Тери Брукс
Хук (22)

Прашецът от крилцата на феите

О, прекрасен бе мигът, в който Питър излетя от нивга-дървото. Вече не страдаше от земните ограничения, възвърнал бе самоличността си, отново бе намерил детството си.

Менче-Звънче го водеше и той се издигаше в мрака, набираше скорост и увереност, възторгът му бе толкова огромен, че имаше чувството, че ще се пръсне. Изскочиха през една цепнатина в гигантския дънер — момче и фея — и се завъртаха насам-натам, стрелкаха се между старите клони като светулки в нощта. Кръжаха между листата, завихряха се като пумпали и шумоляха като книжни въртележки. Мяркаха се дървени къщички. Птици политаха с див крясък.

„О, погледнете! Питър Пан се е върнал!“

Той се издигна над върха на нивга-дървото, нагоре към облаците. Заливаше се в радостен смях. Беше преобразен, превърнал се бе в същността на духа, който живее във всички нас, в тази искра на детството, която толкова често изгубваме, когато пораснем. Тя запламтя в него като буен огън и той вече не можеше да се сдържа. Отметна глава назад, протегна шия и изкукурига.

— Да, Питър, да! — чу да крещи Менче. — О, добре дошъл у дома, Питър Пан!

Полетяха заедно към облаците, подражаваха си във всяко безразсъдство, носеха се като лебеди и се гмуркаха с главата надолу, издигаха се, спускаха се, надбягваха се със сенките и слънчевите лъчи, играеха на гоненица и криеница. Когато се измориха, когато попремина първоначалният възторг, че отново летят заедно, те се излегнаха върху един облак, носен от вятъра.

Чак тогава Питър се погледна и се изуми. Вече не беше дебелият стар Питър Банинг. Беше по-младо и по-леко негово подобие. По някакъв начин бяха изчезнали килограми, бяха се появили мускули. Изглеждаше с години по-млад, по-строен и по-здрав. Отметна глава назад и се разсмя на това невероятно чудо.

— О, колко съм хитър! — възкликна той, дързостта на момченцето бе победила задръжките на възрастния.

После пак скочи на крака и се гмурна през облаците към зеленината на нивга-дървото. Спускаше се все по-бързо надолу, а в очите му светеше палаво пламъче. Менче го настигна дръзка и нетърпелива като него. Тя видя пламъчето и инстинктивно почувства какво ще последва.

„Къде са? — питаше се той, докато оглеждаше скалния стълб и нивга-дървото на върха му. — Къде са изгубените момчета?“

Намери ги събрани в лятото, скупчени около Руфио. Руфио чертаеше по земята с пръчка — обясняваше плана за нападението срещу Хук и пиратите.

Питър връхлетя като ураган, завъртя се над главите им, след него се посипа вихрушка от есенни листа. Джобчо, най-отзад в тълпата, пръв погледна нагоре и широката му шапка се килна. Очите му се отвориха широко, като видя Питър, след това се просна по гръб.

— Той е! — ахна момчето и задърпа дрехите на стоящите най-близо до него. — Наистина е той!

Питър се засмя и пак се завъртя наоколо. Менче летеше след него. После отново прехвърча над тях и изкряска тържествуващо. Сега нагоре погледнаха и други изгубени момчета, после зяпнаха и скочиха на крака. Ключалко и Дребосъка радостно пищяха и махаха с ръце. Руфио, забелязал проявяваното невнимание към бойния му план, стана, за да разбере каква е причината.

Питър се спусна над морето от глави, извади камата на едно изгубено момче от ножницата й и с един удар сряза колана на Руфио. Панталоните се свлякоха около глезените му. Изгубените момчета нададоха приветствени викове и закрещяха след Питър. Накрая Питър се върна още един път, загреба в шепи вода от езерцето и я изсипа право върху учуденото лице на Руфио.

Приземи се сред тях и доволно прие поздравленията им под формата на вдигнати юмруци, потупвания по гърба и всякакви крясъци. Пан бе отново тук! Питър Пан се беше върнал! Сега всички бяха на негова страна и в този момент биха го последвали навсякъде.

Руфио осъзна истинността на нещата и лицето му помръкна. Почти забравен от другите, той вдигна панталоните си и се заизкачва по въжената стълба на нивга-дървото. Хлътна в къщата си, после се появи отново, размахал меча на Пан. Върна се по възлесто въже. Очите му блестяха силно, а от острието на меча отскачаха отблясъци от светлината на слънцето.

Питър, качил Дребосъка на раменете си, взел Джобчо в ръце и заобиколен от възторжени изгубени момчета, не го забелязваше. Чак когато Руфио слезе на земята и изкукурига пронизително, всички се обърнаха и го видяха да се нахвърля върху Питър с високо вдигнат меч.

Изгубените момчета се разбягаха ужасени. Питър сложи Джобчо и Дребосъка на земята.

— Защитавай се, Питър Пан! — извика Асото и побягна.

Но беше твърде късно за защита. Руфио вече беше скочил върху Питър, който се приведе, преди да полети.

Руфио се свлече на колене и сълзи обляха лицето му с цвят на кафе. Косата му с червените кичури беше разрошена, в очите му се четеше страдание.

— Ти си той — призна, като дишаше тежко. — Ти си Пан. — Подаде му меча, хванал го за острието. — Това е твое. Вземи го, хитрецо. Ти можеш да се биеш, можеш да летиш, можеш да…

Гласът му изневери. Той преглътна мъчително. По лицето му се четеше разочарование, малко яд, но и възхищение. Питър взе меча, отдалечи се и нарисува една черта на земята. Питър и изгубените момчета застанаха от едната й страна. Руфио остана сам от другата.

Руфио се изправи и прекоси чертата. Някогашното момче и бъдещият мъж се спогледаха с лека усмивка и се прегърнаха.

Около тях изгубените момчета заръкопляскаха.

 

 

Тази вечер имаше голямо тържество в чест на Питър Пан. Изгубените момчета се боядисаха в най-крещящите цветове, облякоха най-хубавите си дрехи, ядоха до пръсване от всичките си любими яденета, а после играха индиански танци пред лагерни огньове, които осветяваха притъмнялото небе. Викаха и скачаха около огньовете, вдигаха ръце и яростно размахваха оръжията си, пееха песни на истински и измислени езици. Питър беше центърът на вниманието. Правеше демонстрации на всички видове скокове и летеше толкова дръзко, че пречупваше крайчетата на клоните. Всяка нова каскада водеше към друга и колкото по-смела беше, толкова по-силни бяха исканията за още една, още по-смела. Питър се смееше, шегуваше се, играеше с всички и с всеки. Отново се връщаха радостта и чудото на неговото детство, разпокъсалите му спомени се сглобяваха в зашеметяващ калейдоскоп.

И само като си помислиш, че някога се бе отказал от това! Само като си помислиш, че нещо е могло да го убеди да се откаже!

Толкова голям бе възторгът му от преоткритото момче, толкова пълно бе щастието от отдалечаването на възрастния, че за известно време се отдаде на мига и за малко позабрави останалата част от живота си и любимите си същества.

Най-сетне утрото наближи, луните на Небивала земя се отправиха на запад, за да си починат, а звездите избледняха в постепенното изсветляване на небето на изток. Чак тогава Питър забеляза, че Менче я няма. Отначало беше с него, веселеше се заедно с останалите, но по едно време изчезна безследно.

Питър полетя нагоре в нивга-дървото, като я викаше по име. Помисли се, ме може би е решила да играе на криеница. Стигна до върха на старото дърво, после надолу, обиколи го от всички страни, но не я намери.

Накрая стигна до покритото с лиани будилниче, което беше нейният дом. Повика я, но нямаше отговор. Долу изгубените момчета продължаваха да танцуват, виковете им се издигаха нагоре към дълбоката тишина в клоните на нивга-дървото. Питър кацна на дървото, наведе се към къщичката на Менче и надникна вътре.

Менче-Звънче седеше с гръб към него, подпряла глава с ръцете си, и раменете й се тресяха. Питър се намръщи объркан. Изведнъж разбра, че тя плаче.

— Менче? Менче, ти ли си? — попита разтревожен.

Нямаше отговор. Стаята бе претъпкана със странни неща. Отворено мъжко портмоне служеше за скрин, макара конци за столче, ключове за закачалки, а няколко дребни монети за украшения. На стената като семеен портрет висеше шофьорска книжка.

Повечето вещи принадлежаха на Питър, разбира се, но малкото момче, в което се беше превърнал, не можа да ги познае.

— Менче? — повтори той, този път по-настоятелно. — Какво има? Да не си се ударила?

Плачът спря.

— Не. Просто в окото ми попадна прашец от крилцата на феите. Това е всичко.

— Аз ще го извадя — предложи той и извади камата си.

Менче поклати глава все още с гръб към него.

— Тъжна ли си, Менче? — попита я той.

— Не. Върви си, моля те.

Питър се оживи.

— Искаш ли светулка? Или коланче от роса? Сетих се! Ти си болна! Трябва ти термометър. Един термометър ще те излекува.

— Не, нищо ми няма.

Питър не я слушаше.

— Точно така Нибз излекува Уенди, когато Свирчо я застреля — за това не заслужаваш благодарности. Нибз й сложи термометъра в устата и тя оздравя. Не помниш ли?

Менче спря да плаче и кимна.

— А ти помниш ли, когато говори с гласа на Хук и спаси онази голяма грозна Тигрова лилия, и после сключи мир с индианците?

— О, разбира се, че помня — изпъчи се Питър. — „Ахой, дръвници! — каза той, като чудесно имитираше гласа на Хук. — Пуснете я! Да, развържете я и я пуснете! Веднага, чувате ли, иначе ще забия куката си във вас!“ — Той весело се засмя. — Страшни приключения имахме, нали, Менче?

Менче вдигна разрошената си коса. Без да се обръща, го попита колебливо:

— Питър, помниш ли последното си приключение? Онова… да спасиш децата си?

Питър объркано примигна, после каза:

— Нима Питър Пан има деца?

Менче притихна.

— Я ми отговори: защо си в Небивала земя?

Той пак се разсмя.

— Това е лесен въпрос. За да бъда изгубено момче и никога да не порасна. За да се бия с пирати и да гася звезди. Задай ми друг въпрос. Хайде, тази игра ми харесва.

— О, Питър — прошепна тя.

Стана и се изправи пред него.

Светлинката й запламтя толкова ярко, че Питър бе принуден да се отдръпне от вратата на будилника-къщичка и да заслони очи. Сянката му внезапно побягна, стресната от това, което бе видяла. Къщичката на Менче започна да се разпада. Питър ахна и широко отвори очи. Светлинката ставаше по-голяма, по-сияйна — сякаш, от небето бе паднало парченце от слънцето.

Изведнъж отново се превърна в Менче, но вече не мъничка, а голяма колкото него, останките от дома й едва се крепяха на главата и раменете й.

Усмивката й беше прекрасна.

— Това е единственото желание, което съм си пожелавала — каза тя.

Питър се взираше в нея. Беше толкова… голяма. Беше с дълга дантелена рокля, която се вееше на вятъра. Очите й блестяха, а в косите й сякаш грееха мънички звездички. Стоеше си там, без да помръдва, но му причиняваше нещо, което той не разбираше.

Опита се да заговори, но тя бързо сложи пръст на устните му, за да го спре.

После пристъпи още по-близо, прегърна го и долепи лице до неговото.

Питър, в този момент само едно момче, я гледаше озадачен.

— Какво правиш?

Менче долепи нос до неговия.

— Ще ти дам целувка.

Питър се ухили и подаде шепа, за да я вземе. Защото в неговото детство целувките бяха копчета и напръстници и той очакваше точно това.

Но Менче затвори шепата му с ръка, притисна се до него, сложи устни върху неговите и му даде истинска целувка.

После пак отстъпи назад.

— О, Питър. Не бих те чувствала по този начин, ако не ме обичаше и ти. Обичаш ме, нали? Разбираш ли, това е твърде голямо чувство, за да си го чувствам сама. То е най-голямото чувство, което някога съм изпитвала. А сега за пръв път съм достатъчно голяма, за да го изразя.

Тя пак се приближи и го целуна. Питър стоеше неподвижен. Целувката му харесваше, макар и да не знаеше защо. Искаше да сподели най-голямото й чувство, защото то беше и негово по някакъв начин. Но когато устните й го докоснаха, той видя цветето в косите й.

То му напомни за някой друг.

То му напомни за…

— Маги — прошепна той и се дръпна. — Джек. Мойра.

У него започнаха да се разместват време и пространство, спомени и мечти и момчето и мъжът съгласуваха позициите си — момчето върна нещо от това, което бе отнело, мъжът прие каквото му предложиха, без да чувства потребност да пита за повече.

— Моля те! — прошепна Менче и се опита отново да го привлече към себе си. — Моля те, Питър. Не разваляй всичко.

Но беше твърде късно. Магията бе изчезнала. Това се виждаше в очите на Питър, по лицето му, в бръчиците в ъгълчетата на устните му.

— Менче — заговори той, сложил ръце на раменете й, за да не загубят допир, — ти си и винаги си била част от моя живот. Това никога няма да се промени. Но децата ми, Джек и Маги, са част от мене. Семейството ми, Менче! Не мога да го забравя.

Той погледна през клоните към светлините на пиратското пристанище и „Веселият Роджър“.

— Децата ми са на онзи кораб. Трябва да ги спася.

Обърна се отново към нея. В очите й сега определено имаше сълзи и никакви оправдания с прашец от крилцата на феите не можеха да ги скрият. Тя бавно кимна. За миг погледът й се задържа върху него. И двамата не помръдваха, сякаш бяха замръзнали.

После Менче трепна.

— Какво чакаш? Тръгвай… спаси ги, Питър.

Питър се опита да каже нещо, но ръката й се стрелна и хвърли прашец от крилцата на феите в лицето му. Той кихна и отстъпи назад.

— Тръгвай! — извика тя. — Лети, Питър Пан! Лети!

И той полетя, бърз като светлината, издигна се срещу пукващата се зора като птица, споменът за целувката на Менче вече избледняваше. Сега Джек и Маги изпълваха мислите му. Трите дни изтичаха. Хук сигурно го чакаше.

Не се обърна назад. Ако се беше обърнал, щеше да види как Менче, почти скрита в пълзящите сенки на нивга-дървото, отново се смалява.