Уилям Питър Блати
Димитър (6)

5.

Хитрите очички на дребния арменски прелат блещукаха закачливо.

— Да, вода от река Йордан, господин Паркър! В малки шишенца! Благословена е! Мислите ли, че ще върви в Щатите? Ще се продава ли добре? Сержант, ще ми подадете ли купата с ризото?

Високият сводест таван на трапезарията в „Каса Нова“ усилваше брътвежа на католическите поклонници и потракването на металните прибори по чиниите. Всички се хранеха на дълги общи маси, плътно долепени една до друга в две редици. Подобни събирания осигуряваха на Мерал почти целия комфорт, който той бе в състояние да приеме: жив човешки контакт, облекчаващ вътрешната му самота, без да го принуждава да се ангажира напълно, да се привързва и да рискува да го наранят. А и понякога сърцето му трепваше, когато радостта и вълнението на толкова много вярващи, събрани на едно място, се издигаха над масите и създаваха ореол от вяра, който се спускаше върху него и макар само за миг, го обгръщаше изцяло. Малко по-трайни на редовните вечери — подобно на трохите хляб по масите, събирани от сервиращите францискански монахини след всяко хранене — бяха онези заблудени късчета надежда, които Мерал понякога улавяше от думите на свещениците, водещи поклонниците по светите места. Но балсамът им винаги имаше краткотраен ефект. Веднъж, докато пиеха кафе по време на великденските празници, един бивш военен свещеник от армията на САЩ бе отбелязал колко много от учениците на Исус са предпочели да умрат, вместо да отрекат, че наистина са видели възкръсналия Христос. Той бе завършил иронично: „Може и да ме помислите за луд, но съм склонен да вярвам в изповедта, която човек прави на смъртния си одър.“ Чувайки това, Мерал бе почувствал леко въодушевление, но когато сервираха „Осо буко“ и салата, отново бе потънал в сивотата на съмнението. Същата нощ, както всяка друга, той коленичи в параклиса на пансиона и се помоли на Бог, в чието съществуване не беше сигурен. Надяваше се неговото малко момче също да е възкръснало.

— Още малко „Сан Салваторе“? Да я напълня ли?

Една млада италианска монахиня с луничаво лице и черна престилка върху бялата дреха държеше празна кана, в която наливаха силното вино.

— О, да, моля — отговори жадно арменският епископ. После отново се обърна към американската двойка, седнала срещу него. — И така, какво мислите? — попита той. — Кажете ми честно.

— Ако трябва да съм искрен, не знам — отговори съпругът. Изглеждаше несигурен.

— Аз пък смятам, че ще се продава много добре — намеси се съпругата. — Все пак става дума за светена вода от река Йордан! Мисля, че ще има страхотен успех.

Докато чакаше да отсервират чиниите от първото ястие, Мерал погледна разочаровано към малкия декоративен букет от розови циклами на масата. Тази вечер нямаше да му донесе възвисяващи прозрения. По-късно обаче, когато за десерт им донесоха портокали и банани, Мерал предположи, че нещата може да се променят.

— Какво мислите за Плащаницата? — попита мъжът, седнал вдясно от епископа. Беше млад инженер с късо подстригана руса коса и деликатен немски акцент. Имаше предвид погребалния саван на Христос. — Двама американски физици твърдят, че подобно изображение на разпнат мъж би могло да се получи само вследствие на нещо, свързано с ядреното делене. Вие какво мислите, отец Йокемиян?

В този миг Мерал си спомни за енигматичните думи в Евангелието на Йоан. Възкръсналият Исус казал на Мария Магдалена пред празния гроб, когато тя паднала на земята и посегнала към краката му: „Noli me tangere.“ „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си.“ Какво означаваше това? Никой не знаеше. А сега се споменаваше нещо за ядрена реакция. Йокемиян обаче отвърна на германеца:

— Не мисля, че ще се продава.

Така той се опита да съживи дискусията за бутилираната вода от река Йордан, но мъжът на име Паркър се върна към темата за гробницата на Исус с коментар, чиято сериозност никой не успя да прецени:

— А защо не влязат вътре с гайгеров брояч?

По време на кафето един гостуващ свещеник стана и почука с лъжица по чашата си, за да привлече вниманието. Мерал се втренчи в него. Беше монахът, когото бе видял да се кара с русата млада жена пред хотел „Шалом“.

— Здравейте, аз съм отец Денис Муни — представи се той.

След поредица остроумия, които предизвикаха няколко усмивки, Муни обяви началото на импровизирано забавление. То се състоеше от „надпяване“ между него и свещеника Мино Манчини — пълничкия плешив директор на пансиона, който винаги се усмихваше и напомняше на всички за Отец Тък. Мерал сведе глава за момент, докато си повтаряше наум сцената пред хотела. Дали симпатичният свещеник не участваше в някакъв таен флирт? После вдигна глава и се вторачи напред. Муни започна състезанието, като запя „Розата на Трали“ с приятен и емоционално наситен тенор. Манчини отвърна с „Non Dimentica“. Последваха няколко популярни балади, изпълнени от двамата, включително и смяна на ролите, при която Муни пародира дебеличкия италианец, изпълнявайки „Това е любов“ с престорено пиянски глас ала Дийн Мартин. Отговорът на Манчини — „Моята дива ирландска роза“ — се оказа не по-малко забавен поради силния му италиански акцент.

Състезанието приключи без ясен победител и скоро помещението почти се опразни. Глъчката стихна и отстъпи място на няколко откъслечни гласа, тракането на чинии и игривите звуци, издавани от един румънски граф и графиня. Седнали в далечния край на залата, те триеха с навлажнени пръсти ръбовете на празните си чаши за вино. Мерал беше навел глава и мислеше за двете обгорели птици от улица „Ремле“. Най-накрая долови странните звуци, вдигна поглед и простена вътрешно. Начело на масата на румънците седеше Скоуби — бивш таен агент от британските разузнавателни служби, който подобно на Мерал живееше постоянно в „Каса Нова“. Освен това беше досаден бърборко и явно не изпитваше капка уважение към надписа „Строго секретно“ върху спомена за миналите му подвизи. Само след две чашки бе готов да сподели всичко с гостите на пансиона или дори с нещастния персонал. Сега наблюдаваше напрегнато Мерал с вдигнати вежди и предизвикателно изражение на лицето. Мерал демонстративно погледна часовника си и поклати навъсено глава. После бързо стана и излезе от трапезарията, без да се обръща към Скоуби.

Почувства се уморен и тръгна към стаята си, но по пътя си спомни обещанието, което бе дал на сестра Ангелика — дребната сбръчкана главна монахиня на „Каса Нова“. Промени посоката и се отправи към фоайето, за да смъмри портиера Пейшънс, високия абисинец, който се грижеше за бара. Той обичаше да цитира пиесите на Шекспир и упояваше на случаен принцип някои от гостите на пансиона, като тайно забъркваше хлоралхидрат в напитките им.

— Защо го правиш, Пейшънс? Кажи ми. Искам да разбера.

— Не знам.

— Не харесваш хората, на които го причиняваш, така ли?

— Не, не! Много ги харесвам! Наистина.

— Тогава защо, Пейшънс? Защо?

— Не знам.

След като получи лицемерното обещание на портиера, че ще се поправи, макар и все още да нямаше представа за мотивите му, Мерал напусна рецепцията и бавно се запъти към стаята си. Подмина страничния коридор, водещ към спалните помещения на монахините, и спря за миг. В края на коридора, близо до стаята на главната монахиня, стоеше едър мъж с бежови панталони и риза. На кръста му висеше колан с инструменти, на който беше закачена връзка с ключове от стаите. Наклонил леко глава към вратата, той, изглежда, слушаше цигулковото изпълнение, долитащо от грамофона вътре. В очите на Мерал се появи бегла симпатия. Мъжът се казваше Уилсън — добродушен и видимо чистосърдечен американец с искрена заразителна усмивка, присъща на невинните или умствено изостаналите. Той извършваше безплатни услуги за монахините. Мерал разпозна и музиката — вълнуващия Концерт за цигулка №1 на Брух. За един-единствен миг, нужен на сърцето да се разтопи, полицаят също наклони глава и се заслуша. След това обаче реши да продължи, страхувайки се, че музиката, както тръбите на Исус Навин край Йерихон, ще срути с всичка сила защитните стени около него.

Ако ги нямаше пъстрите завеси на прозорците, стаята на Мерал в „Каса Нова“ можеше да мине за монашеска килия. Обзавеждането се състоеше от закачалка за дрехи, бюро, стол, обикновено единично легло и висок дървен гардероб. Върху него имаше статуетка на малкия Христос, подаващ червена роза на майка си. Когато влезе в стаята за пръв път, Мерал нареди да изнесат статуетката. След още няколко седмици обаче поиска да я върнат. И в двата случая не даде обяснения. Сега той седна уморен на леглото и погледна към тъмното бронзово разпятие, окачено над вратата. Това ли беше най-високата цел на човека? Страданието? Защо? Отговорът на един свещеник преди месеци се бе изчерпал с думите: „Формиране на душата.“ Той му беше дал светлина за известно време, но не и топлина. Нямаше ли друг начин? Мерал се втренчи в плочките на пода, след което вдигна очи към рамкираните снимки, поставени върху бюрото до стената. Родителите му. Неговата скъпа съпруга. После спря поглед върху сина си, когото беше обичал толкова силно, че на моменти дори се плашеше. Не бе разбирал причините за своя страх до деня, в който от безмилостното небе се роди смърт. Тогава той най-накрая осъзна, че това, от което се страхува, е същността на ада — болката от загубата. Застанал разкрачен на зелената трева, с тъмни къдрици, синът на Мерал приличаше на гръцка статуя, извадена от морето и оживяла. Момчето гледаше от снимката с ангелска любов, докато подаваше красива червена роза към обектива.

Мерал го наблюдаваше. Искаше му се да заплаче, но не можеше. Стената.

Той пазеше сълзите за сънищата си.

Зарови лице в дланите си. Защо се бе прибрал толкова рано въпросния ден? Защо не пет минути по-рано или по-късно? Две? Една? От години го измъчваше чувство за вина. Мерал обърна глава и се загледа в някакъв предмет на нощното шкафче. Посегна към него и го взе. Беше книга за Айнщайн, Бог и квантовата физика. Макар и да не му даваха всички отговори, Мерал наистина откриваше помощ в такива книги. Не съдържанието на тази обаче привлече интереса му, а нещо друго. Той се вгледа за момент в корицата и отвори на страницата, която беше отбелязал преди две нощи с тесния разделител на „Каса Нова“. На едната му страна имаше снимка, а на другата — вдъхновяващ цитат. Преди да си легне онази нощ, полицаят бе промълвил думите, които изричаше всяка нощ през последните четири години: „Още един ден, сине. Един ден по-близо.“ Беше се уморил да чака някакъв знак. Дори и слънцето да застинеше на небето, след няколко дни всичките му съмнения щяха да се завърнат. Въпросната нощ обаче той реши да помоли сина си: „Ако си жив и ме чуваш, моля те, ела при мен. Посети ме довечера в сънищата ми.“ Синът му така и не го направи. Но на следващата нощ, когато отново взе книгата, Мерал установи, че разделителят на „Каса Нова“ липсва. На негово място бе оставен наскоро откъснат яркожълт слънчоглед — любимото цвете на детето. На сутринта Мерал попита камериерката със сиво-зелена униформа, която се грижеше за стаята му, дали е направила смяната. Тя го изгледа странно и попита с усмивка:

— Защо някой би сторил такова нещо?

После, на път към трапезарията за закуска, Мерал зърна Уилсън. Беше се подпрял на лакти върху плота на рецепцията, където вероятно очакваше дребничката главна монахиня да му даде инструкции. За момент Мерал се втренчи във връзката ключове от стаите, увиснали на колана на Уилсън, и подтикнат от някакъв импулс, отиде при него.

— Здравей, Уилсън!

Уилсън вдигна глава. На лицето му се изписаха топлота и доверие.

— Сержант Мерал!

— Ти ли беше? — попита го тихо Мерал.

Уилсън сбърчи чело в невинно удивление.

— Какво искате да кажете, сержант Мерал?

Мерал отговори смутено:

— Няма значение. Може ли да взема назаем един тръбен ключ? Най-малкия, който имаш.

— О, да. Разбира се!

— Не съм те виждал доста отдавна.

— Да, така е.

Уилсън носеше кожени работни ръкавици и когато ги свали, за да откачи ключа от колана си, Мерал забеляза, че дланта му е бинтована.

Превръзката беше почервеняла от кръв.

— Наранил си се, Уилсън.

Уилсън погледна надолу и извади ключа. Сви рамене и се усмихна леко.

— Такава е работата ми — обясни той. — Често се наранявам.

* * *

Мерал взе слънчогледа от книгата и го разгледа. Чудеше се как е попаднал там, но не искаше да мисли повече. „Още един ден — промърмори във възглавницата. — Един ден по-близо“. Копнееше времето да го вземе със себе си и да го отнесе с ослепителна скорост на място, където би могъл да открие нещо друго освен тъгата, неумолимо следваща го навсякъде.

Отново заспа. И не сънува.

На следващата сутрин Мерал се събуди и откри бележка, мушната под вратата. Моузес Майо го беше търсил малко преди полунощ. Пейшънс бе обяснил на Майо, че пансионът има вечерен час и че Мерал не приема гости след десет вечерта. После абисинецът споменал за „съня, разплитащ счепканата прежда на грижите“, но най-накрая отстъпил пред раздразнените крясъци на Майо и се съгласил да мушне съобщение под вратата на полицая. Направил го веднага по настояване на Майо, но отклонил искането му да „почука леко по вратата“.

Пейшънс му обещал, че ще се прокашля. „Само това мога да сторя.“

Мерал разгъна бележката и прочете думите, усърдно написани от Пейшънс с молив и едри дебели букви:

ЕЛА ДА МЕ ВИДИШ! ВАЖНО

И отдолу:

… ШОР… НЕУБЯСНИМО… МЪРТАВ