазекс. — … По такъв начин скенерите не улавят електрически компоненти. Генерирането на електричество очевидно се задейства посредством съвършена форма на обратна биовръзка. Това би могло да се окаже опасно за офицери, провеждащи разпити или други лица, имащи пряк контакт с възвращенците.

Изсипа прашеца на питието „Състейн“ в чашата и го разбърка, после го взе със себе си в креслото пред контролното табло.

Почти веднага след изпращането на рапорта в режим директна връзка се включи Ултийна.

— Звучи отблъскващо. Как си, човеко-машина?

— Понатъртих се. Имам няколко драскотини. Ядосан съм. Защо не ни оставят на мира?

— Защото Пророкът казва, че ние не сме божии творения и сме изчадия-роботи. Даже по-зле — потомци сме на проклетите безсмъртни.

— По дяволите, та ние заедно с тях се бихме срещу безсмъртните. Точно затова старата Земя и Нютон се превърнаха в пепелище.

— Имат селективна памет по отношение на историята. Знаеш, че е така. Затова си почини и се изчисти.

— Да, ще го направя обезателно. След като обобщя информацията от разпитите и я запиша.

— Човекът, който винаги поставя работата на първо място и я върши добре. — Гласът — преминаващ през директното захранване или може би непреминаващ — зазвуча по-меко.

— Опитвам се да го правя.

— Зная. — Последната вълна на предаването прозвуча дори още по-меко, след това тя прекъсна връзката.

Чудеше се как ли изглежда Ултийна, тъй като никога не бяха общували извън дежурство. Сви рамене. Вероятно въобще не предразполага към прегръдка, раменете ѝ са по-широки от неговите, а носът ѝ — по-остър от носа на разузнавателен катер.

Поемайки още веднъж дълбоко дъх, той се включи в дневника на базата и започна да записва по точки резултатите от разпита; включи фактите, че може би още шестдесетина параглайдера скоро щяха да кръжат в атмосферата на Мейра, ако вече не го бяха сторили. Корабите-майки сега носеха на бордовете си по трийсет разузнавателни ракети, при това още три взвода от сваления параглайдер щяха да се покажат всеки момент. Той добави информацията за неугасващата решимост на възвращенците, че Мейра в последна сметка ще отиде в ръцете на Пророка.

— Сър?

— Да, Райла?

— Имахте право за тъканта на скафандрите на възвращенците. Наистина има нещо ново, те не само осигуряват защита срещу топлината, но и са прозрачни за вълните на радарите. Изпратих резултатите директно до Щаба, сега оттам ме молят да изпратя мостра от скафандрите по совалката. Тя ще бъде готова за полета следобед.

— Прието.

Когато докладът за базовия дневник беше запазен в необходимия файл и препратен в Разпределителната мрежа, Трайстин се отпусна в креслото пред командното табло. После отново се надигна и съсредоточи вниманието си върху скенерите, показващи двете килии с възвращенци, които не бе разпитал.

Картината беше съвсем ясна, показваше дори движенията на мускулите им.

— Трайстин?

Той вдигна глава.

Джерфел стоеше край него, набита, тъмнокоса, с тъмна кожа.

— Би трябвало да проявяваш повече внимание. Можеше да бъде и някой възвращенец.

— По дяволите… този път имах късмет. Възвращенците са измислили нови трикове. Прегледай базовия дневник, преди да се запознаеш с картината от скенерите.

— Преди да видя скенерите ли?

— Точно така. Разполагат с нови защитни скафандри, измислили са нови хитрости.

— Слава на техния скапан Пророк.

— Аз не бих го възхвалявал. — Трайстин замълча. — Вкарахме петима от тях… — в Блок Б. Успях да разпитам само двама. Третият експлодира — от типа войници, които си падат по самоубийството. Останаха още двама. Можеш ли да се справиш с тях?

— Да се справя с тях ли? Че аз върша тази работа по-дълго от теб.

— Зная. Но килия номер три в блок Б е истински хаос. Възвращенецът беше жива бомба. Биоорганични експлозиви. Проверих останалите двама със скенерите. Изглеждат чисти, но внимавай. Кучите синове наистина експлодират в лицето ти.

— Ето защо изглеждаш така.

— Да. Бъди внимателна.

— Ще бъда. Особено сега. — Джерфел замълча и се усмихна леко. — Едно нещо ми харесва в теб, Трайстин. Роден си с късмет, а това означава много.

— Не мога винаги да разчитам на късмета. — Трайстин стана от креслото пред командното табло.

— Не можеш. Но той ти помага.

— Готова ли си?

— Да.

Трайстин завърши с въвеждането на информация в компютъра и се изключи, чувствайки излъчването на Джерфел по мрежата, когато тя пое дежурството. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Тамянът помага. Благодаря ти.

— Недостатъчно, красавецо, но се радвам, че притъпи останалите миризми.

Трайстин си наложи да се усмихне, преди да се обърне. Краката му като че бяха натъпкани с памук, докато крачеше към своята кабина.

— Изключвам се от мрежата, Райла. Джерфел поема дежурството. Обади ѝ се, ако нова партида възвращенци се появи отнякъде преди да те сменят. — Това не беше вероятно: смяната на техника завършваше половин час след края на дежурството на офицера, ала Трайстин не знаеше какво друго да каже.

— Прието, сър.

Той продължи напред с тежки стъпки, мислейки си, че наистина би трябвало да посети фитнес-залата. Да, наистина би трябвало да отиде там, но краката му го отведоха в неговата кабина, точно пред леглото му.

Успя да легне и да затвори очи, преди вълната от мрак да се разплиска над сетивата му. Осем часа и половина дежурство, от които един час, изпълнен с повишена интензивност — това беше много, прекалено много.