Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (40)

40.

Ботушите на Трайстин се отлепваха почти безшумно от твърдата пластмаса на ръкава, извеждащ от херметизационната камера. Погледът му пробяга към автоматичните механизми, които щяха да се затворят, ако налягането спаднеше, но коридорът пред него беше почти празен; само един млад техник се бе запътил обратно към кръстосвача „Мишима“.

Трайстин изтри челото си, което беше все още горещо, макар че се бе поохладил със студен душ след упражненията във фитнесзалата на външната орбитална станция, където стойността на g бе специално завишена. Понякога не беше сигурен дали промеждутъкът от два до шест месеца между нападенията на корабите-троиди бе по-добрия вариант от напрегнатото време, когато възвращенците атакуваха. При принудителното бездействие между нападенията не съществуваше рискът да бъде убит, просто му доскучаваше до смърт. Спортните съоръжения на външната орбитална станция бяха ограничени и претоварени до крайност, защото според инструкциите пилотите трябваше да укрепват в тях здравето си, а Джеймс имаше силно развита склонност да философства за старите шинтоистки времена.

Тъй като вътрешната орбитална станция на Мейра не беше предназначена за голям брой кораби и не можеше да осигури поддръжката им, повечето бойни съдове трябваше да останат на док във външната орбитална контролна станция Парвати, макар че всички се въртяха и отиваха в станцията на Мейра за кратка почивка.

Трайстин помириса въздуха. Коридорът, както всички коридори в станцията, миришеше слабо на пластмаса, метал, озон и едва доловим аромат на масло. Лейтенантът спря за миг пред херметизационната камера, когато Муриами, взел в ръка задължителното според инструкциите шоково устройство, пристъпи към него.

— Лейтенант? — попита техник Муриами. — Командирът питаше за вас по-рано. Той е в каютата си.

Внимателният тон на техника накара Трайстин да застане нащрек.

— Той каза ли ти какво иска?

— Не, сър.

— Благодаря ти, Муриами.

Трайстин занесе чантата със спортния екип в личното си помещение и я остави до компютърния терминал. Съвсем скоро щеше да му се наложи да използва услугите на пералната машина, а това бе доста неприятно. Върна се в коридора, като затвори вратата след себе си.

Капитанът се показа от своята каюта.

— Трайстин… трябва да поговорим малко. — Кичур черна коса падна върху лицето му и той бавно го отметна назад.

— Да, сър.

Джеймс остави вратата отворена. Той седеше на пластмасовия стол с пурпурна възглавничка, когато Трайстин затвори вратата на каютата след себе си.

— Седни — командирът посочи стола от отсрещната страна на малката кръгла пластмасова масичка, прикрепена неподвижно към пода. Изпито до половината стъклено шише беше оставено на масата. Джеймс държеше в ръка чаша, в която блещукаше два пръста течност с кехлибарен цвят.

Трайстин седна. Очите му пробягаха към етикета върху наполовина изпитата бутилка.

— Скоч. Истински скоч от Камбрия. Не е… не е толкова добър, колкото онова питие на Земята, но него вече го няма… тия проклети безсмъртни. — Джеймс изпи още една глътка от чашата, после си наля нови три пръста от скоча. — Да… Аз съм пиян, къркан съм, гипсирал съм се, нищо не виждам от пиене — наречи състоянието ми както искаш. Ти не би ли се напил? — И той погледна, примигвайки, към Трайстин. — Единствената причина, поради която аз съм жив, си ти. Съзнаваш ли как се чувства човек, когато знае това?

— Не бих казал, че е така.

— Аз пък казвам. Всъщност… казах го вече. — Джеймс опипа чашата. — По дяволите, ти си страхотно добър пилот… трябва да станеш майор. И ще станеш… но няма да те направят подкомандир. Знаеш ли защо?

Трайстин зачака.

— Защото изглеждаш като отвратителните възвращенци… а никой не иска командирът му да изглежда като възвращенец… И още по-лошо ще става. — Джеймс изрече последното изречение отчетливо, като спираше между всеки две думи. — Те са пълни с хора, които не знаят умора. Ха, ха — „хора-умора“ — виж каква хубава рима, също като „тая мина… се срина“. Те, възвращенците, имат хора навсякъде. И всички те произвеждат. А какво имаме ние? Ние имаме модерни технологии и чест, но сега и те имат модерни технологии, а само честта не е достатъчна. — Той замълча и погледна Трайстин. — Ти имаш чест, но това не е достатъчно.

— Бих желал да си мисля, че имам.

Джеймс изсумтя.

— Не пиеш, нали?

— Пия вино, сър.

— Седни.

— Аз съм седнал. — Трайстин се радваше, че корабът се намира на дока. Вероятно тъкмо заради това Джеймс бе посегнал към бутилката скоч. Откъде ли бе намерил скоч, който струваше триста креда бутилката? Разбира се, вероятно триста креда не означаваха нищо за човек с фамилията Сазаки.

— Пиеш ли?

— Пия вино.

— Ти, значи, пиеш вино. Следователно не си възвращенец до мозъка на костите си. Пиеш и чай, а те не го пият. Ами кафе пиеш ли?

— Вкусът на кафето не ми харесва.

— Добър човек си ти. Кафето има вкус на варени възвращенски ботуши, макар че те не пият кафе. Опитвал ли си някога саке?

— Само веднъж. Но виното ми харесва повече.

Джеймс отпи от скоча и бързо преглътна. Трайстин чакаше.

— Вярваш ли във вечните истини, Трайстин? Както например възвращенците вярват, че Пророкът ще се върне? Първо Иисус, после Бригър или Янгър — не си спомням точно името му, а след това Торен?

— Те вярват — бавно изрече Трайстин. — Лично на мен ми е доста трудно да повярвам в Бог, който използва пророци, за да съобщи на останалите каквото има да им казва.

— На мен също. Честта, ето кое е важното. В теб има чест, Трайстин. Изглеждаш като отвратителните възвращенци, но в теб има чест. — Джеймс отново взе бутилката. — Аз ще бъда наред. Сега и бездруго сме в престой. Трябва да изминат още два месеца, преди да дойде следващият троид. Имам достатъчно време да изтрезнея. Той си наля още скоч в чашата. — Излез оттук и ме остави да пия.

Трайстин затвори вратата след себе си, като хвърли за последен път поглед към тъмнокосия майор, който стискаше в ръка полупразната бутилка. След това лейтенантът спря в тесния коридор.

Нима командирът пиеше просто заради напрежението? Или защото беше изолиран от останалите? Командирите бяха самотни. А Джеймс беше и член на фамилията Сазаки, затова се чувстваше по-изолиран от повечето си колеги. На кого би могъл да се доверява човек с фамилното име Сазаки? На някого от семейство Дониджър, който имаше еднакъв престиж и позиции като самия него? На пилот с фамилия Десол, от старо семейство с английски произход, чиито членове се славеха с непреклонността си? Ако самият той беше Джеймс, щеше ли да се довери на Трайстин? Как би могъл да се справи с изолацията, с погледите и намеците, че е получил трите успоредни черти на майорския чин само заради името си?

Трайстин се намръщи. Всички офицери бяха самотни и откъснати от останалите хора и това беше самата истина. По странен начин връзките им с информационните мрежи и вградените нервни чипове изолираха офицерите на срочна служба повече от древните им предци. Незабавният достъп до цялата информация в мрежата намаляваше необходимостта от контакти, учтивостта и официалността, залегнали в основата на цялата култура в коалицията Еко-Тек, правеха общуването толкова повърхностно и гладко, че повечето хора дори не забелязваха изолираността си. Поне с Трайстин беше така, не и при постоянните тревоги как да оцелее при едни или други обстоятелства.

Той поклати глава. Нима наистина нещо се бе променило, откакто бе напуснал Мейра? Все още продължаваше да чака и да възпира нападенията на възвращенците, макар че тук залозите бяха по-големи. Все още чакаше и реагираше — а знаеше, че това не е достатъчно, защото прекадено много от проклетите параглайдери успяваха да се промъкнат до Мейра. Нищо чудно, че Джеймс пиеше.

А що се отнасяше до пиенето… всеки друг, който нямаше фамилно име Сазаки, Дониджър или Мишима, щеше да си има неприятности… но кой ли пък щеше да обвини командира? И защо?

Трайстин премина край своята каюта и край почти замрялата пилотска кабина. Включи визуалните екрани — чрез тях можеше да погледне към студените, далечни звезди, към мрака зад невидимата Кейли, където сякаш безбройните кораби-троиди на възвращенците продължаваха да се спускат към Парвати.