Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dimiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Уилям Питър Блати. Димитър

Американска. Първо издание

Превод: Владимир Германов

Редактор: Силвия Падалска

Художествено оформление: Николай Пекарев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Формат: 84×108/32

ИК „Обсидиан“, София, 2010

ISBN: 978-954-769-232-9

История

  1. — Добавяне

8.

— Не, не си го въобразявам! Излагам само факти! Факти!

Майо крачеше развълнувано зад бюрото си, а Мерал го слушаше търпеливо и се съмняваше. Еди Шор беше починал от инфаркт рано сутринта във вторник, на 11 март.

„Инфаркт на миокарда“, беше заключила аутопсията.

Майо обаче настояваше, че някой го е убил.

— Защо мислиш така? — попита Мерал.

Полицаят не носеше униформа. Беше неделя, почивният му ден.

— Не знам — терзаеше се Майо. — Но онези двамата от ЦРУ, от американското посолство (всеки знае кои са), влетяха в стаята на Еди и я запечатаха, докато не дойдоха съдебните лекари. Техен екип, не наш. А сега казват, че трупът трябва да бъде транспортиран до Лангли за втора аутопсия. Защо го правят? Ще ми обясниш ли? Мерал, тук има нещо гнило! Наистина! Адски гнило!

Майо се отпусна на стола зад бюрото.

— Слушай — продължи той с нисък и спокоен глас. — От време на време в болницата постъпват хора със симптоми на салмонелоза. Погледнах архивите. Всичко е записано. Идват тук и умират. Последният случай беше преди година. С пациент на име Владимир Секич, високопоставен съветски консул, който се оказа шеф на шпионска мрежа. Хората говореха, че се кани да стане предател. Имахме и друг със салмонелоза, агент на българските тайни служби, който вероятно е бил свързан с руснаците. Салмонелата не убива хора, Мерал. Заболяването е леко.

— Нали спомена, че са умрели от инфаркт?

— Звучиш като майка ми. Колкото и ужасна история да й разкажеш, тя ще махне с ръка и ще заяви: „По-лоши неща се случват в открито море.“ Слушай, смъртта, приличаща на инфаркт, може да бъде предизвикана във всеки един момент с инжекция инсулин. Миниатюрната спринцовка се монтира на пръстена на убиеца. Достатъчно е той да потупа пациента по крака, за да го утеши или просто за да се сбогува, и жертвата няма да почувства нищо. Секич имаше денонощна охрана — един човек в стаята му и един пред вратата. Този вътре може да е видял всичко и да не е разбрал какво става.

— Инсулинът няма ли да бъде открит при аутопсията?

— Само ако я направят веднага. До осемнайсет часа, дори по-малко. Руснаците взеха Секич и го закараха в Москва. Чак там са провели аутопсията. А и не е изключено убийствата да са извършени по друг начин. Необходими са само повече финес и основни познания по човешка физиология. Преимуществото е, че не остава каквато и да било следа! Просто трябва да инжектираш малък въздушен мехур, Мерал. Когато въздухът стигне до сърцето, настъпва моментална смърт, без никаква следа. Знам доста начини, при които не би възникнало съмнение. Причината за смъртта просто не се изяснява от изследванията.

Мерал присви угрижено очи.

— Наистина ли смяташ, че трите смъртни случая са били убийства?

— Какво друго да мисля? Че хората са умрели, след като са видели сметката за болничното си лечение?

— Майо, изглеждаш доста емоционално ангажиран със случая.

— Еди Шор беше чудесен човек.

— Ако е така, защо биха го убили?

— Нямам представа. Знам само, че дойдоха онези агенти от ЦРУ. Ако искаш да ликвидираш някого, болницата е идеалното място за тази цел. Тук непрекъснато умират хора. — Майо погледна встрани за момент и пак се обърна напред. — Има и още нещо.

— Какво?

— Около час преди Секич да умре, някой е влязъл в стаята му и е оставил резултатите от електролитния му баланс. Понякога правим такива изследвания в лабораторията, за да проверим дали пациентът не губи прекалено много хранителни вещества заради повръщане или диария. Резултатите се връщат обратно в стаята на пациента.

— Накъде биеш, Моузес? Да не твърдиш, че един от лекарите е убил тези хора?

— Говориш както някога в Рамала, където ходихме на училище. Веднъж се усъмни, че сестра Йозефина ти е откраднала обяда. Лекарите нареждат изследванията, не ги разнасят напред-назад, Мерал. Тази работа се върши от санитарите. Нима се нуждаем от арабски инспектор Клузо?

Мерал извърна лице и погледна през прозореца.

— Добре тогава, помогни ми да разбера следното, Мерал. Два дни след смъртта на Шор срещнах Дейв Фукс, неговия лекар. Обсъдихме колко е абсурдно, че Шор е починал така внезапно. Тогава Фукс спомена нещо много странно за един от санитарите, които работят като доброволци. Мисля, че го познаваш от „Каса Нова“. Там е на непълен работен ден. Казва се Уилсън.

Мерал се обърна към Майо.

— О, да, Уилсън. Познавам го.

— Е, Уилсън отишъл при него на следващия ден и попитал какво се е случило. Казал също, че Фукс му се обадил в лабораторията час преди Шор да умре, и поискал изследванията на електролитния баланс. Фукс наредил резултатите да бъдат занесени направо в стаята на Шор, а не на регистрацията, защото той щял да бъде там. Когато обаче Уилсън отишъл в стаята, вътре било тъмно. Светела само нощната лампа, а Шор спял. Фукс отвърнал, че няма представа за какво говори и че онази нощ дори не е бил на смяна! Всичко това е доста странно, Мерал. Нещо не е наред.

Мерал остана мълчалив и безразличен.

Майо се наведе напред и разпери длани върху бюрото.

— Не халюцинирам, Мерал! Разбираш ли? Инстинктът ми е страшно силен. Нали знаеш всичко за инстинкта, приятелю? Ти си го измислил. Сигурен съм, че има нещо нередно. Усещам го в кръвта си. Защо някой би пуснал фалшива поръчка за изследвания?

— Мисля, че съм чел достатъчно романи за Еркюл Поаро, за да се досетя.

— И какво се досещаш?

— Не съм убеден, че трябва да ти кажа. Само ще засиля параноята ти.

— Мерал, откъде знаеш такива големи думи? Да не би дяволитите сестри от Рамала да са те научили на тях и да са ти казали, че са хищни риби с остри зъби? Католическите монахини не се спират пред нищо, когато искат да пречупят ума на човек. Хайде, сподели. Каква е теорията ти? Или по-точно тази на Еркюл Поаро?

— Ами… ако Шор наистина е бил убит, както си въобразяваш, вероятно убиецът се е опитал да насочи подозренията към Уилсън. Може да е някой, който иска Уилсън да бъде отстранен или дори ликвидиран.

— Да насочи подозренията към Уилсън ли?

— Просто влизам във фантазията ти, хабиби.

— Не е фантазия, буби.

Мерал сви неуверено рамене.

— Защо не поговориш за тези неща с Шломо?

Майо се облегна на стола. Беше ужасен.

— С Шломо ли? Шломо Урис, моя малоумен племенник? Напълно безполезния полицейски инспектор, който веднъж почука по стените в Църквата на Божи гроб, за да открие таен проход? Дръж се сериозно, моля те.

— Чувал съм, че е много умен — отвърна Мерал — Работата е там, че „Хадаса“ попада в района на Йерусалим, Моузес. Под неговата юрисдикция, не под моята. Не бива да се меся.

— Но го направи с онзи луд убиец на Христос!

— Въпросът беше личен. Не съм разследвал нищо. А и убийствата са рядкост в моя район, Моузес. Особено екзотичните. Аз разкривам убийства в романите. Тук става дума за реалността.

— Добре, но няма да се откажа толкова лесно. Ще продължа да ровя.

— Хубаво. Направи го. Такива неща ти се удават, Моузес.

— Какво ти става, Мерал?

— Защо?

— Лицето ти! Погледни се само! Никога не съм виждал по-нещастна физиономия. — Майо се изправи. — Това е проблемът с докторите в наши дни — заяви той. — Влизаш в кабинета им за преглед и те започват да прелистват резултати от кръвни изследвания, вместо да погледнат лицето ти, където често е изписано всичко. Много често — добави той. — Ела.

— Къде?

— В стаята за прегледи. Искам да проверя някои неща.

— Боя се, че нямам време.

— Тогава намери!

Двайсет минути по-късно Мерал закопчаваше ризата си, а Майо сгъваше маншета на апарата за кръвно налягане.

— Здрав си — заяви Майо. — Това депресира ли те? Виж, трябва да започнеш лечение. Непрекъснато ти повтарям да се посъветваш с някого. Направи го, Мерал. Моля те! А и вината, която носиш със себе си… Нали знаеш какво казват пациентите, когато умират за няколко минути, а ние като по чудо успеем да ги върнем към живота? Твърдят, че виждат ярка светлина в края на тунела и че тя им е помогнала да преосмислят живота си и грешките, които са допуснали. Ти преосмисляш тези неща на всеки десет минути!

Когато се върнаха в кабинета, Мерал взе полицейската си барета от закачалката и отиде до бюрото на Майо. Погледна приятеля си от детинство, който седеше, подпрял глава на дланите си.

— Няма да се откажа — закле се лекарят. — Няма.

— Бъди внимателен — предупреди го меко полицаят.

После се обърна и отиде бавно до вратата на кабинета. Преди да излезе в оживения коридор, той отправи един последен, дълъг поглед назад.