Тери Брукс
Хук (15)

Защо родителите мразят децата си

На другия ден доведоха Джек и Маги в каютата на един подмладен капитан Хук. Нямаше и следа от обзелото го предишната вечер униние, нямаше и следа от отчаяние и печал. Съсухреното му лице бе разтегнато в усмивка — широка и подкупваща като на крокодил (макар че, страхувам се, нито Хук, нито някой крокодил с чувство за собствено достойнство биха оценили сравнението). Той беше в пълния си блясък — с лъснати ботуши, изчеткана куртка, накъдрена перука, внимателно сложена тривърха шапка. На шията и ръкавите си носеше нови дантели и куката проблясваше зловещо. И стаята бе възвърнала предишната си елегантност — мебелите подредени, остатъците от вечерята изнесени, строшената маса и продупченият макет на „Веселият Роджър“ поправени, изкривените картини на мястото си.

Хук беше доволен. На Смий му трябваха няколко часа, за да постигне всичко това, но си струваше.

За този ден капитанът бе впрегнал цялото си лукавство. В плана му имаше неизбежност, която му даваше непоколебима увереност. Стоеше и чакаше на вратата с ръце, скръстени на гърба, и с благодушно изражение на лицето. Децата на Пан настроени срещу него — прекрасно! Децата на Пан влюбени в капитан Хук — очарователно! И най-вече — коварно!

Усмивката на Хук стана още по-широка, когато Смий доведе децата. Костеливите му бузи поруменяха от нетърпение.

— Добро утро, деца! — поздрави ги той възторжено и се опита да не размахва прекалено много куката. — Седнете ето там!

Смий побутна децата към другия край на стаята, към определените за тях чинове срещу ореховото писалище с позлатени ръбове. Хук не можеше да не забележи нескрития им интерес към картата на Небивала земя. После седнаха. Брадичката на Маги едва се показваше над чина, Джек вече се въртеше. И двамата май никак не бяха във възторг от ситуацията.

Хук пристъпи към черната дъска, изровена от складовете му. Тя имаше две страни и се въртеше на крачетата си. Страната откъм децата беше празна.

— Знаете ли защо сте тук, деца? — попита грижовно той.

Те поклатиха глави.

— За да ходите на училище.

— Какво училище? — подозрително се поинтересува Маги.

Хук се изпъчи.

— Училището на живота, миличка — отвърна величествено. После предупредително вдигна кука. — Отсега нататък, ако искате да кажете нещо, ще вдигате ръка.

— Ти не си учител! — заяви предизвикателно Маги.

Смий удари по ръба на чина с една линия и Маги подскочи. Хук се усмихна добродушно.

— Тишина сега! Нали не искате да ви наказвам с оставане след часовете? Това може да е много неприятно.

Той се протегна назад към черната дъска, завъртя я рязко и я спря, щом се показа обратната й страна. Там пишеше: ЗАЩО РОДИТЕЛИТЕ МРАЗЯТ ДЕЦАТА СИ?

Хук пак се обърна към тях.

— Сега внимавайте, ученици. Днешният урок е дълъг. Темата му е „Защо родителите мразят децата си?“.

Щом пак погледна към дъската, Маги се наведе към Джек и прошепна:

— Родителите не мразят децата си!

С ъгълчето на окото си Хук наблюдаваше момчето. Джек не изглеждаше толкова сигурен, колкото сестра му. Той й пошушна нещо. Хук не чу какво, но не му беше и нужно — разбра по реакцията на Маги.

— Не е вярно! — настоя тя сърдито. Като, че ли се помъчи да намери доказателство, после възкликна: — Мама не ни ли чете приказка всяка вечер?

Хук бавно се обърна, все още усмихнат, и посочи Маги.

— Ти, сладката малка палавница на първия чин. Защо не споделиш мислите си с целия клас?

Направи широк кръг, сякаш имаше и други освен тях двамата, които искаха да чуят какво казва Маги. Момиченцето пребледня, но решително вирна брадичка.

— Казах, че мама всяка вечер ни чете приказки, защото много ни обича! — високо заяви тя.

Хук се престори на изненадан.

— Обича ви? — Повтори думите, сякаш се съмняваше във валидността им. Погледна боцмана си многозначително. — Това е о-думата, нали, Смий?

Смий с укор поклати глава. Хук пристъпи напред и застана пред децата, после бавно, преднамерено прокара куката си през средата на чина.

— Да ви обича? Не, не мисля така. Тя ви чете, за да ви замайва, за да ви накара да заспите, за да може да остане за три нещастни минути сама — без вас и вашите глупави, неумолими, непрестанни, неизчерпаеми, непрекъснати досадни искания! — Хук наклони глава на една страна и започна да ги имитира: — „Той ми взе играчката! Тя ми скри мечето! Дай си ми бонбона! Пишка ми се! Не искам да си лягам!“ Искам, искам, искам! Аз, аз, аз! Моето, моето, моето! Сега, сега, сега! — Той понижи глас. — Мама и татко трябва да ви слушат по цял ден и затова ви мразят! Разказват ви приказки, ЗА ДА ВИ НАКАРАТ ДА МЛЪКНЕТЕ!

Устните на Маги трепереха.

— Не е вярно! — После продължи по-тихо. — Ти си лъжец!

Хук веднага се дръпна и притисна сърцето си с ръката и куката.

— Аз? Да лъжа? Никога! — Усмивката му беше весела и жестока. — Истината е много по-забавна, миличка. — След това си придаде трагично примирен вид. — Преди да се родите вие, те стояха будни цяла нощ само за да видят изгрева. После спяха до обяд. Вършеха най-различни глупави неща без особена причина. Смееха се много силно. Играеха най-различни игри и пееха всякакви песни. Сега не правят нито едно от тези неща, нали? — Той замълча. — Преди да се родите… — въздъхна Хук с копнеж, — те бяха много по-щастливи. — Хвърли бърз поглед към Смий. — Прав ли съм?

— Щастливи, като делфини в дълбокото синьо море, капитане — съгласи се Смий.

Двете деца потръпнаха, защото имаше възможност това да е вярно. Хук бе изключително доволен.

— Не виждате ли какво сте им причинили? — попита той и ги погледна умолително. — Стоварили сте им отговорности! Накарали сте мама и татко да пораснат! Как биха могли да ви обичат след това?

Стресна ги чукане на вратата. Хук измърмори нещо под носа си и пиратът Тикълс подаде глава.

— Капитане? — колебливо рече той.

— Да, какво има, Тикълс?

Смий се втурна и бързо му пошушна нещо на ухото.

— Много добре! — изръмжа Хук. — Какво има, Тикълс?

Пиратът се сви.

— Капитане, време е да дадете заповед на наказателния взвод!

Хук го отпрати с небрежен жест. Направи няколко широки крачки до вратата, отвори я широко и изрева: „ОГЪН!“

Някъде навън изгърмяха кремъклийки и после пак настъпи тишина. Маги седеше със затворени очи.

Тикълс се опита да се измъкне незабелязано, но се сблъска с Хук, Те се гледаха, опрели корем в корем.

Хук подуши. Носът му недоволно се сбръчка.

— Довечера за теб ще има баня, Тикълс — изсъска той и изрита пирата навън.

Затвори вратата, без да погледне през нея, и отново се върна пред черната дъска.

— Дойде време за страшното изпитване — обяви той.

Пак завъртя дъската и когато тя спря, написа думите: ОБИЧАМ ТЕ. Обърна се към децата и изчака Смий да раздаде празните листове. Доволно си помисли, че всичко върви много добре.

— Готови ли сме вече? — попита. — Добре. Какво искат да кажат родителите ви в действителност, когато ви казват: „Обичам те“?

Маги развълнувано вдигна ръка, забравила за миг решението си, че всичко това не й харесва и че няма да участва в играта.

— Аз знам! Аз знам! — Пое дълбоко дъх. — Искат да кажат, че през цялото време ги правим наистина, наистина, наистина щастливи!

Хук поклати глава.

— Наистина, наистина, наистина не е вярно! Съжалявам, скъсвам те на изпита. — Обърна се към Смий. — Пиши й двойка.

Смий натопи едно паче перо в червено мастило и написа голяма двойка на листа на Маги.

— Подай ми досието на Пан, Смий — нареди Хук, без да обръща внимание на покрусата й.

Лицето на Маги се сви.

— Той ми писа двойка. Никога не съм имала двойка по нищо!

— Престани да се оплакваш — измърмори Джек.

Хук прелистваше дебелата папка, която Смий му бе донесъл, и клатеше глава.

— Какво има тук? Безброй неизпълнени обещания. Какъв баща е той, Джек? — Видя как Джек вдигна очи. — Баща ти отиде да гледа училищното представление на тази лигла Маги, нали? Но дойде ли на твоя бейзболен мач? Не, разбира се, че не. Пропусна най-важното събитие в младия ти живот, нали?

Маги скочи на крака и изпищя:

— Това не е истинско училище! Ти не си истински учител! Не можеш да ми пишеш двойки! Пусни ни да си ходим вкъщи!

Тя изскочи иззад чина, нахвърли се върху Хук и задърпа куртката му.

— Маги, престани! — извика Джек ужасен. — Пусни го! Пак ще те затвори! Какво правиш?

— Смий! — изкрещя Хук, като неуспешно се опитваше да отблъсне Маги. — Махни тази малка… — Не намери точната дума. — Изведи я навън за междучасие, Смий. Дай й въжета или рибарски куки да си играе. Къш, къш.

Смий издърпа ритащата и пищяща Маги.

— Не трябва да натъжаваш капитана — посъветва я той.

— На него много му хареса училищната пиеса! — продължаваше да крещи Маги и удряше с юмруци Смий, който я теглеше към вратата на каютата. — Аз бях страхотна! Не го слушай, Джек! Той мрази мама и татко! Иска да ни накара и нас да ги мразим! Иска да ни накара да ги забравим! Винаги трябва да помниш, Джек, защото Небивала земя те кара да забравяш! Недей да забравяш! Недей…

После вратата се хлопна и настъпи пълна тишина.

Хук и Джек се гледаха безмълвно. Хук се усмихна. Време беше да подсили чара си сега, когато момичето вече го нямаше. Такова вредно влияние, пък и тя нямаше да бъде толкова полезна, колкото момчето. В очите на момчето Хук виждаше познат поглед.

Наведе се към него.

— Е, Джек?

Джек се размърда на мястото си.

— Откъде знаеш за мача? — промърмори той.

Хук тайнствено се усмихна.

— Имам много хубав далекоглед.

Застана до Джек, така че сега и двамата бяха обърнати с лице към черната дъска и към надписа „ЗАЩО РОДИТЕЛИТЕ МРАЗЯТ ДЕЦАТА СИ?“.

— Той от години пропуска всеки важен миг в живота ти, нали, Джек? — тихо и ласкаво каза Хук. — Има извинение за всичко, но фактът си остава — вечно го няма. Сестра ти е твърде малка, за да разбере истината, но ти си голям. Ако действително те обичаше, нямаше ли да бъде до теб, когато това е от значение?

В стаята бе толкова тихо, че Хук чуваше дишането на момчето. Беше навело глава, лицето му на елф не се виждаше под дългата кестенява коса.

Хук сложи ръка на рамото му.

— Казват ни, че ни обичат, Джек, но доказват ли ни го на дело? Показват ли ни, че ни обичат? С нас ли са, когато имаме нужда от тях? — Той замълча и въздъхна. — Като помислиш, всичко ти става съвсем ясно.

Видя едва забележимо кимване.

— Джек, Джек. — Хук веднага се възползва от напредъка. — Мисля, че между нас има много общи неща. — Момчето изненадано вдигна глава. — Чакай малко, не съди прибързано. Изслушай ме. Изглежда, имаш кураж. Кажи ми… вярно ли е това, което виждам в очите ти?

Той накара Джек да стане и го заведе при един голям, обкован с желязо сандък в другия край на стаята. Заразглежда момчето, после отстъпи назад, наклони глава на една страна и попита:

— Искало ли ти се е някога да станеш пират, приятел?

Очите на Джек бяха широко отворени, но вече не само от учудване. В тях се четеше копнеж, потребност да бъде приеман, да бъде свой.

— Не — прошепна. — Само бейзболист.

— А, бейзбол! — пошушна Хук.

Театрално се приведе и отвори капака на сандъка. Вътре имаше хиляди бейзболни картички.

Джек ахна.

— Никога не съм виждал толкова много картички! — прошепна той.

Хук се приближи до него.

— Защо не си вземеш няколко? Изчака момчето да напълни и двете си шепи. — Виждаш ли, Джек, в моя отбор можеш да бъдеш какъвто си искаш. Всичко зависи от тебе.

Прегърна го с една ръка и го притисна силно, по пиратски.