Тери Брукс
Хук (3)

Мачът

Между клоните на дърветата се процеждаха слънчеви лъчи, ярки и топли, пълни с обещания. В подножието бяха скупчени смърчове и канадски ели, зелени и гъсти, после те се изкачваха нагоре към високите върхове на планината, където блестеше бял сняг. Надолу се спускаха реки и потоци, лъкатушеха между дърветата и стигаха до няколко езера. Отдясно между скалите се лееше водопад. А отляво диви цветя боядисваха склона в цветовете на дъгата.

„Изглежда почти като истинско“ — помисли си Питър Банинг и се почувства доволен от себе си.

Извърна се за миг да погледне през прозореца на кабинета си към мъглата, надвиснала като покров над градския пейзаж на Сан Франциско. После пак сведе очи към макета.

— Ще се отървем от екологическите движения, като ги убедим, че клиентите ни няма да застрояват целия район наведнъж, че проектът е разделен на етапи, че ни интересува запазването на дивия живот. — Очите му блеснаха. — Ти ли се занимаваш с това, Брад?

— Рон се занимава с това — отговори високият, блед Брад.

— Аз се занимавам с това — потвърди Рон. Нисък, закръглен, с Калифорнийски загар, на вид той беше пълна противоположност на Брад. Но това, което спасяваше и двамата от корпоративна смърт, бе фактът, че мислеха еднакво и, още по-важно, мислеха като Питър Банинг.

Питър го изгледа остро.

— Надявам се. Във връзка с това бих предложил да започнем с площадката ето там. — Той посочи ливадата. — Открито пространство, за да се отървем от зелените и от контролните органи от самото начало, преди да са вдигнали пара да замразяват обекта.

Той се пресегна през масата към кутия с пластмасови модели и започна да ги забива върху макета. Блокове, ски-писти, магазини и еднофамилни жилища. Колко пари щяха да бъдат спечелени! Бързо запълни ливадата, поколеба се, после изтръгна няколко десетки пластмасови дървета. Замести ги с курортен комплекс и в средата остана мъничък пластмасов природен резерват — парк с няколко пътеки.

— Добре! — Питър Банинг напъха ръце в джобовете на сакото си, но след миг се сети, че го мачка, и ги извади. — След като одобрят зоните и всичко си дойде на мястото, след като момчетата и момичетата от клуб „Сиера“ се отдадат на друга кауза, ще започнем да застрояваме. Малко по малко, докато тази пустош се превърне в курорта мечта на нашия клиент.

Той погледна Брад и Рон.

— Това е… — поде единият.

— … блестяща идея — довърши другият.

Питър се усмихна:

— Знам. Да се надяваме, че никой няма да ни прати силна въртяна топка, преди да застроим този имот. — Очите му се спряха на стенния часовник и в него се надигна паника. — Хиляди дяволи! Закъснявам за мача на Джек.

Отблъсна стола си от масата и излетя през вратата на заседателната зала.

 

 

Беше свеж, ясен декемврийски ден и лекият вятър развяваше редицата вимпели, представящи всеки отбор от Лигата. Те висяха от таблото за отбелязване на резултатите, а отгоре имаше знаме с надпис в червено: КОЛЕДНА СЕРИЯ НА ТРЕТИЯ ГОДИШЕН ЗИМЕН ТУРНИР НА ЛИГАТА „ДЕЙТНЪТ“.

А по-надолу, където се брояха точките, на таблото пишеше: ШЕСТИ ИНИНГ, ДОМАКИНИ 2, ГОСТИ 5.

Приклекнал в средата на игрището, с ръце на коленете, нащрек и готов за следващия батер, Джек се взираше в трибуните. Това бяха просто дървени пейки върху железни подпорни и изобщо не бяха много, така че търсенето не му отне много време. Повечето места бяха заети. Виждаше майка си и Маги на третия ред — викаха и аплодираха. Червената седалка между тях още беше празна.

„Да му мисли, ако не дойде“ — решително си каза Джек.

Тревата под краката му беше зелена и свежа от неотдавна падналия дъжд. Джек потропа с крака, изправи се и видя как следващият батер застава на мястото за удряне. Беше Кендол. Добър удар, стигна до първа база. Според правилата.

Пак хвърли поглед към резултатите: 5 на 2, и времето изтичаше.

Удари юмрук в ръкавицата и си повтори: „Да му мисли!“

Внезапно задуха вятър, вдигна прах на игрището и попречи на играта. Главният съдия вдигна ръце да даде сигнал за прекъсване. Джек въздъхна. Всички съдии бяха облечени като Дядо Мраз. Изглеждаха нелепо.

Вятърът утихна и играта продължи. След едно добро и две лоши хвърляния Кендол би топката нависоко. Джек заслони очи, видя топката да се издига и да пада, мушна се под нея, протегна се и я хвана без усилие. Съотборниците и запалянковците го поздравиха с одобрителни възгласи. Той върна топката, отиде на позицията и отново зае същата поза.

Рискува и хвърли бърз поглед към трибуните. Маги и майка му с празното място между тях. Той се изплю.

„Да му мисли!“

 

 

Питър Банинг препускаше из лабиринта от коридори, край бюрата на секретарки, край кабинети и складове, край врати, които водеха кой знае къде — поне не помнеше къде. „Познър, Нейл и Банинг“ заемаха цял етаж от сградата. Зад него се влачеше антуражът му: Брад и Рон; младият сътрудник Джим Пейдж; доктор Фийлдс — екологът, назначен, за да съветва фирмата относно предстоящото строителство; специалист по градоустройство, чието име не можеше да си спомни; и една секретарка, на която никога не бе знаел името.

Питър трескаво ровеше в паметта си. „Джери, Джек, Джим.“ Не можеше да си спомни първото име на Пейдж. Висока спортна фигура, май беше някакъв лекоатлет от „Йейл“.

— Стийв! Вземи видеокамерата. Бягай на мача. Снимай, докато дойда.

— Може ли да кажа нещо? — намеси се доктор Фийлдс, но никой не му обърна внимание.

Джим Пейдж вървеше до него и му показваше някаква хартия, подобна на юридически документ, и дискета.

— Речта ви за тържеството в чест на баба ви…

Питър го погледна, без да спира, вземайки завоя като индийско кули в последната отсечка. — Давай. Прочети ми я.

Пейдж се прокашля:

— Лорд Уайтхол, уважаеми гости и т.н., в продължение на седемдесет години Уенди, на която отдаваме почит тази вечер, е дарявала с надежда и се е грижила за стотици бездомни деца, сирачета…

— Чудесно, много е персонално — прекъсна го Питър.

— Може ли да кажа нещо? — пак опита доктор Фийлдс.

Секретарката си проби път напред, останала без дъх:

— Мистър Банинг, сър, моля ви предайте почитанията ми на вашата изключителна баба. Трябва да се гордеете с нея.

Питър й се усмихна, сякаш бе кандидатка за шокова терапия.

Той взе още един завой и почти събори личната си секретарка, втурнала се към него от противоположната посока. Тя ахна, запази равновесие и напъха в ръцете му горещо капучино и няколко самолетни билета.

— Аманда… билетите ми, билетите ми. — Той пресуши капучиното на една глътка, мушна празната чаша обратно в ръцете й и продължи спринта си по служебните коридори. — Бързо, бързо, бързо.

— Сър, станала е ужасна грешка — заяви Аманда, като се мъчеше да не изостава. — Билетите са за втори салон.

— Точно така. Четиринадесети и петнадесети ред до страничните изходи — според статистиката те са най-сигурни.

Взеха още един завой. „Тази сграда няма край“ — тайничко си мислеше Питър.

— Рон, четири-нула-четири да е готово, когато се върна.

— Дадено — обеща Рон.

— Брад, докладите за лонгозите.

— Дадено. — Брад едва дишаше.

— Докладът за клуб „Сиера“?

Брад и Рон се спогледаха.

— Почти е готов — измънкаха в един глас.

— Ами, готово! Нищо не е готово. — Доктор Фийлдс си проби път напред. Беше дребен, съсухрен човек на неопределена възраст с дебели очила и посивяла коса, стърчаща във всички посоки. Потупа Питър по рамото. — Вие ме назначихте за експерт по екология, а не обръщате никакво внимание на докладите ми.

Питър се обърна към Джим Пейдж:

— Каква е речта по-нататък?

Младият сътрудник се взра в жълтеникавите страници, като внимаваше да не се препъне в Рон.

— Пристрояването на крило в сиропиталището „Уенди Дарлинг“ е гаранция, че нейното дело никога няма да бъде забравено, и свидетелства за съпричастност към бъдещето…

— Вие не ме слушате — раздразнено ги прекъсна Фийлдс. — Трябва да отделите площ за размножителен район.

— Доктор Фийлдс, определили сме размножителния район, зад ски-хижата — изписука Брад.

— Двеста акра — допълни Рон.

— Определили сте размножителен район? Вие шегувате ли се? Фийлдс беше вбесен. — Нямате никакво право да застроявате участък, без да прецените какво ще бъде въздействието върху живите същества в него. Ами ако има застрашени видове? Като например…

Питър се пресегна, без да спира, и обгърна костеливите му рамене:

— Като например, доктор Фийлдс?

— Трипръстата петниста жаба, белокракият елен, ред птици…

Питър внимателно потупа еколога по гърба и проговори с меден глас:

— Ние всички сме възрастни хора, доктор Фийлдс. Кажете ми от какво пространство имат нужда тези същества, за да се размножават? За повечето от нас това е въпрос на сантиметри.

Всички избухнаха в смях, а Фийлдс отново изостана с пламнало лице.

Питър хвърли поглед към Пейдж:

— Стийв, още ли си тук? Хайде тръгвай с това видео! — Асансьорите вече се виждаха. — Слез по стълбите! Нали си атлет!

Пейдж тикна жълтите листа и дискетата в ръцете на Аманда и отпраши.

— Какво беше спортувал в „Йейл“? — промърмори си Питър. — Хиляда и петстотин метра, щафета, троен скок?

Стигнаха до асансьорите останали без дъх. Питър внезапно осъзна колко е натежал. Погледна надолу към закръгленото си коремче и не можа да види обувките си. Бавно, като се опитваше да не показва какво нрави, стегна мускулите си. Не помогна особено.

Брад натисна копчето.

— Поръчах цветя за баба ви — обяви Аманда и сви пръст за първата изпълнена поръчка. — Взех дрехите от химическото чистене и ги сложих в колата. Чантата ви е в багажника…

— Мистър Банинг — пак опита доктор Фийлдс, — просто има хора на този свят, които вярват, точно както вие вярвате в нещо в своя живот, че всички ние все още не сме отишли по дяволите само, заради трипръстите жаби.

— Да, хора на този свят, от който трябва да се пазим — измърмори Брад над рамото му.

— А, ето ги и витамините ви — продължаваше Аманда. — И досието на Оуенс, което търсехте. — Тя напъха някакви малки листчета в ръцете му. — Това са телефонните номера, които трябва да наберете в колата по пътя към мача на Джек.

— Мачът на Джек — напомни си Питър.

Левият асансьор пристигна и вратата се отвори. Питър направи крачка.

— Чакайте, шефе! — извика безименният сътрудник. — Ще го хванете ли?

Калъфът с телефона на Питър полетя във въздуха. Той протегна ръка и сръчно го улови. Не е зле за стар човек! Затиснал с крак вратата на асансьора, той прибра калъфа. Брад се изпъчи пред него, дръпна пеша на сакото си, показа подобен телефон в калъф и зае поза за стрелба. Питър го гледаше и пръстите му потръпваха. Едновременно посегнаха към телефоните си, извадиха ги и ги долепиха до ушите си.

— Моят набира по-бързо, Брад — обяви Питър. — Не важиш!

Всички се смееха, докато те прибираха оръжията си.

Питър махна с ръка:

— Трябва да отлитам.

— Не се тревожи — повече хора катастрофират с кола, отколкото със самолет — извика му Брад.

— По-безопасно е от пресичането на улицата — добави Рон.

— Само не гледай надолу! — посъветва го някой друг.

— И внимавай да не ти се уморят ръцете! — развикаха се всички и размахаха ръце. Доктор Фийлдс поклати глава и се отдалечи.

— Когато стане време да тръгваш, значи, е време да тръгваш — тържествено произнесе Питър, усмихна им се с най-хубавата си момчешка усмивка, докато те охкаха в един глас, и влезе в асансьора. Вратите изсвистяха и се затвориха.

За миг всички останаха неподвижни, вперили очи в асансьора.

— Така — каза накрая Брад и се обърна към сътрудника. — Франк, изпрати по факса дневния ред за утрешното съвещание на всички, които трябва да дойдат. — Приближи се към секретарката. — Джули, телефонирай на Тед. Трябва да разровим този доклад на клуб „Сиера“. Аманда, провери…

Прекъсна го звън. Всички се огледаха. Най-сетне Брад се сети, че звъни телефонът му в калъфа. Извади го и натисна копчето.

— Питър, защо дишаш толкова тежко? Сякаш си бягал в маратон или нещо такова. Какво се е случило?

Вратата към стълбището в края на коридора се отвори и Питър влетя. Групата пред асансьора изумено се обърна към него.

— Остави телефона! — задъхано изрече Питър и напъха своя в калъфа. Едва си поемаше дъх. „Ако продължавам така, ще си докарам някой инфаркт“, помисли си той. — Трябва да прегледам периодичните отчети, преди да тръгна за Лондон. Няма да ми отнеме повече от минутка.

Той се втурна обратно по коридора. Брад изравни крачка с него:

— Питър, закъсняваш за мача на детето си!

— Не се тревожи! — успокои го Питър. — Знам пряк път до игрището. Има време.

Останалите се понесоха след него безмълвни. Асансьорите останаха зад гърба им.

— Ей, чували ли сте този виц? — попита Питър, докато се мъчеше да си поеме дъх и се усмихваше с момчешката си усмивка. — Скоро четох, че вече се употребяват адвокати в образа на майката. Знаете ли защо?

Никой не знаеше.

 

 

Джек беше на ред да удря, стиснал бухалката, долепил брадичка до рамото си. Пропусна поредното хвърляне — две и две. Пое дълбоко дъх и отстъпи назад. Вдигна поглед към таблото с резултатите. ДЕВЕТИ ИНИНГ. ДОМАКИНИ 8. ГОСТИ 9.

— На теб разчитаме, Банинг! — изкрещя треньорът. — Хайде, давай!

Съотборниците му викаха, даваха му съвети, окуражаваха го, молеха се. На гърдите им емблемите на спонсорите, осигурили екипировката, подскачаха като механични играчки. Джек сведе очи към обувките си, после потри пети в земята. Вече почти два ининга не беше поглеждал към трибуните, защото се страхуваше от това, което щеше да види. Или нямаше да види. Играта беше към края си. Успял ли бе баща му да дойде?

— Хайде, момче, не задържай играта — сърдито каза един от дядомразовците зад гърба му.

Джек отново пое дълбоко дъх и зае мястото за удряне. Направи няколко загряващи замахвания и въпреки решението си погледна към трибуните.

Майка му и Маги стояха една до друга и ръкопляскаха. До тях, точно над червената седалка, имаше човек с видеокамера. „Татко?“ Сърцето на Джек подскочи. После видя, че е някой друг — виждал го бе един-два пъти, работеше в кантората на баща му.

Стоеше там, където трябваше да е баща му, и го снимаше с камера.

Джек се вцепени. Обърна се с лице към питчера, стисна бухалката и вкопа пети в земята — без да съзнава какво прави. Усети, че кетчърът се приготвя зад него, видя питчера да кима, да се стяга и да хвърля. Бързо, високо и въртяно хвърляне. Като че ли летеше цяла вечност. Джек замахна без всякаква надежда.

— Ти си аут! — изрева съдията.

Гостуващият отбор нададе възторжени викове, а съотборниците му изстенаха отвратено. За миг той не можеше да помръдне. После механично, отчаяно, като се мъчеше да задържи напиращите сълзи, Джек отпусна бухалката и пое по дългия път към пейката.

 

 

Слънцето бе превалило на запад и следобедният хлад щипеше бузите на Питър, когато излезе от затопленото купе на беемвето си и се втурна към игрището. Шлиферът бе преметнат на ръката му, а калъфът с телефона го удряше в хълбока. Вдигна очи към таблото с резултатите: ДЕВЕТИ. ИНИНГ. ДОМАКИНИ 8. ГОСТИ 9. Помисли се, че има още време, и се затича. Чувстваше се по-тежък, по-бавен и по-стар от всякога. „Трябва да започна да спортувам.“

Стигна до игрището и спря като вцепенен.

Трибуните бяха празни, на терена нямаше никой. Дори базите ги нямаше. Виждаха се само няколко обвивки от бонбони и захвърлени чаши. Питър чакаше дишането му да се успокои и потърси къде да се подпре. Пак погледна таблото с резултатите и поклати глава.

„Джеки.“

Чувстваше се глупав и засрамен.

Накрая се обърна и си тръгна. Чак сега тишината му направи впечатление.

Беше почти до колата, когато телефонът в калъфа иззвъня. Той го извади, щракна копчето и се заслуша.

— О, здрасти, Брад — поздрави сковано. — Да, радвам се, че се обади.