Тери Брукс
Хук (4)

Към Англия

Приглушеният рев на боинга беше като фон от постоянен шум за непрекъснатия плач на бебето няколко реда назад. Питър ги чуваше, но не им обръщаше внимание. Умът му беше прикован към блестящия екран на портативния компютър, поставен на сгъваемата масичка пред него. На екрана с големи печатни букви пишеше: БАБА УЕНДИ МЕ НАРИЧА ЛЮБИМОТО СИ СИРАЧЕ. НЕ ЗНАМ ЗАЩО.

Питър се взираше в екрана, в думите, които бе напирал, и се мъчеше да разгадае тази гатанка. Това беше тайна от преди много време, от едно далечно, изгубено минало, което вече не си спомняше ясно. Баба Уенди. Уенди Дарлинг. Неговата баба.

Защо му се натрапваха тези думи? Защо витаеха като шепот за нещо, което би трябвало да разбира, а не разбираше?

Внимателно сложи пръст на клавиша за изтриване. Светещият курсор тръгна назад по екрана, поглъщайки загадъчните букви. Изчезваха една по една, докато не остана нищо — само празният екран.

Боингът попадна във въздушна яма и компютърът се свлече върху коленете на Питър. Той трескаво сграбчи страничните облегалки на стола си, като с коленете си се опитваше да задържи компютъра. Сътресенията продължиха — резки и неумолими тласъци, които го караха да се чувства като на шейна, плъзгаща се по неравен склон.

От мястото до него, най-близо до прозореца, му се усмихна Маги:

— Искам да друса по-силно.

Питър седеше скован.

— Това е достатъчно силно за татко ти.

Тя се ухили:

— Само си представи, че е голям раздрънкан автобус, и няма да те е страх.

„Съмнявам се“ — помисли си Питър мрачно и му се искаше да е на всяко друго място, само не затворен в този самолет. Мразеше самолетите. Мразеше да лети. Всъщност мразеше всичко, свързано с височини. Обичаше земята — добрата, стара, солидна земна твърд. Ако Господ е искал човекът да лети, щеше да му даде…

Маги го смушка с лакът и той я погледна отстъпчиво. Сините очи на дъщеря му се впериха в неговите. Целите й ръце и лице бяха надраскани с маркер. Пред нея лежеше лист хартия с нарисувани със същия маркер неразгадаеми черти и завъртулки.

Взе рисунката и му я връчи.

— Това е картата на моя ум — обясни му тя. — За да не се загубя в мислите си. Виждаш ли? Това е къщата ни в Сан Франциско, Калифорния. Това е къщата на прабаба Уенди в Лондон, Англия. Това е сиропиталището, което ще нарекат на името на баба.

Питър пусна едната странична облегалка само колкото да поеме рисунката. Престори се, че я изучава, но не преставаше да усеща вибрациите на самолета. Следващият силен тласък запрати компютъра на пода. Той пусна рисунката на Маги и отново се вкопчи в облегалката.

— Татко, погледни какво нарисува Джек — настояваше Маги и тикаше втора рисунка на баща си.

Питър неохотно я пое. На картината един самолет в пламъци шеметно летеше към земята. Мойра, Джек и Маги безопасно се спускаха с парашути. Питър падаше с главата надолу.

— А къде е моят парашут? — възкликна той.

Обърна се назад, където през един ред седяха Джек и Мойра. Мойра изучаваше гърба на една бейзболна картичка. От мястото си до прозореца Джек я наблюдаваше, закрил с ръце голяма купчина такива картички на масичката пред него. Ако забеляза погледа на баща си, е нищо не го показа.

Добре, мамо, питай ме нещо друго. Питай ме нещо друго.

Мойра разглежда гърба на картичката в ръцете си още миг, после каза:

— Кажи ми кой е най-добрият батер на Американската лига за 1985 година.

— Това е много лесно. Уейд Богс. Той е сигурно най-добрият трети бейзмен на всички времена. Защо? Защото след седем сезона в професионалната лига по коефициент на батиране е трети в класирането. Гледала ли си негови мачове, мамо?

Мойра поклати глава и погледна към Питър.

— Не, не съм. Но се обзалагам, че баща ти го е гледал. Питай го за Уейд Богс.

Джек за миг като че ли обмисляше идеята с напрегнато вперен в картичките поглед, после каза:

— Питай ме нещо друго.

Разочарованието на Мойра от реакцията му бе очевидно. Тя отметна кестенявата си коса и върна картичката на Джек:

— След малко.

Джек си взе картичката без коментар, без да вдигне поглед, и се зарови в останалите с преднамерен, насилен интерес.

Трусовете бяха спрели и знакът „Затегнете предпазните колани“ изгасна. Мойра стана, поприглади дрехите си, излезе на пътеката и клекна до мястото на Питър. Зелените й очи бяха напрегнати.

— Питър…

— Мойра, трябва да ми помогнеш за речта за баба Уенди. Просто не звучи както трябва.

Тя докосна ръката му.

— Първо, ми направи една услуга, Питър. Моля те, оправете се с Джек за тази история с бейзбола, преди да пристигнем. Той все още е много, много разстроен.

Както винаги в говора й се усещаше лек английски акцент, останал й от дните преди да се омъжи за него и да дойде да живее в Съединените щати. Той обичаше гласа й, приятната му интонация — различна от всички други, характерна и мелодична.

Кимна покорно:

— Добре. Искаш ли да чуеш какво съм написал дотук?

Ръката й го притисна по-силно.

— Трябваше да дойдеш на мача, Питър.

Той я гледаше безмълвно, осъзнаваше провала си и му беше неудобно. Знаеше, че бе разочаровал Джек, че беше разочаровал и двамата, като не отиде на мача. Имаше намерение някак си да зарадва Джек, но още не бе измислил как.

Мойра го изгледа втренчено, после му посочи Джек. Наведе се и вдигна портативния компютър. Все още чакаше. Питър въздъхна, стана и се премести на нейното място до сина си.

Джек беше прибрал бейзболните картички, хвърляше топката си във въздуха и я улавяше.

— Слушай, Джеки…

— Джек — поправи го синът му и хвърли топката още по-високо.

Питър дълбоко пое дъх и пак потърси страничните облегалки, защото самолетът отново се разтърси. Знакът „Затегнете предпазните колани“ пак светна. Джек продължаваше да подхвърля топката си.

— Ще удариш някой прозорец — предупреди го Питър, вече сприхав.

Джек не сваляше очи от топката си.

— Ами да, сигурно сега е единственият път, когато изобщо можеш да ме видиш да играя с топка.

— Като пристигнем в Лондон, ще видим видеофилма на мача, какво ще кажеш?

— О, всичките двадесет минути? Или онази част, когато хвърлям лоша топка и губим мача ли?

Устните на Питър се свиха:

— Ще ти дам няколко съвета за това въртяно хвърляне.

Нямаше отговор. Джек хвърли топката още по-високо. Тя се удари в тавана. Пътниците около тях вдигнаха глави от списанията и книгите си. Бебето заплака още по-силно. Джек понечи пак да хвърли топката, но този път Питър протегна ръка и я взе.

— Престани да се държиш като дете! — озъби се той.

Джек си прибра топката.

— Но аз съм дете!

Питър видя гнева в очите му и забележимо се сви:

— Ще идвам да те гледам как играеш другия сезон — обещавам!

Синът му го погледна отчаяно.

— Татко, не давай повече обещания, наистина недей!

— Шест мача, гарантирам ти!

— Татко, казах ти, недей да обещаваш!

— Казана дума — хвърлен камък — настоя Питър и се прекръсти.

Джек погледна някъде встрани.

— И дума да няма. — Гневът на лицето му сякаш можеше да се пипне. — Голям камък, няма що!

Той подхвърли топката към тавана и го удари толкова силно, че шкафчето за кислородните маски се отвори и пред лицето на Питър се посипаха маски и въжета. Ръцете му се вкопчиха в облегалките и той стисна очи.