Уилям Питър Блати
Димитър (2)

1.

Доктор Моузес Майо започваше всеки ден така, сякаш краят на света щеше да настъпи същата вечер. Не намираше друг начин да изтърпи мъките и тихия ужас на живота в човешко тяло. Будеше се винаги с хладното докосване на зората, а към седем часа вече беше закотвен на бюрото си, хапваше макова кифла с подсладен чай и посрещаше мрачните заглавия в „Джерусалем Поуст“, мърморейки: „На кого му пука?! Светът и бездруго ще свърши довечера.“ Тази ранна мартенска сутрин обаче беше различна. В тясната стая за персонала на Медицинския факултет към болницата „Хадаса“ неврологът се събуди в тунелите на нощта със странно усещане. Разсъни се изцяло, впери очи в тъмнината и се заслуша в свистящия поток на мислите си. Беше сънувал нещо необичайно. Но какво? Той се изправи, светна лампата на нощното шкафче и погледна кръглия часовник, който тиктакаше шумно под тихия лъч светлина. Майо изстена. Беше малко след два сутринта. Неврологът въздъхна, спусна крака на пода и подпря глава на дланите си. Изведнъж го връхлетя дълбока тъга. Какво ми става?, запита се той. Да не е от съня? Втренчен унило в кокалестите пръсти на краката си, Майо ги раздвижи нагоре-надолу. Един ох пациентите му беше починал предната нощ. Знаеше, че подобни събития винаги пораждат у него отчаяние и чувство за вина. На това ли се дължеше мрачното му настроение? Или продължаваше да го измъчва онзи ужасен инцидент в психиатричното отделение, шокиращото убийство, което никой не можеше да проумее? Майо почеса кльощавите си гърди през пижамата на червени и бели райета. Не, помисли си той. Нито едно от двете. Стана и зашляпа с боси крака към покритата с бели плочки баня, където запали лампата, завъртя крана и наплиска лицето си със студена вода. Въздухът в тръбите изръмжа и засвири, след което утихна. „Да, млъкни — каза си Майо. — Тук има болни хора, които спят.“

— За разлика от мен — промърмори на глас той. — За разлика от мен.

Докато се бършеше с избелялата синя кърпа, Майо спря за момент и срещна собствения си поглед в огледалото на шкафа. Тъжните зелени очи, разположени върху скулесто лице под щръкнала сребриста коса, го наблюдаваха с укор.

— Некомпетентен — промърмори горчиво Майо. — Бездарник! — Мислеше си за починалия пациент. Закачи кърпата на куката и се загледа в мълчаливото рождено петно — бяла вдлъбнатина до ъгълчето на умореното му дясно око. — Хайде, какво сънувах?! — запита се той за пореден път. Нищо не се получи и Майо се обърна.

Тогава, съвсем спонтанно, сънят се разкри пред очите му. Всичко започна с малкия Христос. Беше на около пет годинки. Носеше само препаска около кръста и сандали от кафява кожа. На шията му висеше стетоскоп. Детето водеше тържествено голямата визитация в неврологичното отделение, следвано от любопитни студенти по медицина. Те спряха край леглото на прочутия слепец, когото Христос успешно бе излекувал край Витсаида. Изражението на детето беше кротко и мило, а тялото му бе обгърнато от бледо сияние. То кимна окуражително на слепия.

— Пак се срещаме — каза му с усмивка.

Облегнал назад глава, обектът на чудото не отговори. Остана да лежи неподвижно, с разширени от подозрителност и тревога очи. Детето взе болничния картон от таблата на леглото, прегледа го и го върна на мястото му. После се обърна към студентите, които вдигнаха бележниците и се приготвиха да си водят записки.

— Тук имаме истинско чудо — обяви Христос и посочи пациента с показалец, превързан с лепенка. — Този човек беше сляп по рождение. Сложих малко слюнка върху очите му и го попитах дали вижда нещо. Мъжът отговори: „Да, виждам. Виждам хора, но те приличат на дървета, които се разхождат наоколо.“

В този миг слепият някога мъж се отпусна, като че ли най-после разбра, че групата не е дошла, за да го обвинява в престъпление или липса на благодарност. Осъзна, че никой няма да му отнеме зрението. Затвори очи, сякаш за да потвърди чутото.

— Тогава продължих с втори сеанс — каза детето, — този път без слюнка. Само докоснах очите му с пръсти. И той веднага видя всичко, без изкривявания. Моля да отбележите, че именно това беше истинското чудо. Вторият път, когато положих ръце върху очите му.

Момчето огледа студентите, които трескаво записваха всичко в бележници и тетрадки.

— Някой може ли да каже защо? — попита ги любезно то.

Една млада жена с виолетова коса вдигна татуираната си ръка, свита в юмрук. Разтвори я и от нея излетя снежнобял гълъб.

— Да? — подкани я детето и вдигна веждите си в очакване.

— Ами дори слепотата да е била психосоматична… — започна тя.

В същия момент бившият слепец отвори гневно очи и студентката млъкна.

— Лъжец ли ме наричаш? — попита ядосано той.

Белият гълъб кръжеше над младите лекари, като ги кълвеше хаотично. От раните им закапа кръв.

— Не — отговори студентката. — Казвам само, че причината не е от значение. След дълги години слепота човек не би могъл да има нормално възприятие за дълбочина или да разпознава форми и силуети. Помниш ли как те болеше, когато отвори очи? Виждаше само хаотична маса от светлини и ярки цветове, нали? Естествено, очите ти са се излекували, но мозъкът все още не е бил научен да обработва данните от тях. Обикновено отнема цял месец сериозни усилия, за да започнеш да различаваш няколко прости предмети.

Слепият сякаш се умилостиви, сведе поглед и кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Разбира се, че не лъжеш — обобщи студентката. — Само ако зрението ти наистина е било възстановено при първия опит, щеше да виждаш хора, които приличат на дървета. Ако лъжеше, би казал, че си видял всичко ясно още след първия опит да те излекуват.

В този миг гълъбът внезапно се спусна надолу със смайваща скорост и клъвна малкия Христос по меката буза. От раната рукна кръв, изпръска бялото легло на слепия и потече по пода на потоци. Гълъбът се превърна в окървавена спринцовка с криле, която бързо отлетя към края на коридора, сви зад ъгъла и изчезна с блясък. Студентката с виолетовата коса внезапно сложи край на съня, като застана пред Майо, облечена във викторианска траурна рокля. Тя вдигна ръка и разтвори дланта си. В нея държеше три яркозелени плода, блестящи от роса. С другата ръка размаха сгънат вестник.

— Братовчедке Хариет — отрони тъжно тя, — ето ти последния брой на „Бостън Ивнинг Транскрипт“ и няколко прекрасни отровни смокини.

Майо сложи пръст на устните си и кимна, предполагайки какво може да е отключило съня. Неотдавна беше размишлявал върху същия епизод в Евангелието от Марк, в който слепецът, излекуван край Витсаида, в началото вижда „човеците да минават като дървета“. Той проглежда ясно едва когато Христос повтаря лечебната процедура. Като заклет агностик — макар че мистерията на човешкото тяло го бе принудила да повярва в някаква аморфна интелигентност, която понякога наричаше „Морис“ — Майо намираше този пасаж от Евангелието за озадачаващ и страховит. По времето на Христос не са били известни медицински методи за лекуване на слепотата. Следователно, ако изцелението край Витсаида не се е случило наистина, откъде Марк е познавал синдромите на проглеждането? Майо вдигна ръка и се втренчи в ноктите си, като леко наклони глава. Да, сънят беше отключил отново тези разсъждения.

А крилатата спринцовка? Кръвта? Отровните смокини?

Неврологът приключи ритуала по разсънването, облече се и свари вода на газовия котлон. Направи си силно подсладен чай в огромна порцеланова чаша, взе я и излезе в слабо осветения коридор. Известно време той постоя там тихо и неподвижно, навел замислено глава. Беше пъхнал ръка в джоба на медицинската престилка, която подобно на торбестите панталони беше твърде голяма за хилавото му тяло. Майо като че ли не носеше дрехите, а ги населяваше.

— Чудеса — промърмори лекарят.

Изведнъж те бяха станали толкова обичайни в стерилните коридори, колкото и стенанията на войниците в отделението по изгаряния. В понеделник една уплашена сестра на име Самия Марун му бе съобщила, че е видяла привидение. А после се случи и онова нещо с двегодишното момче от детското отделение, което страдаше от рабдомиосарком — бързоразвиващ се, фатален рак. Седмици наред рентгеновите снимки на момчето показваха тумор в гръдния му кош, нарастващ със застрашителна скорост. После той изчезна за една нощ. Разглеждайки снимките, стъписаният невролог бе промърморил: „Как е възможно, за бога!“ Момчето имаше и дизавтономия — мистериозно поражение на нервната система, което засягаше само ешкеназите, потомци на евреите от Източна Европа. При него пациентът не можеше да плаче или да изпитва болка. Подобно на рака, симптомите на заболяването също бяха изчезнали. „Морис! — си бе помислил Майо. — Смахнатият мошеник не играе по собствените си проклети правила!“ А за привидението, видяно от сестрата, си бе казал: „Невероятно!“

Забил поглед в чая, неврологът въздъхна и доби тъжен вид. В този час не можеха да се намерят макови кифлички.

— Вече не падат от небето — въздъхна той.

Тръгна напред, мина безутешно през отворената двойна врата до гишето на банка „Леуми“ и излезе от Медицинския факултет. Прекоси тъмната каменна пътека на двора и влезе в главната приемна на болницата. Две едри жени миеха пода, като унесено търкаха с вода и сапун плочките на бежови и черни точици. Големият кънтящ коридор, който денем се изпълваше със суматоха и шумотевица, сега беше пуст, ако не се брояха двете чистачки. Майо с тревога забеляза още един човек. Сбръчкан стар арабин с протрит тъмносин костюм, набола брада и изпито лице седеше на една от кедровите пейки, където пациентите чакаха реда си. Изпънал кльощавото си тяло, възрастният мъж гледаше Майо с надежда и очакване. „Откачалка — помисли си Майо. — Напълно изгубен в пространството.“ С меко пъшкане Майо отиде до пейката и седна.

— Добро утро — тихо поздрави той на арабски.

— Утро на рози.

— На рози и злато. Кажи ми, защо си дошъл толкова рано, братко? Вече го обсъдихме, нали?

Майо неотдавна бе попаднал на арабина, докато се връщаше от нощно посещение при пациент, който се оплакваше от силна фантомна болка в крайниците. Старецът твърдо вярваше, че ако не е първи на опашката, няма да бъде лекуван, защото е арабин.

— Чичо, не беше ли при доктора миналата седмица?

— Да.

— Той лекува ли те?

— Да.

— Тогава защо пак си тук?

— Защо не?

Майо присви устни. Изглеждаше стъписан. „Защо не“ в разговорния арабски доста се доближаваше по смисъл до думата пи на идиш — неясен и многозначен отговор с безброй оттенъци. Преди обаче неврологът да осмисли последното, арабинът докосна тавата си и жално обяви:

— Моля те. Това е ново. Имам главоболие.

— Не е необходимо да идваш толкова рано, чичо. Наистина. Няма значение дали си евреин или арабин. Още ли не си го разбрал?

— Заради войната е.

Погледът на Майо се спря върху болничния формуляр на пациента, свит на руло в лявата му ръка. Хартията леко изшумоля, когато смутеният арабин стисна по-здраво листа.

Майо се втренчи в него.

— Попълни ли формуляра? — попита го тихо.

— Да.

— Пак ли написа, че си пуерториканец?

Очите на арабина заблестяха от вина и упорство.

— Защо не?

Майо наведе глава за момент, после погледна напред.

— Ти фермер ли си, чичо?

— Имам магазин.

— Какво продаваш?

— Сувенири.

— Разбирам. И бизнесът не върви?

— Не, никак. Заради войната.

Майо се вгледа в лицето на арабина и рязко стана.

— Горе по всяка вероятност ще ти направят рентгенова снимка на черепа — каза той. — Мисля обаче, че главоболието ти се дължи на стрес. Когато туристите се върнат, ще се оправиш. Междувременно яж пържени зелени банани. Лекарско предписание. Богати са на калий, чичо. Вашите хора ги обичат. Те са пуерторикански специалитет.

Майо се обърна и се отдалечи.

— Бог да бъде с теб! — извика арабинът.

— Пържени банани!

Майо заобиколи парцала на чистачката и бавно се запъти към асансьорите. Единият беше отворен. Той влезе в кабината и натисна кръглия черен бутон за третия етаж. Вратата се затвори. Последва леко потрепване и безшумно изкачване. Когато стигна обаче, Майо не помръдна. Импулсивно натисна бутона на приземния етаж и слезе до него, след което пак се качи на третия. Тъй като обикновено асансьорите на болницата бяха претъпкани до задушаване, Майо се наслади на чувството за ненарушено пространство. В един момент промълви: „Към земята на играчките, моля!“, и напусна асансьора, изпълнен със задоволство.

Майо тръгна към кабинета си, но по пътя спря при дежурната сестра. Зад висок плот седеше хубавичка чернокоса сестра на трийсет и няколко години и записваше нещо в пациентски картон.

— Добро утро, Самия.

— Добро утро.

Сестрата не вдигна очи от картона. Тонът й беше равен и хладен. Майо въздъхна и поклати глава. Неотдавна беше наранил чувствата й, защото не се отнесе сериозно към историята й за пациентка на име Исабел Лакме — възрастна жена с лека деменция, напълно обездвижена заради фрактура на бедрото.

— Около един през нощта отидох да погледна пациента с изгарянето в триста и четвърта стая — беше разказала сестрата. — Тогава чух как някой ходи в коридора. Надникнах през вратата и кой мислиш, че видях? Кълна се в Бог, не лъжа! Беше госпожа Лакме!

— Не говориш сериозно.

— Кълна се! Тя беше. Само че изглеждаше някак…

— Как, Самия?

— Ами… енергична и млада. Обърна се, погледна ме право в очите и се усмихна. Челюстта ми увисна на половин метър! Не можех да повярвам, че ходи! Извиках: „Хей, госпожо Лакме!“ Бях шокирана. Тя продължи нататък и се скри от погледа ми. Тръгнах след нея. Когато излязох в коридора, беше изчезнала. Там нямаше никой! Беше се изпарила!

— Самия…

— Не, не, почакай! Това не е всичко… Отидох право в стаята й и…

— … не си е била в леглото, нали?

— Напротив. Беше там и спеше.

— Накъде биеш, Самия?

— На следващия ден отидох в стаята й. Дъщеря й дойде на свиждане и…

— Каза ли й какво си видяла?

— Ще престанеш ли да ме прекъсваш? Не, Моузес. Не обелих и дума. Дъщерята взе ръката й и я целуна. Видях, че е разстроена. Сещаш се. За малко да заплаче. Каза на майка си, че й се иска да не е постоянно „прикована“ за леглото. Тогава Лакме — кълна се пред Бог, Моузес, това е святата истина! — отвърна: „Не се тревожи. Изобщо не съм прикована за леглото. През цялото време се разхождам с млади хора.“ Обърна се леко към мен и добави: „Ти знаеш, че не лъжа, защото снощи ме видя, нали, сестро?“ Боже мой, Моузес! Щях да припадна! Можеш ли да повярваш?

— Не — отговори неврологът. — А и нямаш никакво право да халюцинираш, Самия. Тази привилегия е запазена за главния лекар и другите високопоставени членове на персонала.

Ето защо се държи така, размишляваше мрачно Майо. Заслуша се в шумоленето на писалката. Сестрата продължаваше да пише с наведена глава. Беше му казала, че е видяла и друго нещо онази нощ. Майо се втренчи в алената Давидова звезда, избродирана на голямата й касинка. Опитите му да повярва на думите й не бяха подкрепени от факта, че той я смяташе за невротичка, която не се бои да достига крайните предели на параноята. Веднъж тя горчиво се бе оплакала, че продавачите в бакалницата близо до Йерусалимските хълмове, нескъпия район, в който живееше, отказали да занесат покупките й до колата, защото „целият гнусен персонал там мрази арабите“. Всъщност собствениците на магазина бяха палестинци. Майо зачака търпеливо с надеждата, че сестрата ще спре да пише, но накрая се отказа и се отдалечи с въздишка. Дращенето на писалката зад гърба му престана.

Майо поклати глава и продължи напред. От двете страни на коридора имаше легла с неспокойно спящи хора. Срив на главния болничен компютър беше забавил изписването на десетки пациенти, дошли само за рутинни изследвания. Майо отново поклати глава. Пред вратата на кабинета си извади ключа от джоба и докато го пъхаше в ключалката, погледна замислено към слабо осветения коридор. В тъмния му край едва доловимо блещукаше някаква примамлива тайнствена светлинка. Там, помисли си Майо. Там се е случило.

— Самия, ти си луда — промърмори той.

Извади ключа, пусна го в джоба си и след миг вече влачеше крака покрай дългата стена с големи прозорци. Подмина неизползваните кислородни бутилки и носилки, докато не стигна до дъното, където започваше детското отделение. Беше изрисувано с пъстри герои от анимационни филмчета. Майо спря. На пода пред него имаше нещо. Наведе се и го вдигна. Беше тясна готварска шапка. Майо реши, че е част от детски костюм за празника Пурим, и мека тъжна усмивка стопли очите му. Остави шапката върху една количка с лекарства, която безмълвно чакаше да възобнови обиколките си. Неврологът чу зад себе си леко дрънчене, сякаш някой бе изпуснал шевна игла. Обърна се, но не видя нищо. Коридорът беше пуст. Какво очакваше да види?

— Госпожо Лакме? — попита той със сух глас.

После отиде до стъклото за наблюдение, спря и огледа високите метални креватчета в отделението. Във всяко спеше по едно дете. Майо се втренчи замислено в чернокосото момче, чийто рак и дизавтономия бяха изчезнали. Двойната ремисия беше само част от загадката. Тук витаеше и друга мистерия — втората невероятна история, разказана от Самия.

Майо долови някакво движение, отмести очи и видя, че едно от децата е будно — двегодишно момиченце с розови, закръглени бузки, което лежеше на една страна с палец в устата. Гледаше Майо със закачлива усмивка, изпълнена с очакване. В момента, в който неврологът срещна погледа му, то се изправи, засмя се и сключи длани пред гърдите си. Известно време седя неподвижно и наблюдаваше Майо с присвити очи, докато усмивката постепенно не изчезна от лицето му. Детето лапна отново палеца си, легна с въздишка и се обърна на другата страна. Неврологът се втренчи озадачено в момиченцето, след което се отдалечи. Стискаше чашата с чай, който сега беше по-хладен от стремежа му да открие смисъла на живота.

Пред вратата на кабинета си Майо се поколеба. Усети странното движение на някакъв черен предмет в края на коридора, но когато погледна натам, не видя нищо. Майо поклати тъжно глава, отключи кабинета и влезе. „Смъртоносният вирус Самия се разпространява — помисли си той. — Трябва да уведомим Световната здравна организация!“ Майо отиде до въртящия се кафяв стол, който чакаше търпеливо зад бюрото, седна и огледа разхвърляното помещение. Докато беше главен лекар — пост, който напусна по времето, когато теглото му започна да намалява драстично, — малкият кабинет на Майо беше отражение на ума му, мълчалив храм на реда и организацията. След оттеглянето му обаче уютното убежище постепенно се бе превърнало в смахнат зайчарник, където книгите и медицинските монографии се блъскаха за място по рафтовете с дрънкулки и сувенири. Голите някога стени сега се задъхваха под цитати в рамки, снимки и странни декорации като един избелял етикет от буркан с течна лилава субстанция, наречена „Сок от цвекло Носферату“ (точно под името се четеше думата „Внос“). До него висяха две сентенции на израелския хуморист Ефраим Кишон. Едната беше озаглавена „Съвет към пациентите“:

НЕ БЪДЕТЕ ТВЪРДЕ ПРЕТЕНЦИОЗНИ. АКО ИСКАТЕ САМО БУЛЬОН, А ПОЛУЧИТЕ СУПА С ФИДЕ, СЕСТРАТА ЩЕ ВИ КАЖЕ: „КАКВО ТОЛКОВА? ИЗЯЖ СУПАТА И ОСТАВИ ФИДЕТО.“

Другият цитат от Кишон гласеше:

КАКВО МОЖЕШ ДА СИ КУПИШ ЗА ЕДИН ДОЛАР В НАШИ ДНИ? РУГАТНЯ ОТ НЯКОЙ ПРОСЯК.

Разположени централно между един туристически плакат от Кармел, щата Калифорния, и снимка на обвитите в мъгла влюбени от края на филма „Казабланка“, тези съвети вдъхваха кураж на Майо в несигурния свят.

Той се втренчи мрачно в хаоса на бюрото си. Писма. Доклади. Протоколи. Надраскани бележки. С върховете на пръстите си лекарят бутна няколко листа настрани и освободи част от чамовата повърхност на бюрото, която приличаше на къс бледо море сред множество айсберги. Майо остави чашата на разчистеното място и се замисли за предстоящата си лекция в десет часа. Нуждаеше се от сън, но съзнанието му бе засенчено от смътно предчувствие. Спомни си за лепенката от съня си. Какво означаваше? Както обикновено той беше оставил вратата на кабинета си широко отворена — поредният странен навик от времето, когато бе започнал да отслабва. Майо вдигна глава и погледна навън с тъжно любопитно изражение, сякаш се надяваше да зърне отдавна изгубената си любима. Но коридорът оставаше пуст. Неврологът въздъхна. Копнееше да разсее мислите си със сутрешния вестник и да се потопи в блаженството на рутината. С нарастващо отчаяние той посегна към кошчето за боклук под бюрото и извади от там вчерашния брой на „Джерусалем Поуст“. Разгърна го пред себе си и бързо прегледа заглавията: „Сирия може да поднови Шестдневната война“, „Голямото жури в процеса «Уотъргейт» осъжда седем“, „Американската мания за разголване на публични места се разпространява в Европа“, „22 деца умират при атака на Виетконг“ и „Питон поглъща жена в Бангладеш“. Като прочете последните две заглавия, Майо изстена, но не продума.

Настроението му бе достатъчно мрачно и без подобни новини.

В търсене на по-жизнерадостни емоции, Майо се загледа в рекламата на парфюм „Чуцпа“, създаден от Авива Даян — дъщерята на прословутия началник-щаб на израелската армия. Така Майо успя да открие злъчната усмивка, която търсеше. С провокативно издути устни, Даян го гледаше изпепеляващо от снимката. Текстът на рекламата изброяваше достойнствата на аромата:

АРОГАНТЕН! ДИРЕКТЕН! ПРЕДИЗВИКАТЕЛЕН!

И СЪЩЕВРЕМЕННО ОСВЕЖАВАЩ И ЕСТЕСТВЕН,

КАТО ИЗРАЕЛЦИТЕ, ПО ЧИЕТО ПОДОБИЕ Е СЪЗДАДЕН!

В долния край на страницата се възхваляваше друг аромат:

„МАЗЕЛТОВ“ — ПАРФЮМЪТ, КОЙТО НОСИ КЪСМЕТ!

Шумоленето на вестника се сля с кикота на Майо, който обърна на страницата „Днес в Йерусалим“.

Еднодневна разходка в четвъртък. Четиринайсет спирки до Църквата на Божи гроб. Безплатен обяд в китайски ресторант „Мандарин“. Място на срещата: Параклисът на бичуването.

Майо се усмихна и намери още по-голямо удовлетворение в два репортажа на последна страница на вестника:

ЛОНДОНСКАТА ПОЛИЦИЯ ИЗДИРВА СВОЙ СЛУЖИТЕЛ СЪС СТОМАШНИ ГАЗОВЕ, КОЙТО ОТКАЗВА ДА СЕ ИЗВИНИ

Лондон (Ройтерс): От сряда британски полицаи издирват свой колега, след като семейство се оплака, че той е изпуснал газове в лондонския им апартамент при обиск за наркотици. Служителят не се извинил. Говорител на Скотланд Ярд потвърди, че случаят се разследва от Службата за професионални стандарти.

Другият сериозен репортаж гласеше:

Разгонен лос в Норвегия помислил малка жълта кола за потенциална партньорка, но след като автомобилът не откликнал на желанията му, животното я изцапало с изпражненията си.

— Ето го решението на проблема с фригидните жени — промърмори безизразно Майо.

Погледът му се плъзна към две по-скромни заглавия, които бяха уловили вниманието му предния ден, въпреки че не знаеше защо. В едната статия се съобщаваше, че съветски части са пристигнали, за да заменят албанските войници от ротационните мироопазващи сили на ООН, патрулиращи в Голанските възвишения. Другата разказваше за труп на мъж, открит под Кулата на Възнесението. Макар че аутопсията още не бе завършила, се смяташе, че мъжът е паднал по стръмните стъпала на кулата — предположение, което изхождаше от „травмите по тялото на мъртвия“. Версията за убийство не се изключваше.

Причината за смъртта беше счупен врат.

Майо вдигна очи от вестника, след като долови странно скърцане. Вгледа се в другия край на стаята, където на стената беше подпряна цигулка в прашен черен калъф. За момент Майо я разучи озадачено. При толкова много свръхестествени събития, наблюдавани в болницата напоследък, беше ли възможно из коридорите да броди призрак? „Не, глупако! Калъфът с цигулката се е плъзнал надолу и е издал този звук!“ Не бе изключено и да е предупреждение от Морис, помисли си Майо. След като не бе изсвирил и нота през последните няколко седмици, трябваше да се упражнява по-съвестно. Осъзнал, че има задължения, Майо сгъна вестника и го пусна обратно в кошчето за боклук. После прерови купчината документи на бюрото си, докато не откри двете статии, които щяха да го подготвят за сутрешната лекция.

Едната беше посветена на педункулярната халюциноза — рядко неврологично разстройство, при което напълно здрави хора виждат познати анимационни герои като прасето Порки и патето Дафи, облечени във военни униформи (често на нацистки есесовци). Втората статия се отнасяше за болката и един забележителен експеримент, проведен неотдавна в Центъра за контрол на болката към Калифорнийския университет в Лос Анджелис. В него участвал „белокос мъж“, прехвърлил шейсетте, и една много тънка дъска с размери метър на метър. Отгоре били заковани стотици пирони, чиито остри върхове стърчали три сантиметра над повърхността. За да се подсигурят, че няма измама, членове на Медицинския факултет опрели длани в пироните и се уверили, че и при най-минимален натиск те биха пробили човешка плът. След това белокосият обект свалил ризата и фланелката си, легнал до дъската и се претърколил по гръб върху остриетата на стърчащите пирони. Без да показва и най-малкия признак на болка, мъжът останал да лежи така в продължение на няколко минути, след което „се изправил, а из стаята се разнесъл отвратителен звук от изваждането на пироните от плътта му“. Само на едно място на рамото имало кървене, но и то престанало веднага щом мъжът видял раната. Съществуваха индивиди с „вродена нечувствителност към болка“ — много рядко неврологично разстройство, при което поради все още неизвестни причини отсъства връзката между рецепторите за болка и мозъка, къде тя се разпознава. Белокосият мъж обаче не бе страдал от подобно заболяване.

— Ти си интересна личност, Морис — промълви Майо с едва помръдващи устни. — Някои от създанията ти не могат да ронят сълзи, а други са устроени така, че да не чувстват болка. Как да го разбирам? Като благословия или като ужасно проклятие?

— Трябва ли ви нещо, доктор Майо?

Стреснат, Майо вдигна поглед.

Пред бюрото му стоеше висок рус мъж с грубовато лице и брада. Беше облечен в бяла болнична престилка и го гледаше добродушно. Работеше като санитар доброволец и изпълняваше всякакви задачи, но през повечето време четеше на глас на пациентите.

— А, Уилсън, не чух, че си влязъл.

— Минавах и реших да проверя дали нямате нужда от нещо.

— Да, научи ме да се телепортирам.

— Моля?

Откъм коридора долетяха стъпки.

Уилсън стрелна очи по посока на звука.

— Не съм те виждал от седмици — каза Майо със закачлива усмивка. — Да не си бил в отпуск, Уилсън? Носил си се по повърхността на живописното Мъртво море, размазвал си хумус по физиономията си, пийвал си отлежало вино „Манишевиц“ и си мислел: „Ето това е живот! Така трябва да се живее!“

Майо погледна към коридора, по който мина забързан францискански свещеник с рижа брада и кафяво расо. На въжения му колан подрънкваше броеница от маслиново дърво. Беше Денис Муни, веселият, дъвчещ пури отец, който отговаряше за Църквата на Полето на пастирите в градчето Бейт Сахур, недалеч от Витлеем. При посещенията си в Йерусалим той се отбиваше и в „Хадаса“. Майо го намираше за отегчителен и изпита дълбоко облекчение, когато свещеникът не спря да си побъбрят.

Погледът на Майо се върна към санитаря.

— Какво ти има на ръката? Изгорил ли си я?

— Гореща печка.

— Печка-мечка! Разбери нещо, Уилсън. Не можеш да палиш огън за печене на сладкиши, като полееш парче маца̀ с керосин и драснеш клечка кибрит. Хлябът, с който постъпваш така, неизбежно ще си отмъсти. И престани да си гризеш ноктите, за бога! Защо бродиш тук по това време? На кого четеш? На прилепите ли?

— Бях в отделението по изгаряния. Понякога пациентите заспиват трудно.

Майо сведе поглед и кимна.

— Да, знам — промърмори мрачно той.

— Отивам в лабораторията. Искате ли нещо?

— Не, не, Уилсън. Благодаря ти.

Майо отново стана сериозен. Яркият щит на хумора беше станал твърде тежък, за да го вдигне високо. Уилсън го изгледа съсредоточено за момент, после се обърна и излезе. Майо вдигна глава и го проследи с очи. Веднъж месечно неврологът отиваше с кола до Рамала, където помагаше като доброволец в един лепрозариум, поддържан от австрийски монахини. Няколко пъти беше заварил там Уилсън да чете книги или новини на неграмотните и слепите прокажени. Последното напомни на Майо за друго „чудо“ — този път се касаеше за възрастна прокажена жена от село, която постепенно беше загубила зрението си. Седеше сама в тъмна килия и надаваше остри писъци всеки път, когато неочаквано я изложеха на светлина. Преди два месеца зрението й се бе възстановило. Тя не се бе излекувала от проказата, но в голяма степен се бе спасила от самотата.

— Трябва да си коригирам носа!

Самия нахълта в стаята, размахвайки ръце. Колосаната й престилка шумолеше. Тя се отпусна на протъркания стол от зелена изкуствена кожа.

— Ето, виждаш ли? — Сестрата обърна глава на една страна и повдигна с пръст върха на носа си. — Трябва ми някой добър лекар. Страшно добър.

Майо гледаше стъписано как сестрата се стоварва на стола. Краката й увиснаха на няколко сантиметра над пода, а огромните й обувки щръкнаха нагоре.

— Другата седмица ще имам гости от Америка за вечеря — продължи тя. — Как да се подготвя? Каква храна да им сервирам? Израелска или арабска? Каква?

Тя не спираше да жестикулира ожесточено, а големите й тъмни очи блестяха. Впусна се в задъхан монолог, който преминаваше хаотично от тема на тема — предстоящата вечеря, Голанските възвишения и точното количество лимонов сок в рецептата за хумус. Най-накрая, когато кутията с безсмислени теми се изчерпа, тя скочи на крака и започна да разглежда снимките и цитатите по стените.

— Виждам, че си закачил много нови неща — отбеляза Самия.

— Защо не?

— Уилсън ли излезе от тук преди малко?

— Да.

— Около него винаги е толкова спокойно. Забелязал ли си, Моузес?

— Не.

— Ти си от камък. Малко е муден, но… тази усмивка! Направо е убиец! Не разбирам само защо не вземе да си обръсне брадата. Знаеш ли, че живее на нашата улица, срещу мен? Виждам го непрекъснато.

— Желателно е да носиш брада по тези места, Самия.

— Да, да. И е хубав. Само че е твърде млад за мен, Моузес.

Майо я изгледа озадачено.

— Твърде млад? — учуди се той. — Уилсън е по-стар от теб.

— Глупости. Освен това виси с разни отрепки в „Клуб 2000“.

— Откъде знаеш? Да не би да го следиш, Самия?

— Недей да хитрееш. Понякога поглеждам през улицата и виждам как в апартамента на Уилсън се разхожда някакъв тип. Дръпва пердетата и поглежда надолу, когато търговецът на плодове дрънка с камбанката си. Винаги е по пижама. Мислиш ли, че Уилсън е обратен?

— Съмнявам се.

— Няма да му навреди, ако махне тая брада. Тя скрива по-голямата част от лицето му. Какво е това? Означава ли нещо? Да не е реплика от някой филм?

Самия посочи един надпис с големи печатни букви, който Майо беше сложил под снимката от „Казабланка“:

НИКОГА НЕ ПЛАНИРАМ ТОЛКОВА НАПРЕД

— Да, означава нещо.

— Какво?

— Не е важно.

— Толкова си проклет! А тези тук? — попита сестрата. — До снимката на Мерал, когато направи онзи арест. — Самия премести ръката си от вестникарската снимка на униформен сержант към съседната. На нея се виждаха две усмихнати момчета, прегърнати през рамо. Тя посочи. — Това си ти, нали? Отляво?

— Да, аз съм.

— А кой е другият?

— Мерал.

— Никога нямаше да се сетя.

— Защо?

— Защото изглежда щастлив.

Майо се втренчи в снимката. В очите му се появи далечна тъга. Спомни си как три месеца след като бе направена, почина майката на Мерал, последният член от семейството му. На дванайсет години той трябваше да се погрижи за погребението.

— Какъв тих човек — отбеляза сестрата. — Вижда ли се с някого?

— Какво имаш предвид? С психиатър ли?

— Не, с жена.

— Не мисля.

— Лошо — каза сестрата.

После се завъртя към Майо със сияещи очи.

— Не беше ли страхотен с онзи маниак от Психото?

Усамотено на седмия етаж, психиатричното отделение на болницата някога бе приютило двама кротки пациенти с шизофрения, всеки от които вярваше, че е Исус Христос. Преди шест седмици единият от тях бе убил другия. Убиецът, пленен 17-годишен войник от Сирия, загубил гениталиите си в сражение, съвсем неочаквано и без очевидна причина преряза гърлото на жертвата с трийсетсантиметров кухненски нож. После го доближи до собственото си гърло и заплаши, че ще се самоубие, ако охраната на болницата се опита да го хване. При тази патова ситуация някой предложи да се обадят на полицай Мерал и да го събудят посред нощ. Когато го видя да влиза в отделението, младият чернобрад убиец, който в момента проповядваше екзалтирано, за да докаже божествената си самоличност, просто млъкна. Мерал отиде до него с вдигнати длани и меко произнесе на арабски: „Ibni, сине мой“. Ножът се изплъзна от дланта на войника и падна на пода, а самият той се хвърли в прегръдките на Мерал и избухна в конвулсивни, разтърсващи ридания. Мерал сложи ръце на главата му и повтори отново на арабски: „Да, бедни сине. Знам, знам.“

— Беше изумителен — продължаваше да бърбори Самия, като пак се обърна към стената. — Искам да кажа, у него има нещо, което те пленява. Нямам представа какво е, но му се доверяваш. Нали? Просто му се доверяваш. А това какво е?

Посочи една гравирана плочка, на която пишеше „CUBA SI, MASADA NO!“

— Не разбирам — добави сестрата. — Какво…

Неврологът я прекъсна енергично.

— Стига толкова, Самия! Престани! Хайде, седни тук и ми разкажи всичко отначало.

Сестрата го погледна недоумяващо.

— Какво да ти разкажа?

— Много добре знаеш какво.

— Не, не знам.

— Цялата история за клоуна.

— А, за нея ли става дума? — Самия махна отегчено с ръка и се обърна, за да разгледа отново снимките. — Не съм съвсем сигурна, че бих могла…

— Престани! Предавам се! На параноичния фронт всичко е спокойно! Виж, премислих нещата и искам пак да чуя историята с най-малките подробности, които можеш да си спомниш. Този път ще слушам, Самия, обещавам!

Маската на безразличие падна от лицето на сестрата. С благодарно и трогнато изражение тя се запъти към стола от изкуствена кожа и седна. Сега обаче не се отпусна в него, а се приведе леко напред, тръпнеща от нетърпение още веднъж да разкаже историята си.

Преди два дни (понеделник), 11 март, по време на почивката си в три през нощта тя отишла в детското отделение, за да се види с Ципи Там — нейна приятелка и дежурна сестра във въпросната смяна. По пътя Самия зърнала един клоун с циркаджийски костюм и грим, който сръчно жонглирал с три оранжеви топки пред публика от само две будни деца в отделението: двегодишно момиченце с розови бузки и „детето-чудо“ с рабдомиосаркома.

След като свърши, сестрата се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Майо я попита дали е сигурна за датата, на която се бе случило това. Тя потвърди.

Същия ден ракът и дизавтономията мистериозно бяха изчезнали.

— Знаеш ли кой беше клоунът? — попита Майо.

Сестрата сви рамене.

— Не?

— С целия този грим и костюма… Носеше червена перука. Дълга и рошава — обясни тя. — На ситни къдрици.

— Трябва да е бил от персонала — предположи Майо.

— Не знам.

— Или човек, нает от родители?

Сестрата вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Някое от децата имаше ли рожден ден?

— Кога?

— Въпросния ден.

Майо си спомни за времето в Калифорния. Родителите обикновено изпращаха клоун на ролкови кънки на мястото, където се празнуваше детският рожден ден. Но посред нощ?, усъмни се моментално той.

— Не знам, Майо. Защо?

— Няма значение. Колко висок беше клоунът?

— Доста, струва ми се. Голям човек.

— С едро телосложение? Мускулест?

— Да, и двете.

— Значи си сигурна, че е бил мъж?

— Не.

— Как така?

— Казвам само, че не съм сигурна.

— Но предполагаш, че е бил мъж?

— Някога виждал ли си жена клоун?

— Излизал съм с много такива, Самия. Говори ли с него?

— Не. Само минах оттам.

— Той видя ли те?

— Не знам. Не мисля.

— Продължи ли да жонглира?

— Да.

— Децата изглеждаха ли разтревожени?

— Не, бяха радостни. Момиченцето пляскаше с ръчички и се смееше.

Майо се втренчи безизразно в сестрата. После сведе очи към бюрото и кимна.

— Добре — каза разсеяно той. — Вярвам ти.

Майо изведнъж надигна глава.

— Повика ли охраната, Самия?

— Не. Помислих си, че е получил позволение, и реших първо да попитам Ципи. Тя обаче не беше в стаята си. Върнах се пак в отделението, за да разбера какво става, но той беше изчезнал.

— Клоунът ли?

— Да, клоунът.

— А двете деца бяха ли будни?

— Само момчето.

— Стори ли ти се някак различно?

— Различно? В смисъл?

— По-здраво например?

Самия поклати глава.

— Не бих разбрала.

— По-жизнено?

— Нямаше как да забележа. Не работя в това отделение.

— Да, естествено.

— Четох за едно лекарство в Европа, някакво приспивателно. Мъжете го дават тайно на жени и после ги изнасилват, Майо.

Майо кимна.

— Да. „Рохипнол“.

— Действа ли наистина?

— Защо, Самия? Нима искаш да го пробваш върху себе си?

Сестрата се разсмя и погледна нежно невролога.

— Толкова си забавен! — възкликна тя.

Майо сведе очи.

— Да, смешко е вечен — промърмори замислено докторът.

— Искаш ли пак да ти разкажа за Лакме?

Майо я изгледа със студено изражение, наклони се напред и размести документите пред себе си.

— Не. Не сега, Самия. Благодаря ти. Трябва да подготвя лекцията си.

— Е, добре. Аз също имам работа.

Самия стана.

— Обади се, ако се сетиш за нещо.

— Добре.

— Благодаря ти, Моузес.

— За какво?

— Мисля, че знаеш…

Сестрата се обърна и излезе от кабинета. След като тя изчезна от полезрението му, Майо продължи да гледа втренчено към коридора, докато стъпките и шумоленето на престилката й не заглъхнаха. Спомни си как веднъж беше чел в едно медицинско списание, че някога в Лондон, на улицата точно срещу Биг Бен, имало клиника за болни от безсъние. Съществуваше ли по-безумна история от тази?, зачуди се Майо. Някъде се чу отварянето на асансьорна врата, която след миг се затвори. „Морис се измъква — заключи той, — преди смахнатата Божия полиция да дойде да го прибере. Можем ли изобщо да живеем в рационална, надеждна вселена, щом се случват такива откачени неща?“

— Няма значение — промълви Майо на глас. — Стига магията да е бяла.

В очите му се появи далечна меланхолия, докато наблюдаваше снимката от „Казабланка“. После погледът му се насочи към пепелника, пълен със смачкани фасове от цигари „Европа“, и се спря на тъмнината отвъд прозореца. Искаше да се зазори, за да може да види седалището на ООН, разположено високо на хълма на изток, в Еин Керем, където е бил роден Йоан Кръстител. Както обикновено, неврологът щеше да се усмихне при мисълта, че сградата сега се намира там, където някога е бил домът на Кайафа.

Майо тихо се приведе над работата си, прегледа различни пасажи от статията за болката и нахвърли няколко бележки в жълтия тефтер със сини редове. След двайсет минути хвърли писалката. Мислите му бяха хаотични. Предчувствието. Сънят. Неспокоен, той стана и излезе от кабинета, за да обиколи смълчаните нощни коридори, осеяни с табели: „Пази тишина“. В отделението по изгаряния побъбри с един страдащ от безсъние млад войник, който сам беше донесъл ръката си, откъсната на бойното поле в октомврийската война по време на Йом Кипур. Пациентът се беше надявал, че хирурзите ще могат да я пришият на мястото й. „Помня единствено как хванах ръката си за китката.“ След това Майо се качи на четвъртия етаж в неврологичното отделение. На слизане от асансьора видя отец Муни. Когато зърна Майо, симпатичният францисканец на четирийсет и няколко години спря за миг. Изглеждаше нерешителен и леко стъписан. После се усмихна широко и се приближи към Майо с протегната ръка. Неврологът направи мислена гримаса. Като неуморен и жизнерадостен разказвач свещеникът винаги беше готов да засипе нещастния слушател с безкрайни отегчителни истории, предназначени да илюстрират дръзкото му чувство за хумор. Веднъж например бе разказал как се е преобразил на бременна монахиня в инвалиден стол, за да посрещне на летището свой колега свещеник. Разперил широко ръце и весело извикал на смаяния пътник:

— О! Джим! Така се радвам, че ти си бащата!

— Хей, Майо! — възкликна сега Муни.

Майо допря показалец до устните си.

— А, да, съжалявам — каза Муни по-тихо. — Забравих колко е часът.

Вратата на асансьора започна да се затваря и Муни протегна ръка, за да я задържи.

— Как я караш, Майо?

— Все още не гледам тревата отдолу. Видях те преди малко.

— Да, знам. Не можах да се отбия. Трябваше да дам последно причастие. Беше спешно. Случва се понякога. — Муни вдигна ръка, за да погледне часовника си, голям златен „Ролекс“. — Е, налага се да се връщам — въздъхна той. — Днес в параклиса очакваме много туристи, още от рано.

Овалните стени на малката му църква бяха покрити с мозайки, изобразяващи ангели, които пеят „Gloria in excelsis Deo“. Независимо от сезона туристите се събираха под стъкления купол, за да участват в коледните песнопения, често с неочакван трепет в сърцето. Когато Муни влезе в асансьора, Майо видя белега в основата на врата му. Монахът се обърна, натисна бутона на приземния етаж и махна с ръка за довиждане. В този миг Майо забеляза широката бяла лепенка, увита около върха на средния му пръст.

— Подготвил съм нови истории за теб, Майо. Ела да ни посетиш.

— Ще дойда — промърмори разсеяно Майо.

— Чудесно! Гледай да е скоро! Много скоро!

Вратата на асансьора се затвори със свистене.

Пъхнал ръце в джобовете на бялата си престилка, неврологът наведе замислено глава и се заслуша в шума на асансьора, докато се спускаше надолу. Опита се да разтълкува ледените тръпки, които караха космите на тила му да настръхнат.

Асансьорът спря с глухо тупване.

Майо вдигна очи и се загледа отнесено в дългия коридор и редиците с номерирани стаи за пациентите. Чудеше се какво става с него. Кое от всичките странни разстройства на ума бе оставило призрачен отпечатък върху мислите му? В далечината проблесна нещо бяло, когато една сестра се появи изневиделица от страничен коридор. После Майо зърна някакъв санитар, може би Уилсън. Изчака двамата да се скрият от погледа му и отново тръгна напред. Стигна до стая 406, спря пред нея и надникна през прозорчето. Вътре се виждаше единствено меката светлина на нощната лампа. Последният обитател на стаята беше Рикардо Рей, пациент на Майо. Онзи, който бе починал. Имаше търпелива и добра душа и лице на белокос херувим. Рей работеше в Испанското консулство и бе поверен на грижите на Майо, след като бе прекарал тежък инсулт. След няколко седмици на възстановяване прогнозата на Майо стана предпазливо оптимистична въпреки проблемите със зрението на пациента — той не различаваше предметите на повече от половин метър. После нещата придобиха леко зловещ характер. Рей започна да твърди, че вижда хора, които не са там. Веднъж, докато разговаряше с Майо, испанецът млъкна по средата на изречението и погледна вляво от леглото. Заговори е апломб и изтънчена любезност, сякаш не се обръщаше към призраци:

— Ужасно съжалявам, познаваме ли се?

Първоначално Майо не се обезпокои твърде много и отдаде случилото се на вероятно увреждане на зрителния център в мозъка на Рей. Ситуацията обаче се промени, когато неврологът го попита какво са му отговорили привиденията.

— Нищо — бе отвърнал Рей.

— А помежду си? Казаха ли си нещо?

— Не, не си говореха.

— Добре. Какво правеха тогава?

Рей сведе замислено глава и остана безмълвен известно време, сякаш старателно обмисляше въпроса. След това погледна нагоре и заяви:

— Те са само свидетели.

Незнайно защо, отговорът разтревожи Майо.

След пет седмици Рей умря.

Майо се почеса по носа с кокалчето на пръста си. Смъртта на Рей. Там ли беше проблемът?, запита се той. Спомни си как в началото на кариерата му го бяха измъчвали предсмъртните думи на един филмов актьор, починал едва на шейсет години: „Но аз току-що дойдох на този свят!“ С времето обаче Майо свикна със смъртта. „А и не мисля, че това е скръб — разсъждаваше той. — Веднага бих разпознал скръбта.“ Отнякъде долетя глухо дрънчене на чаши и чинии. Майо погледна часовника си. Беше почти четири. Вече приготвяха закуската на пациентите. „Скоро ще се вижда сградата на ООН — помисли си той с облекчение. — Не всички предвидими събития са толкова страшни.“

Майо продължи да крачи по коридора, сви вляво и когато видя, че в стая 422 свети, настроението му незабавно се подобри. Вътре лежеше Еди Шор, легендарният ръководител на биг бенд от четирийсетте години. На върха на славата си той неочаквано бе решил да се откаже от музиката и да се оттегли във ферма в Северна Вирджиния, където да започне кариера на писател. Беше дошъл в Йерусалим, за да събира материали за нов исторически роман, чието действие се развиваше по времето на Христос. Попадна в „Хадаса“ не като неврологичен пациент, а заради симптоми на салмонелоза. Настаниха го в неврологичното отделение, защото там стаите бяха по-хубави. Майо ускори крачка. Като запален фен на музиката на Шор, лекарят се бе осмелил да му се представи и вече бе водил дълги разговори с идола си. Постепенно откри, че той е съвсем обикновено човешко същество — добродушен и приветлив, но едновременно с това рязък и навъсен. Изключително проницателен и брутално откровен. Понякога обаче в него се долавяше някаква уклончивост. Като че ли избягваше да отговори на някой въпрос, а често се преструваше, че не го е чул. Тогава сякаш го обгръщаше воалът на тайнствеността.

Шор беше почти напълно оплешивял, с високи, изпъкнали скули и харизматичен поглед, който го правеше поразително красив дори сега, когато бе навлязъл в шейсетте. Беше се женил многократно и в бърза последователност за няколко от най-бляскавите звезди на Холивуд. Веднъж Майо го бе попитал как изобщо е могъл да изостави тези красавици, а Шор бе отвърнал:

— Шегуваш ли се? Беше адски трудно! Как се обръщаш към една гола богиня в леглото ти, за която копнеят всички мъже на света, и й казваш директно: „Отегчаваш ме“? Наистина ли мислиш, че беше лесно, за бога! Мисли, Майо, мисли!

Освен това Шор беше споделил какво го е накарало да изостави музикалната си кариера.

— Преди време реших да направя много специално турне — бе обяснил той. — С един страхотен оркестър. Най-добрите музиканти в страната. Най-талантливите! Искахме да изпълним нови, оригинални парчета, а не онази скучна помия, която свирехме в „Парамаунт Тиътър“ на Таймс Скуеър или на колежанските балове. Затова написах няколко страхотни композиции — наистина гениални — и събрах чудесен оркестър. Тръгнахме на турне и познай какво стана… Хората не ни харесаха, Майо! Освиркаха ни! Да, след всеки концерт протестираха и крещяха, че искат големите стари хитове, докато накрая не им теглих една майна и не прекратих турнето. Върнах се в апартамента си в Манхатън, където киснех и сумтях по цял ден. В даден момент страшно се ядосах и отидох при агента ми. Казах му да събере музиканти за ново турне, но този път нямаше да им платя повече от минимума. „Минимума?! — разкрещя се той. — Еди, полудя ли? За толкова малко пари не можеш да откриеш свестни музиканти! Ще намериш само трупове, тромпетисти с белодробен емфизем!“ Аз обаче отвърнах: „Точно трупове искам! Пет пари не давам, ако не могат да четат ноти! Говоря сериозно. Направи го!“ Скоро той ми доведе някакви отрепки, които си мислеха, че музиката по ноти е психиатричен тест. Тръгнахме на турне. Звучеше гадно, направо кошмарно, нещо като „Великите романтични хитове на Мантовани за автомобилни състезатели“. Свирихме най-популярните ми парчета, всички виенски сладкиши, които жената на Моцарт е хвърляла в лицето му, а ония пещерняци умираха от кеф, аплодираха бурно и тропаха с крака! Не можех да повярвам! Отвратително! Гадеше ми се! Една вечер по време на концерт разперих ръка, за да подскажа на момчетата кой пасаж следва. Ето така, малко настрани, така че да не видят точно колко пръста им показвам. Трябваше да гадаят и всички изсвириха различни пасажи. Прозвуча като сблъсък на две галактики. Пълна какофония. Звуци от дъскорезница. Страшен боклук. И какво стана? Обсипаха ни с аплодисменти! — Шор се бе загледал мрачно в пространството. — Това беше върхът — бе заявил той. — Същата вечер отмених останалите концерти от турнето, купих си ферма, почнах да пиша и повече не погледнах назад.

 

 

— Маестро, не е ли много късно? Или… по-скоро рано?

Майо надникна през прозорчето на вратата и видя, че Шор седи буден в леглото. Държеше химикалка и бележник, а в скута му бе оставена отворена книга. Неврологът влезе в стаята и застана в долния край на леглото, пъхнал ръце в джобовете на престилката.

— Здравей, хлапе. Какво става? Как я караш? — Шор свали очилата за четене и се усмихна на Майо. После леко се намръщи и погледна замислено встрани. — Май нещо ме събуди. Не знам точно какво.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да, много по-добре, Майо. Благодаря. Поне вече нямам главоболие и не ме свива стомахът. Ти как си? Изглеждаш странно. — Шор проточи врат, примижа и се вгледа съсредоточено в лицето на Майо. — Приличаш на човек, който току-що е изгубил най-близкия си приятел.

Майо се усмихна вяло.

— О, това стана преди много време.

— Изглеждаш, сякаш ти се е случило отново. Ела, седни. Вземи си стол.

— Не, виждам, че работиш. Няма да ти преча.

— Нищо подобно, хлапе! Искам да говоря с теб. Наистина!

На Майо му харесваше, че Шор винаги го нарича „хлапе“.

Шор вдигна книгата и му я показа.

— Заради романа чета Новия завет. Мисля, че открих нещо интересно в Евангелието на Йоан. Хайде, седни, хлапе! Седни! Трябва да чуеш това!

Майо кимна.

— Добре. — После бавно седна на един стол до леглото. — Е, какво си открил, маестро? Кажи ми!

Шор отново сложи очилата си.

— Вероятно познаваш тази част от Евангелието — започна той и посочи отворените страници на книгата. — А може и да не си я срещал. Това е пасажът, в който замерват една жена с камъни заради прелюбодеяние. Някога си мислех, че всички истории в Библията са измислица. Но този откъс — Шор пак посочи книгата — съдържа индикации, че историята е истинска! Всеки писател би го видял!

Шор забързано преразказа откъса, в който фарисеите, надявайки се да злепоставят Исус, водят при него една прелюбодейка и го питат какво мисли за закона на Мойсей, повеляващ такава жена да бъде убита с камъни.

— „Исус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята“ — цитира Шор. — После станал и им казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“ След това пак се навел и написал нещо на земята, а тези копелета, фарисеите, се разотишли. — Със сияещи от вълнение очи Шор се приближи към Майо. — Ако това беше роман — продължи той разпалено, — ако беше измислица, мога да ти гарантирам, че в някоя глава по-нататък авторът щеше да сложи край на досадния съспенс и да ни покаже какво точно е написал Исус. Но в евангелията няма такова нещо! Не! Така и не разбираме какви са думите на Христос! Липсва каквото и да е обяснение. Следователно авторът на евангелието също не е знаел и затова не е измислил нищо!

Майо кимна леко. Мислите му се отнесоха надалеч.

— Чудесно — каза той.

— Чудесно? Това ли е единственото, което ти хрумва? Чудесно? Аз, същински Шерлок Холмс на Юдейската пустиня, току-що доказах, че евангелията не са измислени истории, а ти реагираш, все едно съм издрънкал нещо познато на пианото. Глух ли си, или просто се правиш на глупак от космически мащаби?

Майо го погледна с любопитство.

— Май е нещо ново за теб, а?

— Кое?

Шор присви очи. Склонността му към тайнственост започваше да се проявява.

— Не си ли евреин? — попита Майо.

— Моля?

За миг Шор го изгледа неразбиращо, след което бавно отрони:

— Ааа! — и пак отпусна глава на възглавницата. Защитната пелена и напрежението изчезнаха от лицето му. — Да, евреин съм, до мозъка на костите си — каза той и се загледа замислено в тавана. — Но въпреки всичко е странно, не смяташ ли? Тези типове са доста млади. Някои дори не са грамотни. Прости рибари. Както и да е. В един момент са адски депресирани и пълнят гащите зад заключени врати, защото се измъчват от страх и чувство за вина. Ужасяват се от мисълта, че могат да са следващите, които ще бъдат прибрани и разпнати. После изведнъж се превръщат в предизвикващи смъртта маниаци, които се катерят по покривите и крещят: „Ела и ме хвани, ченге!“ Излизат на пътя, гълтат огньове и правят наистина смешни неща. Пребиват ги, изтезават ги и ги хвърлят в затвора. След това ги убиват и дори ги разпъват на кръст надолу с главите, защото проповядват печеливши идеи от сорта на „обичай врага си“, „край на разводите“ и „нашият човек умря, но възкръсна, а вие трябва да ядете от плътта му и да пиете от кръвта му“. Всички тези идеи са популярни и се продават лесно. Но в крайна сметка страхливите типове се налагат и само след двайсет години набират последователи в Рим, като буквално го превземат. Ти как си го обясняваш, Майо? Странно е. Нещо се е случило с тях. Може би е заради възкресението. Знам ли? Но те несъмнено са вярвали, че Христос се разхожда наоколо. Да те убият си е доста голяма неприятност. Едва ли си заслужава да поемеш подобен риск само защото си се отегчил и рибата не кълве.

Шор млъкна за момент и добави тайнствено:

— Знаеш ли, понякога човек попада в ситуации, в които му се налага да мисли за такива неща.

Последва продължително мълчание, което накара Шор да се обърне към Майо. Неврологът гледаше втренчено една празна опаковка от лепенки за рани, паднала на пода до горния край на леглото. Беше събудила спомена за лепенката от съня му. Шор се намръщи.

— Още имаш зомбиран вид — каза той на Майо. — Приличаш на барабаниста, когото наех веднъж във Финикс. Беше чул, че пандите се друсат с листа от евкалипт, и реши също да пробва тази дрога. Правеше лениви движения с палките и зяпаше тълпата с увиснала челюст. Имаше същия зареян поглед, който виждам на физиономията ти в момента. Като изключим лилавите му зъби, разбира се. Слушаш ли изобщо какво говоря?

— Да, маестро. Чух всичко. — Майо се изправи. — По-добре да вървя. Не се чувствам много добре.

— Лошо. Грижи се за себе си, хлапе.

— Ти също.

Майо се усмихна вяло, излезе от стаята и продължи да броди по коридорите на болницата. Преследваха го призраци от светлина и мрак, чудеса и убийства, необходимостта да намери отговор на всеобхватния въпрос, който никой не беше задал и не можеше да формулира. Накрая, точно преди разсъмване, той изведнъж се озова пред сивата метална врата на психиатричното отделение на седмия етаж. На нея, като пъстри мисли от далечно място, висяха две големи рисунки с пастели. Едната изобразяваше дъга, а другата — букет от жълти и сини маргаритки. До тях се виждаше снимка на млада усмихната жена с бяла престилка.

— Сара — промълви нежно Майо.

Вратата никога не се заключваше. Зад нея имаше пациенти, които се смятаха за безопасни: жена, пристрастена към пластичните операции, няколко възрастни жертви на деменцията и други странни случаи като един преподавател по английски, който водеше часовете си с парашутистки ботуши до коленете и зловещо черно кожено яке. Веднъж го бяха изхвърлили от „Клуб 2000“, защото „излъчвал негативни вибрации“, докато стоял пред флипера.

„Защо съм тук? — зачуди се Майо. — Заради детето в съня ми или заради убития Христос?“ Той се замисли за Мерал и си спомни какво му беше казал, след като бе откарал убиеца Христос в „Кфар Шаул“ — клиника за психичноболни престъпници, която се намираше непосредствено до стените на Йерусалим. След завръщането си в „Хадаса“ Мерал бе докладвал следното на областната полиция: „Мълча през целия път. За да го успокоя, му казах, че сега той е единственият Христос в града. Тогава младият мъж заговори за пръв път: “Не. Има още един"."

Майо се загледа в пъстрите маргаритки на рисунката. Какво ли бе имал предвид изтерзаният войник? Неврологът пристъпи от крак на крак и за пореден път се върна към съня си, за да открие някаква логическа връзка. Изведнъж му проблесна, че както в съня, така и на пръста на отец Муни той бе видял не една лепенка, а две — втората бе увита върху първата. Докато разсеяно докосваше брадичката си с върховете на пръстите, Майо усети как ледените тръпки на лошото предчувствие отново полазват по тила му. Чудеше се какво ли означават лепенките. Той изсумтя и махна с ръка, след което се обърна и тръгна към асансьорите. „Какъв е смисълът? — запротестира мислено неврологът. — И без друго всичко е призракът на Марли в близкоизточен вариант — присмя се той. — Парче несмляно агнешко месо.“ Както обаче се случва в субатомния свят, където електроните, подобно на светци с кървящи длани, могат да бъдат видени на две места едновременно, Майо скоро щеше да изостави разума и драстично да промени мисленето си.

Беше сутрин.

А след нея щеше да настъпи нощ.