Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Parafaith (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Parafaith War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2015 г.)

Издание:

Л. Е. Модезит-младши. Войната на вярата

Американска, първо издание

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Дима Василева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „БАРД“, 1999

История

  1. — Добавяне

12.

Миризмата на амоняк и трева от пустошта все още се чувстваха навсякъде из станцията, макар че изкуственият тамян с дъх на канела и нарцис — плод на последните усилия на Джерфел — бе притъпил най-непоносимата част от вонята на тревата. По-добрите уплътнители на главния вход бяха елиминирали навлизането на фините песъчинки, но в станцията бяха останали повече от достатъчно, за да дразнят все още страдащия от силен сърбеж нос на Трайстин и да предизвикат възпаление на гърлото му.

Той потри леко нос и обърна командното кресло наляво. През издрасканото армирано стъкло на прозореца видя, че на изток се струпват облаци. Досега в мрежата не бе отчетено наличие на статично електричество, но то щеше да се появи по-късно. Винаги ставаше така.

Трайстин направи масаж на врата си с дясната си ръка, опитвайки се да притисне изтръпналите мускули. Откъсването от станцията му бе предложило моментно отпускане, същото се отнасяше до присъствието и гозбите на Езилдия, но почивката беше прекалено кратка.

Провери системите на кулите, съхраняващи оборудването за обработка на почвата. Кула номер едно все още се намираше извън строя; един от култиваторите работеше с по-малко от петдесет процента от капацитета си. Хайсин бе изпратил официално искане за незабавна доставка на резервни части.

— Хайсин, имаш ли някаква представа кога ще получиш необходимото, за да ремонтираш кулата и онзи култиватор?

— Не, сър. Нанесените щети са големи. Онази буря е извадила от строя две от помощните системи в средната част на равнините, а вие знаете какво направиха тук възвращенците. Доставките се получават трудно. Никога по-рано не са ни били нанасяни толкова тежки удари по едно и също време.

— А кога ще ни пратят резервни части, как смяташ?

— Най-малко след две седмици. Не мисля, че техниците в Клайсийн ще бъдат готови за елиминирането на тези загуби.

— Две седмици… Добре… Ще направим каквото можем. Благодаря.

Трайстин отново провери нивото на органичното поддържащо вещество в горивните клетки. Все още не можеше да повярва, че доставката бе напълнила само шейсет процента от капацитета на резервоарите. След това прегледа на ум съобщенията и дори направи изследване чрез предварително посочена ключова дума. Нищо от събраната информация за горивните клетки не изтъкваше други показатели, освен датата на доставка и доставеното количество. Поклати глава и провери данните от четирите екрана, преди повторно да се свърже с компютърния терминал на техника.

— Хайсин?

— Сър — гласът на техника прозвуча леко раздразнено.

— В информационните банки няма никакви обяснителни бележки. Имаш ли някаква представа защо доставката на гориво е напълнила резервоара едва наполовина?

— Едва наполовина ли, сър?

— Когато отидох в Клайсийн, резервоарът бе пълен десет процента от капацитета си. Сега е до шейсет процента. Това означава около половин резервоар.

— О, така ли? Липирели — той е техникът на танкера — ми каза, че исканията за доставки били повишени и не можели да ни дадат пълен резервоар, заради щетите, нанесени на всички останали станции. Просто имали временен проблем.

— Надявам се, че в резултат няма да останем без гориво, когато се появят възвращенците.

— Сър?

— Нищо. Благодаря ти, Хайсин. — Трайстин се върна в кухничката и си приготви чаша „Състейн“. Пое една глътка и добави още от праха. Това караше стомаха му да се обърне, когато течността стигнеше до него, ала ненавиждаше воднистия вкус, в случаите когато приготвяше „Състейн“ според инструкциите.

Закрачи напред-назад в тясното пространство между компютъра и стената и от вторичния компютърен терминал в ъгъла до прозореца. Вътрешностите му все още бяха свити на кълбо и все още не можеше да си обясни защо бе така. Дали се тревожеше от медицинския преглед на фаркана или от интервюто?

Защо онзи фаркан — Джере се казваше, нали? — защо той/тя/то така упорито притискаше Трайстин да си признае, че е крадец — дори в най-общия, философски смисъл на тази дума? Защо Джере бе настоял Трайстин да мисли по този въпрос? Какво общо можеше да има проклетото интервю с техническата помощ, която коалицията уж получаваше? Пък и що за помощ беше това? Езилдия бе споменала, че майка ѝ е транслационен инженер. Може би фарканите помагаха да се подобрят транслационните двигатели в космическите кораби на коалицията? Защо? И какво бе неговото място в цялата тази операция?

Поклати глава. Може би майка му щеше да знае повече за фарканите — не че можеше да я попита за тях, преди да излезе в домашен отпуск, а това нямаше да стане в скоро време. Пое още една глътка „Състейн“ и спря, за да погледне през прозореца към зараждащата се на изток буря.

И защо ли възвращенците изведнъж бяха обърнали толкова голямо внимание на Мейра? Може би, защото планетата се доближаваше до полуобитаемо състояние и на тях отново не им стигаше място за живеене? Защо възвращенците все се опитваха да вземат, да вземат, да вземат?

Клинг! Трайстин изпи остатъка от „Състейн“, пропусна съобщението през вградения нервен чип и се върна на командното кресло.

„До всички станции на Граничната полоса. Видеозаписът на Командния модул е засякъл четири параглайдера, спускащи се в атмосферата един след друг. Ще ви изпратим вероятните координати на приземяването им. Въведете състояние на пълна бойна готовност във всички станции по Граничната полоса. Защита две. Защита две…“

Трайстин въведе координатите в системата и направи кръстосана проверка. Два от глайдерите на възвращенците се бяха насочили към средната част на пустошта от изток — така база Ален Изток Три беше основната им цел.

Трайстин се надяваше, че пилотите на възвращенците са изменили указанията, за да заблудят противника, ала знаеше, че случаят не беше такъв. Пое дълбоко дъх и в същия миг забеляза още една червена светлина, блеснала върху екрана за системите по поддръжка на базата.

Гласът на Хайсин зазвуча чрез вградения в мозъка му нервен чип.

— Лейтенант, онзи агрегат е извън строя, с изключение на модула, контролиращ движението му. Знаех си, че това ще стане, но не, те не можаха да отделят необходимите резервни части. Би трябвало да го обездвижа.

— Не можеш ли да направиш това чрез дистанционното управление?

— Пултът му за управление е повреден и сигналите не могат да бъдат приети. Роботът просто ще се върти наоколо, без да върши каквото и да било.

— Какво е разстоянието до агрегата? — Докато задаваше въпроса, Трайстин използва екрана на сателитния плотер. — Десет разтега, нали?

— По-скоро единайсет, сър.

— Нека засега остане така — реши Трайстин. — Техниците са взели своето решение. Срещу нас се спускат възвращенци и последното нещо, което искаме, е да бъдеш извън базата, ако решат да стрелят насреща ни.

— Шефовете на техническия отдел в щаба няма да се зарадват особено. Неизправният агрегат напразно изразходва гориво.

— Нека не се радват. Това е по-добре, отколкото да загинеш. Кажи им, че вината е моя.

— Благодаря ви, сър. Не мога да кажа, че с нетърпение очаквах да изляза навън.

— Ще трябва да направиш нещо по този въпрос, след като се справим с възвращенците, но сега не е нужно да се тревожиш за техническия отдел, докато трае нападението. — Трайстин прекъсна връзката и се върна към наблюдението на екраните.

Нищо.

Продължи да наблюдава постъпващите данни, както и информацията от сателитния плотер, но всичко продължаваше да бъде както преди. След това премина през системите за поддръжка на базата. Освен кула номер едно и работещия зле, но все още подвижен култиватор, оставаха десетки по-маловажни проблеми, включително все още изкривената врата на килията в блок Б.

След като провери състоянието на системите за поддръжка на базата, Трайстин прегледа всички наскоро постъпили съобщения. Повечето съдържаха рутинна информация, с изключение на рапорта на Джерфел, в който се съобщаваше за нападение на възвращенците, състояло се предната вечер. Той не знаеше абсолютно нищо за него. Ако се съдеше от рапорта на Джерфел, тя бе успяла да го неутрализира бързо. Разгледа забележката за употреба на ракетите като средство за подаване на сигнали. Тъканта на новите скафандри на възвращенците флуоресцираше слабо нощем — поне това съобщаваха колегите от нощната смяна. Щеше да се опита да го има предвид, макар че му предстоеше да дава нощно дежурство едва след един месец.

Клинг! Трайстин облиза сухите си устни и прие съобщението.

„До всички станции по Граничната полоса. Защита едно. Защита едно. Атмосферните условия изключват възможността за откриване и неутрализация на параглайдерите. Повтарям — околните атмосферни условия изключват възможността за откриване и неутрализация на параглайдерите. Вероятен час на приземяване 1256. Повтарям: вероятен час на приземяване — 1256. Защита едно. Защита едно…“

Околните атмосферни условия ли? Отново провери данните от метеорологическия спътник. Повече от половината небе беше съвсем ясно, картината бе съвсем обичайна. По-вероятно беше, че не са успели да проникнат зад защитните механизми на възвращенците. Защо командването просто не си го признаеше? Във всеки случай възвращенците се бяха приземили и нито лазер, нито ракета бе насочена срещу тях. Вероятно бяха взели със себе си още тежки нападателни оръжия. Трайстин задейства всичките предпазни щитове на станцията, с изключение на тези пред перките на турбината, след това се свърза с компютърния терминал на техника.

— Хайсин, командния модул не е засякъл възвращенците, те вече са се приземили, но никой не знае къде е станало това. Сега спускаме предпазните щитове — с изключение на онези пред турбината. Като вземем предвид новите играчки, с които разполагат възвращенците, могат да налетят на главите ни, преди скенерите да са регистрирали присъствието им.

— Нямам нищо против да не спускаме щитовете пред турбината, сър.

— Ще те уведомя как ще процедираме. В случай, че те не обявят пристигането си по друг начин.

— Настроението ви е много ведро, сър.

— Опитвам се да го поддържам такова, Хайсин. — Трайстин прекъсна връзката с терминала на техника и незабавно провери сателитния плотер, скенерите, дори системата за наблюдение на далечни разстояния — от която обикновено нямаше кой знае каква полза, освен когато засичаше действие на двигател на космически кораб. Нищо не откри, въпреки това напрежението във вътрешностите му нарасна, вероятно предизвикано от прекадено голямото количество „Състейн“, което беше изпил.

Решението му да забрани на Хайсин да елиминира дефектния култиватор го накара да се почувства по-добре. Ако възвращенците нападнеха и Трайстин не съумееше да ги спре, култиваторът нямаше никакво значение. Ако възвращенците нападнеха някой друг и предизвикаха бъркотия, на никого нямаше да му е до този култиватор. Не и с онези четири параглайдера, които никой не можеше да проследи. Направи опит да съсредоточи вниманието си върху екраните.

Минутите се нижеха бавно, Трайстин внимателно следеше екраните с пълен оптичен изглед — но те показваха единствено няколкото местни кактуса, превити под засилващите се ветрове, както и дебела няколко сантиметра пясъчна пелена, която се носеше по хълмовете. Твърде често опитваше и екраните, работещи с голяма разделителна способност при пълно енергийно натоварване. Нищо не се променяше.

Бури се зараждаха на изток, после замираха. Ветровете се засилваха и стихваха, миризмата на амоняк и трева от пустошта дразнеше носа му. От време на време кихаше и носът го заболяваше още повече.

— Лейтенант? Чухте ли нещо?

— Все още не.

— Култиваторът затъна в пясъка, сър.

— Е… в такъв случай няма къде да отиде, тъй че не е нужно да го обездвижваш.

— Модулът му за придвижване вероятно също е излязъл от строя.

— Вината е моя. — Трайстин сви рамене. В края на краищата щеше да стане точно така. Офицерите се оказваха виновни за всичко и техниците не биваше да се тревожат. Отново се съсредоточи върху четирите екрана, но все още не намираше никакви следи от възвращенците.

Х-х-ш-ш-тт… Слаба вълна от статично електричество пропълзя по мрежата. Трайстин провери данните от метеорологичния спътник, но според тях следобедната буря този ден беше затихнала рано.

Клинг! Трайстин прие съобщението чрез вградения нервен чип.

„До всички станции по Граничната полоса. Защита едно остава. Защита едно остава. Очаквайте нападения срещу граничните станции по всяко време. Повтарям: очаквайте нападения срещу граничните станции по всяко време. Защита едно. Защита едно.“

Прекрасно. Командването на граничните станции очаквало нападения. И къде по продължение на дългата двеста хиляди разтега гранична полоса очакваше командването тези нападения?

Пое малка глътка „Състейн“, изправи се и се протегна. Според „Защита едно“ трябваше да остане „в непосредствена физическа близост“ до командния компютърен терминал, но от друга страна имаше нужда да поизопне схванатите си мускули, особено ако възвращенците наистина идваха.

След като се протегна, Трайстин заобиколи командния терминал и погледна в шкафа. Бойният му скафандър стоеше там; там беше и картечницата. Той разпечата един пълнител с патрони и го постави до оръжието, което не трябваше да бъде заредено вътре в станцията; правеше се изключение, само когато бе нарушена херметичната ѝ изолация и въздухът изтичаше навън. Командването на граничната полоса нямаше да остане възхитено, ако небрежни офицери пробиеха дупки в станцията. Възвращенците и самата планета Мейра създаваха достатъчно проблеми.

Трайстин се върна с бавни стъпки към контролното кресло и седна в него.

В 14:59.03 часа забеляза малки облачета прах, издигащи се над върховете на възвишенията на северозапад. Незабавно настрои скенерите на най-ниския честотен обхват. Откри изкривените образи на войници — мисионерите на възвращенците.

Този път обаче в близост до граничната полоса не се виждаха никакви образи — единствено петна до хълмовете зад полосата. Нищо не се различаваше ясно — само от време на време се вдигаха облачета прах, което не би могло да бъде природно явление. Ала скенерите не показваха какво бе причинило вдигането на облачетата прах.

Трайстин облиза устни, провери всички защитни системи, опитвайки се да изчисли каква трябва да бъде траекторията на ракетата, за да достигне до задната страна на хълма.

Бам! Ударът на първия тежък снаряд отекна в цялата станция. В 15:01.12 часа червените светлини на тревогата блеснаха в цялата мрежа. Трайстин изсумтя.

— Страхотно предупреждение получихме от купчините хардуер тук, няма що! — После подаде тревога към Хайсин. — Възвращенци! Заели са позиция зад хълмовете. Изглежда, че ще ни обстрелват със снаряди. Не виждам никакви следи от придвижване на войници.

— Кучи синове!

Бам! Бам!

Въпреки допълнителните удари, тъй като те едва достигаха сантиметри над нивото на почвата, Трайстин се въздържа да спусне предпазните щитове пред турбината — поне засега — и изпрати светкавичен рапорт за нападението по мрежата.

— До Командването на Граничната полоса. Тук база Ален Изток Три. Десол. База Ален Изток Три е обстрелвана. Възвращенците не се виждат с просто око. Уредите не са регистрирали присъствието им…

Бам! Експлодира още един снаряд — този път в почвата на по-малко от три метра от по-ниската стена на станцията.

Трайстин изстреля едновременно три ракети.

Още два снаряда се забиха в мощния предпазен щит на станцията, твърде далеч от перките на турбината и от защитните системи на базата.

Лейтенантът се намръщи. Защо възвращенците нападаха тъкмо този участък? Огледа внимателно плана на станцията и отбеляза факта, че клетките с гориво бяха разположени под и зад по-ниските стени.

Вдигна се вихрушка прах, която откри за миг върха на хълма. Трайстин задържа изображението на плана на станцията върху екрана и изстреля две ракети.

Бам! Станцията леко потрепера от удара на връхлетелия я снаряд.

Трайстин раздели екрана на множество участъци и ги подложи на увеличение — не откри нищо, освен връхлитащите залпове от снаряди, изобразени като крещящи розови линии на екран три — главния екран. Не се появяваше никакъв образ в нито един от честотните обхвати. Този път възвращенците определено не следваха своя типичен самоубийствен стил и това го дразнеше.

Червената светлина на тревогата отново проблесна в системата. Трайстин зяпна, без да откъсва очи от четирите екрана. Три големи стълба прах се появиха на екран номер едно, а пред тях се показаха миниатюрни танкове на въздушни възглавници със сравнително големи по размери дула — те се забелязваха единствено поради праха, който се виеше наоколо им. Лейтенантът разсеяно отбеляза, че танковете нямаха куполи — вероятно за да намалят теглото — и използваха перки, за да сменят посоката на движение.

— Хайсин! Облечи бойния си скафандър и влез в укритието от северната страна — онова, което е далеч от клетките с гориво. Разбра ли?

— Но…

— Разбра ли? Срещу нас настъпват три танка, тежки нападателни оръжия и не знам още какво.

— Да отида в укритието ли?

— В скривалището, съоръжено с предпазен щит!

— Прието.

Бам! Бам! Бам! Цялата станция се разтресе.

Трайстин изтича бързо до шкафа, започна да навлича бойния си скафандър, след това промени посоката на удара на картечниците — сега те бяха насочени срещу танка в центъра.

Усещаше, че танкът се клати и като начало изстреля две ракети към ниския склон пред него. Танкът се отклони встрани и двете ракети избухнаха, без да го засегнат изобщо, далеч от предпазния му щит.

— По дяволите! — Наполовина облякъл бойния си скафандър, Трайстин изключи устройството за автоматично насочване на ракетите и спря огъня на картечниците. Не искаше да се цели в танковете. Ракетите не можеха да направят нищо на предпазния му щит, не и преди станцията да се превърне в купчина отпадъци.

Бам! Бам!

Станцията отново се разтресе, кехлибарените светлини на индикаторите започнаха да проблясват по таблото на системите за поддръжка на станцията.

Трайстин насочи още три ракети в праха пред танка в центъра. Облечен в бойния скафандър, сграбчи шлема си и тежко се отпусна в командното кресло, в същия миг удари от множество снаряди разлюля станцията.

— До Контролния модул на Граничната полоса, тук база Ален Изток Три. Базата е нападната от леки бронирани машини — танкове на въздушна възглавница, — клас неизвестен. Повтарям — базата е нападната от леки бронирани машини. — Добави няколко образа от екраните и изпрати рапорта.

Бам! Станцията се разтърси още веднъж под ударите на тежките снаряди, изстреляни от малкия танк. Как бяха успели възвращенците да ги приземят на планетата? Насочи още две ракети в участъка пред средния танк.

Бам! Бам! Един-единствен индикатор блесна с кехлибарена светлина върху таблото на системите за поддръжка на базата, ала Трайстин не го провери. Не можеше да направи почти нищо, за да отстрани повредата.

Ракетите му избухнаха в почвата пред средния танк, който вървеше начело. Вихрушки от фин пясък обвиха бронираната машина на въздушна възглавница. Тя се заби в малкия кратер, издълбан от ракетите.

Трайстин насочи огъня на картечниците в почвата пред първия танк и около него се вдигнаха гъсти вълни прах. Офицерът се засмя, когато непознатият танкист завъртя до краен предел перките, в усилието си да се измъкне от кратера, но в резултат към небето се вдигна въртящ се стълб прах.

Бам! Бам!

Усмивката изчезна от лицето на лейтенанта, когато станцията се разтресе още веднъж и още няколко индикатора заблестяха в яркочервен цвят. Останалите два танка се намираха на по-малко от четиристотин метра, дулата им се премерваха право към стената над клетките с гориво.

Трайстин изпрати още ракети пред танка отляво, прах и почва се разлетяха на всички страни, бронираната машина се отклони за миг, но продължи да настъпва напред, изстрелвайки още снаряди срещу бързо разпадащия се предпазен щит на станцията.

Още ракети се забиха в почвата пред танка… и още…

„Ален Изток Три, Ален Изток Три, тук Контролният модул на Граничната полоса. Докладвайте за състоянието на станцията. Докладвайте за състоянието на станцията.“

— До Контролния модул на Граничната полоса. Опитвам се да отблъсна танковете на въздушна възглавница. Ще подам рапорт по-късно. Край.

Идиоти! Макар че работеше на режим автоматично захранване, той не можеше да разделя вниманието си в толкова много посоки.

Още един индикатор проблясна в червено след поредния залп от снаряди, които разлюляха станцията. Горната банка от клетки с гориво започна да губи мощта си. „Вероятно клетките са се напукали“, помисли си Трайстин. Станциите по граничната полоса не бяха проектирани да издържат на дълъг обстрел със снаряди.

Бам! Бам!

Светлината в станцията примигна, когато захранването се прехвърли към акумулаторите. Трайстин си спомни, че пред перките на турбината все още не бяха спуснати предпазните щитове. Беше ги оставил отворени. Сега щеше да му бъде необходима цялата енергия, която можеше да събере. Изключи всички системи, несвързани със защитата на станцията, изстреля още един комплект ракети и съпроводи удара с картечен залп. Съскането на вентилаторите — звуков фон, с който бе привикнал — замря.

Прах и пластмасови отломки падаха от тавана към него, а може би се стелеха навсякъде, смесвайки се с миризмата на амоняк и трева от пустошта.

Ап-чиху! Започна да киха. Една напосоки изпратена ракета избухна на хълма, а Трайстин потри носа си.

Танкът отляво потъна с носа надолу в издълбания от ракетите кратер и перките му започнаха да вият. Вдигна се прах — все по-високо и по-високо; междувременно танкистът опита да измъкне бронираната машина от клопката. Трайстин си позволи пестелива усмивка — от танка се извиха гъсти облаци пушек. Пясъкът на Мейра, както и нетърпението на танкиста, вероятно бяха съсипали системите за управление на танка.

Бам!

Трайстин провери запасите от боеприпаси и му се дощя да не го бе правил. Оставаха му по-малко от две дузини ракети и може би около двайсет процента от всички пълнители за картечниците. Как е могъл да изразходва толкова много боеприпаси!?

Ала трябваше да спре проклетия танк, в противен случай станцията щеше да се превърне в купчина отпадъци. Още две ракети избухнаха в почвата пред последната вражеска машина. Още малко и щеше да е прекадено близо за обстрел.

Бам!

Миризмата на амоняк бе станала по-остра, броят на проблясващите в алено и кехлибарено индикатори се бе увеличил толкова много, че не можеше да ги преброи. Поредната проверка на боеприпасите показа, че му бяха останали едва десет процента от пълнителите за картечниците. Имаше още девет ракети.

Къде бяха войските на възвращенците? Все някъде трябваше да има войници.

Още един снаряд от единствения функциониращ танк разтърси станцията. Над главата му се пропука прозорецът от армирано стъкло — може би, защото стените на станцията се бяха огънали под снарядите, сипещи се от дулата на танковете. По-точно казано — миниатюрните танкове.

Трайстин огледа внимателно движещия се танк, който изведнъж се обърна назад и потегли към пустошта. Поклати глава. По-добре да запази оскъдните остатъци от боеприпасите за войските, които щяха да го нападнат.

Станцията се разтресе и Трайстин облиза устни. Оцелелият танк бе заел позиция до билото на хълма и обстрелваше със снаряди долните стени на станцията. Клетките с гориво бяха направени от укрепена с метал пластмаса. От тях можеше да се излее органично поддържащо вещество… ако се стигнеше дотам…

Бам! Бам!

ХЕРМЕТИЧНАТА ИЗОЛАЦИЯ НА СТАНЦИЯТА Е НАРУШЕНА! ИЗТИЧА ВЪЗДУХ!

Стените на по-ниско разположените нива бяха пробити, годният за дишане въздух бързо изтичаше. Трайстин свърза външната тръба за захранване с въздух на скафандъра към резервоара на командното кресло. Не искаше да изразходва запасите от кислород на скафандъра по-рано, отколкото бе нужно. Все още не мислеше да напуска командния център. Искаше да обстрелва войските на възвращенците, пък и предпазните щитове на станцията щяха да издържат на още няколко преки попадения от снарядите на танка.

После включи извода от компютърния терминал за управление към контакта на китката си. Когато затвореше шлема, щеше да загуби скоростта и обхвата на вградения нервен чип, ако не ползваше усилвателя на терминала.

Когато в помещението навлезе още амоняк, той затвори шлема. Стори му се, че образите на екрана светят с метален блясък. Това беше единственият начин, по който можеше да опише усещането си. Сега чувстваше как проблясващите фигури на облечените в скафандри възвращенци се показват от укритието си зад граничната полоса. Те изглежда знаеха, че командният център излиза извън строя под непрекъснатите удари на проклетия танк.

Бам! Бам!

С колко ли снаряди бе зареден малкият танк?

Трайстин отново облиза устни и зачака, проверявайки обездвижените танкове. И двата бяха затънали почти до дулата във фината червена почва.

Възвращенците, чиито блещукащи фигури възлизаха на около осем взвода, се спуснаха по хълма към видимо излязлата извън строя станция, същевременно още и още снаряди се сипеха върху разпадащите се предпазни щитове. Трайстин си наложи да изчака, макар че бе забелязал пожара, пламнал в клетките с гориво. Надяваше се, че може да издържи още малко.

След като стреля за последен път, танкът на въздушна възглавница направи широк завой и пое към южния участък на станцията. Трайстин разбра намеренията му. Танкистът щеше да използва снарядите, за да направи пробив в предпазния щит над вратата за превозни средства.

Продължи да чака, изчисли къде ще се разположи танкът и предварително насочи ракетите към това място.

Възвращенците се приближаваха все по-близо и по-близо до станцията.

Бронираната бойна машина се обърна и се разположи срещу вратата. Трайстин фокусира единия екран върху изображението на танка и изпита чувството, че се взира в тъмното му дуло.

Снарядите заблъскаха предпазния брониран щит пред голямата врата.

Ако таблото на системите за поддръжка на базата бе включено, щеше да бъде обляно в яркочервена светлина. Трайстин знаеше това много добре, но наблюдаваше и пресмяташе, докато снарядите бавно дупчеха вратата за превозни средства, издълбавайки отвор в пластмасата и метала.

След това той задейства картечниците, които изстрелваха последните патрони сред плътните редици на възвращенците. По-скоро усещаше смътно, отколкото наистина виждаше телата, падащи сред разбития от снарядите прах, който по-рано бе просто почва. После му хрумна още нещо и задейства бомбите, обездвижващи скафандрите на нападателите. Може би и те щяха да елиминират няколко възвращенци. Може би.

Всичките девет ракети избухнаха една след друга непосредствено пред танка. Трайстин разчиташе, че танкистът ще се придвижи напред — за да реагира на обстрела или просто обзет от ярост. Предположението му се оказа правилно и танкът потъна в ямата, зейнала пред него.

Лейтенантът не изчака да види какви са резултатите от действията му. Не разполагаше с никакви ракети и амуниции, енергията бе почти изчерпана, затова не можеше да направи нищо повече от командния център. Изключи се от системата за аварийно подаване на въздух, изтича до шкафа, сграбчи портативната картечница и чантата с пълнителите с патрони. Увеличи остротата на рефлексите си с една единица и полетя надолу по стълбите.

Прах, сажди и топлина бяха завладели по-ниско разположените нива на станцията. Жегата беше така непоносима, че Трайстин я чувстваше през тежката броня на скафандъра. Отправи се към вратите, водещи към гаража; в тази посока топлината постепенно намаля, защото разстоянието до горящите клетки с гориво беше голямо.

Бавно и внимателно открехна вратата към гаража.

Пинг!

Куршумът рикошира в отломките на външната врата; там в метала бе пробит правоъгълен, назъбен отвор. Парчета термоустойчива пластмаса образуваха ниска бариера в средата на входа.

Лейтенантът побягна и със скок залегна зад най-голямата купчина, надявайки се, че не е повредил някой важен участък в бронята на скафандъра. Би трябвало тя да бъде твърда, ала същото се отнасяше и до материалите, от които правеха станциите по граничната полоса, както и отломките от термоустойчива пластмаса, които снарядите бяха откъртили.

Погледна през шлема и през една тясна пролука между две големи парчета пластмаса и забеляза неясните образи на нападателите. Един възвращенец дебнеше приведен зад източния ъгъл на станцията. Неколцина изглежда стреляха от мястото, където бе заседнал последният, вече замлъкнал танк.

Пинг!

Трайстин зачака, стиснал в ръце картечницата. Чакането се проточи. Още и още. Най-сетне възвращенецът надникна зад ъгъла. Лейтенантът продължи да чака. Възвращенецът леко повдигна глава — това обаче беше достатъчно и Трайстин стреля.

Куршумът засегна връзката на скафандъра между врата и гърдите. Възвращенецът политна напред.

— Щастлив изстрел, възвращенецо — измърмори на себе си лейтенантът. Реши отново да чака и провери запасите от въздух в скафандъра си.

Чии запаси щяха да свършат по-бързо? Скафандрите на възвращенците имаха концентрационен механизъм и допълваща система, ала той нямаше представа кога за последен път бяха заредени.

Пинг! Пинг! Куршуми рикошираха от всички стени в гаража.

Отвън имаше поне десетина възвращенци. Трайстин провери пълнителите с патрони. За момента амунициите му бяха повече от достатъчно. Изстреля два залпа срещу фигурите, залегнали около последния заседнал танк.

Те или побягваха, или потъваха още по-дълбоко в пясъка.

Още един възвращенец се дотътри — като че беше пиян — иззад ъгъла на станцията. „Проблеми с дихателните маски или просто липса на кислород“, помисли си Трайстин. Или пък просто скафандърът му е бил засегнат от бомбите. Очевидно му беше трудно. Трайстин го свали с един-единствен изстрел.

След това отново зачака, наблюдавайки как още една фигура пробяга сред праха. Техните запаси от кислород очевидно бяха недостатъчни, затова възнамеряваха да се промъкват, като атакуват едновременно от двете страни на станцията, а може би и от танка. Този план беше слаб, но нямаха друг избор, ако наистина не разполагаха с достатъчно кислород. Трайстин се намръщи. Дали имаха гранати или нещо подобно?

Това можеше да направи нещата по-малко отчайващи.

Продължи да чака, докато наблюдаваше как Парвати изпълзява по-близо до хоризонта; образът на аленото слънце ставаше все по-наситено червен. Оскъдното прикритие, с което разполагаше, не бе по вкуса му, но ако се отдръпнеше по-назад в гаража, нямаше да може да вижда и вътре щяха да го притиснат от всички страни.

Затова остана на мястото си, легнал по корем, стиснал готовото за стрелба оръжие в ръка.

Изведнъж неколцина възвращенци изскочиха от най-различни места и се втурнаха към вратата, която пазеше Трайстин. Един от тичащите нападатели хвърли нещо, Трайстин стреля и го свали, но цилиндричният предмет прелетя над главата му и падна навътре в гаража.

У-у-мп!

Да, имаха гранати.

Стреля пет-шест пъти, може би повече, докато никой от възвращенците не остана прав, после бързо зареди оръжието. Оставаха му още пет пълнителя.

Парвати продължи пътя си към залеза, почти докосвайки хоризонта на запад.

В мрака се появиха десетина блещукащи фигури, които се втурнаха към Трайстин. Той настрои рефлексите си на възможно най-високото ниво на острота, около и над него засвистя градушка от куршуми.

Опита да се съсредоточи, да насочва всеки изстрел срещу жива мишена, но му се струваше, че възвращенците бяха прекалено много, затова превключи на полуавтоматична стрелба, изразходва целия пълнител, зареди следващия, после още един. Нападателите се просваха в праха, но все повече и повече заемаха местата на убитите.

Втората граната отскочи от вратата и експлодира някъде зад Трайстин, засипвайки крака му с дъжд от шрапнели и болка.

Той не му обърна внимание, изстреля още половин пълнител, преди да погледне към цялата редица от трупове, пръснати пред вратата на гаража.

Легнал на хълбок, лейтенантът постави последния пълнител в магазина на автоматичното оръжие и зачака.

От дясната му страна нещо проблясна и изчезна. Той продължи да наблюдава. Отново нещо проблясна, този път само за миг. Трайстин поклати глава. Възвращенецът се опитваше да се промъкне напред с по-малка скорост: така Трайстин нямаше да може да го забележи.

След като скафандърът на нападателя проблясна за трети път, Трайстин даде два автоматични откоса.

Възвращенецът, който бе отдалечен на по-малко от десет метра, се хвърли към вратата и се сгромоляса на около три метра от Трайстин.

Трайстин пое дълбоко дъх, осъзнавайки, че не му е останал голям запас от въздух. Във вътрешността на гаража имаше резервоари с кислород, можеше да използва и запасите на скутерите, но нима щеше да посмее да се придвижи дотам? Ако не го направеше, щеше да е мъртъв като възвращенците, защото нямаше да може да диша.

Бавно, много бавно, той започна да се отдръпва надясно. Опитваше се да не вдига шум, за да не го забележат възвращенците. Напредваше почти незабележимо, защото десният му крак бе обхванат от остра болка и не се подчиняваше на волята му.

Измъкна се през отвора, пропълзя зад назъбените ръбове на пробитата врата, после се изправи с усилие, стиснал в ръка готовото за стрелба оръжие и се придвижи заднишком към скутер номер едно.

Можеше да седне на седалката в кабината на скутера и да затвори вратата на машината след себе си. Това не беше идеалният вариант, но му позволяваше да диша — което бе далеч по-добре от алтернативата да е мъртъв, далеч, далеч по-добре.

Отново забеляза проблясване и стреля. Фигурата на възвращенеца се изгуби от погледа му. Прищя му се някой здравата да го изрита. Намали остротата на рефлексите си с цяла единица и включи механизма за нощно виждане — макар че от усилията, които положи, пред очите му се завъртяха звезди.

Отстъпвайки назад, като поглеждаше от време на време към отвора, избит в голямата врата, Трайстин едва не падна в скутера. Несръчно включи дихателната тръба на скафандъра си към линията за зареждане с въздух на машината. Зрението му се проясни малко, същото се случи и с мислите му. Достатъчно, за да си спомни, че в шлема имаше резервоар със „Състейн“, който можеше да използва.

После зачака. Механизмът му за нощно виждане се стабилизира.

Три гранати избухнаха на мястото, където Трайстин бе лежал по-рано, разпръсквайки наново парчетата от термоустойчива пластмаса и метал. Вдигна се прах.

Трайстин успя да заеме полуседнала поза върху пластмасово-бетонния под, като същевременно остана свързан към захранването с кислород на скутера. Очите му бяха вперени в отвора на вратата.

Т-у-а-мп! Ту-а-а-мп!

Втори комплект гранати експлодира по-навътре в гаража и вдигна прах и малки, остри парчета пластмаса, но нито едно от тях не прелетя почти петнайсетте метра до скутера, където чакаше Трайстин с готово за стрелба оръжие.

Двама възвращенци през вратата.

Трайстин свали първия в движение.

Вторият се обърна в погрешна посока, погледна към херметично затворените врати на станцията и ги заля с няколко кратки картечни откоса.

Трайстин трябваше да стреля три пъти в полумрака. Накрая, с третия изстрел, успя да изтръгне дихателната тръба на кислородната си маска от захранването.

След това бавно се изправи до скутера и пак се свърза към захранващата с кислород линия.

Отново зачака. Чакането се проточи — дълго, дълго. След известно време си спомни и настрои рефлексите си към нормално положение — далеч по-късно, отколкото би трябвало, ала мисълта му не течеше така ясно, както му се искаше.

Изгаряща болка бе плъзнала по крака му. Мъчителна болка.

Като се стараеше да не мисли за крака си, известно време Трайстин се опитваше да си представи какъв модел бяха танковете на възвращенците — и как бяха успели да ги спуснат на повърхността с невидимите за радарите параглайдери. И откъде се бяха взели всичките тези снаряди? Снарядите трябваше да имат метални обвивки — или някакъв техен еквивалент, — а обвивките бяха твърде тежки. Въпреки всичките си размишления, не стигна до никакви изводи, а Парвати най-сетне изгря, засипвайки с розова светлина разрушенията около него. Знаеше, че кракът му е кълбо от болка; не можеше да го използва. Въпреки това запълзя към ъгъла и заудря с юмруци по капака на скривалището. Едва тогава зърна контакта за свръзка в екстремни ситуации.

— Хайсин. Говори лейтенант Десол. Мисля, че имам нужда от помощ.

— Лейтенант? Навън ли бяхте през цялата нощ?

— Наречи го извънредно дежурство. — Трайстин се опита да не трепери. — Как е запасът ти от кислород?

— Почти свършва. Скоро трябваше да изляза, за да взема допълнително.

Капакът бавно се отвори и облечената в боен скафандър фигура на Хайсин се измъкна от укритието.

— Сър? — гласът на Хайсин загърмя в шлема на Трайстин.

— Тук съм. Чувствам се съвсем скапан. Не мога да помръдна дори сантиметър.

Погледът на техника се насочи към крака на Трайстин.

— Да. — Лейтенантът преглътна мъчително, гърлото му беше сухо, чувстваше езика си набъбнал. — Не съм виждал нито един възвращенец от снощи. Така че би ли могъл да извикаш някого на помощ?

Хайсин погледна към разкъсаната врата на гаража.

— Те имаха танкове — обясни Десол.

— Танкове ли?

— Миниатюрни бронирани машини с достатъчно големи дула. Сега… ще се обадиш ли за помощ…

— А… да, сър.

— Първо… помогни ми да се включа към захранването с кислород на скутер номер две. — Трайстин се опита да изправи крака си, ала не успя. Добра се с пълзене до седалката на скутер две. Зрението му се замъгли, докато наблюдаваше как техникът предпазливо прекоси гаража и влезе в станцията.

По-късно, ала колко по-късно Трайстин не можеше да каже със сигурност — не и при всичките усилия, които положи да остане в съзнание, — Хайсин излезе с тежки стъпки от помещението с таблото на системите за техническа поддръжка. Движенията, които правеше, облечен в бойния скафандър, бяха твърде тромави.

— Екипът от техници е на път към нашата станция, сър. — Думите прозвучаха дрезгаво през слушалките на шлема.

— След колко време ще пристигнат?

— Не зная. Не казаха. След не повече от няколко часа.

— Прекрасно. — Трайстин сви устни и погледна към смачкания участък от скафандъра, оголващ ранения му десен крак. Досега положителните стойности на налягането поддържаха запаса с кислорода за дишане чист. Но леко разяждащата атмосфера на Мейра изглеждаше не чак толкова леко разяждаща върху откритите части на крака му.

— Добре ли сте, сър?

— Засега съм добре, Хайсин. Засега. — Погледна през продупчената врата към гаража, труповете и заседналия в пясъка танк. — Надявам се, че разполагаме с много кислород. Изглежда ще се наложи да почакаме доста повече от няколко часа.

— Сър?

Трайстин пое дълбоко въздух. Нямаха клетки с гориво, нито един участък в станцията не бе запазил херметизацията си, с изключение на укритието, пък и в действителност не можеше по никакъв начин да се спусне по стълбата, за да стигне до него. Вероятно навсякъде имаше трупове на възвращенци и късове от бойните им скафандри. Някак си не можеше да си представи, че хората от Контролния модул на граничната полоса ще се разбързат да ги приберат, докато не се слегне праха. Отново пое дълбоко въздух. Вероятно чакането щеше да се проточи твърде много. Все пак се надяваше, че няма да е прекалено дълго.