Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dimiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Уилям Питър Блати. Димитър

Американска. Първо издание

Превод: Владимир Германов

Редактор: Силвия Падалска

Художествено оформление: Николай Пекарев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

Формат: 84×108/32

ИК „Обсидиан“, София, 2010

ISBN: 978-954-769-232-9

История

  1. — Добавяне

22.

— Обръснал си се, Уилсън. Защо?

— О, не знам, сержант. Пролетно почистване, предполагам.

Двамата седяха на кафе пред „Фуад“. Масивната врата на Църквата на Божи гроб от другата страна на улицата вече беше широко отворена и поклонниците започваха да влизат.

— На колко години си, Уилсън? Изглеждаш доста млад.

— На петдесет и две.

— Петдесет и две ли? Не мога да повярвам!

Уилсън се засмя.

— Е, на дневна светлина и без онази брада… — започна Мерал.

— Какво без брадата?

— Очите ти. Сини са. Винаги съм мислел, че са тъмни. Почти черни. Откъде си, Уилсън?

— От Калифорния. Не знаехте ли?

Преди да надигне малката чаша към устните си, Мерал се вгледа в лицето на Уилсън. Реши, че е простодушен. В никакъв случай обаче не беше глупав.

Мерал отпи и остави чашата.

— Да, знаех. Разбира се. Тук си от шест месеца. Всъщност малко повече. Какво те доведе по тези места, Уилсън?

— Предполагам, че търся.

— Какво?

— Смисъла на живота.

Мерал извърна лице, а толерантното му изражение загуби битката с нетърпението.

— Да, някои хора имат романтични илюзии за това място. Реалността обаче е друга: завист, шум, враждебност, разправии за дребни монети и студенина в сърцата. Винаги е било така.

Той се обърна и пак погледна Уилсън.

— Още ли не си го открил?

— Не.

— Много хубаво. Или твърде лошо. Между другото как се издържаш? Работиш като доброволец.

Уилсън сви рамене.

— Разполагам с малко спестени пари. Стигат ми. Предполагам, че имам късмет.

— В смисъл?

— Парите пречат на човек да вижда.

— Да вижда какво?

— Какво се случва всъщност. — Уилсън вдигна чашата си, отпи и я остави на масата. — За нещата от болницата ли ще говорим?

— Както ти казах, те не ме интересуват, Уилсън. Макар че в даден момент със сигурност ще поискам да разбера защо си ги взел.

Ahlan! Може ли да седна?

Беше Тарик. Стоеше до масата им.

— Естествено, приятелю. Заповядай — покани го Мерал. — Вземи си кафе. Имаш ли нещо против? — попита той Уилсън.

— Не, разбира се.

Уилсън посочи един свободен стол.

— Хайде, седнете при нас.

Тарик зае място и се втренчи изпитателно в Уилсън.

Уилсън се усмихна и каза:

— Вие сте Тарик, нали?

Мерал го погледна безизразно, опитвайки се да скрие изненадата си.

Капанът му за мишки не се бе провалил. Просто беше излишен.

— Познаваш ли Тарик, Уилсън?

— Да, да. Запознахме се онзи ден, когато посетих църквата. Поговорихме си за фалафелите.

Ококорените очи на Тарик зашариха между Мерал и Уилсън.

— Тогава имах рижа брада — обясни Уилсън. — Голяма и рошава. Помните ли?

Мерал погледна към църквата.

— Тарик, мисля, че някой ти маха да се върнеш.

Без да каже дума, Тарик скочи от мястото си и бързо пресече улицата към църквата. Ръцете му се люлееха встрани, а сърцето му се изпълни с радост, че се е отървал от всичко това. Каквото и да беше то.

Уилсън го проследи с поглед.

— Така и не си поръча кафе.

— Едва ли ще съжалява.

Уилсън се обърна отново към Мерал. Полицаят го изучаваше с леко наклонена глава. Наблюдаваше невинното му изражение и съвършената му липса на прикритост.

— Посетил си Църквата на Божи гроб на седми март?

— Кой ден от седмицата е било това?

— Вторник.

— Да, бях там. Малко преди да затворят.

— Сам ли беше?

— Защо питате?

— Нали искаш да ми помогнеш, Уилсън?

— О, да! Много, сержант Мерал! Наистина!

Мерал млъкна за момент, изненадан от възбудата в гласа на Уилсън.

— Добре. Тогава ми кажи. Беше ли с някого?

— Да.

— С мъжа, който преди е живял при теб? Йозеф Темеску?

— Да.

— Влезе ли с него при гроба на Христос?

— Да.

— Защо?

— Помоли ме да му помогна да умре.

— Моля?

— Помоли ме да му помогна да умре. Поиска да му инжектирам хлоралхидрат, за да изгуби съзнание и краят да настъпи по-бързо. Беше си донесъл всичко: спринцовка, хлоралхидрат, морфин.

Стъписан, Мерал не знаеше какво да каже. Той присви очи.

— Но е могъл да си постави инжекцията и сам, нали?

— Разбира се.

— Тогава защо е било нужно да присъстваш?

— Слушайте, сержант, ще трябва да ви обяснявам цял час, за да ми повярвате. Много е сложно. И странно.

— Така ли? Добре тогава, ще го отложим за друг път. Междувременно ми кажи защо той е пожелал да умре на Божи гроб. Или и това е много сложно за обяснение?

— Каза, че иска да съобщят за смъртта му в новините.

— Сериозно ли говориш?

— Така ми каза.

— Беше ли психически нестабилен?

— Ни най-малко.

— Е, желанието му определено се изпълни.

— В смисъл?

— Не си ли чел сутрешните вестници?

— Не.

— Мъжът, който се е представял за Йозеф Темеску, всъщност е бил убиец от американските служби.

— Моля?

— Да, истина е.

— Не го вярвам.

— Той не го ли спомена?

— Не! Убиец? Сигурен ли сте?

— Да, пише го на първа страница в „Джерусалем Поуст“. Името му е Пол Димитър. Много е известен в своите кръгове. Направо си късметлия.

— Късметлия ли? Защо? Той… О, разбирам. Приютил съм убиец в апартамента си. Макар че още не мога да повярвам. Мъжът изглеждаше толкова добродушен.

— Да, убийците често са такива. Освен това са много почтени.

Уилсън наклони глава.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Абсолютно нищо. Нека се съсредоточим върху мисията на Димитър в Йерусалим. Но първо ми кажи как се запозна с него.

— Обещавате ли, че няма да си навлека неприятности заради нещата от болницата?

Невинната угриженост се беше върнала на лицето на Уилсън и за пореден път обезоръжи скритите подозрения на Мерал.

— Те имат ли връзка с Димитър? — попита го полицаят.

— Да. Ще ви кажа всичко. Нали няма да пострадам? Обещавате ли?

— Обещавам. Как се запозна с него?

— Една нощ той претърпя ужасен инцидент на бензиностанция „Паз“, близо до портата „Яфа“.

Мерал ококори очи.

— Ти си бил вторият човек!

— Моля?

— Няма значение. Наистина. Продължавай нататък. Искам да чуя всичко.

— Двигателят на колата ми прегря и трябваше да сипя вода в радиатора. Затова спрях там. Късно през нощта оставят туби с вода на бензиностанцията. И гориво. Плащаш им на следващия ден.

— Ти откъде идваше?

— От Рамала. Прибирах се у дома. Както споменах, отбих се в бензиностанцията и изведнъж чух как онази кола се приближава с бясна скорост. Поднесе рязко, блъсна се в бензиновата колонка и избухна в пламъци. Беше ужасно. Изтичах натам, извадих го от колата и…

— Кого извади?

— Шофьора. Мъжа, когото наричате Димитър. Беше зле. С лоши изгаряния. В безсъзнание. Колата гореше. Отидох да му помогна веднага, но беше пострадал тежко. Рани предимно по лицето и ръцете. Закарах го в Арабската държавна болница, където се лекуват бедните. Беше най-близо. Но в „Хадаса“ има по-добро оборудване за лечение на изгаряния, така че след два дни, когато бяха взети всички спешни мерки и мъжът изглеждаше стабилен, поисках да го откараме там. Но той отказа. Беше категоричен. Като че ли не желаеше да влиза в системата, за да не го разпознаят. В държавната болница не държат много на самоличността.

— Така е. Но полагат усилия. И са доста добри специалисти.

— Да, убедих се в това. Както и да е. След два дни го изписаха, а аз го взех в апартамента си и се погрижих за него.

— Ето защо си задигнал материалите от болницата — отбеляза Мерал. — Завръщането на добрия самарянин.

— Не можех да гледам как се мъчи. Онези изгаряния и раните по лицето му. И кошмарният рак…

— Значи ти е споменал за него?

Уилсън вдигна глава.

— О, той сподели най-различни неща. Знаеше, че умира, и се разкри пред мен. Научих много за живота му. Но очевидно всичко е било лъжа. Така ли е?

— Надявам се, че не. Ще се върнем на този въпрос, Уилсън. Интересува ме най-много от всичко. Засега обаче искам да разбера основното. До последната ви среща.

— Вече разказах най-важното. Грижех се за него, докато не се възстанови достатъчно, за да се движи сам. Правеше кратки разходки по улицата. Просто за да си поеме глътка въздух. Един ден поиска да го закарам в някоя църква.

— Защо?

— Аз също го попитах, но той поклати мълчаливо глава. Ужасно държеше да отидем.

— И ти го заведе?

— Не, не веднага. Онази сутрин валеше силно. Улиците бяха наводнени. Той крачеше напред-назад в апартамента. Беше много напрегнат. Като че ли се измъчваше от някакво нетърпение, което не можех да си обясня. Късно следобед небето се проясни и аз го заведох в църквата до Гетсиманската градина.

Мерал кимна.

— Базиликата на агонията.

— Да.

— Кой я избра? Ти или той?

— Той.

Мерал се приведе напред. Интересът му се изостри.

— Какво направи Димитър, след като влязохте в базиликата? Срещна ли се с някого?

— Ами… — Уилсън млъкна и извърна очи. — Може да се каже.

— В смисъл? С кого?

Уилсън погледна добродушно Мерал.

— Когато влязохме вътре, базиликата беше празна. Нямаше никой. В началото той просто застана отзад. Беше съвсем неподвижен. Имаше леко изплашен вид, като че ли се беше затворил в себе си. Изглеждаше някак дребен, смален… Втренчи се право напред, в големите каменни колони пред олтара до Скалата на агонията. Христос се е молил пред нея в нощта, преди да го разпнат.

— Да, знам. Влизал съм в тази църква.

— Чудесно! Проследих погледа му и чух сподавено ридание. Обърнах се и видях, че лицето му е изкривено от скръб. Той пристъпи напред и закрачи бавно към олтара. Протегна ръце, насочил нагоре обгорените си длани. Когато стигна до металната ограда, падна на колене и тялото му се разтресе от конвулсивни ридания. Сведе глава и се хвана за горния край на портата. Тогава пристъпих напред и го чух да повтаря тихо отново и отново: „Толкова съжалявам за всичко, което направих! Толкова съжалявам!“

Уилсън млъкна.

— И после?

— Нищо. Изчаках да се успокои, помогнах му да се изправи и го отведох у дома. На следващия ден се самоуби. Взе отровата.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се. Казах ви, че просто съм му помогнал да го направи.

— Да. Но понякога помощта може да е прекадена.

— Накъде биете?

— Няма значение.

— Не, не. Почакайте! Момент! Подозирате, че съм го убил?!

— Не съм твърдял подобно нещо.

— Напротив!

— Добре, ще бъда откровен. Защо би искал да се самоубие, Уилсън? Ако го е направил, сигурно ти е казал причината. Защо го е сторил? За да се отърве от мъчителните болки от рака ли?

Уилсън погледна към църквата, където двама родители успокояваха пищящата си дъщеричка. Тя се ужасяваше, че трябва да влезе в сумрачната църква. Бяха й казали, че там е бил убит и погребан Христос. Уилсън наблюдаваше сцената.

— Да — отговори тихо той. — За да се отърве от цялата болка.

Момиченцето престана да плаче и баща му го улови за ръка. Преди да влезе вътре, то погледна през рамо към Уилсън.

Мерал допи кафето си и остави чашата в чинийката с дъното нагоре. После я взе и я обърна обратно. Лекото подрънкване на порцелана привлече вниманието на Уилсън.

— Да — заяви полицаят. — Казват, че след смъртта на жена му е изпаднал в депресия. Измъчвал се от чувство за вина.

— Загубил е жена си, така ли?

— Случват се такива неща. Понякога болката е толкова силна, че не можеш да дишаш. — Чашата застина във въздуха. Далечният поглед на Мерал и върховете на пръстите му продължаваха да я държат мълчаливо. Той почувства, че Уилсън го наблюдава, и се обърна към него. Какво изразяват очите му?, залита се Мерал. Привързаност? Състрадание? Или нещо, което не се намираше тук, на Земята?

Уилсън скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.

— Още не ми се вярва — каза той. — Сигурно грешите. Мъжът, когото спасих онази вечер… Не може да е бил вашият Димитър. Не може!

— Трябва да го приемеш.

Уилсън вдигна очи.

— Сигурен ли сте, че жена му е мъртва? Той говореше за нея така, сякаш е жива. Показа ми нейни снимки.

— Сериозно ли?

— О, да!

— Вероятно е бълнувал. Заради морфина.

Радиостанцията на Мерал изпращя. Той я откачи от колана си и натисна бутона за свързване.

— Мерал — каза отчетливо той. После натисна друг бутон, за да приеме инструкциите.

— От „Кфар Шаул“ искат да говорят с теб — заяви нечий глас. Говореше Зев, началникът на управлението „Кишла“.

— Трябва ли да отида там?

— Не, обади им се. Но го направи още тази сутрин. Търси доктор Уалид.

— Разбрано.

Двете страни прекъснаха връзката. Мерал погледна часовника си.

— Ще тръгвам — каза той. — Чака ме много болен приятел. Освен това трябва да се справя с някакви свадливи албанци, една психиатрична клиника и целия свят. Виж, не се тревожи за материалите от болницата. Няма да има никакви последствия. Но двамата ни очаква дълъг път. Много дълъг. Натоварен съм със задачата да разбера какво е правил тук пациентът ти. Помисли за това, моля те. Води си бележки. Между другото заинтригуван съм от идеята, че той е имал и духовна страна. — Мерал си спомни за решетката на джипа. — Макар че се съмнявам — добави той. — Според мен има нещо по-мрачно около този човек, но кой знае? Говорил ли е за такива работи и друг път? Освен в Базиликата на агонията? Любопитен съм.

— О, да. Често споменаваше за живота след смъртта.

Мерал беше вдигнал ръце, за да извика келнера, но изведнъж ги свали в скута си.

— Така ли? — попита той. — Наистина?

— Ще има ли погребална церемония? Бих искал да отида.

— Не. Изпращат го у дома.

Уилсън извърна глава и безмълвно се втренчи във входа на църквата. После бавно каза:

— Вече е там.

Очите на Мерал трепнаха.

— Нека се уговорим кога да продължим — заяви той. — Още сме в самото начало. Ще ми помогнеш ли?

Уилсън сбърчи чело. На лицето му се изписа безпокойство.

— Непременно ли трябва да е в управлението?

— Не, изобщо. Но и тук не става. Имаш ли предвид някое друго място?

— Какво ще кажете за моя апартамент?

— Може. Макар че… довечера ще работиш ли в пансиона?

— Да.

— Тогава защо не се отбиеш в стаята ми след работа? По всяко време след седем. Ще дойдеш ли?

Уилсън се усмихна доволно.

— Предложението ви е идеално.

Мерал срещна погледа му.

Пак тази двусмисленост. Какво имаше предвид?

Мерал плесна с ръце и поиска сметката.

Докато чакаха, полицаят взе празната си чаша от кафе и я наклони към Уилсън.

— Виж какво направи утайката, когато обърнах чашата наопаки. Някои хора предсказват бъдещето по този начин. Тълкуват картините, нарисувани по стените на чашата. Ето, вземи я. Погледни и ми кажи какво виждаш.

Уилсън пое чашата и наведе глава, за да разучи отблизо белите й стени, а Мерал изгуби представа за себе си и за времето. Мъжът отсреща му се стори замръзнал като в стопиран кадър от ням филм. Всички звуци наоколо изчезнаха. От Уилсън сякаш се излъчваше някаква пулсираща, неземна сила, която заливаше Мерал на бавни вълни. В началото те бяха ледени и изтощителни, но после го оставиха с усещането за свежест и топлина. Мерал се почувства като нов човек.

— Какво виждаш? — попита той, след като се съвзе.

Уилсън вдигна поглед и се усмихна.

— Добра вест.

 

 

По обед на същия ден веселият и закръглен отец Манчини седна на масата на Мерал. Тъкмо белеше един портокал, когато Мерал, който бе мълчал през цялото време, го погледна и попита:

— Възможно ли е това да е цитат от Библията, отче?

— Кое?

— „Те искаха да го блъснат надолу, но той мина посред тях и си отиде.“

Мерал се доверяваше на свещеника, откакто навремето той му бе отговорил на един силно смущаващ религиозен въпрос.

 

 

Вярваш ли, ме Исус е умрял заради греховете ни?

Що за въпрос? Разбира се, не вярвам.

Но Христос казва, че Отецът „иска милост, а не жертва“.

Виждам накъде биеш. Старият проблем за Отеца, разглеждан като неумолим ацтекски бог, изискващ страдание и кръв, които да умилостивят деликатното му чувство за справедливост. Прав ли съм?

Да, отче. Как можеш да вярваш в такова нещо?

Не вярвам. Поне не по начина, по който повечето хора го разбират. Христос наистина е умрял заради нашите грехове. Не се съмнявам в това. Но сега аз ще ти задам въпрос. Ако Христос беше умрял от рак или от някакъв грип на осемдесетгодишна възраст и после бе възкръснал, щяхме ли изобщо да научим за него? Не. Смъртта му е трябвало да бъде драматична и публична. Ето защо смятам, че е било необходимо да умре на кръста. Така сме разбрали за възкресението, без което нашата вяра щеше да е просто дим и тамян.

 

 

— Да, от Лука е — отговори веднага Манчини. — Когато Христос проповядвал в Назарет, тълпата се разгневила заради нещо, което той казал, и го завлякла до една скала с намерение да го бутне от нея. Според Лука Христос успял да мине „посред тях“.

Манчини захапа парче портокал. По пълните му пръсти потече оранжев сок.

— А какво е казал, че така да разгневи тълпата, отче?

— Казал, че когато в страната имало много прокажени, единственият човек, излекуван от пророк Елисей, не бил евреин, а Нееман.

— Кой?

— Нееман. Нееман сириеца.

Мерал се втренчи в свещеника с безизразно лице. За втори път този ден го обзе усещането за безвремие. Изведнъж светът стана призрачен и мъгляв, ефимерна структура, в която всичко би могло да се случи, а природата и законите й му се сториха постоянни колкото един каприз.

— Изглеждаш странно — отбеляза свещеникът. Нещо станало ли е?

След срещата с Уилсън същата сутрин Мерал се бе обадил в „Кфар Шаул“, за да говори с доктор Уалид.

 

 

Нали се сещаш за сириеца, който уби другия побъркан Исус в „Хадаса“? Знам, че не се занимаваш със случая, но чух, че проявяваш интерес към него. Затова реших, че ще искаш да чуеш добрата вест.

Добра вест?

Една добра и една лоша. Лошата е, че ще трябва да го съдят. Добрата е, че е напълно здрав. Вече не се мисли за Христос.

 

 

Новината бе стъписала Мерал. В „Хадаса“ нямаше никакво съмнение, че при постъпването си войникът е бил неизлечимо луд — мнение, потвърдено и от екипа на „Кфар Шаул“. После обаче нещо се бе променило радикално. Какво ли се е случило?, недоумяваше Мерал.

Имаше само един възможен отговор:

Уилсън. Уилсън и посещенията му.

Мерал отпи последната глътка кафе, обърна чашата наопаки и я остави върху линийката. Започна леко да я върти и тя издаде тънък звук.

— Не, всичко е наред — отговори той на свещеника, без да откъсва очи от чашата. — Бях се замислил.

— Върху някой случай ли?

— Върху едно много странно съвпадение.

Манчини наведе леко глава и захапа шумно още едно парче портокал.

— Не съществува такова нещо — промърмори той.

— Сержант Мерал!

Полицаят вдигна очи и видя Пейшънс.

— Търсят ви по телефона, сержант! Много е спешно!

Мерал скочи забързано и бутна масата. Малката чаша се изтърколи на една страна.

Утайката не вещаеше нищо добро.