Уилям Питър Блати
Димитър (25)

24.

РАЗГОВОР С ГЛ. СЕРЖАНТ ПИТЪР В. МЕРАЛ,

17 МАЙ 1974 Г., ЦЕНТРАЛА НА ИЗРАЕЛСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ

Водещ: Моше Зуи

 

Въпрос: Добре, този път сме само двамата, сержант. Американците, изглежда, загубиха интерес.

Отговор: Очевидно.

В. Нещо не е наред ли?

О. Какво имате предвид?

В. Струвате ми се разсеян, Мерал. Като че ли мислите интензивно за нещо.

О. Да, съжалявам.

В. За Моузес Майо ли?

О. Да. За Майо.

В. Какво става там? Чух, че имате подозрения.

О. Просто интуиция. В момента работя по въпроса.

В. Да изчакаме ли малко?

О. Не. Нека започваме.

В. Добре. Получихме последния ви доклад. Направо е смайващ. Улица „Ремле“, катастрофата и всичко останало. Този тип Уилсън, който се е грижел за Темеску — тоест Димитър — и след това му е помогнал да се самоубие. Между другото смятате ли да повдигнете обвинение срещу него?

О. Не, едва ли. Уилсън е наивен, но в никакъв случай не е глупав. Напротив. Простодушен е. В добрия смисъл.

В. Да видим. (Поглежда папката.) В Израел е от седем месеца, нали?

О. Кой, Уилсън ли?

В. Да.

О. Не. От осем.

В. Добре, от осем. Значи Темеску всъщност е Пол Димитър. Хубаво. Но остава въпросът защо е дошъл тук. Сигурно е изпълнявал някаква мисия, която очевидно е била адски важна, щом американците лъжат така безобразно. А Уилсън е ключът. Той се е грижел за него, живели са заедно в продължение на седмици. Би трябвало да знае нещо, нали? Двамата с Уилсън сте провели… колко? Около десет разговора?

О. Повече или по-малко.

В. Предполагам, че срещите ви са били полезни. Наистина ли е проявил такава готовност да ви помогне? Имам предвид да разкриете мисията на Димитър.

О. Да.

В. Сериозно? Това е чудесно, Мерал! Разкажете ми всичко!

О. Малко е объркано.

В. В какъв смисъл?

О. Не изникнаха никакви неоспорими факти, свързани с този въпрос. Същото важи в голяма степен и за другите въпроси. Освен това част от така наречените факти се оказаха направо неверни. Говоря за нещата, които Димитър е споделял с Уилсън. Мисля, че някои от тях или са лъжи, или са резултат от морфина в организма му. Склонен съм да приема последното. Този човек е умирал. Каква полза е имал да лъже? Според мен би трябвало да е точно обратното.

В. Ще дадете ли пример?

О. Да, разбира се. Когато Уилсън попитал Димитър за възрастта му, той не бил сигурен. Казал, че като бебе бил захвърлен в кош за отпадъци, където го открила някаква медицинска сестра. Направили му трахеотомия и го сложили в инкубатор, а по-късно сестрата го изнесла незаконно от болницата. Тя била неомъжена и от албански произход. Дала му своето име и се грижила за него до смъртта си.

В. Защо мислите, че това не е истина?

О. Ами как го е „изнесла незаконно“? Звучи ми като фантазия.

В. Но той наистина има белег от трахеотомия.

О. Човек може лесно да построи въздушна кула върху съществуващ фундамент.

В. Вие сте упорит човек, Мерал.

О. Опитвам се да не бъда.

В. Така е. Опитвате се. Още примери за лъжи?

О. Казал е на Уилсън, че жена му е жива.

В. Да, говорихме за това. Съпругата, която е загинала. Джийн.

О. Не, пред Уилсън е споменал друго име.

В. Така ли? Е, добре. Значи може и да сте прав. Сигурно е виновен морфинът.

О. Да, сигурно.

В. Да се върнем на мисията на Димитър тук. Какво искахте да ми кажете?

О. Да. Тъй като не са налице убедителни факти, реших, че ще е най-добре да следвам по-общ път, за да разкрия истината относно мисията му.

В. Какъв път?

О. Религията, колкото и странно да звучи. Или по-скоро интереса на Димитър към религията. Според Уилсън той е бил луд на тази тема. Защо сме на Земята? Къде отиваме?

В. Да, и това е моят въпрос сега. Къде отиваме?

О. Ами по някакъв начин към мисията на Димитър. Онова, в което човек вярва, осветява целите му.

В. Не е ли малко прекалено, сержант? Най-смъртоносният убиец в света открива Бог?

О. Има такива случаи.

В. Добре. Но разумно ли е?

О. Ни най-малко. Истината и разумът са две различни неща. Някаква случка е променила Димитър изцяло.

В. А, мистичното преживяване!

О. Именно. Да продължавам ли?

В. Може би е по-добре да си починете.

О. Да си почина?

В. Отново придобихте онзи тъжен вид, заради Майо. Хайде, да направим кратка почивка.

О. Не, не е необходимо. Предпочитам да продължа. Може ли?

В. И ще се съсредоточите?

О. Да, разбира се.

В. Добре, давайте нататък.

О. През целия си живот Димитър е бил преследван от проблема за Злото. Нарекъл го „мистерия, пронизваща сърцето“. Скоро обаче се убедил, че съществува много по-дълбока мистерия, „мистерията на доброто“.

В. Не разбирам.

О. Скоро ще ви стане ясно.

В. Надявам се.

О. Димитър твърдял: след като всички ние се превръщаме в безчувствена материя, защо тогава не се стремим постоянно към постигане на собствените си егоистични цели? Напротив, непрекъснато виждаме хора, които жертват живота си за някой друг. Наблюдаваме такива саможертви в ежедневието на обикновения човек, не само в това на героите. Поне според него.

В. И така се обясняват мотивите му?

О. Само донякъде. Да не забравяме и за мистичното му преживяване.

В. Говорил ли е с Уилсън за него?

О. В известна степен. Казал, че се е случило към края на албанската му мисия. Втората. Усетил нещо особено, което бил почувствал и преди — нежелание да убива, ако може да го избегне. Но щом приключил с ръкополагането на онези млади мъже… Знаете за кои събития говоря, нали?

В. Да.

О. В този миг го изпълнила някаква „сила“. Нещо „по-голямо от Вселената, но по-малко от грахово зърно“. Такива били думите му.

В. Виждам, че поглеждате записките си.

О. Да, правех ги след всеки разговор с Уилсън.

В. Не исках да ви прекъсвам.

О. Димитър му разказал и за своя мисия в Сомалия. В страната върлувал глад, хиляди умирали всеки ден от недохранване. Една сутрин той чул пеене, много гласове, и попаднал на група хора от суданско племе. Били застанали в кръг, държали се за ръце и се поклащали насам-натам, пеейки. Измършавелите им тела приличали на скелети. Те умирали, но въпреки това се усмихвали. Песните и лицата им излъчвали щастие. Безпределна радост. В този миг Димитър изпитал много силно усещане за правотата и величието на нещата. Според него по сила то дори не се доближавало до онова, което е почувствал в Албания, след като ръкоположил младите свещеници.

В. Да не е чул Божия глас?

О. Не. Не е споменал подобно нещо. Уилсън твърди, че не е бил в състояние да го обясни по-подробно. Било неописуемо.

В. Мисля, че започвам да разбирам накъде биете. Най-накрая. Искате да кажете, че този човек е бил дотолкова променен към по-добро, че каквото и да е правел тук, то не би могло да е лошо. Прав ли съм?

О. Точно така. Да. Това имах предвид.

В. Е, кой знае? Може и да е истина. Бел и Сандълс ще са дяволски щастливи. Но историята за морфина и фантазиите? Сигурно е била лъжа. Което ми напомня за жената на Темеску. Тоест на Димитър. Уилсън е заявил, че тя не се казва Джийн?

О. Да.

В. А как тогава?

О. Моричани.

В. Наистина ли? Жена ми имаше приятелка с такова име.

О. Звучи румънско, нали?

В. Албанско. Значи приключихте с Уилсън?

О. Още не. Той настоява, че знае точно каква е била мисията на Димитър тук. Обеща да ми каже.

В. Чудесно, Мерал! Кога?

О. Когато съм готов. Такива бяха думите му.

В. Какво означава това?

О. Бог знае.

В. Не трябва ли да му осигурим охрана?

О. За да го защитим ли?

В. Да, разбира се.

О. Не мисля, че е необходимо.

В. Защо?

О. Просто усещане.

В. Е, добре тогава. Приключихме. Пак се появи тъжното ви изражение. Нужно е да сложите някакъв край, Мерал.

О. Ще го направя.

Веднага щом се раздели със Зуи, Мерал подкара полицейската си кола към квартала „Шейх Гарах“. Продължи малко по-надолу, докато пред очите му не се появи шестетажната каменна сграда, в която се помещаваше централното управление на Националната полиция. След като мина през пропуска, той паркира и влезе през въртящата се врата. Попадна в хладно и тихо фоайе с излъскан бял мраморен под и рецепция, зад която стояха няколко униформени мъже. Малко зад тях имаше витрина с мостри на различни взривни устройства, както и табела, показваща средствата за предотвратяване на кражби с взлом.

Под връх Елгон в Източна Африка живее племе, което вярва, че хората имат по две души — едната съществува, защото другата я сънува. В един сън от предишната нощ Мерал сякаш се бе срещнал с този, който го сънува. Застанал пред гроба на Христос, двойникът на Мерал го гледаше в очите, като същевременно сочеше племенника на Майо, Шломо. Той се мръщеше съсредоточено и почукваше леко по каменната стена на гробницата. Беше долепил ухо до нея и слушаше. Изведнъж една красива синя роза разцъфна на мястото, на което той чукаше. Шломо я откъсна от стената с победоносен вик: „Аха!“ После се разнесе силен тътен, стената се отвори и вътре се откри малка тайна стая. Там стоеше Моузес Майо и гледаше Мерал. Увит в бял погребален саван, Майо носеше шапка с увиснала периферия и пристегнат шлифер, който приличаше на този на Хъмфри Богарт от „Казабланка“. Той издиша леко дима от цигарата си и каза провлачено: „Знам доста начини, при които не би възникнало съмнение. Сега разбираш защо никога не планирам толкова напред.“ Майо вдигна ръка, посочи Шломо и заяви тайнствено: „Следвай газелата!“

Така сънят свърши.

— С кого желаете да се срещнете, господине?

— С инспектор Шломо Урис.

— Стая шестстотин двайсет и две. Качете се.

Племенникът на Майо вдигна очи към посетителя. Седеше зад бюрото, не носеше вратовръзка, а яката на светлосинята му риза с къси ръкави беше разкопчана. Върху нея се открояваха яркочервени тиранти. Когато Мерал влезе, той бе сложил краката си на бюрото и целеше със смачкани на топка формуляри зеленото метално кошче в ъгъла.

— О, здравей, Мерал! Остават ми само три удара. Седни.

Мерал зае място пред бюрото и се огледа. Роднинската връзка с Майо си личеше — една от стените беше изцяло покрита с плакати, преди всичко от рок концерти. В средата се открояваше огромен по етер на супергероя от комиксите Капитан Марвъл.

— Е?

Мерал насочи погледа си към Урис. Той беше преставал да цели кошчето и беше свалил краката си на пода. Сега се наклони съсредоточено напред и преплете пръсти пред себе си, стараейки се да изглежда сериозен и тъжен. На стената зад гърба му имаше панорамна черно-бяла снимка на Йерусалим.

— Моите съболезнования — каза Мерал.

— Моите съболезнования към теб. Бяхте толкова близки. Като братя.

Мерал забеляза странен символ върху телефона на Урис. Скачаща газела.

— Да, като братя — съгласи се тихо Мерал.

— Е, какво мога да направя за теб?

Мерал отново се втренчи в Урис.

— Намери човека, които уби чичо ти.