Уилям Питър Блати
Димитър (34)

33.

Мерал влезе в стаята си, свали куртката на униформата и седна на ръба на леглото. Както всяка друга вечер той се загледа продължително в редицата снимки на бюрото. Последната беше нова. На Майо. Очите му се плъзнаха към средното чекмедже. Той се наведе напред и го отвори. Извади отвътре лист хартия. Върху него любовта, създала красотата на всичко, бе написала свое собствено писмо. Беше последното писмо на Димитър до жена му.

Мерал го бе задържал.

Знаеше, че е предназначено за него.

Скъпа Джийн,

Ти си жива! Господи, жива си! Призна пред мен всичко, което си направила със Стивън, както и плетовете ви да ме убиете. Сега искаш да се срещнем сами, тайно от Стивън. Казваш, че го мразиш. Страхуваш се от него. И ме молиш да те спася. Твърдиш, че копнееш да се върнеш при мен и се разкайваш за всичко. Навярно това е единственото истинско нещо в писмото ти. Защото ти изпращаш покана за смъртта ми. Но в думите ти се крие и друга истина. Още ме обичаш. Знам, че не мислиш така. Но в онази част от душата ти, която все още е неопетнена от това греховно място, там, където си оставаш моята любима Джийн, аз съм сигурен, че ме обичаш.

Ще дойда на срещата. Обещавам. Няма да окажа съпротива. Ще те уверя, че ти прощавам. Кой знае каква неочаквана благодат може да тласне сърцето ти към мястото, където винаги е принадлежало? И накрая ще можеш да простиш на самата себе си.

Ще те обичам вечно, моя Джийн.

Твой Пол

Мерал беше наклонил глава и не откъсваше очи от писмото.

— Да, да простим на самите себе си — промърмори тихо той.

Освен факта, че беше предназначено за Мерал, писмото се отличаваше от останалите и по нещо друго.

Беше изпратено и получено.