Тери Брукс
Хук (17)

Бангеранг, Питър

Тази вечер Питър дойде последен на вечеря — изморен беше до смърт, едва си държеше главата изправена. Болеше го всичко — от главата до петите. Натъртен насинен, превързан, беше направо готов за медицинско освидетелстване. Менче и групичката негови поддръжници не го бяха оставили да почива през целия ден — упражнение след упражнение, по сто пъти.

С изключение на опита с прашката — не си направиха труда да го повторят.

Не че имаше някакво значение. Не че имаше значение какво изобщо правят. Защото нищо нямаше да подейства — Питър бе сигурен в това. Можеха да го карат да тича, да го бъхтят, да го мятат насам-натам до полуда — нищо нямаше да се промени. Той все още си беше дебелият стар Питър Банинг, а не — трудно му бе дори да произнася името му — този, в когото искаха да го превърнат. Още по-лошо, всичко това изобщо не го приближаваше към спасяването на Джек и Маги.

Така че, докато се мъкнеше от пистата за бягане и спортните уреди към дългата маса, сложена под клоните на нивга-дървото — в сенките на лятото и съвсем близо до пролетта, — той отново се оказа изправен пред факта, че пак ще разочарова децата си. Да не отидеш на бейзболен мач или на продукция по пиано е едно нещо. Да не успееш да спасиш Джек и Маги от Хук е съвсем друго нещо. Това щеше да бъде кулминацията на дългата поредица от разочарования — само че този път вероятно фатална.

Той изтри бликналите в очите му сълзи, защото не искаше никой да ги види, после се приближи и седна. Въпреки отчаянието си бе гладен. Не, по-скоро умираше от глад. Не бе хапнал нищо цял ден, гонен от Менче и изгубените момчета, които се опитваха да намерят момчето в него. А него отдавна го нямаше, разбира се. Беше мъртво и погребано. Той отблъсна тази мисъл. Във всеки случай трябваше да се храни. Колкото и малки да бяха шансовете му да помогне на децата си, дори и те щяха да се изпарят, ако не ядеше.

Масата беше заета от край до край. Руфио и неговата глутница се бяха настанили на по-голямата част от нея. Групичката на Питър бе събрана в една къса редичка от другата страна. Пазеха му място и той признателно го зае. Джобчо и Асото го притиснаха като в сандвич. За Менче имаше специално столче в центъра на масата.

Руфио седеше точно срещу него. Когато Питър се появи, той се усмихна презрително и в очите му пламна пакостливо огънче. Питър не му обърна внимание.

„Трябва да ям. Трябва да събирам сили.“

Той дълбоко пое дъх.

„Не мога да спра да се опитвам.“

Няколко изгубени момчета донесоха от фурните нажежени глинени съдове. Питър вдиша миризмите и въздъхна. Каквото и да беше, ухаеше чудесно!

Асото му подаде една чиния. Той я сложи пред себе си и се опита да види през вдигащата се пара какво има в нея.

Чинията беше празна.

Питър се сепна, после вдигна глава и огледа масата. Всички ядяха лакомо — слагаха храна в устата си и доволно дъвчеха. Само дето нямаше нищо за дъвчене. Всички чинии бяха празни.

— Ммм! Любимата ми небивала храна — заяви Джобчо до него с пълна с нищо уста. — Сладки картофи, ябълки, бананова каша, а за пиене сироп. След това небивало пиле и… Хей, Менче! Пусни!

Менче дърпаше единия край на нищо, а Джобчо теглеше другия. Питър примигна. Отсреща Руфио ги наблюдаваше напрегнато.

— Изпий си сиропа, Питър — покани го Асото и от една кана не наля нищо в празната маша на Питър. Не Питай и Бъчонко се чукнаха и пиха въздух.

Питър седя неподвижно още миг, после вдигна ръце.

— Не разбирам! — възкликна той. — Къде е храната?

Менче вдигна очи.

— Ако не можеш да си представиш, че си Питър Пан, никога няма да бъдеш Питър Пан.

— Какво общо има това с… яденето?

Тя го изгледа строго.

— Ако не ядеш, няма да пораснеш.

Питър започваше да вдига пара като чиниите.

— Какво да ям? Няма нищо за ядене!

— Именно това е въпросът — обясни Менче. — Питър, ти и да се преструваш ли си забравил? Ние така ядем.

Руфио се изкикоти.

— Той не може! Той не разбира! — После му се присмя. — Изяж си сърцето, смачкана, сбръчкана торба сланина такава!

Метна, празната си чиния през масата и удари Питър в гърдите. Питър отскочи, ударът бе силен и болезнен. Беше зашеметен.

— Господи, колко невъзпитано дете си — издума той.

От всички страни изгубените момчета заповтаряха думите му — „невъзпитано дете“, смееха се и се подиграваха на Питър.

Руфио се изпъчи.

— Червей, ядящ голи охлюви — предизвика го той.

Менче скочи с ръце на кръста, очите и светнаха като изгрев-слънце.

— Хайде, Питър! Можеш да се справиш много по-добре!

Руфио се изсмя.

— Да, хайде… Я да видим как ще хвърлиш топката. Хайде, празноглавецо! Спукан, увиснал, стар продънен балон!

— Бангеранг, Руфио! Бангеранг! — закрещяха изгубените момчета, дори и тези от групата на Питър.

На Питър му дойде до гуша. Той размаха пръст срещу Руфио.

— Ти си много жалък пример за тези деца.

Изгубените момчета подсвирнаха и започнаха да описват с ръце самолетна катастрофа.

— Добре! — отсече Питър, който не искаше да отстъпва. — Ти… ти си третокласна личност.

— Бозайник с хемороиди! — подигра му се Руфио. Изглеждаше наперен и самоуверен, както си седеше на мястото със смях в очите.

— Четвъртокласна личност! — нападна Питър.

Пак се чуха подсвирквания и самолетни катастрофи. Цялата маса започна да му се присмива.

Руфио се наведе напред.

— Пъпчив, пърдящ, подсмърчащ лигльо!

— Бангеранг, Руфио! — закрещяха изгубените момчета ликуващи.

— Ти си дете със скатологични фиксации, ненавлязло в пубертета и страдащо от психоза! — извика Питър.

Отвсякъде го освиркаха, а някои изразяваха презрението си съвсем неучтиво. Още подсвирквания. Още самолетни катастрофи. Питър усещаше, че губи и това състезание.

— Фабрика за мухъл! — предизвика го Руфио.

— Бангеранг, Руфио! Бангеранг!

— Лепкав чувал с черва от плъх и повръщано от котка!

Одобрителните възгласи бяха оглушителни. Изгубените момчета скачаха по столовете си и ръкопляскаха.

— Сиренява, люспеста, пъпчива марля!

От публиката престорено стенеха и даваха признаци на гадене. Изгубените момчета се превърнаха в ценители на отвратителното, радваха се на всеки противен образ, описван от Руфио. Той пък просто сияеше.

— Мухлясал сандвич, покрит с личинки и какво ли не, и с накацали мухи на всичкото отгоре!

Питър стана и се подпря с ръце на масата. Лицето му пламтеше, беше загубил всякакво самообладание. Всички се сепнаха и му направиха място. Даже Руфио колебливо се дръпна назад.

Питър стисна зъби.

— Арбитър! — изрева той.

Момчетата зяпнаха й бързо се спогледаха.

— Какво е това? — попита накрая Руфио.

Питър видя възможността и нямаше намерение да я подминава. Усмихна се и не благоволи да отговори.

— Зъболекар! — изсъска той.

Изгубените момчета знаеха какво е това и се свиха, сякаш ги бе ударил. Руфио трепна, после пак се изпъчи.

— Косми в носа, гъмжащи от въшки и кърлежи! — направи той още един опит.

— Заместник на учителя по химия! — върна си Питър.

— Червей, хранещ се с голи охлюви!

Дребосъка скочи.

— Повтори! Повтори! Руфио повтори. Губи точки!

Всички изгубени момчета закрещяха едновременно.

— Хайде, Руфио! — викаха привържениците му. — Нанеси удар! Не му се давай!

Руфио направи последен опит.

— Жабешка мутра! По лицето ти камилски лайна…

— Частен учител по френски! — сряза го Питър. — Заместник-директор на училище! Началник на затвор! Счетоводител! Цирков импресарио! Полицейски…

— Лъжливо, ревящо, шпиониращо, любопитно супер-прасе! — изпищя Руфио.

Питър се изсмя.

— Лесно ти е да го кажеш, тъпа, проста, дебелашка торба със сдъвкана храна!

Това вече изправи изгубените момчета на крака.

— Бангеранг, Питър! — викаха те. — Питър е Бангеранг!

Сега беше ред на Руфио да е зашеметен. Самодоволството се беше изтрило от лицето му, заместено от истинско смайване, а и от болка.

— Ти… мъж такъв! — заскимтя той. — Глупав, глупав мъж!

Питър знаеше, че го държи в ръцете си. Пое дълбоко дъх.

— Некадърен адвокат либерал без капка ум в главата си, със златна кредитна карта и колан от кожа на алигатор, който си яде ноктите… като еуглена, която умира от завист към Пан!

Настъпи пълна тишина. Питър не сваляше очи от Руфио.

— Какво е еу-гле-на? — тихо попита Дребосъка.

— Безмозъчен едноклетъчен организъм — тържествуващо отвърна Питър.

Изгубените момчета нададоха възторжени викове. Заудряха чаши по масата, затропаха с крака и окончателно откачиха.

— Банинг! Банинг! Банинг! Бангеранг Банинг! — ревяха всички, включително поддръжниците на Руфио.

Питър се ухили, поддал се на възбудата на момента. Без да се замисля, загреба от чинията си шепа нищо.

— За капак, Руфио — изсъска той, за да привлече сведения поглед на противника си, — ми хрумна още нещо. Я ходи да посмучеш носа на някое мъртво куче!

И хвърли шепата нищо в лицето му. Изгубените момчета пак нададоха одобрителни крясъци. Нищото удари целта си и изведнъж по смуглото лице на Руфио се застичаха зелени и оранжеви зеленчуци. Питър го зяпна за миг, после погледна празната си ръка. „Я виж ти!“ Усмивката му моментално се върна — беше развеселен и учуден, защото видя нещо, което бе смятал за невъзможно.

Срещу него Руфио също бръкна в една чиния, взе шепа нищо и го хвърли в лицето на Питър. Потече гъст мазен сос заедно с вдигаща пара гарнитура и сладки картофи. Питър близна от соса и се усмихна още по-широко. Беше истинско! И много вкусно!

Огледа се наоколо и видя, че цялата маса е отрупана с храна, че всички чинии са препълнени. Смаян, доволен, обзет от някакво невъобразимо чувство на радост, Питър се настани удобно и започна лакомо да яде.

Кръглото лице на Дребосъка сияеше и той запляска с ръце.

— Ти го правиш! Ти го правиш!

Питър вдигна очи искрено озадачен.

— Какво правя?

— Забавляваш се с нас, Питър — тихо отвърна Джобчо.

Всички изгубени момчета се струпаха около него ликуващи — Асото, Сънливко, Не Питай, Бъчонко, Ключалко, Дребосъка и Джобчо най-отпред, с приветствено вдигнати ръце. Нададоха викове „Пан Мъжа“. Питър продължи да се храни. Никога не бе ял по-вкусна манджа. Едно момче отсреща му се усмихна и му показа хапчица. Питър се ухили и му показа друга хапка.

Менче прелиташе от масата до клоните на нивга-дървото и обратно, като писукаше на всеки, който нямаше нищо против да я слуша:

— Знаех си, че може, знаех си, че може!

Едно изгубено момче се нахрани и се оригна. После друго. И трето. Питър се облегна назад и се оригна така шумно, че те се заляха от смях, като веселието чак събори някои от местата им. Питър се смееше по-силно от всички. Беше забравил кой е и защо е тук. Беше забравил болките и мъката си. Забавляваше се твърде много, за да се тревожи за каквото и да било. Грабна една кълка на пуйка и се престори, че побягва с нея. Няколко изгубени, момчета закачливо се нахвърлиха върху него, за да го спрат. Питър се засили, сякаш щеше да прескача масата, и вдигна кълката високо във въздуха.

В този миг мрачният Руфио, който досега мълчаливо се бе мусил, побесня. Трудно му беше да се примири, че този „фалшив Пан“ играе и лудува все едно е един от тях. С яростен вой сграбчи два кокосови ореха и с всичка сила ги запрати срещу главата на Питър.

Питър така и никога не разбра какво точно се случи след това. Някой му извика предупредително. Той се завъртя, хвърли кълката и улови меча, хвърлен му от Асото — всичко това не отне повече от миг. После подскочи — грациозно, леко, сякаш цял живот бе привил само това. Мечът се превърна в естествено продължение на ръката му, острието изсвистя във въздуха и с един удар разряза и двата кокосови орехи наполовина. Парчетата паднаха точно в краката, му.

Изгубените момчета ахнаха, после настъпи тишина. Всички, Руфио включително, се взираха в Питър с искрено страхопочитание. Той остана неподвижен за миг — разкрачен, с меч в ръка, без да знае какво е направил или как го е направил. После пусна меча на земята и бавно седна да довърши вечерята си.

Менче-Звънче се рееше във въздуха над главите им с пламнало от радост лице.

— Какви времена! — шепнеше си тя. — Какви чудесни времена!

В очите й светеха сълзи.