Тери Брукс
Хук (13)

Изгубените момчета са намерени

На Питър, мокър и изморен, спасението му се стори сън. С мили се носеше по гребените на вълните, нежните ръце на русалките го прегръщаха, беше му топло и хубаво. Жените-риби му пееха със сладки и кротки гласове. Разправяха му приказки за време и място, което си спомняше смътно и забравяше веднага щом думите отлитаха. В приказките се говореше за едно момче — дете, което отказвало да порасне. Живеело някъде, където приключенията били солта на живота, и не минавал ден без поне няколко. Момчето било безстрашно, не се плашело от нищо. Живеело в свят на пирати и индианци, на вълшебни случки, на спряло време и сбъднати мечти. Питър усещаше, че някога е познавал това момче.

Някъде по пътя останките от пиратските му дрехи изчезнаха, а с тях и непосредственият спомен защо изобщо ги е обличал.

Пътуването свърши при колона от скали, издигаща се от океана като масивен стълб. Русалките го сложиха в гигантска черупка от мида, завързана с въже, което минаваше през средата. Черупката се затвори над Питър и той почувства, че бавно и леко се издига. Пашкулът му нежно го люлееше. Изкачването спря, черупката се отвори и го метна като монета, хвърлена за ези-тура. С леко тупване падна на тревист бряг.

Очите му се отвориха. Пред него блещукаха водите на малка, бистра лагуна. Мидата я нямаше. Русалките ги нямаше. Останал бе само споменът за тях и той вече започваше да се чуди дали не си е въобразил всичко.

Пое дълбоко дъх и бавно се изправи на крака, от косата и дрехите му се стичаше вода. Поизтупа се вяло, после вдигна очи и се огледа.

Дъхът му спря в гърлото. Стоеше на върха на колоната от скали от съня си, стотици стъпки над океана, толкова високо, че сякаш можеше да докосне облаците в небето. Атолът беше малко по-нататък от брега на острова, където го бяха занесли, заобиколен от небесносиня вода, бяла пяна и блестящите върхове на вълните. На острова се издигаха планински върхове, покрити с току-що паднал сняг. Няколко водопада се спускаха към морето и приличаха на небесни дъги. Далече надолу, на много мили, в удобния си залив се гушеше пиратският град на Джеймс Хук. Още по-нататък, където небето и океанът се сливаха в съвършена хоризонтална черта, слънцето пламтеше в златистопурпурна светлина. Следобедът преваляше. Залезът приближаваше.

Питър вдигна очи към небето и с изненада видя не една, а три луни — една бяла, една прасковена и последната бледорозова. Спокойно си деляха небето, сякаш наистина там им беше мястото.

А зад Питър, далеч от лагуната, точно в центъра на атола се издигаше най-голямото дърво, което бе виждал в живота си — голям, възлест, стар горски жител, някак си озовал се на тази скала, протегнал клони към небето, сякаш умолително издигнал ръце. Можеше да е клен или дъб, или смесица от двете, и все пак сигурно беше нещо повече. Не приличаше на което и да е друго дърво, което Питър някога бе виждал.

Приличаше на нещо, което си бе представял в детството.

Или насън.

„Нивга-дървото“ — прошепна вятърът в ухото му.

Той направи крачка към дървото край китка жълти цветя с розови връхчета, които се наведоха любопитно да го подушат. Той отскочи изумен. Цветята кихнаха. Какво беше това? Той колебливо направи още една крачка, после друга, по-далеч от цветята. Цветя, които душат? Които кихат?

Все още се бореше с тази идея, когато стъпи във въжен капан, който се стегна около глезените му, издърпа го и го окачи с главата надолу в гъстите клони на дървото. Джобовете му се изпразниха — визитни картички, кредитни карти, портфейл, ключове, дребни пари се посипаха по земята. Дъхът му пресекна и той размаха ръце, като се опитваше да се изправи. Но въжето се опъна и Питър увисна безпомощно.

„Не вярвам в това“ — увери сам себе си.

Повися така за миг, докато реши какво да прави. Накрая, след неколкократни опити, успя да се прегъне надве и да хване краката си (наистина трябваше да се включи в някоя физкултурна програма), и оттам да се изтегли нагоре, докато улови овързалото го въже. Усещаше се малко като огромна топка, но се протегна към един клон наблизо, който изглеждаше достатъчно здрав, за да го издържи.

Точно тогава видя будилника. Висеше от клона, за който се опитваше да се хване — богато украсен с дърворезба будилник, който сякаш някога е стоял над салонния часовник в английска къща. Циферблатът му бе инкрустиран със злато и сребро и имаше красиво нарисувани пълзящи лози.

Питър се мъчеше да достигне клона, на който висеше будилникът, и накрая го улови, като силно го разтърси. Отвътре се чу: „Ох!“

После циферблатът се отвори, оттам сънена излетя Менче и очите й се полутаха наоколо, преди да се спрат на Питър и моментално да станат двойно по-големи.

— Ти си жив! — ахна тя.

И Питър внезапно си спомни всичко, в този миг шлюзовете на паметта му се отвориха.

— Менче! Трябва да спася Маги и Джек! Измъкни ме от този капан!

Но Менче бе твърде заета да прелита насам-натам по бузите му, да го целува с устничките си на фея и весело да вика:

— Ти си жив, ти си жив!

— Да, мисля, че бяха русалки. Всъщност не съм сигурен. Тук има ли русалки? — Не искаше да се задълбава в този въпрос точно сега. — Но децата ми, Менче. Какво мога да направя? Как мога да се бия с Хук? Не мога! Погледни ме! На нищо не приличам! Дебел съм и не съм във форма. Не мога да се бия със собствената си сянка, камо ли с някакъв пират…

— Изгубените момчета! — възкликна тя, сякаш това отговаряше на всички въпроси. — Това е нивга-дървото, Питър! Това е техният дом! А ти имаш нужда от тях, ако ще правиш каквото и да било спрямо Хук! Просто трябва да ги накараме да повярват, че си Пан!

Питър изпъшка.

— Но аз не съм! Аз съм Питър Банинг!

— Ха! Това е днес! Още може и да не изглеждаш така, но си повече Пан, отколкото си мислиш! Ще се справиш с Хук и ще освободиш децата си. Обещавам ти! Само почакай и ще видиш!

Тя литна нагоре, където въженият капан бе вързал краката му, извади мънички ножички и започна да реже.

Питър бързо погледна надолу — беше много високо.

— Чакай, не мисля… — понечи да каже, но въжето бе срязано, той полетя с проточен изплашен вик и падна по гръб върху легло от мъх, загубил ума и дума.

— Той се върна, той се върна! — чу Менче да вика пронизително и зашеметен я видя да се стрелка нагоре из клоните на голямото старо дърво. — Изгубели момчета, излизайте! Това е Пан! Той се върна!

Питър примигна, за да проясни погледа си. От мястото си под нивга-дървото се загледа нагоре в паяжината от клони, които сякаш нямаха крайни изненадан зачака да види какво ще стане по-нататък.

Докато Менче подскачаше от клон на клон — ярка светлинка на фона на кората и листата в сенките на превалящия следобед, — нивга-дървото оживя. Клоните се разклатиха, зазвъняха звънци, засвириха свирки, закънтяха камбани, затръшкаха се врати. Отвсякъде заизлизаха момчета, бързи и пъргави като котки. Първото имаше дълга руса коса, жилетка и цилиндър и носеше еленов рог. Веднага го наду — дълбок, нисък призив, който сякаш даде началото на всичко останало. В какофонията започнаха да се появяват момчетата — опърпана дружина, облечена в какви ли не дрехи. Бяха като петна движение и цвят по нивга-дървото. Заслизаха с викове „Пан! Пан!“ — по лиани и въжета, с шейни, направени от кухи дънери и кора, с мрежи, спускани с лебедки, с ведра, по наклонени дъски.

Питър се изправи на лакти, учуден от енергията им. После се отвори и земята, и изгубени момчета заизлизаха от подземни тунели и пещери, от големи туфи бодливи треви, от пънове и корени на дървета, изникваха като бурени в лятна жега. Появиха се десет, петнадесет, най-малко двадесет. Различни по ръст и цвят, със светнали очи и развълнувани лица до един, размахвала ръце и викаха Пан.

След миг се скупчиха около него. Питър несигурно се изправи на колене и се обърна към тях. Те отстъпиха крачка назад, загледаха го, после всички заговориха едновременно.

— Той ли е? Я да видя. Това наистина ли е Пан? — казваха някои.

— Твърде стар и дебел. Той е пораснал! Това не е Пан! — заявяваха други.

— Аз съм Питър Банинг — продума той.

Те веднага почнаха да му извикват имената си почти като предизвикателство. Асото, русото момче с еленовия рог. Не Питай, с връзка, риза с кръгла якичка и сако на сини и бели карета по модата от петдесетте години. Ключалко, кръглобузо хлапе с къдрава рижа коса и пленителна усмивка. Сънливко, с кожа като абанос, с гащеризон на райета и шапка от вестник. Джобчо — смугъл мил момък с огромни кафяви очи и безформена карирана шапка — имаше джобове къде ли не по червения си гащеризон. Дребосъка, който наистина си бе дребосък, се усмихваше колебливо, а кестенявата му коса беше същата като на Джек.

„Като на Джек“ — отчаяно си помисли Питър.

И накрая Бъчонко, пристигнал с една бъчвичка, изскочи от нея с шум, от който на всички им секна дъхът — закръглено весело дете с издути бузи, стиснало нещо, което на пръв поглед приличаше на медицинско табло със скица на човешкото тяло и стрелки, сочещи различните му части.

Имаше и други, Питър не можеше да запомни, та дори и да чуе всичките имена в тази врява. Вглеждаше се в лице след лице, в костюм след костюм. Деца! Всичките момчета — изгубените момчета.

Изведнъж забеляза, че носеха оръжия. Ножове, томахавки, прашки и стрели с всякаква форма и големина. И дрънкалки! Бебешки дрънкалки! Всяко изгубено момче си имаше по една, гордо закачена на врата, на колана или някъде другаде. Питър не можеше да повярва на очите си.

— Разкажи ни приказка, разкажи ни приказка! — вече викаха някои, очевидно по-малките.

Но други започваха да се питат:

— Какво ще каже Руфио? А Руфио?

Менче припламна и се появи, захвърча сред тях и заговори:

— Слушайте! Това е той! Това наистина е Пан!

После се чу пронизителен вик, като кукуригането на петел при изгрев-слънце, буен и горд. Всички изгубени момчета се обърнаха и закрещяха: „Руфио!“

Менче мигновено светна на Питър.

— Руфио е тук. Сега той е водач и трудно ще се убеди. Ти не знаеш за Руфио, нали? — Тя замислено сви устни.

В клоните горе, високо на върха на нивга-дървото, нещо се раздвижи. Нещо, което приличаше на платноходка с рисувано платно, се спусна като огромна вълна по дървената писта на един улей в дънера на нивга-дървото. На мачтата се бе покатерило момче. В едната си ръка държеше тънкия позлатен меч, принадлежал някога на Питър Пан. Платноходката стигна до завой в улея, момчето се наклони и се гмурна във вятъра с разперени ръце. Полетя надолу с извито тяло, в последния момент протегна ръка и се хвана за една лиана, а след това грациозно се приземи сред изгубените момчета с тържествуващо вдигнати ръце и меч.

— Руфио! Руфио! — приветстваха го изгубените момчета.

Беше по-едър от другите, кожата му имаше цвят на кафе, усмивката му бе самоуверена, а черната му коса беше подстригана като на пънкар и боядисана на червени ивици. Носеше панталони и риза с червени и черни ресни от еленова кожа и червени ботуши. Кожени гривни стягаха китката му, а на колана му висеше голям нож.

Продължи да се усмихва, докато се чуваха приветствените възгласи, но щом се обърна към Питър, се намръщи.

Питър вече крачеше напред и размахваше пръст. Трепереше от гняв.

— Добре, господинчо, поигра си. Сега свали този меч, преди да си извадил очите на някого! Не знаеш ли колко е опасен този фокус? Господи! Та ти падна от много високо с меч в ръката си! Това е предпубертетна анархия! Къде са родителите ти? Искам да говоря с този, който носи отговорността за вас!

Човек намира начин да контролира повечето си реакции независимо от ситуацията. Само някои са толкова експлозивни, че нищо освен желязна скоба на устата не може да ги задържи. За нещастие именно такъв бе случаят с чувството за родителска отговорност на Питър Банинг.

Менче се изпречи пред очите му и изсъска:

— Не, Питър, не!

Руфио заплашително вдигна меч.

— Аз нося отговорността.

Питър изсумтя.

— Едно дете? Искам да говоря с някой възрастен, и то още сега!

Смръщването на Руфио ставаше опасно.

— Всички възрастни са пирати. Ние убиваме пиратите.

Питър се изпъчи.

— Е, аз не съм пират. Случайно съм адвокат!

Изгубените момчета нададоха вой. Руфио вдигна меча си във въздуха.

— Убийте адвоката! — извика той.

Призивът се повтори от няколко посоки. Питър се поколеба само колкото да признае пред себе си, че вероятно е казал не каквото трябва, и хукна да бяга.

— Убийте адвоката! Убийте адвоката!

Питър се мушна в някакъв тунел и се намери в улея за платноходката. Запрепъва се напред. Беше му все едно къде отива, знаеше само, че някога бе чел „Повелителят на мухите“, и помнеше как се развиха събитията там. Отчаяно повика Менче — може би тя щеше да оправи нещата, — но не получи отговор. Виковете и крясъците на изгубените момчета долитаха зад гърба му и го пришпорваха. Излезе от тунела. Улеят продължаваше по тревата близо до лагуната и до един водопад.

„Туп! Туп!“

Погледна надолу и видя, че от него стърчат стрели. Или по-скоро, че са залепнали за него — по ризата му имаше някакви топчета. И от чатала му висеше една стрела.

— Стрелят по мен! — възкликна той ужасен.

Групичката изгубени момчета, събрани долу, нададе нестройни одобрителни възгласи.

— Сърцето, ребрата, копчетата, главата! — обявяваше Не Питай и сочеше таблото в ръцете на Бъчонко. На него имаше имена и отбелязани точки за всеки удар.

Питър се огледа.

— Какво е това?

Махна една стрела и внимателно докосна върха й. Лепило! Колко отвратително!

Отпред се чу силен шум — Руфио идваше с платноходката си. Питър се обърна и задъхан се мушна в тунела. И от тази посока се чуваха викове. Но той нямаше избор и продължи нататък — обратно по пътя, по който беше дошъл. Изскочи от тунела и се натъкна на Ключалко и Сънливко, които побягнаха.

— Помощ! Елате на помощ! — викаха те. — Той ни преследва.

— Не е вярно! — пресекливо отричаше Питър, докато си поемаше дъх. — Вие ме преследвате!

— Не — настояваха те с детската си логика. — Ти ни преследваш!

После скочиха от улея на тревата.

Двама близнаци в окъсани, старомодни скаутски униформи се втурнаха да пресрещнат Питър, но сега се появи Менче, стрелна се и дръпна една лиана. Те се препънаха в нея и се проснаха на земята, а тя забръмча в лицата им.

— Той се е оженил за внучката на Уенди! Хук отвлече децата му! Трябва да му помогнем да влезе във форма за битка!

Близнаците се спогледаха.

— За какво говори тя? — попитаха те в един глас.

Платноходката и Руфио настигнаха Питър няколко секунди по-късно и го изблъскаха от улея. Той падна и не можеше да си поеме дъх. Как можеше да му се случва всичко това? Наоколо изгубените момчета радостно крещяха. Питър се изправи на колене — само за да види, че цветята отново го подушват. Изглежда им харесваше лепилото. Той ги плесна с ръка, стана на крака и пак побягна.

Изгубените момчета се втурнаха да го преследват с доволни викове. За тях всичко беше игра.

— Помощ! — виеше Питър.

— Помощ! — виеха момчетата.

Асото излезе начело на глутницата, сложи стрела в лъка си, прицели се и я пусна. Тя се залепи за задните части на Питър и подскачаше докато той тичаше.

— Задна стрелба — пет хиляди точки! — тържествуващо изрева Асото и килна цилиндъра си назад.

Не Питай завъртя Бъчонко и таблото с точките към него.

— Нищо подобно! Удар в задните части — двеста точки.

Асото сърдито му обърна гръб.

— Ще се оплача от тебе!

— Аз двойно ще се оплача от тебе! — не му остана длъжен Не Питай.

Менче се стрелна между тях и събори таблото с резултатите.

— Аз ще се оплача от всички вас! Пан ви е капитан! Той има нужда от вас!

А пред тях Руфио замеряше бягащия Питър с прашката си. Менче полетя, за да го спре, сграбчи рошавата му червено-черна коса и го събори на земята.

— Руфио, ти си майстор на меча! Научи го! Трябва да го накараме да си спомни кой е!

Но усилията й бяха напразни. Изгубените момчета продължиха преследването и прекараха Питър през бамбуковата порта към убежището във вътрешността на нивга-дървото. Той влетя през покритата с рисунки и надписи порта, останал почти без сили и без дъх — беше сигурен, че е пред прага на сериозен сърдечен удар. Беше в плен, заобиколен от изгубени момчета. Много от тях сега бяха на саморъчни скейтбордове и ролкови кънки, профучаваха и се въртяха около него, пързаляха се нагоре-надолу по наклонените стени, крещяха, викаха и подскачаха. Някой дриблираше с баскетболна топка. Друг правеше акробатични скокове над главата му. Няколко изгубени момчета се люлееха на лиани. Питър тичаше ту в една, ту в друга посока, но нямаше как да избяга.

Накрая отново се обърна към входа, през който бе влязъл — но там го чакаше Руфио, стъпил върху бамбуковата порта. Водачът на изгубените момчета скочи на земята и вдигна високо меча си. Питър се олюля, препъна се и спря.

Руфио с един скок се озова пред него и закачливо потупа рамото му с меча.

— Край с тебе, шегобиецо.

Питър примигна.

— Какво, по дяволите?

После по една лиана се спусна и Асото. Щом се приземи, освободи ръцете си, извади бойната си тояга и тупна Питър за втори път.

— Бангеранг! — изкрещя той.

Руфио сграбчи смаяния Питър и го блъсна в оградата. Питър се опита да се покатери, вече съвсем объркан — започваше да си мисли, че е попаднал в лудница. Не успя да се пребори с бамбука, свлече се на земята и се намери в плен на заобиколилите го изгубени момчета, които думкаха с бойните си тояги, тропаха с крака и надаваха победни викове.

Руфио с презрение изправи Питър на крака.

— Виж какво, ако си Пан, докажи го. Я да видим как летиш!

Чу се шепот: „Литни, литни“, който бързо прерасна в крясък.

— Литни! Литни! Литни! — завикаха всички и нетърпеливо зачакаха.

Питър ги гледаше безпомощно.

— А можеш ли да се биеш? — попита Руфио.

Изгубените момчета изтеглиха мечовете си и ги насочиха към Питър. Асото напъха един меч в ръцете му. Питър го държеше с празен поглед, докато Руфио не го изби.

— Последен въпрос, татенце — обяви Руфио. — Можеш ли да кукуригаш?

Питър дълбоко пое дъх и издаде звук, доста близък до кудкудякането на кокошка. Руфио отвратено запуши уши. Изгубените момчета изпъшкаха и започнаха да му се присмиват.

Менче отново се появи и се нахвърли върху тях.

— Глупави магарета! Още отначало можех да ви кажа, че той няма да успее да направи никое от тези неща! Той не може да играе дори прости игри! Забравил е как! Това, което има значение, е, че Хук е пленил децата му и аз имам три дни, за да го подготвя да се бие с капитана! Той има нужда от помощта на всички ви!

От морето лица се чу тих, учуден глас:

— Нима Питър Пан има деца?

— Семейство, отговорности и доста пари — тържествено ги осведоми Менче. — Но той все още си е нашият Пан.

Руфио изръмжа нещо неразбираемо, избута изгубените момчета по-далеч от оградата и с меча си нарисува една черта на земята. Прекоси чертата, застана сам зад нея и посочи към Питър.

— Той не може да лети, да се бие и да кукурига — така че който мисли, че това не е Пан, да дойде при мене!

Питър незабавно тръгна да пресича чертата, но Менче го хвана за тирантите и го дръпна обратно.

— Излагаш ме! — скара му се тя.

Момчетата поглеждаха от Руфио към Питър и обратно, после прекрачиха чертата едно по едно, докато остана само Джобчо, който надничаше към Питър изпод увисналата си шапка. Приближи колебливо, протегна ръка, дръпна ризата на Питър и продължи да я дърпа, докато той се наведе към него. Джобчо тържествено се вгледа в измъченото му, сбръчкано лице, после започна методично да изглажда бръчките и браздите, да опъва назад увисналите бузи и брадичка, да мачка и мушка плътта. После изведнъж спря, но не свали ръцете си и се усмихна широко.

— О, ето те, Питър — обяви той.

Няколко изгубени момчета излязоха напред и напрегнато се завзираха в пооправените черти на лицето му.

— Той ли е? — зашепнаха си. — Пан ли е? Питър, ти ли си?

— Ъмм, ъммм — измуча Питър с изкривената си уста.

— Но, Питър, ти си пораснал — оплака се Ключалко. — Обеща никога да не порастваш!

— Носът му е станал наистина голям, нали? — отбеляза Не Питай.

— Добре дошъл обратно в Небивала земя, Пан Мъжа — каза Дребосъка.

По всяко лице се четеше надежда и тя бързо се пренесе и на лицата на тези, които още стояха с Руфио от другата страна на чертата. Те започнаха да се примъкват напред.

Само Руфио остана непоколебим, в тъмните му очи се надигна гняв.

— Не слушайте тази фея с мозък на мушичка и този възрастен с увиснал корем. Мечът на Пан е у мен. Сега аз съм Пан. Да не мислите, че този тип ще ми го отнеме?

Асото, Сънливко, Бъчонко и Ключалко се върнаха при Руфио.

— Чакайте — каза Джобчо. — Ако Менче вярва, може пък и да е той.

Четирите изгубени момчета отново прекосиха чертата и застанаха до Питър.

— И ще тръгнете след този лигльо срещу капитан Хук?

Този път всички се върнаха при Руфио, с изключение на Джобчо, Бъчонко и Дребосъка.

— А к’во прави тука, ако не е Питър Пан, а? — тържествено попита Джобчо. — Не изглежда щастлив тук. Кои са тези деца, дето ги е хванал Хук? Дайте му шанс.

Питър се стегна, сам с тримата си поддръжници.

— Те са моите деца и Хук ще ги убие, ако не направя нещо да го спра. Помогнете ми, моля ви!

Джобчо вдигна очи към него.

— Ти каза мъ-думата — прошепна той намръщено.

Сенките вече бързо се спускаха над двора и изписваха нощните си рисунки сред листата на нивга-дървото. Слънцето беше почти изчезнало, потънало толкова дълбоко във водите на океана, че приличаше на бързо топяща се оранжева глазура. Менче прелиташе над главите им в тишината и палеше фенери, за да прогони мрака. Изгубените Момчета и Питър я гледаха безмълвно.

Щом свърши, тя се настани удобно на рамото на Питър.

— Когато Питър Пан го няма — тържествено каза Менче, — не задавате ли винаги един и същи въпрос: какво би направил Питър?

Очите на изгубените момчета се отвориха широко.

— Да, какво би направил Питър? — повториха те думите й. — Хайде да направим това, което би направил Питър. — Намръщиха се и потриха брадички. — А какво наистина би направил Питър?

— Аз знам, аз знам! — развълнувано възкликна Асото. — Той би си върнал изгубените момчета!

— А не сте ли вие изгубените момчета? — попита Питър.

— О, да — съгласи се Не Питай и се намуси. После се оживи. — Но не сме всичките, Хук плени много от нас. Той ни хваща, когато не внимаваме. А после ни изстрелва с оръдията.

— И ни връзва за скалите с вериги, а после приливът ни залива главите — добави Ключалко.

— Или ни кара да вървим по дъската! — заяви Асото.

— А най-малките кара да пълзят! — прошепна Дребосъка. Той хвърли предпазлив поглед към Руфио. — Страх ни е да им се притечем на помощ без Пан. — Гласът му стана съвсем тих. — Даже и Руфио го е страх.

Руфио се изплю.

— Естествен подбор. Хук хваща бавните. Бавен в краката, бавен в главата. По-добре сме си без тях.

Питър се огледа. Чак сега за пръв път, откакто го бяха подгонили, видя децата, скрити под крещящите дрехи и мръсотията, видя несигурността в очите им, съмненията кои са и как да останат такива. В мрака се чу продължителен шепот.

„Те са всичко, което имам — осъзна той безпомощно. — Деца. Но все едно дали ми харесва или не, имам нужда от тях, ако искам да спася Джек и Маги.“

Той внимателно се отдалечи от бамбуковата ограда.

— Вижте, аз започнах не както трябва с вас, признавам. — Пое дълбоко дъх. — Тук нещата са обърнати малко наопаки, но вече свиквам. И мога да ви кажа едно нещо: ще направя всичко, което е необходимо, за да спася децата си. Ако трябва да се унижавам, ще се унижавам.

Бъчонко го дръпна за ръкава.

— Не е нужно да се унижаваш, Питър — каза той. — Трябва просто да кукуригаш.

— Дадено, добре. Ще кукуригам. Ще правя всичко, което трябва да правя. Ако трябва да се бия, ще се бия. Ако трябва да летя, ще летя… — Той млъкна и се замисли.

— Или пък бих могъл да тичам много бързо — промърмори. — Бих могъл поне това да правя.

Джобчо му се ухили.

— Аха! Питър би говорил така! Да, би говорил! Да, би говорил!

Питър също му се ухили.

Руфио подигравателно се изсмя, вдигна ръце и се отдалечи. Останалите изгубени момчета се помъкнаха след него, като колебливо си шепнеха нещо. Накрая остана само Джобчо.

— Хайде, Питър — тихо каза той и му направи знак.

Унил и изморен до смърт, Питър го последва. Беше ясно, че не е убедил никого.