Тери Брукс
Хук (20)

Хук хвърля добра топка

Докато нечестивецът Хук се бореше, така да се каже, с призраците от миналото си, Питър Банинг беше изправен пред някои неприятни истини за настоящето. На първо място сред тях се нареждаше засилващата се увереност на изгубените момчета, че той е — е, нали знаете кой, — а той не беше.

— Пази се — изсъска Руфио.

Стоеше срещу Питър на една поляна в основата на нивга-дървото с бдителност в тъмните си очи. Двамата размахваха мечове с различна степен на сигурност. Руфио изглеждаше така, сякаш се е родил със своя в ръката. А Питър като че ли не беше наясно кой е острият край.

— Бъди търпелив с мен — помоли той. Вече дишаше тежко. — Не забравяй, че съм начинаещ.

— Да, разбира се — изръмжа Руфио; — Видях ги ония кокосови орехи. Държа те под око, грознико.

Той приклекна — мургавите му крайници се свиха без усилие. Черните му очи бяха напрегнати, червените му щръкнали кичури приличаха на огнени нишки в черната му коса. Питър безуспешно се опитваше да му подражава. Помисли си, че идеята не е много добра. По-скоро ужасна. Както винаги, беше хрумване на Менче. Не стига, че тичаше, скачаше и го мятаха с прашка — на всичкото отгоре трябваше да се учи и на бой с мечове. Бой с мечове, за Бога! Какво знаеше той за боя с мечове? Едва успяваше да нареже печеното за неделния обяд!

Руфио мина в кръг отляво и направи финт. И Питър мина в кръг, защото не знаеше какво друго може да стори. „Руфио ще те научи — бе настоявала Менче. — Той е най-добрият. Може да ти покаже всички трикове. Може да ти помогне да си спомниш.“

Чудесно, само че след всичко това той щеше ли да оживее, за да му благодари?

Скупчени наоколо, изгубените момчета аплодираха — някои Питър, повечето Руфио. Снощи си беше за снощи, а и се забравяше бързо. Руфио все още си беше шефът.

Менче излетя от хладната сянка и кацна на върха на меча му.

— Помни какво ти казах — посъветва го тя. — Гърбът изправен, раменете отпуснати. Тръгни срещу него, не се страхувай. Можеш да се справиш с него така, както се справи с онези кокосови орехи.

Питър я погледна ядосано.

— Казах ти, че не знам как го направих! Беше просто рефлекс!

Мечът на Руфио се удари в неговия.

— Ето така, приятел — каза той и се усмихна. — Уно, дос, трес…

И острието му се стрелна като змия с изваден език. Питър чу, че се цепи плат, и усети течение. Погледна надолу и видя панталоните си свлечени около глезените. Изгубените момчета нададоха викове на неодобрение.

— Ще се оплача от тебе! — викаха те в един глас.

Руфио не им обърна внимание. Вдигна меча на Пан, отметна глава назад и изкукурига.

— Не можеш да летиш, не можеш да се биеш, а и наистина не можеш да кукуригаш, човече!

Джобчо се изстъпи напред. Увисналата му шапчица подскачаше.

— Това не е честно! Той не е направил нищо, с което да се гордее. Как тогава да кукурига?

Изгубените момчета се притекоха на помощ на Питър, като се развикаха одобрително. Руфио им хвърли кисел поглед, после се усмихна злобно.

— Добре тогава, кажете ми! Какво може да прави този дебелак?

Личицето на Джобчо се сви.

— Много работи — настоя той ентусиазирано. — Може да гълта огън! — Питър ужасено скри гърлото си с ръка. — Може да напише писмо или да нарисува рисунка! Може да играе на изгубени момчета и индианци! — Тъмните му очи се разшириха. — Знам аз! Може да отиде в града и да открадне куката на Хук!

Питър беше потресен, но одобрителният вой на изгубените момчета заглуши пъшкането му. Те се раздвижиха развълнувано, скупчиха се около него, тупаха го по гърба, опитваха се да стиснат ръката му и през цялото време викаха:

— Открадни я! Куката на Хук! Открадни куката на Хук!

Застанал отделно от другите, сигурен, че най-голямото му желание скоро ще се сбъдне, Руфио се ухили като котката от поговорките.

 

 

„Още една глупава идея — мрачно си помисли Питър. — Най-глупавата до този момент.“

Но ето — въпреки всичко той я беше приел, все едно че нищо й нямаше. Като че ли бе загубил всякакво чувство за мярка в живота си, като че ли правеше всичко, което му предлагаха, просто защото сякаш нямаше свои идеи. Преместването от действителния свят в Небивала земя го бе лишило от способността да мисли и действа като разумен човек. Как иначе можеше да си обясни експедицията си до пиратския град, за да открадне куката на Хук, и то само за да направи впечатление на група размъкнати изгубени момчета с мръсни личица, та те да повярват, че той е някой, който не е, и да му помогнат да спаси децата си от един лунатик?

Разбира се, нещата не бяха толкова прости, но Питър Банинг не бе в състояние да се задълбочава. Той бе възрастен човек, върнат в света на децата, където сънищата бяха истина, а приключенията — закон. Питър бе прекарал твърде много време потънал в нормите на правото и юридическия жаргон, който не изглеждаше много смислен на средния човек и беше измислен главно от хора, които са изживели детството си по най-бързия начин, за да могат по-скоро да пораснат. Питър не бе от тях, но бе прекарал толкова време с такива хора, че беше започнал да мисли като тях и бе забравил всичко за времето, когато е бил малко момче. Печеленето на пари и сключването на сделки бяха заменили строенето на замъци от пясък и въртележките. Печеленето на съдебни процеси бе заместило гледката на фойерверките на Четвърти юли. Той беше започнал да разглежда играта в съвсем различен контекст. Питър много отдавна не разбираше за какво всъщност си струва да се живее, а сега водеше жестока борба, за да оцелее след уроците, които щяха да му дадат това разбиране.

Така че тази сутрин, която щеше да се окаже най-важната в живота му на възрастен, той си мислеше единствено, че е глупак да позволява на няколко хлапета да го командват.

Четиримата пирати залитаха по изгнилите дървени пътеки на града. Трима от тях бяха изумително високи, а четвъртият бе по-нисък, но изглеждаше по-злобен. Лицето на единия беше скрито зад превръзка за око и рошава брада, а на другия — зад белези и шарена кърпа на главата. Най-ниският имаше толкова сбръчкано и сгърчено лице, че срещаните пирати само го поглеждаха бегло и после продължаваха по пътя си. Четиримата влачеха цял арсенал — кинжали и кремъклийки, пъхнати в коланите, ками и ножове, стърчащи от къде ли не.

Когато минаваха покрай една сладкарница, тримата по-едри пирати рязко се обърнаха и изпод гънките на жакета над колана надзърна познато лице.

— Захаросани сливи! — въздъхна Бъчонко, преди някаква ръка да го напъха обратно.

Защото тези пирати не бяха никакви пирати, разбира се, а Питър и неговите поддръжници сред изгубените момчета. Бъчонко й Джобчо бяха единият пират, Асото и Сънливко вторият, Ключалко и Не Питай третият, и Питър четвъртият. Дребосъка, който наистина си беше дребосък, остана у дома. Менче пътуваше в шапката на Питър и даваше нареждания.

— Насам! — настояваше тя. — Не, не това! Забавете крачка! Спрете! Ей там, по-далечко от онзи негодник! Внимавайте! Започвайте да ръмжите! Хайде, да чуя ръмжене!

Питър не се затрудняваше с ръмженето. Ако му се беше удала възможност, може би с удоволствие би ухапал някого.

Те се бяха промъкнали надолу по плажа и в града по задните улички, навлекли пиратските дрехи, и изглеждаха толкова едри и груби, че никой не искаше да се разправя с тях. Бяха потърсили някаква следа от Хук и установиха, че всички гравитираха към Пиратския площад и часовника на крокодила.

Сега вече наближаваха това място, люшкаха се, залитаха като пияници, докато се мъчеха да пазят равновесие един върху друг, и чуваха приветствени викове и крясъци. На площада се тълпяха десетки пирати. Щом стигнаха, Питър се покатери на една бъчва и любопитно надникна над морето от глави.

Не можеше да повярва на очите си! Пиратският площад бе превърнат в игрище за бейзбол!

Нямаше ги останките от безбройните нощни пиратски гуляи. Нямаше ги количките и щандовете с дрънкулки. Нямаше ги джебчиите и фокусниците (или поне не се виждаха). Всичко и всички бяха пометени, за да направят място за игрището. Начертали бяха прави бели черти към базите й към мястото на батера. За бази служеха сатенени възглавнички с къдрички, просто обсипани със скъпоценности. Дори огромният крокодил беше влязъл в употреба — служеше като табло за отбелязване на резултатите.

Но най-изумителни бяха играчите — цял отбор пирати, всички в бейзболни екипи от началото на века с големи букви на гърдите — ПИРАТИ. Носеха ръкавици и шапки. Някои имаха шпайкове, макар че повечето бяха предпочели да си останат с ботуши. Някои дори имаха пищови и ками, затъкнати в коланите.

С Джукс като кетчър Смий загряваше на маунда — тясна дълга могилка с надгробен камък отзад. Хук седеше в средата на трибуната до една апетитна кръчмарска девойка.

Докато Питър и изгубените момчета се взираха в тази гледка с широко отворени очи, един дребен съсухрен пират се промъкна на игрището, грабна отрупаната със скъпоценности възглавничка, която служеше за втора база, и побягна да се мушне в тълпата.

— Гледайте! — извика Смий от могилката. — Откраднаха втора база!

Едрият пират, който играеше ролята на главния съдия, измъкна кремъклийка и застреля крадеца на място. Втора база бе спасена и върната където трябва.

— Играйте! — изръмжа главният съдия.

Питър и изгубените момчета вече си пробиваха път към игрището. Щом стигнаха, зарязаха дегизировката и се промъкнаха под железните подпори и дъските на трибуната, като внимаваха да не ги забележат. Когато стигнаха почти точно под мястото на Хук, вдигнаха глави и надникнаха пред себе си.

Беше ред на Джек Банинг да удря. Той беше облечен в същата униформа като на пиратите и държеше дървен крак вместо бухалка. Бе пламнал от вълнение, усмихваше се в щастливо очакване. Уверено и нетърпеливо размаха дървения крак.

Питър понечи да се изправи на крака и щеше да изскочи право на игрището при сина си, ако Хук внезапно не бе извикал:

— Джек, Джек, моето момче, този мач е най-голямата компенсация. Той ще компенсира всички мачове, които татенцето ти е пропуснало. Старият Хук никога няма да пропуска твоите мачове.

Питър се сви, като чу Хук подигравателно да го нарича „татенцето“.

Джек стисна до мястото на батера и весело му помаха.

— Този удар е за вас, капитане!

— Одери й кожата! — извика му Хук и доволно се засмя. — Давай с бухалката, синко!

Питър не можеше да повярва на очите си. Нямаше как да не съзре другарството, което съществуваше между сина му и Хук. Нямаше как да се направи, че не вижда какво се чете по лицето на сина му — радост, вълнение, нетърпеливо очакване. Джек се забавляваше. Джек и Хук се забавляваха заедно!

Хук даде знак за приветствен вик и пиратите по трибуните започнаха да обръщат карти с груби рисунки — от едната страна лицето на Хук, от другата — на Джек.

— Джек! Джек! Джек е нашата надежда!

Пак обърнаха картите и образуваха огромен надпис: АХ ОТИДИ СИ У ДОМА ЕЙ ДЖЕК! Джек се приготви, стиснал здраво дървения крак в двете си ръце. Погледна объркано надписа и в очите му се прокрадна съмнение. Смий се сепна, обърна се, видя буквите и се затича към трибуните, като крещеше и размахваше ръце.

След един миг и няколко шамара редът на картите бе сменен и надписът сега гласеше: О ХАЙДЕ ДЖЕКИ ТИ СИ У ДОМА!

Смий стоеше на могилката и внимателно наблюдаваше момчето. Мачкаше в ръцете си надписаната топка на Джек. Момчето стъпи на мястото на батера, после се върна обратно. Почеса главата си и си оправи шапката. Всички пирати на игрището си почесаха главите и си оправиха шапките. Джек се изплю. И пиратите се изплюха. Джек стегна колана си. И пиратите стегнаха коланите си.

Джек пак застана на мястото на батера и вдигна дървения крак. Смий се изправи, готов да хвърли топката.

— Чакай, Смий! — изкрещя на боцмана си Хук. — Трябва ми ръкавица!

Той се обърна към жената до себе си, която предпазливо отви куката на капитана и я замени с ръкавица. Хук засия. Момичето от кръчмите постави куката на седалката до капитана.

На няколко сантиметра от лицето на Питър.

Изгубените момчета се ококориха. Никога не е имало такава прекрасна възможност! Бяха дошли да търсят начин да откраднат куката на Хук, а те направо им я поднасяха на тепсия! „Вземи я, Питър — правеха му знаци те, ръкомахаха буйно и развълнувано подскачаха. — Вземи я! Вземи я!“

Но Питър не ги слушаше. Изобщо не забелязваше куката пред себе си. Вниманието му бе приковано в сина му, застанал на мястото на батера с вдигнат дървен крак и със зачервено усмихнато лице.

Смий хвърли една лоша топка — високо и встрани. Джек изобщо не я погледна. Смий хвърли втора — този път ниско встрани. Джек не се подлъга. Беше стегнат, съсредоточен.

Смий отстъпи назад и хвърли.

Беше жестоко въртяно хвърляне!

„Не! — помисли си Питър в нелеп ужас. — Джек не може да улови такова въртяно хвърляне!“

Джек се напрегна, леко мръдна дървения крак и замахна. Улови скъпоценната си топка с широкия край на дървения крак и я изпрати високо в небето. Тя продължи да се издига — нагоре, надалече, извън игрището, извън Пиратския площад, извън града и накрая се изгуби от погледа. Никога бейзболна топка не е хвърляна толкова надалече!

Хук скочи с блеснали очи.

— Видяхте ли! — извика той. — Видяхте ли! О, моето момче! Справи се с въртяното хвърляне! Направи го! Джек, синко мой!

Той се спусна надолу от трибуната, хвърли ръкавицата си във въздуха и радостно закрещя. Джек тичаше около базите, скачаше и ръкомахаше, стискаше ръцете на всички пирати по пътя си. Хук го настигна, вдигна го на ръце и го завъртя. И двамата ликуваха. Появиха се няколко пирати с огромно буре, на което пишеше „Крокадин“ и имаше нарисуван ухилен крокодил, и изляха съдържанието му върху Джек. Целият град бурно аплодираше.

Хук качи Джек на раменете си, завъртя го и поведе цялото шествие играчи и запалянковци към подготвеното тържество.

Питър стоеше изумен под трибуната, с една-единствена, ужасна мисъл в главата си. „Той толкова се забавлява! Никога не съм го виждал да се забавлява толкова.“

После се обърна и се запрепъва нанякъде, забравил какво го е довело тук, забравил какво трябваше да направи. Изгубените момчета учудено гледаха след него. Какво му ставаше? Какво правеше той?

Накрая разбраха, че наистина няма да се върне, че наистина е загубил интерес да търси за какво да кукурига. Спогледаха се отвратени и разочаровани и също си тръгнаха.