Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (49)

49.

— Как мина общият медицински преглед? — попита Елсин, когато Трайстин влезе в кухнята.

— Медицинският преглед мина добре, но интервюто с фаркана… — Трайстин сне баретата си и я пъхна под колана. — По дяволите…

— Искаш ли да поговорим за това? — Елсин замълча. — Нещо за пиене?

— Имаш ли някакъв сок?

— Тъкмо смесих сок от зеленчуци със сока от дива ябълка.

Трайстин потрепера.

— А има ли чай с лед?

— Тъкмо това пия сега.

— Сипи и на мен, ако обичаш.

Елсин наля втора чаша и я подаде на сина си.

— Пликчето с мента е в онази кутия.

Трайстин сложи вейка от ароматичното растение в чая си и се разположи на втория стол до кухненската маса. Плясък на криле долетя през отворения прозорец, той вдигна поглед и загледа как мъжката хелио-птица се задържа за миг над живия плет.

— Красиви са.

Елсин кимна и продължи да чака думите на сина си.

Трайстин гледа навън, докато птицата изчезна от погледа му, потъвайки след боровете.

— Отново беше онзи фаркан. Интервюирал ме е вече няколко пъти и ми се струва, че се интересува повече от моите етични норми, отколкото от всичко останало. Всеки път ме притискаше да призная, че съм крадец.

— Нима всички ние не сме крадци? — Елсин повдигна чашата си във въздуха.

— Предполагам, че е така. Каза, че самият той е крадец и обясни колко му било трудно да го приеме. Продължавах да отказвам, че съм крадец, като използвах завоалирани изрази. Подчертах, че тази дума ме дразни. Накрая го попитах какво ще стане, ако призная, че съм крадец. — Трайстин отпи глътка от студения чай и продължи: — И знаеш ли какво ми отвърна той? Заяви, че щял да постави под въпрос дали наистина съм такъв. После завърши с някакви съждения, че човешките същества вярват в абсолютни стойности, но отказват да ги прилагат спрямо себе си.

— Това със сигурност е съвсем вярно.

— Но защо има такова голямо значение за един фаркан?

— Може би никога не са се срещали с лицемерие, разпространено в такъв голям мащаб. — Елсин се засмя.

— Не мисля, че е така. — Трайстин отпи още една солидна глътка от чая. — Първо ме притискаше да изрека едно абсолютно твърдение, а след това започна упорито да ме възпира да не го правя.

— Ние обичаме да абсолютизираме нещата, ала това не означава, че те са абсолютни — отбеляза Елсин.

— И какво го е грижа за това един извънземен? Той каза — без да бъде прекадено словоохотлив, — че ако унищожат човечеството, ще унищожат и себе си. Подчерта, че аз трябва да открия защо е така. Освен това спомена, че висшите офицери на коалицията са прекалено корумпирани или прекадено влюбени в личната си власт, за да научат онова, което биха могли да разберат младшите офицери. И после, в самия край на интервюто, заяви, че бих могъл да науча достатъчно, ако съм нещастен. Не щастлив — а нещастен. Какво, по дяволите, го е грижа един извънземен?

— Ние живеем в една и съща галактика. Може би се тревожат за лошите последствия, които ние бихме могли да навлечем на нашата част от космическото пространство?

— Самият той каза така, но ми се струва, че те би трябвало да се тревожат повече за възвращенците. — За миг Трайстин стисна чашата в шепи. — И през цялото време повтаряше, че не изрича заплахи.

— Може би не го е правил — сви рамене Елсин. — Ако знаеш, че нещо ще се случи, и го кажеш… нима това е заплаха?

Трайстин потрепера и разтри с длан челото си.

— Но той не спомена нищо за възвращенците. Те представляват по-голяма заплаха от нас. Нима не ги е грижа за тях? В това няма никакъв смисъл. Не ги ли интересуват те?

— Може би се интересуват и от тях, но защо да го казват на теб?

— Вярно… — Трайстин отпи още няколко глътки от чая. — Но какво ще кажеш за думите му, че трябва да бъда нещастен? Звучи като някакво проклятие.

— Мъдростта е проклятие, Трайстин. Тя се спечелва с болка и страдания. Твоят извънземен изглежда твърде проницателен.

— Може би… но я слушай сега. Това не беше всичко. — Трайстин си наложи да се засмее. — В най-общи линии той ми каза, че неговите хора биха могли да ни унищожат — и намекна, че това не би представлявало никакъв технически проблем за тях, — при това вселената ни най-малко нямало да се промени. Но после ме помоли да запомня доста неща. Какво ще кажеш?

— О? Не бих казал, че ми харесва посоката, в която те насочват.

— И на мен — кимна Трайстин и изпи почти половината от останалия в чашата чай.

— И какви бяха нещата, които те накара да запомниш?

— Показа ми серия от уравнения, заяви, че те са ключът от храма и настоя да ги запомня.

— Това е странно. — Елсин се намръщи. — Още ли ги помниш?

— Разбира се. Кодирах ги във вградения си нервен чип.

— Искаш ли да ги подложим на анализ?

Трайстин сви устни, мислейки си за поверителността на информацията. Никой не му беше казвал, че онова, което му съобщават фарканите, е секретно. Освен това баща му беше достоен за неговото доверие — далеч повече от много висши офицери, ако информацията на фарканите беше вярна.

— Мисля, че имам нужда от помощта ти.

— Защо поклати глава?

— Защото всичко това е толкова странно. — Дори не му се искаше да споменава пред баща си за онова, което си бе помислил за поверителната информация.

Елсин се изправи.

— Започваме ли? Аз ще трябва да използвам съвсем старинно оборудване.

Трайстин се засмя, след това се изправи и последва баща си, стиснал чашата чай в ръка. Компютърният терминал в кабинета вече работеше. Трайстин се запита дали някога баща му въобще го изключваше, откакто бе останал сам.

— Ще трябва да използваш клавиатурата. Нямам оборудване за пряка връзка.

Трайстин сложи чая си на масичката отстрани и седна в синьото кожено кресло с висока облегалка. След малко започна да натиска клавишите от клавиатурата, записвайки бавно запаметените уравнения на екрана.

Двамата мъже разгледаха отделните редове на записания код.

— Мога да ти кажа на какво ми прилича — на оперативен комплект от правила за изпълнението на нещо. Никога не съм виждал подобна конструкция, но тук — Трайстин посочи екрана, — това е ключ за влизане в системата.

— Какво ли отваря той? Как бихме могли да го използваме?

Известно време Елсин изучава напрегнато уравнението.

— Изглежда ми като опростен набор от правила, предназначени за управление на сложна система. При това система, създадена от човешки същества.

— Защо?

Елсин се засмя.

— На първо място, защото ми напомня структурата на антично английско изречение. Второ — защото разбирам поне няколко от термините. Наистина е възможно извънземна система да използва фрази, създадени от друг разумен вид, с оглед на своята сигурност. Ала има съвсем минимална вероятност тази извънземна система да бъде толкова прозрачна за мен и да използва наши символи.

Трайстин стана и предложи креслото пред компютърния терминал на баща си, който веднага го зае. Известно време Елсин просто остана безмълвен, съсредоточил вниманието си върху кодовете. Трайстин отново взе чашата си и отпи глътка чай.

Най-накрая пръстите на по-възрастния мъж започнаха да танцуват върху клавиатурата и под редовете, които бе въвел Трайстин, се появи група символи.

Синът примигна.

— Добре. А сега какво?

— В момента правя догадки, но ми се струва, че този сектор е самият ключ, а онези са просто параметри за честотите на системата и нейния обхват. Това е просто едно хрумване, но аз бих представил тази част — ръката му се раздвижи във въздуха, сякаш искаше да улови най-подхождащата фраза от ежедневния език, — точно както ти описваш система от правила за комуникации и обмен на данни между две машини. Както вече ти казах, прилича ми на система, създадена от човешки същества, думите ѝ са взети от човешката реч, изглеждат някак архаични… но би могло да е превод от друг език или транслитерация^[1]. Не бих могъл да твърдя това със сигурност.

— А какво изписа след групите символи?

— Това е моят вариант, доближаващ се според мен в най-голяма степен до техния код. Засега, естествено, всичко е в сферата на спекулациите, ала фарканите не се шегуват. Тази информация вероятно ти е дадена с точно определена цел. Ти сигурно няма да разполагаш с време за обстоен анализ, ако ти се наложи да я използваш. Разбрал съм, че в такъв случай е трудно човек да се справи успешно. В най-общи линии умението да предвиждаш бъдещия развой на събитията струва колкото многобройни напрегнати дни и нощи, изпълнени с интензивни реакции.

Трайстин кимна. Фразата „умението да предвиждаш развоя на събитията“ тласна мислите му към Ултийна Фрейър. Той си спомни как тя го бе чакала, докато бойният ѝ кораб очакваше нея самата. Трябваше да се досети за чувствата ѝ, преди най-накрая тя сама да му каже за тях.

— Трайстин? Трайстин?

— О, съжалявам. Мислех си за умението да предвиждаш… за една жена.

— Сигурно е забележителна.

Трайстин се засмя малко неловко.

— Да, забележителна е. Но е там, на бойната линия, а не тук. И си мислех за това как успя да избегне много неприятности, предусещайки развоя на събитията в бъдеще. Сега е командир на кръстосвача „Мишима“. — Той допи чая си и остави чашата на масичката до компютъра, след това пристъпи към екрана. — Би ли ми обяснил това?

Елсин се изкашля.

— Ще ми бъде доста трудно да го направя. Давам ти само предположение, но схемата ми се вижда твърде стандартна — толкова стандартна, че изглежда почти извадена от древността. Добре, хипотезата ми се основава на предположението, че…

Трайстин слушаше и се опитваше да свърже всички обяснения, като запечатваше потенциалния ключ за разшифроване както в мислите си, така и в паметта на своя вграден нервен чип. А Елсин очертаваше логическата обосновка на предположението си.

Когато приключиха, Трайстин изтри челото си. Въобще не беше усетил, че се поти.

— Имам нужда от още чай.

— Не мога да ти кажа нищо повече. Въвел съм информацията в твоята директория, в случай че отново пожелаеш да я прегледаш преди да тръгнеш.

— Добре. — Трайстин пак усети, че го боли глава и въпреки възраженията на фаркана, се почувства като незначителна пионка върху шахматна дъска, поставена в огромна стая. Колко време продължаваше това? И защо тъкмо него бяха избрали? Или може би фарканите играеха същата игра с цяла група от участниците в изследването? Но защо военното командване им позволяваше да го правят? Нима положението с възвращенците беше наистина толкова лошо? Той отново потрепера.

— Трайстин? — изрече с въпросителна интонация баща му.

— Просто мислех… опитвах се да осмисля нещата.

— Остави ги да отлежат в ума ти. Имаш още няколко дни на разположение, нали?

— Да, няколко.

Баща му се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Казвал ли си на някого за този… ключ?

— Не. Не съм имал възможност. Искаш да кажеш, че не би било добра идея, ако го сторя?

— Не зная… Но онова, което фарканите са споменали за висшите офицери…

Трайстин кимна. Това пораждаше още един проблем. Нима дългът му повеляваше да докладва за уравненията? И какво щеше да докладва? Нима нямаше да изглежда като пълен глупак? Или може би щеше да изложи на опасност технологията, която получаваше коалицията?

Трайстин поклати глава. Най-сетне двамата се върнаха в кухнята, там синът си наля още чай и добави ароматична вейка от мента в чашата. Отпи солидна глътка от уханното питие, ала въпросите продължаваха да го измъчват.

— Имаш ли някаква представа защо фарканите ми предоставиха този… ключ ли да го нарека или как?

Елсин сви рамене, после прокара пръсти през сребристо-бялата си коса.

— Може би майка ти щеше да е в състояние да ти каже повече, но… аз зная единствено, че фарканите не лъжат. Съмнявам се, че са по-етични от нас — онзи, който те е интервюирал, е признал, че е крадец. Но те никога не лъжат. Следователно информацията е ключ към нещо. Просто не зная какво е то.

— Нито пък аз. — Трайстин отново вдигна чашата с чай и я изпи почти до половината. — Защо… и как биха могли те да намерят достъп до система, създадена от човешки същества?

— Та той сам е казал, че е крадец — засмя се Елсин.

Трайстин преглътна. Очевидно интервютата са целели нещо повече от съставяне на психологически преценки. Но какво повече? И защо?

— Каква е целта им… искам да кажа… какво целят фарканите? И защо са избрали тъкмо мен?

— Не зная какво правят фарканите. Преди няколко години се носеше слух, че разработват своя собствена версия на Геномния проект. Но слухът замря.

Трайстин овлажни устните си. Първоначалният Проект за човешкия геном е бил един от факторите, довели до Измирането. Тогава неомахметианците, възвращенците, хората на коалицията Еко-Тек и арджентите се обединили и започнали съвместни нападения срещу Нютон и старата Земя. Макар и векове наред да се носели упорити слухове, че някои безсмъртни са оцелели, Трайстин се съмняваше в това. С течение на времето злополуките биха ги довършили, пък и всяка рутинна генна проверка би показала настъпилите генетични модификации.

— Фарканите са извънземни, Трайстин. Извънземни с непонятна за нас мотивация, независимо колко близки до човека изглеждат; независимо колко упорито ние се опитваме да откраднем знания и умения от тях. Понякога ми се струва, че те просто кротко си седят настрана и се смеят на очевадните ни опити да ги използваме.

— Но защо ни оказват помощ?

— Защо ние помагаме на бедните? Защо правим природни резервати и съхраняваме застрашени животински видове?

— Запазваме само онези, които са ни харесали.

— Може би ние им харесваме — сви рамене Елсин.

Трайстин отново напълни чашата си, след това изтри чело, питайки се защо е толкова жаден.

След известно време Елсин пак заговори:

— Впрочем вече съм прехвърлил цялата собственост тук на твое име… Уредил съм прехвърлянето под формата на тръст, който можеш да анулираш или модифицираш. Чрез авоарите на тръста се осигурява поддръжката, изплащат се данъците и се извършват всякакви други плащания, в случай че нещо стане с мен и представителите на властта не могат да се свържат с теб. — Елсин произнесе тези думи с делови тон, сякаш многократно се бе упражнявал да ги изрече именно така.

— Защо? Та ти си в отлична форма.

— Собственост, регистрирана на името на майор с блестяща военна кариера в много по-малка степен би предизвикала разнообразните апетити на законовите органи — гласът на Елсин прозвуча сухо. — Освен това аз няма да живея вечно, а ако допуснеш някаква грешка при транслация, дори да оцелея още петдесет години, пак няма да мога да те видя. Умението да предвиждаш, спомняш ли си за него? — Той се засмя, но в смеха му се промъкнаха остри нотки.

— О, татко… — Трайстин почувства как на гърлото му заседна някаква тежка буца.

— Все още ли поддържаш онзи инвестиционен тръст? Помниш ли, в рамките на общия пилотски тръст на коалицията?

Трайстин кимна.

— Последния път, когато проверих сметките, натрупаната сума надвишаваше петдесет хиляди креда.

— Направил ли си постъпки за изплащане на данъците? Това е последният бюрократичен заговор. Приличаш на възвращенец и ако закъснееш с плащането или си длъжник на коалицията, данъчната служба ще те изяде.

— Да, направил съм нужните постъпки, но може би трябва да проверим още веднъж, преди да тръгна.

— Да, правилно — кимна Елсин. — Трябва да посочим максималния допустим от закона срок за самостоятелно действие на тръста — сега той е сто години. Възможно най-голямата транслационна грешка, плюс двайсет години. Ако нещо се случи с мен, всичко ще бъде поето от твоя тръст. Това означава, че когато се върнеш тук, къщата, градината и всичко останало ще те очакват.

Трайстин сведе поглед за миг, отпи дълга глътка от чая, след това очите му пробягаха към прозореца — там една женска хелио-птица си отдъхваше, кацнала на тънък клон, преди да литне към цветните лехи.

— Градината ще ми липсва.

— Човек привиква с нея. Тя се превръща в извор на спокойствие и — надявам се — някой ден цветята ще бъдат утеха и за теб.

Трайстин кимна. Протегна длан и за миг притисна дясната ръка на баща си. После двамата продължиха да наблюдават зеленината зад прозореца.