Уилям Питър Блати
Димитър (35)

Епилог

— Едно сухо шери, Пейшънс.

— „Ако е веднъж извършено, добре ще е да се извърши бърже.“

— Да, точно така. И, моля те, не слагай нищо в него.

Мерал стоеше на бара в „Каса Нова“. Беше краят на поредния работен ден и той носеше синьо ленено сако, бежови панталони, бяла риза и лятна светлосиня вратовръзка. Оставаше един час до вечерята. Мерал се обърна и се огледа. В бара имаше само още двама души и повечето столове бяха свободни. Всички бяха облицовани с камилска кожа, а черните им метални крака блестяха на светлината. Мерал нагласи единия така, че да може да следи Пейшънс, и седна.

— Здравей, приятелю!

Мерал се обърна. Беше Скоуби. Държеше в ръка сгънат вестник. Той погледна към бара и извика:

— Както обикновено, моля!

После седна на стола до Мерал.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Не, ни най-малко. Напротив.

Скоуби присви недоверчиво очи.

— Наистина ли?

— Разбира се, Скоуби. Остани.

Скоуби продължи да го гледа известно време, след което се обърна и разгъна вестника.

— Предполагам, че си чул за последните дивотии на Шин Бет?

— Не, не съм.

— Сериозно? Загубили са трупа на някакъв таен агент, при това доста известен. Чувал ли си за Димитър? Тъпаци! Първо ме обвиниха, че съм подал фалшива информация. А сега това… Невъзможно е да се живее в тази страна.

Мерал се обърна към него. Скоуби държеше вестника с две ръце, приближил носа си на сантиметри от текста. Очите му трескаво търсеха нещо интересно.

— За какво говориш, Скоуби?

Скоуби го погледна.

— Наистина ли не си чул?

— Загубили са трупа му?

— Замразили го в моргата и се приготвили да го транспортират до Щатите, но трупът изчезнал! Не могат да го намерят! — Той пак се обърна към вестника. — Некадърни глупаци! Представяш ли си? Какъв ужасен гаф! Да затриеш труп!

Мерал извърна глава, изтръпнал от удивление. Гласът на Скоуби сякаш долиташе от някаква малка далечна планета, изгубена сред мълчаливите спирали на галактиките.

— Този Димитър… Виждал ли си го някога?

— Да, веднъж ми даде слънчоглед.

— Ето ме.

Мерал се обърна и видя Самия.

— Така добре ли е? — попита тя. — Подходящо ли съм се облякла?

Носеше светлосиня рокля, розови сандали и червено-бяла тениска с портрет на Бетовен.

— Бетовен не е бил католик — продължи тя, — а протестант. Тук не са дребнави за такива неща, нали?

— Не, не са — успокои я Мерал и се изправи. — Тоалетът ти е чудесен — добави той. — Какво ще кажеш за едно питие преди вечеря? Помолих да ни сготвят нещо мексиканско. Какво има? Нали обичаш?

Самия се втренчи тревожно в лицето му.

— Изглеждаш разсеян — отбеляза тя. — За какво мислиш?

— Няма да повярваш.

— За мен ли?

Мерал се усмихна.