Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dimiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Уилям Питър Блати. Димитър

Американска. Първо издание

Превод: Владимир Германов

Редактор: Силвия Падалска

Художествено оформление: Николай Пекарев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Формат: 84×108/32

ИК „Обсидиан“, София, 2010

ISBN: 978-954-769-232-9

История

  1. — Добавяне

11.

В неделя сутринта Мерал се качи на раздрънкания стар автобус за Рамала, където в католическото гробище, далеч от шумните пазари, остави цветя на гробовете на своите родители, на жена си и сина си. По-рано бе превалял дъжд и бе навлажнил още повече земята, надгробните камъни и въздуха на това място, което така беше подгизнало от усещането за загуба, че земята изглеждаше по-мъртва от сърцата под нея. Дали виждат, че съм тук сега?, залита се Мерал. Нямаше представа. Знаеше само, че е трябвало да отиде. По-късно се отби в лепрозариума, за да посети директорката, сестра Елена Карина. Някога тя му бе преподавала в местното католическо училище. Пиха чай и потънаха в спомени. Мълчаха дълго, но това беше нормално.

— Запази ли вярата, Питър?

— Да. Какво друго ни остава?

Знаеше, че тези думи ще й доставят удоволствие.

Малко преди да си тръгне, Мерал попита за прокажената жена, която бе възвърнала зрението си.

— О, Рийма ли? — отвърна монахинята и леко наклони глава. В очите й се появи тъга, но и нещо друго, което Мерал не можеше да определи, макар и да беше сигурен, че го е виждал преди. И то съвсем наскоро. Но не помнеше къде. — Тя почина преди няколко дни, Питър.

— Наистина ли? Колко тъжно.

— Не, не е тъжно. Беше щастлива.

След като се върна в Йерусалим, Мерал отиде във „Фуад“, любимото му кафене в християнския квартал. При хубаво време сядаше отвън на тротоара, точно срещу масивната врата на Църквата на Божи гроб. Каменната постройка от края на четвърти век се издигаше на мястото на разпятието и гроба на Христос. Всеки ден в четири и половина сутринта и на залез-слънце двама мъже от две различни мюсюлмански фамилии — Юдех и Нусейбех — изпълняваха ритуала по отключване и заключване на църквата. Членовете на фамилията Юдех били назначени от султан Саладин за „пазачи на ключа“, а по-късно Нусейбех станали техни помощници. В точно определено време всяка сутрин и вечер мъжът от клана Нусейбех занасяше двайсетсантиметровия ключ на човека от Юдех, който се качваше на стълба, за да отключи или заключи вратата.

Понякога Мерал присъстваше на ритуала, след който Нусейбех и Юдех често сядаха при него и пиеха кафе. Двамата сияеха в присъствието му. Добрият Мерал. Защитника. Не можеше да им каже, че с идването си го прекъсват. Той беше тук не за да пие кафе, а за да съзерцава гроба на Христос, докато проверяваше фактите около възкресението, сякаш водеше най-методично полицейско разследване. Нямаше значение, че никога не откриваше нови идеи, хипотези или факти. Мерал се нуждаеше единствено от комфорта на старите — достоверната сдържаност на обясненията в евангелията, дотолкова лишени от драматизъм и фанфари, все едно истинността на изложените факти не се подлагаше на съмнение и не беше необходима каквато и да е търговска реклама. Виденията никога не идваха нощем, а на дневна светлина. А идеята за възкръсналия Месия — още повече за Месията, който катастрофално се е провалил — бе нечувана в еврейската традиция от онова време. Мерал отпи от кафето и се вгледа в църквата, докато мислено си повтаряше любимия въображаем разпит: „И така, свети Павле, ще повториш ли какво каза на тълпата, събрала се в подножието на хълма?“ „Е, добре, казах им, че около петстотин души са видели възкръсналия Христос и повечето от тях са още зкиви.“ „Някои от хората, които са го видели, бяха ли сред тълпата в деня на твоята проповед?“ „Не знам. Може би да, може би не. Много вероятно е. Повечето вярващи бяха ревностни юноши. Сигурно са дошли. Ако не, съвсем скоро са научили за всичко.“ „Не се ли страхуваше, че ще те убият с камъни, задето лъжеш?“ „Никой не се страхуваше.“

— Умът ти е на друго място, братко Мерал.

— Извинете ме.

— За какво мислиш? Изглежда, ти причинява много болка.

— Не, братко мой. Дава ми утеха и надежда.

— Бог да бъде с теб, тогава. Ще те оставим насаме с мислите ти.

Същата вечер храната в пансиона беше превъзходна: телешко по френска рецепта с печени картофи и грах. Но на масата на Мерал нямаше свещеници. Едва наполовина пълна, трапезарията беше по-тиха от обичайното. По-късно Мерал взе автобуса за Западен Йерусалим, където в едно кино даваха американския уестърн „Шейн“ със субтитри на иврит и арабски. Мерал го харесваше заради саможертвата в края. По някакъв начин тя му напомняше за трансценденталността, макар и да не разбираше точно как. Не беше сигурен дали подобни саможертви се правят в реалния живот. Онова, което на пръв поглед изглеждаше като отражение на любовта, създала световете според К. С. Луис, всъщност не беше чак толкова безкористно, колкото се предполагаше. Може би съществуваха такива неща, но Мерал знаеше за тях от книгите, филмите и новините. Те отсъстваха в реалния живот. Поне в неговия. Съзнаваше единствено, че необходимостта да попадне на такъв случай гореше като студен, тъмен огън в душата му. Не излъчваше светлина и топлина, но въпреки това не можеше да бъде изгасен, подобно на звездите на небето.

Шейн, върни се!

Този вик разкъса сърцето му.

След като се прибра в пансиона, Мерал зачете поредния роман за Еркюл Поаро. Накрая си легна малко след десет. В 23:32 ч. на рецепцията се получи спешно обаждане. Човек от Църквата на Божи гроб настоятелно искаше да говори с Мерал. Този път Пейшънс почука силно на вратата му. Върху надгробната плоча на Христос били открито мъртвото тяло на мъж с костюм и вратовръзка. Лицето му било обезобразено от изгаряния. Нямало видима причина за смъртта. Липсвало предсмъртно писмо, както и лични документи с изключение на международната шофьорска книжка в портфейла на мъртвия. В джоба на сакото му бил намерен надписан пощенски плик с марка. Имената върху писмото и шофьорската книжка съвпадали.

Йозеф Темеску.