Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (18)

18.

Стиснал в ръка куфара и ръчната си чанта, Трайстин премина през херметично затварящите се врати на орбиталната станция на Пердия и влезе в квартердека на кораба „Рузвелт“. Веднага го лъхна едва доловимата миризма на озон и загрята пластмаса.

— Лейтенант Десол се явява за транспортиране до назначената му база. Имам ли разрешение да отида на борда на кораба?

— Получавате разрешение, сър — изрече жената-дежурен офицер, която имаше палка за обезвредяване на нарушители, окачена на колана. — Мога ли да видя заповедта ви?

Трайстин подаде заповедта и военната си лична карта, след това постави дланта си върху скенера.

Проблясна зелена светлина.

— Ще пътувате в каюта номер четири с лейтенант Юраки — жената-часови кимна, после му върна заповедта и личната карта. — Той е офицер, отговорен за продоволствените доставки. Каюти номер две и четири се намират от лявата страна по посока на залата за управление на кораба. Номер едно е каютата на капитана. Каюта пет е трапезарията за офицери. Корабът ще излети след по-малко от час.

— Благодаря ви. — Трайстин тръгна по тесния коридор, долавяйки бръмченето от електронната мрежа на кораба с вградения си нервен чип. Когато премина край жена-офицер с отличителния знак майор — три успоредни черти, изобразени върху гърдите на скафандъра, той се обърна почтително с лице към нея. Над трите черти и името „Лаурентиан“, тя носеше старинни нашивки на летец.

— Извинявайте, майоре — изрече Трайстин.

— Няма нищо, лейтенант. Вие сте наш пътник, онзи, който отива да види дали може да стане пилот, нали?

— Да, майоре.

Майор Лаурентиан кимна.

— Този скок ще бъде къс — без забавяне във времето. Елате, след като се установите в каютата си. Можете да наблюдавате излитането и да видите какво ви очаква.

— Благодаря ви.

— Можете да ми благодарите по-късно. — След тези думи тя си тръгна, отправяйки се напред по коридора.

Макар и да беше по-голям от повечето транслационни кораби, в сравнение с корабите-майки на възвращенците „Рузвелт“ беше малък по размери — но повечето транслационни кораби бяха малки, поради задължителните ограничения, които Трайстин не разбираше напълно, но подозираше, че ще изучи в големи подробности. Целият коридор беше не по-дълъг от трийсет метра, като последните двайсет от тях представляваха секцията след херметично затварящата се входна камера и миниатюрния квартердек.

Трайстин не знаеше защо наричат тази площ „квартердек“, беше му известно, че този термин е дошъл от дълбоката древност. Каюта номер четири се намираше пред входа на укритието за аварийни ситуации. Подтикнат от любопитство, почука върху вратата на каютата, но никой не му отговори. Почука отново, изчака и открехна пластмасовата врата. Поради съображения за намаляване на теглото и по-голяма практичност „Рузвелт“ — както и всеки друг транслационен кораб за цивилна употреба — беше изграден от херметични изолирани секции, но без значителни херметизационни бариери между отделните подсекции. Затова вътрешните стени и врати бяха тънки.

Трайстин влезе в каютата и спря. Малката работна маса, изградена срещу третата херметично изолираща преграда, бе запълнена с кутии, а самите кутии бяха буквално претъпкани с миниатюрни двесантиметрови дискети, пръснати навсякъде около компактен компютърен терминал. Зад терминала седеше едър мъж с дълга светлокестенява коса и кафеникава кожа. Трайстин почти в кръвта си усещаше сигналите, които се излъчваха от терминала, ала той винаги бе проявявал по-голяма чувствителност към електронните мрежи от повечето хора. Внесе куфара и чантата си и ги постави върху пластмасовия под, след което затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди по-късно офицерът зад компютърния терминал престана да натиска клавишите от клавиатурата и се изправи. Имаше само една златна нашивка на младши лейтенант, но фините бръчици около ъгълчетата на очите му показваха, че е значително по-възрастен от Трайстин.

— Съжалявам. Вие сигурно сте лейтенант Десол.

— Трайстин.

— Аз съм Елджин Юраки — човекът, отговорен за докарването, балансирането и извозването до целта на всички товари, да не споменаваме доставките от храни, регенерацията на въздуха, плюс всички останали подробности с навигацията на могъщия „Рузвелт“. Добре дошли на нашия скромен космически кораб, независимо от това, че навсякъде е здравата натъпкан.

— Благодаря ви. Не исках да кажа, че…

— Всичко е наред. Би трябвало ние да ви се извиним. Превозваме двама висши офицери. Те са настанени в двете добри транспортни каюти — протоколът и изискванията на екобаланса забраняват тези хора да споделят каютата си с когото и да било.

— Съжалявам. Изглежда, че сте натоварени до краен предел. Колко хора сте на борда?

— Всъщност не чак толкова много. Екипажът се състои само от шест души. Капитанът, лейтенант Хидърс, аз и трима техници. Но сега взехме вас и двамата старши командири, плюс още петима техници. Конфигурацията на кораба е по-подходяща за превоз на товари, отколкото на пътници. Гемия като „Удал“ може да поеме трийсет човека плюс товара, а ако се посблъскат, може да побере и шейсет. — Юраки замълча и посочи към компютърния терминал. — Съжалявам, но…

— Сигурно точно сега имате много работа. Просто ми кажете къде да оставя багажа си и няма повече да ви безпокоя — усмихна се Трайстин.

— Долните отделения на шкафа са празни. Долното легло е ваше.

— Добре. Мога ли да остана в трапезарията, за да не ви преча?

— Тъкмо там щях да бъда и аз, ако не трябваше да се занимавам с това тук… — Юраки направи гримаса. — Но вие сам ще си решите къде да отидете.

Трайстин едва успя да напъха куфара и чантата си в долните отделения на шкафа. Когато се изправи, Юраки отново работеше на компютърния терминал.

Трапезарията се намираше надолу по коридора, от дясната страна, непосредствено след херметизационна преграда. Беше празна. Шест светлосиви пластмасови стола бяха подредени край дълга, тясна маса; още три бяха струпани в ъгъла. Смесена миризма на силен чай и изкуствен цитрусов сок „Състейн“ изпълваше цялото помещение. Трайстин се огледа, намери празна чиста чаша и завъртя кранчето на самовара.

Парата, долетяла до него, миришеше на сравнително свеж горещ чай. Трайстин изгори устните си с непредпазливо бързо поетата първа глътка от питието. Отпусна се върху един от столовете в ъгъла. Докато „Рузвелт“ беше свързан с орбиталната станция и нейните енергийни системи, силата на привличане в него щеше да бъде същата като на Пердия.

Непознато лице надникна в трапезарията.

— Лейтенант?

Трайстин се обърна. Веднага се изправи, след като разпозна не само униформата на командир, но и зелената нашивка на раменете, която означаваше, че жената работи за висшето военно командване.

— Да, командире?

— Бихте ли могли да ми направите чаша чай? Ще ви бъда много благодарна. — Жената в командирската униформа имаше сиви кичури в късо подстриганата си черна коса. — Настанена съм в каюта номер шест.

— Ще видя какво мога да направя… — Дамата-командир бе изчезнала, още преди Трайстин да завърши отговора си.

Той пое дълбоко и бавно дъх, отиде до бюфета, взе пластмасова чаша от лавицата и я напълни с чай. След като излезе от трапезарията, зави надясно, отиде до каюта номер шест и почука на вратата.

— Чаят ви, командире.

— Влезте.

Трайстин отвори вратата и влезе в каютата — не по-голяма от онази, която щеше да сподели с Юраки. Очите на жената-командир бяха безизразни, тя се бе съсредоточила над най-големия преносим компютърен терминал, който Трайстин бе виждал някога в живота си. Дисплеят като че съдържаше триизмерна карта на звездното небе и Трайстин не можа да се въздържи: направи опит да настрои вградения си чип към приемане на сигналите.

— Аз не бих се опитвала да сторя това. Стандартният вграден чип не е предназначен за подобна система данни. — Тя си взе чая. — Благодаря ви. — Очите ѝ отново загубиха израза си, когато обърна стола си към компютърния терминал, инсталиран върху бюрото.

Трайстин остана още няколко секунди и разбра, че е получил команда „свободно“. Затвори вратата на каюта шест и се върна в трапезарията, отпусна се на стола и отпи глътка от собствената си чаша.

В действителност жената-командир въобще не го бе забелязала; за нея той бе част от оборудването. Стана и си наля още една чаша чай от самовара.

Пиеше бавно и чакаше, ала никой друг не влезе в трапезарията. Никой не премина край отворената врата.

— Подгответе се за херметично затваряне на входа — отекна от високоговорителите гласът на майор Лаурентиан. — Пригответе се за херметично затваряне на входа на космическия кораб.

След като съобщението заглъхна, Трайстин изплакна празната чаша, сложи я обратно на лавицата и тръгна по коридора, преминавайки край вече празния квартердек и херметично затворения вход, през който беше влязъл в „Рузвелт“.

Когато приближи до отворения вход към капитанската кабина, гласът на майора отново прозвуча по високоговорителите:

— Подгответе се за смяна в енергийното захранване.

Трайстин протегна ръце и се закрепи между тесните прегради в коридора. Техникът, работещ пред екраните в нишата наляво от Трайстин, се засмя.

Светлината проблясна и угасна за миг, бръмченето на вентилаторите спря за секунда; притеглянето се намали до 0,5 — стандартното за кораба.

Както винаги вътрешностите на Трайстин се свиха болезнено при прехода. Той облиза устни, наведе се напред и надникна в кабината. Компютърните терминали пред капитана и първия му помощник искряха с разноцветни светлини.

Трайстин намали чувствителността на вградения си нервен чип… и се олюля. Дори и малката част от потока данни го погълна във водовъртежа си, преди да бе блокирал достъпа на информация до сетивата си. Очите му се навлажниха, главата му забуча. След секунда успя отново да оближе устни. Нима всички пилоти трябваше да приемат и следят толкова много данни — или той получаваше достъп до тази информация чрез неправилно подбрани канали?

Трайстин сви рамене. Може би и двете му предположения бяха верни, но той нямаше да пита за това.

— … Пеликан две… готов за отделяне от орбиталната станция… с малко ускорение…

— … Пеликан две се отделя от станцията…

Екранът, следящ външната обстановка, който Трайстин разпозна с най-голяма лекота, показа отделянето на „Рузвелт“ от орбиталната станция.

Лейтенантът продължи да наблюдава — сигналите се сипеха като водопад по командните табла, екраните просветваха, изобразявайки последните данни. Нито жената-майор, нито първият ѝ помощник използваха ръцете си, пръстите им обаче лежаха върху уредите за ръчен контрол; Трайстин забеляза, че двамата офицери очевидно проверяваха видимите по екраните данни, сякаш не се доверяваха изцяло на вградените си електронни чипове и директните връзки на „Рузвелт“.

— Лейтенант? — помощник-капитанът на кораба погледна към Трайстин.

— Да, сър. — Макар че чинът на Хидърс не би могъл да бъде много по-висок от този на Трайстин, Хидърс беше първия помощник капитан на кораба и лейтенант Десол отговори.

— Няма да преминем през транслацията в продължение на три стандартни часа, а това вероятно ще бъде много скучно. Идете си вземете чай или нещо друго.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Не, благодаря. За вас може да е скучно, но ние сме твърде заети тук.

Трайстин разбра намека и се върна в трапезарията, където Елджин Юраки си наливаше чаша чай.

— Как се чувствате? — попита Трайстин.

— Добре. Подкрепям се в последната свободна минута. — Юраки погледна към вратата и заговори със снишен глас: — Командир Милсини — тя е настанена в шеста каюта — докара около петтонен товар — оборудване с предпазни щитове на борда. Това е нещо кошмарно — особено когато човек трябва да се справи с допълнителния товар в последната минута. Защита, тегло, равновесие — преизчислява се цялата маса за транслация. — Офицерът, отговорен за доставките се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Боях се да не сме превишили транслационния лимит, но ни остават още два тона до граничното натоварване.

Трайстин кимна учтиво с глава. Два тона по-малко от граничната стойност не звучеше никак много за такъв голям кораб.

— Виждате ли… общата маса не създава толкова тежки проблеми, както точността при изчисленията на общата маса. Колкото по-близка е стойността на масата до приблизителната стойност на транслационната енергия, толкова по-малка е транслационната грешка — при положение, че всички останали величини влияят в еднаква степен, което никога не се случва. Зная само, че капитанът на кораба прави живота ми черен, ако изчислението не е максимално точно. — Юраки изпи огромна глътка врял чай, без дори да трепне. — А когато някой командир ме засипе с разни товари, чиято маса ми е съвсем неизвестна… как да му кажеш, че това създава проблеми? Отвръщат ти — „Затова сте тук — трябва да ги разрешите“.

— Точно така.

И двамата младши офицери вдигнаха глави.

Вторият командир — набит, мургав мъж с блестящи нашивки около името „Чианг“ — застана до самовара.

— Когато човек е младши офицер, трябва да решава проблемите. Когато стане командир, започва да ги създава. Но щом достигне до старши офицер, работещ в щаба на командването, трябва да посочва на командирите какви проблеми да създават. — Той изсумтя. — Радвайте се, докато все още сте в такова положение, че разрешавате проблемите. Това е по-лесно. — Изричайки тези думи, командир Чианг изнесе чашата си от трапезарията.

— Знаете ли кои са старшите офицери? — попита Трайстин. — Познавате ли ги?

— Командир Милсини работи в отдела за планиране и прогнози към общото командване. Командир Чианг — за него не зная. Но когато чуха, че идва, всички пилоти започнаха да си шушукат. Той донесе само три кашона с багаж и върху всеки един от тях бе отпечатал изчисленията за общата маса.

— Колко предвидливо от негова страна — отбеляза Трайстин.

— Той е бил или в момента е пилот. Ако всички пилоти са като него, никога няма да забравят колко е важно да изчислиш общата маса. — Юраки се изправи, наля си още една чаша чай и след това добави цяла лъжица „Състейн“ на прах върху течността, от която се вдигаше пара.

Трайстин потрепера.

— Как можете да пиете това?

— Човек свиква. — Юраки пое дълбоко дъх. — Аз имам още работа. Ще се видим по-късно. — И той изнесе чашата от трапезарията.

Трайстин си наля още половин чаша чай без „Състейн“ и започна бавно да посръбва от течността. Вероятно бе заспал, защото изведнъж се надигна сепнато и провери колко е часа чрез вградения нервен чип — бяха изминали над два часа, откакто бе напуснал кабината на капитана. Сигурно е бил по-уморен, отколкото бе предполагал.

Чаша чай със „Състейн“ му помогна да се разбуди. Накрая пое към кабината на капитана, като премина край техника в специална униформа, който все още наблюдаваше системите за поддръжка на кораба чрез шестте екрана пред себе си.

— Добре прецени кога да дойдеш — обади се Хидърс от дясното кресло. — Остават още около петнайсет минути. — След това очите му станаха безизразни.

Майор Лаурентиан въобще не погледна към Трайстин.

Каскадата светлини по командното табло започна да се движи по-бавно, но все повече и повече пъстроцветни датчици проблясваха след всяка изминала минута. Дали не захранваха енергийните системи, подготвяйки ги за транслация? Трайстин не знаеше. За пръв път наблюдаваше транслация от вътрешността на капитанската кабина. Времето течеше неусетно.

— Подгответе се за транслация. Подгответе се за транслация — думите на Хидърс се разпиляха от високоговорителите на кораба. — До транслацията остават още трийсет секунди.

Целият кораб стана напълно беззвучен. Вентилаторите спряха. От екраните изчезна всякакъв образ. Гравитацията изчезна, Трайстин изопна крака, придържайки се несръчно о стената и наруга наум разсеяността си.

В момента на транслацията като че целият кораб се преобърна, черното стана бяло, тъмното — светло. За миг Трайстин си помисли, че това ще продължи до безкрай… — макар че усещането бе напълно субективно. Нито един часовник, изработен от човешко същество, не бе успявал да измери продължителността на транслацията.

След това, с непоносимо за човешките вътрешности движение, корабът се върна в нормалното пространство. Екраните пред пилотите започнаха бавно да просветват, после по-бързо, същевременно датчиците бяха готови, да подадат данни за всички системи на кораба.

Вентилаторите отново подеха съскането си, гравитацията в кораба избута Трайстин на около десет сантиметра по-настрани върху твърдия под.

Ала никой от пилотите не помръдваше, въпреки че Трайстин почти чувстваше как в командната кабина протича увеличаващият се поток от информационни данни.

Картината върху екрана, който изобразяваше външната обстановка, се изкриви и отново се показа. Виждаше се как „Рузвелт“ се насочва към Чевел Бета. Първият помощник капитан протегна ръка и натисна някакво копче край компютърния терминал.

— Транслацията е извършена. Насочваме се към обитаема система. Насочваме се към обитаема система.

Някъде в периферията на системата Чевел Бета „Рузвелт“ щеше да използва приемниците си, за да улови едновременно изпращаните паралелни сигнали. Те се излъчваха без прекъсване от астероиди в двата противоположни края на системата в синхронни орбити. Сигналите съдържаха кодирани алгоритми, които в дешифриран вид, заедно с изчисления паралакс, позволяваха на приближаващите се кораби на коалицията да определят реалното време и транслационната си грешка.

— Това е всичко, лейтенант. Ще се видим по-късно. — Хидърс се усмихна за миг на Трайстин.

Трайстин разбра, че е получил команда „свободно“.

— Благодаря ви, сър. — Той отново излезе в тесния коридор зад пълната с хора командна кабина.

От нишата, разположена зад входа, техникът в специалната униформа вдигна поглед от екраните.

— Желая ви късмет, лейтенант.

Съдейки от онова, което бе видял, Трайстин си помисли, че щеше да се нуждае не само от късмет. Щяха да му трябват още много, много други неща.