Уилям Питър Блати
Димитър (3)

2.

7 март, 3:20 ч.

Скъпа Джийн,

Мерал е най-тъжният човек на света. Видях го пак край гробницата на Лазар тази сутрин. Гледката докосна сърцето ми. Всички туристи се бяха изкачили по изтритите каменни стъпала на тъмната крипта към ужасяващата светлина. Последна беше висока чернокожа жена от Тексас, с коса на ситни къдрици, които танцуваха на слънцето. Тя излезе с викове „Хвала на Бога!“, а лицето й сияеше. Когато се озова при другите, които избираха сувенири в магазинчето отпред, аз се качих в очукания туристически автобус и седнах сам сред празните седалки. Замислих се за мъртъвците, които излизат от гробовете си. Започваше буря. Поривите на вятъра стенеха в пожълтелите прозорци и въздухът в автобуса стана сив. На склона над гробницата има малка порутена къща, където живее бедно семейство от седем-осем души. Щом погледнах към шареното им пране, което се вееше над няколко вързани кози, го зърнах. Мерал. Беше същият, какъвто вече го бях видял там веднъж. Висок и внушителен, с едро телосложение, но и леко оклюмал в синята зимна униформа. Седеше зад волана на полицейската си кола и наблюдаваше мрачно входа на гробницата. Беше напълно неподвижен, с леко наклонена встрани глава, като че ли дълбоко вглъбен в някакво безнадеждно очакване. Горкият Мерал. Родителите му и всичките му братя са мъртви, както и жена му и единственото му дете, любимият му син. Разказват, че преди живял в северната част на страната със семейството си. Един ден се прибрал у дома по обед, за да изненада малкия на петия му рожден ден. Паркирал джипа си зад хълма и забързал към къщи с букет огнени слънчогледи в ръка — любимите цветя на детето, — а зад гърба си криел плюшен динозавър. Момчето го видяло през прозореца на кухнята и хукнало навън, за да го посрещне с широка усмивка и протегнати ръце. В този миг една заблудена ракета, изстреляна от другата страна на границата, отнела живота на детето със звук, който то така и не чуло. Малко по-късно жената на Мерал починала от рак. Това се случило преди четири години. Мерал още е в траур. Той е човек, който страда при всяко сбогуване. На тръгване винаги се обръща и те поглежда за последен път, сякаш няма да те види отново. Когато потеглихме и двигателят на автобуса изръмжа, върху оживелия прахоляк заваляха фини дъждовни капчици. Оставихме Мерал сред мъртвите бели камъни, а погледът му все още беше прикован в гробницата.

Тихият Мерал. Честният Мерал. Някой ден трябва да го докосна.

С радост се върнах в Стария Йерусалим и оживените му сводести пазари, към острата миризма на млян кардамон и нова кожа, към звъна на безброй църковни камбани. Слях се със суматохата и жените, носещи тави с топъл хляб на главите. Децата със синьо-бели униформи и замечтани погледи маршируваха към училище в стройни редици, запели с тънки гласове, звучащи глухо заради високите каменни стени на тесните мрачни улици, които изведнъж свършват с взрив от слънчева светлина. Дойдох на мястото, където слепите винаги ходят по двама, ръка за ръка.

Точно тук ще намеря онзи, когото искам да уловя.

Той е тук, в този град от ронещ се камък.

Трябва да спра. Мисля си за Мерал.

Твой Пол