Тери Брукс
Хук (5)

Баба Уенди

На „Кенсингтън Гардънс“ имаше редици къщи от епохата на Тюдорите — с фронтони и кулички, построени от потъмнели трупи, камъни и тухли. Дворовете им бяха закътани зад порти и стени, неравните им морави потънали в преспи, градините им пълни с циклами и чемшир. Край пътеките и плетовете се издигаха дървета като древни стройни колони, а клоните им хвърляха сенки като паяжини над къщите. В тъмните алкови и ниши като мокри светулки в следобедната мъгла блещукаха светлинни. На вратите, прозорците и стрехите висяха коледни украшения.

Някъде в далечината Биг Бен отмери половин час и заглъхна.

Таксито спря на алеята пред номер 14 и Банингови, изморени и изнервени, един по един слязоха. Шофьорът мина отзад, за да извади чантите им от багажника, докато кихаше от настинката, с която се бореше вече почти цял месец. Джек, с овлажнели коси и светнали очи, заприпка към входа на къщата на прабаба си Уенди, но Мойра бързо протегна ръка й го спря. Маги, с измити от маркера ръце и лице, нетърпеливо задърпа майка си.

— Мамо! — повтаряше тя. — Искам да видя прабаба Уенди.

Застанал до предната врата на таксито, Питър съсредоточено пренавиваше часовниците. Държеше своя джобен часовник, Мойриния „Ролекс“ и малкия „Суоч“ на Маги.

— Един момент, един момент — промърмори той, без да уточни към кого се обръща.

— Готово, сър — каза шофьорът, след като занесе чантите до вратата. Питър му плати, като внимателно броеше английските пари, за да не прекали с бакшиша, и не си направи труда да вдигне глава, когато колата потегли.

— Мамо, вярно ли е, че прабаба Уенди е истинската Уенди — Уенди от „Питър Пан“? — внезапно попита Маги.

— Не — отегчено отвърна Питър. — Не е вярно.

— Да, в известен смисъл — отговори Мойра в същия миг.

Спогледаха се неловко. После Питър протегна ръка и подаде часовника на жена си.

— Сега всички да слушат — обяви той бодро и потри ръце, за да си вдъхне ентусиазъм. — Трябва да се представим в най-добрия си вид. Първите впечатления са най-важните. — Подреди децата в индийска нишка зад Мойра — първо Джек, после Маги. — Чорапите опънати, ризите закопчани, застанете мирно. Ние сме в Англия — страната на добрите маниери.

Той ги поведе към вратата с маршова стъпка, огледа ги за последен път и удари чукчето — тежко месингово нещо, прикрепено към метална плочка. Зачакаха търпеливо. Най-сетне ключалката изщрака и вратата се отвори. На светлината видяха белокос старец, облечен в карирано яке с безброй джобове, натъпкани до пръсване. Лицето му бе отпуснато и безизразно, а очите му насълзени. Сякаш гледаше право през тях към нещо в далечината.

— Чичо Свирчо — тихо каза Питър. — Здравей…

Старият човек впери воднистите си очи в него, като че ли го виждаше за първи път, и тресна вратата.

Джек и Маги ликуваха, вкопчили се един в друг.

Питър почервеня.

— Джек, изплювай си дъвката, преди да се смееш.

Вратата се открехна и зад нея надникна червенокоса жена с остри черти. После се отвори широко и от нея изскочи голямо, рошаво английско куче овчарска порода. То подмина Питър, сякаш той не съществуваше, заобиколи го и се втурна към децата. Питър нададе предупредителен вик, но хлапетата вече прегръщаха огромния звяр, галеха го и викаха: „Нана, Нана!“

На вратата пак се появи мършавото лице на Лиза, прислужницата ирландка, която се смееше и изговаряше по хиляда думи в минута:

— Мис Мойра! Здрасти, здрасти! Я ги глей тия чудесни дечица! Истински сладурчета! Добре дошли вкъщи, добре дошли вкъщи!

Мойра топло я прегърна:

— Лиза, радвам се да те видя.

— Ааа, мистър Питър. — Лиза го гледаше почти със съжаление. — Горкият чичо Свирчо. Не е на себе си днеска — се си е така тия дни. — Тя въздъхна. — Е, хайде, влизайте, влизайте де.

И те прекрачиха от студа, от мъгливия мрак в ярката светлина на къщата. Първо Лиза и Мойра, после Джек и Маги с Нана. Питър остана навън още един миг и се опита да изтупа панталоните си от полепналите кучешки косми. Чувстваше се някак излишен, поради някаква причина, която в момента не можеше да посочи. Спря на прага и вдигна очи нагоре — видя редиците прозорци на старата къща, повечето тъмни, а още по-нагоре стрехите и куличките. „Много е високо — помисли си той смутен. — А от горе на долу още повече.“ Стоеше там и не можеше да откъсне поглед. Зави му се свят.

Внезапно се появи Мойра, здраво го хвана за ръка и го дръпна вътре.

Вратата се затвори зад тях. Стояха в антрето — отпред беше всекидневната, отдясно, трапезарията, а отляво библиотеката. Навсякъде блестеше полиран дъб, — подове, корнизи, шкафове и лавици, ламперии и врати. Мебели от преди три века си съперничеха за пространство. Имаше странни дреболийки и находки от антикварните магазини и колекционерските разпродажби — красиви и удивителни или грозни и прости, в зависимост от гледната точка. Тук-таме на светлината на старинните лампи и полилеи блясваше месинг или желязо. Книгите по лавиците също бяха стари и очевидно много прелиствани. В библиотеката горяха свещите на коледната елха.

Мойра взе шлифера на Питър и го сложи на закачалка във формата на глава на еднорог. Тръгнаха към всекидневната след Лиза и Нана. Вита стълба водеше нагоре към балкон и коридор. А във всекидневната имаше няколко сводести арки към други помещения. Питър се оглеждаше и си спомняше.

През арката към трапезарията виждаше чичо Свирчо да лази на четири крака и да търси нещо.

— Изгубих си топчетата — мърмореше си старецът. — Трябва да ги намеря. Изгубени, изгубени, изгубени.

Свирчо внезапно вдигна глава и видя, че другите го гледат. Изпълзя изпод масата, изправи се на колене и бодро се усмихна на Мойра. Тя отвърна на усмивката му. Той я повика и Мойра се приближи. Старецът бръкна в джоба си, извади смачкано хартиено цвете и й го поднесе рязко, сякаш го бе направил с магия. Връчи й го и Мойра се засмя. Той стана и скромно се поклони на Джек.

Джек се дръпна назад и се престори, че разглежда тигрите, нарисувани на една керамична ваза.

— Мислех, че се е върнал в приюта — прошепна Питър на ухото на Лиза.

Прислужницата поклати глава:

— Това щеше да разбие сърцето на мис Уенди. Нямаше да го понесе. Та той беше първото й сираче в края на краищата.

Мойра повика Питър. Стоеше пред стар, запазен салонен часовник. Циферблатът му приличаше на усмихната луна.

— Човечето на луната, Питър — каза тя. — Помниш ли? То ме гледаше високо от небето.

Питър се втренчи в часовника, но мислеше за чичо Свирчо и не забеляза нежния поглед на Мойра.

По стълбите зад тях се чуха стъпки и те се обърнаха. Баба Уенди слизаше бавно, царствено и очите й се плъзнаха над всички, за да се взрат в Питър. Той се изправи, без да усеща, погледът му стана озадачен, по лицето му пробягна усмивка или може би смръщване. Баба Уенди бе висока и стройна, в ъгълчетата на очите и устата й имаше ситни бръчици, косата й беше посивяла, но очите й бяха толкова жизнени, че можеше да бъде на всякаква възраст, но не и на деветдесет и две години, колкото бе живяла в действителност. Беше облечена в удобен бял пеньоар с виолетови къдрички на ръкавите и около врата, с мъничко дантела отпред.

Джек, Маги и Лиза стояха безмълвно и я гледаха. Тя знаеше, че са там, усещаше и присъствието на Мойра, но не отклоняваше поглед от Питър.

— Здравей, момче — прошепна тя.

Питър пристъпи крачка напред, като се опитваше да изглежда по-висок, по-изправен, по-млад за нея — да бъде нещо, което отдавна се бе отказал да бъде за когото и да било.

— Здравей, Уенди — отвърна й той с шепот.

После изведнъж сякаш се опомни.

— Съжалявам, че пристигаме толкова късно. Потънал съм до уши в работа по новата сделка и все изниква по нещо, нали знаеш… — Бе толкова смутен, че не можеше да спре да говори. Усети погледите на децата върху себе си.

Уенди протегна ръце.

— О, остави тези работи. Ела да ме прегърнеш, Питър.

Питър веднага се приближи към нея и те се прегърнаха. Ръцете й го притиснаха със сила, която не очакваше от нея. Неговата прегръдка бе колеблива, несигурна.

— О, бабо, миличка бабо. Толкова се радвам да те видя — поздрави Мойра и също я прегърна.

— Моята Мойра. — Уенди потупа стройния гръб на внучката си. После отстъпи назад и погледна децата. — Я, да не би тази прекрасна млада дама да е Маги?

Маги засия.

— Точно така! И знаеш ли какво, бабо? Играх те в пиесата в училище.

Питър се намръщи, но Уенди окуражително се усмихна.

— Ами да, изглеждаш точно като за тази роля. — Тя се обърна към Джек и леко наклони глава. — А нима този великан е Джек?

Джек почервеня, едновременно смутен и доволен.

— Аз… аз… трябва да те поздравя за сиропиталището, бабо. — Думите се препъваха в устата му, после се изляха наведнъж.

Уенди нежно разроши косата му.

— Благодаря ти, Джек. — Притегли децата към себе си и сложи ръце на раменете им. — Сега слушайте. Има едно правило, което настоявам да спазвате, докато сте в моя дом. Никакво порастване! Ако някой сега расте, да спре моментално!

Джек и Маги се засмяха и се отпуснаха очаровани. Уенди също се засмя, наведе се и ги прегърна. Изведнъж вдигна очи към Питър.

— Това се отнася и за тебе, господин председателю на Директорския съвет Банинг.

Питър се усмихна неловко.

— За съжаление за мен е много късно.

Уенди пусна децата, пристъпи към него, хвана го здраво под ръка и го поведе към всекидневната.

— Важен делови човек, така значи! И с какво точно се занимаваш тези дни, Питър, та нямаш време за нищо?

Блестящите й очи се впериха в него и го хипнотизираха, бездънни. Питър осъзна, че трескаво се опитва да намери отговор.

— Ами, разбираш ли… аз… аз… — Накрая отчаяно изтърси: — Оформям юридически сливания и поглъщания на предприятия, а напоследък навлизам в застрояването на нови участъци, ъъъ, и…

Зад гърба му Джек издаде звук като топовен гърмеж.

— Да, татко наистина ги кара да се размърдат.

Уенди погледна момчето, после се усмихна на Питър.

— Така значи, Питър — каза тя тихо, а очите й бяха почти тъжни. — Станал си пират.