Уилям Питър Блати
Димитър (22)

21.

Седнал зад бюрото си с ръка на стомаха, Майо направи гримаса, сякаш бе отпил глътка вкиснало вино.

— Не знам какво ми е — изпъшка тихо той, — но изведнъж се почувствах ужасно.

— Какво яде днес? Нещо различно от друг път? Самия седеше в любимата си отпусната поза на стола от стара изкуствена кожа.

— Малко е странно — добави тя. — Аз да питам теб.

— Ядох картофени палачинки със сметана и ябълков сос, докторе. Никога не са ми се отразявали зле.

— Какво ти става тогава, Моузес? Какво може да е? — Защо ме гледаш така втренчено? Приличаш на бяла анаконда с крака.

— Не сменяй темата. Какво ти е?

— Нямам представа.

— Е, ако ти нямаш, кой друг?

— Права си.

— Искаш ли да чуеш мнението ми?

— Не.

— Все пак ще ти го кажа. Ти си самотен и потиснат. Затова се чувстваш зле.

— Цял живот съм бил самотен и потиснат.

— Аз чух друго.

— Не ме интересува какво си чула.

Майо се обърна и се загледа замислено през прозореца.

— Самия, защо му е на един свещеник да си направи радикална операция за изпъване на кожата на лицето?

— Това някакъв виц ли е? Има ли смешен отговор?

— Надявам се — промърмори Майо.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Самия.

— Нищо.

Майо отново се обърна към нея.

— Ще ми вземеш ли малко кръв за изследване в лабораторията, скъпа? — попита уморено той. — Наистина се чувствам като парцал.

Самия се изправи.

— Горкият! Разбира се.

— Едва ли може да стане по-лошо — каза Майо.

Грешеше.