Тери Брукс
Хук (6)

В детската стая

Нощта се спусна над „Кенсингтън“ номер 14. Следобедният здрач постепенно се превърна в мрак, звуците заглъхваха, за да настъпи тишина, денят чезнеше, за да дойде началото на новия ден, Питър спря на площадката и през прозореца видя едри снежинки да светят като късчета сребро под мъждукащите улични лампи.

Повлече крака по износения килим и замислено се загледа в лъснатите си обувки. Откри, че може да ги види, ако се наведе малко. Притисна корема си и въздъхна.

Тръгна по коридора към спалнята на Уенди, откъдето долиташе смях. Надникна и видя Уенди в елегантна копринена рокля в розово и виолетово, с дантелени ръкави и яка. Тя седеше пред тоалетката си и спокойно се усмихваше, а Мойра наведена се мъчеше да закопчае ръкавите й. Със закачлив блясък в очите тя лекичко си мърдаше ръцете и осуетяваше опитите на Мойра. Внучката й на шега я пляскаше през ръцете и двете се смееха. Сякаш не беше изминал и ден, откакто се бяха видели за последен път, сякаш връзката между тях бе така силна днес, както в детството на Мойра.

Зад гърба му се чу шум — Джек и Маги препускаха по коридора. Нана беше по петите им. Профучаха покрай баща си, влетяха в стаята на Уенди и заподскачаха от леглото на отоманката и обратно. Нана, твърде едра, за да се побере в леглото, тичаше около резбованите му дървени стълбове и лаеше.

Маги се обърна към баща си и извика:

— Татко, татко, ела да си поиграеш с нас!

Питър се усмихна и пооправи връзката си.

— По-късно, миличка. — Пристъпи в стаята и улови погледа на Мойра. — Пързалят ми се обувките. — Посочи към тях и потри подметки в пода. — Да си виждала златното ми копче за ръкавели?

Мойра го изгледа.

— Тук?

— Мисля, че може да съм го изтървал по-рано.

Той тръгна из стаята, оглеждаше се, после запълзя на четири крака, за да потърси под леглото. Маги моментално се метна на гърба му й закрещя:

— Давай, конче! Дий, дий!

Питър стоически вдигна глава.

— Маги, помогни ми, ако обичаш.

Маги скочи от гърба му и затича нанякъде. Питър продължи да търси, но не намери нищо под дългата покривка на леглото — нямаше дори прах. Запълзя към едно кресло от другата страна на леглото.

Надникна зад креслото и се изправи лице в лице със Свирчо, който също търсеше нещо на четири крака. И двамата едва успяха да се дръпнат, за да не блъснат главите си.

Свирчо зяпна Питър. Очите му приличаха на стъклени.

— Изгубих си топчетата — измърмори той.

Питър кимна.

— Изгубих си копчето за ръкавели. Все едно не съм облечен без тези копчета.

Взираха се един в друг още миг, после се разделиха и продължиха да търсят.

След минута Питър изведнъж се почувства в глупаво положение и се изправи. Изтупа панталоните си и излезе от стаята. „Ще трябва да сложа перлените копчета. Ама че досадно — да не мога да намеря другите. Какъв отвратителен ден!“

Тръгна по коридора към собствената си стая. През прозорците виждаше, че все още вали сняг — огромни мокри снежинки, — беше тихо като в полунощ.

Стигна до детската стая. Там бяха настанили Джек и Маги. Забави крачка. Вратата беше открехната и той надникна вътре. Стаята се осветяваше само от огъня в камината, който хвърляше призрачни сенки. Багажът на децата бе натрупан върху две от трите богато украсени викториански легла. Питър се загледа в багажа за миг, после се озърна и се взря в сенките. Стоеше нерешително на вратата — нещо едновременно го привличаше и отблъскваше.

Какво го вълнуваше толкова в тази стая?

В тъмния ъгъл от часовника изскочи кукувичка и изкука шест пъти. Питър свали ръка от вратата и влезе. Една крачка, две, три.

И внезапно замръзна.

Стаята беше точно както някога — далече в миналото, което той като че ли почти не си спомняше. Както я бе оставила майката на Уенди, мисис Дарлинг — плод на „любещо сърце и много икономии“, Леглата с дебели юргани бяха две отляво (на Джон и Майкъл) и едно отдясно (на Уенди). Белите им сатенени покривки проблясваха на слабата светлина. Над всяко легло върху малка поличка имаше по една китайска къщичка, голяма колкото птиче гнездо — нощните лампи. Огънят в камината гореше кротко, дървата лекичко пращяха в тишината. Полицата над камината се крепеше на двама гордо изправени дървени войници. Бяха грубо издялани някога ги бе започнал мистър Дарлинг, довърши ги мисис Дарлинг и накрая мистър Дарлинг ги боядиса (не много умело).

Спомените се мярваха в главата на Питър, после изчезваха. В един миг разпознаваше всичко, в следващия не. Влезе по-навътре в стаята, докосваше предметите, спираше се в тази чужда страна, която все пак бе някак си позната.

Над камината имаше рошаво мече, подпряло гръб на овехтял цилиндър. Питър се приближи до него и перна поизлъскания мъх на носа му.

Видя къщичката за кукли на Уенди и надзърна вътре, за да види дали някой я обитава. До едната стена стоеше бюро и той застана пред него. Подръпна чекмеджетата и се зачуди какво ли може да има вътре.

Накрая пристъпи към френските прозорци с ромбовидни стъкла, сега затворени, и със спуснати пердета. Колебливо протегна ръка, дръпна пердетата и отвори прозореца. По лицето му западаха едри снежинки и той ги облизваше. Предпазливо излезе на балкончето, сложи ръце на парапета от ковано желязо и се огледа — нагоре към заснеженото небе, надолу към улиците и покривите. Усети земята да се завърта и се вкопчи в парапета. Затвори очи, за да прогони обезпокоителното усещане, и се мушна вътре.

Нощният вятър раздвижи дантелените пердета, те погалиха бузата му и той отново отвори очи. В дантелата бяха вплетени някакви фигури — изправяха се една срещу друга като картини на стената. Задържа веещите се пердета с ръце и се наведе да ги разгледа.

Видя момче, което лети в нощно небе сред много звезди, после същото момче застанало с ръце на кръста и с отметната назад глава, готово да закукурига, и после пак момчето и битка с пиратски капитан, чиято липсваща ръка бе заменена с кука.

Питър Пан.

Мойра внезапно застана на прага и светна лампата.

— Питър, Брад е на телефона. Казва, че е спешно.

Питър рязко се обърна и излетя от стаята.

Стаята остана празна и притихнала. Но прозорците бяха отворени и изведнъж вятърът се усили и раздвижи пердетата. Луната за миг проби облаците и озари всичко. Светлината й беше странна, тайнствена, хвърляше нови сенки, които трептяха и се движеха като призраци. После запълзя по пода и се спря върху двойните огледални врати на масивен старинен гардероб в ъгъла — шкаф от тъмно дърво, който можеше да съдържа и хубави сънища, и кошмари.

* * *

Питър препускаше по коридора, вече готов за най-лошото. Беше си донесъл калъфа с телефона за всеки случай. Просто не можеше да се разчита на английските телефони.

Баба Уенди мина покрай него и се завъртя като момиченце.

— Харесва ли ти роклята ми, Питър?

Питър кимна механично и не забави крачка. Втурна се в спалнята за гости, където бяха настанени той и Мойра, и сграбчи телефона от леглото. „Да? Брад? Какво значи това — докладът на клуб «Сиера»? Мислех, че този въпрос е уреден. Какво? Синя кукумявка? — Лицето му бе почервеняло като цвекло. — Ами да, щом са застрашен вид, сигурно са си го изпросили!“

Появи се Маги, преследвана от Джек. Профучаха покрай него и изчезнаха зад леглото. След миг Маги отново се показа и весело закрещя:

— Татко, помощ! Помощ!

Зад леглото Джек издаваше чудовищни звуци. Питър не им обръщаше внимание, само запуши ухото си с пръст, за да не му пречи шумът. „Още от началото на света е имало жертви на еволюционния процес! — изсъска той. — Да не би на някого да му липсва тиранозавърът?“

— На мен ми липсва! — изкрещя Джек и заръмжа страховито.

Питър се завъртя.

— По дяволите, Джек, няма ли да пораснеш? Маги, изчезвай оттук! Мойра! — Пак се обърна към телефона. — „Висока десет инча и има петдесет мили радиус на размножаване? Хубава работа, какви са тези истории!“

Маги се затича около леглото, като пищеше от удоволствие, и се опита да се покатери по гърба на баща си. Джек я гонеше, ръмжеше и размахваше ръце.

— Млъкнете най-после и двамата! — озъби се Питър. — Млъкнете поне за една минута! Мойра, за Бога, изкарай ги оттук — това е най-важният телефонен разговор в живота ми!

Най-сетне се появи Мойра, хвана Джек и Маги кротко, но здраво за ръцете, тихо повика Нана и изведе всички в коридора. Там ги чакаше баба Уенди, протегнала ръце, за да прегърне децата, но блестящите й очи гледаха над тях към спалнята и Питър.

— Знаете ли — каза меко тя, — когато баща ви беше малко момче, често стояхме на прозореца и духахме, за да загасим звездите.

Джек изсумтя.

— Ами!

Когато Мойра се върна в спалнята, Питър беше свършил разговора и седеше безутешно на леглото с празен поглед.

— Сделката може да се провали. — Прокара ръце през гъстата си кестенява коса. — Изобщо не трябваше да заминавам.

Мойра стоеше и не казваше нищо. След миг той вдигна глава и я погледна. В очите й видя гняв и разочарование. Тя преглъщаше напрегнато, за да сдържи сълзите си. Гледаха се мълчаливо. После той стана, тръгна към нея, но размисли и спря. Разпери безпомощно ръце, опита се да продума, но не можа. Поклати глава.

— Мойра, съжалявам, просто… просто не мога… — Обяснението, което търсеше, му се изплъзваше. — Много ми се струпа, някак си така се получи.

Гласът на Мойра беше нисък и тих, но погледът й изведнъж стана твърд.

— Не си идвал на „Кенсингтън Гардънс“ от десет години, въпреки че баба те кани всяка година. Питър, спомняш ли си колко неизпълнени обещания… — Тя замълча. Мъчеше се да остане спокойна. — Обеща на децата да се занимаваш с тях тук. А изобщо не ги поглеждаш, освен за да им направиш забележка или да им изкрещиш…

Телефонът върху леглото иззвъня рязко, пронизително. Питър се поколеба, после протегна ръка да го вземе.

— Дай ми това нещо — нареди жена му.

Той зяпна.

— Хайде, Мойра, недей така.

— Просто ми дай телефона, Питър.

— Мойра, моля те.

Мойра пристъпи и взе телефона. Решително се приближи до прозореца и го изхвърли навън. Питър я гледаше, загубил ума и дума.

Мойра се обърна към него.

— Съжалявам за сделката ти.

— Ти мразеше тази сделка — промърмори той.

Тя кимна и отметна тъмните си коси.

— Мразех сделката, но съжалявам, че ти се чувстваш толкова зле. Питър, децата ти те обичат, искат да си играят с теб. Колко мислиш, че ще продължава това? Цял живот? След три години Джек няма да иска дори да влизаш в стаята му. Имаме само няколко хубави години с децата си, когато те искат да са с нас. След това ти ще тичаш след тях за малко внимание. Слушай, Питър. Аз стоя вкъщи с децата. Аз ги виждам, аз играя с тях. Знам какво изпускаш, но не мога да ти го опиша, защото сам трябва да седнеш на пода и да поиграеш с тях, за да разбереш. Знаеш ли колко пъти са казвали: „Къде е татко? Кога ще се прибере татко?“

Тя дълбоко пое дъх.

— По дяволите, Питър, просто ти казвам да бъдеш щастлив. Порадвай им се, преди да е станало твърде късно!

Сви устни, втренчи очи в него и зачака отговора му. Той стоеше, гледаше я и не можеше да продума. Накрая тя се приближи до прозореца и погледна навън с развълнувано лице и насълзени очи. Толкова й беше мъчно за него!

— Не исках да изхвърлям телефона ти през прозореца — каза Мойра.

В гласа на Питър се почувства надежда.

— Не искаше ли?

Тя се обърна към него и очите им се срещнаха.

— Напротив, исках — прошепна.

 

 

Нана се промуши през изрязаната дупка с подвижна дъсчица в задната врата, здраво захапала торбата с боклука. Огромното овчарско куче затича по снега към оградата до уличката и пусна торбата в кофата. Връщаше се по същия път, когато забеляза телефона в калъфа. Спря за миг, за да го подуши, после го взе, занесе го в цветната градина, пусна го на земята и започна да рови. Разхвърчаха се сняг и пръст. За секунди направи големичка дупка. Пак вдигна телефона и го пусна вътре.

После го зарина.

 

 

Детската стая бе потънала в сенки. Дървата в камината бяха изгорели, имаше само нажежени въглени, които хвърляха светлина с цвета на кръвта. Джек стоеше на отворения прозорец, подпрял лакти на парапета. Навеждаше се навън в нощта и едната му ръка въртеше копчетата на уокмена. Вече не валеше сняг и въздухът бе чист и свеж. Джек беше облечен в пижама като бейзболен екип, а лицето му изглеждаше отегчено.

— Всички деца порастват, освен едно.

Гласът на Уенди бе нисък и вълнуващ. Тя и Маги седяха сгушени на пода под един чаршаф, който служеше за палатка, и четяха на фенерче поразкъсана книжка — „Питър и Уенди“. Ако Уенди си спомняше, че е с вечерна рокля, явно не я беше грижа. Маги напрегнато слушаше и пришиваше панделки към ръба на чаршафа.

— Знаеш откъде са се появили феите, нали, Маргарет? — четеше Уенди. После гласът на Маги се сля с нейния. — Когато първото бебе се засмяло за първи път, смехът се счупил на хиляди парчета и те се разлетели — такъв е произходът на феите. — Уенди насочи лъча на прожектора към една илюстрация — момиченцето Уенди по нощница на прозореца на детската стая. — Ето ме — прошепна тя, — това съм аз преди много години.

Маги погледна рисунката, после Уенди.

— Но Джек казва, че ти не си истинската Уенди.

Уенди изсумтя и дръпна чаршафа. И двете надзърнаха към Джек, който се престори, че не ги вижда.

В очите на Уенди блесна пламъче.

— А виждаш ли къде е застанал Джек? Това е същият прозорец. — Двете с Маги си размениха многозначителни погледи. Нито една от тях не видя, че Питър влезе в стаята, много елегантен в смокинга си, нервно стиснал листчетата с речта. — А ние сме в същата стая, където си говорехме за Питър Пан и Небивала земя, и ужасния стар капитан Хук. Мистър Бари, сър Джеймс, нашият съсед, много хареса разказите ни и ги записа — Боже мой, преди повече от осемдесет години.

Тя млъкна и шумоленето на бележките на Питър привлече вниманието им. Маги видя баща си и веднага скочи. Тя сграбчи чаршафа и затича да му го поднесе.

— Татко! — извика. — Направих нещо за тебе. Това е пара… парашу… прегръдка! Другия път, като летиш, няма да те е страх!

Питър я погали по главата, прие саморъчния парашут и го закачи над леглото й. После помогна на баба Уенди да стане. Уенди се усмихна. Прегърна Маги, изпрати въздушна целувка на Джек и отиде да запали нощните лампи.

Преди да излезе, каза тихо:

— Мили нощни, лампички, пазете ми дечицата и грейте тихо и вярно тази нощ и винаги.

Спря за миг на прага, обърна се да ги погледне и изчезна по коридора.

Чак сега Питър видя, че Джек е на балкона. Забърза разтревожен, сграбчи сина си и го дръпна вътре. Затвори прозореца и здраво го залости.

В бързината беше оставил речта си на тоалетната масичка до прозореца.

— Джек, какво правиш навън? — попита той. — Не стой до прозореца. Не може да се играе близо до отворени прозорци. Вкъщи имаме ли отворени прозорци?

Джек се дръпна.

— Не, нашите прозорци са с решетки.

Повлече се към детското легълце и се метна на него, явно недоволен. Мушна ръка под възглавницата и извади бейзболната си ръкавица. Сложи си я, потупа я, после пак зарови под възглавницата. Намръщи се, вдигна възглавницата и се огледа.

— Ей, къде ми е топката? Тук я оставих!

Маги тържествено обърна очи към прозореца. Погледът й бе унесен, втренчен, а гласът сигурен.

— Онзи ужасен човек я е откраднал — каза тихо тя.

Питър отиде и седна до нея.

— Няма никакъв ужасен човек. Така, а прозорците ще си стоят залостени, докато сме тук.

Маги го погледна колебливо, после порови из съкровищата си и извади хартиеното цвете. Връчи го на Питър, който го забоде в косите й.

— Свирчо ми го направи — рече тя. — Хубаво мирише.

Той се усмихна.

— То е от хартия, миличка. — Лицето му се отпусна и го обзе странно спокойствие. — Сега влез в чаршафите — те са пощенски плик — и се изпрати на сънищата.

Маги се мушна в леглото и дръпна чаршафите до брадичката си.

— Залепете ми марки, господин пощаджия.

Питър се наведе и я целуна по двете бузи.

— Препоръчана поща.

После стана и се приближи до Джек, пъхна ръка в джоба си, извади часовника си и му го подаде.

— Оставаш дежурен, нали, Джек? — попита той. — Няма да се забавим много — два, най-много три часа, обещавам.

Джек взе часовника, без да отговори. На прага се появи Мойра. Очите й за миг срещнаха погледа на Питър, после се плъзнаха встрани.

— Мамо — тихичко я повика Маги. — Недейте да излизате. Моля ти се.

Мойра седна на ръба на леглото й и я погали по главата. Вдигна тъмните си очи към Питър с някаква молба в погледа.

— Защо не могат завинаги да останат такива? — попита, сякаш отговорът би могъл да реши всички въпроси на света.

После запя приспивна лесен. Джек и Маги се отпуснаха и очите им се затвориха.