Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (6)

6.

В сивата светлина преди разсъмване тежката бойна машина, която превозваше войници, изглеждаше дори по-сива от самата сутрин. Термоустойчивата пластмаса, покриваща мощния предпазен щит, се сливаше по цвят със западния хоризонт. Машината с форма на бръмбар имаше две еднакви, наведени напред пипала, в които бяха вградени оръдия, тип „Сазаки“. Под тях бяха разположени портали, отвеждащи към кабините на операторите — тъмни ириси от армирано стъкло, които приличаха на ослепели очи.

Трайстин наблюдаваше, докато машината забави ход пред станцията, след което екипажът разположи перките ѝ встрани от нея и движението ѝ спря. Той затвори шлема си. Скафандърът му все още миришеше като боксьорска съблекалня, въпреки усилията му да го почисти тази сутрин, преди отново да го облече. Премина през външния портал на база Ален Изток Две, бързо се насочи към бронираната бойна машина, осъзнавайки, че Нацуги бе спуснал предпазните щитове в мига, когато Трайстин бе напуснал станцията. При всяка стъпка напред ботушите му потъваха до глезените в подобната на прах почва.

Бронираната странична врата на бойната машина се спусна надолу, когато той прекоси червеникавата ивица земя, която продължаваше да вибрира под ленивия рев на двигателите. Щом постави крака си върху плоскостта от плътен материал откъм вътрешната страна на вратата, служеща като мост към машината, вграденият в мозъка му нервен чип се свърза с нейната комуникационна система.

— Лейтенант Десол?

— Приемам.

— Майор Юраки. Разположете се удобно за пътуването, лейтенант. Бих желал да действате като наблюдател, след като навлезем в периметъра на вашата станция.

Войник, облечен в скафандър с пълно бойно снаряжение, посочи към кресло, разположено срещу вратата.

— С удоволствие — отговори Трайстин на командира на бойната машина, зае свободното място и закопча ремъка, после свърза дихателната маска на своя скафандър към въздушния резервоар на креслото. — Благодаря, че ми позволихте да пътувам с вас.

— Удоволствието е изцяло наше.

Бронираната врата се върна на мястото си с лекота, перките забръмчаха, бойната машина се понесе на запад по следата на совалката, като оставяше след себе си диря от фин, червен прах. Въздушната възглавница не позволяваше на машината да потъне в почвата, но вдигаше много прах. Тя бе в състояние да носи едва една трета от проектното си натоварване, поради рядката атмосфера на планетата Мейра, същевременно износването на перките беше убийствено.

Трайстин погледна към монитора, който показваше следата на совалката пред бойната машина, после затвори очи. Не бе успял да се наспи добре, защото го измъчваха кошмари с избухващи пред лицето му възвращенци, защитни системи и компютърни терминали, които отказваха да работят. Изсумтя. Куентар и неговата мания за извънземните — не бе необходимо възвращенците да са извънземни, не с физическия си облик. Дори беше сънувал как възвращенците се превръщат в покрити с люспи извънземни. Сляпата им вяра ги правеше извънземни в достатъчна степен. Нацупи устни. Бодро изреченото признание на Куентар, че живее, за да убива възвращенци, го дразнеше. Въпреки това не можеше да обясни защо смята, че Куентар прекалява. В края на краищата възвращенците бяха доказали, че със сигурност целта им е била да го убият. Поклати глава, припомняйки си фанатизма на офицера-възвращенец.

Размърда се върху твърдото кресло и усети как бедрото му започна да пулсира. Мястото все още беше натъртено и обещаваше скоро да се оцвети в яркосиньо и жълто.

Бойната машина се движеше далеч по-гладко, отколкото скутера и Трайстин задряма, оставяйки без внимание слабото съскане на кислорода, който навлизаше в скафандъра му и изщракването на системата за извеждане на въглеродния двуокис.

— Приближаваме база Ален Изток Три…

Трайстин се изправи рязко и примигна. Дълго ли беше спал? Искаше му се да разтърка очи, ала с неволното движение сблъска ръкавицата си в шлема. Прозя се, после се надигна в креслото си.

Войникът до Трайстин от екипа по отстраняване на повредите побутна другаря си по рамото и посочи единствения екран, следящ околността, който бе фокусиран върху база Ален Изток Три.

Светлината с розов оттенък, окъпала ранната сутрин, освети дълбоки черни дупки на най-малко десетина места в мощния предпазен щит на станцията откъм южната ѝ страна. Входът за техниката по поддръжка на базата представляваше назъбен, тъмен отвор. Отломки от щита се валяха край основите на станцията, някои дори бяха отдалечени няколко метра встрани. Разпръснати между парчетата от щита, се виждаха тъмните фигури на мъртвите възвращенци.

Трайстин се опита да преброи труповете, но се обърка, когато стигна числото дванайсет.

— Десол? — се промъкна в съзнанието му чрез вградения нервен чип. — Как ви се струва?

— Базата изглежда по същия начин, както когато я напуснах. Но защитата по скафандрите на възвращенците вече не действа. Не знаех, че труповете са толкова много.

— Може би ще разберем дали наистина са мъртви, както изглеждат.

— Не се прицелвайте в по-близките тела. Някои от тях представляват истински капани — заредени са с органични експлозиви, притежаващи висока мощ.

— Органични експлозиви с висока мощ ли? Сигурно се шегувате.

— Ще ми се наистина да беше така. Повярвайте на думите ми или проверете в РЕСКОМ.

Трайстин почувства съвсем леко потрепване, когато оръдията „Сазаки“ изстреляха зарядите си.

Огромни пламъци изригнаха от една мъртва фигура, късове метал — оръжия, дихателни маски — се стовариха с трясък върху щитовете на бойната машина.

— Виждам какво имате предвид — гласът на майор Юраки прозвуча сухо във вградения нервен чип. — Ще заобиколим станцията в кръг… но всички датчици сочат, че тя не функционира.

Бойната машина намали скоростта си и след като описа пълен кръг около станцията, спря срещу южната стена. По-голямата част от щетите бяха нанесени тук — където се намираха входните портали. Останалите по-силно засегнати участъци бяха на изток, близо до проводниците, свързващи датчиците, както и около вратата, изработена от армирано стъкло, отвеждаща до контролния център на второто ниво. Предпазният щит на станцията от север и запад беше незасегнат. Същото се отнасяше и за кулите, където се съхраняваше оборудването. Предпазните щитове все още покриваха перките на турбината.

Трайстин се намръщи. Нанесените щети показваха, че нападението на възвращенците е било насочено срещу всички инсталации, свързани със защитата на станцията. Но в това имаше смисъл: щом защитните системи излезеха от строя, нищо не можеше да спре възвращенците; те лесно щяха да разрушат останалата част от станцията.

— Групата за отстраняване на повредите и почистване на обекта готова за повторно влизане в станцията.

— Лейтенант Десол — това съобщение също прозвуча в съзнанието му посредством нервния чип. — Останете на мястото си и ги оставете да се справят със задачата си. Ще ни бъдете необходим, за да идентифицирате какво се е случило. След като те приключат, влезте в базата през средната врата.

Бойната машина спря и цял взвод войници, облечени в бойни скафандри, преминаха през рампата и навлязоха в станцията. Движеха се бързо, може би бяха ускорили нивото на рефлексите си.

Когато бронираната врата отново се затвори, Трайстин изключи дихателната си тръба от линията за захранване с кислород, прибягна отново към резервоара с въздух в скафандъра си, премина през тесния люк и изкачи трите стъпала, които извеждаха до контролния пункт.

Майорът, седнал в креслото отляво, посочи към подвижната седалка, разположена между неговото място и компютърния терминал на мерача. Мерачът, облечен в черен боен скафандър, остана съсредоточен върху показанията на своя екран. Трайстин се разположи на подвижната седалка и веднага свърза тръбата на дихателната си маска към допълнителния изход за захранване с кислород.

— Дотук добре — гласът на майора звучеше безстрастно през вградения нервен чип, като че вниманието му бе привлечено от нещо друго. — Само мъртви възвращенци.

— Моят техник е завит в чаршаф от изкуствена материя и лежи върху работния тезгях — добави Трайстин. — Това беше всичко, което успях да направя.

— Ще мина оттам.

Трайстин зачака, прехвърляйки поглед от екраните към порталите, изработени от армирано стъкло. И на двете места се виждаше едно и също — утъпкана почва, отломъци от предпазните щитове, очуканите стени на станцията. Зад нея се простираха кулите за съхранение на оборудването и пустошта. Двама войника прекарваха труповете на възвращенците в товарната секция, разположена в задната страна на бойната машина, и ги скупчваха вътре. Оръжията на нападателите попадаха в предната секция.

— Станцията е почистена, лейтенант — обяви майорът. — Ще влезе взводът от техници, които скоро ще ви свържат в системата.

— Надявам се, че ще бъде така.

— До следващото нападение. Проклети възвращенци. Ще ми се да ги елиминираме изцяло. Галактиката би била по-хубаво място без тях. Но не… политиците в Гамбрия са на мнение, че една наистина голяма война ще ни довърши. Ала дали наистина е така? Всяка година те изпращат все повече кораби-майки и всяка година бъркотията става все по-непоносима. — Ръката на майора посочи към станцията. — Целта им е да завземат недвижимата собственост. Всичко, което искат, е да обсебят земята. Забелязвате ли, че оставят цялото оборудване за обработка на почвата недокоснато.

— Да, забелязал съм.

— Те искат ние да свършим черната работа и после, когато планетата стане годна за живеене, ще бъдат готови да ни я отнемат. По дяволите… вече сме свършили достатъчно работа тук. Без да правим каквото и да било, въздухът ще може да се диша след около едно поколение. Проклети използвачи.

Линията на вградения нервен чип заглъхна и Трайстин зачака.

— Совалките на техниците са готови и ще поемат към станцията. Те ще се забавят само няколко минути.

Линията отново заглъхна; Трайстин се почувства изключен от света, докато майорът започна проверка на групата. Вратите на товарните отделения бяха затворени и запечатани и войниците отново се качиха на борда на бойната машина.

Още преди бойната машина да бъде натоварена повторно, трите сиви совалки на техниците, отпуснати върху въздушните си възглавници, се подредиха пред входа за превозни средства на станцията. Десетина техници бързо се вмъкнаха в излязлата от строя база.

Последните оръжия на възвращенците бяха занесени в предното багажно отделение на бойната машина, след това вратите му бяха затворени.

— Взводът от техници потвърждава, че станцията ще заработи след няколко минути. Те биха искали да им предоставите информация в каква последователност да задействат отделните системи.

— По-добре да тръгвам — Трайстин се изправи.

— Ние ще се насочим към западния дял на граничната полоса. Там са се спуснали още възвращенци. Получихме рапорт, че са докарали тежка бойна машина, буквално прозрачна за нашите радари. — Майорът поклати глава. — Изглежда, че винаги се появява нещо ново.

Трайстин освободи тръбата на дихателната си маска и се спусна надолу по трите стъпала.

— Благодаря за превоза и за помощта, която ми оказахте.

— Такава ни е работата. Затова сме тук. Вие, отговорниците за станциите по полосата, сте страхотно претоварени, въпреки невероятния хардуер, с който разполагате. — Шлемът му се поклати, като че искаше да кимне с глава. — Късмет, лейтенант.

— Благодаря! — След това Трайстин отново стъпи върху червеникаво-кафявата почва, заобикаляща база Ален Изток Три.