Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (10)

10.

Седнал на резбованата дървена пейка, Трайстин погледна към петметровата ивица с трева, която го разделяше от храстите и дърветата. Малко червено кленово дръвче се издигаше над бръшляна. Не знаеше каква бе дребната кафява птица с червеникава глава, но наблюдаваше как тя надигна врат, после напусна клончето и полетя към южния ъгъл на градината с куполообразен свод. След това забеляза дръвче, каквото не бе виждал досега.

Предполагаше се, че в градината с площ от сто квадратни метра се развива флора и фауна, които биха съответствали в екологично отношение на планетата Мейра, след като приключеше процесът по окончателното формиране на биосферата. Вероятно целта на градината бе да се провери екологичното равновесие в малък мащаб. Всъщност градината напомняше за онова, в каквото можеше да се превърне Мейра, онова, от което се нуждаеше коалицията Еко-Тек.

Един зелен гущер бързо се покатери по ствола на хибрид, наподобяващ дървото юка — със светложълти цветове и островърхи, бодливи листа. Езикът на гущера се стрелна напред, но Трайстин не можа да забележи плячката му, нито видя дали наистина имаше някаква плячка.

Размърда се на пейката, наслаждавайки се на ароматите на живи твари, на почивката от проникващата навсякъде миризма на пластмаса, озон и машинно масло. Тишината на вградения в мозъка му нервен чип го изпълваше с наслада. На никоя честота не се улавяха сигналите, повтаряни в мрежата; тук, под купола на градината, чипът действаше единствено върху регулацията на собствените му физически дадености — изостряше предимно зрението, скоростта на обмяната на веществата и свиването на мускулите, рефлексите — освен това му позволяваше да измерва времето.

Чик-чирик…

Викът на невидимата птица се сля с шумоленето на листата, разлюлени от скритите вентилатори, които създаваха изкуствени ветрове. Гущерът се скри зад ствола на дървото юка, а Трайстин погледна наляво, към малката горичка от лимони — ако група от четири дръвчета би могла да бъде наречена „горичка“. Чрез вградения чип провери колко е часа — 1643. Почти бе станало време да си тръгне и да се отправи към дома на Езилдия.

Чик-чирик…

Изправи се и преди да излезе през двойно уплътнените херметични затварящи се камери на път за жилищен район номер три, отправи поздрав към скритата птица. Миризмата на пластмаса и озон го притисна като стена, към нея се присъедини и брътвежът на електронната комуникационна система, уловен от нервния чип. Едва не спря насред път, но си наложи да продължи напред.

За миг забави ход при подземната станция, където се пресичаха тунелите. Там имаше дузина малки магазинчета, отдалечени от тунела. Най-сетне Трайстин спря пред един от тях с надпис „Лакомства“.

Върху пластмасовия тезгях бяха поставени декоративни кутии, пълни с изсушени плодове. Трайстин взе един от тях и потрепера, виждайки цената. Но плодът очевидно бе докаран от друга планета, а цените на транспортните разходи бяха баснословни. И все пак да даде толкова за един плод? Когато човек може да го отгледа навсякъде, стига да знае какво прави. Поклати глава.

— Бих ли могъл да ви помогна, сър? — Мъж, разположил се в подвижно кресло, се плъзна към Трайстин.

— Да, след малко — отвърна му Трайстин с принудена усмивка.

Накрая купи малка, би могло да се каже миниатюрна кутия с шоколадови бонбони и заплати за нея повече, отколкото бе очаквал. Но знаеше: Езилдия бе споменавала неведнъж, че шоколадът ѝ липсвал най-много, откакто напуснала Карсън.

Дори след като съзнателно се забави, в 1715 часа похлопа върху вратата на Езилдия.

— Ей сега.

Зачака… чакането се проточи.

Най-сетне вратата се отвори. Езилдия го погледна. Лицето ѝ имаше златиста кожа и бе обкръжено с мека, черна коса. Зелените ѝ очи изглеждаха едновременно уморени и бляскави.

— Наложи се да работя по-дълго, отколкото се надявах.

Трайстин ѝ подаде малката кутия с шоколадови бонбони.

— Истински шоколад от Остран! Не биваше да правиш това. — Тя затвори вратата зад него и занесе кутията с бонбоните към малка масичка край ниско кресло — остави я там, без да я отваря.

— Зная. Нито пък ти трябваше да си тръгваш по-рано от работа. — Трайстин отиде към балкона, погледна градината под него, после покрития с куполообразен покрив двор и плъзгащите се врати от стъкло към другите домове — всичките затворени, с изключение на една — там на балкона седеше мъж с дете, седнало на скута му. Тъмнокосият малчуган размаха нещо в дебелото си юмруче и Трайстин се засмя. — Тихо е.

— Следобед на седмия ден от стандартния календар винаги е тихо. Всички са изтощени. Аз също. — Езилдия седна на малкото плюшено кресло, покрито с ръчно изработена сиво-зелена покривка, украсена със серия стилизирани, свързани едно с друго изображения на вечнозелени храсти.

— Гравитация от една десета g не изглежда много… но се чувствам уморена.

Трайстин погледна куполообразния покрив, видя единствено прозрачно бяло сияние, макар че зад него бялата светлина на Парвати проникваше през червеното небе и бавно сгъстяващата се атмосфера на Мейра и блестеше над далечните червени хълмове.

— Аз също съм уморен. — Той се върна, прекосявайки малката стая.

— Ти си от Пердия. Там гравитацията е по-голяма.

— Всъщност не е. Просто 1,09 в сравнение със стандарт Т.

— Ти работиш навън всеки ден.

— Не всеки ден — възрази Трайстин.

— Почти всеки ден и си свикнал. Нали виждам мускулите ти. На Карсън е 0,98. Докато стигна до седмия ден по стандартния календар, се чувствам съсипана. — Езилдия протегна дългите си крака и отпусна обутите си в пантофи ходила върху обвито с мека подплата столче. — Искаш ли да седнеш до мен?

— Разбира се. — Трайстин седна, отпусна краката си до нейните, притисна бузата си до нейната, наслаждавайки се на едва доловимия аромат на лилия от нейния парфюм.

— Цялото ми тяло така изтръпва… — Езилдия се облегна назад и отпусна брадичка върху гърдите му, като че искаше да изопне врата си. — Понякога седмиците са прекалено дълги. Ще ми се да имаха само седем дни, както на старата Земя.

— Това е било много отдавна. Всичките месеци имали различен брой дни и въобще не е можело човек да прецени коя дата ще бъде еди кога си без сложния календар. Тук седемнайсети от всеки месец е винаги първия ден от седмицата.

— Не искам да говорим за историята.

Той сви рамене и съвсем леко стисна рамото ѝ с лявата си ръка.

— Радвам се, че успя да излезеш по-рано от работа.

— Програмата по контролиране на комуникационната система е твърде гъвкава. — Тя се засмя. — Следващата седмица ще се наложи да поема дежурството на Кентар през почивния ден.

— Това е неприятно.

— Тук? Няма значение, освен ако човек не участва в мероприятията на дамския клуб. Кой ли пък го е грижа да кара водно колело? Никога не съм обичала да си пъхам носа близо до водата — сигурно защото съм дете, родено в изкуствена утроба. Никой от нас не обича плуването, дори и при тези ниски стойности на гравитацията. Чудя се защо ли е така?

— Защото си дете, родено в изкуствена утроба. — Трайстин отново я стисна леко за рамото, после помилва лицето ѝ с дясната си ръка и го наклони към себе си.

Т-р-ра-ам… Стаята се разклати от вибрациите.

Езилдия докосна устните на Трайстин със своите.

— Този път водната комета премина твърде близо. Сигурно е била насочена към южния басейн.

— Към новото южно море — поправи я Трайстин. — Там сега има вода.

— Не ви ли се отразява преминаването на кометата твърде зле?

— Ужасно зле, особено когато си включен към системата при пълна степен на чувствителност. Дори светкавиците край граничната полоса се отразяват зле. — Той стисна ръкага ѝ.

— Трайстин…

— Да?

— Просто стой тук. Ще го направиш, нали? — Тя стисна ръката му. — Можем да си приготвим нещо за хапване по-късно. Радвам се, че дойде, макар и да се обади толкова късно.

Трайстин се наведе и я целуна по врата. Тъмната ѝ коса миришеше на чистота и свежест, прищя му се да зарови лице в нея, да изхвърли от съзнанието си спомените за амоняка и тревата от пустошта. Вместо това се вгледа в профила ѝ — в почти месестия нос, тънките устни, не особено плоските скули, в леко златистата кожа, обгърната от меката тъмна коса.

Езилдия се усмихна.

— Точно това обичам у теб.

— Кое?

— Когато се отпуснеш, си тук изцяло — тялом и духом.

— Нима понякога не съм? — Всъщност къде се намираше той? За какво мислеше — за възвращенци или за фаркани?

— Знаеш какво искам да кажа. Понякога хората кимат с глава, съгласяват се, поддържат разговора, но имаш чувството, че са отдалечени на хиляда разтега от теб и изобщо не ги е грижа какво казваш. А ти ме гледаш и си тук. — Тя впери поглед в Трайстин. — Поне по-голямата част от времето. Но сега не си тук. Къде се отнесе?

— Днес се срещнах с фаркан.

Езилдия потрепера.

— Аз също съм срещала фаркан преди години. Те са зловещи. Като че гледат направо през теб. Целите сиви, с изключение на плашещите червени очи и онези зеленикави зъби.

— Как стана така, че го срещна? — попита Трайстин.

— Изпратиха група техници фаркани на Карсън. На тази планета се намират корабостроителниците. Майка ми помагаше на транслационния инженер. Тя работи доста дълго време с тях и доведе един фаркан на вечеря у дома. Те също са изградени от въглеводороди като нас, но имат много по-голяма нужда от арсеник, отколкото човешките същества. — Езилдия поклати глава.

— И ти не го хареса? Или беше не гостенин, а гостенка?

— Те имат ли полове? Така и не успях да разбера. Много са потайни, много учтиви — поне Херен Джул беше такъв.

— Онзи, когото срещнах, беше същия — добави Трайстин. — Но същевременно много настойчив.

— И Херен беше такъв. Той — предполагам, че наистина беше от мъжки пол — непрекъснато ме разпитваше защо искаме да имаме деца. Тогава бях на четиринайсет години и въобще не мислех за деца. — Смехът на Езилдия заглъхна бързо.

— Хайде да не приказваме за тях. — Трайстин отново леко стисна рамото ѝ.

— Ти все още си разстроен, нали?

— Аз ли?

— Да, ти.

Трайстин погледна малкото килимче на пода.

— Предполагам, че е така. Ала не го осъзнавах.

— Не трябва да говорим за извънземни, нито за възвращенци, нито за работа. — Езилдия се наведе към Трайстин и го целуна по бузата. — Имам малко истински спагети от Карсън. И съм приготвила истински сос — доматите се запазват добре в контейнерите. — Тя се изправи. — Ела да си побъбрим.

Трайстин я последва до кухненската ниша, подпря гръб о стената и надникна вътре — нямаше достатъчно място за двама души.

— Няма да отнеме много време.

— Добре.

— И не се хили. Няма да те прехраня. Няма дори да ти предложа от шоколадовите бонбони, които донесе.

Трайстин се ухили.

— Невъзможен си.

— Е, не винаги.

Езилдия отново се обърна към малките фурнички и огромната тенджера, пълна с вода — прекалено голяма за миниатюрната печка. Трайстин зачака.