Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dimiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Уилям Питър Блати. Димитър

Американска. Първо издание

Превод: Владимир Германов

Редактор: Силвия Падалска

Художествено оформление: Николай Пекарев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Формат: 84×108/32

ИК „Обсидиан“, София, 2010

ISBN: 978-954-769-232-9

История

  1. — Добавяне

3.

Оглушителна гръмотевица разтърси прозорците на местния полицейски участък в Стария град, който се помещаваше във внушителен замък от времето на кръстоносците. Беше стъпил солидно на земята до портата „Яфа“. Младият ефрейтор зад бюрото в приемната погледна намусено навън и бавно се върна към книгата за посещения, изпълнена с бележки с черно и червено мастило. С черната писалка се вписваха имената на пристигащите, а с червената — оплакванията на гражданите. Очите му се спряха върху един запис в червено. Някакъв измъчен старец твърдеше, че синът му го е набил жестоко, след като побеснял от обичайното пиянство на баща си. В този миг ефрейторът забеляза нещо. Наклони се напред, взе червената писалка и старателно поправи една правописна грешка. Отдръпна се, за да види по-добре резултата, остави писалката и погледна през прозореца. Втренчи се в грубия калдъръм пред участъка, обливан от дъжда на колебливи, нерешителни откоси като ефимерна душа, която току-що е пристигнала на пустите улици в някакъв изгубен, отвъден свят. Звуците бяха приглушени от дебелите стени на сградата, така че с изключение на слабото тракане на пишеща машина, долитащо от горния етаж, във влажната приемна с жълти стени цареше тишина. Ефрейторът погледна малката радиостанция на бюрото пред себе си. Беше изпращяла тихо, но след като не чу нищо повече, полицаят впери очи в табелата до вратата, водеща към ареста. Надписът напомняше, че всеки трябва да бъде проверяван за оръжие на влизане и излизане. Ефрейторът погледна думите с тихо неразбиране. В бележника почти никога не се вписваха инструкции, позволяващи употребата на оръжие.

Районът на полицейското управление „Кишла“ в Стария град обхващаше целия християнски квартал с оживените му пазари. Затова участъкът се занимаваше с дребни, ако не и тривиални въпроси — джебчийство, изгубени деца, семейни проблеми и нощни сбивания. Понякога се налагаше да разпитват чужденци, които са си купили опиум или хашиш от местните. Постъпваха и доста оплаквания от туристки, опипани нахално от продавачите в магазините, докато мерели облекла. Те се бяха превърнали в сериозна тревога на множество търговци по пазарите, които твърдяха, че са окуражавани да „докосват“ дамите. На повечето им харесвало, а и търговията вървяла по-добре. Такова беше нивото на престъпността в Стария град. Веднъж на три години имаше убийство.

Ефрейторът усети, че му се доспива. Отегчен, той разтри разсеяно ръката си под единствената нашивка на униформата. Внезапният порив на вятъра и дъждът го накараха да се обърне към високата входна врата на управлението. Вътре беше влязла висока и прегърбена, но все пак властна фигура с дъждобран. След като затвори тихо след себе си, строгият полицай с волеви черти кимна мрачно на ефрейтора. Раздалечените му очи се спряха на него за миг, излъчвайки някаква далечна тъга и нещо много близко до състрадание. Такова беше впечатлението, което мъжът оставяше у околните. Той се обърна и мина покрай ефрейтора. Върху оранжевите плочки на пода се стекоха едри капки от мокрия му дъждобран. Ефрейторът кимна и леко се усмихна. В присъствието на високия мъж винаги се чувстваше спокойно и сигурно. Взе черната писалка и отбеляза:

Гл. сержант Питър В. Мерал

Сребристата Давидова звезда върху черната барета на полицая издрънча леко на меката чамова повърхност на бюрото, на което Мерал я хвърли на влизане в кабинета. Оскъдната мебелировка в малката бяла стая се състоеше от бюрото, лампа за четене и стол. Под големия кръгъл прозорец с изглед към двора, където бяха паркирани синьо-белите патрулни коли на управлението, се виждаше тясно легло със старателно изпънато тъмносиво одеяло. Мерал спря, втренчи се за миг в дъжда и прочете заглавието върху папката, която току-що беше взел от архива: „Инцидент на улица «Ремле», 14 януари 1974 г.“ Мерал я остави на бюрото, седна и още веднъж прегледа бележките си.

Бяха силно озадачаващи. Нямаше доказателства, че е било извършено престъпление. И все пак фактите по случая, подобно на лош сън, който не можеш да си спомниш, смътно подсказваха за някакво тайно и дълбоко прегрешение. Към 3:25 ч. сутринта, по времето, когато в пожарната било получено телефонното обаждане, един лендроувър, модел 1971 година, оборудван с предпазна решетка против сблъсък с животни, се забил с бясна скорост в единствената колонка на бензиностанцията „Паз“ на улица „Ремле“. Инцидентът станал при кръстовището близо до портата „Яфа“. Последвали експлозия и пожар. Когато пристигнали на място, полицията и пожарникарите заварили горящия и силно повреден лендроувър, но нито следа от шофьора или пътниците. Свидетелите — съпружеска двойка, живееща в скромен двуетажен апартамент точно над бензиностанцията — бяха дали озадачаващи и противоречиви показания. Спалнята им на третия етаж гледаше към улицата и тъй като съпругът се придвижваше с помощта на изкуствен крак, не той, а жена му погледнала през прозореца на спалнята, щом двамата чули трясъка и експлозията. Тя хукнала към другия край на апартамента, за да набере номер 1-0-2 на пожарната и 1-0-0 на полицейското управление „Кишла“, което се намираше само на няколко минути от там. После жената се върнала в спалнята и отново надникнала през прозореца, но зърнала само обгърнатите от пламъци лендроувър и бензинова колонка. Джипът бил празен, а шофьорът не се виждал никъде. Съпругът обаче бе разказал съвсем различна история.

Отговор: Имаше втори човек.

Въпрос: Сигурен ли сте?

О. Напълно. Не го видях с очите си. Изобщо не станах от леглото заради крака си. Но го чух.

В. Какво чухте?

О. Ами първо се отвори врата на кола, някой слезе и бързо се отдалечи. После се отвори друга врата и долових как нещо тежко се влачи по паважа.

В. Предмет или човек?

О. Не знам. След това чух слаби шумове. Не можах да определя откъде идват. В следващия миг пак се затвори врата на кола. Звукът беше като първия, но доста по-мек. Последваха още едно отваряне и затваряне и автомобилът потегли.

В. С голяма скорост ли?

О. Не особено. Не. Беше малка кола.

В. Как разбрахте?

О. О, аз виждам и чувам всичко. Вече трийсет години. Нощем, когато е затворено, те спират, за да използват компресора. Обикновено оставяме вода за автомобили, които са прегрели. И туби с бензин. Такситата, чакащи пред портата „Дамаск“, знаят това.

В. Много мило от ваша страна.

О. Само Бог е мил. Може да е била фолксваген.

В. Моля?

О. Втората кола. Или по-вероятно фиат тополино. Издаваше характерен боботещ звук.

Мерал току-що се бе върнал от повторния оглед на местопроизшествието. Беше разпитал отново двамата свидетели. Този път се усъмни в показанията на жената и й представи версията на съпруга й, но тя продължи да настоява, че не е чула или видяла втора кола, нито „друг човек“. Накрая обаче призна, че първия път е надникнала през прозореца „съвсем набързо“, а после отстъпи още повече, като заяви, че определено е била в шок. Погледът й бил прикован в горящия джип и бензиновата колонка, така че не се изключвало наличието на втора кола. Не беше сигурна. Що се отнася до съпруга й, сега той си спомни една подробност, която преди бе пропуснал. Каза, че е доловил нечий глас.

В. Кога?

О. Малко преди да чуя влаченето.

В. Веднага щом се отвори втората врата ли?

О. Да, точно така. Мъжки глас. Говореше тихо. Беше много ядосан. Дори ужасѐн.

В. Ужасѐн?

О. Да. Сигурен съм в това. И умоляващ.

В. Какво каза? Спомняте ли си?

О. Каза: „Всеки друг, но не и ти! Не, не и ти!“

В. И нищо повече?

О. Нищо повече. После чух само влаченето и стъпките.

 

 

Съпругът не можа да обясни как е забравил тази подробност при първия разпит. Сведе очи и просто заяви: „Не знам.“ Изглеждаше обезпокоен. След това Мерал разговаря с другите двама свидетели по случая. В овъгления и очукан джип не бяха открити никакви документи или други доказателства за самоличността на шофьора. Номерата обаче бяха оцелели и отведоха Мерал при служител на агенцията за автомобили под наем „Елдан“. Той беше дал колата на мъж, платил в брой и представил международна шофьорска книжка на името на Йозеф Темеску. После полицаят се свърза с един доставчик на фермерско оборудване в района, у когото беше намерена наскоро издадена фактура за продажба на предпазна решетка против сблъсък с животни. Тъкмо тя, мислеше си Мерал, подсказва, че става дума за умишлено престъпление, извършено от професионален убиец. Ако целта на шофьора е била да убие някого, той би искал да се подсигури, че колата ще може да се движи и след удара.

Макар че мъжът, продал оборудването на Темеску, бе забравил за сделката, монтьорът на фирмата помнеше много ясно как е сложил решетката. Описанието на Темеску беше доста мъгляво. Служителят на „Елдан“ бе направил копие на шофьорската книжка, но Темеску явно беше мръднал пред обектива, защото снимката изглеждаше размазана и неясна. Нито монтьорът, нито служителят от агенцията успя да предостави някаква полезна информация: „над четирийсет“, с „войнишка стойка“ и „волеви черти“. Това беше всичко. Двамата твърдяха също, че Темеску говори английски, но не бил родният му език. Мъжът имал тежък акцент, който не приличал на израелски или арабски. „Може би източноевропейски“, бе предположил служителят. Но дори и в последното не беше напълно сигурен. Съществуваше една обещаваща следа. Мерал бе отишъл в Арабската държавна болница, за да попита дали са приемали пациент със сериозни изгаряния на 14 януари. Оказа се, че наистина са имали подобен случай — мъж на около петдесет, с изгаряния от трета степен, най-вече по ръцете и лицето. Придружавал го друг мъж на неопределена възраст, който заявил, че името на пострадалия е Томас Хулда. Той самият се казвал Мартин Кар. Хулда бил сложен на системи и го лекували с антибиотични мехлеми. Кар настоял да остане в болничната стая на обгорения през шестте дни на престоя му там. Според медицинската сестра, грижила се за пациента, Кар седял на пода, долепил гръб до стената. Обгърнал коленете си, той мълчаливо наблюдавал превързаните ръце на обгорения мъж. На седмия ден му помогнал да се качи на такси. То потеглило, а Кар го последвал. Той оставил в болницата един и същ адрес за двамата — апартамент в еврейския квартал. Когато бе отишъл там, за да ги разпита, Мерал бе открил, че такива хора никога не са живели на посоченото място.

Мерал се загледа в шофьорската книжка на Темеску. Имаше нещо особено в нея. Макар че, общо взето, отговаряше на описанието, дадено от служителя на агенцията за коли под наем и монтьора, снимката беше толкова размазана, че ако човек я гледаше достатъчно дълго, тя сякаш се променяше. Мерал видя колко е часът, прибра шофьорската книжка в папката и я върна на мястото й в архива. После излезе отново в коридора, мина покрай кухнята и „стаята за спане“, пълна с легла за патрулиращите полицаи. Накрая върна револвера си в помещението за служебни оръжия, тъй като смяната му свършваше. По пътя към приемната, където трябваше да регистрира напускането си, той подмина отворения кабинет на Ари Зев, белокосия четирийсетгодишен началник на управлението, който извика силно:

— Мерал!

Арабинът спря и влезе в стаята със сини стени. Зев седеше зад бюрото. На стената зад гърба му имаше голяма карта на Стария град и витрина с трофеи, сред които се виждаше нашивка с емблема на полицията в Мейпълуд, щата Ню Джързи. Беше подарък от американски полицай, дошъл на посещение в Израел, за да се запознае с израелските методи. Зев пишеше нещо в бележника си, стиснал подострен жълт молив в ръката си.

— Две неща — започна той. — Албанците продължават да се обаждат за техния човек, който е изчезнал. Следващия път ще ги прехвърля на теб. Много са досадни. Някакви новини за мъжа?

— Не, никакви. Трябва ни снимка. Вече три пъти я поисках. Когато я получим, може да извадим повече късмет.

Ако я получим.

— Да, „ако“.

Веждите на Зев се извиха нагоре като сърпове.

— А улица „Ремле“, Мерал?

— Нищо ново.

— Както и очаквах. Мисля си, че е по-добре да зарежеш случая. Вероятно ще се окаже фалшива тревога.

— Не, има нещо гнило. Сигурен съм.

Зев се обърна и погледна замислено през прозореца. Продължаваше да потропва хаотично с молива по бюрото.

Накрая се обърна пак към Мерал.

— Добре, сержант, действай. Инстинктите ти винаги са били страхотни.

Мерал кимна, обърна се и излезе от кабинета. Зев го проследи с очи през отворената врата.

— Горкият нещастник — промърмори той.

После стисна здраво молива и се върна към работата си. Трябваше да обобщи информацията от неубедителните заключения на съдебния лекар за Юсеф Тамал, йеменски емигрант от Бейт Сахур, заподозрян в различни престъпни дейности. Мъжът беше открит мъртъв в подножието на Кулата на Възнесението:

 

 

… счупен череп и врат и множество охлузвания и контузии; разкъсване на платизмата и трапецовидния шиен мускул, както и на други по-малки мускули на врата; фрактура на гръбначния стълб и прешлени…

 

 

„Счупен при падането — написа Зев — или преди това?“

Отвън Мерал застана с гръб към кремавите каменни стени на управлението. Поривите на вятъра и дъждът бяха спрели и полицаят се втренчи в отблясъците върху калдъръмената улица. Съзнанието му все още беше ангажирано със случая на улица „Ремле“. Свидетелят бе чул шум от влачене на нещо тежко. Какво ли бе то? Кой беше Йозеф Темеску? И най-странното от всичко: след сблъсъка в лендроувъра бяха открити овъглените останки на голяма черна кукумявка и на друга, доста по-малка птица, която не успяха да идентифицират. Приличаше на сипка или обикновено врабче — любима плячка на кукумявките, които често посещаваха града и ловуваха нощем. Мерал не можеше да разбере защо са били там. Поклати глава и прехвърли мислите си към по-прозаични неща. Обиколката. Началникът на участъка „Кишла“ изискваше от всеки полицай да се разхожда из християнския квартал по пет часа седмично след дежурство, за да „не загуби контакт с хората и да чуе оплакванията им“, както се изразяваше Зев. След още три часа Мерал щеше да изпълни квотата си за седмицата и да успее да стигне навреме за общата вечеря в „Каса Нова“, пансиона с деветдесет стаи, където живееше.

След като взе това решение, Мерал нагласи черната си барета и излезе на улица „Арменска православна патриаршия“, където бързо сви наляво и после надясно по улица „Давид“. Отправи се към оживените закрити пазари, наситени с гледки и звуци, които го караха да се чувства, сякаш е напуснал някакъв плосък, безцветен сън и се е събудил сред истинския, пъстър живот. Бутаха го слаби възрастни носачи, превити от огромни товари на плещите си, и пешеходци с всевъзможни облекла: арабски работници на магарета; туристи с най-различни покупки; кюрдски жени с подноси на главите, преливащи от прясно изпечени сусамени кифлички, питки и варени яйца; ултраортодоксални евреи с гъсти бради и навити плитки, облечени с черни кафтани и кожени шапки; мюсюлманки и достопочтени християнски прелати. Всички тези хора се тълпяха около сергии със сувенири и магазини, край огромни кръгли тави със сочна баклава, наредени на метални поставки, край кошове с кафява канела, бадеми, орехи и млян червен пипер, сушени кайсии и смокини, настърган кокос и златиста леща. Младите продавачи рекламираха стоката си със силни викове и увещания, докато бащите им, с фесове или кефиета, седяха безмълвно до тях и наблюдаваха света с добродушни лица под гърмящите звуци на арабска музика. Тя се издигаше до сводестия таван на пазара, където по странен начин се смесваше с църковните камбани от Гетсиманската градина и призивите за молитва на мюезина. Навсякъде посрещаха Мерал сърдечно, често с обич и винаги с доверие. Понякога му искаха дори и лични съвети. При тази обиколка при него дойде осемнайсетгодишно момиче, което се оплака, че родителите са й уредили брак с мъж, когото тя дори не харесва. По-късно полицаят стигна до Улицата на Веригата, където въздухът беше наситен с миризма на щавена кожа, застояла вода, кафе и цигарен дим. Под заплашителния поглед на една коза, застанала на стража зад черна желязна решетка на втория етаж, Мерал бе заговорен от един възрастен мухтар, неофициален кмет на района. Той изрази тревогата си от необузданото поведение и „отблъскващото“ джинсово облекло на дългокосите тийнейджъри араби, копиращи последния британски писък на модата. По-нататък, на Виа Долороса, Мерал спря, за да даде монета на някакъв просяк — брадясал мъж на средна възраст, който клечеше до стената под една от Спирките на Кръста. Залепил транзисторно радио за ухото си, той слушаше модерни поп мелодии от Гърция. Мерал вдигна очи към табелата, която указваше мястото:

ИСУС ПАДА ЗА ВТОРИ ПЪТ

Внезапно музиката спря. Мерал предположи, че ще обявят прогнозата за времето и часа. Погледна часовника си. Беше време да се прибира. По обратния път видя една застаряваща монахиня, яхнала моторизиран велосипед. Облечена в призрачно бели одежди, развяващи се зад гърба й, тя напомняше на стара сбръчкана валкирия, закъсняла за битка. Монахинята изхвърча от една странична уличка и едва не го блъсна. Зад нея пърпореше прашен и очукан син фиат, който теглеше ремарке. В него беше натоварено магаре, седнало на задницата си и обърнало недоумяващ поглед назад.

Мерал не можа да се усмихне дори и на тази гледка.

Докато вървеше към „Каса Нова“, той спря за момент. Сви зад ъгъла на Виа Долороса и тръгна по уличка, наречена „Кан ел Зейт“. Беше видял нещо странно. Млада русокоса жена със светла кожа, твърде големи слънчеви очила и шарена забрадка с надпис „Сувенир от Йерихон“, стоеше пред вратата на долнопробния хотел „Шалом“. Водеше разгорещен спор с висок и едър францискански монах. Изведнъж жената се обърна и забеляза Мерал, след което каза нещо на свещеника. Той също се обърна и изгледа полицая. Жената сграбчи ръката на монаха и бързо го дръпна в хотела. Преди да продължи, Мерал се втренчи във вратата, чудейки се какво ли означава тази сцена. Много интересно, помисли си той.

Всъщност не беше интересно, а смъртоносно.