Тери Брукс
Хук (21)

Тържеството за добре дошъл

Питър не знаеше как се е върнал в лагера. Острият поглед и силната памет сигурно биха му помогнали, но той ги нямаше, така че вероятно само късметът го доведе. Тича по целия път и изгубените момчета изобщо не успяха да го настигнат. Мислеше, че е оставил и Менче с тях, защото нито я чу, нито я видя по време на бягството си. Преследван от демони, които познаваше прекалено добре, той бягаше по виещите се пътеки на острова, без да мисли за своята безопасност, без да мисли колко отвисоко скача, обзет от горчиво отчаяние. Накъдето и да се обърнеше, виждаше Джек и Хук — в сенчестите горски ниши, в огледалната повърхност на езерцето, в облаците, които спокойно се носеха в небето.

„Изгубих го — само това си повтаряше. — Изгубих го.“

Не можеше да понесе мисълта, какво е станало с Маги, какво е направил Хук с нея. Това беше най-страшният родителски кошмар — децата са попаднали под някакво ужасно влияние, добиват лоши навици, подмамени са към живот, който непременно ще ги доведе до лош край. Питър яростно се ругаеше, обвиняваше се жестоко, сипваше сол в раните си. Знаеше, че се е провалил, че Хук е спечелил, че е загубил битката за Джек и Маги. Колко страшна беше истината — за първи път видя, че нещата можеха да бъдат съвсем различни. Нищо такова нямаше да се случи, ако бе прекарвал малко повече време с децата, ако им бе обръщал малко повече внимание, ако бе полагал усилия да е с тях, когато имат нужда от него, Джек и Маги бяха при Хук, защото Питър твърде много пъти бе предпочитал да не бъде с тях.

Това, разбира се, не беше рационално мислене. Но пък Питър Банинг беше в крайно нерационално състояние — родител, лишен от бронята на родителската отговорност, възрастен, лишен от детските си спомени, авторитетна фигура, която нямаше почти никакъв контрол над себе си.

Мина по въжения мост от острова на атола, където нивга-дървото се издигаше право и високо на фона на синия океан, и продължи да беснее срещу съдбата и обстоятелствата, срещу пропуснатите шансове и погрешните решения, срещу земята, небето и Хук. Не съзнаваше къде се намира. Препъваше се и със закъсняла надежда си мислеше за обещанията на Менче, за пълните с копнеж погледи на изгубените момчета, за мечтите да спаси децата си, които толкова му бяха убягвали. Залиташе като в мъгла, мърмореше си думи, които звучаха кухо и плоско. Разперваше ръце, сякаш бяха криле, и подскачаше в напразно усилие да полети, после приклякаше, за да парира и да напада с въображаем меч. Препъваше се напред-назад, наляво и надясно, насам-натам, изпаднал в лудост, която го затваряше в себе си със същата сигурност, с която прозорците и вратите с резета затварят празна къща. Сълзи бликнаха от очите му и потекоха по бузите му, а горчивият вкус в устата му го задушаваше. Едва дишаше.

А после изведнъж…

ТУП!

Нещо твърдо го удари право по главата. Той се просна с разперени ръце и крака и с олекнало тяло. Полежа неподвижно, зашеметен и уплашен, в полусъзнание, свит в себе си, скрил се от болките на света.

Когато най-сетне отвори очи, видя, че лежи на брега на езерцето до нивга-дървото. Пое дълбоко дъх, за да си проясни ума, след това коленичи и се наведе да наплиска лицето си. Остана на колене, вперил поглед във водата пред себе си. Там се виждаше лицето на момче. Беше може би четиринадесетгодишно, имаше буйна руса коса и палавост в очите. Момчето му се стори познато.

Не беше Джек, но много приличаше на него.

„Джек! Джек! Джек!“

Някъде в далечината пиратите скандираха името на сина му, не спираха.

Той протегна ръка и докосна отражението в езерото, погали лицето на момчето. Водата се раздвижи и образът се разкриви.

Питър затаи дъх. Това беше неговото лице.

„Джек! Джек! Джек!“

Под лицето, на дъното на езерото, видя нещо кръгло и твърдо. Бръкна внимателно и го извади. Беше надписаната бейзболна топка на Джек — онази, която синът му хвърли от Пиратския площад.

Разбра. Именно бейзболната топка, паднала от небето, го беше ударила.

Бейзболната топка на Джек.

Някак си намерила пътя до него.

Беше дребно нещо наистина — обстоятелство без значение, биха казали някои. Но Питър Банинг държеше тази топка високо в ръката си, сякаш беше трофей, и в него оживя нещо първично, нещо толкова диво, че той нито го разбираше, нито можеше да го спре. Отметна глава и изкрещя. Само че не се чу крясък, а кукуригане — толкова силно и предизвикателно, колкото кукуригането на Руфио.

Питър скочи на крака, възбуден от звука, и заотстъпва от езерцето, докато опря гръб в нивга-дървото. Някакъв глас шепнеше: „Тук! Тук!“ Той се обърна и се помъчи да види кой говори. На клонестото старо дърво се беше опряла сянка, готова да побегне. Питър помръдна. И сянката помръдна.

Тогава разбра, че това е неговата сянка.

Погледна към топката на Джек и с ъгълчето на окото си видя сянката си да се движи, да му прави знаци, да го вика нетърпеливо. Гласът пак се обади: „Тук!“

Питър бързо вдигна глава и сянката замръзна. Питър я огледа и видя, че краката й са залепени за неговите.

Вдигна крак. И сянката му направи същото. Много хубаво!

Опипа главата си — там, където го беше ударила топката — и направи крачка напред. Този път сянката не го последва, а се втурна напред, замаха му нетърпеливо, извика му да побърза. „Хайде, Питър, хайде!“ Той се подчини, без да си прави труда да се чуди на каквото и да било, освен къде отиват. Сянката му посочи чвореста дупка. Питър отмести кичурите лиани и треви и видя върху дървото очертанията на лице, огряно от яркото слънце. Образът бе дълбоко издълбан в светлата кора — очи, нос и уста, отворена широко, сякаш момчето…

Кукуригаше.

Имаше и още. По равната повърхност на дънера бяха издълбани имена — имена извън времето и спомена, имена от миналото, което той смяташе, че е изгубил завинаги. СВИРЧО. КЪДРАВИЯ. ПЕРЦЕТО. НИБЗ. ДЖОН. МАЙКЪЛ.

Забравени толкова отдавна. Питър погали с пръст кората на дървото и почувства позната грапавина. Забравил бе, когато изгуби миналото си. Забравил бе, когато порасна.

— Свирчо — прошепна той. — Уенди…

Тогава чворестата дупка се разтвори пред него — беше врата и водеше нанякъде. Питър се поколеба само за миг, после пропълзя вътре. Зад вратата имаше кухина. Беше тъмно й входът бе тесен, но той продължаваше по-нататък, защото някак си знаеше, че останалата част от забравеното, останалата част от него го чака вътре.

На половината път заседна като тапа в бутилка. Хвана се с ръце за страничните стени на дупката и се напрегна. Изведнъж изскочи навътре, претърколи се презглава в мрака и се приземи на четири крака.

Зад него чворестата дупка се затвори. Питър протегна ръце. Опита се да намери нещо устойчиво, за което да се хване.

После блесна светлинка — приближаваше се в тъмнината и ставаше все по-ярка. Внезапно се появи Менче-Звънче, мъничка и сияйна. Увисна във въздуха пред него. Вече не беше облечена с дрехите си на фея, а с дълга рокля от дантела и сатен, от панделки и коприна, в цветове, които блещукаха като изгреви, залези и дъждовни дъги след гръмотевични бури.

— Чаках те, Питър — проговори тя.

Питър се взираше в нея.

— Е, няма ли да кажеш нещо?

Той преглътна.

— Много си… хубава, Менче.

— Хубава?

— Красива.

Тя се изчерви, поклони се по нейния си начин, като фея, после се изправи и приглади воланите на роклята си.

— Харесва ли ти? — попита и направи бавен пирует.

Той се ухили като тромаво момче и кимна.

— Много. — Пристъпи напред и се наведе към нея. — Какъв е поводът, Менче?

Тя отвърна на усмивката му.

— Ти си поводът. Ти си дойде вкъщи, глупаво магаре такова.

Объркан, Питър колебливо опипа цицината на главата си.

— Вкъщи ли? — повтори той несигурно.

Тя започна да става по-ярка, светлинката и се засилваше на вълни, осветяваше мрака около тях, прогонваше сенките в най-далечните ъгли, докато накрая се виждаше всичко.

Питър се огледа учудено. Стоеше в подземната стая, издълбана под дънера и корените на нивга-дървото. В единия край имаше огромна камина, почерняла и студена, а в другия останки от люлеещ се стол и голямо легло-люлка. В средата на стаята стърчеше нещо като издутина на дървото — сигурно някога е служела за маса. Всичко бе обгорено от опустошителен огън и на пода, вероятно някога пометен и чист, сега растяха най-различни гъби.

„Аз познавам това място!“ — развълнувано си помисли Питър.

— Какво се е случило тук? — попита той Менче, докато се навеждаше и опипваше разрушенията.

— Хук се е случил — отвърна тя.

— Хук?

— Да, Питър. Хук го изгори, когато ти не се върна.

В очите на Питър блесна пламъче, както се ровеше в куп боклуци, захвърлени в един далечен ъгъл. Нежно, почти благоговейно заизважда отломките от това, което някога сигурно е било детска къщичка за игра — дървени стени, покрив от трева.

Ръцете му трепереха.

— Уенди — прошепна той. — Това е… Това е къщичката на Уенди. Свирчо и Нибз й я построиха. Имаше въображаеми рози за украса и й сложихме шапката на Джон за комин.

Той смаяно ахна.

— Менче, аз си спомням! — Завъртя се наоколо. — Това е домът ни под земята. — Изтича до останките от люлеещия се стол. — Уенди седеше на този стол и ни разказваше приказки — само че той не беше тук, а ей там! Ние се връщахме от приключения, а тя седеше и ни кърпеше чорапите. Спеше ето тук. Менче, Менче, твоето жилище също беше тук — точно тук! А кошчето на малкия Майкъл беше там! А пък Джон спеше тук!

Той вече тичаше наоколо, сочеше едно място, после друго, думите му се лееха като поток. Менче-Звънче го гледаше задъхана. На лицето й бе изписан възторг, в очите й се четеше обожание.

Питър спря и зърна още нещо сред развалините. Коленичи, изтръска пепелта и пръстта и извади старо, полуизгоряло мече с едно око.

— Мечо, моят Мечо — прошепна той. Вдигна очи и като че ли се загледа някъде много далече. — Мечо ми правеше компания в количката. Майка ми… — Преглътна. — Спомням си майка ми…

Менче се стрелна напред, светлинната й припламна. Закръжи край ухото му.

— Какво за майка ти, Питър? Какво си спомняш? Кажи ми!

Питър притискаше Мечо към гърдите си и бавно клатеше глава.

— Спомням си… майка ми… и баща ми… как ме гледат и си говорят как ще порасна и ще уча в най-добрите училища…

Думите събудиха стари, забравени спомени и те оживяха, ярки и ясни.

Той лежеше в количката си — просто едно бебе, сгушено под сините си одеялца — и гледаше нагоре към небето, към облаците, към летящите птици.

„… можеш да бъдеш сигурен, наистина най-добрите училища — чуваше майка си да говори с упоритост в гласа си. — Първо Уайтхол, после Оксфорд. Разбира се, след дипломирането ще се подготви за съдия, после може би един мандат в парламента…“

— Нищо повече от това, което всички възрастни искат за децата си — тържествено го осведоми Менче. Нежното й гласче звънтеше като камбанка в ухото му.

— Да, обаче това така ме уплаши… — каза Питър. — Не исках да порасна… и някой ден да умра.

Бебето бясно се замята в количката и спирачките й се освободиха. Тя полетя по алеята, набра скорост и се понесе към езерцето. Майката на Питър хукна след нея, помъчи се да я настигне. На брега на езерцето количката внезапно спря невредима.

Но беше празна. Бебето го нямаше.

После настъпи нощта. От облачното небе се лееше дъжд. Трещяха гръмотевици и светкавици. На един остров в средата на езерцето лежеше бебето, мокро до кости и разплакано. Появи се мъничка светлинка и се превърна в Менче-Звънче. Тя го погледна, после взе едно листо, за да скрие лицето му от дъжда. Гукаше му и му шепнеше, докато го успокои. Бебето избъбри нещо и тя му отговори. После го посипа с прашец от крилцата на феите, хвана го за ръчичката и двамата полетяха в нощта.

— Доведох те тук, в Небивала земя — прошепна Менче.

После Питър беше на три години и летеше обратно към „Кенсингтън Гардънс“. Беше тъмна нощ, луната и звездите бяха бледи и далечни. Долетя до един прозорец на третия етаж и се опита да го отвори. Но прозорецът беше залостен. Момчето объркано го гледаше. Очите му се изпълниха с отчаяние, когато видя, че майка му спи, прегърнала нежно друго дете.

— Тя ме беше забравила — тихо каза Питър. — Беше си намерила… някой друг.

После беше дванадесетгодишен и смело влетя през прозореца на детската стая на номер 14 на „Кенсингтън Гардънс“ — десетина години след началото на века. Къщата на Дарлингови беше тъмна и тиха. В детската стая ги нямаше сегашните мебели, с изключение на няколко играчки, които изглеждаха по-нови и по-шарени. След като завари собствения си прозорец затворен, си беше намерил други прозорци, които да посещава. Беше гонил глупавата си, упорита сянка през този прозорец няколко пъти, докато накрая Нана я хвана, а мисис Дарлинг я заключи в едно чекмедже на писалището. Той дойде да я търси, намери я и не можа да си я закачи. Бореха се в тъмнината. Той се опита да я залепи със сапун и като не успя, избухна в сълзи и събуди спящото момиченце…

— Момче, защо плачеш? — попита го тя.

Поклониха се един на друг и той я попита:

— Как се казваш?

— Уенди Мойра Анджела Дарлинг. А ти?

— Питър Пан.

Очите на Питър бяха широко отворени. Дишаше учестено. Колко пъти се беше връщал при нея след това? Винаги през пролетта, за да пристигне тя в Небивала земя за пролетното чистене, за да я отведе още веднъж…

Видя я как расте и се превръща в жена, как напуска детството, докато той продължаваше да забравя лесно и да не се променя. Тринадесет, петнадесет, седемнадесет…

И после един ден забрави да отиде да я доведе и не се появи много години. Когато най-сетне отиде, когато най-сетне си спомни, намери я в детската стая до огъня — лицето й бе потънало в сенките, стаята пак беше преобразена…

— Здравей, Уенди — поздрави я той.

— Здравей, Питър — отвърна тя. Замълча. — Знаеш, че не мога да дойда с тебе. Забравила съм да летя. Отдавна пораснах.

— Не, не! Ти ми обеща, че няма да пораснеш!

Но тя беше пораснала, разбира се, въпреки обещанието си, защото в света извън Небивала земя човек винаги пораства. Така че Питър се сприятели с дъщеря й Джейн и много години ходеха заедно в Небивала земя.

Но Джейн също порасна и един ден Питър дойде в детската стая у Дарлингови и откри, че Уенди е баба, а в леглото й спеше дъщерята на Джейн. Питър, винаги готов за приключения, се втурна към леглото да види спящото дете и се озова лице в лице с Мойра. Нещо в начина, по който усмивката на устните й скриваше целувките им, очарова Питър и на него вече не му се искаше да си тръгва. Всеки път, когато се опитваше да си тръгне, нещо го връщаше. Десет пъти изтичваше до прозореца и понечваше да полети. Менче му махаше отвън — нямаше търпение да се запъти към други прозорци, да изгаси звездите в други небеса. Но всеки път той се колебаеше и се връщаше да погледне Мойра още веднъж.

После се появи Уенди, втурна се през вратата на детската стая, решила да го задържи за миг — толкова й се искаше да го види. Но тази нощ нямаше нужда да задържат Питър. Притегляше го това, което видя в лицето на Мойра. Беше хванат в мрежа, от която дори и той не можеше да избяга.

— Ще й дам една целувка — каза той накрая.

Но Уенди не му позволи.

— Не, Питър. Никакви копчета и никакви напръстници за нея. Мойра е моя внучка и няма да го понеса, ако видя и нейното сърце да се разбива, когато разбере, че не може да те задържи — както разбрах аз някога.

Тогава тя заплака, спомни си какво би могло да бъде, но не беше. Питър седна до спящата Мойра. Пръстите му си играеха с един напръстник. Но в последната минута промени решението си — причините за това ще останат завинаги неясни. Запленен от момиченцето, той се наведе да го целуне по устните, както бе виждал други да се целуват, и когато устните им се докоснаха, той изпусна напръстника.

Не видя как прозорецът внезапно се затвори — сякаш бе повял ветрец. Не чу щракането на ключалките. Не забеляза ужаса по лицето на Менче, която надничаше през стъклото…

— Мислех, че ме разделят от теб завинаги — прошепна тя, спомняйки си заедно с него.

После Питър беше на училище, със сако, вратовръзка и лъснати обувки, с подстригана и сресана коса, чист и спретнат. Седеше на чин с други деца и през отворените прозорци гледаше навън в есенния следобед, в пожълтелите листа. Учителката се приближи до него, усмихна се и каза:

— Питър? Къде отлетя?

Тя затвори прозореца и това го стресна. Той отговори:

— Не си спомням…

Спомените избледняха. Той стоеше и се взираше в пространството. Менче сега кръжеше около носа му — мъничка светлинка в мрака.

— О, Питър — каза тя с разтревожено гласче. — Сега разбирам защо ти е толкова трудно да намериш щастлива мисъл. Имаш толкова много тъжни мисли.

Питър не й отговори, изумен от истините, които бе от крил в паметта си. Той действително беше този, за кого то го мислеха. Той действително беше това момче. Менче и изгубените момчета бяха прави.

Той беше Питър Пан.

Изстена и плъзна поглед по развалините от детството си, по опустошението на това, което толкова бе обича, някога. Но жестоката истина беше, че и двата му живота бяха погубени — и в този свят, и в другия. Вината беше негова — той се бе отказал от всички щастливи мисли много отдавна. Беше ги оставил да му убегнат.

Почти без да мисли, подхвърли Мечо във въздуха. Мечо се издигна, но падането му се забави и после спря. Питър гледаше как мечето му замръзва в мрака. Впери поглед в единственото му останало око. Бавно вдигна ръце.

— Само почакай — прошепна той. — Ще те хвана, Мечо. Ще те хвана.

Пухкавото старо мече падаше към него, но когато протегна ръце и го хвана, видя, че държи не Мечо, а Джек — със светнали очи и усмихнат, четиригодишен.

— Джек! Джек! — извика той на сина си.

— Подхвърли ме, татко! Искам да полетя! — извика друг познат глас.

— Маги! Миличка!

Взе и дъщеря си в ръцете си, притисна ги и двамата и бързо ги завъртя. Смееха се и викаха от радост. Появи се и Мойра. Тя ги прегърна, обви кръста му с ръка и той усети нежния мирис на кожата й. Той ги прегръщаше и ги целуваше. И те го прегръщаха и го целуваха.

— Да! — щастливо извика той. — Моето семейство — Джек, Маги, Мойра! Толкова много ви обичам! Обичам да съм с вас, да съм близо до вас. О, толкова съм щастлив! Да, Менче! Менче, това е моето семейство, моето чудесно, невероятно семейство. Те се върнаха! Те са…

Очите му се отвориха беше ги затворил, за да задържи прекрасното видение — и той се огледа объркан. Висеше във въздуха, на петнадесет стъпки от земята. Обзе го паника. Размаха ръце и започна да пада.

— Не, Питър! — изпищя Менче и мина под него, за да го задържи с ръце. — Това е твоята щастлива мисъл! Не я изгубвай!

Той продължаваше да пада, трескаво се опитваше да си възвърне самообладанието и викаше:

— Как? Какво?

— Тя е твоя завинаги! — изпищя Менче. — Задръж тази мисъл!

Питър стисна очи, напрегна тяло и върна представата за Джек, Маги, Мойра и самия себе си — отново се въртяха и се смееха весело, — за топлината и дълбочината на чувството, което му даваше семейството му, за обичта им…

Усети, че падането му се забавя, после спира. Отвори очи. Пак се издигаше.

— Да! — прошепна Менче, изведнъж изникнала пред очите му. — Да, Питър Пан!

— Направих го! — каза Питър и продължи да се издига, обзет от чувства, които не би могъл да опише. — Погледни ме! Погледни ме, Менче!

Рязко се извъртя и полетя встрани към стената. После се издигаше и спускаше, нагоре и надолу. Възрастният в него се изпари като призрак при идването на зората, а заспалото дете се събуди. Всички наслоявания от годините, в които се бе мъчил да разбере какво е изгубил, изчезнаха. Като се премяташе във въздуха, той отново прегърна мечтите, които бяха принадлежали на Питър Пан.

— Менче, аз мога да летя! — изкрещя Питър. — Наистина мога да летя!

— Тогава последвай ме и всичко ще бъде наред! — възторжено извика Менче-Звънче. — Обичам те!

И те излетяха от кухината в дънера на нивга-дървото.