Тери Брукс
Хук (7)

Миналото се връща

От подиума полираният дървен под на „Ройъл хол“ изглеждаше потънал в морето от маси с бели покривки. Сякаш между стените не беше останал и сантиметър място, цялата зала бе претъпкана от маса до маса. На тях седяха доброжелателни хора, доста от тях пряко ползвали плодовете на тежкия труд и непрестанните усилия на жената, на която тази вечер отдаваха почит. Рамо до рамо те седяха с лице към предната част на залата и към подиума, където Питър Банинг стоеше и говореше.

— И смутеният пътник попитал: „А къде мога да намеря такова нещо?“

Кулминацията на шегата предизвика смеха на публиката, който се разля из голямата зала и отекна в стените, Питър се ухили и погледна за миг надясно, където Мойра седеше с баба Уенди. На масата на подиума имаше над двадесет души. Бяха го запознали с всички, но не беше запомнил нито един. Лорд еди-кой-си, лейди еди-коя си. Повечето бяха членове на Настоятелството на болницата на улица „Грейт Ормънд“. Погледът на Питър се плъзна наоколо. От гипсовия таван като големи праисторически птици висяха кристални полилеи, проблясваха и обливаха вдигнатите нагоре лица в златиста светлина. Кожи и смокинги допираха рамене. Костюми, вратовръзки и вечерни рокли се надпреварваха по яркост на цветовете.

В отсрещния край на залата имаше голям надпис: ФОНДАЦИЯТА „СЪР ДЖЕЙМС БАРИ“ И ДЕТСКАТА БОЛНИЦА НА УЛИЦА „ГРЕЙТ ОРМЪНД“ ОТДАВАТ ПОЧИТ НА УЕНДИ.

Пищната вечеря бе свършила и започнаха речите. Питър беше гвоздеят на вечерта.

Смехът утихна: Питър се съсредоточи.

— Така че моля ви, дами и господа, бъдете снизходителни към мен, не забравяйте, че съм свикнал да се обръщам към акционери.

Пак се чу учтив смях.

Питър бръкна във вътрешния си джоб, за да извади речта си, и не я намери. Ръката му трескаво затърси в другия вътрешен джоб, после в страничните джобове и накрая в джобовете на панталоните. Обзе го паника. Къде беше речта му? Не беше помислял за нея, откакто излязоха от къщи, решен да я прочете, както я бе написал, и да става каквото ще. Тогава беше у него, спомняше си. Къде бе изчезнала?

Бързо погледна Мойра, която вече ровеше в чантата си. Тя вдигна глава и отрицателно я поклати.

Питър дълбоко пое дъх.

— Извинявам се, изглежда съм си загубил речта.

Съобщението му бе посрещнато с мълчание. Той се прокашля.

— Лорд Уайтхол, уважаеми гости, дами и господа. Повече от седемдесет години Уенди Дарлинг дарява с надежда стотици бездомни деца…

По-нататък не помнеше нищо. Пак се прокашля.

— Тя е най-ценният актив на болницата на улица „Грейт Ормънд“…

После как беше? Как беше по-нататък?

Видя хората под подиума да се размърдват неловко, столовете заскърцаха, чу се шепот. Той продължи да говори, защото нямаше друг избор, не знаеше какво казва, знаеше само, че започва да губи вниманието на слушателите си.

Не смееше да погледне към Мойра и Уенди.

* * *

Тъмнината беше надвиснала като черна завеса над „Кенсингтън“ номер 14, дълбока и непроницаема. Падаха само редки снежинки, но облаците плътно бяха скрили луната и звездите и единствената светлина идваше от две улични лампи, които едва мъждукаха в пълзящата мъгла. Върховете и куличките на старите покриви по „Кенсингтън“ се извисяваха призрачно в тъмното небе, острите им ръбове се врязваха в пелената на нощта.

В задния двор Нана повдигна глава от лапите си и подаде мокрия си нос изпод верандата. Лиза я беше изгонила преди час, докачена от някаква въображаема обида, и вярното куче чакаше завръщането на истинската си господарка, за да оправи нещата. Беше завързано с дълга верига за дървен стълб.

Някакво неестествено движение в небето привлече вниманието му — облаците смениха формата си, защото се отместиха, за да направят път на някого. Блесна зловеща зелена светлина. После се изгуби.

Нана с ръмжене се изправи на крака.

В детската стая Джек и Маги спяха. Джек бе заплел ръце и крака в завивките. Маги беше свита на кълбо, завита презглава с одеялото. Над тях нощните лампи в китайските къщички равно светеха, изтласкваха мрака, държаха сенките надалеч. Огънят в камината бе изгаснал отдавна, въглените се бяха превърнали в сива пепел.

Пердетата на прозорците висяха неподвижното, с образите на Питър Пан и неговите приключения скрити в гънките им.

После изведнъж нощните лампи светнаха ярко, сякаш електрическата енергия се беше увеличила двойно, примигнаха и изгаснаха. Нощта незабавно скочи — като животно, надушило следа. В тъмнината в ъгъла на стаята двойните огледала на големия гардероб заблестяха — първо мътно, после по-силно — зловещата зелена светлина. Появиха се образи, неясни, все още далечни, но с всяка секунда все по-определени, приближаващи се.

Джек се размърда и промърмори нещо насън.

По стените запълзяха сенки, появили се от нищото, пръсти се превръщаха в лапи, озъбваха се муцуни. Някакъв огромен неравен силует се надигна от дъските на пода към ламперията — дървета в джунгла от клони, преплетени като паяжина, остри скали на островен бряг, заливани от вълните на океана.

Образите в огледалата на гардероба придобиха форма — череп с големи празни очи, с оголени в страховито хилене зъби, и старинен кораб с платна, който скърцаше и стенеше, опъвайки веригата на котвата си.

Светкавица блесна в стъкленицата над камината, в която имаше корабче — сякаш го бе изненадала буря. Джек пак се размърда. Перките на въртолетчето, закачено над леглото му, диво се завъртяха. Старото люлеещо се конче до шкафа с играчки заподскача, гривата и опашката му се развяха, като че ли от нищото бе задухал силен вятър…

Долу в градината Нана се мяташе на веригата, мъчеше се да се освободи и лаеше нещо, което звучеше като „Хуф, Хуф!“

В библиотеката Свирчо стоеше пред моделите на корабчета на лавицата и гледаше омагьосан как мъничките мачти започнаха да потреперват, а платната се издуха от невидим вятър. Влажните му, унесени очи се взираха в полюляващите се кораби и той се полюляваше с тях. Когато чу Нана да лае, веднага отстъпи назад, наклони глава и прошепна: „Опасност.“

Лиза дремеше в кухнята, опряла глава на кръстосаните си ръце. Събуди я драскане по предната врата.

В детската стая повя вятър, подхвана листчетата със забравената реч на Питър и ги разпиля. Светлината от гардероба стана по-ярка, образите по-ясни. Чуха се викове, плачове от сънищата и мечтите и остър стържещ звук — стърженето на желязо върху дърво.

Одеялата на децата се вдигнаха и отлетяха.

Стаята потъна в дълбок мрак.

* * *

В банкетната зала Питър храбро се бореше:

Но загиваше. Без речта си беше като моряк, изгубен в морето. Слушателите му очевидно се разсейваха. Обзе го отчаяние. Цялата вечер бе на път да се провали. Тържеството в чест на Уенди да пропадне! И то само заради него!

Спря на средата на изречението, захвърли всякаква предпазливост и се изпъна. Публиката поутихна.

— Дами и господа, поднесох ви достатъчно реторика за една вечер. Искам да ви кажа само още едно нещо за Уенди Дарлинг. Преди много години Уенди ме прибра от улицата — бях подхвърлено дете. Научи ме да чета и да пиша, защото аз не знаех. Намери хора, готови да ме осиновят, да ми станат родители, каквито нямах, и дори и след това не престана да се безпокои за мен, да се грижи за мен, да ме обича.

Настанала беше мъртва тишина. Всички слушаха.

— Тя направи толкова много! Ожених се за внучката й — за моята съпруга Мойра. Децата ми я обичат. Вярват, че тя може да направи всичко. Искат дори да ги научи да летят. Тя ми даде живот. Господи, тя даде живот на много деца. Това е истинското й постижение — постижението, за което й отдаваме почит тази вечер.

Той спря за миг.

— Така че ако Уенди означава толкова много за вас, колкото за мен, ако ви е помогнала в живота толкова, колкото на мен, станете, моля! Станете, ако тази изключителна жена е променила живота ви! — Той ги подкани с ръце. — Станете заедно с мен и да я поздравим!

Те колебливо се изправиха, по един и по двама, после на цели групи, докато накрая всички бяха на крака и бурно ръкопляскаха. Залата оживя от овациите, а Питър гордо стоеше в центъра им с широка усмивка на момчешкото си лице. Погледът му за миг срещна Мойриния и той бе зашеметен от дълбочината на чувството, което съзря.

Уенди бавно се изправи със сълзи в очите. Поклони се на публиката с кратко кимване и сплете ръце.

Изкараха отпред количка, досега скрита до стената зад подиума. На нея имаше макет на бъдещата пристройка към болницата на улица „Грейт Ормънд“, на фасадата беше опъната лента с надпис: СИРОПИТАЛИЩЕ „УЕНДИ ДАРЛИНГ“. Протегнаха се ръце и вдигнаха лентата над макета, а Питър се приближи до Уенди, за да я заведе до количката за тържественото прерязване на лентичката. Ръкоплясканията станаха по-силни.

После порив на вятъра отвори широките прозорци с ромбовидни стъкла и връхлетя над подиума. Толкова мощен бе, че Уенди се олюля, но Питър протегна ръка й я задържа. Дойде и Мойра с ножиците. Лентата бурно плющеше на вятъра. Полилеите се клатеха.

Уенди хвърли неспокоен поглед през рамо към прозорците, после пристъпи напред и преряза лентата на две. Публиката нададе приветствени възгласи и пак заръкопляска. Питър се усмихна и прегърна баба си, после се обърна и притисна Мойра към себе си.

Затова не видя пламъчето на страха, промъкнал се в очите на Уенди.