Тери Брукс
Хук (9)

Менче

Мойра се върна с чашата чай за Уенди и Питър веднага стана и излезе от стаята. Втурна се навън, промърморвайки, че трябва да огледа къщата още веднъж — толкова отчаяно искаше да избяга, че изхвърча без дори да погледне жените. Настойчивостта на желанието му изненада и самия него. Имаше чувството, че не може да диша, че се задушава. Едва се сдържаше да не се затича надолу по коридора, да се отдалечи от светлината навътре в мрака.

Всички ли бяха полудели?

Достатъчно неприятно беше, че този, който бе отвлякъл децата му — вече беше убеден, че е отвличане, — бе обсебен от тази нелепа приказка за Питър Пан. Но и баба Уенди да вярва в нея и да се опитва да скалъпи нещо от семейната история и детските приказки — е, това вече му идваше твърде много. Вероятно през последните няколко години разсъдъкът на Уенди й изневеряваше повече, отколкото му се бе струвало. Или пък всичко се дължеше просто на тревогата от случилото се.

Питър забави крачка, прокара ръце през косата си, по лицето си, отри ги в бедрата си. После спря, облегна се на дървената ламперия на стената и кръстоса ръце на раменете си, сякаш това щеше да му попречи да се разпадне.

Какво точно се бе случило? Кой беше отговорен за всичко това? Сигурно някой личен враг — някой, който го познава и го мрази. В противен случай бележката щеше да бъде адресирана и до Мойра или до мистър и мисис Банинг, или нещо такова. А не до Питър. Той се намръщи. Страхотна шега! Дж. А. С. Хук до Питър. Безпомощно удари юмрук в дланта си. Може би някой негов конкурент, ядосан, че той е получил поръчката, отвлича децата му, за да го накара да се откаже от сделката.

Той потръпна. Какво трябваше да направи сега? Какво можеше да направи?

Отдели се от стената и продължи, вече изтощен и психически, и физически, измъчен от цялото напрежение. Беше захвърлил някъде смокинга си. Жилетката и ризата му бяха разкопчани. Знаеше, че изглежда ужасно. Би трябвало да поспи. Би трябвало да се върне при Мойра и баба Уенди и да им каже, че всичко ще се оправи.

Да можеше да повярва, в това!

Затвори очи. Джек и Маги — никога нямаше да си прости!

Внезапно се намери пред вратата на детската стая. За миг спря и се втренчи в нея — в драскотината на стената, в прореза, оставен от кинжала, забол онази омразна бележка в дървото. Протегна ръка и внимателно опипа следите, като че ли така можеше да открие истината за произхода им.

После отвори вратата и влезе.

Стаята си беше както преди — тъмна, празна и студена. Прозорците вече бяха затворени, люлеещото се конче — на краката си, леглата и покривките им — оправени. Нощните лампи отново светеха с равна и спокойна светлина, сенките бяха изтласкани в ъглите. Наоколо лежаха разхвърляни книги и играчки. Багажът на децата беше подреден до бюрото.

Огледа се разсеяно из стаята и се приближи до прозорците. Отвори ги към нощта. Усети ветрецът да лъхва бузите му, дантелените пердета се залюляха. Той се взря в небето — облаците бяха вече изтънели и разпръснати, отново грееха звезди.

Изведнъж Питър осъзна, че мисли за всички пропуснати възможности да бъде с Маги и Джек, за всички проиграни шансове, за всички дадени и неизпълнени обещания. Бейзболният мач на Джек — закъсня, нали? Представлението на Маги — отиде, но какво внимание й обърна? Колко пъти бяха искали да си поиграят, а той все бе твърде зает!

„Само да имах още една възможност! — помисли си той мрачно. — Само да можех да си ги върна!“

Очите му се насълзиха. Той безпомощно ги изтри, после се предаде и просто се разрида с наведена глава, с тресящи се рамене, с ръце, вкопчени в рамките на прозореца така силно, че го заболяха.

Краищата на пердетата погъделичкаха лицето му, досадни като паяжина. Той нервно ги отмести, преглътна сълзите си и отново вдигна глава към нощното небе.

Точно тогава видя светлинката.

Беше блестяща и танцуваше като огънче, стремително спуснало се към земята. „Падаща звезда“ — помисли си той, но после видя, че тя се насочва право към него. Питър я зяпна изумен, после се дръпна назад. Приличаше на комета, връхлитаща от Млечния път — нажежено до бяло тяло и огнена опашка. Приближаваше се все повече, по-бърза от мисълта. Очите му се отвориха широко.

После изведнъж светлината влетя през прозореца. Никаква комета — бе твърде малка, за да бъде нещо толкова величествено, но все пак беше ужасяваща, защото изглеждаше жива. Диво подскачаше из стаята, събаряше картини от стената, въртеше се насам-натам и накрая се стрелна към Питър. Той я видя да идва към него и заотстъпва, размаха ръце срещу нея, викаше „къш, къш“ и се мъчеше да намери вратата. Зърна купчина списания и грабна едно, нави го и замахна към светлинната. „Някаква полудяла светулка — каза си почти обезумял. — Дали хапе, или жили?“ Какво още щеше да му се случи до сутринта?

Все още отстъпваше — светлинната танцуваше наоколо и сякаш му се подиграваше, — когато се препъна в една от куклите на земята и падна. Подпря се с ръце и изпусна списанието. Обезоръжен, запълзя назад на четири крака. Светлинната се стрелкаше напред-назад, нагоре-надолу и не се уморяваше да го преследва.

Накрая Питър се озова в ъгъла близо до люлеещото се конче и къщичката за кукли и вече нямаше накъде да отстъпва. Долепи се до ламперията и се опита да си поеме дъх.

Светлинката поскача насам-натам още малко, после забави ход и се настани на ръба на детското писалище. Промени се, стана по-определена, започна да добива някаква форма. Пред очите му се изправи мъничко същество — не по-голямо от един миг. Жена, момиче, по нещо от двете? Дрехите й приличаха на смесица от лунна светлина, утринна роса и есенни листа. Те блещукаха като диаманти и я обгръщаха като ръкавица. Косите й бяха вдигнати нагоре над острите ушенца и бяха нещо средно между изгрев и залез — и червени, и златисти, ярки като лятно слънце по пладне.

Тя се изправи и се заразхожда по бюрото — прескачаше моливи и боички, стъпи в една мастилница, после хвръкна и се приземи на коляното на Питър. Питър я гледаше, замръзнал като ледена висулка. Мъничкото създание имаше крила! Тънички, ефирни крилца! Тръгна надолу по крака му като чудесно пазеше равновесие, после нагоре по смачканата му бяла риза, оставяйки черни стъпчици от мастилото. Когато стигна до брадичката му, крилцата й се разпериха и тя се вдигна във въздуха до носа му.

Наведе се деликатно и го подуши.

— О, наистина си ти! — заяви с известна изненада. — Наистина. Един голям ти. Съвсем не бях сигурна. Не е лошо, че си голям, предполагам — и без това винаги ся бил по-голям от мен. Не чак толкова голям, разбира се. — Погледна надолу, към корема му. — Е, може би така ще бъдеш два пъти по-забавен.

Питър се бе свил в ъгъла. Опитваше се едновременно да диша и да не диша. Страхът го беше парализирал.

— Мойра? — прошепна с надеждата, че тя ще дойде.

Мъничкото същество танцуваше наоколо и не го слушаше.

— О, Питър, как ще се забавляваме! Колко приятно ще бъде и колко ще си играем! Помниш ли как беше някога?

Питър направи върховно усилие да се вземе в ръце. Пое дълбоко дъх и потисна страха си.

— Ти си… ти си фе… фе…

— Фея, да — съгласи се тя и доволно опипа блещукащата си коса.

— Фе…

— Фея. — Тя се усмихна дяволито. — И ако по-малкото значи повече, аз съм безкрайна, Питър Пан.

Питър пребледня.

— Банинг — поправи я той.

Феята вирна нос.

— Пан.

— Банинг.

Тя сложи ръце на кръста си, увисна във въздуха и го огледа.

— Дебел стар Пан.

— Ъъъ… дебел стар Банинг. — Той се ухили нервно.

Феята сви устни и се замисли.

— Е, който и да си, все още си ти. Само един човек има тази миризма.

Питър възмутено примигна.

— Каква миризма?

Личицето на феята засия в усмивка.

— Миризмата на някой, който е яздил на гърба на вятъра. Миризмата на сто лета спане в дървета, приключения с индианци и пирати. О, спомняш ли си, Питър? Светът беше наш и можехме да правим каквото си искаме. Беше чудесно, защото каквото и да правехме, точно ние го правехме!

Тя се стрелна, докосна лицето му и се сепна.

— Ох! Какви остри бодли!

— Бакенбарди — неловко каза Питър. Облегна глава на ламперията и затвори очи. „Най-накрая се случи — имам нервно разстройство.“

Едно дръпване на папийонката му го накара да отвори очи. Феята притежаваше удивителна за ръста й сила — изправи го на крака и го повлече към отворените прозорци.

— Следвай ме, Питър, и всичко ще бъде наред — извика тя през рамо.

Питър не я слушаше. „Или пък съм получил сърдечен удар и умирам. Имам извънтелесно преживяване. Нося се към бялата светлина на… нещо. Ето, аз съм извън рялото си“. — Той зърна къщичката за кукли край себе си.

— Ето, това е къщата на баба Уенди, „Кенсингтън“ номер 14, много, много надолу. Но я чакай, това на пода не са ли краката ми? Какво става? Къде отиваме?

Феята радостно се, засмя.

— Да спасим децата ти, разбира се.

Питър вдигна очи.

— Чакай! Откъде знаеш за децата ми?

Тя пак се засмя.

— Всички знаят! Капитан Хук ги отвлече и сега ти трябва да се биеш с него, за да ги освободиш. Хайде да отлитаме, Питър Пан!

Тя го пусна и пак прелетя пред лицето му. На минаване духна в свитите си шепи, от тях се разхвърча сребърен прашец и се посипа върху него. Питър го заизтупва, после силно кихна и пак се озова на задните си части. Кихането запрати феята право в къщичката за кукли през едно от целофанените прозорчета. Вътрешността на къщичката веднага светна, като че ли зад всяко прозорче се запали лампа. Питър пропълзя по пода, наведе се и надникна.

— Значи е вярно? — чу гласа й някъде вътре. — Наистина си пораснал. Изгубените момчета ми казваха, но аз изобщо не повярвах. Пих отрова вместо тебе, глупаво магаре такова! Нищо ли не помниш? Наричаше ме Менче!

Тя избухна в сълзи и плачът й отекна из цялата къщичка.

Питър се вглеждаше в прозорчетата.

— Тук ли си, бръмбарче? — Той отвори входната врата.

— Не съм бръмбарче! — заяви тя вбесена. — Аз съм фея!

Той се опитваше да види мъничката стълба, присвил врат и долепил буза до пода.

— Не вярвам във феи.

Чу я да ахва.

— Всеки път, когато някой каже: „Не вярвам във феи“, някъде една фея пада и умира!

Търпението на Питър към самия него и към извънтелесното му преживяване, което очевидно не беше нищо подобно, се изчерпа.

— Не вярвам във феи! — изкрещя той с пълен глас.

От къщичката за кукли се чу трясък й феята се появи на върха на стълбата примираща. Опита да се задържи с ръка за стената, после се свлече, затъркаля се по стълбите и рухна в подножието им.

Питър подскочи с посивяло лице.

— О, Господи! Мисля, че убих това нещо! — Той трескаво заопипва подвижната страна на къщичката, за да я отвори и да види по-добре какво става.

Миглите на феята потрепнаха.

— Пляскай. Пляскай с ръце, Питър. Това е единственият начин да ме спасиш. Пляскай, Питър, пляскай! По-силно! По-силно!

Питър пляскаше с всичка сила и изведнъж в ушите си чу звън — като от хиляди сребърни камбанки.

— Пляскам, пляскам! Какъв е този шум, този звън? Ти ли звъниш? Хайде престани, моля те! Ей, какво… добре ли си?

Тя пак беше на краката си и не му обръщаше внимание — преструваше се, че съвсем го е забравила. Изтупа се и отиде в кухничката, където на масата куклата Барби сервираше обяд на куклата Кен. Феята се намръщи и смени местата на Кен и Барби, така че Кен да сервира на Барби. Кимна и се обърна към Питър.

— Добре. А сега — коя съм аз?

Питър въздъхна отчаяно.

— Ти си… е, кой знае?

Тя сложи ръце на кръста си и крилцата й запърхаха по-бързо.

— Ти знаеш! Знам, че знаеш!

Питър пое дъх и поклати глава.

— Добре. — Устните му се свиха. Ти си психосоматична проява на потиснатите ми сексуални безпокойства — обобщен образ на всички момичета и жени в живота ми, в които съм смятал, че съм влюбен. Това са ти.

Светлинната на феята буйно заблестя, тя отскочи от къщичката за кукли като катапултирана и прелетя край носа му. Той се дръпна назад и докато тя се стрелкаше из стаята, се изправи на колене. Тъкмо ставаше, разперил ръце, когато тя се спусна към другия край на килимчето под краката му и силно го дръпна. Килимчето се плъзна по пода и Питър се претърколи презглава.

— Опитай пак! — изсъска феята.

Питър се стовари върху захвърления парашут на Маги, ръцете й краката му се оплетоха в панделките, а главата му с глух звук се удари в перваза на стената. За миг загуби съзнание. Когато се свести, му се виеше свят.

— Виждам звезди — промърмори той.

— Точно така, Питър! — възторжено възкликна феята и прелетя пред носа му. — Втората звезда надясно и после направо до сутринта! Небивала земя!

Тя заподскача, събра краищата на самоделния парашут и го повдигна, както щъркелът носи бебетата в детските приказки. Напрегната под тежестта му, полетя към прозорците и оттам в нощта. В денка Питър вяло се бореше и още не разбираше какво му се е случило. Студените пориви на вятъра заблъскаха вързопа.

— Има ли баня тук? — промърмори Питър.

Феята зазвъня като звънче.

— Не се тревожи, след няколко минути ще бъдем над океана. Уф… толкова си тежък!

Тя грубо дръпна парашута.

— Ау, главата ми! — изохка Питър. — Гърбът ми!

Издигнаха се високо, зареяха се над дома на Дарлингови, над купичките, над покривите на съседните къщи.

— Остави гърба си, Питър! — извика феята. — Сега има значение гърбът на вятъра! Ще го хванем, ако побързаме!

Докато те отлитаха — малкото щъркелче и огромното бебе, феята и обърканото мърморене във вързопа, — от задната врата се подаде рошава побеляла глава и към небето се отправиха очи, пълни с изненада и със спомена за далечните, по-добри времена. Свирчо, облечен в ярка пижама и усмихнат, гледаше как вяло боричкащият се Питър изчезва от погледа.

Феята полетя над Лондон, над къщи и магазини, над редиците улични лампи, чиято отразена светлина блестеше като сребро на килима от навалял сняг. Долу, в тъмния парк, под една лампа стояха момче и момиче и се целуваха. Феята прелетя край тях и ги посипа с прашец от пантофките си. Младежите се издигнаха няколко стъпки във въздуха и увиснаха. Не погледнаха нагоре, прегърнаха се още по-силно.

— После направо до сутринта — прошепна феята и се усмихна.

Заиздига се нагоре, вързопът й излезе извън кръга светлина и се сля с мрака.

Далече зад тях Биг Бен удари полунощ и заглъхна.