Тери Брукс
Хук (2)

Всички деца порастват, без едно

— Шшт!

Когато лампите угаснаха, от няколко места се разнесоха шъткания и приглушената глъчка на безцелните разговори бързо утихна. Цялата публика — и млади, и стари — се облегна на столовете си и впери поглед в сцената. Зад завесата нещо ставаше, чуваха се писукания и кикот. После тя бавно се вдигна, но декорите останаха в мрак. Единствената светлина в претъпканата многофункционална зала на начално училище „Франклин“ идваше от зелената неонова лампичка над вратата.

Мойра Банинг, елегантна и свежа, с всеки кичур на късата й кестенява коса точно на мястото му, погледна над главата на единадесетгодишния Джек към дъното на залата и в зелените й очи блесна раздразнение. Все още никаква следа от Питър!

До нея Джек Банинг седеше с поглед, вперен напред, и търпеливо чакаше да започне пиесата. Беше дребно момче с личице на елф, с шоколадовокафяви коси и очи и с колеблива усмивка, сякаш изпитваше някакво лекичко съмнение.

На сцената светна и зад публиката запалиха прожектор. Тънкият му лъч освети картонен модел на Биг Бен с доста накриво заледени римски цифри. Зад кулисите пуснаха издраскана плоча и се разнесе дълбок, мелодичен камбанен звън.

Бим-бам-бом…

Мойра се усмихна и смушка сина си с лакът, но той се дръпна.

Ударите спряха и се чу тиктакане. Тик-так, тик-так. На сцената се запалиха още светлини и слабо осветиха спалня, в която спяха деца. Завивките на двете легла скриваха броя на спящите от малцината сред публиката, които още не знаеха историята за Питър Пан. Шкаф за играчки, няколко лавици с книги и бюро допълваха декорите.

Иззад кулисите долетя Питър Пан, окачен на тънко въже, което трептеше като мокра паяжина в блясъка на прожектора. Мойра още веднъж погледна над главата на Джек и се взря в дъното на залата. Джек нямаше нужда да я пита за кого се оглежда или какви са шансовете татко му да е там.

На сцената второкласникът, спечелил благоволението на режисьора и получил жадуваната роля на Питър, се приземи с препъване, коленете му се подгънаха и той се пльосна на пода. От публиката се надигна смях. Момчето бързо се изправи на крака, хвърли огорчен поглед в посоката на смеха и се обърна към бюрото.

Иззад кулисите лъч на прожектор хаотично се спусна след него. Джек имаше самодоволен вид. Менче-Звънче, разбира се. Питър порови из чекмеджетата на бюрото и измъкна парче черен плат, изрязано във формата на момче. Той го протегна към публиката, за да не пропусне някой значението на откритието му. После затвори чекмеджето, докато лъчът още трепкаше около него, и светлинната изгасна. Джек тържествено кимна. Менче-Звънче беше хваната в капана. Също като в книгата.

Питър седна със сянката си, поигра си с нея, сякаш искаше да си я залепи, после я хвърли доста драматично и избухна в престорени сълзи.

Джек примигна. Беше ред на Маги.

Сестра му не се забави и миг. Отметна завивките, червеникаворусата й коса се разлюля, очите й широко се отвориха. Беше облечена в любимата си кремава нощница на виолетови сърчица.

— Момче, защо плачеш? — извика тя толкова силно, че да я чуят и в съседния окръг. Нищо че беше само на седем години, тази вечер нямаше да позволи на никого да я пренебрегва!

— Не плача — отрече Питър.

Маги, в ролята на Уенди, скочи от леглото, втурна се към захвърлената сянка и я вдигна. Коленичи и се престори, че я зашива на мястото й. Щом свърши, се изправи и нетърпеливо зачака.

Питър стана и вежливо се поклони, едната ръка свита отпред, другата зад гърба му. Вълшебният поздрав. Уенди тутакси отвърна на поклона му.

— Как се казваш? — попита той.

— Уенди Мойра Анджела Дарлинг. А ти?

— Питър Пан.

— Къде живееш?

— Втората вдясно и после все направо до сутринта. Живея в Небивала земя с изгубените момчета. Това са децата, които са паднали от количката, когато бавачката им се е зазяпала. Аз съм техният капитан.

Уенди засия и запляска с ръце:

— Колко забавно! А няма ли момичета?

— О, не — отвърна Питър и усърдно заклати глава. — Момичетата са твърде умни, за да падат от количките си.

Отстъпи назад, разкрачи се и сложи ръце на кръста си. Прожекторът го освети. Той отметна глава и изкукурига.

Джек сви лице. „Братче! Доведи пиратите!“

Внезапно на светлината се изпречи огромна сянка, падна върху сцената и засенчи стреснатия Питър. Някои глави се завъртяха любопитно, други притеснено. По пътеката вървеше човек, полуприведен, за да не пречи на прожектора, като се препъваше в столове и зрители.

— Съжалявам… извинете… простете… — шепнеше той, изправяше се, пак се навеждаше и мигаше в мрака.

Адвокатът Питър Банинг се спъна в крака на един стол и без малко да се просне на пода. „Тихо! Шшт!“, шепнеха му от всеки ред. Момчешкото му лице се усмихваше извинително, кичури непокорна кестенява коса падаха над челото му, а кожата в ъгълчетата на изненадващо сините му очи се набръчкваше. Към гърдите си притискаше лъскаво дипломатическо куфарче и сгънат светлокафяв шлифер. Като се дърпаше от лъча на прожектора, той спря за секунда, за да свикне с тъмнината, после видя Мойра да му маха от предните редове. Приглади пешовете на тъмносиния си костюм, придърпа любимата си жълта официална връзка, промъкна се край още няколко раздразнени зрители, настъпи доста крака и се добра до Мойра.

Джек му се усмихна с надежда и потупа празния стол до себе си. Питър отвърна на усмивката му, после му направи знак да смени мястото си с Мойра. Джек изгледа баща си втренчено, сърдито мина покрай майка си и се тръшна на стола.

— Седнете най-после, ако обичате! — изсъска някой зад тях.

Питър се настани до Мойра, сложи куфарчето и шлифера в скута си и се наведе към нея за бърза целувка. Тя му я даде и го поздрави с тих мелодичен глас.

— Съжалявам. Съвещанието беше безкрайно. Нали знаеш как се проточват. А и движението беше ужасно. — Питър се ухили и се наведе пред жена си към Джек. — Ей, как беше тренировката, Джек? Упражни ли въртяната топка за голямата игра утре? Ей, оправи си ризата.

Джек трепна и нацупено се обърна на другата страна. Питър въпросително погледна Мойра:

— Какво му е?

Мойра поклати глава, после посочи към Сцената:

— Дъщеря ти е звездата на представлението.

На сцената Маги, в ролята на Уенди Дарлинг — със стиснати ръце; със светнало лице, — гледаше как другата звезда сякаш лети, увиснала на въженцето. Зад гърба й, все още в леглото, второкласниците, които играеха Джон и Майкъл, вече също бяха будни й гледаха изпълнението.

— О, ти можеш да летиш! — силно възкликна тя. — Прекрасно е! Но как го правиш?

— Просто си мислиш прекрасни, чудесни мисли и те те издигат във въздуха отговори Питър Пан и успя да се приземи малко по-грациозно от предишния път. — Но първо трябва да те поръся с прашец от крилцата на феите.

Появи се Менче-Звънче — лъчът на прожектора затанцува по сцената. Зад кулисите се чу звън, а Уенди и момчетата потънаха в блясък. Майкъл полетя пръв, после Джон и накрая Уенди. Зареяха се над сцената като гонени от вятъра хвърчила. Избухнаха аплодисменти.

Питър Банинг изглеждаше шокиран.

— Мойра! — Той се опита да стане — без малко да получи апоплектичен удар, като видя Маги да се люлее на въжето, но Мойра бързо го дръпна обратно на стола.

— Но тя може да падне, Мойра — трескаво й зашепна той. — Как им позволяват учителите да правят такива неща? Много е опасно! Свят ми се завива само като гледам!

— Уф, татко! — изпъшка Джек, но ръкоплясканията го заглушиха. Мойра просто се усмихна на съпруга си, успокоително потупа ръката му и се присъедини към аплодисментите. Джек подсвирна. Беше поразен, че Маги се справя толкова добре, и мъничко й завиждаше за летенето.

Зад кулисите звукът на звънчетата се смеси с плътното дрънчене на ксилофон й Питър Пан изведе Менче-Звънче, Джон и Майкъл през прозореца. Маги, като Уенди, хвърли поглед и помаха на родителите си, после ги последва. Завесата се спусна.

Докато децата подготвяха сцената за следващото действие, от публиката се чуваха приглушени разговори и смях. Питър се размърда на стола си и реши, че е определено неудобен, след като беше седял на него вече повече от пет минути. Гласовете и смехът утихнаха в очакване.

Внезапно се чу пронизителен звън — високият, дразнещ писък на клетъчен телефон. Заобръщаха се глави. Питър забързано се зарови в шлифера си и измъкна телефона от единия джоб. До него Мойра се сви и прошепна: „Питър, моля те!“ Джек, чувстващ погледите, отправени към тях, запуши ушите си с пръсти и се престори, че не е с тях.

— Брад, казвай бързо — прошепна Питър в телефона. — Аз съм със семейството си.

Пред него завесата се вдигна и откри проспект на Небивала земя със седем ярко боядисани картонени дървета отпред. Във всяко от тях се отвори врата и се появиха седем изгубени момчета, облечени в седем разновидности на стари пижами. Те се хванаха за ръце, обърнаха се с лице към публиката и с цяло гърло запяха „Не искаме никога да пораснем“.

„Детски му работи“ — мислеше си Питър, докато се опитваше да се вслуша в гласа в слушалката.

Изгубените момчета завършиха песента и детето, което играеше Свирчо, се обърна към другите и издекламира: „Иска ми се Питър да се върне по-скоро. Винаги ме е страх от пиратите, когато него го няма да ни защитава.“

Отдясно на сцената се появиха банда пирати, влачещи сал. Върху сала се бе настанило едрото момче, на което бяха поверили ролята на капитан Джеймс Хук.

Вниманието на Питър Банинг беше приковано върху клетъчния телефон. Той повиши глас: „Брад, именно затова държим щатен еколог! Именно затова му плащаме толкова много! Напомни му, че вече не работи за клуб «Сиера»!“

Около него се разнесоха дюдюкания и съскания. Той се свлече надолу на стола си и долепи телефона до устата си.

На сцената едно изгубено момче тичаше трескаво насам-натам и се опитваше да избяга от пиратите. Смий, с очила и раирана риза, с възглавница за корем, заплашително размахваше камата си.

— Да го погна ли, капитане, и да го погъделичкам с Джони Тирбушона?

Момчето, което играеше Хук, стоеше сковано:

— Не, трябва ми техният капитан, Питър Пан. Той ми отряза ръката и я хвърли на онзи крокодил.

Джек чу баща си да шепне в телефона: „Виж какво, Брад, утре вечер заминавам със семейството си за Лондон. Така че свикай съвещание за сутринта.“ Джек се опита да протестира и заръкомаха като обезумял. „Мачът, татко!“ Питър го видя. „Не забравяй големия мач на сина ми. Трябва да присъствам. Така че кратко съвещание. Бързо и делово. Измъкни ги от леглата.“

Той изключи телефона и го напъха в джоба си. Джек го гледаше отчаяно.

От сцената се чу тиктакане. Смий и Хук наостриха уши с престорен страх.

— Крокодилът! — възкликна Хук. — Облизва се и за другата ми ръка! За щастие глътна будилник, иначе нямаше да чуя приближаването му.

Децата от публиката се включиха в тиктакането. Джек не правеше изключение. Питър Банинг се намръщи и сложи ръце на ушите си. Един крокодил, направен от старо зелено одеяло и две гърчещи се деца, се плъзна на сцената сред виковете на зрителите. Хук и Смий побягнаха.

Питър Банинг въздъхна, намуси се, скръсти ръце над шлифера и куфарчето си и дълбоко пое дъх. В тази пиеса имаше нещо обезпокоително.

Действието продължаваше и на Джек неусетно му стана интересно. Вече беше напълно погълнат, когато дойде моментът Хук и Пан да се изправят един срещу друг за решителната битка. Противниците се дуелираха пред такелажа на пиратския кораб и удряха дървените си мечове.

— Пан, кой си ти, какъв си ти? — ужасено възкликна Хук.

— Аз съм младостта. Аз съм радостта. Аз летя, бия се и кукуригам! — отвърна Питър Пан и изкукурига в потвърждение.

Битката завърши с поражението на Хук. Капитанът падна в отворените челюсти на крокодила, който го прогони зад кулисите. Декорите се смениха за последен път и отново представиха детската стая, където бе започнало всичко. Когато запалиха светлините, момчето в стар кожен анорак, което играеше Нана, лаеше яростно, а мистър Дарлинг маршируваше по сцената с изгубените момчета, висящи по пешовете му заедно с Джон и Майкъл. Уенди и мисис Дарлинг ги следваха, но се спряха, щом видяха Питър Пан да се навърта край прозореца.

— Питър, искаш ли да осиновя и теб? — попита мисис Дарлинг.

Питър я удостои с най-доброто си сценично смръщване.

— Ще ме пращате ли на училище?

— Да, разбира се.

— И после в някоя кантора?

— Мисля, че да.

— И скоро ще стана мъж?

— Да, много скоро.

Питър Пан поклати глава:

— Не искам да ходя на училище и да уча сериозни неща. Никой не може да ме хване и да ме направи мъж. Искам винаги да си остана малко момче и да се забавлявам.

Наду дървената си свирка, завързаното за кръста му въженце го повдигна и той отлетя. Светлината се смекчи и сцената се изпразни. Пуснаха издрасканата плоча с ударите на Биг Бен.

На стола си Питър Банинг примигваше уморено и се чудеше кога най-после ще свърши пиесата. Поне Маги не се мяташе вече във въздуха. На кой идиот му бе хрумнала тази идея? Той пристегна връзката си и смутено оправи копчетата на ръкавелите си. Костюмът му беше вече неспасяемо измачкан. Имаше нужда от сън и от един душ. Имаше нужда от тишина и спокойствие.

„Какво имаше в тази пиеса?…“

Решително впери поглед в сцената й се намръщи.

Светлината на сцената беше съвсем слаба, едва омекотяваше мрака и хвърляше странни сенки. Една по-възрастна Уенди, облечена в басмена рокля и с очила на носа, седеше на пода в детската стая край огън, направен от цветни светлинки и станиол. Отстрани имаше легло със спящо дете. Уенди шиеше на светлината на огъня. Някъде навън се чу кукуригане и тя вдигна глава в очакване.

Капаците на прозорците се отвориха и Питър Пан се спусна на пода.

— Питър — каза Уенди, — да не би да мислиш, че ще отлетя с теб?

Питър се ухили:

— Разбира се. Затова съм дошъл. Забрави ли, че е време за пролетното чистене?

Уенди тъжно поклати глава:

— Не мога да дойда, Питър. Забравила съм как се лети.

— Много бързо пак ще те науча.

— О, Питър, не си хаби напразно прашеца от крилцата на феите.

Тя се изправи срещу него.

— Какво е станало? — попита той.

— Ще запаля лампата и сам ще видиш.

— Не — каза той. — Не пали лампата. Не искам да виждам.

Но тя, разбира се, я запали и Питър Пан наистина видя. Уенди вече не беше малка. Тя бе възрастна жена. Вик на болка се изтръгна от гърдите му. Тя се опита да го утеши, но той рязко се дръпна.

— Какво е това? Какво е станало с тебе?

— Аз съм възрастна, Питър. Отдавна пораснах.

— Но ти ми обеща да не растеш.

— Не можех да не раста. Вече съм омъжена жена, Питър.

Той яростно заклати глава:

— Не, не е вярно!

— Вярно е. А момиченцето в леглото е моята дъщеричка.

— Не, не е вярно!

Той бързо пристъпи към спящото дете със заплашително вдигната кама. Но не го прободе, а седна на пода и зарида. Уенди се вгледа в него за миг, после избяга от стаята. Детето на Уенди, Джейн, се събуди от хълцанията му и седна в леглото.

— Момче, защо плачеш? — попита тя.

Питър Пан скочи и й се поклони. Тя се изправи и също му се поклони.

— Здравей — каза той.

— Здравей.

— Името ми е Питър Пан.

Тя се усмихна:

— Да, знам.

Те се втурнаха към прозореца, готови да полетят, Уенди изтича след тях с протегнати ръце. Светлините загаснаха, завесата се спусна и всички деца излязоха отпред и запяха „Не искаме никога да пораснем“. Цялата публика заръкопляска, а децата се засмях и се поклониха.

„Ау!“ — помисли си Джек. Изпълнен с радостта и вълнението на пиесата, той се усмихна ослепително на баща си.

„Свърши най-после, слава Богу!“ — въздъхна Питър Банинг и изобщо не видя усмивката.