Тери Брукс
Хук (24)

Будилникът на крокодила

Джеймс Хук слезе по мостчето на „Веселият Роджър“ с меч в ръка, с нетърпелив блясък в очите. Усмивката му беше хищна.

— Приготви се да умреш, Питър Пан. Това е единственото приключение, което ти е останало.

Те се втурнаха един към друг и се сблъскаха със звън на стомана. Хук отначало спечели надмощие и изтласка Питър на другия край на пристана. Джек, Маги и изгубените момчета се пръснаха. После Питър набра скорост и ставаше все по-силен с всеки миг. Хук се опитваше да го примами в тунела.

— Спомням си те доста по-едър — каза Питър и парира коварен удар, насочен към главата му.

Хук изсумтя.

— За десетгодишните съм огромен.

Питър се ухили.

— Добър тон, Джеймс.

— Не ми говори отвисоко, Питър.

Биха се през целия тунел и продължиха от другата му страна. Пиратите и изгубените момчета се пръскаха, за да не им пречат, а после ги следваха по петите като водите на прилива, заливащи брега. Минаха край една кръчма. Питър грабна покривка за маса от въжето за пране и я развя пред Хук — като матадор, дразнещ разярен бик.

Край тях Джек захвърли жилетката на Хук. Хук се подиграваше.

— Много впечатляващо завръщане, Питър — подхвърли той между няколко удара срещу покривката за маса. — Три дни! Представи си! Защо не споделиш тайната си със стария Хук? Диета? Тренировки? Жена? Подходящата жена може да направи чудеса за мъжа, дори да му върне младостта за малко.

Дуелираха се около минута пред кръчмата. След това покривката за маса сякаш полетя, а когато отново се спусна, Питър вече го нямаше.

Хук се огледа смаян. После горделиво влезе в кръчмата. Зрителите се натрупаха по прозорците и вратите и надникнаха вътре.

Питър се бе облегнал на бара и спокойно надигаше халба бира. Хук се поколеба, после се присъедини към него. Както си пиеха, капитанът за миг изпита съмнение.

„Може би малко прибързано хвърлих последното предизвикателство“ — помисли си той.

Силно сви устни. Не че го беше страх от Питър Пан. Не и него, не и Джеймс Хук — човекът, който е бил боцман на Черната брада. Просто го объркваше. Независимо колко подробно и внимателно правеше плановете си, Пан винаги се измъкваше. Как можеше човек да има такъв късмет? Беше нелепо! Безброй пъти Хук го хващаше в капана и всеки път той успяваше да се освободи. Наистина беше много изморително.

Хук въздъхна. А къде беше верният му пиратски екипаж? „Не мога да разчитам на никого, кълна се в кръвта на Били Боунс!“ Всички бяха потънали вдън земя. Плъховете усетиха, че корабът потъва, така да се каже, и търсеха начин да го напуснат. Даже и Смий го беше изоставил. Опита се да намери утеха във факта, че поне имаше дългоочакваната си война. Но се опита да пренебрегне факта, че е на път да я загуби.

Той замахна към Питър, който му се изплъзна. Започнаха битката на бара — напред-назад, нападаш и парираш, — а от време на време спираха, за да отпият по глътка. Когато най-сетне изпразниха чашите си, оставиха ги на тезгяха и отново излязоха на улицата.

Биха се из целия пиратски град на Хук, въртяха се, обръщаха се, всеки се опитваше да спечели предимство. Стигнаха до бръснарницата. Питър подскочи и увисна във въздуха над Хук.

Хук задъхан хвърли мрачен поглед към своето проклятие.

— Питър, последния път сбърка, като дойде в Небивала земя.

Питър се засмя.

— Това май съм го чувал!

Хук тропна с крак вбесен.

— Престани да се рееш там! Слез долу, където мога да те пипна.

Питър се приземи приклекнал, с вдигнат меч. Хук пак се втурна в атака. Биеха се ръка до ръка, меч до меч, съскаха и ръмжаха в напрежението на борбата.

Когато стигнаха до ковачницата, Питър започна да сменя ръцете — подхвърляше меча от дясната в лявата ръка и обратно, без да губи ритъма, и отбиваше всички удари на Хук.

— Проклет да си! — беснееше Хук.

И тогава внезапно гардът на Питър падна за миг и Хук проби — бясно връхлетя върху него. Беше твърде близо, за да нанесе удар, но бе набрал достатъчно инерция, за да завърти Питър и да го притисне към точилото. Хук засъска доволно и започна да натиска главата му към въртящия се камък.

— Много си дързък, така ли? — подиграваше му се капитанът. Куката му се допря до камъка и се разхвърчаха искри. — Но нали знаеш, че не си истинският Питър Пан? Знаеш това, нали? Ти си Питър Банинг! Да! Питър Банинг, спомняш ли си?

В очите на Питър се промъкна сянка на съмнение.

— Ти си Питър Банинг — забързано продължи Хук. — А всичко това, мистър Банинг, е сън. То не е истинско — просто въображение. Така трябва да е, а? Нали го потвърждава и рационалното мислене? Ти не си ли човек с рационален ум? Вероятно просто спиш!

Лицето на Питър бе на сантиметри от точилото.

— Когато се събудиш — подигравателно продължи Хук, — пак ще си бъдеш дебелият стар Питър Банинг — човекът, който бяга и се крие от жена си и децата си при всяка възможност, който е обсебен от успеха и парите! Лъгал си всички, нали? Особено себе си. А сега ти се иска да се преструваш на Питър Пан? Как не те е срам?

Силата на Питър вече бързо гаснеше, волята му за победа бе отлетяла заедно с последната му щастлива мисъл, истината за това кой е и кой е бил бе припомнена с думите на Хук. Наистина ли сега беше различен? Нима просто не си играеше на Питър Пан?

— Ти си истински позор! — присмиваше се Хук.

Мечът на Пан падна от ръцете на Питър. На вратата на работилницата изгубените момчета се спогледаха безпомощно.

Тогава Джек скочи и приклекна до баща си — достатъчно далече, за да не може Хук да го хване. Личицето му на елф бе изопнато от внезапна решителност.

— Аз вярвам в теб, татко — извика той. — Ти си Пан.

— И аз вярвам в теб, татко — повтори Маги до лакътя му.

После изгубените момчета подеха думите и ги повтаряха с увереност, която не можеше да бъде пренебрегвана. Питър погледна над рамото на Хук и видя вярата в очите им. Асото, Ключалко, Джобчо, Бъчонко, Дребосъка, Сънливко, Не Питай и всички останали не преставаха да повтарят тези думи.

„Аз вярвам в теб! Ти си Пан!“

И изведнъж той отново беше Пан — защото силата на тяхната вяра проникна в него и стана негова сила.

Той отново се изправи, отхвърли Хук и го запрати на пода. Мечът на Хук изхвърча от ръцете му, а костеливото му лице смаяно се сгърчи. Той се опита да си върне меча, но Питър сграбчи меча на Пан и му препречи пътя.

Хук пребледня и се вцепени.

Питър се поколеба, после внимателно се наведе, взе меча на Хук, хвана го за острието и му го подаде.

— По дяволите вечният ти добър тон! — изпищя Хук.

Незабавно нападна. Продължиха битката — излязоха от ковачницата, минаха през кухнята за бедни, с всяка следваща стъпка Хук се задъхваше все повече и повече.

— Питър Пан — изпъхтя Хук в пълно отчаяние. — Кой си ти? Какъв си ти?

— Аз съм младостта! Ад съм радостта! — извика Питър и буйно изкукурига.

След малко излязоха на Пиратския площад. Удариха мечове за последен път, после Питър литна и се приземи пред будилника на крокодила. Джек, Маги и изгубените момчета ги настигнаха и се пръснаха в кръг около съперниците. Хук предпазливо се обърна и се вгледа в лицата им.

Внезапно се чу тиктакане. Тик-так, тик-так, тик-так. Хук се сви. Джек, Маги и изгубените момчета бяха извадили часовници и будилници — с всякакви форми, размери и модели, но всички тиктакащи, биещи, звънящи. Звукът прерасна в какофония и Хук ужасен заотстъпва.

Питър застана пред него.

— Ей! Това ли е великият капитан Хук? — Той погледна през рамо към огромния крокодил. — Уплашен от един мъртъв стар крокодил? — Заговори с детски глас. — Тик-так, тик-так, Хук го е страх от един стар мъртъв крокодил.

Изгубените момчета моментално подеха рефрена, „Тик-так, тик-так, Хук го е страх от един, стар мъртъв крокодил.“

Хук бясно се завъртя, стиснал зъби. Нахвърли се върху Питър, но той без усилие отклони удара и отскочи.

— Не, в крайна сметка не от крокодила! — изведнъж извика Питър. После понижи глас. — Мисля, че Джеймс Хук го е страх от времето, което отлита… тик-так…

На Хук му дойде много и той се хвърли върху Питър с вик на ярост.

Боят започна отново. Хук и Питър връхлитаха един върху друг, мечовете дрънчаха. Хук нанесе коварен удар, но Питър бе твърде бърз. Отклони удара встрани и ловко изби меча на капитана от ръката му. Още едно замахване — по-бързо от светлината — и перуката и шапката на Хук излетяха и се стовариха върху изненадания Дребосък. Без оръжие и без коса, изтощен и победен, Хук падна на колене.

Пан опря върха на меча си в гърлото му.

Хук се огледа и видя шапката и перуката си на главата на Дребосъка.

— Питър, поне достойнството ми… — помоли той. — Взе ми ръката. Дължиш ми нещо.

Питър се приближи до Дребосъка, взе шапката и перуката, захвърли шапката, а перуката подаде на Хук, който я притисна с ръце към гърдите си като непослушно дете.

Мечът на Питър отново опря в гърлото на капитана. Пан заговори строго:

— Ти уби Руфио. Отвлече децата ми. Заслужаваш да умреш, Джеймс Хук.

Хук преглътна, после предизвикателно повдигна брадичка.

— Удряй тогава, Питър Пан! Убий ме!

В очите на Питър пламна огънче — сега, когато най-сетне видя врага си безпомощен. Обзе го буен възторг. Тълпата наоколо притаи дъх — и изгубените момчета, и пиратите.

Питър вдигна ръка.

Хук затвори очи.

— Хайде, свършвай!

Но Питър някак си не можеше да го направи. Нито частта Банинг в него, нито частта Пан можеше да покоси беззащитен враг — та бил той и злодей като капитан Хук.

Усети ръцете на Маги на лакътя си.

— Хайде да си ходим у дома, татко — прошепна тя. — Моля ти се. Той е просто един объркан стар човек, който си няма майка.

— Да, хайде да се махаме оттук, татко — съгласи се и Джек, който дойде и застана до него. — Той вече не може да ни направи нищо.

Хук отвори очи и от тях бликнаха сълзи.

— О, Бог да те благослови, дете мое — промърмори с признателност. Пак сложи перуката на главата си. — Това е добър тон, Джек.

Питър свали меча си и отстъпи назад. Студено погледна Хук.

— Добре, Хук. Вземай си кораба и заминавай. Да не съм видял лицето ти повече в Небивала земя! Обещаващ ли?

Хук преглътна, сякаш имаше в гърлото си нещо, което го задушаваше, и със значителни усилия успя да кимне неохотно. Питър се обърна, затъкна меча на Пан, и хвана децата си за ръце. Изгубените момчета нададоха приветствен вик.

Но не бяха забелязали коварното пламъче в очите на Хук. Нещо изщрака в ръкава на обезоръжената му ръка и в дланта му блесна наточено като бръснач острие.

— Глупаци! — изкрещя той. — Та самият Джеймс Хук е Небивала земя!

Скочи на крака и се хвърли в атака. Питър едва имаше време да отстрани Джек и Маги и капитанът вече беше върху него. Хук блъсна Питър към огромния крокодил и го притисна здраво.

— Ти си лъжец, Хук! — каза Питър през стиснатите си зъби. Не можеше да извади меча си. — Наруши обещанието си!

В зачервените очи на капитана имаше лудост.

— Оттук нататък до края на вечността, когато децата четат за теб, ще стигат до това място и там ще пише: „Така загина Питър Пан!“

И насочи куката си към Питър.

Но точно когато изглеждаше, че всичко е загубено, се появи Менче, стрелнала се кой знае откъде. Тя отклони удара и куката се заби в корема на крокодила. Оттам излетя облак газове и прах и заслепи Хук. Той се замята, но не виждаше нищо. Крокодилът затрепери и се разтресе и будилникът падна от челюстите му. Мина на сантиметри от Хук и тупна зад него. Огромното чудовище се залюля, после се наклони. Чу се стенание, сякаш бяха събудили призрак. Изгубените момчета се дръпнаха назад. Малкото останали пирати се пръснаха с диви крясъци. Питър отстъпи заедно с Джек и Маги.

Хук се мяташе и опасно разклащаше крокодила. Пищеше като луд. Най-сетне излезе от облака, но бе счупил и последните подпори на чудовището и то се наклони към него. Хук се опита да бяга, но се спъна в падналия будилник. Просна се на земята и се замята с ужас в зачервените си очи. Крокодилът падаше с широко разтворени челюсти.

Хуй изохка. Крокодилът се стовари върху него с трясък.

И капитан Джеймс Хук изчезна в гърлото му.

 

 

След като прахът се слегна, всички отидоха да надникнат в челюстите на крокодила. Един след друг се навеждаха и поглеждаха с изумени лица.

Капитан Хук го нямаше.

— Къде е отишъл? — искаше да знае Маги. Но никой не можеше да й отговори.

После пак се разнесе вик: „Пир за победата.“ Всички замаршируваха около падналия крокодил и крещяха’: „Няма го вече Хук!“ и „Ура за Пан Мъжа!“

Питър вървеше начело на шествието, пленник на тържеството, и не усещаше, че времето пак си прави шеги с него.

— Хайде да отидем и да потопим няколко русалки! — предложи Не Питай. — Няма ли да е забавно?

— Не! — каза Ключалко. — Хайде да нарисуваме кръг на земята и да предизвикваме лъвовете да влязат в него!

— Искам да опека сладкиш и да нахраня птицата нивга! — рече Сънливко.

— Но първо трябва да се облечем като пирати и да потопим кораба! — заяви Асото.

Всеки имаше различно предложение за заниманията им по-нататък. И Питър започна да прави предложения, отново малко момченце.

Но после погледна Джек и Маги, които стояха отстрани и гледаха, погледна Менче, която се рееше във въздуха над главите им, и разбра, че е време да се прибират у дома.

Вдигна ръце и крясъците утихнаха. Изгубените момчета се взираха в него.

— Не мога да остана — каза им той. — Направих това, за което дойдох, но сега трябва да си вървя. — Радостта по лицата им помръкна. — Трябва да се прибирам у дома.

— Но, Питър, твоят дом е тук — настоя Джобчо.

— Да, точно тук е мястото на Питър Пан — потвърди Бъчонко.

Питър се усмихна.

— Не, вече не е така. Разбирате ли, аз пораснах. А след като веднъж пораснеш, трябва да си стоиш пораснал. Можеш да запазиш една мъничка част от момчето, можеш да си спомняш какво е било. Но не можеш да върнеш времето.

Той се извърна и се приближи към Джек и Маги. Коленичи пред тях.

— Менче, поръси ги с прашец — нареди й той. — Малко вълшебство за из път. — Взе ръцете им в своите. — Трябва просто да си помислите една щастлива мисъл и ще полетите като мен.

Менче прелетя над тях и ги поръси с прашец от крилцата на феите. Той се посипа върху Джек и Маги. Те затвориха очи.

— Мама! — каза Маги и се усмихна.

Очите на Джек се отвориха и той погледна Питър.

— Моят татко, Питър Пан — прошепна той.

После тримата се издигнаха нагоре, леки като перца в летния въздух. Менче ги водеше — мъничка светлинна под слънцето. Долу изгубените момчета стояха и тържествено гледаха към небето. Няколко ръце се вдигнаха колебливо и помахаха за сбогом.

Питър се обърна, спря полета си, после сложи ръката на Маги в ръката на Джек и повика Менче.

— Ти знаеш пътя към къщи, Менче. Заведи Джек и Маги вкъщи. Аз идвам веднага.

Видя ги как отлитат, после пак се приземи сред изгубените момчета.

— Не ни напускай, Питър — помоли го Бъчонко. — Остани в Небивала земя.

Видя объркването в очите им.

— Имам жена и деца, които се нуждаят от мен — каза той тихо. — Моето място е при тях.

— Но и ние се нуждаем от теб — заподсмърча Дребосъка.

Питър го вдигна и го притисна към себе си.

— Изгубените момчета не се нуждаят от никого — рече той. — Вие имате другите момчета и Небивала земя, а това е повече от достатъчно.

— Ти пак ще ни забравиш — мрачно заяви Асото.

— Този път няма — обеща Питър. — Никога вече.

— Но ти си нашият водач — настоя Бъчонко.

— Вече не съм — отвърна Питър. Подаде му меча на Пан. Бъчонко ахна. — Сега ти си Пан. — Опита се да го успокои с усмивка. — Поне докато се върна аз.

— А ти ще се върнеш ли? — попита Джобчо със слаб гласец.

Питър погледна тъжното смугло личице и кимна.

— Някой ден — прошепна той.

После отиде при всеки един поотделно, при Ключалко, Не Питай, Сънливко, Асото, Бъчонко, Джобчо, Дребосъка и всички останали. Подаде ръка и прегърна всеки. Някои заплакаха. И Питър едва се сдържаше.

— Благодаря ви — каза им той. — Вие ми помогнахте да спася децата си от Хук. Помогнахте ми пак да стана Питър Пан. Никога няма да забравя това.

После се издигна в безоблачното синьо небе. Хвръкваше нагоре, спускаше се, връщаше се назад, мина за последен път над скупчилите се изгубени момчета. Бъчонко вдигна меча на Пан за поздрав. Асото наду еленовия рог. Не Питай, Сънливко и Ключалко му махаха с ръце.

Дребосъка плачеше.

— Това беше страхотна игра, Питър! — извика той.

Питър изкукурига в отговор, после се обърна към залязващото слънце и отлетя.

Бъчонко прегърна Джобчо и го притисна. В очите на момченцето имаше сълзи.

— Вече ми липсва — прошепна Джобчо.

 

 

По-нататък, недалеч от пристанището и с лице към димящия кораб „Веселият Роджър“, Смий вдигна глава в лодката, с която заминаваше. За миг спря да гребе и гледаше как Питър Пан прелита над него и изчезва в далечината.

— Тъй, тъй, право на луната — каза той и се засмя. — Бедният капитан Хук, той винаги е мразил хубавия край.

Намести се по-удобно сред купчините съкровища, които бе присвоил. В краката му се изтягаха три усмихнати русалки и си играеха със златните гривни на ръцете си и със сребърните си пръстени. Едната повдигна рибешката си опашка и го погъделичка по брадичката. Той се изчерви.

— Е, какво пък?

Той въздъхна, наведе се и пак започна да гребе.

Друга русалка намери задигнатата хармоника и засвири. Смий запя. „Йо-хо-хо! За пиратския живот!“