Тери Брукс
Хук (19)

Музеят „Тик-так“

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Звукът бе настоятелен, силен и ужасяващ. Дори и в съня си Хук не можеше да му избяга. Той го преследваше неумолимо. Нахълтваше в сънищата му — призрак от миналото му, със зловещо познато лице.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Крокодилът изпълзя от дълбините на сандъка на Дейви Джоунс, измъкна се от небитието, където го беше изпратил Хук. Търсеше отмъщение — още една, по-голяма хапка. Ръката не го беше заситила, само беше изострила апетита му. Крокодилът се замята нагоре по корпуса на „Веселият Роджър“, челюстите му нетърпеливо се отваряха и затваряха, очите му светеха. Хук се опита да избяга от него, разбира се. Опита се да побегне. Но установи, че не може. Ботушите му бяха приковани към палубата. Опита се да ги събуе, но видя, че чорапите му са залепени за тях. Дърпаше се и стенеше ужасен, решен да се освободи, та ако ще да остане без кожа на стъпалата.

Някой се присмя на нещастието му. Край него стоеше Питър Пан с весело отметната назад глава, с пирони и чук в едната ръка и гърне с лепило в другата…

Тик-так. Тик-так.

Хук лежеше в леглото си свит на кълбо, завит презглава под одеялата. Лицето му потръпваше при всяко тиктакане, така че мустаците и веждите му подскачаха като чарковете на преследващия го будилник.

Тик-так. Тик-так.

Най-сетне се събуди. Рязко отвори едното си кървясало око — над него веждата все още потрепваше, както и мустакът под него. Окото диво се взираше в нищото. Изразяваше едновременно и ужас, и ярост. Хук отметна завивките и изскочи от леглото. Нощницата му се изду като платно. Куката му зловещо проблясваше в светлината на ранното утро. Той трескаво се оглеждаше и се мъчеше да разбере откъде идва ужасният звук. Озърна се наляво и надясно. После нагоре и надолу. Повдигна се на пръсти, за да прегледа плота на писалището. Свлече се на колене и надникна под леглото. Втурна се към прозорците откъм кърмата и надзърна надолу към ватерлинията и нагоре към бордовия парапет.

Нищо!

Почервенял от гняв, очите му присвити до цепчици, той излетя през вратата на каютата на квартердека.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Той се обърна и тръгна по посоката на звука по страничните стълби към Дългия Том на палубата. Вече цялото му тяло потрепваше ритмично.

Не можеше да се е върнал, нали? Не и след като най-сетне го беше убил! Не и след като го бе препарирал й сложил на площада!

Хук уплашено огледа празната палуба и накрая спря поглед върху хамака, в който спеше Джек Банинг.

Бавно, предпазливо се приближаваше и с всяка негова крачка тиктакането ставаше все по-силно. Щом стигна до момчето, спря и се затресе, сякаш снежна буря го бе застигнала гол. Протегна треперещата си кука — по-близо, още по-близо, после я напъха в джоба му.

Извади я заедно с джобния часовник, който Питър Банинг бе подарил на сина си.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Постоянният, монотонен, ужасен звук гърмеше в главата му. Ръката му потрепваше и замръзваше, потрепваше и замръзваше. Хук държеше часовника между палеца и показалеца си и го гледаше, сякаш бе отровна змия. Цялото му тяло се тресеше, а очите му пламтяха като огън. Лицето му от грозно стана отвратително. Тръгна напред като изпаднал в транс и сянката му падна върху спящия Джек. Бавно, предпазливо вдигна куката.

В този миг Джек се събуди. Очите му, още сънени, се отвориха и през прозявката си видя ужасната заплашителна фигура да се надвесва над него. Ококори очи, зърна лицето и куката на Хук и веднага пак ги затвори. Сви се под завивките, притихна и зачака…

— Не, капитане! Дръжте барута си сух, капитане! — Ръката на Смий ловко похлупи часовника и почти заглуши тиктакането. — Капитане — замоли се той, — малкият немирник изобщо не е знаел.

Хук рязко се обърна и се втренчи в боцмана, който неволно отстъпи. После лудостта изчезна, гневът утихна. Хук се изправи и кимна. Усмихна се мрачно.

— Да, Смий, точно така. Да наказваме госта си за случайно внесената контрабанда? Това не е добър тон!

Усмивката му залиня, той заскърца със зъби и изтръгна часовника от несигурната ръка на Смий.

— За това има само едно място, Джек — заговори Хук на момчето, чиито очи все още бяха като чаени чинийки. — Бързо към музея!

Издърпа Джек от хамака с гръмогласен смях, прегърна го с една ръка така, че къдриците на перуката му се завряха в носа и го накараха да се разкиха. Те навлякоха пиратските си дрехи и тръгнаха — Хук и Джек хванати за ръка, Смий по петите им. По мостчето, после на пристана, през тунела на кея, след това през пиратския град и тълпите раболепни пирати, докато най-сетне стигнаха до някакъв тъмен стар корпус, подобен на пещера и съвсем изоставен. Влязоха и сякаш прекрачиха от циркова арена в църква.

Но това не беше църква, а огромна стая, пълна с часовници с всякаква големина и форма. Някои много стари, други нови. Големи и малки. Едни бяха внушителни салонни часовници, други скромни будилничета. Ръчни и джобни. Дървени, инкрустирани със злато и сребро, пластмасови и метални, с разни шарки. Циферблатите приличаха на лицата на слънцето и луната или пък на мишките и хората. Висяха по стените, лежаха по масите. Стояха мирно като часовои и се гърчеха по металните каишки като насекоми: Беше пълно с тях — стотици, може би хиляди. Джек изумен оглеждаше невероятната колекция.

После изведнъж усети, че нещо не е наред. След миг разбра какво е.

Нито един от часовниците не работеше.

Хук вдигна ръкави собственически посочи изобилието.

— Моят собствен, персонален, чудесен музей, Джек! Не е ли великолепен! Цяло съкровище от счупени часовници! Някога всеки от тях е тиктакал, но никога вече! Заслушай се, момко.

Джек се огледа със съмнение.

— Не чувам нищо.

— Именно! В това е цялата работа! — Хук ликуваше. Втурна се през стаята към един особено безвкусен стар часовник със смарагди и с издълбани в дървената му повърхност риби. — Това беше будилникът, който стоеше до леглото на самия Барбекю. Някога Барбекю бе ужасът на седемте морета. Страхуваха се от него почти колкото и от мене! — Хук се ухили широко. — Счупих часовника му веднага след като влачих самия него под кила на кораба за наказание. — Обърна се към Смий и добави: — Но пък много учтив човек — такъв си остана Барбекю и до последния дъх.

И Смий се ухили.

— Тъй, тъй, капитане. Истинска прогнила стара бъчва — жив дявол! А корабът му така хубаво гореше в синьото море!

Двамата избухнаха в смях и опряха рамене, за да не паднат. Джек, вече забравил страха си, бе заинтригуван от новото чудо. Взе часовника на Барбекю да го разгледа. Щом го вдигна, двете му стрелки внезапно се удариха една о друга и изщракаха.

Хук моментално подскочи, изтръгна се от Смий и бясно се завъртя с нов ужас в очите.

— Какво е това? Смий, какво чувам? Не! Тиктакане! Тиктакане, Смий!

Смий веднага го подкрепи.

— Капитане, не, нищо не тиктака, няма какво да тиктака — всичко е станало на прах, кълна се в старите си кокали…

Но Хук нямаше никакво намерение да рискува. Сграбчи будилника на Барбекю от ръцете на Джек и го счупи още веднъж. Удряше го с куката си, после го хвърли на земята. Джек го гледаше смаян, с отворена уста.

— Много добре! — заяви накрая Хук. Тривърхата шапка и перуката му се бяха изкривили. Оправи ги превзето. — Така ти се пада, щом ще ми тиктакаш! — Затропа с крака по счупените парчета. — Ето ти още — защото снощи вечерята се забави.

Внезапно спря и хвърли поглед към Джек с лукаво пламъче в очите.

— Искаш ли да ми направиш компания, момче? — попита той и небрежно му подхвърли джобния часовник. — Хайде. Знаеш какво трябва да направиш.

Джек се вгледа в него за миг, после пламъкът от очите на Хук като че ли се прехвърли в неговите. Вдигна часовника нагоре, хвърли му мрачен поглед и го удари в земята.

— Ето ти, защото винаги трябва да съм вкъщи за вечеря! — извика възторжено той и се включи в играта. — Все едно дали съм гладен, или не!

Хук весело се засмя и метна на момчето още един часовник. Джек го пусна на пода и скочи върху циферблата. Хук му хвърляше още и още часовници. Джек ги пускаше на земята и ги чупеше.

— Хайде, Джек! — насърчаваше го Хук. — Браво, моето момче! Я счупи сега някой прозорец! Хайде, прозорец!

Хук грабна един будилник, запрати го срещу най-близкия прозорец и пръсна стъклото. Без да се замисля, Джек го последва. Двамата мятаха часовници по прозорците, по другите часовници, по всичко наоколо. Изпитваха удоволствие да чупят и трошат. Смий подскачаше зад тях и весело ги окуражаваше да продължават.

— Ето още, защото ме карат да си мия зъбите! — беснееше Джек с разрешени коси и изпотено лице. — И защото ме карат да си реша косата! И да си мия ръцете! И да не вдигам шум! И да не говоря толкова много! И защото ми казват, че трябва да порасна!

— И защото имаш за баща един дебел стар Пан! — изкрещя Хук, смъкна цяла шепа часовници и ги пръсна на всички страни.

— Който няма да ни спаси! — извика Джек с внезапно отчаяние. — Който няма да ни спаси!

— Който няма и да се опита! — изсъска Хук почти в ухото му.

Джек разплакан се свлече на колене сред изпотрошените часовници и горчиво зарида.

— Няма да ни спаси. Няма и да се опита. Татко дори не се… опитваше.

Плачеше толкова силно, че не можеше да продума. Хук погледна Смий. Намигнаха си заговорнически и се ухилиха. После Хук коленичи до Джек и го прегърна през рамо, за да го утеши.

— Е, добре, Джек — каза с глас, сладък като сироп. — Може и да се опита. Всъщност мисля, че ще се опита. — Изчака обляното в сълзи лице да се повдигне към него. Беше нахлузил маска на тъжно съчувствие към момчето. — Въпросът, момко, е дали когато дойде времето, ти ще искаш да бъдеш спасен? Искаш ли да се върнеш към… още разочарования? Искаш ли да се върнеш с… него?

Хук бързо поклати глава.

— Не, не ми отговаряй сега. Не, не, не! Сега е време за други неща. Сега е време да бъдеш това, което искаш, да бъдеш пират или…

В тъмните му очи блесна пламъче. Джек се колебаеше.

— Или какво? — попита любопитно.

Хук се усмихна ослепително. Едната му ръка бе скрита зад гърба му. Вдигна я и показа куката на момчето. В извивката й бе вклинена бейзболната топка на Джек.

Той я протегна към него. Джек широко отвори очи и нетърпеливо посегна да я вземе.

— Кажи ми, Джек — тихо попита Хук, — някога давал ли съм ти обещание, което да не съм изпълнил?

Хук изтрака със зъби, сякаш хлопна капан.