Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (72)

72.

В непрогледния мрак ангели с огнени ножове изгаряха плътта му, премахваха костите на черепа му и хвърляха в тялото му камшици от пареща болка. Издигнаха го на олтар под палещите лъчи на слънцето… след това се смяха… смяха… смяха…

В ослепителната светлина струи черен мрак замразиха кожата му, проникнаха в мислите му и изгаряха, изгаряха, изгаряха…

В ледената пустош на неведома буря Трайстин трепереше, изгаряйки до последната си клетка. Опитваше се да обясни нещо без думи, а думите му се носеха нечути в безкрая.

Той се носеше в глъбините на непознат океан, не дишаше, но не се удавяше — просто се носеше, — а китове със зелени бивни се тълпяха около трупа му…

Трайстин изстена, изумен, че отново е в състояние да приказва. Защо звуците наоколо не го заглушаваха? Най-накрая, с надежда, че кашата в пилотската кабина е поносима… или всъщност вече бе пристигнал в орбиталната станция на фарканите? Той отвори очи.

Нямаше нищо особено за гледане. Беше полулегнал в нещо което наподобяваше кръстоска между легло и стол със ниско смъкната облегалка. Не бе облечен в никакви дрехи, просто тялото му беше завито в някакъв чаршаф. Леглото (или по-скоро столът с подвижна облегалка) се намираше в квадратна кабина със страна не по-дълга от три метра.

— Не се тревожете. Скоро някой ще дойде при вас — думите се появиха беззвучно в съзнанието му.

Трайстин се засмя, въпреки странната обстановка наоколо. За пръв път от години насам не долавяше пращене на статично електричество, не чуваше бръмчене и не изпитваше болка, свързана с вградения му нервен чип. При това се чувстваше добре. Изправи се на леглото и мекият като коприна чаршаф се плъзна към кръста му. Изглеждаше по-слаб, известна част от мускулната му маса се бе изгубила, ала не много голяма. Това и трябваше да се очаква, ако човек лежи в болница на фарканите — той предположи, че здравното заведение, в което се намираше, бе тъкмо такова. Наистина се надяваше, че си почива в болница на фарканите.

Вратата се отвори полека и двама фаркани в блестящи сиви облекла влязоха в стаята. Единият от тях носеше подобна на ученически сак чанта.

— Майор Десол?

— Да? Вие сте Рули Джере, нали?

— Предположението ви е правилно. Запознайте се с Руялт Дале. Той е… наш специалист.

— По представители на чужди цивилизации като мен?

— Да. В отговора не прозвучаха весели нотки.

— Бих желал да изкажа благодарността си към двама ви. Бях в твърде лоша форма.

— Да. — Джере погледна към Дале. — Вие всъщност умряхте. Преживяхте нервно-сензорен срив. Това е твърде болезнено.

— Умирал ли съм? Никак не се чувствам мъртъв.

— Сега наистина сте жив — в „гласа“ на втория фаркан се долавяха нотки, които Трайстин би могъл да определи единствено с прилагателното „иронични“. — И ще бъдете жив още дълго. Моля, не се движете известно време.

Трайстин остана неподвижен, докато Дале отвори чантата си и сложи върху тялото му странен инструмент, после го замени с втори, с трети.

Най-сетне Дале се изправи, прибра инструментите си в чантата, погледна Джере и излезе от помещението.

— Може би желаете да се измиете, преди да сложите върху тялото си нормалните за вас обвивки. Ала уверявам ви — поддържахме ви съвършено чист. — Джере посочи към предмет, който приличаше на обикновена врата. — Това е възел, съобразен с човешките потребности, изграден специално заради вас.

— Къде се намираме?

— Вие останахте на орбитална станция номер едно. Така беше… по-целесъобразно. Аз ще ви изчакам отвън. Главната врата ще се отвори, когато приближите до нея.

— А дрехите ми?

— Те са в тоалетното помещение. — Джере излезе така тихо и мудно, както беше влязъл.

Трайстин слезе от болничното легло и се отправи към тоалетното помещение. Бельото и сивият му пилотски костюм бяха окачени на закачалки, прикрепени за стената — всички дрехи бяха безупречно чисти. В една тясна кабинка бе монтиран душ, имаше и огромна сива хавлиена кърпа.

След като използва тоалетната, Трайстин опипа лицето си — беше гладко обръснато. Взе душ и бързо се облече. После излезе да намери Рули Джере.

Той седеше на голям, подобен на кресло стол, в едно значително по-обширно помещение от болничната стая, където се бе събудил Трайстин. Фарканът му посочи съседния свободен стол. Майорът седна, но изпита чувството, че потъва в креслото, затова се премести по-напред.

След проточила се твърде дълго тишина Трайстин каза:

— Не зная с какво да започна. Бих желал да ви благодаря още веднъж.

— Може би след малко няма да ви се иска толкова.

— Защо?

Джере се раздвижи в креслото си.

— Вие умряхте. Ние ви възвърнахме към живот. Ала не успяхме да ви възстановим точно в такъв вид, в какъвто сте били по-рано. Прекарахте на Фарка почти две от вашите стандартни години.

Трайстин преглътна, после попита:

— Вероятно съм натрупал значителна транслационна грешка. Знаете ли на колко възлиза тя?

Джере му внуши впечатлението, че вдига рамене.

— Не съвсем точно. Не бихме могли да посочим времето в минути, секунди…

— Просто най-общо — настоя Трайстин.

— Изчислихме го на около тринайсет от вашите стандартни години.

Плюс двете години на орбиталната станция на фарканите… Петнайсет години! Толкова време го е нямало от света. Умът на Трайстин за миг се смрази, но Джере продължи:

— … тъй като вие участвахте в нашето изследване, аз разполагах с вашите медицински данни. Във физическо отношение сте възможно най-близко до предишното си състояние — в максималната степен, до която успяхме да ви създадем.

— Да ме създадете ли?

— Вие представлявате частично възстановена версия от предишния Трайстин Десол. Цялата ви нервна система трябваше да бъде заменена. Спомените ви бяха съхранени и отново въведени в съзнанието ви. Някои от тях може би ще ви се сторят неясни. — Гласът на Джере плуваше в мислите на Трайстин — беше почти същото, като че някой изписва информация върху мислено съществуващия екран в съзнанието му, ала фарканът го правеше по-пълно и по-бързо. — Знаете ли защо от нас се изискваше да извършим толкова много неща?

— Не. — Трайстин не отговори на глас, просто остави потока на мислите да следва своята посока.

— Длъжни бяхме да го направим. За да се справят с натиска, предизвикан от нападенията на възвращенците, хората на коалицията използваха биотехнологии, нанотехнологии и последните новости на науката — по този начин искаха всеки ваш офицер на военна служба да поеме нервно напрежение, обработвайки поток данни, непосилен за капацитета и възможностите на човешките същества. — От страна на Джере последва реакция, която Трайстин можеше да сравни със смях — смях наум, ако въобще съществуваше такова нещо. — Повечето от офицерите умираха млади.

— А какво друго бихме могли да предприемем? Ние не разполагаме с толкова много войници, с толкова тела. След известен период от време нито една екосистема не би могла да осигури прехраната на такова многобройно население. Измирането доказа това, но възвращенците не желаят да вярват на историята.

— Тъжно, нали? И все пак… вие променихте в голяма степен ситуацията… както ще видите… — Джере прожектира смях в мислите на Трайстин. — И ние ви благодарим за това.

— За кое? — Трайстин стисна устни. — За това, че сте в състояние да въздействате на ума ми? Да ме програмирате по такъв начин, че да успея да проникна в храма на възвращенците? По дяволите, какво още направихте с мен? — Той замълча, след това добави: — Пък и докато още приказваме по тази тема, бихте ли ми обяснили ЗАЩО го сторихте? Защо, за Бога?

— Вие не вярвате в Бога. — Трайстин отново почувства подобие на смях, който бързо замря. — Ние не сме ви програмирали, нито сме оказвали някакъв натиск върху вас. Подобен род принуда е нещо… неетично. Освен това натискът не би дал никакъв резултат, защото той ограничава личността, върху която е упражняван. Ограниченията винаги водят до провал.

— Добре. Вие не сте оказвали натиск върху мен. Но със сигурност ме поставихте в благоприятно положение, за да извърша работата, която ви беше угодна.

— Не ние ви направихме пилот. Нито ви принудихме да станете агент на разузнаването.

— Откъде знаете за това?

— Когато се наложи да създадеш наново нервната система на някого, научаваш много неща. Само Руялт Дале и аз знаем тези неща. Никой друг няма да ги научи, повярвайте. Защото ние не лъжем.

„Естествено, та на фарканите това не се налага“, помисли си горчиво Трайстин.

— Значи ми дадохте ключовете за управление на контролната система на храма, зададохте ми достатъчно въпроси, за да ме насочите в правилна посока и останахте настрана, за да наблюдавате шоуто? На колко офицери от разузнаването се е случило същото, преди да попаднете на мен?

— Броят на офицерите през последните двайсет години е сто трийсет и един. Само на четирима от тях сме давали механизма, осигуряващ контрол над охранителната система на храма, ала вие бяхте единственият, който успя да превъзмогне моделите, създадени от собствената му култура.

— А какво се случи с останалите?

— Нито един от тях не използва ключа. Те бяха екзекутирани.

Трайстин потрепера.

— А как се свързахте с Ор?

— С какъв Ор? — В беззвучния „глас“ на Джере прозвуча удивление.

— Няма значение. И така — какво беше онова велико нещо, което аз имах щастието да извърша?

— Ние не бихме използвали думата „щастие“. А вие? — Джере отново прожектира в мислите му отчасти остър, отчасти тъжен смях.

— Съжалявам. Избрах погрешен израз. Все още не сте ми казали защо направихте всичко това. Защо ни давахте технологии? Защо манипулирахте мен? Защо ме преследвахте в продължение на две десетилетия?

Разговорът бе прекратен за дълго. Наоколо цареше пълна тишина.

Най-сетне Джере отговори, като правеше дълги паузи между фразите. Той или наистина не се бе подготвил как точно да отговори, или търсеше някакъв по-прост начин да обясни нещо много, много трудно на малко дете. При последната мисъл Трайстин настръхна.

— Сложната технология изисква по-голяма употреба на сила. Ако дадена култура на разумни същества не се противопоставя активно, властта винаги привлича… по-малко етичните ѝ представители. Технологията също така позволява по-високи темпове… на растеж на населението. Използването на машините тласка разумните същества към… по-суров… контрол в социално отношение. Суровостта създава по-остри конфликти, които изискват употребата на повече сила. Това подхранва конфликтите и в началото те са насочени срещу другите култури.

— Тогава защо самите вие не притиснахте възвращенците?

— Притиснахме ги — отговори Джере. — Но съветите от извънземен разум никога не се приемат за валидни, затова трябваше да използваме все повече и повече сила — тази сила щеше да бъде достатъчна, за да унищожи паралелния клон от човешката култура, който вие наричате възвращенци. Силата покварява онзи, който я използва, а ние не можехме да си позволим такава степен на поквара.

— О… значи искахте да прехвърлите покварата на някой от нас, на добрия стар Трайстин?

— А вие бихте ли искали да прехвърлите отговорността за съдбата на вашата раса върху нас? — попита Джере.

Трайстин никак не хареса въпроса, поставен по този начин.

— Тогава защо аз бях този щастливец?

— Както някога се опасявах, вие сте преживели лично нещастие — откровено призна Джере. — И ние сме благодарни за това. Научили сте много от него, ще научите още в бъдеще. Най-добре ще разберете нашата благодарност, когато се завърнете при своите. Те ще ви посрещнат с радост.

— За да ме линчуват? — Какво се беше случило, след като той бе напуснал системата Джеруш? Джере продължаваше да избягва прекия отговор на този въпрос.

— Не. Вие сте… фигура с голяма… тежест. Ние не лъжем. Може да сме крадци, майоре, но не и лъжци. Сега трябва да вървите. — В последната предадена от Джере мисъл имаше категоричност, която охлади ентусиазма на Трайстин да проявява по-голяма настойчивост на тази тема.

— Все още не сте отговорили на въпросите ми и сте направили нещо на вградения ми нервен чип.

— След като се приберете при своите, те ще разполагат с достатъчно информация, за да отговорят на вашите въпроси. Няма да имате повече нужда от вградения си нервен чип, макар че той е останал на мястото си. Ние вложихме неговите възможности в нервната ви система. — Джере се усмихна. — Вашето военно командване без съмнение ще дезактивира вградения ви нервен чип в определен момент от кариерата ви, но това няма да ви промени. Нито сега, нито докато сте жив. Също така, за да бъдем сигурни, че сме ви регенерирали правилно, трябваше да направим още няколко модификации.

— Като например? — Трайстин погледна ръцете си. Те изглеждаха нормални, макар че зрението му беше неестествено силно.

— Ще остарявате бавно, а може би въобще никога няма да остареете.

Трайстин погледна към Джере, опитвайки се да запомни спокойното, квадратно, безизразно лице.

— Защо решихте, че заслужавам да ме възнаградите с тази… благословия?

— Аз не взех това решение сам. Ние… всичките лекари… сметнахме, че подобна стъпка може да ви бъде от полза… и по този начин ще ви се отплатим.

— Да ми се отплатите? За това, че съм станал убиец на други човешки същества? За това, че съм бил ваш инструмент?

— Вие сте убили много хора и преди тази мисия, без да постигнете нещо определено. Онова, което извършихте сега, беше изключително полезно.

— За кого? За великата империя на фарканите ли?

— Не е нужно да изпитвате такава горчивина. Вие сте направили добро, както ще откриете по-късно, на собствената си раса. Освен това много ни помогнахте да разберем мотивите, които ръководят поведението на вашата раса, а това ще бъде полезно за всички нас.

Трайстин пое дълбоко дъх. Непоколебимата сигурност, която изпитваше фарканът, го завладя.

— Прекрасно. Карате ме да повярвам, че съм достоен за нещо… и не ми казвате какво е то. Но все още не сте отговорили на въпросите ми.

— Аз не съм в състояние да им дам отговор. Вие трябва сам да го намерите — Джере сви устни, които бяха толкова, толкова тънки. — А що се отнася до това, дали сте достоен… да, достоен сте. В смисъл, че сте достоен както лекарят е достоен да понася страданията на другите или както… Но това не е благословия. Ако се опитаме да намерим най-близкия аналог на езика на фарканите, трябва да изберем думата „Кайрсесуфер“. По-добре е обаче да бъде превеждана като ругатня. Онези от нашите хора, на които е предложено да не остаряват, приемат неохотно. Някои отказват.

— Отказват се от висшия дар никога да не остаряват? — Трайстин все още се гневеше на уклончивите отговори, които му даваше фарканът.

Джере се засмя, издавайки остър, лаещ звук, в който дори Трайстин не можа да улови никаква веселост.

— Отказват висшия дар да виждат как хората правят едни и същи грешки поколение след поколение. Отказват подаръка да се отдалечават все повече и повече от онези около тях — да разбират колко е уязвим животът и радостта, създадена от преходността му — радост, която ще им става все по-чужда с всяко изминало десетилетие.

Тишината се проточи. Най-накрая Трайстин импулсивно зададе още един въпрос на фаркана:

— А защо непрекъснато ми задавахте въпроси за кражбата?

— Вие знаете отговора. Хората от вашата раса търсят абсолютните стойности.

И той наистина го знаеше. Въобще не ставаше дума за кражбата. Те бяха измъчвали Ултийна с въпроси в областта на математиката; останалите — с въпроси за някой аспект на вярванията им — всичко това бяха абсолютни стойности. Всъщност го бяха тласкали да проумее, че животът не предлага абсолютни стойности и неопровержими истини. И докато мнозина бяха разсъждавали върху това просто наблюдение, фарканите бяха правили своите изследвания, задавайки настойчиво въпросите си. Защо?

Трайстин започна да приказва съвсем бавно:

— Единствената абсолютна истина е промяната, а смъртта е единственият начин да спрем промяната. Животът е серия преценки за променящи се ситуации и нито един идеал или вяра не са валидни за всички отделно взети случаи. Въпреки това човешките същества трябва да вярват в нещо, което е извън тях. Може би всички разумни същества постъпват така. Ако не живеем, водени от по-висши мотиви, тогава бихме могли да оправдаем всяко действие — независимо колко ужасно е то, щом е необходимо за оцеляването ни. Ние оставаме завинаги затворени в пространството между необходимостта от висши морални абсолютни стойности… но нека не забравяме, че за всяка абсолютна стойност може да бъде доказано, че е фалшива. И нашата склонност е личните ни преценки да се израждат в приятен единствено за нас самите, неетичен нарцисизъм. Опитите да наложим собствените си абсолютни стойности на другите хора водят до смърт и разрушения, ала ако действаме, водени единствено от тясно личностни подбуди, също ще стигнем до смърт и разрушения — като правило далеч по-бързо, отколкото в първия случай.

— Това съждение е вярно и лесно за разбиране. Ала вашата раса все още отказва да го приеме. — Джере се изправи. — Време е да тръгваме.

— Да тръгваме ли? Къде?

— Вие помолихте за помощ, поискахте и корабът ви да бъде зареден с гориво. Ние се погрижихме за това.

Отново суровият, безрадостен лай последва неизречените думи.

— Сега трябва да се върнете при своите. Корабът ви е готов.

Без да каже нищо повече, Трайстин последва фаркана по широките, почти празни коридори на станцията — станция, която изглеждаше далеч по-древна, много по-древна от храма на Орум, дори от кристалите в каньона на клисурата Деликор или от потъналите в пръски на морски вълни Скали в Камбрия. От колко време тази станция се намираше тук? Каква беше възрастта на фарканите?

— Те са достатъчно възрастни, за да бъдат мъдри и достатъчно млади, за да се надяват — думите, изпълнени с хумор и тъга, отекнаха в съзнанието на Трайстин.

Джере спря пред отворената херметизационна камера на „Пакуаврат“.

Желая ви безопасно пътуване, майор Десол.

— Още веднъж ви благодаря.

— Не ми благодарете — кимна за довиждане Джере и мълчаливо отстъпи назад.

— Добре, няма да ви благодаря. Но се радвам, че съм жив.

— Това е по-добре. Дано винаги бъде така.

След като помълча дълго време, Трайстин влезе в отворената херметизационна камера. Корабът беше безукорно чист — сигурно не го бе оставил в това състояние. Навсякъде в него се долавяше миризмата на чистота и мускус, типична за фарканите. Трайстин отстъпи назад, използва вградения си нервен чип, за да затвори вратата на камерата, след това влезе в тясната пилотска кабина. Макар че… наистина ли използва вградения си нервен чип? Дали би могъл да повярва на Джере? Още по-лошо — как би могъл да не вярва на извънземния?

Направи подробна проверка на кораба, закопча предпазните колани и се отпусна в пилотското кресло. Все още се чувстваше изумен от яснотата и експедитивността, с която взаимодействаше с мрежата на „Пакуаврат“. Не беше изминало почти никакво време, когато се свърза със станцията.

— Орбитална станция Фарка, тук е корабът на коалицията „Пакуаврат“. Моля за инструкции за излитане.

— Кораб на коалицията „Пакуаврат“, говори орбитална станция Фарка. Готови ли сте за излитане?

Въпреки директната връзка, чуждото звучене на така познатите въпроси и отговори долетя до него — думите бяха бляскави като сребро, категорични и толкова далечни.

— Готов съм за излитане. — Повече готов просто не можеше да бъде.

Зад корпуса на кораба Трайстин чувстваше студената светлина на звездите.