Уилям Питър Блати
Димитър (18)

17.

Уилям Сандълс въведе инспектор Зуи в една стая на втория етаж на американското посолство в Тел Авив. После му показа стола в края на полираната заседателна маса и остави пред мястото му папка с печат „Строго секретно“.

— Разбира се, трябваше да скрием някои неща — каза Сандълс. — Добре де, доста неща. Когато прочетеш материалите, ще видиш, че не знаем каквото и да било за негова мисия тук или някъде другаде през последните три години. И без бележки, ясно ли е? Няма да са ти нужни. Дай знак, щом свършиш, и ще поговорим.

Той посочи един бутон отстрани на масата.

— Ето го звънеца.

— Къде е Бел?

— Зает е. Може да дойде по-късно. Между другото искаме да транспортираме трупа до Вашингтон. Нужна е още една аутопсия.

— Добре. Няма проблем. Разбира се.

Зуи проследи с поглед Сандълс, който се отдалечи тихо по кафявия вълнен килим, отвори вратата и безшумно я затвори зад гърба си. Бяха изминали четири дни от окончателното заключение на аутопсията.

Името, изписано върху визитката на смъртта, споходила мъжа от Божи гроб, несъмнено беше „белодробен оток“, предизвикан от отровата на скорпиона Омдурман. Той се срещаше в изобилие в израелската пустиня и бе известен още с името „Дебнеща смърт“. Освен това химическият анализ беше показал големи количества хлоралхидрат — приспивателно, което заедно с отровата може да предизвика смърт за по-малко от час и половина. Откриха и остатъчни следи от морфин, с което се обясняваха множеството белези от инжекции по ръцете и краката на мъртвеца. Вероятно бе вземал морфин заради болките от изгарянията и рака. Никой не беше напълно сигурен дали става дума за убийство или самоубийство.

Ставаше ясно, че името на мъжа не е Йозеф Темеску. Пораженията върху лицето му вследствие на изгарянията трета степен правеха опитите за сравнение със снимките безполезни. Макар че изгарянията на ръката не позволяваха да се свалят пълни пръстови отпечатъци, последното всъщност се оказа излишно. Управлението, за което беше работил покойният, не пазеше негови отпечатъци или снимки в архива си. Така се избягваше рискът някоя къртица да ги открадне и по този начин да се компрометират най-ценните им агенти. Други неща обаче помогнаха за установяване на самоличността му — белегът от трахеотомия, множеството паспорти, които притежаваше, грубите коронки в устата му, поставени отвъд Желязната завеса, както и краткото безобидно писмо, което бе открито във вътрешния джоб на сакото му. Започваше с думите „Скъпи Пол“. Но най-неоспоримото доказателство се оказа протритата лична карта от страната, където покойният беше изпълнил две мисии.

Съществуваше и друго доказателство. Поради изгарянията по лицето на мъртвия то не беше съвсем красноречиво, но ако се разгледаше заедно с всички други улики, отхвърляше всякакви съмнения. Агентът на Шин Бет, Хиям Дов, бе завел един бивш британски шпионин в моргата, където държаха трупа. В несъмнено повлияните от алкохола брътвежи той беше споменал името на тайнствения мъртвец. При това недискретно бе обявил, че е работил с него при изпълнението на „ужасяващо опасна мисия“ в някогашна, окупирана от нацистите Полша.

— Познавате ли този човек? — попита го Дов.

— Не знам — отговори Скоуби. — Мисля, че не. Не, вероятно не.

— А паспортните снимки? Някога виждали ли сте това лице?

— Искате да кажете „тези лица“.

— Не. Това е един и същ човек.

— О, да. Сега забелязвам. Наистина. Добре, нека погледна.

Скоуби разучи снимките.

— Не, не. Не ми говорят нищо. Много съжалявам.

— Погледнете пак трупа.

— Изгарянията не ми помагат особено. Вижте само ръцете! Боже мой! Огънят ли е унищожил ноктите му?!

— Разгледайте по-внимателно лицето, ако обичате.

— Да, да. Добре.

— Познато ли ви е?

— Бегло. Да, донякъде, като стана дума…

Дов му каза някакво име.

— Не, никога не съм познавал такъв човек.

Дов му даде второ.

— Не.

И трето.

— Моля? Какво казахте? О, Боже! Ами да! Разбира се! Това е той! Определено е той! Господи, какво става с мозъка ми? Изглежда съм обърнал прекалено много чашки. Значи най-накрая са му видели сметката? Жалко. Беше смел тип.

Скоуби току-що бе потвърдил, че мъртвецът, когото първоначално бяха смятали за Йозеф Темеску, всъщност е американски таен агент. В някои части на света го наричаха „легендарен“, а в други — „агент от ада“.

Пол Димитър.

Зуи погледна скептично палката. Още не му се вярваше. Димитър беше влязъл тайно в страната. Тогава как би могло намеренията му да са невинни? Все пак ставаше дума за непобедим агент със смъртоносна слава. В световната разузнавателна общност упорито витаеше слухът, че лидерът на Виетконг, Хо Ши Мин, не е умрял от инфаркт в леглото си, както твърдяха северновиетнамците, а всъщност е станал жертва на Димитър по време на банкет в Албания. Хо отишъл там, за да се срещне с албански лидери и съветски военни. Агентът под прикритие успял да се внедри в кухненския персонал на хотел „Дажти“ в Тирана и в нощта на банкета втрил смъртоносна, бавнодействаща отрова в стените на дървената купичка със салата, която била сервирана на Хо. Албански тайни агенти присъствали в кухнята и залата през цялата вечеря, но от тях нямало никаква полза. По време на полета към Ханой Хо почувствал леко стомашно неразположение, а шест дни по-късно умрял — събитие, за което северновиетнамците обвинили руснаците. Зуи се чудеше дали на страниците пред себе си ще открие дори косвен намек за въпросната акция, макар и да се съмняваше.

Там наистина не пишеше нищо. За разочарование на Зуи документите в папката не отговаряха на въпроса дали ЦРУ има нещо общо с присъствието на Димитър в Израел. По-голямата част от информацията или липсваше, или беше цензурирана. Не се отбелязваше и възрастта на Димитър. Зуи клатеше глава и четеше предоставените му данни: действащ офицер от разузнаването през Втората световна война в периода 1941–1945 г., после незабавно привлечен в ЦРУ и назначен в отдел „Тайни операции“; специално обучение (без да се споменава какво), през 1946 г.; различни мисии; служба във Виетнам през шейсетте години, също с неопределен характер. По това време, в самото начало на войната, Димитър получил медицинско обучение, докато бил на борда на шведски кораб за размяна на пленници. Имал таен (и в нарушение на правилника) брак с друга агентка, която по-късно, заедно със свой колега, обучен от Димитър, загинала по време на секретна мисия, ръководена от съпруга й. Това се случило през 1972 г. Димитър изпаднал в дълбока депресия. После, през 1973 г., той завършил втора, много необикновена мисия в Албания. Зуи се намръщи. Следващите две страници бяха изцяло цензурирани и основният текст приключваше. Имаше приложение. То съдържаше окончателния доклад на Димитър за мисията, довела до смъртта на жена му и агент Стивън Райли — професионален убиец, биохимия и експерт по експлозивите.

Жената на Димитър, която била опитен пилот, закарала тримата със самолет до никому неизвестна долина край Доласио — малък град в областта Лос Лагос в Чили, привлякъл множество емигранти от Германия. Целта на агентите била да открият Ерик Клар, немски учен, който изобретил и продал на американското правителство работните чертежи на нова технология, даваща възможност на военните самолети да останат напълно невидими за радарите. После обаче в ЦРУ се получил изцяло потвърден доклад, че Клар предателски е предложил на Съветския съюз контратехнология, която неутрализира „победителя“ на радарите. След като открили Клар в една къща близо до някакви жилищни блокове, агентите убили двамата му бодигардове и го принудили да издаде мястото и комбинацията за сейфа, където Клар пазел всички чертежи и схеми на противодействащото устройство. Жената на Димитър и Райли отишли да ги вземат. Смятали да ги сложат в едното или — ако е необходимо — в двете черни куфарчета, които Райли носел от самото начало. Щели напрало да се качат на самолета. Димитър останал, за да убие Клар, защото чертежите се съхранявали и в неговата глава, която имала склонност към предателство. Той счупил врата му. След това претърсил щателно къщата, за да се увери, че Клар не е излъгал и че не съществува втори екземпляр на чертежите, в случай че първият се загуби. Димитър не открил нищо и се заел да събира доказателства, че мъжът, когото е убил, наистина е Ерик Клар. Първо увил с лепенка собствения си показалец. После увил друга около показалеца на Клар, натиснал я силно и я махнал. Накрая внимателно я омотал върху своята лепенка, като така прикрил и копирал отпечатъка на Клар. Точно когато Димитър приключил с тази процедура, страховита експлозия разтърсила къщата. Той изтичал на улицата, поне според собствения му доклад, и видял как близкият жилищен блок се срива на земята, обвит в пламъци.

Била сградата, в която Клар съхранявал чертежите.

Чули се викове и писъци, но не от срутения блок. Било невъзможно да има оцелели. Димитър обаче чакал. Измъчвал се и наблюдавал. С цялото си сърце се надявал, че не това е сградата, в която били отишли жена му и Райли. Или че са успели да вземат бързо чертежите и сега търпеливо го чакат при самолета.

Но нещата стояли другояче.

Към доклада бяха прикачени две снимки с изписани в долния край имена. Едната беше на Райли — висок и симпатичен червенокос мъж, а другата на съпругата на Димитър — хубава блондинка с невинно изражение и ослепителна усмивка.

Нямаше снимка на Димитър.

Името на жена му беше Джийн.

Зуи прелисти няколко страници назад, намръщи се и затвори папката. После повика Сандълс, който се появи веднага в стаята с папка в ръка. Седна срещу Зуи с доволна усмивка на лицето.

— Каква е била мисията на Димитър в Албания? — настоя Зуи. — Класифицирана е.

— Да, информацията е деликатна.

Сандълс вдигна папката, с която беше влязъл, и я подаде на Зуи.

— Ето. Цялата история. Надявах се да получим одобрение още снощи, но то пристигна чак сега. Чети. Мисля, че всичките ти тревоги ще се разсеят.

— Какво одобрение? — попита Зуи. — От кого?

— От Ватикана.

— Моля?

Сандълс отвори една дъвка и я сложи в устата си.

— Всичко е тук — отговори той и посочи папката, а с другата ръка смачка опаковката на дъвката. Стана и добави: — Звънни ми, когато приключиш.

— Добре.

Зуи изчака Сандълс да затвори вратата, след което разгърна палката и зачете нетърпеливо интригуващия доклад в нея. През 1973 г. Ватиканът тайно поискал помощ от ЦРУ във връзка с тежката ситуация в Албания. Подобно нещо се било случило в Мексико в началото на века. Католическите свещеници в Албания били убивани, хвърляни в затвора или депортирани. Когато Ватиканът се опитвал да изпрати в страната епископи, за да ръкоположат нови свещеници, те били залавяни почти веднага. И убивани. Затова от Светия престол помолили ЦРУ да предостави някой от агентите си, способен да избегне ареста и да изпълни мисията. Ако въпросният агент бил роден католик или бил приел вярата по-късно, той щял да бъде ръкоположен временно за епископ. Колкото и да е странно, от ЦРУ откликнали на молбата и изпратили Димитър заради албанския му опит. Той изпълнил мисията, но след като отишъл в Рим, за да докладва за извършеното, неочаквано — и според някои смайващо — напуснал Централното разузнавателно управление. После изчезнал от лицето на Земята. Агентите напразно разпитвали кардинал Виторио Ричи — ментора на Димитър, който го ръкоположил за епископ. Той заявил, че не знае какви са плановете на Димитър или къде може да е отишъл. Единствената светлина, която успял да хвърли върху умственото състояние на издирвания, се съдържала в думите, изречени от Димитър след завръщането му от Албания. Той му разказал за някакво „мистично преживяване“, случило се към края на албанската му мисия. Нещо, което го потресло дълбоко, но не бил в състояние да го опише. Заради него повече не можел да убива — импулс, който предусещал от доста време.

„Усещането се появило, след като го покръстихме и ръкоположихме за епископ — споделил Ричи. — Някъде в началото на мисията. Поне така ми каза той. А и смъртта на жена му… Понякога страданието се превръща в мръсен прозорец, през който Божията благодат успява да достигне сърцето. О, да! Сега си спомням и друго, забележката му, че трябва да открие нещо. Говореше за някаква мисия. Но не от вашите. Не. Не такава. Нещо различно.“

Зуи затвори палката, остави я на масата и повика Сандълс.

— Сега доволен ли си, Моше?

— И да, и не. Мистерията все пак си остава, нали? Той какво прави тук?

— Съгласен съм. Наистина е мистерия.

Зуи размаха палката пред очите му.

— Значи този тип е бил ненормален? — каза той.

— В какъв смисъл?

— Не е можел да изпитва болка например.

— Късметлия.

— Може би не — отбеляза Зуи. — Бел ще дойде ли?

— Не мисля.

— Тогава ще ти задам един въпрос на четири очи, Бил.

— Слушам.

— Чувал ли си слуха, че Димитър е убил Хо Ши Мин?

— Да, така говорят.

— Направил ли го е наистина?

— Не мога да кажа.

— Току-що го стори. Усмихваш се.

— Гледах вратовръзката ти.

— Добре, тогава виж и това.

Зуи измъкна една страница от последната папка на ЦРУ.

— Всичките тези лица от паспортите… Няма и следа от пластични операции. Арабите наричат подобно нещо „малък летен облак“.

— Поне сезонът ми харесва.

— Но всичко е като в облак. Как можем да си го обясним? Да не би да пъха парченца гъба в устата си или да използва подплънки? Или пък инжекции за потъмняване на кожата?

— Вероятно. Но промяната може да се дължи на нещо вътре в него. Беше много особен човек. Направо удивителен.

— Значи си го познавал лично?

— Не, не съм. Или може би е по-правилно да се каже „Кой знае?“

На лицето на Зуи се появи едва забележима усмивка.

— Да, като споменахме за неизвестни неща… — Той взе папката и я показа на Сандълс. — Тук има стотици ненужни подробности като например резултатите му по стрелба и предпочитанията му към класическата музика. Пише дори как на един кораб за размяна на военнопленници някакъв камбоджански цирков артист го научил да жонглира и да се гримира като клоун, за да забавлява мишките в трюма. Но все пак нямаме привилегията да научим възрастта му. Не се споменава дори къде е роден.

— Не знаем това.

— Не знаете?

— Не, няма го в папката. В никоя папка.

— Бил, какъв е този фарс? Говоря сериозно. Да смятам ли, че мъжът е кацнал на планетата?

— Казвам ти истината.

— Ще получа ли точки, ако не цитирам Пилат Понтийски? — Зуи отвори папката и започна да прелиства страниците. — О, не, извинявам се. Думите му не са в папката.

Той я стовари звучно върху масата.

— Изливаш цялата тази отрова само защото се засмях на вратовръзката ти?

Зуи се облегна на стола и леко се усмихна.

— Бива си те. Между другото току-що изрече тайната думичка.

— Вратовръзка ли?

— Не. Отрова. Кой, по дяволите, би избрал да умре от отровата на скорпион, Бил? Казват, че болката е кошмарна.

Сандълс сви рамене.

— Знам ли? Чувал съм, че изпитвал огромна вина заради смъртта на жена си.

— Сериозно ли?

— Така твърдят. Или по-скоро „той“. Нашият човек във Ватикана. Ако Димитър не бе нарушил правилото, което забранява на брачни партньори да участват в един и същ екип, тя нямаше да умре. Схващаш ли? Нямаше да поеме онази мисия.

— Е, и?

— Може би просто е искал да страда.

— Правиш се на психиатър, а, Сандълс?

— Стига, Моше. Трябва да е самоубийство. И без друго е щял да умре. Защо му е на някой да го убива?

— Добър въпрос. Въпреки всичко ще поискам от Националната полиция да остави Мерал да работи по случая. Харесвам го. Допада ми начинът му на мислене. Възможно е Димитър да е бил убит. Ако е така и открием извършителя, вероятно ще разберем каква е била мисията му тук. Където и да е отивал, смъртта винаги го е следвала. Чия обаче?

Сандълс извърна лице и поклати глава.

— Няма да се откажеш толкова лесно — промърмори той.

— Не.

Зуи взе един вестник от бюрото си.

— Предполагам, че си видял проклетото заглавие в „Джерусалем Поуст“ днес. „Мъртвецът от Божи гроб — топ убиец от ЦРУ?“.

Зуи хвърли вестника на бюрото.

— Някаква представа откъде е изтекла информацията, Били-Уили? Кълна се, че ще разбера кой е и ще го пусна на акулите.

— Човекът е покойник, Моше. Стига.

— Стига с какво?

— Единственото, което можеш да направиш сега, е да отвориш капака на ковчега му.

Последните думи щяха да се окажат пророчески.