Уилям Питър Блати
Димитър (15)

14.

От вътрешността на Божи гроб долитаха приглушени гласове и достигаха до ушите на двамата полицаи, които крачеха бавно отпред с наведени глави. Тихите им стъпки отекваха меко в ромбоидните плочи от розов и черен мрамор, които отразяваха светлините на гигантски свещи. Наоколо се носеха аромат на восък и тамян и шепотът на милиони горещи молитви. Мерал бе излязъл от пансиона в десет и петнайсет, за да не попречи на началото на нощните служби. Бе тръгнал бързо по тясната улица, която някога бе треперила от римските доспехи и ужасяващия тропот на маршируващи войници. Сега се чуваха само едва доловими звуци — жуженето на въртяща се телевизионна антена, тихото потропване на пръсти върху гофрирана ламарина, докато общинските пазачи проверяваха кепенците на магазините, и радостната песен на пекаря. Както винаги, малко преди вечеря той бе изпекъл безплатно хляба на бедните.

— Той беше ли тук? Влезе ли при гроба?

Мерал разпитваше Тарик, третия пазач, който охраняваше пространството около тях — четириъгълна мраморна стая, изсечена в скалата. Широка метър и осемдесет и висока към два и десет, тя представляваше гробницата на Христос. Светлината от свещите и четирийсет и трите лампи от злато и сребро блещукаше в тъмните очи на Тарик. Той почесваше брадясалото си лице и се взираше в шофьорската книжка на Темеску.

Накрая я върна на Мерал.

— Да, мисля, че беше тук. Май го видях.

— Имаше ли някой с него?

— Да, струва ми се. Със сигурност. Може би.

— Кое от двете, Тарик?

— Да.

— Какво да?

— Имаше някой с него.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Заедно ли бяха?

— Да. Видях ги как влизат и разговарят. Като че ли спореха.

— Спореха?

— Така мисля. Може би. Не съм сигурен. Жестикулираха. Човекът, който беше с него, все се накланяше напред. Шепнеше. Беше възбуден.

— А мъртвият? Мъжът от снимката?

— Беше спокоен.

— Можеш ли да опишеш другия човек?

— Да. Имаше брада.

— Тарик, погледни ме. Каква работа ще ми свърши подобно описание в Йерусалим?

— Не знам какво очакваш да кажа.

— Искам подробно описание.

— Не си спомням.

— Няма ли да го познаеш, ако го видиш пак?

— Може би да, може би не. Напълно е възможно.

— Имаше ли нещо особено в него?

— Не знам.

— Опитай, Тарик.

— Добре. Може би едно нещо. Изглеждаше тъжен. Видях го да плаче.

— Да плаче ли?

— Да. Малко.

— По кое време се случи това?

— Не знам точно. В края на деня. Последните посетители прииждаха в гробницата.

— Двамата заедно ли влязоха?

— Възможно е.

— Възможно?

— Да… може би.

— А мъжът с брадата? Видя ли го да излиза?

— Не знам. Някой ме извика до входната врата.

— Кой?

— Един продавач на фалафел.

Мерал проследи как Тарик се отдалечава. После се наведе и мина през ниския сводест вход. Влезе и се загледа замислено в погребалното ложе. Намираше се на около шейсет сантиметра от пода, а грубият камък отдавна бе покрит с мраморна плоча в розово и бяло. Тя беше гладка и леко затоплена от множеството свещи и лампи, поставени отстрани като светещи стражи. Мерал си спомни за трупа на Темеску и за озадачаващите документи, които беше намерил в апартамента му. Сред тях имаше пощенски плик с марка, адресиран до Темеску. Почеркът беше неизвестен. Вътре пък имаше писмо, но то не бе предназначено за Темеску, а за някой друг. Поне така подсказваше обръщението. Мерал се бе озадачил и от още шест предмета. Пет бяха паспорти — италиански, британски, шведски, камбоджански и американски. Бяха издадени на различни имена, но сред тях не фигурираше това на Темеску. Всичките съдържаха снимки на мъж, който приличаше на него, но не отговаряше на образа от шофьорската книжка. На всяка снимка мъжът изглеждаше по нов начин. Различаваха се дължината и цветът на косата му, както и цветът на очите и кожата, особено на камбоджанския паспорт. Дори дебелината на веждите и релефът на скулите не бяха еднакви. Освен това изразът на лицето от всяка снимка беше толкова уникален, че в някои моменти се създаваше впечатлението за съвършено друга личност. Мерал заключи, че последното важи с особена сила за шестия документ — избеляла албанска лична карта на мъж на име Селча Дечани.