Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (73) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Първа глава
АРЕСТЪТ

Как попада човек на този тайнствен Архипелаг? За там непрекъснато летят самолети, плават кораби, тракат влакове — но никакъв надпис по тях не посочва местоназначението. Билетните каси и агентите на „Совтурист“ и „Интурист“ ще останат изумени, ако им поискате билет дотам. Те не знаят, не са чували изобщо за Архипелага, нито за някое от безчетните му островчета.

Хората, които заминават да управляват Архипелага, попадат на него чрез школите на Министерството на вътрешните работи — МВД.

Хората, които заминават да охраняват Архипелага, биват превозвани чрез военните комисариати.

А хората, които заминават там да мрат подобно на нас с вас, читателю, трябва да минат непременно и единствено през ареста.

Арестът!!! Да казвам ли, че той преобръща целия ви живот? Че е пряк удар на светкавица върху вас? Непостижим за съзнанието духовен потрес, с който не всеки може да свикне и често полудява.

Вселената има толкова центрове, колкото и живи същества. Всеки от нас е център на Вселената и светът се разпада, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“

Щом са арестували вас — нима нещо може да оцелее в това земетресение?

Но размътените мозъци са неспособни да обхванат тези размествания във Вселената. И най-изтънчените умове, и най-простоватите от нас не намират да кажат в този миг въпреки целия си житейски опит нищо друго освен:

— Аз? За какво?!?

Въпрос, милиони и милиони пъти задаван още преди нас, без някога да е получил отговор.

Арестът е мигновено смайващо прехвърляне, запокитване, преобразуване на едно състояние в друго.

По дългата криволичеща улица на живота сме се носели щастливо или сме се влачели несретно все покрай някакви огради, огради, огради — прогнили дървени стобори или кирпичени дувари, покрай тухлени, циментови, чугунени огради. И не сме се замисляли — какво ли има зад тях? Нито с поглед, нито с мисъл не сме се опитвали да проникнем отвъд — а тъкмо там започва Страната ГУЛАГ, съвсем наблизо, на два метра от нас. Нито пък сме забелязвали в тези огради неизброимите, добре напаснали замаскирани врати и вратички. Всички, всички тези вратички са били приготвени за нас и ето че една съдбоносна се отваря бързо и четири бели мъжки ръце, ненавикнали на труд, но грабливи, ни се вкопчват в крака, в ръката, в яката, в шапката, в ухото — вмъкват ни като чувал, а вратичката зад нас, вратичката към нашия предишен живот, се затръшва завинаги.

Край. Вие сте арестуван!

И не намирате какво да кажете, освен да изблеете като агне:

— Аз? За какво?…

Ето какво е арестът: ослепяващ взрив и удар, след които настоящето изведнъж се слива с миналото, а невъзможното става пълноправно настояще.

И толкоз. Не сте в състояние да възприемате нищо повече нито в първия час, нито дори през първото денонощие.

Ще помъждука още във вашето отчаяние бутафорната циркова луна: „Това е недоразумение! Ще се размине!“

Всичко останало, което е в традиционната и дори литературната представа за ареста, ще се трупа и конкретизира вече не във вашата потресена памет, а в паметта на вашето семейство, в паметта на съседите ви.

Арестът — това е резкият среднощен звънец или грубото чукане на вратата. Това е напереното нахлуване на неизтриващи ботушите си бодърствуващи оперативни работници. Това е изплашеното, свито зад гърбовете им поемно лице. (А за какво е това поемно лице — жертвите не смеят да мислят, оперативните изпълнители не помнят, но така се полага по инструкция и то трябва да стърчи там през цялата нощ, а на сутринта да се подпише. За вдигнатото от леглото поемно лице също е мъка: нощ след нощ да ходи и да помага при арестуването на своите съседи и познати.)

Традиционният арест значи за отвеждания още и стягането на багажа с треперещи ръце: кат бельо, калъпче сапун, някаква храна и никой не знае какво ще потрябва, какво може и какво е по-добре да облече, а оперативните работници нямат търпение и подканват: „Няма нужда от нищо. Там ще ви хранят. Там е топло.“ (Всичко това е лъжа, а припират за страх.)

Традиционният арест значи още и след това, след откарването на нещастника, многочасова шетня в жилището на грубата чужда потисническа сила. Това е разбиването, разпарянето, събарянето и смъкването от стените, изхвърлянето на пода от шкафовете и чекмеджетата, изтръскването, изсипването, разкъсването — и купищата безредно стоварени върху пода вещи, и пращенето под ботушите. И нищо свято не съществува по време на обиска! При арестуването на локомотивния машинист Иношин в стаята му е ковчегът с телцето на току-що умрялото му дете. Юристите изхвърлят детето от ковчега, за да тършуват и там. Те изхвърлят болните от леглата им, раздират бинтовете им^[2]. И нищо по време на обиска не може да бъде признато за безсмислено. От колекционера на антики Четверухин отмъкват „еди-колко си царски укази“ — а именно указа за завършването на войната с Наполеон, за образуването на Свещения съюз и текста на молебена срещу холерата от 1830. На нашия най-добър познавач на Тибет Востриков конфискуват безценните древни тибетски ръкописи (и учениците на починалия едва ги измъкват от Комитета за държавна сигурност — КГБ, след тридесет години!). При арестуването на ориенталиста Невски отмъкват тангутски ръкописи (а двадесет и пет години по-късно за разшифроването им на покойника е присъдена посмъртно Ленинска награда). На Каргер отнемат архива на енисейските остяци^[3], забраняват изобретената от него за тях писменост и буквар — и си остава народецът без писменост. Дълго е да се описва всичко това на интелигентен език, но хората са си го казали за обиските: търсят онуй, дето не са оставяли.

Отнасят взетото, а понякога карат самия арестуван да го носи — и както е било с Нина Александровна Палчинска, която трябвало да мъкне на гърба си чувала с книжата и писмата на своя вечно деен мъж, покойния велик инженер на Русия — за да потъне всичко това в търбуха им, завинаги, безвъзвратно.

А за оставащите след ареста — безкраен, преобърнат, опустошен живот. И опитите да предадат някое пакетче на арестувания. Но от всички гишета лаят срещу им: „Няма такова лице“, „Не е зачислен такъв!“ Че отгоре на всичко през тежките за Ленинград дни трябва още пет денонощия да се блъскат на опашка пред това гише. И едва след половин, след една година може би арестуваният ще им даде някакъв знак за себе си или пък ще им се троснат: „Без право на кореспонденция.“ А това вече значи — завинаги. „Без право на кореспонденция“ значи със сигурност: разстрелян е.

С една дума, „живеем в проклети условия, при които човек изчезва безследно и най-близките му хора, жена му, майка му… с години не знаят какво е станало с него“. Така ли е? Не е ли? Това го е писал през 1910 г. Ленин в некролога за Бабушкин. Само че тук трябва веднага да уточним: Бабушкин е транспортирал оръжие за въстанието, тъкмо с него е бил застрелян. Той с знаел какъв риск с поел. Не бихме казали същото за питомните зайци, за себе си.

Така си представяме ние ареста.

И наистина, нощният арест от описания вид е предпочитан, защото има важни предимства. Всички обитатели на дома се смразяват от ужас при първото почукване на вратата. Арестуваният бива измъкван от топлата постеля, той целият е още в състояние на полусънна безпомощност, разсъдъкът му е размътен. При нощния арест оперативните работници имат предимство в сила: те са неколцина въоръжени срещу един, ненавлякъл дори панталоните си; и докато той се стяга, докато трае обискът, без съмнение пред входа не ще се събере тълпа от защитници на жертвата. Спокойната методичност при нахълтването в едно, сетне във второ жилище, утре в трето и четвърто дава възможност правилно да се използуват оперативните щатове и да бъдат натикани в затвора многократно повече жители на града в сравнение с броя на служителите от тези щатове.

Нощните арести имат още и това предимство, че нито съседните къщи, нито градските улици виждат колко хора са прибрани през нощта. Като изключим изплашените непосредствени съседи, за по-отдалечените тези арести не са събитие. Тях като че ли изобщо не ги е имало. И по същата тази асфалтова лента, по която през нощта са сновали „гарваните“^[4] — денем младото племе крачи със знамена и цветя и пее бодри песни.

Но у прибиращите, чиято служба се свежда единствено до арестите, за които ужасите на арестуваните са преповтаряне на едно и също и поради това са отегчителни, разбирането на цялата тази операция е значително по-широко. Те имат голяма теория, не трябва да си мислим наивно, че нямат такава. Арестознанието е важен раздел от курса на общото тъмницознание, породило солидна обществена теория. Арестите са класифицирани по различни признаци: нощни и дневни; домашни, служебни и по време на път; първични и повторни; разчленени и групови. Различават се по степента на налагащата се внезапност, по степента на допусканата съпротива (но в десетките милиони случаи съпротива не е била очаквана, както и не е имало такава). Арестите се различават по сериозността на набелязаните обиски; по необходимостта да бъде правен или не опис за конфискация, да следва запечатване на стаите или жилището; по необходимостта веднага след съпруга да бъде прибрана и съпругата, а децата да бъдат пратени в сиропиталище, или всички останали членове на семейството да бъдат интернирани, или пък и старците да ги изпратят на лагер.

И отделно още има цяла Наука за Обиска (имах възможност да видя една брошура за юристи задочници от Алма Ата). Там хвалят много юристите, които са си направили труда при обиска да преравят два тона оборски тор, шест кубика дърва, две каруци сено, да почистват от снега цялата земя за лично ползуване, да измъкват тухлите от печките, да изгребват помийните ями, да надникват в клозетните чинии, да се ровят в кучешките колиби, в курниците и птичите къщички по дърветата, да продупчват дюшеците, да отлепват от телата на хората лейкопласта и дори да изтръгват от зъбите им металните пломби, за да търсят микродокументи. На студентите се препоръчва изрично да започват с обиск на дадения човек и накрая отново да го претърсят (току-виж, човекът успее да прибере нещо от вече отнетото му); и след това още веднъж да се върнат на същото място, по друго време на денонощието, за втори обиск.

Не, не, арестите са доста разнообразни по форма. Унгарката Ирма Мендел си урежда веднъж в Коминтерна (1926 г.) два билета за Болшой театър на първите редове. Следователят Кегел я ухажва и тя го поканва. Прекарват много нежно целия спектакъл, след което той я отвежда… направо на Лубянка. (Има се предвид зданието на Главното управление на ГПУ, сега на КГБ, на Лубянския площад в Москва. — Б.пр.) И ако през цъфтящия юнски ден на 1927 г. някакво младо конте качва във файтон пълноликата русокоса красавица Анна Скрипникова, току-що купила си син плат за рокля (а файтонджията вече се досеща и се мръщи: органите не плащат), знайте, че това не е любовна среща, а също арест: сега ще свият към Лубянка и ще хлътнат в черното гърло на портала. И ако (двадесет и две пролети по-късно) Борис Бурковски, капитан втори ранг, с бял кител, напарфюмиран със скъп одеколон, купува торта за момичето си, не бъдете сигурни, че момичето ще получи тази торта и че тя няма да бъде накълцана с ножовете на претърсващите и внесена от капитана в неговата първа килия. Не, у нас никога не е бил пренебрегван и дневният арест, и арестът по време на пътуване, и арестът в кипящото многолюдие. Той обаче се извършва чисто и — което е удивителното! — самите жертви в унисон с оперативните работници се държат колкото се може по-благородно, за да не дадат на живущите в сградата да забележат гибелта на обречения.

Не всекиго може да арестуват вкъщи с предварително почукване на вратата (а ако някой ще чука, това ще е „домоуправителят“ или „пощаджията“), не на всеки се полага да бъде арестуван и на работното му място. Ако арестуваният е склонен към злоумишленост, най-добре е да бъде прибран по-далеч от обичайната за него обстановка — от семейството, от колегите, от съмишлениците, от скришните места: той не бива да унищожи, да скрие, да предаде нещо. На тези пък с високите чинове, на военните и партийците понякога се дава ново назначение, предоставя им се първокласен пагон и вече по пътя ги арестуват. Някой неизвестен простосмъртен, вцепенен от поголовните арести и вече седмица потиснат от смръщените погледи на началството, изведнъж бива повикван в профкомитета, където му се връчва с лъчезарна усмивка карта за санаториум в Сочи. Зайчето е трогнато — значи страховете му са били напразни. Благодари, ликува и бърза към къщи да си стегне багажа. До влака разполага с два часа, ядосва се на пипкавата си жена. Ето я и гарата! Остава още време. В чакалнята или в бюфета го повиква симпатичен млад човек: „Не ме ли познахте, Пьотър Иванич?“ Пьотър Иванич е затруднен: „Май не, макар че…“ Младият човек възкликва дружелюбно: „Ама бива ли, бива ли тъй, ще ви напомня… — И почтително се покланя на съпругата му. — Ще ме извините, само за минутка, съпругът ви…“ Съпругата разрешава, непознатият отвежда фамилиарно Пьотър Иванич под ръка — завинаги или за десет години!

А перонът гъмжи от хора — и никой нищо не забелязва… Граждани, обичащи пътешествията! Не забравяйте, че на всяка голяма гара има отделение на Държавното политическо управление — ГПУ, с няколко затворнически килии.

Тази натрапчивост на мнимите познати е толкова рязка, че човек без вълчата лагерна подготовка не би могъл да се откачи от нея. Не мислете, че дори да сте сътрудник на американското посолство и да се казвате например Александър Долган, няма да ви арестуват посред бял ден на улица Горки при Телеграфната централа. Вашият непознат ще ви се хвърли изведнъж на врата с разперени ръце през гъстата навалица. „Са-ша! — не може да се сдържи, направо крещи той. — Керюха! Къде се губиш толкова време?!… Я да се дръпнем встрани да не пречим на хората!“ А встрани, при бордюра, тъкмо спира една победа… (След няколко дни ТАСС ще заяви възмутено във всички вестници, че на компетентните кръгове не им е известно нищо за изчезването на Александър Долган.)

Защо да се чудим? Нашите юнаци извършват такива арести и в Брюксел (така отвличат Жора Бледнов), та какво остава за Москва.

Трябва да се отдаде заслуженото на Органите: във века, когато речите на ораторите, театралните пиеси и дамските фасони са слезли от конвейер, арестите могат да ни се сторят разнообразни. Дръпват ви встрани от входа в завода, след като сте показали пропуска си — и ви прибират; вдигат ви от военната болница с 39° температура (Анс Бернщейн) и лекарят не възразява срещу вашето арестуване (как ли ще възрази!); вдигат ви направо от операционната маса, от операция на стомашната ви язва (Н. М. Воробьов, инспектор в един от краевите отдели на народната просвета, 1936 г.) — и полужив, целия в кръв, ви затварят в килията (по спомени на Карпунич); разрешават ви (Надя Левитска) свиждане с вашата осъдена майка! — а се оказва, че това е очна ставка и арест! В гастронома ви викат в отдела за поръчки и ви арестуват; арестува ви някакъв скитник, когото сте подслонили за през нощта; арестува ви инкасаторът, дошъл за таксата за газта; арестува ви велосипедистът, блъснал ви на улицата; кондукторът във влака, шофьорът на таксито, служителят от спестовната каса и разпоредителят в киното — всички те ви арестуват и вие виждате със закъснение грижливо скритите им тъмночервени удостоверения.

Понякога арестите ви напомнят игра — толкова излишни неща и енергия са вложени в тях просто от слободия, нали се знае, че бездруго жертвата няма да окаже съпротива. Дали пък оперативните работници не искат да оправдаят своята служба и раздутия си щат? Всъщност достатъчно е да разпратят до всички набелязани опитни зайци призовки — и те сами ще се появят покорно в посочения час и минута с вързопчетата си пред черния железен портал на Държавна сигурност, за да заемат местенцата си върху пода в определената им килия. (Нали точно така постъпват с колхозниците, кой ще бие толкова път посред нощ да ги прибира от къщите им? Викат ги в селсъвета, оттам ги и откарват. Общите работници ги викат пък в канцеларията.)

Естествено, никоя машина не може да надхвърли капацитета си. През напрегнатите, наситени 1945–1946 г., когато в Европа се връща ешелон подир ешелон и всички те трябва да бъдат незабавно погълнати и отпратени в ГУЛАГ, вече я няма тази излишна игра, самата теория се е доста поизтъркала, ритуалните й пера са се проскубали и арестът на десетки хиляди напомня вече просто проверка: някой стои със списъци в ръце, прехвърля човек по човек от единия ешелон в другия — това е целият арест.

Няколко десетилетия политическият арест у нас се отличава тъкмо с това, че биват отвеждани съвсем невинни хора, които по тази причина са неподготвени за каквато и да било съпротива. Създава се общо чувство на обреченост, представата (при нашата паспортна система впрочем доста вярна), че е невъзможно да избягаш от ГПУ—НКВД. И дори в разгара на арестните епидемии, когато хората, тръгвайки за работа, всеки ден се сбогуват със семействата си, защото не са сигурни, че ще се върнат вечерта — дори тогава те почти не бягат (а в редки случаи се самоубиват). Тъкмо това се иска. Вълкът си пада по кротките овчици.

Това става и защото хората не разбират механизма на арестните епидемии. Органите обикновено нямат дълбоки причини при избора си — кого да арестуват, кого да оставят, те само гонят исканата бройка. Запълването на бройката може да бъде закономерно, може да носи и съвсем случаен характер. През 1937 г. в приемната на Новочеркаското НКВД идва една жена и пита: какво да прави с гладното пеленаче на арестуваната й съседка? „Почакайте — казват й — да уточним.“ Тя чака два часа — арестуват я от приемната и я отвеждат в килията: трябвало спешно да запълнят бройката, но не разполагали с достатъчно сътрудници, за да ги разпратят из града, а тази им била дошла на крака! И обратното, НКНД отива да арестува живеещия близо до Орша латвиец Андрей Павел; той не им отваря, скача през прозореца, успява да избяга и заминава за Сибир. И макар да живее там със своето име и от документите му ясно да личи, че е от Орша, никога не е затварян или викан от Органите, нито веднъж върху него не пада никакво подозрение. Съществуват три вида издирване: общосъюзно, републиканско и областно, и почти за половината от арестуваните в ония епидемични години не се обявява издирване извън областта. Човек, подлежащ на арестуване по случайни причини, като например донос на съседа, лесно е заменян с друг съсед. Подобно на А. Павел, и хората, случайно попаднали на хайка или в квартира със засада, но проявили решителност да избягат още преди първия разпит, по-късно никога не са залавяни и привличани към съдебна отговорност; а тези, които остават да се надяват на справедливост — получават присъди. И почти всички, повечето от тях, се държат именно така: малодушно безпомощно, обречено.

Вярно е, че ако не открие издирваното лице, НКВД взема писмена декларация от неговите роднини за неотклонение, след което нищо не коства да ги оформи вместо избягалия.

Всеобщата невинност поражда и всеобщо бездействие. Може пък и да не те приберат? Може пък да ти се размине? А. И. Ладиженски е главен преподавател в училището на затънтеното градче Кологрив. През 1937 г. до него на пазара се приближава някакъв селянин и му предава от нечие име: „Александър Иванич, заминавай, има те в списъците!“ Но той остава: нали без него училището ще закъса, нали и техните деца учат при него — как тъй ще го арестуват?… (След няколко дни го прибират.) Не всеки като Ваня Левитски, едва четиринадесетгодишен, е в състояние да разбере: „Честен ли си, затворът ти е вързан в кърпа. Сега там лежи тате, като порасна — и мене ще ме приберат.“ (Затварят го, когато навършва двадесет и три.) Повечето са като вцепенени от мъждукащата надежда: щом не съм виновен — за какво ще ме арестуват? Има някаква грешка! Вече те влачат за яката, а ти си знаеш едно: „Има някаква грешка! Ще я разберат и ще ме пуснат!“ Други ги затварят масово, това също е нелепо, но там все още остават съмнения във всеки отделен случай: „Дали пък този не си го е заслужил?… Докато аз… аз със сигурност съм невинен!“ Ти още гледаш на Органите като на човешки логично учреждение: ще разберат грешката си и ще ме пуснат.

И защо тогава да бягаш?… Как тогава да се съпротивляваш? Така само ще влошиш положението си, ще попречиш да се изясни недоразумението. Каква ти съпротива — дори по стълбите слизаш на пръсти, както ти е заповядано, за да не чуят съседите.

Как ни лютеше отвътре после в лагерите: а какво щеше да стане, ако всеки оперативник, тръгнал нощем да арестува, не беше сигурен, че ще се върне жив, и се прощаваше със семейството си? Ако по време на масовите арести например в Ленинград, когато прибираха една четвърт от населението на града, хората не биха седели по дупките си, изтръпнали от ужас при всяко хлопване на входната врата и от стъпките по стълбите, а бяха разбрали, че повече няма какво да губят, и се бяха заловили по няколко души бодро с брадви, чукове, ръжени, с каквото им падне, да правят засади? Кой не знаеше, че тези каскетлии не пристигат с добри намерения, така че няма да сбъркаш, ако фраснеш с нещо душегубеца. Или оня „гарван“, оставен със самичкия шофьор на улицата — да офейкаш с него или да му спукаш гумите. Сътрудниците и подвижният състав на Органите бързо щяха да оредеят и въпреки ненаситната жажда на Сталин проклетата машина щеше да засече!…

Ако… Ако… Ние просто си заслужихме всичко по-сетнешно.

И после — срещу какво именно да се съпротивляваме? Срещу това, че ти вземат колана ли? Или срещу заповедта да застанеш в ъгъла? Да прекрачиш прага на дома си? Арестът се състои от дребни увъртания, от многобройни дреболии — и за нито една от тях поотделно като че ли няма смисъл да се спори (когато мислите на арестувания кръжат около главния въпрос: „За какво?!“) — ала събрани ведно, те неминуемо образуват ареста.

А и единствено арестуваният преди малко си знае какво му е на душата — дори само за това си струва да бъде написана книга. Там може да има чувства, за които и не подозираме. Когато арестуват през 1921 г. деветнадесетгодишната Евгения Дояренко и тримата млади чекисти ровят из завивките й, в скрина с бельото й, тя запазва спокойствие: нищо не е скрила, значи нищо няма да намерят. И изведнъж се докопват до нейния интимен дневник, който тя крие дори от майка си — и това четене на нейните съкровени изповеди от чуждите враждебни хора я потриса по-силно, отколкото цялата Лубянка с нейните решетки и мазета. И у мнозина тези лични чувства и привързаности, разтърсени от ареста, могат да бъдат къде по-силни от политическите мисли или страха от затвора. Един човек, вътрешно неподготвен към насилието, е винаги по-слаб от насилника.

Малцина са умните и смелите, които преценяват мигновено. Директорът на геоложкия институт при Академията на науките Григориев, когато идват да го арестуват през 1948 г., се барикадира и цели два часа гори книжата си.

Понякога основно чувство при арестуването е облекчението и дори… радостта, особено през периодите на арестните епидемии: когато наоколо непрекъснато прибират хора, при това такива като теб, ала все още не идват да те арестуват, все се бавят — това те кара да премаляваш, подобна мъка е по-непоносима от самия арест не само за малодушните. Василий Власов, безстрашен комунист, за когото неведнъж още ще става дума, се отказва от бягството, предлагано му от неговите безпартийни помощници, и се притеснява само, че цялото ръководство на Кадийския район е арестувано (1937 г.), а него все не го прибират. Той може да приеме удара само челно — и щом го приема, се успокоява и през първите дни след арестуването се чувствува чудесно. Свещеникът отец Йеракс заминава през 1934 г. за Алма Ата да навести интернирани там вярващи, а през това време в московското му жилище идват три пъти да го арестуват. На връщане енориашките го пресрещат на гарата, не му дават да се прибере вкъщи и осем години го прехвърлят от квартира на квартира, за да го укрият. Свещеникът толкова се изтормозва от такъв живот, че когато през 1942 г. все пак го арестуват, радостно благодари на Бога.

В тази глава говорим предимно за масата, за зайците, прибирани неизвестно за какво. Но ще се спрем по-нататък и на тия, които и в новото време си оставаха типично политически. Вера Рибакова, студентка социалдемократка, си мечтае, докато е на свобода, за суздалската единична килия: само там се надява да види по-възрастните си другари по партия (нито един от тях вече не е на свобода) и да оформи своя светоглед. Есерката Екатерина Олицка през 1924 г. дори се смята недостойна за затвора: ами че през него са минали най-достойните хора на Русия, а тя е толкова млада и още нищо не е направила за Русия. Но и свободата й става все по-непоносима. Така че и двете момичета влизат горди и радостни в затвора.

„Съпротива! Къде беше вашата съпротива?“ — хулят сега потърпевшите тези, които благополучно са се отървали.

Да, съпротивата би трябвало да започне оттук, от самия арест.

Не започна.

 

И ето — вас ви водят. При дневния арест непременно го има този кратък неповторим момент, когато вас — неявно, със страхливото ви съгласие или пък съвсем явно, с извадени пистолети — ви водят през тълпата между стотиците също като вас невинни и обречени. И устата ви не е запушена. Бихте могли и непременно е трябвало да крещите! Да крещите, че сте арестуван! Че предрешените злодеи излавят хората! Че прибират по лъжливи доноси! Че се извършва разправа с милиони! Ако бяха слушали такива крясъци по много пъти на ден и във всички части на града, може би нашите съграждани щяха де се вдигнат? И арестите нямаше да се извършват толкова лесно?!

През 1927 г., когато покорността още не бе размекнала до такава стенен нашите мозъци, на Серпуховския площад през деня двама чекисти се опитват да арестуват някаква жена. Тя се вкопчва в телеграфния стълб, започва да крещи, да се дърпа. Събира се тълпа. (Била е нужна такава жена, но е била нужна и такава тълпа! Не всички минувачи са забивали очи в краката си, не всички са гледали да отминат час по-скоро!) Чевръстите юначаги изведнъж се объркват. Тях не ги бива да работят пред очите на обществото. Качват се на автомобила си и офейкват. (Тогава и жената е трябвало да тръгне за гарата и да замине! А тя се прибира у дома си. И през нощта я откарват на Лубянка.)

Но от вашите пресъхнали устни не се отронва нито звук и тълпата минувачи гледа на вас и вашите палачи като на разхождащи се приятели.

И аз съм имал възможност много пъти да крещя.

На единадесетия ден след арестуването ми трима безделници смершовци^[5], загрижени повече за трите си куфара с трофеи, отколкото за мен (на мен след дългия път те вече разчитаха), ме закараха на Белоруската гара в Москва. Наричаха се спецконвой, а всъщност автоматите само им пречеха да влачат тежките си куфари — плячката, награбена в Германия от тях и техните началници от контраразузнаването СМЕРШ на 2-ри Белоруски фронт — сега под предлог, че ме конвоират, я носеха на семействата си в отечеството. Без никакво желание мъкнех четвъртия куфар с моите дневници и творения — уликите срещу мен.

Нито един от тримата не познаваше града и трябваше сам да избирам най-късия път до затвора и да ги отведа на Лубянка, където те никога не бяха стъпвали (а аз я бърках с Министерството на външните работи). След едно денонощие в армейското контраразузнаване, където другарите ми по килия вече ме просветиха за следствените измами, заплахите и боя; за това, че веднъж арестуват ли те, никога не те пускат и че десетката^[6] ми е в кърпа вързана — аз като по чудо се измъкнах оттам и ето вече четири дни пътувам като свободен сред свободните, макар да бях лежал върху прогнилата слама до кофата с изпражненията, макар очите ми да бяха виждали вече пребити от бой и лишени от сън хора, ушите ми да бяха слушали истината, устата ми да бе поглъщала рядката безвкусна чорба — защо мълча? Защо не просвещавам измамената тълпа през последната си гласна минута?

Мълчах и в полския град Бродници — но може би там не разбират руски? Нито дума не изкрещях по улиците на Белосток — но може би всичко това малко засяга поляците? Не пророних нито звук на гара Волковиск — но тя беше немноголюдна. Разхождах се с тези разбойници по перона в Минск, все едно няма нищо — но гарата бе още в развалини. А сега пък водя смершовците в белосводестия кръгъл горен вестибюл на станция „Белоруска радиална“ на метрото, той е облян в електрическа светлина, насреща ни, от долу на горе, пълзят два успоредни, задръстени с московчани ескалатора. Всички, струва ми се, ме гледат! Оттам, от дълбините на незнанието, те се нижат, нижат на безкрайна лента под блесналия свод към мен за думичка истина — защо мълча?!…

Всеки ще си намери дузина подлички оправдания защо е бил прав да постъпи така, защо не е бивало да се жертвува.

Някои още се надяват на благополучен край и се страхуват да не го загубят заради своя вик (до нас не стигат вести от отвъдния свят, ние не знаем, че от самия миг на арестуването нашата съдба е вече решена почти по най-лошия вариант и няма накъде повече да се влошава). Други пък още не са дозрели до понятията, които се изливат във вика към тълпата. Единствено лозунгите на революционера са му на устата и сами напират навън, а откъде да се вземат те у кроткия човечец, у незабъркания в нищо филистер? Той просто не знае какво да вика. И най-сетне, съществуват още един вид хора, чиито гърди преливат, чиито очи са видели прекалено много, за да могат да излеят това езеро в няколко несвързани вика.

А аз — аз мълча по още една причина: защото тези московчани, изпълнили стъпалата на двата ескалатора, са ми все едно малко — малко! Тук моя вопъл ще го чуят двеста, два пъти по двеста души, ами двестате милиона?… Смътно си представям как ще закрещя някога към тези двеста милиона…

А засега ескалаторът смъква неудържимо мене, неотворилия устата си, в преизподнята.

Ще мълча и в Охотний ряд^[7].

Няма да се провикна и пред „Метропол“^[8].

Не ще размахам ръце на Голгота — Лубянския площад…

* * *

Изглежда, ми се бе паднал най-лекият вид арест, какъвто можем да си представим. Той не ме изтръгна от обятията на близките, не ме откъсна от скъпия домашен уют. Грабна ме през един посърнал европейски февруарски ден от вдадената в Балтийско море тясна ивица суша, където не беше ясно ние ли сме обкръжили немците, или те нас — и ме лиши само от дивизиона, с който бях свикнал, както и от картината на трите последни месеца на войната.

Бригадният командир ме повика на командния пункт, поиска ми, кой знае защо, пистолета, аз му го дадох, без да подозирам някакъв скрит умисъл, и изведнъж от напрегнатата неподвижна офицерска свита в ъгъла притичаха двама контраразузнавачи, прекосиха с няколко скока стаята и четири ръце се вкопчиха едновременно в звездичката на ушанката ми, в пагоните, в колана и полевата сумка, последвани от драматичен крясък:

— Вие сте арестуван!

И объркан, пронизан от главата до петите, не намерих да кажа нищо по-умно от това:

— Аз ли? За какво?!…

Макар този въпрос да не предполага отговор, колкото и да е чудно, аз го получих! Струва си да спомена това, понеже то никак не се свързва с нашата практика. Тъкмо смершовците ме бяха претърсили и взели заедно със сумката политическите ми писмени размисли и потиснати от дрънченето на стъклата при всяка немска експлозия, ме бяха заблъскали към изхода — ето че бях повикан внезапно с твърд глас — да! — през тази непроницаема зона между оставащите в стаята и мен, през тази зона от тежко стоварената дума „арестуван“, през тази чумна черта, откъдето не смееше да се процеди нито звук, преминаха немислимите, приказни думи на бригадния командир:

— Солженицин! Върнете се!

Измъкнах се на кръгом от ръцете на смершовците и направих крачка обратно към бригадния командир. Слабо го познавах, той никога не си бе позволявал и най-елементарен разговор с мен. Лицето му винаги изразяваше за мен заповед, команда, гняв. А сега, вглъбено, то се бе озарило — дали от срам за принудителното му участие в мръсната история? Дали от вътрешен порив да надмогне общожитейското жалко подчинение? Десет дни преди това бях измъкнал цялата си разузнаваческа батарея от чувала, в който бе останал неговият огневи дивизион с дванадесет тежки оръдия, и ето че сега трябваше да се отрече от мен пред този подпечатан къс хартия.

— Имате ли — попита ме натъртено — приятел в Първи украински фронт?

— Не може!… Нямате право! — закрещяха срещу полковника капитанът и майорът от контраразузнаването. Свитата на щабните се сви изплашено в ъгъла, сякаш ужасена, че ще понесе и тя последиците от нечуваната непредпазливост на бригадния командир (а тия от политотдела бяха готови да излязат срещу бригадния с материал). Но за мен това беше вече достатъчно: веднага разбрах, че съм арестуван заради кореспонденцията си с един мой приятел от ученическите години и ми стана ясно откъде идва опасността.

Поне дотук да бе спрял Захар Георгиевич Травкин! Но не! Като продължаваше да се пречиства и да израства пред самия себе си, той се надигна иззад масата (никога не бе ставал при появата ми в онзи мой предишен живот!), подаде ми ръка през чумната черта (докато бях свободен, никога не ми я бе подавал) и както я стискаше, сред немия ужас на свитата, със сгрято, дотогава винаги сурово лице изрече безстрашно, натъртено:

— Желая ви — щастие — капитане!

Вече не бях капитан, нещо повече — бях разобличен враг на народа (защото у нас всеки арестуван от момента на задържането му е и напълно разобличен). Излезе, че той пожелава щастие на врага…

Стъклата дрънчаха. Немските експлозии раздираха земята на около двеста метра от нас, за да ни напомнят, че това не би могло да се случи там, по-навътре, на наша земя, под капака на устоялото битие, а само под полъха на близката и еднаква за всички смърт^[9].

 

Тази книга няма да е спомени за собствения ми живот. Затова не ще се спирам върху презабавните подробности около моя безподобен арест. Същата нощ смершовци съвсем се отчаяха да се ориентират по картата (тях никога не ги бива за тези неща) и ми я връчиха с любезности, за да посоча на шофьора как да стигне до армейското контраразузнаване. Сам ги закарах заедно със себе си до затвора и за благодарност тутакси бях напъхан не просто в килия, а в карцера. Но пък тъкмо за това килерче в една немска селска къща, послужило за временен карцер, си струва да спомена.

То бе дълго един човешки бой и широко колкото трима да легнат постеснени, а ако са четирима — плътно притиснати. Оказах се четвъртият, натикан там вече след полунощ. Тримата налягали се събудиха, понамръщиха се от светлината на газеничето и се посместиха, за да надвисна връз тях ребром и да се вклиня постепенно чрез тежестта си. Така върху стрилата се на прах сламица на пода ние станахме осем ботуша, обърнати към вратата, и четири шинела. Те спяха, аз горях. Преди половин ден бях самоуверен капитан и сега бе голяма мъка за мен да се свивам на дъното на това килерче. На няколко пъти момчетата се будеха от изтръпналите си хълбоци и тогава се обръщахме едновременно.

Призори се събудиха, запрозяваха се, покашляха, посвиха краката си, изместиха се по различните ъгли и започна запознанството ни.

— А ти за какво?

Но смътният ветрец на предпазливостта вече ме бе полъхнал под отровната стряха на СМЕРШ-а и аз простосърдечно се зачудих:

— Представа нямам. Нима ти казват, гаднярите?

Но другарите ми по участ — танкисти с черни меки шлемове — нищо не криеха. Бяха три честни, три простодушни войнишки сърца — от тоя род хора, към които се бях привързал през войната, макар самият аз да бях и по-сложен, и по-лош. И тримата бяха офицери. Пагоните им също бяха откъснати със злоба, тук-там бе щръкнала отвътре и ватата. По изплесканите им ризи имаше светли петна — следи от отвинтени ордени, по лицата и ръцете — тъмни и червени белези, спомен от ранявания и изгаряния. За беля техният дивизион трябвало да се ремонтира тук, в същото село, където бе разположено контраразузнаването на СМЕРШ-а на 48-а армия. След ожесточен бой по-предния ден вчера седнали да пийнат и после през задните дворища на селото нахълтали в баня, където забелязали, че били влезли да се къпят две ячки моми. С тромавите си пияни крака не могли да догонят хукналите полуголи моми. Ала едната от тях се оказала не чия да е, а на началника на армейското контраразузнаване.

Да! Войната се водеше вече от три седмици на територията на Германия и всички добре знаехме: ако момичетата се бяха оказали немкини — нищо не костваше да бъдат изнасилени, че след това и разстреляни, и това би минало почти за геройство; ако бяха полякини или от откараните там наши рускини — тях във всеки случай биха могли да ги гонят и голи из градините и да ги пляскат по бедрата — ей така, колкото да се позабавляват. Но тъй като тази се бе оказала „походно-полева жена“ на началника на контраразузнаването, някакъв тилов сержант бе откъснал злобно на тримата бойни офицери техните пагони, утвърдени със заповед по фронта, да смъкне ордените им, връчени им с решение на Президиума на Върховния съвет — и ето че тези храбреци, изкарали цялата война и помели може би не една линия на вражеските траншеи, сега ги чакаше военен трибунал, който без техния танк сигурно дори нямаше да стигне до това село.

Изгасихме газеничето — и бездруго бе изгорило всичко, което можеше да се диша. На вратата беше изрязан отвор, не по-голям от пощенска картичка, и през него от коридора проникваше слаба светлина. Сякаш обезпокоени, че с настъпването на деня в карцера ще ни стане твърде просторно, натикаха при нас още един — пети. И червеноармейският шинел, и ушанката му бяха съвсем нови. Когато застана срещу отвора на вратата, пред нас се откри чипоносо детинско лице с румени бузи.

— Отде се взе, братле? Какъв си?

— От оттатък — бързо отвърна той. — Шпионин съм.

— Шеги ли си правиш? — изтръпнахме ние. (Да си шпионин, че и сам да говориш за това — такова нещо не са го писали дори Шейнин и братя Тур!)

— Какви там шеги по военно време! — разсъдително въздъхна момъкът. — Как да се върна вкъщи от плен, а кажете де?

Тъкмо бе взел да ни разказва как преди едно денонощие немците го прехвърлили през фронта, за да шпионира и взривява мостове, но той веднага тръгнал да се предаде в най-близкия батальон, а измъченият, капнал за сън батальонен командир все не искал да му повярва, че е шпионин, и все го пращал при медицинската сестра да му даде хапчета — та тъкмо бе взел да ни разказва тая история, ето че ни връхлетяха нови впечатления.

— Излизай по нужда! Ръцете отзад! — провикна се през разтворената врата един дангалак старшина, напълно годен да примъкне дулото на някое 122-милиметрово оръдие.

По целия селски двор вече бяха застанали в кръг автоматчици, охраняващи посочената пътечка около сайванта. Късах се от яд, че някакъв невежа старшина си позволява да командува нас, офицерите, с това „ръцете отзад“, но танкистите си ги сложиха зад гърба и аз тръгнах след тях по същия начин.

Зад сайванта имаше малка квадратна кошара с още нестопен утъпкан сняг — цялото това пространство бе изплескано с купчини човешки изпражнения толкова безредно и нагъсто, че правеше много трудна задачата да намериш къде да стъпиш и клекнеш. Криво-ляво му намерихме колая и приклекнахме на различни места и петимата. Двама автоматчици мрачно насочиха срещу нас — ниско приклекналите, автоматите си, а старшината — не бе минала и минута, рязко ни подкани:

— Привършвай! У нас бързо се ходи по нужда!

До мен клечеше един от танкистите, ростовчанин, едър навъсен старши лейтенант. Лицето му бе почерняло от метален прах или от дим, но добре личеше големият червен белег през бузата му.

— Къде е това — у нас? — тихо попита той, без да проявява намерение да бърза за просмукания от миризмата на газта карцер.

— В контраразузнаването на СМЕРШ! — гордо и по-звънливо, отколкото бе нужно, изтресе старшината. (Контраразузнавачите доста си харесваха тази безвкусно скалъпена от „смърт на шпионите“ — дума. Намираха, че навявала страх.)

— А у нас — бавно — отвърна някак замислено старши лейтенантът. Шлемът на главата му се бе килнал назад и бе открил още неостриганата му коса. Загрубелият му войнишки задник бе изложен на приятния студен ветрец.

— Къде е това — у вас? — по-високо, отколкото бе нужно, се провикна старшината.

— В Червената армия — съвсем спокойно отвърна старши лейтенантът, мерейки с поглед, както бе клекнал, несхватливия дангалак.

Такива бяха първите глътки на моя тъмничен въздух.

Втора глава
ИСТОРИЯТА НА НАШАТА КАНАЛИЗАЦИЯ

Когато хулят сега произвола на култа, се позовават на вечно предъвкваните тридесет и седма и осма година. И ето как в съзнанието се утвърждава, че не е имало арести нито преди, нито след това, а единствено през тридесет и седма — тридесет и осма година.

Без риск да изпадна в грешка, ще кажа: потокът от тридесет и седма тридесет и осма не е нито единственият, нито дори най-големият, а само по всяка вероятност един от трите значителни потока, препълнили мрачните зловонни тръби на нашата тъмнична канализация.

Преди него е потокът от двадесет и девета — тридесета година, кажи-речи, колкото Об, натикал в тундрата и тайгата близо петнадесетина (ако не и повече) милиона селяни. Но селяните си мълчат, неуки са, не са писали ни жалби, ни мемоари. С тях и следователите не са си губели нощите, нито е трябвало да водят протоколи — достатъчно е било решението на селсъвета. Този поток се излива, всмуква се в скованите от вечен лед земи и дори най-разпалените умове почти не си спомнят за него, сякаш той изобщо не е наранявал руската съвест. А всъщност нито Сталин, нито ние с вас имаме по-тежко престъпление от това.

Сетне идва потокът от четиридесет и четвърта — четиридесет и шеста, кажи-речи, колкото Енисей; изхвърлени са в помийните канали цели нации и още милиони и милиони — онези, които — заради нас! — са били в плен, откараните в Германия и върналите се след това оттам. (Така Сталин изгаря раните, та по-бързо да се покрият със струпеи и да не даде възможност на общото народно тяло да отпочине, да задиша с пълни гърди, да се посъвземе.) Но и този поток се състои предимно от обикновени хорица, които не са оставили мемоари.

А потокът от тридесет и седма година грабва и понася към Архипелага вече и хора с положение, хора с партийно минало, хора с образование, а и около тях в градовете остават мнозина наранени, че и нелишени от перо! — и всички те сега пишат, говорят, спомнят си: тридесет и седма година! Това е Волга на народната мъка!

А споменете ли пред кримския татарин, пред калмика или чеченеца за „тридесет и седма“, той само ще присвие рамене. Или какво е за Ленинград тридесет и седма, когато той помни тридесет и пета? А дали за повторно арестуваните или за прибалтийците не са по-тежки четиридесет и осма и четиридесет и девета? И ако ревнителите на стила и на географията ме упрекнат, че съм пропуснал още реки в Русия — нали има и неназовани още потоци, трябват ми много страници! И реките ще се изпълнят от потоците.

Известно е, че ако не се упражнява, всеки орган се атрофира.

И така, след като знаем, че Органите (те сами са се нарекли с тази гадна дума), възпети и въздигнати над всичко живо, не са получили атрофия на нито едно свое пипало, напротив — разраствали са се и мускулатурата им е заяквала, лесно е да се досетим, че са били упражнявани постоянно.

По каналите се стича човешки поток от пулсиращи тласъци — напорът е ту по-голям от предвиждания, ту по-слаб, но тъмничните канали никога не са оставали празни. Кръвта, потта и пикочта — в каквито бяхме превърнати всички, са се плискали в тях постоянно. Историята на тази канализация е история на непрекъснатото вливане и изливане, само дето пълноводията се редуват със спадове на нивото и отново с пълноводия, потоците се сливат ту по-големи, ту по-малки, от всички страни се стичат ручейчета, вадички, струйки от улуците и просто отделно уловени капчици.

Привежданият по-нататък списък, в който в еднаква степен се споменават и потоците, състоящи се от милиони арестувани, и ручейчетата от обикновени незабележими десетки хора, е още твърде непълен, беден, ограничен от моите възможности да проникна в миналото. Тук са нужни още много попълнения от осведомени и останали живи свидетели.

* * *

Най-трудно е да се проследи началото. Защото колкото по-дълбоко се потапяме в десетилетията, толкова по-малко свидетели намираме там — мълвата е загаснала и помръкнала, а хроники няма или ако ги има, са под ключ. И защото не е съвсем справедливо да разглеждаме тук върху една плоскост и годините на особеното ожесточение (Гражданската война), и първите мирни години, когато би трябвало да се очаква милосърдие.

Но още преди каквато и да било гражданска война се видя, че Русия с такъв състав на населението не е годна, разбира се, за никакъв социализъм, че цялата е окаляна. Един от първите удари на диктатурата се стоварва върху кадетите (при царизма — крайната революционна зараза, при пролетарската власт — крайната реакционна зараза). В края на ноември 1917 г., през първия отложен срок за свикването на Учредителното събрание, партията на кадетите е обявена извън закона и започват арестите им. Някъде по същото време са хвърлени по затворите Съюзът за защита на Учредителното събрание и системите на „войнишките университети“.

По смисъла и духа на революцията е лесно да се досетим, че през тези месеци Крести и Бутирки^[10], както и редица още сродни на тях провинциални затвори, се пълнят с едри богаташи, с видни обществени дейци, генерали и офицери; с чиновници от министерствата и от целия държавен апарат, неизпълняващи разпоредбите на новата власт. Една от първите операции на ЧК е да арестува стачния комитет на Общоруския съюз на служещите. Един от първите циркуляри на НКВД през декември 1917 г. гласи: „Предвид саботажа на чиновниците… да бъде проявена максимална самодейност по места без отказ от конфискации, принуда и арести.“^[11]

И макар че в края на 1917 г. за установяване на „най-строг революционен ред“ В. И. Ленин иска „да се смазват безпощадно опитите за анархия от страна на пияниците и хулиганите“, контрареволюционерите и други лица^[12], т.е. той очаква главната опасност за Октомврийската революция от пияниците — контрареволюционерите са сбутани някъде на трето място, — ала поставя задачата и по-широко. В статията си „Как да организираме съревнованието“ (от 6-и и 9-и януари 1917 г.) Ленин провъзгласява общата единна цел за „прочистване на руската земя от всякакви вредни насекоми“. Под насекоми той разбира не само всички класово чужди, но също така и „работниците, които клинчат от работа, например словослагателите от питерските печатници“. (Ето на какво е способна дистанцията на времето. За нас сега е трудно да разберем как така работниците, току-що станали диктатори, тутакси са взели да клинчат от работа срещу собствения си интерес.) И още: „… в кой квартал на големия град, в коя фабрика, в кое село… няма… саботьори, наричащи себе си интелигенция?“^[13] Вярно, че в тази си статия Ленин предвижда разнообразни форми за прочистване от насекомите: било да ги затварят, било да ги принуждават да чистят отходните места, било след престой в карцера да им се издават удостоверения за политическа неблагонадеждност, било да се разстрелват тунеядците; предоставен е избор: затвор или „принудителен тежък труд“^[14]. Макар че, когато разглежда и подсказва основните посоки при наказанията, Владимир Илич предлага търсенето на най-сполучливите мерки по прочистването да бъде включено в съревнование между „комуните и общините“.

Сега няма да изследваме изчерпателно кой попада в това широко определение на насекомите: руското население е твърде разнородно и сред него се срещат обособени, съвсем ненужни, а днес вече и забравени малки групи. Насекоми са, естествено, земските дейци. Насекоми са кооператорите. Всички притежатели на къщи. Доста са насекомите и сред гимназиалните преподаватели. От насекоми гъмжат църковните енорийски съвети, насекоми пеят и в църковните хорове. Насекоми са свещениците, а още повече — монасите и монахините. Но и толстоистите, които при постъпването си на държавна служба или, да речем, в железниците, не дават задължителна клетвена декларация за защита на съветската власт с оръжие в ръка, също са разобличавани като насекоми (по-нататък ще видим случаи и на съдебна разправа с тях). И понеже стана дума за железниците — мнозина от насекомите се прикриват под железничарска униформа, та е необходимо да им я смъкват, а понякога и да ги разстрелват. Телеграфистите пък, кой знае защо, са в по-голямата си част непоправими насекоми, несимпатизиращи на Съветите. Не може да се каже нищо по-добро и за ВИКЖЕЛ^[15], както и за другите профсъюзи, често гъмжащи от насекоми, враждебни на работническата класа.

Дори групите, които изброихме, обхващат огромен брой хора за няколко години прочиствателна работа.

А малко ли са всякаквите окаяни интелигенти, бездомни студенти, различни особняци, търсачи на правдата и налудничави, от които още Петър I се мъчи да прочисти Русия и които винаги пречат на стройния строг Режим?

Ала това санитарно прочистване е невъзможно, при това в условията на войната, ако трябва да се прибягва до остарели процесуални форми и юридически норми. Приета е обаче съвсем нова форма — извънсъдебната разправа, и с тази неблагодарна работа самоотвержено се нагърбва ВЧК — часовоят на революцията, единственият в човешката история наказателен орган, съсредоточил в едни ръце: следенето, ареста, следствието, прокуратурата, съда и изпълнението на решението.

През 1918 г., за да ускорят и победата на културната революция, започват да вадят и изтърсват мощите на светите угодници и да изземват църковните треби. В защита на разоряваните черкви и манастири избухват народни вълнения. На места бият камбани за тревога и православните бягат, мнозина от тях тръгват по просия. Естествено, някои са пречуквани на място, други — арестувани.

Сега, когато размишляваме за 1918–1920 г., се затрудняваме: дали да отнесем към тъмничните потоци и тези, които са само разстреляни, без да бъдат пращани по затворите? И в коя графа да впишем онези, които комитетите на бедните ликвидират зад вратата на селсъвета или в задния двор? Успяват ли дори да стъпят върху земята на Архипелага участниците в заговорите, разкривани масово във всяка губерния (два рязански, един костромски, един вишневолоцки, един велижки, няколко киевски, няколко московски, саратовски, черниговски, астрахански, селигерски, смоленски, бобруйски, тамбовски кавалерийски, чембарски, великолукски, мстиславски и други), или не успяват и затова не се отнасят към предмета на нашето изследване? Като отминем потушените прочути метежи (ярославския, муромския, рибинския и арзамаския, някои събития знаем единствено само по названията им — например колпинския разстрел през юни 1918 г. Какво е това? Кого са разстреляли?… И къде да запишем убитите?

Доста трудно е да решим: тука ли, в тъмничните потоци, или в баланса на Гражданската война да отнесем десетките хиляди заложници, тези в нищо необвинени и дори незаписани поне с молив по фамилии мирни жители, взети за унищожение, за да се всява страх, и за отмъщение на военния враг или на въстаналата маса? След 30 август 1918 г. НКВД дава указания по места „да се арестуват незабавно всички десни есери, а от буржоазията и офицерството да се вземат значително количество заложници“^[16] (Все едно след покушението, извършено например от групата на Александър Улянов, да арестуват не само нея, но и всички студенти в Русия и значителен брой земски дейци.) Така е обяснявано открито (Лацис, вестник „Красный террор“, 1 ноември 1918 г.): „Ние не водим война срещу отделни лица. Ние изтребваме буржоазията като класа. Не търсете на следствието материали и доказателства за това, че обвиняемият е действувал на дело или на думи срещу Съветите. Първият въпрос, който трябва да му се зададе, е към каква класа принадлежи, какви са произходът му, възпитанието, образованието или професията му. В това са смисълът и същността на червения терор.“ С постановление на Съвета на отбраната от 15 февруари 1919 г. — очевидно под председателството на Ленин? — е наредено ЧК и НКВД да вземат за заложници селяни от местностите, в които разчистването на железопътните линии от снега „става не съвсем удовлетворително“ — с цел, „ако не се разчисти снегът, да бъдат разстреляни“^[17]. С постановление на Съвета на народните комисари от края на 1920 г. е разрешено да бъдат вземани за заложници и социалдемократи.

Но дори да се придържаме само към обичайните арести, трябва да отбележим, че още от пролетта на 1918 г. потича многогодишният непрекъснат поток на изменниците социалисти. Всички тези партии — есери, меншевики, анархисти, народни социалисти, десетилетия наред само са се престрували на революционери, носели са само маска и на каторга са отивали единствено за да ни заблуждават. И едва в стремителния ход на революцията веднага е проличала буржоазната същност на тези социалпредатели. Естествено е тогава да бъдат арестувани! Скоро след кадетите, след разгонването на Учредителното събрание, обезоръжаването на Преображенския и други полкове започват да задържат по малко, отначало негласно, и есерите, и меншевиките. От 14 юни 1918 г., в деня, в който ги изваждат от всички съвети, тези арести стават все по-чести и по-масови. От 6 юли попадат на мушката и левите есери, които по-коварно и по-дълго се преструват на съюзници на единствената последователна партия на пролетариата. Оттогава става достатъчно в който и да е завод или градче да възникне работническо вълнение, недоволство, стачка (още през лятото на 1918 г. не са никак малко, а през март 1921 г. те разтърсват вече Петроград и Москва, сетне Кронщат и ускоряват идването на НЕП), та едновременно с успокояването, отстъпките и удовлетворяването на справедливите искания на работниците да почне нощното излавяне от ЧК на меншевики и есери като истински виновници за тези вълнения. През лятото на 1918 г., през април и октомври 1919 г. масово са арестувани и анархистите. През 1919 г. в затвора е вкарана цялата досегаема част на есеровския ЦК, която дочаква в Бутирки своя процес през 1922 г. През същата 1919 г. видният чекист Лацис пише за меншевиките: „Такива хора на нас повече ни пречат. Точно затова ги премахваме от пътя си — да не ни се мотаят в краката… Ние ги затваряме в някое прикътано местенце, в Бутирки, и ги държим там, докато не завърши борбата на труда с капитала.“^[18] През юли 1918 г. целият безпартиен работнически конгрес е арестуван от отряда на латвийската охрана на Кремъл и незабавно са разстреляни едва ли не всичките в Таганка.

Още през 1919 г. става обяснима и цялата мнителност към нашите руснаци, завръщащи се от чужбина (защо? с каква мисия?) — така са затваряни пристигащите офицери от експедиционния (във Франция) руски корпус.

През 1929 г. покрай истинските и псевдозаговорите („Национален център“, Военния заговор) така наречената околокадетска интелигенция в Москва, Петербург и други градове е подложена на масови репресии и разстрелвана по списъци (т.е. излавяна и разстрелвана на място, ако е на свобода) и просто вкарвана по затворите. А какво ще рече „околокадетска“? Не монархистка и не социалистическа, т.е.: всички научни, всички университетски, всички художествени, литературни кръгове, че и цялото инженерство. Като изключим крайните писатели, богословите и теоретиците на социализма, цялата останала интелигенция, 80 на сто от нея, е обявена за „околокадетска“. Такъв според Ленин е например Короленко — „жалък еснаф в плен на буржоазните предразсъдъци“, „няма да е зле такива «таланти» да полежат някоя и друга седмица в затвора“.^[19] За отделни арестувани групи научаваме от протестите на Горки. На 15 септември 1919 г. Илич му отговаря: „… за нас е ясно, че и тук сме допуснали грешки“^[20], но — „е, голяма работа! Не е чак такава несправедливост!“, и съветва Горки „да не се поддава на хленча на гнилите интелигенти“^[21].

От януари 1919 г. е разширена кампанията по изземването на излишъците от селяните, за целта се организират продоволствени отряди. Те срещат навсякъде съпротивата на селяните — ту упорито уклончива, ту бурна. Потушаването на това противодействие също дава (без да смятаме разстреляните на място) обилен поток от арестувани в течение на две години.

Тук съзнателно не се спираме върху онази голяма част, смляна от ЧК, специалните отдели и революционно-военните трибунали, която е свързана с преместването на фронтовата линия, с превземането на градове и области. Същата директива на НКВД от 30 август 1918 г. е направлявала усилията „към безусловен разстрел на всички замесени в белогвардейска дейност“. Но понякога не е ясно: как ще е правилно да разграничаваме? Ако това трябва да става от лятото на 1920 г., когато Гражданската война още не изцяло, не навсякъде е свършила, но на Дон вече е приключила и оттам, от Ростов и Новочеркаск, пращат безчет офицери в Архангелск, а по-нататък с шлепове на Соловки (няколко шлепа са потопени в Бяло море — както впрочем и в Каспийско) — да отнесем ли и тези неща все още към Гражданската война или към началото на мирното строителство? Ако през същата година в Новочеркаск разстрелват бременна офицерска жена заради това, че е укрила мъжа си, в коя категория да я впишем?

През май 1920 г. ЦК излиза с известното постановление „За подривната дейност в тила“. От опит знаем, че всяко подобно постановление е импулс за нов всеобщ поток от арестанти, че то е външният признак на потока.

Особена трудност (но и особено достойнство) в организирането на всички потоци до 1922 г. е липсата на Наказателен кодекс, на каквато и да било система от наказателни закони. Единствено революционното правосъзнание (което обаче е винаги безпогрешно!) ръководи конфискуващите и канализаторите: кого да арестуват и какво да правят с него.

В този обзор няма да проследяваме потоците от криминални престъпници и нарушители на обществения ред, ето защо ще напомним само, че всеобщите бедствия и недостатъци при преустройването на администрацията, учрежденията и всички закони довеждат до чувствително увеличаване на кражбите, грабежите, насилието, подкупите и препродажбите (спекулацията). Макар и не толкова опасни за съществуването на републиката, тези криминални престъпления са също частично преследвани и със своите арестантски потоци увеличават потоците от контрареволюционери. А има и спекулация с напълно политически характер, както личи от декрета на Совнаркома, подписан от Ленин на 22 юли 1918 г.: „уличените в пласиране, изкупуване или съхраняване на монополизираните от републиката хранителни продукти под претекст за поминък (селянинът задържа зърното, за да го пласира под формата на поминък, а какъв друг поминък има??? — б.а.)… се наказва с лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, съпроводено с най-тежък принудителен труд и конфискация на цялото имущество.“

Пак от същото лято изчерпалото силите си село започва да предава безвъзмездно добивите си. Това довежда до селски въстания, а следователно и до тяхното потушаване и до нови арести („Най-трудолюбивата част от народа се изкоренява окончателно“ — Короленко, писмо до Горки от 10 август 1921 г.). През 1920 г. знаем (наистина ли знаем?…) за процеса срещу Сибирския селски съюз. В края на 1920 г. предварително е разгромено тамбовското селско въстание, ръководено от Съюза на трудовото селячество (както и това в Сибир). Тук минава дори без съдебен процес…

Ала най-масовите арести в тамбовските села са от юни 1921 г. по тамбовска губерния са пръснати концентрационни лагери за семействата на селяните, участвували във въстанието, цели участъци насред голото поле се ограждат с бодлива тел и три седмици държат там семействата, чиито мъже са подозирани в участие във въстанието, ако за тези три седмици мъжът не се появял, за да откупи с главата си своите близки, цялото семейство е изселвано.^[22]

Преди това, през март 1921 г., без да смятаме разстреляните, на островите на Архипелага през Трубецкия бастион на Петропавловската крепост са изпратени моряците от въстаналия Кронщат.

Същата 1921 г. започва със заповед 10 на ВЧК (от 8 януари 1921): „…да се засилят репресиите спрямо буржоазията!“ Не да се отслабят репресиите точно когато Гражданската война вече е приключила, а да се засилят! Как изглежда това в Крим, Волошин го е разказал в няколко стихотворения.

През лятото на 1921 г. е арестуван Общественият комитет за съдействие на гладуващите (Кускова, Прокопович, Кишкин и други), опитал се да спре надвисналия над Русия небивал глад. Работата е там, че тези хранещи ръце не са ръцете, на които е можело да се разреши да хранят гладните. Пощаденият председател на този комитет — умиращият Короленко, нарича разгромяването му „най-долното от всички политиканства — правителствено политиканство“ (писмо до Горки от 14 септември 1921 г.). (И Короленко ни напомня важната особеност на затвора от 1921 г. — „той целият е просмукан от тиф“. Потвърждават го Скрипникова и други, лежали тогава в затвора.)

През същата 1921 г. става вече практика да се арестуват и студенти (например Тимирязевската академия, групата на Е. Дояренко) за „критика на порядките“ (не публична, а в разговори помежду им) Такива случаи, изглежда, не са били толкова много, защото споменатата група е разпитана лично от Менжински и Ягода.

Но не са и толкова малко. С какво друго освен с арести е могли да завърши неочакваната смела стачка на студентите от МВТУ^[23] през есента на 1921 г.? От годините на безпощадната столипинска реакция в това училище е въведена традицията ректорът му да се избира измежду неговите професори. Сред тях е и професор Калинников (ще го срещнем по-късно и на подсъдимата скамейка). Революционната власт налага вместо него някакъв безличен инженер. Това става в разгара на изпитната сесия. Студентите отказват да се явят на изпити, правят бурно събрание в двора, отхвърлят натрапения им ректор и искат да бъде запазено самоуправлението в училището. А след това цялото събрание тръгва пеш към Моховая за другарска среща със студентите от университета. Ето ви гатанка: как да постъпи властта? Гатанка, ама не и за комунистите. В царско време целият благороден печат, целият образован свят щеше да нададе глас: долу правителството, долу царят! А сега — записали ораторите, оставили събранието да се разотиде, прекъснали изпитната сесия, а през лятната ваканция прибрали един по един от различни места всички, които им трябвали. Други пък така и не завършили инженерното си образование.

През същата 1921 г. се разширяват и регулират арестите на членуващите в други социалистически партии. Фактически вече не съществуват никакви други политически партии в Русия освен победилата партия. (Ах, не копай гроб другиму!) А за да бъде необратимо разпадането на партиите, е трябвало да се разпаднат още и самите тела на тези членове.

Нито един гражданин на руската държава, членувал някога в друга, не в болшевишка партия, не може да избегне своята съдба, обречен е (ако, подобно на Майски и Вишински, не успява да претича по гредите на крушението в комунистическата партия). Може и да не го арестуват веднага, може да доживее (според степента на своята опасност) до 1922-ра, до 1932-ра или дори до 1937 година, но списъците се пазят, редът си върви, редът му идва, арестуват го или само любезно го поканват, за да му зададат един-единствен въпрос: членувал ли е в… от… до…? (Понякога има и въпроси за неговата враждебна дейност, но първият решава всичко, както сме вече наясно сега, след десетилетия.) По-нататък съдбата им е различна. Някои попадат направо в знаменитите царски централни затвори (по щастливо стечение на обстоятелствата всички те добре са се запазили и някои социалисти се озовават дори в същите килии и при същите тъмничари, които вече познават). На някои предлагат да заминат на заточение — о, не за дълго, за две-три години. Или още по-невинно: колкото да им се пише минус^[24] (малко ли градове има), да си изберат сами местожителството, стига да е по-далечко, бъдете така добри да живеете там и там и да чакате решението на ГПУ.

Тази операция се проточва дълги години, защото главното й условие са тишината и незабележимостта. Важното е да бъдат прочистени веднъж завинаги Москва, Петроград, пристанищата, промишлените центрове, а по-късно околиите от всички други социалисти. Това е грандиозен беззвучен пасианс със съвсем необясними за съвременниците правила, чиито очертания сме в състояние да оценим едва сега. Нечий проницателен ум го е замислил, нечии прилежни ръце, без да пропуснат нито миг, посягат към фиша, стоял три години в един куп, и внимателно го прехвърлят в друг. Който е лежал вече в затвора, го пращат на заточение (и то по-надалеч), който е отбивал само „минус“ на заточение (но извън пределите на видимостта на „минуса“ му), от заточението — на ново заточение, след това пак в затвора (вече друг). Търпението и само търпението е най-важното за тези, които редят пасианса. И без шум, без вопъл членовете на другите партии се изгубват постепенно, прекъснати са всякакви връзки е местата и хората, където са ги познавали преди от революционната им дейност — и така незабележимо и неотклонно се подготвя унищожаването на всички, които са говорили по студентските митинги или гордо са дрънчали с царските окопи (Короленко пише на Горки в писмото си от 29.6.1921 г.: „Някога историята ще отбележи, че болшевишката революция се разправи с искрените революционери и социалисти със същите средства, както и царският режим.“ О, де да беше само така! — тогава всички те да са останали живи).

В тази операция на Големия пасианс са унищожени повечето стари политически каторжници, защото именно есерите и анархистите, а не социалдемократите получават от царските съдилища най-суровите присъди, именно те съставят населението на старата каторга.

Поредността на унищожаването им е обаче справедлива: през 20-те години им се предлага да се отрекат писмено от своите партии и от партийната си идеология. Някои отказват да сторят това — и така, естествено, попадат в първия ред за унищожаване, други дават такива писмени обещания — и си спечелват по този начин няколко години живот. Но идва неумолимо и техният ред, неумолимо падат и техните глави.

Понякога четеш във вестника статийка и не ти се побира в ума. „Известия“ от 24.5.1959 г.: една година след идването на Хитлер на власт Максимилиан Хауке е арестуван заради членството си в… не в каква да е партия, а комунистическата. Мислите, че са го ликвидирали ли? Не, осъдили са го на две години. След което, то се знае, е получил нова присъда, нали? Не, пуснали са го на свобода. Е, разбирайте го както щете! Живял си с по-нататък човекът кротко, създал е нелегална организация, във връзка с което е и статията за неговото безстрашие.

През пролетта на 1922 г. Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и спекулата, току-що прекръстена на ГПУ, решава да се намеси в църковните работи. Трябва да се осъществи и „църковна революция“ — да се смени ръководството и да се постави на мястото му такова, което да насочва само едното си ухо към небето, а другото — към Лубянка. Такива обещават да станат живоцърковниците^[25], но без външна помощ не успяват да превземат църковния апарат. За целта е арестуван патриарх Тихон и са проведени два гръмки процеса с разстрели: в Москва — срещу разпространителите на патриаршеското възвание, в Петроград — срещу митрополит Вениамин, попречил църковната власт да премине в ръцете на живоцърковниците. В губерниите и околиите биват арестувани митрополити и архиереи и както винаги след едрата риба върви и дребната — протойереи, монаси и дякони, за които не се съобщава във вестниците. В затвора са хвърлени всички, които се опитват да се противопоставят на църковния обвинителен напор.

Свещенослужителите се вливат в потока като неотменна част от всекидневния улов, посребрените им коси проблясват във всяка килия, а след това и във всяка соловецка поетапна група.

В началото на 20-те години са затворени и теософи, мистици, спиритисти (групата на граф Пален протоколира разговорите си с духовете), религиозни организации, философи от кръжеца на Бердяев. Пътем са разгромени и прехвърлени в затворите „източните католици“ (последователи на Владимир Соловьов), групата на А. И. Абрикосова. Някак от само себе си са затваряни и обикновените католици — полските ксендзове.

Ала коренното унищожаване на религията в тази страна, превърнало се през целия период на 20-те и 30-те години в една от важните цели на ГПУ — НКВД, може да бъде постигнато само чрез масовото затваряне на вярващите измежду православните. Интензивно арестуват, затварят и заточават монасите и монахините, толкова често мяркащи се с черните си одежди в предишния руски живот. С арестуването и съденето им се занимават църковни активи. Кръговете непрекъснато се разширяват и ето че вече започват да задържат и просто вярващите миряни, старите хора и особено жените, които вярват по-упорито и които сега при поетапните прехвърляния и в лагерите за дълги години също са наричани монахини.

Всъщност се смята, че ги арестуват и съдят не заради самата вяра, а затова, че изказват своите убеждения гласно и възпитават в този дух децата си. Както пише Таня Ходкевич:

Свободно можеш да се молиш,

но… да те чува само Бог.^[26]

(За това стихотворение тя получава десет години.) Човекът, който вярва, че притежава духовната истина, трябва да я крие от… собствените си деца!!! През 20-те години религиозното възпитание на децата започва да се квалифицира според член 58, алинея 10, т.е. като контрареволюционна агитация! Наистина, на съда ти предоставят възможност да се отречеш от религията. Рядко, но все пак има случаи, когато бащата се отрича и бива оставян да се грижи за децата, докато майката е изпращана на Соловки (през всичките тези десетилетия жените проявяват голяма издръжливост във вярата си). Всички вярващи се осъждат на по десет години — най-дългата присъда по това време.

При прочистването на големите градове в името на настъпващото чисто общество през същите тези години, особено през 1927-а, изпращат на Соловки и проститутки, омешани с „монахините“. Любителките на греховния земен живот получават лека тригодишна присъда. Обстановката на етапите, прехвърлянията, а и на самите Соловки не им пречи да припечелват от своя весел поминък от началството и от конвойните войници и да се завръщат след три години там, откъдето са дошли, с тежки куфари. За вярващите обаче е непостижимо да се върнат някога при децата си в родния край.

Още в началото на 20-те години се появяват и чисто национални потоци — на първо време не твърде големи за покрайнините, още повече от гледна точка на руските мерки: мусаватисти от Азербайджан, дашнаци от Армения, грузински меншевики и туркменски басмачи, съпротивляващи се на установяването на съветската власт в Средна Азия. През 1926 г. е арестувано ционисткото дружество „Гехалуц“, несъумяло да се издигне до всеувличащия порив на интернационализма.

Сред многото следващи поколения се е утвърдила представата за 20-те години като за някакво развихряне на неограничената свобода. В тази книга предстои да се срещнем с хора, които са на друго мнение. Безпартийното студентство по онова време се бори за „автономия на висшето училище“, за правото на събрания, за освобождаване на програмата от прекомерната политпросвета. В отговор следват арести. Те се усилват около празниците (например около 1 май 1924 г.). През 1925 г. ленинградски студенти (около стотина) получават присъда по три години тъмничен затвор за четене на „Социалистически вестник“ и за изучаване на Плеханов (самият Плеханов във времената на младостта си се отървава много по-леко за речта си срещу правителството пред Казанската катедрала). През 1925 г. започват да затварят първите (младички) троцкисти. Двама наивни червеноармейци, спомнили си за руската традиция, започват да събират средства за арестуваните троцкисти и са осъдени също на тъмничен затвор.

Не са могли, разбира се, да избягнат удара и експлоататорските класи. През 20-те години продължава непрекъснатият тормоз над оцелелите бивши офицери: и белите (но незаслужили разстрел през Гражданската война), и бяло-червените, повоювали и там, и тук, и царско-червените, но неслужили през цялото време в Червената армия или служили с прекъсвания, които не могат да удостоверят. Изтормозват ги, защото не ги осъждат веднага, а ги прекарват — според пасианса — през безкрайни проверки, налагат им ограничения при получаване на работа или жителство, задържат ги, пускат ги, отново ги задържат и постепенно ги отправят в лагерите, за да не ги пуснат повече оттам.

С пращането на офицерите на Архипелага обаче решаването на проблема не приключва, а само започва: остават майките, жените и децата им. Въз основа на безпогрешния социален анализ е лесно да предположим какво е настроението след арестуването на главите на семействата. По такъв начин те просто принуждават властта да хвърля и тях в затворите! Така че този поток продължава да се лее.

През 20-те години има амнистия за казаците и участниците в Гражданската война. От Лемнос мнозина от тях се завръщат на Кубан и Дон и получават земя. По-късно всички са хвърлени в затвора.

Спотайват се и подлежат на излавяне и всички предишни държавни чиновници. Те умело се маскират, използуват обстоятелството, че в републиката не са въведени още нито паспортна система, нито единни трудови книжки — и проникват в съветските учреждения. В този случай помагат някоя изтървана дума, случайно узнати подробности, съседски доноси… т.е. бойните донесения. (Понякога и чистата случайност. Някой си Мова просто от любов към реда пазел у себе си списък на всички бивши губернски юристи. През 1925 г. случайно откриват списъка у него — прибират всички — и ги разстрелват.)

Така се леят потоците „за прикриване на социалния произход“, за „бившето социално положение“. То се разбира широко. Арестуват дворяните по съсловен признак. Арестуват дворянските семейства. Най-сетне, без много да му мислят, започват да прибират и личните дворяни, т.е. просто завършилите някога университет. А приберат ли те веднъж — няма път назад, с теб е свършено. Часовоят на Революцията не може да сбърка.

(Не, все пак има пътища назад! — тънки, слаби противопотоци, които обаче понякога успяват да пробият. И тук ще споменем първия от тях. Измежду дворянските и офицерските съпруги и дъщери се срещат често жени с изключителни лични качества и привлекателна външност. Някои от тях успяват да се измъкнат със слабия обратен поток — срещу течението! Те са жени, които помнят, че животът ни е даден само веднъж и че няма нищо по-скъпо от нашия живот. Предлагат услугите си на ЧК — ГПУ като осведомителки, като сътруднички или каквито и да било — и тези от тях, които хващат окото, биват приемани, Тъкмо те са най-плодотворните осведомители! Помагат много на ГПУ, тъй като „бившите“ им вярват напълно. Като една от последните такива е посочена тук Вяземска, изпечена доносничка (доносник е и синът й на Соловки), или Конкордия Николасина Йосе — жена по всяка вероятност с блестящи качества: мъжа й, офицер, е разстрелян пред очите й, самата тя е заточена на Соловки, но съумява да издействува да я върнат и да открие близо до Лубянка салон, който видните дейци на този Дом обичат да посещават. (Отново е прибрана едва през 1937 г. заедно със своите ягодински клиенти.)

Звучи смешно, но по някаква нелепа традиция Политическият Червен кръст от старата Русия продължава да съществува. Той има три филиала: Московски (Е. Пешкова), Харковски (Сандомирска) и Петроградски. Московският се държи прилично — и до 1937 г. не е разтурен. Но Петербургският (стария народник Шевцов, куцият Гартман, Кочеровски) се разпасва, бърка се в политическите работи, търси подкрепата на старите шлицелбургци (на Новоруски — съучастник на Александър Улянов) и помага не само на социалистите, но и на каерите — контрареволюционерите. През 1926 г. е закрит и дейците му са заточени.

Годините си минават и неопресняваното се изличава непрекъснато от паметта ни. Извърналата се с лице към нас далечна 1927 г. се възприема като безгрижна охолна година на още неокастрения НЕП. А тя е напрегната, разтърсвана от вестникарски експлозии и е възприемана у нас, неуморно е възхвалявана като навечерието на войната за световна революция. На убийството на съветския пълномощен министър във Варшава, заляло цели колони в юнските вестници, Маяковски е посветил четири гръмовни стихотворения.

Но става засечка: Полша поднася извинения, убиецът на Войков^[27], който е действал сам, е арестуван — как тогава и срещу кого да се изпълни призивът на поета:

Чрез труд,

                спойка

                        и твърдост,

                                        с разправа

на глутницата врата

                        прекърши!

С кого да се разправим, на кого да прекършим врата? Именно тук започва войсковият набор. Както винаги, при всички вълнения и напрежения, прибират бившите, прибират анархистите, есерите, меншевиките, а и просто интелигенцията. Наистина — кого да арестуват в градовете? Не работническата класа я! Но „околокадетската“ интелигенция е прочиствана и без това добре още от 1919 г. Така че не е ли вече време да се прочисти и интелигенцията, въобразила си, че е прогресивна? Да се прерови студентството. Тук и Маяковски е отново подръка:

За комсомола

                мисли

                        дни и недели!

Редовете си

                зорко

                        огледай.

Всички ли са

                комсомолци

                                на дело,

или

        прикриват се

                        вредно?

Удобният светоглед ражда и удобен юридически термин: социална профилактика. Той е въведен, приет е, става веднага достъпен. (Един от началниците на Беломорстрой — Лазар Коган, тъкмо така ще каже скоро след това: „Вярвам, че лично вие не сте виновни в нищо. Но като образовани хора трябва да сте наясно, че това е широка социална профилактика!“) И наистина, кога друг път да затваряш, ако не в навечерието на войната за световна революция несигурните спътници, цялата тази интелигентска колебаеща се сган и гнилоч? Пламне ли голямата война — вече ще е късно.

И в Москва започват планомерно да прочистват квартал по квартал. Навсякъде някой трябва да бъде прибран. Лозунгът е: „Така ще ударим с юмрук по масата, че от ужас ще изтръпне светът!“ Към Лубянка и Бутирки се устремяват дори денем „гарвани“, леки коли, закрити камиони, открити файтони. Задръстване пред портала, задръстване в двора. Не успяват да свалят и регистрират арестуваните. (Така е и в другите градове. В Ростов на Дон, в мазето на Дом 33, е толкова тясно на пода през тези дни, че току-що пристигналият Бойко едва намира място да седне.)

Типичен пример от този поток: няколко десетки млади хора се събират на някакви музикални вечери, несъгласувани с ГПУ. Слушат музика, а след това пият чай. На своя глава събират няколко копейки за чая за общата си каса. Не ще и дума, че музиката е прикритие на техните контрареволюционни настроения, а парите са събирани съвсем не за чай, ами в помощ на загиващата световна буржоазия. И ги арестуват всичките, осъждат ги от три до десет години (на Анна Скрипникова — пет), а неразкаялите се подстрекатели (Иван Николаевич Варенцов и други) са разстреляни!

Или през същата година някъде в Париж се събират лицеисти емигранти, за да отбележат традиционния „Пушкинов“ лицейски празник. Обявяват за сбирката в пресата. Ясно, че това е ход на смъртно ранения империализъм. И ето че са арестувани всички останали в СССР лицеисти, а наред с тях и „правниците“ (друго такова привилегировано училище).

На първо време войсковият набор се ограничава само с размерите на СЛОН-а^[28] — Соловецкия лагер със специално предназначение. Но вече започва своя злокачествен живот Архипелагът ГУЛАГ и скоро ще пръсне своите магически метастази по цялото тяло на страната.

Опитано е нещо ново, появява се нов апетит. Отдавна е настъпило време да бъде разгромена техническата интелигенция, която си е въобразила, че е незаменима, и не е свикнала да изпълнява заповедите начаса.

Един вид никога не сме имали доверие на инженерите. Тези лакеи и прислужници на бившите капиталистически господари попадат на мушката на здравото работническо недоверие и контрол още от първите години на революцията. През възстановителния период обаче ние все пак ги допускаме да работят в нашата промишленост и насочваме цялата сила на класовия си удар срещу останалата интелигенция. Но колкото повече зреят нашето стопанско ръководство, ВСНХ^[29] и Държавната планова комисия, колкото повече нараства броят на плановете и колкото повече тези планове си противоречат и се изменят един друг, толкова по-ясни стават вредителската същност на старото инженерство, неговата неискреност, хитрост и продажност. Часовоят на Революцията присвива по-зорко очи — и там, където ги спре, веднага се натъква на вредителско гнездо.

Тази оздравителна работа върви с пълна пара от 1927 г. и разкрива веднага пред пролетариата всички причини за нашите стопански несполуки и дефицит. В НКПС^[30] (железниците) — вредителство (чудно ли е тогава, че е толкова трудно да се качиш на влака, че доставките не пристигат?). В МОГЕС^[31] — вредителство (спиране на тока). В нефтената промишленост — вредителство (никъде няма газ). В текстилната — вредителство (няма с какво да облечеш труженика). Във въгледобивната — колосално вредителство (ето защо сме мръзнали)! В металургичната, военната, машиностроителната, корабостроителната, химическата, минната, злато-платиновата, напоителната — навсякъде гнойници на вредителството, от всички страни — врагове с логаритмични линийки! ГПУ се задъхва да излавя и прибира вредителите. В столиците и провинцията работят колегиумите на ОГПУ и пролетарските съдилища, които прекарват през човекомелачката тази несвършваща паплач, и трудещите се научават (а често и не научават) с ахкане от вестниците за техните нови далавери. Научават за Палчински, за фон Мек, за Величко^[32], а да не говорим колко са безименните. Всеки отрасъл, всяка фабрика, всяка занаятчийска задруга трябва да търси при себе си вредителство и започне ли — тутакси го намира (с помощта на ГПУ). Ако все още някой инженер, завършил преди революцията, остава неразобличен като предател, със сигурност може да бъде подозиран в това.

И какви изтънчени злодеи били тези стари инженери, как по най-различен сатанински начин знаят да вредят! Николай Карлович фон Мек в Народния комисариат на транспорта се преструва на твърде предан строител на новата икономика, надълго и нашироко говори разпалено за икономическите проблеми в строителството на социализма и обича да дава съвети. Един такъв крайно вреден негов съвет е да се увеличат влаковите товарни композиции, да не се опасяваме от тяхната претовареност. Благодарение на ГПУ фон Мек е разобличен (и разстрелян): искал е да се износят железопътните релси, вагоните и локомотивите и републиката да остане в случай на интервенция без железници! Когато малко време след това новият комисар на транспорта другарят Каганович се разпорежда да пускат именно тежко натоварени влакови композиции, че дори и двойно и тройно свръхтежки (за това откритие той и другите ръководители получават ордени „Ленин“), инженерите вредители се проявяват като радетели за старото — надигат вой, че било прекалено, че така подвижният състав се износвал катастрофално, и са разстреляни справедливо заради неверието си във възможностите на социалистическия транспорт.

Няколко години наред тези радетели за старото са преследвани — прониквали са във всички отрасли, размахват проектните си формули и не искат да разберат как ентусиазмът на персонала помага на мостовете и машините. (Това са години на израждане на цялата народопсихология: осмивана е благоразумната народна мъдрост, че „бързата кучка слепи ги ражда“, изопачава се отколешната пословица „който бърза, бавно стига“…) Това, което забавя понякога арестуването на старите инженери, е неподготвеността на смяната. Николай Иванович Ладиженски, главен инженер във военните ижевски заводи, е арестуван отначало заради „крайните си теории“, заради „сляпата си вяра“ в определен предел на здравина, на която се осланя, за да обяви за недостатъчни подписаните от Орджоникидзе суми за разширяването на заводите. (А Орджоникидзе, разправят, разговарял със старите инженери така: поставял по един пистолет отдясно и отляво на писалищната маса.) Но след това е задържан под домашен арест — и му нареждат да работи на предишното си място (работата без него запада). Той слага работата в ред. Ала сумите продължават да си остават недостатъчни — и ето че този път го вкарват отново в затвора „заради неправилно използуване на сумите“: значи не стигат, защото главният инженер ги разпределя лошо! Още първата година Ладиженски умира при работа в дърводобива.

Така за няколко години е прекършен гръбнакът на старото, прославило нашата страна руско инженерство, на любимите герои на Гарин-Михайловски и Замятин.

От само себе си се разбира, че и от този поток, както от другите, са повлечени и други хора, близки и свързани с обречените, например, както и… не ми се ще да петня светлобронзовия образ на Часовоя, но няма как… Както и злополучните осведомители. Ще помолим читателя да не забравя и за миг този напълно секретен, публично непроявен поток — особено за първото следреволюционно десетилетие: тогава хората са все още горди и мнозина все още нямат представа, че нравствеността е относителна, притежава само тясно класов смисъл — и дръзват да отказват предлаганите им служби, и всички са унищожавани безпощадно. Точно тогава предлагат на младичката Магдалина Еджубова да следи инженерския кръг, тя обаче не само отказва, ами и разказва на своя наставник (тъкмо него трябвало да следи); той обаче все пак скоро е арестуван и на следствието си признава всичко. Бременната Еджубова е арестувана „за разгласяване на оперативната тайна“ и е осъдена на разстрел. (Впрочем тя се отървава с двадесет и пет годишна поредица от няколко присъди.) През същия период (1927 г.), макар и в съвсем друг кръг — сред видните харковски комунисти, Надежда Виталиевна Суровцева също отказва да следи членовете на украинското правителство и да пише доноси срещу тях, за което е заловена в ГПУ и едва след четвърт столетие, вече полужива, се измъква на Колима. А които не са изплували — за тях дори не знаем.

(През 30-те години този поток от непокорни пресъхва напълно: щом от теб се иска да осведомяваш, значи така ще бъде — къде ще се дяваш? „Срещу ръжен не се рита.“ „Ако не аз, друг ще е.“ „По-добре да бъда сексот^[33] аз, добрият, отколкото някой лош.“ Впрочем от доброволци за сексоти няма отърване: хем изгодно, хем доблестно.)

През 1928 г. в Москва се гледа нашумялото Шахтинско дело — нашумяло заради публичността, която му се дава заради смайващите признания и самобичуването на подсъдимите (все още не на всички). Две години по-късно, през септември 1930 г., съдят най-позорно организаторите на глада (ето ги, ето ги, вижте ги!) — четиридесет и осем вредители в хранително-вкусовата промишленост. В края на 1930-а е проведен още по-гръмко и вече безукорно репетираният процес срещу промишлената партия — Промпартията. Тук вече всички подсъдими до един си приписват какви ли не отвратителни измишльотини — и ето че пред очите на трудещите се израства като монумент, от който са смъкнали покривалото, грандиозно, хитроумно сплели се ведно всички отделни до този момент разобличени вредители: Милюков, Рябушински, Детерлинг и Поанкаре.

След като вече сме започнали да вникваме в нашата съдебна практика, разбираме, че общовидимите съдебни процеси са само къртичини на повърхността, а главното копаене става изцяло отдолу. На тези процеси са изкарвани само малка част от хвърлените в затвора, само онези, които се съгласяват противоестествено да клеветят себе си и другите с надежда да смекчат присъдата. Повечето инженери, които имат мъжеството и разума да отхвърлят следователската нелепица, са съдени при закрити врати, но колегиумите на ГПУ им лепват и на тях — неразкаялите се — същите десет години.

Потоците се леят под земята, по тръбите, те канализират цъфтящия живот на повърхността.

Именно от този момент е предприета важната крачка към всенародно участие в канализацията, към всенародно разпределяне на отговорността за нея: тези, които още не са се сгромолясали с телата си в канализационните шахти, които тръбите още не са понесли към Архипелага — трябва да крачат на повърхността със знамена, да възхваляват съдилищата и да се радват на съдебните разправи. (Предвидливо! — ще минат десетилетия, историята ще се пробуди — но следователите, съдиите и прокурорите не ще се окажат по-виновни от нас с вас, съграждани! Нали затова сме дочакали достолепните си бели власи, защото навремето сме гласували благоприлично за.)

Ако не смятаме експеримента на Ленин и Троцки при процеса срещу есерите през 1922 г., Сталин е този, който започва подобни опити с организаторите на глада и как да не сполучи този опит, когато в плодородната Русия всички гладуват, когато всички само се озъртат: къде изчезна нашият хлебец? И ето че по заводи и учреждения, изпреварвайки решението на съда, работниците и служителите гласуват гневно за смъртна присъда на подсъдимите негодници. А вече спрямо Промпартията почват всеобщи митинги, демонстрации (в които са привличани и ученици), милиони маршируват в крак и реват пред сградата на съда: „Смърт! Смърт! Смърт!“

На този остър завой в нашата история се чуват самотни гласове на протест или на въздържане — твърде, твърде много мъжество, несравнимо с днешната лекота, се иска сред този хор и вой, за да кажеш „не!“. (Макар че и днес не са много тези, които възразяват.) На събрание на ленинградския политехнически институт професор Дмитрий Аполинариевич Рожански се въздържа (той, така да се каже, е изобщо противник на смъртното наказание, това, така да се каже, според езика на науката е необратим процес) — и веднага е арестуван! Студентът Дима Олицки се въздържа — и незабавно е вкаран в затвора! И всички тези протести заглъхват в самото си начало.

Доколкото ни е известно, мустакатата работническа класа одобрява тези смъртни присъди. Доколкото ни е известно, от възторжените комсомолци до партийните вождове и легендарните командири на армии — целият авангард е единодушен в одобрението на тези смъртни присъди. Прочути революционери, теоретици и прорицатели седем години преди безславната си гибел приветствуват този рев на тълпата, без да разбират, че часът им е ударил, че скоро и техните имена ще бъдат заклеймени със същия рев като „сган“ и „паплач“.

А за инженерите погромът прекъсва тъкмо тогава. През лятото на 1931 г. Йосиф Висарионович изрича „шестте условия“ за строителството и Негово Единодържавие благоволява да посочи като пето условие: от политиката на разгромяване на старата техническа интелигенция да се премине към политика на привличане и грижи за нея.

И грижи за нея! Къде се изпари нашият справедлив гняв? Къде потънаха всички наши страшни обвинения? Току-що е имало процес срещу вредителите в порцелановата промишленост (и там са напакостили!) — и всички подсъдими вече са се облели задружно с клевети, и всичко са си признали — когато изведнъж, пак задружно, възкликват: не сме виновни! И са освободени!

(През същата година се очертава дори един малък антипоток: вече осъдените или минали през следствието инженери се връщат към живота. Така се завръща и Д. А. Рожански. Трябва ли да казваме, че е издържал в двубоя със Сталин? Че едно граждански мъжествено общество не би дало повод да напишем нито тази глава, нито цялата тази книга?)

През март 1931 г. Сталин още веднъж решава да смаже отдавна повалените меншевики в публичния процес срещу „Съюзното бюро на меншевиките“: Громан — Суханов — Якубович (Громан е по-скоро кадет, Якубович — почти болшевик, а Гимер-Суханов е същият теоретик на Февруарската революция, в чието жилище в Петроград на крайбрежната Карповка 10 през октомври 1917 г. се събира болшевишкият ЦК и взема решението за въоръжено въстание.) И изведнъж се замисля.

Беломорци имат такава приказка за прилива — водата се е замислила: това е малко преди да започне отливът. Е, не си струва да сравняваме мътната душа на Сталин с водата на Бяло море. А е възможно той изобщо да не се е замислял. Пък и няма никакъв отлив. Но същата година става още едно чудо. Веднага след процеса срещу Промпартията през 1931 г. се подготвя грандиозен процес срещу Трудовата селска партия — уж срещу (никога не!) съществуващата огромна нелегална организирана сила от селската интелигенция, от дейците на потребителната и селскостопанската кооперация и от просветената върхушка на селячеството, готвеща се да смъкне диктатурата на пролетариата. На процеса срещу Промпартията тази ТСП се споменава като вече разобличена, като добре известна. Следственият апарат на ГПУ работи безотказно: вече хиляди обвиняеми напълно признават принадлежността си към ТСП и своите престъпни цели. А са обещани цели двеста хиляди „членове“. „Начело“ на партията уж стоят икономистът аграрник Александър Василиевич Чаянов, бъдещият „министър-председател“ Н. Д. Кондратиев, Л. Н. Юровски, Макаров, Алексей Дояренко, професор от Тимирязевската академия — бъдещ „министър на селското стопанство“.

А може би е щял да бъде по-добър от тези, които са заемали след това цели четиридесет години тази длъжност? И ето какво е човешката участ! Дояренко по принцип страни от политиката. Когато дъщеря му води вкъщи студенти, вероятно изказващи есерски мисли, той им посочва вратата.

И ето че една прекрасна нощ Сталин си променя решението. Защо? Няма да узнаем никога може би. Дали за да си спаси душицата? Е, рано му е. Да не би да го е осенило чувство за хумор, тъй като дотук всичко е твърде еднообразно, до втръсване? Е, никой не би посмял да припише на Сталин чувство за хумор. Причината по-скоро е такава: направил си е сметката, че не след дълго цялото село и тъй, и тъй ще вземе да измира от глад, при това не само двеста хиляди, та ще е излишно да се престарава. И ето че се отменя цялата тази ТСП, на всички „признали си“ предлагат да се откажат от направените признания (представяме си радостта им!) и вместо това осъждат по извънсъдебната процедура чрез колегията на ОГПУ само малката група на Кондратиев-Чаянов^[34]. (А през 1941 г. изтерзаният Вавилов ще бъде обвинен, че е имало все пак ТСП и че той, Вавилов, я е оглавявал тайно.)

Трупат се параграфи, трупат се години и едва ли ще можем да изнесем всичко подред. (А ГПУ се справя отлично! А ГПУ не пропуска нищо!) Но винаги ще помним:

— че вярващите ги арестуват, разбира се, непрекъснато. (Тук изникват в паметта ни някои дати и върховни моменти. Ту „нощта на борбата с религията“ по Бъдни вечер на 1929 г. в Ленинград, когато прибират мнозина от религиозната интелигенция, и то не до сутринта, съвсем не като в коледна приказка. Ту пак там през февруари 1932 г. са закрити наведнъж много черкви и едновременно са извършени масови арести сред духовенството. А още повече са датите и местата, останали неизвестни за нас);

— че не престава разгромяването дори на секти, които съчувствуват на комунизма. Така например през 1929 г. прибират до един всички членове на комуната между Сочи и Хоста. Всичко при тях е комунистическо — и производството, и разпределението, при това с такава честност, каквато страната ни няма да дочака и след сто години, но, уви, те са твърде културни, начетени в религиозната литература и философията им се основава не върху безбожието, а върху смесица от баптизъм, толстоизъм и йогизъм. Ще рече, такава комуна е престъпна и не може да донесе щастие на народа. През 20-те години значителна група толстоисти биват заточени в предпланините на Алтай, там създават селища-комуни съвместно с баптистите. Когато започва изграждането на Кузнецкия комбинат, те го снабдяват с продукти. Следват арести — откарват отначало учителите (преподавали уж не по държавните програми), децата плачат и тичат подир колите, накрая — ръководителите на общините им;

— че са разчистили някак си (и не всички чрез възпитание, а в някои случаи и с куршум) рояците безпризорни момчетии, които се навъртат да се греят около градските асфалтови казани, а от 1930 г. изведнъж изчезват безследно;

— че не се прощават случаите на неразрешено милосърдие (за събиране в цеха на пари в помощ на жената на хвърлен в затвора работник се полага арест);

— че Големият пасианс на социалистите се пренарежда, разбира се, непрекъснато;

— че през 1929 г. арестуват непрокудените своевременно в чужбина историци (Платонов, Тарле, Любавски, Готие, Измайлов), именития литературовед М. М. Бахтин, младия тогава Лихачов;

— че в потока текат и националности ту от един край на страната, ту от друг.

Преследвани са якутите след въстанието от 1928 г. Преследвани са бурят-монголците след въстанието от 1929-а. (Разстреляни са, както се говори, около тридесет и пет души. Не ни беше разрешено да проверим.) Преследвани са казахите, след като героичната конница на Будьони ги смазва през 1930–1931 г. Съдят в началото на 1930 г. Съюза за освобождение на Украйна (проф. Ефремов, Чеховски, Никовски и други), а като познаваме нашите пропорции между обявяваното и скритото — кой ще ти каже колко ли са заминали освен тях? Колцина са премахнати негласно?…

И идва макар и бавно ред и на членовете на управляващата партия да напълнят затворите! На първо време (1927–1929) зад решетките отива „работническата опозиция“, или тъй наречените троцкисти, които са си избрали несполучлив лидер. Отначало те са стотици, скоро стават хиляди. Но всяко начало е трудно. И както тези троцкисти спокойно са наблюдавали преследването на хора от другите партии, така останалата партия одобрително гледа сега тяхното арестуване. Всеки по реда си. По-нататък ще потече несъществуващата „дясна“ опозиция. Започнала веднъж да поглъща членче по членче откъм опашката, устата ще се добере накрая и до собствената си глава.

От 1928 г. настъпва времето за разчистване на сметките и с буржоазните остатъци — непманите. Все по-често ги облагат с все по-големи и вече непосилни данъци и щом се окажат в невъзможност да ги платят, тутакси са арестувани за неплатежоспособност и имуществото им се конфискува. На дребните занаятчии — бръснари, шивачи, майсторите на примуси — само им отнемат разрешителното.

Разгръщането на непманския поток е продиктувано от вътрешен икономически интерес. Държавата се нуждае от имуществото златото им, а Колима още я няма. От края на 1929 г. започва прословутата златна треска, само че тя тресе не тия, които търсят злато, а ония, от които го изтръскват. Специфичното на новия „златен“ поток е, че ГПУ не обвинява в нищо тези свои зайци и е готово да не ги изпраща в страната ГУЛАГ, а иска само да им отнеме златото с правото на силния. Затова затворите са претъпкани, следователите изнемогват, а изселванията, етапите и лагерите получават непропорционално по-слабо попълнение.

Кого натикват в „златния“ поток? Всички, които някога, преди петнадесет години, са имали „фирма“, търговийка, припечелвали са от някой занаят и може, според предположенията на ГПУ, да им се намира злато. Тъкмо у тях обаче няма злато, те са вложили имуществото си в движими и недвижими вещи, но всичко това е прахосано или иззето от революцията и нищо не им е останало. С голяма надежда арестуват, разбира се, зъботехниците, бижутерите, часовникарите. За притежаване на злато от най-неочаквани хора може да се узнае по доноси: стопроцентов „фабричен работник“ се сдобива отнякъде и крие шестдесет николаевски златни петарки; известният сибирски партизанин Муравьов пристига в Одеса с чувалче злато (награбено през Гражданската война); у всички петербургски файтонджии татари се намира скрито злато. Така ли е наистина, или не — става ясно едва след инквизициите в ГПУ. И вече с нищо — нито с пролетарската си същност, нито с революционни заслуги, не е в състояние да се защити този, върху когото пада сянката на доноса за притежавано злато. Всички ги арестуват, всички ги натикват в килиите на ГПУ в количества, каквито дотогава се смятат за невъзможни, но толкова по-добре, така по-скоро ще предадат златото си! Стига се до конфузното положение жени и мъже да лежат в една и съща килия и да ходят едни пред други по нужда в оставената там кофа — кой ще ти мисли за такива подробности — давайте златото, гадини! Следователите не пишат протоколи, защото на никого не са му изтрябвали книжата, и дали после ще има присъда, или не, не интересува никого, важно е само едно: давай златото, гадино! Държавата има нужда от злато, за какво ти е на теб? Следователите остават без глас и сили, докато крещят заплахите си и изтезават, но прилагат за всички един и същ метод: затворниците получават солена храна и нито капка вода. Който даде злато — той ще пие! Жълтица за чаша вода!

Навред златото днес цари…

От предишните и от следващите потоци този се различава по това, че съдбата, ако не на половина, то поне на част от хората зависи донякъде от самите тях. Ако обаче наистина нямаш злато — работата ти е спукана: ще те бият, ще те горят, ще те изтезават и попарват до смърт или докато наистина не ти повярват. Но ако имаш злато, сам си определяш мярката на изтезанията, мярката на издръжливостта и своята бъдеща съдба. Психологически това впрочем не е по-леко, а по-тежко, защото сбъркаш ли, завинаги ще се чувствуваш виновен пред себе си. Разбира се, онзи, който е усвоил нравите на въпросното учреждение, ще отстъпи и ще даде, така е по-леко. Но и много бързо също не си струва да даваш; няма да ти повярват, че си предал всичко, и ще продължат да те държат. Все пак и много късното признание също не се препоръчва: ще ти изкарат душицата или от злоба ще ти тръснат някоя присъда. Един от споменатите татари файтонджии издържа на всички мъчения: няма злато, и толкоз! Тогава прибират и жена му, и нея я подлагат на изтезания, ала татаринът си знае своето: нямам злато! Когато вкарват обаче и дъщеря му, той не издържа и предава сто хиляди рубли. Едва тогава освобождават семейството му, а на него му лепват тъмнична присъда. Най-недодяланите криминални романи или опери за разбойници намират сериозна реализация в обема на огромната държава.

Въвеждането на паспортната система в навечерието на 30-те години също осигурява сериозно попълнение на лагерите. Както Петър I опростява структурата на народа, като премахва всякакви различия и пролуки между съсловията, така действува и нашата паспортна система: тя помита именно междинните насекоми, докопва хитрата, бездомна и никъде неприкрепена част от населението. Пък и в началото мнозина се объркват с тези паспорти — и нерегистрираните, и неотписаните ги прибират на Архипелага поне за година.

Така се пенят и плискат потоците — но всички те са надминати от бликналия през 1929–1930 г. многомилионен поток на разкулачените. Той е невиждано голям и не би го побрала дори развитата мрежа от следствени тъмници (претъпкани още повече от „златния“ поток), но подминава тази мрежа, устремен право към заточенията, етапите и страната ГУЛАГ. Този поток (този океан!) приижда само веднъж, излиза извън бреговете на всичко, което може да си позволи тъмничносъдебната система дори на огромната държава. Нищо подобно не е имало в цялата история на Русия. Това е народно преселение, етническа катастрофа. Но каналите на ГПУ — ГУЛАГ са толкова умно разработени, че градовете не биха ги дори забелязали, ако не ги бе разтърсил тригодишният необясним глад — глад без суша и без война.

Този поток се отличава от всички предишни и по това, че тук не се церемонят да прибират отначало главата на семейството, пък сетне да мислят какво да правят с останалите. Напротив, дамгосват направо цели гнезда, прибират цели семейства и дори грижливо внимават да не би някое четиринадесет-, десет-или шестгодишно дете да се измъкне: всички семейства, вдигнати до крак, трябва да бъдат изпратени на едно място, на едно общо унищожаване. (Това е първият такъв опит, във всеки случай в новата история. След това ще го повтори Хитлер с евреите и отново Сталин с непослушните или подозираните нации.)

Този поток съдържа нищожно малко „кулаци“, колкото за прах в очите. На руски „кулак“ ще рече алчен безчестен селски търгаш, който се обогатява не от своя, а от чужд труд, чрез лихварство или търговска спекула. Те навсякъде дори преди революцията са единици, а революцията напълно ги лишава от почва за подобна дейност. По-късно, вече след седемнадесета година, понятието „кулак“ се прехвърля (в официалната и агитационната литература, а оттам и във всекидневния език) и върху тези, които изобщо ползуват труда на наемните работници, макар и поради временна липса на работна ръка в собствените им семейства. Но да не забравяме, че след революцията всеки такъв труд непременно ти излиза през носа, тъй като в защита на ратаите стоят комитетите на бедняците и селсъветите, нека се опита само някой да ощети бедняка! Справедливото наемане на чужд труд не се допуска и сега в нашата страна.

Но раздуването на страховития епитет „кулак“ взема неудържими размери и около 1930 г. той е прикачван вече към всички по-стабилни селяни — стабилни в поддържането на стопанството, стабилни в труда и дори просто в своите убеждения. Прозвището „кулак“ се използува с цел да се ликвидира стабилността на селото. Да си спомним, да се опомним: само дванадесет години са минали от великия Декрет за земята — същия, без който селото нямаше да тръгне след болшевиките и Октомврийската революция нямаше да победи. Земята е разпределена на глава, справедливо. Само девет години са изтекли, откакто селяните са се върнали от Червената армия и са се заловили за работа на своята завоювана земя. И изведнъж — кулаци, бедняци. По какво ги различават? Понякога — по неравенството в инвентара, понякога — по добрия или лошия състав на семейството. А по всяка вероятност най-вече по трудолюбието и упоритостта. И ето че тези селяци, с чийто хляб Русия е нахранена през 1928 г., попадат в ръцете на местните хайлази и на новопристигнали градски типове, които се втурват да ги изкореняват. Озверели, загубили всякаква представа за „човещина“, загубили човешките, създавани с хилядолетия представи, те подбират най-добрите стопани и ги пращат заедно със семействата им, без каквото и да било имущество, голи, в северната пустош, в тундрата и тайгата.

Такова масово движение не може да не се усложни. Селото трябва да се отърве и от селяните, които просто не проявяват желание да влязат в колхозите, съмняват се в колективния живот, от който нямат никаква представа и за който подозират (сега вече знаем колко са били прави), че ще ги ръководят безделници, че ги чака принудителен труд и гладория. Трябва да се отърват и от хората (понякога съвсем не богати), които заради своето безстрашна, физическа сила, мъжество, красноречие по събранията и любов към справедливостта са любимци на своите съселяни, а поради независимостта си — опасни за колхозното ръководство (този селски тип и неговата съдба са представени безсмъртно от Степан Чаусов в повестта на С. Залигин). Освен това във всяко село има и такива, които лично препречват пътя на местните активисти. Ето и най-удобния случай, водени от съперничество, завист или обида, да си разчистят сметките с тях. Всички тези жертви се нуждаят от нова дума — и тя се ражда. Тя не съдържа вече нищо „социално“, нищо икономическо, но звучи великолепно: кулашки подгласник. Тоест аз смятам, че ти си съучастник на кулака, на врага. И това е достатъчно! И най-дрипавият ратай съвсем лесно може да бъде наречен кулашко мекере! (Добре си спомням как на младини това определение ми се струваше напълно логично и безспорно.)

Така с тези две думи са обхванати всички, които са същността на селото, неговата енергия, неговата схватливост и трудолюбие, неговата съпротива и съвест. Тях ги премахват оттам — и колективизацията е проведена.

Но от колективизираното село също започват да се изливат нови потоци:

— потокът на вредителите в селското стопанство. Навсякъде започват да разобличават агрономите вредители, работили през целия си живот до злополучната година честно, а сега вече умишлено замърсяващи руските поля с плевел. (То се знае, по указания на вече напълно разобличения московски институт. Това са същите онези неприбрани двеста хиляди членове на ТСП!) Едни от агрономите не изпълняват дълбокомислените директиви на Лисенко (в такъв поток през 1931 г. е отправен за Казахстан „кралят“ на картофите Лорх). Други ги изпълняват прекалено точно и по този начин разкриват цялата им глупост. (През 1934 г. псковските агрономи засяват лен върху снега — точно както им нарежда Лисенко. Семената набъбват, плесенясват и загиват. Обширни поля запустяват за цяла година. Лисенко не може да каже, че снегът е кулак или че самият той е глупак. Затова обвинява агрономите, че са кулаци и са преиначили технологията му. И към Сибир потича поток от агрономи. Освен това в почти всички МТС се разкрива вредителство и при ремонта на тракторите (ето с какво се обясняват несполуките през първите колхозни години!);

— потокът „за загуби на реколтата“ (а „загубите“ са в сравнение с произволната цифра, представена през пролетта от „комисията по определяне на реколтата“);

— потокът „за неизпълнение на държавните поръчки за зърно“ (райкомът поема задължения, а колхозът не ги изпълнява — хайде в затвора);

— потокът на подрязващите житните класове. Ръчно нощно подрязване на житните класове в полето! — напълно нов вид селски труд и нов начин за прибиране на жътвата! Това е доста голям поток от десетки хиляди селяни, често съвсем младички, още момчета и момичета, момченца и момиченца, които възрастните изпращат нощем да подрязват класовете, тъй като не разчитат да получат нещо от колхоза за положения през деня труд. За това тъжно и слабодоходно занятие (дори по време на крепостничеството селяните не стигат до такава немотия!) съдиите им тръсват: десет години за изключително опасно разхищаване на социалистическата собственост по прословутия закон от 7 август 1932 г. (на арестантски език — законът от седми осми).

Заради този „закон от седми осми“ потегля друг голям поток от строежите на първата и втората петилетка, от транспорта, търговията, от заводите. С големите разхищения е наредено да се занимава НКВД. Оттук нататък този поток трябва да се помни като постоянен, особено мощен през военните години — и така цели петнадесет години (до 1947-а, след което той ще бъде разширен и превърнат в още по-суров).

Но най-сетне можем да си поемем дъх: най-сетне ще секнат всички масови потоци! — другарят Молотов обявява на 17 май 1933 г.: „… ние виждаме нашата задача не в масовите репресии.“ Уф, време му беше. Стига вече нощни страхове! Ала какъв е този кучешки лай? Дръж! Дръж!

Ама че работа! От Ленинград се понася кировският поток. Там напрежението е преценено за толкова голямо, че към всеки районен изпълнителен комитет в града са създадени щабове на НКВД и е въведено „ускорено“ съдопроизводство (и преди не е правело впечатление да е мудно) без право на обжалване (и преди не се е обжалвало). Смята се, че една четвърт от жителите на Ленинград са разчистени през 1934–19-35 г. Нека тая оценка опровергае този, който разполага с точната цифра и я даде. (Впрочем този поток не е само ленинградски, той рикошира достатъчно в цялата страна под обичайната, макар и безсмислена форма: прочистване на апарата от все още присламчили се деца на свещеници, бивши дворянки или на хора с близки зад граница.)

Покрай подобните пълноводни потоци винаги са оставали незабелязани скромните неизменни ручейчета, които, без много да шумят, се леят ли, леят:

— ту шуцбундовци^[35], изгубили класовите битки във Виена и потърсили спасение в отечеството на световния пролетариат;

— ту есперантисти (Сталин заклеймява тази вредна публика по едно и също време с Хитлер);

— ту неликвидираните остатъци от Свободното философско дружество, нелегалните философски кръжоци;

— ту учителите, несъгласни с прогресивния бригадно-лабораторен метод на обучение (през 1933 г. Наталия Ивановна Бугаенко е отведена в ростовското ГПУ, но на третия месен от следствието става ясно от правителственото постановление, че този метод бил порочен. И я освобождават);

— ту сътрудниците на Политическия червен кръст, който благодарение на усилията на Екатерина Петкова все още отстоява съществуването си;

— ту северните кавказци заради въстанието им от 1935 г.; националистите текат ли, текат. (На Волгоканал националните вестници излизат на четири езика — татарски, тюркски, узбекски и казахски. Има кой да ги чете!);

— и отново — вярващите, които този път не искат да работят в неделни дни (въвеждали петдневки, шестдневки); колхозниците, саботиращи по време на църковни празници, както били свикнали през ерата на индивидуализма;

— и неизменно — хората, отказали да станат осведомители на НКВД. (Сред тях и свещениците, пазещи тайната на изповедта. Органите бързо се досещат колко е полезно да знаят съдържанието на изповедите, единствената полза от религията.);

— а сектантите ги прибират още по-масово;

— а Големият пасианс на социалистите продължава да се пренарежда.

И накрая още неназованият нито веднъж досега, но през цялото време леещ се Десети параграф или КРА (КонтраРеволюционна Агитация), или АСА (АнтиСъветска Агитация). Потокът на Десети параграф е, ако може така да се каже, най-постоянен от всички — изобщо не прекъсва, а по време на другите големи потоци, както през тридесет и седма, четиридесет и пета или четиридесет и девета година, става особено пълноводен.

Този безотказен поток повлича кого ли не по всяко време. Но за видните интелигенти през 30-те години понякога се смята за особено пикантно да се скалъпи някой и друг компрометиращ член (от рода на хомосексуализъм; или както е обвинен например професор Плетньов, че уж оставайки насаме с пациентка, взел да я хапе по гърдите. Пише го официалната преса — иди го опровергавай!).

* * *

Парадоксално: в цялата си дългогодишна дейност всепроникващите и вечно бдящи Органи черпят сила само от един параграф от 148 член на необщия раздел на Наказателния кодекс от 1926 г. Но за похвала на този параграф можем да намерим много повече епитети, отколкото Тургенев някога е подбрал за руския език или Некрасов за Майчица Русия: великия, могъщия, изобилния, необятния, разнообразния, всепомитащия Петдесет и осми, изчерпващ света не толкова дори чрез формулировките на своите параграфи, колкото чрез тяхното диалектично и изключително широко тълкуване.

Кой от нас не е изпитал върху гърба си неговите всеобхватни обятия? Наистина няма под слънцето постъпка, помисъл, действие или бездействие, които Петдесет и осми параграф да не наказва с тежката си десница.

Не е било възможно да бъде формулиран толкова широко, но се оказва, че може да се тълкува твърде широко.

58 член не внася в Кодекса глави за политически престъпления и никъде не пише, че е „политически“. Не, заедно с престъпленията срещу реда и с бандитизма той е включен в раздела „престъпления срещу държавата“. Така например Наказателният кодекс започва с това, че на своя територия отказва да признае когото и да било за политически престъпник, всички престъпления са криминални.

58 член се състои от четиринадесет параграфа.

От първия параграф научаваме, че за контрареволюционно се смята всяко действие (по член 6-и от НК — и бездействие), насочено към… отслабване на властта…

При по-широкото му тълкуване се оказва: ако в лагера откажеш да идеш на работа, защото си гладен и изтощен, отслабваш властта. И ти се полага разстрел. (Разстрелването на хора, отказващи да работят, по време на войната.)

От 1934 г., когато ни е възвърнат терминът родина, към него се добавят и параграфите за измяна на Родината — 1-а, 1-б, 1-в, 1-г. По тези параграфи действията, извършени в ущърб на военната мощ на СССР, се наказват с разстрел (1-б) и само при смекчаващи вината обстоятелства, валидни единствено за граждански лица (1-а) — с десет години лишаване от свобода.

Широко тълкувано: когато наши войници, задето са се оставили да ги пленят (в ущърб на военната мощ!), са осъждани само на десет години, това е хуманно до противозаконност. Съгласно сталинския кодекс всички те със завръщането си в родината трябва да бъдат разстрелвани.

 

(Или ето ви още един образец на широко тълкуване. Добре си спомням една среща в Бутирки през лятото на 1946 г. Някакъв поляк се родил в Лемберг, когато градът още влиза в Австро-унгарската империя. Преди Втората световна война човекът живее в родния си град в Полша, след което се озовава в Австрия, там служи и там през 1945 г. е арестуван от нашите. Получава десет години по член 51–1-а на украинския кодекс, т.е. за измяна на родината — Украйна! — тъй като град Лемберг става по това време украинският град Лвов! А клетникът не може да докаже на следствието, че е заминал за Австрия не с цел да измени на Украйна! Ето по какво идиотско тълкуване той става предател.)

 

Друго важно разширено тълкуване на параграфа за измяната е прилагането му „чрез член 19-и от НК“ — „с намерение“. Т.е. не че има измяна, но следователят съзира намерение за такава — и това е вече достатъчно за най-тежката присъда като за фактическа измяна. Наистина, член 19-и предлага смъртно наказание не за намерение, а за подготовка, но при съответното диалектическо тълкуване защо и намерението да не се разбира като подготовка? А „подготовката“ е наказуема (т.е. подлежи на същото наказание), както и самото „престъпление“ (НК). С една дума, не правим разлика между намерението и самото престъпление и в това е предимството на съветското законодателство пред буржоазното.^[36]

Необятно широко тълкуване на всеки член дава още член 16-и от НК — „по аналогия“. Когато постъпката не попада под нито един член, съдията може да я квалифицира „по аналогия“.

Параграф втори говори за въоръжено въстание, за завземане на властта в центъра, по места и по-специално за намерение да се отдели насилствено някаква част от Съюза на републиките. За това деяние следват наказания, включително разстрел (както и във всеки следващ параграф).

В по-широк обхват (както не би могло да пише в члена, но както подсказва революционното правосъзнание): тук спада всеки опит всяка република да осъществи правото си „насилствено“ да излезе от Съюза, нали не се казва спрямо кого? Дори цялото население на републиката да се изкаже за отделяне, щом Москва не желае това, отделянето ще се третира като насилствено. По такъв начин всички естонски, латвийски, литовски, украински и туркменски националисти лесно получават по този параграф своите десет и двадесет и пет годишни присъди.

Третият параграф — „съдействие, независимо от начините, на някоя чужда държава, намираща се в състояние на война със СССР“.

Този параграф дава възможност да бъде осъден всеки гражданин, оказал се в окупираната територия, който е поставил, да речем, подметки на някой немски военнослужещ или му е продал връзка репички; както и всяка гражданка, повдигнала бойния дух на окупатора, като е танцувала или е прекарала нощта с него. Не всеки е осъждан по този параграф (поради многобройността на окупираното население), но би могъл да бъде осъден всеки.

Четвъртият параграф говори за (фантасмагоричната) помощ, оказвана на международната буржоазия.

На пръв поглед: кой би могъл да бъде отнесен тук? Но при едно по-широко тълкуване с помощта на революционната съвест не е трудно да се намери съответната категория: всички емигранти, напуснали страната до 1920 г., т.е. няколко години преди да бъде съставен самият Кодекс, и заварени от нашите войски в Европа след четвърт век (1944–1945 г.), получават 58–4: десет години лишаване от свобода или разстрел. Защото — какво са правели те зад граница, ако не да съдействуват на световната буржоазия? (От примера с музикалното дружество вече се уверихме, че това съдействие би могло да се оказва и от вътрешността на СССР.) На буржоазията са съдействували всички есери и всички меншевики (тъкмо за тях е измислен този член), а после и инженерите от Плановата комисия и ВСНХ.

Петият параграф: склоняване на чужда държава да обяви война на СССР.

Пропуснат е случаят: да се разпростре този параграф и върху Сталин и неговото дипломатическо и военно обкръжение през 1940–1941 г. Тяхната слепота и безумие ни довеждат дотам. Кой, ако не те обричат Русия на позорни невиждани поражения, несравними с пораженията на царска Русия през 1904 или 1915 г.? Поражения, каквито Русия не познава от XIII век?

Шестият параграф — шпионаж, е толкова широко тълкуван, че ако трябва да се преброят всички осъдени по него, би могло да се заключи, че в Сталиново време нашият народ се е занимавал не със земеделие, не с промишлено производство, не с каквото и да било, а единствено с шпионаж и се е препитавал с парите на чуждите разузнавания. Шпионажът е нещо много удобно по своята простота, разбираемо и за тъпия престъпник, и за учения юрист, и за журналиста, и за общественото мнение.^[37]

Широко тълкуване предполага и обстоятелството, че се издават присъди не непосредствено за шпионаж, а за:

ПШ — Подозрение в шпионаж;

НШ — Недоказан шпионаж, с всичките му жестоки последици!

И дори за

ВВПШ — Връзки, водещи до подозрение (!) в шпионаж.

Тоест позната на позната на жена ви си шие например рокля при същата шивачка (естествено, сътрудничка на НКВД), при която си шие жената на някакъв чужд дипломат.

И тези 58–6, ПШ и ВВПШ са прилепчиви параграфи, те изискват строг режим, непрекъснат надзор (шпионските служби могат да протегнат пипалата си чак до своя любимец в лагера) и забраняват разконвоирането. Изобщо всички означени с букви членове, фактически не членове, а тъкмо тези плашещи съчетания от главни букви (в тази глава ще срещнем и други такива), са затулени постоянно с някаква загадъчност и никога не става ясно дали са издънки от 58 член, или са нещо самостоятелно и много опасно. В редица лагери затворените по буквените членове са държани много по-строго в сравнение с тези по член 58.

Седмият параграф: разстройване на промишлеността, транспорта, търговията, паричното обращение и кооперацията.

През 30-те години този параграф е в пълен ход и обхваща масите чрез опростеното и достъпно за всички определение „вредителство“. Наистина, всичко изброено в параграф седми от ден на ден все по-нагледно и явно се разклаща — а нали трябва да има виновни за това?… Народът строи, създава в продължение на столетия и винаги честно, дори в полза на помешчиците. Не се е чувало за никакво вредителство още от Рюриковци. И ето че когато за пръв път имуществото става народно, стотици хиляди измежду най-добрите синове на народа необяснимо защо се втурват да вредят. (Вредителството в селското стопанство не е включено в този параграф, но тъй като без него не може разумно да се обясни защо нивята обрастват с плевели, реколтите намаляват и машините се чупят, диалектическият нюх вкарва там и него.)

Осмият параграф — терор (не терорът, който съветският Наказателен кодекс трябва да обоснове и узакони^[38]).

Терорът се разбира много и много общо: под терор се има предвид например не да слагаш бомби под каретите на губернаторите, а да зашлевиш личния си враг, ако той е партиец, комсомолски или милиционерски активист. Да не говорим, че убийство на активист никога не е било приравнявано към убийството на обикновен гражданин (както това е залегнало впрочем още в кодекса на Хамурапи през XVII век преди н.е.). Ако някой мъж убие любовника на жена си и той се окаже безпартиен — на мъжа му е провървяло, — ще получи 136-и член, ще го третират като обществен нарушител, като социално близък и няма да бъде конвоиран. Но ако любовникът се окаже партиец — мъжът става враг на народа по член 58–8.

Още по-широко тълкуване на понятието е наблюдавано при прилагане на осми параграф чрез използуване на същия този член 19-и, т.е. чрез подготовка, в смисъл намерение. Не само пряката заплаха пред кръчмата от рода на „гледай да ми паднеш!“, отправена срещу активист, но и изтърсеното от някоя ядосана устата стрина на пазара „хаир да не видиш дано!“ се квалифицира като ТН — Терористични намерения, и дава основание за прилагане на члена с цялата му строгост. (Това звучи като шега, като фарс — но не ние сме го измислили този фарс, а сме лежали със същите тези хора.)

Деветият параграф — разрушаване или повреждане… чрез взривяване или палеж (и непременно с контрареволюционна цел), съкратено именувано диверсия.

Широкото тълкуване се състои в това, че контрареволюционната цел се приписва (следователят по-добро знае какво се крие в съзнанието на престъпника!), а никой човешки пропуск, никоя грешка, провал в работата, в производството не се прощават, разглеждат се като диверсия.

Ала никакъв параграф от 58-и член не се тълкува толкова свободно и с такава пламтяща революционна съвест, както десетият. Ето какво гласи той: „Пропаганда или агитация, съдържащи призив към смъкване, подкопаване или отслабване на съветската власт… а в еднаква степен и разпространяване или изготвяне, или съхраняване на литература със същото съдържание.“ И този параграф прави уговорка в мирно време само за долната граница на наказанието (Не по-ниско! Не твърде меко!), докато горната не е ограничавана!

Такова е безстрашието на великата Държава пред словото на поданика й.

Прочутите разширения на този прословут параграф са:

— под „агитация, съдържаща призив“, може да се разбира дружески (или дори съпружески) разговор на четири очи или лично писмо; а призив може да бъде и личният съвет. (Ние заключаваме „може да бъде“ въз основа на това, че точно танц се практикуваше.);

— „подкопаване и отслабване“ на властта е всяка мисъл, която не съвпада или не достига градуса на мислите в днешния вестник. Нали всичко, което не усилва, отслабва! Всичко, което не съвпада изцяло, подкопава!

И тоз, който с нас днес не ще да пее —

        е

         против

                 нас!

(Маяковски)

— под „изготвяне на литература“ се разбира всяко написване в един-единствен екземпляр на писмо, бележка, личен дневник.

Разширен така сполучливо, десети параграф обхваща всяка хрумнала, произнесена или записана мисъл.

Параграф единадесети е особен: той няма самостоятелно съдържание, а е утежняваща добавка към всеки от предидущите, ако деянието е подготвяно организирано или престъпниците влизат в организация!

Всъщност параграфът се тълкува толкова свободно, че няма нужда от никаква организация. Изпитах това изящно прилагане на параграфа върху собствения си гръб. Бяхме двама, дръзнали да си разменим тайно мисли — тоест зачатъци на организация, тоест организация!

Параграф дванадесети засяга най-вече съвестта на гражданите: той третира премълчаването на всяко едно от изредените деяния. И за тежкия грях на премълчаването наказанието няма горна граница!!!

Този параграф е до такава степен всеобхватен и разширен, че не се нуждае от по-нататъшно разширяване. Знае и не казва — все едно, че го е извършил!

Параграф тринадесети, изчерпан вероятно отдавна, е: служба в царската тайна полиция. (Аналогичната по-късно служба, напротив, се смята за проява на патриотична доблест.)

Има психологически основания да подозираме И. Сталин в подсъдност също и по този параграф на 58 член. Далеч не всички документи за този род служба са надживели февруари 1917 г. и са били широко огласени. Прибързаното изгаряне на полицейските архиви през първите дни на Февруарската революция прилича на задружен порив на някои заинтересовани от това революционери. И наистина, защо в момента на победата трябва да се горят толкова интересните архиви на неприятеля?

Параграф четиринадесети наказва „съзнателното неизпълнение на определени задължения или умишлено небрежното им изпълнение“ — наказва, разбира се, включително с разстрел. Накратко, това се нарича „саботаж“ или „икономическа контрареволюция“,

а да отдели умишленото от неумишленото, може само следователят, базиращ се на своето революционно правосъзнание. Този параграф се прилага спрямо селяните, непредали доставките. Прилага се спрямо колхозниците, неизработващи нормата си. И подобно на рикошет този параграф започва да удря след войната криминалните заради бягство от концлагера, т.е. да тълкува това не като порив към сладката свобода, а като подкопаване на системата от концлагери.

Това е последното от ребрата на ветрилото на 58 член — на ветрилото, разтворило се над цялото човешко съществуване.

След като направихме обзор на големия Наказателен член, по-нататък няма да се чудим толкова много. Където е законът, там е и престъплението.

* * *

Калената стомана на 58 член, проверена през 1927 г., веднага след изковаването й, охладена във всички потопи на следващото десетилетие, замахва със страшен съсък при атаката на Закона срещу народа през 1937–1938 г.

Трябва да кажем, че операцията през 1937 г. не е стихийна, а планирана, че през първата половина на същата година много от тъмниците на Съюза са преобзаведени — леглата от килиите се изнасят, а на тяхно място се слагат от край до край нарове на един и два реда. (Както не случайно и съответната сграда в Ленинград е завършена през 1934 г., точно преди убийството на Киров.) Старите арестанти си спомнят, че и първият удар е бил масиран, извършен в цялата страна едва ли не за една августовска нощ (като познавам нашата неповратливост, малко се съмнявам в това). А през есента, когато по повод на двадесетгодишнината от Октомври се очаква с надежда голяма всеобща амнистия, шегаджията Сталин добавя в Наказателния кодекс нечувани нови присъди — петнадесет, двадесет и двадесет и пет години лишаване от свобода.

Няма защо да повтаряме за тридесет и седма година онова, което вече е отразено широко в печата и ще бъде тепърва многократно повтаряно: че е нанесен съкрушителен удар по върховете на партията, на съветското управление, на военното командуване и на самото ГПУ-НКВД. Едва ли има област, в която да се е запазил първият секретар на областния комитет или председателят на областния изпълнителен комитет — Сталин си е подбрал по-удобни хора.

Сега, когато сме свидетели на китайската „културна революция“ (също седемнадесет години след пълната победа), можем с голяма вероятност да заподозрем някаква историческа закономерност. И дори Сталин започва да ни се струва само сляпа и повърхностна историческа сила.

Олга Чавчадзе разказва какво е било в Тбилиси: през 1938 г. арестуват председателя на градския изпълнителен комитет, заместника му, всичките (единадесет) началници на отдели, техните помощници, всички главни счетоводители, всички главни икономисти. Назначават нови. Минават два месеца. И ето че отново арести: на председателя, заместника му, на всичките (единадесет) началници на отдели, на всичките главни счетоводители, на всичките икономисти. Остават на свобода обикновените счетоводители, машинописките, чистачките и куриерите.

За арестуването на редовите членове на партията има, изглежда, секретен, никъде непосочен направо в протоколите и присъдите мотив: арестуват се предимно членове на партията със стаж отпреди 1924 г. Това се извършва особено решително в Ленинград, защото такива хора там са подписали „платформата“ на Новата опозиция. (А как няма да я подпишат? Как няма „да се доверят“ на своя ленинградски губернски комитет?)

И ето каква е картинката през ония години. Провежда се (в Московска област) районна партийна конференция. Ръководи я новият секретар на районния комитет, заел мястото на арестувания малко преди това. В края на конференцията се приема обръщение в израз на преданост към другаря Сталин. Разбира се, всички стават на крака (както и по време на конференцията всички скачат при всяко споменаване на името му). В малката зала трещят „бурни ръкопляскания, преминаващи в овации“. Три минути, четири минути, пет минути те все още са бурни и все още преминават в овации. Но дланите вече болят. Но вдигнатите ръце вече се изморяват. Но възрастните хора вече се задъхват. Но става вече непоносимо глупаво дори за тези, които искрено обожават Сталин. Обаче: кой пръв ще се осмели да прекрати? Би могъл да го направи секретарят на районния комитет, който е на трибуната и току-що е прочел обръщението. Но нали е отскоро, нали е заместил арестувания, нали самият той се страхува! Нали тук, в залата, стоят и ръкопляскат енкаведистите и следят кой пръв ще спре!… И ръкоплясканията в неизвестната малка зала продължават, без вождът никога да узнае, шест минути! Седем минути! Осем минути!… Те загиват! Те умират! Те вече не могат да спрат, докато не рухнат с пръснали се сърца! В края на залата, в навалицата, можеш все пак малко да изклинчиш, да пляскаш не толкова силно, не толкова бясно — но в президиума, пред очите на всички?! Директорът на местната фабрика за хартия, независим силен човек, стои в президиума, дава си сметка за целия този фалш, за цялата безизходност на положението, но ръкопляска! — девета минута! Десета! Той поглежда измъчено секретаря на районния комитет, който не смее да спре. Безумие! Поголовно! Като се споглеждат един-друг със слаба надежда, макар и с възторг върху лицата, ръководителите на района ще ръкопляскат, докато не паднат, докато не започнат да ги изнасят на носилки! И дори тогава останалите няма да трепнат!… И директорът на фабриката за хартия си придава на единадесетата минута делови вид и сяда на мястото си в президиума. И — о, чудо! — къде се дява всеобщият неудържим, неописуем ентусиазъм? Всички вкупом на един и същ плясък на дланите спират и също сядат. Спасени са! Заекът се е досетил да кривне встрани от фаровете!…

Ала тъкмо така се открояват независимите хора. Тъкмо така ги прибират. Същата нощ директорът на фабриката е арестуван. Лесно му тръсват по съвсем друг повод десет години. Но след подписването на страница 206 (от заключителния следствен протокол) следователят не пропуска случая да му напомни:

— И никога не спирайте да ръкопляскате пръв!

(А какво да правим? Как да спрем?…)

Ето как се осъществява Дарвиновият подбор. Точно това е изтощаване чрез глупост.

Но днес се създава нов мит. Всеки публикуван разказ, всяко печатно напомняне за 1937 г. е непременно разказ за трагедията на комунистите ръководители. И ето че вече са ни убедили и ние неволно се поддаваме на това, че 1937–1938 тъмнична година уж се свежда до арестуването именно на видните комунисти — и толкоз. Но от милионите, прибрани тогава, видните партийни и държавни големци възлизат на не повече от 10 на сто. Дори по ленинградските опашки пред затворите се редят да предадат някое и друго колетче предимно обикновени женици с вид на млекарки. От масовите статистически данни неминуемо следва изводът, който се потвърждава от показанията на свидетелите: през 1937 г. оцелелите специализирани селища на „разкулачените“ са прехвърлени на Архипелага: или са преселени в концлагерите, или са обградени и превърнати в лагерна зона. Така големият поток от 1929 г. се влива в потока от 1937-а, като го увеличава с още и още милиони.

Съставът на изловените през 1937–1938 г. и откарани полумъртви на Архипелага е толкова пъстър, толкова своеобразен, че който е решил да извлече някаква научна закономерност, дълго ще си блъска главата. (Толкова по-необяснимо е това за съвременниците.)

А истинският помитащ хората закон през упоменатите години е предварително определената бройка, предварително спуснатият план. Всеки град, район, всяка войскова част получават контролна цифра, която трябва да изпълнят в срок. Всичко останало зависи от обиграността на оперативните служители.

Бившият чекист Александър Калганов си спомня как в Ташкент получили телеграма: „Изпратете двеста“. А те току-що били изловили когото могли и нямало вече кого да прибират. Е, вярно, докарали от районите още петдесетина и им хрумнала идея! Защо да не преквалифицират прибраните от милицията нарушители на реда по 58 член? Речено — сторено. Но пак не попълват контролната бройка. Милицията пита: какво да правим? На един от градските площади цигани разположили нахално катуна си. Идея! Обкръжават го — и всички мъже от седемнадесет до шестдесетгодишна възраст са отведени по Петдесет и осми член! Така изпълняват плана.

А се случва и друго: на чекистите в Осетия (разказва началникът на милицията Заболовски) е наредено да разстрелят петстотин човека от републиката. Те молят за добавка и им разрешават още двеста и петдесет.

Тези небрежно шифровани телеграми се предават както обикновените. В Темрюк телеграфистката в свещената си наивност предава на НКВД по телеграфа: изпратете утре в Краснодар двеста и четиридесет сандъка сапун. На сутринта научава за големи арести и експедиране на хора — и се досеща! Споделя със своя приятелка за телеграмата. И мигом прибират и нея.

(Дали хората са зашифровани наистина случайно като сандъци със сапун? Или — понеже е известно как се прави сапун?…)

Единствено някои отделни закономерности могат да се осмислят. Арестувани са:

— изпратените от нас да шпионират в чужбина. (Често те са убедени коминтерновци или чекисти, мнозина от тях — привлекателни жени. Извикват ги в родината, на границата ги арестуват, след това ги изправят на очна ставка с бившия им началник от Коминтерна, да речем, с Миров-Корона. Той потвърждава, че е вербуван от еди-кое си чуждо разузнаване — оттук автоматично следва, че и неговите подчинени също; и те се оказват толкова по-вредни, колкото по-честни са били.);

Кавежединците^[39] (всички съветски служители в КВЖД се оказват до един, включително жените, децата и бабите им, японски шпиони; но трябва да признаем, че арестите им започват няколко години по-рано);

— корейците от Далечния изток (заточавани в Казахстан) — първи опит за репресиране по кръвен признак;

— ленинградските естонци (арестуват ги въз основа единствено на фамилните им имена като белоестонски шпиони);

— всички латвийски стрелци и латвийски чекисти — да, латвийците, акушерите на революцията, съставящи съвсем до неотдавна гръбнака и гордостта на ЧК! И дори същите комунисти от буржоазна Латвия, които са освободени през 1921 г. чрез размяна от „ужасните“ латвийски присъди от по две и три години. (В Ленинград са закрити: латвийският филиал на института „Херцен“; латвийският културен дом; естонският клуб; латвийският техникум; вестниците, издавани на латвийски и естонски.)

В тази суматоха завършва и пренареждането на Големия пасианс, доизгребват се останалите още неприбрани. И вече няма нужда от криеници, вече е време да се прекрати тази игра. Сега вече интернираните социалисти са натикани в затворите на цели партиди (например Уфа, Саратов), съдят ги всички вкупом, подкарват ги към кланиците на Архипелага като стада.

В предишните потоци интелигенцията не е забравяна, не я забравят и този път. Достатъчно е по студентски донос (съчетанието на тези думи отдавна не звучи странно) да се разбере, че даден вузовски лектор цитира предимно Ленин и Маркс, но не и Сталин — и лекторът вече не се появява на поредната лекция. Какво ли пък го чака, ако изобщо не цитира?… Арестувани са всички ленинградски ориенталисти от средното и по-младото поколение. Арестуван е целият състав на Института за Севера (освен тайните доносници). Училищните преподаватели също не са подминати. В Свердловск е заведено дело срещу тридесет преподаватели от средните училища начело със завеждащия отдел „Народно образование“ Перел. Едно от ужасните обвинения е: уреждали в училищата новогодишни празници, с цел да подпалят училищните сгради.^[40] И върху главите на инженерите (вече от съветското поколение, вече не „буржоазните“) сопата се стоварва с равномерността на махало. При маркшайдера Никола Меркуриевич Миков заради някакво пропадане на земни пластове не се съединили два насрещни забоя. И ето — 58–7, двадесет години! Шестима геолози (групата на Котович) „заради съзнателно укриване на калаени залежи в земните недра (! — т.е. задето не са ги открили!), явно за да бъдат предоставени на немците при евентуалното им идване“ (по донос) — 58–7, по десет години за всеки.

След главния поток шурти още и спецпотокът: от съпруги, от чееси (членове на семействата). Това са съпругите на видни партийци, а някъде (в Ленинград) — и на всички ония, които са получили по „10 години без право на кореспонденция“ и които вече ги няма. Чеесите като правило получават по осморка. (Все пак по-мека присъда в сравнение с разкулачените, пък и децата им остават на материка.)

Камари от жертви! Планини от жертви! Фронтално настъпление на НКВД срещу града: в една и съща вълна̀, но по различни „дела“ арестуват мъжа и тримата братя на С. П. Матвеева (и трима от четиримата няма да се завърнат);

— в участъка на някакъв електротехник се прекъсва кабел с високо напрежение — 58–7, двадесет години;

— пермският работник Новиков е обвинен, че има намерение да вдигне във въздуха моста над Кама;

— Южаков (пак в Перм) е арестуван през деня, а за жена му идват през нощта. Показват й някакъв списък и искат да подпише, че всички, включени в него, са се събирали в дома им на меншевишко-есерски събрания (разбира се, такива е нямало). При съгласие й обещават да я пуснат при трите й оставени на произвола на съдбата деца. Тя подписва и погубва всички, а и самата, естествено, остава в затвора;

— Надежда Юденич е арестувана заради фамилното й име. Наистина, девет месеца по-късно е установено, че не е роднина на генерала, и я пускат (е, с малка подробност: през това време майка й умира от мъка);

— в Старая Руса прожектират филма „Ленин през Октомври“. Някой обръща внимание на репликата: „Това трябва да знае Палчински!“ А Палчински защитава Зимния дворец. Чакайте, чакайте, ами че при нас има една медицинска сестра на име Палчинска! Да се арестува! И я арестуват. Оказва се наистина, че му е жена; след като разстрелват мъжа й, се укрива в дълбоката провинция;

— братята Борушко (Павел, Иван и Степан) пристигат през 1930 г. от Полша, още като деца, при свои близки. Сега, вече младежи, получават ПШ (подозрение в шпионаж) — десет години;

— ватманка в Краснодар се връща пеша късно през нощта от трамвайното депо и в покрайнините на града минава за беда покрай закъсал на пътя камион, около който нещо се суетят. Той се оказва пълен с трупове — ръцете и краката им стърчат изпод брезента. Записват името й и на другия ден я прибират. Следователят я пита какво е видяла. Тя си признава честно (Дарвиновият подбор) и… антисъветска агитация, десет години;

— водопроводчик изключва в стаята си радиоточката всеки път, когато започват да четат нямащите свършек писма до Сталин. (Кой ще ги помни?! Часове наред, всекидневно, затъпяващо еднакви! Вероятно дикторът Левитан ги е помнел добре: той ги четеше с кънтящ, прочувствен глас.) Съседът съобщава където трябва (о, къде е сега този съсед?). СОЕ, социално опасен елемент, осем години;

— полуграмотен печкаджия обича през свободното си време да се разписва — така се издигал в собствените си очи. Няма подръка чиста хартия, затова се разписва върху вестници. Такъв вестник с подписите му върху лика на Бащата и Учителя съседите откриват в кошчето на общата тоалетна. АСА, антисъветска агитация, десет години.

Сталин и неговите приближени обичат своите портрети, изпъстрят с тях вестниците, размножават ги в милионни тиражи. Мухите малко се съобразяват с тяхната святост, пък и как човек да не използува вестниците — и колко нещастници получават присъди заради това!

Арестите заливат улиците и домовете като епидемия. Както хората си предават един на друг епидемичната зараза, без да подозират — чрез ръкуване, дишане, разменяни предмети, така и чрез ръкуване, дишане и срещи си предават на улицата заразата на неминуемия арест. Защото, ако утре ти е съдено да признаеш, че си организирал нелегална група, за да отровиш градския водопровод, а днес съм се ръкувал с теб на улицата — значи аз също съм обречен.

Седем години по-рано градът е свидетел как избиват селото и намира това за естествено. Този път селото би могло да погледа как е избиван градът — но то е твърде невежо за подобно нещо, пък и него самото го довършват:

— землемерът (!) Саунин получава присъда от петнадесет години заради… сполетелия района мор по добитъка (!) и лошите реколти (!), а цялото ръководство на района е разстреляно заради същото;

— секретарят на районния комитет излиза на полето да ускори оранта. Някакъв стар селянин го пита дали знае, че за седем години колхозите не са получили за трудодните си нито грам зърно, а само слама, и то съвсем малко. Заради този си въпрос старецът получава АСА, десет години;

— друга пък е съдбата на един селянин с шест деца. Заради тези шест гърла вкъщи не се жали на колхозната работа, все се надява да изкара нещо. И наистина — докарва нещата до орден. Връчват му го на събрание. Държат речи. В отговора си селякът така се разчувствувал, че изтърсва: „Ех, да ми бяхте дали сега вместо този орден чувал брашно! Става ли?“ Събранието прихва във вълчи смях и новият орденоносец поема с всичките си шест гърла на заточение.

Да обобщим ли вече всичко и да обясним, че са били преследвани невинни хора? Ала пропуснахме да кажем, че самото понятие вина е отменено още от пролетарската революция, а в началото на 30-те години е обявено за десен опортюнизъм!^[41] Така че дори не можем да спекулираме е такива остарели понятия като вина и невиновност.^[42]

Обратното течение през 1939 г. е невероятен случай в историята на Органите, петно върху тяхната история! Но впрочем този антипоток не е особено голям, около един-два процента от прибраните дотогава — още неосъдени, още неотправени по лагерите и неумрели. Не особено голям, ала е използуван умело. Той е копейка ресто от рублата и е нужен, за да се стовари всичко върху мерзавеца Ежов, да се укрепи заместилият го Берия и още по-ярко да блесне Вождът. Покрай тази копейка чевръсто натъпкват остатъка от рублата в земята. Ами че щом „са вникнали във всичко и са освободили хора“ (вестниците пишат дори без да им мигне окото за отделни оклеветени), значи останалите репресирани са безспорно гадове! А върналите се мълчат. Те са подписали декларация. Те немеят от страх. И колцина са тези, които узнават нещо от тайните на Архипелага? Вододелът между едните и другите си остава същият: нощем — „гарвани“, денем — манифестации.

А впрочем бързо си прибират обратно копейката — през същите години по същите параграфи на необятния Член. Забелязал ли е някой през 1940 г. потока от жени, прибрани, защото не са се отрекли от мъжете си? Кой ще ти помни дори в самия Тамбов, че през тази мирна година е арестуван целият джазов оркестър в кино „Модерн“, тъй като всички музиканти до един се оказват врагове на народа? Кой ли е забелязал тридесетте хиляди чехи, дошли през 1939 г. от окупирана Чехословакия в сродната славянска страна СССР? Кой ти гарантира, че някой от тях не е шпионин? И ги пращат всичките в северните лагери (и не е за чудене, че именно оттук през войната се появява „чехословашкият корпус“). Чакайте, нали тъкмо през 1939-а ние подадохме ръка за помощ на западните украинци, на западните белоруси, а след това през 1940-а и на Прибалтика и Молдавия? Нашите братя се оказват съвсем непречистени; и потичат оттам потоците на социалната профилактика — за северното заточение, за средноазиатското, а те са много, много, стотици хиляди. (Интересно какво им приписват: на западните украинци „сътрудничество с бяла Полша“, а на буковинци и бесараби — с бяла Румъния. А на евреите, избягали от немската част на Полша при нас? Разбира се — сътрудничество с гестапо! М. Пинхасик.) Арестувани са прекалено заможните, влиятелните, същевременно и прекалено самостоятелните, прекалено умните, прекалено известните, навсякъде прибират офицерите, в бившите полски територии — особено много поляци (тъкмо тогава е поставена основата на бъдещата армия на Сикорски-Андерс). Навсякъде арестуват офицерите. По този начин населението се претръсква и е принуждавано да млъкне, оставено е без евентуални ръководители на съпротивата си. По този начин се внушава благоразумие, прекъсват се предишните връзки, предишните познанства.

Финландия ни оставя провлак без население, затова пък в Карелия и Ленинград през 1940 г. сме свидетели на излавяне и преследване на лица с финландска кръв. Дори не забелязваме това ручейче: нали кръвта ни не е финландска?

През войната с Финландия се извършва първият опит: да съдим нашите войници, преминали в плен, като изменници на родината. Първият такъв опит в човешката история! — а ние дори не забелязваме това!

Завършваме репетицията и тъкмо тогава избухва войната, а с нея и грандиозното отстъпление. От западните републики, оставяни на врага, трябва да се измъкне бързо, за няколко дни, каквото може. В Литва в бързината са оставени цели армейски части, полкове, зенитни и артилерийски дивизиони — но намират време да откарат няколко хиляди благонадеждни литовски семейства (четири хиляди души от тях са ограбени в Красноярския лагер от рецидивистите.) От 23 юни започват спешни арести в Латвия и Естония. Ала земята под краката пари и се налага по-бързо да се отстъпва. Забравят да изведат гарнизоните на цели крепости от рода на Брестката, но не забравят да разстрелят иолитзатворниците в тъмничните килии и дворове на Лвов, Ровно, Талин и други градове в западните краища. В тартуския затвор са разстреляни сто деветдесет и двама души, а труповете им са хвърлени в кладенеца.

Представяте ли си? — вие нищо не знаете, вратата на килията се отваря и стрелят във вас. Вие крещите в предсмъртни гърчове — и никой освен тъмничния зид няма нито да чуе, нито да разкаже. Разправят впрочем, че останали няколко неразстреляни. Дали все пак няма да прочетем някъде за това?…

През 1941 г. немците обграждат и отрязват толкова бързо Таганрог, че на гарата остават в товарни вагони затворници, подготвени за евакуация. Какво да ги правят? Няма да ги освободят я, че да ги оставят на немците. Закарват цистерни с петрол, обливат вагоните и ги подпалват. Всички изгарят живи.

В тила първият военен поток е съставен от разпространители на слухове и създатели на паника въз основа на специален извънкодексен Указ, издаден през първите дни на войната. Това е нещо като пробно кръвопускане, за да се поддържа общото затягане. Всички са осъдени на по пет години, без това да се смята за 58 член (и малцината преживели концлагерите през военните години са амнистирани през 1945 г.)

За малко остана да изпитам и аз този Указ върху гърба си: в Ростов на Дон се бях наредил на една опашка за хляб. Един милиционер ме извика и ме поведе за попълване на бройката. Тъкмо случай да започна веднага ГУЛАГ вместо войната, но за мой късмет ме защитиха.

Сетне последва потокът на непредалите радиоапаратите си или притежателите на радиочасти. За една намерена (по донос) радиолампа те осъждат на десет години.

Успоредно се движи и потокът на немците от Поволжието, на колонистите от Украйна и Северен Кавказ и на всички немци, живеещи някъде в Съветския съюз. Определящ признак е кръвта и дори герои от Гражданската война и стари партийни членове, ала по произход немци, са пращани на заточение.

А за кръвта се съди по фамилните имена, например инженерът конструктор Василий Окороков^[43], който намира за неудобно да се подписва така на проектите, преиначава името си през 30-те години, когато още е възможно, на Роберт Щекер — красиво, нали? — и разработва графично подписа си, така че нищо не успява да докаже и е арестуван като немец. „Какви задачи са ви поставени от фашисткото разузнаване?…“ Или пък тамбовецът Каверзнев^[44], сменил още през 1918 г. неблагозвучното си фамилно име на Колбе — кога ли е споделил и той съдбата на Окороков?…

Фактически изселването на немците не е по-различно от разкулачването, само дето се оказва по-меко, защото им разрешават да вземат със себе си повече вещи и не ги запращат на такива гибелни, смъртоносни места. Както и разкулачването, това изселване няма юридическа форма — Наказателният кодекс няма нищо общо с изчезването на стотиците хиляди хора. Това е лично разпореждане на монарха. А също така неговият пръв национален експеримент от подобен род, интересно му е теоретически.

От края на лятото на 1941 г., а още повече през есента руква потокът на обкръженците. Те са защитници на отечеството, същите, които няколко месеца преди това нашите градове изпращат с оркестри и цветя и които после пресрещат свръхтежките танкови удари на немците и в общия хаос, не по своя вина, попадат не в плен, не! — а на бойни разпокъсани групи прекарват известно време в немско обкръжение и се измъкват от него. Ала вместо да бъдат братски прегърнати при завръщането си (както би постъпила всяка друга армия в света) и оставени да си отдъхнат, да се видят със семействата си, а после да се върнат в строя, са откарани с подозрение и съмнение, като безправни обезоръжени команди до пунктовете за проверка и разпределение, където офицерите от Специалните отдели гледат с недоверие на всяка тяхна дума и дори на това дали са същите, за които се представят. А методът за проверка се състои от кръстосани разпити, очни ставки, показания на един човек срещу друг. На част от обкръженците след проверката са възстановени предишните им имена, звания и доверие и те са разпращани по войсковите части. Други, все още по-малкото, образуват първия поток от „изменници на родината“. Те получават присъди по 58–1-б, но отначало, преди изработването на стандарта, по-малко от 10 години.

Така се прочиства действуващата армия. Но има и една огромна бездействуваща армия в Далечния изток и в Монголия. Да не позволят на тази армия да хване ръжда, е благородната задача на Специалните отдели. Героите от Халхин Гол и Хасан започват да си развързват езиците при това бездействие, още повече, че войниците вече имат възможност да се запознаят с държаните дотогава в тайна автомати „Дегтярьов“ и полкови минохвъргачки. С такова оръжие в ръце те трудно могат да разберат защо отстъпваме на запад. Оттатък Сибир и Урал те все не проумяват, че като отстъпваме по сто и двадесет километра на ден, просто повтаряме кутузовския подмамващ маньовър. Да улесни това разбиране спомага само потокът от източната армия към Архипелага. И устата се затварят, и вярата остава желязна.

Във високите сфери, разбира се, също се лее поток от виновни за отстъплението. (Великият Стратег няма вина за него!) Това е малък, около петстотин души, генералски поток, държан в московските затвори през лятото на 1941 г., а през октомври отправен по етапен ред към лагерите. Повечето от генералите са от авиацията — командуващият въздушните сили Смушкевич, генерал Е. С. Птухин (който казал: „Ако знаех, щях отначало да бомбардирам Родния баща, че после да ида в затвора!“) и други.

Победата край Москва поражда нов поток: от виновни московчани. Сега вече, при спокойно вникване в нещата, се оказва, че московчаните, които не бягат и не се евакуират, а остават самоотвержено в застрашената и напусната от властта столица, вече по силата на самото това обстоятелство са заподозрени: или в подкопаване на авторитета на властта (58–10), или в очакване на немците (58–1-а посредством 19 член; този поток чак до 1945 г. храни московските и ленинградските следователи).

Разбира се, 58–10, АСА, никога не е отменян и през цялата война тегне над тила и фронта. Този член получават евакуираните, които разказват за ужасите на отстъплението (от вестниците ни беше ясно, че отстъплението се извършва планомерно). Получават го в тила клеветещите, че дажбата била малка. Получават го на фронта клеветещите, че немците разполагали с добра техника. През 1942 г. го получават навсякъде и онези, които клеветят, че в блокирания Ленинград хората умирали от глад.

През същата година след провала край Керч (сто и двадесет хиляди пленени), край Харков (още повече), в хода на голямото южно отстъпление към Кавказ и Волга е откаран и много важният поток от офицери и войници, нежелаещи да се борят до смърт и отстъпили без разрешение — същите ония, на които според думите на безсмъртната сталинска заповед 227 (от юли 1942 г.) родината не може да прости позора. Този поток не достига обаче ГУЛАГ: обработен по бързата процедура от дивизионните трибунали, той целият е пръснат по наказателните роти и се просмуква безследно в обагрения пясък на предната фронтова линия. Това е цимент във фундамента на Сталиновата победа, но той не попада в общоруската история, а остава в частната история на канализацията.

(Впрочем и тук се опитваме да проследим само онези потоци, които се вливат в ГУЛАГ отвън. В тази глава не разглеждаме непрекъснатото прехвърляне вътре в самия ГУЛАГ от резервоар в резервоар на така наречените лагерни присъди, особено развихрили се през годините на войната.)

Добросъвестността налага да напомним и за антипотоците през военното време: споменатите вече чехи, поляците, изпращаните на фронта от лагерите криминални престъпници.

От 1943 г., когато войната взема обрат в наша полза, води началото си и с всяка изминала година до 1946-а е все по-пълноводен многомилионният поток от окупираните територии на Европа. Двете му главни части са:

— цивилните, живели под властта на немците или при немците (на тях им друсват по десетка с буквата „а“: 58–1-а);

— военнослужещите, прекарали в плен (те пък получават десетка по буквата „б“: 58–1-б).

Всеки останал в окупация иска все пак да оцелее и затова действува, и затова теоретично може заедно с ежедневното си препитание да си навлича и бъдещо обвинение в престъпление: ако не точно в измяна на родината, то поне в съучастничество с врага. На практика обаче е достатъчно да бъде отбелязано пребиваването под окупация в сериите на паспортите, да се арестуват всички, е стопански неразумно — как да се обезлюдят толкова обширни пространства? Достатъчно е за повишаване на общото съзнание да бъде репресиран само определен процент — виновни, полувиновни, четвърт виновни, е, то се знае, покрай сухото гори и суровото. А фактически дори само един процент от само един милион прави дузина пълни лагери.

И не бива да се мисли, че честното участие в някоя нелегална антигерманска организация е сигурна гаранция срещу възможността да попаднеш в този поток. Не са единични случаите като с киевския комсомолец, когото нелегалната организация изпраща да служи като неин осведомител в киевската полиция. Момъкът осведомява честно комсомолците за всичко, но с идването на нашите получава своята десетка, защото няма как, докато е служел в полицията, да не е бил повлиян от врага и изобщо да не е изпълнявал вражески поръчения.

Още по-тежко и сурово са съдени тези, които са били в Европа, макар и като роби от Изтока, защото са видели малко от европейския живот и биха могли да разкажат за него, а тези разкази, поначало неприятни за нас (освен, разбира се, пътните бележки на благоразумните писатели), са твърде нежелателни през следвоенните години на разорение и неустроен живот. Не всеки го бива да разказва, че в Европа е толкова лошо, та е невъзможно да се живее там.

Тъкмо по тази причина, а съвсем не защото просто са се предали в плен, са съдени повече наши военнопленници — особено тези, които прекарват на Запад малко по-дълго, отколкото в смъртоносните немски лагери.

Тях не могат веднага да ги квалифицират точно и още през 1943 г. се появяват някакви отличаващи се от другите, отклонени потоци от рода на „африканците“, дълго наричани така във воркутинските трудови лагери. Това са руски военнопленници, които американците освобождават от армията на Ромел в Африка („hiwi“) и през 1948 г. отпращат със студебейкъри през Египет, Ирак и Иран в родината им. Незабавно ги разполагат край един пустинен залив на Каспийско море зад бодлива тел, смъкват войнските им отличителни знаци, отнемат им подарените от американците вещи (разбира се, в полза на сътрудниците на Държавна сигурност, а не на държавата) и ги откарват във Воркута до второ нареждане, без да им определят засега поради неопитност нито присъдата, нито наказателния член. И тези „африканци“ си живеят във Воркута в промеждутъчни условия: не са охранявани, но и без пропуск не могат да направят във Воркута нито крачка, а пропуски не им издават; плащат им заплати като на волнонаемни, ала ги третират като затворници. Но и специално нареждане не се получава. Просто ги забравят…

Същата причина се илюстрира нагледно и с това, че неотклонно са съдени като военнопленници и интернираните. През първите дни на войната например на шведския бряг слиза група наши моряци. През цялата война те си живеят на воля в Швеция — така безгрижно и така комфортно, както никога преди и никога след това. Съюзът отстъпва, настъпва, атакува, умира и гладува, а тези мерзавци угояват неутралните си мутри. След войната Швеция ни ги връща. Измяната към Родината е безспорна — но някак не може да бъде мотивирана. Тогава ги пускат да се разотидат и след това им лепват антисъветска агитация заради разкази, възхваляващи в примамливи багри свободата и високия жизнен стандарт в капиталистическа Швеция (групата на Каденка).

С тази група по-късно става анекдотичен случай. В лагера те си мълчат за Швеция от страх да не получат заради нея втора присъда. Но в Швеция случайно узнават за съдбата им и публикуват клеветнически съобщения в пресата. По това време момчетата са пръснати по различни близки и далечни лагери. Внезапно със специална заповед откарват всички в ленинградските Крести, хранят ги около два месеца до насита, разрешават им да си пуснат коса. След това ги обличат скромно, но елегантно, репетират кой какво да говори и ги предупреждават, че само някой мерзавец от тях да гъкне нещо, го чакат „девет грама“ в тила — след което ги извеждат на пресконференция пред поканени чуждестранни журналисти и пред тези, които добре познават групата им в Швеция. Бившите интернирани се държат бодро, разказват къде живеят, учат и работят, възмущават се от буржоазната клевета, за която били прочели наскоро в западния печат (ами че техните вестници се продават у нас във всяка будка) — и ето че установяват връзка помежду си и се наговарят да се съберат в Ленинград (пътните разходи не могат да смутят никого). С бодрия си, доволен вид те са най-доброто опровержение на вестникарската измишльотина. Засрамени, журналистите се разотиват да пишат извиненията си. За западното въображение е невъзможно да се обясни случаят другояче. А участниците в интервюто тутакси биват отведени на баня, остригани, облечени в предишните парцали и разпратени по лагерите им. И тъй като са се държали според инструкцията, нито един от тях не получава втора присъда.

Сред общия поток на освободените от окупация един след друг се устремяват бързо и стегнато потоците на провинилите се нации:

през 1943 г. — калмици, чеченци, ингуши, балкарци, карачаевци;

през 1944 г. — кримските татари.

Те не биха могли да се прехвърлят толкова енергично и бързо на новите си местожителства, ако на помощ на Органите не се притичва редовната войска с военни камиони. Войсковите части обкръжават в здрав обръч аулите и за двадесет и четири часа прехвърлят с десантна пъргавина на гарите заселилите се тук от столетия жители, натоварват ги на влакови композиции и ги откарват право в Сибир, в Казахстан, в Средна Азия, на Север. И само след едно денонощие земята и недвижимата им собственост са наследени вече от други.

Както немците в началото на войната, така този път и тези нации са подбирани единствено по кръвен признак, без да се съставят анкети — натирват в заточение и членове на партията, и герои на труда, и герои от още незавършилата война.

Не ще съмнение, че през последните години на войната тече и поток от немски военнопрестъпници, подбирани от системата на общите военнопленнически лагери и прехвърляни чрез съдилищата в системата на ГУЛАГ.

През 1945 г., макар войната с Япония да не продължава дори три седмици, множество японски военно пленници са пратени на неотложни строителни обекти в Сибир и Средна Азия и оттам се провежда същата операция за попълване на ГУЛАГ с военнопрестъпници. (И без да знаем подробностите, можем да сме сигурни, че повечето от тези японци едва ли са законно съдени. Това е акт на отмъщение и начин да се задържи работна ръка за по-дълго време.)

От края на 1944 г., когато нашата армия нахлува на Балканите, и особено през 1945 г., когато тя достига Централна Европа, но каналите на ГУЛАГ потича потокът и от руски емигранти — от стари хора, напуснали Русия по време на революцията, и от млади, израснали вече там. Откарват в родината обикновено мъжете, а жените и децата оставят в емиграция. (Откарват наистина не всички, а само тези, които за двадесет и пет години са изразили, макар и плахо, политическите си възгледи или са ги изразявали преди това, през революцията. Онези, които просто вегетират, не пострадват.) Главните потоци идват от България, Югославия, Чехословакия, по-малко от Австрия и Германия; в другите страни на Източна Европа руснаци почти няма.

Поток от емигранти потича през 1945 г. съответно и от Манджурия. (Някои ги арестуват не веднага: канят ги с целите им семейства в родината като свободни хора, а вече на място ги разделят, пращат ги в изгнание или в затвора.)

През 1945 и 1946 г. към Архипелага се движи непрекъснато голям поток от най-сетне истински противници на властта (власовци, казаци красновци, мюсюлмани от националните части, създадени при Хитлер) — кои по убеждение, кои по принуда.

Заедно с тях са арестувани близо един милион души, избягали от съветската власт през войната — цивилни лица от всички възрасти и от двата пола, укрили се благополучно на територията на съюзниците, но през 1946–1947 г. коварно върнати от съюзните власти в съветски ръце.^[45]

Известен брой поляци, членове на Армия Крайова, привърженици на Миколайчик, преминават през 1945 г. през нашите затвори в ГУЛАГ.

Има неизвестно още колко румънци и унгарци.

От края на войната и по-късно, в продължение на дълги години тече непрекъснато обилният поток от украински националисти („бандеровци“).

Върху фона на това огромно следвоенно преселение на милиони хора малцина са забелязали такива малки потоци като:

— „момичета заради чужденци“ (1946–1947) — т.е. позволили си да бъдат ухажвани от чужденци. Тези момичета са заклеймявани с членовете 7–35 (социално опасни);

— испанските деца — същите, които са измъкнати по време на Гражданската война в Испания, но порастват след Втората световна. Възпитани в наши интернати, те еднакво, до невъзможност зле, се адаптират към живота ни. Мнозина от тях се стремят да се завърнат у дома си. На тях също им лепват 7–35, социално опасни, а на твърде настойчивите — 58–6, шпионаж в полза на… Америка.

(Справедливостта изисква да не забравяме и късия (1947 г.) антипоток на… свещениците. Да, ето ви чудесия! — за пръв път от тридесетте години са освобождавани свещеници! Тях всъщност не ги търсят по лагерите, а ако някой измежду свободните свещеници помни за тях и може да назове имената и точното им местонахождение, ги освобождават за укрепване на възстановената църква.)

* * *

Трябва да напомним, че тази глава ни най-малко не си поставя за цел да изреди всички потоци, наторили ГУЛАГ, а само онези от тях, които носят политически оттенък. Както при изучаване на анатомията след подробното описание на кръвоносната система можем да се върнем към подробното описание на лимфатичната, така отново можем да проследим от 1918 до 1953 г. и потоците от обществени нарушители и от същински криминални престъпници. И това описание също би заело доста място. Тук бихме могли да разясним много прословути укази, част от които вече са забравени (макар и никога да не са отменявани със закон), доставяли за ненаситния Архипелаг обилен човешки материал. Ту указ за отлъчване от работа. Ту указ за производството на некачествена продукция. Ту указ за незаконно варене на ракия (действувал с пълна пара през 1922 г., но прилаган доста дейно и през 20-те години). Ту указ за наказване на колхозниците при неизпълнение на задължителната норма от трудодни. Ту указ за преминаване на железниците на военно положение (април 1943 г., доста след началото на войната, при обрата й към благополучен завършек).

Тези укази се появяват винаги като нещо изключително важно в цялото законодателство и без намек или дори спомен за предишното законодателство. Тези разклонения е трябвало да бъдат съгласувани с предишните закони от учените, но те не се занимават особено усърдно и особено успешно с подобни неща.

Тази пулсация на указите довежда до странна картина при криминалните и битовите престъпления в страната. Прави впечатление, че и кражбите, и убийствата, и незаконното варене на ракия, и изнасилванията съвсем не се извършват безразборно в страната, където и както се случи, вследствие на човешката слабост, похот и разпасаност — не! В престъпленията по цялата страна се забелязват удивително единодушие и еднообразие. Цялата страна гъмжи ту само от изнасилвачи, ту само от убийци, ту от производители на домашна ракия, отзивчиво откликнали на поредния правителствен указ. Всяко престъпление като че ли самичко се предлага на Указа, за да бъде премахнато час по-скоро! А тъкмо това престъпление плъзва мигом навсякъде, след като едва-що е било предвидено и предотвратено от мъдрото законодателство.

Указът за военизирането на железниците подкарва към трибуналите тълпи от жени и непълнолетни момчетии, каквито най-вече работят по железниците през войната. Те не са ходили в казармата и най-често допускат закъснения и нарушения. Указът за неизпълнение на задължителната норма трудодни опростява пък значително процедурата по изселването на немарливите колхозници, които не ги е еня колко чертички ще им драснат с калема. Ако по-рано за това са се полагали съд и прилагане на члена за „икономическа контрареволюция“, сега вече е достатъчно само колхозно решение, потвърдено от районния изпълнителен комитет; пък и на самите колхозници не може да не поолекне от мисълта, че макар и да ги изселват, поне не ги смятат за врагове на народа. (Задължителната норма трудодни е различна в различните области. Най-привилегировани в това отношение са кавказците — седемдесет и пет трудодни, но и мнозина от тях поемат към Красноярския край за осем години.)

В тази глава обаче не се впускаме изчерпателно и плодотворно да разглеждаме битовите и криминалните потоци. Ала стигнали до 1947 г., не можем да премълчим един от най-грандиозните сталински укази. Вече имахме случая при 1932 г. да споменем прословутия Закон „от седми-осми“, или „седем осми“, закона, по който осъждат наред — за откъснат житен клас, за краставица, за два картофа, за треска, за макара конци (вписана в протоколите като „двеста метра шивашки материали“, все пак е срамота да пишат „макара конци“) — за всяко нещо от този род — десет години.

Но потребностите на времето, както ги разбира Сталин, се менят и десетката, която му се е струвала достатъчна в навечерието на очакваната свирепа война, сега вече, след световно историческата победа, изглежда незадоволителна. И като се пренебрегва отново Кодексът или се забравя, че съществуват вече многобройни членове и укази за разхищения и кражби, на 4 юни 1947 г. бива огласен указ, който превъзхожда всички предишни и мигом е кръстен от неуниващите затворници „Указът четири шести“.

Предимството на указа е, първо, неговата нова трактовка: всички тези престъпления ще трябва да лумнат вече от самата поява на Указа и ще се осигури изобилен поток от новоосъдени. Но още по-голямо предимство са присъдите: ако за житните класове са тръгнали за кураж не едно, а три момичета („организирана шайка“), а за краставици или ябълки няколко дванадесетгодишни хлапаци — всички те получават този път по двадесет години лагер; в завода пък горната граница на присъдата е вдигната до двадесет и пет (този срок, тъй наречената четвъртина, сега вече заменя смъртната присъда, хуманно отменена няколко дни преди това^[46]. Най-после е премахната и отдавнашната неправда, че само политическото неиздайничество е държавно престъпление — сега вече и за битовото неиздайничество за разхищаване на държавно или колхозно имущество започват да осъждат на лагер или изселване за седем години.

През първите години след Указа цели дивизии от селски и градски жители са пращани да обработват островите на ГУЛАГ на мястото на измрелите там туземци. Наистина, тези потоци минават през милицията и обикновените съдилища, за да не се задръстват каналите на Държавна сигурност, претоварени и без това след войната.

 

Тази нова линия на Сталин — че тъкмо сега, след победата над фашизма, трябва както никога енергично, много и дълго да се преследват хората — мигом се отразява, разбира се, и върху политическите затворници.

Годините 1948 и 1949-а, характерни в целия обществен живот със засилване на преследванията и шпионирането, имат за връх небивалата дори и за сталинското неправосъдие трагична комедия с повторниците.

Така на езика на ГУЛАГ са наричани малцината останали нещастници от затворените през 1937 г., преживели невъзможните, непреживяеми десет години. И ето че сега, през 1947–1948-а, измъчени и съсипани, те са готови да излязат плахо на свобода с надеждата да доизживеят тихо малкото останали им години. Но някаква дива приумица (или неизтребима злоба, или ненаситна мъст) кара генералисимуса победител да издаде заповед: всички тези полуживи хора да бъдат върнати пак в лагерите без нова вина! На него му е дори икономически и политически неизгодно да задръства гълтателната машина с нейните отработени суровини. Но Сталин се разпорежда именно така. Това е случаят, когато историческата личност капризничи пред историческата необходимост.

И всички те, едва настанили се в новите места, в новите си семейства, са прибрани наново. Прибират ги със същата ленива умора, с каквато и те поемат обратния път към Голгота. Не питат: „За какво?“ — и не казват на близките си „ще се върна“, навличат най-опърпаните си дрехи, натъпкват концлагерните си кесии с махорка и отиват да подпишат протокола. (А той е винаги един и същ: „Вие ли сте лежали?“ — „Аз.“ — „Получавате още десет.“)

И тогава Самодържеца го осенява, че е малко — да прибира оцелелите от тридесет и седма година! А защо да не прибере и децата на своите заклети врагове? Току-виж, пораснали и взели да отмъщават. (А е възможно, след като си е хапнал повечко на вечеря, да му се е присънил лош сън, свързан с тези деца.) Издирват ги, спомнят си за тях — почват да ги арестуват и те все им се виждат малко. Децата на армейските командири са прибрани, а на троцкистите — май не всички! И се занизва потокът на „децата отмъстители“. Сред тях попадат седемнадесетгодишната Лена Косирева и тридесет и пет годишната Елена Раковска.)

След голямото европейско разместване до 1948 г., Сталин успява отново да се барикадира, да смъкне по-ниско тавана и в това ограничено пространство да сгъсти предишния въздух от 1937 г.

И се заизреждат през 1948, 1949, 1950 г.:

— мними шпиони (десет години преди това германо-японски, този път англо-американски);

— вярващи (този път предимно сектанти);

— недоизбити генетици и селекционери, вавиловци и менделисти;

— просто интелигентни, мислещи хора (а особено строго студентите), недостатъчно отвратени от Запада. Модерно е да бъдат съдени за:

ВАТ — възхвала на американската техника,

ВАД — възхвала на американската демокрация,

ПЗ — преклонение пред Запада.

Сходен е с 1937 г. потокът, но не и срокът: сега вече стандартен става не патриархалният червонец^[47], а четвъртината. Сега вече десетката минава за детска присъда.

Не е малък и потокът, бликнал от новия Указ за разгласяване на държавни тайни (а за тайни са смятани: реколтата в района, статистическите данни за всяка епидемия; с какво да се занимава който и да било цех или фабрика; споменаването на някое градско летище; маршрутите на градския транспорт; фамилното име на някой изпратен в лагер). По този Указ се полагат петнадесет години.

Не са забравени и националните потоци. През цялото време се лее подетият набързо, направо от горските сражения поток на бандеровците. Получават по десет и по пет години лагерен режим и изселване всички западно украински селяни, уличени в някакъв контакт с партизаните: един, задето ги пуснал да пренощуват, друг, че веднъж ги нахранил, трети, че не ги издал. Някъде от 1950 г. се зарежда и потокът на бандеровските жени — на тях им лепват по десетка за неиздайничество, за да приключат по-бързо с мъжете им.

По това време съпротивата в Литва и Естония вече е завършила. Но през 1949 г. оттам нахлуват мощните потоци на новата социална профилактика и осигуряването на колективизацията. Цели ешелони от трите прибалтийски републики извозват за Сибир и граждани, и селяни. (Историческият ритъм в тези републики е нарушен. От тях се иска в кратки, стегнати срокове да извървят пътя на цялата страна.)

През 1948 г. е изпратен в изгнание още един национален поток — на приазовските, кубанските и сухумските гърци. С нищо не са се опорочили пред Бащата по време на войната, но сега той вероятно иска да им отмъсти заради провала си в Гърция. Този поток май също е плод на личното му безумие. Повечето гърци са изселени в Средна Азия, недоволните се озовават в килиите за политически престъпници.

А около 1950 г. пак от мъст заради загубената там война или за равновесие с вече изселените към Архипелага потичат и самите въстаници от армията на Маркос^[48], предадени ни от България.

В последните години от живота на Сталин определено започва да се наблюдава и поток от евреи (от 1950 г. те вече са причислявани постепенно към космополитите. (С тази цел е замислен и процесът срещу лекарите. Сталин се готви, изглежда, да завърши големия еврейски погром.)

Това обаче е първият провален замисъл през живота му. Бог му заповядва — изглежда, не без помощта на човешки ръце — да напусне тялото си.

 

Предходното изложение трябваше, струва ми се, да покаже, че в избиването на милионите и в заселването на ГУЛАГ се наблюдават хладнокръвно замислена последователност и неотслабваща упоритост.

Че затворите ни никога не са били празни, а пълни и дори прекалено препълнени.

Че докато сте се занимавали за свое удоволствие с безопасните тайни на атомното ядро, докато сте изучавали влиянието на Хайдегер върху Сартр и сте колекционирали репродукции от Пикасо, докато сте ходели на курорт с първокласни вагони или сте довършвали вилите си край Москва, докато сте се занимавали с тези неща, „гарваните“ непрекъснато са сновали по улиците, а кагебистите са блъскали и звънели по вратите.

И си мисля, доказвайки това с изложеното дотук, че Органите никога не са яли хляба си нахалост.

Трета глава
СЛЕДСТВИЕТО

Ако на чеховските интелигенти, гадаещи непрекъснато какво ще стане след двадесет-тридесет-четиридесет години, им бяха отговорили, че след четиридесет години в Русия ще има следствие и изтезания, ще стягат черепите на хората с железни обръчи^[49], ще потапят телата им във вани с киселина^[50], ще ги изтезават — голи и вързани, с мравки и дървеници, ще вкарват нажежени на примус шомполи в аналните им отвори („секретно клеймо“), ще премазват бавно с ботуши половите им органи, а като най-лекото ще ги държат по седмица без сън, жадни и ще ги превръщат в кърваво месо, нито една Чехова пиеса нямаше да дочака края си, всичките й герои щяха да влязат в лудницата.

А и не само Чеховите герои, но кой нормален руснак в началото на века, включително и член на РСДРП, щеше да повярва, да се примири с такава клевета за светлото бъдеше? Това, което все още е било нормално при Алексей Михайлович, което при Петър е вече варварство, което при Бирон би могло да се приложи спрямо десет, двадесет души, а при Екатерина става абсолютно невъзможно — това в разцвета на великия двадесети век, в общество, градено по социалистическия принцип, през годините, когато летят вече самолети, когато са се появили звуковото кино и радиото, е вършено не от случаен садист, не на потайно място, а от десетки хиляди специално обучени хора зверове спрямо милиони беззащитни жертви.

И само ужасен ли е този взрив на атавизма, сега вече уклончиво наричан „култ към личността“? Или страшното е, че през същите тези години сме празнували стогодишнината на Пушкин? Че безсрамно са играни същите тези Чехови пиеси, макар отговорът на поставения от тях въпрос да е бил вече получен? Или още по-страшното е, че и тридесет години по-късно ни се казва: да не говорим за това! Ако вземем да си припомняме мъченичеството на милиони, ще изопачим историческата перспектива! Ако почнем да се ровим в същината на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! По-добре да си припомняме за пуснатите доменни пещи, за прокатните машини, за прокопаните канали… не, за каналите недейте… Тогава за колимското злато, не, и за него недейте… Добре де, за всичко може, но умело, но — с възхвала…

И наистина, защо да проклинаме инквизицията? Нима освен кладите не е имало и тържествени служби? Наистина, какво толкова не ни харесва крепостното право? Нали на селянина не се забранява всекидневният труд? И той може да коледува по Рождество Христово, а на Света Троица момите да сплитат венци…

* * *

Изключителността, която писмената и устната легенда приписва сега на 1937 г., я виждат в изфабрикуваните вини и изтезанията. Но това не е вярно и точно. През различните години и десетилетия следствието по 58 член почти никога не е изяснявало истината, а се е свеждало единствено до неизбежната мръсна процедура: да бъде пречупен доскоро свободният, понякога горд, винаги неподготвен човек, да бъде проврян през тясна тръба, където гвоздеите на арматурата ще го раздират, където няма какво да диша, така че се моли по-скоро да го извлекат от другия край на тръбата — а другият й край го изхвърля вече готов туземец за Архипелага и вече на обетована земя. (Глупчото вечно се запъва, въобразява си, че от тръбата има връщане назад.)

Колкото повече неописани години минават, толкова по-трудно става да бъдат събрани пръснатите свидетелства на оцелелите. А те ни говорят, че фабрикуваните процеси се появяват още в ранните години на Органите — за да бъде по-очевидна тяхната непрекъсната спасителна неизменна дейност, че иначе, ако враговете намалеят, току-виж, Органите взели за беля да отмират. Както личи и от делото на Косирев^[51], положението на ЧК е нестабилно дори в началото на 1919 г. Докато прехвърлях вестниците от 1918 г., се натъкнах на едно официално съобщение за разкриване на страшен заговор от страна на група от десет души, които искали (още само искали!) да качат на покрива на Възпитателния дом (погледнете колко е висок!) оръдия — та оттам да обстрелват Кремъл. Били десет души (сред тях навярно жени и непълнолетни хлапетии) с кой знае колко оръдия — а и откъде ли ще се вземат тези оръдия? С какъв калибър? И как са щели да ги качат по стълбите до тавана? И как са щели да ги закрепят върху наклонения покрив? Че и да не дават отгоре на това откат при стрелбата?… А между другото цялата тази фантасмагория, предхождаща измишльотините от 1937 г., се е четяла! И са й вярвали!… Точно така е скалъпено и „гумильовското“ дело през 1921 г.^[52] Същата година в рязанското ЧК скалъпват дело за „заговор“ на местната интелигенция (но протестите на някои смелчаци все още са в състояние да стигнат до Москва и делото е прекратено). Пак през 1921 г. е разстрелян целият Сапропелиевски комитет, влизащ в Комисията за съдействие на природните сили. Тъй като познаваме достатъчно добре начина на мислене и настроението на руските учени от онова време и не сме замаяни от димната завеса на фанатизма от този период, ние и без много ровене можем да се досетим колко струва това дело.

На 13 ноември 1920 г. в писмо до ВЧК Дзержински споменава, че в ЧК „често се дава ход на клеветнически заявления“.

Ето какво си спомня за 1921 г. Е. Дояренко: лубянската приемна за арестанти, четиридесет-петдесет одъра, през цялата нощ водят ли, водят жени. Никой не знае в какво се е провинил, общото впечатление е: за нещо ни арестуват. От цялата ни килия само една-единствена знае — някаква есерка. Първият въпрос на Ягода е: „И така, за какво сте попаднали тук?“ — т.е. сам си кажи, забъркай кашата, че да ни помогнеш! Абсолютно същото разказват за рязанското ГПУ от 1930 г. Усещането е, че всички са събрани за нищо. До такава степен няма в какво да ни обвинят, че И. Д. Т-в го обвиниха… че бил си скрил истинското фамилно име. (И макар да живее с истинското си име, му лепват по ОСО 58–10 три години.) Когато не знае за какво да се залови, следователят пита: „Какво сте работили?“ — „Плановик.“ — „Пишете обяснителна бележка: планирането на завода и как то се осъществява. После ще научите за какво сте арестуван.“ (В бележката все ще се уловят за някаква нишка.)

Не можахме ли да свикнем за толкова десетилетия, че оттам няма връщане? Освен краткото, съзнателно допуснато обратно движение през 1939 г. можеха да се чуят само крайно редки единични разкази за освободен човек в резултат на следствието. И то: или такъв човек след това отново са го прибирали, или са го пускали, за да шпионира. Така се създава традицията, че Органите не допускат брак в работата си. Какво да очакваме тогава за невинните?…

В „Тълковен речник“ на Дал се прави различието: „… дознанието се различава от следствието по това, че се прави за предварително удостоверяване дали има основание да се пристъпи към следствие.“

О, свещена простота! Виж, тук Органите не са играли никога на никакво дознание! Спуснатите отгоре списъци или първото подозрение, доносът на сексота или дори анонимният донос^[53] влекат след себе си арест и след това неминуемо обвинение. Определеното за следствието време е посветено не за разплитане на престъплението, а в деветдесет и пет на сто от случаите, за да се измори, изтощи, обезсили подследственият, та самият той да е готов да му отсекат дори главата, само час по-скоро да се види краят на мъките.

Още през 1919 г. главният следователски похват е: наганът върху масата.

Така се води не само политическото, но и „битовото“ следствие. На процеса срещу Главното управление на топливната промишленост (1921) подсъдимата Махровска се оплаква, че по време на следствието са й давали кокаин. Обвинителят^[54] я парира: „Ако бе заявила, че са се отнасяли грубо с нея, че са я заплашвали с разстрел, на такова нещо що-годе бихме могли да повярваме.“ Наганът лежи заплашително, понякога насочван срещу теб и следователят не си прави труда да ти измисля вина, а: „Разказвай, сам знаеш какво!“ Така и през 1927 г. следователят Хайкин изисква това от Скрипникова, за същото през 1929 г. настояват и пред Витковски. Нищо не се променя и след четвърт столетие. През 1952 г. все на същата тази Анна Скрипникова при петото й арестуване началникът на следствения отдел в Министерството на държавна сигурност в Орджоникидзе Сиваков й казва: „Лекарят на затвора разправя, че кръвното ти налягане било двеста и четиридесет на сто и двадесет. Малко ти е, мръсницо (тя наближава шестдесетте), ще ти го качим на триста и четиридесет, за да пукнеш, гадино, без следи от синини, без побои, без счупени кости. Просто няма да ти даваме да спиш!“ И ако през деня Скрипникова затваря в килията след нощния разпит очи, надзирателят нахълтва и крещи: „Отвори си очите, че ще те смъкна за краката от леглото и ще те накарам да стоиш права!“

И през 1921 г. разпитите са предимно нощни. И тогава насочват автомобилни фарове към лицето ти (рязанското ЧК, Стелмах). И на Лубянка през 1926 г. (потвърждава Берта Гандал) се използува амосовско отопление, чрез което в килията пускат ту студен, ту вонящ въздух. А има и коркова килия, където и бездруго не достига въздух, но допълнително го нажежават. Струва ми се, че са държали в такава килия поета Клюев, както и Берта Гандал. Участникът в Ярославското въстание от 1918 г. Василий Александрович Касиянов разказва, че нажежавали килията, докато от порите на тялото не бликва кръв; наблюдавали за настъпването на този момент през шпионката на вратата, след което отнасяли арестувания на носилка да подпише протокола. Известни са „горещите“ (и „солените“) похвати през „златния“ период. А през 1926 г. в Грузия горят ръцете на следствените с цигара; в метехския затвор ги блъскат в тъмното в басейн с нечистотии. Тук връзката е проста: щом трябва да те обвинят на всяка цена, значи са неизбежни заплахите, насилията и изтезанията и колкото по-фантасмагорично е обвинението, толкова по-жестоко трябва да бъде и следствието, за да изкопчи признание. И щом винаги има скалъпени дела, винаги ще има и насилия, и изтезания, те не са патент на 1937 г., а продължителен признак от общ характер. Затова е странно сега да прочетеш понякога в спомените на бивши концлагеристи, че „изтезанията бяха разрешени от пролетта на 1938 г.“^[55] Никога не са съществували духовно-нравствени прегради, които да възпрат Органите от изтезанията. През първата година след революцията в „Еженедельник ВЧК“, „Красный меч“ и „Красный террор“ открито се дискутира прилагането на изтезания от гледна точка на марксизма. И ако съдим по последиците, отговорът е положителен, макар и не общовалиден.

За 1938 г. е по-вярно да се каже: ако до тази година за прилагането на изтезания се изисква някакъв документ, отделно разрешение за всяко следствено дело (макар и безпрепятствено получавано), то през 1937–1938 г. поради извънредната ситуация (налага се в набелязания кратък срок набелязаните милионни постъпления за Архипелага да минат през апарата на индивидуалното следствие, каквото няма при масовите „кулашки“ и национални потоци) насилията и изтезанията вече са разрешавани неограничено на следователите, по тяхна преценка, в зависимост от работата и посочения им срок. При това видовете изтезания не се регламентират и се допуска всякаква изобретателност.

През 1939 г. това всеобщо широко разрешение е премахнато, отново се поисква да има писмен документ за изтезанието (впрочем обичайните заплахи, шантажът, измамата, изтощаването чрез безсъние и карцер никога не са били забранявани). Но вече в края на войната и след нея са декретирани определени категории арестанти, спрямо които предварително се разрешава широк диапазон от изтезания. Тук попадат националистите, особено украинците и литовците и най-вече в случаите, при които се предполага нелегална верига и тя трябва цялата да бъде разплетена, трябва от вече арестуваните да се узнаят всички фамилии. В групата на Ромуалдас Прано Скирюс например има около петдесет литовци. Обвиняват ги през 1945 г., че били разлепвали антисъветски позиви. Поради липса на достатъчно затвори в Литва ги пращат в лагер недалеч от Велск в Архангелска област. Едни от тях са подложени на изтезания, други пък не издържат двойния следствено-трудов режим, но резултатът е такъв: всичките петдесет души си признават до един. Минава известно време и от Литва съобщават, че са намерени истинските разпространители на позивите, така че призналите си нямат нищо общо с това! През 1950 г. срещнах при прехвърлянето ми в Куйбишев един украинец от Днепропетровск, когото, за да предаде „връзките“ и лицата, го изтезават по какви ли не начини, включително и с карцер, в който той стои прав и за опора (за да поспи) му провират за четири часа през нощта една летва. След войната на изтезания е подложена и Левина — член-кореспондент на Академията на науките.

Освен това няма да е вярно да се приписва на 1937 г. „откритието“, че личното признание на обвиняемия е най-важно от всички доказателства и факти. Това влиза в съдебната практика още през 20-те години. А през 1937 г. настъпва часът на блестящото учение на Вишински. Впрочем тогава за него научават само следователите и прокурорите, та да са морално непоклатими. Всички ние, останалите, узнахме за него след двадесет години — когато взеха да го хулят в пояснителни изречения и във второстепенни пасажи из вестникарските статии като нещо отдавна и широко известно.

Оказва се, че през същата страшна година в своя доклад, смятан в специалните кръгове за твърде важен, Андрей Януариевич (все ми е на езика да го нарека Ягуариевич) Вишински в духа на най-разтегливата диалектика (каквато не разрешаваме нито на държавните поданици, нито сега вече и на електронните машини, защото за тях да-то е да, а не-то — не) напомня, че човечеството никога не ще установи абсолютната истина, че може да намери само относителната. И оттук той прави крачката, на която юристите не са се престрашавали две хиляди години: че следователно и истината, установявана от следствието и съда, не може да бъде абсолютна, а само относителна. Така че, когато подписваме присъда за разстрел, все едно не можем да бъдем абсолютно сигурни, че сме обрекли на смърт виновен човек, а само с известна приблизителност, с известни предположения, в известен смисъл. (Може би самият Вишински не по-малко от своите слушатели се е нуждаел тогава от подобна диалектическа утеха. Когато крещи от прокурорската трибуна: „Да се разстрелят всички като бесни кучета!“, той, зъл и умен, разбира, че подсъдимите са невинни. Толкова по-разпалено Вишински и такъв един мастит представител на марксистката диалектика като Бухарин вероятно се мъчат да дадат диалектическа окраска на съдебната лъжа: за Бухарин е твърде глупаво и безпомощно да загине съвсем невинен — дори той има нужда да му се намери вина! — а на Вишински е по-приятно да се чувствува логист, отколкото явен подлец.)

Оттук и най-продуктивният извод: че е губене на време да се търсят абсолютни улики (всички улики са относителни) и безспорни свидетели (те могат и да си противоречат). Доказателствата за виновност са относителни, приблизителни, следователят може да ги намери и без улики и свидетели, без да излиза от кабинета си, като „се опира не само на своя ум, но и на своя партиен нюх, на своите нравствени сили“ (т.е. на предимствата на наспалия се, сития и неизтезаван човек) „и на своя характер“ (т.е. на наклонността си към жестокост)!

Разбира се, подобно оформление е къде по-изящно в сравнение с инструкцията на Лацис. Но по същина няма никаква разлика.

И само в едно Вишински е на висота, само в едно отстъпва от диалектическата логика: кой знае защо, е оставил куршума абсолютен…

По такъв начин, като се разгръщат по спирала, изводите на прогресивната юриспруденция се връщат към предантичните или средновековните възгледи. Подобно на средновековните палачи нашите следователи, прокурори и съдии приемат да виждат главното доказателство за вина в предаването й от следствените.

За да изтръгне желаното признание обаче, простодушието средновековие прибягва до драматични дивашки средства: към уреди за разтягане, към колело за чупене на кости, към мангала, гвоздеите с назъбка, към набучването на кол. През двадесети век, използувайки и напредналата медицина, и големия тъмничен опит (все някой ще е защитил най-сериозно дисертация върху това), признават подобна концентрация на силни средства за излишна и неудобна при масовото й прилагане. И освен това…

И освен това очевидно е имало още едно обстоятелство: както винаги Сталин не казва последната дума, подчинените му сами трябва да се досетят, а той си оставя подобно на чакал пролука, за да отстъпи и да напише „Главозамайване от успехите“. Такова планомерно изтезаване на милиони се предприема все пак за пръв път в човешката история и въпреки неограничената си власт Сталин не може да бъде абсолютно сигурен в успеха. Опитът върху такъв огромен материал може да протече по-различно, отколкото върху по-малък. Във всички случаи Сталин трябва да остане ангелски неопетнен. (Но в циркулярите на ЦК от 1937 и 1939 г. се дават указания за „физическо въздействие“.)

Затова сигурно не съществува списък на изтезанията и издевателствата, който да се връчва напечатан на следователите. А просто се изисква всеки следствен отдел в определения срок да доставя на съдилищата определена бройка на признали си всичко опитни зайчета.^[56] А просто се казва (устно, но често), че всички мерки и средства са добри, стига да служат на възвишената цел; че никой няма да държи сметка на следователя за смъртта на следствения; че тъмничният лекар трябва колкото се може по-малко да се намесва в следствието. Вероятно уреждат другарски срещи за обмяна на опит, „учат се от челниците“; е, има и „материална заинтересованост“ — по-високо заплащане на нощните часове, премиални за скъсените срокове на следствието; естествено, използува се и предупреждението, че ако следователят не се справи както трябва… А сега вече, ако в някое областно НКВД стане провал, то и началникът му ще е чист пред Сталин: не е давал преки указания за изтезания! И същевременно ги е осигурявал!

Част от редовите следователи (не от ония, които се опиват настървено) разбират опасенията на началството и също се стараят да започнат с по-слаби методи, а при засилването им да избягват всичко, което оставя твърде явни следи: избито око, откъснато ухо, счупен гръбначен стълб, че дори и изцяло насинено тяло.

Ето защо през 1937 г. не наблюдаваме — освен принудителното безсъние — еднакви похвати в различните областни управления, при различните следователи от едно управление. Говори се, че с особена жестокост на изтезанията се прочуват Ростов на Дон и Краснодар. В Краснодар намират оригинално решение: принуждават те да подписваш празни листове хартия, а след това сами ги попълват както си знаят. Впрочем защо да прибягват до мъчения: през 1937 г. там не се правят дезинфекции, шири се тиф, труповете остават в претъпканите с хора килии по пет дни, който полудее в килията, го пречукват с тояги в коридора.

Общото все пак е това, че с предимство се ползуват, така да се каже, леките средства (сега ще ги видим и тях) и тук няма засечки. Истинските предели на човешкото равновесие са доста тесни и съвсем не е нужна разтегателна машина или мангал, за да се превърне средният човек в невменяем.

Ще се опитаме да изредим някои най-прости похвати, които сломяват волята и личността на арестувания, без да оставят следи по тялото му.

Да започнем с психическите методи. За опитните зайчета, неподготвени за тъмничните страдания, тези методи са с огромна и дори разрушителна сила. Пък и да си подготвен, също не е леко.

1. Да започнем с нощите. Защо тъкмо нощем става главното прекършване на душите? Защо още от най-ранните си години Органите избират нощта? Защото нощем, изтръгнат от съня (дори неизтезаван още с безсъние), арестуваният не може да бъде уравновесен и трезв както през деня, той е по-податлив.

2. Убеждението в искрения тон. Най-простото. Защо да си играем на котка и мишка? Като полежи известно време с другите следствени, арестуваният усвоява общото положение. И следователят му подхвърля небрежно и дружелюбно: „Сам виждаш, все едно ще получиш присъда. Но ако решиш да се съпротивляваш, тук, в затвора, съвсем ще се съсипеш, ще погубиш здравето си. А ако идеш в лагер — ще си на въздух, на светло… Така че по-добре подпиши веднага.“ Много логично. И тези, които се съгласяват и подписват, проявяват трезвост, ако… Ако става дума само за тях! Но рядко е така. И борбата е неизбежна.

Друг вариант е убеждаването на партиеца. „Ако в страната има дефицит и дори глад, решете за себе си като болшевик: допускате ли, че за това е виновна цялата партия? Или съветската власт?“ — „Не, разбира се!“ — бърза да отговори директорът на ленената фабрика. „Тогава имайте мъжеството да поемете вината върху себе си!“ И той я поема.

3. Хамалските псувни. Елементарен похват, но действуващ безотказно върху възпитани, изнежени, чувствителни хора. Известни са ми два случая със свещеници, капитулирали пред най-обикновени псувни. При единия от тях (Бутирки, 1944 г.) следствието се води от жена. Отначало той не може да се нахвали колко учтива е тя. Но веднъж се връща в килията крайно потиснат и дълго не желае да повтори колко изкусно го псувала тя, прехвърлила крак връз крак. (Съжалявам, че не мога да цитирам една нейна фразичка.)

4. Ударът чрез психологическия контраст. Внезапни преходи: разпитът или част от него се води крайно любезно, обръщат се към вас на малко и бащино име, обещават ви всякакви блага. И изведнъж замахват срещу ви с преспапието от масата: „Ах, мръснико! Куршум за тебе!“ — и протегнати ръце, за да се вкопчат в косата ви, сякаш ноктите завършват накрая с игли, се устремяват към вас (този похват е особено резултатен при жени).

Друг вариант: сменят се двама следователи, единият крещи и те измъчва, другият е симпатичен, държи се почти свойски. Всеки път, когато влиза в кабинета, следственият трепери — на кого ли от двамата ще попадне? Под въздействието на този контраст му иде да признае и да подпише пред втория дори неща, които изобщо не са се случвали.

5. Предварителното унижение. В прочутото мазе на ростовското ГПУ („Тридесет и трета килия“), под дебелите стъкла на уличния тротоар (бивш склад) арестуваните, докато чакат разпита, са принуждавани по няколко часа да лежат по очи върху пода в коридора при строгата забрана да вдигат глава и да издават звуци. Държат ги така като молещи се мохамедани, докато конвоят не ги хване за рамото и ги отведе на разпит. Александра О-ва отказва да даде на Лубянка нужните показания. Прехвърлят я в Лефортово. При приемането й надзирателката я накарва да се съблече, отнася уж за изпарване дрехите й и я заключва в бокса. Мъжете надзиратели започват да я оглеждат през шпионката, да се смеят и да обсъждат тялото й. При едно по-широко допитване биха се събрали навярно още много примери. А целта е една: жертвата да изпадне в потиснато състояние.

6. Всеки похват, който може да хвърли подследствения в паника. Ето как е разпитван Ф.И.В. от Красногорск в Московска област (това съобщава И.А.П-ев). На разпита следователката се съблича пред него, като постепенно сваля бельото си (стриптийз!), без да прекъсва разпита, сякаш в това няма нищо особено. Ходи из стаята и се приближава до него все със същите уговорки да даде показания. Може би е изпитвала лична потребност, а може би си е правела хладнокръвна сметка: на подследствения ще му се размъти разсъдъкът и ще подпише! А лично на нея нищо не може да й се случи: разполага с пистолет, със звънец.

7. Заплахите: Най-прилаганият и доста разнообразен метод. Често съчетан с прилъгване, с обещания — разбира се, неискрени. 1924 г.: „Не си ли признавате? Ще трябва тогава да ви отведем в Соловки. А който си признае, го пускаме.“ 1944 г.: „От мен зависи в кой лагер ще попаднеш. От лагер до лагер има разлика. Вече има и каторжни. Ако си искрен, ще те изпратим на по-леко място, но инатиш ли се, не ти мърдат двадесет и пет години с белезници на подземна работа!“ Заплашване с по-лош затвор: „Ако мълчиш, ще те изпратим в Лефортово (ако си на Лубянка), в Сухановка (ако си в Лефортово), там няма да разговарят така с тебе.“ А ти вече си свикнал: в този затвор режимът горе-долу е поносим, а знаеш ли какви изтезания те чакат там? А и преместването… Дали да не отстъпя?…

Заплахите действуват великолепно върху тези, които още не са арестувани и са повикани в Големия дом засега с призовка. Той (тя) тепърва ще има какво да губи, той (тя) все се страхува — страхува се, че днес няма да го (я) пуснат, страхува се от конфискация на вещите, на жилището. Той е готов на много показания и отстъпки, за да избегне тези опасности. Тя пък не знае, разбира се, Наказателния кодекс и още в самото начало на разпита й показват лист с отпечатана лъжлива извадка от него: „Аз съм предупреден/а/, че за даване на лъжливи показания… 5 /пет/ години затвор…“ (Всъщност член 92 — до три месеца, и то трудовоизправителен, а не затвор.) Тук вече действува и през цялото време ще действува още един следователски метод:

8. Лъжата. Ние, агнетата, не бива да лъжем, а следователят лъже през цялото време и всички тези членове не важат за него. Ние дори сме загубили мярката да попитаме: как ще си плати той за лъжата? Той може колкото си ще да ни показва протоколи с подправени подписи на наши близки и приятели — и това е все още изящен следователски похват.

Заплашването с примамване и лъжа е основно средство за въздействие върху роднините на арестувания, извикани за свидетелски показания. „Ако не дадете показания (каквито им искат), ще бъде по-зле за него… Съвсем ще го погубите… (Лесно ли е на майката да чуе такова нещо?) Само ако подпишете този (подаден) лист, ще можете да го спасите“ (да го погубите)^[57].

9. Използуване на привързаността, към близките — прекрасно действува и спрямо подследствения. Това е дори най-действената от заплахите — чрез спекулиране с привързаността към близките може да се прекърши и най-безстрашният човек (о, как е предусетено това: „…врагове на човека са неговите домашни“). Спомнете си за татарина, който всичко издържал — и своите мъки, и мъките на жена си, а капитулирал пред мъките на дъщеря си!… През 1930 г. следователката Рималис заплашва: „Ще арестуваме дъщеря ви и ще я вкараме в килия при сифилитички!“ Заплашват да арестуват всички, които обичате. Понякога със звуков съпровод: жена ти е вече арестувана, но по-нататъшната й съдба зависи от твоята искреност. Тъкмо сега я разпитват в съседната стая, чуй! И наистина, през стената проникват женски плач и писъци (а те са толкова трудно различими, че отгоре на това и през стената, пък и не си на себе си, далеч си от състоянието на експерт; понякога това е само записан на грамофонна плоча „типичен глас“ — сопрано или контраалт, нечия рационализация). Но ето че вече без имитация ти показват през стъклената врата как тя върви безмълвна, страдалчески обронила глава — да, твоята жена! — по коридорите на Държавна сигурност! (А нея просто са я извикали с призовка за някаква дребна процедура и в уречената минута са я пуснали по коридора, но са й заповядали да не си вдига главата, ако иска да излезе оттук!) Или пък ти дават да прочетеш нейно писмо, написано с нейния почерк: отказвам се от тебе! След всичко долно, което ми разказаха, че си извършил, повече не искам да те виждам! (А тъй като и такива жени, и такива писма са напълно възможни в нашата страна, остава ти само да се питаш в душата си: такава ли е и моята жена?)

Следователят Голдман (1944 г.) изнудва В. А. Корнеева да даде показания срещу други хора със заплахите: „Ще конфискуваме жилището ти, а твоите бабички ще ги изхвърлим на улицата.“ Убедена и твърда във вярата си, Корнеева ни най-малко не се страхува за себе си, готова е да приеме страданието. Но заплахите на Голдман са напълно реални за нашите закони и тя се измъчва за близките си. Когато сутринта след отхвърлените и накъсаните през нощта протоколи Голдман започва да пише някакъв четвърти вариант, където е обвинена вече единствено само тя, Корнеева го подписва с радост и с усещане за душевна победа. Пренебрегваме напълно обикновения си човешки инстинкт — да се оправдаем и да отхвърлим лъжливите обвинения — до него ли ни е! Доволни сме, ако успеем да поемем цялата вина върху себе си.^[58]

Както природата няма класификация със строги прегради, така и в този случай не сме в състояние да разграничим докрай психическите от физическите методи. Къде да причислим например една такава игра?

10. Звуков метод. Да изправиш подследствения на шест-осем метра от себе си и да го караш да говори и повтаря все по-високо нещо си. За един и без това изтощен човек е много тежко. Или пък правите две тръби от картон и заедно с включилия се помощник-следовател започвате да крещите през тях в ушите на арестувания: „Признай си, гадино!“ И човекът оглушава, понякога загубва напълно слуха си. Но този метод не е икономичен, следователите търсят просто как да разнообразят работата си и да се поразвлекат, та си измислят каквото им дойде наум.

11. Гъделичкане. Друго развлечение. Завързват или притискат ръцете и краката на арестувания и започват да гъделичкат в носа с перце. Арестуваният се мята с усещането, че му дълбаят в мозъка.

12. Горене на кожата с цигара (споменато вече по-горе).

13. Светлинен метод. Рязка денонощна електрическа светлина в килията или бокса, където е държан арестуваният, прекомерно ярка крушка за малкото помещение и белите стени (електричеството, спестено от учениците и домакините!) Клепачите се възпаляват, това е много болезнено. А в следствения кабинет срещу очите му отново насочват стайни прожектори.

14. Друго изобретение. През нощта срещу 1 май 1933 г. държат Чеботарьов цели дванадесет часа в хабаровското ГПУ — не го разпитват, не: водят го на разпит! Еди-кой си — ръцете отзад! Извеждат го от килията, бързо нагоре по стълбите, в кабинета при следователя. Конвоят излиза. Но следователят не само не му задава нито един въпрос и дори не му дава да седне, ами нарежда по телефона: отведете този в 107-а! Отвеждат го, връщат го в килията. Едва е легнал на нара, ключалката отново гърми: Чеботарьов! На разпит! Ръцете отзад! Следва: отведете този в 107-а! Изобщо методите за въздействие могат да започнат дълго преди следствения кабинет.

15. Затворът почва от бокса, т.е. от сандъка или шкафа. Току-що изтръгнатият от свободния живот човек, още в полета на вътрешното си движение, готов да изяснява, да спори, да се бори, е затварян след първата си крачка в някаква кутийка, понякога с електрическа крушка, където може да седи, понякога тъмна или пък такава, където може само да стои изправен, че и притиснат на всичко отгоре от вратата. И го държат там няколко часа, половин денонощие, цяло денонощие. Часове, изпълнени с неизвестност! Може да са го зазидали тук за цял живот? Той никога не е виждал такова нещо през живота си, не е в състояние да го проумее! Изнизват се първите часове, когато всичко в него още гори от незатихналия душевен вихър. Едни падат духом — и ето че тъкмо тогава ги извеждат на първия разпит! Други се озлобяват — толкова по-добре, ще оскърбят сега следователя, ще бъдат непредпазливи — тъкмо по-лесно да им се скалъпи делото.

16. Когато боксовете не стигат, се процедира и така. Затварят Елена Струтинска в новочеркаското НКВД за шест денонощия, като я карат да седи в коридора върху табуретка, но така, че да не се обляга, да не спи, да не пада и да не става. И така цели шест денонощия! Опитайте се да поседите в такова положение макар шест часа.

Друг вариант е да накарате арестувания да седне на висок стол от типа на тези в лабораториите, но така, че краката му да не опират до пода и тогава те здравата отичат. Оставете човек да поседи така осем-десет часа и ще видите.

Или пък на разпита, когато подследственият е пред очите ви като на длан, го поставяте на обикновен стол, но ето как: на самия край, на ръба на седалката (още по-напред! още по-напред!), колкото само да не се изхлузи оттам, но ръбът да го притиска болезнено по време на разпита. И не му разрешавайте няколко часа да мърда. Само това ли? Да, само това. Опитайте.

17. В зависимост от местните условия боксът може да бъде заменен с дивизионна яма, както се практикува в Гороховецките армейски лагери по време на Великата отечествена война. Пуска се арестуваният в такава яма, дълбока три метра, с дължина метър на два, и няколко денонощия под открито небе, понякога и под дъжда, това е за него и килия, и тоалетна. А тристате грама хляб и водата му се спускат с връвчица. Представете си, че сте в такова положение, току-що арестуван, когато във вас всичко клокочи.

Дали поради еднаквите инструкции за всички Специални отдели на Червената армия или поради сходството на бивачното положение, този похват е доста разпространен. Така например в 36-а мотострелкова дивизия — участвувала в сраженията на Халхин Гол и разположена през 1941 г. в монголската пустиня, на току-що арестувания без никакви обяснения му тикват (началникът на Специалния отдел Самульов) в ръцете лопата и го карат да копае яма с размерите на гроб (вече съчетаване с психологическия метод!). Щом арестуваният изкопае дупка малко под кръста, му заповядват да седне на дъното: главата му в това положение вече не се вижда. Един часовой пази няколко такива ями и всичко наоколо изглежда пусто.^[59] В тази пустиня държат подследствените гологлави в монголския пек, а в нощния студ леко облечени, без да става нужда да ги изтезават — за какво да хабят излишни усилия? Дажбата е: сто грама хляб и чаша вода на денонощие. Лейтенант Чулпеньов, скала човек, боксьор, двадесет и една годишен, изкарва в такава яма цял месец. От десетия ден нататък е плюс всичко и целият във въшки. След петнадесетия го извеждат за пръв път за следствие.

18. Да се накара подследственият да стои на колене — не в някакъв преносен смисъл, а в прекия: на колене, но така, че да не се подпира на петите си и да държи изправен гърба си. В кабинета на следователя или в коридора те принуждават да стоиш така дванадесет, двадесет и четири, четиридесет и осем часа. (Самият следовател може да си ходи до къщи, да спи, да се развлича, това е разработена система: до коленичилия се поставя пост, часовоите се сменят.^[60]) Кого предпочитат да държат така? Вече сломения, вече склонния да капитулира. И преди всичко жените. Иванов-Разумник съобщава за разновидност на този метод: следователят поставя младия Лордкипанидзе на колене и се изпикава в лицето му! И какво? Неотстъпилият преди това Лордкипанидзе по този начин е сломен. Значи и спрямо гордите действува добре…

19. Или просто те принуждават да стоиш прав. Възможно е да те държат прав само по време на разпитите, това също уморява и прекършва. Може и да седиш на разпитите, но да стоиш прав от разпит до разпит (поставя се пост, надзирателят следи да не се облегнеш на стената, а ако заспиш и се строполиш — започва да те вдига с ритници). Понякога и едно денонощие в това положение е достатъчно, за да не издържи човек и да подпише всичко, което му подадат.

20. Допълнително към стоенето да не ти се дава вода обикновено по три, четири, пет денонощия.

Все по-ясна става комбинацията от психологически и физически похвати. Ясно е също, че всички предхождащи мерки са съчетавани с:

21. Безсънието, съвсем неоценено от средновековието: то не е знаело в какъв ограничен диапазон човек запазва своята личност. Безсънието (че и комбинирано със стоенето на крака, жаждата, ярката светлина, страхът и неизвестността — какво по-добро от всякакви изтезания?!) замъглява разума, прекършва волята, човек престава да бъде собственото си „аз“. („Спи ми се“ на Чехов. Но там е къде по-лесно, там момичето може да полегне, да изключи за малко съзнанието си, което, макар и за минута, освежава спасително мозъка.) Действува наполовина подсъзнателно или изобщо несъзнателно, така че за показанията, които дава срещу самия себе си, не можем да му се сърдим…

Представете си в подобно помътнено състояние някакъв на всичко отгоре чужденец, който не знае руски, но му дават да подпише нещо. Баварецът Юп Ашенбренер подписва така, че бил работил с душегубка^[61]. Едва в лагера през 1954 г. съумява да докаже, че през същото време е карал в Мюнхен курсове за електрозаварчик.

Направо ти заявяват: „Вие не сте откровен в показанията си, затова не ви се полага да спите!“ Понякога, за по-изтънчено, не изправят подследствения, а го слагат да седне на мек диван, особено предразполагащ към сън (дежурният надзирател седи до него на същия диван и го рита, щом само си затвори клепачите). Ето как описва пострадавшият (още преди да прекара едно денонощие в гъмжащия от дървеници бокс) своите усещания след такова изтезание: „Втриса те от голямата загуба на кръв. Роговицата на очите ти пресъхва, сякаш някой държи току пред тях нажежено желязо. От жажда езикът ти се подува, получаваш остри бодежи при най-слабото помръдване. Гълтателни спазми режат гърлото.“

Безсънието е велико средство за изтезание, без да оставя никакви видими следи, нито да дава повод за оплаквания, в случай че на следващия ден дойде непредвидена инспекция^[62]. „Не ви оставят да спите ли? Ами че тук не е санаториум! Нашите служители също не са спали покрай вас.“ (Но през деня са си отспивали.) Може да се каже, че безсънието се превръща в универсално средство в Органите и от категорията на изтезанията то преминава в най-обикновен режим на Държавна сигурност, че и постигано по най-евтиния начин, без да става нужда от някакъв си часовой. В нито един следствен затвор не е възможно да мигнеш за минутка дори от ставането до отбоя (в Сухановка и на други места за целта леглата през деня се прибират в стената, някъде пък просто не е разрешено да лягаш и дори да седиш със затворени очи). А основните разпити са през нощта. И така автоматично: подследственият няма възможност да спи поне пет денонощия в седмицата (през нощта срещу неделя и понеделник следователите гледат да отпочинат).

22. Като продължение на предишното — следователският конвейер. Не само не спиш, но три-четири денонощия непрекъснато те разпитват сменящи се един друг следователи.

23. Споменатият вече бокс с дървеници. В тъмния дъсчен шкаф са развъдени стотици, ако не и хиляди дървеници. Вземат сакото или ризата на подследствения и мигом върху него се нахвърлят гладни дървеници, допълзели от стените или падащи от тавана. Отначало той ожесточено се бори с тях, мачка ги върху тялото си и по стените, задъхва се от вонята им, но след няколко часа капва и безропотно се оставя да му пият кръвта.

24. Карцерите. Колкото и лошо да е в килията, карцерът е винаги по-лош. В сравнение с него килията винаги ти се струва рай. В карцера човек е измъчван от глад и обикновено от студ (в Сухановка има и горещи карцери). Лефортовските карцери например изобщо не се отопляват, радиаторите затоплят само коридора — в този „затоплен“ коридор дежурните надзиратели ходят с валейки и ватенки. Оставят арестанта по бельо, понякога само по долни гащи и той е принуден да прекара неподвижно (толкова е тясно) в карцера едно, три, пет денонощия (гореща затворническа чорба му се дава едва на третия ден). През първите минути си мислиш: няма да издържа и час. Но по някакво чудо изкарваш своите пет денонощия, макар може би и с цената на някакво заболяване за цял живот.

В карцерите се прилагат и разновидности: влага, вода. Вече след войната държат Миша Г. в черновицкия затвор два часа боса до глезените в ледена вода — признай си! (Тя е само на осемнадесет години, как да не й е жал за краката, още дълго й предстои да живее.)

25. Да смятаме ли за разновидност на карцера затварянето на арестувания, изправен в ниша? Още през 1933 г. измъчват така в хабаровското ГПУ С. А. Чеботарьов: заключват го гол в една бетонна ниша, в която не може да превие коляно, нито да протегне и премести ръце, нито да извърне глава. И да е само това! Върху темето му започва да капе студена вода (по класическия начин!…) и да се стича по тялото му на вадички. Разбира се, не му казват, че това ще продължава само двадесет и четири часа. Дали е страшно това, или не, но той загубва съзнание, отключват го на другия ден, намират го в несвяст; идва на себе си едва на болничната постеля. Свестяват го с амоняк, кофеин и масажи на тялото. Отначало не може да си спомни — как е попаднал в лазарета, какво се е случило предишния ден. Цял месец не е годен дори за разпити. (Предполагаме, естествено, че тази ниша и капещото устройство са били направени не специално за Чеботарьов. През 1945 г. моят днепропетровец е подложен на нещо подобно, наистина без капането. Между Хабаровск и Днепропетровск, а и през тези шестдесет години, са допустими и други допирни точки, нали?)

26. Гладът бе вече споменат при описанието на комбинираното въздействие. Това не е толкова рядък метод: да се изтръгне признание от подследствения чрез глад. Всъщност елементът глад, също както и използуването на нощта, влиза в универсалната система за въздействие. Оскъдната затворническа дажба през невоенната 1933 г. — триста грама, или четиристотин и петдесет през 1945 г. на Лубянка, играта на разрешение или забрана да се носят колети на затворниците от страна на домашните им или на правото им да си купуват нещо от лавката — това се прилага абсолютно към всички, то е универсално. Но има случаи и на по-сурово подлагане на глад: както държат например Чулпеньов цял месец на по сто грама, след което пред него, прекаралия толкова жестока дълга диета, следователят Сокол поставя всеки път канче с апетитно ухаещ борш и половин самун бял хляб, срязан косо (на пръв поглед какво значение има как е срязан? — но Чулпеньов и днес твърди: страшно примамливо бе разрязан) ала не го нагостил нито веднъж. Ах, колко допотопно, феодално, пещерно е всичко това! Единственото ново е, че се прилага в социалистическото общество.

За подобни похвати разказват и други, те са нещо често. Но отново ще се върнем към случая с Чеботарьов, защото при него са съчетани доста неща. Затварят го за цели седемдесет и два часа в следователския кабинет и единственото, което му разрешават, е да ходи до нужника. И нито да яде, нито да пие (пред него има гарафа с вода), нито да спи. В кабинета през цялото време стоят трима следователи. Те работят на три смени. Единият постоянно (и в пълно мълчание, за да не безпокои подследствения) пише нещо, вторият спи на дивана, третият се разхожда и щом Чеботарьов се унесе, започва да го бие. След това те си разменят функциите. (Възможно е самите те заради някаква нередност да са били поставени в казармено положение?) И изведнъж на Чеботарьов му сервират обяд: тлъст украински борш, пържола с пържени картофи и червено вино в кристална гарафа. Чеботарьов, който цял живот е изпитвал отвращение към алкохола, не се докосва до виното, колкото следователите и да настояват (а и твърде много да настояват, също не бива, разваля се играта). След като изчакват да се наобядва, му казват: „А сега подпиши каквото си признал пред двамата свидетели!“ — т.е. онова, което мълчаливо е измислено в присъствието на един спящ и един буден следовател. От първата още страница на Чеботарьов му става ясно, че е бил на „ти“ с всички видни японски генерали и че е получавал от всички тях шпионски задачи. И той започва да зачерква страниците. Пребиват го от бой и го изхвърлят. А другият арестуван с него кавежединец — Благинин, минава през същите митарства, изпива виното и изпаднал в приятно опиянение, подписва, след което го разстрелват. (След тридневен глад и една чаша не е малко! А тук пред него — цяла гарафа.)

27. Побой, неоставящ следи. Обикновено се нанася с гумена палка, с юмруци и с торбички пясък. Много болезнено е, когато те бият по костите, например следователят те рита с ботуша си по пищялите, където костта е почти под кожата. Бригадния командир Карпунич-Бравен го бият двадесет и един дена подред. (Сега разправя: „И след тридесет години главата и всичките ми кости ме болят.“) От онова, което е изпитал на собствения си гръб, и от разкази на други той наброява петдесет и два начина за изтезания. Или ето как още: стягат ти ръцете в специално менгеме — така, че дланите ти да са долепени върху масата — и те удрят с ръба на линийка по ставите на пръстите — как да не завиеш от болки? Да се спираме ли по-специално върху избиването на зъбите? (На Карпунич му избиват осем.)

На секретаря на Карелския областен комитет Г. Куприянов, арестуван през 1949 г., едни от зъбите му са обикновени, те не влизат в сметката, а други — златни. Отначало му дават квитанция, че ги вземат на съхранение. После се опомнят и му вземат квитанцията.

Както знае всеки, ударът с юмрук по слънчевия сплит спира дъха на човек, без да оставя ни най-малки следи. Лефортовският полковник Сидоров, вече след войната, удря както му дойде с галош по висящите мъжки придатъци (футболистите, удряни с топка в слабините, ще оценят този удар). Нищо не може да се сравни с тази болка и обикновено човек губи съзнание от нея. (През 1918 г. московският революционен трибунал съди бившия царски тъмничар Бондар. Като най-ужасен пример за неговата жестокост се посочва в обвинението, че „веднъж ударил някакъв политически затворник толкова силно, че му спукал тъпанчето“ (Н. В. Крыленко. За пятъ лет, стр.16). — Б.а.)

28. В новоросийското НКВД изобретяват машинка за притискане на нокти. По време на преместванията са наблюдавани мнозина новоросийци с окапали нокти.

29. А усмирителната риза?

30. А чупенето на гръбначния стълб? (В същото хабаровско ГПУ, 1933 г,).

31. А заюздването („лястовичката“)? Това е сухановски метод, но не е нещо ново и за архангелския затвор (следователят Ивков, 1940 г.). Слагат ти през устата груба кърпа (заюздват те), а после през гърба връзват краищата й за петите; извит на кълбо, с изпъкнал корем, с пропукващ гръбнак, без вода и храна — опитай се да полежиш така едно-две денонощия.

 

Струва ли си да изреждаме по-нататък? Малко ли има още за изреждане? Какво ли няма да изобретят празните, ситите, безчувствените мъчители?…

Братко мой! Не съди онези, които, изпаднали в такива положения, са се оказали слаби и са подписали нещо излишно…

* * *

Но знаете ли! Не са нужни нито тези изтезания, нито дори най-„леките“ начини, за да изтръгнете показания от повечето хора, за да захапете с железни зъби неподготвените и стремящи се към топлото си огнище агнета. Твърде неравно е съотношението между силите и положенията.

О, в каква нова светлина, изпълнен с опасности — истински африкански джунгли, ни изглежда от следователския кабинет нашият предишен живот! А ние сме го смятали за толкова обикновен!

Вие, А, и вашият приятел, Б, се познавате добре и си имате пълно доверие, при среща си говорите смело за малката и голямата политика. И то на четири очи. И никой не ви подслушва. И вие не доносничите един срещу друг, ни най-малко.

Но ето че вас, А, ви вземат под око, измъкват ви за врата от стадото и ви затварят. И неизвестно защо, може би не без нечий донос срещу вас и не без вашата уплаха за близките ви, и не без малко безсъние, и не без карцерчето, вие решавате да поемете вината върху себе си, но за нищо на света да не издавате други! И в четирите протокола признавате и подписвате, че сте заклет враг на съветската власт, защото сте разказвали вицове за вожда, настоявали сте за втори кандидати за изборите и сте влизали в кабинката, за да зачеркнете единствения кандидат, ала в мастилницата не е имало мастило, а освен това вашият радиоапарат е с шестнадесетметров диапазон и вие сте се мъчили да уловите нещо от заглушаваните западни предавания. Десетте години не ви мърдат, но пък ребрата ви са цели, засега нямате пневмония, никого не сте предали и като че ли сте се отървали леко. И вече разказвате в килията, че навярно следствието ви е към края си.

Друг път! Като се любува на почерка си и без да бърза, следователят започва да попълва протокол № 5. Въпрос: били ли сте близък с Б? Да. Били ли сте откровен с него в политиката? Не, не, не съм му се доверявал. Но вие често сте се срещали? Не много често. Как така не много често? Според показанията на съседите ви само през последния месец той е идвал у вас на тази, тази и тази дата. Идвал ли е? Възможно е. При това са забелязали, че както винаги не сте пили, не сте вдигали шум, разговаряли сте много тихо, не се е чувало в коридора. (Ах, пийте, приятели! Чупете бутилки! Псувайте на висок глас! — това ви прави благонадеждни!) Е, и какво следва от това? Вие също сте го посещавали, веднъж сте казали по телефона: последния път прекарахме толкова хубава вечер. По-късно са ви видели на кръстовището — стояли сте половин час на студа с навъсени лица, с недоволен вид, ето вас, между другото, са ви снимали дори но време на тази среща. (С каква техника разполагат агентите, приятели мои, с каква техника!) И така — за какво сте разговаряли при тези срещи?

За какво ли?!… Това е убийствен въпрос! Първата ви мисъл — забравили сте за какво сте говорили. Нима сте длъжен да помните? Добре де, забравили сте първия си разговор. Но и втория ли? И третия ли? И дори — хубаво прекараната вечер? И на кръстовището? И разговорите си с В? И разговорите си с Г? Не, мислите си вие, „забравих“ не е изход, с това няма да се отървеш. И вашият разтърсен от ареста, зашеметен от страха, размътен от безсънието и глада мозък търси: как да измисли нещо по-правдоподобно и надхитри следователя.

За какво ли?!… Добре ще е, ако сте разговаряли за хокей (при всички случаи тази тема е най-спокойната, приятели!), за жени, дори за науката — тогава може и да го повторите (науката е горе-долу като хокея, само че в наше време всичко в науката е секретно и рискуваш да си изпатиш по Указа за разгласяване). А ако сте говорили наистина за новите арести в града? За колхозите (и то се знае, лоши неща, защото кой ли говори добре за тях)? За снижаването на производствените проценти? Ето, мръщили сте се половин час на кръстовището — за какво сте говорили тогава?

Може би Б е арестуван (следователят твърди, че — да, вече бил дал показания срещу вас, ей сега ще ви направят очна ставка). А може да си седи преспокойно вкъщи, но за разпита не им коства нищо да го измъкнат оттам, за да проверят: за какво сте се мръщили тогава на кръстовището?

Сега вече, със задна дата, вие проумявате: животът е такъв, че всеки път, когато се разделяте, би трябвало да се уговаряте и ясно да помните за какво всъщност сте говорили. Тогава при каквито и да било разпити вашите показания ще съвпаднат. Но вие не сте се договорили. Вие все така не си представяте какви джунгли са това.

Да кажете, че сте се канели да идете за риба? А Б ще каже, че за никаква риба не е ставало дума, а сте говорили за задочното обучение. И няма да облекчите следствието, а още по-силно ще затегнете възела: За какво? За какво? За какво сте разговаряли?

Минава ви мисълта — спасителна или пагубна? — трябва да разкажете нещо колкото се може по-близко до това, което наистина е било (разбира се, с притъпяване на всичко остро и с пропускане на всичко опасно) — нали се твърди, че трябва да лъжеш винаги по-правдоподобно. Дано и Б се досети и разкаже нещо подобно, тогава показанията по нещо ще съвпаднат и ще ви оставят на спокойствие.

След много години ще проумеете, че идеята ви е била съвсем неразумна и че много по-правилно е било да се правите на неправдоподобен пълен глупак: не помня нито ден от живота си, ако щете, убийте ме. Ала не сте спали три денонощия. Едва намирате сили да следите собствената си мисъл и невъзмутимостта на лицето си. И нямате нито минута за размисъл. И неведнъж двама следователи (те обичат да си ходят на гости) са се вкопчили във вас: За какво? За какво сте говорили?

И вие давате показания: говорили сте за колхозите (че не всичко там още е наред, но скоро ще се оправи). Говорили сте за намаляването на разценките… Какво именно? Радвали ли сте се? Но нормални хора не говорят така, пак е неправдоподобно. Значи, за да бъде напълно правдоподобно: пооплакали сте се, че са ви притиснали малко с разценките.

А следователят пише протокола сам, превежда на своя език: при тази наша среща клеветихме политиката на партията и правителството в областта на работната заплата.

И един ден Б ще ви упрекне: ех, заплес такъв, аз им казах, че сме се уточнявали кога да ходим за риба…

Но вие сте искали да излезете по-хитър и по-умен от вашия следовател! Имате бърза, изострена мисъл! Вие сте интелигентен. И сте прекалили.

В „Престъпление и наказание“ Порфирий Петрович прави на Разколников удивително точната забележка, каквато може да направи единствено човек, който сам е играл на криеница: с вас, интелигентите, не си струва и версия да изграждам — вие самички ще си я построите и ще ми я поднесете наготово. Да, така е! Интелигентният човек не може да отговаря с чаровната несвързаност на Чеховия „злосторник“. Той непременно ще се помъчи да построи цялата история, в която го обвиняват, колкото щете лъжливо, но — свързано.

А следователят касапин не се интересува от тази свързаност, а само търси две-три фразички. Той си знае кой колко струва. А ние не сме готови за нищо!…

Просвещават ни и ни готвят от младини за нашата специалност; задълженията ни на граждани; за казармата; как да се грижим за тялото си; как да се държим прилично; дори и да разбираме изящното (е, виж, за това не твърде). Но нито образованието, нито възпитанието, нито опитът изобщо не ни подготвят за най-голямото изпитание в живота: за арестуването за нищо и никакво и за следствието за нищо и никакво. Романите, пиесите, филмите (ех, ако техните автори бяха вкусили от ГУЛАГ-а!) ни изобразяват ония, които срещаме в следователския кабинет, като рицари на истината и човеколюбието, като наши закрилници. За какво ли само не ни четат лекции! И дори задължително ни карат да ги посещаваме! — но никой няма да ти прочете лекция за истинския и разширен смисъл на членовете от Наказателния кодекс, пък и самите кодекси ги няма в библиотеките, не се продават по будките, не попадат в ръцете на безгрижната младеж.

Звучи почти като приказка, че нейде си, през девет царства в десето, подследственият има право на адвокат. Това ще рече в най-тежката минута на борбата да има до себе си един светъл ум, познаващ всичките закони!

Принцип на нашето следствие е още и да лиши подследствения дори от познаването на законите.

Предявява ви се обвинителното заключение (Ето: „Подпишете го.“ — „Не съм съгласен с него.“ — „Подпишете се.“ — „Но аз в нищо не съм се провинил!“)… обвинен сте по член 58–10, част 2, и по 58–11 от Наказателния кодекс на РСФСР. Подпишете се! — Но какво гласят тези членове? Дайте ми да прочета Кодекса! — У мен го няма. — Ами вземете го от началника на отдела! — Той също го няма. Подписвайте се! — Но аз ви моля да ми го покажете! — Не се полага да ви го показваме, той се пише не за вас, а за нас. А и не ви е необходим, ще ви го обясня: тези членове съдържат тъкмо това, в което е вашата вина. А и вие сега ще се подпишете не че сте съгласни, а че сте прочели обвинението и че то ви е предявено.

В една от хартийките изведнъж се мярва ново съчетание от букви: НПК. Заставате нащрек: по какво това НПК се различава от НК? Ако сте издебнали следователя в добро настроение, той ще ви обясни: Наказателно-процесуален кодекс. Как? Значи дори не един, а цели два пълни кодекса си остават неизвестни за вас точно когато по техните правила се е почнала разправата над вас?!

… Оттогава изминаха отначало десет, после петнадесет години. Избуя гъста трева върху гроба на моята младост. Излежах присъдата си и изтърпях дори безсрочното си заточение. И никъде — нито в „културно-възпитателните“ части на лагерите, нито в районните библиотеки, нито дори в средно големите градове, — никъде не видях с очите си, не държах в ръцете си, не можах да купя, да си го набавя и дори да измоля за малко Кодекса на съветското право! А и стотиците мои познати арестанти, минали през следствие и съд, и то не веднъж и дваж, минали през лагерите и заточението — никой от тях не бе виждал и не бе държал в ръце този Кодекс! (Познаващите атмосферата на нашата подозрителност разбират защо не може да поискаш Кодекса в Народния съд или в районния изпълнителен комитет. Вашият интерес към Кодекса би бил необичайно явление: готвите се да извършите някакво престъпление или да заличите следите му!)

И едва когато тези два кодекса вече изживяваха последните дни на своето тридесет и пет годишно съществуване и предстоеше всеки момент да бъдат заменени с нови, едва тогава можах да ги видя — тези две братлета с меки корици, НК и НПК, на един щанд в московското метро (бяха решили да се отърват от тях като от непотребни).

И този път си ги чета с умиление. Например НПК:

Член 136: Следователят няма право да се домогва до показание или признание на обвиняемия чрез насилие или заплаха. (Каква прозорливост!)

Член 111: Следователят е задължен да изясни обстоятелствата — както оправдаващите обвиняемия, така и смекчаващите вината му.

(„Но аз съм установявал съветската власт през Октомври!… Разстрелвал съм Колчак!… Разкулачвал съм!… Реализирал съм за държавата десет милиона рубли икономия!… Раняван съм два пъти през последната война!… Три пъти съм награждаван с орден!…“

„Ние не ви съдим за това! — изхилва ви се в лицето историята чрез следователя. — Каквито и добри дела да сте извършили, то няма връзка със случая.“)

Член 139: Обвиняемият има право да пише показанията си собственоръчно, а в протокола, написан от следователя, да иска внасяне на поправки.

(Ех, де да сме го знаели, когато трябваше! По-точно: де да беше така! Но като милост и винаги напразно молим следователя да пише не „моите гнусни клеветнически измишльотини“, а „моите погрешни изказвания“, не „нашият нелегален склад с оръжие“, а „моят ръждясал нож“.)

О, ако на подследствения преподаваха най-напред тъмничната наука! Ако му разиграваха отначало следствието като репетиция, а вече след това истинското… С повторно арестуваните през 1948 г. не са си позволявали цялата тази следствена игра — тя би била напразна. Но на които им е първица, които нямат опит и знания, те няма и с кого да се посъветват!

Самотата на подследствения! — ето още едно условие за успеха на несправедливото следствие! Върху самотната ограничена свобода трябва да се нахвърли смазващо целият апарат. От мига на арестуването и през целия първи съкрушаващ период на следствието арестуваният трябва по идея да бъде самичък: в килията, в коридора, на стълбището, в кабинетите — никъде не бива да се среща със себеподобни, в ничия усмивка, в ничий поглед не бива да прочете съчувствие, съвет, подкрепа. Органите правят всичко възможно, за да закрият за него бъдещето и да преиначат настоящето: да го заблудят, че приятелите и близките му са арестувани и веществените доказателства — намерени. Да преувеличат своите възможности за разправа с него или близките му или пък своите права за опрощаване (каквито Органите изобщо нямат). Да свържат искреността на „разкаянието“ със смекчаването на присъдата и лагерния режим (такава връзка никога не е съществувала). За краткото време, докато арестуваният е потресен, измъчен и невменяем, да получат от него колкото се може по-непоправими показания, да забъркат колкото се може повече в нищо невиновни хора (някои падат духом до такава степен, че дори молят да не им четат на глас протоколите, нямат сили за това, а само да им дават да подписват и да подписват) — и едва тогава да го прехвърлят от единичната в голямата килия, където той със закъсняло отчаяние ще открие и отчете своите грешки.

Как да не сбъркаш в този двубой? Кой не би сбъркал?

Казахме „по идея да бъде самичък“. Ала в претъпканите затвори на 1937 г. (че и на четиридесет и пета) този идеален принцип току-що арестуваният да се държи в пълна изолация не може да бъде спазен. Почти от първите часове той се озовава в гъсто населената обща килия.

Но това пък си има и своите достойнства, компенсиращи недостатъците. Претъпканата килия не само заменя тесния единичен бокс, но играе ролята на първокласно изтезание, толкова по-ценно, понеже продължава цели денонощия и седмици — и без никакви усилия от страна на следователите: арестуваните взаимно се измъчват. В килията натъпкват толкова арестувани, че не всеки успява да си намери местенце на пода, хората ходят един връз друг и дори изобщо не могат да се движат, а седят върху краката на околните. Така например през 1945 г. в кишиневските КПЗ (килии за предварително задържане) напъхват в единичните килии по осемнадесет човека, в Луганск през 1937-а по петнадесет^[63], а Иванов-Разумник през 1938-а лежи в стандартна бутирска килия, предназначена за двадесет и пет души, със сто и четиридесет. Той много сполучливо описва бита в затворническата килия през 1937–1938 г. Тоалетните са толкова препълнени, че ги извеждат по нужда само веднъж в денонощието и понякога дори нощем, както и за разходката! В Лубянския приемателен „кучкарник“ той пресмята, че по цели седмици се случва трима души да делят един квадратен метър от пода (преценете как бихте се настанили!).^[64] В кучкарниците няма прозорци или вентилация, от телата и дишането температурата се покачва до четиридесет — четиридесет и пет градуса, всички седят само по долни гащи (подлагат зимните си дрехи отдолу), голите им тела са плътно прилепени и от чуждата пот кожата хваща екзема. Така прекарват по цели седмици, лишени от въздух и вода (ако не се смятат чорбата и чаят сутрин).

През същата година в Бутирки току-що арестуваните (вече обработени в банята и боксовете) седят по няколко денонощия върху стъпалата на стълбището в очакване тръгващите етапи да освободят килиите. Т-в е лежал в Бутирки седем години преди това — през 1931 г. Той разправя: всичко сме натъпкали под наровете, лежим върху асфалтовия под. Аз лежах седем години по-късно, през 1945-а, и при мен беше така. А наскоро получих от М.К.Б-ч ценно лично свидетелство за бутирската тъпканица през 1918 г.: през октомври същата година (втория месец на червения терор) е толкова претъпкано, че дори пералното помещение е пригодено за женска килия, в която натикват седемдесет жени! А и кога ли Бутирки са били празни?

Ако при това ходиш по нужда само в кофата (или напротив — тя се внася само в определено време, както се практикува в някои сибирски затвори); ако се хранят по четирима от една паница — един я държи върху коленете си; ако час по час измъкват някого на разпит, а другиго вкарват премазан от бой, измъчен от безсъние и сломен; ако видът на тези изтерзани хора убеждава по-добре от всякакви следователски заплахи; ако за тези, които по цели месеци не ги повикват, вече всяка смърт и всякакъв лагер им се струват за предпочитане — ами че тогава може би всичко това напълно заменя теоретичното идеално уединение? А и в такава една тъпканица невинаги ще се решиш да разкриеш душата си пред някого, невинаги ще намериш с кого да се посъветваш. И по-скоро ще повярваш на изтезанията и побоите не когато следователят те заплашва, а когато хората ти показват сами белезите си.

Пак от пострадали научаваш, че ти се прави клизма със сол през гърлото и след това се мъчиш цяло денонощие от жажда (Карпунич). Или пък ти натъркват гърба до кръв с ренде и после го намазват с терпентин. Бригадният командир Рудолф Пинцов опитва и едното, и другото, че му натикват и игли под ноктите, наливат го с вода до пръсване — само и само да подпише протокола с признанието, че на октомврийския парад искал да насочи танковата си бригада срещу правителството^[65]. А от Александров, бившия завеждащ художествения отдел на Общоруското дружество за културни връзки с чужбина — той все се накланя със счупения си гръбначен стълб на една страна и не може да сдържи сълзите си, — научаваш как бие (през 1948 г.) самият Абакумов.

Да, да, самият министър на Държавна сигурност Абакумов ни най-малко не се гнуси от тази черна работа (Суворов на предната линия!), няма нищо против да вземе понякога гумената палка. С още по-голямо удоволствие бие неговият заместник Рюмин. Прави го в Сухановка в „генералския“ следователски кабинет. Кабинетът е облицован с орехова ламперия, по прозорците и вратите има копринени завеси, на пода — голям персийски килим. За да не се повреди тази красота, върху килима се постила за изтезавания мръсна пътечка с петна от кръв. „Така — учтиво се обръща Рюмин, като поглежда гумената си палка с диаметър четири сантиметра, — вие достойно издържахте изпитанието с безсънието. — Александър Долган успява с хитрост да издържи цял месец без сън: спял изправен. — Този път ще опитаме с палката. При нас никой не издържа повече от два-три сеанса. Свалете си панталоните и легнете на пътечката.“ Полковникът сяда върху гърба на изтезавания. Долган се кани да брои ударите. Той още не знае какво е удар с гумена палка по седалищния нерв, ако седалището е отслабнало от дългото гладуване. Болката отеква не в мястото на удара — цепи се главата ти. Още след първия удар изтезаваният обезумява от болка, чупи ноктите си в пътечката. Рюмин удря и се мъчи да улучва точно. Полковникът го притиска отгоре с грамадното си тяло — достойно с трите си големи звезди на пагона да асистира на всесилния Рюмин! (След сеанса пребитият не може да върви, никой не го носи, а го влачат по пода. Седалището скоро подпухва до такава степен, че не се побира в панталоните, а същевременно не са останали почти никакви белези. Следва продължително стомашно разстройство и докато клечи над кофата в единичната си килия, Долган се превива от смях. Предстои му още и втори, и трети сеанс, кожата му ще се напука; в настървението си Рюмин ще почне да го бие в корема, ще пробие перитонеума и червата му ще изскочат във вид на огромна кила, след което ще го отнесат в Бутирската болница с перитонит и временно ще се прекъснат инквизиторските опити да го накарат да извърши подлост.)

Ето как могат да докарат всекиго до смърт! След всичко това ви се струва просто бащинска милувка, когато кишиневският следовател Данилов бие свещеника отец Виктор Шиповалников с ръжен по врата и го влачи за косата. (Свещениците е удобно да бъдат влачени така; а другите пък — за брадите, тътрят ги от единия до другия край на кабинета. А Рихард Ахолу — финландски червеногвардеец, участник в залавянето на Сидни Рейли и командир на рота при потушаването на Кронщатското въстание, го окачват на големите му мустаци — ту за единия, ту за другия, и го държат така по десет минути, без да опира крака до пода.)

Но най-страшното, което могат да направят с теб, е да ти свалят дрехите под кръста, да те сложат по гръб на пода с разтворени крака, върху които, хванали те за ръцете, да седнат помагачите (от прославения сержантски състав), а следователят — случва се да бъде и жена — да застане между разтворените ти крака и с върха на обувката (на дамската обувка) постепенно, равномерно и все по-силно да премазва върху пода това, което те е правело някога мъж, да те гледа в очите и да повтаря, да повтаря своите въпроси или предложения за предателство. Ако не те натиснат преждевременно малко по-силно, ще разполагаш с още петнадесет секунди, за да извикаш, че всичко ще си признаеш, че си готов да предадеш и ония двадесет души, които искат от теб, или да оклеветиш в печата всяка своя светиня…

И да те съди Бог, не хората…

— Няма изход! Всичко трябва да си признаете! — шепнат вкараните в килията провокатори.

— Налага се — за да запазите здравето си! — твърдят трезвите хора.

— Зъбите ти после няма да се върнат обратно — кима ти този, който вече ги няма.

— И да признаваш, и да не признаваш, пак ще те осъдят — заключават онези, които са прозрели същността.

— Които не подписват, ги разстрелват! — пророкува още някой от ъгъла. — За да си отмъстят. За да не оставят следи как се е водело следствието.

— Умреш ли пък в кабинета, ще съобщят на близките ти: лагер без право на кореспонденция. Иди, че търси.

А ако си от ортодоксите, ще се присламчи до теб друг ортодокс и като се оглежда враждебно, за да не го чуят непосветените, ще почне да те увещава разпалено в ухото:

— Наш дълг е да подкрепяме съветското следствие. Обстановката е бойна. Ние сме си виновни: бяхме много мекушави и позволихме да се развъди този мухъл в страната. Води се жестока тайна война. Дори тук около нас — не чуваш ли как се изказват враговете? Партията не е длъжна да се отчита пред всекиго от нас — защо тъй и защо инак. Щом го искат — значи трябва да подписваме.

И още един ортодокс се приближава до тебе:

— Аз подписах срещу тридесет и пет души, срещу всички свои познати. И вас ви съветвам: пишете колкото се може повече фамилни имена, повлечете след себе си колкото се може повече хора! Тогава ще стане ясно, че това е нелепост, и всички ни ще пуснат.

А на Органите именно това е нужно! Съзнателността на Ортодокса и целите на НКВД съвпадат. НКВД има нужда тъкмо от стреловидно ветрило от имена, от такова разширено тяхно възпроизводство. Те са също признак за качествената работа на Органите, тези колчета за мятане на нови примки. „Съучастници! Съучастници! Съмишленици!“ — изтръгват от устата на всички. (Разправят, че Р. Ралов назовал като свой съучастник кардинал Ришелъо, писали го в протокола — и до реабилитационния разпит през 1956 г. това не учудва никого.)

Но тъкмо е станало дума за ортодоксите. За такава чистка е нужен Сталин, разбира се, но е нужна и такава партия; повечето от намиращите се на власт, чак до момента на собственото им задържане, безжалостно арестуват другите, послушно унищожават всеки довчерашен свой приятел или съратник. И всички големи болшевики, увенчани днес с ореола на мъченици, успяват да бъдат и палачи на други болшевики (без да броим как преди това всички те са палачи на безпартийните). Може би смисълът на 1937 г. е именно в това да се види колко малко струва целият техен светоглед, с който те толкова се перчеха, преобръщаха Русия, разгромяваха нейните твърдини, потъпкваха нейните светини — Русия, където самите тях такава разправа никога не ги е заплашвала. Жертвите на болшевиките от 1918 до 1936 г. никога не са се държали толкова жалко, както болшевишките ръководители, когато бурята застига и тях. Ако вземем подробно да проследяваме цялата история на арестите и процесите през 1936–1938 г., ще изпитаме отвращение не само към Сталин и неговите помощници, но и към унизително-отвратителните подсъдими, ще изпитаме погнуса към тяхната душевна низост след предишната им гордост и непримиримост.

…И как? Как да издържиш ти — обзетият от болка, слабият, с твоите живи привързаности, ти, неподготвеният?…

Какво е необходимо, за да бъдеш по-силен от следователя и от цялата тази клопка?

Трябва да влезеш в тъмницата, без да трепериш за дотогавашния си топъл живот. Трябва да си кажеш на прага й: животът свърши, е, малко по-рано, но какво да се прави. Няма да се върна никога повече на свобода. Обречен съм на гибел — сега или малко по-късно, но по-късно ще бъде дори по-тежко, затова по-добре по-рано. Вече не притежавам имущество. Близките ми са мъртви за мен — и аз съм мъртъв за тях. От днес нататък моето тяло е безполезно, чуждо за мен. Само духът и съвестта ми остават скъпи и важни за мен.

Пред такъв арестант следствието трепва!

Побеждава само този, който се отрича от всичко!

Но как да превърнеш своето тяло в камък?

От членовете на бердяевския кръжец например успяват да направят марионетки за съда, но от самия Бердяев — не. Искат да го въвлекат в процеса, арестуват го на два пъти, водят го (1922 г.) на нощен разпит при Дзержински, там присъствува и Каменев (значи също няма нищо против идеологическата борба чрез ЧК). Но Бердяев не се унижава, не моли за милост, а излага твърдо религиозните и нравствените си принципи, според които не приема установената в Русия власт — и не само го признават за безполезен пред съда, но го и освобождават. Защитил е становището си човекът!

Н. Столярова си спомня за една старица, нейна съседка по нар в Бутирки през 1937 г. Водят я на разпит всяка нощ. Две години преди това при нея в Москва пътьом се отбива да пренощува избягалият от заточение бивш митрополит. „Само че не е бивш, а настоящ! Вярно е, имах честта да го приема.“ — „Така, добре. А при кого се канеше да замине от Москва?“ — „Знам, но няма да ви кажа!“ (Митрополитът чрез цяла верига от вярващи успява да избяга във Финландия.) Следователите се сменят и се събират на групи, размахват юмруци пред бабичката, но тя си знае своето: „Нищо няма да измъкнете от мен, ако щете, режете ме на парчета. Страх ви е от началството, страх ви е един от друг, страх ви е дори да ме убиете («да не изтърват нишката»). А мен не ме е страх от нищо! Ако трябва, още сега ще се явя пред Господа да отговарям!“

Има, има и такива през тридесет и седма, които не се връщат в килията за вещите си, след като ги извеждат за разпит. Такива, които предпочитат смъртта, но не подписват нищо срещу други хора.

Не че историята на руските революционери ни е дала по-добри примери за твърдост. Но просто не може да става сравнение, защото нашите революционери никога не са помирисвали истинско добро следствие с петдесет и два похвата.

Шишковски не е изтезавал Радишчев. И Радишчев, според правилата на времето, знае прекрасно, че синовете му ще си останат гвардейски офицери и никой не ще съсипе живота им. И че никой няма да конфискува родовото му имение. И въпреки това по време на краткото двуседмично следствие този именит човек се отрича от убежденията си, от книгите си и моли за пощада.

Николай I не прибягва до зверството да арестува жените на декабристите, да ги кара да крещят в съседния кабинет или да подлага на изтезания самите декабристи — той не се нуждае от такова нещо. Следствието по делото на декабристите е съвсем свободно, дори им дават в затвора да обмислят предварително въпросите си. Нито един от тях не говори след това за недобросъвестно тълкуване на отговорите. Не се иска сметка от „знаещите за подготвяния метеж, но необадили за него“. Още по-малко пък пада подозрение върху близките на осъдените (излиза специален манифест). И всички войници, въвлечени в метежа, са, естествено, помилвани. Но дори Рилеев „отговаря обширно, откровено, без нищо да скрива“. Дори Пестел изплюва камъчето и назовава своите другари (намиращи се на свобода), на които е възложил да заровят „Русская правда“, посочва и мястото за заравянето. Малко са тия като Лунин, които демонстрират неуважението и презрението си към следствената комисия. Повечето се държат бездарно, топят се един друг, мнозина се унижават да молят за прошка! Завалишин стоварва всичко върху Рилеев. Е. П. Оболенски и С. П. Трубецкой побързват да оклеветят Грибоедов — на което дори Николай I не вярва.

В своите „Изповеди“ Бакунин се унижава и се самооплюва пред Николай I и по този начин се отървава от смъртното наказание. Нищожност на духа ли? Или революционна хитрост?

На пръв поглед — колко жертвоготовни трябва да са хората, нагърбили се да убият Александър II! Нали са знаели какъв риск поемат? Но ето че Гриневицки споделя участта на царя, а Рисаков остава жив и попада в ръцете на следствието. И още същия ден той вече разкрива конспиративните квартири и участниците в заговора, от страх за своя млад живот бърза да съобщи на правителството повече сведения, отколкото то очаква! Задавя се от разкаяние, предлага да „разобличи всички тайни на анархистите“.

В края на миналия и началото на този век офицерът от жандармерията тутакси оттегля въпроса си, ако подследственият го намира за неуместен или навлизащ в областта на интимното. Когато в Крести през 1938 г. нанасят на стария политкаторжник Зеленски удари с шомполи, снели му преди това гащите като на хлапак, той се разплаква в килията: „Царският следовател не смееше да ми говори дори на «ти»!“ Или друг пример: от едно съвременно изследване^[66] научаваме, че у жандармите попада ръкописът на Лениновата статия „За какво мислят нашите министри?“, но те не съумяват да се доберат чрез нея до автора: „На разпита жандармите, както и трябва да се очаква (тук и по-нататък курсивът мой — А.С.), не научават почти нищо от Ванеев (студент — А.С.). Съобщава им всичко на всичко, че «намерените у него ръкописи му са донесени за съхраняване няколко дни преди обиска във вързоп от едно лице, което той не желае да назове…» На следователя не оставало нищо (Как? А краката в ледена вода до глезените? А солената клизма? А палката на Рюмин?…), освен да подложи ръкописа на… експертиза.“

Така нищо и не откриват. Пересветов, който, струва ми се, също прекарва няколко годинки по лагерите, лесно може да изреди похватите, оставащи на разположение на следователя, ако пред него е човекът, съхраняващ статията „За какво мислят нашите министри?“

Но, както пише С. П. Мелгунов: „…онова бе царската тъмница, о бозе почившата тъмница, за която на политическите затворници сега им остава да си спомнят с почти радостно чувство.“^[67]

Тук имаме напредък в представите, вече нова мярка. Както чумаците^[68] от времето преди Гогол не биха възприели скоростите на реактивните самолети, така и тези, които не са преминали през приемателната месомелачка на ГУЛАГ, не биха могли да обхванат истинските възможности на следствието.

В „Известия“ от 24.5.1959 г. четем: Юлия Румянцева е отведена във вътрешния затвор на нацистки лагер, за да разберат къде е нейният съпруг, избягал от същия лагер. Тя знае, но отказва да отговори! За несведущия читател това е пример за героизъм. За читателя с горчиво гулаговско минало това е образец на следователска некадърност: Юлия не умира от изтезания и не е докарана до умопомрачение, а просто след един месец е пусната жива и здрава.

* * *

Всички тези мисли, че трябва да станеш като камък, ми бяха още напълно неизвестни. Бях не само неподготвен да прережа топлите връзки със света, но още дълго ме ядеше отвътре, че са ми отнели при ареста стотиците ми трофейни моливи „Фабер“. По-късно от затворническата дистанция съм се връщал към своето следствие и не съм намирал основания да се гордея с него. Разбира се, можех да се държа по-твърдо и вероятно да се отърва по-лесно. През първите седмици ме бяха обзели някакво умопомрачение и апатия. И ако не ме гризе в спомените ми някакво разкаяние, то е, слава Богу, защото никого не предадох. А съм бил близо до това.

Нашето (с моя съидейник Николай Виткевич) попадане в затвора носеше хлапашки характер, макар да бяхме вече фронтови офицери. Пишехме си с него по време на войната между два участъка на фронта и въпреки военната цензура нямахме търпение почти откровено да излагаме в писмата своите политически възмущения и хули, с които обсипвахме най-Мъдрия от Мъдрите, прозрачно закодиран от нас от Баща на Орач. (Когато по-късно по затворите си разказвах историята, предизвиквах с нашата наивност само смях и учудване. Казваха ми, че не били срещали в живота такива будали. И аз се убедих в това. Веднъж, когато четох изследването за делото на Александър Улянов, узнах, че са ги хванали по същия начин — по непредпазливата им кореспонденция, и само това е спасило на 1 март 1887 г. живота на Александър III.)

Участникът в групата Андреюшкин изпраща до свой приятел в Харков откровено писмо: „… твърдо вярвам, че (у нас) ще има най-безпощаден терор, и то в най-близко време… Червеният терор е любимата ми Тема… Безпокоя се за моя получател (той вече не за пръв път пише подобни писма! — А.С.)… ако той такова, мен също да ме таковат, а не е желателно, защото ще повлека след себе си доста полезни хора…“ И пет седмици продължава спокойно издирването по това писмо — от Харков, за да се разбере кой го е писал до Петербург. Фамилното име на Андреюшкин е установено едва на 28 февруари — и на 1 март атентаторите вече с бомбите им, са арестувани на Невския проспект преди самото покушение!

Кабинетът на моя следовател И. И. Езепов бе висок, просторен и светъл, с огромен прозорец (застрахователното дружество „Русия“ е строено не за изтезания) и за да се ползува петметровата му височина, бяха окачили четириметров вертикален, в цял ръст, портрет на могъщия Властител, към когото аз, песъчинката, бях изразил своята омраза. От време на време следователят заставаше пред него и се впускаше в театрални уверения: „Готови сме да дадем живота си за него! Готови сме да легнем под танковете за него!“ Пред това почти олтарно величие на портрета моето бръщолевене за някакъв пречистен ленинизъм изглеждаше жалко и аз, кощунственият хулител, бях достоен само за смърт.

Съдържанието на нашите писма беше такова, че даваше по онова време сериозен материал да ни осъдят и двамата; от момента, когато са почнали да се събират върху масата на цензурните оперативници, моята съдба и съдбата на Виткевич са били решени, просто са ни оставили да си довоюваме, за да донесем полза. Но по-безпощадното е, че вече година всеки от нас носеше неотлъчно в полевата си чанта по един екземпляр от „Резолюция 1“, която съставихме при една от фронтовите ни срещи, за да я пази при всички обстоятелства. Тази „резолюция“ беше енергична стегната критика срещу цялата система на измама и потисничество в нашата страна и както се полага на една политическа програма, набелязваше по какъв начин да се поправи държавният живот. Накрая завършваше с фразата: „Изпълнението на всички тези задачи е невъзможно без организация.“ Дори без всякакво следователско престараване това бе документ, зараждащ нова партия. Че на всичко отгоре в писмата ни имаше и такива бисери — как след победата ще водим „война след войната“. Така че моят следовател бе облекчен от необходимостта да измисля нещо за мен и се мъчеше само да хване на въдицата всички, на които аз някога съм писал или които някога са ми писали, както и да разбере няма ли нашата младежка група някакъв по-зрял ръководител. Аз дръзко и почти демонстративно изказвах в писмата си до мои връстници и връстнички бунтовни мисли — а приятелите ми, кой знае защо, продължаваха да ми отговарят! И дори в своите отговори също си позволяваха подозрителни изрази.^[69] И сега Езепов искаше от мен, подобно на Порфирий Петрович^[70], да му обясня всичко това свързано: след като сме си позволявали да се изразяваме така в цензурираните си писма, какво ли пък сме могли да си кажем на четири очи? Не можех да го убедя, че всички тези резки изказвания бяха намерили място само в писмата ни. Но ето че с помътнения си мозък сега трябваше да изплета нещо твърде правдоподобно за срещите ми с приятелите (такива срещи се споменаваха в писмата), което да се връзва с написаното, да бъде на самия гребен на политиката — и все пак да не попада под Наказателния кодекс. Че и всички тези обяснения да се избълват на един дъх от устата ми и да убедят и най-обиграния следовател недвусмислено в моята наивност, незначителност и крайна откровеност. А и — което е най-важното — да отклоня моя ленив следовател от намерението да се разтършува в проклетия багаж, който бях донесъл в проклетия си куфар — четири бележника с фронтовите ми дневници, изписани ситно-ситно, на места вече нечетливо, с блед твърд молив. Тези дневници бяха моята претенция да стана писател. Не вярвах в силата на нашата удивителна памет и през всичките години на войната се мъчех да записвам всичко, което виждах (това е още половин беда!), и всичко, което чувах от хората. Несъобразително привеждах там от начало до край разказите на своите другари от полка — за колективизацията, за глада в Украйна, за тридесет и седма година, и понеже исках да съм точен и не бях имал още вземане-даване с НКВД, прозрачно посочвах източника на тези разкази. От самото ми арестуване, когато оперативните служители наблъскаха тези дневници в куфара ми, запечатани с червен восък, и ми наредиха да го нося до Москва — сърцето ми го стягаха нажежени клещи. И ето че всички тези разкази, толкова естествени там, на предната линия, пред лицето на смъртта, сега бяха стигнали до подножието на четириметровия кабинетен Сталин — и предвещаваха сурова участ на моите чисти, мъжествени и бунтовни полкови другари.

Тези дневници ме потискаха повече от всичко на следствието. И за да отклоня следователя от желанието да се поблъска с тях и да измъкне оттам жилото на свободното фронтово племе, аз, колкото трябваше, се разкайвах и колкото трябваше, проглеждах за своите политически заблуди. Изнемогвах от това ходене по острието на бръснача — докато не видях, че никого не водят при мен на очна ставка; докато не се появиха явни признаци за края на следствието; докато на четвъртия месец всички мои тетрадки с фронтовите дневници не полетяха в адското гърло на лубянската пещ, докато не се разхвърча на червени парцали още един погинал в Русия роман и не полетяха като черни пеперуди сажди от най-високия комин.

Разхождахме се под този комин — в бетонната кутийка, върху покрива на Болшая Лубянка, на равнището на шестия етаж. Но дори над шестия етаж стените се издигаха три човешки боя. В ушите си чувахме Москва — надсвирването на автомобилните клаксони. А виждахме само този комин, часовоя на кулата на седмия етаж и нещастния къс от Божието небе, което се бе паднало да се простира над Лубянка.

О, тези сажди! Те непрекъснато падаха през тоя първи следвоенен май. Бяха толкова много при всяка наша разходка, че решихме помежду си: Лубянка изгаря архивите си, насъбрани от памтивека. Моят унищожен дневник бе само минутна струйка в този черен дим. И си спомнях студеното слънчево утро през март, когато седях веднъж при следователя. Той ми задаваше обичайните груби въпроси; записваше изопачено думите ми. Слънцето блещукаше в стапящите се ледени шарки на огромния прозорец, през който ми идеше да скоча — поне в смъртта да зърна за миг Москва, да стана на пита от петия етаж върху паважа както в детството ми моят непознат предшественик, който скочил в Ростов на Дон (от „Тридесет и трета“). През размразените от леда бразди върху стъклото на прозореца се виждаха московските покриви и над тях весели пушеци. Но аз гледах не натам, гледах камарата ръкописи, запълнила догоре средата на полупразния тридесетметров кабинет, току-що стоварена, още несортирана. В тетрадки, в папки, в саморъчни подвързии, на вързани и невързани връзки и просто на отделни листове лежаха като надгробна могила на погребания човешки дух ръкописи и тази могила с конусовидната си височина се издигаше високо над следователската маса, като едва не закриваше от мен самия следовател. И изпитах братска жал към труда на този неизвестен ми човек, когото бяха арестували предишната нощ, а плодовете на обиска си бяха изтърсили на сутринта върху паркетния под на инквизиционния кабинет, пред краката на четириметровия Сталин. Седях и гадаех: чий ли необикновен живот са докарали през нощта за изтезаване, за гавра и накрая за изгаряне?

О, колко замисли и творчески усилия са погинали в това здание — цяла изчезнала култура! О, сажди, сажди от лубянските комини! Но най-обидното е, че потомците ще сметнат нашето поколение за по-глупаво, по-бездарно и по-безсловесно, отколкото е било в действителност!…

* * *

За да прокараме права линия, е достатъчно да отбележим всичко на всичко две точки.

През 1920 г., както си спомня Еренбург, ЧК поставя пред него въпроса така: „Докажете, че не сте агент на Врангел.“

А през 1950-а един от видните полковници на МГБ, Фома Фомич Железов, обявява на арестуваните: „Няма да се мъчим да доказваме вината му (на подследствения). Нека той ни докаже, че не е имал враждебни намерения.“

И върху тази людоедски елементарна права се нанизват безчетните спомени на милиони!

Какво ускоряване и опростяване на следствието, неизвестни дотогава на човечеството! Органите изобщо се отказват от труда да търсят доказателства! Хванатото зайче, треперещо и бледо, лишено от правото да пише на когото и да било, да позвъни по телефона, да получи нещо от външни хора, лишено от сън, храна, хартия, молив и дори от копчетата си, сложени върху голата табуретка в ъгъла на кабинета, трябва самичко да издири и поднесе на безделника следовател доказателства, че не е имало враждебни намерения! И ако не може да ги представи (а откъде ли и би могло да ги изнамери?), потвърждава пред следствието приблизителните доказателства за своята виновност!

Знам случай, когато един старец, прекарал в немски плен, все пак съумява, докато седи на голата табуретка и разперва босите си пръсти, да докаже на своето чудовище следовател, че не е изменил на родината и дори не е имал такова намерение! Скандален случай! И какво, освободили ли са го? Друг път! — разказваше ми той в Бутирки, а не на Тверския булевард. Към основния следовател тогава се присъединява втори, те прекарват със стареца кротко вечерта в спомени, а след това двамата подписват свидетелски показания, че същата вечер гладният и капнал за сън стар човек водил пред тях антисъветска агитация! Той им говори простодушно, но те не го слушат простодушно! Предават стария човек на трети следовател, който снема от него неоснователното обвинение в измяна на родината, но старателно му лепва същата десетка за антисъветска агитация по време на следствието.

Престанало да бъде търсене на истината, следствието в трудните случаи се превръща от самите следователи в отбиване на задължението на палачи, в леките — просто в прекарване на времето, в основание за получаване на заплата.

А леки случаи има винаги — дори през прословутата 1937 г. Бородко например е обвинен, че шестнадесет години преди това е посетил родителите си в Полша, без да има задграничен паспорт (а баща му и майка му живеели на десетина километра от него, но дипломатите отстъпили с подписа си Белорусия на Полша, а през 1921 г. хората не били свикнали и още си ходели на гости както преди). Следствието трае половин час: Ходил ли си? — Ходих. — Как? — Ами че с кон. — На ти тогава десет години КРД (КонтраРеволюционна Дейност).

Но такава експресивност намирисва на стахановски темпове, които не намират последователи сред сините фуражки. По Процесуалния кодекс за всяко следствие се полагат два месеца, а при затруднения се разрешава да се иска от прокурорите отсрочка на няколко пъти по още един месец (и прокурорите, естествено, отказват). Че нали е глупаво да си похабяваш здравето, без да се възползуваш от тези отсрочки и, според заводския израз, да си вдигаш сам нормите. Престарали се с крясъците и юмруците през първата ударна седмица на всяко следствие, поизчерпали волята и характера си (според Вишински), следователите са заинтересовани да протакат колкото се може повече следствието, за да се занимават предимно със стари, спокойни дела и с по-малко нови. Просто се смята за неприлично да приключиш едно политическо следствие за два месеца.

Държавната система наказва сама себе си за своята недоверчивост и липса на гъвкавост. Дори на елитните си кадри не се доверява; навярно и тях самите кара да се разписват в началото и края на работното време, а що се отнася до арестантите, извикани за следствие — на всяка цена, за контрол. Какво им остава на следователите, за да си подсигурят счетоводните начисления? Да викнат някой от своите подследствени, да го накарат да седне в ъгъла, да му зададат някой заплашителен въпрос, а самите те, забравили за него, дълго да четат вестника, да си пишат конспекта за политпросветата или лични писма, да си ходят на гости (като оставят на свое място за цербери конвоите). И както си бъбри кротко на дивана с отбилия се при него колега, следователят понякога се опомня, поглежда застрашително подследствения и изтърсва:

— Виж го ти него, проклетника! Ама че мръсник! Ама нищо, ще се намерят и за него девет грама!

Моят следовател използуваше често и телефона. Например позвъни на жена си вкъщи и като ме стрелка с очи, й казва, че днес ще води цялата нощ разпити, така че да не го чака до сутринта (а сърцето ми изтръпва: значи ще ме държи цяла нощ!). Но веднага след това набира телефона на любовницата си и в мъркащи тонове се договаря да прекара нощта при нея (ех, ще поспим! — олеква ми на сърцето).

Така безпорочната система се смекчава само от пороците на своите изпълнители.

Други пък, по-любознателни следователи, обичат да използуват такива „празни“ разпити за разширяване на жизнения си опит: разпитват подследствения за фронта (за същите тези немски танкове, под които не са имали време да легнат); за обичаите в европейските и презокеанските страни, които е посещавал; за тамошните магазини и стоки; особено пък за обичаите в чуждестранните бардаци и за разни истории с жени.

Според Процесуалния кодекс прокурорът трябва да следи неотстъпчиво за нормалния ход на всяко следствие. Но никой в наше време не го е виждал с очите си, докато не настъпи тъй нареченият разпит при прокурора, означаващ, че следствието е наближило края си. Бях отведен на такъв разпит и аз.

Подполковник Котов — спокоен, сит, безличен блондин, нито лош, нито добър, изобщо никакъв — седеше зад бюрото си и преглеждаше с прозявка за пръв път папката с моето дело. Петнадесетина минути продължи и пред мен да я прехвърля мълчаливо (разпитът бе неизбежен и също се регистрираше, тъй че нямаше смисъл да преглежда папката в друго нерегистриращо се време, а на всичко отгоре да обременява паметта си с подробности още няколко часа). Мисля, че той не можа да види нищо свързано там. После вдигна безразличен поглед към стената и отпуснато попита дали имам да добавя нещо към своите показания.

Би трябвало да ме попита: имам ли някакви претенции към хода на делото? Не е ли упражнено насилие над волята ми, не са ли допуснати нарушения на законността? Но прокурорите отдавна бяха престанали да задават такива въпроси. А и каква полза да ти ги задават? Цялата тази сграда, хилядите стаи на министерството и петте му хиляди следствени сгради, вагони, пещери и землянки, пръснати по целия Съюз, тъкмо това и вършеха — да нарушават законността, така че едва ли ние с него можехме да променим нещо. Пък и всички що-годе висшестоящи прокурори заемаха своите постове със съгласието на същата тази Държавна сигурност, която… трябваше да контролират.

Неговата вялост и миролюбието му, и умората от тези безкрайни глупави дела някак си ми се предадоха. И аз не повдигнах пред него въпросите за истината. Помолих само за поправката на една безсмислица: по делото бяхме обвинявани двама, но водеха следствието ни поотделно (моето в Москва, на приятеля ми — на фронта), по такъв начин аз се водех по делото като един човек, а ме обвиняваха по единадесети параграф, т.е. като група. Логично го помолих да снеме тази добавка на единадесети параграф.

Той попрелисти още четири-пет минути папката, явно не намери там нашата организация, но все едно въздъхна, разпери ръце и каза:

— Какво да правим? Един човек е човек, а двама души са хора.

И натисна звънеца, за да ме отведат.

Скоро след това, по късна доба в късния май, в същия прокурорски кабинет с претенциозен бронзов часовник върху мраморната плоча на камината, ме извика моят следовател за „двеста и шест“ — така по члена на НПК се наричаше процедурата по преглеждането на делото от същия подследствен и вземането на последния му подпис. Без ни най-малко да се съмнява, че ще получи подписа ми, следователят вече бе седнал и тракаше на машината обвинителното заключение.

Отворих дебелата папка и още на вътрешната страна на корицата в напечатания текст прочетох нещо поразително: че в хода на следствието съм имал, оказва се, правото да внасям писмени жалби срещу неправилно водене на следствието и че следователят е задължен да подшива към делото хронологично тези мои жалби! В хода на следствието! А не след приключването му…

Уви, за такова право не знаеше нито един от хилядите арестанти, с които по-късно лежах.

Запрелиствах по-нататък. Видях фотокопия от моите писма и напълно изопаченото тълкуване на техния смисъл от неизвестни коментатори (от рода на капитан Либин). Видях и хиперболизираната лъжа, в каквато капитан Езепов бе оформил моите предпазливи показания.

— Не съм съгласен. Вие сте водили неправилно следствието — не твърде решително казах аз.

— Няма как, ще почнем всичко отначало! — зловещо стисна той устни. — Ще те натикаме, където държим полицаите.

И дори се пресегна да вземе като че ли от мен тома с „делото“. (Аз мигом го затиснах с пръст.)

Светеше златисто залязващо слънце някъде през прозорците на петия етаж на Лубянка. Беше май. Прозорците на кабинета, както всички външни прозорци на министерството, бяха плътно затворени, дори залепени като за през зимата — та пролетното ухание и цъфтежът да не проникнат в тези тайни стаи. Бронзовият часовник на камината удари тихо и последният слънчев лъч угасна.

Да почнем отначало?… Струва ми се, по-лесно бих умрял, отколкото да започна всичко отначало. Пред мен все пак се очертаваше някакъв живот. (Ако можех да зная само какъв!…) И после — заплашват ме с място, където държат полицаите. И изобщо не бива да го ядосвам, от това зависи в какви нюанси ще напише обвинителното заключение.

И го подписах. Подписах го заедно с единадесети параграф (дори само нашата „Резолюция“ стигаше за него). Тогава не знаех още тежестта му, бяха ми казали, че не добавял години. Заради единадесети параграф попаднах в каторжен лагер. Пак заради единадесети параграф след „освобождаването“ бях изпратен без всякаква присъда на вечно заточение.

А може да е било за добро. Без едното и другото нямаше да напиша тази книга…

 

Моят следовател не прилагаше спрямо мен нищо друго освен безсънието, лъжата и заплахите — напълно законни методи. Ето защо той не ме накара, както правят за презастраховка престараващите се следователи, да се подписвам за неразгласяване по 206-и член: че аз, еди-кой си, се задължавам под страх от углавно наказание (неизвестно по какъв член) никога на никого да не разказвам за методите, с които се е водело следствието ми.

В някои областни управления на НКВД това мероприятие се прилага серийно: напечатаната декларация за неразгласяване се пробутва на арестувания заедно с присъдата на ОСО. (И отново след това при освобождаването от лагера — декларация, че на никого няма да разказвате за лагерния режим.)

И какво излиза? Нашият навик към покорство, нашият превит (или пречупен) гръбнак не ни позволява нито да се откажем, нито да се възмутим от този бандитски метод да се заличават следите.

Ние сме загубили мярката си за свобода. Няма с какво да определим къде започва тя и къде свършва. От нас вземат, вземат, вземат тези нямащи край декларации за неразгласяване всички, на които им хрумне.

Вече не знаем: имаме ли право да разказваме за събитията в своя собствен живот?

Четвърта глава
СИНИТЕ КАНТОВЕ

В цялото това изтегляне между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилат нашата душа, а самото ни месо провисва като дрипите на някой голтак, ние твърде много страдаме, погълнати от своята мъка, за да погледнем проницателно и пророчески измъчващите ни нощни палачи. Преливащата отвътре мъка изпълва очите ни — иначе какви историци само щяхме да сме за своите мъчители! — самите те не могат да се опишат в плът и кръв. Но уви: всеки бивш арестант подробно си спомня за своето следствие, как са го изтезавали и на каква низост са го принудили — а често не си спомня дори името на следователя, камо ли да се замисли за самия този човек. Така и аз помия повече и по-интересни неща за всекиго, с когото съм лежал в една килия, отколкото за капитан Езепов от Държавна сигурност, срещу когото съм седял в кабинета му доста време.

Единственият общ и точен спомен, който запазваме, е тази гнилота — пространството, проядено цялото от гнилоч. И вече след десетилетия, без да изпадаме в злоба или обида, пазим в претръпналите си сърца това уверено впечатление за тях като за долни, злоради, злочести и — може би объркани хора.

Известен е случаят, когато Александър II, същият, когото революционерите вземат на мушката и седем пъти се опитват да убият, отишъл веднъж в сградата на предварителния арест на Шпалерна (чичото на Големия дом) и наредил да го затворят в единична килия 227, където стоял повече от час — искал да се почувствува в положението на тези, които държал там.

Не можем да отречем, че за монарха това е било нравствен подтик, потребност и опит да погледне на нещата духовно.

Но не можем да си представим как някой от нашите следователи — до Абакумов и Берия включително, ще поиска, макар и за час, да се постави на мястото на затворника, да поседи и помисли в единична килия.

Службата не им налага да са образовани, с широка култура и възгледи — и те не са такива. Службата не изисква от тях да мислят логично — и те не се опитват. Службата изисква от тях само да изпълняват точно директивите и да са глухи за страданията — и те са точно такива. Ние, преминалите през ръцете им, усещаме до задушаване техните туловища, напълно лишени от общочовешки представи.

Следователите, по-добре от всички, си даваха сметка, че делата са скалъпени! Освен на съвещанията те не биха могли да си говорят сериозно, че разобличават престъпници. И въпреки това изписваха лист след лист протоколите за нашата гибел. Не е ли както при криминалните престъпници: „Днес умри ти, а аз утре!“

Те разбираха, че делата са скалъпени, и въпреки това се трудеха над тях година след година. Как да си го обясним?… Или пък са си налагали да не мислят (а това е вече разрушаване на човека), приели са за естествено: така трябва! Този, който пише за тях инструкции, не може да греши.

Но доколкото си спомням, и нацистите се оправдаваха със същото!

Никой не би могъл да избегне сравнението между гестапо и МГБ: прекалено съвпадат годините и методите. Още по-естествено сравняват онези, които сами са минали и през гестапо, и през МГБ, както Евгений Иванович Дивнич, емигрант. Гестапо го обвинява в комунистическа дейност сред руските работници в Германия, МГБ — във връзки със световната буржоазия. Изводът на Дивнич не е в полза на МГБ: изтезават го и едните, и другите, но гестапо все пак иска да се добере до истината и когато обвинението отпада, го освобождава. МГБ не търси истината и няма намерение да изпуска когото и да било от ноктите си.

Или пък Прогресивното учение е непоклатима идеология? Следователят в зловещия Оротукан (командировка^[71] на Колима през 1938 г. като наказателна мярка) се разчувствувал от това, че М. Лурие, директор на Криворожкия комбинат, се съгласява бързо да подпише втората си лагерна присъда, и когато остава свободен, му казва: „Не мисли, че ни е приятно да прилагаме въздействие! (Така гальовно назовава той изтезанията.) Но ние сме длъжни да вършим всичко, което иска от нас партията. Ти си стар партиец — как би постъпил на наше място?“ И Лурие май се съгласява почти с него (подписва толкова лесно може би тъкмо защото също е мислил вече така?). Ами че толкова убедително е.

Но най-често е налице цинизмът. Сините кантове са наясно с хода на месомелачката и той им допада. Следователят Мироненко в Джинджинските лагери (1944 г.) казва на обречения Бабич, проникнат дори с гордост от рационалната си теория: „Следствието и съдът са само юридическа форма, те повече с нищо не ще променят вашата участ, която е предрешена. Ако трябва да бъдете разстрелян, дори да сте абсолютно невинен, пак ще ви разстрелят. Ако пък трябва да ви оправдаят (това очевидно се отнася до техните — А.С.), колкото и да сте виновен — ще бъдете реабилитиран и оправдан.“ Началникът на I следствен отдел на западно-казахстанската областна Държавна сигурност заявява без недомлъвки на Адолф Цивилко: „Че как да те пуснем, след като си ленинградчанин!“ (тоест с голям партиен стаж).

„Стига да има човек — дело лесно ще му скалъпим!“ — шегуват се мнозина от тях, това е тяхна пословица. Според нас — изтезание, според тях — добре свършена работа. Жената на следователя Николай Грабишченко (Волгоканал) умилено казва на съседите си: „Коля го бива много в службата му. Един дълго не си признавал — дадоха го на Коля. Той поговорил през нощта с него и оня изпял всичко.“

И защо толкова се впрягат с такова усърдие в надпреварата не за истината, а за цифрите на обработените и осъдените? Ами защото така им е по-удобно, за да не изпаднат от общата струя. Защото тези цифри са гаранция за спокойния им живот, за надбавките към заплатата, за наградите и по-високите чинове, за разширяването и благосъстоянието на самите Органи. При едни прилични цифри може и да побезделничиш, да караш през куп за грош и нощем да го удариш на живот (както и правят). Докато ниските цифри водят до уволнение и разжалване, до загубване на келепира — защото Сталин не би повярвал, че в някой район, град или военна част няма негови врагове.

Така че те не изпитват милосърдие, напротив — чувствуват се засегнати и се озлобяват срещу вредно упорствуващите арестанти, които не желаят да бъдат превръщани в цифри и не се поддават на безсънието, карцера и глада! Чрез отказа си да си признаят те усложняват личното положение на следователя, мъчат се да повалят сякаш самия него! — и тук вече всички средства са добри! Като ще е борба, да е борба! Пъхат ти маркуча в гърлото, гълтай солената вода!

 

Лишени поради естеството на работата и житейския си избор от горната сфера на човешкото битие, служителите на Синьото заведение толкова по-стръвно се отдават на живота в долната сфера. А там над тях властвуват и ги направляват най-неизтребимите (освен глада и пола) инстинкти на долната сфера: инстинктът за власт и инстинктът за облаги. (Особено инстинктът за власт. В нашите десетилетия властта се оказа по-важна от парите.)

Че властта е отрова, е известно от хилядолетия. Никой никога да не получава материална власт над другите! Но за човек, вярващ в нещо, което е висше, над всички нас, и поради това със съзнанието, че то е ограничено, властта още не е смъртоносна. За хората без горната сфера властта е трупна отрова. Няма спасение за тях от тази зараза.

Помните ли какво пише Толстой за властта! Иван Илич заема служебно положение, което му дава възможност да погуби всекиго, когото иска да погуби! Всички хора без изключение са в ръцете му, могат да му доведат като обвиняем всекиго, и най-важния. (Написано сякаш за нашите сини! Тук няма какво повече да добавим!) Главният интерес и привлекателността на службата му се свеждат до мисълта тази власт („и до възможността му да я смекчи“ — уточнява Толстой, но това вече никак не се отнася до нашите юначаги).

Каква ти привлекателност! — направо упоителност! Как да не е упоение — ти си още млад, между нас казано, си сополанко, съвсем доскоро родителите ти са се чудили какво да те правят, къде да те наредят на работа, тъпак като тебе не иска и да учи, но завършваш онази тригодишна школа — и ето колко високо излиташ! Как се променя твоето положение в живота! Как се променят и жестовете ти, и погледът, и извръщането на главата! Заседава научният съвет на института — ти влизаш и всички те забелязват, всички дори трепват; не се натискаш за председателския стол, нека ректорът се мъчи на него, ще седнеш отстрани, но всички разбират, че главният тук си ти, спецчаст. Можеш да поседиш пет минути и да си отидеш, в това е твоето предимство пред професорите, сигурно те чакат по-важни задачи — но после ще поприсвиеш вежди (или по-добре устни) над тяхното решение и ще кажеш на ректора: „Не може. Имаме съображения…“ И точка! И никой няма да го оспорва! Макар да си особист^[72], смершевец, някакъв си лейтенант, старият снажен полковник, командир на частта, става при твоето влизане, гледа да те котка, да ти угажда, с началник-щаба няма да седне да пие, но тебе те кани на масата си. Нищо, че си само с две малки звездички, това дори е забавно: твоите звездички имат съвсем друга тежест, измерват се по друга скала, не по тая за обикновените офицери (и понякога, в спецпоръченията, ви се разрешава да прикачите и майорски като псевдоним, като условност). Над всички хора в тази войскова част или в този завод, или в този район имаш власт, къде по-голяма от тази на командира, директора, секретаря на районния комитет. Те се разпореждат с тяхната служба, с техните доходи, с доброто им име, а ти — със свободата им. И никой не ще посмее да каже нещо за теб на събрание, никой не ще посмее да пише нещо за теб във вестника — не само лошо! и хубаво — не ще посмеят!!! Не бива да те споменават, сякаш си светиня, божество! Ти съществуваш, всички те усещат — но като че ли те няма! Ето защо ти си над явната власт от момента, в който си се прикрил с тази небесна фуражка. Какво вършиш ти — никой не смее да провери, затова пък всеки подлежи на твоята проверка. Затова пред тъй наречените обикновени граждани (а за теб — просто пънове) подобава да си придаваш загадъчен дълбокомислен израз. Нали единствено ти знаеш спецсъображенията и никой повече. Ето защо винаги си прав.

Едно само никога не забравяй: и ти щеше да си същият пън, ако не бе имал щастието да станеш брънка от Органите — това гъвкаво, монолитно живо същество, обитаващо държавата както тенията тялото на човека — и всичко оттук нататък е твое, всичко е за теб — стига само да си верен на Органите! За тебе винаги ще се застъпят! И ще ти помогнат да видиш сметката на всеки, който те обиди! И да премахнеш всяка пречка от пътя си! Но — трябва да си верен на Органите! Прави всичко, което ти наредят! Те ще имат грижата за теб и за твоето място: днес ти си спецчаст, утре ще заемеш креслото на следователя, а накрая може би ще заминеш краевед на езерото Селигер (1931 г., Илин), отчасти може би за да си полекуваш нервите. Или пък от града, в който вече доста си се прославил, ще заминеш може би за другия край на страната като пълномощник по въпросите на църквата (ревностният ярославски следовател Волкопялов — пълномощник по въпросите на църквата в Молдавия). Или ще станеш отговорен секретар на Съюза на писателите (един друг Илин, Виктор Николаевич, бивш генерал-лейтенант в Държавна сигурност). Не се изненадвай от нищо: само Органите знаят, останалите просто са оставяни да си поиграят: някакъв си там заслужил деятел на изкуствата или герой в социалистическите сфери, но — духни, и него го няма. („Кой си ти?“ — пита генерал Серов в Берлин световноизвестния биолог Тимофеев-Ресовски. „А ти кой си?“ — парира го Тимофеев-Ресовски с наследствената си казашка дързост. „Учен ли сте?“ — поправя се Серов.)

Работата на следователя изисква, разбира се, усилия: трябва да ходиш в службата и денем, и нощем, да седиш там часове наред — но не си напрягай мозъка над „доказателствата“ (нека за това мисли следственият), не се замисляй — виновен ли е, не е ли, — прави това, което е нужно на Органите, и всичко ще бъде наред. От самия теб вече ще зависи да проведеш следствието по-приятно, да не се умориш твърде много, да понамажеш, най-малкото — да се позабавляваш. Както си седиш, изведнъж ти хрумва ново въздействие — еврика! — викаш по телефона приятелите, обикаляш по кабинетите, разказваш — те ще се пръснат от смях! Над кого да го изпробваме, момчета? Толкова е скучно — през цялото време все едно и също, колко са ти омръзнали тези треперещи ръце, молещи очи, тази страхлива покорност — поне един да вземе да се съпротивлява! „Обичам силните противници! Приятно е да им превиваш врата!“ (Това го казва ленинградският следовател Шитов на Г.Г-в.)

Ами ако се случи някой силен, който пред нищо не отстъпва, пред когото всичките ти похвати остават без резултат? Вбесен ли си? Няма защо да се сдържаш! Това е огромно удоволствие, това е полет! Да дадеш воля на яростта си, да няма прегради за нея! Та тъкмо в такова състояние плюят в устата на проклетия подследствен! (Случай с Василиев при Иванов-Разумник.) Тъкмо в такова състояние влачат свещениците за косата им! И пикаят в лицето на поставения на колене! След яростта се чувствуваш истински мъж!

Или пък разпитваш „момиче за чужденци“ (Есфир Р., 1947 г.). Е, ще я попсуваш, ще я попиташ: „Да не би пък на американеца да му е ръбест? Не ти ли стигаха тия на руснаците?“ Не изпускай случая, това е нещо като задгранична командировка! И започваш да я разпитваш с пристрастие: как? В какви пози?… И още в какви?… Подробно! С всеки детайл! (И за мен ще е полезно, и на момчетата ще разкажа!) Момичето се черви, плаче, това, тъй да се каже, не се отнася до делото. „Не, отнася се! Говори!“ И ето каква е твоята власт! — тя ти разказва всичко подробно, ако искаш, ще ти го нарисува, ако искаш, и образно ще ти го покаже, няма друг изход, в твоите ръце са и карцерът, и присъдата й.

Наредил си да ти изпратят стенографистка (следователят Похилко, Кемеровското ГБ) да записва разпита — случва се хубавичка, тутакси бъркаш в пазвата й пред очите на подследствения хлапак (ученика Миша Б.) — няма какво да се стесняваш пред него, все едно не е човек.

И от кого изобщо да се стесняваш? Ако си по женската част (и кой ли не е?) — ще бъдеш глупак да не използуваш своето положение. Едни ще се покорят на силата ти, други ще отстъпят от страх. Срещнеш ли някъде някое момиче, набележиш ли си го — твое ще е, няма къде да се дява. Хвърлил си око на някоя чужда жена — твоя е! — защото нищо не ти коства да прибереш мъжа й.

Отдавна имам сюжет за разказ „Покварената жена“. Но едва ли ще се наканя да го напиша, ето го. В една авиационна далекоизточна част малко преди корейската война някакъв подполковник, върнал се от командировка, научава, че жена му е в болница. Случва се така, че лекарите не скриват от него: половата й област е повредена от патологично отношение. Подполковникът се втурва при жена си и изкопчва признанието, че е виновен особистът в тяхната част, старши лейтенант (впрочем като че ли самата тя е била склонна). В яростта си подполковникът изтичва до особиста в кабинета му, измъква пистолета си и го заплашва да го убие. Но много скоро старши лейтенантът го принуждава да се огъне и да си тръгне жалък, с подвита опашка: заплашил го, че ще го прати в най-ужасния лагер, където ще се моли да умре, за да се отърве от мъките. Заповядал му да прибере жена си такава, каквато е (нещо в нея е било нарушено безвъзвратно), да живее с нея, да не смее да се развежда или оплаква — и това е цената, срещу която ще остане на свобода! И подполковникът му се подчинява напълно. (Разказа ми го шофьорът на този особист.)

Сигурно има доста подобни случаи: това е област, в която е особено съблазнително да употребиш властта си. Един гебист принуждава (1944 г.) дъщерята на армейски генерал да се омъжи за него със заплахата, че иначе ще приберат баща й. Тя има годеник, но за да спаси баща си, се омъжва за гебиста. В краткото си съпружество си водила дневник, който праща на възлюбения си, след което слага край на живота си.

Не, това трябва да го изпиташ — какво е да си синя фуражка! Всяка вещ, която видиш, е твоя! Всяко жилище, което си харесаш, е твое! Всяка жена е твоя! Всеки враг е премахнат от пътя ти! Земята под краката ти е твоя! Небето над теб е твое, синьо!!!

 

А ламтежът към богатството вече е всеобщ. Как да не използуваш такава власт и такава безконтролност за обогатяване? Трябва да си светец!…

Ако имахме възможността да научаваме коя е скритата движеща сила на отделните арести — с изненада щяхме да видим, че при общата закономерност на арестуването в три четвърти от случаите частният избор кого да арестуваш, личният жребий зависи от хорската корист и отмъстителност и в половината от тези случаи от користните сметки на местното НКВД (и, естествено, на прокурора, не можем да го делим от тях).

Как започва например 19-годишното пътешествие на Василий Григориевич Власов на Архипелага? От случая, при който той, тогава завеждащ районната потребителска кооперация, организира продажба на платове за партийния актив (а че не за народа — това никого не смущава), ала жената на прокурора не успява да купи нищо: не била там, самият прокурор Русов пък не се престрашава от неудобство да иде на щанда, а Власов не се досеща: „Ще ви запазя“ (той и по характер не е човекът, който ще го каже така). И още: прокурорът Русов води в недостъпния за останалите партиен стол приятеля си, който, естествено, няма право да се храни там (т.е. гостът му не е достатъчно висок), а управителят на стола не разрешава да се даде храна на приятеля му. Прокурорът настоява Власов да накаже управителя, а Власов не го прави. И още, по същия начин той обижда и районното НКВД. И го причисляват към дясната опозиция!…

Съображенията и действията на сините кантове биват толкова дребнави, че да се чуди човек. Милиционерският инспектор Сенечко взема от арестувания армейски офицер планшетката и походната му сумка и ги ползува пред него. Пак той с протоколна хитрост отнема от друг вносните му ръкавици. (При настъплението на фронта особено ги тормози това, че техните трофеи не са първите.) Контраразузнавачът от 48-а армия, който ме арестува, хвърли око на моята табакерка — дори не табакерка, а някаква служебна немска кутийка, но с привлекателен ален цвят. И заради тази дреболия извърши цял служебен маньовър: отначало не я записа в протокола („Може да си я задържите“), после заповяда отново да ме обискират, макар предварително да знаеше, че в джобовете ми вече няма нищо. „Ах, ето какво още има! Да му се отнеме!“ И за да не протестирам: „Отведете го в карцера!“ (Кой царски жандарм би се осмелил да постъпи така със защитник на отечеството?) На всеки следовател се отпуска известно количество цигари за поощряване на призналите си и доносниците. Има и такива, които си присвояват всички тези цигари. Те хитруват дори с часовете за следствие, с нощните часове, за които им плащат по по-висока тарифа: забелязвахме в нощните протоколи, че времето „от“ и „до“ е разтеглено. Следователят Фьодоров (гара Решети, пощенска кутия 235) при обиска в жилището на Корзухин, който още е на свобода, си присвоява ръчния му часовник. По време на ленинградската блокада следователят Николай Фьодорович Кружков заявява на Елизавета Викторовна Страхович, съпругата на своя подследствен К. И. Страхович: „Трябва ми юрган. Донесете ми!“ Тя му отвръща: „Стаята, в която държа зимните вещи, е запечатана.“ Тогава той тръгва с нея към дома й; без да сваля гебистката пломба, отвинтва цялата дръжка на вратата („Ето как работи НКГБ!“ — весело се шегува) и започва да измъква оттам дебелите дрехи, като пътьом тъпче джобовете си с кристални сервизи. (На свой ред и Е.В. му изнася каквото може от вещите си. „Стига толкова, моля ви се!“ — уж я спира той, но продължава да мъкне.)

През 1954 г. тази енергична и неумолима жена (мъжът й е простил всичко, дори смъртната присъда, и я уговаря: остави ги!) свидетелствува на процеса срещу Кружков. Тъй като това не е първият случай с Кружков и следователно явно накърнява интересите на Органите, го осъждат на 25 години. Но дали ще е за дълго?…

Подобни случаи нямат край, може да се издадат хиляда „Бели книги“ (като се почне от 1918 г.), стига системно да бъдат разпитани бившите арестанти и техните жени. Възможно е да има и да е имало сини кантове, които никога не са крали, нищо не са присвоявали, но аз изобщо не мога да си представя такъв кант! Просто не разбирам: при неговата система на възгледи какво би го възпряло, ако някоя вещ му хареса? Още в началото на 30-те години, когато ни събираха в младежки щурмови отряди и трябваше да строим първата петилетка, те прекарваха вечерите в аристократично-западен стил, например в салоните на Конкордия Йосе, техните дами вече се контеха с чуждестранни тоалети — откъде намираха всичко това?

Да вземем дори фамилните им имена — сякаш ги назначават на работа по тях! В кемеровското областно ГБ например в началото на 50-те години работят: прокурорът Трутнев, началникът на следствения отдел майор Шкуркин, неговият заместник, подполковник Баландин, техният следовател Скорохватов. Събрани сякаш нарочно на едно място! Всички наведнъж! (За Волкопялов и Грабишченко вече говорихме.) Съвсем нищо ли не отразяват фамилните имена на хората, още повече когато са събрани накуп?^[73]

И пак тази арестантска памет: Иван Корнеев е забравил името на полковника от ГБ, приятел на Конкордия Йосе (тяхна, оказва се, обща позната), с когото е лежал заедно във Владимирския изолатор. Този полковник е съчетано въплъщение на инстинктите за власт и обогатяване. В началото на 1945 г., в „най-трофейното“ време, той издействувал да го прехвърлят в оная част на Органите, които (начело със самия Абакумов) контролират този грабеж, тоест гледат да плячкосат повече не за държавата, а за себе си (и преуспяват). Нашият герой омитал цели вагони, вдигнал си няколко вили (една в Клин^[74]). След войната така се развихря, че веднъж заповядва на новосибирската гара да изгонят всички от ресторанта, а за себе си и своята компания — да му съберат момичета и жени, които да танцуват голи върху масите. Но и това е щяло да му се размине, стига да не бил нарушил един друг важен закон, както е било и с Кружков: той тръгва срещу своите. Кружков заблуждава Органите, а този постъпва още по-лошо: хваща се на бас, че ще съблазни не какви да е жени, а жените на своите колеги по оперчекистка работа. И не му го прощават — затворен е в политизолатора по член 58! Пръскал се от злоба как тъй смеят да го затварят него, без да се съмнява, че ще отменят решението. (Може и да са го отменили.)

Тази фатална съдба — също да ги тикнат в затвора, не е чак толкова рядка за сините кантове. Пълна гаранция срещу това няма, но, кой знае защо, те лошо усвояват уроците от миналото. Най-вероятно все пак поради липса на по-висок разум, а по-ниският ум им говори: рядко се случва, такива се броят на пръсти, на мен ще ми се размине, а и моите няма да ме оставят.

Своите наистина гледат да не те оставят в бедата, има някакво мълчаливо условие: своите да се ползуват е привилегировано положение в затвора (полковник И. Я. Воробьов в марфинската спецтъмница или същият В. Н. Илин на Лубянка — повече от 8 години). Онези, които ги изолират в единични килии за лични прегрешения, благодарение на тази кастова предвидливост не се чувствуват обикновено зле и така неизменното им усещане за безнаказаност в службата намира оправдание. Известни са впрочем няколко случая, когато лагерни оперативни работници са били затваряни да излежават присъдата си в общи лагери, дори са се срещали там със свои бивши зекове и никак не им е било лесно (например оперслужителят Муншин, мразещ до смърт Петдесет и осмия член и опиращ се на рецидивистите, е напъхан от същите тези рецидивисти да лежи под наровете. Ние обаче не разполагаме със средства да узнаем по-подробно за тези случаи, за да имаме възможност да ги обясним.

Но най-много рискуват гебистите, които попадат в потока (и те си имат свои потоци…). Потокът е стихия, по-силна дори от самите Органи, и тук вече никой не ще ти помогне, за да не бъде повлечен и той в същата пропаст.

Ала и в последната минута, стига да имаш добра информация и остро чекистко съзнание, можеш да се измъкнеш от лавината, като докажеш, че не си свързан с нея. Така например капитан Саенко (не харковският дърводелец чекист от 1918–1919 г., прочут с разстрелите си, с това, че забива шашката си в тялото, че чупи пищялите, че сплесква главите с топузи и гори с адски камък^[75] — но може би е негов роднина?) имал слабостта да се ожени по любов за кавежедистката Коханска. И не щеш ли, още при надигането на вълната научава: ще вкарват в затвора кавежединците. По това време той е началник на Оперативния отдел в ЧК към архангелското ГПУ. Без да губи нито минута, какво мислите, че прави той? — арестува любимата си жена — и дори не като кавежединка, а изфабрикува срещу нея дело. И не само оцелява, но се и издига по служба — става началник на томското НКВД. (Също сюжет — малко ли са такива! — може да свърши работа на някого.)

Потоците се раждат по някакъв тайнствен закон за обновяване на Органите — периодично малко жертвоприношение, та оставащите да получат пречистен вид. Органите трябва да се сменят по-бързо от нормалното растене и стареене на човешките поколения: определени стада от гебисти трябва да бъдат лишени от главите е цикличност, с каквато есетровите риби отиват да загиват върху речните камъни, за да бъдат заменени с новоизлюпените рибки. Този закон е добре известен на по-високия разум, но самите сини кантове не искат да го признаят и предвидят. И в отредения звезден час и кралете на Органите, и тузовете на Органите, и самите министри подлагат глави под собствената си гилотина.

Ягода повежда след себе си цяла чарда. Навярно много от славните имена, от които все още се възхищаваме на Беломорканал, са попадали в тази чарда, а фамилиите им по-късно са били зачерквани от поетичните редове.

Много скоро след това недълговечният Ежов подкарва втора чарда. Някои от най-добрите рицари на 37-а година загиват в тази струя (но не бива да преувеличаваме, далеч-далеч не всички най-добри). По време на следствието самият Ежов е бит, изглежда жалък. И ГУЛАГ осиротява при тези арести. Едновременно с Ежов например са арестувани и началникът на Финансовото управление на ГУЛАГ, и началникът на Санитарното управление на ГУЛАГ, и началникът на ВОХР^[76] на ГУЛАГ, и дори началникът на Оперативния отдел на ЧК при ГУЛАГ — началникът на всички лагерни кръстници!

И след това идва потокът на Берия.

А тромавият самоуверен Абакумов се препъва преди това сам.

Някой ден историците на Органите (ако архивите не бъдат изгорени) ще разкажат това стъпка по стъпка — и в цифри, и с блясъка на имената.

А аз тук ще се спра само накратко върху историята на Рюмин—Абакумов, която научих случайно. (Няма да повтарям онова, което успях да кажа за тях на друго място.)^[77]

Рюмин, издигнат от Абакумов и негов приближен, идва при него в края на 1952 г. със сензационното съобщение, че лекарят професор Етингер уж признал: лекувал е (с цел да ги умъртви) Жданов и Шчербаков. Абакумов отказва да повярва, той познава тази кухня и решава, че Рюмин много си въобразява. (А Рюмин е чувствувал по-добре какво иска Сталин!) За проверка същата вечер устройват кръстосан разпит на Етингер и правят различен извод. Абакумов: че няма никакво основание за „дело срещу лекарите“, Рюмин: че има. На сутринта се канят да проверят още веднъж, но по чудесата на Нощното заведение Етингер умира същата нощ! На сутринта Рюмин през главата на Абакумов, без негово знание, се обажда по телефона в ЦК и моли да бъде приет от Сталин! (Не мисля, че точно това е била най-решителната му стъпка. Решителната му стъпка, след която вече поставя главата си на карта, е, че предния ден не се съгласява с Абакумов, а през нощта убива може би Етингер. Но знае ли някой тайните на тези Дворове? А може би е имал връзка със Сталин от по-рано?) Сталин приема Рюмин и дава ход на делото срещу лекарите, Абакумов е арестуван. По-нататък Рюмин води делото срещу лекарите като че ли самостоятелно, през главата дори на Берия! (Има признаци, че малко преди смъртта на Сталин положението на Берия е било критично — и може би Сталин е бил ликвидиран чрез него.) Една от първите стъпки на новото правителство е да се откаже от делото срещу лекарите. Тогава е арестуван и Рюмин (още по времето на Берия), но Абакумов не е освободен! На Лубянка се установява нов ред и за пръв път от нейното съществуване прагът й е престъпен от прокурор (Д. П. Терехов). Рюмин се държи превзето, подмазва се, „нямам вина, държат ме неоснователно“, моли да го подложат на разпит. По обичая си смуче бонбон и на забележката на Терехов го изплюва върху дланта си: „Извинявайте.“ Абакумов, както вече споменахме, прихва да се смее: „Мистификация!“ Терехов му показва удостоверението си за проверка на Вътрешния затвор на МГБ. „Такива може да се направят петстотин!“ — махва с ръка Абакумов. Като „патриот на ведомството“ най-вече го обижда не това, че са го затворили, а че се опитват да засегнат Органите, които за нищо в света не могат да бъдат подчинени! През юли 1954 г. Рюмин е осъден (в Москва) и разстрелян. А Абакумов продължава да е в затвора! На разпита казва на Терехов: „Имаш много красиви очи, ще ми бъде жал да те разстрелям! Откажи се от моето дело, откажи се с добро.“^[78] Един ден Терехов го извиква и му дава да прочете вестника със съобщението за разобличаването на Берия. По онова време това е почти космическа сензация. Абакумов го прочита, без да му трепне окото, обръща на другата страница и се зачита в спорта! В друг случай, когато при разпита присъствува един от големите гебисти, подчинен доскоро на Абакумов, той го пита: „Как сте могли да допуснете следствието по делото на Берия да се води не от МГБ, а от прокуратурата?! (Той си знае пак своето!) Вярваш ли си, че мен, министъра на Държавна сигурност, ще ме съдят?!“ — „Вярвам.“ — „Тогава вземай си шапката. Органите повече не съществуват!…“ (Той, разбира се, досущ като необразован военен куриер е гледал твърде мрачно на нещата.) Докато лежи на Лубянка, Абакумов се страхува не толкова от съда, колкото да не го отровят (все пак достоен син на Органите!). Отказва се от затворническата храна и яде само яйца, които купува от лавката. (Но му е липсвала техническа култура, мислел е, че не могат да го отровят с яйца.) От пребогатата лубянска тъмнична библиотека чете книгите само на… Сталин (който го хвърля в затвора)! Е, това е по-скоро демонстрация или предварителна сметка, че сталинистите не могат да не вземат връх. Но той лежи цели две години. Защо не го пускат на свобода? Въпросът не е наивен. Ако се съди по престъпленията срещу човечността, потънал е до гуша в кръв, но не единствено той! А всички останали отървават кожите. И тук има тайна: носи се смътният слух, че навремето той лично бил изтезавал Люба Седих, снахата на Хрушчов, жената на най-големия му син, изпратен по времето на Сталин в наказателен батальон и там загинал. Затова и арестуван по времето на Сталин, го съдят по времето на Хрушчов (в Ленинград) и го разстрелват на 18.ХП. 1954 г.^[79]

Ала напразно се е терзаел: от това Органите не загиват.

* * *

Но както съветва народната мъдрост: „Говори с вълка, но говори и срещу вълка.“

Откъде се пръкна в нашия народ това вълче племе? Чуждо на корена ни, на кръвта ни?

Нека да не бъдем прекалени светци и всеки от нас да се запита: а ако животът ми бе потръгнал по-иначе — нямаше ли и аз да стана такъв палач?

Ако трябва да отговорим честно, въпросът е страшен. Спомням си трети курс на университета през есента на 1938 г. Нас, хлапетии комсомолци, ни викат да се явим в районния комитет на комсомола веднъж, втори път и, почти без да ни питат дали сме съгласни, ни пъхат в ръцете анкетни листове: един вид — зарежете ги тия ваши физико-математически и химически факултети, родината има нужда да постъпите в школите на НКВД. И винаги е било така — нужно е не просто на някого си там, а на самата родина, някакъв чин знае всичко за нея и ви говори.

Година преди това същият този районен комитет ни бе вербувал в авиационните школи. И пак искахме да се откачим от тях (жал ни беше да зарязваме университета), но не така упорито, както в този случай.

Сега, след четвърт столетие, е близко до ума: та нима не сме разбирали какви арести се извършват наоколо, как измъчват хората по затворите и в каква мръсна история ни натикват? Не!!! Ами че гарваните се движеха нощем, а ние бяхме от тези — дневните, със знамената. Откъде да знаем за арестите и защо да мислим за тях? Беше ни абсолютно все едно, че са сменени всички областни вождове. Били прибрали двама-трима от професорите — да не би да ходим на танци с тях? Напротив, сега по-лесно ще си вземем изпитите. Ние, двадесетгодишните, крачехме в колоната на връстниците на Октомври и като негови връстници ни очакваше най-светло бъдеще.

Не е лесно да се определи вътрешното, необосновано с никакви доводи съображение, което ни възпираше да дадем съгласието си да постъпим в школата на НКВД. За това нямаха никаква вина посещаваните от нас лекции по исторически материализъм: от тях ни беше ясно, че борбата срещу вътрешния враг е горещ фронт, почетна задача. Това противоречеше и на нашата практическа изгода: по онова време провинциалният университет не ни обещаваше нищо освен учителско място в някой затънтен селски край и мизерна заплата. Това, което изпитвахме, не можеше да се назове с думи (а и да можеше, опасявахме се да го споделяме помежду си). Съпротивляваше се някакъв център не в главата, а в гърдите. Дори от всички страни да ти набиват: „Трябва!“, и в собствената ти глава също да кънти: „Трябва!“, гърдите ти се дърпат: не искам, противно ми е. Правете без мен каквото щете, мен ме няма.

Това си имаше своите далечни корени, още от Лермонтов. От ония десетилетия в руския живот, когато за порядъчния човек не е имало гласно и откровено по-унизителна и противна служба от жандармерийската. Не, от още по-отдавна. Без сами да знаем, ние се откупвахме с медни монети от разменените прадядовски жълтици, от времената, когато нравствеността още не се е смятала за относителна и доброто е било отличавано от злото просто със сърцето.

Все пак тогава някои от нас бяха вербувани. Мисля, че ако са искали да бъдат по-настойчиви, биха могли да пречупят всички ни. И ето че искам сега да си представя: ако в навечерието на войната бях вече с ромбчета върху сини петлици — какво щеше да излезе от мен? Може, разбира се, да се лаская сега, че сърцето ми не би се стърпяло и бих взел да възразявам, да им тръшна вратата. Но докато лежах върху тъмничните нарове, кой знае защо, започнах да преразглеждам своя истински път на офицер — и се ужасих.

Не бях от тези, които станаха офицери направо от студентската скамейка, натъпкали главите си с интеграли. Преди това бях изкарал половин година тежка войнишка служба и като че ли изнесох всичко на гърба си, което ще рече винаги да си готов да се подчиняваш с хлътнал корем на хора, може би недостойни за теб. А след това още половин година ме изтезаваха в школата. Не трябваше ли да отнеса завинаги оттам горчилката на войнишката служба, да запомня как е мръзнала кожата ми и как са я съдирали? Не. Забодоха ми за утешение две звездички върху пагона, после трета, четвърта — и забравих всичко!

Дали поне бях запазил студентското си свободолюбив? Такова у нас никога не е имало. У нас имаше строелюбие, маршелюбие.

Добре си спомням, че именно в офицерската школа взех да изпитвам радост от това, че опростявам: да бъда военен и за нищо да не се замислям. Радостта да живея като останалите, както е прието в нашите военни среди. Радостта да забравя определени душевни тънкости, присъщи ми от детството.

В школата бяхме непрекъснато гладни, озъртахме се откъде да докопаме някой излишен залък, завиждахме на успелите да изхитруват преди нас. Най-много се страхувахме, че няма да ни оставят да дослужим до ромбчетата (изпращаха непроизведените на Сталинградския фронт). А ни обучаваха като млади хищници: да ни озлобят още повече, за да си го връщаме после на когото трябва. Не си доспивахме — след отбоя можеха да те накарат да маршируваш сам (под командата на сержанта) — за наказание. Или вдигаха нощем целия взвод, за да го строят пред някой непочистен ботуш: на ви сега! Той, подлецът, ще го чисти и докато не блесне, няма да мръднете оттук.

И в страстното очакване на ромбчетата ние усъвършенствувахме тигърската офицерска походка и металния глас на командите.

И ето — заболи сме вече ромбчетата! И само след месец, докато формирам батареята си в тила, аз вече карам моя немарлив войник Бербеньов да марширува след отбоя под командата на сержант Метлин, който не ми се подчинява… (Бях забравил тази история, искрено бях забравил с годините всичко това! Спомням си го едва сега над листа хартия…) И някакъв стар полковник, пристигнал при нас за някаква ревизия, ме повика да ме засрами. А аз (и това след университета!) се оправдавам: така ни учеха в школата. Тоест ще рече: за какви общочовешки възгледи може да става дума, след като сме в армията?

(Толкова повече пък в Органите?…)

Самолюбието ти се натрупва в сърцето както сланината в свинята.

Давах категорични заповеди на подчинените си, убеден, че по-добри от тези заповеди не може да има. Дори на фронта, където смъртта би трябвало да приравни всички ни, моята власт ме възвисяваше над подчинените. Изслушвах ги седнал, а те стояха „мирно“ пред мен. Прекъсвах ги по средата на думата и ги наставлявах. С тези, които можеха да ми бъдат бащи и дядовци, говорех на „ти“ (те с мен, естествено — на „вие“). Изпращах ги под дъжда от снаряди да връзват прекъснатите кабели, за да се възстанови звуковото разузнаване и да не бъда упрекнат от началството (така загина Андреяшин). Ядях офицерското си масло с бисквити, без да се замислям защо те се полагат на мен, но не и на войника. И, разбира се, на двамина ни се полагаше прислужник (а за по-благородно — „ординарец“), когото товарех как ли не с работа и карах да се грижи за моята персона, да ни готви отделно храна от войнишката. (Е, виж, следователите на Лубянка нямат ординарци, не можем да ги упрекнем в това отношение.) Карах войниците да превиват гръб, да ми копаят специална землянка на всяко ново място и да трупат отгоре й по-дебели греди за по-голямо удобство и сигурност. Какво да говорим, в моята батарея се случваше да има дори гауптвахта, да! — каква ли може да бъде тя в гората? — също трапче, малко по-добро от горохо вейката дивизионна гауптвахта, защото беше покрита, и с войнишка дажба. В нея държах затворени Вюшков за загубването на един кон и Попков за лошо поддържане на карабината. И чакайте, чакайте! — спомням си още: бяха ми ушили планшетка от немска кожа (не човешка, разбира се, а от шофьорска седалка), но без ремък. Това не ми даваше покой. Не щеш ли, видели, че някакъв партизански командир (от местния районен комитет) носи тъкмо такъв ремък — и му го свалили: ами че ние сме армия, по-старши сме! (Сенченко, оперативникът, помните ли го?) Е, накрая няма да забравя и как ми отнеха алената трофейна табакерка, дето толкова много й треперех…

Та ето какво правят от човека пагоните. И къде се дяна всичко онова, което ми бе внушавала моята баба пред иконката! И къде се дянаха пионерските ми мечти за бъдещото свято Равенство!

Когато в командния пункт на бригадния командир смершевци ми смъкваха тези проклети пагони заедно с ремъка и ме затикаха към техния автомобил, дори в този момент на преобърнатата ми съдба аз, уязвен, мислех как ще мина разжалван през стаята на телефонистите — нали редниците не биваше да ме виждат такъв!

 

На другия ден след ареста започна моята пеша Владимирка^[80]: изпращаха поредния улов по етапен ред от армейското във фронтовото контраразузнаване. От Остероде до Бродници ни караха пеш.

Когато ме изведоха от карцера да се строя, вече стояха седем арестанти, в три двойки и половина, с гръб към мен. Шестима бяха с износени, овехтели руски войнишки шинели, на гърба на които с неизтриваща се бяла боя беше написано с едри букви „SU“ — това значеше „Sowjet Union“, вече бях срещал този знак по гърбовете на нашите военнопленници, тъжно и виновно мъкнещи се напред към освободилата ги армия. Бяха ги освободили, но в това освобождаване не се долавяше взаимна радост: съотечествениците им ги гледаха по-мрачно, отколкото немците, а в близкия тил постъпваха с тях ето как значи: натикваха ги в затвора.

Седмият арестант беше цивилен немец в черен костюм, черно палто и с черна шапка, прехвърлил петдесетте, висок, спретнат, с бяло лице, хранен с мед и масло.

Поставиха ме в четвъртата двойка и сержантът татарин — началник на конвоя, ми кимна да взема куфара си, запечатан и оставен настрани. В него бяха офицерските ми неща и всичко писмено, иззето от мен — като доказателство за вината ми пред съда.

Тоест как така да взема куфара? Той, сержантът, искаше от мен, офицера, да взема и да нося куфара си? Тоест мъчнопреносима вещ, нещо недопустимо по новия вътрешен устав, а до мен с празни ръце ще вървят шестима редници? И представител на победената нация?

Не го изразих толкова сложно пред сержанта, но казах:

— Аз съм офицер. Да го носи немецът.

Никой от арестуваните не се обърна при тези мои думи: обръщането бе забранено. Само съседът ми в двойката, също SU, ме изгледа с учудване (когато са напускали нашата армия, тя все още не е била такава).

А сержантът от контраразузнаването не се учуди. Макар че в неговите очи не бях, разбира се, офицер, той бе обучаван по същия начин както и аз. Извика при себе си в нищо непровинилия се немец и му заповяда да носи куфара, толкова повече че той не бе разбрал и разговора ни.

Всички ние, останалите, сложихме ръцете зад гърба си (военнопленниците нямаха дори торбички, бяха напуснали родината с празни ръце, с празни ръце се и завръщаха) и нашата колона от четири двойки, наредени в тил, потегли. Не се полагаше да разговаряме с конвоя, още по-категорично бе забранено това помежду ни било по време на път, било при почивките или нощувките… Като подследствени трябваше да се движим сякаш с невидими преградки, сякаш затворени всеки в своя единична килия.

Бяха едни променливи ранни пролетни дни. Ту ще плъзне рядка мъгла и унило ще зажвака воднистата кал под ботушите дори на твърдото шосе, ту небето ще се изчисти и меко-жълтеникавото, още неуверено в своите възможности слънце ще огрее хълмовете с вече почти стопен по тях сняг и ще ни покаже прозрачен света, който предстоеше да напуснем. Ту ще налети враждебен вихър и ще забрули от черните облаци сякаш не бял дори сняг, вледеняващо ще ни зашиба в лицето, в гърба, под краката и ще накваси нашите шинели и партенки.

Гърбовете на шестимата отпред, на неизменните шестима. Имах достатъчно време да разглеждам и да разглеждам разкривените безобразни печати SU и лъскавото черно кадифе върху яката на немеца. Имах достатъчно време да премисля и досегашния си живот и да осъзная настоящия. А — не можех. Вече цапардосан по главата със сопата — не го осъзнавах.

Гърбовете на шестимата. В тяхното поклащане не се долавяше нито одобрение, нито порицание.

Немецът скоро капна. Прехвърляше куфара от ръка в ръка, държеше се за сърцето, правеше знаци на конвоя, че не издържа повече. И тогава съседът му в двойката, военнопленник, изпитал Господ знае какво в немския плен (а може би и милосърдие?), взе по своя воля куфара от ръцете му и го понесе.

Носеха го след това и останалите, също без каквато и да е заповед на конвоя. И отново немецът. Но не и аз.

И никой не ми каза дори дума.

Срещнахме веднъж дълъг празен обоз, Ездачите ни оглеждаха с интерес, някои се изправяха в каруците в цял ръст, зяпаха. И скоро разбрах, че тъкмо моята персона бе източник за тяхното оживление и озлобеност — рязко се отличавах от останалите: шинелът ми беше нов, дълъг, ушит по тялото ми, петлиците му още не бяха отпрани и несрязаните му копчета лъщяха на надничащото слънце като евтино злато. Отлично се виждаше, че съм офицер, съвсем пресен, току-що заловен. Отчасти навярно самото това развенчаване ги бе развълнувало приятно (някакъв отблясък на справедливост), но по-скоро в натъпканите им с политпросвета глави не се побираше, че могат да арестуват така и техния ротен командир, а бяха решили задружно, че аз съм от онази страна. — Пипнаха ли те, власовска гадино?!… Да го разстрелят, мръсника му с мръсник!!! — разгорещено крещяха ездачите в тиловия си гняв (най-отявленият патриотизъм се проявява винаги в тила) и добавяха какви ли не псувни.

Струвах им се някакъв международен измамник, когото обаче са заловили — и оттук нататък настъплението на фронта ще тръгне още по-бързо и войната ще свърши по-скоро.

Какво можех да им отговоря? Беше ми забранено да казвам каквото и да било, а трябваше да обясня на всекиго целия си живот. Как да им дам да разберат, че не съм диверсант? че съм техен приятел? че съм тук заради тях? И само се усмихвах… Пресрещах погледите им и им се усмихвах от етапната си арестантска колона! Но усмивката ми им се струваше по-лоша и от насмешка и те още по-ожесточено, по-яростно ме обсипваха с оскърбления и размахваха юмруци.

А аз се усмихвах, изпълнен с гордост, че съм арестуван не за кражба, не за измяна или дезертьорство, а защото по силата на догадката бях прогледнал за злодейските кроежи на Сталин. Усмихвах се, че искам и може би все ще успея да променя поне от-малко нашия руски живот.

А през това време моя куфар — го носеха…

И дори не чувствувах укора за това! И дори ако моят съсед, чието хлътнало лице беше обрасло с вече двуседмична мека брада, а очите му бяха изпълнени със страдание и познание, дори ако и той ме беше упрекнал в този момент на ясен руски език, че съм унизил честта на арестанта, като съм потърсил помощ от конвоя, че се поставям над другите, че съм надменен — нямаше да го разбера! Просто нямаше да го разбера — за какво ми говори? Ами че аз съм офицер!…

Ако на седмина от нас предстоеше да умрат по пътя, а осмия конвоят би могъл да спаси — нищо не би ми попречило да се провикна:

— Сержант! Спасете мен. Аз съм офицер!…

Ето какво значи да си офицер дори когато пагоните ти не са сини!

А ако плюс това са и сини? Ако ти е внушено, че и сред самите офицери си нещо повече? Че ти е доверено нещо повече, отколкото на другите, че знаеш повече от другите и заради всичко това трябва да натикваш главата на подследствения между краката и така да го напъхваш в тръба?

Защо пък и да не го напъхваш?…

Приписвах си безкористно себеотрицание. А всъщност бях — изпечен палач. И ако бях попаднал в школата на НКВД по времето на Ежов — дали по времето на Берия нямаше да се окажа точно на мястото си?…

Нека читателят захлопне тук книгата, ако очаква, че тя ще бъде политическо разобличение.

Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…

През живота на едно сърце тази линия се измества в него, като ту бива изтласквана от радостното зло, ту освобождава място за изгряващото добро. Един и същ човек на различна възраст, в различни житейски ситуации е съвсем различен. Ту е по-близко до дявола, ту до светеца. А името не се мени и на него му приписваме всичко.

Сократ ни е завещал: опознай самия себе си!

И пред ямата, в която вече се каним да блъснем нашите оскърбители, се спираме изтръпнали: просто сме имали късмета не ние да бъдем палачите, а те.

И ако нас би ни призовал самият Малюта Скуратов^[81] — щяхме ли да пропуснем случая?…

От доброто до лошото има една крачка, казва пословицата.

Ще рече, и от лошото до доброто.

Достатъчно бе да се надигне в обществото споменът за беззаконията и изтезанията, за да започнат от всички страни да ни обясняват, пишат и възразяват: там (в НКГБ-МГБ) се срещаха и добри!

Знаем ги тези ваши „добри“: същите, които шепнеха на старите болшевики „дръжте се!“, че и скришом им пробутваха по някое сандвиче, затова пък обсипваха наред останалите с ритници. И ако изключим партиите — нямаше ли там просто по човешки добри хора?

А изобщо такива там не би трябвало да има: просто избягваха да ги вземат там, оглеждаха ги при приемането. Такива сами се изхитряха да се измъкнат. По време на войната един летец от Ленинград след болницата в Рязан моли в туберкулозния диспансер: „Открийте ми нещо! Принуждават ме да постъпя на работа в Органите!“ Рентгенолозите му измислят туберкулозен инфилтрат — и в Държавна сигурност се отказват да го вземат на работа.

Който е попадал по погрешка — или се е нагаждал към тази среда, или е бил изхвърлян оттам, натирван, че дори попадал върху релсите. И все пак — не са ли оставали и добри?

В Кишинев един млад лейтенант гебист казва на Шиповалников още месец преди да бъде арестуван: заминете, заминете, искат да ви арестуват! (Сам ли? Или майка му го е пратила да спаси свещеника?) А след ареста става така, че тъкмо той конвоира отец Виктор. И се тюхка: защо не заминахте?

Или друг случай. Имаше при мен един взводен командир. Казваше се Овсянников. Нямах на фронта по-близък човек от него. Половината война сърбахме заедно от едно канче, дори под обстрел — между две експлозии, за да не ни изстива чорбата. Беше селско момче с такава чиста душа и с такъв непредвзет поглед, че нито нашата школа, нито офицерството бяха успели да го развалят. Той и мен можа да смекчи до голяма степен. Бе подчинил цялото това офицерство у себе си на едно: да запази по възможност живота и силите на своите войници (а сред тях имаше и много на възраст). Тъкмо от него за пръв път разбрах какви са сега селото и колхозите. (Той говореше за тях без раздразнение, без чувство на протест — просто както водата в гората отразява дърветата — с най-малките подробности.) Когато ме арестуваха, бе потресен, написал ми най-добра бойна характеристика, отнесъл я на дивизионния за подпис. И след демобилизацията търсел чрез близките ми как да ми помогне (а годината е 1947, малко се различава от 1937 г.!). На следствието аз се страхувах най-вече заради него — да не почнат да четат фронтовия ми дневник: бях записал неговите разкази. Когато ме реабилитираха през 1957 г., исках много да го намеря. Помнех адреса му на село. Пиша му веднъж, втори път — няма отговор. Хванах някаква нишка — завършил бил Ярославския педагогически институт, оттам ми отговориха: „изпратен е на работа в органите на Държавна сигурност“. И таз хубава! Но ми стана още по-интересно. Пиша му на градския адрес — никакъв отговор. Минаха няколко години, излезе „Иван Денисович“. Е, сега, мисля си, ще се обади! Не! След още три години моля един свой ярославски кореспондент да го потърси и му предаде в ръце писмото ми. Така и направил, писа ми: „Само че той май не е чел «Иван Денисович»…“ И наистина, защо му е да знае какво става по-нататък с осъдените?… Този път Овсянников не можеше повече да мълчи и се обади: „След института ми предложиха да постъпя на работа в Органите и реших, че и този път ще бъде успешно. (Какво да е успешно?…) Не преуспявах на новото си поприще, туй-онуй не ми харесваше, но работя «без палка», няма да подведа, струва ми се, другаря си. (Ето го и оправданието — другарството!) Сега вече не се замислям за бъдещето.“

Това бе всичко… А предишните ми писма уж не ги бил получил. Не му се иска да се срещнем. (Ако се бяхме срещнали, мисля, че щях да напиша по-добре цялата тази глава.) Последните сталински години той е бил вече следовател. През същите години, когато лепваха на всички подред по четвърт век лишаване от свобода. И как ли всичко това се е връзвало там в неговото съзнание? Как се е замъглявало? След като помнех предишния непорочен самоотвержен момък, как можех да повярвам, че всичко е безвъзвратно? че в него не са останали живи кълнове?…

Когато следователят Голдман дава на Вера Корнеева да подпише 206-и член, тя се досеща за правата си и започва подробно да вниква в делото на всички седемнадесет участници в „религиозната“ им група. Той побеснява, но не може да й откаже. За да не се ядосва повече с нея, я отвежда в голямата канцелария, в която седят половин дузина различни сътрудници, и излиза. Отначало Корнеева започва да чете, но сетне от само себе си възниква разговор, та сътрудниците да си убият, изглежда, времето — и тогава Вера преминава на всеослушание към истинска религиозна проповед. (Да можехте да я познавате! Това е един лъчезарен човек с пъргав ум и свободна реч, макар че, докато е на свобода, в цивилния си живот, е била само шлосер, конегледачка и домакиня.) Слушали я със затаен дъх, задълбочавайки се от време на време с въпроси. Твърде в неочаквана светлина се разкрива това за всички тях. Стаята се изпълва с хора, прииждат и от съседните стаи. Макар и не следователи, а машинописки, стенографистки, подшивачи на папки, ала все пак от тяхната среда, от Органите, от 1946 г. Невъзможно е да възстановим монолога й, тя успява да им каже какво ли не. И за изменниците на родината: а защо не е имало изменници през Отечествената война от 1812 г., и то при съществуващото тогава крепостно право? Кога, ако не тогава, е трябвало да има изменници? Но повече от всичко тя им говори за вярата и вярващите. В началото, казва им тя, всичко у вас бе поставено върху безпътните страсти — „граби награбеното“, и тогава вярващите, естествено, са ви пречили. Но сега, когато искате да строите и да блаженствувате на този свят — защо преследвате най-добрите си граждани? Та това е най-ценният ви материал: вярващите не се нуждаят от контрол, вярващият няма да открадне или да изклинчи от работа. Как мислите да построите справедливо общество със себелюбци и завистници? Затова всичко у вас се проваля. Защо плюете в душите на най-добрите хора? Позволете на Църквата наистина да се отдели, не я закачайте, от това няма да загубите! Били сте материалисти ли? Ами че осланяйте се тогава на развитието на образованието — то, тъй да се каже, ще разпръсне вярата. А защо трябва да арестувате хората? В този момент влиза Голдман и се опитва грубо да я прекъсне. Но всички креснали срещу него: „Затвори си устата!… Замълчи… Говори, говори, жено!“ (А и как другояче да я нарекат? Гражданко? Другарко? Всичко това е забранено, объркало се е в условностите. Жено! Така, както Христос се е обръщал, няма да сбъркаш.) И Вера продължава да им говори в присъствието на своя следовател!!!

Та кой ще отговори защо словото на нищожната арестантка прониква така живо в душите на слушателите й в канцеларията на Държавна сигурност?

Същият този Д.П. Терехов и досега помни своя пръв осъден на смърт: „Беше ми жал за него.“ Значи паметта му се крепи върху нещо духовно. (А оттогава вече е забравил мнозина подобни и не им води сметка.)

Един епизод с Терехов. Докато ми доказваше колко добра била съдебната система по времето на Хрушчов, той енергично удряше с ръка по стъклото върху бюрото си — и нарани в ръба му китката си. Позвъни, персоналът се изпъна отпреде му като струна, дежурният старши офицер му донесе йод и кислородна вода. Той продължи разговора, притиснал безпомощно навлажнения памук до раната си: оказа се, че кръвта му се съсирва лошо. Така Бог му изтъкна ясно ограничеността на човека! — а той съдеше, изпращаше на смърт другите…

Колкото и леден да е съставът по надзора в Големия дом — най-вътрешната сърцевина на душата, сърцевината на самата сърцевина би трябвало да се запази! Н. П-ва разказва, че веднъж я повела на разпит някаква безстрастна, няма и сляпа конвоираща — и не щеш ли, някъде наблизо, пред Големия дом започнали да избухват бомби. Имали усещането, че всеки момент ще почнат да падат и връз тях. Тогава конвоиращата се хвърлила към своята арестантка и обзета от ужас, я прегърнала в търсене на човешки контакт и съчувствие. Но бомбардировката свършила. И отново предишната слепота: „Сложете ръцете отзад! Вървете!“

Разбира се, не е кой знае каква заслуга да станеш човек в предсмъртния си ужас. Както не е доказателство за доброта и любовта към собствените деца („Той е грижовен баща“ — оправдават често така негодяите). Хвалят председателя на Върховния съд И. Т. Голяков: обичал бил да се труди в градината си, да чете, да ходи в антикварните книжарници, познавал добре Толстой, Короленко, Чехов — и какво е възприел от тях? колко хиляди само е погубил! Или да вземем онзи полковник — приятеля на Йосе, който още във Владимирския изолатор се превива от смях, докато разказва как затварял старите евреи в избата с лед — страхувал се жена му да не узнае за тези негови безпътства: тя му вярвала, смятала го за благороден и това за него било най-важното. Е, трябва ли да приемем това негово чувство за плацдарм на доброто в сърцето му?

Защо те толкова държат вече второ столетие на небесния цвят? По времето на Лермонтов бяха — „и вий, мундири светлосини!“, последваха ги светлосините фуражки, светлосините пагони, светлосините петлици, наредиха им да не се набиват чак толкова на очи, светлосините периферии все повече се криеха от народната благодарност, все повече се стесняваха върху главите и раменете им — докато накрая се превърнат в кантове, в тесни ивици — но все пак остават светлосини!

Нима е само маскарад?

Или всяка чернотия трябва все пак да се причестява понякога с небето?

Красиво би било да се мисли така. Но когато разбереш с каква униформа се е мъчел да стане светец например Ягода… Един очевидец (от обкръжението на Горки, близък по онова време на Ягода) разказва: в имението на Ягода край Москва в съблекалнята на банята му имаше икони — за да могат Ягода и приятелите му, след като се съблекат, да стрелят с револверите си в тях, а сетне да влязат да се изкъпят…

Как да разбираме това: злодей! Що е то? Съществува ли?

По-лесно е да кажем, че не може да има злодеи, че ги няма. Само на приказките им подхожда да изобразяват злодеи — заради децата, да е по-проста картината. А когато великата световна литература от миналите векове ни обсипва с образи на злодеи, от черни по-черни — и Шекспир, и Шилер, и Дикенс, — това ни се струва отчасти примитивно, нескопосно за съвременното възприятие. И главното: как са обрисувани тези злодеи? Те отлично осъзнават, че са злодеи, и смятат душата си за черна. Така и разсъждават: не мога да живея, ако не върша зло! Я да взема да насъскам баща си срещу брат си! Я да се опия от страданията на жертвата! Яго ясно назовава своите цели и подбуди като черни, породени от омразата му.

Не, така в живота не става. За да извърши зло, човек трябва преди това да го осъзнае като добро или като осмислено закономерно действие. Природата на човека за щастие е такава, че той трябва да търси оправдание за своите действия.

У Макбет оправданията са слаби — и го загризва съвестта. А и Яго е просто агънце. Фантазията и душевните сили на Шекспировите злодеи не надхвърлят десетина трупа. Защото те са лишени от идеология.

Идеологията! — тъкмо тя дава търсеното оправдание за злодеянието и необходимата продължителна твърдост на злодея. Тъкмо тя е онази обществена теория, която му помага да оневинява пред себе си и другите своите постъпки и да чува не укори, не проклятия, а хвалби и почит. Така инквизиторите укрепват властта си чрез християнството, завоевателите — чрез възвеличаване на родината, колонизаторите — чрез цивилизацията, нацистите — чрез расата, якобинците и болшевиките — чрез равенството, братството и щастието на бъдещите поколения.

Благодарение на Идеологията върху XX век се стовари едно милионно злодейство. То не може да бъде опровергано, заобиколено, премълчано — и как при това положение ще се осмелим да настояваме, че нямало злодеи? А кой унищожаваше тези милиони? И щеше ли да го има Архипелага без злодеите?

През 1918–1920 г. се шири слухът, че петроградското и одеското ЧК не разстрелвали всичките си осъдени, а хранели с част от тях (както са живи) хищниците в градските зоологически градини. Не знам дали това е истина или клевета и ако е имало такива случаи, колко са били. Но и не бих търсил доказателства: по обичая на сините кантове бих им предложил сами да ни докажат, че това е невъзможно. А и къде в условията на ширещия се през ония години глад да намериш храна за хищниците? Да посегнеш на залъка на работническата класа? Докато враговете и бездруго ще трябва да умрат — защо със смъртта си да не подкрепят зоологическото стопанство на Републиката и по този начин да спомогнат за нашето придвижване към бъдещето? Нима това не е целесъобразно?

Ето я чертата, която Шекспировият злодей не може да престъпи, но злодеят с идеология я преминава — и очите му остават ясни.

Във физиката са известни така наречените прагови величини или явления. Те изобщо не съществуват, докато не бъде прехвърлен определен, известен на природата и зашифрован от нея праг. Колкото и да осветяваме с жълта светлина лития, той не отделя електрони, но стига да припламне слаба синкава светлина — и те започват да се отделят (прехвърлен е прагът на фотоефекта)! Охлаждай кислорода при минус сто градуса, подлагай го на всякакво налягане — газът се държи, не се поддава! Но прехвърлим ли сто и осемдесет градуса — и той потича, превръща се в течност.

Злодейството, изглежда, също притежава прагова величина. Да, човек се колебае, мята се цял живот между злото и доброто, подхлъзва се, проваля се, катери се, разкайва се, отново унива, но докато не е прекрачил прага на злодейството — в неговите възможности е да се върне и да остане още в обхвата на нашите надежди. Когато обаче чрез наситеността на злите си постъпки или чрез определена тяхна степен или чрез абсолютността на властта си той изведнъж прехвърли прага — смятайте, че вече се е отделил от човечеството. Може би — безвъзвратно.

* * *

Представата за справедливост у хората открай време се състои от две половини: тържествуващата добродетел и наказания порок.

Имахме щастието да дочакаме времето, когато не насъскват така често кучетата срещу добродетелта, макар тя и да не тържествува. Пребита, хилава, добродетелта вече е допусната да се намъкне в дрипите си, да се смести в ъгъла и там да кротува.

Никой обаче не смее да обели и дума за порока. Да, с добродетелта се гавреха, но порок в случая не е имало. Да, сума ти милиони бяха умъртвени, но виновни за това няма. И стига някой да се обади: „А как ще постъпите с онези, които…“ веднага ще го упрекнат от всички страни, отначало дружелюбно: „Ама вие, какво, другари! Защо да човъркаме стари рани?!“ (Дори срещу „Иван Денисович“ сините пенсионери възразяваха тъкмо по този начин: защо да наливаме отрова в душите на хората, минали през лагерите? Трябва да ги щадим!) А сетне и заплашително: „Млък, недотрепани! Стига ви, че дочакахте реабилитация!“

А в Западна Германия до 1966 г. за извършени престъпления са осъдени осемдесет и шест хиляди нацисти и ние се възмущаваме, не пестим страници във вестниците и радиочасове за това, а и след работа оставаме на митинги и гласуваме: малко са! И 86 хиляди са ни малко! И 20 години съдебни процеси са ни малко! Да продължават! (А в Източна — не се чува нищо подобно, значи са ги превъзпитали, ценят ги та държавна служба — Б.а.)

А у нас са осъдени (според публикуваните данни) около тридесет души.

Това, което става оттатък Одер, оттатък Рейн, не ни дава мира. А това, което става зад зелените огради в Краймосковието и край Сочи, а това, че убийците на нашите съпрузи и бащи фучат с леките си коли по нашите улици и ние им правим път? — това не ни гнети, не ни засяга, това е — „да не ровим в миналото“.

Между другото, ако сравним 86-те хиляди западногерманци пропорционално с нас, за нашата страна ще се получи четвърт милион!

Но и за четвърт век не издирихме нито един от тях, нито един от тях не изправихме на съд, боим се да не разчовъркаме раните им. И като символ на всички тях на улица Грановски 3 си живее самодоволният, тъп Молотов, който до този момент в нищо не се е убедил, целият пропит от нашата кръв, и благородно пресича тротоара, за да се качи на дългия си широк автомобил.

И ето ви загадката, която на нас, съвременниците, не ни е съдено да разгадаем: защо Германия може да накаже своите злодеи, а Русия — не? Колко гибелен ще е нашият път, ако не се очистим от тази мръсотия, гниеща в собственото ни тяло? На какво Русия ще научи света?

На немските съдебни процеси сегиз-тогиз се случва нещо удивително: подсъдимият се хваща за главата, отказва се от адвокатска защита и не моли повече за нищо съда. Той казва, че извършените от него престъпления, напомнени му отново, го изпълват с отвращение и не иска повече да живее.

Та ето го висшето постижение на съда: когато порокът е до такава степен осъден, че от него се отдръпва и престъпникът.

Една страна, която осемдесет и шест хиляди пъти осъжда с помощта на съдията порока (и безвъзвратно го осъжда в литературата и сред младежта) — от година на година, стъпка по стъпка се очиства от него.

А какво да правим ние?… Ще дойде време, когато нашите потомци ще назоват няколко наши поколения — поколения от мижитурки: отначало покорно позволявахме да ни изтребват с милиони, сетне полагахме специални грижи за убийците и техните благополучни старини.

Какво да правим, след като великата традиция на руското покаяние е неразбираема и смешна за тях? Какво да правим, след като страхът да понесат макар и стотна част от онова, което са причинили на другите, надхвърля в тях всякаква наклонност към справедливост? След като алчно са се вкопчили за благинките, натрупани върху кръвта на загиналите?

Разбира се, тези, които са въртели ръчката на месомелачката макар и от тридесет и седма година насам, вече не са млади, на възраст са от петдесет до осемдесет години, най-хубавото си време са изживели охолно, сито, в комфорт — и всякакво равностойно възмездие е закъсняло, то вече не може да се извърши над тях.

Но нека бъдем великодушни, нека не ги разстрелваме, не ги караме да пият солена вода, не ги обсипваме с дървеници, не ги връзваме „на лястовичка“, не ги държим без сън по цяла седмица, не ги ритаме с ботуши, не ги бием с гумени палки, не им стягаме черепите с железни обръчи, не ги натикваме в килиите като багаж, нахвърлени едни връз други — нека не им правим нищо от това, което те правеха! Но пред нашата страна и пред нашите деца сме длъжни да ги издирим до един и до един да ги съдим! Да съдим не толкова тях, колкото техните престъпления. Да направим така, че всеки от тях да каже на всеослушание:

— Да, аз бях палач и убиец.

И ако това бъде изречено в нашата страна само четвърт милион пъти (съотнесено пропорционално, за да не изоставаме от Западна Германия) — може би ще бъде достатъчно?

През XX век не бива десетилетия наред да не правим разлика между подсъдното зверство и „старото“, което „не трябва да ровим“!

Трябва да осъдим публично самата идея за разправа на едни хора с други! Като премълчаваме порока и го напъхваме в бутилката, за да не изскочи навън, ние го сеем и в бъдеще той ще даде хилядократно по-голям плод. Като не наказваме и дори не порицаваме злодеите, не просто съхраняваме техните нищожни старини, но и подкопаваме за новите поколения всякакви основи на справедливостта. Затова, а не заради „слаба възпитателна работа“ растат „равнодушни“. Младите свикват, че подлостта на земята никога не се наказва и винаги носи благополучие.

И мъчително, и страшно ще е да се живее в такава страна!

Пета глава
ПЪРВАТА КИЛИЯ — ПЪРВА ЛЮБОВ

Как да го разбираме — килия и изведнъж любов?… Аа, сигурно: по време на ленинградската блокада ще да са те затворили в Големия дом! Ясно тогава защо си останал жив — защото са те пъхнали там. Това тогава е най-доброто място в Ленинград — и не само за следователите, които всъщност живеят там и имат в мазето кабинети, за да се опазят от обстрелите. Но шегата настрана, в Ленинград тогава хората не се мият, лицата им са покрити с черен слой, а в Големия дом арестантът взема горещ душ всеки десет дена. Е, наистина отопляват се само коридорите заради надзирателите, не и килиите, но пък в тях има и течаща вода, и тоалетна — къде такова нещо в Ленинград? А хлябът е както за всеки на свобода — сто двадесет и пет грама. Плюс веднъж дневно екстракт от скапано конско месо в чорбата! И веднъж кашичка!

Завидяла котката на кучешкия живот! Ами карцерът? Ами наблюдателните кули?

Не, не за това, не за това…

Сядам, прехвърлям наум със затворени очи: в колко килии съм лежал? Трудно е дори да възстановя броя им. И във всяка — хора, хора… Понякога двама души, понякога до петдесет. В коя съм бил пет минути, в коя — цяло лято.

Но винаги от всички тях с особено внимание си спомняш за първата си килия, в която си срещнал себеподобни, със същата обречена съдба. Цял живот ще се сещам за нея с вълнение, сравнимо единствено с първата любов. И за тези хора, поделили си с теб пода и кубическия сантиметър въздух сред каменните стени в дните, когато си премислял целия си живот поновому — за тези хора ще си спомняш някога като за членове на собственото си семейство.

Пък и в ония дни точно те са били твоето семейство.

С преживяното в първата следствена килия няма нищо сходно в целия ти живот преди, в целия ти живот след това. Макар хилядолетия преди теб да е имало тъмници и вероятно ще ги има още толкова след теб (хубаво ще е да е за по-кратко…) — единствена и непоправима ще си остане именно килията, в която си лежал по време на следствието.

Може тя да е ужасна за човешкото същество. Клетка, гъмжаща от въшки и дървеници, без прозорци, без вентилация, без нарове — с мръсен под, кутийка, наричана КПЗ^[82] — в селсъвета, милицията, в някоя гара или на пристанището. (КПЗ и ДПЗ са пръснати в изобилие по цялата ни земя, в тях се държат огромен брой хора.) Единичната килия в архангелския затвор, където стъклата са замазани с миниум, та осакатената Божия светлина да прониква пурпурна до вас, и на тавана вечно свети крушка от петнадесет свещи. Или единичната килия в град Чойбалсан, където на шест квадратни метра с месеци седите плътно притиснати четиринадесет души и местите по команда подвитите си крака. Или една от лефортовските „психически“ килии от рода на 111-а, цялата боядисана в черно и също с денонощно светеща крушка от двадесет вата, а останалото е като във всяка друга лефортовска килия: асфалтов под; кранът на парното в коридора — в ръцете на надзирателя; а главно — многочасов раздиращ рев (от аеродинамичния комин на съседния ЦАГИ^[83], но не ти се вярва, че не е нарочно), рев, от който паницата и канчето вибрират и падат от масата, рев, при който няма смисъл да разговаряш, но може да пееш с пълен глас и надзирателят няма да чуе — а когато ревът стихва, настъпва блаженство, къде по-голямо, отколкото на свобода.

Но ти си обикнал не мръсния под, не мрачните стени, не вонята от кофата за изпражненията, а ей тези хора, с които си се обръщал по команда; нещо туптящо между вашите души; техните понякога удивителни думи; и породилите се в теб именно там такива едни освободени плаващи мисли, до които преди това никога не би могъл да стигнеш, да се възнесеш.

Пък и какво ли не си само преживял, докато стигнеш до тази първа килия! Държали са те в яма или в бокса, или в мазето. От никого не си чул човешка дума, никой не те е погледнал по човешки — само са кълвали с железни клюнове мозъка и сърцето ти, крещял си, стенал си — а онези са се смеели.

Седмица или месец си бил сам-самичък сред врагове и вече си се прощавал с разума и живота; и вече си падал от радиатора на парното, за да разбиеш главата си в чугунения конус на преливника — и не щеш ли, си жив и те отвеждат при твои приятели. И разумът се връща в теб.

Ето какво значи първата килия!

Ти си я чакал, мечтал си за нея почти като за свободата, а са те натиквали от една дупка в друга, от Лефортово в проклетата прословута Сухановка.

Сухановка е най-страшният затвор в МГБ. С нея заплашват нашего брата, следователите изговарят името й със зловещо съскане. (А който е бил там — повече нищо не ще научиш от него: или несвързано бръщолеви, или вече не е между живите.)

Сухановка е бившият Екатеринински манастир, две здания — за излежаване на присъдата и следствено с 68 килии. Дотам се пътува с гарваните два часа и малцина знаят, че този затвор е на няколко километра от Ленинские Горки и от бившето имение на Зинаида Волконска. Местността е чудно хубава.

Постъпващият там арестант бива зашеметен със стоящ карцер — толкова тесен, че ако не си в състояние повече да стоиш, остава ти само да висиш на опрените си колене, няма никакъв друг начин. В такъв карцер те държат и повече от едно денонощие — за да обуздаят духа ти. Храната в Сухановка е добра и вкусна както никъде другаде в МГБ, защото я носят от почивния дом на архитектите и не държат отделна кухня за свинска помия. Но онова, което изяжда един архитект — и пържените картофки, и кюфтенцата, се поделя тук между дванадесет души. И това е причината да си не само вечно гладен, както навсякъде по затворите, но много по-мъчително раздразнен.

Всички килии там са пригодени за двамина, но подследствените ги държат най-често поотделно. Квадратурата е метър и половина на два.^[84] В каменния под са заварен и две кръгли столчета, наподобяващи пънове, върху всяко едно от които, щом надзирателят отключи в стената секретната брава, пада за седем часа през нощта (т.е. през часовете на следствието, денем то не се води изобщо там) легло със съвсем малък, като за дете, сламеник. Денем столчетата се освобождават, но е забранено да се седи на тях. Освен това има и маса върху четири тръби, напомнящи дъска за гладене. Горното прозорче е винаги затворено. Надзирателят го отваря с прът само сутрин за десет минути. Стъклото на малкия прозорец е армирано. Никога не извеждат арестантите на разходка, а до клозета — само в шест сутринта, т.е. когато на стомаха не е нужно, вечер пък не се полага. На един сектор от седем килии се падат по двама надзиратели, затова те така често надничат през шпионката — колкото да изминат разстоянието покрай двете врати до третата. Това е и целта на беззвучната Сухановка: да не остава нито минута за сън, да не остават минути, откраднати за личен живот — винаги си под наблюдение, винаги си подвластен.

Но ако си издържал двубоя с безумието, с всички изпитания на пълната изолация — значи си заслужил своята първа килия! И ще може да излекуваш в нея душевните си рани.

Но и бързо да си капитулирал, да си отстъпил във всичко и всички да си предал — пак си узрял за своята първа килия; само че за теб ще е по-добре да не доживяваш до този щастлив миг, а да умреш като победител в мазето, без да си подписал нито един лист хартия.

Сега ще видиш за пръв път — не врагове. Ще видиш за пръв път — други живи[^[85], които също са поели по твоя път и с които можеш да се обединиш чрез радостната дума ние.

Да, думата, която може би си презирал, докато си бил на свобода, когато с нея са заменяли твоята личност („Ние всички сме като един!… Ние негодуваме от дън душа!… Ние решително настояваме!… Ние се кълнем!…“) — сега се открива пред теб като сладостното: ти не си самичък на света! Още ги има мъдрите духовни същества — хората!!!

* * *

След четирите денонощия на моя двубой със следователя надзирателят дочака да легна в полагащото се за тази цел време в своя ослепително осветен бокс и взе да отваря вратата. Чувам всичко, но преди да каже: „Стани! На разпит!“, искам още три стотни от секундата да държа главата си върху възглавницата и да си въобразявам, че спя. Надзирателят обаче нарушава заученото: „Стани! Събирай завивките!“

Недоумяващ и ядосан, че ми отнема най-скъпоценното време, аз намотавам партенките, нахлузвам ботушите, шинела, зимния калпак и прегръщам като вързоп държавния дюшек. Надзирателят на пръсти, правейки ми непрекъснато знаци да не шумя, ме повежда по гробно смълчания коридор на четвъртия етаж на Лубянка покрай бюрото на дежурния по корпус, покрай лъскавите номерца на килиите и маслинените капачки върху шпионките и отключва килия 67. Влизам и той мигом заключва зад гърба ми.

Макар след отбоя да е минал само четвърт час, подследственият разполага с толкова несигурно крехко време за сън, при това за толкова кратко, че когато влизам, обитателите на 67 килия вече спят на металните си кревати, поставили ръце над завивките.

Различните ограничителни мерки в допълнение към някогашните тъмнични си въвеждани във вътрешните затвори на ГПУ—НКВД—КГБ постепенно. Лежалите тук в началото на 20-те години не познават тази мярка, пък и през нощта тогава са гасели светлината, както се и полага. Започват да не я гасят с логичния довод: да наблюдават арестантите непрекъснато през нощта (когато са палели светлината за проверка, е било още по-непоносимо). Нареждат ръцете да се държат над завивката, за да не може затворникът да се удуши под одеялото и да се измъкне по такъв начин от справедливото следствие. При направената експериментална проверка се оказва, че през зимата човек винаги иска да скрие ръцете си, да ги сгрее — и поради това мярката окончателно се въвежда.

От звука на отварящата се врата тримата в килията трепват и тутакси надигат глави. Те също очакват да бъдат изведени на разпит.

И тези три изплашено надигнати глави, тези три небръснати, сънливи, бледи лица ми се сторват такива човешки, такива мили, че аз стоя, прегърнал дюшека, и се усмихвам от щастие. И те ми се усмихват. Какъв забравен израз! А е минала само седмица!

— Отвън ли идваш? — питат ме (обичайният първи въпрос към всеки новак).

— Нее — отвръщам аз (обичайният първи отговор на всеки новак).

Те подразбират, че съм арестуван вероятно отскоро, което за тях значи, че идвам отвън. Аз пък след деветдесет и шест часа следствие никак не смятах, че съм „отвън“, нима не бях вече изпитан арестант?… И все пак идвах отвън! И голобрадото старче с непрекъснато мърдащите черни вежди започва да ме разпитва за военните и политическите новини. Потресаващо! — макар да бе краят на февруари, те нищо не знаят нито за Ялтенската конференция, нито за обкръжаването на Източна Прусия, нито изобщо за нашето настъпление край Варшава от средата на януари, нито дори за декемврийското плачевно отстъпление на съюзниците. Съгласно с инструкцията подследствените не бива да узнават нищо за външния свят — и ето че те не знаят нищо!

Готов съм до среднощ да им разказвам за всичко — с гордост, сякаш всички победи и обкръжения са дело на собствените ми ръце. Но тук дежурният надзирател ми внася кревата и трябва безшумно да го наместим в килията. Помага ми младеж на моята възраст, също военен: куртката и кепето му на летец висят окачени на кревата. Той дори преди старчето ме пита — само че не за войната, а дали имам тютюн. Но колкото и да съм отворил душата си за своите нови приятели, колкото и малко думи да сме разменили за тези няколко минути, нещо чуждо ме лъхва от този мой връстник и съфронтовак и аз се затварям за него веднъж завинаги.

(Още не знаех думата „ухо“, нито че такова има във всяка килия, не бях успял изобщо да си дам сметка и да си кажа, че този човек — Г. Крамаренко — не ми допада, а вече бе задействувало в мен някакво духовно реле, реле опознавач, което завинаги ме затвори за този човек. Нямаше да споменавам случая, ако той беше единичен. Скоро обаче с учудване, с възторг и тревога започнах да усещам работата на това реле опознавач като постоянно природно качество. Годините се изнизваха, аз лежах на едни и същи нарове, вървях в един и същи строй, работех в едни и същи бригади със стотици хора и винаги това тайнствено реле опознавач, за чието създаване нямах никаква заслуга, задействуваше още преди да си спомня за него, задействуваше при вида на човешкото лице, на човешките очи, при първите звуци на гласа — и ме разкриваше изцяло за едни или само малко за други, или плътно ме закриваше за трети. При това го правеше винаги до такава степен безпогрешно, че всичките старания на оперативните работници да вкарват доносници сред нас започнаха да ми се струват съвсем напразни: ами че който се е заел да става предател, не може да скрие това от лицето си, от гласа си, някои успяват ловко да се престорят — и въпреки всичко им личи. Напротив, опознавачът ми помагаше да отлича хората, пред които може от първите минути на запознанството да им разкриеш най-съкровеното, дълбочини и тайни, за каквито летят глави. Така изкарах осем години затвор, три години заточение, още шест години нелегално писателство, не по-малко опасни — и през всичките тези седемнадесет години, без много да му мисля, се разкривах пред десетки хора, и не сгреших нито веднъж! Никъде не съм чел за това и го казвам тук за любителите на психологията. Струва ми се, че мнозина от нас носят в себе си такива духовни устройства, но като хора на прекалено технически и умствен век пренебрегваме това чудо и му пречим да се развива в нас.)

Наместваме кревата — и аз вече се каня да разказвам (разбира се, шепнешком и легнал), за да не ме пратят незабавно от този уют в карцера, но третият ни съкилийник, човек на средна възраст, ала вече с бели, досущ като иглички косъмчета на стриганата си глава, ме наблюдава не съвсем доволно и казва с характерната за северняците суровост:

— Утре. Нощта е за спане.

Без съмнение, най-разумното. Всеки миг могат да измъкнат всеки от нас, разбира се, на разпит и да го държат там до шест сутринта, след което следователят ще иде да спи, а тук вече ще е забранено дори да подремнеш.

Една нощ спокоен сън е по-важна от съдбините на планетата.

От първите фрази на своя разказ усещам още нещо, препятствуващо, но не веднага уловимо, ала не съм в състояние да го назова толкова бързо: че с арестуването на всеки от нас световните полюси са се разменили, че всички понятия са се преобърнали на сто и осемдесет градуса и това, че съм започнал да разказвам с такова упоение — за нас може би съвсем не е толкова радостно.

Те се обръщат, покриват с носните кърпи очите си срещу двеставатовата крушка, увиват с пешкирите ръката, мръзнеща над завивката, а другата крадливо скриват и заспиват.

А аз лежа, преливащ от празника, че съм с хора. Само преди час дори не допусках, че ще ме оставят да се срещна с някого. Можех да завърша живота си и с куршум в тила (следователят през цялото време ми обещаваше това), без да видя някого. Над мен все тъй виснеше следствието, но колко силно бе отстъпило то! Утре ще им разказвам (не за делото си, естествено), утре ще ми разказват и те — колко интересен ще бъде утрешният ден, един от най-хубавите в живота ми! (Та ето го това толкова ранно и толкова ясно съзнание: че затворът за мен не е пропаст, а много важен прелом в живота.)

Всяка дреболия в килията ми е интересна, вече изобщо не ми се спи и когато надзирателят не наднича през шпионката, крадешком изучавам всичко. Ей там, горе, на една от стените има малка ниша, дълбока три тухли, и на нея виси синя хартиена щора. Вече бяха успели да ми кажат какво е това: прозорец, да! — в килията има прозорец! — а щората е за противовъздушна маскировка. Утре ще има слаба дневна светлина и през деня за няколко минути ще загасят режещата очите ни крушка. Малко ли е — да живееш през деня при дневна светлина!

В килията има още — маса. На нея, на най-видното място — чайник, шах, купчинка книги. (Още не знам защо — на най-видното място. Оказва се, че все според установения на Лубянка ред при всекиминутното надзъртане през шпионката надзирателят трябва да се убеди, че никой не злоупотребява с тези дарове на администрацията: никой не дълбае с чайника стената, никой не гълта шахматните фигурки в опита да си отмъсти на СССР и да престане да бъде негов гражданин, никой не е подпалил книгите, за да изгори затворът. А очилата на арестантите се смятат за толкова опасно оръжие, че не се полага да ги слагаш през нощта дори на масата и администрацията ги прибира до сутринта.)

Какъв уютен живот! — шах, книги, пружинени кревати, дебели дюшеци, чисто бельо. Не помня да съм спал така нито веднъж през войната. Лъснат паркетен под. Може да направиш почти четири крачки от прозореца до вратата. Не, все пак този централен политически затвор е направо курорт.

И не падат снаряди… Спомням си ту тяхното високо хлипане над главата, ту нарастващото свистене и охване при експлодирането им. И как нежно свистят мините. И как всичко се тресе от тях. Спомням си кишата край Вормдит, където ме арестуваха и където нашите сега газят калта и мокрия сняг, за да не изпуснат немците от „котела“.

Вървете по дяволите, щом не искате, няма да воювам!

* * *

Покрай многото загубени мерки сме загубили още една: за високата стойност на хората, които преди нас са говорили и писали на руски. Странно, те почти не са описани в нашата дореволюционна литература. У нас са описани или излишните хора, или отпуснатите неприспособени мечтатели. От руската литература на XIX век почти не се разбира: благодарение на кого Русия е съществувала десет столетия, кой я е опазил? Впрочем дали не благодарение пак на тях тя се крепи и през последния половин век? Преди всичко — на тях.

Че дори и мечтателите — те са виждали твърде много неща, за да изберат само едно. Стремели са се твърде силно към възвишеното, за да стъпят твърдо на земята. Преди да рухне едно общество, има една такава мъдра прослойка от мислещи — мислещи и нищо повече. И как ли не им се надсмиват! Вземат ги на подбив! Не ги удостояват с нищо друго освен с прозвището гнилоч. Тези хора са преждевременно разпъпили се цветя с извънредно нежен аромат, точно затова ги и унищожават. Особено безпомощни са те в личния си живот: нито се прегъват, нито се преструват, нито се спогаждат, всяка тяхна дума е мнение, порив, протест. Тъкмо тях най-напред подбира косата. Тъкмо тях стрива сламорезачката.^[86]

Така че тъкмо те са минавали през нашите килии. Но стените на килиите — оттогава тук за кой ли път са сменяли тапетите и са мазали, и са белосвали, и са боядисвали — стените на килиите не ни разкриват нищо от миналото (наопаки, самите те с вградените си микрофони се напрягат да ни подслушват). За предишните обитатели на тези килии, за водените тук разговори, за мислите, с които са тръгвали оттук на разстрел и към Соловки — никъде нищо не е записано, не е казано — навярно никога няма и да има такъв том, равняващ се на четиридесет вагона наша литература.

А които от тях са още живи, ни разказват какви ли не подробности: че някога тук имало нарове със сламеници. Че преди да сложат намордници на прозорците, са варосвали изцяло стъклата — още през 1920 г. А намордниците ги е имало още през 1923 г. (а ние всички ги приписвахме на Берия). Разправят, че тук през 20-те години все още се отнасяли търпимо към почукванията между килиите: все още продължавала нелепата традиция от царските зандани, че ако затворниците не си почукват — каква друго да правят? И още нещо: през 20-те години надзирателите са били до един латвийци (предимно от латвийските стрелци) и храната са я разнасяли снажни латвийки.

Все дребни неща наистина, но току се замислиш.

Много исках да видя този главен политически затвор на Съюза и бях благодарен, че съм попаднал в него: бях мислил много за Бухарин, искаше ми се да си представя всичко това. Усещането ми обаче беше такова, че ние вече не струваме, че за нас стига който и да е вътрешен затвор на Държавна сигурност.

Ала не можех да се оплача от хората, които заварих. Имаше кого да послушам, кого да вземам за пример.

 

Старчето с вечно мърдащите вежди (за своите шестдесет и три години съвсем не се държеше като старче) се казваше Анатолий Илич Фастенко. То направо красеше лубянската ни килия — и като блюстител на старите руски тъмнични традиции, и като живата история на руските революции. С онова, което помнеше, като че ли правеше по-мащабно всичко, което бе ставало и ставаше. Подобни хора са рядкост не само за тъмничната килия, но и за цялото общество.

Още тук, в килията, открихме името Фастенко в попадналата ни книга за революцията от 1905 г. Фастенко бе от толкова отдавна социалдемократ, че за нас той сякаш бе престанал да е такъв.

Своята първа тъмнична присъда получава съвсем млад, през 1904 г., но след манифеста от 17 октомври 1905 г. е окончателно освободен.

Колцина измежду нас не знаят още от училищната скамейка и не са назубрили от „Краткият курс“, че този „провокационно-подъл манифест“ е издевателство със свободата, че царят издава заповед: „за мъртвите — свобода, за живите — затвор“? Но тази епиграма е лъжлива. С царския акт са разрешени всички политически партии, свикана е Думата, обявява се също така честна и максимално широка амнистия, а именно: освобождават се ни повече, ни по-малко всички политически затворници без изключение, независимо от присъдата и вида на наказанието. В затвора остават само криминалните престъпници. Докато Сталиновата амнистия от 7 юли 1945 г. постъпва точно наопаки: оставя в затвора политическите.

Интересен е неговият спомен за обстановката около тогавашната амнистия. През ония години, естествено, още не са имали представа за „намордниците“ върху тъмничните прозорци и от килиите на белоцерковската тъмница, в която лежи Фастенко, арестантите наблюдават на воля тъмничния двор, идващите и заминаващите, както и улицата, и си разменят реплики с когото искат от свободните граждани. И ето че на 17 октомври през деня научават по телеграфа за амнистията, минувачите съобщават от улицата новината на затворниците. Надига се радостна вълна сред политическите, те започват да чупят стъклата на прозорците, да разбиват вратите и да настояват пред директора на затвора да ги освободи незабавно. Да са ритали някого от тях с ботуши по лицето? Да са го вкарвали в карцера? Да са лишавали някоя килия от книги или от достъп до лавката? Нищо подобно! Обърканият директор тича от килия на килия да ги увещава: „Господа! Моля ви! Бъдете благоразумни! Нямам право да ви освобождавам въз основа на телеграфно съобщение. Трябва да получа преки указания от началството в Киев. Много ви моля: налага се да пренощувате тук.“ И наистина, тях варварски ги задържат още едно денонощие!… (При сталинските амнистии, както ще видим по-нататък, амнистираните ги държат по два-три месеца, принуждават ги все така да вършат безсмислена работа и това на никого не му изглежда незаконно.)

Веднага с пускането им от затвора Фастенко и другарите му се включват в революцията. През 1906 г. Фастенко е осъден на 8 години каторга, което ще рече: 4 години окован с вериги и 4 години заточение. Първите четири години той излежава в севастополския централен затвор, където впрочем става свидетел на масово бягство на затворници, организирано отвън съвместно от революционните партии: есери, анархисти и социалдемократи. Пробиват с бомба отвор в тъмничната стена, през който може да мине цял конник, и двадесетина затворници (не всички, не по желание, а само посочените от техните партии предварително, още в затвора — чрез надзирателите! — въоръжени с пистолети) се измъкват с изключение на един. По нареждане на РСДРП Фастенко не трябвало да бяга, а да отвлича вниманието на надзирателите и да създава суматоха.

Затова пък не остава дълго в енисейското си заточение. Сравняваш разказите му (и по-късно — разказите на други оцелели) с широко известния факт, че стотици и стотици наши революционери успяват да избягат от заточението си, и то предимно в чужбина, и стигаш до убеждението, че от царското заточение не е бягал само който го е мързяло, толкова лесно е било това. Фастенко „бяга“, тоест чисто и просто напуска без паспорт мястото на заточението. Отправя се за Владивосток, където се надява с помощта на свой познат да се качи на някой параход. Така или иначе, не успява. Тогава, все така без паспорт, спокойно прекосява с влак цялата майчица Русия и стига до Украйна, където става нелегален болшевишки функционер и бива арестуван. Набавя си обаче чужд паспорт, с който тръгва да пресича австрийската граница. Този замисъл е съвсем безопасен, Фастенко изобщо не усеща потеря по петите си и проявява учудващо нехайство: стига границата и връчва паспорта си на полицейския чиновник, когато изведнъж се сеща, че не помни новото си фамилно име! Какво да прави? Пътниците били около четиридесет души, а чиновникът вече започнал да ги вика по име. Фастенко съобразява да се престори на заспал. Чува как връщат паспортите на всички, как няколко пъти извикват някой си Макаров, но все още не е съвсем сигурен, че това е неговото фамилно име. Най-сетне драконът на императорския режим се навежда над конспиратора и учтиво го докосва по рамото: „Господин Макаров! Господин Макаров! Моля, вземете паспорта си!“

Фастенко заминава за Париж. Познава Ленин и Луначарски, нагърбва се с някакви стопански задължения в партийната школа в Лонжюмо. Едновременно учи френски, оглежда се — и ето че го обзема желанието да потегли нататък, за да опознае света. Малко преди войната се установява в Канада, става работник, отива и в Съединените щати. Свободният спокоен бит в тези страни го поразява: стига до заключението, че никаква пролетарска революция не е възможна и че едва ли дори е необходима.

А през това време в Русия избухва — по-рано от предвижданото — дългоочакваната революция и всички започват да се връщат, после идва и втората революция. Фастенко не изпитва вече предишния порив към тези революции. Но се завръща, за да се подчини на същия закон, който гони птиците в техните прелети.

Скоро след Фастенко в родината се връща и негов канадски познат, бивш моряк от кораба „Потьомкин“, който бяга в Канада и става там заможен фермер. Разпродава фермата и добитъка си и се прибира в родния край с парите от продажбата и с новичък трактор — да помага в изграждането на заветния социализъм. Влиза с трактора си в една от първите комуни. Кой ли не работи с трактора както намери за добре, така че той бързо се разваля. А морякът вижда вече със съвсем други очи онова, което си е представял цели двадесет години. Издават разпоредби хора, които не би трябвало да се разпореждат, и налагат да се вършат неща, каквито за един образцов фермер са дивашка безсмислици. Освен това той съвсем изпосталява, одрипавява и изхарчва канадските си долари, разменени срещу рубли. Накрая измолва да му разрешат да напусне родината със семейството си, пресича границата беден, както когато е бягал от „Потьомкин“, преплава океана, както и тогава като моряк (няма пари за билет:), а в Канада започва отново като ратай.

Тогава все още не разбирах във всичко Фастенко. За мен едва ли не най-важното и учудващото в него бе, че лично е познавал Ленин, въпреки че самият той си спомняше за това съвсем равнодушно. (Моето настроение тогава беше следното: някой в килията се обърна към Фастенко по бащиното му име, без малкото, тоест просто: „Илич, твой ред ли е да изнасяш кофата?“ Кипнах, засегнах се, стори ми се кощунство и не само подобното съчетаване на думите, но изобщо да бъде наричан Илич някой друг освен един-единствен човек на земята!) Затова Фастенко не можа да ми обясни още много неща, както би искал.

Той ми казваше ясно на руски: „Не си прави кумир!“ А аз не го разбирах!

Виждаше ме колко съм възторжен и настойчиво, неведнъж ми повтаряше: „Като математик не ви е простено да забравяте Декарт: всичко подлагай на съмнение! Всичко подлагай на съмнение.“ Как така — „всичко“? Разбира се, че не всичко! Струваше ми се: и бездруго достатъчно нещо съм подложил на съмнение, стига толкова!

Или казваше: „От старите политкаторжници не остана почти никой, аз съм от най-последните. Всички стари каторжници бяха премахнати до крак, а нашата компания я разгониха още през тридесетте години.“ — „Защо?“ — „Ами за да не се събираме, да не обсъждаме.“ И макар че тези прости думи, изречени със спокоен тон, би трябвало да разтърсят небето, да строшат стъклата — аз ги възприемах само като поредното злодеяние на Сталин. Труден факт, но — без корени.

Съвсем ясно е, че не всичко, което влиза в ушите ни, прониква нататък в съзнанието. Онова, което не съвпада с настроението ни, се губи — дали в ушите, дали след ушите, но се губи. И макар ясно да си спомням многобройните разкази на Фастенко — неговите разсъждения са останали смътно в паметта ми. Той ми препоръчваше различни книги, които съм трябвало непременно да намеря и прочета, когато изляза на свобода. Предвид на възрастта и здравето си той не се надяваше да излезе жив и много му се щеше да обхвана тези мисли. Бе невъзможно да запиша нещо, а за помнене и без това имаше много нещо в тъмничния ни живот, но все пак запомних имената, близки до тогавашните ми вкусове: „Несвоевременни мисли“ на Горки (тогава ценях твърде високо този писател: той превъзхождаше всички руски класици по това, че беше пролетарски) и „Една година в родината“ на Плеханов.

Когато Фастенко се връща в РСФСР, настоятелно искат да го издигнат от уважение към старите му конспиративни заслуги и той е могъл да заеме важен пост, но не е пожелал, постъпил на длъжност в издателство „Правда“, сетне на още по-скромна и накрая в тръста „Мосгороформление“, където работи вече съвсем незабелязан.

Чудех се: защо е отказвал? Той отвръщаше странно: „Старо куче на синджир не свиква.“

Разбира, че не може да направи нищо по човешки, и пожелава просто да оцелее. Вече е пенсионер със скромна пенсия (съвсем не персонална, защото тя би подсказала, че е близък с мнозина от разстреляните) — и така е щял да доживее сигурно до 1953 г. Но за нещастие арестуват съседа му — вечно пияния разпасан писател Л. Соловьов, който в пийнало състояние заразмахвал нейде пистолет. Пистолетът говори недвусмислено за терор, а Фастенко с неговото отдавнашно социалдемократическо минало си бил завършен терорист. И ето че сега следователят му лепва терор плюс, естествено, служба във френското и канадското разузнаване, а значи и обвинението, че е бил осведомител на царската тайна полиция — охранката^[87]. И през 1945 г. за своята тлъста заплата тлъстият следовател най-сериозно прелиства архивите на провинциалните жандармски управления и пише съвсем сериозни протоколи на разпитите за нелегалните имена, паролите, явките и събранията от 1903 г.

А старата му съпруга (бяха бездетни) всеки десети ден, според както беше разрешено това, носеше на Анатолий Илич онова, което бе по джоба й: триста грама черен хляб (купуван от пазара, където един килограм струваше сто рубли!) и дузина варени и обелени (а при обиск и пробити с шило) картофи. И при вида на тези оскъдни — действително свети! — колетчета ти се късаше сърцето.

Толкова бе заслужил човекът за своите шестдесет и три години честност и съмнения.

* * *

Четирите легла в нашата килия оставяха все още по средата пътечка за минаване и за маса. Но няколко дни след идването ми вкараха пети човек и поставиха за него още едно легло напреки.

Новакът бе доведен един час преди сигнала за ставане — през най-сладкото за сън време, така че трима от нас не вдигнахме глави да го видим и само Крамаренко скочи, за да изкопчи тютюн (а може би и материал за следователя). Взеха да разговарят шепнешката, ние се опитвахме да не слушаме, но бе невъзможно да не отличим шептенето на новака: толкова то бе високо, тревожно, напрегнато и дори близко до плач, че беше ясно — някакво неописуемо нещастие идва да се настани между нас. Новакът питаше мнозина ли са осъждани на разстрел. Все пак, без да извръщам глава, аз ги помолих да се отдръпнат, за да не ги чуваме.

Когато по сигнала за ставане всички дружно скочихме (излежаването заплашваше с карцер), видяхме — един генерал! Тоест по него нямаше никакви отличителни знаци, нито дори свалени или отвинтени, нито дори петлици — ала скъпата куртка, мекият шинел, а и цялата фигура и лицето! — не, това беше несъмнено генерал, типичен генерал и дори непременно пълен генерал, а не някакъв там генерал-майор. Беше среден на ръст, набит, доста широк в тялото и в раменете, а в лице твърде дебел, но тази придобита дебелина не му придаваше ни най-малко достъпно добродушие, а по-скоро важност, принадлежност към висшите кръгове. Лицето му наистина завършваше не горе, а долу — с челюст на булдог, и тук бяха концентрирани неговата енергия, воля, властност, които са му позволили да се домогне до такъв чин на своята средна възраст.

Запознахме се и се оказа, че Л. В. З-в е още по-млад, отколкото изглежда — щял да навърши през същата година едва тридесет и шест („ако не ме разстрелят“), и най-странното: той не е никакъв генерал, нито дори полковник или изобщо военен, а — инженер!

Инженер ли?! Бях възпитан именно в инженерска среда и добре помня инженерите от двадесетте години: открито излъчван интелект, непосредствен и деликатен хумор, лекота и широта на мисълта, непринуденост в превключването от една инженерна област в друга и изобщо от техниката — към обществото, към изкуството. Сетне — възпитаност, изтънченост на вкусовете; добър език, плавно съгласуван и без паразитни думички; при един — малко музициране; при друг — малко живопис; и винаги при всички — духовен отпечатък върху лицето.

От началото на 30-те години загубих връзката с тази среда. После дойде войната. И ето че пред мен стоеше — инженер. От тези, които бяха дошли да сменят унищожените.

Притежаваше обаче едно безспорно превъзходство: бе значително по-силен, по-земен от предишните. Бе запазил мощните си рамене и ръце, макар отдавна да не се нуждаеше от тях. Бе освободен от отегчителните учтивости, поглеждаше сурово, говореше неоспоримо, дори без да очаква, че може да му се възрази. Бе расъл различно, бе работил различно от някогашните.

Баща му орал земята в най-пълния и истински смисъл на думата. Льоня З-в е едно от онези чорлави неуки селянчета, за чиито погубени таланти съжаляват и Белински, и Толстой. Не беше чак Ломоносов и самичък не би отишъл в Академията, но явно бе от талантливите — и да не беше революцията, също би орал земята и би живял заможно, защото бе енергичен, с пъргав ум, може би от него би излязъл и добър търговец.

В съветско време тръгва по линията на комсомола и това негово комсомолство, изпреварвайки другите му таланти, го измъква от неизвестността, от низините, от селото, пренася го като ракета през работническия факултет и го издига до Промишлената академия. Там попада през 1929 г. — тъкмо когато подкарват на стада в ГУЛАГ онези инженери. Трябва спешно да бъдат подготвени свои — съзнателни, предани, стопроцентови и не толкова вършещи работата си, колкото ръководители на производството, накъсо — съветски бизнесмени. Такъв е моментът, че прословутите командни ключови позиции над още несъздадената промишленост са незаети. И съдбата на неговия набор е — да ги заеме.

Животът на З-в се превръща в низ от успехи, в гирлянда, навивана към върха. Годините от 1929 до 1933 са изтощителни: гражданската война в страната се води не с тачанки^[88], а с овчарски кучета, умиращите от глад се нижат на върволици към железопътните гари с надеждата да заминат за града, където могат да намерят хляб, но не им дават билети и лишени от възможността да заминат, те умират поголовно с покорна селска безсловесност около гарите — по това време З-в не само не знае, че гражданите получават хляб срещу купони, но има студентска стипендия от деветстотин рубли (общият работник получава тогава шестдесет). За селото, с което е скъсал окончателно, не го боли: новият му живот вече протича тук, сред победителите и ръководителите.

Не успява да поработи дори като обикновен десетник: веднага в негово подчинение минават десетки инженери и хиляди работници, той е главен инженер на големи строителни обекти край Москва. От началото на войната има, разбира се, резервация, евакуира се със своя главнокомандуващ в Алма Ата и тук ръководи още по-големи строежи на река Или, само че този път му работят затворници. Тогава видът на тези сиви хорица го занимава твърде малко — не го навежда на размисли, не приковава вниманието му. За блестящата орбита, по която се движи, са важни единствено цифрите за изпълнявания от тях план. За З-в е достатъчно да накаже обекта, лагпункта, техническия ръководител — а вече те да си търсят средствата за изпълнението на нормите; по колко часа се работи там, при каква дажба — в такива подробности той тогава не вниква.

Военните години в дълбокия тил са най-добрите в живота на З-в. Такова е вечното и всеобщо свойство на войната: колкото повече страдания събира тя на единия полюс, толкова повече радости освобождава на другия. З-в има не само челюстта на булдог, но и бърза, пресметлива, делова хватка. Веднага умело влиза в новия военен ритъм на народното стопанство: всичко за победата, дърпай и давай, а войната ще мине всичко това в разход! Единствената отстъпка, която прави на войната, е: отказва се от костюмите и вратовръзките и като се влива в защитния цвят, си ушива хромови ботуши и навлича генералска куртка — същата, с която се яви пред нас. Така е било модерно, всички са ходели така, за да не предизвикват раздразнението на инвалидите или упрекващите погледи на жените.

Но жените обикновено го гледат с други очи; те го търсят, за да се нахранят, стоплят, повеселят. През ръцете му минават луди пари, портфейлът му е издут като буре, десетрубльовките ги има за копейки, хилядите — за рубли. З-в не прави сметка, не пести, не брои. Води сметка само за жените, които са минавали през ръцете му, и особено за тези, които са се отдавали за пръв път, това му е било хоби. Той ни уверяваше, че арестът прекъсва бройката му на двеста деветдесет и някоя си и досадно му попречва да стигне до триста. Тъй като времето е било военно, жените са били самотни, а у него освен властта и парите е имало и разпътна мъжка сила, та може и да му се вярва. Разказваше с удоволствие епизод след епизод, стига да бяхме готови да го слушаме. Макар да не го заплашвала отникъде никаква опасност, но както вземаме раците от чинията, гризем ги, смучем ги и се пресягаме за още, така и той през последните години трескаво посягал към тези жени, мачкал ги и ги зарязвал.

Така свикнал към податливостта на материята, към своя глигански тръс по земята! (В минути на особена възбуда бягаше из килията именно като мощен глиган, който, ако набере скорост, ще прекърши и дъб.) Така свикнал, че сред ръководителите всички са свои хора, винаги всичко може да се съгласува, да уреди, да замаже! Забравя, че колкото по-голям е успехът, толкова по-голяма е и завистта. Както узнава сега, по време на следствието, още от 1936 г. в досието му е записан виц, безгрижно разказан от него в пияна компания. Избиват на повърхността още доносчета и показания на агенти (ами нали жените трябва да се водят на ресторанти, а кой няма там да те види!). И още един донос — че през 1941 г. не бързал да напусне Москва в очакване на немците. Той действително се задържа тогава (май заради някаква жена). З-в внимателно следи стопанските му комбинации да са чисти — съвсем забравя, че има още 58-и член. И все пак тази канара би могла дълго още да не го връхлети, но главозамаян, той отказва да отпусне на някакъв прокурор строителни материали за вилата. Тук вече делото му се събужда, трепва и тръгва надолу по стръмното. (Още един пример, че съдебните дела започват от користните подбуди на Сините кантове…)

Кръгът на представите у З-в е следният: той смята, че съществува американски език; в килията за два месеца не прочете нито една книга, дори нито една пълна страница, а и да прочете някой пасаж, то е колкото да се отвлече от тежките мисли за следствието. От разговорите ставаше ясно, че е чел още по-малко, докато е бил на свобода. Познаваше Пушкин като герой на непристойни вицове, а за Толстой знаеше вероятно само, че е депутат във Върховния съвет.

Но затова пък нали е стопроцентов? но затова пък нали е най-съзнателен пролетарий, от тези, възпитавани да сменят Палчински и фон Мек? Ала което е най-поразително: не! Веднъж говорехме с него за хода на цялата война и аз казах, че още от първия ден нито за миг не съм се съмнявал в нашата победа над немците. Той рязко ме погледна, не повярва: „Какви ги приказваш? — и се хвана за главата. — Ех, Саша, Саша, бях сигурен, че немците ще победят! Тъкмо това ме погуби!“ Ха сега де! — той, един от „организаторите на победата“, всеки ден е вярвал в немците и е очаквал неминуемото им идване! — не защото ги е обичал, а просто защото много трезво е познавал нашата икономика (нещо, което, разбира се, аз не знаех — и вярвах).

Всички в килията бяхме много потиснати, но никой от нас не бе паднал така духом, както З-в, никой не бе възприел своя арест така трагично. Още при нас можа да се убеди, че го чакат не повече от десет години, че през тези години ще бъде в лагера, разбира се, технически ръководител и няма да познае страданията, както и не ги познаваше. Но това ни най-малко не го утешаваше. Бе твърде силно разтърсен от провалянето на славния си живот: нали бе проявявал интерес именно към него, към този единствен на земята живот, и към нищо друго през всичките си тридесет и шест години! И често, седнал на кревата пред масата, подпрял масивната си глава на късата си дебела ръка, той с печални замъглени очи започваше тихо да си тананика:

Изоставен, захвърлен

още крехко дете,

тъй останах самотен…

И никога не бе в състояние да продължи по-нататък — разтърсваха го ридания. Цялата силица, която напираше от него, но която не можеше да му помогне да пробие стените, обръщаше в жалост към себе си.

И — към жена си. Тя, отдавна разлюбена от него, сега на всеки десет дена (по-често не се разрешаваше) му носеше изобилни богати колети — от бял по-бял хляб, краве масло, червен хайвер, телешко, есетра. Той ни даваше по някое сандвиче, тютюн за по една цигара, навеждаше се над своите разстлани лакомства (ликуващи с аромата и богатия си колорит върху фона на синкавите картофи на стария конспиратор) и отново, двойно повече, лееше сълзи. Спомняше си на глас сълзите на жена си, дълги години изливани: ту заради любовни бележчици, намерени в джоба на панталона му; ту заради нечии дамски пликчета в джоба на палтото, напъхани в залисията в колата и там забравени. И когато биваше разтърсван от такава стапяща го жалост към самия себе си, когато падаше ризницата на злата енергия — пред нас се разкриваше един съсипан и явно добър човек. Чудех се как може да ридае така. Естонецът Арнолд Сузи, наш съкилийник с посипано на иглички сребро в косите, ми обясняваше: „Жестокостта винаги се опира на сантименталността. Това е законът на допълването. При немците например това съчетание е дори национална черта.“

А Фастенко, обратно, бе най-бодрият човек в килията, макар че по възраст беше единственият, който не можеше да се надява, че ще доживее да се върне на свобода в живота. Той ме прегръщаше през раменете и ми казваше:

Правдата не отстоявай,

а вземи я излежи!

Или ме учеше да тананикам песента на каторжниците:

Ако все пак загина

в мрачен, усоен зандан,

няма да бъде мърцина —

а за живите дан!

Вярвам в това! И нека тези страници помогнат да се сбъдне неговата вяра!

* * *

Шестнадесетчасовите дни в нашата килия са бедни на външни събития, но са толкова интересни, че за мен например е къде по-мъчително да чакам шестнадесет минути тролейбуса на спирката. Уж няма събития, достойни за внимание, а вечерта съжаляваш, че времето не е стигнало и денят отново е отлетял. Уж дребни събития, но за пръв път в живота се научаваш да ги разглеждаш под увеличително стъкло.

Най-тежките часове през деня са първите два: скачаме незабавно щом прогърми ключът във вратата (на Лубянка няма „хранилка“^[89] и за да ни викнат „ставай“, също трябва да отворят вратата), застиламе леглата и седим все още на електрическа светлина, отчаяни, в пълно бездействие. Това насилствено сутрешно ставане в шест часа, когато мозъкът ти е още толкова ленив от съня и целият свят ти се струва противен, и целият ти живот — погубен, и няма нито глътка въздух в килията, е особено нелепо за тези, които през нощта са били на разпит и съвсем преди малко са заспали. Но не се опитвай да хитруваш! Ако все пак направиш опит да дремнеш, опрян на стената или с лакти върху масата, уж че мислиш над шахматната дъска, или пък отпуснат над книга, демонстративно разтворена на коленете — ще се раздаде предупредително почукване на вратата с ключа или още по-лошо: заключената с громолящия катинар врата внезапно се разтваря безшумно (до такава степен са се усъвършенствували лубянските надзиратели) и младши сержантът като бърза безшумна сянка, като дух през стената прави три крачки в килията, издебва те в дрямката и може би ще те прати в карцера или ще лиши от разходка цялата килия — жестоко, несправедливо наказание за всички, а има и тъмнична разпоредба, написана с черни редове — чети! тя виси във всяка килия. Впрочем, ако не можеш без очила, не ще четеш нито книги, нито дори святата наредба през тези два изтощителни часа: очилата ти са иззети за през нощта и още по-опасно ще е да ги имаш през тези два часа. През тези два часа никой нищо не донася в килията, никой не идва, никой за нищо не пита, никой не е викан — следователите спят още сладък сън, тъмничното началство още се окопитва и само бдящият вертухай поглежда през минута през шпионката^[90].

Но все пак през тези два часа се извършва една процедура: сутрешният тоалет. Още при ставането надзирателят определя кой днес от килията трябва да изнесе кофата за ходене по нужда. (В своеобразните, мрачни затвори затворниците имат думата и избора сами да решават този въпрос. Но в главния политически затвор подобно събитие не може да бъде поверено на стихията.) И ето че скоро вас ви строяват един зад друг с ръце отзад, а отпред отговорният кофоносец крепи пред гърдите си осемлитровата тенекиена бака с капак отгоре. Там, при целта, отново ви затварят, но преди това ви връчват по една хартийка с размерите на кибритена кутийка. (На Лубянка това не е интересно: хартийките са бели. А има такива интригуващи затвори, в които раздават изрезки от книжния печат — на това му се вика четене! Да отгатнеш откъде е текстът, да го прочетеш от двете страни, да вникнеш в съдържанието, да оцениш стила — лесно ли е при изрязаните думи? — да си размените хартийките. Някъде ще ви дадат изрезки от модната някога енциклопедия „Гранат“, че дори (страшно е да го произнесем) от класиците, само че не от художествените… Посещението в нужника се превръща в акт на познанието.)

Но смешното е малко. Става дума за грубата потребност, за която в литературата не е прието да се споменава (макар да е казано с безсмъртна лекота: „Блажен е, който сутрин сам…“). В това на пръв поглед естествено начало на тъмничния ден за арестанта е поставена вече примка до края на деня — и което е обидно, примка за духа му. При затворническата неподвижност и оскъдната храна, при немощното си полусънно състояние вас не ви бива да следвате природата си още със ставането си от леглото. Но ето че вас бързо ви връщат и заключват — до шест вечерта (а в някои затвори — и до следващата сутрин). Сега ще се вълнувате, че наближава време за дневния разпит, и от събитията през деня, и ще натоварите стомаха си с хляба, водата и чорбата, но никой вече няма да ви пусне в това мило помещение, достъпа до което хората на свобода не са способни да оценят. Изтощителната вулгарна потребност обикновено се появява малко след сутрешното облекчаване и ви терзае през целия ден, потиска ви, пречи ви свободно да разговаряте, четете и мислите и дори да поглъщате оскъдната храна.

Понякога в килиите умуват: как се е установил лубянският, а и изобщо тъмничният режим — дали той е премислено зверство, или се е наложил от само себе си? Мисля, че всичко е конкретно. Вдигат те така от сън, разбира се, от злоба, но останалото в повечето случаи се е получило напълно механично (както и повечето зверства в нашия общ живот), а сетне е признато от шефовете за полезно и е одобрено. Смените застъпват в осем сутринта и осем вечерта, а най-удобно е да те извеждат до нужника в края на смяната (а да извеждаш всеки поотделно през целия ден, ти създава допълнителни грижи и те кара да вземаш предпазни мерки, за което никой не ти плаща). Така е и с очилата: защо да си отварят работа със ставането на затворниците? Ще ги върнат при предаването на нощното дежурство.

Ето, чува се вече как ги раздават — вратите се отварят. Може да се разбере дали в съседната килия носят очила. (А вашият съучастник по делото дали не е с очила? Връзката с почукванията по стената се преследва много строго и ние не се решаваме на това.) Накрая донасят очилата и на нашите. Фастенко ги ползува само при четене, а Сузи ги носи постоянно. Ето че той престава да примижава, след като ги слага. В роговите му очила — надочните линии са прави, лицето му изведнъж става строго, проницателно, само такова си представяме лицето на образования човек от нашето столетие. Още преди революцията той следва в историко-филологическия факултет в Петербург и през двадесетте години, когато Естония е независима, запазва абсолютно чистия си и безупречен руски. По-късно, вече в Тарту, получава юридическо образование. Освен родния си естонски, знае английски и немски, през всичките тези години следи постоянно лондонския „Икономист“ и немските научнопопулярни „Bericht“, изучава конституциите и кодексите на различните страни — и сега вече представя достойно и сдържано Европа в нашата килия. Той е известен адвокат в Естония и го наричат „kuldsuu“ (златни уста).

В коридора настъпва ново движение: един готованец със сив халат, млад здравеняк, а не е на фронта, донася върху поднос нашите пет дажби и десет бучки захар. Нашето ухо се навърта около тях. Макар че сега неизбежно ще теглим чоп — има значение и крайчето, и броят на добавките при тегленето, и дали коричката се дели от средата на хляба, нека съдбата реши всичко (нима някъде не е така? Такава е нашата всенародна дългогодишна незаситеност. Всички делби в армията стават по същия начин. И немците, наслушали ни се от своите траншеи, ни заяждат: „На кого?“ — „На заместник-командира по политическата част!“) — но ухото поне ще подържи всичко това и върху дланите му все ще се налепят хлебни и захарни молекули.

Тези четиристотин и петдесет грама клисав недопечен хляб с блатна влажност по средата, наполовина от картофи, е нашата патерица^[91] и най-същественото събитие на деня. Животът започва! Започва денят, ето кога започва той! Всеки си има сума проблеми: правилно ли е разпределил предишния ден хлебната си дажба? рязал ли я е с конец? или лакомо я е трошил? или си е чупил по малко! да чака ли чая, или да омете всичко още сега? да си остави ли нещо за вечеря или само за обяда? и по колко?

А освен тези жалки колебания — какви широки диспути (у нас и езиците ни този път са поразвързани, с хляба ставаме вече хора!) предизвиква това четиристотин и петдесет грамово парче в ръката, съдържащо повече вода, отколкото зърно. (Впрочем Фастенко обяснява: същия хляб го ядат сега и московчани.) Изобщо дали е хляб този хляб? И какви примеси има в него? (Във всяка килия има човек, който разбира от примесите, кой ли не ги е опитвал през тези десетилетия?) Започват се разсъждения и спомени. А какъв бял хляб се месеше още през двадесетте години! — меки самуни, шуплести, горната коричка румено-кафява, напоена с масло, а долната напепелена, с овъглени следи от дъното на пещта. Хляб, безвъзвратно преминал в небитието! Родените през 30-а година никога няма да знаят какво е истински хляб! Приятели, това е вече забранена тема! Разбрали сме се: за яденето нито дума!

Отново движение в коридора — разнасят чая. Нов здравеняк със сива престилка и кофи в ръце. Ние му подаваме нашия чайник в коридора и той налива от кофата без чучурка в чайника и покрай него, върху пода. А целият коридор е лъснат като в първокласен хотел.

Скоро ще доведат тук от Берлин биолога Тимофеев-Ресовски, вече стана дума за него. На Лубянка май нищо не ще го вбесява така, както изливането на чая върху пода. В това той ще види поразяващ признак на професионалната незаинтересованост на тъмничарите (както и на всички нас) от извършената работа. Той ще умножи 27 години престой на Лубянка по 730 пъти в годината и по 111 килии — и още дълго ще се горещи, че се е оказало по-лесно да разлееш два милиона сто осемдесет и осем хиляди пъти вряла вода върху пода и още толкова пъти да го сушиш с парцал, отколкото да се направят кофи с чучурки.

Та това е и цялото ни ядене. А онова, което се вари, ще следва едно подир друго: в един и в четири часа през деня, и след това двадесет и един часа живей със спомена за него. (Също не от зверство: кухнята бърза да свърши с готвенето и да приключва.)

Девет часът. Сутрешна проверка. Ключовете дълго гърмят в ключалките, особено силно отеква чукането по вратите — и един от дежурните етажни лейтенанти, който застъпва на смяна, стегнат, почти в стойка „мирно“, прави две крачки в килията и строго оглежда нас, останалите. (Дори не смеем да си спомним, че политическите затворници биха могли да не стават.) Не е трудно да ни преброи, един поглед му стига, но този миг е изпитание за нашите права — все някакви права имаме, но не ги знаем и той трябва да ги скрие от нас. Цялата сила на лубянската обиграност е в пълната механичност: никакъв израз върху лицето, никаква интонация, никаква излишна дума.

Правата, дето ги знаем, са: заявка за поправка на обувките; да идеш на лекар. Но извикат ли те при лекаря — няма да се зарадваш, там особено силно ще те порази тази лубянска механичност. В погледа на лекаря няма да прочетеш не само загриженост, но дори елементарно внимание. Той няма да те попита: „От какво се оплаквате?“, защото това иска твърде много думи, а и тази фраза не може да се произнесе без интонация, затова ще отсече: „Оплакване?“ Ако вземеш надълго и нашироко да разказваш какво ти е, ще те прекъснат. И така е ясно. Зъб? Ще го извадят. Може арсеник. Да го лекуват ли? Тук не лекуват. (Това би увеличило броя на визитите и би създало сякаш обстановка на човечност.)

Тъмничният лекар е най-добрият помощник на следователя и палача. Пребитият от бой идва в съзнание върху пода и чува гласа на лекаря: „Може да продължите, пулсът му е нормален.“ След пет денонощия студен карцер лекарят гледа вкочаненото голо тяло и казва: „Може още.“ Умира някой след побой — лекарят подписва протокол: смърт от цироза на черния дроб, от инфаркт. Или срочно го викат при умиращия в килията, а той не бърза да иде. А който се държи другояче — няма място в нашия затвор. Доктор Ф. П. Гааз не би се напечелил при нас.

Но нашето ухо е осведомено по-добре за правата (твърди, че бил под следствие вече единадесет месеца; на разпит го извеждат само денем). Ето че той моли да го запишат за среща с началника на затвора. Как, с началника на цялата Лубянка? Да. И го записват. (И вечерта след отбоя, когато следователите са вече на местата си, го извикват и той ще се върне с махорка. Нескопосно, естествено, но нищо по-добро не измислят. А да се мине изцяло на микрофони, също е неизгодно: не може по цели дни да се слушат и всичките сто и единадесет килии. Кой би се нагърбил с такова нещо? Доносниците са по-евтини и още дълго ще се прибягва до тях. Но на Крамаренко му е трудно с нас. Понякога той се вслушва напрегнато, до изпотяване в разговора, ала по лицето му се вижда, че не схваща.)

А ето още едно право — свободно подаване на заявления (в замяна на свободата на печата, събранията и гласуванията, които губим от момента, в който попадаме в затвора)! Два пъти в месеца сутрешният дежурен пита: „Кой ще пише заявление?“ И без възражения записва всички желаещи. По някое време през деня ще те извикат в отделен бокс и ще те затворят в него. Там можеш да пишеш до когото си искаш — до Бащата на народите, до ЦК, Върховния съвет, министър Берия, министър Абакумов, Генералната прокуратура, Главната военна, Управлението на затворите, Следствения отдел, можеш да се оплакваш от ареста си, от следователя, от началника на затвора! — във всички случаи твоето заявление няма да има никакъв успех, няма да бъде сложено в папка и най-много да го прочете твоят следовател, но не ще можеш да го докажеш. Ала и той едва ли ще го прочете, тъй като е невъзможно то да бъде прочетено от някого: на късчето хартия с размери 7x10 см, малко по-голямо от това, което ти връчват сутрин за клозета, ще съумееш да напишеш с разчекнатия или изкривен като кука писец, който топиш в мастилото с влакънца и разредено с вода, единствено „Заявл…“ — и буквите вече се стичат, стичат се по отвратителната хартия и „ление“ не се помества на реда, а от другата страна на листчето вече всичко е избило.

Възможно е да имате и други права, но дежурният мълчи. Ала едва ли ще загубите много, ако не узнаете за тях.

Проверката минава — започва денят. Някъде там вече пристигат следователите. Вертухаят ви повиква с голяма тайнственост: произнася само първата буква (и в такъв вид: „На кого името започва със Си?, на кого — с Фе?“, че дори „на кого с Ам?“), вие трябва да проявите съобразителност и да се предложите в жертва. Този ред е въведен, за да се избегнат надзирателските грешки: току-виж, повикали някого с пълното му фамилно име не в килията, в която той лежи, и по този начин разберем кой още е в затвора. Но и изолирани от целия затвор, все пак не сме лишени от новини между килиите: в старанието си да натикат повече арестанти на едно място се налага често да прехвърлят тоз-онзи, а всеки от тях внася в новата килия целия натрупан опит от старата. Така че, без да мръднем от четвъртия етаж, знаем и за избените килии, и за боксовете на първия етаж, и за тъмнината на втория, където са събрани жените, и за двуетажното устройство на петия, и за последната му килия — сто и единадесета. Преди мен в нашата килия бе лежал детският писател Бондарин, който още по-рано бил лежал на женския етаж с някакъв полски кореспондент, а полският кореспондент пък още по-преди лежал с фелдмаршал Паулус — и ето че ние също знаем всички подробности за Паулус.

Изтича времето за повикване на разпит — и за оставащите в килията се открива дълъг приятен ден, разнообразен с възможности и не твърде помрачен от задължения. От задълженията може да ни се случи два пъти в месеца да прогаряме креватите си с поялна лампа (кибритът на Лубянка е категорично забранен и за да запалим цигарата си, трябва търпеливо да „гласуваме“ с пръст при отваряне на шпионката и да измолим огънче от надзирателя, а поялните лампи ни ги предоставят спокойно). Може още да получим правото, макар че то е по-скоро задължение: веднъж в седмицата един по един ни викат в коридора и там с тъпа машинка ни стрижат лицето. Или пък може да ни се падне задължението да търкаме паркета в килията (З-в винаги избягва тази работа, тя го унижава както всяка друга). Ние се уморяваме бързо, защото сме гладни, а иначе бихме могли да отнесем това задължение и към правата — работата е толкова весела и здравословна: с бос крак тикаш четката напред — а тялото е отметнато назад, и обратно, напред-назад, напред-назад, и не му мислиш за нищо! Паркетът е като огледало! Потьомкинска тъмница!

Че отгоре на всичко не сме вече натъпкани в нашата предишна 67-а. В средата на март вкараха при нас шести човек, а тъй като тук още ги няма наровете от единия до другия край, нито пък е в сила обичаят хората да спят направо върху пода, ето че ни прехвърлят в пълен състав в красавицата килия 53. (Горещо ви съветвам: който не е бил в нея — да опита.) Каква ти килия! Направо дворцов покой, предоставен за спалня на знатни пътешественици! Без да държи сметка за стойността на строежа, застрахователното дружество „Русия“^[92] издига в това крило етаж с височина пет метра. (Ех, какви четириетажни нарове би вдигнал тук началникът на фронтовото контраразузнаване и би настанил като нищо стотина души!) Ами прозорецът? — толкова голям, че стъпил на перваза му, надзирателят едва достига вентилационното прозорче, за да го отвори. Дори горният край на такъв прозорец може да служи за цял прозорец в някой апартамент. И единствено занитените стоманени листове на намордника, закриващи четири пети от този прозорец, ни напомнят, че не сме в дворец.

Все пак при ясно време и над този намордник от напомнящия кладенец лубянски двор, от някое стъкло на шестия или седмия етаж, до нас прониква отразено вторично бледо слънчево петно. Възприемаме го като някакво живо скъпо същество! Нежно следим как пълзи по стената, всяка негова крачка е изпълнена със смисъл, предвещава времето за разходка, отброява няколко половинчасови отрязъци до обяда, а преди самия обяд изчезва от погледа ни.

Та това са нашите възможности: да ходим на разходка! да четем книги! да си разказваме за миналото! да слушаме и да се учим! да спорим и да се възпитаваме! И за награда ще имаме още обяд с първо и второ! Невероятно!

Разходката за първите три етажа на Лубянка не е приятна: тя е на долното усойно дворче — дъното на тясната дупка между тъмничните здания. Затова пък арестантите от четвъртия и петия етаж ги извеждат на орловата площадка — върху покрива на петия. Бетонна настилка, бетонни триметрови стени, край нас невъоръжен надзирател, а на кулата часовой с автомат — но въздухът е истински и небето е истинско! „Ръцете отзад, движи се по двама! Не разговаряй! Не спирай!“ — но забравят да ни забранят да вдигаме главите си нагоре! И ти, разбира се, я вдигаш. Тук виждаш не отразеното, не вторичното, а същинското Слънце! или златистите му лъчи, пробили пролетните облаци.

Пролетта изобщо обещава щастие на всички, а на арестанта — десетократно повече. О, априлско небе! Нищо, че съм в затвора. Мен, както изглежда, няма да ме разстрелят. Затова пък тук ще стана по-умен. За много неща ще прогледна тук, небе! Ще поправя грешките си — не пред тях — пред теб, Небе! Тук можах да ги проумея — и ще ги поправя!

До нас като от яма, от дълбоко дъно, от площад Дзержински достига хрипкавото непрекъснато земно пеене на автомобилните клаксони. На ония, които се носят с тези клаксони, те им се струват тържествуващи рогове — а оттук е така ясно тяхното нищожество.

Разходката трае всичко на всичко двадесет минути, но колко грижи около нея, колко неща трябва да свършиш!

Първо, много е интересно, докато те водят напред и назад, да разбереш разположението на целия затвор и къде са тези висящи дворчета, та един ден на свобода, когато вървиш по площада, да знаеш. По пътя си много пъти завиваме и аз изобретявам следната система: от самата килия всеки завой надясно да се смята за плюс един и всеки наляво — за минус един. Колкото и бързо да ни въртят, да не бързам да го изчислявам, само да смогвам да броя. А ако освен това видиш по пътя през някой прозорец на стълбището гърбовете на лубянските нимфи, прилегнали до куличката с колоните над самия площад, че и запомниш броя им, в килията след това ще можеш да се ориентираш и да разбереш накъде гледа вашият прозорец.

След това на разходката трябва просто да дишаш колкото се може по-съсредоточено.

Но и там пак, в уединението си, под светлото небе, трябва да си представиш бъдещия си светъл безгрешен и безупречен живот.

Но и там е най-удобно да говориш на най-острите теми. Макар че разговорите по време на разходка са забранени, това не е толкова важно, стига да умееш — затова пък тъкмо тук няма да ви чуе нито някое ухо, нито микрофон.

На разходката ние със Сузи гледаме да попаднем в една двойка — разговаряме и в килията, но обичаме да си доизясняваме главното тук. Не стигаме лесно до взаимно съгласие, това става бавно, но той вече е успял да ми разкаже много неща. С него усвоявам едно ново за мен качество: търпеливо и последователно да възприемем онова, което никога не съм имал предвид и сякаш няма никакво отношение към ясно набелязаната линия на живота ми. Още от най-ранна възраст, кой знае защо, съм си въобразил, че моята цел е историята на руската революция, а останалото изобщо не ме засяга. За разбирането на революцията пък отдавна не ми е нужно нищо друго освен марксизма; всичко останало, което се е наслагвало, премахвах и пренебрегвах. Но ето че съдбата ме срещна със Сузи, който беше пристрастен към съвсем друга област. Запалено ми разказваше все за своето, а то беше Естония и демокрацията. И макар че никога преди не съм проявявал интерес към Естония, още по-малко — към буржоазната демокрация, аз слушам ли, слушам влюбените му разкази за свободния живот през двадесетте години на този сдържан трудолюбив малък народ от едри мъже с техния бавен солиден обичай; изслушвам принципите на естонската конституция, извлечени от най-добрия европейски опит, и как парламентът с една камара от сто души работи въз основа на тях; не е известно за какво ми е, но всичко това започва да ми харесва, започва да се натрупва в личния ми опит. (По-късно Сузи ще си спомня за мен така: странна смесица от марксист и демократ. Да, учудваща комбинация.) Отзивчиво вниквам в тяхната съдбоносна история: малка естонска наковалня, захвърлена от памтивека между двата чука — тевтонския и славянския. Редували са се върху нея удари от изток и от запад — и краят на това не се е виждал, а и досега не се вижда. Ето ви известната (съвсем неизвестната…) история как през 1918 г. сме искали да ги завладеем с внезапно нападение, но те се възпротивяват. Как по-късно Юденич ги презира като чухонци, ние ги хулим като белобандити, а естонските гимназисти се записват доброволци. Пак удряме по Естония и през четиридесета година, и през четиридесет и първа, и едни от синовете й ги лови съветската армия, други немската, а трети хващат гората. Възрастните талински интелигенти хранят надежди да се измъкнат от проклетото колело на фортуната, да се отделят някак и да живеят самостоятелно (е, и хипотетично министър-председател да е например Тииф, а министър на народната просвета — Сузи). Но нито на Чърчил, нито на Рузвелт им е до тях, затова пък до тях им е на „чичо Джо“ (Йосиф). И още с влизането на нашите войски през първите нощи всички тези мечтатели са измъкнати от талинските си жилища. Петнадесетина души от тях лежаха сега на московската Лубянка в различни килии, всеки с обвинение по член 58–2 в престъпното желание за самоопределение.

Всеки път завръщането ни в килията от разходка е малък арест. Дори в нашата тържествена килия въздухът след разходката ни се струва спарен. Хубаво би било след разходката да закусиш, но не бива, не бива да мислиш за това! Лошо е, ако някой извади нетактично получената отвън храна и вземе да яде по никое време. Нищо, тренираме самообладанието си! Лошо е, ако те подведе авторът на книгата, която четеш, и вземе подробно да описва храната — по-надалеч такава книга! И Гогол — по-надалеч! И Чехов също! Твърде много говорят за ядене! „Не му се ядеше, но все пак изяде (кучият ми син!) порция телешко с халба бира.“ Чети духовни неща! Достоевски — ето кого трябва да четат арестантите. Но забележете, писал го е пак той: „Децата гладуваха, вече няколко дни не бяха виждали нищо друго освен хляб и салам.“

А библиотеката на Лубянка е нейното украшение. Наистина, библиотекарката е отвратителна — русолява мома с малко конска конструкция, постарала се да изглежда колкото се може по-непривлекателно: лицето й е така напудрено, че прилича на неподвижна кукленска маска, устните й са виолетови, а изскубаните вежди — черни. (Изобщо нейна си работа, но би ни било по-приятно да имаме насреща си някоя хубавелка — може пък началникът на Лубянка да е изхождал тъкмо от тези съображения?) И най-странното: веднъж на десет дни, когато идва да прибере книгите, тя изслушва нашите поръчки! Изслушва ги с характерната за Лубянка механичност, от което не може да се разбере — чувала ли е тези имена? Тези заглавия? Изобщо дали чува думите ни? Тръгва си. Преживяваме няколко тревожно-радостни часове, през които прелистват и проверяват всички върнати от нас книги: търсят не сме ли оставили дупчици или точки под буквите (съществува такъв начин за тъмнична кореспонденция) или подчертани с нокът харесали ни места. Вълнуваме се, макар да нямаме такива вини — ще дойдат и ще кажат: открили са точки, и както винаги те са правите, и както винаги не са нужни доказателства и най-малкото ни лишават три месеца от книги, ако не поставят дори цялата килия на карцерен режим. През тези най-добри, светли затворнически месеци, докато не сме се потопили в лагерната яма, е много досадно да стоиш без книга! Не само треперим от страх, докато си даваме поръчките за книги, но се вълнуваме като младежи, които очакват отговора на любовна бележка: ще дойде или няма да дойде? И какъв ли ще е?

Най-сетне книгите пристигат и определят следващите десет дни: дали ще гледаме повече да четем, или са ни донесли боклук и ще предпочетем повече разговорите? Носят книги, колкото са хората в килията — съображение като при раздаване на хляб, а не на книги: на един — една, на шестима — шест. Многолюдните килии печелят.

Понякога по чудо момата изпълнява нашите поръчки! Но и да ги пренебрегне, пак е интересно. Защото самата библиотека на Болшая Лубянка е единствена по рода си. Вероятно са я попълвали от конфискувани частни библиотеки; библиофилите, които са събирали книгите, вече са предали Богу дух. Но главното е, че след като цензурират и кастрират поголовно десетилетия наред всички библиотеки в страната, органите не се досещат да се поровят в собственото си леговище — тук човек можеше да прочете Замятин, Пилняк, Панталеймон Романов и който и да е том от пълните съчинения на Мережковски. (Някои се шегуват: смятат ни за загинали, затова не ни спират да четем забранените книги. А аз си мисля, че лубянските библиотекари от мързел и невежество нямат понятие какво ни дават.)

През тези предобедни часове четеш до премала. Но някоя фраза може да те накара да скочиш и да търчиш от прозореца до вратата и от вратата до прозореца. И ти се иска да покажеш на някого какво си прочел и какво следва от това, и ето че вече възниква спор. По това време и споровете са по-остри от обичайното!

Често кръстосваме шпаги с Юрий Евтухович.

* * *

През мартенската сутрин, когато нас петимата ни прехвърлиха в 53-та килия, ни вкараха шести човек.

Той влезе като сянка — без да тропа с обувките по пода. Влезе и неуверен, че ще се задържи на краката си, се облегна на касата на вратата. Крушката в килията вече бе угасена и сутрешната светлина бе мътна, новодошлият обаче не напрягаше зрението си, а присвиваше очи. И мълчеше.

Сукното на военната му куртка и панталона отхвърляше вероятността да бъде причислен към съветската, немската, полската или английската армия. Лицето му бе удължено, не руско. А и бе ужасно слаб. И много висок за тази си слаботелесност.

Заговорихме го на руски — мълчеше. Сузи го попита на немски — мълчание. Фастенко опита на френски, на английски — никакъв отзвук. И постепенно върху изтощеното му жълто полумъртво лице се появи усмивка — една-единствена такава усмивка съм виждал през живота си!

— Хоора… — слабо се изтръгна от гърдите му, сякаш идваше на себе си след припадък или бе прекарал нощта в очакване на разстрела си. И протегна слабата си изтъняла ръка. Тя държеше дрипаво вързопче. Нашият доносник веднага се досети какво ще е това, спусна се да вземе вързопчето, развърза го на масата — там имаше около двеста грама слаб тютюн, и се зае да си свива четворно по-дебела от обикновеното цигара.

Така след триседмичен престой в подземния бокс при нас се появи Юрий Николаевич Евтухович.

По време на сблъсъка по Китайско-източната железопътна линия през 1929 г. в страната се ползува с популярност песничката:

Двайсет и седма стои на стража

и с гръд отблъсва силата вража!

Началник на артилерията на тази 27-а стрелкова дивизия, формирана още през Гражданската война, е царският офицер Николай Евтухович (спомних си тази фамилия, бях я срещал сред авторите на нашия артилерийски учебник). В товарен вагон с печка пътува, винаги придружаван от жена си, от Волга и Урал ту на изток, ту на запад. В този товарен вагон прекарва първите години от живота си и синът му Юрий, роден през 1917 г., връстник на революцията.

В онова далечно време баща му се установява в Ленинград, в Академията, живее заможно и знатно и синът завършва командирската школа. През Финландската война, когато Юрий гори от желание да воюва за родината, приятелите на бащата уреждат сина адютант в щаба на армията. На Юрий не се налага да пълзи срещу финландските дотове, нито да попада при разузнавателни акции в обкръжение или да замръзва в снега под куршумите на снайперистите, но орденът — „Червено знаме“, не какъв да е! — прилежно обкичва рубашката му. Така той завършва войната с Финландия с мисълта за нейната справедливост и за своята полза в нея.

Но през следващата война не му върви толкова гладко. Юрий знае отлично разговорен немски, преобличат го с униформата на един от пленените немски офицери, с чиито документи го изпращат на разузнаване. Той се справя със задачата, преоблича се за връщането със съветска униформа (на един убит), но също е пленен от немците. И е изпратен в концентрационен лагер край Вилнюс.

Във всеки живот има някакво събитие, решаващо целия човек — и съдбата, и убежденията, и страстите му. Двете години, прекарани в този лагер, преобразяват Юрий. Лагерът, в който се озовава, е нещо, което не се поддава на думи и не може да бъде заобиколено със силогизми — в този лагер трябва да умреш, а който не е умрял — да си направи извода.

Да оцелеят, могли „орднерите“ — вътрешните лагерни полицаи, от своите. Естествено, Юрий не става орднер. Оцеляват още готвачите. Както и преводачите — има нужда от такива. Но Юрий скрива, че знае немски: разбира, че преводачът е принуден да предава своите. Друга възможност да отдалечиш смъртта, е да копаеш гробове, но за тази работа се хващат много по-яки и чевръсти от него. Юрий се обявява за художник. Наистина, разнообразното му домашно възпитание е включвало и уроци по живопис. Юрий рисува доста прилично с масло и само желанието да следва пътя на баща си, с когото се гордее, го възпира да постъпи в художественото училище.

На него и на още един възрастен художник (съжалявам, че не помня името му) предоставят отделна кабина в бараката и там Юрий рисува на немските коменданти безплатни картини — пир при Нерон, танцуващи елфи, за което му носят нещо за хапване. Буламачът, за който пленените офицери се редят с канчетата си на опашка от шест часа сутринта под ударите на палките или черпаците на орднерите и готвачите — този буламач не може да поддържа човешкия живот. Вечер Юрий вижда през прозореца на кабината една и съща картина, за която може да използува умението си да рисува: вечерна мъглица над крайблатната ливада. Ливадата е обградена с бодлива тел и горят множество запалени огньове, около тях — някога съветски офицери, а сега звероподобни същества, които гризат костите на издъхнали коне, пекат питки от картофени обелки, пушат конски тор и всички гъмжат от въшки. Още не всички от тези двуноги ще издъхнат. Още не всички са загубили членоразделната си реч и в пурпурните отблясъци на огньовете се вижда как забавеното осъзнаване прорязва лицата им, заприличващи все повече на неандерталски.

Горчилка в устата! Животът, който Юрий поддържа в себе си, вече не му е мил. Той не е от тези, които леко приемат да забравят. Не, писано му е да оцелее — и той трябва да си направи изводите.

Те вече са убедени, че работата не е в немците или не само в тях, че сред пленниците от най-различни националности единствено съветските живеят и умират така — никой по-зле от тях. Дори поляците, дори югославяните са държани значително по-сносно, да не говорим за англичаните или норвежците — те са отрупвани с колети от Червения кръст, от къщи и просто не ходят да си получават немската дажба. Там, където лагерите са в съседство, съюзниците от добри чувства подхвърлят по нещо на нашите през бодливата тел и те се спускат като сюрия кучета върху кокал.

Руснаците са поели кръста на цялата война — и точно на тях такъв жребий! Защо е така?

Оттам, оттук постепенно идват обясненията: СССР не признава подписа на Русия под Хагската конвенция за пленниците, следователно не поема никакви задължения по третирането на пленниците и не претендира за защитата на своите поданици, попаднали в плен.^[93] СССР не признава международния Червен кръст. СССР не признава своите вчерашни войници: няма сметка да ги поддържа в чуждия плен.

И сърцето на възторжения връстник на Октомври се сковава. Там, в кабината на бараката, той се кара и спори със стария художник (до съзнанието на Юрий трудно прониква, Юрий се съпротивлява, а старият човек му открива всичко малко по малко). Как така? Нима Сталин? Но не се ли приписва прекалено много на Сталин, на неговите къси ръце? Който прави извод до половината, не го прави изобщо. А — останалите? Там, около Сталин и по-надолу и навсякъде в родината — изобщо онези, на които родината е разрешила да говорят от нейно име?

И какъв трябва да е изводът, ако майката ни е продала на циганите, не, по-лошо — захвърлила ни е на кучетата? Нима тя си остава наша майка? Ако жена ви тръгне по вертепите — нима сте свързан с нейната вярност? Нима родината, изменила на своите войници, остава родина?

Как всичко се обръща за Юрий! Възхищавал се е от баща си — и ето че го проклина! За пръв път си дава сметка, че всъщност баща му е изменил на клетвата, дадена на армията, в която е израснал — изменил е, за да налага именно този ред, предал сега своите войници. И защо Юрий трябва да е свързан чрез клетвата си с този предателски ред?

Когато през пролетта на 1943 г. в лагера пристигат вербувачи от първите руски „легиони“, повечето от склонилите отиват, за да се спасят от глада, но Евтухович тръгва с твърдо, ясно съзнание. В легиона обаче не се задържа: смъкнат ли ти кожата, вече не ти е до козината й. Юрий престава вече да крие, че знае добре немски, и скоро някакъв шеф, немец от Касел, получил задача да създаде шпионска школа с ускорено военно обучение, го взема при себе си и го прави своя дясна ръка. Така започва спускането надолу, което Юрий не е предвиждал, започва подмяната му. Горял е от желанието да освобождава родината, а ето че го пращат да подготвя шпиони — немците си имат свои планове. А къде е разграничителната черта?… От кой момент не е бивало да я престъпва? Юрий става лейтенант от немската армия. С немска униформа пътува сега по Германия, бива често в Берлин, посещава руски емигранти, чете недостъпните му преди Бунин, Набоков, Алданов… Юрий очаква, че у всички тях, че у Бунин — всяка страница ще кърви с живите рани на Русия. А те? За какво са изразходвали неоценимата си свобода? Все за женското тяло, за разгаряне на страстта, за залезите, за красотата на дворянските главици, за анекдотите от време оно. Пишат така, сякаш не е имало никаква революция в Русия или пък им е твърде недостъпно да я обяснят. Те оставят руската младеж сама да търси азимута на живота. И Юрий се мята, бърза да види, бърза да научи, а между другото по отдавнашен руски обичай все по-често и все по-сериозно започва да прибягва до алкохола в своето объркване.

Какво представлява шпионската им школа? Съвсем не истинска, то се знае. За шест месеца се научават да боравят само с парашута, взривните вещества и радиостанцията. Много-много не им се доверяват. Хвърлят ги, за да създадат инфлация на доверието. А за умиращите, безнадеждно изоставените руски военнопленници тези школички според Юрий са добър изход: момчетата тук ги охраняват, носят нови топли дрехи, че и джобовете им са натъпкани със съветски пари. Учениците (както и учителите) си дават вид, че всичко ще бъде именно така: ще шпионират в съветския тил, ще вдигат във въздуха набелязаните обекти, ще се свързват чрез радиокод и ще се връщат. А чрез тази школа всъщност се отдалечават от смъртта и плена, искат да останат живи, но не с цената на това да стрелят на фронта по своите.

Нашето следствие, то се знае, не приема такива доводи. На какво основание искат да живеят, след като семействата на осъдените по буквените членове и без това си живеят добре в съветския тил? Не, то не признава на тези момчета никакви смекчаващи вината обстоятелства за взетата немска карабина. За тяхната шпионска игра им тръсват най-тежкия 58–6 член плюс умишлена диверсия. Това ще рече: да се държат затворени, докато пукнат.

Прехвърлят ги през фронтовата линия и по-нататък свободният им избор зависи от нрава и съзнанието им. Те захвърлят незабавно тринитротолуола на властите (както моят чипонос „шпийон“ в армейското контраразузнаване) или отначало ще го ударят на живот с падналите им от небето пари. И няма нито един случай някой от тях да се е върнал зад фронтовата линия отново при немците.

Но ето че веднъж в навечерието на новата 1945 г. един оперен момък се завръща и долага, че е изпълнил задачата си (върви го проверявай!). Необичаен случай. Шефът не се съмнява, че е изпратен от СМЕРШ, и решава да го разстреля (съдбата на добросъвестния шпионин!). Но Юрий настоява, че, напротив, трябва да го наградят и да го представят на курсистите. А върналият се шпионин кани Юрий да изпият литър шнапс и с пламнало лице, приведен над масата, му открива: „Юрий Николаевич! Съветското командуване обещава да ви прости, ако преминете веднага при нас.“

Юрий трепва. Сърцето му, успяло да се ожесточи, да се отрече от всичко, се залива от топлина. Родината?… Враждебната, несправедливата и все пак толкова скъпата? Ще му прости?… И ще може да се завърне при семейството си? И да се поразходи по Каменноостровска? Какво пък, нали в края на краищата сме руснаци! Простете ни, ще се върнем и ще видите колко добри ще бъдем!… Тази година и половина, откакто е излязъл от лагера, не донасят щастие на Юрий. Не че се разкайва, но и не вижда бъдещето си. Когато други такива злополучни руснаци се срещат около бутилката, всички ясно чувствуват: нямат опора, животът им не е истински. Немците ги въртят според своите виждания. Сега, когато те губят войната, пред Юрий се открива изход: шефът го обича и му разкрива, че има в Испания резервно имение, където след краха на империята биха могли да се измъкнат двамата. Но ето че седи пиян съотечественик отсреща на масата и с риск на живота си го примамва: „Юрий Николаевич! Съветското командуване цени опита и знанията ви, иска да научи от вас организацията на немското разузнаване…“

Две седмици Евтухович е измъчван от колебания. Но по време на съветското настъпление оттатък Висла, докато изтегля школата си в дълбочина, той заповядва да свърнат към уединен полски чифлик, там строява школата и обявява: „Аз преминавам на съветска страна! Всеки има право на свободен избор!“ И тези пишман шпиони с мляко на устата, само час преди това даващи си вид, че са предани на германския райх, този път възторжено закрещяват: „Ураа! И ние!“ (Викали са „ура“ за своя бъдещ каторжен труд…)

Тогава цялата шпионска школа се скрива в пълен състав до идването на съветските танкове, а сетне и на СМЕРШ. Юрий не вижда повече своите момчета. Отделят го, десет дни той описва цялата история с школата, програмата й, диверсионните задачи и наистина мисли, че „неговият опит и знания…“. Дори вече се обсъжда въпросът за завръщането му вкъщи, при близките.

И едва на Лубянка разбира, че дори в Саламанка се е намирал по-наблизо до своята Нева… Остава му да чака разстрел или най-малко двадесет години.

Така безвъзвратно се поддава човек на пелената, обгърнала родния бряг… Както зъбът не престава да боли, докато не му извадят нерва, така навярно и нас ни боли по родината, докато не глътнем арсеник. Лотофагите от „Одисеята“ са знаели срещу това някакъв лотос…

Юрий бе сред нас само три седмици. През цялото това време ние с него спорехме. Аз разправях, че нашата революция е била великолепна и справедлива, изопачена ужасно едва през 1929 г. Той ме гледаше със съжаление и свиваше нервно устни: преди да се захванем за революцията, трябваше да отървем страната от дървениците! (Тук някъде те с Фастенко кой знае как стигаха до един извод, макар и от диаметрални позиции.) Аз твърдях, че дълго време съветската страна е била ръководена от самоотвержени хора с възвишени намерения. Той твърдеше — всички са един дол дренки със Сталин, от самото начало. (В това, че Сталин е бандит, бяхме на едно мнение с него.) Аз превъзнасях Горки: колко е умен! Каква вярна гледна точка! Какъв голям творец! Той ме парираше: нищожна прескучна личност! Съчинил и самия себе си, и героите си, а и всичките му книги са изцяло измислени. Лев Толстой — това е царят на нашата литература!

Заради тези всекидневни спорове, такива разпалени, защото бяхме млади, не успяхме да се сближим и да открием един у друг повече общи неща, отколкото различия.

Изведоха го от килията и оттогава, колкото и да разпитвах, никой не е лежал с него в Бутирки, никой не го е виждал на етапните пунктове. Дори редовите власовци изчезнаха до един някъде безследно, най-вероятно — в земята, а някои от тях и сега нямат документи, за да напуснат затънтения север. Дори и сред тях съдбата на Юрий Евтухович не бе обикновена.^[94]

Употребявам тук и по-нататък думата „власовец“ в неясния й, но траен смисъл, както с възникнала и се е утвърдила в съветския език и никога не се е поддавала на точно определение, каквото неофициалните лица е опасно да търсят, а официалните — нежелателно: „власовец“ с изобщо всеки съветски човек, преминал през тази война с оръжието си на страната на противника. Ще трябват още години и книги, докато това понятие бъде анализирано, докато се очертаят няколко категории и чак тогава като остатък се получат „власовците“ в истинския им смисъл — тоест преки привърженици или подчинени на генерал Власов от момента, в който той дава в немски плен името си на антиболшевишкото движение. През някои месеци на войната такива привърженици наброяват едва неколкостотин и всъщност власовска армия с централно подчинение изобщо не успява да се създаде. Но през декември 1942 г. немците прибягват до пропаганден трик: съобщават за състояло се (никога несъстояло се) „учредително заседание“ на „Руския комитет“ в Смоленск, който уж претендирал да бъде някакво подобие на руско правителство. Съобщението запазва тази неувереност — и при това в него са споменати имена: генерал-лейтенант Власов и генерал-майор Малишкин. Немците са могли да си позволят такава измислица: да я обявят, после да я опровергаят, накрая да действуват и срещу нея — но листовките хвърчат от самолетите, падат на нашите фронтови полета и остават в нашата памет — с „власовския“ комитет, естествено, се свързва представата за движение, за въоръжени сили и когато в немската армия срещу нас започват да се появяват наши въоръжени съотечественици — руски или национални части, към тях прилепва единствено известната дума „власовци“ и нашите политически командири не препятствуват за това. Така условно, но трайно цялото това движение се свързва с името на Власов.

И колко ли са такива въоръжени наши съотечественици, вдигнали оръжие срещу своята родина? „Не по-малко от 800 хиляди съветски граждани влизат в бойни организации с цел да се борят срещу съветската държава“ — свидетелствува един изследовател (Thorwald — „Wen sie verderben wollen…“ Stuttgart, 1952). Близки до тази оценка са и други (например Sven Steenberg — „Wlasow — Verräter oder Patriot?“ — Köln, 1968). Трудността да се посочат точни цифри се дължи отчасти и на обстоятелството, че се води борба между различни течения в германската администрация и военното командуване и за подчинените инстанции, реалистично настроени по време на войната, е изгодно тази цифра да се намалява, за да не плаши върховете с нарастването на антиболшевишката, ала не прогерманска сила. Всичко това значително предхожда създаването на отделната Руска освободителна армия в края на 1944 г.

* * *

Накрая настъпваше моментът и за лубянския обяд. Дълго преди това до слуха ни достигаше радостното дрънчене в коридора, после внасяха на поднос като в ресторант по две алуминиеви чинии за всеки (именно чинии, а не паници): с черпак за супа и черпак за воднистата постна кашица.

По време на първите вълнения на подследствения всичко му засяда на гърлото, някой денонощия наред не се докосва и до хляба, не знае къде да го дене. Но постепенно апетитът се възвръща, заменен с непрекъснато гладното състояние, разгарящо се до ненаситност. По-късно, ако успееш да си наложиш мярка, стомахът ти се свива, приспособява се към оскъдицата и тукашната жалка храна става дори достатъчна. Това предполага да се самовъзпиташ, да отвикнеш да поглеждаш какво яде съседът ти, да се прекратят чревоопасните затворнически разговори за ядене и колкото се може по-често да витаеш във високите сфери. На Лубянка това се облекчава от двата часа разрешено следобедно лежане — също учудващ курортен лукс. Лягаме с гръб към шпионката, слагаме за камуфлаж разтворени книги пред себе си и дремем. Спането всъщност е забранено и надзирателите виждат дълго непрелистваната книга, но през тези часове обикновено не чукат. (Обяснението на тази хуманност е в това, че на когото не се полага да спи, той през това време е на дневен разпит. За упорствуващите, които не подписват протоколите, контрастът е дори по-силен: връщат ги точно в края на часовете, отредени за почивка.)

А сънят е най-доброто средство срещу глада и душевните терзания: и организмът не изгаря толкова енергия, и мозъкът не прехвърля отново и отново допуснатите от теб грешки.

Идва и вечерта — още по черпак кашица. Животът бърза да ти поднесе всичките си дарове. Сега вече пет-шест часа до отбоя не ще сложиш нищо повече в уста, но това не е страшно, вечер лесно свикваш да не ти се яде — това е известно отдавна и на военната медицина, в запасните полкове вечер също не дават храна.

Накрая идва времето да те изведат до нужника, което си чакал целия ден с огромно напрежение. Колко облекчено възприемаш изведнъж целия свят! Как изведнъж се опростяват в него всички велики въпроси — чувствуваш ли?

Безтегловни лубянски вечери! (Впрочем безтегловни само когато не очакваш нощен разпит.) Безтегловно тяло, задоволено с кашица, точно колкото душата да не чувствува неговия гнет. Колко леко те спохождат свободните мисли! Сякаш сме се възнесли на Синайските върхове и истината ни се явява от пламъците. Не мечтае ли за това и самият Пушкин:

Да бъда жив за мисъл и за скръб!

Ето че и скърбим, и мислим, и няма нищо друго в нашия живот. И колко лесно се оказва постигането на този идеал…

Спорим, разбира се, и вечер, като се отказваме със Сузи от партията шах и от книгите. Най-горещо се впускаме в спор отново с Евтухович, защото всички въпроси са експлозивни, например — за изхода на войната. Ето, надзирателят влиза в килията, без дума да обели и без всякакъв израз на лицето и спуска синята маскировъчна щора на прозореца. Сега там, зад щората, вечерна Москва започва да изстрелва салюти. Както не виждаме салютното небе, така не виждаме и картата на Европа, но се мъчим да си я представим в подробности и да отгатнем кои градове са взети. Юрий особено се вбесява от тези салюти. Той призовава съдбата да поправи сторените от него грешки и ни убеждава, че войната ни най-малко не е свършена, че сега Червената армия и англо-американците ще се врежат едни в други и едва тогава ще започне истинската война. Килията проявява към подобно предсказание жаден интерес. И как ще завърши? Юрий уверява, че с бърз разгром на Червената армия. (И, ще рече, с нашето освобождаване? Или с разстрел?) Тук аз му възразявам и започваме особено яростно да спорим. Неговите доводи са, че нашата армия е изтощена, обезкръвена, лошо снабдена и, главно, не ще воюва вече с такава твърдост срещу съюзниците. С пример от частите, които познавам, аз настоявам, че армията не е толкова изтощена, колкото придобила опит, че сега тя е силна и зла и в този случай ще громи съюзниците още по-яростно от немците. — Никога! — крещи (но с полушепот) Юрий. — А Ардените? — крещя (с полушепот) аз. Намесва се Фастенко и ни се надсмива, че не познаваме Запада, че сега никой не е в състояние да застави съюзническите войски да воюват срещу нас.

Но все пак вечер не си склонен толкова към спор, повече ти се иска да чуеш нещо интересно и дори примиряващо и всички да говорим дружелюбно.

Един от любимите затворнически разговори е за затворническите традиции, за това как са лежали преди^[95]. Ние си имаме Фастенко и затова слушаме тези разкази от първа ръка. Най-вече ни умилява, че преди е било висока чест да си политзатворник, че не само истинските им роднини не са се отричали от тях, но са ходели непознати момичета и уж като годеници са се домогвали до свиждания с тях. Ами някогашната всеобща традиция да се изпращат по празниците колети на арестантите? Никой в Русия не е отговявал, преди да занесе нещо за безименните арести, за общия затворнически казан. Носели са коледни свински бутове, баници, месни млинове, козунаци. Някаква бедна бабичка — и тя мъкне десетина вапцани яйца и на сърцето й олеква. Къде се дяна тази руска доброта? Замениха я със съзнателността! Само как сурово и безвъзвратно наплашиха нашия народ и го отучиха да се грижи за страдащите. Сега това изглежда вече нелепо. Опитайте се в някое учреждение да откриете предпразнично събиране на вещи или храна за затворниците от местния затвор — това ще бъде възприето от блюстителите на реда почти като антисъветско въстание! Ето колко сме озверели.

А какво са означавали тези празнични подаръци за арестуваните? Нима само вкусна храна? Те внасят топлото чувство, че навън мислят и се грижат за тях.

Фастенко ни разказва, че и в съветско време е съществувал политически Червен кръст, но тук вече, не че не му вярваме, а просто не можем да си го представим. Той разправя, че Е. П. Петкова, благодарение на личната си неприкосновеност, е ходела в чужбина, за да събира пари (у нас няма да я оставят много да събере) — а сетне тук са купували продукти за политзатворниците без близки. За всички ли политически затворници? И тук се изяснява: не, не за каерите, тоест не за контрареволюционерите (тоест не за Петдесет и осми член), а само за членовете на бившите социалистически партии. Аааа, така кажете!… А впрочем по-късно и самият Червен кръст, заобикаляйки Пешкова, също е натикан предимно по затворите…

Приятно е още да поговорим вечер, ако не чакаш разпит — за освобождаването. Да, разправят — имало такива удивителни случаи, когато освобождават някого. Ето, изведоха от килията ни 3-в „с вещите“ — ами ако е пуснат на свобода? Следствието не би могло да приключи толкова бързо. (След десет дена той се връща: мъкнали го до Лефортово. Там той е започнал, изглежда, бързо да подписва и го връщат при нас.) В случай че те освободят — слушай, сам казваш, че лежиш за дребна работа — обещай тогава: обади се на жена ми и в потвърждение нека в колета ми има, да речем, две ябълки… — По това време никъде няма ябълки. — Тогава три гевречета. — Може да се случи в Москва да няма и гевреци. — Е, добре, тогава четири картофа. (Така се договарят, а после действително Н го извеждат с вещите, а М получава в колет четири картофа. Поразително, изумително! освободили го, а делото му беше къде по-сериозно от моето така че може би и мене ще ме пуснат скоро?… А всъщност у жената на М петият картоф се е развалил в чантата, а Н е вече в трюма на парахода на път за Колима.)

Така се разбъбряме за какво ли не, припомняме си и нещо смешно — и се чувствуваш весело и отлично сред интересни хора, които съвсем не са от твоя живот, от твоя кръг на опит — но ето че безмълвната вечерна проверка минава и очилата са прибрани — и лампата премигва три пъти. Това значи — след пет минути отбой!

По-скоро, по-скоро, грабваме одеялата! Както на фронта, където не знаеш няма ли снарядният вихър да те връхлети ей сегинка, след минута, на педя от теб — така и тук не знаем своята съдбоносна нощ за разпит. Лягаме, поставяме едната ръка над одеялото и се мъчим да издухаме вятъра на мислите от главите си. Трябва да спим!

В подобен момент през една априлска вечер, скоро след като се разделихме с Евтухович, катинарът на килията ни загърмя. Сърцата ни се свиха: кого ли ще изведат? Сега надзирателят ще изсъска: „Който започва на Се!“, „Който започва на Зе!“ Но надзирателят не съска. Вратата се затваря. Надигаме глави. До вратата стои новак: мършав, млад, със семпъл син костюм и син каскет. Не носи никакви вещи. Разсеяно се озърта.

— Коя килия е тази? — пита тревожно той.

— Петдесет и трета.

Той трепва.

— Сега ли ви вкарват? — питаме го.

— Нее… — измъчено поклаща глава.

— Кога са ви арестували?

— Вчера сутринта.

Това ни разсмя. Имаше простовато, много добродушно лице, веждите му бяха почти бели.

— За какво?

(Това е нечестен въпрос, на него не може да се чака отговор.)

— Не знам… Така, за нищо…

Всички отговарят така, всички лежат за нищо. И че е така за нищо, се струва най-вече на самия подследствен.

— Е, все пак?

— Аз… написах възвание. Към руския народ.

— Каквоо??? (Такива „за нищо“ още не бяхме срещали!)

— Ще ме разстрелят ли? — източи се лицето му. Той подръпваше козирката на каскета си, без да го сваля.

— Е, не — успокояваме го ние. — Сега никого не разстрелват. Виж, десетката ти е в кърпа вързана.

— Какъв сте — Работник? Служещ? — попита го социалдемократът, верен на класовия си принцип.

— Работник.

Фастенко му протегна ръка и тържествено възкликна към мен:

— Ето ви, А.И., настроението на работническата класа!

И се обърна да спи, като предполагаше, че няма какво повече да се очаква и няма защо да слуша. Но грешеше.

— Как така — ни в клин, ни в ръкав възвание? От чие име?

— От свое.

— Че кой сте вие?

Новакът виновно се усмихна:

— Императорът. Михаил.

Нещо ни прониза като искра. Понадигнахме се дори на леглата, вгледахме се. Не, стеснителното му простодушно лице ни най-малко не приличаше на лицето на Михаил Романов. Пък и по възраст…

— Утре, утре, сега да спим! — строго изрече Сузи.

Докато заспивахме, предвкусвахме, че утре двата часа преди сутрешната дажба няма да са скучни.

На императора също внесоха креват и завивки и той тихо легна до кофата за по нужда.

* * *

През хиляда деветстотин и шестнадесета година в дома на московския локомотивен машинист Белов влиза непознат снажен старец с руса брада и се обръща към набожната жена на машиниста: „Пелагея! Имаш дете на годинка. Пази го за Господа бога. Ще дойде време — отново ще те навестя.“ И си отива.

Кой е бил този старец, Пелагея не знае, но той изрича това толкова ясно и величествено, че думите му покоряват майчиното й сърце. И тя пази детето повече от очите си. Виктор расте кротък, послушен, набожен, често му се явяват ангели и Богородица. После по-рядко. Старецът не се появява повече. Виктор учи за шофьор, през 1936 г. го вземат в армията, служи в Биробиджан, в авторота. Ни най-малко не е разпуснат, но може би тъкмо с тази си нешофьорска тихост и кротост спечелва сърцето на едно момиче от волнонаемните и пресича пътя на своя взводен командир, ухажващ това момиче. През това време при тях пристига за маневри маршал Блюхер и тъкмо тогава неговият личен шофьор тежко заболява. Блюхер заповядва на командира на авторотата да му изпрати най-добрия си шофьор. Ротният командир извиква взводния, който веднага се сеща да пробута на маршала своя съперник Белов. (В армията е често така: издига се не този, който е достоен, а от когото искат да се отърват.) При това Белов не пие, работи съвестно, няма да те подведе.

Блюхер харесва Белов и го оставя при себе си. Скоро повикват Блюхер правдоподобно в Москва (така изолират маршала, преди да го арестуват от послушния му Далечен изток), той пристига с шофьора си. Останал сам, Белов попада в кремълския гараж и започва да вози ту Михайлов (ЛКСМ), ту Лозовски, още не знам кого си и накрая Хрушчов. Белов успява да се нагледа (и много нещо да ни разкаже) на пиршествата, на нравите, на предпазните мерки. Като представител на редовия московски пролетариат той присъствува и на процеса срещу Бухарин в Дома на съветите. От своите господари се изказва топло единствено за Хрушчов: само в неговия дом шофьорите сядат на общата семейна трапеза, а не отделно в кухнята; само тук през ония години се запазва работническата непринуденост. Жизнерадостният Хрушчов също се привързва към Виктор Алексеевич и когато заминава през 1938 г. за Украйна, настойчиво го вика със себе си. „За нищо на света не бих напуснал Хрушчов“ — казва Виктор Алексеевич. Но нещо го задържа в Москва.

През 1941 г., около началото на войната, за известно време прекъсва работата си в правителствения гараж и военният комисар тутакси мобилизира беззащитния момък. Поради лошото му здравословно състояние обаче го изпращат не на фронта, а в работнически батальон — отначало пеш чак до Инза, а там — да копае траншеи и строи пътища. След сития безгрижен живот през последните години му се връща тъпкано. Белов изпитва на гърба си нуждата и неволята, вижда, че хората не само не са почнали да живеят по-добре отпреди войната, но напълно са оголели. Едва оцелява и демобилизиран по болест, се завръща в Москва, където отново като че ли се подрежда: кара Шчербаков^[96]. После — народния комисар на нефтената промишленост Седин. Но Седин е уличен в кражби (за общо 35 милиона), тихомълком е отстранен, а Белов се лишава отново от работата при вождовете. И постъпва шофьор в автобаза, а през свободните часове припечелва по нещо от незаконен частен превоз до Красная Пахра.

Но мислите му са насочени вече в друга посока. През 1943 г. е при майка си. Един ден тя пере и излиза с кофите до чешмата. Точно тогава вратата се отваря и на прага й застава непознат снажен старец с бяла брада. Той се прекръства пред иконата, поглежда строго Белов и казва: „Здравей, Михаил! Бог те благославя!“ „Аз се казвам Виктор“ — отвръща Белов. „Ще бъдеш Михаил, император на светата Рус!“ — не спира старецът. В този момент влиза майката и от страх изпуска кофите с водата: това е старецът отпреди двадесет и седем години — с побелели вече коси, но същият. „Бог да те закриля, Пелагея, опазила си сина си!“ — обръща се към нея старецът. И се уединява с бъдещия император, за да го възкачи, като патриарх, на престола. Той разказва на потресения Виктор, че през 1953 г. ще се смени властта (ето защо 53-тия номер на нашата килия така го бе поразил!) и момъкът ще бъде император на цяла Русия^[97], а за целта от 1948 г. трябва да започне да събира силите. Не му дава други напътствия — как да събира тези сили, и си заминава. А Виктор Алексеевич не смогва да го попита.

Оттук нататък спокойствието и простотата на живота го напускат! Друг вероятно би се отдръпнал от невероятния замисъл, но тъкмо Виктор е човек с непосредствени впечатления от тези най-висши, нагледал се е на михайловци, шчербаковци, седини, наслушал се е и от другите шофьори за тях и му става ясно, че тук няма абсолютно нищо необикновено, дори напротив.

Новопомазаният цар, тих, почтен, деликатен като Фьодор Йоанович, последния от Рюриковците, изпитва върху себе си тежко притискащия обръч на царската корона. Нищетата и народната мъка наоколо, за които дотогава не е носел отговорност, този път лягат върху плещите му и той е виновен, че те все още продължават. Струва му се странно, че трябва да чака до 1918 г., и през есента на същата 43-та написва своя пръв манифест към руския народ. Прочита го на четирима работници в гаража на народния комисариат на нефтената промишленост…

… Наобиколихме още на сутринта Виктор Алексеевич и той ни разказа кротко всичко това. Все още не си давахме сметка за детската му доверчивост, увлякохме се от необикновеното му повествование и — вината е наша! — не успяхме да го предпазим от доносника. А и не можехме да допуснем, че от простодушно разказаното ни тук още не всичко е известно на следователя!… След като изслуша този разказ, Крамаренко взе да моли да го пуснат „за тютюн до началника на затвора“ или до лекаря, но така или иначе, скоро беше извикан. Там е докладвал за тези четирима работници, за които никой никога нямаше да научи… (На другия ден, след като се върна от разпит, Белов се чудеше откъде следователят е могъл да разбере за тях. Тогава чак се сетихме и ние…) Четиримата прочели манифеста, одобрили всичко в него и никой не издал императора! Ала самият той почувствувал, че е рано! рано! И изгорил манифеста.

Минава цяла година. Виктор Алексеевич работи като механик в гаража на автобазата. През есента на 1944 г. отново написва манифест и го дава на десет души да го прочетат все шофьори и шлосери. Всички го одобряват. И никой не го издава! (От десет души никой, по онова време доносничеството е рядко явление! Фастенко не се лъже, когато си прави изводи за „настроението на работническата класа“.) Наистина, императорът прибягва в случая до невинни уловки: намеква, че разполага със силна ръка в правителството; обещава на своите привърженици служебни командировки за сплотяване на монархическите сили по места.

Минават месеци. Императорът се доверява още на две момичета в гаража. И тук вече номерът не минава — момичетата се оказват на идейна висота! Сърцето на Виктор Алексеевич мигновено се свива в предчувствие на бедата. В неделята след Благовещение той е на пазара и носи манифеста със себе си. Един стар работник от неговите съмишленици го среща и му казва: „Виктор! Вземи да изгориш оная хартийка, а?“ И Виктор остро чувствува: да, рано го е написал! трябва да го изгори. Но двама приятни млади хора го повикват още тук, на пазара: „Виктор Алексеевич! Елате с нас!“ И го откарват с лека кола на Лубянка. Те така бързат и така се вълнуват, че не го обискират по обичайния ритуал и има момент, когато императорът едва не унищожава своя манифест в клозета. Но решава, че ще почнат да протакат още повече: казвай, та казвай! И мигом го качват с асансьора при генерала и полковника и генералът собственоръчно измъква от издутия му джоб манифеста.

Оказва се обаче, че е достатъчен и един разпит, за да се успокои Болшая Лубянка: всичко е толкова несериозно. Десет ареста в гаража на автобазата. Четири в гаража на Комисариата на нефтената промишленост. Предават следствието вече на полковник и той се превива от смях, докато чете възванието:

— Ето тук, ваше величество, вие пишете: „Ще дам указание на моя министър на земеделието да разпусне колхозите още първата пролет“ — но как ще разделят инвентара? Това при вас не е дообмислено… По-нататък пишете: „Ще ускоря жилищното строителство и ще настаня всеки в съседство с работното му място… ще повиша заплатата на работниците…“ А откъде ще вземете пари, ваше величество? Ще трябва май да ги печатате? Отменяте заемите!… После, ето на: „Ще залича от лицето на земята Кремъл.“ Но къде ще разположите собственото си правителство? Устройва ли ви например зданието на Болшая Лубянка? Не искате ли да го огледате?…

Да се присмиват над всеруския император, идват и младите следователи. Не намират това за нищо друго освен за смешно.

Невинаги и ние в килията сдържахме усмивките си. „Надяваме се, че няма да забравите и нас, от 53-та?“ — говореше З-в, като ни подмигаше.

Всички му се надсмиваха…

Виктор Алексеевич, беловежд, простоват, с мазолести ръце, ни гощаваше с варени картофи; които бе получил от злополучната си майка Пелагея, без да дели на твое и мое: „Яжте, яжте, другари…“

Усмихваше се срамежливо. Отлично разбираше колко несъвременно и смешно е да си император на цяла Русия. Но какво да се прави, след като Господ се е спрял на него?!

Скоро го изведоха от нашата килия.^[98]

* * *

Малко преди Първи май свалиха от прозореца светомаскировката. Войната явно завършваше.

Оная вечер на Лубянка беше като никога тихо, беше още едва ли не вторият ден от Великден, празниците се застъпваха. Следователите продължаваха да празнуват в Москва, никого не викаха за следствието. Чуваше се в тишината как някой протестира срещу нещо. Отведоха го от килията в бокса (със слуха си усещахме разположението на всички врати) и дълго го биха там при незатворена врата на бокса. В надвисналата тишина до нас ясно достигаше всеки удар по меко и по давещата се уста.

На втори май Москва даде тридесет залпа, това означаваше — европейска столица. Бяха останали непревзети две — Прага и Берлин, трябваше да гадаем коя от двете.

На девети май ни донесоха обяда заедно с вечерята, както ставаше на Лубянка само за Първи май и Седми ноември.

Само по този признак се досетихме за края на войната.

Вечерта дадоха още един салют от тридесет залпа. Не оставаха повече непревзети столици. И същата вечер дадоха още един салют — струва ми се, от четиридесет залпа — това беше вече краят на всичко.

И ние, бившите пленници и фронтоваци, наблюдавахме над намордника на нашия прозорец и от другите килии на Лубянка, и от всички прозорци на московските затвори изпъстреното с фойерверки и прорязано с прожекторни лъчи московско небе.

Същата вечер Борис Гамеров — млад противотанкист, вече демобилизиран по инвалидност (неизлечимо ранен в белия дроб), вече осъден заедно с неколцина студенти, седеше в многолюдната бутирска килия, в която половината бяхме пленници и фронтоваци. Той описа този последен салют със сдържано осемстишие, с най-обикновени редове: как сме легнали вече на наровете, завити с шинелите си; как сме се събудили от шума; вдигнали сме глави с присвити очи към намордника: виж ти, салют; и сме легнали.

И пак се завихме с шинелите.

Със същите тези шинели — в глинестата пръст на траншеите, в пепелта на огньовете, в дрипи от немските снаряди и парчета.

Не беше за нас тогавашната Победа. Не беше за нас тогавашната пролет.

Шеста глава
ТОГАВАШНАТА ПРОЛЕТ

През юни 1945 г. всяка сутрин и всяка вечер до прозореца на Бутирския затвор достигаха медните звуци на оркестри — някъде отдалеч — от улица Лесная или Новослободска. Това бяха все маршове, повтаряха ги безкрай.

А ние стояхме до отворените, но неотместващи се тъмнични прозорци, зад мътнозелените намордници от арматурно стъкло и слушахме. Дали маршируваха войскови части? Или трудещите се с удоволствие разменяха работното си време срещу строеващината? Не можехме да разберем това, но до нас вече бе стигнал слухът, че се подготвя голям парад на Победата, насрочен за юнската неделя на Червения площад по случай четвъртата годишнина от началото на войната.

На камъните, положени във фундамента, е писано да носят тежестта и да се вбиват, а не да украсяват зданието. Но бе отказано дори да лежат почетно във фундамента на тези, които, безсмислено изоставени, с обречени чела и с обречени ребра приеха първите удари на тази война, за да предотвратят чуждата победа.

До звуци нежни ли му е на Юда?…

Тогавашната пролет на 1945 г. бе в нашите затвори предимно пролетта на руските пленници. Те преминаваха през затворите на Съюза на необозрими плътни сиви пасажи като океанската херинга. В началото на този пасаж за мен бе Юрий Евтухович. А сега вече бях обграден от всички страни от тяхното слято, уверено движение, сякаш знаещо своето предназначение.

Но не само пленниците минаваха през тези килии — лееше се потокът на всички, пребивавали в Европа: и емигрантите от Гражданската война; и ost-овците от новата, германската; и офицерите от Червената армия, прекалено резки и чужди в изводите си, поради което Сталин можеше да се опасява, че те ще замислят да донесат от европейския си поход европейската свобода, както вече бяха правили сто и двадесет години преди тях. Но все пак най-много бяха пленниците. А сред пленниците на различна възраст най-често се срещаха мои връстници, дори не мои, а връстници на Октомври, онези, които се бяха родили заедно с Октомври, които през 1937 г., от нищо несмущавани, манифестираха по случай двадесетгодишнината и чиято възраст в началото на войната състави тъкмо кадровата армия, разпиляна за няколко седмици.

Така че тогавашната затворническа мъчителна пролет върху фона на победните маршове бе пролет на разплата за моето поколение.

Та нали тъкмо над нашите люлки ни бяха пели: „Цялата власт на Съветите!“ Та нали тъкмо ние бяхме протягали почернели от слънцето детски ръчички към пионерските рогове и на възгласа „Бъди готов!“ салютирахме: „Винаги готов!“ Нали тъкмо ние бяхме носили оръжието си в Бухенвалд и там влизахме в компартията. И ето че сега се бяхме озовали сред престъпниците единствено заради това, че все пак бяхме останали живи. (Оцелелите бухенвалдски затворници ги изпращаха по лагери именно защото са излезли живи от лагерите за унищожение. Тук има нещо нечисто!)

Още когато разрязвахме Източна Прусия, виждах умърлушени колони от завръщащи се пленници — единствените посърнали, когато наоколо всички се радвахме — и вече тогава тази липса на радост ме учудваше, макар още да не вниквах в причината й. Скачах от колата, отивах при тези доброволни колони. (Защо са в колони? Защо са се строили? Нали никой не ги принуждава, военнопленниците от всички нации се завръщаха поотделно, един но един! А нашите искаха да пристигнат колкото се може по-покорни…) Тогава бях с капитански пагони и това предопределяше начина на мисленето ми, а и така попътно бях далеч от вярното обяснение: защо всички те са толкова невесели? Но ето че съдбата запрати и мен подир тези пленници, вече вървях с тях от армейското към фронтовото разузнаване, там чух първите им, неясни още разкази, по-късно за всичко това ми отвори очите Юрий Евтухович, а сега вече, под кубетата на тухленочервения Бутирски замък, усетих, че тази история на няколкото милиона руски пленници ме заковава завинаги, както карфицата някоя хлебарка. Моята собствена история за попадането ми в затвора ми изглеждаше нищожна, престанах да скърбя за откъснатите си пагони. Там, където бяха моите връстници, там само случайно не бях и аз. Разбрах, че е мой дълг да подложа рамо под част от общото им бреме — и да го нося докрай, докато не ме смаже. Сега вече имах усещането, че заедно с тези момчета и аз съм бил пленяван на Соловьовската преправа, в Харковското обкръжение, в Керченските каменоломни; и с ръце отзад съм носел своята съветска гордост зад телените мрежи на концлагера; и съм чакал с часове на студа за черпак изстинала кава (кафеен ерзац), и съм се превръщал в труп върху земята, без да стигна до казана; в офлаг-68 (Сувалка) съм ровел с ръце и с капачето на канчето си камбановидна яма (в горната част по-тясна), за да не зимувам на открития плац; и някой озверял пленник се е промъквал към моето изстиващо тяло, за да гризе още неизстиналото ми месо под лакътя; и с всеки нов ден на изостреното от глад съзнание, в тифозната барака и край бодливата тел на съседния лагер за англичани в моя умиращ мозък е прониквала ясната мисъл: че Съветска Русия се е отказала от своите издъхващи деца. „Мъжете горди на Русия“ са й били нужни, докато са лягали под танковете, докато още са можели да се вдигат в атака. Но да ги храниш в плен? Излишни гърла. И излишни свидетели на позорните поражения.

Понякога ни иде да излъжем, ала езикът ни възпира. Тези хора са обявени за изменници, но езикът подвежда по удивителен начин и следователи, и прокурори, и съдии. И самите осъдени, и целият народ, и вестниците повтарят и утвърждават тази грешка, като неволно издават така истината: искат да ги обявят за изменници КЪМ Родината, но никой не говори и не пише дори в съдебните материали другояче освен „изменници НА Родината“.

Пепел му на езика! Не изменници към нея, а нейни изменници. Не те, нещастните, са изменили на Родината, а пресметливата Родина им е изменила, при това три пъти.

Първия път тя ги предава бездарно на полесражението — когато любимото на Родината правителство прави всичко възможно, за да загуби войната; унищожава укрепителни линии, оставя авиацията незащитена от ударите на врага, демонтира танковете и артилерията, отстранява способните генерали и забранява на армиите да се съпротивляват^[99]. Именно военнопленниците поемат с телата си удара на вермахта и го спират.

Втория път Родината ги предава безсърдечно, когато ги оставя да умрат в плен.

И вече за трети път ги предава, когато ги примамва с уж материнска любов („Родината ви е простила! Родината ви вика да се завърнете!“) и още на границата им нахлузва примка на шията^[100].

Каква многомилионна подлост: да предадеш своите воини и да ги обявиш за предатели?!

И как на бърза ръка ги изключваме от сметките си: изменил ли? Позор! Да бъде зачеркнат! Още преди нас ги зачерква нашият Баща: хвърля цвета на московската интелигенция във вяземската месомелачка с пушки берданки от 1866 г., и то с по една на петима. (Какъв Лев Толстой ще ни опише това Бородино?) А през декември 1941 г. Великият Стратег с тъпо плъзване на дебелия си къс пръст прехвърля през Керченския проток — безсмислено заради ефектно новогодишно съобщение — сто и двадесет хиляди наши момчета — почти колкото всички руснаци при Бородино — и ги дава всички без бой на немците.

И пак, кой знае защо, не той е изменникът, а те.

И колко лесно се поддаваме на тенденциозни прозвища, колко лесно се съгласихме да смятаме тези предани хора за изменници! В една от бутирските килии през онази пролет лежеше старецът Лебедев, металург, по звание професор, по външност — здравеняк, работник от миналия или дори от по-миналия век, от демидовските заводи. Широкоплещест, широкочел, брадата му пугачовска, а дланта му — колкото да вдигне кофа от четири пуда. В килията носеше сива избеляла работническа престилка направо върху бельото, беше неспретнат, можеше да мине за тъмничен черноработник — докато не седнеше да чете. Тогава властната осанка на мисълта озаряваше лицето му. Често се събирахме около него. За металургията разсъждаваше по-рядко, с тимпанен бас обясняваше, че Сталин е същият пес, както Иван Грозни: „Стреляй! Души! Не поглеждай назад!“, и че Горки е лигльо и дрънкало, оправдаващ палачите. Възхищавах се от този Лебедев: сякаш целият руски народ се бе въплътил пред мен в това недодялано туловище е умна глава, с ръце и крака на орач. Толкова нещо бе обмислил! — учех се от него да разбирам света! — а той изведнъж, като сечеше с ръчището си, избоботи, че всички по член първи-бе са родоизменници и не бива да им се прощава, А с „първи-бе“ бяха натъпкани наровете наоколо. Ех, колко обидно им стана на момчетата! Старецът уверено говореше от името на селска и трудова Рус — и на тях им бе трудно и срамно да се защищават още и от тази нова посока. Да ги защищавам и да споря със стареца, се падна на мен и на две момчета по „десети параграф“. Но колко висока е помрачеността, достигана от монотонната държавна лъжа! Дори най-смислените измежду нас можеха да обхванат само онази част от правдата, в която бяха заврели собствените си муцуни.

Върху това по-общо се спира Витковски (за тридесетте години): странно, лъжевредителите, на които им е ясно, че не са никакви вредители, са на мнение, че военните и свещениците са преследвани правилно. Военните, които знаят, че не са служили на чужди разузнавания и не са разрушавали Червената армия, безрезервно вярват, че инженерите са вредители, а свещениците са достойни за унищожаване. Съветският човек разсъждава в килията така: аз лично не съм виновен, но спрямо тях, спрямо враговете, всички методи са оправдани. Урокът със следствието и урокът с килията не отварят очите на такива хора, дори осъдени, те продължават да са заслепени, както са били на свобода: вярват във всеобщите заговори, отравяния, вредителства и шпионаж.

Колко само войни е водила Русия (по-добре да са били по-малко…) — и за много ли изменници знаем от всички тези войни? Забелязано ли е било измяната да се корени в духа на руския войник? Но ето че при най-справедливия в света строй настъпва най-справедливата война — и изведнъж милиони изменници от средите на най-обикновения народ. Как да разбираме това? С какво да си го обясним?

Заедно с нас срещу Хитлер воюваше капиталистическа Англия, в която толкова красноречиво Маркс е описал нищетата и страданията на работническата класа — а как тогава у тях през тази война да се намери един-единствен изменник — комерсантът „лорд Хау-Хау“? А у нас са милиони?

И макар да е страшно дори да си го помислим, но може би работата опира все пак до държавния строй?…

Още древната ни пословица оправдава плена: „Плененият ще викне, убитият — никога“. При цар Алексей Михайлович за пленническо търпение са давали дворянство! Задача на обществото през всички последвали войни е било да размени своите пленници, да ги обгради с внимание и да ги утеши. Всяко бягство от плен е било прославяно като изключително геройство. През цялата Първа световна война в Русия се събират средства за нашите пленници, а наши милосърдни сестри са били допускани в Германия при нашите пленници и всеки ден вестниците са напомняли на читателите си, че техни съотечественици се измъчват в злочест плен. В тази война по същия начин постъпват и всички западни народи: колети, писма, всякакви видове поддръжка се движат свободно в неспирен поток през неутралните страни. Западните военнопленници не се унижават да гребат от немския казан, разговарят презрително с немската охрана. Западните правителства начисляват на своите военни, попаднали в плен, и прослуженото време, и следващия чин, и дори заплатата.

Само воинът на единствената в света Червена армия не се предава в плен! Така пише в устава („Иван плен нихт“ — крещят немците от своите траншеи) — може ли някой да вникне в целия този смисъл?! Има война, има смърт, а плен няма! — ето ви откритие! Това ще рече: върви и умри, а ние ще останем живи. Но ако ти, и след като си загубил крака си, се върнеш от плен на патерици (ленинградчанинът Иванов, командир на картечен взвод през Финландската война, лежал след това в Уствимлаг) — ще те съдим.

Единствено нашият войник, отритнат от родината и най-нищожният в очите на враговете и съюзниците, се тика за свинската помия, раздавана от задните дворища на Третия райх. Единствено за него е затворена плътно вратата за къщи, макар младите души да се мъчат да не вярват в това: има някакъв член 58-1-6 и според него във военно време не се полага по-меко наказание от разстрел! За това, че войникът не е пожелал да умре от немски куршум, трябва след плена да умре от съветски! Другите умират от чуждите, а нашите — от своите.

(Впрочем наивно е да се каже: за това, че. Във всички времена правителствата не са били моралисти. Те никога не са затваряли и екзекутирали хората заради нещо си. Затваряли са и са екзекутирали, за да не! Всички тези пленници са хвърлени в затвора, разбира се, не защото са изменили на родината, тъй като и за глупака е ясно, че само власовците могат да бъдат съдени за измяна. Всички те са затваряни, за да не разказват на своите земляци за Европа. Каквото не си видял, не можеш да го сънуваш…)

 

И така, какви са пътищата, разкриващи се пред руския военнопленник? Законният е само един: да легне и да се остави да го смачкат. Всяка тревичка си пробива път с крехкото си стъбълце, за да живее. А ти — легни и мри. Макар със закъснение — умри сега, щом не си умрял на бойното поле, и тогава никой не ще те съди.

Само в мъртъв сън боецът

е навеки вече прав.

Останалите пътища, каквито може да измисли отчаяният ти мозък — всички те водят до сблъсък със Закона.

Бягството в родината — през лагерния кордон, през половин Германия, после през Полша или Балканите, води до СМЕРШ и подсъдимата скамейка: как така си избягал, след като другите не могат да бягат? Работата тук не е чиста! Говори, мръснико, с каква задача са те изпратили (Михаил Бурнацев, Павел Бондаренко и още много, много други).

В нашата критика е прието да се пише, че в своя безсмъртен разказ „Съдбата на човека“ Шолохов бил изрекъл „горчивата истина“ за „тази страна от нашия живот“, „открил“ бил проблема. Принудени сме да отговорим, че в този по принцип доста слаб разказ, в който военните страници са бледи и неубедителни (авторът явно не познава последната война), а описанието на немците е стандартно и изсмукано от пръстите до анекдотичност (само жената на героя е сполучлива, но тя е чиста християнка от Достоевски) — в този разказ за съдбата на военнопленника истинският проблем за плена е скрит или изопачен:

1. Избран е най-некриминалният случай на плена — в безсъзнание, за да бъде представен като „безспорен“, за да се избегне цялата острота на проблема. (А ако се е предал в съзнание, както е в повечето случаи, тогава?)

2. Главният проблем на плена не е, че родината ни е изоставила, че се е отрекла от нас, проклела ни е (за такова нещо Шолохов не споменава нито дума), което всъщност създава чувството за безизходица, а че там сред нас се появяват предатели. (Но щом това е главното, порови се и обясни откъде са се пръкнали те четвърт столетие след победата на революцията, поддържана от целия народ?)

3. Съчинено е фантастично детективско бягство от плен при някакви измислени обстоятелства, за да се заобиколи задължителната, неизбежна процедура — приемането на дошлия от плен: СМЕРШ — Проверочно-филтрационен лагер. Соколов не само е затворен зад бодлива тел, както повелява инструкцията, но — направо анекдот! — получава от полковника месечен отпуск! (Тоест свободно да изпълнява „задачата“ на фашисткото разузнаване? Тогава и на полковника не му мърда да поеме натам!)

Бягството при западните партизани, при силите на Съпротивата, само временно отлага цялостната ти разплата с трибунала, но те прави още по-опасен: докато си живял сред европейците, си могъл да се изпълниш с много вреден дух. А щом си набрал смелост да избягаш и след това да се сражаваш — значи си решителен човек, двойно по-опасен за родината.

Да оцелееш в лагера за сметка на своите съотечественици и другари? Да станеш полицай в самия лагер, комендант, помощник на немците и смъртта? Сталинският закон не наказва за това по-строго, отколкото за участие в силите на Съпротивата — същият член, същата присъда (и можем да се досетим защо: такъв човек е по-малко опасен!). Ала вътрешният закон, заложен в нас необяснимо, забранява такъв път на всички освен на човешкия измет.

Извън тези четири възможности, непосилни или неприемливи, остава и една пета: да чакаш вербовачи, да чакаш къде ще те извикат.

Понякога за щастие пристигат пълномощници от селските бецирки и набират ратаи за бауерите^[101]; от фирми — и си подбират инженери и работници. Според висшия Сталинов императив ти и в този случай трябва да отречеш, че си инженер, да скриеш, че си квалифициран работник. Един конструктор или електротехник би запазил патриотичната си чистота само ако остане в лагера да копае земята, да подгизва и да се рови в помийните ями. Тогава за чиста измяна към родината би могъл да разчиташ с гордо вдигната глава на десет години плюс пет без граждански права. Този път за измяна към родината, утежнена с работа за врага, че и по специалността, ти с наведена глава получаваш десет години плюс пет без граждански права!

Това е изящната прецизност на хипопотам, с каквато се отличава Сталин!

Но идват и съвсем други вербовачи — руснаци, обикновено от доскорошните червеи заместник-командири по политическата част, белогвардейците не се хващат на тази работа. Вербовачите свикват в лагера митинг, ругаят съветската власт и призовават пленниците да се записват в шпионските школи или във власовските части.

Тези, които не са гладували като нашите военнопленници, които не са глождили прилепите, влетели в лагера, които не са варили стари подметки, едва ли ще проумеят каква необорима веществена сила придобиват всеки зов, всеки аргумент, стига след него, извън лагера, да дими походна кухня и всеки съгласил се тутакси да е нахранен с каша до насита — макар веднъж, макар още един път в живота!

Освен димящата каша в призивите на вербовача витае призракът на свободата и на истинския живот — където и да те призовава той! В батальоните на Власов. В казашките полкове на Краснов. В трудовите батальони — да бетонираш бъдещия Атлантически вал. В норвежките фиорди. В либийските пясъци. При „hiwi“ — Hilfswillige — доброволните помощници на германския вермахт (във всяка немска рота има по 12 hiwi). Най-сетне, при селските полицаи, за да гониш и ловиш партизани (от повечето от които Родината също ще се откаже). Да те призовава където ще, само да не пукнеш тук като изоставено говедо.

От човека, който сме докарали дотам да гложди прилепи, ние самите сме снели всякакъв дълг не само пред родината, но пред човечеството!

Дори тези момчета, които от военнопленническите лагери се вербуваха за краткосрочни шпиони, не правеха крайни изводи от обстоятелството, че са оставени на произвола на съдбата, и продължаваха да постъпват съвсем патриотично. Просто го смятаха за най-необвързващия начин да се измъкнат от лагера. Почти всички без изключение си представяха, че веднага щом немците ги прехвърлят през съветската граница, ще се явят пред властите, ще предадат своето оборудване и инструкциите си, след което ще се посмеят заедно с добродушното командуване над глупавите немци, ще надянат червеноармейската униформа и бодро ще се върнат в бойния строй. Но съгласете се, може ли по човешки някой да очаква нещо друго? Как би могло да бъде иначе? Това са обикновени момчета, виждал съм много такива — с простовати кръгли лица, с подкупващ вятски или владимирски изговор. Те бодро се записват за шпиони със своето четири-петкласно селско образование и без каквито и да било навици да боравят с компас и карта.

Като че ли по този единствено възможен начин са си представяли те измъкването от лагера. Не е ли това хрумване доста глупаво и главоболно за немското командуване? А, не! Хитлер не пада по-долу от своя държавен брат! Шпиономанията е една от основните черти на Сталиновото безумие. На Сталин му се струва, че страната му гъмжи от шпиони. Всички китайци, живеещи в съветския Далечен изток, са осъдени по параграфа 58–6 за шпиони, прибират ги в северните лагери и там умират. Същата участ сполетява и китайците — участници в Гражданската война, ако предварително не са се били измъкнали. Няколко стотици хиляди корейци са изселени от Казахстан, подозирани до един в същото. Всички съветски граждани, пребивавали някога в чужбина или забавили крачка пред хотел „Интурист“, снимани някога с някого, приличащ на чужденец, или сами фотографирали някое градско здание (Златните порти във Владимир), са обвинявани в същото. Зяпащите прекалено дълго железопътните линии, шосейните мостове, фабричния комин — са обвинявани пак в същото. Всички многобройни чуждестранни комунисти, застояли се в Съветския съюз, всички, мало и голямо, на общо основание, без всякакви индивидуални различия, са обвинявани преди всичко в шпионаж^[102]. Дори латвийските стрелци — най-сигурните щикове в ранните години на революцията, при техните поголовни арести през 1937 г., са обвинявани пак в шпионаж! Сталин сякаш преобръща и умножава прочутата сентенция на Екатерина: предпочита да тикне в затвора деветстотин деветдесет и девет невинни, но да не изпусне един-единствен истински шпионин. Че как тъй ще повярва на руските войници, попаднали наистина за известно време в ръцете на немското разузнаване?! И какво облекчение е за палачите на МГБ, че войниците, прииждащи с хиляди от Европа, дори не скриват, че са били доброволно вербувани за шпиони! Какво поразяващо потвърждение на прогнозите на Най-Мъдрия от Мъдрите! Говорете, говорете, наивници! За вас отдавна са приготвени членът и отплатата!

Уместно е да попитаме: все пак би трябвало да има и такива, които за нищо на света не са се оставяли да ги вербуват; и не са работили никъде при немците по специалността си; и не са били лагерни орднери^[103]; и цялата война са изкарали във военнопленническия лагер, без да покажат оттам носа си; и все пак не са умрели, колкото невероятно и да изглежда това! Правели са например запалки от метални отпадъци, както електроинженерите Николай Андреевич Семьонов и Фьодор Фьодорович Карпов, и с това са се изхранвали. Нима и на тях родината не прощава плена?

Не, не им прощава! И със Семьонов, и с Карпов се запознах в Бутирки, когато те вече бяха получили своите законни… колко? Досетливият читател вече знае: десетка и пет намордника. Въпреки че са блестящи инженери, те отхвърлят предложението на немците да работят по специалността си! През 1941 година младши лейтенант Семьонов отива доброволно на фронта. През 1942 още носи празен кобур вместо пистолет (следователят не разбира как така не се е застрелял с кобура). Три пъти бяга от плен. През 1945, след освобождаването му от концлагера, е качен на наш танк като военнослужещ от наказателна част (танков десант) — и превзема Берлин, получава орден „Червена звезда“ — и чак след всичко това е арестуван окончателно и получава присъда. Ето ви огледалото на нашата Немезида.

Малцина от военнопленниците пресичат съветската граница като свободни хора и ако в бъркотията успяват да се промъкнат, по-късно, макар и през 1946–1947 г., пак ги прибират. Едни ги арестуват в сборни пунктове в Германия. Други уж не ги арестуват, но ги карат от границата в товарни вагони под конвой и ги отвеждат в един от многобройните, пръснати по цялата страна проверочно-филтрационни лагери (ПФЛ). Те не се отличават от трудово-изправителните по нищо освен по това, че вкараните в тях нямат още присъда и чакат да я получат вече в лагера. Всички тези ПФЛ са свързани с трудова дейност в някой завод, мина или строеж и бившите военнопленници, които виждат възвърнатата си родина през също такава телена мрежа, както са виждали и Германия, се включват още от първия ден в 10-часовия работен ден. В свободното време — вечер и нощем — проверяваните са подлагани на разпити, за тази цел в ПФЛ броят на оперативните работници и следователите е многократно по-голям. Както винаги следствието има за изходна база неоспоримата им вина. Без да излизаш иззад телената ограда, трябва да докажеш, че не си виновен. За това можеш да се позоваваш само на свидетели измежду другите военнопленници, които вероятно изобщо не са в твоя ПФЛ, а през девет области в десета, и ето че кемеровските оперативни работници изпращат запитвания до соликамските си колеги, а те от своя страна разпитват свидетелите и изпращат своите отговори и нови запитвания, и теб също започват да те разпитват като свидетел. Наистина за изясняване на съдбата ти може да иде и година, дори две — но нали родината нищо не губи: нали всеки ден даваш добив на въглища. И ако някой от свидетелите е казал нещо не както трябва за теб или пък вече няма живи свидетели — сърди се на себе си, тук вече се оформяш като изменник на родината и трибуналът ти лепва полагаемата десетка. Ако, колкото и да го усукват, излезе, че наистина не си служил на немците и главното — не си виждал жив американец или англичанин (в случай че си освободен не от нашите, а от тях, това обстоятелство е вече силно утежняващо) — оперативните работници решават за каква степен на изолация си достоен. На някои им сменят местожителството (това винаги нарушава връзката на човека с обкръжението му, прави го по-уязвим). На други благородно предлагат да постъпят на работа във Вохра, тоест във военизираната лагерна охрана: уж оставаш свободен, а загубваш всякаква лична свобода и оставаш да живееш в най-затънтения край. С трети се ръкуват и макар че за чистото предаване в плен такъв човек заслужава във всички случаи разстрел, хуманно го пускат да си върви по живо, по здраво вкъщи. Но такива хора се радват преждевременно! По тайните канали на спецчастите към родното му място вече пътува досието му, което успява да го изпревари. Тези хора все едно остават навеки не наши и при първите масови арести, както през 1948–1949 г., отиват в затвора вече по параграфа за агитация или по някой друг подходящ параграф. Лежал съм и с такива.

„Ех, да знаех!…“ — ето ви главната песничка в затворническите килии през тогавашната пролет. Де да знаех, че така ще ме посрещнат! Че така ще ме измамят! Че ще имам такава съдба! Нима щях да се върна в родината? За нищо на света!!! Щях да се промъкна в Швейцария, във Франция! Щях да се прехвърля оттатък морето! Отвъд океана! Зад три океана!

Впрочем дори и когато знаят, някои пленници често постъпват така. Василий Александров попада в плен във Финландия. Там го издирва някакъв стар петербургски търговец, уточнява трите му имена и казва: „От 17-а година остана да дължа голяма сума на баща ви, тогава не ми беше изгодно да я върна. Така че бъдете любезен да си получите парите!“ Издирен заради стар дълг. След войната Александров е приет в кръга на руските емигранти, там си намира и годеница, която обиква, както виждате, всичко е сериозно. А бъдещият тъст му дава, за да вникне в нещата, течението на „Правда“ — цялото, без изключение, от 1918 до 1941 г., без спестяване на истината и без корекции. Същевременно му разказва например историята на потоците, както ние се опитахме във втора глава. И въпреки това… Александров зарязва и годеницата си, и охолството, връща се в СССР, за да получи, както е лесно да се досетите, десетка плюс пет намордника. През 1953 г. в Специалния лагер той е вече доволен, че е избран за бригадир…

По-разсъдливите ме поправяха: сгрешили са още по-рано. Не е трябвало през 41-ва година да се тикат в първата редица! За такава дан не си струва да ходиш в бран. Трябвало е да се подредят в тила от самото начало — спокойна работа, сега да са герои. А още по-сигурно е било да дезертират: и кожата си ще спасиш, и десетка няма да получиш, а най-много осем, седем години; и в лагера ще те оставят на всякаква работа: ами че дезертьорът не е враг, не е изменник, не е политически, а свой човек, битоваче. На такива разпалено възразяваха: затова пък дезертьорите през всичките тези години ще лежат в затвора и ще пукнат, няма да им простят. А за нас скоро ще има амнистия, ще ни пуснат всичките. (Тогава още не знаеха главната дезертьорска привилегия!…)

Тези, които отиват в затвора по 10-и параграф направо от къщи или от Червената армия, често дори завиждат: ама че работа! За същите пари (разбирайте, за същите десет години) са могли да видят като тези момчета толкова интересни неща, да отидат къде ли не! А тук, в лагера, така и ще пукнем, без да сме видели нищо друго освен своето вонящо стълбище. (Впрочем осъдените по 58–10 едва прикриваха ликуващото си предчувствие, че амнистията ще обхване първо тях!)

Само власовци не въздишаха: „Ех, ако знаехме“ (защото са знаели какво рискуват), и не чакаха пощада, и не се надяваха на амнистия.

* * *

Още дълго преди пътищата ни неочаквано да се пресекат върху затворническите нарове, знаех за тях и недоумявах за тях.

Отначало това бяха многократно мокрените и многократно съхнали позиви, потулени във високата, некосена трета година трева на крайфронтовата орловска ивица. На позивите имаше снимка на генерал Власов, придружена от биографията му. Лицето му върху неясната снимка изглеждаше охранено-доволно както у всички наши генерали от новата формация. (В действителност не е така, Власов бе висок и слаб, а върху по-ясните снимки личи: той е селяк, който се е изучил и е турил рогови очила.) От биографията му тази удачна съдба сякаш се потвърждаваше: през годините на поголовните арести той е изпратен военен съветник на Чан Кайши. Но на какво в биографията му от позива можеше да се вярва?

Андрей Андреевич Власов е роден през 1900 г. в селско семейство в Нижегородска губерния. Под покровителството на брат си, селски учител, завършва нижегородското духовно училище, но не и семинарията — започва революцията. През пролетта на 1919 г. е призован в Червената армия, в края на същата година е вече взводен командир на деникинския фронт. Завършва Гражданската война като ротен командир и остава на кадрова служба. През 1928 г. — курсовете „Изстрел“, след това преминава на щабна работа. От 1930 г. влиза във ВКП/б/ и това му открива по-нататъшно служебно издигане. През 1938 г., със звание командир на полк, е изпратен военен съветник в Китай. Несвързан с висшите военни и партийни кръгове, Власов се оказва в сталинския „втори ешелон“, който трябва да замени ликвидираните командири на армии, дивизии и бригади. От 1939 г. е вече командир на дивизия, през 1940 г. при първото присвояване на „новите“ (старите) войнски звания става генерал-майор. От по-нататъшната история може да се заключи, че сред генералската смяна, където има много съвсем тъпи и неопитни, Власов се оказва един от най-способните. Неговата 99-а стрелкова дивизия, дотогава най-изостаналата в Червената армия, сега вече се дава за пример в „Красная звезда“, а през войната не е заварена неподготвена от хитлеристкото нападение, напротив: при общото ни отстъпление на изток тя тръгва на запад, връща си Перемишъл и го държи 6 дни. Бързо минал през длъжността командуващ корпус, през 1941 г. Власов вече командува край Киев 37-а армия. Успява да се измъкне от огромното киевско обкръжение с голям отряд. През ноември получава от Сталин 20-а армия, започва веднага боеве за Химки, минава в контранастъпление до Ржев и става един от спасителите на Москва. (В бюлетина на Информбюро от 12 декември генералите са изредени по следния начин: Жуков, Лелюшенко, Кузнецов, Власов, Рокосовски…) Със стремителността на онези месеци той успява да стане заместник-командуващ на Волхонския фронт (на Мерецков), а през март, когато 2-ра ударна армия е отрязана при бързото й настъпление за пробив на ленинградската блокада, поема командуването й в обкръжение. Още не са прекъснати последните зимни пътища, но Сталин й забранява да се изтегли, обратно — принуждава опасно вклинената армия да продължава настъплението през непроходимата блатиста местност, без продоволствие, без оръжие, без подкрепа от въздуха. На 14 май 1942 г. след двумесечно гладуване и изтребване на армията (войниците й ми разказваха после в бутирските килии, че са стържели копитата на убитите разлагащи се коне, варили са изстърганото и са го яли) започва концентрично настъпление на немците срещу обкръжената армия (и във въздуха, то се знае, има само немски самолети). Чак тогава, като подигравка, получават от Сталин разрешение да отстъпят зад Волхов. И тези безнадеждни опити да се измъкнат от обръча продължават до началото на юли.

Така (сякаш повтаря съдбата на 2-ра армия на Самсонов през Първата световна война, също така безумно хвърлена в котела) загива 2-ра ударна на Власов.

Разбира се, тук е налице измяна към родината! Разбира се, тук е налице жестоко предателство! Но — на Сталин. Измяната не значи непременно да продадеш. Невежеството и небрежността в подготовката на войната, объркаността и уплахата при избухването й, безсмислено пожертвуваните армии и корпуси, само и само за да бъде спасен маршалският мундир — нима има по-горчива измяна от тази за върховния главнокомандуващ?

За разлика от Самсонов Власов не слага край на живота си, скита се още някое време из горите и блатата и на 12 юли в района на Сиверский се предава в плен. Скоро се озовава във Виница, в специален лагер за пленени висши офицери, сформиран от граф Шауфенберг — бъдещия заговорник срещу Хитлер. Това покровителство на опозиционните армейски кръгове (мнозина от тях по-късно се проявяват и загиват в антихитлеристкия заговор) съпровожда живота на Власов през следващите две години. През първите седмици заедно с полковник Боярски, командир на 41-ва гвардейска дивизия, пише доклад: че в по-голямата си част съветското население и съветската армия биха приветствували свалянето на съветското правителство, ако Германия признае нова Русия за равноправна. (Може би за толкова бързото му решение оказва влияние и личният опит на Власов: родителите на жена му са „разкулачени“, тя привидно се отрича от тях, но тайно им помага. Сега вече и тя със сина си са пренесени в жертва с новото поведение на генерала в плен — един прекрасен ден те изчезват в пастта на НКВД.)

Трудно беше да повярваш изведнъж от тези позиви, че този човек е изтъкнат или че служил вярно цял живот на съветска служба, отдавна и дълбоко более за Русия. А следващите позиви, съобщаващи за създаването на РОА — Руската освободителна армия, бяха написани не само на лош руски, но и в чужд дух, явно немски, и дори незаинтересувано от предмета, затова пък с грубо самохвалство за многото каша при тях и за веселото настроение на конниците. Съмнително беше съществуването на такава армия, а и да я имаше наистина, чак пък толкова да й е весело?… Така можеше да лъже само немецът.

Всъщност почти до самия край на войната няма никаква РОА. През всичките години по всички немски части са пръснати няколкостотин хиляди доброволни помагачи — Hilfswillige, с пълни или частични войнишки права. Е, съществуват и доброволчески антисъветски формировки — от доскорошни съветски граждани, но с немски офицери. Първи поддържат немците — литовците (доста посърбали попарата ни за една година!). След това от украинци се събира SS доброволческа дивизия, от естонци — SS отряди. В Белорусия има народна милиция срещу партизаните (и стига до 100 хиляди души!). Туркестански батальон. В Крим — татарски. (И всичко това е посято от самите Съвети, в Крим например — чрез тъпата кампания срещу джамиите, докато предвидливата завоевателка Екатерина отпуска държавни средства за построяването и разширяването им. С идването си хитлеристите също се досещат да застанат в защита на джамиите.) Когато немците завоюват нашия Юг, броят на доброволческите батальони се увеличава още повече: грузински, арменски, севернокавказки и 16 калмицки. (А съветски партизани на юг почти няма.) При отстъпването от Дон заедно с немците се оттегля казашки обоз от близо 15 хиляди души, от тях половината способни да носят оръжие. През 1941 г. край Лоток (Брянска област) местното население, още преди идването на немците, разпуска колхозите, въоръжава се срещу съветските партизани и създава до 1943 г. автономна област (начело с инженер К. П. Воскобойников) с въоръжена бригада от 20 хиляди души (знаме с изображението на Георги Победоносец), която се нарича РОНА — Руска освободителна народна армия. Истинска обшоруска освободителна армия обаче не е създадена, макар да има фантазии и опити, правени от самите руснаци, чакащи да грабнат оръжието, за да освободят страната си, и от група немски военни с ограничено внимание и средно положение по служба, но с реалистичното виждане, че с дивашката хитлеристка колонизационна политика войната срещу СССР не може да се спечели. Сред тези военни има немалко прибалтийски немци, включително и от старата руска служба, които особено остро чувствуват руската обстановка, подобно на капитан Щрик-Щрикфелд. Тази група се опитва напразно да убеди хитлеристката върхушка в необходимостта от германско-руски съюз. В своите фантазии те измислят и име на армията и нейния очакван статут, и дори нашивки за ръкава (с андреевско поле^[104]) на немския мундир. През 1942 г. в селището Осинторф край Орша с помощта на няколко руски емигранти (Иванов, Кромиади, Игор Сахаров, Григорий Ламсдорф) от съветски военнопленници е формирана „пробна част“ — със съветска униформа и съветско оръжие, но със старите пагони и национална кокарда. Към края на 1942 г. тази формировка се състои от 7 хиляди души, събрани в четири батальона с тенденция да бъдат развърнати в полкове и с претенцията да поставят начало на РННА — Руска национална народна армия. Доброволците са повече, отколкото могат да бъдат приети. Но липсва увереност заради оправданото недоверие към немците. През декември 1942 г. се получава заповед за разформироване на частта: на отделни батальони, с немско униформено облекло и в състава на немските части. През същата нощ 300 души стават партизани.

През есента на 1942 г. Власов дава името си за обединяването на всички антиболшевишки формировки и пак през есента на 1942 г. хитлеристкият Главен щаб отклонява опитите на средните армейски кръгове да наложат Германия да се откаже от плановете за източна колонизация и да ги замени със създаване на руски национални сили. Едва решил се на този съдбоносен избор, едва направил първата стъпка по този път, Власов се оказва повече ненужен освен за пропагандата, и така — до самия край. В желанието си да реализират своя замисъл чрез развитието на нещата покровителствуващите го армейски кръгове прибягват до прокламацията на Смоленския комитет (хвърлят я над съветския фронт на 13 януари 1943 г.) — с обещание за всички демократични свободи, отмяна на колхозите и принудителния труд. (Пак през януари 1943 г. са забранени руските части по-големи от батальон…) Въпреки забраната прокламацията е разпространявана и в заетите от немците области, като предизвиква големи вълнения и очаквания. Партизаните твърдят, че няма никакъв Смоленски комитет и никаква Руска освободителна армия, че това е лъжа на немците. Първата приумица поражда втора — агитационни обиколки на Власов из завзетите области (отново самоволни, без знанието, пряко волята на Главния щаб и на Хитлер: на нашето подтоталитарно съзнание му е трудно да си представи подобна самоволност, ние не можем да направим нито една важна крачка без разрешение от най-горе, но нашата система е несравнимо по-твърда от нацистката, ние имахме зад гърба си вече четвърт век, а нацистите — едва десет години). В саморъчно ушит шинел, какъвто няма в никоя армия — кафяв, с генералски червени отгъви и без отличителни знаци, Власов извършва първата такава обиколка през март 1943 г. (Смоленск—Могильов—Бобруйск) и през април втората (Рига—Печори—Псков—Гдов—Луга). Тези пътувания въодушевяват руското население, създават осезаемото впечатление, че се ражда независимо руско движение, че независима Русия може да възкръсне. Власов говори в препълнените театри на Смоленск и Псков, обяснява целите на освободителното движение, и то открито — че за Русия националсоциализмът е неприемлив, но че и болшевизмът не би могъл да се премахне без немците. Също така открито го питат: вярно ли е, че немците смятат да превърнат Русия в колония, а руския народ — в работен добитък? Защо досега никой не казва какво ще бъде с Русия след войната? Защо немците не разрешават руско самоуправление в завзетите области? Защо доброволците срещу Сталин са събрани само под немско командуване? Власов отговаря притеснено, по-оптимистично, отколкото самият той вече може да се надява по онова време. Германският главен щаб откликва със заповед на фелдмаршал Кайтел: „Предвид неквалифицираните безсрамни изказвания на военнопленника, руския генерал Власов, по време на обиколката му в Северната група на войските, станала без знанието на фюрера и без моето, да бъде незабавно прибран в лагер за военнопленници.“ Разрешава се името на генерала да бъде използувано само за пропагандни цели, в случай че излезе да говори още веднъж лично, да бъде предаден на гестапо и обезвреден.

Текат последните месеци, когато все още милиони съветски хора са извън властта на Сталин, още могат да вземат оръжие срещу болшевишката си неволя и да уредят своя независим живот, но германското ръководство не се поддава на колебания: именно на 8 юни 1943 г., преди Курско-Орловската битка, Хитлер потвърждава, че никога няма да бъде създадена независима руска армия и че руснаците са нужни на Германия само като работна сила. Хитлер не проумява, че единствената историческа възможност за премахването на комунистическия режим е движението на самото население, надигането на измъчения народ. От такава Русия и от такава победа Хитлер се страхува повече, отколкото от всяко поражение. И дори след Сталинград, дори след като загубва Кавказ, той не забелязва нищо ново. Докато Сталин си присвоява ролята на висш защитник на Отечеството, възстановява старите руски пагони и православната църква и разпуска Коминтерна, Хитлер му помага според силите си, като през септември 1943 г. се разпорежда всички доброволчески части да бъдат разоръжени и изпратени във въгледобивните рудници; по-късно решава друго: доброволческите части да бъдат прехвърлени на Атлантическия вал, срещу съюзниците.

Такъв е всъщност краят на целия замисъл за независима руска армия. Какво прави Власов? И той отчасти не знае колко зле вървят работите (не знае, че след своите обиколки отново е смятан за военнопленник и е в опасност), отчасти поема фатално по гибелния път на надеждите и споразуменията със Звяра, докато срещу апокалиптичните зверове единствено спасителна е неотстъпчивостта от първата до последната минута. Впрочем имало ли е изобщо такава минута Освободителното движение на руските граждани? От самото начало то е обречено на гибел като още една допълнителна жертва върху тлеещия жертвеник на 1917 г. А първата военна зима от 1941–1942 г., унищожила няколко милиона съветски военнопленници, разпростира веригата от кости на тези жертви, започнала още с летните опълчения на невъоръжени хора за спасението на болшевизма.

Тук е уместно да сравним Власов с командуващия 19-а армия генерал-майор Михаил Лукин, който още през 1941 г. се съгласява да се бори срещу Сталиновия режим, но иска гаранции за националната независимост на некомунистическа Русия и след като не ги получава, не прави нито крачка извън лагера за военнопленници. А Власов се осланя на надеждите без гаранции и неведнъж се поддава на успокоителните аргументи на своите съветници. Зарича се да спре, да се откаже, да зареже всичко, но винаги се намират аргументи: „ще разоръжат всички доброволчески части“, „военнопленниците ще се окажат в безизходица“, „ще се влоши положението на остовците“, т.е. на руските работници в Германия. И в клопката на тези аргументи Власов подписва през октомври 1943 г. открито писмо до доброволците, прехвърляни на Западния фронт: за временността на тази мярка и за необходимостта да се подчинят…

Така е загубен последният изплъзващ се смисъл на това горчиво доброволчество: изпращат ги като пушечно месо срещу съюзниците и срещу Френската съпротива — срещу онези, към които единствено се е запазила искрена симпатия у руснаците в Германия, изпитали върху гърба си и немската жестокост, и немското самовъзхваляване. Подкопана е тайната надежда за помощ от англо-американците, лелеяна в обкръжението на Власов: щом поддържат комунистите, съюзниците имат толкова повече основания да подкрепят демократична некомунистическа Русия срещу Хитлер… Особено при падането на Третия райх, когато явно болшевизмът ще се опита да разпространи своя строй в Европа и в целия свят — нима и тогава Западът ще продължава да поддържа болшевишката диктатура? Тук проличава несъответствието между руското и западното съзнание, непреодоляно и до ден-днешен. Западът води война само срещу Хитлер, в името на което смята за добри всички средства и всички съюзници, особено Съветска Русия. О, не, не само че не може — Западът и не иска, на него не му отърва да допусне, че народите на СССР биха могли да имат и свои задачи, несъвпадащи с целите на комунистическото правителство. Макар и трагикомично, съюзниците разпространяват сред доброволческите антиболшевишки батальони, пристигнали на Западния фронт, възвания: на прехвърлилите се при тях обещават да ги изпратят незабавно в Съветския съюз!…

Хората около Власов се смятат в мечтите и надеждите си за „трета сила“, тоест извън Сталин и Хитлер, но и Сталин, и Хитлер, и Западът изритват под краката им тези подпори: за Запада те са някаква странна категория нацистки помагачи, с нищо незабележителни.

Скоро можахме да се убедим, че наистина имаме срещу себе си руснаци и че те се бият по-люто от всякакви есесовци. През юли 1943 г. край Орел един взвод от руснаци с немски униформи защищават например Собакинские виселки. Бият се с такова отчаяние, сякаш те са построили селото. Натикват един от тях в избата и го засипват с ръчни гранати, той млъква; но в мига, в който отново се втурват, той пак зачатква с шмайзера. Едва когато хвърлят долу противотанкова граната, им става ясно: бил си е направил долу яма, в която се е криел от експлодиращите противопехотни гранати. Представете си колко оглушен, контузен и отчаян е бил, а е продължавал да се сражава.

Те защищават например и непробиваемия днепровски плацдарм южно от Турск, там две седмици се водят безуспешни боеве за неколкостотин метра — в боевете са свирепи, и студовете също (декември 1943 г.). В този дошъл ни до гуша многодневен зимен бой с маскировъчни халати над шинелите и ушанките участвувахме и ние, и край Малие Козловичи ми разказаха такъв един случай. Докато тичат между боровете, двамина се объркват, лягат един до друг и вече без да си дават точна сметка, стрелят където им падне. Автоматите и на двамата са съветски. Делят си патроните, хвалят се един друг, псуват замръзващата смазка на автоматите. Накрая съвсем им отказват, решават да изпушат по цигара, отмятат белите качулки от главите си — и зърват върху ушанките си орела на единия и звездичката на другия. Скачат на крака! Автоматите им не стрелят! Започват да се бият с тях като с тояги, да се гонят: това вече не е политика и не родината майка, а обикновено първобитно недоверие: пожаля ли го, ще ме убие.

В Източна Прусия на няколко крачки от мен преведоха по банкета трима пленени власовци, а по шосето насреща се движеше с грохот Т-34. Внезапно един от пленените се извърна, скочи и като лястовица се стрелна и се шльопна под танка. Танкът зави, но все пак го смачка с края на веригата си. Прегазеният продължаваше да се гърчи с червена пяна на устните. И човек можеше да го разбере! Бе предпочел войнишката смърт пред обесването в занданите.

Те нямаха никакъв избор. И не можеха да се бият другояче. Не виждаха смисъл да се бият по-предпазливо за себе си. След като дори „чистият“ плен се смяташе у нас за непростима измяна към родината, какво оставаше до онези, които бяха грабнали вражето оръжие? Поведението на тези хора от гледна точка на нашата пропагандна недодяланост се обясняваше: 1) с предателство (биологично? течащо в кръвта ни?) и 2) със страхливост. С всичко друго, ала не и със страхливост! Страхливецът търси снизхождение. А във „власовските“ отряди на вермахта биха могли да ги отведат само крайността, безграничното отчаяние, невъзможността да понасят повече болшевишкия режим и презрението към собствения живот. Защото са знаели: тук не могат да се надяват на никаква пощада! В нашия плен ги разстрелваха, едва дочули от устата им първата правилно изговорена руска дума. (Край Бобруйск успях да спра неколцина, решили да се предадат, и да ги предупредя да се преоблекат със селски дрехи, да се пръснат по селата като заврени зетьове.) В руския плен, както и в немския, най-зле бяха руснаците.

Изобщо тази война ни откри, че най-лошото нещо на този свят е да си руснак.

Срам ме е, като си спомня как при овладяването (тоест разграбването) на бобруйския котел вървях по шосето сред изпотрошени и преобърнати немски коли, сред пръснатия трофеен разкош — и от долчинката със затънали там изоставени каруци и машини, с объркано сновящи немски коне и с димящи огньове, накладени с трофеите, чух вик за помощ: „Господин капитан! Господин капитан!“ Мъж с немски панталони, гол до кръста, целият — лицето, гърдите, раменете, гърбът — в кръв, ме молеше на чист руски за защита, а сержантът от спецотдела го преследваше на кон с камшик. Шибаше голото му тяло, не му даваше да се обръща или да вика за помощ, гонеше го и оставяше с камшика върху кожата му нови кървави резки.

Това не беше пуническа или гръцко-персийска война! Всеки ползуващ се от власт офицер от коя да е армия на земята трябва да спре беззаконното изтезание. От коя да е — да, а от нашата?… Нали толкова безпощадно и абсолютно сме разделили човечеството? (Ако не е с нас, не е наш и т.н., значи е достоен само за презрение и унищожаване.) Та ето на, аз се побоях да защитя власовеца от особиста, нищо не казах и нищо не направих, отминах, като да не бях чул, за да не би тази призната от всички чума да се прехвърли и на мен (ами ако този власовец се окаже някой свръх-злодей?… Ами ако особистът си помисли нещо за мен?…Ами ако?…). А и просто като се знае обстановката в армията по онова време — дали този особист щеше да слуша някакъв си армейски капитан?

И той продължи да шиба и да гони със зверски израз на лицето беззащитния човек като говедо.

Тази картина се е запечатана за цял живот пред очите ми. Та това е почти символ на Архипелага, може да бъде използуван за корицата на книгата.

Те са предчувствували, предугадили този изход за себе си — и въпреки това са пришивали върху левия ръкав на немския си мундир щит с андреевско поле и с буквите РОА.

Бригадата на Камински от брянския Локот включва 5 пехотни полка, артилерийски дивизион и танков батальон. През юли 1943 г. заема част от фронта край Дмитровск-Орловски. През есента един неин полк защищава храбро Севск — и в тази зашита е унищожен изцяло: съветските войски убиват и ранените, а командира на полка го завързват за един танк и го влачат, докато умре. Бригадата отстъпва от своя Локотски район със семействата, с обозите, повече от 50 хиляди души. (Може да си представим как НКВД е прочиствало този автономен антисъветски район, след като се е добрало до него!) Извън брянските предели им предстои да се скитат горчиво, унизително да изчакват край Лепел, да бъдат използувани срещу партизаните, по-късно да отстъпят в Горна Силезия, където Камински получава заповед да потуши Варшавското въстание и не намира сили да не се подчини, повежда 1700 души несемейни, със съветска униформа с жълти ленти на ръкавите. Така немците разбират всички тези трицветни кокарди, андреевското поле и Георги Победоносец. Руският и немският език са взаимно непреводими, неизразими, не си съответствуват.

Батальоните от разформированата осинторфовска част също имат участта да тръгнат срещу партизаните или да бъдат прехвърлени на Западния фронт. През 1943 г. край Псков (в Стремутка) е разположена „гвардейска бригада на РОА“, наброяваща неколкостотин души и поддържаща връзка с околното руско население, но нарастването й е спряно от немското командуване.

Жалките вестничета на доброволческите части са обработвани от немската цензурна ножица. И на власовци остава само да се бият до смърт, а в свободното си време да се наливат с водка. Обреченост — това е, което определя тяхното съществуване през всичките тези години на войната и в чужбина, и никъде никакъв изход.

Хитлер и неговото обкръжение, дори когато вече отстъпват, дори в навечерието на гибелта си — все така не могат да преодолеят своето трайно недоверие към отделните руски формировки, да приемат призрака на една независима, неподчинена им Русия. Едва в треската на окончателния крах, през септември 1944 г., Химлер дава съгласие за създаване на РОА от изцяло руски дивизии, дори с малка авиация, а през ноември 1944 г. е разрешен и един закъснял спектакъл: свиква се Комитет за освобождаване на народите в Русия. Едва от есента на 1944 г. генерал Власов получава първата си като че ли реална възможност да действува — явно много късно. Федералисткият принцип също не привлича мнозина: Бандера, пуснат от немците на свобода (също през 1944 г.), отклонява съюза си с Власов; сепаратистките национални части виждат във Власов руски империалист и не искат да попаднат под контрола му; от името на казаците генерал Краснов също се отказва — и само 10 дни преди края на цяла Германия — на 28 април 1945 г.! — Химлер дава съгласие казашкият корпус да мине в подчинение на Власов. В нацисткото ръководство вече настъпва хаос: едни началници разрешават обединяването на руските доброволчески части в РОА, други пречат на това. А и реално е трудно всеки такъв сражаващ се отряд да бъде измъкнат от предната линия, както впрочем е трудно да се измъкнат от работата си в тила и остовците, желаещи да ги включат в РОА. А и немците не бързат да освобождават военнопленниците за армията на Власов. Машината за освобождаване не се върти. Все пак до февруари 1945 г. 1-ва дивизия на РОА (наполовина от локотянци) е формирана и се пристъпва към формирането и на 2-ра. Късно е вече и да се предполага, че на тези дивизии ще се падне да действуват в съюз с Германия; и надеждата за конфликт между съюзниците и Съветите, с която власовското ръководство отдавна живее, този път се разгаря. Това е отбелязано и в доклада на германското Министерство на пропагандата (февруари 1943 г.): „Движението на Власов не се смята за свързано на живот и смърт с Германия, в него са силни англофилските симпатии и мислите за промяна в курса. Движението не е националистическо и изобщо не признава еврейския въпрос.“

Двусмислеността на положението намира отражение и в Манифеста на КОНР, оповестен в Прага (за да е на славянска земя) на 14 ноември 1944 г. Неизбежно се споменава за „силите на империализма начело с плутократите Англия и САЩ, чието величие се гради върху експлоатацията на други страни и народи“ и които „прикриват своите престъпни цели с лозунги за защита на демокрацията, културата и цивилизацията“, ала няма и нито един пряк поклон пред националсоциализма, антисемитизма или Велика Германия, само дето всички врагове на съюзниците са наречени „свободолюбиви народи“, приветствува се „помощта на Германия при условия, незасягащи честта и независимостта на нашата родина“, и се очаква „почетен мир с Германия“, колко ли почетен наистина, но навярно не по-лош от Бресткия — а и по ситуация превъзхождащ евентуално Бресткия, макар че пак би подлежал на корекция, след като мирът се възцари в цяла Европа. В Манифеста авторите му са хвърлили много сили да се обявят за демократи, федералисти (със свободно отделяне на нациите); предпазливо се прокрадва още не съвсем назрялата, неуверената в себе си просъветска обществена мисъл: и „отживелият царски строй“, И икономическата и културната изостаналост на стара Русия, и „народната революция от 1917 година“… Последователен е само антиболшевизмът.

Всичко това е отпразнувано в Прага по малка програма — с представители на „Бохемския протекторат“, тоест с немски чиновници трета ръка. Тогава чух на фронта целия този манифест и съпровождащите го предавания по радиото и впечатлението беше, че: спектакълът е ненавременен и обречен. Западният свят изобщо не забеляза този манифест, той не събуди никакво съчувствие, но имаше голям успех сред остовци: разправят, че последвал цял поток от заявления за влизане в РОА (Свен Стеенберг пише — 300 хиляди) — и то през безнадеждните месеци, когато Германия вече явно се сгромолясва и срещу лавината на закалената Червена армия тези нещастни захвърлени съветски хора могат да разчитат само на силното си отвращение от болшевизма.

Какви са могли да бъдат плановете на формиращата се армия? На пръв поглед: да стигне до Югославия, където да се слее с казаците, емигрантския корпус и Михайлович, и да защищават Югославия от комунизма. Но преди всичко: нима немското командуване е могло да си позволи през най-тежките за него месеци в тила безпрепятствено да бъде формирана отделна руска армия? Нетърпеливо изпращат на Източния фронт ту противотанков отряд (на И. Сахаров-Ламсдорф) в Померания, ту цялата 1-ва дивизия на Одер — ами Власов? Според всеобщия закон на веднъж поетия курс на отстъпки той покорно се съгласява, макар че, след като преотстъпва единствената си засега дивизия, се обезсмисля целият план за създаването на армия. Винаги ще се намерят аргументи за оправдание: „Немците не ни се доверяват. Ето че сега 1-ва дивизия ще ги убеди с бойните си действия и тогава формирането на РОА ще тръгне по-бързо.“ А то върви зле. 2-ра дивизия и бригадата запасняци, общо 20 хиляди души, си остава чак до май 1945 г. невъоръжена тълпа — не само без артилерия, но почти без пехотно оръдие, дори са зле облечени. 1-ва дивизия (16 хиляди души) е вкарана в безнадеждна и смъртоносна операция и само вече общото разпадане на Германия позволява на командира на дивизията Буняченко да я изтегли на своя глава от предната линия и въпреки съпротивата на генералите да си пробие път към Чехия. (По пътя си освобождава съветски военнопленници, които се присъединяват към нея — „за да си бъдем като руснаци заедно“.) Стигат Прага в началото на май. Тук ги повикват на помощ чехите, вдигнали се на 5 май в столицата на въстание. На 6 май дивизията на Буняченко влиза в Прага и на 7 май в разгорещен бой спасява въстанието и града. Като подигравка, сякаш за да потвърди далновидността и на най-недалновидните немци, 1-ва дивизия на Власов със своето първо и последно независимо действие нанася удар именно по немците, отприщва цялото си ожесточение и горчивина, които са се натрупали в потиснатите руски гърди през тези три жестоки и безсмислени години. (Чехите посрещат руснаците с цветя, в ония дни го разбират, но всички ли след това запомнят кои руснаци спасяват града им? У нас сега се смята, че Прага е освободена от съветските войски — и наистина по желание на Сталин Чърчил през тези дни не бърза да даде оръжие на пражани, американците се задържат в движение, за да оставят съветските войски да превземат Прага, а Йозеф Смрковски, изявен пражки комунист от онова време, без да си дава сметка за по-далечното бъдеще, хули предателите власовци и жадува да бъде освободен само от съветски ръце.)

През всички тези седмици Власов не се проявява като пълководец, изпаднал е в обърканост и безизходна потиснатост. Той не изпраща 1-ва дивизия за Пражката операция, оставя в неопределена ситуация 2-ра дивизия и по-малките части и в шеметно изнизващото се време никой не намира сили за замисленото сливане с казаците. Власов последователно се отказва само от самостоятелното бягство (чака го самолет за Испания) и, изглежда, с парализирана воля се оставя на финалния край. Активността му през последните седмици се проявява единствено в изпращане на тайни делегации и в търсене на контакти с англо-американците. И другите членове на щаба (генералите Трухин, Меандров, Боярски) вършат същото.

Само с това, че сега, в края, ще потрябват на съюзниците, власовци намират оправдание за дългото си висене в немската примка. Все мъждука — не, гори надеждата: наближава краят на войната, наближава и времето, когато могъщите англо-американци ще наложат на Сталин да измени вътрешната си политика — ето, армиите от Запад и Изток се приближават една към друга и ще се сблъскат над прегазения Хитлер! — така че Западът има интерес да ги запази и използува! Нали е ясно, че болшевизмът е враг на цялото човечество?

Не, ни най-малко не им е ясно! О, западна демократична тъпота! Как? Разправяте, че сте политическа опозиция? Нима у вас има опозиция? А защо тогава никога не се е изявявала публично? Щом не сте доволни от Сталин, връщайте се в родината си и още в първата избирателна кампания го подменете с друг, ето това ще бъде честно. А защо сте грабнали оръжие, и то немско? Не, сега сме длъжни да ви предадем, иначе ще е неприлично, ще си развалим отношенията с доблестния съюзник.

През Втората световна война Западът отстояваше своята свобода и я отстоя за себе си, а нас (и Източна Европа) обрече на двойно по-страшно робство.

Власов прави последен опит с изявлението, че ръководството на РОА е готово да застане пред международен съд, но предаването на армията му на сигурна смърт в ръцете на съветските власти противоречи на международното право като предаване на опозиционно движение — никой не чува дори този вопъл, а и повечето американски военачалници научават с изненада за съществуването на още някакви несъветски руснаци, така че е естествено да ги предават по съветска принадлежност.

РОА не просто капитулира пред американците, но и ги моли да приемат капитулацията и само да гарантират, че няма да я предадат на Съветите. И средните американски офицери, които са далеч от голямата политика, понякога обещават от наивност. (Всички тези обещания по-късно са нарушени, пленените са измамени.) Но американците посрещат цялата 1-ва дивизия (11 май, край Пилзен) и почти цялата 2-ра като въоръжена стена: отказват да ги вземат в плен, отказват да ги пуснат в зоната си: Чърчил и Рузвелт подписват в Ялта задължителна репатриация за всички съветски граждани, особено за военнослужещите, без в случая да бъде упомената доброволността или насилствеността при репатрирането, защото има ли такова място на земята, където синовете на родината не биха пожелали да се завърнат доброволно? Цялото късогледство на Запада се концентрира в ялтенските писалки.

Американците не приемат капитулиралите, а съветските танкове изминават последните километри. Остава им — или да влязат в последен бой, или… Буняченко и Зверев (2-ра дивизия) се разпореждат по един и същ начин: няма бой. (Това също е в руския характер: ами ако?… Все пак са свои… От разказите в затвора знам много случаи, когато безогледно или като пияни са се предавали на своите.) На 12 май въоръжената 1-ва дивизия в пълен състав получава заповед в гората: „Разпръсвай се!“ Преобличат се с цивилни дрехи, отпарят отличителните знаци, изгарят документите си, самоубиват се. През нощта съветските войски започват да ги обграждат. Убити и взети в плен са около 10 хиляди души, останалите се промъкват в американската зона, но и от тях, както и от 2-ра дивизия, от авиацията и от отделните отреди, повечето са предадени на съветските войски. За други престоят в американските лагери продължава смесени (групата на Меандров). Дали американците се отнасят към тях пренебрежително, или искат да им намекнат: „Бягайте кой където му виждат очите“, държат ги без храна както преди това немците, че ги и ритат, бият ги с прикладите — инак почти не ги охраняват. Някои наистина бягат, но повечето остават! Доверие в Америка ли? Невъзможността да очакват от американците предателство? И остават да чакат своята страшна съдба, вече разлагани и от съветски агитатори, и от самообвиненията и падналия дух — и група след група, генерали, офицери, войници са предадени през 1945 и 1946 г. за разправа в Съветския съюз. (На 2 август 1946 г. съветските вестници поместват съобщение за присъдата на Военния колегиум на Върховния съд срещу Власов и единадесет от неговите най-приближени: смърт чрез обесване.)

Пак през май 1945 г. в Австрия подобен лоялен съюзнически жест (от обичайната скромност неогласен у нас) извършва и Англия: тя предава на съветското командуване казашкия корпус (40-45 хиляди души), пробиващ си път към Югославия. Това предаване е коварно, в духа на традиционната английска дипломация. Работата е, че казаците са настроени да се бият до смърт или да заминат зад океана, дори в Парагвай, дори в Индокитай, но не и да се предадат живи. Англичаните поставят казаците на усилена армейска разкладка, предоставят им превъзходна английска екипировка, обещават им служба в английската армия, вече ги подлагат на прегледи. Поради това не възниква подозрение, когато предлагат на казаците да предадат оръжието си под предлог, че ще бъде унифицирано. На 28 май извикват всички офицери от ескадронен нагоре (над 2000 души) без войниците в град Юденбург уж на съвещание с фелдмаршал Александер за съдбата на армията. По пътя офицерите са измамени, поставени са под засилена охрана (англичаните ги пребиват до кръв), след това автомобилната колона постепенно е предадена в обхвата на съветските танкове, накрая влиза в Юденбург, обкръжена дъгообразно от гарваните, около които вече стои конвой със списъците. И дори нямат с какво да се застрелят, да се заколят — всичкото им оръжие е прибрано. Хвърлят се от високия железопътен надлез върху камъните и в реката. Повечето от предадените генерали са емигранти, съюзници на същите тези англичани от Първата световна война. През Гражданската война англичаните не успяват да им се отблагодарят, ето че сега им връщат дълга си. През следващите дни по съшия измамен начин са предадени и обикновените войници — с влакове, целите в бодлива тел. (На 17 януари 1947 г. съветските вестници публикуват съобщение за обесването на казашките генерали Петре Краспов, Шкуро и още неколцина.)

По това време от Италия идва 35-хилядният обоз „Казашки стан“ и спира в долината Лиенц на Драва. В него има и бойни казаци, но и много стари хора, невръстни деца и жени — и никой от тях не желае да се връща на родните казашки реки. Сърцата на англичаните обаче не трепват и демократичният им разум не се помрачава. Английският комендант майор Дейвис, чието име сега поне вече ще влезе в руската история, когато трябва — разтапящ се от любезност, когато трябва — безжалостен, след измамническото излавяне на офицерите открито обявява за насилственото им предаване на 1 юни. Отвръща му хилядогласен вик: „Няма да тръгнем!“ Над бежанския лагер се появяват черни знамена, в походната черква непрекъснато има богослужения: живите отслужват панихида на самите себе си!… Идват английски танкове и войници. По високоговорителите им нареждат да се качват на вагоните. Тълпата пее панихида, свещениците вдигат кръстовете, младите ограждат с телата си старците, жените и децата. Англичаните пребиват хората с приклади и тояги, излавят ги и ги захвърлят заедно с ранените като денкове в камионите. Под напора на отстъпващите подиумът за свещениците се счупва, също и лагерната ограда, тълпата се спуска по моста на Драва, английските танкове им отрязват пътя, някои казаци се хвърлят със семействата си в реката, търсейки смъртта, една английска част излавя из околностите бегълците и стреля по тях. (Гробището на убитите и прегазените се намира в Лиенц.)

През същите дни със същото коварство и безпощадност англичаните предават и на югославските комунисти хиляди врагове на техния режим (собствените си съюзници от 1941 г.!) — за да бъдат разстреляни и ликвидирани без съд и присъда.

В свободна Великобритания с нейната независима преса и до ден-днешен никой за изминалите 25 години не е пожелал да разкаже за това предателство, не е вдигнал тревога в обществото.

(В собствените си страни Рузвелт и Чърчил са тачени като еталон за държавна мъдрост и след време Англия може би ще бъде изпъстрена с паметници на своя велик мъж. Затова пък ние в своите руски затворнически обсъждания намирахме за поразително очевидно систематичното късогледство и дори безразсъдство на двамата. След като са имали пред очите си картината от 1941 до 1945 г., как са могли да не осигурят никакви гаранции за независимостта на Източна Европа? Как са могли заради тази смехотворна залъгалка — четиризоновия Берлин, тяхната бъдеща ахилесова пета, да подарят такива обширни области като Саксония и Тюрингия? И какъв военен и политически смисъл може да има за тях да предадат на смърт в ръцете на Сталин няколко стотици хиляди въоръжени съветски граждани, категорично отказващи да се предават? Разправят, че с това са платили за непременното участие на Сталин в японската война. Имали са атомна бомба, а плащат на Сталин за това да не се откаже да окупира Манджурия, да укрепи в Китай Мао Дзедун и в половин Корея — Ким Ир Сен!… Нима тези политически сметки не са смехотворни? Когато по-късно изтикват Миколайчик, Бенеш и Масарик слизат от сцената, Берлин попада в блокада, когато Будапеща гори и тътне, Корея дими, а консерваторите си плюят на петите и бягат от Суец — нима и тогава най-паметливите от тях не си спомнят поне епизода с предаването на казаците?)

И дори това е още само началото. През пялата 1946 и 1947 г. верните на Сталин западни съюзници продължават и продължават да му предават за разправа съветски граждани против тяхната воля — и бивши военни, и цивилни, само и само да се отърват от тази човешка неразбория. Екстрадират ги в Съветския съюз от Австрия, Германия, Италия, Франция, Дания, Норвегия, Швеция, от американските зони. В английските зони през тези години се поддържат и концлагери, неотстъпващи по нищо на хитлеристките. (Например лагерът Волфсберг в Австрия: карат жените да режат приведени, но не приклекнали, с малки ножички по една тревичка, после да връзват единадесет такива стръкчета с дванадесетото в „сноп“, и така часове наред.^[105] След като това е допустимо при британската парламентарна традиция, остава добре да се замислим колко дебела е мозъчната кора на нашата цивилизация.) Мнозина руснаци живеят дълги години след войната на Запад с фалшиви документи под гнетящия страх да не бъдат върнати в СССР. Те се страхуват от англо-американската администрация така, както някога от НКВД. А където не ги връщат — там пък безпрепятствено сноват безчет съветски агенти и без всякакви спънки, посред бял ден, дори от улиците на западните столици, отвличат живи хора.

Освен създаващата се РОА немалко други руски подразделения остават до 1945 г. в германската армия, облечени с неразличими немски мундири. Те завършват войната на различни участъци и по различен начин.

Няколко дена преди да ме арестуват и аз имах случая да попадна под обстрела на власовци. И в затворения от нас източнопруски котел имаше руснаци. В една от нощите в края на януари тяхна част тръгва да си пробие път на запад през нашето разположение без артилерийска подготовка, мълчаливо. Непрекъсната фронтова линия няма, те бързо навлизат в дълбочина, обкръжават моята изнесена напред звукобатарея и аз едва успях да я изтегля по последния оставащ ни път. Но след това се върнах за една от повредените ни коли и малко преди разсъмване видях как те, окопали се с маскировъчните си халати в снега, внезапно се вдигнаха и се хвърлиха с „ура“ срещу огневите позиции на 152-милиметровия дивизион при Адлиг Швенкитен и обсипаха дванадесетте тежки оръдия с гранати, без да им позволят да дадат и един изстрел. Под трасиращите им куршуми нашата последна групичка трябваше да търчи три километра по прясно натрупания сняг до моста над рекичката Пасарге. Там ги спряхме.

Скоро след това ме арестуваха и ето че сега, преди парада на Победата, седим всички заедно на бутирските нарове, аз допушвам техните цигари, те — моите, и с един от тях изнасям тенекиената 70-литрова кофа с нечистотиите.

Мнозина от „власовците“, както и „шпионите за един час“ бяха млади, родени между 1915 и 1922 г., същото онова „младо непознато племе“, което от името на Пушкин суетливият Луначарски бърза да приветствува. Повечето от тях попадат във военните формировки по същата свободна случайност, по която в съседния лагер техни другари стават шпиони — зависело е от пристигналия вербовач.

Вербовачите подигравателно им обясняват — подигравателно, ако не беше истина: „Сталин се е отказал от вас!“ „Сталин не го е еня за вас!“

Съветският закон ги поставя извън себе си още преди те да се поставят извън съветския закон.

И те се записват… Едни — за да се измъкнат от смъртоносния лагер. Други — като разчитат да преминат към партизаните. (И преминават! И воюват след това с партизаните заедно! Но по Сталиновите критерии това ни най-малко не смекчава тяхната присъда!) Някои обаче ги боли сърцето заради позорната Четиридесет и Първа година, заради зашеметявящото поражение след дългогодишните хвалби; и тоз-онзи започват да смятат за пръв виновник за нечовешките лагери — Сталин. И ето че те също решават да напомнят за себе си, за своя суров опит: че също са частица от Русия и искат да влияят върху нейното бъдеще, а не да бъдат изкупителна жертва за чужди грешки.

Думата „власовец“ звучи у нас като думата „нечистотии“, сякаш мърсим устата си само от нейното произнасяне, и затова никой не дръзва да изрече две-три фрази с подлог „власовец“.

Но историята не се пише така. Сега, след четвърт век, когато повечето от тях са загинали в лагерите, а оцелелите доизживяват дните си в Крайния север, искам да напомня с тези страници, че за световната история това явление е доста необичайно: няколко стотици хиляди млади хора на възраст от двадесет до тридесет години да се вдигнат на оръжие срещу собственото си Отечество в съюз с най-злия му враг. Може би трябва да се замислим: кой е по-виновен — дали тази младеж или беловласото Отечество? Това не може да се обясни с биологично предателство, а трябва да има обществени причини.

Защото, както гласи старата пословица: от ситост коне се не щурат.

И си го представяш: поле — и по него се щурат негледани, изпосталели, обезумели коне.

* * *

През тогавашната пролет килиите бяха пълни и с руски емигранти.

Това напомняше някакъв сън: завръщане на отминалата история. Отдавна са написани и затворени томовете за Гражданската война, решени са нейните дела, включени са в хронологията на учебниците нейните събития. Дейците на бялото движение вече са не наши съвременници на тази земя, а призраци на стопилото се минало. Руските емигранти, пръснати по-жестоко и от колената Израилови, дори и да доизживяват нейде живота си, според нашите, съветските, представи са непременно свирачи в съмнителни ресторантчета, лакеи, перачки, просяци, морфинисти, кокаинисти, агонизиращи трупове. До войната от 1941 г. по никакви признаци не можехме да си представим от нашите вестници, от високата белетристика, от художествената критика (и нашите сити майстори не ни помогнаха да узнаем), че руснаците в чужбина — това е огромен духовен свят, че там се развива руската философия, там са Булгаков, Бердяев, Франк, Лоски, че руското изкуство покорява света, там са Рахманинов, Шаляпин, Беноа, Дягилев, Павлова, казашкият хор на Жаров, там се изследва задълбочено творчеството на Достоевски (по онова време направо прокълнат у нас), че съществува невероятният писател Набоков-Сирин, че още е жив Бунин и все пише нещо през тези двадесет години, че се издават художествени списания, поставят се спектакли, свикват се конгреси на землячествата, на които звучи руска реч, че мъжете емигранти не са загубили способността си да вземат за съпруги жени емигрантки, а те да им раждат деца, значи наши връстници.

Представата ни за емигрантите в нашата страна е толкова лъжлива, че съветските хора никога не биха повярвали: има емигранти, воюващи в Испания не за Франко, а за републиканците; а във Франция сред руската емиграция в отчуждена самота живеят Мережковски и Гипиус, след като не се отдръпват открито от Хитлер. Под формата на виц и дори напълно сериозно: Деникин иска да иде да воюва за Съветския съюз срещу Хитлер и по едно време Сталин едва не скланя да го върне в родината (не като бойна сила, разбира се, а като символ на националното обединение). Както на Запада изцяло, така и на руската емиграция за 25 години изолация й липсва живият съветски опит, за да разбира трезво събитията. Това е причина в емиграцията да възникне смут в умовете, от рода на: „Дали трябва да подаваме ръка на власовци?“ (Едни — защото „винаги сме за Русия“, други — защото „винаги сме за демокрацията.“) Между предишните и новите, съветските емигранти често възникват раздори, неразбиране — и по време на войната, при немците, и по-късно, след войната, в съюзническите лагери. Вярно, съставя се емигрантски доброволен стрелкови корпус, който да замине на Източния фронт (15 хиляди души) — но немците го хвърлят срещу Тито и не се стига до война, всичко приключва с неутрална ненамеса. По време на окупацията на Франция множество руски емигранти, стари и млади, се включват в съпротивителното движение, а след освобождаването на Париж масово се стичат в съветското посолство и подават молби за завръщане в родината. Каквато ще да е Русия — все пак си е Русия! — това е лозунгът им и така доказват, че и преди не са лъгали, че я обичат. (В затворите през 1945–1946 г. се чувствуват едва ли не щастливи, че тези решетки и тези надзиратели са свои, руснаци; учудено гледат как съветските момчета се почесват по тила: „И за какъв дявол се върнахме? Толкова ли тясно ни беше в Европа?“)

Но по същата Сталинова логика, по която всеки съветски човек, живял в чужбина, трябва да бъде изпращан в лагер, тази участ не би могла да отмине и емигрантите. От Балканите, от Централна Европа, от Харбин ги арестуват още с идването на съветските войски, задържат ги в жилищата им и на улиците като руснаци. Прибират на първо време само мъже, и то не всички, а проявилите се някак в политически смисъл. (Семействата им по-късно са изпращани по етапен ред в местата на руските заточения, а някои просто ги оставят в България и Чехословакия.) Във Франция ги приемат за съветски граждани с почести и цветя и ги прехвърлят в комфорт в родината, а с пристигането им незабавно ги затварят. По-бавно процедират в това отношение с шанхайските емигранти — през 1945 г. до тях не могат да се доберат. Но там отива пълномощник на съветското правителство и огласява Указ на президиума на Върховния съвет: всички емигранти са опростени! Как да не повярват? Невъзможно е правителството да лъже! (Дали наистина е имало, или не такъв указ — той във всеки случай с нищо не обвързва Органите.) Шанхайци изразяват възторг. Предложено им е да вземат със себе си толкова и такива неща, каквито пожелаят (те тръгват с автомобили — ще свършат работа в родината), както и да се заселват в Съюза там, където им хареса; и да работят, естествено, по всякаква специалност. От Шанхай ги качват на параходи. И вече съдбата им на параходите е различна: на някои неизвестно защо изобщо не им дават храна. Различна е съдбата на емигрантите и от момента на пристигането им на пристанището в Находка (един от главните отправни пунктове на ГУЛАГ). Почти всички са превозвани с ешелони от товарни вагони като затворници, само дето още няма строг конвой и кучета. Някои са свалени на населени места, в градове, и са оставяни наистина да поживеят 2-3 години. Други веднага са откарвани с ешелони в лагер, разтоварвани са някъде в Заволожието, в гората по стръмния железопътен насип заедно с белите им рояли и жардиниери. През 1948–1949 г. оцелелите далекоизточни реемигранти също са вкарвани безразборно по лагери и затвори.

Като деветгодишно хлапе четях с по-голямо увлечение, отколкото Жул Верн, сините книжки на В. В. Шулгин, тогава кротко продавани по нашите книжарски сергии. Това бе глас от света, толкова решително изчезнал, че и при най-развихрената фантазия човек не можеше да предположи: няма да минат и двадесет години и пътищата на автора и на мен ще се пресекат като невидим пунктир в тихите коридори на Болшая Лубянка. Вярно, запознахме се с него не тогава, а след още двадесет години, но имах време да се сближа с мнозина емигранти, стари и млади, още през пролетта на 1945 година.

С ротмистър Боршч и с полковник Мариюшкин се случи да се срещна на един медицински преглед и жалкият вид на техните голи сбръчкани тъмножълти вече не тела, а мощи така са останали завинаги пред очите ми. Арестуват ги, когато вече са с единия крак в гроба, прехвърлят ги в Москва, на няколко хиляди километра и тук през 1945 г. разследват най-сериозно… тяхната борба срещу съветската власт през 1919 г.!

До такава степен сме обръгнали от какви ли не следствено-съдебни несправедливости, че вече не различаваме техните степени. Този ротмистър и този полковник са кадрови военни от царската руска армия, И двамата вече са превалили четиридесетте и са служили в армията над двадесет години, когато телеграфът донася съобщението, че в Петербург са свалили императора. Двадесет години те служат, верни на клетвата си към царя, и ето че сега пряко волята си (и може би вътрешно недоволни; „Пусто да опустее, дано!“) дават клетва и на Временното правителство. Повече никой не им предлага да се кълнат на някого, понеже армията се разпада. Естествено е, когато започват да късат пагоните и да убиват офицерите, те да се обединят с други офицери и да се сражават срещу това. Естествено е и Червената армия да се бие с тях и да ги натиква в морето. Но в никоя страна със зачатъци на юридическо мислене не ще се намерят основания за съдебен процес срещу тях, и то след четвърт век. (През цялото това време те живеят като цивилни лица: Мариюшкин до самото си арестуване, Боршч наистина е в казашки обоз в Австрия, но не във въоръжената му част, а където са старците и жените.)

През 1945 г. обаче в центъра на нашата юрисдикция ги обвиняват: в действия, насочени към събаряне на властта на работническо-селските съвети; във въоръжено нахлуване на съветска територия (тоест в това, че не са напуснали незабавно Русия, която Петроград обявява за съветска); в оказване на помощ на международната буржоазия (която те изобщо не са дори виждали); в служба на контрареволюционните правителства (тоест на своите генерали, на които те цял живот са се подчинявали). И всички тези параграфи (1–2–4–13) на член 58 са от Наказателния кодекс, приет… през 1926 г., тоест 6-7 години след края на Гражданската война! (Класически и безсъвестен пример за обратно действие на закона!) Освен това член 2 от кодекса уточнява, че той има сила само за граждани, задържани на територията на РСФСР. Но лапата на ГБ сграбчва съвсем не-граждани, и то от всички страни на Европа и Азия!^[106] За давност вече не говорим: гъвкаво е предвидено тя да не важи за член 58. Давността е валидна само за собствените доморасли палачи („Защо да ровим старото?…“), унищожавали многократно повече съотечественици, отколкото цялата Гражданска война.

Мариюшкин поне помнеше ясно всичко, разказваше подробности за евакуацията от Новоросийск. А Боршч се бе вдетинил и простодушно бърбореше как бил празнувал Великден на Лубянка: цялата седмица преди Връбница и цялата Страстна неделя ял само половината си дажба, а другата отделял и постепенно подменял твърдия хляб с пресен. По този начин, когато разговявал, разполагал със седем дажби хляб и пирувал през трите дни на Великдена.

Това, че днес ги обвиняват и съдят, изобщо не доказва тяхната реална вина дори в миналото, а само отмъстителността на съветската държава: задето са се съпротивлявали преди четвърт век на комунизма, макар че оттогава са живели като неблагополучни бездомни изгнаници.

От тези безпомощни емигрантски мумии се отличаваше полковник Константин Константинович Ясевич. Виж, за него борбата срещу болшевизма не свършваше с края на Гражданската война. А как и къде е успял да се бори по-нататък — не ми разказваше. Но сякаш и в килията живееше с усещането, че и досега е в строя. На фона на обърканите понятия, на смътните и неуравновесените гледища в главите на повечето от нас той очевидно имаше твърд, ясен поглед върху обстановката, а от ясната жизнена позиция и в тялото се запазват постоянна сила, гъвкавост и дееспособност. Беше най-малко на шестдесет, с напълно гола глава, без нито едно косъмче. Вече бе преживял следствието (чакаше присъдата си, както и всички ние) и, разбира се, не се надяваше на помощ, кожата му се бе запазила млада, дори розова. От цялата килия единствено той правеше утринна гимнастика и се плискаше под крана (ние пазехме калориите от затворническата дажба). Не пропускаше времето, когато между наровете се освобождаваше място — и кръстосваше напред-назад тези пет-шест метра с отсечена стъпка, с безупречна походка, скръстил ръце на гърдите и устремил погледа на ясните си млади очи към стените.

И именно защото всички ние бяхме потресени от това, което се вършеше с нас, а за него нищо наоколо не противоречеше на очакванията му, в килията той бе съвсем самотен.

Можах да оценя поведението му в затвора едва след година: отново бях в Бутирки и в една от същите тези 70 килии срещнах млади хора, вече осъдени по делото на Ясевич на десет и петнадесет години. Присъдата на цялата им група бе написана с машина върху цигарена хартия и кой знае защо, бе у тях. Пръв в списъка бе Ясевич, а присъдата му — разстрел. Ето какво бе виждал и предвиждал през стените с неостарелите си очи, докато се бе разхождал от масата до вратата и обратно! Но неговото неразкайващо се съзнание за правилността на жизнения път му вдъхваше необикновена сила.

Сред емигрантите се оказа и моят връстник Игор Тронко. Сприятелихме се. И двамата отънели, изпосталели, с жълтосива кожа върху костите (защо наистина се бяхме запуснали така? мисля, че от душевна обърканост), и двамата мършави, върлинести, олюлявани от поривите на летния вятър в бутирските дворове за разходка; ходехме винаги заедно с предпазливи стъпки на старци и обсъждахме паралелно протеклия ни живот. Бяхме родени една и съща година в южната част на Русия. Още сме били пеленачета, когато съдбата е бръкнала в изтърканата си торба и е измъкнала за мен къса сламчица, а за него дълга. И ето че питката му се е търкулнала оттатък морето, макар че баща му е бил такъв „белогвардеец“: най-обикновен беден телеграфист.

За мен бе крайно интересно да си представя чрез неговия живот цялото свое поколение съотечественици, попаднали там. Те са расли при добър семеен надзор, при много скромни и дори оскъдни семейни доходи. Расли са, без да познават страха и потисничеството, макар че, докато укрепнат, са усещали известен гнет от авторитета на белите организации. Расли са така, че пороците на века, обхванали цялата европейска младеж (лекомислено отношение към живота, празномислие, прахосване на средства, висока престъпност), не се докосват до тях — тъй като те растат сякаш в сянката на неизличимото нещастие на своите семейства. В която и страна да растат, смятат за своя родина единствено Русия. Духовното им възпитание се изгражда върху руската литература, още по-любима, защото с нея се свършва и родината, защото първичната физическа родина не стои зад нея. Съвременното печатно слово им е достъпно много по-широко и обемно, отколкото на нас, но тъкмо съветските издания почти не стигат до тях и те чувствуват тази празнота особено остро, струва им се, че тъкмо затова не могат да разберат главното, най-възвишеното и прекрасното за Съветска Русия, а онова, което стига до тях, е изопачено, лъжливо, непълно. Те имат най-бегли представи за нашия истински живот, но носталгията им е такава, че ако през 1941 г. ги бяха мобилизирали, те всички щяха да се втурнат в Червената армия, упоени от желанието по-скоро да умрат, отколкото да останат живи. На двадесет и пет — двадесет и седем години тази младеж вече има изградена и твърдо отстоявана собствена гледна точка. Така например хората в групата на Игор се наричат „непредрешенци“. Те декларират, че ако не е споделил с родината цялото сложно бреме на изминалите десетилетия, никой няма право да решава каквото и да е за бъдещето на Русия, нито дори да предлага нещо, а трябва само да върви и да отдава силите си за онова, което ще реши народът.

Дълго лежахме един до друг на наровете. Вникнах, доколкото можех, в неговия свят и тази среща ме доведе до разбирането (а по-късно и други срещи го потвърдиха), че с изтичането на значителна част от духовните сили през Гражданската война е отнесен по-големият и важен клон от руската култура. И всеки, който истински я обича, ще се стреми към присъединяването на двата клона — на метрополията и на емиграцията в чужбина. Едва тогава тя ще се изпълни докрай, едва тогава ще прояви способност към неограничавано развитие.

Мечтата ми е да доживея този ден.

* * *

Слаб е човекът, слаб. В края на краищата и най-упоритите от нас желаеха през тогавашната пролет да им бъде простено. Беше разпространен анекдотът: „Вашата последна дума, обвиняеми!“ — „Моля да ме изпратите където и да е, стига там да има съветска власт! И — слънце…“ Не бяхме заплашени да останем без съветска власт, заплашваше ни да останем без слънце… Никого не съблазняваха Крайното Заполярие, скорбутът или дистрофията. В килиите процъфтяваше най-вече легендата за Алтай. Малцината, имали честта да бъдат някога там, а особено — никога непомирисвалите този край, навяваха на съкилийниците си напевни сънища: ех, че чуден край е Алтай! И сибирска шир, и мек климат. Пшеничени брегове и медени реки. Степ и планини. Овчи стада, дивеч, риба. Многолюдни богати села…

Не продължават ли арестантските мечти за Алтай старата мечта на селяните за него? В Алтай се намират така наречените земи на Кабинета на Негово Величество, което е причина той дълго да е закрит за преселници за разлика от останалия Сибир — но селяните се стремят най-вече към него (и се преселват). Дали не започва оттам тази устойчива легенда?

Ах, веднъж да се уединиш в тази тишина! Да чуеш чистото звънливо кукуригане на петела в кристално прозрачния въздух! Да помилваш добрата сериозна муцуна на коня! И бъдете проклети, всички вие велики проблеми, нека се блъска над вас някой друг, по-глупав. Да си отдъхнеш там от псувните на следователите и мудното разнищване на целия ти живот, от грохота на тъмничните ключалки, от спарения въздух в килията. Даден ни е един-единствен, малък и кратък живот! — а ние престъпно се врем под нечии картечници или го натикваме него, непорочния, в мръсното бунище на политиката. Там, в Алтай, бих живял, струва ми се, в най-схлупената и тъмна къщурка в края на селото, до самата гора. И не за да събирам съчки или гъби, а просто бих влязъл в гората така и бих прегърнал два ствола: мили мои! Нищо повече не ми трябва!…

А и самата тогавашна пролет призоваваше към милосърдие: пролетта на завършилата толкова огромна война! Виждахме, че ние, арестантите, се стичаме с милиони, че още повече милиони ще ни срещнат в лагерите. Не е възможно толкова хора да бъдат оставени в затворите след най-огромната световна победа! Нас просто ни държат сега за назидание, за да помним добре. Разбира се, ще последва голяма амнистия и скоро всинца ни ще пуснат. Някой се кълне дори, че лично бил чел във вестника как Сталин в отговор на някакъв американски кореспондент (а името му? — не си го спомня…) казал, че у нас след войната ще има амнистия, каквато светът не е виждал. На други пък самият следовател признал най-сериозно, че скоро се очаква всеобща амнистия. (Следствието е заинтересовано от подобни слухове, те разхлабват нашата воля: по дяволите, ще подпишем протоколите, все едно няма да е за дълго.)

Но за милостта се иска разум.

Не се вслушвахме в малкото трезви гласове сред нас, които твърдяха, че през изминалия четвърт век никога не е имало амнистия за политическите затворници — и никога няма да има. (Някой познавач измежду доносниците ще скочи в отговор: „През 1927 г. за десетгодишнината от Октомври всички затвори бяха празни, на тях се вееха бели знамена!“ Тази покъртителна гледка с белите знамена над затворите — и защо ли бели? поразяваше най-вече сърцата.^[107]) Ние не изслушвахме най-умните от нас, които обясняваха, че сме затворени с милиони тъкмо защото войната е свършила: не сме нужни вече на фронта, в тила сме опасни, а на далечните строежи без нас няма да легне нито една тухла. (Липсваше ни себеотрицанието да вникнем ако не в злобната, то поне в простата стопанска изгода на Сталин: кой сега, след като се демобилизира, ще пожелае да зареже семейство и домашен уют и да тръгне за Колима, Воркута или Сибир, където още няма нито пътища, нито жилища? Това вече е почти задача на Плановата комисия: да даде на Министерството на вътрешните работи контролни цифри колко да арестува.) Амнистия! Чакахме и жадувахме великодушна и масова амнистия! Ето, в Англия например дори в годишнината на коронациите, тоест всяка година, се обявява амнистия!

Имало е амнистия за много политически затворници и в деня на тристагодишнината на Романовата династия. Та нима сега, след като е удържана победа с мащабите на века и дори по-голяма, Сталиновото правителство ще бъде толкова дребнаво и отмъстително, толкова злопаметно към всяко отстъпление или подхлъзване на всеки свой малък поданик?…

Проста истина е, но и тя трябва да се изстрада: благословени са не победите във войните, а пораженията в тях! Победите са нужни на правителствата, пораженията — на народа. След победите ни се искат още победи, след пораженията ни се иска свобода — и обикновено я постигаме. Пораженията са нужни на народите, както страданията и бедите са нужни на отделните хора: те са причина да се задълбочи вътрешният им живот, да се възвисят духовно.

Полтавската победа е нещастие за Русия: тя има за последица две столетия огромни поражения, разорения, липса на свобода — и нови, и нови войни. Полтавското поражение е спасително за шведите: те загубват желание да воюват и стават най-преуспяващият и свободен народ в Европа^[108].

Дотолкова сме свикнали да се гордеем с нашата победа над Наполеон, че пропускаме: именно благодарение на нея освобождаването на селяните не става с половин столетие по-рано (френската окупация не е реалност за Русия). А Кримската война ни носи свобода.

В тогавашната пролет вярвахме в амнистията — но съвсем не бяхме оригинални с това. Като поговориш със старите арестанти, постепенно ти става ясно: тази жажда за опрощение и тази вяра в опрощението никога не напускат сивите тъмнични стени. Десетилетие след десетилетие различните потоци от арестанти винаги са очаквали и винаги са вярвали: ту в амнистия, ту в нов кодекс, ту в общо преразглеждане на делата (и Органите винаги с умела предпазливост са поддържали слуховете). С всяка кръгла годишнина на Октомври, с Лениновите годишнини и дните на Победата, с Деня на Червената армия или Деня на Парижката комуна, с всяка нова сесия на ВЦИК, с края на всяка петилетка, с всеки пленум на Върховния съд — с какво ли само не свързва арестантското въображение това очаквано слизане на ангела на освобождението! И колкото по-диви са арестантите, колкото по-хомерична, по-необуздана е широтата на арестантските потоци, толкова повече раждат те не трезвост, а вяра в амнистията!

Всички източници на светлина могат в една или друга степен да се сравняват със Слънцето. Слънцето обаче не е сравнимо с нищо. Така и всички очаквания в света могат да се сравняват с очакването на амнистията, ала очакванията за амнистия не могат да се сравняват с нищо.

През пролетта на 1945 г. питахме всеки появил се в килията новак най-напред: какво е чул за амнистията? И стига двама-трима да бяха извеждани от килията с вещите си — тъмничните специалисти тутакси започваха да сравняват делата им и да правят заключението, че присъдите им са от най-леките и, естествено, ги освобождават. Значи се започна! В нужника и в банята — тези арестантски пощенски станции, навсякъде нашите активисти търсеха следи и нещо записано за амнистията. И не щеш ли, в началото на юли прочитаме в прословутия виолетов параден вестибюл на бутирската баня огромно пророчество, изписано със сапун по виолетовата емайлирана печка, значително надвишаваща човешки бой (значи, за да се запази по-дълго там, преди да го изтрият, някой е трябвало да се изправи върху раменете на друг):

Да не ви разправям как ликувахме! („Нали нямаше да го напишат, ако не го знаеха със сигурност!“) Всичко, което биеше, пулсираше и се лееше в тялото — спираше от удара на радостта, че ето — вратите ще се разтворят…

Но за милостта се иска разум…

В средата на юли обаче коридорният надзирател изпрати един старец от нашата килия да мие нужника и там насаме (пред свидетели не би се решил) го попитал със съчувствен поглед към белите му коси: „По кой член лежиш, дядо?“ — „По петдесет и осми!“ — зарадван отвърнал старият човек, за когото плачат вкъщи три поколения. „Не попадаш…“ — въздъхнал надзирателят. Ами! — решиха в килията — надзирателят е просто неграмотен.

В същата килия лежеше младият киевчанин Валентин (не помня презимето му) с големи прекрасни като на жена очи, много наплашен от следствието. Безусловно беше ясновидец, може би само в тогавашното си възбудено състояние. Неведнъж минаваше сутрин по килията и посочваше: днес ще изведат тебе и тебе, видях го насън. И ги извеждаха. Именно тях! Впрочем душата на арестанта е толкова склонна към мистика, че възприема предсказанието почти без учудване.

На 27 юли Валентин дойде при мен: „Александър! Днес сме ние с теб.“ И ми разказа съня си с всички атрибути на тъмничните сънища: мостче над мътна рекичка, кръст. Започнах да се стягам и имаше защо: след сутрешната гореща вода нас двамата ни изведоха. Килията ни изпрати с шумни добронамерени пожелания, мнозина ни уверяваха, че ни пускат на свобода (от сравнението на нашите „леки дела“ излизаше така).

Можеш искрено да не вярваш на това, да не си разрешаваш да вярваш, можеш да отвръщаш с насмешки, но нажежените клещи, по-нажежени от които няма на земята, изневиделица стисват душата ти: ами ако е истина?…

Събраха ни двадесетина души от различни килии и ни поведоха на баня (на всеки житейски завой арестантът преди всичко трябва да мине през банята). Имахме там време, час и половина, да се отдадем на догадки и размисли. След това, размекнати и отпуснати от банята, минахме през изумрудената градинка на вътрешния бутирски двор, където оглушително пееха птички (а най-вероятно обикновени врабци). За отвикналото око зеленината на дърветата изглеждаше непоносимо ярка. Никога очите ми не са възприемали с такава сила зелените листа, както през тогавашната пролет! И не бях виждал през живота си нищо по-близко до Божия рай от тази бутирска градинка, по чиито асфалтирани пътечки вървяхме най-много тридесет секунди.^[110]

Отведоха ни на бутирската гара (мястото за приемане и отправяне на арестантите: названието бе намерено много сполучливо, при това и главният вестибюл прилича на хубава гара), вкараха ни в просторен голям бокс. Там цареше полумрак, но въздухът бе чист и свеж: единственото малко прозорче се намираше на голяма височина и нямаше намордник. То гледаше към същата слънчева градинка и през отвора му горе ни оглушаваше чуруликането на птици и надничаше клатушкащо се яркозелено клонче, което обещаваше на всички ни свобода и дом. (Виждате ли! В такъв хубав бокс не са ни държали никога! — не е случайно!)

А всички ние се водехме към ОСО! И излизаше, че всички лежим за нищо и никакво.

Три часа никой не ни потърси, никой не отвори вратата. Ние ходехме ли, ходехме из бокса и сядахме от умора върху облицованите с плочки пейки. А клончето все така се клатушкаше и клатушкаше в отвора на прозореца и врабците цвърчаха бясно.

Изведнъж вратата загърмя и извикаха един от нас — тих счетоводител на тридесет и пет години. Той излезе. Вратата се затвори. Ние още по-настървено затичахме в нашия сандък, отвътре ни пареше.

Отново грохот. Извикаха следващия, а вкараха предишния. Спуснахме се към него. Но това не беше той! По лицето му не бе останал живот. Широко разтворените му очи бяха слепи. С несигурни движения се заклатушка по гладкия под на бокса. Да не са го контузили? Да не са го халосали с някоя дъска за гладене?

Какво? Какво — замрели, го питахме ние. (Ако не слиза от електрическия стол, най-малко са му прочели смъртната присъда.) С глас, съобщаващ ни за края на Вселената, счетоводителят процеди:

— Пет!!! Години!!!

И отново загърмя вратата — връщаха се толкова бързо, сякаш отиваха до клозета по малка нужда. Следващият се върна сияещ. Очевидно го освобождаваха.

— Е? Е? — струпахме се около него с възвърнала се надежда. Той замаха с ръка, задавяйки се от смях:

— Петнадесет години!

Беше твърде абсурдно, за да повярваме така отведнъж.

Седма глава
В МАШИННОТО ОТДЕЛЕНИЕ

В съседния бокс на бутирската „гара“ — известният блуждаещ бокс (там се обискираха новопостъпилите и достатъчното пространство позволяваше на пет-шест надзиратели да обработват наведнъж до двадесет зека) — този път нямаше никого, грубо скованите маси за претърсване пустееха и само отстрани под крушката седеше на малка, по-различна масичка спретнат чернокос майор от НКВД. Преобладаваща в израза на лицето му бе търпеливата скука. Той напразно си губеше времето, докато чака да докарат и откарат един по един зековете. Можеше много по-бързо да им събере подписите.

Кимна ми към столчето срещу себе си и попита как се казвам. Вдясно и вляво от мастилницата пред него имаше две топчета еднакви бели листчета с формат половин машинописен лист — такива, на каквито домоуправителите дават бележки за отоплителни материали, а в учрежденията — пълномощни за покупка на канцеларски материали. След като се порови в купчинката отдясно, майорът намери листчето, отнасящо се до мен. Измъкна го, прочете го в равнодушна скоропоговорка (разбрах, че съм осъден на осем години) и мигом записа с автоматична писалка на гърба, че текстът ми е съобщен на тази и тази дата.

Сърцето ми не откликна нито дори с половин излишен удар — толкова делнично беше всичко. Наистина ли това е моята присъда, решаващият прелом в живота ми? Исках да се развълнувам, да изживея дълбоко този момент — и все не успявах. А майорът вече ми подаваше листчето от другата му страна. Пред мен имаше ученическа перодръжка с лош писец за седем копейки, с влакънце на върха, закачено от мастилницата.

— Не, трябва да го прочета.

— Да не мислите, че ще ви лъжа? — отпуснато възрази майорът. — Ето, прочетете.

И без желание пусна листчето от пръстите си. Обърнах го откъм лицето и нарочно започнах да се взирам бавно, не в думите дори, а в буквите. Беше написано на пишеща машина, но пред мен бе не първият, а вторият екземпляр:

Извлечение

от решението на ОСО на НКВД на СССР от

7 юли 1945 година^[111]

№……………

След това с пунктирана линия всичко това бе подчертано и пак с пунктир вертикално разграфено:

…………………………………………………
Разгледано бе                                Решено бе:
обвинението срещу еди-кого си                еди-кой си (името) да се осъди
(име, година нареждането,                        за антисъветска агитация и опит
място на раждането)                                за създаване на антисъветска
                                                организация на 8 (осем) години в
                                                трудово-изправителни лагери
Копието е вярно.                                Секретар………

И нима трябваше просто да подпиша и да си тръгна мълчаливо? Погледнах майора — няма ли да ми каже, да ми обясни нещо? Не, нямаше такива намерения. Той вече кимна на надзирателя до вратата да готви следващия.

За да предам поне от малко значителност на момента, попитах с трагични нотки в гласа:

— Но това е ужасно! Осем години! За какво?

Дори сам усетих колко фалшиво звучат думите ми: нищо ужасно не изпитвах нито аз, нито той.

— Ето тук — още веднъж ми посочи майорът къде да се подпиша.

Подписах се. Просто не виждах какво друго да направя.

— Но тогава ми разрешете да напиша обжалване. Тази присъда е несправедлива.

— По установения ред — механично ми кимна майорът и върна моето листче в лявата купчинка.

— Отдръпнете се! — заповяда ми надзирателят.

И аз се отдръпнах.

(Не се оказах находчив. Георгий Тенно, на когото наистина му дават листче, на което пише двадесет и пет години, отвръща така: „Ами че това е доживотен затвор! Някога, когато човека са го осъждали до живот, са биели барабани, събирали са тълпата. А тук като във ведомост за сапун — двадесет и пет, и много ти здраве!“

Арнолд Рапопорт взема перодръжката и написва на обратната страна: „Категорично протестирам срещу терористичната незаконна присъда и настоявам незабавно да бъда освободен.“ Обявяващият чака отначало търпеливо, но след като прочита листчето, се ядосва и го скъсва заедно с извлечението. Ефект никакъв: присъдата си остава в сила: това било само копието.

А Вера Корнеева очаква петнадесет години затвор и с възторг вижда, че на листчето пише само пет. Засмива се със сияйния си смях и побързва да подпише, за да не вземат да размислят нещо. Офицерът се усъмнява: „Не разбрахте ли какво ви прочетох?“ — „Да, да, много ви благодаря! Пет години трудово-изправителен лагер!“

На Янош Рожаш, унгарец, му прочитат десетгодишната присъда в коридора на руски и не му я превеждат. Той се подписва, без да разбере, че това е присъдата му, и дълго след това чака съд. (Много по-късно, вече в лагера, смътно си спомня този случай и се досеща.)

Върнах се в бокса усмихнат. Странно, от минута на минута ми ставаше все по-весело и по-леко. Всички се връщаха с десетки. Валентин също. От нашата днешна компания само побърканият счетоводител (държаха го в затвора, макар и невменяем) бе получил най-детската присъда.

Зад прозореца една клонка все така весело се поклащаше от юлския ветрец сред слънчевите пръски. Ние оживено бъбрехме. В бокса ту тук, ту там все по-често се чуваше смях. Смеехме се, че всичко бе минало гладко; смеехме се на смаяния счетоводител; смеехме се на сутрешните си надежди и как, когато ни изпровождаха от килиите, се уговаряхме за разни пароли — четири картофа, два геврека!

— Ще има амнистия! — твърдяха някои. — Това е само проформа, да ни сплашат, та да ги запомним. Сталин е казал на един американски кореспондент…

— А как се казва кореспондентът?

— Не знам…

В този момент ни заповядаха да си вземем вещите, построиха ни по двама и отново ни поведоха през същата чудесна градинка, изпълнена с лято. И закъде? Пак на баня!

Тогава вече се запревивахме от смях — ама че хапльовци! Съблякохме се с все същия смях, окачихме дрехите си на същите куки и ни ги отнесоха отново за дезинфекция, както и сутринта. С все същия смях получихме по люспа отвратителен сапун и влязохме в просторното кънтящо от гласове помещение да се изкъпем като за празник. Взехме да се плискаме, да се поливаме с горещата чиста вода и да лудуваме като ученици, заведени на баня след последния изпит. Този пречистващ, облекчаващ смях беше, мисля си, дори не мъчителен, той бе жива защита и спасение за организма.

Докато се търкахме, Валентин ми говореше успокояващо, мило:

— Е, нищо, още сме млади, тепърва има живот пред нас. Главното е оттук нататък да не сбъркаме нещо. Пристигнем ли в лагера — нито дума с никого, за да не ни лепнат нови присъди. Ще работим честно — и ще мълчим, и мълчим.

Колко вярваше той в тази програма, колко се надяваше — невинно зрънце между сталинските воденични камъни! Искаше ми се да се съглася с него, кротичко да си излежа присъдата, а сетне да зачеркна преживяното от ума си.

Но започнах да усещам в себе си: ако трябва да не живеем, за да живеем — какъв е тогава смисълът?…

* * *

Не може да се каже, че ОСО са го измислили след революцията. Още Екатерина II осъжда неугодния й журналист Новиков на петнадесет години, може да се каже, по ОСО, защото не го изправя пред съд. И всички императори току изселват бащински неугодните им без съд. През 60-те години на XIX век се извършва коренна съдебна реформа. И у властниците, и у поданиците започва да се формира сякаш нещо като юридически възглед за обществото. Въпреки това и през 70-те, и през 80-те години Короленко проследява случаи на административна разправа, заменила съдебните присъди. Самият той през 1876 г. с още двама студенти е изселен без съд и следствие по разпореждане на заместник-министъра на държавните имоти (типичен случай на ОСО). Без съд в друг случай е въдворен с брат си в Глазов. Короленко споменава за Фьодор Богдан — селски пратеник, добрал се до самия цар и след това изпратен на заточение; за Пиянков, оправдан от съда, но заточен по височайша повеля; и за още няколко души.

Така че традиция е имало, макар и доста непоследователна. А и съвсем безотговорна: кой е ОСО? Ту царят, ту губернаторът, ту заместник-министърът. А и да ме извините, това не е размах, щом сме в състояние да изброяваме имена и случаи.

Размахът започва от 20-те години, когато за постоянен натиск върху съда се създават постоянно действуващи тройки. Отначало дори с тях се парадира — Тройката на ГПУ! Имената на заседателите не само не се крият, а дори се рекламират! Кой в Соловки не знае прословутата московска тройка Глеб Боки, Вул и Василиев?! Пък и самата дума си я бива — тройка! Шумотевицата напомня за празничните звънчета по конете, за веселбите по Заговезни, а заедно с това в нея има и нещо загадъчно: защо „тройка“? Какво значи това? Съдът да не би да е четворка? А и тройката не е съд! Загадъчното й е най-вече в това, че тя действува тихомълком. Не сме били там, не сме видели, дават ни само хартийка: подпишете се. Тройката се оказва още по-страшна и от революционния трибунал. А по-късно тя се обособява, затваря се в себе си, настанява се в отделна стая, и имената изчезват. Свикнахме, че членовете им не пият, не ядат и не се събират с хора. А оттеглят ли се на съвещание — край, присъдите ни ще идват чрез машинописките. (И после ги връщаме: такъв документ не бива да се оставя в ръцете ни.)

Тези тройки (за всеки случай си служим с множественото число, тъй като не знаем никога къде съществува божеството) отговарят на възникналата наложителна необходимост: веднъж арестуваните да не бъдат пускани на свобода (е, нещо като отдел за технически контрол към ГПУ: за да няма брак). И ако се окаже, че не си виновен и изобщо не бива да те съдят, ще получиш поне чрез тройката своите „без тридесет и два“ (губернски града) или заточение за две-три години, а, току-виж, ти остригали и главата — и вече завинаги си белязан, занапред ще бъдеш „рецидивист“. (Нека читателят ни прости: ние пак се объркахме с този десен опортюнизъм — понятието „вина“, виновен-невиновен. Малко ли ни се втълпява, че работата не е в личната вина, а в обществената опасност: може и невинен да бъдеш прибран, ако си социално чужд, може и виновен да бъдеш пуснат, ако си социално близък. Но за нас, нямащите юридическо образование, това е простено, щом самият Кодекс от 1926 г., по който живяхме двадесет и пет години, се критикува за „недопустим буржоазен подход“, за „недостатъчен класов подход“, за някакво „Буржоазно отмерване на наказанието според тежестта на извършеното престъпление“^[112].

Уви, не ние ще пишем увлекателната история на този Орган. Дали през всичките години на своето съществуване тройката на ГПУ има право в своята задочна присъда да дава също и разстрел (както в случаите с известния княз кадет Павел Долгоруки през 1927 г., с Палчински, фон Мек и Величко през 1929-а? Дали тройките действуват само в случаите на недостатъчни доказателства, но при явна социална опасност на дадена личност — или по-неограничено? И как след това през 1934 г. при печалното преименуване на ОГПУ в НКВД Тройката в белокаменната столица започва да се нарича Специално съвещание, а тройките в областите — специални колегиуми към областните съдилища, т.е. състоящи се от трима постоянни членове и действуващи без каквито и да било народни заседатели и винаги при закрити врати. А от лятото на 1937 г. областите и автономните републики се обогатяват и с други тройки — от секретаря на областния комитет, началника на областното НКВД и областния прокурор. (А над тези нови тройки в Москва стои просто Двойката, съставена от народния комисар на вътрешните работи и генералния прокурор на СССР — съгласете се, неудобно е все пак Йосиф Висарионович да бъде викан да заседава като трети, нали?) Но от края на 1938 г. някак незабелязано се загубват и тези тройки, и тази Двойка (а и Николай Ежов е премахнат) — но толкова повече се утвърждава родното ни ОСО, което поема правата да издава задочно и без съд присъди — отначало до десет години, а после и повече, докато се стигне накрая и до разстрел. И родното ни ОСО процъфтява чак до 1953 г., когато ни напуска и нашият благодетел Берия.

ОСО съществува деветнадесет години, но никой не знае кой от нашите мастити горди големци е влизал там; колко често и колко дълго са заседавали; със или без чай ли и с какво към чая; как протича самото обсъждане — разговарят ли за случая, или дори не разговарят? Не ние ще пишем за това — защото не знаем. Чували сме само, че същността на ОСО си остава триединна и макар че сега не сме в състояние да посочим усърдните му заседатели, все пак са ни известни трите органа, които имат свои постоянни представители: един от ЦК, един от Министерството на вътрешните работи и един от прокуратурата. Ала няма да се учудим, ако някога разберем, че не е имало никакви заседания, а просто щаб от опитни машинописки, съставящи извлечения от несъществуващи протоколи, и един началник-канцелария, ръководещ машинописките. Че машинописките съществуват — това не подлежи на съмнение!

ОСО не се споменава никъде — нито в Конституцията, нито в Кодекса, обаче се оказва най-удобната машинка за кюфтета — послушна, непретенциозна и ненуждаеща се от смазване чрез законите. Кодексът си е отделно, ОСО няма нищо общо с него и леко се върти без всичките му там двеста и пет члена, без да се ползува от тях и без да се позовава на тях.

Както се шегуват в лагера: когато няма — нищо няма, а има Специално Съвещание.

Разбира се, за удобство то също се нуждае от някакъв входящ код, но за целта си изработва буквени членове, значително облекчаващи боравенето (не се налага да си блъскаш главата, да се съобразяваш с формулировките в Кодекса), и поради ограничения си брой лесни за запомняне дори от децата (част от тях вече споменахме):

АСА — Антисъветска Агитация;

НПДГ — Нелегално Преминаване на Държавната Граница;

КРД — КонтраРеволюционна Дейност;

КРТД — КонтраРеволюционна Троцкистка Дейност (тази буквичка „т“ доста усложнява после живота на зека в лагера);

ПШ — Подозрение в Шпионаж (шпионажът, надхвърлящ подозрението, се предава на съда);

ВВПШ — Връзки, Водещи (!) до Подозрение в Шпионаж;

КРМ — КонтраРеволюционно Мислене;

ИАС — Изповядване на АнтиСъветски настроения;

СОЕ — СоциалноОпасен Елемент;

СВЕ — СоциалноВреден Елемент;

ПД — Престъпна Дейност (на драго сърце я лепват на бившите лагерници, ако няма за какво друго да се хванат).

Е, накрая, най-обемния член:

— ЧС — Член на Семейството на осъден по някоя от предишните букви).

Да не забравяме, че тези букви не се разпределят равномерно по хората и годините, а подобно на членовете в Кодекса и параграфите от Указите, настъпват като внезапни епидемии.

И още една уговорка: ОСО изобщо не претендира да произнася присъди — то не произнася присъди! — то налага административно наказание, и толкоз. В реда на нещата е да разполага и с юридическа свобода!

Но макар наказанието да не претендира да бъде съдебна присъда, то може да бъде до двадесет и пет години, че и разстрел и да включва още:

— лишаване от звания и награди;

— конфискация на цялото имущество;

— строг тъмничен затвор;

— лишаване от право на кореспонденция

и човекът изчезва от лицето на земята още по-сигурно, отколкото чрез примитивната съдебна присъда.

Друго важно предимство на ОСО е, че неговите решения не подлежат на обжалване — няма къде да се оплачеш: не съществува никаква инстанция, нито по-висша, нито по-нисша. То се подчинява само на министъра на вътрешните работи, на Сталин и на Сатаната.

Голямо качество на ОСО е и експедитивността му: единственото, което я ограничава, е машинописната техника.

Най-сетне, ОСО не само не се нуждае да погледне обвиняемия в очите (и по този начин облекчава междутъмничния транспорт), но дори не се интересува от неговата снимка. При голямо задръстване на затворите има и това удобство, че щом следствието свърши, арестуваният може да не заема вече място върху тъмничния под, да не яде даром хляба, а незабавно да бъде пратен в лагер и честно да се труди там. Може да прочете копието от извлечението на присъдата си и значително по-късно.

В привилегированите случаи става така, че арестантите ги свалят от вагоните на гарата на местопребиваването им и още тук, край железопътното платно, ги карат да седнат на колене (за да не избягат, но излиза като за молитва пред ОСО) и начаса им прочитат присъдите. Ала е възможно и друго: през 1938 г. пристигащите в Перебори етапи не знаят нито по кой член са осъдени, нито присъдите си, но писарят, който ги посреща, вече го знае и незабавно намира в списъка: СВЕ — пет години.

А други, работили вече по много месеци в лагера, така и не си знаят присъдите. След това (разказва И. Добряк) тържествено ги строяват — и не кога да е, а на 1 май 1938 г., на фона на разветите червени знамена, и обявяват присъдите им, издадени от тройката в Сталинска област: от десет до двадесет и пет години на човек. А моят лагерен бригадир Синебрюхов бива отправен през същата 1938 г. с цял ешелон неосъждани от Челябинск за Череповец. Нижат се месеци, зековете работят. Изведнъж през зимата, през един почивен ден (забележете в какви дни! Каква полза има ОСО от това?), в лют студ ги изкарват на двора, строяват ги и пристигналият лейтенант им предава, че е изпратен да им обяви решението на ОСО. Но момъкът, изглежда, не лош човек, хвърля поглед към пробитите им обувки, към слънцето в ледени стълбове и казва:

— А впрочем, момчета, няма какво да мръзнете повече. Знайте: на всички ви ОСО е дало по десет години и в много, много редки случаи по осем. Ясно ли е? Марш в бараките!…

* * *

Но при такава откровена машинност на Специалното съвещание за какво са изтрябвали и съдилища? Защо ни е конен трамвай, след като си имаме безшумен електрически, от който не можеш да скочиш? За да хрантутим съдиите ли?

Е, просто е неприлично в държавата съвсем да няма съдилища. През 1919 г. VIII конгрес на партията записва в програмата: да се стреми цялото трудещо се население да бъде привличано повсеместно към упражняване на съдийски задължения. „Цялото повсеместно“ да бъде привлечено не става, съдийската професия е сложна, но пък и съвсем без съд не бива!

Впрочем нашите политически съдилища — спецколегиите на областните съдилища, военните трибунали на окръзите, а и всички върховни съдилища — дружно се влачат след ОСО, те също не са обременени от публичното съдопроизводство и пренията между страните.

Първата и основната им черта е скритостта. Те са преди всичко тайни — за собствено удобство.

И вече така сме свикнали милиони и милиони хора да бъдат осъждани на закрити заседания, до такава степен сме го приели в реда на нещата, че понякога манипулираният син, брат или племенник на осъдения ще му възрази убедено: „А ти какво искаш? Значи делото е важно… Враговете ще узнаят! Не бива…“

В страха си, че „враговете ще узнаят“, си крием главата между коленете. Кой днес в нашето отечество освен книжните плъхове помни, че на Каракозов, стрелял срещу царя, е предоставен защитник? Че Желябов и всички народоволци са съдени публично, без никой да се страхува, че „турците ще узнаят“? Че Вера Засулич стреля, ако трябва да си послужим с нашите термини, в началника на столичното управление на милицията (и не го ранява смъртоносно просто защото не го улучва където трябва, иначе куршумът е с калибър за мечка) — и не само не е унищожена в царските зандани, не само не я съдят при закрити врати, но в публичен съд е оправдана от съдебните заседатели (не от Тройката) — и приветствувана от тълпата, си заминава с каретата?

С тези сравнения не искам да кажа, че Русия никога не е имала безукорен съд. Вероятно достойният съд е най-късният плод на най-зрялото общество или пък ни трябва цар Соломон. Владимир Дал отбелязва, че Русия преди реформата „няма нито една пословица в похвала на съдилищата“! Това все нещо значи. А и земските началници също никой нито в една пословица не ги похвалва. Но съдебната реформа от 1864 г. все пак поставя поне градската част от нашето общество върху основа, близка до английските образци.

Като говоря всичко това, не забравям и казаното от Достоевски срещу нашите съдебни заседатели („Дневникът на писателя“): за злоупотребата с адвокатското красноречие („Господа съдебни заседатели, че каква ще е тая жена, дето няма да заколи съперницата си?… Господа съдебни заседатели, че кой от нас не би изхвърлил детето през прозореца?…“), за това, че минутният импулс у съдебните заседатели може да надделее над гражданската отговорност^[113]. Но Достоевски се опасява не от това, от което трябва да се опасява! Той смята, че публичният съд вече е установен завинаги!… (А и кой ли от неговите съвременници би могъл да повярва в ОСО?…) На друго място той пише: „… по-добре да сбъркаш в милосърдието, отколкото в наказанието“. О, да, да!

Злоупотребата с красноречието е слабост не само на формиращия се съд, но в по-широк аспект — и на установилата се вече демокрация (установила се, но и успяла да загуби своите нравствени цели). Прехвалената Англия ни дава примери как, за да осигури надмощието на своята партия, водачът на опозицията не се свени да приписва на правителството много по-тежко положение на нещата в страната, отколкото е в действителност.

Злоупотребата с красноречието е, разбира се, лошо нещо. Но с каква дума тогава да назовем злоупотребата със закритостта? Достоевски мечтае за съд, в който всичко нужно в защита на обвиняемия ще бъде изложено от прокурора. Колко века ни трябват още, за да го дочакаме? Нашият обществен опит засега ни е обогатил неизмеримо с адвокати, които обвиняват подсъдимия („Като честен съветски човек, като истински патриот не мога да не изпитвам отвращение при разглеждането на тези злодеяния…“).

А колко е хубаво на закрито заседание! Няма нужда от мантия, можеш да запретнеш и ръкави. Колко леко се работи! — нито микрофони, нито кореспонденти, нито публика. (Не, защо, случва се и публика, но от следователи. Така например те обичат да послушат денем в Ленинградския областен съд как се държат техните питомци, а през нощта навестяват тези, които трябва да накарат да се вразумят^[114].)

Втората основна черта на нашите политически съдилища е определеността в работата. Т.е. предрешеността на присъдите.

Все съшият този сборник „От затворите към възпитателните учреждения“ ни натрапва: предрешеността на присъдите било уж нещо отминало, дори през 1924–1929 г. съдебните присъди били регулирани от общовалидните административно-икономически съображения. Уж, като се почне от 1924 г., поради безработицата в страната съдилищата намалявали броя на присъдите, определящи трудово-изправителен режим и домашен арест, и увеличавали леките тъмнични присъди (става дума, естествено, за битовите закононарушения). Това довежда до препълване на затворите с хора, получили леки присъди (до шест месеца), и до недостатъчното им използуване в трудовите колонии. В началото на 1929 г. Народният комисариат на правосъдието на СССР с циркуляр 5 отхвърля издаването на леки присъди, а от 6.XI.1929 г. (в навечерието на дванадесетгодишнината от Октомври и в началото на строителството на социализма) с решение на Централния изпълнителен комитет и Съвета на народните комисари влиза в сила вече забраната да се издават присъди, по-малки от една година!

Съдията предварително знае — или конкретно по твоето дело, или от общата инструкция — каква присъда е желателна. (А и в съдийската стая обикновено има телефон!) Дори по примера на ОСО са написани предварително на машина присъди, остава само да се впише по-късно фамилното име на ръка. И ако някакъв си Страхович се провикне на съдебното заседание: „Немислимо е да съм бил завербуван от Игнатовски, тогава съм бил на десет години“ — председателят (на военния трибунал на Ленинградския военен окръг, 1942 г.) само изкрещява: „Не клеветете съветското разузнаване!“ Всичко вече отдавна е решено: за цялата група на Игнатовски — разстрел. Оцелява само някакъв прикачен към групата Липов: никой не го познава, и той никого не познава от групата. Та само за този Липов — десет години, от тях да мине.

Предрешеността на присъдите — колко облекчава тя трънливия живот на съдията! Става дума не толкова за умствено облекчение — какво има толкова да му се мисли, — колкото за морално: няма защо да се измъчваш, че, току-виж, си сбъркал с присъдата и си оставил децата си сираци. Предрешеността предразполага към добродушие дори такъв заклет съдия убиец като Улрих — няма голямо разстрелване на хора, което да не е обявено от неговите уста. Ето, през 1945 г. Военната колегия разглежда делото на „естонските сепаратисти“. Председателствува ниският набит простодушен Улрих. Той не пропуска случая да се пошегува не само с колегите си, но и с подсъдимите. (Ами че не е ли тъкмо това човещината! Нова черта, къде сте виждали подобно нещо?) Разбрал, че Сузи е адвокат, той му се усмихва: „Ето че и вашата професия ви влезе в работа!“ А и какво в края на краищата има да делят? Защо да се озлобяват един срещу друг? Заседанието протича по установения приятен ред: направо на съдийската маса пушат, в подходящо време е и хубавата обедна почивка. А щом се свечери, се оттеглят да се съвещават. Но кои се съвещават нощем? Оставят подсъдимите затворени цялата нощ в залата и се разотиват по домовете си. На другия ден в девет сутринта се появяват бодри, избръснати: „Стани, влиза съдът!“ — и на всички по десет години.

И накрая, третата черта на нашите съдилища е диалектиката (а по-рано грубо се казваше: „законът е като ок на каруца — кой накъде го завърти, натам върви“). Кодексът не бива да бъде застинал камък посред пътя на съдията. Членовете на Кодекса отмерват вече по десет, петнадесет, двадесет години от мимолетния живот и както казва Фауст:

Светът мени се, движи се напред,

та аз ли да държа на свойта дума?

Всички членове са затлачени с тълкувания, указания, инструкции. Ако деянието на обвиняемия не попада под ударите на Кодекса, тогава той може да бъде осъден още:

— по аналогия (какви възможности се разкриват само!);

— просто заради произхода си (7–35, принадлежност към социалноопасна среда);

— за връзка с опасни лица^[115] (Какъв простор! Кое лице е опасно и в какво се изразява връзката — само съдиите си знаят.)

Само не се съмнявайте в точността на издаваните закони. Ето че на 13 януари 1950 г. излиза указ за възстановяване на смъртната присъда (макар че тя едва ли е напускала мазетата на Берия). Записано е: на екзекуция подлежат диверсантите, занимаващи се с подривна дейност. Какво ще рече това? Никой не ти казва. Йосиф Висарионович обича такива неща: да недоизкаже, да намекне. Дали се отнася само за онези, които взривяват релсите с тротил? Не пише. „Диверсанта“ си го знаем отдавна: този, който е произвел некачествена продукция, е диверсант. А кой ли се занимава с „подривна дейност“? Може би който с разговорите си в трамвая подкопава авторитета на правителството? Или пък момичетата, дето се омъжват за чужденци — нима не подронват с това величието на нашата родина?…

Не е съдията този, който съди — той получава само заплата, съди инструкцията! Инструкцията от тридесет и седма година: десет — двадесет — разстрел. Инструкцията от четиридесет и трета: двадесет години каторга — смърт чрез обесване. Инструкцията от четиридесет и пета: на всички наред по десет плюс пет лишавана от граждански права (работна сила за три петилетки).^[116] Инструкцията от четиридесет и девета: за всички наред по двадесет и пет. (И така истинският шпионин — Шулц, Берлин, 1948 г. — получава десет години, а Гюнтер Вашкау, който никога не е бил шпионин — двадесет и пет. Защото такава е вълната през 1949 г.)

Машината щампова. Веднъж арестуван, ти си лишен от всички права още щом ти изрежат копчетата на портала пред Държавна сигурност и не можеш да избегнеш присъдата си. Юридическите служители свикват толкова с това, че през 1958 г. стават за смях: публикуват във вестниците проект за нови „Основи на наказателното производство в СССР“ и в него забравят за включат алинея за евентуална оправдателна присъда! Правителственият вестник („Известия“, 10.IX.1958 г.) меко ги укорява: „Може да се създаде впечатление, че нашите съдии издават само обвинителни присъди.“

Но да погледнем нещата с очите на юристите: защо всъщност съдът трябва да допуска два изхода, щом и общите избори включват само един кандидат? Ами че оправдателната присъда е икономически безсмислена! Ами че това ще рече, че и осведомителите, и оперативните работници, и следствието, и прокуратурата, и вътрешната охрана в затвора, и конвоят — всички са се трудили нахалост!

 

Ето ви едно просто и типично съдебно дело. През 1941 г. в нашите бездействуващи войски, разположени в Монголия, оперативните чекистки отдели трябвало да проявяват активност и бдителност. Военният фелдшер Лозовски ревнува някаква жена от лейтенант Павел Чулпеньов и се сеща: Задава на Чулпеньов на четири очи три въпроса: 1. Защо според теб отстъпваме пред немците? (Чулпеньов: имат повече техника, пък и по-рано са мобилизирани. Лозовски: не, това е маньовър, ние ги прилъгваме.) 2. Вярваш ли в помощта на съюзниците? (Чулпеньов: вярвам, че ще ни помогнат, но не безкористно. Лозовски: ще ни излъжат, изобщо няма да ни помогнат.) 3. Защо Ворошилов е назначен да командува Северозападния фронт?

Чулпеньов му отговаря и забравя. А Лозовски написва донос. Извикват Чулпеньов в политотдела на дивизията и го изключват от комсомола: за пораженски настроения, за възхваляване на немската техника, за подценяване стратегията на нашето командуване. Повече от всички ораторствува комсомолският секретар Калягин (същият на Халхин Гол проявява пред Чулпеньов малодушие и сега му се пада удобен случай да се отърве завинаги от свидетеля).

Арест. Една-единствена очна ставка с Лозовски. Предишният им разговор не се обсъжда дори от следователя. Само един въпрос: познавате ли този човек? — Да. — Свидетелят да излезе. (Следователят се страхува, че обвинението може да отпадне.)^[117]

Депресиран от едномесечното си пребиваване в ямата, Чулпеньов се изправя пред трибунала на 36 мотодивизия. Присъствуват: комисарят на дивизията Лебедев, началникът на политотдела Слесарев. Свидетелят Лозовски дори не е призован пред съда. (За да оформят обаче лъжливите показания, вече след съдебното заседание вземат подписа и на Лозовски, и на комисаря Серьогин.) Въпросите на съда: имали ли сте разговор с Лозовски? Какво ви е питал? Какво сте му отговорили? Чулпеньов простодушно обяснява, че все още не вижда своята вина. „Че малко ли хора разговарят?“ — наивно възкликва той. Съдът е отзивчив: „Кой именно? Назовете ги.“ Но Чулпеньов не спада към тяхната порода! Дават му последната дума. „Моля съдът още веднъж да провери моя патриотизъм, да ми възложи смъртно опасна задача!“ И, о, наивен юначага: „На мен и на този, който ме е оклеветил, на двамата заедно!“

Е, не, казано ни е да преследваме подобни рицарски прояви сред народа. Лозовски има за задача да изписва хапове на бойците, а Серьогин — да ги възпитава^[118].) Има ли значение дали ще умреш, или не? Важното е, че ние сме стояли на стража. Излизаме, изпушваме по цигара и се връщаме: десет години лагер и три без граждански права.

Подобни дела през войната надхвърлят десет във всяка дивизия (иначе ще е скъпичко да се издържа трибунал). А колко са всичко дивизиите — нека читателят пресметне сам.

… Заседанията на трибуналите са потискащо еднообразни. Потискащо безлични и безчувствени са съдиите — същински гумени ръкавици. Присъдите са като от конвейер.

Всички се правят на сериозни, но всички разбират, че се разиграва просто цирк и най-ясно е това на простодушните конвоиращи момчета. В новосибирския транзитен затвор през 1945 г. конвоят приема арестантите един по един по име и по делата им: „Еди-кой си! — 58-1-а, двадесет и пет години.“ Началникът на конвоя проявява интерес: „За какво?“ — „Ами за нищо.“ — „Лъжеш. За нищо се полагат десет години!“

Когато трибуналът бърза, „съвещанието“ трае само минута — колкото съдиите да влязат и да излязат. Когато работният ден на трибунала се проточи до шестнадесет часа — през вратата на съвещателната стая се виждат бяла покривка, наредена маса, фруктиери с плодове. Ако не бързат много — обичат да прочетат присъдата „с психология“: „… осъжда се на смърт!…“ Пауза. Съдията гледа осъдения в очите, интересно му е: как ще го преживее, какво ли изпитва в този миг? „Но предвид на чистосърдечното разкаяние…“

Всички стени в чакалнята на трибунала са издраскани с гвоздеи и моливи: „осъден съм на разстрел“, „на двадесет и пет години“, „на десет“. Не заличават надписите: нека служат за назидание. Страхувай се, превивай гръб и не мисли, че би могъл да промениш нещо с поведението си. Дори да произнесеш Демостенова реч за свое оправдание в пустата зала пред групата следователи (Олга Слиозберг пред Върховния съд, 1938 г.) — това ни най-малко не ще ти помогне; виж, ако им креснеш: „Вие сте фашисти! Срам ме е, че няколко години съм бил член на вашата партия!“ (Николай Семьонович Даскал — пред спецколегията на Азовско-Черноморския край, председател Хелик, Майкоп, 1937 г.) — тогава ще ти изфабрикуват ново дело, тогава ще те погубят.

Чавдаров разказва случай, когато на съда обвиняемите се отказват изведнъж от всички свои лъжливи показания пред следствието. Е, та какво? Дори да има забавяне, колкото да си разменят погледи, то е само за няколко секунди. Прокурорът обявява почивка, без да обяснява защо. От следствения затвор притичват следователите и техните помагачи биячи. Всички подсъдими, разпратени по боксовете, ги пребиват наново здравата със заканата през втората почивка да ги довършат. Почивката е изтекла. Съдията пита отново всички — и всички този път си признават.

Завидна съобразителност проявява Александър Григориевич Каретников, директор на научноизследователски текстилен институт. Малко преди да се открие заседанието на Военната колегия на Върховния съд (а защо за цивилни, за военно необвързани — пак тези трибунали и Военна колегия? Вече сме престанали да се чудим, не питаме), той заявява чрез охраната, че иска да даде допълнителни показания. Това, разбира се, поражда любопитство. Приема го прокурорът. Каретников му показва своята загнила ключица, която следователят е премазал със стола, и заявява „Всичко съм подписал под въздействието на изтезанията.“ Кой знае колко се е проклинал прокурорът заради престараването си да получи „допълнителни“ показания, но е късно. Всеки от тях е невъзмутим само докато си остава незабележима част от общата действуваща машина. Но стига върху него да се фокусира известна лична отговорност, светлинният лъч се спира право на него — той пребледнява, разбира, че и той е нищо, че и той може да се подхлъзне на някоя динена кора. Така Каретников хваща прокурора на въдицата и той не се решава да претупа делото. На започналото заседание на Военната колегия Каретников повтаря всичко и тогава… Ето кога Военната колегия се оттегля действително да се съвещава! Но в този случай тя може да издаде само оправдателна присъда и следователно незабавно да освободи Каретников. Затова… не издава никаква присъда!

Връщат Каретников отново в затвора. Сякаш нищо не е било, лекуват го, държат го три месеца. Появява се нов следовател, много учтив, попълва нова заповед за арест (ако Колегията се е придържала към принципното положение, поне тези три месеца Каретников е могъл да прекара на свобода!), задава му отново въпросите на първия следовател. В предчувствие на свободата си Каретников се държи твърдо и не се признава за виновен. И какво?… Тръсват му осем години по ОСО.

Този пример демонстрира достатъчно ясно възможностите на задържания и възможностите на ОСО. Державин пише:

По-зъл съдът и от грабеж е,

законът спи: пред съдник лих

протегнах кротко, най-прилежно

врата си и не възразих.

Но на Военната колегия на Върховния съд рядко се случват такива неприятности, пък и изобщо тя рядко вторачва мътните си очи в някое отделно оловно арестантче. През 1937 г. А. Д. Романов, електроинженер, е повлечен нагоре, към четвъртия етаж по стълбите от двама тичащи конвои, хванали го под мишниците (асансьорът вероятно работи, но довеждат толкова често задържани граждани, че едва ли служителите биха се вредили от тях). Разминават се с излизащия, вече осъден, и се втурват в залата. Военната колегия бърза толкова много, че и тримата й членове дори не седят, а стоят прави. Дишащ с мъка (обезсилен от дългото следствие), Романов изрича трите си имена. Нещо си казват помежду си, споглеждат се и Улрих — пак той! — обявява: „Двадесет години!“ И пак на бегом помъкват Романов, и пак на бегом вкарват следващия.

 

Беше като насън: през февруари 1963 г. по същото това стълбище (нарочно се отказах от асансьора, за да мога да го огледам), учтиво придружаван от полковника, партиен секретар, се качих и аз. От целия Архипелаг — единствено аз, съдба! И в залата с кръглата колонада, където, казват, заседава пленумът на Върховния съд на Съюза, с огромната дъговидна маса и вътре в нея с още една кръгла и седем старовремски стола, ме слушаха седемдесет сътрудници на Военната колегия — същата, която бе съдила навремето Каретников и Романов, и още мнозина други… Казах им: „Наистина изключителен ден! Макар и осъден отначало на лагер, после на вечно заточение — никога не съм виждал съдия. И ето че сега ви виждам всички, събрани на едно място!“ (А и те виждаха жив зек, бяха отворили най-сетне очи — за пръв път.)

Но се оказа, че не били същите. Да. Сега те говореха, че не са били те. Уверяваха ме, че онези вече ги нямало. Някои напуснали с почетна пенсия, други били свалени. (Улрих, най-прочутият палач, бил свален, както се разбра, още при Сталин, през 1950 г. заради… безпринципност!) Някои (всъщност единици) ги съдили дори при Хрушчов и те от подсъдимата скамейка заплашвали: „Днес ни съдиш ти, но утре ние теб, мисли му!“ Но както всички начинания на Хрушчов това движение, отначало много енергично, скоро бе зарязано, забравено и не достигна чертата на необратимата промяна, тоест остана в предишната си сфера.

Ветераните на юриспруденцията в един глас се надпреварваха сега да си спомнят, като ми предоставяха, без да съзнават, материал за тази глава. (А ако се бяха запретнали да публикуват спомените си? Но годините се изнизват, ето че минаха още пет, а по-светло не стана^[119].) Спомниха си как на съдебните заседания съдиите се перчели от трибуните, че са правели, стрували, но не са прилагали член 51 от НК за смекчаващите вината обстоятелства, така че все давали по двадесет и пет вместо по десет години! Или колко унизително подчинени са били съдиите на Органите! На някакъв съдия се случило да разглежда делото на гражданин, завърнал се от Съединените щати, който клеветнически твърдял, че автомобилните пътища там са много добри. И толкоз. И по делото нищо друго! Съдията дръзва да върне делото за допълнително разследване, за да получи „пълноценен антисъветски материал“ — тоест да подложат обвиняемия на изтезания и побой. Но не разбират, изглежда, тази добронамерена цел на съдията и му отговарят ядосано: „Какво си въобразявате, на нашите Органи ли нямате вяра?“ — и съдията е… заточен от секретариата на трибунала на Сахалин! (При Хрушчов е по-меко: „провинилите се“ съдии ги изпращат… къде мислите?… да работят като адвокати!^[120]) По същия начин и прокуратурата превива гръб пред Органите. Когато през 1942 г. крайно възмутително се разчува за злоупотребата на Рюмин в северноморското контраразузнаване, прокуратурата не посмява да употреби властта си, а само почтително долага на Абакумов, че неговите момчета си правят шегички. Имал е за какво Абакумов да смята Органите за пъпа на света! (Именно тогава той извиква Рюмин и за своя зла участ го издига.)

Просто нямахме време, иначе щяха да ми разкажат и десет пъти повече неща. Но и за това си струва да се замисли човек. След като и съдът, и прокуратурата са само пионки в ръцете на министъра на Държавна сигурност, може би няма смисъл да пиша и отделна глава за тях?

Надпреварваха се да ми разказват, а аз се оглеждах и се чудех: ама те били хора! Истински хора! Дори се усмихват! Искрено ми обясняват как са мислели само доброто. Е, ако пък нещата се обърнат така, че се наложи пак да ме съдят? — в ей тази зала (показват ми главната зала).

Че какво толкова, ще ме осъдят, естествено. Кое е по-първо — кокошката или яйцето? Хората или системата?

Няколко века се е употребявала у нас пословицата: не се бой от закона, бой се от съдията.

Но ми се струва, че Законът е изпреварил хората, хората са изостанали в жестокостта си. Време е вече тази пословица да бъде обърната: не се бой от съдията — бой се от закона. От закона на Абакумов, естествено.

Ето, те излизат на трибуната и обсъждат „Иван Денисович“. Ето, говорят радостно, че тази книга била облекчила съвестта им (точно така разправят…). Признават, че съм представил нещата твърде меко, че всеки от тях знае и за по-тежки лагери. (Наистина ли са знаели?…) От седемдесетте души, насядали около дъговидната маса, неколцина от взелите думата се оказват познавачи на литературата, дори четат редовно „Новий мир“, те жадуват за реформи, съдят живо за нашите обществени язви, за занемареността на селото…

А аз седя и си мисля: щом първата мъничка капка истина избухна като психологическа бомба, какво ли ще настъпи в нашата страна, когато Истината се стовари върху ни като водопад?

А тя ще се стовари, няма да се размине.

Осма глава
ЗАКОНЪТ ПРОХОЖДА

Ние всичко забравяме. Помним не фактите, не историята, а само щампования пунктир, който ни вкарваха в паметта чрез непрекъснато набиване.

Не знам дали това е присъщо на цялото човечество, но за нашия народ — да. Обидно свойство. Дори и да е от доброта, пак е обидно. То ни превръща в плячка на лъжците.

Например ако не трябва да помним дори шумните съдебни процеси, не ги помним. Гледали са се публично, писало се е за тях във вестниците, но не са ни го набивали в главите — и не ги помним. (В главата остава само което се набива всеки ден по радиото.) Нямам предвид младежта, която, естествено, не е чувала за тези процеси, а съвременниците им. Помолете редовия гражданин да ви изброи сензационните публични процеси — ще си спомни бухаринския, зиновиевския. Ако се напрегне — и процеса срещу Промпартията. И толкоз, други публични процеси не е имало.

Какво да кажем тогава за закритите процеси?… Че малко ли са само трибуналите през 1918 г.! — когато още няма нито закони, нито кодекси и съдиите се съобразяват само с нуждите на работническо-селската власт? Ще напише ли някой някога тяхната подробна история?

И все пак не можем да минем без известен обзор. Длъжни сме да разровим някои овъглени развалини и в онази нежна розова утринна мъгла.

През ония динамични години сабите на войната не ръждясват в ножниците, но и револверите на възмездието не изстиват в кобурите. По-късно става правило разстрелите да се извършват тайно през нощта, по мазета, и хората да бъдат разстрелвани в тила. А през 1918 г. известният рязански чекист Стелмах разстрелва денем, на двора, и то така, че очакващите смъртта си да могат да наблюдават всичко това от прозорците на затвора.

Тогава съществува официалният термин: извънсъдебна разправа. Не защото още няма съдилища, а защото има ЧК.

Това пиленце е с още мека човчица и Троцки го съгрява с дъха си: „Всяването на страх е могъщо политическо средство и трябва да си лицемер, за да се правиш, че не разбираш това.“ Зиновиев също ликува, без да предвижда своя край: „Буквите ГПУ, както и буквите ВЧК, са най-популярни в световен мащаб.“

Извънсъдебна, защото така е по-ефикасно. Съдилища има и те съдят и издават смъртни присъди, но трябва да се знае, че успоредно с тях и независимо от тях действува самостоятелно извънсъдебната разправа. Как да си представим размерите й. В своя популярен обзор на дейността на ЧК М. Лацис ни дава цифри^[121] само за година и половина (1918-а и първата половина на 1919-а) и само за двадесет губернии в централна Русия („цифрите, посочени тук, съвсем не са пълни“, отчасти може би и поради чекистка скромност). Ето ги: разстреляни от ЧК (тоест без съд и присъда) — 8389 души (осем хиляди триста осемдесет и девет!), разкрити контрареволюционни организации — 412 (фантастична цифра, след като познаваме нашата неизменна неспособност към организация, пък и общата несъгласуваност и духовния упадък през ония години), арестувани — общо 87 хиляди. (А тази цифра сигурно е и намалена.)

Какво да вземем за сравнение? През 1907 г. група обществени дейци издават сборник статии „Против смъртната присъда“ (под ред. на Гернет) с приложен поименен списък на всички осъдени на смърт от 1826 до 1906 г. Съставителите правят уговорката, че списъкът им е непълен (но е по-точен от данните на Лацис, събирани през Гражданската война). Той наброява 1397 имена, от които трябва да се изключат 233 души, които са помилвани, и 270 неиздирени (предимно полски въстаници, избягали на Запад). Остават 894 души. Тази цифра за осемдесет години се оказва 255 пъти по-хилава от чекистката! — пък и тя е за по-малко от половината губернии (тук не влизат поголовните разстрели в Северен Кавказ и Долното поречие на Волга). Вярно, че съставителите на сборника бързат да приведат и друга, предполагаема (и по-скоро в желаната от тях посока) статистика, според която само за 1906 г. на смърт са осъдени (но може би неразстреляни, тъй като е имало и много помилвани) 1310 души. Това е тъкмо в разгара на прословутата столипинска реакция (в отговор на залелия страната червен терор), за който се дава и цифра: 950 смъртни присъди за шест месеца.^[122] (Точно толкова са действували столипинските военнополеви, съдилища — само шест месеца.) Звучи злокобно, но за привикналите ни нерви е поносимо: чекистката цифричка за година и половина се оказва все пак три пъти по-голяма — при това само за двадесет губернии, при това отделно от съдилищата, отделно от трибуналите.

А съдилищата?

Че как без тях! Само за месец след Октомврийската революция са създадени и съдилища — първо, народни съдилища, избирани свободно от работниците и селяните, но при условие, че съдиите имат непременно „политически опит в пролетарските организации на партията“ и след „предварителна старателна проверка на това дали кандидатите са подходящи за назначаване“ от изпълнителните комитети на районните съвети, от които могат да бъдат отзовани по всяко време. (Декрет за съдилищата 1, 24 ноември 1917 г., параграфи 12 и 13.) А щом е така, и народните съдии започват да бъдат избирани не всенародно, а просто назначавани от изпълнителните комитети на съветите — което е едно и също, тъй като съветите, както е известно, изразяват интересите на трудещите се маси.

Второ, и дори първо, със същия декрет от 24 ноември 1917 г. са учредени работнически и селски революционни трибунали, като се почне от районните и околийските. Замислени са като орган на пролетарската диктатура и става така, че революционните трибунали възникват мигновено навсякъде, докато народните съдилища не се появяват още много месеци, особено в затънтените краища. И така, революционните трибунали поемат всички дела, включително наказателните.

Но ще ви успокоим, разликата между народните съдилища и трибуналите не е чак толкова голяма: когато по-късно, през 1919 г., ще се появят наченките на наказателното право на РСФСР, там характеристиката на първите и вторите съдилища почти ще съвпадне; и за едните, и за другите няма никакви ограничения по отношение на издаваните присъди, и едните, и другите трябва да са с напълно развързани ръце: законът не предвижда никакви наказателни санкции и съдилищата се ползуват с абсолютна свобода в избора на репресиите, имат неограничено право в прилагането им (ако е лишаване от свобода, може за неопределен срок, тоест до специално разпореждане). Народният съд, също както и революционният трибунал, се ръководи само от революционното правосъзнание и революционната съвест. Присъдите и на едните, и на другите съдилища са окончателни и не подлежат на обжалване в нито една инстанция. Народните съдилища, както и революционните трибунали, не са свързани в дейността си с никакви формални условия, единственото мерило за оценка е степента на вредата, която подсъдимият е причинил с действията си на интересите на революционната борба, присъдата се определя по целесъобразност в интерес на отбраната и трудовото строителство. (В началото в революционните трибунали има дори заседатели, назначавани от местните съвети, но след това придобиват своята по-точна форма на постоянна тройка, ала така, че един член от тройката да се излъчва от местната колегия на губернската ЧК — и по този начин се осъществява на всички равнища живата спойка между революционните трибунали и ЧК.)

На 4 май 1918 г. излиза декрет за създаването на Върховен революционен трибунал при ВЦИК — и тогава се предполага, че трибуналите са изградени окончателно. Но, о, колко все още сме далече от това!

Оказва се, че за да се поддържа дейността на железниците, е необходимо още да се създаде единна за цялата страна система от Революционни железничарски трибунали.

След това — единна система от Революционни трибунали във войските за вътрешна охрана.

През 1918 г. всички тези системи действуват вече задружно, като не дават на територията на РСФСР никакво убежище на престъпленията и провиненията срещу революционната борба на масите — зоркото око на другаря Троцки обаче вижда несъвършенството на тази пълнота и на 14 октомври 1918 г. той подписва заповед за формирането на още една нова система от Революционни военни трибунали.

Изцяло зает с грижите за Реввоенсъвета на републиката и със спасяването на републиката от външните врагове, този наш вожд и вдъхновител, без да добавя някаква по-подробна разработка на замисъла си, избира изключително сполучливо за председател на Централния революционен военен трибунал на републиката другаря Данишевски, който не само блестящо създава и развива цялата система на още новите трибунали, но и изготвя теоретичната им аргументация под формата на отделна брошура.^[123] Един екземпляр от брошурата се е запазил по чудо и попадна у нас. Наистина, на брошурата има печат с надпис „поверително“ — но предвид голямата давност може би ще ми бъде простено да й дам известна гласност (казаното по-горе за съдилищата е взето също оттам).

Веднага след Октомври в духа на неговите лозунги и както е било вече прието в армията от февруари 1917 г., се предполага, че в Червената армия ще действуват изборни полкови и дивизионни съдилища. Но още преди да са се насладили на демократичната им дейност, ето че изобщо се отказват от тях. И без това навсякъде възникват самоволно военнополеви съдилища, тройки, а по собствена инициатива действуват (разстрелват) фронтовите органи на ВЧК и също по собствена инициатива — органите на контраразузнаването, предшествениците на специалните отдели. През ония жестоки за републиката месеци, когато другарят Троцки казва във ВЦИК: „Ние, синовете на работническата класа, сключихме договор със смъртта, а следователно и с победата“ — през ония жестоки месеци е трябвало да се принудят всички и всеки да се стегнат и да изпълнят своя дълг.

„Революционните военни трибунали са преди всичко органи на унищожението, изолацията, обезвреждането и тероризирането на враговете на работническо-селското отечество и едва след това — съдилища, установяващи степента на виновност на даден субект“ (стр. 5). „Революционните военни трибунали са още по-извънредни от революционните трибунали, врязали се в общата стройна система на единния народен съд“ (стр. 6).

Нима има още по-извънредни? Дъхът ти спира, не ти се вярва дори: какво по-извънредно от трибунала? Техният заслужил деятел, покровителят на множество присъди от ония години, ни пояснява:

„Наред със съдебните органи трябва да съществуват и органи, които да са, ако щете, за съдебна разправа“ (стр. 8).

Сега вече ясно ли ти е, читателю? От една страна ЧК — това е извънсъдебна разправа. От друга страна — революционният трибунал, много опростен, крайно безмилостен, но все пак отчасти нещо като съд. А между тях? Досещате ли се? А между тях липсва тъкмо орган за съдебна разправа — и тъкмо това е Революционният военен трибунал!

„От първия ден на своето съществуване революционните военни трибунали бяха бойни органи на революционната власт… Веднага бяха възприети определен тон и курс, недопускащи никакви колебания… Трябваше умело да се възползуваме от натрупания революционнотрибунален опит и да го развием по-нататък“ (стр. 13) — и това е още преди първата инструкция, издадена едва през януари 1919 г. Също така за сближаване с ЧК бива използуван и опитът единият член на революционния военен трибунал да се назначава от Специалния отдел на фронта. Но фронтовете съществуват временно — и вместо да изчезват с тяхното отмиране, революционните военни трибунали биват учредявани в областите и окръзите „за борба и непосредствена разправа по време на въстания“ (стр. 19).

Революционните военни трибунали съдят за „трудово дезертьорство“, което „при дадената обстановка е контрареволюционен акт, също както и въоръженото въстание срещу работниците и селяните“ (стр. 21) — кой ли е толкова многоброен, че да въстане и срещу работниците, и срещу селяните? Дори — за „грубо отношение към подчинените, за небрежно изпълнение на служебните задължения, безотговорно отношение към работата, непознаване на своите права…“ (стр. 23) и т.н., и т.н. Революционните военни трибунали са не само за военните, но и за всички цивилни лица, живеещи в района на фронта. Те са орган на класовата борба на трудовия народ. За да не възникват спорове с революционните военни трибунали, действуващи в съседство с тях, се споразумяват така: който каквото дело вземе за разследване, той и съди — и решението му не подлежи на преразглеждане и обжалване. Присъдите се регулират в зависимост от военното положение: след победата на Юг от пролетта на 1920 г. постъпва директива революционните военни трибунали да намалят разстрелите — и действително за първото полугодие разстреляните са само 1426 (без присъдите на революционните трибунали! на железничарските трибунали! на трибуналите на войските за вътрешна охрана! на ЧК! на Специалните отдели — да си спомним и столипинската цифра 950, възпряла анархията от убийства из цяла Русия, да си спомним и 894-мата души за осемдесет години в Русия). А през лятото на 1920 г. започва войната срещу Полша — и само през юли-август революционните военни трибунали (без… без… без) издават 1976 смъртни присъди чрез разстрел (стр. 43, данни за следващите месеци не са приложени).

Революционните военни трибунали имат право на непосредствена незабавна разправа с дезертьорите и с агитаторите срещу Гражданската война (т.е. с пацифистите — стр. 37). Трябва да се прави разлика между криминално убийство (не разстрел) и политическо убийство (разстрел) (стр. 38); между кражба от частно лице (трибуналите трябва да са „внимателни и меки“, защото буржоазните богатства тласкат хората към кражба) и кражба на народно достояние („цялата тежест на революционното наказание“). „Невъзможно, а и неразумно би било да се състави кодекс на наказанията“, но е „невъзможно и без ръководни директиви и инструкции“ (стр. 39). „Много често на революционните военни трибунали се налага да работят в обстановка, в която е трудно дори да се определи дали трибуналът действува в качеството си на такъв или просто като боен отряд. Често… се наблюдава паралелна работа в заседателната зала на трибунала и на улицата.“ Разстрелът „не може да се смята за наказание, това е просто физическо унищожаване на врага на работническата класа“ и „може да бъде приложен с цел да сплаши (да тероризира) подобни престъпници“ (стр. 40). „Наказанието не е възмездие за «вина», не е изкупление на вината…“ Трибуналът „установява личността на престъпника, доколкото… е възможно да се установи въз основа на неговия начин на живот и на миналото му“ (стр. 44).

В революционните военни трибунали „отпада самият смисъл на апелационното право, установено от буржоазията… При съветския строй това разтакаване не е нужно на никого“ (стр. 46). „Да се прилага практиката на апелация, е абсолютно недопустимо“, „правото на касационни жалби не се признава“ (стр. 49). „Присъдата следва да се приведе в изпълнение почти незабавно, за да бъде ефектът от репресията колкото се може по-голям“ (стр. 50), „необходимо е на престъпниците да се отнеме всякаква надежда за отмяна или преразглеждане на присъдата, издадена от революционния военен трибунал“ (стр. 50). „Революционният военен трибунал е необходим и верен орган на Диктатурата на пролетариата, призван чрез нечувано разорение, чрез океани от кръв и сълзи да изведе работническата класа… в света на свободния труд, на щастието на трудещите се и на красотата“ (стр. 59).

Бихме могли да цитираме още и още, но стига! Да вникнем в това минало и да преминем по тогавашната карта на обхванатата ни в пламъци страна, да си представим тези живи човешки местности, неназовани в трибуналната брошура. Всяко превземане на град през Гражданската война е белязано не само с пушечни изстрели в двора на ЧК, но и с безсънни заседания на трибунала. И за да получи човек куршум, не трябва да е непременно бял офицер, сенатор, помешчик, монах, кадет или есер. Белите меки, пощадени от мазоли ръце са достатъчно основание за разстрел през ония години. Но можем да се досетим, че в Ижевск или Воткинск, в Ярославъл или Муром, в Козлов или Тамбов метежите са излезли солено и на загрубелите ръце. В тия свитъци — за извънсъдебната и съдебната разправа — стига някога да бъдат разгърнати пред нас, най-удивителен ще бъде броят на обикновените селяни. Защото нямат чет селските вълнения и въстания от осемнадесета до двадесет и първа година, макар да не красят цветните страници на „История на Гражданската война“ — никой не е фотографирал или снимал за киното тези възбудени тълпи с колове, вили и брадви, тръгнали срещу картечниците, а сетне с вързани ръце — десет за един! — в редици, изправени за разстрел. Сапожокското въстание се помни само в Сапожок, пителинското — само в Пителино. От същия обзор на Лацис за въпросната година и половина в двадесет губернии научаваме и броя на потушените въстания — 344.^[124] (Още от 1918 г. селските въстания ги пишат за „кулашки“, понеже не може селяни да въстават срещу работническо-селската власт! Но как да си обясним, че всеки път въстават не три къщи в селото, а цялото село. Защо бедняшката маса не убива с вилите и секирите си въстаналите „кулаци“, а тръгва заедно с тях срещу картечниците? Лацис: „С обещания, клевети и заплахи [кулакът] принуждаваше останалите селяни да участвуват в тези въстания.“^[125] Но какво по-щедро на обещания от лозунгите на бедняшкия комитет? Какво по-заплашително от картечниците на ЧОН (Частите със специално предназначение)!

А колко още съвсем, ама съвсем случайни хора попадат в тази мелница и в тяхното унищожение се заключава неизбежно половината същност на всяка стреляща революция!

Ето ви делото на толстоиста И. Е-в, 1919 г., разказано днес от самия него. Дори през 1968 г. не бива да му пишем името.

При обявяването на общата задължителна мобилизация в Червената армия (само година след: „Долу войната! Захвърлете пушките! Да се прибираме по къщите!“) само в Рязанска губерния до септември 1919 г. са „заловени и пратени на фронта 54 697 дезертьори“^[126] (а колко още са разстреляни на място за назидание!) Е-в изобщо не дезертира, а открито се отказва от военната служба по религиозни съображения. Бива насила мобилизиран, но в казармата не се докосва до оръжие, не ходи на занятия. Възмутеният комисар на частта го предава на ЧК с бележка: „Не признава съветската власт.“ Разпит. На масата са трима, пред всекиго има наган. „Виждали сме ги такива герои, сега ще паднеш на колене! Незабавно се съгласявай да воюваш, иначе ще те застреляме ей тук, на място!“ Но Е-в се държи твърдо; не може да воюва, привърженик е на свободното християнство. Препращат делото му в рязанския градски революционен трибунал.

Открито заседание, в залата — стотина души. Любезен възрастен адвокат. Научният обвинител (думата „прокурор“ е забранена до 1922 г.) Николски също е стар юрист. Един от заседателите се мъчи да разбере какви са възгледите на подсъдимия („Как можете вие, представител на трудовия народ, да споделяте възгледите на аристократа граф Толстой?“), председателят на трибунала го прекъсва и не го оставя да си изяснява случая. Спречкват се.

Заседателят: Вие не желаете да убивате хора и разубеждавате и другите. Но белите започнаха войната, а вие ни пречите да се защищаваме. Ще ви изпратим при Колчак да проповядвате там своето несъпротивление!

Е-в: Където ме пратите, там ще замина.

Обвинителят: Не е работа на трибунала да се занимава с всяко криминално деяние, а само с контрареволюционните. Съгласно състава на престъплението настоявам това дело да се предаде в народния съд.

Председателят: Ба! Деяние! Виж ти, какъв познавач на законите! Ние се ръководим не от законите, а от нашата революционна съвест!

Обвинителят: Настоявам искането ми да се впише в протокола.

Защитникът: Присъединявам се към обвинителя. Делото трябва да се гледа в обикновен съд.

Председателят: Виж го ти стария му глупак! Откъде го изровихте тоя?

Защитникът: Четиридесет години съм адвокат, но за пръв път ме оскърбяват така. Впишете го в протокола.

Председателят (смее се високо): Ще го впишем! Ще го впишем!

Смях в залата. Съдът се оттегля на съвещание. От съвещателната зала долитат викове, там спорят. Излизат с присъдата: да се разстреля!

В залата шум на възмущение.

Обвинителят: Протестирам срещу присъдата и ще се оплача в Комисариата на правосъдието!

Защитникът: Присъединявам се към обвинителя!

Председателят: Опразнете залата!!!

Конвоите, които водят Е-в в затвора, му казват: „Ако всички, братле, бяха като тебе — добре! Нямаше да има никаква война, нито бели, нито червени!“ Прибират се в казармата, събират червеноармейците на събрание. То осъжда присъдата. Написват протест до Москва.

Е-в лежи тридесет и седем дни и всеки ден чака смъртта си, наблюдава с очите си разстрелите през прозореца. Присъдата е заменена: петнадесет години строг тъмничен затвор.

Поучителен пример. Макар че революционната законност отчасти побеждава, колко усилия трябва да употреби председателят на трибунала! Колко обърканост има все още, колко недисциплинираност, колко несъзнателност! Обвинението — в съюз със защитата, конвоите се бъркат, където нямат работа, пращат резолюции. Ох, зор виждат Диктатурата на пролетариата и новият съд! Естествено, не всички заседания са толкова разпасани, но и това не е единственото! Колко години трябва още да минат, докато се избистри, докато се насочи и утвърди нужната линия, докато защитата се присъедини към прокурора и съда, а заедно с тях и подсъдимият, заедно с тях и всичките резолюции на масите!

Да се проследи този дългогодишен път, е благородна задача на историка. А нашата — как да се движим в тази розова мъгла? Кого да разпитваме? Разстреляните няма да разкажат, прокудените — също. Няма да ни позволят да издирим, дори да са живи, нито подсъдимите, нито адвокатите, нито конвоите, нито публиката.

И очевидно може да ни помогне единствено обвинението.

Ето че получихме от доброжелатели неунищожен екземпляр от книгата с обвинителните речи на пламенния революционер Н. В. Криленко^[127], народен комисар по военните дела, върховен главнокомандуващ, по-късно създател на Отдела за извънредните съдилища към Народния комисариат на правосъдието (готви му се персонален пост на Трибун, но Ленин отменя този термин^[128]), прочутия обвинител на най-грандиозните процеси, а накрая разобличен като злостен враг на народа. И ако все пак искаме да направим нашия кратък обзор на публичните процеси, ако ни блазни изкушението да глътнем от съдебния въздух на първите следреволюционни години — трябва да съумеем да прочетем тази книга. Друг избор нямаме. А всичко липсващо, всичко провинциално трябва да възстановим мислено.

Разбира се, предпочитаме да разполагаме със стенограмите на тези процеси, да чуем с ушите си задгробно драматичните гласове на първите подсъдими и на първите адвокати, когато още никой не може да предвижда в каква неумолима върволица ще бъдат погълнати всички — дори членовете на революционните трибунали.

Издаването на стенограмите обаче, обяснява Криленко, „беше неудобно по редица технически причини“ (стр. 4), удобни са само обвинителните му речи и присъдите на трибуналите, тогава вече напълно съвпадащи с исканията на обвинителя.

Архивите на Московския и на Върховния революционен трибунал се оказват (към 1923 г.) „изцяло неподредени… По редица дела стенограмата… е до такава степен неясна, че трябваше или да се унищожават цели страници, или текстът да се възстановява по памет“ (!), а редица големи процеси (включително по метежа на левите есери, по делото на адмирал Шчастни, по делото на английския посланик Локарт) са се водили изобщо без стенограма (стр. 4-5).

Странно. Процесът по делото на левите есери не е дребна работа — след Февруари и Октомври това е третата отправна точка в нашата история: преходът към еднопартийната система в държавата. И разстреляните не са малко. А не е водена стенограма.

А „военният заговор“ от 1919 г. е „ликвидиран от ВЧК по реда на извънсъдебната разправа“ (стр. 7), с което е „доказано неговото наличие“ (стр. 44). По него са арестувани повече от хиляда души^[129] — възможно ли е за всички да се организират процеси?

Иди, че след всичко туй разказвай както трябва за съдебните процеси от ония години…

Но все пак научаваме важни принципи. Например върховният обвинител ни съобщава, че ВЦИК има право да се намесва във всяко съдебно дело. „ВЦИК опрощава и наказва неограничено по своя преценка“ (стр. 13, курсивът мой. — А. С). Например заменя присъда от шест месеца с десет години (и както читателят разбира, не се събира на пленум целият ВЦИК, а, да речем, Свердлов поправя присъдата в кабинета си). Всичко това, обяснява Криленко, „благоприятно отличава нашата система от фалшивата теория за разделянето на властта“ (стр. 14), от теорията за независимата съдебна власт. (Вярно, и Свердлов казва: „Добре, че у нас законодателната и изпълнителната власт не са разделени както на Запад с непроницаема стена. Всички проблеми може бързо да се решат.“ Особено по телефона.)

Още по-откровено и точно Криленко формулира речите си, проехтели на тези трибунали, общите задачи на съветския съд, когато той е „едновременно и творец на правото (курсивът е на Криленко)… и оръдие на политиката“ (стр. 3, курсивът мой. — А.С.).

Творец на правото — защото четири години няма никакви кодекси: царските са отречени, нови не са разработени. „И нека не ми разправят, че нашият наказателен съд трябвало да действува на базата изключително на съществуващите писани норми. Живеем в процеса на Революцията…“ (Стр. 407) „Трибуналът не е съдът, в който трябва да се възродят юридическите тънкости и хитроумни плетеници… Ние творим ново право и нови етични норми“ (стр. 22, курсивът мой — А.С.). „Колкото и да говорят тук за вековечния закон на правото, справедливостта и така нататък — ние знаем… колко скъпо ни костват те“ (стр. 505, курсивът мой — А.С.).

(А ако сравняваме вашите присъди с нашите, може и да не са ви коствали толкова скъпо? Може пък с вековечната справедливост да е по-уютно?…)

Юридическите тънкости не са нужни, защото не се налага да се изяснява виновен ли е подсъдимият, или не е виновен: понятието виновност, това старо буржоазно понятие, сега е премахнато (стр. 318).

И така, узнаваме от другаря Криленко, че революционният трибунал не е онзи съд! На друго място чуваме от него, че трибуналът изобщо не е съд: „Трибуналът е орган на класовата борба на работниците, насочен срещу техните врагове“, и трябва да действува „от гледна точка на интересите на Революцията… имайки предвид най-желателните за работниците и селските маси резултати“ (стр. 73).

Хората не са хора, а „определени носители на определени идеи“. „Каквито и да са индивидуалните качества (на подсъдимия), към него може да бъде приложен само един метод за оценка: това е оценката от гледна точка на класовата целесъобразност“ (стр. 79).

Тоест ти можеш да съществуваш само ако това е целесъобразно за работническата класа. А „ако тази целесъобразност налага наказващият меч да се стовари върху главите на подсъдимите, вече никакви… убедителни думи не ще помогнат“ (стр. 81) — от рода на излагани от адвокатите аргументи и т.н. „В нашия революционен съд ние не се ръководим от членовете на закона или от степента на смекчаващите обстоятелства; в Трибунала ние трябва да изхождаме от съображенията за целесъобразност“ (стр. 524).

През ония години мнозина кротко си живеят и изведнъж научават, че не е целесъобразно да съществуват.

Трябва да сме наясно: положението на подсъдимия се утежнява не от това, което вече е извършил, а от онова, което би могъл да извърши, ако не бъде разстрелян веднага. „Ние се защищаваме но само от миналото, но и от бъдещето“ (стр. 82).

Декларациите на другаря Криленко са ясни и всеобхватни. Те най-релефно разкриват пред нас този съдебен период. През мъглата на пролетните изпарения изведнъж се очертава прозрачността на есента. Дали пък има смисъл да продължаваме? Да прелистваме ли процес след процес? Същите тези декларации ще бъдат прилагани непреклонно.

Само като си представя със затворени очи съдебната заличка, още неразкрасена със злато, ревностните членове на трибунала с простички военни куртки, мършави, с още неугоени мутри. А обвинителната власт (така Криленко обича да се именува) с разкопчано сако и между реверите — триъгълникът на раираната моряшка фланелка.

Върховният обвинител говори на чист руски език: „На мен ми е интересен въпросът на факта!“; „конкретизирайте момента на тенденцията!“; „ние оперираме в плоскостта на анализа на обективната истина“. Понякога току блесне и с латинска пословица (вярно, от процес на процес все с една и съща пословица, след няколко години се появява друга). Ами малко ли е — при цялото това революционно търчане да завършиш два факултета. Най-хубавото му е, че се изразява за подсъдимите от душа: „професионални мръсници!“ И ни най-малко не лицемери. Не му харесва например усмивката на подсъдимата и изтърсва заплашително: „А на вас, гражданко Иванова, с вашата усмивчица, ще ви определим цената и ще намерим възможност да направим така, че повече никога да не се смеете!“ (Стр. 296, курсивът мой — А.С.)

Така че да продължаваме ли?…

 

Делото на „Русские ведомости“. Този процес, един от първите и най-ранните, е процес срещу словото. На 24 март 1918 г. известният „професорски“ вестник публикува статията на Савинков „От пътя“. С много по-голяма охота биха заловили самия Савинков, но пътят не е шега работа, къде да го търсят? Така че спират вестника и домъкват на подсъдимата скамейка престарелия редактор и издател П. В. Егоров, карат го да обясни: как е дръзнал? Четири месеца вече, откакто сме влезли в Новата ера, време му е било да проумее!

Егоров наивно се оправдава, че статията е на „виден политически деец, чието мнение буди общ интерес, независимо дали се споделя от редакцията“. Освен това той не вижда клевета в твърденията на Савинков: „Да не забравяме, че Ленин, Натансон и Ко пристигнаха в Русия през Берлин, т.е. че немските власти им оказаха съдействие при завръщането им в родината“ — защото всъщност такава е истината, воюваща кайзеровска Германия помага на другаря Ленин да се завърне.

Криленко възкликва, че изобщо няма да отправя обвинение за клевета (а защо?…), вестникът е съден за опит да въздействува върху умовете! (Че как смее един вестник да си поставя подобна цел?!)

Вестникът не е обвиняван и заради фразата на Савинков: „Трябва да си безумен престъпник, за да твърдиш сериозно, че международният пролетариат ще ни подкрепи“ — защото нали той тепърва ще ни подкрепи…

Заради опита да въздействува върху умовете следва присъдата: вестникът, издаван от 1864 г., преживял всички немислими реакции — на Уваров, Победоносцев, Столипин, Касо и на кого ли не още, от днес да бъде спрян завинаги! (Заради една статия — завинаги! Ето как трябва да се държим, когато сме на власт. А на редактора Егоров… срамота, сякаш сме в Гърция… му лепват три месеца строг тъмничен затвор. (Не е толкова срамота, като си помислиш: още е едва осемнадесета година! Ако старецът остане жив, отново ще го затворят, и колко пъти още ще го затварят!).

Колкото и да е странно, през ония размирни години все така умилително се дават и вземат рушвети, както отвеки в Русия, както довеки в Съюза. Дори — и най-вече, тези пожертвувания се правят на съдебните органи. И ще прибавим плахо — на ЧК. Подвързаните в червено златобуквени исторически томове мълчат, но старите хора, очевидците, помнят, че за разлика от сталинското време съдбата на политическите арестанти през първите години на революцията зависи много от рушветите: вземат ги без угризения и честно освобождават хората срещу тях. И ето че Криленко, подбрал само дузина дела през петилетката, ни съобщава за два такива процеса. Уви, и Московският, и Върховният трибунал вървят към съвършенството по заобиколен път, тънат в неприличие.

 

Делото на тримата следователи от Московския революционен трибунал (април 1918 г.). През март 1918 г. е арестуван Беридзе, спекулиращ със златни кюлчета. Жена му, както е прието, започва да търси пътища да откупи мъжа си. Успява да намери връзка с един от следователите, той пък въвлича още двама. На тайна среща те искат двеста и петдесет хиляди, след пазарлък слизат до шестдесет хиляди, от тях половината предварително чрез адвоката Грин. Всичко е щяло да мине скрито-покрито, както стотици сделки преди това и делото не би попаднало на Криленко, пък и в нашия летопис (че и на заседание на Съвета на народните комисари!), ако на жената не й се досвидяват парите, ако не дава на Грин само петнадесет хиляди в аванс вместо уговорените тридесет, а най вече, ако поради женска непоследователност не решава през нощта, че адвокатът не е сериозен, и не потърсва на сутринта нов — адвоката Якулов. Не е посочено кой точно, но изглежда, Якулов решава да натопи следователите.

Интересното в този процес е, че всички свидетели, включително злополучната съпруга, се стараят да дават показания в полза на подсъдимите и да объркват обвинението (което е невъзможно на един политически процес!). Криленко го обяснява така: това е от еснафски съображения, те се чувствуват чужди на нашия Революционен трибунал. (Ние обаче ще се осмелим еснафски да предположим: а не са ли се научили свидетелите да се страхуват за половин година диктатура на пролетариата? Нима е малка дързостта — да се опълчиш срещу следователи на революционния трибунал? Знаеш ли какво те очаква след това?…)

Интересна е и аргументацията на обвинителя. Само месец преди това подсъдимите са му били съмишленици, съратници, помощници, хора, безрезервно предани на интересите на Революцията, а един от тях, Лейст, е дори „суров обвинител, мятащ гръм и мълнии срещу всеки, който посегне на основите“ — а какво да говорим този път за него? Къде да търсим корените на опорочаващото го? (Защото сам по себе си рушветът не опорочава достатъчно.) То се знае откъде: от миналото! От досието!

„Ако се вгледаме“ в този Лейст, „ще се натъкнем на крайно любопитни сведения“. Заинтересувани сме: дали не е някой стар авантюрист? Не, но е син на професор от Московския университет! И то не на какъв да е, а на човек, който за двадесет години е оцелял при всички реакции заради безразличието си към всякаква политическа дейност! (Нали въпреки реакцията и Криленко е държал изпити на самоподготовка…) За чудене ли е, че синът му е двуличник?

Подгайски пък е син на съдебен чиновник, безусловно черносотник, иначе как би се задържал баща му двадесет години в съдебните органи? Синчето му също се готви за съдебна кариера. Но става революцията — и се натиква в революционния трибунал. До вчера това минава за благородно, но сега вече е отвратително!

По-гнусен и от тях двамата е, разбира се, Гугел. Той е издател — и какво предлага на работниците и селяните под формата на умствена храна? — „доставя на широките маси недоброкачествена литература“, не Маркс, а книги от буржоазни професори със световни имена (същите професори скоро също ще срещнем на подсъдимата скамейка).

Криленко е вбесен и не може да се начуди: що за жалки типове са проникнали в трибунала? (Ние също недоумяваме: от какви хора се състоят работническо-селските трибунали? Защо пролетариатът е възложил точно на такава публика да съкрушава враговете му?)

Колкото до адвоката Грин, „свой човек“ в следствената колегия, който при желание може да освободи всекиго — той е „типичен представител на оная разновидност на човешката порода, която Маркс нарича паразити на капиталистическия строй“ и към която спадат жандармите, свещениците и… нотариусите (стр. 500), плюс всички адвокати, разбира се.

Криленко уж не жали сили, настоява за безпощадна, жестока присъда без съобразяване с „индивидуалните оттенъци на вината“, но някаква неподвижност, някакво вцепенение обхваща вечно бодрия трибунал и той едва измънква: на следователите по шест месеца лишаване от свобода, а на адвоката — парична глоба. (Едва след като използува правото на ВЦИК „да наказва неограничено“, Криленко се домогва там, в „Метропол“, да лепнат на следователите по десет години, а на адвоката паразит — пет, с пълна конфискация на имуществото. Криленко прави фурор с бдителността си и за малко да стане Трибун.)

Даваме си сметка, че и сред революционните маси тогава, и сред нашите читатели сега този проклет процес не може да не подкопае вярата в светостта на трибунала. И с толкова по-голяма плахост преминаваме към следващия процес, отнасящ се до едно още по-възвишено учреждение.

 

Делото Косирев (от 15 февруари 1919 г.). Ф. М. Косирев и приятелчетата му Либерт, Ротенберг и Соловьов служат преди това в комисията по снабдяването на Източния фронт (още срещу войските на Учредителното събрание, преди Колчак). Установено е, че там те намират начини да получават наведнъж от седемдесет хиляди до един милион рубли, препускат с породисти коне, гуляят с милосърдни сестри. Комисията им се сдобива с дом и автомобил, техен служител често устройва гуляи в „Яр“. (Не сме свикнали да си представяме 1918 г. такава, но така свидетелствува революционният трибунал.)

Впрочем работата не е в това: никой от тях не е съден заради Източния фронт и дори всичко им прощават. Но чудно нещо! — почти едновременно с разформироването на тяхната комисия по снабдяването четиримата плюс някой си Назаренко, бивш сибирски скитник, приятел на Косирев от каторгата за криминални престъпници, са поканени да влязат в… контролно-ревизионна колегия на ВЧК!

А ето каква е тази Колегия: тя има пълномощия да проверява закономерни ли са действията на всички останали органи на ВЧК, правото да поиска и прегледа всяко дело във всеки негов стадий и да отменя решението на всички останали органи на ВЧК, с изключение единствено на Президиума на ВЧК!!! (стр. 507) Сериозно нещо! Втората власт във ВЧК след Президиума! Непосредствено след Дзержински—Урицки—Петерс—Лацис—Мижински—Ягода!

При това приятелите продължават да водят предишния си живот, без ни най-малко да се възгордяват, да вирят носове: с някакви си там Максимович, Льонка, Рафаилски и Мариуполски, „нямащи никакво отношение към комунистическата организация“, те си уреждат в частни квартири и в хотел „Савоя“ — „разкошна обстановка… там е царството на покера (при под хиляда рубли), на алкохола и на дамите“. Косирев се сдобива с богата мебелировка (за седемдесет хиляди), не се гнуси да измъкне от ВЧК комплекти сребърни лъжички и чашки (а отде са се взели те във ВЧК?…), че и обикновени чаши. „Ето къде, а не в идейна насока… съсредоточава вниманието си, ето какво черпи той за себе си от революционното движение.“ (Като отрича сега, че е получавал подкупи, този именит чекист лъже, без да му мигне окото, че имал… двеста хиляди рубли наследство в чикагската банка!… Той явно съвсем реално си представя подобна ситуация успоредно със световната революция.)

Но как да използуваш правилно своето надчовешко право да арестуваш или освобождаваш когото си искаш? Очевидно трябва да набележиш такава рибка, която има златен хайвер, а подобни рибки през 1918 г. се хващат доста в мрежата. (Революцията се извършва твърде набързо, не успяват да огледат всичко и буржоазните дамички успяват да изпокрият сума ти скъпоценни камъни, огърлици, гривни, пръстени, обеци.) А сетне да търсят връзка с близки на арестуваните чрез някое подставено лице.

Такива фигури изникват пред нас и на процеса. Например двадесет и две годишната Успенска завършила петербургската гимназия, но не попаднала във висшите курсове. И ето ви сега — власт на Съветите, и през пролетта на осемнадесета година Успенска предлага във ВЧК услугите си като осведомителка. Външността й е подходяща и я вземат.

Самото доносничество (тогава — сексотство^[130]) Криленко коментира така, че за себе си „ние не виждаме нищо недостойно в това, смятахме го за свой дълг… самата работа не позори човека, щом той съзнава, че е необходима на революцията, така че е в реда на нещата да я приеме“ (стр. 512, курсивът мой — А.С.). Но, уви, оказва се, че Успенска няма политическо кредо! Ето кое е ужасното. Тя тъкмо така отвръща: „Съгласих се да ми плащат определени проценти“ за всяко разкрито дело и още „да деля наполовина“ с някого, когото Трибуналът не желае да назове. Криленко определя Успенска по следния начин: „Не е минала през отдел «Кадри» на ВЧК и е работила на парче“ (стр. 507). Е, впрочем, разбирайки я по човешки, обвинителят ни обяснява: тя е свикнала да не си брои парите, какво са за нея някакви си жалки петстотин рубли заплата във ВСНХ, когато едно изнудване (да съдействува на търговец отново да отворят запечатания му магазин) й донася пет хиляди рубли, друго — от Мешчерска-Гревс, съпруга на арестуван — седемнадесет хиляди. Впрочем Успенска не остава за дълго обикновена сексотка, с помощта на големи клечки от ЧК след няколко месеца е вече член на партията и следователка.

Не можем обаче да се доберем до същината на делото. А. П. Мешчерски, едър фабрикант, е арестуван за неотстъпчивост в икономическите преговори със съветското правителство (Ю. Ларин). Чекистите шантажират жена му Е.И., у която подозират, че има скъпоценности и пари. Посещават я у дома й, всеки път рисуват положението на мъжа й като все по-клонящо към смъртна присъда и искат все по-големи суми за откуп. В отчаянието си Мешчерска-Гревс сама съобщава за шантажа (чрез познатия ни вече адвокат Якулов, който видяхме как проваля следователите рушветчии в класовата си, изглежда, омраза към цялата система на пролетарското съдо- и несъдопроизводство. Председателят на трибунала също допуска класова грешка: вместо просто да предупреди другаря Дзержински и да уреди всичко между своите хора, се разпорежда да дадат на Мешчерска за рушвета номерирани банкноти — и да скрият зад завесата в жилището й една стенографка. Тогава идва някой си Годелюк, близък приятел на Косирев, за да се споразумеят за сумата на откупа (поискал й шестстотин хиляди рубли!). И са стенографирани всички увещания на Годелюк, позоваващ се на Косирев, Соловьов и другите комисари, всичките му приказки за това кой колко хиляди взема във ВЧК като подкуп, и така стенографиран, Годелюк получава накрая своя белязан аванс и връчва на Мешчерска пропуски за ВЧК, предварително издадени от контролно-ревизионната колегия, от Либерт и Ротенберг (там, в ЧК, пазарлъкът е трябвало да продължи). А на вратата го залавят! Объркан, той дава показания. (А Мешчерска успява да се озове и в контролно-ревизионната колегия и вече оттам делото на мъжа й е поискано за проверка.

Но чакайте! Нали такова разобличение петни небесните одеяния на ЧК! С всичкия ли си е този председател на Московския революционен трибунал? Дали се занимава с това, с което трябва?

Но се казва, че такъв бил моментът — момент, напълно скрит от нас в гънките на нашата величествена История! Оказва се, че още през първата година на работата си ЧК прави известно отблъскващо впечатление дори на партията на пролетариата, несвикнала още с такива неща. ВЧК е изминала едва първата си година, едва първата си крачка по славния път, а вече, както не съвсем ясно пише Криленко, възниква „спор между съда с неговите функции — и извънсъдебните функции на ЧК… спор, разделящ по това време партията и работническите райони на два лагера“ (стр. 14) Тъкмо затова е възможно да се появи делото на Косирев (а дотогава всичко им се разминава), и то да стигне дори до общодържавно равнище.

Налага се да се спасява ВЧК! Да се спасява ВЧК! Соловьов моли Трибунала да го пуснат в Таганския затвор (уви, не на Лубянка) при подставеното лице Годелюк — да поговорят. Трибуналът му отказва. Тогава Соловьов прониква в килията и без благоволението на трибунала. И гледай ти съвпадение: точно тогава Годелюк се разболява тежко, да. („Едва ли може да говорим за наличие на зъл умисъл у Соловьов“ — подмазва се Криленко.) Почувствувал внезапното приближаване на смъртта, Годелюк се разкайва, потресен, задето е могъл да оклевети ЧК, моли да му дадат хартия и пише опровержение: всичко е лъжа, всичко, с което е оклеветил Косирев и другите комисари в ЧК, стенографираното зад завесата — и то е лъжа!

О, колко сюжети! О, къде с Шекспир? Соловьов минава през стените, озовава се сред слабите килийни сенки, Годелюк се отрича със слабееща ръка — а на нас в театрите, а на нас в киното ни показват революцията само с уличното пеене на „Вихри враждебни“…

„А кой му е издал пропуските?“ — настоява Криленко, пропуските за Мешчерска не са паднали от небето, нали? Не, обвинителят „не иска да подозира в това Соловьов, защото… няма достатъчно данни“, но предполага, че „останали на свобода хора, на които не им е чист косъмът“, са могли да вкарат Соловьов в Таганка.

Тъкмо сега трябва да бъдат разпитани Либерт и Ротенберг, и те са повикани! — но не се явяват! Ей така, не се явяват, измъкват се. Но поне Мешчерска да я разпитат! Представете си, и тази наплашена аристократка има също смелостта да не се яви пред Революционния трибунал!

След като Годелюк е заловен с подкупа, Мешчерски е пуснат на свобода с гаранцията на Якулов — и бяга с жена си във Финландия. Затова пък Якулов от момента на съдебния процес срещу Косирев е поставен с удоволствие под стража — може би за същата тази гаранция, а може и като паразит. Водят го да свидетелствува пред съда под конвой, а скоро след това по всяка вероятност е разстрелян. (А сега се чудим: откъде са дошли беззаконията, защо никой не се е борил?)

А Годелюк се отрича — и умира. А Косирев нищо не признава! И Соловьов в нищо не е виновен! И няма кого да разпитат…

Затова пък какви свидетели по собствена добра воля пристигат в Трибунала! Заместник-председателят на ВЧК другарят Петерс, появява се разтревожен дори самият Феликс Едмундович. Продълговатото му изпепеляващо лице на рицар е обърнато към замрелия трибунал и той проникновено свидетелствува в защита на абсолютно невинния Косирев, в защита на неговите високи морални, революционни и делови качества. Тези показания, уви, не са документирани от нас, а Криленко ги предава така: „Соловьов и Дзержински изреждаха прекрасните качества на Косирев“ (стр. 522). (Ех, несъооразителен прапоршчик! Ще ти припомнят след двадесет години на Лубянка този процес!) Лесно е да се досетим какво е могъл да говори Дзержински: че Косирев е железен чекист, безпощаден към враговете; че той е добър другар. Горещо сърце, хладен разум, чисти ръце.

И от сметището на клеветата пред нас се възправя бронзовият рицар Косирев. При това и биографията му разкрива изключителна воля. Преди революцията е съден няколко пъти — и най-често за убийство: задето (в Кострома) с измама с цел грабеж прониква при старицата Смирнова и я удушава със собствените си ръце. По-късно — заради опит да убие баща си и заради убийство на свой съдружник, за да се възползува от паспорта му. В останалите случаи Косирев е съден за мошеничество, а в крайна сметка прекарва дълги години на каторга (обясним е стремежът му към разкошен живот!) и само след царските амнистии излиза на свобода.

Тук строгите справедливи гласове на чекистите от най-висок ранг прекъсват обвинителя с аргумента, че всички тези предишни съдилища са помешчическо-буржоазни и не могат да бъдат взети под внимание от нашето общество. Но какво е това? В отговор самозабравилият се прапоршчик изтърсва от обвинителната катедра на Революционния трибунал такава идейно порочна тирада, че дори е неблагозвучно да я приведем тук, в стройното изложение на трибуналните процеси: „Ако е имало нещо хубаво в стария царски съд, на което бихме могли да се доверим, това е само съдът на съдебните заседатели… Решението на съдебните заседатели е будело винаги доверие и там са били наблюдавани минимум съдебни грешки“ (стр. 522).

Толкова по-обидно е да чуеш подобно нещо от другаря Криленко, след като само три месеца преди това на процеса срещу провокатора Роман Малиновски, бивш любимец на Ленин въпреки четирите му криминални присъди, кооптиран в ЦК и изпратен в Думата, обвинителната власт взема класово безупречна позиция: „В нашите очи всяко престъпление е продукт на дадена социална система, в този смисъл криминалната присъда по законите на капиталистическото общество и царското време не е фактът, който лепва веднъж завинаги неизличимо петно… Ние знаем много примери, когато в нашите редици е имало лица с подобни факти в миналото, но никога не сме правили от това извода, че е необходимо да отстраним такива хора от средата си. Човекът, който познава нашите принципи, не може да се опасява, че наличието на съдимост в миналото го заплашва да бъде изгонен от редовете на революционерите…“ (Стр. 337, курсивът мой — А.С.)

Ето как партийно умее да говори другарят Криленко! А тук, благодарение на порочното му разсъждение, образът на рицаря Косирев е затъмнен. И на трибунала се създава такава обстановка, че другарят Дзержински е принуден да каже: „У мен за секунда (за секунда само! — А.С.) възниква мисълта дали гражданинът Косирев не става жертва на политическите страсти, които напоследък се разгоряха около ЧК?“

Криленко се сепва: „Аз не искам и никога не съм искал настоящият процес да стане процес не срещу Косирев и Успенска, и срещу ЧК. Това не само не мога да искам, но трябва с всички сили да водим борба срещу подобно нещо!… Начело на ЧК бяха поставени най-отговорните, най-честните и последователни другари, които поеха върху себе си тежкия дълг да унищожават, макар и с риск да извършат грешка… За това Революцията е длъжна да им изкаже своята благодарност… Подчертавам тази страна, за да не може… никой после да ми каже: «Той се оказа оръдие на политическата измяна.»“ (Стр. 509–510, курсивът мой — А.С.). (Бъди спокоен, ще кажат!…)

Ето по какво острие ходи Върховният обвинител! Но, изглежда, той поддържа някакви контакти още от нелегалните времена (че и от Ленин не е толкова настрани) и научава накъде ще задуха утре вятърът. Това проличава от няколко процеса, и тук също. Има някакви настроения в началото на 1919 г., че може би — стига! Време е да се обуздае ВЧК! Този момент е изразен „прекрасно в статията на Бухарин, в която той казва, че на мястото на законната революционност трябва да дойде революционната законност“.

Диалектика, няма що! И Криленко се изпуска да каже: „Революционният трибунал е призван да замени извънредните комисии.“ (Да ги замени ли?!?…) Той впрочем „трябва да бъде… не по-малко страшен при осъществяване на системата на закана, терор и сплашване, отколкото беше ЧК“ (стр. 511).

Беше ли?… Нима вече я е погребал?!… Моля ви се — вие ще замените чекистите, а те къде да идат? Зловещи дни! Как няма да се разбързаш като свидетел с дълъг до петите шинел.

Но може би източниците ви са неверни, другарю Криленко?

Да, небето над Лубянка в ония дни се заоблачава. И тая книга би могла да бъде по-друга. Но предполагам, че железният Феликс е отишъл при Владимир Илич, поговорил е с него, обяснил му е. И небето просветва. Макар че след два дни, на 17 февруари 1919 г., със специално постановление на ВЦИК ЧК е лишена от съдебни права (а извънсъдебните остават ли?) — „вярно, че не за дълго“ (стр. 14)!

А нашето еднодневно съдебно дирене се усложнява и от това, че негодницата Успенска се държи отвратително. Дори от подсъдимата скамейка тя „хвърля кал“ върху други видни чекисти, незасегнати от процеса, дори срещу самия другар Петерс! (Оказва се, че използува неопетненото му име за шантажа си: безцеремонно седи в кабинета му, докато той разговаря с други разузнавачи.) Сега тя намеква за някакво тъмно революционно минало на другаря Петерс в Рига. Ето в каква змия се е превърнала за осем месеца, въпреки че през тези осем месеца е била сред чекисти! Какво да я правят? Тук мнението на Криленко напълно съвпада с това на чекистите: „Докато не се установи траен строй, а до него сме още далеч (нима?)… в интерес на защитата на революцията… — няма и не може да има никаква друга присъда освен нейното унищожаване. Не разстрел, казано е буквално: унищожаване! Ами че момичето е съвсем младо, гражданино Криленко! Лепнете му десет, дори двадесет и пет години, дотогава строят ви ще укрепне, нали? Уви: «Няма и не може да има друг отговор в интерес на обществото и Революцията — въпросът не може и да се поставя другояче. Никаква изолация в дадения случай не ще даде резултати»“ (стр. 515)!

Заседнала е на гърлото им. Явно знае много.

Но са принудени да пожертвуват и Косирев. Разстрелват го. Останалите ще се чувствуват по-сигурни.

 

Дали някога ще имаме случай да прочетем старите лубянски архиви? Не, ще ги изгорят. Вече са ги изгорили.

 

Както вижда читателят, това не е процес от голямо значение, можеше и да не се спираме на него. А ето че

 

Делото на църковниците (11–16 януари 1920 г.) ще заеме според Криленко „полагащото му се място в аналите на руската революция“. Гледай ти, направо в аналите. С Косирев приключват за един ден, а тези ги разтакават пет дена, охо!

Ето ги и главните подсъдими: А.Д. Самарий — известна в Русия фигура, някогашен главен прокурор на Синода, радетел за освобождаването на църквата от царската власт, враг на Распутин и уволнен от него (но обвинителят смята: какъвто Самарин, такъв и Распутин — има ли разлика?); Кузнецов, професор по църковно право в Московския университет; московските протойереи Успенски и Цветков. (За Цветков същият обвинител се произнася така: „Голям обществен деятел, може би най-добрият от тези, които е дало духовенството, филантроп.“)

А ето и вината им: създали са „Московски съвет на обединените енории“, който пък създава (от вярващи на възраст между четиридесет и осемдесет години) доброволна охрана на патриарха (естествено, невъоръжена), за да установи около него постоянни дневни и нощни дежурства със задачата: ако властите арестуват патриарха, да вдигнат народа на тревога с удряне на камбаните и по телефона, да го последват с тълпите си там, където го поведат, и да молят (ето в какво е контрареволюцията!) Совнаркома да освободи патриарха!

Чисто древноруска, святоруска идея! С камбанен ек народът да се събере и да моли властите с ниски поклони!…

Обвинителят се чуди: а каква опасност застрашава патриарха? Защо са решили да го защищават?

И наистина: само това, че вече две години, откакто ЧК води извънсъдебна разправа с неугодните; само това, че по него време в Киев четирима червеноармейци убиват митрополита; само това, че срещу патриарха вече „делото е приключено, остава да се препрати в революционния трибунал“, и „само от загриженост за широките работническо-селски маси, намиращи се още под влияние на клерикалната пропаганда, оставяме засега тези наши класови врагове на спокойствие“ (стр. 67) — добре де, какво толкова се тревожат православните за патриарха? Цели две години патриарх Тихон не мълчи — изпраща послания до народните комисари, до свещениците, до паството; посланията му (ето ви го първия Самиздат!) не се приемат от печатниците, пишат се на машина; те разобличават унищожаването на невинните хора, разорението на страната — та какво толкова се безпокоят за живота на патриарха?

А ето и втората вина на подсъдимите. В цялата страна се извършва опис и реквизиране на църковното имущество (това — отделно от закриването на манастирите, отделно от отнемането на земите и имотите им, става дума вече за потирите, чашите, кадилниците) — Съветът на енориите разпространява по този повод възвание към миряните: да окажат съпротива срещу реквизициите, да бият тревога. (Ами естествено! Нали и от татарите са защищавали храмовете си по същия начин!)

И третата вина: непрекъснати нагли заявления до Совнаркома за издевателства на местните функционери с църквата, за груби кощунства и нарушения на законите за свободата на съвестта. Макар и оставени без последствие, тези заявления (според показанията на Бонч-Бруевич и началник-канцелариите на Совнаркома) дискредитират местните функционери.

Като се вземат предвид всичките вини, какво биха могли да очакват подсъдимите за тези си престъпления? Какво ще подскаже на читателя революционната му съвест? Разбира се, само разстрел! Тъкмо това иска и Криленко (за Самарин и Кузнецов).

Но докато си губят времето с тая проклета законност, с изслушване на прекалено дългите речи на прекалено многобройните буржоазни адвокати (неизреждани тук по технически причини), става известно, че… е отменено смъртното наказание! Сега ли точно? Не може да бъде, как така? Оказва се, че Дзержински е наредил това на ВЧК. (ЧК — и без разстрели?…) А дали решението важи и за трибуналите на СНК? Още не. И Криленко се окопитва. Продължава да настоява за разстрел, като се обосновава така:

„Дори да предположим, че крепнещото положение на Републиката отстранява непосредствената опасност от подобни лица, все пак ми се струва несъмнено, че в този период на съзнателна работа… прочистването… на старите дейци хамелеони… се налага от революционната необходимост.“ „С постановлението на ВЧК за отмяна на разстрелите… Съветската власт се гордее.“ Но: това „още не ни задължава да смятаме, че въпросът за отмяната на разстрелите е решен веднъж завинаги… за всички времена на Съветската власт“ (стр. 80–81).

Колко пророчески казано! Ще върнат разстрела, ще го върнат, и то доста скоро! Но колко ли хора още трябва да бъдат очистени! (Че и самият Криленко, и множество негови братя по класа…)

Какво пък, трибуналът се вслушва в искането му и осъжда Самарин и Кузнецов на разстрел, но те попадат под амнистия: отиват в концлагер до пълната победа над световния империализъм! (И до днес да са още там…), а „най-добрият от тези, които духовенството е дало“, е осъден на петнадесет години, заменени с пет.

Има и други подсъдими, привлечени в процеса, за да му се придаде поне малко конкретен характер: монаси и учители от Звенигород, обвинени по звенигородското дело от лятото на 1918 г., но, кой знае защо, година и половина неизправяни пред съда (а може би и съдени, но този път още веднъж, по целесъобразност). През споменатото лято в звенигородския манастир пристигат служители от съветските органи и заповядват на игумена Йона^[131] („и по-живо!“) да им предаде мощите на преподобния Сава. Другарите не само пушат в храма (очевидно и в олтара), не само не свалят шапките си, но един от тях взема черепа на Сава и плюе в него, за да подчертае, че светостта му е мнима. Следват и други кощунства. Това подбужда народа да бие камбаната и да се вдигне на бунт, завършил с убийството на един от натрапниците. Другите по-късно отричат да са вършели кощунства и да са плюли и тази тяхна декларация е достатъчна за Криленко.

Кой не помни тези сцени? Първото най-силно впечатление от живота ми е от три-четиригодишна възраст: в кисловодската черква влизат някакви остроглави (чекисти с будьоновки), врязват се в изтръпналата онемяла тълпа на молещите се и като прекъсват богослужението, нахълтват в олтара, без да свалят будьоновките си.

Та значи — сега съдят… служителите на Органите ли? Не — монасите.

Ще помолим читателите да имат между другото предвид: още от 1918 г. у нас се установява следният съдебен ред: всеки московски процес (естествено, освен несправедливия процес срещу ЧК) не е отделен съд при случайно стекли се обстоятелства, не — това е сигнал за съдебна политика; това е еталонна стока на витрината, по която отпускат от склада за провинцията; това е като образец, примерно решение в началото на раздел от сборник с аритметични задачи, по който учениците по-нататък решават самостоятелно.

Така например, ако е казано „процес срещу църковниците“, трябва да го разбираме в множествено число. Впрочем и самият Върховен обвинител на драго сърце ни го потвърждава: „Почти във всички трибунали на републиката имаше“ подобни процеси (стр. 61). Малко преди това такива има в трибуналите на Северодвинск, Тверск, Рязан, Саратов, Казан, Уфа, Солвичегодск и Царьовококшайск. Съдени са свещеници, псалтове и усърдни енориаши — представители на неблагодарната „православна църква, освободена от Октомврийската революция“.

Читателят ще си помисли, че тук има някакво противоречие: защо тези многобройни процеси предхождат московския си образец? Само изглежда така, това е недостатък на нашето изложение. Съдебното и извънсъдебното преследване на освободената църква започва още от 1918 г. и съдейки по звенигородското дело, още тогава достига значителна изостреност. През октомври 1918 г. патриарх Тихон пише в послание до Совнаркома, че свободата на църковната проповед е преследвана, че „вече мнозина смели църковни проповедници заплатиха с мъченическа кръв. Вие заграбихте църковното имущество, събирано от поколения вярващи, и не се побояхте да нарушите предсмъртната им воля“. (Народните комисари, естествено, не четат тези послания, а завеждащите канцеларии си умират от смях: намерил за какво да ни порицава — посмъртна воля! Пикали сме им… на нашите прадеди! Нали само за потомците работим.) „Екзекутират епископи, свещеници, монаси и монахини, съвсем невинни, просто по недоказано обвинение в някаква мъглява и неопределена контрареволюционност.“ Вярно, с приближаването на Деникин и Колчак екзекуциите спират, за да имат на своя страна православните при защитата на революцията. Но щом Гражданската война започва да затихва, отново се залавят за църквата и ето че трибуналите заработват, през 1920 г. посягат и на Троицко-Сергиевата лавра, добират се и до мощите на оня шовинист Сергий Радонежки, изтърсват ги в един московски музей.

Патриархът цитира Ключевски: „Вратите на лаврата на Преподобния ще се затворят и кандилата над неговата гробница ще изгаснат едва когато изразходваме докрай целия духовен нравствен запас, завещан ни от нашите велики строители на Руската земя като Преподобния Сергий.“ Ключевски изобщо не си е помислял, че ще изразходваме този запас веднага след смъртта му.

Патриархът моли да бъде приет от председателя на Съвета на народните комисари, за да го убеди да оставят на мира лаврата и мощите, нали уж църквата е отделена от държавата? Отговарят му, че председателят, другарят Ленин, е зает с обсъждането на важни въпроси и не може да го приеме в близките дни.

Нито — по-късно.

И народният комисариат на правосъдието пуска циркуляр (от 25 август 1920 г.) за ликвидирането на всички свети мощи, тъй като именно те затруднявали светоносното ни движение към новото справедливо общество.

 

Като следваме по-нататък подбраните от самия Криленко дела, нека се спрем и на разгледаното във Върхтриба (така нежно наричат Върховния трибунал накратко помежду си, а на нас, буболечките, ни кряскат: „Стани! Съдът идва!“)

 

Дело на „Тактическия център“ (16–20 август 1920 г.) — двадесет и осем подсъдими и още няколко обвиняеми задочно.

С глас, още непресипнал в началото на страстната реч, целият проникнат от класовия анализ, Върховният обвинител ни разкрива, че освен помешчиците и капиталистите „съществуваше и продължава да съществува още една обществена прослойка, за чието социално битие представителите на революционния социализъм отдавна са се замислили… Тази прослойка е тъй наречената интелигенция… В процеса ще имаме работа със съда на историята над дейността на руската интелигенция“ и със съда на революцията над нея (стр. 34).

Специалната ограниченост на нашето изследване не дава възможност да обхванем как именно са се замисляли представителите на революционния социализъм за съдбата на така наречената интелигенция и какво именно са измислили за нея. Утешава ни обаче, че тези материали са публикувани, достъпни са за всеки и могат да бъдат събрани най-подробно. Ето защо само за яснота на общата обстановка в републиката ще напомним мнението на председателя на Съвета на народните комисари от ония години, когато стават заседанията на всички тези трибунали.

В писмо до Горки от 15 септември 1919 г. (имахме вече случай да го цитираме) Владимир Илич отвръща на загрижеността на писателя по повод арестите на интелигенцията и пише за основната маса от тогавашната руска интелигенция („околокадетската“): „В действителност това не е мозък [на нацията], а лайно.“^[132] Друг път казва на Горки: „Ще бъде нейна [на интелигенцията] вината, ако изпотрошим твърде много гърнета… Ако тя търси справедливост — защо не идва при нас?… Куршумът ми дойде тъкмо от интелигенцията“^[133] (т.е. от Каплан).

За интелигенцията той се изразява: гнило-либерална; „благочестива“; „разпасаността, толкова често срещана у «образованите» хора“; смята, че тя действува необмислено, че е „изменила на работническата кауза“. (Но кога именно се е клела тя в работническата кауза?)

Тази подигравка с интелигенцията, това презрение към нея бива подхванато след това от публицистите през 20-те години, от вестниците през 20-те години, от бита и накрая — от самите интелигенти, проклели своето вечно недомислие, вечната си двойственост, вечната си безгръбначност и безнадеждното изоставане от епохата.

А и с право! Под сводовете на Върхтриба кънти гласът на Обвинителната власт и ни връща на подсъдимата скамейка:

„Този обществен слой… бе подложен през тези години на изпитанието на всеобщата преоценка.“ Преоценка — това е често употребяваната тогава дума. И каква е в края на краищата тя? Ето каква: „Руската интелигенция, влязла в горнилото на Революцията с лозунгите на народовластието, излиза оттам като съюзник на черните (дори не на белите!) генерали, на наемните (!) и послушни агенти на европейския империализъм. Интелигенцията погази своите знамена и ги опръска с кал“ (Криленко, стр. 54).

И само затова „не си струва да доубиваме отделните й представители“, защото „тази социална група си изживя времето“.

И това е казано на фона на започналия XX век! Какво мощно предвиждане! О, учени революционери! Налага се обаче да доубиват. (Още през 20-те години доубиват ли, доубиват.)

С неприязън разглеждаме двадесет и осемте лица на съюзниците на черните генерали и наемниците на европейския империализъм. Особено ни отвращава този Център — кога Тактически център, кога Национален център, кога Десен център (а от процесите през двете десетилетия се набиват в паметта само центрове, центрове, центрове, ту инженерни, ту меншевистки, ту троцкистко-зиновиевски, ту деснобухарински, и всички са разгромени, всички до един, и само благодарение на това ние с вас сме живи). Където има Център, там личи, разбира се, ръката на империализма.

Вярно, че малко ни поолеква, когато по-нататък чуваме, че съденият сега Тактически център не е организация, че той няма: 1/ устав; 2/ програма; 3/ членски вноски. Какво има тогава? Ето какво: те са се срещали! (Побиват те тръпки.) При срещите си са опознавали взаимно гледните си точки! (Вледеняващ студ.)

Много тежки обвинения, и то подкрепени от улики: срещу двадесет и осмината обвиняеми има 2 (две) улики (стр. 38). Това са две писма на отсъствуващи (те са в чужбина) дейци: Мякотин и Фьодоров. Отсъствуващи, но преди Октомври са влизали в същите разни комитети, в които влизат и присъствуващите, и това ни дава право да отъждествим отсъствуващите с присъствуващите. А писмата са за следното: за несъгласие с Деникин по такъв дребен въпрос, какъвто е селският (не ни го казват, но е очевидно: съветват Деникин да предостави земята на селяните), по еврейския, по федеративно-националния, за административното управление (демокрация, а не диктатура) и други. И какъв е изводът от уликите? Много просто: с това е доказано, че присъствуващите са поддържали кореспонденция и са се съюзили с Деникин! (Бррр… джав-джав!)

Но има и преки обвинения срещу тях: разменяли са информация със свои познати от провинцията (в Киев например), неподчинена на централната съветска власт! Тоест да допуснем, че преди това районът е бил в Русия, а сетне в интерес на световната революция сме го отстъпили на Германия, а хората продължават да си пращат бележчици: как е при вас, Иван Иванич, как я карате? Ние тук например… Н. М. Кишкин (член на ЦК на кадетите) дори от подсъдимата скамейка нагло се оправдава: „Човек не иска да бъде сляп и се старае да узнае всичко, което става навсякъде.“

Да узнае всичко, което ставало навсякъде ли?… Не искал да бъде сляп ли?… Обвинителят напълно справедливо квалифицира действията им като предателство! Предателство по отношение на съветската власт!

А ето ги и най-страшните им действия: в разгара на Гражданската война те… пишат трудове, подготвят изложения, проекти. Да, като „специалисти по държавно право, по финансовите науки, по икономическите отношения, по съдебните дела и народното образование“ те пишат трудове! (И както е лесно да се досетим, ни най-малко не се опират в случая на предшествуващите трудове на Ленин, Троцки и Бухарин…) Професор С. А. Котляревски пише за федеративното устройство на Русия, В. И. Стемпковски — по аграрния въпрос (и вероятно без колективизация…), В. С. Муралевич — за народното образование в бъдеща Русия, професор Карташов — законопроект за вероизповеданията. А (великият) биолог Н. К. Колцов (невидял нищо друго в родината си освен гонения и мъки) разрешава на тези буржоазни китове да се събират на приказка при него в института. (Тук се оказва и Н. Д. Кондратиев, осъден през 1931 г. за ТКП.)

Нашият обвинител кипи от гняв, преди още да е произнесена присъдата. За каква, за каква друга присъда на тези генералски помагачи може да става дума? Присъдата може да бъде само една — разстрел! Това не е искането на обвинителя — това е вече присъдата на трибунала! (Уви, смекчена по-късно с концлагер до края на Гражданската война.)

Вината на подсъдимите е, че вместо да си кротуват, загризали своята четвъртинка хляб, „са се събирали и наговаряли помежду си какъв да бъде държавният строй след падането на съветския“.

На съвременен научен език на това му се казва: проучвали са алтернативната възможност.

Гърми гласът на обвинителя, но като че ли за миг сякаш той потрепва, хвърля поглед към катедрата, хартийка ли някоя търси? Цитатче ли? Един момент! Трябва крадешком да му го подадем! Не е ли това, Николай Василиевич? Моля:

„За нас… понятието изтезание се съдържа вече във факта, че политическите затворници са държани в затвор…“

Я виж! Да се държат политическите в затвор, било изтезание! И това го казва обвинител! — какво свръхшироко виждане! Изгрява нова юстиция! По-нататък:

„… Борбата с царското правителство им бе [на политзатворниците] втора природа и те не можеха да не се борят срещу царизма“ (стр. 17).

Как са могли да не проучват алтернативните възможности?… Да се мисли, е може би дори първата природа на интелигента!

Ах, по погрешка са му пъхнали друг цитат, не от този процес. Ама че излагация!… Но Николай Василиевич е вече в своята стихия:

„И дори обвиняемите тук, в Москва, да не бяха помръднали малкия си пръст — а май е било така…, — все едно: … в такъв момент дори разговорите на чаша чай какъв строй трябва да смени уж падащата съветска власт са контрареволюционен акт… По време на Гражданската война е престъпно не само всяко действие [против съветската власт]… престъпно е самото бездействие“ (стр. 39).

Е, сега всичко вече е ясно. Ще ги осъдят на разстрел — за бездействие. На чаша чай.

Петроградските интелигенти например решават, в случай че дойде Юденич, „да се погрижат преди всичко за свикването на демократична градска Дума“ (т.е. за да я защитят от генералската диктатура).

Криленко: Идеше ми да им викна: „Длъжни сте били да мислите преди всичко как да пожертвувате живота си, но да не допускате Юденич!!!“

А те не го жертвуват.

(Впрочем и Николай Василиевич не го е пожертвувал.)

А се случват и такива подсъдими, които са осведомени! — и си мълчат. („Знаел е, но не е казал“, по нашенски.)

А ето ви вече не бездействие, а активно престъпно действие: чрез Л. Н. Хрушчова, член на политическия Червен кръст, (и тя е тук, на подсъдимата скамейка), другите подсъдими помагат на бутирските арестанти с пари (можем да си представим този поток от капитали — за затворническата лавка) и с дрехи. (Току-виж, и с вълнени?)

Нямат мярка техните злодейства! Но и пролетарският съд ще бъде безпощаден!

Както при падащ киноапарат пред нас прелитат върху полегата объркана лента двадесет и осем дореволюционни мъжки и женски лица. Ние не забелязваме техните изрази! Дали са уплашени? Или презрителни? Или горди?

Защото ги няма техните отговори! Защото я няма последната им дума! По технически съображения… Като крие тази липса, обвинителят продължава да ни опява: „Това беше непрекъснато самобичуване и разкаяние за извършените грешки. Политическата неиздържаност и половинчатата природа на интелигенцията — да-да, и това добавя: половинчата природа! — …в този случай изцяло оправдава марксистката оценка за интелигенцията, която винаги са й давали болшевиките“ (стр. 8).

А коя е тази млада жена, дето се мярва?

Това е дъщерята на Толстой, Александра Лвовна. Криленко я пита какво е правила на тези събрания. Тя му отговаря: „Поставях самовара!“ Три години концлагер!

Можем да установим какво е било всъщност от чуждестранното списание „На чужой стороне“.^[134]

Още през лятото на 1917 г. при Временното правителство е учреден Съюз на обществените дейци — с цел да допринесе за победата във войната и да противодействува на социалистическите течения, особено на есерите. След октомврийския преврат мнозина от по-известните му членове емигрират, други остават, не могат да свикват вече конгреси, да организират дейност, но интелигентите са свикнали да мислят, да преценяват събитията, да споделят становища — и им е трудно да се откажат от този си навик. Близостта до академичния свят им позволява да организират срещите си под формата на научни конференции. А по това време има доста неща за обсъждане: Брест-Литовския мир, излизане от войната, цената на загубените огромни територии, новите отношения с бившите съюзници и бившите врагове, докато в същото време войната в Европа продължава. Едни — в името на свободата и демокрацията, както и на съюзническия си дълг — смятат, че трябва да продължават да помагат на съюзниците, а Бресткият мир е сключен от хора, нямащи пълномощия в страната. Някои се надяват, че щом Червената армия укрепне, съветската власт ще скъса с немците. Други, напротив, разчитат на немците, които, ако станат господари на половината Русия, ще отстранят болшевиките. (А немците с право смятат, че да се работи за кадетите, значи да се работи за англичаните и че всяко друго правителство освен съветското ще възобнови войната срещу Германия.)

В резултат от тези разногласия през лятото на 1918 г. от Съюза на обществените дейци се отделя тъй нареченият Национален център — фактически просто кръжец с рязко съюзническа ориентация, кадетски по състава си, но страхуващ се като от огън от възобновяването на партийната форма, забранена категорично от болшевиките. Този кръжец не върши нищо, освен да свиква замаскирани събрания в института на професор Колцов. Понякога изпраща свои членове в Кубан за информация — но те сякаш потъват там и забравят московските си другари. (Впрочем и съюзниците проявяват към Доброволческата армия съвсем слаб интерес.) Но Националният център се съсредоточава преди всичко върху мирното изработване на законопроекти за бъдеща Русия.

Едновременно с Националния център и наляво от него е създаден Съюз за възраждане (най-вече есерски — неудобно е да се обединява с кадетите, възобновени са традиционните партийни насоки и представи) за борба и против немците, и против болшевиките. Но и тази борба се оказва невъзможна на болшевишка територия и се свежда до препращане на хора на юг. Ала и районите на Доброволческата армия ги отблъскват със своята реакционност.

Задушавани във вакуума на военния комунизъм, през пролетта на 1919 г. Съветът на обществените дейци, Националният център и Съюзът за възраждане решават да поддържат редовна връзка и с тази цел излъчват по двама души. Така образуваната шесторка се събира от време на време през 1919 г., след това замира, престава да съществува. Арестуването им започва едва през 1920 г. — и именно тогава, по време на следствието, шесторката е обявена гръмко за „Тактически център“.

Арестите се извършват по доноса на един от второстепенните членове на Националния център — Н. Н. Виноградски, той продължава да бъде и полезно „ухо“ в килията на Специалния отдел, през която са прокарани мнозина от участниците, а те — с наивността от още криловските години, открито разказват какво са искали да скрият от следователите.

Известният руски историк С. П. Мелгунов, попаднал също сред подсъдимите, и то сред главните (член на шесторката), написва в емиграция без особено желание спомени за този процес — може би не би ги и написал, ако тъкмо тогава не е публикувана същата книга на Криленко със споменатата разгромяваща реч. И Мелгунов с недоволство срещу себе си и съидейниците си рисува следната позната ни картина за съветското следствие: то няма никакви улики, „делото не разполагаше с нито един документ. Целият обвинителен материал бе почерпен от показанията на самите подсъдими… Нито един от бъдещите участници в процеса не се беше придържал към тактиката на мълчанието по време на предварителното следствие… Бях убеден, че чрез принципното мълчание ще утежня излишно положението си и може би положението на другите… Когато си изправен пред възможността за разстрел, невинаги мислиш за историята.“

В „Червената книга на ВЧК“ („Красная книга ВЧК“. Т. II, М., 1922 г.) много от показанията на подследствените се привеждат дословно и те, уви, са неблаговидни.

Мелгунов упреква без какъвто и да било хумор следователя Яков Агранов (който притиска всички тях до стената) в измама спрямо него и другите подследствени, в ловко заблуждаване, за което той смята, че „по-голямо издевателство над мене не е възможно“ и е много по-лошо от всякакво физическо въздействие. Мелгунов, толкова проницателно обяснил по-късно немалко исторически личности от руската революция, се хваща лесно на въдицата: потвърждава участието в Съюза за възраждане на лицата, които сякаш са били изяснени от предявените му писмени показания. И изобщо „започнах да давам повече или по-малко свързани показания“ — като разказ, без отбелязване на следователските въпроси. (Тези показания изумяват и покрусват съидейниците, след като на свой ред им ги показват и на тях: сякаш той разказва всичко по свое неудържимо желание.)

Агранов ги подмамва и с това, че доколкото „делото е стара история“ и всички тези центрове отдавна вече не заседават — за подследствените няма никаква опасност, просто ЧК уточнява всичко това само от исторически интерес. Яков Саулович спечелва симпатиите на мнозина с любезността си. Пред други пък рязко поставя знак за равенство между съветската власт и Русия, тоест престъпно е един вид да се бориш против първата, ако обичат втората. По този начин получава от някои наистина раболепни и подлизурски показания. (По-специално, статията на Котляревски, посочена под линия, е негово изследване, възложено му от Агранов.)

А на процеса? Мелгунов: „Революционната традиция (на интелигенцията) изискваше героизъм, а в душата ми липсваше необходимият за такъв героизъм патос. Да превърнеш процеса в демонстрация на протест, би означавало съзнателно да влошиш не само своето положение, но и това на другите.“

Ето как лесно се хваща на чекистката въдица и се предава, и загива руската интелигенция, толкова свободолюбива, толкова непримирима, толкова непреклонна през царско време, когато всъщност не е била преследвана.

Но още по-ярък и страшен е един друг успех на Агранов — „таганцевското дело“ от 1921 г. (макар то да не се отнася към тази глава, защото не е имало процес по него). Професор Таганцев мълчи героично четиридесет и пет дни пред следствието. А после Агранов го убеждава да подпише съглашение с него:

„Аз, Таганцев, съзнателно започвам да давам показания за нашата организация, без да скривам нищо… няма да скрия нито едно лице, свързано с нашата група. Всичко това го правя, за да облекча участта на участниците в нашия процес.

Аз, пълномощникът на ВЧК, Яков Саулович Агранов, с помощта на гражданина Таганцев се задължавам бързо да приключа следственото дело и да го предам на публичния съд… Задължавам се да не бъде приложено към никой от обвиняемите смъртно наказание.“

И по таганцевското дело ЧК разстрелва осемдесет и седем души.

 

Така изгрява слънцето на нашата свобода. Като такъв охранен палавник расте нашият закон първолаче.

Сега вече съвсем сме забравили тези неща.

Девета глава
ЗАКОНЪТ ВЪЗМЪЖАВА

Нашият обзор прекалено се проточи. А всъщност дори не сме започвали. Все още главните, знаменитите процеси предстоят. Но основните линии са вече набелязани.

Да посъпътствуваме нашия закон и в неговата пионерска възраст.

Да споменем за отдавна забравения и дори не политически

 

Процес срещу Главното управление на топливната промишленост (Главтоп) (май 1921 г.) — доколкото той се отнася до инженерите, или спецовете, както се казва тогава.

Отминава най-жестоката от четирите зими на Гражданската война, когато няма вече какво да се гори за отопление, влаковете често спират, в столиците царят студ и глад, а заводите са залети от стачки (вече зачеркнати от историята). Следва знаменитият въпрос: кой е виновен?

Е, разбира се, не Общото ръководство. Дори не и Местното! Това е важно. Ако „другарите, често идващи отдругаде“ (комунистите ръководители), нямат правилна представа за работата, то именно спецовете са тези, които трябва вместо тях „да установят правилния подход към въпроса“!^[135] Така значи: „виновни са не ръководителите… виновни са тези, които пресмятат и съставят плана“ (как да нахранят и отоплят с нули). Виновни са не тези, които заставят, а които съставят! Плановостта се превръща във въздух под налягане — виновни са спецовете. Че цифрите не съответствуват — „това е по вина на спецовете, а не на Съвета по труда и отбраната“, дори „и не на отговорните ръководители на Главтоп“. Няма нито въглища, нито дърва, нито нефт, защото спецовете „са създали объркано, хаотично положение“. Тяхна е и вината, че не са устоявали на спешните телефонограми на Риков — и са давали и отпускали на някого не според плана.

За всичко са виновни спецовете! Но пролетарският съд не проявява безпощадност към тях, присъдите са меки. Естествено, в сърцата си пролетариите запазват вътрешна студенина към тези проклети спецове — ала без тях са заникъде, всичко е в упадък. И трибуналът не ги преследва, дори Криленко разправя, че от 1920 г. „за саботаж не може да става и дума“. Спецовете са виновни, да, но не злонамерено, а просто защото са неоправни, некадърни, не са се научили да работят при капитализма или просто са егоисти и рушветчии.

Така в началото на възстановителния период е очертан удивителният пунктир на снизходителността към инженерите. 1922 г. — първата мирна година — е богата на публични съдебни процеси, толкова богата, че цялата тази наша глава ще е посветена почти единствено на нея. (Направо е за чудене: войната е свършила — пък какво оживление в съдилищата? Дали не съществува някаква елементарна закономерност?)

Макар че през декември 1921 г. IX конгрес на съветите постановява „компетенцията на ВЧК да се стеснява“^[136] — и с този замисъл числеността на комисията е намалена и тя е преименувана в ГПУ, — още през октомври 1922 г. правата на ГПУ отново са разширени, а през декември Дзержински казва пред кореспондент на „Правда“ (17.XII.1922 г.): „Сега трябва особено внимателно да се вглеждаме в антисъветските течения и групировки. ГПУ съкрати апарата си, но го заздрави качествено.“

Да не пропуснем в началото на споменатата година

 

Делото за самоубийството на инженер Олденборгер (Върхтриб, февруари 1922 г.) — забравен вече от всички, незначителен и съвсем нехарактерен процес. Нехарактерен, защото обхваща един-единствен човешки живот, и то приключен. Ако не е бил приключен, същият този инженер и още десетина души с него щяха да образуват център и да застанат пред Върховния трибунал. Тогава процесът щеше да е съвсем характерен. А сега на подсъдимата скамейка са изправени видният партиец Седелников плюс двама от работническо-селската инспекция, плюс двама профсъюзни дейци.

Но като далечната скъсана струна на Чехов, и в този процес срещу ранния предшественик на шахтинците и „Промпартията“ има нещо смайващо.

В. В. Олденборгер работи тридесет години в московския водопровод и става негов главен инженер, изглежда, още от началото на века. Отминават Сребърният век на изкуството, четирите Държавни думи, трите войни, трите революции — а цяла Москва пие водата на Олденборгер. Акмеисти и футуристи, реакционери и революционери, юнкери и червеногвардейци, СНК, ЧК и РКИ пият чистата студена вода на Олденборгер. Той няма жена и деца, през целия си живот е имал само този водопровод. През 1905 г. не допуска на водопровода войници за охрана — „защото от несръчност войниците могат да повредят тръбите или машините“. (А никой тогава не пречи на водопровода да стачкува, през 1905 г. оставят Москва без вода — може би самият Олденборгер я е спирал?) На втория ден след Февруарската революция той казва на своите работници: революцията свърши, стига толкова, залавяйте се за работа, водата трябва да потече. И през октомврийските боеве в Москва има една грижа: да опази водопровода. Сътрудниците му обявяват стачка в отговор на болшевишкия преврат, канят и него. Той отвръща: „От техническа гледна точка аз, простете, не стачкувам. А иначе… иначе аз, ами да…“ Приема от стачната комисия пари за стачкуващите, дава разписка за тях, но сам хуква да търси муфа за една повредена тръба.

И пак е враг! Ето какво бил казал на един работник: „Съветската власт няма да се задържи и две седмици.“ Има нова преднеповска директива и Криленко си позволява да пооткровеничи с Върхтриба: „Така мислеха тогава не само спецовете, така мислехме неведнъж и ние“ (стр. 439, курсивът мой — А.С.).

И пак е враг! Както ни казва другарят Ленин: за да наблюдаваме буржоазните специалисти, ни трябва церберът РКИ.

Два такива цербера започват постоянно да се навъртат край Олденборгер. (Единият от тях — Макаров-Землянски, мошеник, работил в канцеларията на водопровода и уволнен за „непристойни постъпки“, се назначава на работа в РКИ, „защото там плащат по-добре“, после се премества в Народния комисариат, защото „там плащат още по-добре“, а оттам пристига да контролира бившия си началник, да мъсти на своя притеснител от цялата си душа.) Е, и профсъюзът не дреме, естествено — този най-добър защитник на работническите интереси. Така че комунистите възглавяват водопровода. „Само работниците трябва да стоят начело, само комунистите трябва да ръководят изцяло — правилността на тази позиция се потвърди и от дадения процес“ (стр. 433). Така че московската партийна организация не откъсва очи от водопровода. (А зад нея стои и ЧК.) „Върху здравото чувство на класовата омраза изграждахме навремето нашата армия; в нейно име не възлагаме нито един отговорен пост на хора не от нашия лагер, без да им назначим по един… комисар“ (стр. 434). Всички незабавно се залавят да поправят главния инженер, да го насочват, да го учат и без негово знание да разместват техническия персонал („разпердушинихме цялото гнездо на гешефтарите“).

И пак не спасяват водопровода! Работата тръгва не на добре, а на по-зле! — шайката на инженерите се изхитря тихомълком да прокара злия си умисъл. Нещо повече: надмогнал своята двойствена интелигентска природа, която не му позволявала нито веднъж в живота да се изрази рязко, Олденборгер се осмелява да нарече действията на новия началник на водопровода Зенюк (фигура „дълбоко симпатична“ на Криленко „по своята вътрешна структура“) — деребейство!

Именно тогава става ясно, че „инженер Олденборгер съзнателно предава интересите на работниците и е пряк и открит противник на диктатурата на работническата класа“. Започват да викат на водопровода комисии — те обаче намират, че всичко е наред и че водата си тече нормално. Рабкриновците не се примиряват с това и пращат в РКИ доклад след доклад. Олденборгер просто „иска да разруши, да повреди, да развали водопровода с политически цели“, но не може да го постигне. Е, в каквото могат, му пречат, пречат му да направи разточителен ремонт на котлите или да замени дървените цистерни с бетонни. Вождовете на работниците започват открито да говорят на събрания на колектива, че техният главен инженер е „душата на организиран технически саботаж“, че не бива да му вярват и трябва да му се съпротивляват във всичко.

И пак работата върви от зле по-зле!…

Но което особено измъчва „потомствената пролетарска психология“ на рабкриновците и профсъюзниците е това, че повечето работници на помпените инсталации са „заразени от дребнобуржоазната психология“, стоят на страната на Олденборгер и не виждат неговия саботаж. Че на всичко отгоре това съвпада с изборите за Московския съвет и работниците от водопровода издигат кандидатурата на Олденборгер, на която, естествено, партийната низова организация противопоставя партийна кандидатура. Тя се оказва обаче обречена поради фалшивия авторитет на главния инженер сред работниците. Въпреки това партийната организация изпраща в района и до всички инстанции и огласява на общо събрание своя резолюция: „Олденборгер е центърът и душата на саботажа, в Московския съвет той ще бъде наш политически враг!“ Работниците отвръщат с ропот и викове: „Не е вярно!“, „Лъжете!“. И тогава секретарят на партийния комитет, другарят Седелников, обявява направо в лицето на хилядоглавия пролетариат: „С такива черносотници не искам и да говоря!“, един вид, с вас ще поговорим на друго място.

Вземат следните партийни мерки: изключват главния инженер от… колегиума по управлението на водопровода, създават около него постоянна обстановка на следене, непрекъснато го викат в многобройни комисии и подкомисии, разпитват го и му поставят спешни задачи. Всяко негово неявяване се записва в протоколите „в случай на бъдещ съдебен процес“. Чрез Съвета на труда и отбраната (председател — другарят Ленин) назначават на водопровода „Извънредна тройка“ (Рабкрин, Съветът на профсъюзите и другарят Куйбишев).

А водата вече четвърта година продължава да си тече по тръбите, московчаните я пият и нищо не забелязват…

Тогава др. Седелников пише статия в „Экономическая жизнъ“: „Предвид вълнуващите общественото мнение слухове за катастрофалното състояние на водопровода“ той съобщава много нови тревожни слухове и дори че водопроводът изпомпва водата под земята и „съзнателно подмива фундамента на цяла Москва“ (положен още от Иван Калита). Извикват комисия от Московския съвет. Тя намира: „Състоянието на водопровода е удовлетворително, техническото ръководство е рационално.“ Олденборгер опровергава всички обвинения. Тогава Седелников обявява благодушно: „Аз си поставях за задача да вдигна шум около въпроса, пък после спецовете да се разбират.“

И какво им остава на работническите вождове? Какво е последното им, но сигурно средство? Донос във ВЧК! Седелников това и прави! Той вижда „картината на съзнателното разрушаване на водопровода от Олденборгер“, не се съмнява, че „на водопровода, в сърцето на Червена Москва, има контрареволюционна организация“. Отгоре на всичко и катастрофалното състояние на Рубльовската кула!

И тук Олденборгер допуска нетактична грешка, безгръбначна и двойствено интелигентска: „провалят“ му поръчката за нови котли от чужбина (а старите в Русия сега е невъзможно да се поправят) — и той се самоубива. (Много нещо му се струпва ни главата, че отгоре на всички му липсва и закалка.)

Делото не е пропиляно, и без Олденборгер може да се изнамери контрареволюционна организация, рабкриновците се залавят да разкрият всичко. Два месеца вършат някакви потайни маневри. Но духът на започващия НЕП е такъв, че „трябва да се даде урок и на едните, и на другите“. Така че успоредно се води и процес във Върховния трибунал. Криленко е прекомерно суров. Криленко е прекомерно неумолим. Той разбира: „Руският работник, естествено, е бил прав, когато във всеки не свой е виждал по-скоро враг, отколкото приятел“, но „при по-нататъшните промени в нашата практическа и обща политика ние ще трябва да правим може би още по-големи компромиси, да отстъпваме и да лавираме; партията може би ще се окаже принудена да избере тактическа линия, против която ще започне да възразява логиката на честните самоотвержени борци“ (стр. 458).

Е, наистина, трибуналът „третира с лекота“ работниците, които свидетелствуват срещу другаря Седелников и рабкриновците. И подсъдимият Седелников отговаря безгрижно на заплахите на обвинителя: „Другарю Криленко, аз съм запознат с тези законодателни членове; но нали тук съдите не класови врагове, а тези членове се отнасят за враговете на класата.“

И Криленко атакува обаче бодро. Явно лъжливите доноси до държавни учреждения… при утежняваше вината обстоятелства (лична злоба, разчистване на лични сметки)… използуване на служебното положение… политическа безотговорност… злоупотреба с властта, с авторитета на съветските работници и членове на РКП(б)… дезорганизация в работата на водопровода… нанесена вреда на Московския съвет и на Съветска Русия предвид малкото такива специалисти… невъзможната им замяна… „Да не говорим за индивидуалната лична загуба… В наше време, когато борбата е основно съдържание на живота ни, сме свикнали някак малко да се съобразяваме с тези невъзвратими загуби… (стр. 458). Върховният революционен трибунал трябва да каже своята дума… Присъдата трябва да се стовари с цялата си суровост!… Не сме дошли тук да си играем на шикалки!…“

Майчице мила, какво ли ги чака сега? Нима?… Моят читател е свикнал и подсказва: всички да се раз…

Абсолютно вярно. Всички да се разсмеят: предвид чистосърдечното им разкаяние подсъдимите да бъдат осъдени на… обществено порицание!

Две правди…

А Седелников уж на една година затвор.

Разрешете да не повярвам.

 

О, бардове на 20-те години, вие ги представяте като светъл кипеж на радостта! Дори само до крайчеца докоснали се, дори само с детството си докоснали се до тях — не можем да ги забравим. Тези мутри, тези муцуни, преследващи инженерите — тъкмо те започват да се угояват през 20-те години.

Но сега виждаме, че още от осемнадесета…

* * *

В двата следващи процеса ще си отдъхнем за малко от нашия любим върховен обвинител: той е зает с подготовката на големия процес срещу есерите. (Провинциални процеси срещу есерите от рода на Саратовския, 1919 г., има и по-рано.) Този грандиозен процес още предварително предизвиква вълнение в Европа и Народният комисариат на правосъдието се сепва: четири години, откакто съдим, а нямаме наказателен кодекс, нито стар, нито нов. Вероятно грижата за кодекса не е отминала и Криленко: необходимо е всичко да се съгласува предварително.

Предстоящите църковни процеси са вътрешни, прогресивна Европа не се интересува от тях, могат да ги претупат и без кодекс.

Вече видяхме, че отделянето на църквата от държавата се разбира от държавата в смисъл, че самите храмове и всичко окичено, наслагано и нарисувано в тях се прехвърля на държавата, а на църквата остава само оная църква, която е в душите ни, съгласно Светото писание. И през 1918 г., когато политическата победа изглежда вече спечелена по-бързо и по-леко от очакваното, се пристъпва към църковните конфискации. Това обаче поражда много голямо възмущение сред народа. В разгарящата се Гражданска война е неразумно да се създава и вътрешен фронт срещу вярващите. Налага се диалогът между комунисти и християни засега да се отложи.

В края на Гражданската война като естествена последица от нея избухва небивал глад в Поволжието. Тъй като той не украсява много венеца на победителите в тази война, за него измънкват не повече от два реда. А този глад стига до човекоядство, до изяждане на деца от собствените им родители — глад, непознат от древната Рус в Смутното Време (защото тогава, както свидетелствуват летописците, под снега и леда по няколко години лежали неовършаните кръстци. Един филм за този глад би могъл вероятно да хвърли нова светлина върху всичко, което сме видели и което знаем за революцията и Гражданската война. Но няма нито филм, нито романи, нито статистически изследвания — стараят се това да бъде забравено, то не ни прави чест. Освен другото сме свикнали да пробутваме причината за всеки глад на кулаците, а кой сред повсеместната смърт е бил кулак? В. Г. Короленко в своите „Писма до Луначарски“^[137] (които въпреки обещанието на последния никога не са издавани в СССР) ни обяснява поголовния глад и немотията в страната: това е от падането на производителността (трудовите ръце са заети с оръжието) и от загубата на доверието и надеждата на селянина да остави за себе си поне малка част от реколтата. Някой някога ще пресметне и многомесечните многовагонни продоволствени доставки според Бресткия мир — от Русия, лишила се от езика на протеста, и дори от областите на бъдещия глад за кайзеровска Германия, все още воюваща на Запад.

Най-пряката и къса причинна връзка: населението от Поволжието е яло децата си, защото болшевиките са завзели със сила властта и са предизвикали Гражданската война.

Но гениалността на политика е в това да извлече успех и от народната беда. И идва като озарение — нали в руския билярд трите топки падат в дупките от един удар: нека поповете нахранят сега Поволжието! Нали са християни, нали са толкова милосърдни!

1) Ако откажат — ще прехвърлим вината за глада на тях и ще разгромим църквата;

2) Ако се съгласят — ще опразним до шушка храмовете;

3) И във всички случаи ще попълним валутния си резерв.

Вероятно догадката е подсказана от самата църква. Както свидетелствува патриарх Тихон, още през август 1921 г., в началото на глада, църквата създава епархиални и общоруски комитети за помощ на гладуващите, започва събирането на пари. Но да се допусне пряка помощ от църквата, която на всичко отгоре да отива право в устата на гладуващия, би означавало да се подкопае диктатурата на пролетариата. Комитетите издават забрана и прибират парите в хазната. Патриархът се обръща за помощ и към Римския папа, и към Кентърбърийския архиепископ — но и тук го пресичат, разясняват му, че само съветската власт е упълномощена да води преговори с чужденци. А и какво е взел да разпалва тревога: вестниците пишат, че властта има всички средства да се справи и сама с глада.

А в Поволжието хората ядат трева, гризат подметките си и касите на вратите. И най-после през декември 1921 г. Помгол (Държавният комитет за подпомагане на гладуващите) предлага на църквата да пожертвува за гладуващите църковните ценности — не всички, а само които нямат богослужебна каноническа употреба. Патриархът дава съгласие, Помгол съставя инструкция: всички пожертвования да са само доброволни! На 19 февруари 1922 г. Патриархът разпраща послание: да се разреши на енорийските съвети да жертвуват предмети, които нямат богослужебно предназначение.

Но така всичко отново може да иде на вятъра заради компромиса, подкопаващ пролетарската воля.

И нова мисъл — като удар на мълния! Мисъл декрет! Декрет на ВЦИК от 26 февруари: от храмовете да се изземат всички ценности — за гладуващите!

Патриархът пише до Калинин — не получава отговор. Тогава на 28 февруари излиза с ново, съдбоносно послание: от гледна точка на Църквата подобен акт е светотатство и ние не можем да одобрим изземването.

Сега, от дистанцията на изтеклия половин век, е лесно да упрекнем Патриарха. Може би ръководителите на християнската Църква не е трябвало да се отвличат с мислите: а няма ли съветската власт други ресурси или кой докара Волга до глад; не е трябвало да държат толкова на тези ценности, съвсем не от тях предстои да дойде (ако изобщо предстои) новата сила на вярата. Но трябва да влезем и в положението на нещастния Патриарх, избран вече след Октомври, ръководил само няколко години притесняваната, преследвана, разстрелвана — и поверена му на съхранение Църква.

И веднага във вестниците започва изпробвано гонение срещу Патриарха и висшите църковни служители, задушаващи Поволжието с костеливата ръка на глада! И колкото повече упорствува Патриархът, толкова по-несигурно става положението му. През март и сред духовенството започва движение да се отстъпят ценностите, да се постигне съгласие с властта. Опасенията, които остават, са изложени пред Калинин от епископ Антонин Грановски, член на ЦК на Помгол: „вярващите се тревожат, че църковните ценности могат да идат за други, тесни и чужди на сърцата им цели“. (Като познава общите принципи на Прогресивното учение, опитният читател ще се съгласи, че това е много вероятно. Нали нуждите на Коминтерна и освобождаващия се Изток не са по-малко остри от тези на Поволжието.)

Петроградският митрополит Вениамин също е обзет от несъмнен порив: „Това е Богово и ние ще дадем всичко сами.“ Но изземването е излишно, нека това бъде волно пожертвование. Той настоява и за контрол от страна на духовенството и вярващите: да придружават църковните ценности до момента, когато те ще се превърнат в хляб за гладуващите. Измъчва се как при това положение да не престъпи осъждащата воля на Патриарха.

В Петербург нещата като че ли се развиват мирно. На заседание на петроградския Помгол от 5 март 1922 г. се създава, по разказа на свидетел, дори радушна обстановка. Вениамин обявява: „Православната Църква е готова да даде всичко в помощ на гладуващите“ и вижда светотатство само в насилственото изземване. Но тогава защо да се прибягва до изземване! Председателят на Петропомгол Канатчиков уверява, че това ще доведе до доброжелателно отношение на съветската власт към църквата. (Как не!) В горещия си порив всички стават. Митрополитът казва: „Най-голямото тегло идва от злобата и враждата. Ще дойде време — всички руси ще се обединят. Самият аз начело на молещите се ще снема ризите от Казанската Богородица, със сладки сълзи ще ги залея и ще ги дам.“ Той благославя болшевиките — членове на Помгол, и те го изпращат гологлави до вратата. „Петроградская правда“ от 8, 9 и 10 март^[138] потвърждава мирния и успешен резултат от преговорите и пише доброжелателно за митрополита. „В Смолни се договориха, че църковните купели и ризи ще бъдат претопени в сребърни слитъци в присъствието на вярващите.“

И отново ни се пробутва някакъв компромис! Отровните пари на християнството отравят революционната воля. На гладуващите от Поволжието не са нужни такова единство и такова предаване на ценностите! Безгръбначният състав на Петропомгол е сменен, вестниците лаят срещу „лошите пастири“ и „князете на църквата“, а на църковните представители се разяснява: не ви щем жертвите! Никакви преговори с вас! Всичко принадлежи на властта — и тя ще вземе, което сметне за необходимо.

И в Петроград, както навсякъде, започва принудително изземване със стълкновения.

Сега вече има законни основания за започване на църковни процеси:^[139]

 

Московският църковен процес (26 април — 7 май 1922 г.) в Политехническия музей, Московски революционен трибунал, председател Бек, прокурори Лунин и Лонгинов. Седемнадесет подсъдими, протойереи и миряни, обвинени в разпространяване на възванието на Патриарха. Това обвинение е по-важно от самото предаване или непредаване на ценностите. Протойерей А. Н. Заозерски дава ценностите от своя храм, но отстоява по принцип възванието на патриарха, като смята насилственото изземване за светотатство — става централна фигура на процеса — и ще бъде незабавно разстрелян. (Което всъщност доказва: важно е не да се нахранят гладуващите, а да се удари църквата в удобното време.)

На 5 май в Трибунала е призован като свидетел патриарх Тихон. Публиката в залата е вече подбрана, подставена (в това отношение 1922 г. не се отличава много от 1937 г. и от 1968 г.), подквасата на Древна Рус е проникнала така дълбоко, а закваската на Съветите е още такава тънка ципица, че при влизането на Патриарха над половината от присъствуващите се изправят на крака, за да получат благословията му.

Патриархът поема върху себе си цялата вина за написването и разпространяването на възванието. Председателят се опитва да изкопчи нещо: не може да бъде! Наистина ли собственоръчно — буква по буква? По всяка вероятност вие само сте го подписали, но кой го е писал? Кои са ви съветниците? И още: защо споменавате във възванието, че вестниците ви подлагат на гонения? (Ами че преследват вас, защо трябва да го чуваме ние?…) Какво сте искали да кажете?

Патриархът: Попитайте тези, които организираха това преследване, да кажат каква е била целта им?

Председателят: Но това няма нищо общо с религията!

Патриархът: Това има исторически характер.

Председателят: Вие употребихте израза, че докато сте преговаряли с Помгол, декретът е бил огласен „зад гърба ви“.

Патриархът: Да.

Председателят: Следователно смятате, че съветската власт е постъпила неправилно?

Съкрушителен аргумент! Милиони пъти още ще бъде повтарян в следователските нощни кабинети! И никога не ще посмеем да отговорим така просто, както

Патриархът: Да.

Председателят: Смятате ли съществуващите в държавата закони задължителни за себе си, или не?

Патриархът: Да, признавам ги, доколкото те не противоречат на благочестивите правила.

(Всички да бяха отговаряли така! Друга щеше да е нашата история!)

Пак се връщат към въпроса за канона. Патриархът пояснява: ако Църквата сама предава ценностите — това не е светотатство, но ако й се отнемат пряко волята й — е светотатство. Във възванието не е казано изобщо да не се дават, а се осъжда само насилственото им изземване.

Другарят председател Бек е изумен: Какво в края на краищата е по-важно за вас — църковните канони или становището на съветското правителство?

(Очакваният отговор е: … на съветското правителство.)

— Дадено, нека бъде светотатство по каноните ви — възкликна обвинителят, — но оправдано от гледище на милосърдието!!!

(За пръв и последен път през последните петдесет години на трибунала си спомнят това нещастно милосърдие…)

Прави се и филологически анализ. „Светотатство“ идва от думата „свято-тат“^[140].

Обвинителят: Значи ние, представителите на съветската власт, сме крадци на свещени предмети?

(Продължителен шум в залата. Почивка. Влизат във функциите си комендантските помощници.)

Обвинителят: И така, вие наричате крадци представителите на съветската власт, на ВЦИК?

Патриархът: Аз само цитирам каноните.

По-нататък се обсъжда терминът „кощунство“. При изземването в църквата „Василий Кесарийски“ една иконна риза не влизала в сандъка и тогава започнали да я тъпчат с крака. Но нима Патриархът е бил там?

Обвинителят: Откъде знаете? Назовете името на свещеника, който ви е разказал за този случай! (= мигом ще го приберем!)

Патриархът не го назовава.

Следователно е лъжа!

Обвинителят напада тържествуващо: Действително, кой е разпространил тази гнусна клевета?

Председателят: Назовете фамилните имена на хората, които са тъпкали ризата с крака. (Че те да не са си оставили там визитни картички!) Иначе Трибуналът не може да ви вярва!

Патриархът не може да ги назове.

Председателят: Значи го заявявате голословно!

Остава още да се докаже, че Патриархът е искал да събори съветската власт. Ето как се доказва това: „Агитацията е опит да се подготви настроение, за да се подготви по-късно и смъкването.“

Трибуналът постановява срещу Патриарха да бъде възбудено наказателно дело.

На 7 май присъдата е произнесена: от седемнадесет подсъдими единадесет — на разстрел. (Ще разстрелят петима.)

Както казва Криленко, не сме се събрали да си играем на шикалки.

Една седмица по-късно Патриархът е отстранен и арестуван. (Но това още не е краят. На първо време го откарват в Донския манастир и там го държат в строго заточение, докато вярващите свикнат с неговото отсъствие. Спомнете си как малко преди това Криленко се чуди: че каква опасност заплашва Патриарха?… Наистина, когато нещо назрее, не помагат нито камбани, нито телефони.)

След още две седмици в Петроград е арестуван и митрополит Вениамин. Той не е висш църковен сановник, дори не е назначен като всички митрополити. През пролетта на 1917 г. — за пръв път от времето на древния Новгород — избират митрополит в Москва (Тихон) и в Петроград (Вениамин). Общодостъпен, кротък, чест гост на заводи и фабрики, популярен сред народа и нисшето духовенство, Вениамин е избран именно с техните гласове. Той не схваща в кое време живее и вижда задачата си в независимостта на църквата от политиката, „защото в миналото тя пострада много от нея“. Та точно този митрополит го изправят на

 

Петроградския църковен процес (9 юни — 5 юли 1922 г.). Обвиняемите (противили се да бъдат предадени църковните ценности) са няколко десетки, включително професори по богословие и църковно право, архимандрити, свещеници и миряни. Председателят на трибунала Семьонов е двадесет и пет годишен (според слуховете бил фурнаджия). Главният обвинител — членът на колегията на Народния комисариат на правосъдието П. А. Красиков, е връстник и приятел на Ленин от Красноярск, а сетне и в емиграцията, Владимир Илич много обичал да го слуша как свири на цигулка.

Още на Невския проспект и там, където се завива към съда, всеки ден се трупат хора, а при минаването на митрополита мнозина падат на колене и пеят „Спаси, Господи, люди Твоя!“ (От само себе си се разбира, че още тук, на улицата, както и в зданието на съда прекалено ревностните вярващи ги арестуват.) В залата по-голямата част от публиката са червеноармейци, но и те се изправят на крака всеки път щом влезе митрополитът с бяла калимавка на глава. А обвинителят и трибуналът го наричат враг на народа. (Тази думичка вече е в сила, забележете.) Твърде силно и все по-явно от процес на процес се чувствуват ограничените пълномощия на адвокатите. Криленко не споменава нищо за това, но го научаваме от очевидец. Трибуналът отправя гръмки заплахи да прати в затвора главния защитник Бобришчев-Пушкин — и това вече е толкова в нравите на времето и толкова реално, че Бобришчев-Пушкин бърза да предаде на адвоката Гурович златния си часовник и портфейла… А по нареждане на трибунала свидетелят професор Егоров е взет още на място под стража за изказвания в полза на митрополита. Оказва се обаче, че той е подготвен за това: носи голяма чанта, а в нея — храна, бельо и дори одеялце.

Читателят забелязва как съдът постепенно придобива познатите ни форми.

Митрополит Вениамин е обвинен, че влязъл в злонамерено съглашение със… съветската власт и по този начин е намалил въздействието на декрета за изземването на ценностите. Разпространявал своето обръщение към Помгол злонамерено сред народа (Самиздат!). И е действувал в сговор със световната буржоазия.

Свещеник Красницки, един от главните живоцърковници^[141] и сътрудник на ГПУ, свидетелствува, че свещениците се канели да използуват глада и да вдигнат въстание срещу съветската власт.

Изслушани са само свидетелите на обвинението, свидетелите на защитата не са допуснати да дадат показания. (Каква прилика!… Все по-голяма и по-голяма…)

Обвинителят Смирнов иска „шестнадесет глави“. Обвинителят Красиков възкликва: „Цялата православна църква е контрареволюционна организация. Би трябвало да се прати в затвора фактически цялата църква!“

(Напълно реална програма, която скоро почти е реализирана. И добра база за Диалог между комунисти и християни.)

Ще се възползуваме от редкия случай да приведем няколко запазили се фрази на адвоката (С. Я. Гурович), защитника на митрополията:

„Няма доказателства за вина, няма факти, няма и обвинение… Как ще се произнесе историята? (Леле, че страшно! Просто ще забрави и нищо няма да каже!) Изземването на църковните ценности в Петроград се извършва напълно спокойно, но петроградското духовенство е на подсъдимата скамейка и нечии ръце го тласкат към смъртта. Основният принцип, подчертаван от вас, е ползата за съветската власт. Но не забравяйте, че Църквата крепне чрез кръвта на своите мъченици. (Тоя път няма да укрепне!) Няма какво повече да кажа, но ми е трудно да се разделя със словото. Докато има прения — подсъдимите са живи. Свършат ли пренията — свършва и животът им…“

Трибуналът осъжда на смърт десет души. Изчакват с изпълнението на присъдата повече от месец, докато завърши процесът срещу есерите (сякаш са се канели да ги разстрелят заедно с есерите). Накрая ВЦИК помилва шестима, а останалите четирима (митрополит Вениамин; архимандрит Сергии, бивш член на Държавната дума; професорът по право Ю. П. Новицки; адвокатът Ковшаров) са разстреляни през нощта на 12 срещу 13 август.

Много молим читателя да не забравя принципа на провинциалната многократност. Където има два църковни процеса, има и двадесет и два.

* * *

За процеса срещу есерите бързат да подготвят Наказателния кодекс: време е да се поставят гранитните основи на Закона! На 12 май, както предварително е решено, се открива сесията на ВЦИК, а проектът на Кодекса все още се бави — току-що са го пратили на Владимир Илич в Горки^[142] да го прегледа. Шест члена от кодекса предвиждат като висша мярка разстрела. Това не удовлетворява Ленин. На 15 май върху полето на проекта Илич добавя още шест члена, по които също да се полага разстрел (включително — по член 69: пропаганда и агитация… по-специално — призив към пасивно противодействие на правителството, към масово неизпълнение на военната или данъчната повинност^[143]). И още един случай за разстрел: за неразрешено завръщане от чужбина (как са сновали само преди насам-натам всички социалисти!). И още едни наказание, равносилно на разстрел: изселване извън страната. Владимир Илич предвижда недалечното бъдеще, когато няма да имат чет юрналите се към нас от Европа, но никой от нас не ще тръгне доброволно на Запад.) Ето как Илич пояснява основния извод на народния комисар на правосъдието:

„Др. Курски! Според мен трябва да се разшири прилагането на разстрела (замяната му с изселване в чужбина)… към всички видове дейност на меншевиките, есерите и т.н.; да се намери формулировка, която да поставя в една връзка тези действия с международната буржоазия“ (курсивът и разредката е на Ленин^[144]).

Да се разшири прилагането на разстрела! — какво има тук за неразбиране? (Колцина са екстернирани извън страната?) Терорът е средство за убеждение^[145], не е ли ясно?

А Курски все пак не го разбира докрай. Ето какво, по всяка вероятност, не е разбрал: как да редактира тази формулировка, как да впримчи самата тази връзка. И на другия ден посещава председателя на Совнаркома за разяснения. Разговорът им не ни е известен. Но на 17 май Ленин му изпраща от Горки второ писмо:

„Др. Курски! В допълнение към нашия разговор Ви изпращам вариант за допълнителен параграф на Наказателния кодекс… Основната мисъл, надявам се, е ясна въпреки всички недостатъци на черновката: открито да се постави принципното и политически правдиво (а не само тясно юридическо) положение, мотивиращо същността и оправданието на терора, неговата необходимост и неговите граници.

Съдът трябва не да премахва терора — да се обещава това, би било самоизмама или измама, — а да го обоснове и узакони принципно, ясно, без фалш и без разкрасяване. Трябва да се формулира колкото се може по-широко, защото само революционното правосъзнание и революционната съвест ще поставят на повече или по-малко широка основа условия за приложението му на практика.

С комунистически привет Ленин“^[146]

Не се наемаме да коментираме този важен документ. Тук са уместни тишина и размисъл.

Документът е особено важен с това, че е от последните земни разпореждания на още неповаления от болестта Ленин, важна част от политическото му завещание. Девет дни след това писмо той ще получи първия удар, от който ще се оправи само частично и не за дълго през есенните месеци на 1922 г. Може би тези две писма са написани в същото това светло беломраморно будоар кабинетче в ъгъла на втория етаж, където вече стои и чака бъдещото смъртно ложе на вожда.

А по-нататък е притурена същата чернова, двата варианта на допълнителния параграф, от който след няколко години ще се излюпи и 58–4, и целият наш роден 58 член. Четеш и се възхищаваш: ето какво ще рече да се формулира колкото се може по-широко! Ето какво ще рече — да се прилага по-широко! Четеш и си спомняш колко широко се разпростираше родният член…

„… пропаганда или агитация, или участие в организация, или съдействие (обективно съдействуващи или способни да съдействуват)… на организации или лица, чиято дейност има характер…“

Я дайте насам Блажения Августин, аз и него ще го тикна в затвора по този член!

 

Всичко е както трябва, внесено е, преписано е, разстрелът е разширен — и сесията на ВЦИК от 20 май приема Наказателния кодекс и постановява той да влезе в сила от 1 юни 1922 г.

И сега вече на най-законно основание започва двумесечният

 

Процес срещу есерите (8 юни — 7 август 1922 г.) Върховният трибунал. Обичайният председател другарят Карклин (подходящо име за съдия)^[147] е заменен за този отговорен процес с обиграния Георгий Пятаков.

Ако ние с читателя вече не бяхме достатъчно подковани, за да знаем, че главното във всеки съдебен процес е не тъй наречената „вина“, а целесъобразността, може би нямаше да се отнесем веднага с душевна отзивчивост към този процес. Но целесъобразността действува безотказно: за разлика от меншевиките есерите са смятани още за опасни, още за неразпръснати, недобити — и в името на новосъздадената диктатура (на пролетариата) е целесъобразно да бъдат довършени.

Ако не знаем този принцип, можем да възприемем целия процес погрешно като партийна мъст.

Човек неволно се замисля над изнесените на този процес обвинения, прехвърля ги върху дългата, проточена и продължаваща да се точи история на държавите. С изключение на броените на пръсти парламентарни демокрации в броени на пръсти десетилетия цялата история на държавите е история на преврати и заграбване на властта. И който успее да извърши преврата по-ловко и по за дълго, е осенен в същата минута от свещените одеяния на Юстицията, и всяка негова минала и бъдеща крачка е законна и достойна за оди, а всяка минала и бъдеща крачка на провалилите се врагове е престъпна и подлежи на съд и законна екзекуция.

Наказателният кодекс действува само от една седмица, но ето че вече натъпкват в него съществуващата едва от пет години следреволюционна история. И преди двадесет, и преди десет, и преди пет години есерите са най-близката по отношение на свалянето на царизма революционна партия, поела върху себе си (благодарение на особеностите в терористичната си тактика) главната тежест на каторгата, почти незасегнала болшевиките.

А сега и вече първото обвинение срещу тях: есерите са инициаторите на Гражданската война! Да, тъкмо те я подпалват! Те са обвинени, че в дните на октомврийския преврат се възпротивяват срещу него с оръжие в ръка. Когато поддържаното и отчасти съставено от тях Временно правителство е законно пометено от картечния огън на моряците, есерите напълно незаконно се опитват да го отстоят. (Друга работа е, че тези им опити са много вяли, че ту се колебаят, ту се отказват. Но вината им не става по-малка от това.) И дори отговарят на изстрелите с изстрели, дори вдигат юнкерите, намиращи се на военна служба при сваляното правителство.

Макар и разбити като въоръжена сила, те не се разкайват политически. Не коленичат пред Совнаркома, който се е обявил за правителство. Продължават да упорствуват, че единствено законно е било предишното правителство. Не признават незабавно краха на двадесетгодишната си политическа линия (а крах, естествено, има, макар това да става ясно по-късно), не молят да ги помилват, да ги разпуснат, да престанат да ги смятат за партия. (На същите основания са незаконни и всички местни и периферни правителства — Архангелското, Самарското, Уфимското или Омското, Украинското, Донското, Кубанското, Уралското или Закавказките, тъй като те се обявяват за правителства вече след като Совнаркомът е обявил себе си за такова.)

А ето и второто обвинение: задълбочили били пропастта на Гражданската война с това, че на 5 и 6 януари 1918 г. излезли на демонстрация и така са се бунтували срещу законната власт на Работническо-селското правителство: поддържали своето незаконно (избрано впрочем чрез всеобщо свободно, равно, тайно и пряко гласуване) Учредително събрание срещу моряците и червеноармейците, законно разгонващи споменатото Събрание и споменатите демонстранти. Та точно затова започнала Гражданската война — не всички жители едновременно и послушно се подчиняват на законните декрети на Совнаркома.

Обвинение трето: те не признават Бресткия мир — законния и спасителен Брестки мир, който не отсича главата на Русия, а само част от тялото й. Така, според обвинителното заключение, са налице „всички признаци за държавна измяна и престъпни действия, насочени към въвличане на страната във война“.

Държавна измяна! — тя също може да бъде тълкувана и така, и иначе, откъдето я погледнеш…

Оттук следва и тежкото четвърто обвинение: през лятото и есента на 1918 г., когато кайзеровска Германия едва издържа последните си месеци и седмици срещу съюзниците, а съветското правителство, вярно на Бресткия договор, я подкрепя в тази тежка борба чрез влакови композиции с храни и месечни изплащания на контрибуции в злато — есерите предателски се готвят (дори не се готвят, а по свой навик повече обсъждат: какво ли ще е, ако…) да вдигнат във въздуха железопътната линия пред един такъв влак и да оставят златото в родината — тоест те „се готвят към престъпно разрушаване на нашето народно достояние — железопътните линии“. (Тогава още не се срамуват и не крият, че да, руското злато е извозвано в бъдещата империя на Хитлер, и Криленко с неговите два факултета, юридическия и историческия, не се сеща, а и никой от помощниците му не му подшушва, че ако релсите са народно достояние, то може би и златните кюлчета също?…)

От четвъртото обвинение неумолимо произтича и пето: есерите смятат да получат техническите средства за замисленото взривяване срещу пари, отпуснати им от съюзните представители (за да не дават златото на Вилхелм, те искат да вземат пари от Антантата) — а това е вече краен предел на предателството! (За всеки случай Криленко подмята, че есерите са били свързани и с щаба на Лудендорф^[148], но разбрали, че са направили погрешно сметката си, и се отдръпнали.)

Оттук вече е съвсем близко до шестото обвинение: през 1918 г. есерите са били шпиони на Антантата! Вчера революционери — днес шпиони! — тогава такова нещо е имало ефекта на бомба. Оттогава в редица процеси това е набивано до втръсване.

Е, и седмо, и десето — сътрудничеството им със Савинков или с Филоненко, или с кадетите, или със „Съюза за възраждане“, и дори със студентите контета, че и с белогвардейците.

Та цялата тази верига от обвинения е добре прокарана от прокурора. (Връщат му това прозвище преди процеса.) Дали след дълго седене в кабинета или внезапно озарение зад катедрата, но той намира тук сърдечно-състрадателната, обвинително-дружествената нотка, която в следващите процеси ще звучи все по-уверено и по-често и която през 1937 г. ще даде зашеметяващи резултати. Тази нотка е — да се намери единство между съдещите и съдените — и срещу целия останал свят. Мелодията се изпълнява на най-любимата струна на подсъдимия. От обвинителната катедра на есерите се говори: нали ние с вас сме революционери! (Вие и ние — това сме ние!) Как сте могли да паднете толкова ниско, че да се обедините с кадетите? (Направо сърцето ви се къса!) С офицерите? Да учите студентските контета на вашата блестящо разработена техника за конспирация?! Такъв е особеният характер на октомврийския преврат: да обяви война на всички партии едновременно и в същото време да им се забрани да се обединяват помежду си: „Не те закачат — стой настрани!“

Сърцата на някои подсъдими наистина трепват: как са могли да паднат толкова ниско? Проявеното от прокурора съчувствие в светлата съдебна зала разтърсва доведения от килията затворник.

Криленко намира още един логичен довод (той ще свърши добра работа на Вишински срещу Каменев и Бухарин): при влизането ви в съюз с буржоазията вие сте получавали от нея парична помощ. Отначало сте вземали за делото, в никакъв случай не за партийни цели — а къде е тук разграничителната черта? Кой ще я определи? Да не би пък делото да не е партийна цел? И така, вие сте паднали дотам: вас, партията на социалистите революционери, да ви издържа буржоазията?! Къде е вашата революционна гордост?

Има всички основания за най-тежко, че и отгоре, наказание — и Трибуналът може вече да се оттегли на съвещание, да тръсне на всекиго заслуженото, но ето ти беда:

— всичко, в което е обвинявана сега партията на есерите, се отнася за 1917 и 1918 г.;

— през февруари 1919 г. партийният съвет на есерите решава да прекрати борбата против болшевишката власт. (Дали изнемогнали от борбата, дали не и под влияние на социалистическата си съвест?) И на 27 февруари 1919 г. болшевишкото правителство амнистира есерите за цялото им минало. Партията е легализирана, излиза от нелегалност — а две седмици след това започват масови арести и цялото й ръководно ядро е вкарано зад решетките в познатия ни стил;

— оттогава те не водят открита борба, а и не биха могли да водят каквато и да е борба, понеже са по затворите (ЦК е хвърлен в Бутирки и, кой знае защо, не бяга, както е правел обикновено в царско време), така че след амнистията не са могли да извършат нищо досега — до 1922 г.

Как да се излезе от това положение?

Не стига, че не водят борба, ами дори признават властта на Съветите! (Тоест отрекли са се от своето бивше Временно правителство, а и от Учредителното събрание.) И само дето молят за повторни избори за тези Съвети с право на агитация от страна на партиите. (И дори тук на процеса подсъдимият Генделман, член на ЦК, дръзна да каже: „Дайте ни възможност да се ползуваме от цялата гама на тъй наречените граждански свободи — и ние няма да нарушаваме законите.“ Да им се дадели свободи, че и в „цялата гама!“)

Усещате ли? Ето къде се показва враждебната буржоазна свирепа муцуна! Бива ли така? В такъв сериозен момент! Когато сме заобиколени от врагове! (И след двадесет, и след петдесет, и след сто години пак ще бъдем заобиколени.) А на тях, кучите синове, им дай свободна агитация на партиите?!

Политически трезвите хора, казва Криленко, биха се разсмели, биха само свили рамене в отговор. Справедливо се решава: „незабавно с всички репресивни мерки на държавата да се пресече възможността тези групи да агитират срещу властта“ (стр. 183). Ето как целият ЦК на есерите (когото са заловили) попада в затвори!

Но — в какво да ги обвинят сега? „Този период не е изследван достатъчно от съдебното следствие“ — оплаква се нашият прокурор.

Впрочем едно от обвиненията е вярно: през същия февруари на 1919 г. есерите излизат с резолюция (въпреки че не я прилагат в живота, според новия Наказателен кодекс това няма значение): тайно да водят агитация сред Червената армия, та червеноармейците да се отказват от участие в наказателните експедиции срещу селяните.

Какво долно коварно предателство спрямо революцията! — да разубеждаваш хората да участвуват в наказателни експедиции.

Нищо не коства да бъдат обвинени и във всичко онова, което говори, пише и върши (предимно го говори и пише) така наречената „Задгранична делегация на ЦК“ на есерите — главните есери, отървали кожата си с бягство в Европа.

Но всичко това е все още недостатъчно. И ето какво измислят: „мнозина от седящите тук подсъдими нямаше да бъдат призовани на този процес, ако не бяха обвинени в организиране на «терористични актове!»…“ Когато през 1919 г. се обявява амнистията, „на никого от дейците на съветското правосъдие не му минава през ума“, че есерите на всичко отгоре организират терор срещу дейците на съветската държава! (А и на кого наистина би му хрумнало, че точно от есерите трябва да се очаква терор? И да им е хрумнало — щели са да амнистират и това. Направо е добре дошло, че тогава не им е хрумнало. Хрумва им едва сега, когато ще им свърши работа.) А това обвинение не е амнистирано (амнистирана е само борбата) — и Криленко го предявява!

Преди всичко: какво са казали есерските вождове (а какво ли не са дрънкали тези бъбривци през живота си!…) още в първите дни след октомврийския преврат? Днешният лидер на подсъдимите, а и лидер на партията, Абрам Гоц бил казал тогава: „Ако самодържците от Смолни посегнат и на Учредителното събрание… партията на с-р ще си спомни за своята стара изпитана тактика.“

Естествено е да се очаква това от неукротимите есери. И наистина, трудно е да се повярва, че те са се отказали от терора.

„В тази област на изследването“ — оплаква се Криленко — заради конспирацията „свидетелските показания… са недостатъчни“. „Това крайно затруднява задачата ми… В тази област съм принуден в някои моменти да се лутам слепешката“ (стр. 236 — какъв език обаче!).

Задачата на Криленко е сериозно затруднена, защото терорът срещу съветската власт се обсъжда три пъти в ЦК на с-р през 1918 г. и бива три пъти отхвърлян (дори въпреки разпускането на Учредителното събрание). И ето че сега, след толкова години, трябва да се доказва, че все пак есерите са били терористи.

Навремето есерите постановяват: само в случай че болшевиките пристъпят към екзекутиране на социалисти. А през 1920 г.: ако болшевиките посегнат върху живота на заложниците есери, партията ще прибегне до оръжие. (А другите заложници ако ще да ги пречукат…)

Та ето: защо с уговорки? Защо не са се отказали категорично? „Защо не е имало изказвания с абсолютно отрицателен характер?“

Че партията не е прибягвала до терор, е ясно дори от обвинителната реч на Криленко. Но се раздуват такива факти: един от подсъдимите възнамерявал да вдигне във въздуха локомотива на совнаркомовския влак при минаването му през Москва — следователно ЦК има пръст в терора. А изпълнителката Иванова с една пироксилинова шашка дежурила цяла нощ при гарата — значи ето ви покушение срещу влака на Троцки и значи ЦК е виновен за терора. Или: членът на ЦК Донской предупредил Ф. Каплан, че ще я изключат от партията, ако стреля срещу Ленин. Но не е достатъчно! Защо не са й забранили категорично? (Или: защо не са съобщили за нея в ЧК?) Затова Каплан е прикачена към делото: била е есерка.

Единственото, от което Криленко извлича полза за обвинението, е, че есерите не са взели мерки за прекратяване на индивидуалните терористични актове на своите безработни скучаещи боевици^[149]. (А и самите боевици почти нищо не свършват. Семьонов нарежда на Сергеев да убие Володарски^[150]; но ЦК остава чист и настрани, дори публично се отрича. Малко след това същият този Семьонов и неговата приятелка Конопльова обогатяват с подозрителна готовност чрез своите доброволни показания и ГПУ, и този път, трибунала, а толкова страшните боевици се явяват пред съветския съд без конвой, като между заседанията ги пускат да си спят вкъщи.)

За един от свидетелите Криленко казва: „Ако този човек би искал изобщо нещо да измисли, едва ли би могъл да го измисли така, че случайно да попадне точно в целта“ (стр. 251). (Много силно! Това може да се каже за всяко подправено показание.) За Конопльова, напротив: нейното показание е достоверно тъкмо защото тя не дава докрай необходимите на обвинението показания. (Но дава достатъчно за разстрелването на подсъдимите.) „Ако поставим въпроса така, че Конопльова си измисля всичко това… става ясно: измисля си, и толкоз“ (той знае!) — а ето че тя не казва всичко докрай. А може и така: „Могла ли е да се състои тази среща? Такава възможност не е изключена.“ Не е ли изключена? Значи се е състояла! Карай през просото!

Освен това — „подривната група“. Говорят надълго и нашироко за нея и изведнъж: „Разформирана е заради пасивност.“ Какви ни ги дрънкате тогава? Осъществени са няколко парични експроприации от съветски учреждения (есерите нямат с какво да се разплащат, да наемат квартири, да пътуват от град в град). Но навремето това са били изящни благородни ексове, както се изразяват всички революционери. А сега, пред съветския съд? „Грабеж и укриване на заграбеното.“

В материалите от процеса мътният жълт немигащ фенер на закона осветява неумерената, колеблива, противоречива следреволюционна история на тази патосно-бъбрива, а всъщност объркана, безпомощна и дори бездейна партия, несъумяла да се противопостави на болшевиките. И всяко нейно решение или нерешение, всяко нейно колебание, порив или отстъпление се обръща сега срещу нея и й се вменява единствено като вина, вина, и вина.

И ако през септември 1921 г., десет месеца преди процеса, вече от Бутирки арестуваният ЦК пише до новоизбрания на свобода ЦК, че е съгласен не на какво да е събаряне на болшевишката диктатура, а само чрез сплотяване на трудещите се маси и агитационна работа (тоест дори от затвора не е съгласен да бъде освободен с терор, заговор или въоръжено въстание!), то и това е превърнато в първостепенна вина: аха, значи сте съгласни на събаряне!

Е, ами ако все пак не са се борили за събарянето, почти не са извършвали терористични акции, почти не е имало експроприации и за всичко останало отдавна им е простено? Нашият любим прокурор прибягва до неприкосновения си резерв: „В краен случай премълчаването е състав на престъплението, което има място по отношение на всички без изключение подсъдими и трябва да се смята за установено“ (стр. 305).

Партията на есерите е виновна в това, че не е направила донос срещу себе си! Чиста работа! Това е откритие на юридическата мисъл в новия Кодекс, това е царският друм, по който към Сибир ще се устремят благодарните потомци.

Пък и, тръсва раздразнено Криленко, „заклети вечни противници“ — ето какви са подсъдимите! А в такъв случай и без процес е ясно как трябва да се постъпи с тях.

Кодексът е още толкова нов, че Криленко не успява да запомни дори номерата на най-важните наказателни членове срещу контрареволюционерите — ала как само борави с тях! Колко дълбокомислено ги цитира и тълкува! Сякаш от десетилетия ножът на гилотината се стоварва само според тези членове. И ето кое е особено ново и важно: у нас няма разлики в методите и средствата, каквито ще намерим в стария царски Кодекс! Те не влияят нито върху определянето на обвинението, нито върху наказателната санкция! Дали е намерение или действие, за нас е все едно! Била е изнесена резолюция — значи за нея ще ви съдим. А „дали се е прилагала тя, или не — няма никакво съществено значение“ (стр. 185). Дали си шепнал на жена си в леглото, че ще е добре да се свали съветската власт, дали си агитирал на изборите, дали си хвърлял бомби — все едно! Наказанието е еднакво!!!

Както у предугаждащия художник от няколко рязко нахвърлени черти с въглен се оформя изведнъж желаният портрет, така и пред нас все повече се разкрива от щрихите на 1922 г. цялата панорама на тридесет и седма, на четиридесет и пета, на четиридесет и девета.

Това е първият опит за процес, публичен, дори пред очите на Европа, и първият опит за изразено „негодувание на масите“. И на него най-вече се удава използуването на това негодувание.

А ето и как става това. Двата социалистически интернационала — Вторият и Вторият и половина (Виенското обединение), ако не възторжено, то поне напълно спокойно наблюдават четири години как болшевиките за прослава на социализма колят, палят, давят, стрелят и душат страната ни и всичко това се възприема като грандиозен социален експеримент. Но през пролетта на 1922 г. Москва обявява, че четиридесет и седем есери са предадени на съда на Върховния трибунал — и най-видните социалисти в Европа започват да се безпокоят и тревожат.

В началото на април 1922 г. в Берлин се свиква — за установяване на „единен фронт“ срещу буржоазията — съвещание на трите интернационала (от Коминтерна — Бухарин и Радек), на което социалистите искат от болшевиките да се откажат от този съд. „Единният фронт“ е крайно необходим в интерес на световната революция и коминтерновската делегация обещава на своя глава, че процесът ще бъде публичен; че представителите на всички интернационали ще могат да присъствуват и да водят стенографски отчети; че ще бъдат допуснати желаните от подсъдимите защитници; и най-важното, предварвайки компетенцията на съда (за комунистите нищо и никаква работа, но социалистите също се съгласяват): на този процес да не бъдат издавани смъртни присъди.

Социалистическите лидери се радват: просто решават да отидат като защитници на подсъдимите. А Ленин (тези са последните седмици преди първия му паралич, но той не знае това) откликва сурово в „Правда“: „Ние платихме твърде много.“ Как може да се обещава, че няма да има смъртни присъди и че социалистите предатели ще бъдат допуснати до нашия съд? По-долу ще видим, че и Троцки е напълно съгласен, пък и Бухарин скоро се разкайва. Вестникът на германските комунисти „Роте фане“ изказва становището, че болшевиките ще бъдат идиоти, ако сметнат за необходимо да изпълнят поетите задължения: работата е там, че „единният фронт“ в Германия се проваля, така че и обещанията излизат дадени напразно. Но комунистите още тогава започват да разбират безграничната сила на своите исторически методи. Малко преди процеса, през май, „Правда“ пише: „Ние стриктно ще изпълним своите задължения. Но извън съдебния процес въпросните господа ще бъдат поставени в условия, които ще предпазят нашата страна от подпалваческата тактика на тези негодяи.“ И под подобен акомпанимент в края на май в Москва пристигат именитите социалисти Вандервелде, Розенфелд и Теодор Либкнехт (брат на убития Карл).

Още от граничната гара и по-нататък по всички спирки вагонът на социалистите е щурмуван от гневни демонстрации на трудещите се, които им искат сметка за контрареволюционните намерения, а от Вандервелде — защо е подписал грабителския Версайски договор. В допълнение — трошат стъклата на вагона и заплашват със саморазправа. Но най-пищно те са посрещнати на Виндавската гара в Москва: площадът е задръстен от демонстранти със знамена, оркестри и песни. На огромни плакати: „Господин кралски министър Вандервелде! Кога ще бъдете изправен пред съда на Революционния трибунал?“, „Каин, Каин, къде е брат ти Карл?“ Когато чужденците слизат от влака — крясъци, освиркване, дюдюкане, закани, а хорът пее:

Ей го, идва Вандервелде,

чужденецът тъп и прост.

За нас добре дошъл е гост

и жалко само, че не може

да смъкнем мръсната му кожа.

(И тук се получава един конфуз: Розенфелд съзира в тълпата самия Бухарин, който весело го освирква с тикнати в устата пръсти.) През следващите дни из Москва на накичени камиони кръстосват палячовци, върху подиум близо до паметника на Пушкин непрекъснато е разиграван спектакъл, който изобразява предателството на есерите и на техните защитници. А Троцки и други оратори обикалят заводите и в ентусиазирани речи призовават към смъртно наказание за есерите, след което устройват гласувания на партийните и безпартийните работници. (Още тогава са известни много от възможностите: при съществуващата безработица да се уволнят от завода несъгласните, да се лиши работникът от правото да се снабдява от магазините с нормирани стоки — да не говорим за предаването им на ЧК. Гласуват. След това пускат в заводите петиции с искане на смъртно наказание, вестниците се изпълват с тези петиции и с цифри на подписалите се. (Наистина все още има несъгласни, дори такива, които открито възразяват — и тоз-онзи се налага да бъде арестуван.)

На 8 юни процесът започва. Съдят тридесет и двама души, от тях двадесет и двама подсъдими от Бутирки и десет разкаяли се, вече неконвоирани, защищавани от самия Бухарин и от неколцина коминтерновци. В една и съща трибунална комедия се забавляват и Бухарин, и Пятаков, без да предусещат насмешката на предвидливата съдба. Но съдбата им оставя време и да помислят — още по петнадесет години за всеки един от тях, както и за Криленко. Пятаков се държи грубо, прекъсва подсъдимите. Луначарски, Покровски и Клара Цеткин поддържат обвинението. (Подписва обвинителния акт и жената на Криленко, която води следствието — задружни семейни усилия.)

Залата е препълнена — хиляда и двеста души, но от тях само двадесет и двама роднини на двадесет и двамата подсъдими от Бутирки, всички останали са комунисти, преоблечени чекисти, подбрана публика. Често публиката прекъсва с крясъци подсъдимите и техните защитници. Преводачите изопачават за защитниците смисъла на процеса, за процеса — думите на защитниците, трибуналът отхвърля техните ходатайства с подигравка, свидетелите на защитата не са допуснати, стенограмите се водят така, че собствените думи стават неузнаваеми.

Още на първото заседание Пятаков заявява, че съдът предварително се отказва от безпристрастно разглеждане на делото и има намерение да се ръководи изключително от интересите на съветската власт.

След една седмица чуждестранните защитници имат нетактичността да подадат жалба срещу съда по повод нарушаването на берлинската спогодба — на което Трибуналът отвръща гордо, че той е съд и не може да бъде обвързан с някаква си спогодба.

Защитниците социалисти окончателно падат духом, присъствието им на този съд създава само илюзия за нормално съдопроизводство, те се отказват да водят защитата и вече искат да се върнат в Европа — но не ги пускат. Знатните гости са принудени да обявят гладна стачка! — едва след това, на 19 юни, им се разрешава да си заминат. И жалко, защото пропускат най-ефектното зрелище — на 20 юни, в деня на годишнината от убийството на Володарски.

Събират заводски колони (в някои заводи заключват порталните врати, та работниците да не се разотидат, в други им събират купоните за храна, в трети, напротив, дават обяд), по знамена и плакати пише „Смърт на подсъдимите!“, да не говорим за военните колони. И на Червения площад започва митинг. Говори Пятаков и обещава сурово наказание, след него — Криленко, Каменев, Бухарин, Радек, цветът на комунистическото ораторско изкуство. Накрая демонстрантите тръгват към зданието на съда, а върналият се Пятаков нарежда да заведат подсъдимите до отворените прозорци, под които вилнее тълпата. Те стоят под градушка от оскърбления и издевателства, една дъска с надпис „Смърт на социалистическите революционери!“ улучва Гоц. Всичко това продължава близо пет часа след края на работното време, започва да се смрачава (полубели нощи в Москва) — и Пятаков обявява, че делегация на митинга моли да бъде допусната в залата. Криленко разяснява, че макар законите да не предвиждат такова нещо, това ще е напълно в духа на съветската власт. Делегацията нахлува в залата и в продължение на два часа произнася хулни заплашителни речи, настоява за смъртно наказание, а съдиите слушат, ръкуват се, благодарят и обещават да са безпощадни. Обстановката е толкова нажежена, че подсъдимите и техните близки очакват да бъдат линчувани направо на място. (Гоц, внук на богат търговец на чай, също симпатизиращ на революцията, толкова успешен терорист в царско време, участник в покушения и убийства — срещу Дурново, Мин, Роман, Акимов, Шувалов, Рачковски, — не се е оказвал в подобно положение през цялата си бойна кариера!) Но кампанията на народния гняв спира дотук, макар че процесът продължава още месец и половина. След един ден и съветските защитници напускат съда (тях също ги очакват арест и интерниране).

Още тук проличават много от познатите ни бъдещи черти, но поведението на подсъдимите далеч не е още сломено и още не ги принуждават да говорят срещу себе си. Още ги поддържа и традиционната илюзорна представа на левите партии, че те са защитници на интересите на трудещите се. След пропилените години на помирение и отстъпление обвиняемите постепенно си възвръщат някогашната твърдост. Подсъдимият Берг обвинява болшевиките в разстрелването на демонстрантите, защищавали Учредителното събрание; подсъдимият Либеров казва: „Признавам се виновен за това, че през 1918 г. не се борих достатъчно за събарянето на болшевишката власт“ (стр. 103). Твърди го и Евгения Ратнер, и отново Берг: „Смятам се за виновен пред работническа Русия, че не можах да отдам всичките си сили в борбата с така наречената работническо-селска власт, но се надявам, че моето време още не е минало.“ (Минало е, драги, минало е.) Тук проличава и старата страст към гръмки фрази — но има и истинска твърдост!

Прокурорът се аргументира: обвиняемите са опасни за Съветска Русия, защото смятат за добро всичко, което са вършили. „Може би някои от подсъдимите намират утешение за себе си в това, че някога летописецът ще се отзове похвално за тях или за тяхното поведение пред съда.“

Подсъдимият Генделман прочита декларация: „Ние не признаваме вашия съд!…“ Той също е юрист и се откроява в споровете си с Криленко за фалшифицирането на свидетелските показания, за „особените методи, прилагани към свидетелите преди процеса“ — разбирай: за явната им обработка в ГПУ. (Тия неща ги има още тогава! Остава още малко да искат сметка и за идеала им.) Оказва се: предварителното следствие се е водело под наблюдението на прокурора (на Криленко) и при това съзнателно са се заглаждали някои несъгласувани моменти в показанията.

Е, да, има грапавини. Има недоизпипани неща. Но в края на краищата „следва абсолютно ясно и хладнокръвно да кажем… нас не ни занимава въпросът как съдът на историята ще оценява творимото от нас дело“ (стр. 325).

А засега, докато усуква, за да се измъкне — сигурно за пръв и последен път в съветската юриспруденция, — Криленко си припомня за дознанието! За първичното дознание още преди следствието! И ето колко сръчно го натъкмява: онова, което се е водело без наблюдението на прокурора и сте го смятали за следствие, е било дознание. А което вие смятате за повторно разследване под контрола на прокурора, когато се връзват краищата и се затягат болтовете — тъкмо това е следствието! Хаотичните „материали на органите от дознанието, непроверени от следствието, имат много по-малка съдебна доказателствена стойност, отколкото материалите на следствието“ (стр. 238), когато то е водено умело. Изпечен хитрец, вие се като змиорка.

Сериозно погледнато, за Криленко е обидно да се готви половин година за този процес, да джавка два месеца на него, да разтяга обвинителната си реч петнадесетина часа, след като всички тия подсъдими „не веднъж и не дваж са били в ръцете на чекистите в моменти, когато тези органи са имали извънредни пълномощия; но благодарение на едно или друго обстоятелство са съумели да оцелеят“ (стр. 322) и ето че сега му отварят работа на Криленко — как да им скалъпи законен разстрел.

Разбира се, „присъдата може да бъде само една — разстрел на всички до един!“ Но Криленко великодушно прави уговорка, понеже делото се следи все пак от целия свят, че казаното от прокурора „не е указание за съда“, което той „задължително и непосредствено да приеме за сведение или изпълнение“ (стр. 319).

Бива си го тоя съд, щом трябва да му се обяснява това!…

След призива на прокурора за разстрел — на подсъдимите е предложено да заявят, че се разкайват, и да се отрекат от партията си. Всички отказват.

А трибуналът проявява дързост в присъдата си: обявява разстрел наистина не за „всички до един“, а само за дванадесет души. За останалите — затвор, лагер, при това допълнително за стотина души завежда ново дело.

И помнете, помнете, читателю: Върховния трибунал „го гледат всички останали съдилища в Републиката, [той] им спуска ръководни указания“ (стр. 407), присъдата на Върховния трибунал се използува „като директивно указание“ (стр. 409). Колцина още ще бъдат пратени на оня свят в провинцията — сами преценете.

Ала май касацията на Президиума на ВЦИК е интересна колкото целия този процес. Отначало присъдата на трибунала е разглеждана на конференция на РКП/б/. Там е предложено разстрелът да се замени с изгонване извън пределите на страната. Но Троцки, Сталин и Бухарин (каква тройка, и единодушна при това!): да им се дадат двадесет и четири часа за отричане от партията си и после — пет години заточение, иначе — незабавен разстрел. Приема се предложението на Каменев, което всъщност става решение на ВЦИК: смъртната присада да се одобри, но да се спре изпълнението й. И по-нататъшната съдба на осъдените ще зависи от поведението на есерите, останали на свобода (очевидно и на намиращите се в чужбина). Ако продължи дори само конспиративно-заговорническата дейност на есерите, да не говорим за въоръжена борба, тези дванадесет ще бъдат разстреляни.

Така те са подложени на мъчително изтезание чрез заплахата от смърт: всеки божи ден може да се окаже денят на разстрела им. Скриват ги от достъпните Бутирки и Лубянка, лишават ги от свиждания, писма и колети — впрочем някои от жените им също са арестувани и изселени от Москва.

Вече втора година по полята на Русия прибират мирна реколта. Никъде освен в дворовете на ЧК вече не се стреля (в Ярославъл разстрелват Перхуров, в Петроград — митрополит Вениамин; и присно, и присно, и присно). Под лазурното небе потичат като сини води към чужбина нашите първи дипломати и журналисти. Централният изпълнителен комитет на работническите и селските депутати оставя в пазвата си пожизнени заложници.

Членовете на управляващата партия прочитат тогава шестдесет броя на „Правда“ за процеса (те всички следят вестниците) и всички изричат: да, да, да. Нито един не казва: не.

И защо да се чудят тогава през тридесет и седма? От какво се оплакват?… Нима отдавна не са положени всички основи на беззаконието — отначало от съдебната разправа на революционните военни трибунали, после чрез ей тези първи процеси и чрез този млад Кодекс? Нима 1937 г. не е също целесъобразна (съобразена с целите на Сталин, а може би и на Историята)?

Пророчески са думите на Криленко, че се съди не миналото, а бъдещето.

Само първия път е трудно да замахнеш с косата.

* * *

Около 20 август 1924 г. Борис Викторович Савинков преминава съветската граница. Моментално го арестуват и го отвеждат на Лубянка.

За това негово завръщане съществуват какви ли не догадки. Но ето че неотдавна и съветското списание „Нева“ (1967, 11) потвърди обяснението, дадено през 1933 г. от Бурцев („Былое“, Париж, Новая серия — II, библ-ка „Иллюстрованная Россия“, кн. 47); като вербува един от агентите на Савинков и подвежда други, ГПУ хвърля чрез тях сигурна примамка: тук, в Русия, се измъчва в бездействие голяма тайна организация, която няма достоен ръководител! Савинков не може да не се хване на такава въдица! А и неспокойният му живот не би могъл да завърши просто така тихо в Ница!

Следствието се състои от един единствен разпит — само доброволни показания и оценка на дейността. На 23 август обвинителното заключение му е вече връчено. (Скоростта е невероятна, но тя дава ефект. Някой е направил вярно сметката: да изтръгваш чрез изтезания от Савинков жалки лъжливи показания, би означавало само да разрушиш достоверната картина.)

В обвинителното заключение с вече отработената обърната наопаки терминология Савинков е обвиняван в какво ли не: той е и „последователен враг на най-бедното селячество“; и е „помагал на руската буржоазия да осъществява империалистическите си амбиции“ (т.е. през 1918 г. е бил за продължаване на войната с Германия); и „се е свързвал с представители на съюзното командуване“ (когато е ръководел Военното министерство!); и „провокационно се е включвал във войнишките комитети“ (т.е. бил е избиран от войнишките депутати); и вече съвсем в смехотворното — че имал „монархически симпатии“. Но всичко това е старо. А има и нови неща, от дежурните обяснения на всички бъдещи процеси: че получава пари от империалистите; че извършва шпионаж в полза на Полша (а защо не и на Япония!…) и — искал да изтрови Червената армия с цианкалий (но не е отровил нито един червеноармеец).

Процесът започва на 26 август. Председател е Улрих (срещаме го за пръв път), а обвинител и защита изобщо няма. Савинков се защищава слабо и вяло, почти не оспорва уликите. И като че съвсем пасва в случая и смущава подсъдимия познатата ни вече мелодия: нали ние с вас сме руснаци!… Вие и ние — това сме ние. Вие безспорно обичате Русия, ние уважаваме вашата любов, но нима ние не я обичаме? Нима не сме ние сега силата и славата на Русия? А вие искате да се борите срещу нас! Разкайте се!…

Но най-странна е присъдата: „прилагането на смъртното наказание не е в интерес на опазването на революционния правен ред и предвид на това, че мотивите за отмъщение не могат да ръководят правосъзнанието на пролетарските маси“ — разстрелът да бъде заменен с десет години лишаване от свобода.

Това е сензационно, то обърква тогава мнозина: нима властта е омекнала? Нима се е преродила? В „Правда“ дори Улрих се обяснява и се извинява защо Савинков е помилван. Погледнете колко силна е станала съветската власт за изминалите седем години! От някакъв Савинков ли ще се бои! (Виж, когато на двадесетата си година отслабне, да не се сърдите, че ще избие стотици хиляди.)

Така след първата загадка по завръщането тази несмъртна присъда става втора загадка. (Бурцев я обяснява с това, че Савинков е бил отчасти подлъган, че уж се вършат някакви опозиционни комбинации в ГПУ, готови на съюз със социалистите, и че самия него ще го освободят и привлекат към дейност — това го накарало да влезе в съглашение със следствието.) След процеса разрешават на Савинков да… изпрати открити писма в чужбина, включително и на Бурцев; в тях той убеждава емигрантите революционери, че властта на болшевиките се ползува с подкрепата на народа и борбата срещу нея е вече недопустима.

А през май 1925 г. към двете загадки се прибавя трета, още по-голяма: в мрачно настроение Савинков се хвърля от непреградения с решетка прозорец във вътрешния двор на Лубянка и гепеушниците, тези ангели-хранители, просто не успяват да го удържат и спасят. Но Савинков им оставя все пак за всеки случай оправдателен документ (за да си нямат неприятности в службата), в който разумно и свързано обяснява защо слага край на живота си — а и това писмо е написано толкова правдиво, толкова в духа и стила на Савинков, че всички са съгласни: никой освен него не би написал, че се самоубива, съзнавайки политическия си банкрут. (Дори врелият и кипелият Бурцев намира обяснение за случилото се единствено в ренегатството на Савинков, без ни най-малко да се усъмнява в истинността на оставеното писмо и самоубийството. Какво да се прави, всяка проницателност си има граници.)

Ама и ние, ние, наивниците, по-късните лубянски арестанти, вярвахме и повтаряхме, че металните мрежи над лубянските стълбищни перила са от времето, когато тук се е хвърлил Савинков. Така се поддаваме на красивите легенди, че забравяме: тъмничарите имат международен опит! Американските затвори са с такива мрежи още от началото на века, та съветската ли техника да изостане?

През 1937 г. бившият чекист Артур Шрюбел, преди да умре в колимския лагер, разказва на един зек, че е бил от четиримата, които изхвърлили Савинков от прозореца на петия етаж в лубянския затвор! (И това не противоречи на днешното повествование в списание „Нева“: первазът на прозореца е нисък, почти като балконска врата — ама и стая са му избрали! Само че според съветския писател ангелите са се зазяпали, а според Шрюбел са го сграбчили дружно.)

Така втората загадка — необичайно меката присъда — се разкрива чрез грубата трета.

До мен бе стигнал мъгляв слух и аз го предадох през 1967 г. на М.П. Якубович, а той с още запазена младежка възбуда, със святкащи очи възкликна: „Вярвам! Съвпада! А не вярвах на Блюмкин, мислех, че се хвали.“ Разясни се: в края на 20-те години Блюмкин разказал при условие да пази дълбока тайна на Якубович, че той бил написал тъй нареченото предсмъртно писмо на Савинков по нареждане на ГПУ. Оказва се, че докато държали Савинков затворен, Блюмкин имал свободен достъп до килията му, за да го „развлича“ вечер. (Дали Савинков е почувствувал, че при него е зачестила смъртта — умилкващата се, дружелюбна смърт, в която не можеш да доловиш гибелта си?) Това помага на Блюмкин да усвои начина на изразяване и мисълта на Савинков, да вникне в кръга на последните му мисли.

Някои ще попитат: а защо през прозореца? Не е ли било по-лесно да го отровят? Сигурно са показвали или са предполагали, че ще трябва да показват на някого останките му.

Къде, ако не тук, ще трябва да доразкажсм и за съдбата на Блюмкин, безстрашно скастрен навремето от Манделщам в цялото му чекистко всемогъщество. Еренбург започва да пише за Блюмкин — и изведнъж се засрамва и го зарязва. А има какво да се разкаже. След разгромяването на левите есери през 1918 г. убиецът на Мирбах^[151] не само не е наказан, не само не споделя участта на всички леви есери, но бива прикоткан от Дзержински (както и в случая с Косирев) и привидно превърнат в болшевик. Държат го, изглежда, за екстрени убийства. Веднъж, в самото начало на 30-те години, го изпращат на Запад, за да извърши там тайно убийство. Ала духът на авантюризма или може би възхищението му от Троцки го отвеждат на Принцовите острови, за да пита законоучителя няма ли поръчения за СССР. Троцки му дава пакет за Радек. Блюмкин го пренася, предава го и цялата му среща с Троцки е щяла да остане в тайна, ако блестящият Радек още тогава не е бил доносник. Радек предава Блюмкин, който е погълнат от устата на чудовището, подхранвано саморъчно от него още с първото кърваво млекце.

А всички главни и знаменити процеси предстоят тепърва…

Десета глава
ЗАКОНЪТ УЗРЯВА

Но къде са тези тълпи, юрнали се безумно към телената мрежа на границата със Запада, които трябва да разстрелваме по член 71 от НК за самоволно завръщане в РСФСР? Въпреки научното предвиждане няма такива тълпи и членът, продиктуван от Ленин, остава ненужен. В цяла Русия се намира един-единствен чудак — Савинков, но дори и към него не се опитват да приложат този член. Затова пък противоположната присъда — екстерниране зад граница вместо разстрел, бива изпробвана многократно и без колебание.

Още през дните, когато готви Кодекса, Владимир Илич бърза да не забрави осенилия го замисъл и на 19 май 1922 г. пише:

„Др. Дзержински! По въпроса за изселването в чужбина на писатели и професори, помагащи на контрареволюцията. Това трябва да се подготви по-внимателно. Без подготовка ще направим куп глупости… Работата трябва да се организира така, че да изровим и постоянно и системно да издавяме тези «военни шпиони» и да ги екстернираме. Моля да се предаде поверително, без да се размножава, на членовете на Политбюро.“^[152]

Естествено, в този случай поверителността е наложена от важността и поучителността на наказанието. Повече от ясното разположение на класовите сили в Съветска Русия само се нарушава от пихтиестото безконтурно петно на старата буржоазна интелигенция, която играе в идеологическата област истинска роля на военни шпиони — и нищо по-добро не може да се измисли от това да се изчегърта и изхвърли час по-скоро застоялото блато на мисълта.

Сам другарят Ленин е съборен вече от недъга си, но членовете на Политбюро очевидно одобряват и другарят Дзержински осъществява излавянето. В края на 1922 г. около триста най-видни руски представители на хуманитарните науки са натоварени на… шлеп?… не, на параход и пратени на европейското бунище. (Сред имената на утвърдените и именитите там са философите Н. О. Лоски, С. Н. Булгаков, Н. А. Бердяев, Ф. А. Степун, Б. П. Вишеславцев, Л. П. Карсавин, И. А. Илин; след това историците С. П. Мелгунов, В. А.Мякотин, А. А. Кизеветер, И. И. Лапшин; литераторите и публицистите Ю. И. Айхенвалд, А. С. Изгоев, М. А. Осоргин, А. В. Пешехонов. Екстернират малка група и в началото на 1923 г. в нея е например секретарят на Лев Толстой В. Ф. Булгаков. Заради компрометиращи ги познанства в групата попадат и математици — например Д. Ф. Селиванов.)

Ала постоянното и систематично излавяне се проваля. Дали поради рева на емиграцията, че по такъв начин й се прави подарък, но става ясно, че и този вид наказание не е най-сполучливият, че напразно се губи такъв добър материал за разстрелване, а на онова бунище могат да израснат отровни цветя. И се отказват от подобно наказание. По-нататъшното прочистване води все повече или към Духонин^[153], или към Архипелага.

Утвърденият през 1926 г. (действуващ до Хрушчов) и подобрен Наказателен кодекс вплита всички предишни нишки на политическите членове в единната стегната мрежа на 58-мия, която бива хвърлена за този лов. Ловът бързо се разпростира върху инженерно-техническата интелигенция — толкова по-опасна поради солидното й положение в народното стопанство, и е трудно да я контролират само с помощта на Прогресивното учение. Сега вече става ясно, че съдебният процес в защита на Олденборгер е бил грешка (а там се е организирал хубав Център!), а и прибързано оправдаващото заявление на Криленко: „За саботаж на инженерите през 1920–1921 г. вече не може да става дума.“^[154] Не саботаж, а къде по-лошо — вредителство (това определение, струва ми се, го дава някакъв обикновен шахтински следовател).

Едва проумели какво трябва да търсят: вредителство, и мигом въпреки небивалостта на това понятие в историята на човечеството започват без усилие да го откриват във всички отрасли на промишлеността и във всички отделни производства. В тези дребни находки липсва обаче цялостен замисъл, няма го съвършенството на изпълнението, а натурата на Сталин, пък и цялата издирваща част на нашето правосъдие се стремят очевидно към това. Ала най-сетне нашият Закон вече е узрял и може да демонстрира пред света нещо действително съвършено! — единен, голям, добре съгласуван процес, този път срещу инженерите. Така се започва.

 

Шахтинското дело (18 май — 15 юли 1928 г.). Специално заседание на Върховния съд на СССР, председател А. Я. Вишински (който е и ректор тогава на първия МГУ), главен обвинител Н. В. Криленко (забележителна среща, нещо като предаване на юридическа щафета^[155]), петдесет и трима подсъдими, петдесет и шестима свидетели. Грандиозно!!!

Уви, тъкмо в грандиозността е слабото място на този процес: ако всеки подсъдим има по три конеца за дърпане, те стават общо сто петдесет и девет, а пръстите на Криленко са само десет, на Вишински — също. Разбира се, „подсъдимите се стремяха да разкрият пред обществото своите тежки престъпления“, но не всички, само шестнадесет. А тринадесет „хитруват“. А двадесет и четирима изобщо не се признават за виновни^[156]). Това внася недопустима несъгласуваност, масите изобщо не могат нищо да разберат. Наред с достойнствата (впрочем постигнати още на предишните процеси) — безпомощност на подсъдимите и защитниците, неспособност да отстранят или отклонят тежката присъда, недостатъците на новия процес бият на очи, и да е за някой друг, както и да е, но за Криленко те са непростими.

На прага на безкласовото общество най-сетне сме в състояние да осъществим и безконфликтен съдебен процес (отразяващ вътрешната безконфликтност на нашия строй), при който и съдът с прокурора, и защитата, и подсъдимите дружно ще се стремят към единната цел.

А и мащабите на Шахтинското дело — то засяга единствено въгледобивната промишленост и само Донбас — са несъизмерими с епохата.

Очевидно още в деня на завършването на Шахтинското дело Криленко започва да копае нов голям гроб (в който попадат дори двама негови колеги от Шахтинското дело — обществените обвинители Осадчи и Шейн). Да не говорим с какво пристрастие и умение му помага целият апарат на ОГПУ, преминал вече в твърдите ръце на Ягода. Трябва да се създаде и да се разкрие инженерна организация, обхващаща цялата страна. За целта начело са нужни няколко силни вредителски фигури. Такава безусловно силна, нетърпимо горда, известна на всички фигура измежду инженерните среди е Пьотър Акимович Палчински. Прославен минен инженер още в началото на века, през световната война той вече е заместник-председател на Военнопромишления комитет, т.е. ръководи военните усилия на цялата частна руска промишленост. След Февруарската революция става заместник-министър на търговията и промишлеността. По време на царския режим е преследван за революционна дейност; след Октомври лежи три пъти в затвора (1917, 1918, 1922), от 1920 г. е професор в Минния институт и консултант в Държавната планова комисия. (Подробно за него в част трета, гл, 10.)

Та този Палчински е набелязан като главен подсъдим на новия грандиозен процес. Лекомисленият Криленко обаче, навлизайки в новата за себе си сфера на инженерството, не само не знае съпромата, но дори няма никаква представа за евентуалната съпротива на душите на хората въпреки вече десетилетната си гръмка прокурорска дейност. Изборът на Криленко се оказва погрешен. Палчински издържа на всички средства, с каквито си служи ОГПУ — и не се предава, и не умира, и не подписва никаква нелепост. Заедно с него през изпитанието минават и също, изглежда, не се предават Н. К. фон Мек и А. Ф. Величко. Дали загиват вследствие на изтезанията, или са разстреляни — засега не знаем, но те доказват, че човек може да се съпротивлява и може да издържи — и с това оставят пламенния отблясък на упрек към всички следващи знаменити подсъдими.

За да скрие поражението си, на 24 май 1929 г. Ягода публикува кратко комюнике на ОГПУ за разстрела на тези тримата заради крупно вредителство и за осъждането на редица още други, неназовани по име^[157].

А колко време е пропиляно напразно! Почти цяла година! А колко нощни разпити! А колко следователски фантазии! И всичко на вятъра. Криленко е принуден да започва всичко отначало, да търси блестяща и силна фигура — и едновременно с това съвсем слаба и податлива. Но той толкова зле познава тази инженерска проклета порода, че прахосва още цяла година в несполучливи опити. От лятото на 1929 г. си губи времето с Хренников, но и Хренников умира, без да приеме тази низка роля. Пречупват волята на стария Федотов, но той е текстилец, отрасълът е неизгоден. Ето ви още една изгубена година! Страната чака всеобхватен вредителски процес, другарят Сталин го чака — а на Криленко не му върви. И едва през лятото на 1930 г. някой намира, предлага: директора на Топлотехническия институт Рамзин! Арестуват го и за три месеца е подготвен и изигран великолепен спектакъл, истинско съвършенство на нашето правосъдие и непостижим образец за световното —

 

Процесът срещу Промпартията (25 ноември — 7 декември 1930 г.). Специално заседание на Върховния съд, същият Вишински, същият Антонов-Саратовски, същият ни любимец Криленко.

Сега вече не възникват „технически причини“, пречещи да предложим на читателя пълната стенограма на процеса — ето я^[158], и ни да не се допуснат чуждестранни кореспонденти.

Величав замисъл: на подсъдимата скамейка е цялата промишленост на страната, всички нейни отрасли и планови органи. (Само окото на организатора на процеса вижда пролуките, през които са се продънвали минната промишленост и железопътният транспорт.) Същевременно — пестеливо използуване на материала: обвиняеми са само осем души (отчетени са грешките по Шахтинското дело).

Ще възкликнете: как тъй осем души ще представят цялата промишленост? Но те дори са много! Тримата от осмината са само по текстила като най-важен отбранителен отрасъл. Но тогава вероятно има тълпи от свидетели? Седмина, и те същите вредители като арестуваните. Но тогава явно има купища изобличаващи документи? Чертежи? Проекти? Директиви? Сведения? Съображения? Донесения? Лични бележки? Нищо подобно! Тоест — нито една хартийка! Че как така ГПУ не си е отваряло очите? Толкова свят да арестува и нито една бележчица да не спипа? „Много книжа е имало“, но „всичко е унищожено“. Защото: „Къде да държим архива?“ На процеса се изнасят само няколко открити вестникарски статийки — емигрантски и наши. Но как ще се води обвинението?!… Че нали Николай Василиевич Криленко е тук. Не му е първица. „Най-добрата улика при всички обстоятелства е все пак признанието на подсъдимия.“^[159]

И то какво признание — не дадено насила, а искрено, когато разкаянието изтръгва от гърдите цели монолози и ти се иска да говориш, да говориш, да разобличаваш, да бичуваш! Предлагат на стария Федотов да седне, стига толкова — не, той се натиска да дава още обяснения и тълкувания! На пет заседания подред не става нужда дори да се задават въпроси: подсъдимите говорят ли, говорят, обясняват, дори искат допълнително думата, за да добавят пропуснатото. Те дедуктивно излагат всичко необходимо за обвинението без всякакви въпроси. След изчерпателните обяснения Рамзин дава за още по-голяма яснота дори кратки резюмета като за посредствени студенти. Подсъдимите се боят най-вече да не би нещо да остане неразяснено, някой неразобличен, нечие име неизречено, нечие вредителско намерение — неразтълкувано. И как хулят самите себе си! „Аз съм класов враг“, „Аз съм продажник“, „Нашата буржоазна идеология…“

Прокурорът: „Това е било грешка от ваша страна, нали?“ Чарновски: „И престъпление!“ За Криленко просто няма работа, пет заседания той си пие чая с бисквитите и каквото друго му донесат.

Но как подсъдимите издържат такъв емоционален взрив? Магнетофонен запис няма, а защитникът Оцеп описва: „Думите на обвиняемите се лееха делово, хладно и професионално спокойно.“ И таз добра! Толкова разпалени изповеди — а делово, хладно? Нещо повече: изглежда, те мънкат своя разкаян и твърде гладък текст толкова безизразно, че Вишински често ги подканва да говорят по-високо и по-ясно, защото нищо не се чува.

Стройността на процеса ни най-малко не се нарушава и от защитата: тя е съгласна с всички възникнали предложения на прокурора; обвинителната му реч тя нарича историческа, своите пък защитни доводи — тесногръди и произнесени с грях на сърцето, защото „съветският защитник е преди всичко съветски гражданин“ и „заедно с всички трудещи се защитата изпитва чувство на възмущение“ от престъпленията на доверителите си.^[160] В съдебното следствие защитата задава плахи скромни въпроси и тутакси се отказва от тях, ако Вишински я прекъсне. Адвокатите всъщност защищават само двамината безобидни текстилци и не спорят за състава на престъплението или за квалифицирането на действията, а само: няма ли как доверителят им да избегне разстрела? Дали „неговият труп ще бъде по-полезен от неговия труд“, другари съдии?

А какви са зловонните престъпления на тези буржоазни инженери? Ето ги. Преследват снижаване на темповете на развитие (например годишният прираст на продукцията е едва 20-22 на сто, докато трудещите се са готови да дадат 40-50 на сто). Забавят темповете при добива на местните горивни материали. Недостатъчно бързо развиват Кузбас. Използуват теоретико-икономическите спорове (да се снабдява ли Донбас с електричество от Днепрогес? Да се строи ли свръх-магистралата Москва—Донбас?) за забавяне на решенията на важни проблеми. (Докато инженерите спорят, работата чака, нали?) Задържат разглеждането на инженерните проекти (не ги утвърждават начаса). В лекциите си по съпромат прокарват антисъветска линия. Инсталират остаряло оборудване. Замразяват капиталите (инвестират ги в скъпо струващо и дългосрочно строителство). Правят ненужни ремонти. Лошо използуват метала (а те не разполагат с пълен асортимент на желязото). Създават диспропорции между цеховете, между суровините и възможността да ги обработват (това особено добре личи в текстилния отрасъл, където построяват една-две фабрики повече, отколкото това допуска събраната реколта памук). След това извършват скокове от минималистки към максималистки планове. И започват явно вредителско ускорено развитие на същата тази злополучна текстилна промишленост. Ала най-важното: планират (без изобщо да ги извършват) диверсии в енергетиката. По такъв начин вредителството се извършва не като повреди и аварии, а планово и оперативно, за да доведе през 1930 г. до всеобща криза и дори до икономически паралич! Не е довело до това само благодарение на насрещните промишлени планове на масите. (Удвояване на цифрите!)

— Дрън-дрън!… — ще реагира скептично читателят.

Как? Малко ли ви е? Но ако повторим на процеса всеки пункт и вземем да го предъвкваме по пет, по осем пъти, може би няма да изглежда толкова малко?

— Дрън-дрън!… — знае си своето читателят от 60-те години. — А не се ли е стигнало до провал именно поради насрещните планове? Как да не възникне диспропорция, след като всяко профсъюзно събрание, без да си има представа от Държавния план, може както си иска да прекроява всички пропорции.

О, горчив е прокурорският хляб! Решено е да се публикува всяка дума! Значи инженерите също ще четат. Щом си се хванал на хорото, ще го играеш! И Криленко се хвърля безстрашно да разсъждава и разпитва за инженерни подробности! И вътрешните страници, и притурките на огромните вестници се изпълват с технически тънкости, изписани със ситен шрифт. С надеждата, че всеки читател ще се обърка, че не ще му стигнат нито вечерите, нито почивните дни, за да прочете всичко, а ще му се натрапят само рефрените през абзац: Вредители! Вредители! Вредители!

А ако все пак прояви настойчивост? И прочете всяка думичка?

Тогава ще види зад отегчителните самообвинения, скалъпени абсолютно глупаво и неумело, че лубянската примка е хвърлена там, където не й е място. Че от грубата примка излита силно крилата мисъл на XX век. Ето ги арестантите — изловени, покорни, сломени, а мисълта изхвръква! Дори наплашените уморени езици на подсъдимите успяват да ни назоват и кажат всичко.

Ето в каква обстановка се работи. Калинников: „Защото у нас е създадено техническо недоверие.“ Ларичев: „Искаме ли, или не, трябва да добием тези четиридесет и два милиона тона нефт (тоест така ни е наредено отгоре)… защото четиридесет и два милиона тона все едно не могат да се добият при никакви условия.“ („Процесс Промпартии“, стр. 325.)

Между тези две невъзможности е притисната цялата работа на нещастното поколение наши инженери. Топлотехническият институт се гордее с главното си изследване — рязко е повишен коефициентът на използуването на горивото; въз основа на това в перспективния план са залегнали по-ниски нужди от добив на горивни материали — значи вредили са, като са намалявали топливния баланс! Включват в транспортния план преоборудването на всички вагони с автоматично прикачно устройство — значи вредили са, хвърляли са пари на вятъра! (Автоматичното устройство ще се внедри напълно и ще изплати капиталовложенията едва след доста време, а на нас ни дай резултат веднага!) За да използуват по-добре единичните железопътни линии, решават да изготвят помощни локомотиви и по-големи вагони. Това не е ли модернизация? Не, вредителство е! — защото ще трябва да се харчат средства за укрепване на повърхностната част на мостовете и коловозите! От дълбокото икономическо разсъждение, че в Америка капиталът е евтин и работната ръка скъпа, а у нас е обратното и поради това не трябва да подражаваме папагалски, Федотов заключава: не ни е необходимо сега да купуваме скъпи американски конвейерни машини, в близките десет години ще е изгодно да купуваме по-евтините не толкова съвършени английски и да поставим на тях повече работници, а след десет години и бездруго ще трябва да ги сменяме, каквито и да са били, тогава ще купим и по-скъпите. Пак вредителство! — под формата на икономия той не иска в съветската промишленост да има модерна техника! Започват да строят нови фабрики от железобетон вместо от по-евтиния бетон с обяснението, че за сто години те ще се рентират — и това е вредителство! Замразяване на капиталите! Поглъщане на дефицитна арматура! (За зъбни протези ли да я пазят?)

От скамейката на подсъдимите Федотов с готовност отстъпва:

— Разбира се, днес, когато е скъпа всяка копейка, го смятате за вредителство. Англичаните казват: не съм толкова богат, за да купувам евтини неща…

Опитва се меко да обясни на твърдоглавия прокурор:

— Различните теоретични подходи дават различни норми, които в края на краищата са (за такива ще ги сметнат) вредителски… (стр. 365).

Е, как по-ясно може да го каже наплашеният подсъдим?… Което за нас е теория, за вас е вредителство! За вас е важно да вземете какво да е днес, без да мислите ни най-малко за утре…

Старият Федотов се опитва да разясни къде потъват хилядите и милионите заради дивия юруш на петилетката: памукът не се сортира на място и на фабриките не се изпраща съответствуващият на предназначението им сорт, разпращат го небрежно, размесен. Но прокурорът не иска да чуе! С упоритостта на абсолютен тъпанар той десет пъти по време на процеса се връща ли, връща към по-нагледния, по детински елементарен въпрос: защо са взели да строят „фабрики дворци“ — с високи етажи, широки коридори и прекалено усъвършенствувана вентилация? Нима това не е явно вредителство! Нали така изваждат капитала от обращение, и то безвъзвратно!!! Буржоазните вредители му обясняват, че Комисариатът по труда иска да строи за работниците в страната на пролетариата просторно и с повече въздух (ще рече, в Народния комисариат по труда има също вредители, запишете!), лекарите настоявали етажите да са високи девет метра, Федотов ги намалил на шест метра — а защо не на пет?! Пак вредителство! (А ако ги бе снишил до четири и половина — щеше да е вече нагло вредителство: явно намерение да се създадат за свободните съветски работници кошмарните условия на капиталистическите фабрики.) Обясняват на Криленко, че от общата стойност на цялата фабрика с оборудването тук става дума за три процента от сумата — не, отново, отново и отново се лови за височината на етажа! И как са посмели да поставят такива мощни вентилатори? Имали са предвид най-горещите летни дни… Толкова ли не може без тях през горещините? Нищо няма да им стане на работниците и да се поизпотят малко!

И в същото време: „Диспропорциите бяха заложени от самото начало. Всичко бе организирано през куп за грош още преди да възникне «Инженерният център».“ „Всъщност никакви вредителски действия не се налагат… Достатъчни са съответните действия, за да си дойде всичко от само себе си“. Чарновски не би могъл да се изрази по-ясно! Разбира се, след дългите месеци на Любянка и вече от подсъдимата скамейка. Достатъчни са съответните действия (тоест посочените от ръководещите ги некадърници) — и немислимият план подкопава сам себе си; ето го вредителството им: „Имахме възможност да произведем например хиляда тона, а трябваше (тоест според глупашкия план) да ги докараме до три хиляди, а ние не взехме мерки за такава продукция.“

Съгласете се, за официална, прегледана и прочистена стенограма от ония години това не е малко.

Криленко много пъти довежда своите артисти до уморени интонации — от глупостите, които ги принуждава да мелят неспирно, та да те е срам за драматурга, но си принуден да играеш заради трохичката живот.

Криленко: Съгласен ли сте?

Федотов: Съгласен съм… Макар в общи линии, че да не мисля…(стр. 425).

Криленко: Потвърждавате ли?

Федотов: Впрочем… отчасти… Всъщност… да (стр. 356).

Инженерите (тези, дето са на свобода, още неприбраните, на които предстои бодро да работят след съдебното охулване на цялото им съсловие) нямат изход. Всичко е лошо. И така лошо, и инак лошо. Лошо е да вървят напред, лошо е да дърпат назад. Ако бързат — вредителска привързаност, ако не бързат — вредителско протакане. Ако развиват предпазливо отрасъла — умишлено го бавят, саботират; ако се подчинят на скоковете по приумица — вредителска диспропорция. Ремонтът, подобряването, капиталната подготовка са прахосване на капиталите; работата до пълното износване на оборудването — диверсия! (И следователите узнават всичко това от самите тях чрез лишаване от сън — карцер, — а сега вече сами посочете убедителни примери къде бихте могли да навредите.)

— Дайте някой ярък пример! Дайте някой ярък пример за вашето вредителство! — подканя нетърпеливият Криленко.

(Ще ви дадат, ще ви дадат и ярки примери! Ще има кой да напише в близко време историята на техниката през тия години! Той ще ви даде всички примери и непримери. Ще оцени всичките гърчове на вашата припадъчна петилетка, изпълнена за четири години. Ще узнаем тогава колко народно богатство и сили са били хвърлени на вятъра. Ще узнаем как всички най-добри проекти са били прахосани, а лошите изпълнени по най-калпавия начин. Е, щом като безценните инженери се ръководят от хунвейбини, какво хубаво може да се очаква? Дилетантите ентусиасти увеличават още повече броя на тъпите началници.)

Да, по-подробно не е на сметка. Колкото по-подробно, толкова по-малко заслужават разстрел злодеянията.

Но чакайте, това още не е всичко! Главните престъпления тепърва предстоят! Ето ги и тях, ясни и разбираеми дори за неграмотния!!! Промпартията: 1/ подготвяла е интервенция; 2/ получавала е пари от империалистите; 3/ осъществявала е шпионаж; 4/ разпределяла е портфейлите в бъдещото правителство.

И толкоз! Всички уста са затворени. И всички опоненти оборват глави. И се чуват само тропотът на демонстрациите и ревът през прозорците: Смърт! Смърт! Смърт!

А по-подробно не може ли?… А защо ви е по-подробно? Е, дадено, само че ще бъде още по-страшно. Всички тях ги е ръководил френският генерален щаб. Няма си друга работа Франция, нито трудности, нито партийни борби, само да й подсвирнеш — и дивизиите й ще тръгнат на интервенция! Отначало я набелязват още за 1928 г. Но не се споразумяват, не успяват да се подготвят. Както и да е, отлагат я за 1930 г. Отново не постигат съгласие. Тогава — за 1931 г. Всъщност какво излиза? Франция няма да воюва, само ще получи (заради общата организация) част от Украйна. Англия съвсем пък няма да воюва, но за респект обещава да изпрати флот в Черно и Балтийско море (за което ще получи кавказкия нефт). Кои ще воюват ли? Стоте хиляди емигранти (те отдавна са се разбягали, пръснали са се, но само като им подсвирнат, веднага ще се съберат). Сетне — Полша (за нея — половината Украйна). Румъния (известни са блестящите й успехи през Първата световна война, тя е страшен противник). Латвия! И Естония! (Тези две малки страни ще захвърлят на драго сърце грижите за своите млади държавни устройства и ще връхлетят върху нас с цялата си мощ.) А най-страшно е направлението на главния удар. Как, нима то е известно? Да! Ще започне от Бесарабия и по-нататък, опирайки се на десния бряг на Днепър — направо към Москва^[161]. И в този решаващ момент по всички железопътни линии… ще има взривове ли? Не, ще се създадат задръствания! Промпартията ще отвърти бушоните на електроцентралите и целият Съюз ще потъне в мрак, и всички машини ще спрат, включително и текстилните! Ще се развихрят диверсии. (Внимание, подсъдими! Преди закритото заседание да не се назовават диверсионните методи! Нито заводите, нито географските точки! Както и фамилните имена, било на чужденците, било на нашите!) Прибавете тук смъртоносния удар по текстилната промишленост, който ще бъде нанесен по това време! Добавете, че две-три текстилни фабрики се строят вредителски в Белорусия, за да послужат като опорна база на интервентите (стр. 356), ни най-малко не се шегуват! Като имат вече текстилните фабрики, интервентите неумолимо ще се юрнат към Москва! Но ето го и най-коварния заговор: искали са (без да успеят) да пресушат кубанските мочурища, полеските блата и тресавището около Илменското езеро (Вишински забранява да се назовават точните места, но един от свидетелите се изпуска) — и тогава пред интервентите ще се разчистят най-кратките пътища, и те, без да наквасят крака и конски копита, ще стигнат до Москва. (Защо е било толкова трудно на татарите? Защо Наполеон не е намерил Москва? Ами заради полеските и илменските блата. А ако ги пресушат, белокаменната хубавица става съвсем достъпна!) И още, добавете още, че, уж като дъскорезници, са построени (не, няма да посочим местата, това е тайна!) хангари, та самолетите на интервентите да не стоят на дъжда. Построени са още (местата няма да посочим!) помещения за интервентите! (Къде ли са квартирували бездомните окупатори от всичките предишни войни?…) Подсъдимите получават всички инструкции от загадъчните чужденци, господата К и Р (имената им в никакъв случай не бива да се споменават! Нито държавите, към които принадлежат) (стр. 409). А в последно време пристъпват дори към „подготовка на изменническите действия на отделни части от Червената армия“ (родовете войски не бива да се посочват! Частите също! Фамилните имена също!). Наистина не са го направили, но са имали намерение (също без да го осъществят) да сформират в някакво централно армейско учреждение група финансисти, бивши офицери от бялата армия. (Ах, от бялата армия ли? Запишете, да се арестуват!) Групи от антисъветски настроени студенти… (Студенти ли? Запишете, да се арестуват.)

(Впрочем напразен труд. Да не вземат трудещите се да си помислят, че всичко отива към гибел, че съветската власт е изтървана пусулата? Тук също се внася яснота: много нещо е било замислено, но малко е свършено! Нито един промишлен отрасъл не е понесъл съществени загуби.)

Но защо все пак интервенцията не се е състояла? Поради различни сложни причини. Ту защото Поанкаре не е избран във Франция, ту защото нашите емигранти индустриалци смятат, че бившите им предприятия не са достатъчно възстановени от болшевиките — нека болшевиките поработят по-добре! Пък и все не могат да се споразумеят с Полша и Румъния.

Така да бъде, не е имало интервенция, но затова пък е имало Промпартия! Стига ли до ушите ви тропотът на демонстрантите? Стига ли до ушите ви ропотът на трудещите се маси: „Смърт! Смърт! Смърт!“ Това са „същите онези, на които в случай на война ще се наложи да изкупят с живота си, с лишения и страдания резултатите от действията на тези лица“ (стр. 437 — из речта на Криленко).

(Наистина пророчески казано: именно — с живота си, с лишения и страдания ще изкупят през 1941 г. доверчивите демонстранти действията на тези лица! Но накъде сочите с пръст, прокуроре? Къде сочи пръстът ви?)

Защо все пак Промишлена партия? Защо партия, а не Инженерно-технически център? Свикнали сме с Център!

Да, имало е и Център. Но са решили да се преобразуват в Партия. Така е по-авторитетно. По-лесно ще е да се борят за портфейли в бъдещото правителство. Това „мобилизира инженерно-техническите маси в борбата им за властта“. А срещу кого ще се борят? Ами срещу другите партии! Първо — срещу Трудовата селска партия, тя наброява двеста хиляди души! Второ — срещу меншевишката партия! А Центърът? Точно тези три партии трябва да образуват Обединен център. Но ГПУ ги разгромява. Пак добре, че ни разгромиха! (Подсъдимите до един се радват на това.)

(Сталин го блазни да разгроми още три партии! Какво са за славата му някакви си три „центъра“!)

А щом е партия — ще има и ЦК, да, свой ЦК! Вярно, без никакви конференции, без никакви избори. Който е поискал, се е записал, четири-пет души. Все си отстъпват един на друг. Включително и председателското място. Заседания също няма нито на ЦК (никой не помни, но Рамзин добре помни, ще каже!), нито в отрасловите групи. Същинска пустиня… Чарновски: „Формално нямаше Промпартия.“ А колко членове наброява? Ларичев: „Трудно е да им се направи сметка, точният състав не се знае.“ А как са вредили? Как са предавали директивите? Ами така, кой с когото се срещне в учреждението — предава му устно. А по-нататък всеки вреди по убеждение. (Е, Рамзин ще назове уверено две хиляди членове. Щом ще арестуват две хиляди, колко му е да арестуват и пет хиляди. В СССР, според данните на съда, има всичко тридесет-четиридесет хиляди инженери. Значи всеки седми ще бъде арестуван, останалите шестима ще бъдат сплашени.) А контактите с Трудовата селска партия? Ами като се срещнат с нея в Плановата комисия или във Висшия съвет на народното стопанство — „планират систематични актове срещу селските комунисти“…

Къде вече сме го виждали? Ах, да, в „Аида“. Радамес го напътствуват преди похода, оркестърът гърми, осем воини стоят с шлемове и копия, а две хиляди са нарисувани на заден план върху платно.

Такава е и Промпартията.

Но нищо, минава, играе се! (Сега дори не ни се вярва колко страшно и сериозно ни бе изглеждало всичко това тогава, колко ни бе потискало. Че и ни се набива с повторения, всеки епизод се разглежда по няколко пъти. И от това ужасните видения се множат. Че и още, за да не бъде безинтересно, подсъдимите изведнъж „забравят“ нещо незначително, „опитват се да го замажат“ — но моментално „ги притискат с кръстосани показания“ и излиза живо като в МХАТ^[162].

Но Криленко прекалява. Замисля да разобличи още от една страна Промпартията — да покаже социалната й база. А тук вече опира до класовата стихия, анализът няма да подведе. И Криленко отстъпва от системата на Станиславски, не раздава ролите, впуска се в импровизация: нека всеки разкаже за живота си, как се е отнасял към революцията, как е стигнал до вредителството. И това необмислено допълване — на действието с една човешка картина — изведнъж разваля и петте акта.

Първото, което узнаваме изненадани, е, че и осмината корифеи на буржоазната интелигенция са от бедни семейства. Син на селянин, син на многодетен канцеларски чиновник, син на занаятчия, син на селски учител, син на амбулантен търговец… И осмината са учили при оскъдни условия, сами са припечелвали за своето образование, и от каква възраст? — от дванадесет, от тринадесет, от четиринадесет години! Кой с даване на уроци, кой като огняр на локомотив. И което е най-чудовищно: при царизма никой не им е слагал бариера пред образованието! Всички те нормално са завършили реални гимназии, след това висши технически училища, стават големи изтъкнати професори. (Как така? А ни разправяха, че… само децата на помешчиците и капиталистите… Нали календарите уж не лъжеха?…)

А сега например, в съветско време, инженерите са много затруднени: на тях им е почти невъзможно да дадат на децата си висше образование (да си спомним, че децата на интелигенцията са последно качество). Съдът не спори. И Криленко не спори. (Подсъдимите сами бързат да направят уговорката, че, естествено, върху фона на общите победи това не е съществено.

Започваме лека-полека да различаваме и подсъдимите (до този момент те говорят по един и същ начин). Възрастовата черта, която ги разделя, е и чертата на порядъчността. Обясненията на тези, които са към шестдесетте, че и отгоре, пораждат съчувствие. Но четиридесетгодишните Рамзин и Ларичев и тридесет и девет годишният Очкин (същият, който прави донос срещу Главното управление на топливната промишленост през 1921 г.) са напористи и безсрамни, а всички основни показания срещу Промпартията и за интервенцията идват от тях. Рамзин е такъв (при предишните му необикновени успехи), че никой от инженерите не му подава ръка — нищо, преглъща го! А по време на процеса от половин дума схваща намеците на Криленко и прави точни формулировки. Всички обвинения се градят върху казаното от Рамзин по памет. Самообладанието и напорът му са такива, че действително би могъл (по нареждане на ГПУ, разбира се) да води в Париж пълномощни преговори за интервенцията. Не пада по-долу и Очкин: още на двадесет и девет години се ползувал с „безграничното доверие на Съвета по труда и отбраната и на Совнаркома“.

Това не може да се каже за шестдесет и две годишния професор Чарновски: анонимни студенти издевателствуват над него в стенвестника: след като е чел двадесет и три години лекции, го викат на общо студентско събрание „да даде отчет за работата си“. (Не се явява.)

А професор Калинников оглавява-през 1921 г. открита борба срещу съветската власт — по-точно: професорската стачка! Да си спомним тяхната академична автономия.^[163] През 1921 г. професорите от Московското висше техническо училище преизбират Калинников за ректор за още един мандат, а народният комисариат не иска да признае това и назначава свой човек. Тогава се вдигат на стачка и студентите (още ги няма истинските пролетарски студенти), и професорите — цяла година Калинников е ректор въпреки волята на съветската власт. (Едва през 1922 г. ще видят сметката на тяхната автономия, и то след редица арести.)

Федотов е на шестдесет и шест години и неговият инженерен стаж във фабриката е с единадесет години по-голям от този на цялата РСДРП. Работил е във всички предачни и текстилни фабрики в Русия (колко омразни са такива хора, как ти се иска по-скоро да се отървеш от тях!). През 1905 г. напуска директорското място при Морозов, отказва се от високата си заплата — предпочита да иде на „червеното погребение“ на работниците, убити от казаците. Сега е болен, зле е със зрението, вечер не може да излиза на улицата, да ходи дори на театър.

Та тези ли хора подготвят интервенция, икономическа разруха?

Чернавски години наред не знае свободна вечер, преподава и разработва новите науки (организацията на производството, научните начала на рационализацията). Запомнил съм от дете инженерните професии от онова време, именно такива бяха те: вечер не ги оставяха на мира разните дипломати, проектанти, аспиранти и те се прибираха при семействата си едва в единадесет вечерта. Помислете, само тридесет хиляди в цялата страна, в началото на петилетката — направо ги разкъсваха на части!

И тъкмо те — да подготвят криза? И да шпионират срещу подаяние?

Рамзин казва само едно честно нещо пред съда: „Пътят на вредителството е чужд на вътрешната нагласа на инженерството.“

На целия процес Криленко кара подсъдимите да се унижават и извиняват, че са „полуневежи“, направо „невежи“ в политиката. Защото политиката е много по-трудна и стои по-високо от някакво си там металознание или турбостроене! В нея не помагат нито главата, нито образованието. Не, отговорете, с какво настроение посрещнахте Октомврийската революция? — Скептично. — Тоест веднага враждебно? Защо? Защо? Защо?

Криленко не ги оставя на мира със своите теоретични въпроси и от изтърваните съвсем по човешки случайни думи в разрез с ролите им ни се разкрива сърцевината на истината — как е било в действителност, от какво е надут целият този сапунен мехур.

Първото нещо, видяно от инженерите след октомврийския преврат, е разрухата. (И наистина започва разруха за дълги години) Друго, което виждат, е лишаването от най-елементарни свободи. (И тези свободи вече никога няма да се върнат.) Как са могли инженерите да възприемат диктатурата на работниците — на тези свои помагачи в промишлеността, слабо квалифицирани, незапознати нито с физическите, нито с икономическите закони на производството, но ето че са заели най-важните кресла, за да ръководят тях, инженерите? Защо инженерите да не смятат за по-естествено такова изграждане на обществото, при което начело ще са тези, които могат разумно да направляват неговата дейност? (И ако оставим настрана нравственото ръководене на обществото, нима не към това води днес цялата социална кибернетика? Нима професионалните политици не са циреи върху врата на обществото, пречещи му свободно да върти главата си и да движи ръцете си?) И защо инженерите да нямат политически възгледи? Нали политиката не е дори род наука, а емпирична област, неописвана от никакъв математически апарат, че и податлива още на човешкия егоизъм и слепите страсти. (Дори на процеса Чарновски изрича: „Политиката трябва все пак до известна степен да се ръководи от техническите изводи.“)

Дивашкият натиск на военния комунизъм може само да отвращава инженерите, инженерът не може да участвува в безсмислието — затова до 1920 г. повечето от тях бездействуват, макар и да изпадат в крайна мизерия. Започва НЕП — инженерите се залавят ентусиазирано за работа: те възприемат НЕП-а като симптом, че властта се е вразумила. Но уви, условията не са предишните: на инженерството се гледа не само като на социално подозрителна прослойка без право да изучи дори децата си; инженерството не само е платено неизмеримо по-ниско от своя принос в производството; но като го държат отговорно за успеха на производството и дисциплината в него, го лишават от правата да поддържа тази дисциплина. Сега вече всеки работник може не само да не изпълнява разпорежданията на инженера, но безнаказано да го оскърбява и дори да го удря — и като представител на управляващата класа работникът в случая винаги е прав.

Криленко възразява: Помните ли процеса срещу Олденбергер? (Тоест как го защищавахме.)

Федотов: Да. За да бъде привлечено вниманието ви върху положението на инженера, той трябваше да пожертвува живота си.

Криленко (разочаровано): Е, въпросът не стоеше така.

Федотов: Той умря, а и не само той. Той умря доброволно, а мнозина бяха убити (стр. 228).

Криленко мълчи. Значи е истина. (Прелистете още веднъж процеса на Олденбергер, представете си гонението, на което е бил подложен. И финала: „Мнозина бяха убити.“)

И така, инженерът е виновен за всичко, преди още да е извършил каквото и да е! А не дай си боже действително да сбърка някъде, нали и той е човек? Направо ще го разкъсат, ако колегите му не го прикрият. Нима те ще оценят откровеността?… Значи понякога инженерите са принудени и да лъжат партийното началство?

За да възстановят авторитета и престижа си, инженерите наистина трябва да се обединят и да се спасяват един друг — те всички са под заплаха. Но за такова обединяване не е нужна никаква конференция, не са нужни никакви членски книжки. Като всяко взаимно разбирателство между умни, точно мислещи хора, то се постига с тиха немногословност, дори със случайно казани думи, гласуванията са абсолютно излишни. От резолюции и партийна тояга се нуждаят само ограничените умове. (Тъкмо това Сталин никак не иска да разбере, а след него и следователите, и цялата им компания! Те нямат опит в такива човешки взаимоотношения, никога не са виждали нещо подобно в партийната си история!) А такова единство отдавна вече съществува между руските инженери в огромната неграмотна страна, то е проверено вече от няколко десетилетия — но ето че новата власт узнава за него и изпада в тревога.

А през това време настъпва 1927 г. Къде се е изпарило благоразумието на НЕП-а! НЕП е бил, както излиза, цинична измама. Предлагат се безразсъдни нереални проекти за свръхиндустриален скок, обявяват се невъзможни планове и поръчения, Какво остава на колективния инженерен разум да прави в тези условия — на инженерното ръководно ядро на Държавната планова комисия и на Съвета на народното стопанство? Да се подчини на безумието ли? Да се отдръпне в сянка? За тях както и да е, на хартия могат да напишат какви ли не цифри, но „на нашите другари, на работниците практици няма да е по силите да изпълнят тези поръчения“. Значи трябва да гледат да поснижат тези планове, да ги регулират разумно и изобщо да се откажат от най-нереалните. Да имат нещо като своя инженерна Планова комисия за коригиране на глупостите на ръководителите — и най-смешното — в техен интерес! И в интерес на цялата промишленост и на народа, защото разорителните решения винаги трябва да се отклоняват и разлетите и пръснатите милиони да се вдигат от земята. Сред всеобщата шумотевица за количеството, за изпълнението и преизпълнението на плана трябва да се отстоява лозунгът „качеството е душата на техниката“. И студентите трябва да бъдат възпитавани в този дух.

Ето я тънката нежна тъкан на истината. Както е в действителност.

Но нима ще го кажеш гласно през 1930 г.? Разстрелът не ти мърда! А за яростната тълпа това е малко, не личи!

Затова мълчаливият и спасителен за цялата страна сговор на инженерството трябва да бъде представен като грубо вредителство и интервенция.

Ето как в неизмислената картина изниква пред нас безплътното — и безплодно! — видение на истината. Режисьорската работа удря на камък. Федотов се изпуска да спомене за безсънните нощи (!) през осемте месеца предварителен арест; за някакъв важен работник от ГПУ, който му (!) стиснал ръката неотдавна. (Значи са се били споразумели? Изпълнявайте ролята си — и ГПУ ще удържи на обещанието си!) А ето че свидетелите, чиято роля е несравнимо по-малка, започват да се объркват.

Криленко: Участвували ли сте в тази група?

Свидетелят Кирпотенко: Два-три пъти, когато се разработваха въпросите за интервенцията.

Точно това ни трябва!

Криленко (насърчително): И какво по-нататък?

Кирпотенко (пауза): … Освен това не знам нищо друго.

Криленко го подтиква, припомня му.

Кирпотенко (тъпо): Освен интервенцията не знам нищо друго (стр. 354).

А на очната му ставка с Куприянов при него вече и фактите не се покриват. Криленко се сърди и крещи на несхватливите арестанти:

— Тогава трябва да уеднаквите отговорите си! (Стр. 358.)

Но ето че в антракта зад кулисите всичко отново е натъкмено до стандарта. Всички подсъдими отново са кукли на конци и всеки чака да го дръпнат. И Криленко дръпва наведнъж и осмината: чуйте, индустриалците в емиграция са напечатали статия, че не е имало никакви преговори с Рамзин и Ларичев и че не знаят за никаква „Промпартия“, а показанията на подсъдимите са измъкнати по всяка вероятност с изтезания. Е, какво ще кажете на това?…

Господи, колко възмутени са подсъдимите! Те се прекъсват един друг в нетърпението си всеки пръв да се изкаже! И помен няма от измъченото спокойствие, с което няколко дена са унижавани и себе си, и своите колеги! От тях просто блика клокочещо негодувание срещу емигрантите! Те горещо молят да направят писмено изявление за вестниците — колективно писмено изявление на подсъдимите в защита на методите на ГПУ! (Е, и това ако ме е украшение, и това ако не е брилянт!)

Рамзин: Нашето присъствие тук е достатъчно доказателство, че не сме били подлагани на мъки и изтезания!

А нима струват нещо тия изтезания, след като обвиняемите не могат да бъдат изведени пред съда!

Федотов: Престоят в затвора донесе полза не само на мен… Аз дори се чувствувах там по-добре, отколкото на свобода.

Очкин: И аз, и аз!

Криленко и Вишински просто проявяват благородство, като се отказват от такова колективно писмено изявление. А биха го написали! И подписали!

Дали все още някой има подозрения? Другарят Криленко ще го ослепи с блясъка на своята логика: „Да допуснем дори за секунда, че тези хора не казват истината — защо тогава именно те си арестувани и защо изведнъж решават да проговорят?“ (Стр. 452.)

Каква силна мисъл! — как за толкова години обвинителите не са се досетили: самият факт на арестуването доказва вече виновността! Ако подсъдимите са невинни — защо тогава ще ги арестуват? А вече след като са ги арестували — значи са виновни!

И действително: защо решават да проговорят?

„Да оставим настрана въпроса за изтезанията!… Психологически да поставим въпроса: защо се признават за виновни? А аз ще попитам: а какво им остава да правят?“ (Стр. 454.)

Само колко вярно! Колко психологично! Който е имал честта да пребивава в това учреждение, нека си спомни: а какво му остава да прави?…

(Иванов-Разумник^[164] пише, че през 1938 г. лежал с Криленко в една килия в Бутирки и мястото на Криленко било под наровете. Живо си представям това (самият аз съм бил принуден да се завирам под тях): наровете там са толкова ниски, че можеш да се промушиш отдолу по мръсния асфалтов под само по лакти, но отначало новакът трудно свиква и пълзи на четири крака. Завре глава, а вирнатият му задник остава отвън. Мисля, че на върховния прокурор му е било особено трудно да свикне и неизмършавелият му още задник дълго ще е стърчал за чест и слава на съветското правораздаване. Признавам си греха, със злорадство си представям този заклещен задник и той някак ме успокоява в дългото описание на тези процеси.)

Нещо повече — продължава да развива мисълта си прокурорът, — ако всичко това (за изтезанията) е истина, необяснимо остава какво принуждава всички единодушно, без каквито да било отклонения и спорове, да се признават така в хор? Че къде биха могли да влязат в такъв гигантски сговор? Нали не поддържат контакти помежду си по време на следствието?!

(След няколко страници оцелелият свидетел ще ни разкаже къде…)

Нека този път не аз на читателя, а той на мен ми разясни в какво се състои прословутата „загадка на московските процеси през 30-те години“ (отначало се чудят на „Промпартията“, сетне загадката се прехвърля върху процесите срещу партийните вождове).

Нали от две хиляди замесени са се изправили пред съда не двеста-триста, а само осем души. Да дирижираш хор от осем човека не е толкова трудно. А Криленко може да избира измежду хиляди и две години той избира. Палчински не се пречупва и е разстрелян (и посмъртно обявен за „ръководител на Промпартията“, като такъв го споменават в показанията, макар че от него не е оставена нито думичка). По-късно се надяват да измъкнат нужното от Хренников — и той не се огъва. И само забележка под линия със ситен шрифт: „Хренников е умрял по време на следствието.“ За глупаците пишете с дребен шрифт, но ние знаем! И ще напишем с двойно големи букви: ИЗТЕЗАВАН ДО СМЪРТ ПО ВРЕМЕ НА СЛЕДСТВИЕТО! (Посмъртно и той е обявен за ръководител на Промпартията. Да има поне един мъничък факт от него, поне едно показание в общия хор — нито едно. Защото не е дал нито едно!) И изведнъж находка — Рамзин! На това му се вика енергия, хватка! На всичко е готов — само и само да се измъкне жив! А такъв талант! Арестуват го в края на лятото, малко преди самия процес — а той не само се вживява в ролята, но като да е съчинил дори цялата пиеса, че и обхваща маса сроден материал, всичко при него пасва, всяко фамилно име, всеки факт. Ето ви и образец от ленивото му красноречие: „Дейността на Промпартията бе толкова разклонена, че дори при единадесетдневната продължителност на процеса не е възможно да бъде разкрита в пълни подробности“ (тоест: търсете! търсете още!). „Твърдо съм уверен, че в инженерните кръгове все още се е запазила една малка антисъветска прослойка“ (ам-ам, ловете още!). И само колко го бива: знае, че е гатанка и трябва художествено да я обясни. И безчувствен като дърво, изведнъж открива в себе си „чертите на руското престъпление, пречистването от което е възможно само чрез всенародно покаяние“.

Рамзин незаслужено е отпаднал от руската памет. Мисля, че напълно е заслужил да стане нарицателен тип за циничен и ярък предател. Бенгалски огън на предателството! Не само Рамзин е такъв през гази епоха, но той е като на длан пред нас.

Та значи най-трудното за Криленко и ГПУ е да не сбъркат в избора на лицата. Но рискът не е голям: следственият брак винаги може да бъде пратен в гроба. А които минат през решетото и ситото — полекувай ги, поугои ги и ги изкарай на процеса!

И в какво тогава е гатанката? Как да ги обработят ли? Ами така: искате ли да живеете? (Ако не заради себе си, заради децата, заради внуците.) Не разбирате ли, че нищо не ни струва да ви разстреляме още тук, в двора на ГПУ? (Това не буди съмнение. А който още не го е разбрал, ще мине курса на лубянските изтезания.) Но и за нас, и за вас е по-изгодно, ако ни изиграете известен спектакъл, чийто текст ще напишете самите вие като специалисти, а ние, прокурорите, ще го разучим и ще се помъчим да запомним техническите термини. (На процеса Криленко понякога се обърква, казва колоос на вагона вместо на локомотива.) Ще ви бъде неприятно, позорно да правите лъжливи разкрития — трябва да го преглътнете! Нали най-важното е да останете живи! — А каква е гаранцията, че след това няма да ни разстреляте? — А за какво да ви отмъщаваме? Вие сте прекрасни специалисти и не сте се провинили в нищо, ние ви ценим. Вижте сами — толкова вредителски процеси вече минаха и всеки, който се е държал прилично, сме го оставяли жив. (Да се пощадят послушните подсъдими от предишния процес, е важно условие за успеха на следващия. Така като верижна реакция тази надежда се предава чак до Зиновиев — Каменев). Стига обаче да изпълните всички наши условия до последното! Процесът трябва да се задействува в полза на социалистическото общество!

И подсъдимите изпълняват всички условия…

Целият професионализъм на интелектуалната инженерна опозиция се представя за мръсно вредителство, разбираемо и за последния невежа. (Но още не се е стигнало до счуканото на ситно стъкло, сипано в чиниите на трудещите се! Това още и на прокурорите не е дошло наум.)

Следва — мотивът за идейността. Започнали са да вредят ли? — от враждебна идейност, но сега вече са се осъзнали задружно, нали? — също от идейни подбуди, покорени (в затвора) от пламенния доменен лик на третата година от Петилетката! В последната си дума те наистина молят за живота си, но не това е най-важното за тях. (Федотов: „За нас не може да има прошка! Обвинителят е прав!“) За тези странни подсъдими сега, на прага на смъртта, най-важното е да убедят народа и целия свят в непогрешимостта и далновидността на съветското правителство. Рамзин особено усърдно превъзнася „революционното съзнание на пролетарските маси и на техните вождове“, които „съумяха да намерят неизмеримо по-верни пътища в икономическата политика“, отколкото учените, и значително по-правилно пресметнаха темповете на народното стопанство. Сега вече „аз разбрах, че трябва да се направи рязко усилие, че трябва да се извърши скок^[165], че трябва да се щурмува…“ (стр. 504) и т.н. Ларичев: „Отмиращият капиталистически свят капитулира пред Съветския съюз.“ Калинников: „Диктатурата на пролетариата е неизбежна необходимост… Интересите на народа и интересите на съветската власт се сливат в една целенасоченост.“ Впрочем и на село „генералната линия на партията, унищожаването на кулачеството са правилни“. Те имат време за всичко да си почешат езиците, докато очакват присъдата… Разкаялите се интелигенти намират сили дори и за едно такова предсказание: „Колкото повече се развива обществото, толкова повече индивидуалният живот ще се стеснява… Колективната воля е висша форма“ (стр. 510).

Така с общите усилия на осмината са постигнати всички цели на процеса:

1. Всички недостатъци в страната, и гладът, и студът, и одрипавяването на хората, и бъркотията, и явните глупости — за всичко са виновни вредителите инженери.

2. Народът е наплашен от надвисналата интервенция и е готов на нови жертви.

3. Инженерната солидарност е нарушена, цялата интелигенция е наплашена и разединена.

И за да не останат никакви съмнения, Рамзин обявява още веднъж ясно тази цел на процеса:

„Исках, в резултат на сегашния процес срещу Промпартията, да се постави веднъж завинаги кръст върху тъмното и позорно минало на цялата интелигенция“ (стр. 49).

Не му отстъпва и Ларичев: „Тази каста трябва да бъде разрушена… Няма и не може да има лоялност сред инженерството!…“ (Стр. 508.) И Очкин: интелигенцията е „мекотело, тя няма, както каза държавният обвинител, гръбнак, това е абсолютна безгръбначност… Нюхът на пролетариата е неизмеримо по-висок.“ (Стр. 509.) (И винаги, кой знае защо, най-важното у пролетариата е неговият нюх… Всичко все през носа.)

Е, бива ли да разстрелват такива усърдни хора? Отначало на главните обвиняеми е обявена смъртна присъда, но мигом е заменена с по десет години. (И Рамзин потегля да организира топлотехническо учебно заведение в затвора.)

Така десетилетия наред се пише историята на нашата интелигенция — от анатемата на двадесета година (читателят помни: „не мозък на нацията, а лайно“, „съюзник на черните генерали“, „наемен агент на империализма“) до анатемата на тридесета.

Да се чудим ли, че думата „интелигенция“ се е утвърдила у нас като хулна?

 

Ето как се фабрикуват публичните съдебни процеси! Търсещата Сталинова мисъл постига най-сетне своя идеал. (Как смотаните Хитлер и Гьобелс да не му завидят и да не станат за срам и смях с подпалването на райхстага?…)

Стандартът е постигнат — и сега може да се придържаме с десетилетия към него. Той може да се повтаря всеки сезон — както нареди Главният режисьор. Главният благоволява да насрочи следващия спектакъл само след три месеца. Къси срокове за репетициите, но нищо. Гледайте и слушайте! Само в нашия театър! Премиера на

 

Процеса срещу Съюзното бюро на меншевиките (1–9 март 1931 г.). Специално заседание на Върховния съд, председател, кой знае защо, Шверник, а иначе всички познати — Антонов-Саратовски, Криленко, помощникът му Рогински, са налице. Режисьорите се държат уверено (а и материалът не е технически, а партиен, познат) и изведнъж на сцената — четиринадесет подсъдими.

И всичко минава дори не гладко, а зашеметяващо гладко.

…Тогава бях на двадесет години, вече трета година внимателно изчитах цялата политика в големите „Известия“. Бях изгълтал и буква по буква стенограмите на тези два процеса. Още в Промпартията усещах ясно с хлапешкото си сърце преувеличаването, лъжата, скалъпеността, но там поне имаше грандиозен декор — всеобща интервенция! Парализиране на цялата промишленост! Разпределение на министерски портфейли! Докато в процеса срещу меншевиките, макар и същият, декорът бе избелял и актьорите артикулираха вяло, спектакълът бе скучен до смърт, бе някакво унило бездарно повторение. (Нима Сталин с дебелата си като на носорог кожа го е почувствувал?) Как да си обясним иначе, че отменя трудово-селската партия и няколко години няма процеси?)

Ще бъде скучно да коментираме отново по стенограмата. Но разполагам с непосредствения разказ на един от главните подсъдими на този процес Михаил Петрович Якубович, а сега молбата му за реабилитиране, в която излага изопачаванията, прониква в нашия спасител — Самиздат, и хората вече четат как е било всичко.^[166]

Реабилитацията му е отказана: та нали техният процес е влязъл в златните скрижали на нашата история, един камък да се измъкне от постройката — и всичко ще рухне! М.П. Якубович си остави нереабилитиран, но за утешение му е отпусната лична пенсия заради революционната му дейност! Какви ли ненормални неща няма у нас.

Неговият разказ ни обяснява ясно целия низ от московски процеси през 30-те години.

Как е съставено несъществуващото „Съюзно бюро“? На ГПУ е спуснато по план да докаже, че меншевиките умело се промъкват и се добират с контрареволюционна цел до редица важни държавни постове. Истинското положение не пасва на схемата: действителните меншевики не заемат никакви постове. Но такива и не попадат на процеса. (В. К. Иков, разправят, действително бил член на нелегалното, тихо живуркащо и нищо невършещо бюро на меншевиките, но на процеса дори не знаят за това. Иков минава на втори план, получава осмица.) По схемата на ГПУ трябва да има двама от Висшия съвет на народното стопанство, двама от Народния комисариат на търговията, двама от Държавната банка, един от Централния съюз на потребителните кооперации и един от Плановата комисия. (Колко скучно само скалъпено!) Ето защо арестуват подходящи по длъжности хора. А дали наистина са меншевики — тъй се било говорело. Мнозина изобщо не са никакви меншевики, но им е заповядано да се смятат за такива. ГПУ ни най-малко не се интересува от истинските политически възгледи на обвиняемите. Не всички осъдени дори се познават. За свидетели привличат където каквито меншевики намерят. (Всички свидетели по-късно непременно получават присъди.)

Сред тях е и Кузма Антонович Гвоздев, човек с горчива съдба — същият Гвоздев, председател на работническата група при Военнопромишления комитет, когото Февруарската революция освобождава отначало от „Крести“, а сетне го прави министър на труда. Гвоздев става един от мъчениците, прекарали най-дълго в ГУЛАГ. Чекистите го залавят за пръв път през 1919 г., но той успява тогава да се измъкне (затова пък държат дълго семейството му в обсадно положение като под арест, дори не пускат децата му на училище). По-късно отменят арестуването му, но през 1928 г. го прибират окончателно и оттогава той лежи без прекъсване до 1957 г. Същата година се връща тежко болен и скоро след това умира.

Рамзин отново е тук като свидетел и говори услужливо и многословно. Но ГПУ възлага този път надеждите си на главния подсъдим Владимир Густавович Громан (печално известен деец от Държавната дума) и на провокатора Петунин.

Но да ви представим най-сетне М. Якубович. Започва революционната си дейност твърде млад, преди да е завършил гимназия. През март 1917 г. вече е председател на Смоленския совдеп. Под, напора на убеждението (което постоянно го тласка нанякъде) той се проявява като красноречив оратор. На конгреса на Западния фронт прибързано обявява за врагове на народа журналистите, които призовават войната да продължи — и то през април 1917 г.! Едва не го вдигат от трибуната на щикове, той иска извинение, но веднага намира за речта си такива ходове и така увлича аудиторията, че накрая отново назовава въпросните журналисти врагове на народа, но вече под буря от аплодисменти — и го включват в делегацията на Петросъвета. Едва пристигнал в Петроград, бива кооптиран на бърза ръка, както става тогава, във военната комисия на Петросъвета, където влияе върху назначаването на армейските комисари^[167], в края на краищата заминава като комисар в армията на Югозападния фронт и лично арестува Деникин в Бердичево (след метежа на Корнилов), дори ужасно съжалява, че тогава не са разстреляли Деникин на място.

Светлоок, винаги много искрен и винаги изцяло обзет от своя, реална или нереална идея, той минава в меншевишката партия за млад, а и наистина е такъв. Това не му пречи обаче дръзко и разпалено да предлага на ръководството проектите си като например този: през пролетта на 1917 г. да се състави с-правителство или меншевиките да влязат през 1919 г. в Коминтерна (Дан и другите неизменно отхвърлят всичките му варианти). През юли 1917 г. мъчително преживява и смята за съдбоносна грешка, че социалистическият Петросъвет е одобрил събирането на войски от Временното правителство срещу болшевиките, макар те да са се вдигнали на оръжие. Почти веднага след октомврийския преврат Якубович предлага на своята партия изцяло да подкрепи болшевиките и чрез участието и въздействието си да подобри създавания от тях държавен строй. В края на краищата си спечелва проклятието на Мартов, а към 1920 г. окончателно напуска меншевиките, убеден, че е безсилен да ги вкара в пътя на болшевиките.

Нарочно се спирам толкова подробно върху тези неща, за да бъде ясно: Якубович не е меншевик, а болшевик през цялата революция, при това най-искрен и напълно безкористен. А през 1920 г. той е и смоленски губернски продоволствен комисар (сред тях — единственият неболшевик) и дори бива отличен от Народния комисариат на продоволствието като най-добър! (Твърди, че се е справял, без да прибягва до наказателни отряди; не знам; пред съда споменава, че е поставял преградни отряди.) През 20-те години редактира „Торговая газета“, заема и други важни длъжности. Арестуват го през 1930 г., когато ГПУ трябва да излови по план именно такива „промъкнали се“ меншевики.

Както и всички други, той попада на следователи касапи и те прилагат спрямо него цялата гама — и ледения, и задушния горещ карцер, и боя по половите органи. Мъките са такива, че Якубович и другарят му по участ Абрам Гинзбург си прерязват от отчаяние вените. След възстановяването им повече не ги изтезават и бият, подлагат ги само на двуседмично лишаване от сън. (Якубович изрича: „Да мога да заспя! По дяволите съвестта и честта…“) А на това отгоре и очните ставки с другите, вече капитулирали, също го подтикват „да си признае“, да плещи нелепости. Пък и самият следовател (Алексей Алексеевич Наседкин): „Знам, знам, че не е имало нищо такова! Но от нас искат!“

Веднъж, викнат при следователя, Якубович заварва там измъчен арестант. Следователят се усмихва: „Мойсей Исаевич Тейтелбаум ви моли да го приемете във вашата антисъветска организация. Поговорете си по-свободно без мене, аз ще изляза.“ Излиза. Тейтелбаум наистина моли: „Другарю Якубович, моля ви, приемете ме във вашето Съюзно бюро на меншевиките! Обвиняват ме, че съм вземал подкупи от чужди фирми, заплашва ме разстрел. Предпочитам да умра като контра, отколкото като криминален престъпник!“ (А по-вероятно са му обещали, че като контра ще го пощадят. И не греши: получава детска присъда — пет години.) Колко ли са му липсвали на ГПУ меншевики, че са принудени да попълват броя на обвиняемите с доброволци!… (На Тейтелбаум му се поверява дори важна роля: да държи връзка със задграничните меншевики и с Втория интернационал! Но щом са дали дума — пет години, и нито ден повече.) Якубович приема с одобрението на следователя Тейтелбаум в Съюзното бюро.

Приема и други, които не молят за това, например И. И. Рубин, който успешно отрича всичко на очната ставка с Якубович. После дълго го мотаят, „доразпитват“ в Суздалския затвор. Там той се оказва в една килия с Якубович и Шер, свидетелствували срещу него (а когато се връща в килията от карцера, те се грижат за него, дават му от храната си). Рубин пита Якубович: „Как можа да ви хрумне, че съм член на Съюзното бюро?“ И Якубович отвръща (изумителен отговор, обхващащ цяло столетие от живота на руската интелигенция): „Целият народ страда — и ние, интелигентите, трябва да страдаме.“

Но в следствието на Якубович има и такъв вдъхновяващ момент: извикан е лично от Криленко на разпит. Оказва се, че се познават прекрасно, защото през същите години на „военния комунизъм“ (между първите процеси) в същата Смоленска губерния Криленко е пристигал да укрепва продоволствената работа и дори е спал в една стая с Якубович, И ето какво казва сега Криленко:

— Михаил Петрович, ще ви кажа откровено: аз ви смятам за комунист! (Това много ободрява, повдига духа на Якубович.) Не се съмнявам във вашата невинност. Но партийният ни дълг с вас е да завършим този процес. (Заповядал го е на Криленко лично Сталин. И Якубович приема идеята разтреперан — досущ като работлив кон, който сам бърза да навре глава в хамута.) Моля ви по всевъзможен начин да ни помагате, да окажете съдействие на следствието. А на съда в случай на непредвидено затруднение, в най-сложната минута ще помоля председателя да ви даде думата.

!!!

И Якубович обещава. Обещава със съзнание за дълг. Моля ви се, такова отговорно поръчение съветската власт не му е възлагала през всичките години на службата му.

Няколко дни преди процеса в кабинета на старши следователя Дмитрий Матвеевич Дмитриев е свикано първото организационно заседание на Съюзното бюро на меншевиките: за да координират действията си и всеки по-добре да разбере своята роля. (По същия начин заседава и ЦК на „Промпартията“! Ето къде подсъдимите „са могли да се срещнат“, от което толкова се чуди Криленко.) Но има толкова много натрупани лъжи, които просто не се запомнят, че участниците се объркват, една репетиция не е достатъчна и се налага да ги събират втори път.

С какви чувства се изправя Якубович на процеса? За всички понесени мъки, за цялата лъжа, натъпкана в гърдите му — да вдигне пред съда световен скандал ли? Но нали:

1) Това ще бъде удар в гърба на съветската власт! Това ще бъде отрицание на неизменната цел, за която Якубович живее, на целия път, по който той се измъква от погрешния меншевизъм и стига до правилния болшевизъм;

2) след такъв скандал няма да го оставят да умре, няма просто да го разстрелят, а отново ще го подложат на изтезания, вече за да му отмъстят, ще го докарат до лудост, а тялото му и без това е измъчено от инквизициите. Къде да търси нравствена опора за още едно ново изтезание? От какво да почерпи мъжество?

(Записал съм тези негови аргументи по горещата звукова следа на думите му — рядък случай да получиш нещо като посмъртно обяснение на участник в такъв процес. И аз намирам, че това е все едно Бухарин или Риков да обяснят причината за своята загадъчна покорност пред съда: същата искреност, същата партийна преданост, същата човешка слабост, същата липса на нравствена опора за борба — заради това, че не може да има лична позиция.)

На процеса Якубович не само покорно повтаря цялата серия от предъвкани лъжи, по-далеч от които не стига фантазията нито на Сталин, нито на неговите помагачи, нито на измъчените подсъдими, но и изиграва своята, обещана на Криленко, вдъхновена роля.

Така наречената Задгранична делегация на меншевиките (фактически цялото ръководство на техния ЦК) помества във „Vorwärst“ своето официално разграничаване от подсъдимите. Там пише, че това е една крайно позорна комедия, изградена върху показания на провокатори и на нещастните обвиняеми, принудени на това от терора; че в преобладаващото си мнозинство подсъдимите вече над десет години са излезли от партията и никога не са се връщали в нея; че на процеса фигурират смехотворно големи суми, с каквито цялата партия никога не е разполагала.

Криленко прочита члена от Наказателния кодекс и моли Шверник да предостави на подсъдимите думата (същото дърпане на всички конци едновременно, както и на процеса срещу „Промпартията“). И те всички се изказват. И до един защищават методите на ГПУ срещу нападките на меншевишкия ЦК…

Но какво си спомня сега Якубович за този свой „отговор“, както и за своята последна реч? Че не е говорил само онова, което е обещал на Криленко, че не просто е станал, а го надигнал като тресчица поток от раздразнение и красноречие. Раздразнение — срещу кого? Вкусил и от изтезанията, рязал си вените, и неведнъж — загубвал съзнание, сега той искрено негодува — не срещу прокурора! Не срещу ГПУ! Не! Срещу Задграничната делегация!!! Ето ви пример за психологично превъплащаване в противоположното! В безопасност и комфорт (дори бедствуващата емиграция живее, разбира се, в комфорт в сравнение с Лубянка), как са могли те там, безсъвестни и самодоволни, да не пожалят тези тук заради мъките и страданията им? Как са могли така нагло да се отрекат от тези нещастници и да ги оставят на собствената им участ? (Отговорът е ефектен и организаторите на процеса тържествуват.)

Дори като разказва това през 1967 г., Якубович се тресе от гняв срещу Задграничната делегация, срещу предателството на меншевиките, срещу техния отказ, срещу измяната им на социалистическата революция, както той ги упреква още през 1917 г.

При този разговор ние не разполагахме със стенограмата на процеса. По-късно можах да я намеря и прочета: оказа се, че на същия този процес той гръмогласно тръби, че по поръчение на Втория интернационал Задграничната делегация им била давала директиви да вършат вредителства! И гръмогласно се възмущава от тях. Задграничните меншевики пишат не безсъвестно, не самодоволно, те именно жалят нещастните жертви на процеса, но подчертават, че отдавна са престанали да бъдат меншевики, което си в истина. Срещу какво толкова упорито се възмущава Якубович? И как задграничните меншевики биха могли да не оставят подсъдимите на собствената им участ?

Ние обичаме да се сърдим на безропотните, на по-слабите от нас. Има го това у човека. И аргументите сами някак лесно се намират — нали сме прави?

В обвинителната си реч Криленко казва, че Якубович е фанатик на контрареволюционната идея и затова иска за него разстрел.

И очите на Якубович се насълзяват от благодарност не само в оня миг, но и досега, след като е минал през толкова много лагери и затвори, още е благодарен на Криленко, задето не го бил унижавал, оскърбявал или подигравал на подсъдимата скамейка, а правилно го нарекъл фанатик (макар и на противоположната идея) и поискал за него простия благороден разстрел, слагащ край на всичките му мъки! Якубович и сам в предоставената му последна дума се съгласява: престъпленията, които признавам (той придава голямо значение на този удачен израз „които признавам“ — проницателният човек би трябвало да долови разликата: а не които съм извършил!), заслужават напълно смъртната присъда — и аз не моля за снизхождение! Не моля да ми бъде продължен животът! (До него на скамейката паникьосаният Гросман му казва: „Вие сте полудели! Вие нямате това право заради другарите си!“)

Е, и това ако не е находка за прокуратурата!^[168]

И нима още не са ни ясни процесите от 1936–1938 г.?

И не от този ли процес Сталин започва да разбира и вярва, че ще може да избие до крак, като преди това ги набута в един такъв спектакъл, всичките си главни врагове дърдорковци?

* * *

Нека снизходителният читател ми прости! Дотук моето перо не трепна, сърцето ми не се сви и ние редяхме разказа си безгрижно, защото всичките тези петнадесет години се намираха под вярната защита ту на законната революционност, ту на революционната законност. Но но-нататък ще ни бъде мъчително: както си спомня читателят, както десетки пъти ни е обяснявано от Хрушчов насам, „приблизително от 1934 г. започва нарушаването на ленинските норми на законността“.

И как да навлезем сега в тази бездна от беззаконие? Как тепърва да преплуваме това горчиво блато?

Впрочем поради именитостта на подсъдимите тези следващи процеси са в полезрението на целия свят. Те не излизат от обсега на вниманието, за тях пишат, тълкуват ги. И тепърва ще ги тълкуват. Ние само донякъде ще се докоснем до тяхната загадка.

Трябва да направим една, макар и малка забележка: издадените стенографски отчети не съвпадат напълно с казаното на процесите. Един писател, получил пропуск в числото на подбраната публика, успява да си води бегли бележки и по-късно се убеждава в тези несъвпадения. Всички кореспонденти забелязват и засечката с Крестински, когато се налага прекъсване, за да го вкарат в релсите на принудителните показания. (Представям си го така: преди процеса се съставя ведомост в случай на авария: графа първа — фамилното име на подсъдимия; графа втора — какъв метод да се приложи в почивката, ако пред съда той отстъпи от текста; графа трета — фамилното име на чекиста, отговорен за метода. И ако Крестински внезапно се обърка, вече се знае кой трябва да търчи при него и какво да прави.)

Но неточностите в стенограмите не променят и не оправдават картината. Светът наблюдава изумен три пиеси подред, три обширни скъпи спектакъла, в които едни от най-големите вождове на безстрашната комунистическа партия, преобърнала, разтърсила цялото земно кълбо, този път излизат като умърлушени покорни козли и блеят всичко, което им е наредено, блеят срещу себе си, раболепно унижават и себе си, и своите убеждения, и признават престъпления, които изобщо не биха могли да извършат.

Няма такъв случай в писаната история. Контрастът е особено поразителен с близкия по време процес срещу Димитров в Лайпциг: Димитров отговаря като ревящ лъв на нацистките съдии, а тук неговите другари от същата тази непреклонна кохорта, пред която трепери целият свят, и най-главните от тях, наричани „ленинската гвардия“, излизат сега пред съда, облени в собствената си пикоч.

И макар много нещо оттогава да е разяснено (особено сполучливо) от Артур Кьостлер^[169] — загадката си остава широко разпространена.

Пишат за някакво тибетско биле, лишаващо човека от воля, за прилагане на хипноза. Когато търсим обяснението, не бива да отхвърляме и тези предположения: ако НКВД е разполагало с такива средства, нима има морални норми, които да му пречат да прибегне до тях? Защо пък да не отслаби и помрачи волята? А е известно, че през 20-те години големи хипнотизатори са преставали да гастролират и са постъпвали на работа в ГПУ. Достоверно е известно, че през 30-те години към НКВД съществува школа за хипнотизатори. Жената на Каменев получава свиждане с мъжа си непосредствено преди процеса и го намира със забавени рефлекси, не на себе си. (Това тя успява да разкаже, преди да я арестуват.)

Но защо Палчински или Хренников не са могли да бъдат прекършени нито с помощта на тибетското биле, нито чрез хипноза?

Не, без едно по-задълбочено, по-психологическо обяснение няма да минем.

Недоумението се подхранва особено от обстоятелството, че това са все стари революционери, нетрепнали в царските зандани, все закалени, опитни, неподатливи и така нататък борци. Но тук е налице и една елементарна грешка. Това не са същите стари революционери, тази слава те я получават по наследство, по съседство от народниците, есерите и анархистите. Онези са атентатори и заговорници, минали през каторгата, вкусили от дългосрочните присъди, макар че и те не са помирисвали истинско неумолимо следствие (каквото в Русия изобщо не е имало). А тези не познават нито следствие, нито присъди. Не са изпитали на гърба си никакви специални „инквизиции“, никакъв Сахалин, никаква якутска каторга. За Дзержински се знае, че е препатил най-тежко от всички, че целия си живот е прекарал по тъмниците. А по нашите мерки е излежал нищо и никаква си десетка, нищо и никакъв си червонец, както по наше време всеки колхозник; вярно, от тая десетка — три години в каторжен централен затвор, но кого ще уплашиш днес с това?

Вождовете на партията, изправени пред съда през 1936–1938 г., имат в революционното си минало по някое краткотрайно и леко пребиваване в затвора, непродължителни интернирания, но каторга не са виждали. Бухарин е бил много често арестуван, но все като на шега: изглежда, не му се събира май и година да е лежал някъде, съвсем за малко също е бил на заточение на Онега^[170]. Каменев с неговата дълга агитационна работа и обиколки по всички градове на Русия е прекарал две години по затворите и година и половина на заточение. При нас дори на шестнадесетгодишни хлапета лепваха веднага по пет години. Зиновиев, смешно е да се каже, не е лежал дори три месеца! Не е имал нито една присъда! В сравнение с обикновените аборигени от нашия Архипелаг те са сукалчета, нямат си представа от тъмница. Риков и И. Н. Смирнов са арестувани няколко пъти, лежат по около пет години, но техният тъмничен затвор минава някак леко, бягат без затруднения от всичките си заточения или ги лови амнистия. До затварянето им на Лубянка изобщо не са си представяли нито истински затвор, нито менгемето на несправедливото следствие. (Нямаме причини да предполагаме, че ако в това менгеме бе попаднал Троцки, нямаше да се държи толкова унизено, че жизнената му устойчивост би се оказала по-голяма: на какво отгоре? Той също минава през леки арести, без всякакви сериозни следствия, и някакви си две години е на заточение в Уст Кут. Суровостта на Троцки, като председател на Революционния военен съвет и създател на революционните военни трибунали, е придобита доста евтино и не е гаранция за истинска твърдост: именно такива, заповядали да разстрелят мнозина, се размекват пред собствената си смърт! Тези две твърдости нямат нищо общо помежду си.) А Радек е провокатор (а и не само той на тези три процеса!). А Ягода е закоравял криминален престъпник.

(Този убиец на милиони не е могъл да проумее как така по-големият от него убиец няма да намери в сърцето си солидарност в последния час. И сякаш самият Сталин седи тук, в залата, та Ягода уверено и настоятелно моли за пощада направо от него: „Аз се обръщам към Вас! За Вас аз построих два големи канала!…“ Един от присъствуващите там разказва, че в този миг на прозорчето на втория етаж в залата, като зад тюлена завеса в дрезгавината, светнало огънче от кибритена клечка и пак за миг се мярнала сянката на лула. Който е бил в Бахчисарай, вероятно си спомня тази източна приумица? В заседателната зала на Държавния съвет на равнището на втория етаж има ред прозорци, заковани с ламарина с малки дупчици по нея, а зад прозорците — неосветен коридор. От залата никога не може да се разбере: има ли някой там, или не. Ханът е невидим, обаче съветът винаги заседава сякаш в негово присъствие. При явно източния характер на Сталин много е вероятно той да е наблюдавал комедиите в Октомврийската зара. Не мога да допусна, че би се отказал от такова зрелище, от такава наслада.)

А всъщност цялото ни недоумение е свързано единствено с вярата ни в необикновеността на тези хора. Нали не се чудим защо в обикновените протоколи на обикновените граждани има толкова клевети срещу тях самите и срещу другите? — приемаме го като нещо обяснимо: човекът е слаб, отстъпва. А ето че смятаме предварително Бухарин, Зиновиев, Каменев, Пятаков, И. Н. Смирнов за свръхчовеци — и само това всъщност е причина за недоумението ни.

Наистина за режисьорите на спектакъла тук е като че ли по-трудно да подберат изпълнители, отколкото в предишните инженерни процеси: там е възможно да се изприказват куп приказки, а тук трупата е малка, всички познават главните изпълнители и публиката държи те непременно да играят.

Но все пак има подбор! Най-далновидните и решителните измежду обречените не се оставят да попаднат в ръцете им и се самоубиват, преди да бъдат арестувани (Скрипник, Томски, Гамарник). Оставят се да бъдат арестувани тези, които искат да живеят. А такива ще правят каквото им наредят!… Ала и измежду тях някои се държат някак по-иначе на следствието, опомнят се, проявяват упоритост и загиват в неизвестност, но поне не позорно. Защо например не извеждат на публични процеси Шляпников, Рудзутак, Постишев, Енукидзе, Чубар, Косиор, че и същия този Криленко, макар че техните имена биха украсили напълно тези процеси?

Изведнъж именно най-податливите! Подбор все пак има.

Подборът се прави измежду малцина, но затова пък Мустакатият режисьор добре познава всеки от тях. Той знае и че изобщо са малодушни и познава поотделно слабостите на всекиго. Точно в това е неговата мрачна изключителност, главната психологична тенденция и постижението в живота му: да вижда слабостите на хората на най-ниското равнище на битието.

И Н. И. Бухарин, който от дистанцията на времето ни се струва най-възвишения и светъл ум сред опозорените и разстреляни вождове (и на когото Кьостлер очевидно посвещава талантливото си изследване) — и него Сталин вижда също изцяло на най-ниското равнище, където човекът се изравнява със земята, и дълго го държи в мъртва хватка, дори си играе с него като с мишле, поотпускайки го по малко. Бухарин написва от кора до кора цялата наша действуваща (бездействуваща), толкова прекрасна на слух конституция — той свободно пърха в подоблачните висини и си въобразява, че е надхитрил Коба: пробутал му е конституция, която ще го принуди да смекчи диктатурата. А самият той е вече в устата му.

Бухарин не обича Каменев и Зиновиев и още когато след убийството на Киров ги съдят за пръв път, казва пред свои близки: „Че какво? Не ги ли знаем що за хора са? Може и да е имало нещо…“ (Класическата формула на посредствения човек от ония години: „Сигурно все нещо ще е имало… У нас току-така за нищо няма да те приберат.“ И това през 1935 г. го казва първият теоретик на партията!) По време на втория процес срещу Каменев—Зиновиев през лятото на 1935 г. Бухарин е на лов в Тян Шан и не знае нищо. Чак когато слиза от планината във Фрунзе, прочита смъртната присъда на двамата и статиите във вестниците, от които вижда какви унищожителни показания са дали те срещу него. Да не мислите, че се е втурнал да спре цялата тази разправа? Или пък е апелирал към партията, че се върши нещо чудовищно? Не, само бие телеграма до Коба: спрете разстрела на Каменев и Зиновиев, за да… може Бухарин да пристигне за очна ставка с тях и да се оправдае.

Късно! На Коба са му достатъчни именно протоколите, за какво са му нужни очни ставки?

Но още дълго не закачат Бухарин. Той загубва главното си редакторство в „Известия“, всякаква дейност, всякакво място в партията — и в своето кремълско жилище, в Увеселителния дворец на Петър I, живее половин година като в затвор. (Впрочем през есента отива на вилата си — и кремълските часовои му козируват, като нищо да не се е променило.) Вече никой не го навестява и не му звъни. През всичките тези месеци той непрекъснато пише писма: „Скъпи Коба!… Скъпи Коба!… Скъпи Коба!…“, на които не получава нито един отговор.

Той все още търси сърдечен контакт със Сталин! А скъпият Коба присвива очи и вече репетира… Години преди това той е изпробвал ролите и знае, че Бухарчик ще се справи отлично със своята. Та нали вече се е отрекъл от своите арестувани и заточени ученици и привърженици (малобройни впрочем), понесъл е тяхното разгромяване^[171]. Понася разгромяването и охулването на собствените си идеи, неоформени дори както трябва. А ето, дори все още главен редактор на „Известия“, все още кандидат-член на Политбюро, приема като нещо законно разстрела на Каменев и Зиновиев. Не се възмущава нито гръмогласно, нито дори шепнешком. А всички тези неща са всъщност проби за ролята!

А още преди, отдавна, когато Сталин заплашва, че ще го изключи (както и всички тях в различни периоди) от партията — Бухарин (както и всички те!) се отрича от възгледите си, само и само да остане в партията! Не е ли и това проба за ролята? Ако те се държат така, докато са още на свобода, докато са още по върховете на почестите и властта — когато телата им, храната и сънят им попаднат в ръцете на лубянските суфльори, всички безупречно ще се подчинят на текста на драмата.

Какво е плашело най-вече Бухарин в тези месеци преди ареста му? Достоверно е известно: да не го изключат от Партията! Да не се лиши от Партията! Да не остане извън Партията, макар и жив! Та тъкмо на тази (обща за всички тях!) черта великолепно залага скъпият Коба, откакто самият той е станал Партията. Бухарин (всички те!) няма своя лична гледна точка, своя наистина опозиционна идеология, въз основа на която да се обособи и утвърди. Сталин ги обявява всички за опозиция, преди да са станали такива, и по този начин ги лишава от всякаква мощ. И всичките им усилия се насочват към едно — да се удържат в Партията. И то така, че да не навредят на Партията!

Прекалено много необходимости, за да бъдат независими!

На Бухарин е предоставена всъщност главната роля. И нищо не бива да бъде претупано и пропуснато в работата на Режисьора с него, в работата на времето и в собственото му вживяване в ролята. Дори го пращат предишната зима в Европа за ръкописите на Маркс, та външно да бъде доказана мрежата от обвинения в установяване на връзки, както и че безцелният му, запълнен с гастроли свободен живот още по-неотклонимо предопределя завръщането му на главната сцена. И вече накрая, под сгъстяващите се облаци на черните обвинения — дълъг, безкраен неарест, изтощителни терзания в домашната изолация, които много по-сигурно разрушават волята на жертвата, отколкото прякото насилие на Лубянка. (Това също няма да му се размине, то също ще трае година.)

Веднъж Каганович повиква Бухарин и в присъствието на висшестоящи чекисти му урежда очна ставка със Соколников. Последният дава показания за „паралелен Десен център“ (тоест паралелен на троцкисткия), за нелегалната дейност на Бухарин. Каганович води енергично разпита, накрая нарежда да изведат Соколников и приятелски казва на Бухарин: „Ама че лъже, мамицата му!…“

Вестниците обаче продължават да поместват възмущенията на масите. Бухарин се обажда по телефона в ЦК. Пише писма: „Скъпи Коба…“ — с молба да бъдат публично свалени обвиненията срещу него. Тогава Прокуратурата излиза с уклончивото заявление: „За обвиненията срещу Бухарин не са намерени обективни доказателства.“

През есента Радек му звъни и иска да се срещнат. Бухарин му отказва: и двамата сме обвиняеми, защо да си навличаме нова сянка на съмнение? Но техните служебни вили от „Известия“ са една до друга и една вечер Радек го навестява: „Каквото и да говоря по-късно, знай, че в нищо не съм виновен. Впрочем ти ще оцелееш: ти не си свързан с троцкистите.“

И Бухарин вярва, че ще оцелее, че няма да го изключат от партията — това би било чудовищно! Към троцкистите той наистина се е отнасял винаги лошо: всички те се поставиха извън партията и ето какъв е резултатът! А трябва да се държат заедно и ако вършат грешки, да ги вършат пак заедно.

На ноемврийската манифестация (своето сбогуване с Червения площад) той показва редакционния си пропуск и се качва с жена си на трибуната за гости. Изведнъж до него се приближава въоръжен червеноармеец. Изтръпва! Нима тук? В такава минута?… Не, червеноармеецът козирува: „Другарят Сталин е изненадан защо сте застанали тук. Той ви моли да заемете мястото си на Мавзолея.“

Така е обливан ту с вряла, ту с ледена вода половин година. На 5 декември Бухариновата конституция е приета с ликуване и я наричат за вечни времена „сталинска“. На декемврийския пленум на ЦК довеждат Пятаков с избити зъби, съвършено неузнаваем. Зад гърба му стоят занемели чекисти (ягодинци, Ягода също е проверяван и подготвян за ролята си). Пятаков дава отвратителни показания срещу Бухарин и Риков, които са седнали тук сред вождовете. Орджоникидзе поставя длан на ухото си (той недочува): „Кажете, доброволно ли давате всички тези показания?“ (Забележка! И Орджоникидзе ще получи куршума си.) „Напълно доброволно“ — олюлявайки се, казва Пятаков. А през почивката Риков пошушва на Бухарин: „Томски прояви воля, още през август разбра и сложи край на живота си. А ние с тебе като глупаци останахме да живеем.“

Веднага след това гневно и проклинащо се изказват Каганович (как само му се искало да вярва в невинността на Бухарчик! — но нямало как…) и Молотов. А Сталин? — какво широко сърце! Каква липса на злопаметност: „Все пак смятам вината на Бухарин за недоказана. Риков може би е виновен, но не и Бухарин.“ (Някой въпреки неговото желание трупа обвинения срещу Бухарин!)

От ледената — та във врялата вода. Така се отслабва волята. Така човек се вживява в ролята си на пропаднал герой.

И започват непрекъснато да му носят вкъщи протоколи от разпити: на някогашни младежи от Института за червена професура, и на Радек, и на всички останали — и всички те дават най-тежки доказателства за Бухариновата черна измяна. Носят му ги вкъщи не като на обвиняем, о, не! — а като на член на ЦК, просто за сведение…

Най-често, след поредния нов материал, Бухарин се обръща към двадесет и две годишната си жена, родила му съвсем наскоро син през пролетта: „Чети ти, аз не мога!“ — и зарива глава под възглавницата. Държи два револвера у дома си (и Сталин му дава достатъчно време!) — не слага обаче край на живота си.

Не говори ли това, че се е вживял в предназначената му роля?…

Гледа се още един публичен процес — и разстрелват още една партида… А Бухарин все още го щадят, а Бухарин не го прибират…

В началото на февруари 1937 г. той решава да обяви гладна стачка у дома си, за да накара ЦК да изясни случая и да снеме обвиненията от него. Обявява я в писмо до Скъпия Коба и честно я издържа. Тогава се свиква пленум на ЦК с дневен ред: 1. За престъпленията на Десния център. 2. За антипартийното поведение на другаря Бухарин, намерило израз в обявената от него гладна пачка.

И Бухарин започва да се колебае: ами ако наистина е оскърбил с нещо Партията?… Брадясал, измършавял, вече и на външен вид арестант, той се домъква на пленума. „Какви си ги измисляш?“ — съчувствено го пита Скъпият Коба. „Ама как, при такива обвинения? Искат и от партията да ме изключат…“ Сталин се мръщи, като чува такава нелепост: „Никой няма да те изключи от партията!“

И Бухарин му вярва, възвръща си бодростта, на драго сърце се кае пред пленума и тутакси преустановява стачката. (Вкъщи: „Я ми отрежи малко салам! Коба ми каза, че няма да ме изключват.“) Нов хода на пленума Каганович и Молотов (колко дръзки са само! Не се съобразяват дори със Сталин!)^[172] наричат Бухарин фашистки наемник и настояват да бъде разстрелян.

И Бухарин отново пада духом, а през последните си дни започва да готви „писмо до бъдещия ЦК“. Заучено наизуст и по този начин запазено, неотдавна то стана известно на целия свят. Без обаче да го разтърси. (Както и „бъдещия ЦК“. А адресът само какъв е! „До ЦК“, къде по-голям морален авторитет.) Защото какво решава да предаде на потомството този критичен блестящ теоретик в последното си послание? Още един вопъл да го възстановят в партията (със скъп позор заплаща той тази преданост!). И още едно уверение, че „напълно одобрява“ всичко, извършено до 1937 г. включително. А значи — не само всички предишни издевателски процеси, но и всички зловонни потоци на нашата огромна тъмнична канализация!

Така се е увлякъл в писането, че заслужава да го натикат в тях…

И идва моментът, когато този мускулест човек, ловец и борец, напълно узрява да бъде предаден в ръцете на суфльорите и асистент-режисьорите! (В провежданите за забавление схватки пред членовете на ЦК колко пъти само е туширал Коба! Кой знае дали и това не е могъл да му прости Коба.)

И както е подготвен, както е опустошен до такава степен, че вече и да го изтезават не си струва — с какво може да бъде по-силна позицията му в сравнение с тази на Якубович през 1931 г.? В какво не е подчинен на същите онези два аргумента? Дори е още по-слаб, защото Якубович жадува за смъртта, а Бухарин се бои от нея.

И остава накрая елементарният диалог с Вишински по схемата:

— Вярно ли е, че всяка опозиция против Партията е борба против Партията? — Изобщо — да. Фактически — да. — Но борбата против Партията не може да не прерасне във война против Партията, нали? — По логиката на нещата — да. — Значи с убежденията на опозицията в края на краищата са могли да бъдат извършени всякакви низости против Партията (убийства, шпионаж, разпродажба на родината)? — Но позволете, те не са били извършени. — Но биха могли, нали? — Е, чисто теоретично… (Нали са теоретици!…) — Но нали за вас висши интереси си остават интересите на Партията? — Да, разбира се, разбира се! — Остава тогава да постигнем съгласие по нещо съвсем незначително: трябва да реализираме евентуалността, трябва в интерес на заклеймяването на всяка бъдеща опозиционна идея да признаем за извършено всичко, което е могло теоретично да се извърши. Нали е могло? — Могло е… Така че възможното трябва да признаем за действително, това е всичко. Малка философска модификация. Споразумяваме ли се?… Да, и друго! Всъщност на вас ли да обясняваме: ако вие сега пред съда отстъпите и кажете нещо по-различно — сами разбирате, това ще бъде от полза за световната буржоазия и просто ще навредите на Партията. Е, и, естествено, самия вас ви очаква тогава не съвсем лека смърт. А мине ли всичко добре, то се знае, ще ви оставим да живеете: ще ви изпратим тайно на остров Монте Карло и там ще работите върху икономиката на социализма. — Но на миналите процеси вие, струва ми се, разстрелвахте? — Е, как може да сравнявате — те и вие! И освен това оставихме мнозина от тях, това беше само за вестниците.

Така че загадката може би не е чак толкова голяма?

Все същата непобедима мелодия след толкова много процеси, само че с вариации: та нали ние с вас сме комунисти! И как сте могли така да се надигнете срещу нас? Разкайте се! Ами че вие и ние заедно сме ние!

Бавно зрее историческото разбиране в обществото. А когато узрее — толкова е просто наглед. Подсъдимите не са могли да имат още толкова ясна позиция нито през 1922 г., нито през 1924 г., нито през 1937 г., че да изкрещят с вдигната глава срещу тази вцепеняваща, смразяваща мелодия:

— Не, с вас заедно ние не сме революционери!… Не, с вас заедно не сме руснаци!… Не, с вас заедно не сме комунисти!…

И си мисля, че само да бяхме креснали — и щяха да рухнат декорите, да падне мазилката на грима, режисьорът щеше да хукне по задната стълба, суфльорите щяха да се изпокрият из мишите си дупки. И навън щяха да настъпят направо шестдесетте години!

* * *

Но дори и отлично удалите се спектакли са скъпи, главоболни. И Сталин решава да не прибягва повече до публични процеси.

По-точно смята през тридесет и седма година с един замах да организира широка мрежа от публични процеси в районите, за да стане нагледна за масите черната душа на опозицията. Но не се намират подходящи актьори, една по-щателна подготовка се оказва непосилна, а и самите обвиняеми не са чак толкова сложни — от цялата работа Сталин само се излага, но малцина са тези, които знаят това. На няколко процеса той претърпява несполука и е принуден да се откаже.

Струва си да споменем тук за един такъв процес — за Кадийското дело, чиито подробни стенограми вече започват да се печатат в ивановския областен вестник.

В края на 1934 г. в един затънтен край на Ивановска област на границата с днешните Костромска и Нижегородска област се създава нов район, център на който става старинното спокойно село Кадий. Новите ръководители идват тук от различни места и започват да се опознават едва в селото. Те заварват затънтен, печален, осиромашал край, изтощен от зърнодоставките, вместо, напротив, да бъде подпомогнат с пари, машини и разумно ръководене на икономиката. Така се случва, че първият секретар на райкома Фьодор Иванович Смирнов се оказва човек със здраво чувство за справедливост, завеждащият районния поземлен отдел Ставров — кореняк мъжага, от селяните-„интензивници“, т.е. от ония грижовни и начетени селяни, които през 20-те години поддържат своето стопанство на научна основа (за което са и поощрявани тогава от съветската власт; тогава още няма решение всички тези интензивници да бъдат очистени). Благодарение на това, че влиза в партията, Ставров не загива при разкулачването. (А може би и той е разкулачвал?) Опитват се на новото си място да направят нещо за селяните, но отгоре валят директиви и всяка една от тях — против техните начинания: сякаш нарочно измислят там, горе, как да направят по-горчив и по-труден живота на селяните. Един ден кадийци написват докладна до областта с искане да се снижи планът на зърнодоставките — районът не е в състояние да го изпълни, рискуват да изпаднат в пълна нищета. Трябва да си спомним обстановката през 30-те години (а и през 30-те ли само!), за да оценим какво светотатство е това срещу Плана и какъв бунт срещу властта! Но по онова време мерките не се вземат още фронтално и отгоре, а са оставени на местната самодейност. Докато Смирнов е в отпуска, заместникът му Василий Фьодорович Романов, втори секретар, прокарва такава резолюция на районния комитет: „Успехите на района щяха да са още по-блестящи(?), ако не беше троцкистът Ставров.“ Заведено е „лично дело“ срещу Ставров. (Интересен е похватът: чрез разделяне! На първо време Смирнов да бъде уплашен, неутрализиран, принуден да се отдръпне и по-късно да се заемат с него — тъкмо така в малки мащаби изглежда Сталиновата тактика в ЦК.) На бурни партийни събрания се изяснява обаче, че Ставров е толкова троцкист, колкото и римски йезуит. Председателят на потребителната кооперация Василий Григориевич Власов, човек със случайно, повърхностно образование, но със самобитни способности, често срещани за почуда сред руснаците, кооператор за пример, красноречив, находчив в споровете, разпалващ се до най-висок градус за това, което смята за вярно, убеждава партийното събрание да изключи от партията Романов — секретаря на районния комитет, за клевета! И Романов получава мъмрене! Последната му дума е твърде характерна за този тип хора и за тяхната увереност в общата обстановка: „Макар тук да доказваха, че Ставров не е троцкист, аз съм сигурен, че той е троцкист. Партията ще проучи случая, както и решението за моето мъмрене.“ И партията проучва: почти незабавно районното НКВД арестува Ставров. След един месец и председателя на районния изпълнителен комитет естонеца Универ — и вместо него председател на районния изпълнителен комитет става Романов. Ставров го откарват в областното НКВД и там той признава: троцкист е; цял живот е поддържал връзка с есерите; член е в своя район на конспиративна дясна организация (също достоен за онова време букет, липсва само връзката му с Антантата). А може и изобщо нищо да не е признавал, но това никой никога няма да узнае, защото умира в ивановската „Лубянка“ след изтезания. А листовете на протоколите са вече попълнени. Скоро арестуват и секретаря на районния комитет Смирнов като ръководител на предполагаемата дясна организация; завеждащия районния финансов отдел Сабуров и още тоз-онзи.

Интересно как се решава съдбата на Власов. Съвсем до неотдавна той е призовавал да бъде изключен от партията новият председател на Районния изпълнителен комитет Романов. Читателят вече знае как ужасно обижда той районния прокурор Русов (4 глава). Обижда и началника на районното НКВД Н. Й. Крилов с това, че възразява срещу обвиненията за мнимо вредителство на двама свои отракани и схватливи кооператори със съмнителен социален произход. (Власов често взема на работа всякакви „бивши“ — те чудесно си разбират от работата и при това се трудят съвестно; за разлика от тях пролетарските избраници не ги бива за нищо, а и нищо не искат да вършат.) И все пак НКВД още е склонно да търси компромис с кооперацията! Заместникът на районното НКВД Сорокин отива лично в потребителната кооперация и предлага на Власов да даде за НКВД безплатно („по-нататък все някак ще ги оправдаем“) платове за седемстотин рубли. (Кокошкари! А за Власов това са две месечни заплати, той дори троха не е посегнал да вземе незаконно.) „Не дадете ли, ще съжалявате.“ Власов го изгонва: „Как смеете да предлагате на мен, комуниста, такава сделка!“ Още на другия ден в потребителната кооперация идва Крилов вече като представител на районния комитет на партията (този маскарад и всичките му методи са душата на тридесет и седма година!) и нарежда да се свика партийно събрание с дневен ред: „За вредителската дейност на Смирнов — Универ в потребителната кооперация“, докладчик — другарят Власов. Тук всяка дребна хватка е направо бисер! Никой засега не обвинява другаря Власов! Но достатъчно е да му кажат две думи за вредителската дейност на бившия секретар на районния комитет в неговата — на Власов, област и НКВД ще попита: „А къде бяхте вие? Защо не ни сигнализирахте своевременно?“ В подобно положение мнозина се объркват и изпадат в безизходно положение. Но не и Власов, който незабавно им отвръща: „Няма да правя доклад, нека Крилов докладва — нали той арестува Смирнов и Универ и води делото им!“ Крилов отказва: „Не съм запознат със случая.“ Власов: „Щом дори вие не сте запознат със случая, значи сте ги арестували неоснователно!“ И събранието просто не се свиква. Но често ли смеят хората да се отбраняват? (Обстановката през тридесет и седма година няма да е пълна, ще пропуснем някои силни хора и силни решения, ако не споменем, че късно вечерта на същия ден в кабинета при Власов влизат старши счетоводителят на районната потребителна кооперация Т. и заместникът му Н. и му носят десет хиляди рубли: „Василий Григориевич, бягайте тази нощ! Още тази нощ, иначе сте загубен!“ Но Власов смята, че е недостойно за един комунист да бяга.) На сутринта в районния вестник се появява остра дописка за работата на районната потребителна кооперация (та нали нашият печат винаги е вървял ръка за ръка с НКВД!), а до вечерта нареждат на Власов да представи в районния комитет отчет за работата си (на всяка крачка — общосъюзният тип!).

Тече 1937 г., втората година на Mikojan-prosperity в Москва и в други големи градове. И досега понякога човек среща у журналистите и писателите спомени как още тогава започнало да настъпва изобилие. Това е влязло в историята и рискува да остане там. А всъщност през ноември 1936 г., две години след отмяната на хлебните купони, в Ивановска област (и в други области) се получава тайно разпореждане за забрана на търговията с брашно. В ония години повечето домакини в малките селища и особено по селата още месят сами хляба, тъй като няма фурни. Забраната върху търговията с брашно означава: не яжте хляб! В районния център Кадий се образуват прекомерни, невиждани дотогава опашки за хляб (впрочем и по тях нанасят удар: през февруари 1937 г. се забранява в районните центрове да се меси черен хляб, изключение прави само скъпият бял хляб). Тъй като в Кадийския район няма други фурни освен районната, от селата започват да прииждат за черен хляб. Районната потребителна кооперация има брашно в складовете си, но с две забрани са преградени всички пътища до това то да бъде дадено на хората!!! Власов обаче намира начин да се справи с положението и въпреки хитрите държавни постановления да нахрани района през споменатата година: обикаля колхозите и в осем от тях се уговаря в пустеещите „кулашки“ къщи да се направят обществени фурни (т.е. просто да занесат там дърва и жените да застанат до готовите руски пещи, но — вече обществени, а не лични), потребителната кооперация пък се задължава да ги снабдява с брашно. Колко просто е винаги решението, когато вече е намерено. Без да строи фурни (няма и средства), Власов ги открива за един ден. Престава да продава брашното, непрекъснато го отпуска от склада и търси допълнително брашно от областта. Престава да продава черен хляб в районния център, но дава на района черен хляб. Да, той не нарушава буквата на постановлението, но нарушава духа на постановлението — да пести брашното и да мори народа, така че има за какво да го критикуват в районния комитет.

След тази критика Власов изкарва още една нощ на свобода, а през деня е арестуван. Същинско наежено малко петле (дребен на ръст, винаги се държи наперено, с вирната глава), той се опитва да не даде партийната си книжка (предишния ден в районния комитет не са вземали решение да го изключват!) и депутатската си карта (избран е от хората и няма решение на районния изпълнителен комитет да му бъде отнет депутатският имунитет!). Но милиционерите не разбират от такива формалности, нахвърлят се върху него и му ги отнемат със сила. От районната потребителна кооперация го водят в НКВД по улицата на Кадий през деня и младият му стоковед, комсомолец, го зърва от прозореца на кооперацията. Тогава все още не всички (особено наивниците по селата, са се научили да говорят не това, което мислят. Стоковедът възкликва: „Виж ги, мръсниците! И моя шеф прибраха!“ Още тук, без да е излязъл от стаята, го изключват и от районния комитет, и от комсомола и той се понася по познатата ни пътечка към бездната.

Власов го арестуват късно в сравнение с другарите му по същото дело. Делото е почти завършено без него и вече се готвят да го превърнат в публичен процес. Отвеждат Власов в ивановската „Лубянка“, но върху него — нали е последен, вече не прилагат разпити с изтезания. Изправят го на два разпита, без да викат нито един свидетел, и папката на следственото дело е препълнена със сведения от районната потребителна кооперация и с изрезки от районния вестник. Обвиняват Власов: 1) в създаване на опашки за хляб; 2) в недостатъчен асортиментен минимум от стоки (сякаш тези стоки ги е имало някъде и някой ги е предал на Кадий); 3) в излишъци от закупена сол (а това е задължителен „мобилизационен“ резерв — по стара традиция в Русия винаги са се страхували в случай на война да не останат без сол).

В края на септември обвиняемите ги изкарват на публичен процес в Кадий. Пътят, който трябва да се измине, не е малък (да си припомним евтинията на ОСО и на закритите процеси!): от Иваново до Кинешма — арестантски вагон, от Кинешма до Кадий — сто и десет километра с автомобили. Автомобилите са повече от десет — проточват се в необичайна колона по безлюдното старо шосе и пораждат из селата почуда, страх и предчувствие за война. За безупречността и респектиращата организация на целия процес отговаря Клюгин (началник на поверителния отдел в областното НКВД за контрареволюционните организации). Охраната се състои от четиридесет души от резерва на конната милиция и всеки ден от 24 до 27 септември водят подсъдимите по Кадий с извадени саби и насочени срещу тях нагани от районното НКВД до недостроения клуб и обратно — през селото, в което до неотдавна те са били правителство. Прозорците в клуба вече са поставени, но сцената не е готова, няма електричество (изобщо в Кадий не е прокаран ток) и вечер съдът заседава на газени лампи. Публиката я карат от колхозите поред. Идва на тълпи и целият Кадий. Седят не само на пейките и по первазите, но нагъсто по пътечките, така че се събират до седемстотин души всеки път. Предните пейки са запазени постоянно за комунистите, та съдът винаги има благожелателна подкрепа.

Специално пристигналият областен съд е представен от неговия заместник-председател Шубин и от членовете Биче и Заозьоров. Обвинението се води от випускника на Дерптския университет, областния прокурор Карасик (макар всички обвиняеми да се отказват от защита, налагат им служебен адвокат, за да не остане процесът без прокурор). Обвинителното заключение, тържествено, сурово и дълго, се свежда до това, че в Кадийския район е действувала конспиративна деснобухаринска група, създадена в Иваново (сиреч чакай арести и там) и поставяща си за цел чрез вредителство да свали съветската власт в село Кадий. (Десните не са могли да намерят за начало по-затънтено място!)

Прокурорът представя молба: макар Ставров да е умрял в затвора, да се прочетат тук предсмъртните му показания и да се смятат за дадени пред съда (а нали върху показанията на Ставров са изградени всъщност всички обвинения срещу групата!). Съдът е съгласен да включи показанията на умрелия, все едно, че е жив (с това обаче предимство, че вече никой от подсъдимите не може да ги оспори).

Но кадийските невежи не улавят тези професионални тънкости и чакат — какво ще стане по-нататък. Прочитат се и отново се протоколират показанията на убития по време на следствието. Пристъпва се към разпит на подсъдимите и — ето ти излагация! — всички се отказват от своите показания, направени на следствието!

Неизвестно как биха постъпили в този случай в Октомврийската зала на Дома на съветите — но тук безсрамно решават да продължат! Съдията ги упреква: как сте могли да давате пред следствието други показания? Универ, изнемощял, едва чуто: „Като комунист не мога да разказвам пред публичен съд за методите на разпит в НКВД.“ (Ето ви и модела на бухаринския процес! Ето какво ги сковава: те най-вече гледат да не би народът да си помисли нещо лошо за партията. Техните съдии отдавна са махнали с ръка на тази грижа.)

През почивката Клюгин обикаля килиите на подсъдимите. Към Власов: „Чу ли как Смирнов и Универ се отметнаха, мръсниците му с мръсници? Ти трябва да се признаеш за виновен и да разкажеш цялата истина!“ — „Само истината! — на драго сърце се съгласява неотпадналият още физически Власов. — Само истината, че вие по нищо не се различавате от германските фашисти!“ Ключин побеснява: „Внимавай, курво, да не заплатиш с кръвта си!“^[173] От този момент отредената в процеса второстепенна роля на Власов е заменена с главна — на идеен вдъхновител на групата.

Ето кога всичко става ясно на тълпата, задръстила проходите. Съдът безстрашно се мъчи да разговаря за опашките за хляб, за това, което е болка на всички тук (макар, разбира се, преди процеса хлябът да се продава неограничено и без опашки). Въпрос към подсъдимия Смирнов: „Знаехте ли за опашките в района?“ — „Да, естествено, те се точеха от магазина чак до зданието на районния комитет.“ — „И какво предприехте?“ Въпреки изтезанията Смирнов е запазил звучния си глас и спокойната увереност в правотата си. Този едър рус човек с простовато лице не бърза и залата чува всяка негова дума: „Тъй като нито един от апелите ни до областните организации не помогна, възложих на Власов да напише докладна записка до другаря Сталин.“ — „И защо все пак не сте я написали?“ (Те още не знаят!… Изтървали са този факт!) „Написахме я и аз я пратих по куриер право в ЦК, прескачайки областта. Има запазено копие от нея в досиетата на районния комитет.“

Залата притаява дъх. Съдът изпада в паника и не би трябвало да задава повече въпроси, но един все пак се престрашава:

— И какво?

Този въпрос е на устата на всички в залата: „И какво?“ Смирнов не ридае, не стене за изгубения идеал. (Ето кое липсва на московските процеси!) Той отговаря високо, спокойно:

— Нищо. Нямаше отговор.

В уморения му глас се долавя: всъщност това и очаквах.

Не е имало отговор! От Бащата и Учителя не е имало отговор! Публичният процес вече достига връхната си точка! Вече показва на масите черната душа на Людоеда! Съдът вече може да приключва! Но не, за такова нещо не им стигат нито такт, нито ум. И те още дни се въртят около този гаф.

Прокурорът излиза от кожата си: двуличие! Значи така! С едната ръка сте вредили, а с другата сте се осмелили да пишете на другаря Сталин! Че на всичко отгоре чакали и да им отговори??? Нека подсъдимият Власов ни обясни — как му е хрумнало такова кошмарно вредителство — да прекрати продажбата на брашното! Да прекрати печенето на ръжен хляб в районния център!

Дори не става нужда да вдигат на крака петлето Власов, той сам бърза да скочи и крещи на всеослушание:

— Съгласен съм да отговоря изчерпателно за това пред съда, ако вие, прокуроре Карасик, напуснете трибуната на обвинителя и седнете до мен!

Нищо не се разбира. Шум, викове. Въдворете ред, на какво прилича?…

Получил по този начин думата, Власов на драго сърце разяснява:

— За забраната да продаваме брашното, за забраната да печем хляб излязоха постановления от президиума на Областния изпълнителен комитет. Постоянен член на президиума е областният прокурор Карасик. Ако това е вредителство — защо не сте наложили прокурорска забрана? Значи вие сте вредител преди мен?…

Прокурорът се задъхва, ударът е точен и бърз. Объркан е и съдът, мънка:

— Ако се наложи (?), ще съдим и прокурора. А днес съдим вас.

(Две правди — зависи от ранга!)

— Настоявам да ги изгоните от прокурорската катедра! — кълве го неумолимият Власов.

Почивка…

Е, какво възпитателно значение за масите може да има подобен процес?

А те си знаят своето. След разпита на обвиняемите започват да разпитват свидетелите. Счетоводителят Н.

— Какво знаете за вредителската дейност на Власов?

— Нищо.

— Как е възможно?

— Бях в свидетелската стая, не съм чул какво се е говорило.

— Не е нужно да сте чули! През ръцете ви са минали много документи, не може да не знаете.

— Всички документи бяха наред.

— Погледнете тази купчина районни вестници, дори тук е казано за вредителската дейност на Власов. А вие да не знаете нищо?

— Че питайте тези, дето са писали статиите!

Управителката на магазина за хляб.

— Кажете, много ли хляб има съветската власт?

(Ха сега де! Какво да отговори?… Кой смее да каже: не съм го броил?)

— Много…

— А защо стават опашки при вас?

— Знам ли?…

— От кого зависи това?

— Знам ли?…

— Как да не знаете? Кой ви беше ръководител?

— Василий Григориевич.

— Какъв, по дяволите, Василий Григориевич! Подсъдимият Власов! Значи от него е зависело.

Свидетелката мълчи.

Председателят диктува на секретаря: „Отговор. Вследствие на вредителската дейност на Власов са възниквали опашки за хляб въпреки огромните запаси от хляб, с които разполага съветската власт.“

Надмогвайки собствените си опасения, прокурорът държи дълга гневна реч. Защитникът защищава предимно себе си, като подчертава, че интересите на родината са му скъпи колкото на всеки честен гражданин.

В последната си дума Смирнов не моли за нищо и за нищо не се разкайва. Доколкото можем да съдим днес, той е човек твърд и прекалено чистосърдечен, за да опази главата си през тридесет и седма година.

Когато Сабуров моли да пощадят живота му — „не за мен, за невръстните ми дечица“, Власов с досада го дръпва за сакото: „Не ставай глупак!“

Самият Власов не пропуска последния случай да прояви дързост:

— Не ви смятам за съд, а за артисти, превърнали съда във водевил по написани роли. Вие сте изпълнители на гнусната провокация на НКВД. И бездруго ще ме осъдите на разстрел каквото и да ви кажа. Единственото, в което вярвам: ще дойде време — и вие ще застанете на нашето място!…^[174]

Съдът обмисля присъдата от седем вечерта до един часа през нощта, а в залата на клуба горят газени лампи, подсъдимите седят под извадени саби, народът бучи, не се разотива.

Както дълго пишат присъдата, така дълго я четат: тя гъмжи от какви ли не фантастични вредителски действия, връзки и замисли. Смирнов, Универ, Сабуров и Власов са осъдени на разстрел, двама на десет години лишаване от свобода, един — на осем. Освен това изводите на съда водят до разобличаването и на комсомолска вредителска организация в Кадий (не губят време, натикват и нея в затвора; нали помните младия стоковед?), а в Иваново — на център на конспиративни организации, които от своя страна са подчинени, естествено, на Москва (рони се почвата под краката на Бухарин).

След тържествените думи „на разстрел!“ съдията оставя пауза за аплодисменти — но в залата цари мрачно напрежение, чуват се въздишки и плач на чужди хора, викове на припадащи роднини, никой не ръкопляска дори от двете предни пейки, където са членовете на партията, а това е вече съвсем неприлично. „Ох, майчице мила, какво правите?!“ — крещи залата срещу съда. Отчаяно се задавя в плач жената на Универ. И в полутъмната зала тълпата се раздвижва. Власов виква към предните пейки:

— Защо не ръкопляскате, мръсници? Нали сте комунисти?

Заместник-командирът на охранителния взвод притичва и започва да тика револвера си в лицето му. Власов посяга да му го изтръгне. Един от милиционерите се намесва и дръпва своя заместник-командир, допуснал такава грешка. Началникът на конвоя командува: „За бой!“ — и тридесетте карабини на милиционерската охрана заедно с пистолетите на местните енкаведисти се насочват срещу подсъдимите и тълпата (впечатлението е такова, че тя ще се хвърли да освобождава осъдените).

Залата е осветена само от няколко газени лампи и полутъмнината увеличава общата бъркотия и страха. Окончателно убедена ако не от съдебния процес, то от насочените срещу нея карабини, тълпата е обхваната от паника и се юрва през глава не само към вратите, но и към прозорците. Изпращява дървения, дрънчат стъкла. Жената на Универ, почти прегазена, в безсъзнание, остава да лежи под столовете до сутринта.

Така се минава без аплодисменти…

Да посветим няколко реда и на осемгодишната Зоя Власова. Тя обича до полуда баща си. Повече не издържа в училище. (Заяждат я: „Баща ти е вредител!“, тя се хвърля да се бие: „Баща ми е добър!“) След съда живее една година (дотогава не е боледувала), през която нито веднъж не се засмива, ходи с наведена глава и старите жени предсказват: „В земята гледа, скоро ще умре.“ Умира от възпаление на мозъчната кора и на смъртното си легло непрекъснато крещи: „Къде е татко? Дайте ми татко!“

А осъдените не само не бива да бъдат веднага разстреляни, но трябва дори да бъдат охранявани още по-ревностно, защото те няма какво повече да губят, а за разстрела трябва да ги откарат в областния център.

С първата задача — да го преведат по нощните улици до НКВД, се справят така: всеки осъден е съпровождан от петима. Един носи фенер. Друг върви отпред с насочен пистолет. Двама държат осъдения на смърт за ръцете и по пистолет в свободната си ръка. Още един върви отзад, прицелен в гърба на осъдения.

Останалите милиционери са разположени равномерно, за да предотвратят нападението на тълпата.

Сега всеки разумен човек ще се съгласи, че ако НКВД би взело да се разтакава всеки път с публични процеси, никога нямаше да изпълни великата си задача.

Ето защо публичните политически процеси не намериха почва в нашата страна.

Единадесета глава
ВИСШАТА МЯРКА

Смъртното наказание в Русия има зъбчата история. В Кодекса на Алексей Михайлович^[175] се прилага смъртно наказание в петдесет случая, във военния устав на Петър I има вече двеста такива параграфа. А Елизавета, без да отменя законите, предвиждащи смъртно наказание, не ги прилага нито веднъж: разправят, че при възшествието си на престола дала обет да не екзекутира никого — и през всичките двадесет години на царуването си не осъжда никого на смърт. А при това е водила Седемгодишна война! — и пак не прибягва до тази мярка. Ето ви един удивителен пример за средата на XVIII век, половин столетие преди якобинската касапница. Вярно, ние сме свикнали да осмиваме цялото си минало; да не признаваме никоя добра постъпка или намерение за такава. Елизавета също може да бъде очернена: заменя смъртното наказание с камшичен бой, разкъсване на ноздри, с жигосване на думата „крадец“ върху тялото и с вечно заточение в Сибир. Ала в защита на императрицата ще запитаме: а как по-сурово би могла да постъпи въпреки обществените представи? Може би и днешният осъден на смърт ще предпочете доброволно всичко това, стига слънцето да не угасне за него, само че в хуманността си ние не му го предлагаме. И може би в хода на тази книга читателят сам ще се убеди, че двадесет, а дори и десет години в нашите лагери са къде по-тежки от наказанията на Елизавета?

Според сегашната терминология тя е имала в случая общочовешки поглед, а Екатерина II — класов (и, ще рече, по-верен). Струвало й се е ужасно, опасно да не екзекутира съвсем никого. И в защита на себе си, на трона и на строя, т.е. в политическите случаи (Мирович^[176], московският чумен бунт^[177], Пугачов) тя признава екзекуцията за напълно уместна. А за криминалните престъпници — защо да не бъде смятана и за отменена?

При Павел отмяната на смъртното наказание е потвърдена. (А войните не са били малко, но в полковете не е имало трибунали.) И през цялото дълго царуване на Александър I смъртното наказание се прилага само за военни престъпления, извършени по време на поход (1812 г.). (Тук ще ни възразят: а боят до смърт с пръчки? Не ще и дума, негласни убийства, разбира се, е имало, но нима едно профсъюзно събрание не може също да доведе човека до смърт? И все пак Божият живот да зависи от гласуването на съдиите — за половин век, от Пугачов до декабристите, такова нещо не се е случвало в нашата страна дори и на държавните престъпници.)

След обесването на петимата декабристи смъртното наказание за държавните престъпления у нас не е отменяно, то бива потвърдено с кодексите от 1845 и 1904 г., попълвано и с военнонаказателните закони — но е отменено за всички престъпления, разглеждани от обикновени съдилища.

И колко души са екзекутирани през този период в Русия? Вече цитирахме (осма глава) статистическите данни на либералните дейци от 1905–1907 г.: за осемдесет години 894 смъртни наказания, т.е. средно по единадесет души на година. Да приведем и по-строгите цифри на експерта по руско наказателно право Н. С. Таганцев^[178]. До 1905 г. смъртното наказание в Русия е извънредна мярка. За тридесет години — от 1876 до 1905 г. (времето на народоволците и на терористичните актове, а не на намерения, изказани в кухните на общите жилища; времето на масови стачки и селски вълнения; времето, през което възникват и укрепват всички партии на бъдещата революция), са екзекутирани 486 души, т.е. около седемнадесет души на година в цялата страна. (Тук влизат и екзекуциите за криминални престъпления!)^[179] За годините на първата революция и нейното потушаване броят на смъртните присъди се покачва стремително, като поразява въображението на руснаците, разплаква Толстой и възмущава Короленко и мнозина други: от 1905 да 1908 г. са екзекутирани около 2200 души (по четиридесет и пет на месец). Но тези присъди са предимно за терор, убийства и бандитизъм. Това е епидемия от екзекуции, както пише Таганцев. (И тя тутакси отминава.)

Странно е да четеш, че когато през 1906 г. се въвеждат военнополевите съдилища, един от най-сложните проблеми е: кой да привежда присъдите в изпълнение? (Изискването е не по-късно от двадесет и четири часа след прочитането на присъдата.) Това се предоставя на войскови части, но прави неприятно впечатление на войската. А доброволец за палач често не се намира. Докомунистическитс глави не са се досещали, че един палач може да разстреля много хора и отзад в тила.

Временното правителство още с встъпването си в длъжност отменя изобщо смъртното наказание. През юли 1917 г. го възстановява за действуващата армия и фронтовите области — за военни престъпления, убийства, изнасилвания, мародерство и грабеж (с каквито тогава тези райони изобилствуват). Това е една от най-непопулярните мерки, погубила Временното правителство. Лозунгът на болшевиките преди преврата е: „Долу смъртното наказание, възстановено от Керенски!“

Настойчиво се твърди, че в Смолни в самата нощ на 25 срещу 26 октомври възниква дискусия: дали да не се отмени завинаги с един от първите декрети смъртното наказание? И тогава Ленин осмива утопизма на своите другари, той добре знае, че без смъртно наказание няма да направи и крачка в построяването на новото общество. При съставянето обаче на коалиционното правителство с левите есери болшевиките отстъпват пред погрешните им понятия и от 28 октомври 1917 г. смъртното наказание все пак е отменено. Нищо хубаво, естествено, не може да се очаква от тази „добродушна“ позиция. (А и как го отменят? В началото на 1918 г. Троцки нарежда да бъде съден Алексей Шчастни, току-що произведен адмирал, задето се е отказал да потопи Балтийския флот. Председателят на Върховния трибунал Карклин изрича бързо на развален руски: „Да бъде разстрелян до двадесет и четири часа.“ По залата преминава вълнение: отменено е! Обвинителят Криленко разяснява: „Какво ви вълнува? Смъртното наказание е отменено. Ние не наказваме Шчастни, ние го разстрелваме.“ И го разстрелват.)

Ако се съди по официалните документи, смъртното наказание е възстановено изцяло от юни 1918 г. — не, не е „възстановено“, а е установено като нова ера в историята на екзекуциите. Ако приемем, че Лацис^[180] не намалява цифрата, а просто не разполага с пълни данни, и че революционните трибунали са свършили поне същата съдийска работа, каквато ЧК е свършил без съд, ще установим, че в двадесет централни губернии на Русия за шестнадесет месеца (юни 1918 — октомври 1919 г.) са разстреляни над 16 хиляди души, т.е. повече от хиляда на месец^[181]. (Между другото, тогава са разстреляни председателят на първия руски (Петербургски, 1905 г.) съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати Хрустальов-Носар и художникът, който създава за цялата Гражданска война ескиза на юначната червеноармейска униформа.)

А съществуват още и революционни военни трибунали (вж. Осма глава).

Впрочем настъпилата през 1918 г. ера на екзекуциите смразява и опиянява Русия може би дори не с тези произнесени или непроизнесени като присъда единични разстрели, превърнали се по-късно в хиляди.

Още по-страшна ни се струва модата на воюващите страни, а после и на победителите — да се потопяват шлеповете, всеки път с непресметнати, непреброени, дори неизвикани поименно стотици хора, особено офицери и други заложници — във Финския залив, в Бяло, Каспийско и Черно море, че и в Байкал. Това не влиза в нашата тесносъдебна история, но също е история на нравите, откъдето следва и всичко по-нататък. Дали в продължение на всички наши векове, като се почне от първия Рюрик, е имало период на такива жестокости, на толкова убийства, с каквито болшевиките съпровождат и завършват Гражданската война?

Ще пропуснем един характерен зъбец, ако не споменем, че смъртното наказание е отменяно… чрез 1920 г., да! Някой изследовател може да изпадне дори в затруднение пред тази доверчивост и беззащитност на диктатурата, лишила се от меча на възмездието, когато Деникин е още в Кубан, Врангел в Крим, а полската конница се стяга за поход. Но, първо, този декрет е твърде благоразумен: той не се разпростира върху революционните трибунали, а само върху ЧК и тиловите трибунали. Ето защо е могло набелязаните за разстрел предварително да бъдат откарвани по-близо до лобните места. Така например за историята остава запазено следното разпореждане:

„Поверително. Циркулярно

До председателите на ЧК, ВЧК — за специалните отдели

Предвид отмяната на смъртното наказание предлагаме всички лица, които по числящите им се различни престъпления подлежат на смъртно наказание, да бъдат отправяни в районите на военните действия, в местата, където декретът за отмяната на смъртното наказание не е в сила.

15 април 1920 г. 325/16.756

Завеждащ спец. отдел на ВЧК

/подпис/ Ягода“

Второ, декретът е подготвен чрез предварителна чистка в затворите (чрез масови разстрели на арестуваните, които по-късно могат да бъдат обхванати от „декрета“. В архивите е запазено заявление на бутирските затворници от 5 май 1920 г.:

„При нас, в Бутирския затвор, вече след подписването на декрета за отмяна на смъртното наказание бяха разстреляни през нощта 72 души. Нещо кошмарно по своята подлост.“

Но, трето, което е най-утешителното, действието на декрета е краткосрочно — четири месеца (докато отново не се препълнят тъмниците). С декрет от 28 май 1920 г. на ВЧК е върнато правото да разстрелва.

Революцията бърза да преименува всичко, та всяко нещо да бъде видяно като ново. Така и „смъртното наказание“ е преименувано във висша мярка и не на „наказание“ дори, а на социална защита. В основите на наказателното законодателство от 1924 г. ни се дава обяснението, че тази висша мярка е наложена временно, до пълната й отмяна от Централния изпълнителен комитет.

И през 1927 г. действително започват да я отменят: оставят я само за престъпления срещу държавата и армията (член 58 и военните закони), е, вярно, още и за бандитизъм (но е известно широкото политическо тълкуване на „бандитизма“ през ония години, че и днес: от басмача до литовския партизанин всеки въоръжен националист, несъгласен с централната власт, е „бандит“, как тъй да се лишим от този член в закона? И бунтуващият се лагерист, и участникът в градските вълнения са също „бандити“). По членовете, защищаващи частните лица, по членовете за убийство, грабеж и изнасилване — разстрелът е отменен във връзка с десетгодишнината от Октомври.

А към петнадесетгодишнината от Октомври се добавя смъртно наказание и по закона от „седми-осми“ — по онзи най-важен закон на вече настъпващия социализъм, който обещава на всеки поданик куршум за всяка държавна троха.

Както винаги с особено настървение до този закон прибягват особено в началото — през 1932–1933 г. И тогава особено старателно разстрелват. В това мирно време (още приживе на Киров) само в ленинградските Крести през декември 1932 г. своята участ очакват едновременно двеста шестдесет и пет осъдени на смърт^[182] — а за цялата година само в Крести те са повече от хиляда.

И що за злодеи са това? Откъде толкова затворници и размирници? Там например лежат шест колхозници от района на Царское село, чиято вина е такава: след като окосили (със собствените си ръце) на колхоза, замахнали няколко пъти с косите по бабуните, та да занесат сено на кравите си. Нито един от шестимата не е помилван от ВЦИК и присъдата е приведена в изпълнение!

Каква ти Салтичиха^[183]? Кой най-гнусен и отвратителен помешчик би могъл да убие шест селяни за няколко нещастни наръча сено?… Ами че достатъчно е да ги шибне по веднъж с пръчката, и вече щяхме да го знаем и да проклинаме името му в училищата^[184]. А сега — минало-заминало. Остава ми да се надявам, че все някога разказът на моя жив свидетел ще бъде потвърден от документите. Дори никога и никого повече да не бе убивал Сталин, само за тези шестима царскоселски селяни щеше да заслужава да бъде екзекутиран! И на всичко отгоре смеят да ни кряскат: „Как дръзвате да го разобличавате?“, „Да безпокоите великата му сянка?“, „Сталин принадлежи на световното комунистическо движение!“ Да. И — на Наказателния кодекс.

Впрочем с какво са по-добри Ленин и Троцки? Тъкмо от тях започва всичко.

Да се върнем обаче към безстрастието и безпристрастието. Разбира се, ВЦИК непременно би „отменил напълно“ висшата мярка, щом е обещал, но бедата е там, че през 1936 г. Бащата и Учителят „отменя напълно“ самия ВЦИК. А Върховният съвет е по-скоро като по времето на Анна Йоановна^[185]. Тук и „висшата мярка“ става наказание, а не някаква си там „защита“. Разстрелите от 1937–1938 г. не се вместват вече в „защитата“ дори за Сталиновото ухо.

Ще се намери ли юрист или историк на наказателните процеси, който да ни предостави проверена статистика? Къде се намира специалното хранилище, в което да проникнем и да прочетем цифрите? Няма такива. Няма и да има. Затова ще се осмелим да повторим само цифрите слухове, които се носят още пресни през 1939–1940 г. под сводовете на Бутирки и изтичат от арестуваните големи и средни по значимост ежовци, минали набързо през килиите (виж, те са знаели!). Та тези ежовци разправяли, че през споменатите две години в Съюза са разстреляни половин милион „политически“ и четиристотин и осемдесет хиляди криминални престъпници (59–3, разстрелват ги като „опора на Ягода“; по този начин е ударен и „старият апашки благороден“ свят).

Може ли да смятаме тези цифри за невероятни? Като имаме предвид, че разстрелите са извършени не за две години, а само за година и половина, трябва да очакваме (за 58 член) средно двадесет и осем хиляди разстреляни на месец. Това за Съюза. А колко са били местата за разстрелите? По най-скромните пресмятания — сто и петдесет. (Повече са, разбира се. Само в Псков например към много от черквите в бившите отшелнически килии са пригодени помещения на НКВД за изтезания и разстрели. Дори през 1953 г. в тези черкви още не пускат екскурзианти: имало „архиви“; там и паяжините не се чистят по десет години, такива са им „архивите“. Преди започването на реставрационните работи изкарват оттам костите с камиони.) На едно място, в един и същи ден са извеждали на разстрел по шестима души. Нима е фантастично? Дори е посмалено! От Краснодар свидетелствуват, че в главното здание на ГПУ на улица Пролетарска през 1937–1938 г. всяка нощ са разстрелвали над двеста души! (Според други източници до 1 януари 1939 г. са разстреляни един милион и седемстотин хиляди души.)

През Отечествената война по различни поводи прилагането на смъртното наказание ту се разширява (например при военизирането на железниците), ту се обогатява по форми (от април 1943 г. — указ за смърт чрез обесване).

Всички тези събития забавят донякъде обещаната пълна, окончателна, за вечни времена отмяна на смъртното наказание, но народът ни все пак я дочаква с търпение и преданост: през май 1947 г. Йосиф Висарионович пробва пред огледалото колосан нагръдник, харесва се — и диктува на Президиума на Върховния съвет отмяната на смъртното наказание в мирно време (и замяната му с двадесет и пет години, с тъй наречената четвъртинка).

Но нашият народе неблагодарен, престъпен и неспособен да цени великодушието. Ето защо управляващите охкат, охкат две години и половина без смъртно наказание и на 12 януари 1950 г. издават указ с противоположно съдържание: „Предвид на постъпили заявления от националните републики (Украйна?…), от профсъюзите (милите профсъюзи, винаги знаят какво е нужно), от селските организации (това ще е продиктувано насън, Милостивецът разпердушинва всички селски организации още в годината на Великия прелом), както и от дейците на културата“ (това вече е напълно правдоподобно) Смъртното наказание се връща за вече натрупалите се „родоотстъпници, шпиони и атентатори диверсанти“.

Върнали се веднъж към нашия обичаен дръвник, така и продължават, без много да умуват: 1954 г. — и за умишлено убийство; май 1961 г. — за присвояване на държавно имущество, за фалшифициране на пари, за терор в местата за лишаване от свобода (за тези, които убиват доносниците и заплашват лагерната администрация); юли 1961 г. — за нарушаване на правилата за валутни операции; февруари 1962 г. — за посегателство (замахване с ръка) срещу живота на милиционерите и дружинниците; пак тогава — за изнасилване; и веднага след това — за рушветчийство.

Ала всичко това е временно, до пълната отмяна. И днес пише така.

Излиза, че най-дълго сме изкарали без смъртно наказание при Елизавета Петровна.

* * *

В своето благополучно и сляпо съществуване си представяме осъдените на смърт като белязани от съдбата немногобройни самотници. Инстинктивно сме убедени, че тъкмо ние никога няма да попаднем в килия за осъдени на смърт, че за това е нужна ако не тежка вина, то във всеки случай ярък живот. Трябва ни още много нещо да претръскаме в главите си, докато проумеем: през смъртните килии са минали безчет най-сиви хорица за най-обикновени постъпки и — на когото както провърви — много често са получавали не помилване, а висшата (както за по-кратко арестантите наричат „висшата мярка“; те не търпят високопарни думи и назовават нещата някак по-грубо и по-лаконично).

Агроном от районен поземлен отдел получава смъртна присъда за грешки в анализа на колхозното зърно! (А може и да не е угодил на началството с анализа?) — 1937 г.

Мелников, председател на занаятчийска задруга (произвеждаща макари за конци!), е осъден на смърт за това, че в работилницата им става пожар от локомобилна искра! — 1937 г. (Вярно, че го помилват — заменят присъдата му с десетка.)

През 1932 г. в познатите ни Крести чакат смъртта си: Фелдман — за намерена у него валута; Файтелевич, студент в Консерваторията, за продажба на стоманена лента за писци. Съществуващата от памтивека търговия — поминъкът и занимавката на евреина, също става достойна за смъртно наказание!

Да се чудим ли тогава, че смъртна присъда получава и ивановският селски момък Гераска: на пролетния Никулден се веселил в съседното село и след като здравата се натряскал, ударил е кол по задницата — не милиционера, не, а милиционерския кон! (Наистина напук на същата милиция смъкнал от селсъвета дъската с надписа му, после откъснал шнура на общоселския телефон и изкрещял: „Мамицата им на тия дяволи!…“

Нашата съдба да попаднем сред осъдените на смърт се решава не от това дали сме направили, или не сме направили нещо, а от въртенето на голямото колело, от хода на външните могъщи обстоятелства. Например Ленинград е обсаден. Какво трябва да мисли неговият висш ръководител другарят Жданов, ако в дейността на Ленинградската държавна сигурност през онези сурови месеци няма смъртни присъди? Ами че органите бездействуват, не е ли така? Трябва да се разкриват големи конспиративни заговори, ръководени от немците отвън. Защо при Сталин през 1919 г. такива заговори са били разкривани, а при Жданов през 1942 г. да ги няма? Речено-сторено: открити са няколко разклонени заговора! Вие си спите в своята неотоплена ленинградска стая, а черната ръка насочва вече острите си нокти към вас. И от вас в случая не зависи нищо. Набелязва се, да речем, генерал-лейтенант Игнатовски — прозорците му гледат към Нева и той изважда носната си кърпа да издуха носа си — сигнал! А освен това като инженер Игнатовски много обича да си побъбри с моряците за техниката. Засечен е! Арестуват го. Настъпва времето на разплатата! — и така, посочете четиридесетте членове на организацията ви. Той ги назовава. И ако сте разпоредител в Александринка, шансовете ви да бъдете назован не са големи, но ако сте професор в Технологичния институт — ето ви и вас в списъка — и какво зависи от вас? А по такъв списък всички ги очаква разстрел.

И всички са разстреляни. Ала ето как остава жив Константин Иванович Страхович, бележит руски хидромеханик: някаква си там голяма клечка в Държавна сигурност е недоволен, че списъкът е къс и хората за разстрел са малко. Тогава набелязват Страхович като подходящ център за разкриване на нова организация. Изправят го пред капитан Алтшулер: „Така значи? Нарочно сте признали на бърза ръка всичко и сте решили да идете на онзи свят, за да не издадете конспиративното правителство? Какъв сте били в него?“ И ето че, докато лежи в килията на осъдените на смърт, Страхович е включен в нов следствен кръг! Той предлага да го смятат за министър на просветата (иска му се всичко да свърши по възможност по-бързо!), но за Алтшулер това е малко. Следствието продължава, междувременно разстрелват групата на Игнатовски. На един от разпитите Страхович кипва: не че толкова му се иска да живее, но е крайно уморен непрекъснато да умира и, главно, тази лъжа му е страшно противна! И на кръстосания разпит в присъствието на някакъв голям чин тропва по масата: „Не мен, а вас всички трябва да разстрелят! Отказвам повече да лъжа! Оттеглям напълно показанията си!“ И това избухване се оказва спасително! — не само че прекратяват следствието, но и за дълго го забравят в килията на чакащите смъртната си присъда.

Вероятно на фона на всеобщата покорност да избухнеш от отчаяние винаги помага.

 

И ето — толкова хора са разстреляни — отначало хиляди, след това стотици хиляди. Ние делим, умножаваме, въздишаме, проклинаме. И все пак това са цифри. Те смайват ума, после се забравят. Но ако някога близките на разстреляните дадат в едно издателство снимките им и бъде издаден албум от няколко тома с тях, то при прелистването им и от последния поглед в помръкналите им очи бихме почерпали много нещо за своя оставащ живот. Такова четене, почти без букви, би се наслоило завинаги в сърцата ни.

Мои познати, бивши зекове, са създали такъв обред у дома си: на 5 март, в деня на смъртта на Главния убиец, нареждат върху маси снимките на разстреляните и умрелите в лагера — няколко десетки, колкото са могли да съберат. И през целия ден в жилището им цари тържественост — полуцърковна, полумузейна. Траурна музика. Посещават ги приятели, гледат снимките, мълчат, слушат, говорят тихо помежду си: тръгват си, без да се сбогуват.

Ако би могло навсякъде да бъде така… В сърцето ни да остане поне някаква драскотина от толкова много смърт.

За да не е напразно всичко все пак!…

 

Как става всичко това? Как чакат хората? Какво чувствуват? За какво мислят? До какви решения стигат? И как ги отвеждат? И какво изпитват в последните минути? И как именно… това… тях… това?…

Естествена е мъчителната жажда на хората да надзърнат зад завесата (макар че никой от нас никога няма да го разбере). Естествено е също, че изпиталите този ужас разказват не за най-последното — нали са ги помилвали.

Какво е по-нататък, го знаят само палачите. Но те няма да говорят. (Прословутият чичо Льоша от Крести, който извива ръцете отзад, слага им белезници, а ако извежданият се провикне в нощния коридор: „Сбогом, братлета!“, му запушва и устата — защо ще ви разказва той? А навярно сега ходи добре облечен из Ленинград. Ако го срещнете в пивницата на островите или на стадиона — попитайте го!)

Ала и палачът не знае всичко докрай. Под съпровождащия машинен грохот той стреля безшумно с пистолет в тила на човека и и обречен тъпо да не разбира какво върши. И той не знае всичко докрай! Знаят го само убитите — значи никой.

Вярно, и творецът — неявно и неясно, но и той знае нещо за онова, което е непосредствено преди куршума, преди въжето.

НЯКОИ ОТ РАЗСТРЕЛЯНИТЕ

Та тъкмо от помилваните и от творците сме си съставили приблизителната картина за килията на очакващите смъртта си. Знаем например, че нощем не спят, а чакат. Че се успокояват едва на разсъмване.

Нароков (Марченко) в романа си „Мнимите стойности“^[186], доста изгубил от претенцията да пише като Достоевски и дори да рови още по-надълбоко в душите и да умилява — все пак твърде сполучливо описва килията на осъдените на смърт и самата сцена на разстрела. Не може да се провери, но внушава достоверност.

Предположенията на някои по-раншни творци като например Леонид Андреев сега вече по принуда биват отнасяни към криловските времена. Пък и как един фантаст би могъл да си представи например килиите на осъдените на смърт от тридесет и седма година? Той непременно ще вземе за отправна точка психологическия момент: как чакат? Как се прислушват?… Кой би могъл да предвиди и да ни опише такива неочаквани усещания на обречените:

1. Осъдените на смърт страдат от студ. Спят върху циментовия под до прозореца при минус три градуса (Страхович). Тук ще замръзнеш още преди разстрела.

2. Осъдените страдат от теснотия и задуха. В единични килии държат натикани по седем (не по-малко), десет, петнадесет или двадесет и осем осъдени на смърт (Страхович, Ленинград, 1942 г.). И така натъпкани, те чакат седмици и месеци! Хич не ти е до кошмара на седемте обесени^[187]! Хората вече не мислят за изпълнението на присъдата, не се боят от разстрела, а — как да си изпънат в момента краката? Как да се обърнат? Как да глътнат въздух?

През 1937 г., когато в тъмниците на Иваново — Вътрешната, 1, 2 и КПЗ, лежат едновременно до четиридесет хиляди души, макар че едва ли са били пригодени за повече от три-четири хиляди, в затвор № 2 натъпкват едновременно: следствени, осъдени на лагер, осъдени на смърт, със заменена смъртна присъда, че и крадци — и всички те стоят няколко дни в голямата килия така притиснати, че никой не е в състояние да повдигне или свали ръката си, а заклещените до наровете рискуват да си счупят краката в колената. Това става през зимата и за да не се издушат, са принудени да строшат стъклата на прозорците. (В същата килия очаква смъртта си Алаликин, вече осъден, с бяла като сняг коса, член на РСДРП от 1898 г., напуснал партията на болшевиките през 1917 г., след Априлските тезиси.)

3. Осъдените на смърт страдат от глад. Те чакат след смъртната си присъда толкова дълго, че главно усещане за тях става не страхът от разстрела, а мъките на глада: къде да намерят нещо за ядене? През 1941 г. Александър Бабич прекарва в Красноярския затвор, в килията на осъдените на смърт седемдесет и пет денонощия. Вече напълно се бил отчаял и очаквал разстрела като единствено възможния край на своя злополучен живот. Подува се от глад — и изведнъж заменят разстрела му с десет години. Оттук и тръгва по лагерите си. А какъв е изобщо рекордът по стоене в килия за осъдени на смърт? Знае ли го някой?… Всеволод Петрович Голицин — старши (!) в килията, прекарва в нея сто и четиридесет денонощия (1938 г.) — но дали това е рекордът? Славата на нашата наука академик Н. И. Вавилов чака да го разстрелят няколко месеца, ако не и цяла година; като осъден на смърт бива евакуиран в Саратовския затвор, там го хвърлят в килия под земята без прозорци и когато през лятото на 1942 г. е помилван и преместен в обща килия, не може да ходи и го изнасят за разходката на ръце.

4. Осъдените на смърт страдат без медицинска помощ. От дългия си престой в килията за осъдени на смърт Охрименко се разболява сериозно (1938 г.). Не само не го вземат в лечебницата, но и лекарката дълго не се появява. Когато пък идва, не влиза в килията, а през решетката на вратата, без да го преглежда или да го пита за нещо, му подава прахове. А у Страхович започва водянка в краката, той обяснява това на надзирателя — и му изпращат… зъболекар.

Но дори когато лекарят се намесва — дали трябва да лекува осъден на смърт, т.е. да продължи очакването на смъртта? Или хуманността на лекаря е в това да настоява за по-скорошния му разстрел? Ето ви друга сценка от Страхович: влиза лекарят и докато разговаря с дежурния, сочи с пръст осъдените на смърт: „Покойник!… Покойник!… Покойник!…“ (Така той определя за дежурния дистрофиците, един вид, защо да измъчваме повече хората, време е да бъдат разстреляни!)

 

А и наистина, защо ги държат толкова време? Палачите ли не стигат? Да не забравяме, че на мнозина осъдени на смърт предлагат и дори ги молят да подпишат молба за помилване, а в случаите, когато те прекалено упорствуват, не искат повече сделки — подписват и от тяхно име, без да ги питат. Е, а хартийките ще вървят по криволичещите пътища на машината най-малко няколко месеца.

Тук навярно нещата опират до различните функции на двете ведомства. Съдебно-следственото ведомство (както сме чували от членовете на Военната колегия — едно неделимо цяло) преследва разкриването на кошмарно-зловещите дела и не може да не определя достойно наказание за престъпниците — разстрел. Но веднага щом присъдите бъдат произнесени и записани в актива на следствието и съда — самите тези чучела, наричани осъдени, не представляват повече интерес: и наистина, щом няма никакви заговори, нищо в живота на държавата няма да се промени от това дали осъдените ще останат живи, или ще умрат. И така те са оставени напълно да зависят от преценката на тъмничното ведомство. То пък, присъединено към ГУЛАГ, гледа на осъдените вече от стопански съображения, техните цифри са — не повечко да се разстрелят, а да се прати повечко работна ръка на Архипелага.

Така началникът на затвора на Големия дом Соколов гледа и на Страхович, на когото в края на краищата му доскучава в килията за осъдени на смърт и той моли да му предоставят хартия и молив за научни занимания. Отначало написва тетрадката „За взаимодействието между течността и твърдото тяло, движещо се в нея“, „Изчисляване на балистите, ресорите и амортизаторите“, след това „Основи на теорията за устойчивостта“. Затварят го в самостоятелна „научна“ килия, хранят го по-добре от останалите, започват да пристигат поръчки от Ленинградския фронт, той им разработва „стереоскопична стрелба по самолети“ — и завършва с това, че Жданов заменя смъртната му присъда с петнадесет години лишаване от свобода (но пощата от Голямата земя просто се движи бавно: скоро от Москва идва обикновено помилване, и то по-щедро от това на Жданов: само десет години.

Всички тетрадки на Страхович от затвора и досега са цели. А „научната му кариера“ зад решетките едва тогава започва. Предстои му да възглави един от първите в СССР проекти за турбореактивен двигател.

Следователят Кружков (да-да, същият онзи разбойник) решава да използува за свои лични цели математика доцент А.Н.П. в килията му за осъдени на смърт: работата е там, че той следва задочно! И ето че извиква П. от килията и му възлага да решава задачи по теория на аналитичните функции от своите (а по всяка вероятност дори не и от своите) контролни работи.

Така че какво разбира световната литература от предсмъртните страдания?…

Най-сетне (разказът на Чавдаров) килията за осъдени на смърт може да бъде използувана като елемент от следствието, като метод за въздействие. Двама непризнаващи се за виновни (Красноярск) биват внезапно извикани пред „съда“, „осъждат“ ги на смърт и ги прехвърлят в килията на смъртниците. (Чавдаров се изпуска да каже: „Съдът за тях бе инсцениран.“ Но когато всеки съд е инсцениран, с каква друга дума да назовем този лъжесъд? Сцена на сцената, спектакъл, вмъкнат в спектакъла.) Тук вече ги оставят да изпитат докрай този бит на чакащите смъртта си. След това им вкарват ухо, уж също от осъдените на смърт. И те изведнъж започват да се разкайват, задето толкова са упорствували на следствието, и молят надзирателя да предаде на следователя, че са готови да подпишат всичко. Дават им да подпишат заявление, след което ги извеждат от килията през деня — значи не на разстрел.

Ами нали истинските обречени на смърт в тази килия, послужили като материал за следователската игра — нали те също чувствуват нещо, когато гледат как „разкаялите се“ ги помилват? Но това са вече режисьорски рискове.

Говори се, че през 1939 г. Константин Рокосовски, бъдещият маршал, бил извеждан два пъти през нощта в гората уж на разстрел: насочвали дулата срещу него, сваляли ги и го връщали в затвора. Това също е висша мярка, прилагана като следователски метод. И нищо, било каквото било, жив и здрав е човекът и не се обижда.

 

А човек почти винаги се оставя покорно да го убият. Защо така хипнотизира смъртната присъда? Най-често помилваните не си спомнят някой в тяхната килия да се е съпротивявал. Но има и такива случаи. През 1932 г. затворниците със смъртни присъди в Ленинградските Крести отнемат на надзирателите револверите и стрелят. Това налага да се въведе следната техника: поглеждат през шпионката кого трябва да изведат, нахълтват в килията едновременно петима невъоръжени надзиратели и се хвърлят да заровят едного. Със смъртни присъди в килията са осем-десет души, но всеки от тях е пратил апелация до Калинин, всеки чака помилване и затова: „Ти умри днес, а аз утре.“ Те правят път и гледат безучастно как връзват обречения, как той крещи за помощ, как му натикват в устата малка детска топка. (Че дори и тази детска топка — ще се досети ли човек за всичките й възможни приложения?… Какъв добър пример за лектора по диалектика!)

Надеждата! Дали тя повече крепи, или разслабва? Ако във всяка такава килия осъдените на смърт дружно се хвърляха да душат палачите, дошли да ги отведат, нямаше ли да се прекратят тези смъртни изпълнения по-сигурно, отколкото чрез апелациите до ВЦИК? Щом вече си застанал на ръба на гроба, какво ти коства да се съпротивляваш?

Но нима и при ареста всичко не е обречено по същия начин? И все пак арестуваните — на колене, като с отрязани крака, пълзят с никаква надежда.

* * *

Василий Григориевич Власов помни, че през нощта след присъдата, когато го водят по тъмния Кадий и от четирите страни му размахват четири пистолета, е мислел само едно: да не вземат да го разстрелят в този момент, провокаторски, уж при опит за бягство. Значи още не е бил повярвал в присъдата си! Още се е надявал да живее…

После го затварят в милицията. Слагат го да легне върху канцеларската маса, а двама-трима милиционери остават да дежурят край него на светлината на газената лампа. Чува ги да си говорят: „Четири дни слушах, така и не разбрах: какво са сторили?“ — „Зарежи, не е за нашия ум работа!“

Държат Власов в тази стая пет денонощия: чакат потвърждаването на присъдата, за да го разстрелят в Кадий: конвоирането на осъдените на смърт до друго място е твърде трудно. Някой подава от негово име телеграма за помилване: „Не се признавам за виновен, моля да не ми се отнема животът.“ Отговор няма. През всичките тези дни ръцете му така се тресат, че той не може да доближи лъжицата до устата си и пие направо от чинията. Навестява го, само за да му се подиграва, Клюгин. (Скоро след Кадийско го дело очаква да го преместят от Иваново в Москва. Същата година тези пурпурни звезди на гулаговското небе имат ярки изгреви и залези. Наближава времето и те да изпопадат в същата яма, но засега не знаят това.)

Не пристига нито потвърждение на присъдата, нито помилване и се налага да карат четиримата осъдени в Кинешма. Качват ги в четири камионетки — във всяка по един осъден със седем милиционери.

В Кинешма ги натикват в подземието на манастира (манастирската архитектура, очистена от монашеската идеология, се оказва много подходяща за нас). Там вкарват и други осъдени на смърт. По-късно ги прехвърлят с арестантски вагони в Иваново.

В двора на сточната гара отделят трима: Сабуров, Власов и един от друга група, а останалите откарват веднага — значи на разстрел, за да не препълват затвора. Така Власов се прощава завинаги със Смирнов.

Тримата останали са затворени в пронизващата от студ октомврийска влага в двора на тъмница № 1 и са държани там четири часа, докато експедират, довеждат и обискират другите етапи. Всъщност още нищо не доказва, че няма да ги разстрелят до вечерта. Тези четири часа те седят на земята и напрегнато гадаят участта си! В един момент Сабуров решава, че ги извеждат на разстрел (а ги водят в килията), и макар да не вика, така се вкопчва в ръката на съседа си, че той закрещява от болка. Охраната помъква Сабуров по земята и го боде с щиковете.

В затвора има четири килии за осъдени на смърт — в един и същ коридор с детските и болничните килии! Тези за осъдените на смърт са с по две врати: обикновена дървена с шпионка и желязна решетеста, а всяка врата е с две ключалки (ключовете за едната се държат от надзирателя, а за другата — от блоковия, за да не ги отключват един без друг. 43-та килия е през една стена със следователския кабинет и през нощта, когато осъдените чакат да ги изведат на разстрел, до слуха им стигат страшните писъци на изтезаваните.

Власов попада в 61-ва килия. Тя е единична: дълга около пет метра, широка малко повече от метър. Два железни кревата са здраво захванати с дебели нитове към пода, на всеки креват като валета върху карта за игра — т.е. единия с краката към главата на другия, лежат по двама със смъртни присъди. И още четиринадесет — напреки върху циментовия под.

В очакване на смъртта всеки разполага с по-малко от квадратен аршин! Макар отдавна да е известно, че дори мъртвецът има право на три аршина земя — че и те дори са се стрували малко на Чехов.

Власов пита дали разстрелват веднага. „Ами ето, ние отдавна сме тук, а все още сме живи…“

И започва очакването — такова, каквото вече го знаем: през цялата нощ никой не спи, чакат напълно отпаднали да ги изведат на смърт, вслушват се във всеки лек шум по коридора (това разтегнато очакване лишава още повече човека от способността да се съпротивлява). Особено тревожни са нощите, последвали дните, когато неколцина биват помилвани: те си отиват с радостни възгласи, а страхът в килията се сгъстява — заедно с помилването от високите инстанции са постъпили и откази за други и през нощта е възможно да ги изведат…

Понякога нощем гърмят ключалки, сърцата се свиват — моят ред ли е или на някого другиго? А ключарят е отворил дървената врата по някоя дребна причина: „Махнете ония неща от прозореца!“ От това отваряне на вратата може би всичките четиринадесет скъсяват с година разстоянието до бъдещата си смърт; ако вратата се отвори още петдесетина пъти така — няма да става нужда да се хабят куршуми! Но как са му благодарни, че се е разминало: „Веднага ще ги махнем, гражданино началник!“

Сред сутрешния си тоалет, освободени от страха, те заспиват. После надзирателят внася бакичката с чорбата и казва: „Добро утро!“

За кого другиго на тоя свят е по-добро то, отколкото за тях! Благодарни за топлината на този глас и топлината на този буламач, те заспиват този път до пладне. (Само сутрин са в състояние да хапнат! През деня, вече будни, повечето от тях не могат да сложат нищо в уста. Някои получават храна отвън — близките могат да знаят, а могат и да не знаят за смъртната присъда, — тази храна е обща за килията, но така си и остава да гние във вмирисания спарен въздух.)

Денем в килията все има някакво леко оживление. Идва началникът на блока — или мрачният Тараканов, или по-отзивчивият Макаров, — предлага им листове за заявления, пита дали който има пари, не иска да му се купи тютюн от лавката. Тези въпроси им звучат или твърде странно, или извънредно човешки: все едно, че изобщо не са осъдени на смърт.

Осъдените изрязват дъната на кибритените кутии, бележат ги като плочки на домино и играят. Власов се разтоварва, като разказва на някого за потребителната кооперация, а това винаги добива у него комичен характер. (Разказите му за кооперацията са невероятни и си струва да се преразкажат отделно.) Яков Петрович Колпаков, председател на районния изпълнителен комитет в Судогда, болшевик от 1917 г., от фронта, седи десетки дни в една и съща поза — стиснал глава с ръцете си, с лакти на коленете, винаги загледан в една и съща точка на стената. (Би трябвало да си спомня пролетта на седемнадесета година като весела и лека!… А някои (офицерите) и тогава са били убивани.) Словоохотливостта на Власов го дразни: „Как можеш?“ — „А ти за рая ли се готвиш? — озъбва му се Власов с характерния за неговия край изговор на «о»-то. — Аз само едно съм си наумил — ще кажа на палача: единствено ти — не съдиите, не прокурорът, — единствено ти си виновен за моята смърт, помни го цял живот! Ако ви нямаше вас, доброволните палачи, нямаше да има и смъртни присъди! И нека убива, мерзавецът!“

Колпаков го разстрелват. Разстрелват и Константин Сергеевич Аркадиев, бивш завеждащ александровския (във Владимирска област) районен поземлен отдел. Прощаването с него е някак особено тежко. Посред нощ нахлуват шест души от охраната, грубо го подканват, а той, мек, възпитан, дълго върти и мачка ушанката си в ръце, отлагайки момента на раздялата — раздялата с последните земни хора. И когато изрича последното „прощавайте“, вече почти няма глас.

В първия миг, когато посочват жертвата, на останалите им олеква („Не съм аз!“) — но после, след извеждането му, едва ли им става по-леко, отколкото на отведения. През целия следващ ден мълчат и не ядат.

Впрочем Гераска, който бе громил съвета, много яде и много спи, по селски устроил живота си и тук. Сякаш не може да повярва, че ще го разстрелят. (Наистина не го разстрелват: заменят присъдата му с десет години лишаване от свобода.)

Някои пред очите на другарите си по участ побеляват за три-четири дни.

Когато чакането на смъртта прекалено се проточва, косите порастват и всички от килията са отвеждани на бръснар и на баня. Затворническият бит си има своите правила, не признава присъдите.

Някои престават да говорят и да разсъждават свързано и въпреки това ги оставят да дочакат тук своята участ. Полуделите в килията за осъдени на смърт, така и полудели ги извеждат на разстрел.

Но и помилваните не са малко. Тъкмо през есента на 1937 г. за пръв път след революцията са въведени присъди от петнадесет и двадесет и пет години лишаване от свобода и те предотвратяват много разстрели. Заменят смъртни присъди и с десетки. Дори и с петорки, в страната на чудесата са възможни и такива чудесии: снощи си бил достоен за разстрел, днес сутринта ти лепват детска присъда, ставаш лек престъпник и имаш шанс да се движиш в лагера без конвой.

В килията им лежи и В.Н. Хоменко, шестдесетгодишен кубанец, бивш есаул, „душата на килията“, ако килията за осъдени на смърт може да има душа: пуска шеги, усмихва се под мустак, не показва, че му е тежко. Още след японската война става негоден за строева служба и се специализира в коневъдството, служи в губернското поземлено управление, а към 30-те години е „инспектор по фонд «Коне»“ на РККА към ивановското областно поземлено управление, т.е. нещо като наблюдаващ да се предават най-добрите коне на армията. Затварят го и го осъждат на разстрел, задето вредителски препоръчвал жребците да се кастрират до три години и с това „подкопавал боеспособността на Червената армия“. Хоменко подава касационна жалба. След петдесет и пет дни влиза блоковият началник и му прави забележка, че не е адресирал жалбата си до нужната инстанция. И Хоменко още тук, върху стената, с молива на блоковия, зачерква едното учреждение и написва другото, сякаш се касае за кутия цигари. С тази нескопосна поправка жалбата скита още шестдесет дни, така че Хоменко чака смъртта си цели четири месеца. (А след още някоя и друга година и бездруго ще я дочака като всички нас! Нима целият наш свят не е килия на осъдени на смърт?…) И ето че пристига — пълна реабилитация! През това време Ворошилов лично издава нареждане: жребците да се кастрират до три години. Ту сечи му главата, ту сложи го на софрата!

Следват помилване подир помилване и мнозина започват да хранят някаква надежда. Но като сравнява своето дело с това на другите и главно поведението си пред съда, Власов е сигурен, че за него няма изход. Пък и нали все някои ще трябва да бъдат разстреляни? Поне половината от получилите смъртна присъда? И той не се съмнява, че ще бъде разстрелян. Единственото, което желае, е да не преклони глава. Присъщата му отчаяност се възвръща, трупа се в него и той се настройва да се държи дръзко докрай.

Отваря му се такъв случай. При една от обиколките си в затвора началникът на следствения отдел на ивановското НКВД Чингули, кой знае защо (по-скоро за да изопне нервите), нарежда да му отворят вратата на тяхната килия и застава на прага.

— Кой лежи тук по Кадийското дело?

Той е по копринена риза с къси ръкави, каквито току-що са се появили по него време и още минават за женски. А и от самия него или от същата тази риза се носи сладникава миризма на парфюм, която нахлува в килията. Власов пъргаво скача на кревата и виква пронизително:

— Кой е тоя колониален офицер?! Вън оттук, убиецо!!! — И силно и гъсто заплюва Чингули в лицето.

И го улучва!

Чингули се избърсва и се дръпва. Защото има право да влиза в тази килия само с шестима пазачи, а и не се знае — има ли го.

Едно благоразумно зайче не бива да постъпва така. Ами ако тъкмо у този Чингули сега е твоето дело и тъкмо от него зависи да ти парафира помилването? А и не току-тъй пита: „Кой лежи тук по Кадийското дело?“ Сигурно точно затова е дошъл.

Но идва момент, когато вече ти се отщява, когато вече ти е противно да бъдеш благоразумно зайче. Когато зайчето изведнъж проумява, че всички зайчета стават единствено за месо и кожухчета и затова печалбата ти се изразява най-много в отсрочка, но не и в живота. Когато ти иде да креснеш: „Бъдете проклети, по-скоро стреляйте!“

Именно това чувство на озлобление обхваща Власов през прекараните четиридесет и един дена в очакване на разстрела. В Ивановския затвор му предлагат два пъти да подпише заявление за помилване — а той отказва.

Но на четиридесет и втория ден го извикват в бокса и му предават, че Президиумът на ЦИК на СССР заменя висшата мярка на наказание с двадесет години лишаване от свобода в трудово изправителен лагер плюс още пет години лишаване от граждански права.

Пребледнелият Власов се усмихва криво и дори успява да каже:

— Чудна работа. Мене ме осъдиха за това, че не вярвам в победата на социализма в една отделна страна. Но нима Калинин вярва, щом мисли, че и след двадесет години в нашата страна ще има нужда от лагери?…

Тогава това изглежда недостижимо — след двадесет години. Странно, те се оказват нужни и след четиридесет.

Дванадесета глава
ТЮРЗАК

Ах, тази добра руска дума острог^[188] — каква сила има в нея! И как само е изкована! В нея сякаш са вложени тези яки стени, през които няма излизане. И всичко е събрано в тези шест звука — и строгост, и острога^[189], и острота (таралежова острота, когато в лицето ти се забиват игли, когато фъртуната те брули по замръзналата муцуна, по очите; заострените колове пред зоната, пък и остротата на бодливата тел), и думата осторожност^[190] (арестантската) се присламчва някъде наблизо — а рог? Ами че рогът стърчи, напира! Насочен право срещу нас!

А ако хвърлиш поглед върху целия този „осторожен“ руски обичай и бит, върху това заведение през последните, да речем, деветдесет години, комай виждаш вече не един, а два рога: народоволците започват от връхчето на рога — там, където най-силно боцка, където е непоносимо да го изтърпи дори гръдната кост — и постепенно всичко започва да се заобля, да става овално, да се спуска надолу, към основата на рога, и да се превръща в нещо, което дори съвсем не е сякаш вече рог, а мъхесто открито челце (това е началото на XX век) — но после (след 1917 г.) бързо се напипват първите прешленчета на втория рог и по него, през чатала, през „нямате право“ всичко това започва отново да расте, да се удължава, заостря, вроговява — и към тридесет и осма година отново се впива под шията на човека в падинката между ключиците: тюрзак^[191]! И само като стражева, нощна и далечна камбана — по един удар в годината: Тоннн^[192]!

Ако трябва да проследим тази парабола по някой от шлиселбургските затворници („Паметен труд“ на Вера Фигнер), в началото е страшничко: затворникът си има номер и никой не се обръща към него по фамилно име; жандармите са дресирани — като на Лубянка: нито една човешка дума. Понечиш да кажеш: „Ние…“ — „Говорете само за себе си!“ Гробна тишина. Килията тъне във вечен полумрак, стъклата са матови, подът — циментов. Горното прозорче се отваря за четиридесет минути през деня. Храната се състои от рядка зелева чорба и каша. Не ти е позволено да вземаш от библиотеката научни книги. Две години не виждаш никакъв друг човек. Едва след три години — номерирани листове хартия.

А после, полека-лека, просторът се разширява, закръглява: появяват се бял хляб и чай със захар; имаш ли пари, купуваш си туй-онуй; и пушенето се разрешава; на прозорците поставят прозрачни стъкла, горното прозорче е отворено постоянно, стените се боядисват в по-светли тонове; по някое време започваш да получаваш и книги от санктпетербургската библиотека по абонамент; между зеленчуковите градини — само решетки, може да разговаряте и дори да си изнасяте един на друг лекции. А ето че затворническите ръце напират с искане към затвора: още земица ни дайте, още! Ето че два от обширните дворове на затвора са подготвени за насаждения. А цветята и зеленчуците наброяват вече четиристотин и петдесет сорта! Налице са вече научни колекции, дърводелска работилница, ковачница, припечелваме по някоя пара, купуваме си книги, дори политически^[193], а от чужбина — списания. И си кореспондираме с близките. Разходка? Разхождаме се, ако щеш, цял ден.

И постепенно, спомня си Фигнер, „вече не надзирателят ни крепеше, а ние него“. А през 1902 г. той отказва да отправи жалбата й, заради което тя му скъсва пагоните! И като последствие: идва военният следовател и всячески се извинява пред Фигнер заради невежия надзирател!

Как стават това отпускане и разширяване? Фигнер си го обяснява донякъде с хуманността на отделните коменданти, а донякъде и с това, че „жандармите свикваха с охраняваните“. Немалко се дължи и на твърдостта на арестантите, на тяхното достойнство и умение да се държат. И все пак си мисля: решават го въздухът на времето, тази обща влажност и свежест, изпреварващи буреносния облак, този ветрец на свободата, облъхнал вече обществото! Без него всеки понеделник си щял да учиш с жандармите Краткия курс (но тогава не са умеели), а те да те строяват и да ти запушват устата. И вместо „паметен труд“ Вера Николаевна щеше да получи за скъсването на пагоните — куршум в мазето.

Размърдването и охлабването на царската тъмнична система става, разбира се, не от само себе си, а от това, че цялото общество заедно с революционерите я е разклащало и осмивало както е могло. Царизмът проиграва главата си не в уличните престрелки през февруари, а няколко десетилетия преди това: когато младежите от заможните семейства започват да смятат престоя в затвора за чест, а за безчестие един армейски (и дори гвардейски) офицер да се ръкува с жандарм. И колкото повече охлабва тъмничната система, толкова по-очевидна става победоносната „етика на политическите престъпници“, толкова по-явно усещат членовете на революционните партии своята сила и силата на своите закони, а не на държавните.

Тъкмо тогава в Русия идва Седемнадесета година с Осемнадесета върху раменете си. Защо пристъпваме веднага към Осемнадесета? Предметът на нашия разбор не ни позволява да се задържаме на Седемнадесета: от март нататък всички политически затвори (а и за криминални престъпления), срочните и следствените, и цялата каторга опустяват. Не е ясно как са свързвали двата края тъмничните и каторжните надзиратели — най-вероятно благодарение на картофите от градините към затворите. (От 1918 г. положението им значително се подобрява, а на Шпалерна дори през 1928 г. все още са на служба на новия режим и си живеят чудесно.

Още от последния месец на 1917 г. започва да става ясно, че без затвори няма да може, че някои просто няма къде да бъдат държани освен зад решетките (вж. 2 глава) — просто защото за тях няма място в новото общество. Та ето кога се преминава от опипването на мястото между рогата към напипването на втория рог.

Естествено, веднага се декларира, че ужасите на царските зандани повече никога няма да се повторят: че не може да има никакво превъзпитаване чрез изтезания, никакво тъмнично мълчание, единични килии, единични разходки и всякакво там извеждане под строй, и дори заключени килии^[194]! — срещайте се помежду си, скъпи гости, разговаряйте колкото щете, оплаквайте се един на друг от болшевиките. А вниманието на новите затворнически власти е насочено към боевата служба на външната охрана и към приемането на царското наследство от тъмничния фонд (тъкмо тази държавна машина не би следвало да се руши и да се строи отново). За щастие се установява, че Гражданската война не е нанесла повреди на основните централни затвори. Само дето ще трябва да се откажат от тези опорочени стари названия. И започват да ги наричат политизолатори, та чрез това двойствено понятие членовете на бившите революционни партии да бъдат признати за политически противници и да се наблегне не върху наказателния характер на решетките, а върху необходимостта тези старомодни революционери само да бъдат изолирани (и очевидно временно) от прогресивното развитие на новото общество. С тази мотивировка сводовете на старите централни затвори (а Суздалският като че ли още от Гражданската война) посрещат разните есери, анархисти и социалдемократи.

Всички те се връщат тук със съзнанието за своите арестантски права и с отдавна проверената традиция — как да ги отстояват. За тях е нещо законно (извоювано по времето на царя и потвърдено от революцията) специалната политдажба (включваща и половин кутия цигари на ден); покупките от пазара (извара, мляко); свободните многочасови разходки през деня, обръщението на надзирателите към тях на „вие“ (а те самите да не стават прави пред тъмничната администрация); предоставянето на общи килии за съпружеските двойки; разполагането в килията с вестници, списания, книги, писмени принадлежности и лични вещи, включително бръсначи и ножици; три пъти месечно — изпращане и получаване на писма; свиждане веднъж в месеца; непреграждани, разбира се, с нищо прозорци (тогава още е неизвестно понятието „намордник“); безпрепятственото ходене от една килия в друга; дворчетата за разходките да са със зеленина и люляци; да има свободен избор на другар при разходките и право на прехвърляне на чувалчето с пощата от едно дворче за разходки в друго; интернирането на бременните жени^[195] да става два месеца преди раждането.

Но всичко това е само политрежим. Политическите затворници от 20-те години обаче помнят добре и още нещо: своето самоуправление и оттук усещането, че в затвора си част от едно цяло, брънка от една общност. Самоуправлението (свободно избрани старши, защищаващи пред администрацията всички интереси на всички затворници) отслабва тъмничния гнет върху отделния човек, поема го едновременно върху плещите на всички и чрез сливането на всички гласове увеличава многократно всеки протест.

И те се заемат да отстояват всичко това! А тъмничните власти се заемат да ги лишат от него! И започва глуха борба, в която не се пръскат артилерийски снаряди и само нарядко гърмят пушечни изстрели, а дрънченето на строшените стъкла се чува най-много на половин верста. Води се глуха борба за остатъците от свободата, за остатъците от правото да имаш мнение, води се глуха борба почти двадесет години — но за нея не са издадени фолианти с илюстрации. И всичките й етапи, списъците на победите и списъците на пораженията сега са почти недостъпни, тъй като на Архипелага няма писменост, а устното изложение се прекъсва със смъртта на хората. До нас долитат понякога само случайни пръски от тази борба, и то осветени от отразена, лунна, непряка светлина.

А и ние оттогава сме си въобразили кой знае какво! — на нас ни дай танкови битки, атомни взривове — що за борба е това, ако килиите са заключени с катинари, а затворниците, за да осъществят правото си на контакти, почукват открито по стените, крещят си от прозорците, спускат си бележки на конец от етаж на етаж и претендират поне ръководителите на партийните фракции да имат правото свободно да обхождат килиите? Що за борба е това, ако анархистката Анна Г-ва (1926 г.) или есерката Катя Олицка (1931 г.) се отказват да станат прави, когато в килията им влиза началникът на Лубянската тъмница? (И този дивак ги лишава за наказание от правото… да излизат от килията по нужда.) Що за борба е това, ако две момичета — Шура и Вера (1925 г.), за да изразят протеста си срещу унижаващата личността лубянска заповед да се разговаря шепнешком, запяват на висок глас в килията (за цъфнали люляци, за пролетта) — и тогава директорът на затвора, латвиецът Дукес, ги влачи за косите по коридора до клозета? Или ако (1924 г.) в арестантския вагон от Ленинград студенти пеят революционни песни, а конвоят ги лишава заради това от вода? Те му крещят: „Царският конвой не би си го позволил!“ — а конвоят се нахвърля да ги бие? Или ако есерът Козлов при прехвърлянето му от Кем нарича гръмогласно охраната палачи, заради което е тътрен по земята и бит?

Да, свикнали сме под доблест да разбираме само военната доблест (или тази да летиш в космоса), която дрънчи с ордените си. Забравихме другата доблест — гражданската, — а само тя! само тя! само тя е нужна на нашето общество! Само тя ни липсва…

През 1923 г. във Вятския затвор есерът Стружински и другарите му се барикадират (колко са били, кои са били, срещу какво са протестирали?) в килията си, заливат дюшеците с газ и се самозапалват съвсем в традицията на Шлиселбург, за да не ровим и по-надълбоко. Ала какъв шум се надига тогава, как се вълнува цялото руско общество! А сега ни Вятка знае, ни Москва, ни историята. А в същото време човешкото месо продължава да пращи на огъня!

В това е и първата соловецка идея: Соловки са идеалното място, откъдето половин година не се поддържа връзка с останалия свят. Оттук не ще те чуят, че крещиш, можеш, ако ти хрумне, и да се самозапалиш. През 1923 г. тук прехвърлят от Пертоминск (Онежкия полуостров) лишени от свобода социалисти и ги разделят в три уединени малки манастира.

Саватиевският манастир се състои от двете постройки на бившата странноприемница, част от езерото влиза в зоната. През първите месеци като че ли всичко е наред: и политрежимът, и това, че някои от близките ги пускат на свиждане, а тримата ръководители на трите партии водят постоянно преговори с тъмничното началство. А зоната на манастира е зона на свободата, в нейните граници арестантите могат и да говорят, и да мислят, и да вършат всичко без забрана.

Ала още тогава, в зората на Архипелага, макар и ненаричани все още „зловонки“, пълзят тежки упорити слухове: политрежима го ликвидират… политрежимът се премахва…

И наистина, в средата на декември, когато навигацията спира и няма никаква връзка със света, началникът на соловецкия лагер Айхманс^[196] обявява: да, получена е нова инструкция за режима. Не всичко, разбира се, им се отнема, о, не! — ще се ограничи само кореспонденцията им и още едно-друго, но най-важното е, че от днес, 20 декември 1923 г., излизането от помещенията по всяко време на денонощието се прекратява и ще се разрешава само денем до шест вечерта.

Фракциите решават да протестират, набират доброволци от средата на есерите и анархистите: те трябва в деня, в който забраната влиза, да излязат на разходка именно от шест часа. Но ръцете на началника на Саватиевския манастир Ногтьов така го сърбят да грабне пушката, че още преди шест вечерта (а може би часовете не се покриват? По радиото тогава не дават точно време) конвоите влизат с пушки в зоната и откриват огън по законно разхождащите се. Три залпа. Шестима убити, трима тежко ранени.

На другия ден пристига Айхманс: това е печално недоразумение. Ногтьов ще бъде уволнен (преместен и повишен). Погребват убитите. Над соловецкия пущинак запява хор:

Вий жертва паднахте в неравна борба…

Дали не е разрешена за последен път тази проточена мелодия по току-що загиналите? Поставят голям валчест камък върху гроба им и изсичат върху него имената на убитите^[197].

Не може да се каже, че пресата скрива това събитие. В „Правда“ е поместена дописка със ситен шрифт: затворниците нападнали конвоя и шестима от тях били убити. Честният вестник „Роте фане“ описва бунта на Соловки.

Сред есерите в Саватиевския манастир е и Юрий Подбелски. Той събира медицински документи за соловецкия разстрел, за да бъдат някога публикувани. Но година по-късно при прехвърлянето му в Свердловск му правят обиск, откриват в куфара му двойно дъно и така се прекъсва руската История…

И все пак отстояват режима! И цяла година никой не повдига дума за неговата промяна.

Да, през цялата 1924 г.! А в самия й край отново плъзват упорити слухове, че през декември пак се канят да въвеждат новия режим. Драконът е огладнял, жадува за нови жертви.

Тогава социалистите от трите манастира — Саватиевския, Троицкия и Муксалмския, пръснати дори по различни острови, успяват конспиративно да се уговорят и в един и същ ден всички партийни фракции от трите манастира подават ултимативно заявление до Москва и до администрацията в Соловки: или до края на навигацията да бъдат изведени всички оттук, или да им оставят предишния режим. Срокът на ултиматума е две седмици, иначе всички до един ще обявят гладна стачка.

Такова единство не може да бъде пренебрегнато. Такъв ултиматум не може да мине покрай ушите ти. Един ден преди изтичането на срока Айхманс посещава манастирите един по един, за да обяви, че Москва отказва. И в определения ден и в трите манастира (вече загубили връзката помежду си) започва гладна стачка (не суха, пият вода). В Саватиевския манастир гладуват около двеста души. Болните са освободени от стачката. Един лекар измежду затворниците обхожда всеки ден гладуващите. Колективното гладуване се поддържа винаги по-трудно от едноличното: то се равнява по най-слабите, а не по най-силните. Има смисъл да се гладува само с безотказна решителност и когато всеки добре познава лично останалите и им вярва. При наличието на различни партийни фракции, при няколко стотици хора разногласията и моралните терзания заради другите са неизбежни. След петнадесет денонощия в Саватиевския манастир решават да проведат тайно (носят урната по стаите) гласуване: да продължат ли гладната стачка, или да я прекъснат.

А Москва и Айхманс изчакват: те и така са сити, а и столичните вестници не се задъхват от репортажи за гладната стачка, нито пък край Казанската катедрала се свикват студентски митинги. Дълбоката изолация вече уверено формира нашата история.

Манастирите прекъсват стачката. Не я спечелват, но, както се оказва, и нищо не губят: режимът през зимата си остава предишният, само натоварват допълнително затворниците да секат дървета за огрев от гората, но това не е лишено от здрав смисъл. През пролетта на 1925 г. решават обратно — че гладната стачка е спечелена: арестантите от трите гладуващи манастира са откарани от Соловки на материка! Край значи на полярната нощ и на половингодишното откъсване от света!

Но ги поема много суров (за онова време) конвой и им отпускат крайно оскъдна дажба за из път. А скоро коварно ги измамват: под предлог, че на старшите ще е по-удобно да живеят в „щабния“ вагон с общото стопанство, ги оставят без ръководство: вагона със старшите го откачат във Вятка и го подкарват към Тоболския изолатор. Едва тогава става ясно, че гладната стачка от миналата есен е изгубена: силното и влиятелно ръководство на старшите е отстранено, за да се затегне режимът на останалите. Ягода и Катанян лично ръководят въдворяването на бившите соловчани в отдавна построеното, но дотогава незаселено тъмнично здание на Верхнеуралския изолатор, който бива „открит“ от тях по този начин през пролетта на 1925 г. (с началник Дупер) и на който предстои да се превърне в страшилище за много десетилетия.

На новото място на бившите соловчани се отнема незабавно правото да се разхождат свободно: килиите се държат заключени. Успяват все пак да си изберат старши, но вече нямат право да прехождат от килия на килия. Забранява им се неограничената размяна на пари, вещи и книги между килиите, както става преди това. При всеки опит да разговарят през прозорците, часовоят стреля от кулата по килиите. Изразяват протеста си чрез чупене на стъкла и на тъмничния инвентар. (Днес в нашите затвори доста май ще се замислиш дали да трошиш стъклата на прозорците, току-виж, не поставят нови за през зимата, нищо чудно. Това не е като по време на царизма, когато стъкларят е тичал веднага.) Борбата продължава, но вече с отчаяние и в неизгодни условия.

През 1928 г. (по разказа на Пьотър Петрович Рубин) по някаква причина във Верхнеуралския изолатор избухва нова обща стачка. Но този път ги няма предишната строго-тържествена обстановка, дружеските окуражавания, лекарската помощ. През един от дните на гладуването тъмничарите нахлуват в килиите с превъзхождащи по численост сили и започват да бият обезсилените хора с тояги и ботуши. Пребиват ги от бой — и с това гладната стачка приключва.

* * *

За наивната си вяра в гладуването сме подведени от опита на миналото и от литературата на това минало. А гладната стачка е чисто морално оръжие, тя предполага, че у тъмничаря е останало все малко нещо от съвест. Или че той се страхува от общественото мнение. Само при тези условия гладуването има ефект.

Царските тъмничари са още зелени: ако затворникът им реши да гладува, те се вълнуват, ахкат, прислужват му, настаняват го в болницата. Примери колкото щете, само че нашият труд е посветен на друго. Смешно е дори да се каже, че на Валентинов е било достатъчно да гладува дванадесет дни, за да се извоюва не някаква режимна привилегия, а пълно освобождаване от следствие (и заминава в Швейцария при Ленин). Дори в Орловския каторжен централен затвор вдигналите се на гладна стачка неизменно побеждават. Те постигат смекчаване на режима през 1912 г.; а през 1913 г. — още по-голямо, включително правото на обща разходка за всички политически каторжници — явно толкова освободена от надзор, че на нея успяват да съчинят и изпратят извън затвора своето обръщение „Към руския народ“ (на каторжниците в Централния затвор!), което е публикувано (да не повярваш! кой от нас е лудият?) през 1914 г. в първи брой на „Вестник каторги и ссылки“^[198] (а дори наличието на подобен вестник е вече нещо, дали да не опитаме и ние да издаваме такъв?). През 1914 г. благодарение само на пет денонощия гладна стачка, е, вярно, и без вода, Дзержински и четиримата му другари успяват да получат всичките си многобройни (битови) искания^[199].

През ония години, като изключим мъките на самото гладуване, пред затворника не възникват никакви други опасности или трудности. Заради гладната му стачка не го пребиват от бой, не го съдят втори път, не му увеличават присъдата, не го разстрелват, не го местят другаде. (Всичко това се въвежда по-късно.)

През революцията от 1905 г. и след нея затворниците се чувствуват до такава степен стопани на затвора, че дори не става нужда да прибягват до гладуване, а или унищожават държавното имущество (протест), или се изхитрят да обявят стачка, макар за затворниците това комай няма дори смисъл. Така в град Николаев през 1906 г. сто деветдесет и седем затворници от местния затвор обявяват „стачка“, съгласувана безусловно с привържениците им отвън. По повод на стачката навън се разпространяват позиви и всеки ден започват да се събират митинги пред тъмничните стени. Тези митинги (а затворниците — то се знае, са накацали по прозорците, по които няма „намордници“) принуждават администрацията да удовлетвори исканията на „стачкуващите“ затворници. След това — едните от улицата, другите през решетките на прозорците, запяват дружно революционни песни. Това продължава (безпрепятствено, и то по време на следреволюционната реакция) осем денонощия! Тогава подобни събития стават и в Одеса, и в Херсон, и в Елисаветград. Ето колко леко се е постигала тогава победата.

Интересно е да сравним между другото как протичат гладните стачки при Временното правителство, макар че няколкото болшевики, които лежат от юли до Корнилов^[200] (Каменев, Троцки, малко по-дълго и Расколников), нямат повод да гладуват, тъй като тяхното изобщо не е режим.

През 20-те години бодрата картина на гладните стачки се помрачава (тоест зависи от коя гледна точка…). Този широко разпространен и наглед толкова оправдал себе си начин за борба бива възприет, естествено, не само от признатите за „политически“, но и от непризнаваните от тях — от „каерите“ (Петдесет и осми член) и от всякаква случайна публика. Само че тези стрели, толкова пробивни преди, нещо затъпяват или пък още при излитането им ги лови желязна ръка. Наистина още се приемат писмени заявления за гладни стачки и в тях все още не се вижда нищо подривно. Но биват изработени неприятни нови правила: гладуващият трябва да бъде изолиран в специално единично помещение (в Бутирки — в Пугачовската кула); за гладната стачка не трябва да знаят не само вдигналите се на митинги отвън, не само съседните килии, но дори и килията, в която решилият да гладува е лежал до последния ден — нали и хората в нея са общественост, нали и от тях трябва да го изолират. Мярката се обосновава с това, че администрацията трябвало да се убеди дали гладуването протича честно — дали килията не дава от храната си на гладуващия. (А преди как са проверявали? На „честна“ дума ли са я карали?…)

И все пак през тези години чрез гладни стачки са постигани поне някои лични искания.

От 30-те години в държавната мисъл се извършва нов поврат по отношение на гладните стачки. Дори ей такива хилави, изолирани, полузадушени гладни стачки отварят работа на държавата. Не е ли по-идеално затворниците изобщо да нямат претенции и решения — вместо тях да мисли и да решава администрацията? Всъщност само такива затворници могат да съществуват в новото общество. И ето че от 30-те години престават да се приемат узаконените дотогава заявления за гладни стачки. „Гладната стачка като средство за борба вече не съществува!“ — обявяват през 1932 г. на Екатерина Олицка, а и на още много други. Властта отмени вашите гладни стачки — и баста! Но Олицка не разбира от дума и започва да гладува. Оставят я да гладува в изолация петнадесет денонощия. След това я прехвърлят в болницата и за да я изкушат, поставят пред нея мляко и сухари. Тя обаче не се поддава и на деветнадесетия ден удържа победа: получава право на по-продължителна разходка, на вестници и помощи от политическия Червен кръст. (Ето как трябва да се поназори човек, за да получи тези законни помощи!) А изобщо това е нищожна, твърде скъпо платена победа. Олицка си спомня, че и други са обявявали такива безсмислени гладни стачки: за да издействуват правото си на колети или на другар по свой избор при разходките, гладували по двадесет дни. Струвало ли си е? В Тъмниците от нов тип изразходваните сили не се възстановяват. Сектантът Колосков решава също да гладува — и на двадесет и петия ден умира. Може ли изобщо да си позволи човек да гладува в Тъмницата от нов тип? Ето какви мощни средства срещу гладните стачки се появяват у новите тъмничари в условията на изолация и поверителност:

1. Търпение от страна на администрацията. (Виждаме го достатъчно добре от предишните примери.)

2. Измама. Също ефективна при изолация. Когато всяка стъпка се проследява от вестникарските кореспонденти, трудно можеш да измамиш някого. А у нас — защо пък и да не измамим? През 1933 г. в Хабаровския затвор С. А. Чеботарьов гладува седемнадесет денонощия с искането да се съобщи на семейството му къде се намира (пристигат по процеса на КВЖД и изведнъж той „изчезва“, започва да се безпокои какво ли си мисли жена му). На седемнадесетия ден при него идват заместник-началникът на краевото ОГПУ Западни и хабаровският краеви прокурор (по чиновете им може да се съди, че продължителните гладни стачки не са чак толкова чести) и му показват телеграфна квитанция (един вид, съобщили сме на жена ви!) — с това го уговарят да приеме бульона. А квитанцията не е действителна! (Защо все пак тези високи чинове се тревожат? Едва ли за живота на Чеботарьов. Очевидно през първата половина на 30-те години администраторът все още е носел някаква лична отговорност за продължителните гладни стачки.

3. Насилствено изкуствено хранене. Този похват е възприет несъмнено от зверилника. И е възможен само при пълна секретност. През 1937 г. изкуственото хранене се прилага очевидно вече с пълна пара. Така например при общата гладна стачка на социалистите в Ярославския централен затвор на петнадесетия ден всички биват подложени на изкуствено хранене.

Това действие доста наподобява изнасилване — и наистина е такова: четирима огромни мъже се нахвърлят върху слабото същество, за да престъпят една забрана — само веднъж да я престъпят, а как ще бъде по-нататък — не е важно. От това изнасилване следва и пречупването на волята: няма да е твоето, а моето, лежи и се подчинявай! Разтварят ти устата с пластина, разширяват пролуката между зъбите и ти напъхват маркуч: „Гълтай!“ А ако не гълташ, напъхват ти маркуча по-навътре и течният хранителен разтвор попада направо в хранопровода. Допълнително ти масажират корема, за да не повърнеш поетото. Усещането е: морална оскверненост, сладене в устата и ликуване на всмукващия стомах до приятна наслада.

Науката също не стои на едно място, разработват се и други начини за хранене: с клизма през задния проход, с капки през носа.

4. Нов поглед върху гладната стачка: тя е продължение на контрареволюционната дейност в тъмницата и трябва да бъде наказана с допълнително лишаване от свобода. Този аспект обещава да породи изключително богато ново разклонение в практиката на Тъмницата от нов тип, но си остава повече в областта на заплахите. И го спира, разбира се, не чувството за хумор, а просто мързелът: защо ни е всичко това, когато разполагаме с търпение? С търпението и още веднъж с търпението на сития пред гладния.

Някъде в средата на 1937 г. идва директива: занапред администрацията на затвора изобщо няма да носи отговорност за умрелите от гладуване! Изчезва последната лична отговорност на тъмничарите! (Сега вече краевият прокурор не би дошъл при Чеботарьов.) Нещо повече, за да не се вълнува и следователят, е предложено: дните по време на гладуването да се зачеркват от следствения срок на подследствения, т.е. не само да се смята, че не е имало гладуване, но дори — че затворникът през тези дни се е намирал на свобода! Така единствената осезаема последица от гладуването остава изтощеният организъм на арестувания!

Това ще рече: да умирате ли искате? Моля!

Арнолд Рапопорт има нещастието да обяви гладна стачка в Архангелския вътрешен затвор тъкмо когато пристига тази директива. Той започва особено тежко гладуване, и то, забележете, много опасно — „сухо“, тринадесет денонощия (сравнете ги с петте денонощия на такова гладуване при Дзержински, а и дали той е бил в отделна килия? — и пълна победа). И през тези тринадесет денонощия в отделната килия, където го преместват, понякога наднича фелдшерът, и нито лекар, нито някой от администрацията изобщо се интересува: какво преследва той с това гладуване? Така не го и питат… Внимание му обръщат единствено надзирателите — старателно обискират килията му, изтърсват от дрехите му скритата махорка и няколкото клечки кибрит. А Рапопорт иска да постигне прекратяване на следователските издевателства. Той се подготвя за гладуването си научно: преди това получава колет и изяжда само кравето масло и кравайчетата, като една седмица преди това се е отказал и от черния хляб. Гладуването го докарва дотам, че дланите му стават прозрачни. Помни: чувствувал се е лек и е имал ясна мисъл. Добрата засмяна надзирателка Маруся влиза веднъж при него в единичната килия и му прошепва: „Не гладувайте повече, няма да ви помогне, така ще си умрете! Трябваше една седмица по-рано…“ Той я послушва и прекратява гладуването, без да постигне нещо. Все пак му дават горещо червено вино с бяло хлебче, после надзирателите го отнасят на ръце в общата килия. След няколко дни разпитите му са подновени. (Гладуването му обаче не минава съвсем напразно: следователят проумява, че Рапопорт има достатъчно воля и готовност да умре, и следствието бива смекчено. „А ти, излиза, си бил вълк!“ — казва му следователят. „Вълк съм — потвърждава Рапопорт — и никога няма да стана куче за вас“)

По-късно Рапопорт обявява още една гладна стачка — при прехвърлянето си в Котлас, но тя преминава по-скоро в комични тонове. Той обявява, че иска ново следствие и че няма да тръгне с етапа. На третия ден му съобщават: „Стягай се за етапа!“ — „Нямате право! Аз съм гладуващ.“ Тогава четирима юначаги го вдигат, пренасят го и го хвърлят в банята. След банята също на ръце го отнасят до пропуска. Нямало какво да прави — става и тръгва след етапната колона — че отзад потеглят вече кучетата и щиковете.

Ето как Тъмницата от нов тип побеждава буржоазните гладни стачки.

Дори и за силен човек не остават никакви средства за съпротива срещу тъмничната машина освен самоубийството. Но дали самоубийството е борба? Дали не е подчинение?

Есерката Е. Олицка смята, че именно троцкистите и последвалите ги по-късно в затворите комунисти силно са навредили на гладната стачка като на начин за борба: твърде лесно я обявяват и твърде лесно я прекратяват. Дори И. Н. Смирнов, техният вожд, казва тя, след като преди московския процес гладува четири денонощия, бързо капитулира и прекратява гладуването. Разправят, че до 1936 г. троцкистите дори отхвърляли по принцип каквато и да било гладна стачка против съветската власт и никога не са поддържали гладуващите есери и с.д.

Напротив, винаги са чакали за себе си поддръжка от с.р. и с.д. По време на карагандо-колимския етап през 1936 г. те наричат „предатели и провокатори“ тези, които отказват да подпишат тяхната протестна телеграма до Калинин — „против изпращането на авангарда на революцията (разбирай тях) в Колима“. (По разказа на Макотински.)

Историята ще прецени доколко този упрек е верен или не. Ала и никой не се разплаща по-тежко за гладните стачки от троцкистите (тепърва ще се върнем в третата част към техните гладувания и стачки в лагерите).

Лекотата, с която се обявяват и прекратяват гладните стачки, е присъща вероятно изобщо на поривистите натури, проявяващи бързо чувствата си. И все пак такива натури е имало и сред старите руски революционери, имало ги е нейде и в Италия, и във Франция, ала никъде, нито в Русия, нито в Италия, нито във Франция не са могли да ги отвикнат от гладуванията така, както са ни отвикнали нас в Съветския съюз. По всяка вероятност по време на гладните стачки през втората четвърт от нашия век има не по-малко жертви и издръжливост, отколкото през първата. В страната обаче вече няма обществено мнение! И тъкмо затова Тъмницата от нов тип се укрепва и вместо лесно постиганите победи затворниците търпят тежки поражения.

Минават десетилетия — и времето си казва думата. Гладната стачка — първото и най-естественото право на арестанта, става вече чужда и неразбираема и за самия него, така че все по-малко кандидати се намират за нея. На тъмничарите пък тя започва да им изглежда глупост или злостно нарушение.

Когато през 1960 г. Генадий Смелов, битовак, обявява в Ленинградския затвор продължителна гладна стачка, прокурорът все пак решава да намине веднъж в килията му (а може би и случайно, по време на обиколката си) и го запитва:

— Защо се мъчите?

Смелов му отвръща:

— Истината ми е по-скъпа от живота!

Тази фраза така поразява прокурора със своята безсмисленост, че на следващия ден Смелов е откаран в ленинградската лудница за затворници. Лекарката му заявява:

— Предполагат, че сте шизофреник.

* * *

По пръстените на рога и вече към върха се възправят бившите централни затвори, а сега, в началото на тридесет и седма година, и специзолаторите. Вече се изцежда последното несъвършенство, последните остатъци от въздуха и светлината. И гладната стачка на оределите и грохнали социалисти в Ярославския изолатор в началото на тридесет и седма е един от последните отчаяни опити.

Затворниците още настояват, както и преди, за всичко — и за старши, и за свободно общуване между килиите, но едва ли самите те вече се надяват. С петнадесетдневното си гладуване, макар и завършило с хранене със сонда, те като че ли облекчават донякъде своя режим: ползуват едночасова разходка, правото да четат областния вестник, да ползуват тетрадки за бележки. Това успяват да си извоюват, ала в същото време им отнемат личните вещи и им налагат арестантска униформа, задължителна за специзолатора. А след известно време им отрязват и половин час от разходката. Накрая — още петнадесет минути от нея.

Това са все същите хора, прекарвани през затворите и заточението по правилата на Големия пасианс. Някои от тях десет, други дори петнадесет години са откъснати от обикновения човешки живот и познават само лошата затворническа храна и гладуването. Все още не са измрели хората, привикнали преди революцията да удържат победа над тъмничарите си. Тогава обаче те са били в съюз с Времето и срещу отслабващия враг. А този път срещу тях в съюз са и Времето, и укрепващият враг. Сред тях има и млади — такива, които се самоопределят като есери, социалдемократи и анархисти вече след като самите тези партии са разгромени и престават да съществуват — така че на новопостъпилите в тях им предстои само да лежат по затворите. През цялата тази тъмнична борба за социалистите самотата — от година на година все по-безнадеждна, се превръща във вакуум. Вече не е както при царизма: едва прекрачили тъмничния праг — и обществото ги обсипва с цветя. Те разтварят вестниците и виждат как ги обливат с хули, направо с помия (нали Сталин смята тъкмо социалистите най-опасни за своя социализъм) — а народът мълчи, пък и по какво ще се осмелиш да съдиш, че той съчувствува на изгнаниците? Но настъпва времето, когато и вестниците прекъсват своите ругатни — до такава степен вече са безопасни, незначителни, дори несъществуващи те — руските социалисти. Извън затвора ги споменават само в минало и отдавна минало време, младежта дори не може да си представи, че някъде все още има есери и живи меншевики. И след чикменското и чердинското заточение, след Верхнеуралския и Владимирския изолатор — как да не трепнат същите тези есери и меншевики в тъмничната си изолация, че и с „намордник“ на прозореца, ами ако вождовете им са сбъркали, ами ако и програмата, и тактиката, и практиката им са били погрешни? И всичките техни действия започват да им се струват чисто бездействие. А животът, отдаден единствено на страданията — фатална заблуда.

Сянката на самотата ги поглъща отчасти и защото в най-първите следреволюционни години, приели, естествено, от ГПУ заслуженото звание политически, те също така естествено се съгласяват с ГПУ, че всички „надясно“ от тях^[201], като се почне от кадетите, не са политически, а контрареволюционери — каери, контри, изметът на историята. И страдащите за Христовата вяра също минават за каери. И които не са нито „надясно“, нито „наляво“ (а това в бъдеще ще сме ние, всички ние!) — също се оказват каери. Така отчасти волно, отчасти неволно, като се обособяват и отдръпват от другите, те осветяват бъдещия Петдесет и осми, в чийто ров също им предстои да паднат.

Предметите и действията рядко променят облика си в зависимост от страната, от която ги наблюдаваме. В тази глава описваме състоянието на социалистите в затвора от тяхна гледна точка — и ето че то е осветено от трагичен чист лъч. Ала каерите, към които политите в Соловки се отнасят с пренебрежение — тези каери си спомнят: „Политите ли? Те бяха много противни: презират останалите, странят от тях, затворени са в своя кръг, непрекъснато настояват за полагащите им се дажби и предимства. А и непрекъснато се карат помежду си.“ И как да не почувствуваш, че в това също има истина? В безкрайните им безплодни диспути, станали вече смешни. В претенциите им за дажбени добавки пред тълпата гладни и окаяни? През годините на съветската власт почетното звание „полити“ се оказва горчив дар. И изведнъж възниква още един упрек: защо социалистите, така лекомислено бягащи по време на царизма, са се размекнали до такава степен в съветската тъмница? Защо вече не бягат? Бягствата изобщо не са малко — но помни ли някой да е избягал социалист?

А намиращите се пък още „по-наляво“ от социалистите — троцкисти и комунисти — на свой ред странят от социалистите, защото смятат и тях за каери — и затварят обръча около рова на самотата.

Троцкисти и комунисти — и едните, и другите, смятат своята линия за по-чиста и по-висша от тази на останалите, презират (презират се и помежду си) и дори мразят социалистите, които лежат зад решетките на същото здание и се разхождат в същите тъмнични дворове. Е. Олицка си спомня, че на етапа в залива Ванино през тридесет и седма година, когато социалистите от мъжката и женската зона се провикват едни към други през оградата, за да открият своите и да им предадат новини, комунистките Лиза Котик и Мария Крутикова били възмутени, че с подобно безотговорно поведение социалистите ще навлекат на всички останали наказанията на администрацията. Те казвали: „Всичките беди ни идват на главата от тези социалистически негодници. (Задълбочено обяснение, при това колко диалектическо!) Да ги изпотрепят всичките до един!“ А споменатите вече две момичета пеят за люляка през 1925 г. на Лубянка точно защото едната е есерка, а другата опозиционерка, и нямат обща политическа песен, и дори опозиционерката не би трябвало да се обединява с есерката в съвместен протест.

И ако в царската тъмница партиите често се обединяват за съвместна борба (да си спомним бягството от Севастополския централен затвор), в съветските затвори вече всяко течение вижда неопетнеността на своето знаме в това да не се съюзява с другите. Троцкистите се борят отделно от социалистите и комунистите, комунистите изобщо не се борят, защото как може да си позволят да се борят срещу собствената си власт и собствения си зандан?

И точно затова комунистите ги затварят по-рано и при по-строг режим от другите в изолаторите и дългосрочните тъмници. През 1928 г. комунистката Надежда Суровцева няма дори право да разговаря по време на разходката в Ярославския централен затвор, докато социалистите разговарят свободно в групите си. Отнема й се и възможността да се грижи за цветята в дворчето, останали от предишните борещи се затворници. Още тогава я лишават и от вестници. (Затова път Секретно-политическият отдел на ГПУ й разрешава да държи в килията си пълните съчинения на Маркс, Енгелс, Ленин и Хегел.) Разрешават й свиждане с майка й почти на тъмно и скоро след това съсипаната й от скръб майка умира. (Какво ли е мислела за режима, в който държат нейната дъщеря?)

Дългогодишната разлика в затворническото поведение налага дълбок отпечатък и в различните награди: през тридесет и седма — тридесет и осма година социалистите също са в затвора и получават своите десет години. Но тях обикновено не ги принуждават да се самооклеветяват: те не крият своите особени възгледи, представляващи достатъчен повод да бъдат осъдени. А комунистът не може да има никога особени възгледи — за какво да го съдят тогава, ако не го принудят да се самооклевети?

* * *

Макар че огромният Архипелаг се разширява все повече, затворите ни най-малко не бездействуват за сметка на това обстоятелство. Старата тъмнична традиция е все така ревностна. Всичко ново и безценно, което Архипелагът дава за възпитанието на масите, още не е достатъчно. Пълна изчерпателност се постига с присъединяването на ТОН-овете и временните затвори.

Не всеки, поглъщан от огромната Машина, трябва да се смесва с туземците на Архипелага. В лагерите не могат да бъдат показвани открито нито знатните чужденци, нито твърде известните лица и тайните затворници, нито разжалваните чекисти: тяхната работа на открито не би оправдала разгласяването и морално-политическия^[202] ущърб. Социалистите с тяхната постоянна борба за правата им също не могат да бъдат смесвани с масата — тях ги държат и потискат отделно уж в съответствие с техните привилегии и права. Много по-късно, през 50-те години, както тепърва ще разберем, Тъмниците със специално предназначение (ТОН) ще послужат за изолиране на бунтовниците от лагерите. През последните години от живота си, разочарован от „превъзпитаването“ на криминалните престъпници, Сталин заповядва да не ги пращат по лагерите, а също да ги осъждат на тъмничен затвор. И най-сетне, налага се да приберат на безплатна държавна издръжка и арестанти, които са толкова изтощени, че веднага биха умрели в лагерите, без да могат да излежат присъдите си. Или пък такива, които изобщо не могат да свикнат с работата там — като например слепият Копейкин, седемдесетгодишен старец, неизменно виждан на пазара в град Юриевец (Волжск). За религиозните му песни и поговорки е осъден на десет години по КРД, но са принудени да заменят лагера със затвор.

В съответствие със задачите старият тъмничен фонд, наследен от династията на Романови, се опазва, обновява, укрепва и усъвършенствува и към него се включват и манастирите. Някои централни затвори като Ярославския са оборудвани толкова добре (вратите са обковани с желязо, във всяка килия масата, табуретката и леглото са здраво занитени към пода), че се налага да сложат само допълнително „намордници“ по прозорците и да преградят дворовете за разходки до размерите на обикновена килия (към 1937 г. в затворите са отсечени всички дървета, а зеленчуковите градини и тревните площадки са прекопани и залети с асфалт). В други като Суздалския се налага манастирските помещения да се обзаведат наново, но тъй като да затвориш тялото си в манастир или според държавния закон в тъмница, е подчинено на физически сходни задачи, зданията биват винаги лесно приспособявани. Така е приспособена за временен затвор една от сградите на Сухановския манастир — нали и загубите на фонда трябва да се компенсират: за посещения на туристи са предоставени Петропавловската крепост и Шлиселбург. Владимирският централен затвор е разширен и достроен (голямата нова сграда по време на управлението на Ежов), той се използува редовно и през тези десетилетия през него е минал сума народ. Вече споменахме Тоболския централен затвор, а от 1925 г. започва постоянно и интензивно да се използува и Верхнеуралският. (За зла чест изолаторите са живи и в момента, в който пиша тези редове, продължават да работят.) От поемата на Твардовски „Шир след шир“ може да заключим, че по времето на Сталин не е бездействувал и Александровският централен затвор. По-малко сведения имаме за Орловския: има опазения, че той е пострадал сериозно през Отечествената война. Но до него открай време се намира и оборудваният затвор в Дмитровск (Орловск).

През 20-те години в политизолаторите (наричани от затворниците политзакритки) храната е доста сносна: на обяд — винаги месо, готви се с пресни зеленчуци, а от лавката може да се купи мляко. Храната рязко се влошава през 1931–1933 г., но положението едва ли е по-добро за тези, които са на свобода. В същото време в политзакритките не са рядкост и скорбутът, и виенето на свят от глад. По-късно храната я засилват, но не е вече предишната. През 1947 г. във Владимирския ТОН И. Корнеев се измъчва от постоянен глад: четиристотин и петдесет грама хляб, две бучки захар, два пъти топла, но не и калорична храна — и пий „до насита“ гореща вода (пак ще каже някой, че годината не е характерна, че точно тогава и хората на свобода гладуват; затова пък през същата година великодушно разрешават в затворите да се внася храна отвън; колетите за затворниците не се ограничават). Светлината в килиите винаги е оскъдна — и през 30-те, и през 50-те години — „намордниците“ и армираните матови стъкла създават в килиите постоянен полумрак (тъмнината е важен фактор за душевна потиснатост). А и над „намордника“ се поставя допълнително мрежа, която през зимата се набива със сняг и последният достъп на светлина се прекъсва. При опит за четене само си вадиш и разваляш очите. Във Владимирския ТОН този недостиг на светлина се компенсира през нощта: до сутринта електричеството свети ярко и не може да се спи. А през 1938 г. в Дмитровския затвор (Н. А. Козирев) вечер и през нощта се пали газениче, поставено на поличка под тавана, което поглъща последния въздух; през 1939 г. се появяват електрически крушки с червени, нажежени дополовина жички. Въздухът също се нормира, горните вентилационни прозорчета са заключвани с катинар и се отварят само при ходене по нужда, както си спомнят някои и от Дмитровския, и от Ярославския затвор. (Е. Гинзбург: сутрешният хляб до обяд плесенясва, спалното бельо винаги е влажно, стените са зеленясали от мухъл.) А във Владимир през 1948 г. не чувствуват липса на въздух — вентилационното прозорче се държи постоянно отворено. Разходката в различните затвори и през различните години се колебае от петнадесет до четиридесет и пет минути. Няма го вече шлиселбургския или соловецкия допир със земята, всичко растящо е изтръгнато от корен, стъпкано е, залято е с бетон и асфалт. По време на разходка е забранено дори да вдигнеш глава към небето. „Гледай само в краката си!“ — спомнят си и Козирев, и Адамова (Казанския затвор). От 1937 г. свижданията с близките са забранени и повече не се възобновяват. Почти през всичките години е разрешено да се пращат до близките и да се получават от тях писма по два пъти в месеца (но в Казан: двадесет и четири часа след прочитането му писмото да се върне на надзирателите), както и да се правят покупки от лавката с изпращаните ограничени суми. Немаловажна част от режима са и мебелите. Адамова изразително описва каква радост е след леглата, прибирани през деня, и занитените за пода столове да видиш и пипнеш в килията (Суздал) най-обикновен креват със сламеник, най-обикновена дървена маса. Във Владимирския ТОН И. Корнеев е подложен на два различни режима: такъв (1947–1948), когато ти оставят в килията личните вещи, можеш да лежиш през деня и ключарят рядко наднича през шпионката, и такъв (1949–1953), когато килията се заключва с два катинара (единият ключ е у ключаря, другият — у дежурния), забранява ти се да лежиш и да разговаряш на глас (в Казанка — само шепнешком!), изземат ти личните вещи, обличат те в раирани дрехи от дюшеклък, кореспонденцията — два пъти в годината и само през дни, внезапно определяни от началника на затвора (пропуснеш ли деня, повече не можеш да пишеш!), и само на лист хартия, двойно по-малък от пощенска картичка; зачестяват свирепите обиски, при които внезапно нахлуват, извеждат те навън и те събличат съвсем гол. Контактуването между килиите се преследва дотам, че след всяко посещение на нужника надзирателите шарят там с фенер и осветяват всяка пролука. За надпис върху стената цялата килия се наказва с карцер. Карцерите са бич в Тъмниците със специално предназначение. В карцера човек може да попадне само задето се е изкашлял („Завийте се през глава и тогава кашляйте!“); за ходене из килията (Козирев: минаващ за „буен“); задето си вдигнал шум с обувките си (Казанка, на жените им дават мъжки обувки № 44). Впрочем Гинзбург вярно посочва, че карцерът се дава не за провинения, а по график: всички подред трябва да минат през него и да знаят какво представлява. В правилата влиза още една точка с широк обхват: „В случай на проявена недисциплинираност в карцера началникът на затвора има право да продължи престоя в него до двадесет денонощия.“ А какво ще рече „недисциплинираност“?… Ето какво се е случило с Козирев (описанието на карцера и на още много неща в режима така съвпада у всички, че се чувствува единният режимен щемпел). Загдето е ходел из килията, го вкарват пет денонощия в карцера. Есенно време помещението не се отоплява, много е студено. Оставят го по бельо и му събуват обувките. Подът е пръстен и прашен (понякога — мокра кал, в Казанка — вода). При Козирев има табуретка (при Гинзбург не). Той веднага решава, че ще загине, ще замръзне. Но постепенно започва да излъчва някаква вътрешна, тайнствена топлина и тя го спасява. Свиква да спи, седнал на табуретката. Три пъти на ден му дават по чаша гореща вода, от която става като пиян. В тристаграмовата му дажба хляб един от дежурните му пъхва веднъж бучка захар, каквато не му се полага. По дажбите и променящата се светлина, проникваща през някакво прозорче с вътрешно разположение, Козирев брои дните. Но и след като изкарва определените пет денонощия, не го освобождават оттам. С наострено ухо той долавя шепот в коридора — споменава се нещо за шест денонощия или за шесто денонощие. В това се и заключава провокацията: чакат го да се обади, че петте денонощия са изтекли, че е време да го освободят — и за недисциплинираност да му продължат престоя в карцера. Но той покорно и мълчаливо изтърпява още едно денонощие — и тогава го освобождават, като нищо да не е било. (Може пък началникът на затвора да е искал да изпробва по този начин покорността на всички останали? Карцерът е за тези, които още не са се примирили.) След карцера килията му изглежда дворец. Козирев оглушава за половин година и в гърлото му се появяват отоци. От честите карцери другарят му по килия полудява и повече от година Козирев лежи заедно с луд. (За много случаи на умопомрачение в политизолаторите си спомня и Надежда Суровцева — само тя изброява не по-малко от тези, които Новоруски посочва в двадесет и две годишния летопис на Шлиселбург.)

Не му ли се струва вече на читателя, че лека-полека сме се изкачили на върха на втория рог и той май е по-висок от първия? И по-остър?

Но мненията не се покриват, Старите лагерници твърдят и един глас, че през 50-те години Владимирският ТОН е бил курорт. За такъв го смятат и Владимир Борисович Зелдович, прехвърлен там от гара Абез, и Анна Петровна Скрипникова, попаднала в него (1956) от кемеровските лагери. Скрипникова е особено поразена, че редовно на десет дни се пращат заявления (тя също започва да ги пише… до ООН) и от богатата библиотека, разполагаща и с книги на чужди езици: в килията им носят пълен каталог, за да направят по него годишната си заявка.

А да не забравяме и за гъвкавостта на нашия Закон: на затвор са осъдени хиляди жени („съпруги“). Изведнъж дават знак — затворът на всички да им бъде заменен с лагер (на Колима не смогват да промиват златото)! И им го заменят. Без какъвто и да било съд.

Така че дали още съществува затвор? Или той е само нещо като чакалня за лагера?

 

Та оттук — едва оттук — трябва да започне нашата глава. Тя трябва да разгледа трепкащата светлина, която подобно ореола на светец лека-полека започва да излъчва душата на затворения в единичната килия. Изтръгнат от житейската суета до такава абсолютна степен, че дори отброяването на изнизващите се минути е интимно общуване с Вселената — изолираният арестант трябва да се очисти от всичко несъвършено, което го е затлачвало в предишния живот и не му е позволявало да се избистри до прозрачност. Колко благородно копнеят пръстите му да ровят и прехвърлят буците градинска пръст (да, всъщност асфалт!…). Как главата му сама се вдига към Вечното небе. (Да, всъщност това е забранено!…) Какво умиление само предизвиква у него подскачащата птичка на прозореца (да, всъщност прозорец с „намордник“, мрежа и заключено с катинар вентилационно прозорче…). И какви ясни мисли, какви поразителни понякога изводи записва той на предоставената му хартия. (Да, всъщност само ако я намери да я купи в лавката, а после, изписана, да я предаде завинаги в тъмничната канцелария…)

Но свадливите ни забележки все нещо ни объркват. Планът на тази глава трещи и се пука и вече не знаем: пречиства ли се човешката душа в Тъмницата от нов тип, в Тъмницата със специално (а и с какво ли друго?) предназначение, или окончателно загива?

Ако всяка сутрин първото, което виждаш, са очите на твоя обезумял другар — в какво да търсиш спасение за себе си в настъпващия ден? Николай Александрович Козирев, чиято блестяща астрономическа кариера бива прекъсната с ареста, се спасява само с мисли за вечното и безпределното: за Вселената — и за нейния Висш дух; за звездите; за тяхното вътрешно състояние; и за това какво са Времето и ходът на Времето.

И така започва да му се открива нова област във физиката. Единствено това го спасява в Дмитровския затвор. Но в разсъжденията си той опира до забравени цифри. Не може да продължи по-нататък — трябват му много цифри. Откъде да ги вземе в тази единична килия с нощно газениче, където дори птичка не може да влети? И ученият отправя молба към небето: Господи! Сторих всичко, което можах. Помогни ми! Помогни ми по-нататък!

По негово време на десет дни се полагала всичко на всичко една книга (той вече е сам в килията). В бедната затворническа библиотека има няколко издания на „Червеният концерт“ от Демян Бедни, които му ги носят за кой ли път в килията. Половин час след неговата молитва влизат да сменят книгата и както винаги, без да го питат, му подхвърлят — „Курс по астрофизика“! Откъде се е взела? Изключено е да я имат в библиотеката! В предчувствие за краткотрайността на тази среща Николай Александрович се нахвърля върху книгата и започва да запаметява, да запаметява всичко, което му е необходимо в момента и което може да му потрябва по-късно. Минават едва два дни, още осем дни му се полагат за книгата — и изведнъж се появява началникът на затвора, тръгнал на обиколка. Той веднага прозорливо забелязва: „Не бяхте ли астроном по специалност?“ — „Да.“ — „Веднага да му се прибере книгата!“ Но мистичната й поява го отприщва за работа, която той продължава в Норилския лагер.

Така че сега ще трябва да започнем главата за противостоенето на душата и решетката.

Но какво е това?… Ключът на надзирателя нагло гърми във вратата. Мрачният дежурен по блок се появява с дълъг списък: „Фамилното име? Собственото и бащиното? Дата на раждане? По кой член? Срок? Кога изтича присъдата?… Събирайте вещите си! Бързо!“

Е, братлета, етап! Етап!… Тръгваме за някъде! Господи, благослови ни! Дано да оцелеем…

Та това е: да сме живи и здрави — ще доразкажем всичко следващия път. В четвъртата част. Стига да сме живи и здрави…

Първа глава
КОРАБИТЕ НА АРХИПЕЛАГА

Хилядите острови на омагьосания Архипелаг са пръснати от Беринговия проток почти до Босфора. Те са невидими, ала съществуват и от остров на остров също така невидимо, но непрекъснато трябва да се превозват невидимите неволници с плът, обем и тегло.

Откъде да бъдат превозвани? С какво?

За тази цел съществуват големи пристанища — етапните затвори, и по-малки пристанища — лагерните етапни пунктове. За тази цел има стоманени закрити кораби — вагон-закове. А на пристана вместо лодки и катери ги посрещат също такива стоманени закрити бързоходни гарвани. Вагон-заковете се движат по разписание. А при нужда от пристанище до пристанище по диагоналите на Архипелага поемат и цели кервани — ешелон от червени товарни конски вагони.

Това е добре смазана система! Създавана е десетки години, без да се бърза. Създавали са я сити, униформени, спокойни хора. Конвоят от Кинешма посреща на нечетни числа в 17,00 на Северната гара в Москва етапите от бутирските, пресненските и таганските „гарвани“. Конвоят от Иваново пристига на гарата на четни числа в шест сутринта, където сваля тези, които ще бъдат прехвърлени в Нерехта, Бежецк и Бологое, и чака.

Всичко това се разиграва под носа ви, на хвърлей от вас, но незабележимо от вас (а може би си и затваряте очите). На големите гари товаренето и разтоварването на прокажените става далеч от пътническия перон, свидетели са само стрелочниците и кантонерите. На по-малките гари също се подбира някой забутан коловоз между магазиите, където „гарванът“ спира на заден ход точно пред вагон-зака. Арестантът няма кога да се огледа, да хвърли поглед към гарата, към вас и покрай влака, той успява да види само стъпалата (понякога най-долното му стига да кръста и той няма сили да се изкатери на него), а конвоите, обградили тесния проход от „гарвана“ до вагона, ръмжат и крещят: „Хайде, бързо!… Живо! Живо!…“, и току напират с насочени щикове.

И ние, бързащите по перона с деца, куфари и мрежи, нямаме време да умуваме: защо ли са прикачили към влака втори багажен вагон? Защото на него нищо не пише, а той по всичко прилича на багажен вагон — със също такива железни решетки и пълен мрак зад тях. Само че, кой знае защо, в него пътуват войници — защитниците на отечеството, и по гарите двамина се разхождат и си свирукат от двете страни на вагона, като поглеждат и под него.

Влакът потегля — и стотина прокълнати арестантски съдби и измъчени сърца се понасят по същите криволичещи релси, след същия дим, покрай същите полета, стълбове и копи сено, и дори с няколко секунди по-рано от вас, — но зад вашите стъкла следата във въздуха от мярналата се мъка ще е по-слаба дори от тази на пръсти, прокарани по водна повърхност. И нима в добре познатия, неизменен влаков бит — с комплекта спално бельо, с чая, разнасян в стъклени чаши с поставки, — нима ще сте в състояние да разберете какъв сподавен ужас е профучал три секунди преди вас през същия обем на евклидовото пространство? Нима вие, недоволните, че в купето сте четирима и ви е тясно — нима вие бихте могли да повярвате, да вникнете в думите, че в същото такова купе пред вас току-що са профучали четиринадесет души? Ами ако са двадесет и пет? Ами ако са тридесет?…

„Вагон-зак“ — какво отвратително съкращение! Както впрочем и всички съкращения, измислени от палачите. Искат да кажат, че това е вагон за затворници. Но тази дума не се е удържала никъде освен в затворническите книжа. Арестантите са свикнали да наричат такъв вагон „столипински“ или просто „столипин“.

С все по-голямото удължаване на релсовото придвижване в отечеството ни променят формата си и арестантските екипи. До 90-те години на XIX век сибирските етапи се придвижват пеша или с конска тяга. Но през 1896 г. Ленин пътува за сибирското си заточение вече в обикновен вагон трета класа (заедно с обикновени пътници), което не му пречи да протестира пред персонала на влака срещу непоносимата теснотия. Познатата на всички картина на Ярошенко „Навсякъде живот“ ни показва още твърде наивното преобзавеждане на пътническия четвъртокласен вагон в арестантски: всичко е оставено така, както си е, и арестантите пътуват просто като хора с единственото допълнение, че на прозорците са поставени двойни решетки. Тези вагони са се движили още дълго из Русия, някои затворници помнят как са ги превозвали в такива и през 1927 г. и само са разделяли мъжете от жените. От друга страна, есерът Трушин твърди, че той и по царско време е бил превозван във вагон „столипин“, само че това е все пак в криловските времена и са били по шест души в купе.

А ето и историята на този вагон. Той наистина влиза за пръв път в употреба по времето на Столипин: конструиран е през 1908 г., но за преселниците в източните области на страната, когато се развива силно преселническо движение и подвижният състав не достига. Този тип вагони отстъпва на обикновените пътнически, но е много по-удобен от товарните, понеже има допълнителни разпределения за покъщнина или за птици (днешните „половин“ купета, карцерите), но без, разбира се, никакви решетки, нито вътре, нито на прозорците. Решетките са плод на изобретателната мисъл и аз предполагам — на болшевишката. А вагонът си остана с названието „столипински“… Министърът, извикал на дуел депутата заради „столипинската вратовръзка“^[203], вече не би могъл да спре това посмъртно охулване.

А и никой не може да обвини гулаговското началство, че използува термина „столипин“ — не, за него това винаги е „вагон-зак“. Именно ние, зековете, колкото да противоречим на официалното название, само и само да го наричаме по своему и по-грубо, се бяхме полъгали по прозвището, оставено ни от арестантите от предишните поколения, както не е трудно да се определи — от 20-те години. Кои ли са авторите на това прозвище? Не „контрите“, те не биха стигнали до подобна асоциация: царският министър-председател и чекистите. Това безусловно са могли да бъдат само „революционерите“, изведнъж, неочаквано за себе си всмукани в чекистката месомелачка; или есерите, или анархистите (ако прозвището се е появило в началото на 20-те години), или троцкистите (ако е било в края на 20-те). Убили навремето със змийско ухапване великия деятел на Русия, те дори посмъртно сквернят с долно ужилване неговата памет.

Но тъй като този вагон излиза на мода едва през 20-те години и намира всеобщо и изключително приложение от началото на 30-те, когато всичко в нашия живот става еднообразно (и тогава навярно са създадени още много такива), справедливо ще бъде да го наричаме не „столипински“, а „сталински“.

Вагон-закът е обикновен вагон с купета, само че от деветте купета петте, определени за арестантите (и тук, както навсякъде на Архипелага, половината от тях са предоставени на обслужващите!), са отделени от коридора не с плътна преграда, а с решетка, така че да се вижда в купетата. Решетката е от кръстосани напреки железни пръчки, както по оградите на градинките около гарите. Стига до тавана на вагона и затова в купето над коридора няма багажни ниши. Прозорците по коридора са обикновени, но отвън също са с такива решетки. А в арестантското купе няма прозорец — само малък, също преграден с решетка процеп на равнището на горните легла (тъкмо защото няма прозорци, се заблуждаваме, че вагонът е багажен). Вратата в купето е плъзгаща се: желязната рамка е също с решетка.

Всичко това, гледано от коридора, прилича твърде много на някаква зверилница: зад гъстата решетка, върху пода и леглата са се свили някакви жалки същества, наподобяващи хора, които ви гледат жално и молят за вода и храна. Но в зверилниците животните никога не са натиквани толкова натясно.

Според изчисленията на инженерите, живеещи на свобода, в сталинското купе шестима могат да седят долу, трима — да лежат на средното легло (то е превърнато в нар, простиращ се между двете стени на купето и изрязан само пред вратата, колкото да се провреш, за да се качиш или слезеш) и двама — в багажните ниши най-отгоре. Ако при това положение в купето бъдат вкарани още единадесет души (надзирателите натикват вече е ритници последните, за да затворят след тях вратата) — ще получите представа за напълно нормалния капацитет на сталинското купе. По двама ще се свият полуседнали в горните багажни ниши, петима ще се проснат върху съединеното средно легло (и те ще са най-щастливите — за тези места се избиват, ако в купето има криминални, именно те ще ги заемат), долу ще останат тринадесет души: по петима ще седнат на леглата, а трима ще се свият в прохода между краката им. Багажът ще е между хората, върху хората и под хората. И така, притиснати и със сгънати крака, те седят денонощия наред.

Не, това не се прави специално за да бъдат измъчвани хората! Осъденият е трудов боец на социализма, защо да го мъчат, той трябва да бъде използуван за строителството. Но съгласете се, той не е тръгнал на гости при тъща си, трябва ли да го настанят така, че и хората на свобода да му завидят? С транспорта у нас има трудности: все ще пристигне, няма да пукне.

От 50-те години нататък, когато влаковете започват да се движат по редовни разписания, арестантите не пътуват вече много продължително — да речем, денонощие и половина — две. През войната и след нея е било по-зле: от Петропавловск (казахстанския) до Караганда вагон-закът пътува по седем денонощия (с по двадесет и пет души в купе). Дори от Куйбишев до Челябинск през август 1945 г. Сузи пътува няколко денонощия в сталински вагон и са били в купето тридесет и пет души, лежат направо един връз друг, мятат се и се борят. (За удовлетворение на тези, които се чудят и ги упрекват: защо не са се борили? — Б.а.) А през есента на 1946 г. Н. В. Тимофеев-Ресовски пътува от Петропавловск до Москва в купе, в което са натъпкани тридесет и шест души! Той виси няколко денонощия в купето между хората, без да опира крака до пода. Започват да умират — измъкват ги изпод краката на останалите (вярно, не веднага, а на следващия ден), та става малко по-широко. Цялото пътешествие до Москва продължава три седмици. (В Москва, но законите на Страната на чудесата, Тимофеев-Ресовски е изнесен на ръце от офицерите, които го откарват с лека кола: изпращат го да движи напред науката!)

Предел ли са тридесет и шест души? Нямаме свидетелства за тридесет и седем, но като се придържаме към единствено научния метод и възпитани в борбата с „пределшчиците“^[204], трябва да кажем: не и не! Не е предел! Може някъде да е и предел, но не и у нас! Все още в купето остават, макар и под леглата, макар и между раменете, между краката и главите кубически дециметри свободен въздух — купето е готово за още арестанти! Условно можем да приемем за предел броя на неотделените един от друг трупове, побрани в пълния обем на купето при спокойното им нареждане.

В. А. Корнеева пътува от Москва в купе с тридесет жени — повечето от тях грохнали старици, принудително изселвани заради вярата си (след пристигането си всички с изключение на две са прибрани в болницата). Не се стига до смъртни случаи благодарение на няколкото млади, здрави и отзивчиви момичета с тях, арестувани „за връзки с чужденци“. Те корят конвоя: „Не ви ли е срам да ги превозвате така? Те могат да ви бъдат майки!“ И сигурно не толкова нравствените аргументи на момичетата, колкото привлекателната им външност намира отзвук у конвоя — няколко старици са преместени в… карцера. А „карцерът“ във вагон-зака не е наказание, а блаженство. От петте арестантски купета само четири са използувани за общи килии, а петото е разделено на две тесни полукупета с по едно горно и едно долно легло, както е при шафнерите. Тези карцери служат за изолация; там пътуват по трима-четирима — удобно и просторно.

През всичките тези вагонни денонощия в изнемога и задушаваща теснотия на арестантите им се дава вместо топла храна само солена селда или чирози (така е през всичките години, през 30-те и 50-те, през зимата и лятото, в Сибир и в Украйна, и е излишно дори да прибягваме до примери) и съвсем не за да бъдат нарочно измъчвани с жажда. Ни най-малко, просто преценете сами — с какво да храните тези дрипльовци по време на път? Топла храна във вагона не им се полага (наистина в едно от купетата на вагон-зака има кухня, но тя е само за конвоя), да им дадеш сух булгур или сурова риба треска, не върви, колкото до месните консерви — няма ли да ги разглезим? Сельодка — по-добро от това няма, и резен хляб — какво друго?

А ти вземи, не се отказвай от своята половин сельодка, щом ти я дават, и се радвай! Ако си умен — не яж тази сельодка, изтрай, скрий я в джоба си, ще я изядеш при прекачването, там ще има вода. По-лошо е, когато дават азовска мокра хамсия, посипана с едра сол, няма да издържи в джоба ти, вземи я в полата на дрехата, в носната кърпа, в дланта си — и яж. Хамсията си я разпределят върху нечия връхна дреха, а конвоите изсипват чирозите накуп направо на пода и разпределянето им става върху леглата, върху коленете.

П. Ф. Якубович^[205] пише за 90-те години на миналия век, че през онова страшно време на сибирските етапи давали на човек по десет копейки дневни пари при цена на самун хляб от три килограма пет копейки, на гърне мляко от два литра — три копейки. „Арестантите си живеят живота“ — пише той. Но ето че в Иркутска губерния цените са по-високи, фунт^[206] месо струва десет копейки и „арестантите направо се мъчат“. Фунт месо на човек за един ден не е половин сельодка, нали?…

Но получиш ли риба, няма да откажат да ти дадат и хляб, че, току-виж, и захарчица. По-лошото е, когато конвоят идва и заявява: днес няма да има храна, не ви е отпусната. А може и наистина да не е отпусната: в някое тъмнично счетоводство не са вписали цифрата където трябва. А може и да са им я отпуснали, но на самите конвои да не им стига дажбата (и тях не ги хранят кой знае как) и ето че решават да свият хляба за себе си, а да раздадат само по половин сельодка — а това е вече подозрително.

И, разбира се, не за да измъчват арестанта, не му дават след солената риба нито гореща вода (това никога), нито дори обикновена студена. Трябва да влезем в положението на конвоя: щатът е ограничен, едни стоят в коридора на пост, охраняват вагонната площадка, провират се на гарите отдолу под вагона, катерят се по покрива му: дали не е пробита нейде дупка? Други почистват оръжието си, пък и трябва да готвят политпросветата, да зубрят бойния устав. А третата смяна спи, осем часа й се полагат по закон, не е вече като през войната. И после: да пренасяш водата с кофи е, едно, далече, второ, обидно. Редно ли е съветски боец да мъкне като катър вода за враговете на народа? Понякога откарват вагон-зака за разпределяне или скачване на половин денонощие път от гарата (да е по-далеч от нежелани погледи) и тогава е трудно с водата дори за червеноармейската кухня. Е, и на това ще му намериш цаката: ще гребнеш за зековете от локомотивния тендер жълта, мътна вода със смазочно масло в нея, те на драго сърце я пият и такава, няма страшно, къде ще видят какво пият в полумрака на купето — ни прозорец, ни крушка, светлината идва от коридора. Пък и малко ли време отива, докато им я раздадеш — арестантите си нямат канчета, някои и да са ги имали, задигнали са им ги — значи трябва да ги поиш с наличните две, и докато се напият, ще има да им стоиш, да гребеш и да им подаваш. (А и току решат помежду си: първо, значи да пият здравите, пък сетне вече туберкулозните и най-накрая сифилитиците! А в съседното купе се почва отначало: първо здравите…)

В края на краищата конвоят би понесъл и това, би им мъкнал вода и би ги поил, ако те, свини такива, след като се налочат, не напират за клозета. А става така: не им ли дадеш вода през деня, не те безпокоят за клозета; дадеш ли им веднъж — водиш ги веднъж; съжалиш ли ги и им дадеш два пъти — два пъти ще ги водиш. Сметката е проста — да не им даваш вода все пак.

И не че ти се свиди чак толкова едно водене до клозета, а защото това е отговорна и дори бойна операция: ангажират се за дълго един ефрейтор с двама войници. Трябва да се поставят два поста — единият до вратата на тоалетната, другият в коридора отсреща (за да не хукнат да бягат натам), а ефрейторът трябва току да отваря и да затваря вратата на купето, отначало да вкарва връщащия се, сетне да пуска следващия. По устав му се разрешава да пуска само по един, за да не бъде нападнат, да не започне бунт. И излиза, че отишлият до клозета задържа тридесет арестанти в своето купе и сто и двадесет в целия вагон, че и целия конвоен отряд! Ефрейторът и войниците ги побутват отзад: „Хайде! Хайде!… Живо! Живо!“, и той бърза, препъва се, сякаш мами държавата с това, че му се е доходило до едно място. През 1949 г. в „сталина“ Москва—Куйбишев еднокракият немец Шулц, свикнал вече с подканянията на руски, подскача на единствения си крак до клозета и обратно, а конвоят се къса от смях и го кара да скача по-бързо. При един такъв случай конвоиращият го блъсва на площадката пред тоалетната и Шулц пада. Ядосаният войник започва да го бие и Шулц, който от ударите не е в състояние да се изправи, изпълзява в мръсния клозет на ръце. Целият конвой наблюдава това и се превива от смях.^[207]

За да не избяга арестантът през секундите, докато е в клозета, а и за по-голяма експедитивност, вратата на тоалетната не се затваря и докато наблюдава процеса, конвоят се провиква поощрително от площадката: „Живо, живо!… Свършвай, стига ти толкова!“ Понякога дава команда от самото начало: „Само по малка нужда!“, и тогава вече тия от площадката няма да те чакат за другото. И, разбира се, никога не си миеш ръцете: водата в тоалетната се пести, а и време няма. Ако арестантът се опита да се докосне до кранчето на умивалника, конвоят заръмжава от вратата: „Не пипай там, излизай!“ (И да носи някой между нещата си сапун или пешкир, ще го досрамее да ги извади — твърде предвзето ще излезе.) Клозетът е изпоплескан. По-живо, по-живо! И като пренася стичащите се нечистотии с обувките си, арестантът се вмъква в купето, пропълзява по нечии ръце и рамене нагоре и мръсните му обувки провисват от третото легло над второто и от тях прокапва.

Когато водят до тоалетната жени, уставът на караулната служба и здравият разум изискват също да не се затваря вратата, но не всеки конвой се придържа към това, някои махват с ръка: хайде, затворете. (На всичко отгоре накрая някоя жена ще трябва да мие клозета след всички и отново стой до нея, за да не избяга.)

Но и при такова бързане, за да минат през клозета сто и двадесет души, отиват повече от два часа — повече от четвърт смяна на трима конвои! И пак няма да им угодиш! Пак някой взел-дал старец ще ти захленчи след половин час и ще те замоли да го водиш отново; разбира се, не го пускаш, той свършва работата направо в купето и ето ти нова грижа за ефрейтора: да го кара да събира и изнася в шепи туй, дето е снесъл.

Та затова ги изкарвай по-рядко до клозета! А оттук следва, че ще трябва да им носиш и по-малко вода. И по-малко храна — тогава няма да ги хваща разстройството и няма да тровят въздуха, че то на какво прилича? Не се диша във вагона!

По-малко вода! А сельодката им се полага! Да не им даваш вода, е разумна мярка, да не им даваш сельодка, вече е служебно престъпление.

 

Никой, никой не си е поставил за цел да ни мъчи! Конвоят действува съвсем разумно! Но ние седим като древните християни в клетка, а върху разранените ни езици посипват сол.

Също така без умисъл (понякога с умисъл) етапните конвои набутват в едно купе хората по Петдесет и осми заедно с криминални и битоваци: арестантите са прекалено много, вагоните и купетата не достигат, времето е точно определено — кога да ги подреждаш? Едното от четирите купета се оставя за жените, в останалите три, ако все пак трябва да се сортират, ги разпределят в зависимост от гарите, до които пътуват, та да ги свалят по-удобно от вагона.

И нима Христос е разпънат между разбойниците, защото Пилат е искал да го унижи? Просто денят е бил такъв — определен за разпъване, а Голгота е една, времето не стига. И го слагат между злодеите.

* * *

Страх ме е дори да си помисля какво щях да преживея, ако се намирах в положението на обикновен арестант… Конвоят и етапните офицери се държаха с мен и с моите другари учтиво… Като политически пътувах за каторгата сравнително комфортно — имах на разположение отделно от партидата криминални помещение на етапите, както и каруца, и багажът ми, цели сто кила, се превозваше с нея…

… Нарочно изпуснах в този пасаж кавичките, за да може читателят да вникне по-добре. Без кавичките пасажът звучи невероятно, нали?

Това го пише П. Ф. Якубович за 90-те години на миналия век. Книгата му е преиздадена сега като поучение за ония страшни времена. Успяваме да научим, че и на шлепа политическите са разполагали с отделна каюта и със специално място за разходка на палубата. Същото е и във „Възкресение“ на Толстой, и външният човек княз Нехлюдов може да посещава политическите затворници и да разговаря с тях. И само защото в списъка срещу фамилното име Якубович била „изпусната магическата дума политически“ (така — в Уст-Кар той е „посрещнат от инспектора на каторгата… като обикновен криминален престъпник — грубо, предизвикателно, дръзко“. Впрочем това недоразумение е разсеяно благополучно.

Какво неправдоподобно време! Изглеждало им почти престъпление да слагат политическите при криминалните! Криминалните ги откарвали на гарата под позорен строй по улицата, а политическите са могли да пътуват с карети (болшевикът Олмински, 1899 г.). Политическите не ги хранели от общия казан, давали им джобни пари и им носели храна от гостилничката. Болшевикът Олмински отказва да приеме дори болничната храна — сторила му се много груба^[208]. Блоковият в Бутирки иска извинение заради надзирателя, който се бил обърнал към Олмински на „ти“: при нас, разбирате ли, рядко идват политически, надзирателят не е знаел…

В Бутирки рядко идват политически!… Не е ли сън? А къде тогава отиват? Лубянка и Лефортово просто още ги няма!…

Подкарват Радишчев в етап, окован с вериги, и поради студеното време го намятат с „гнусния кожух“ на пазача му. Екатерина обаче незабавно се разпорежда: да му се свалят веригите и да му се набави всичко нужно за из път. Но през ноември 1927 г. Анна Скрипникова е изпратена от Бутирки за Соловки по етапен ред със сламена шапка и лятна рокля (както е арестувана през лятото, а оттогава стаята й е запечатана и никой не й разрешава да си вземе зимни дрехи).

Да бъдат отличавани политическите от криминалните, ще рече те да бъдат уважавани като равни съперници, да се признае, че хората могат да имат възгледи. Така дори арестуваният политически има усещането за политическа свобода!

Но откакто всички ние сме „каери“, а социалистите не отстояват положението си на „полити“ — оттогава с протеста си, че теб, политическия, те приравняват с криминалните, можеш да предизвикаш само смеха на арестантите и недоумението на надзирателите. „При нас всички са криминални“ — искрено отговарят тъмничарите.

Това смесване, тази първа потресаваща среща става или в „гарвана“, или във вагон-зака. До този момент както и да са те потискали, измъчвали и тормозили по време на следствието, всичко е идвало от сините фуражки, ти си ги различавал от човечеството, виждал си в тях само мръсната им служба. Но затова пък твоите съкилийници, макар и със съвсем различно развитие и опит, макар ти да си спорил с тях, макар те да са доносничили срещу теб — все пак са от същото обичайно, грешно и познато човечество, сред което си прекарал живота си.

Натикан в сталинското купе, тук очакваш да срещнеш само другари по нещастие. Всички твои врагове и мъчители са останали от оная страна на решетката, от тази ти не ги очакваш. И изведнъж повдигаш глава към квадратния прорез в средното легло, към това единствено небе над теб, и виждаш там три-четири — не, не лица! не, не маймунски муцуни (маймунската муцуна е значително по-добродушна и разумна)! не, не грозотия (грозотията поне с нещо наподобява образ)! — виждаш жестоки гнусни мутри с алчен и подигравателен израз. Разглеждат те като паяци, надвиснали над муха. Тяхна паяжина е решетката и ти си се хванал в нея! Те кривят уста, сякаш се канят да те ухапят отстрани, а докато говорят, съскат и се наслаждават от това съскане повече, отколкото от гласните и съгласните в речта — а и самата им реч само по окончанието на глаголите и съществителните напомня руската, тя е неразбираема.

Тези странни горилоиди са най-често по фланелки — в купето е задушно, жилестите им червендалести вратове, издутите им като балони рамене, татуираните им мургави гърди никога не са изпитвали тъмнично изтощение. Кои са те? Откъде са? Изведнъж от един такъв врат ще провисне — кръстче! Да, алуминиево кръстче на връвчица. Оставаш поразен и донякъде облекчен: сред тях има значи вярващи, колко трогателно; няма от какво да се плашиш. Но тъкмо този „вярващ“ изведнъж зарязва с псувни и кръста, и вярата (те псуват отчасти на руски) и изведнъж завира разперени на чатал два пръста право в очите ти — не заплашва, а се опитва да ги избоде. В този жест „очите ти ще избода, мършо!“ е и цялата им философия и вяра! След като са способни да размажат окото ти като гол охлюв, какво ли по теб и с теб ще пощадят? Кръстчето се люлее, ти се пулиш с още неизбодените си очи срещу този дивашки маскарад и вече не знаеш: кой от вас не е с всичкия си? Кой тепърва ще полудее?

За един миг рухват и пропадат всички човечни навици за общуване, с които си живял досега. През целия си живот — особено до ареста, но дори и след него, дори отчасти и на следствието — си се обръщал към другите хора с думи, и те са ти отговаряли с думи, и тези думи са имали някакво въздействие, могъл си или да убедиш, или да възразиш, или да се съгласиш. Помниш различни отношения между хората — молба, заповед, благодарност, — но това, пред което се озоваваш тук, е извън тези думи, извън тези отношения. Долу като пратеник на мутрите слиза най-често някакъв още непълнолетен дребосък, чиято разпуснатост, чиято наглост е три пъти по-гнусна, и този злосторник развързва торбата ти, бърка в джобовете ти — не както се претърсва, а както се бърка в своите! От тази минута нищо твое не е вече твое, самият ти си само каучуков калъп, върху който са наслагали излишни вещи, но вещите могат да бъдат свалени. Нищо, нито на този малък зъл пор, нито на муцуните над теб нищо не можеш да обясниш с думи, да откажеш, да забраниш, да измолиш пощада! Те не са хора, това ти става ясно за един миг. Можеш само да биеш — или това дете, или онези грамадни твари над главата ти!

Но как ще удариш от долу на горе ония тримата? А май не е редно да биеш и хлапака, макар и да е толкова противен. Най-многото да го избуташ деликатно от себе си… Но и това не бива, защото то мигом ще те захапе за носа или ония горе незабавно ще ти разцепят главата (на всичко отгоре носят и ножове, само че няма да ги вадят заради тебе — за какво да си цапат ръцете).

Поглеждаш съседите си, другарите — хайде да им се опълчим заедно или да протестираме официално! Ала всички тези другари, твоят Петдесет и осми член, са ограбени един по един още преди да дойдеш тук, а сега си седят смирено, превити одве и пак добре, ако гледат някъде встрани, че инак гледат така, сякаш това не е насилие, не е грабеж, а природно явление: тревата расте, дъждът вали.

Защото сме изпуснали времето, господа, другари и братя! Трябваше да се сещате кои сте, когато Стружински се самозапали във вятската килия, че и преди това, когато ви обявяваха за „каери“.

И така, ти се оставяш да ти смъкнат палтото, а в сакото ти напипват и изтръгват зашитата двадесетачка, торбата ти е хвърлена горе, проверена е и всичко, което твоята сантиментална жена е скътала след присъдата за дългия ти път, остава там, горе, а на теб в торбичката ти се връща четката за зъби…

Макар че не всеки се е подчинявал така през 30-те и 40-те години, деветдесет и девет на сто са се примирявали. (Разказвали са ми редки случаи, както когато трима сплотени млади и здрави мъже устояли на рецидивистите, но не за да защитят общата справедливост, ограбваните край тях, а себе си, поддържайки въоръжен неутралитет.) Как е могло да се случи така? Мъже! Офицери! Войници! Фронтоваци!

За да се бие смело, човек трябва да е подготвен за този бой, да го очаква, да е наясно с неговата цел. А тук са нарушени всички условия: без да познава предварително апашката среда, човек не може да очаква този бой, а най-вече просто не разбира необходимостта от него, до последния миг си въобразява (погрешно), че негови врагове са само сините фуражки. Трябва още дълго да се образова, докато разбере, че татуираните гърди са всъщност задниците на самите фуражки, това е откритото признание, което пагоните няма да направят гласно: „Умри днес ти, а аз утре!“ Арестантът новак иска да минава за политически, тоест той е с народа, а държавата е срещу тях. А тук неочаквано отзад и отстрани те напада някаква чевръста сган и всички разграничавания се объркват, яснотата по този въпрос става на пух и прах. (Арестантът дълго още ще се лута, докато си даде сметка, че тази сган действува съвместно с тъмничарите.)

За да се бие смело, човек трябва да усеща гърба си защитен, да има подкрепа отстрани, да чувствува почва под краката си. Всички тези условия са разрушени за Петдесет и осми. След като мине веднъж през месомелачката на политическото следствие, човек е сломен телом: той е гладувал, не е спал, мръзнал е по карцерите, търкалял се е, пребит от бой. И само да е телом — той е сломен и духом! На него му е втълпявано и доказвано, че и възгледите му, и поведението му в живота, и отношенията му с хората — всичко е било погрешно, защото го е довело до разгром. В туптящата топчица, изхвърлена от машинното отделение на съда, за да поеме по дългия етап, е останала само жаждата за живот, без изобщо да проумява какво става наоколо. Да сломи окончателно човека, напълно да го разедини от другите — ето какво цели следствието по член 58. Осъдените трябва да разберат, че най-голямата им вина, докато са били на свобода, е бил опитът им да контактуват някак или да се обединят помежду си без участието на партийния секретар, профсъюзния председател и администрацията. В затвора това прераства дори в страх от всякакви тъмнични колективни действия: една и съща жалба да се отправя от двама или на един и същ лист хартия да се подпишат двама. Отстранени вече за дълго от всякакво обединяване, лъжеполитическите не са готови да се обединят и срещу рецидивистите. Нито да им дойде наум да си приготвят за вагона или междинните затвори оръжие — я нож, я бокс. Първо, за какво им е? Срещу кого? Второ, употребиш ли го, както си обременен със зловещия член 58, при повторно съдебно дело можеш да получиш и разстрел. Трето, още преди това, при обиска, ако намерят нож у теб, те очаква наказание, което не е същото както при рецидивиста: при него ножът е белег за бабаитлък, традиция, неосъзнатост, при теб — терор.

И най-сетне, в по-голямата си част арестуваните по член 58 са кротки хора (а често и стари, болни), служили си цял живот с думи, а не с юмруци, които и сега, както преди, не могат да дигнат.

А рецидивистите не минават през подобно следствие. Цялото им следствие се свежда до два разпита, лек процес и лека присъда, като дори тази лека присъда не я излежават докрай, а ги освобождават предсрочно: или ги амнистират, или пък самите те бягат.^[209] Никой не лишава рецидивиста от полагащите му се по закон пратки и по време на следствието — от богатите по съдържание пратки от пая на другарите му по бранш, останали на свобода. Той не слабее, не линее нито ден — и ето че по пътя се подхранва и за сметка на фраерите. Членовете от Наказателния кодекс за апашите и бандитите не само с нищо не притесняват рецидивиста, той се гордее с тях — и тази му гордост е поддържана от всички началници със сини пагони или сини околожки: „Какво от това, че си бандит и убиец, ти не си изменник на родината, ти си наш човек, ще се оправиш.“ В тези членове не е включен единадесети параграф — за организация. Организацията не е забранена за рецидивистите — защо ли? — нека спомага за възпитаване на чувствата за колективизъм, така необходим на човека от нашето общество. И изземването на оръжието им е игра, никой не ги наказва заради оръжие — уважават техния закон („без това нещо не ги бива“). И извършеното ново убийство в килията не удължава присъдата на убиеца, а само го обкичва с лаври.

(Всъщност това си има своите дълбоки корени. Маркс осъжда лумпенпролетариата единствено заради неговата донякъде невъздържаност и непостоянни настроения. А Сталин винаги изпитва слабост към рецидивистите — ами че с кого другиго е ограбвал банките? Още през 1901 г. той е обвиняван от другарите си в партията и в затвора, че е използувал криминални престъпници срещу политическите си противници. През 20-те години се появява и услужливият термин: социално близки. В тази плоскост е и Макаренко: тези могат да бъдат превъзпитани. Според Макаренко източник на престъпленията е само „контрареволюционната конспиративна дейност“. Не подлежат на превъзпитание онези — инженерите, свещениците, дребните буржоа, меншевиките.)

И защо да не крадат, щом няма кой да ги спре? Трима-четирима задружни и нагли рецидивисти държат в подчинение няколко десетки наплашени потиснати лъжеполитически затворници.

С одобрението на началството. Въз основа на Прогресивната теория.

Но защо, след като се отказват от юмручен отпор, жертвите поне не се оплакват? Нали в коридора се чува всеки звук, а и конвойният войник се разхожда бавно покрай решетката?

Да, там е въпросът. Чуват се всеки звук, всяко жално хриптене, а конвоят продължава да се разхожда — защо не се намесва? На метър от него, в полутъмната пещера на купето, ограбват човек — защо боецът от държавната охрана не се застъпва?

Ами по същата причина. На него му е внушено същото.

И нещо повече: след дългогодишната благосклонност към рецидивистите конвоят започва да изпитва симпатии към крадците и самият той се превръща в крадец.

От средата на 30-те до средата на 40-те години се наблюдава небивала разюзданост от страна на рецидивистите и невероятно малтретиране на политическите затворници — но никой не помни случай някой конвой да е прекратил ограбването на политическия в килията, във вагона или в „гарвана“. Ще ви разкажат обаче не един случай, когато конвоят е приемал от крадците награбените вещи, в замяна на което им е носел водка, храна (къде по-добра от дажбената), тютюн. Тези примери са вече общоизвестни. Нали и сержантът от конвоя също няма друго освен оръжието, скатания шинел, канчето и войнишката дажба. Жестоко ще е да се иска от него да конвоира облечения със скъпо кожено палто и обут с хромови ботуши народен враг, който носи кешер (чувал), натъпкан с богатски градски вещи, и да се примирява с това равенство. Отнемането на този разкош е също форма на класовата борба! Какви норми да търсим тук?

През 1945–1946 г., когато започват да прииждат арестанти не от другаде, а от Европа, с невиждани европейски неща по тях или в торбите им, дори конвойните офицери не издържат. Служебната съдба, опазила ги от фронта, в края на войната ги „опазва“ и от събирането на трофеи — нима това не е справедливо?

Така че съвсем не случайно, не от привързаност, не поради липса на място, а от корист конвоят натиква рецидивистите заедно с политическите по всички купета на своя вагон-зак. И криминалните не го подвеждат: вещите се измъкват от бобрите^[210] и се прехвърлят в куфарите на конвоя.

Но как да се постъпи, ако вагонът вече е натоварен с „бобри“ и влакът е тръгнал, а рецидивисти няма и няма, просто не качват такива, днес не се появяват техни етапи нито на една гара? Известни са и няколко такива случая.

През 1947 г. карат от Москва за централния затвор във Владимир група чужденци с доста скъп багаж, както показва първият отворен куфар. Тогава конвоят сам се заема във вагона системно да им отнема вещите. За да не пропуснат нещо, конвоите събличат арестантите голи и ги карат да седят така върху пода на вагона пред клозета, а през това време преглеждат и прибират вещите им. Но конвоят не взема под внимание, че не ги кара в лагер, а в истински затвор. С пристигането им там И. А. Корнеев подава писмена жалба, в която описва всичко подробно. Издирват този конвой и го обискират. Част от отнетите вещи са намерени и върнати, а невърнатото е платено на притежателите. Разправят, че всички от конвоя били осъдени по на десет и петнадесет години. Впрочем трудно е да се провери дали е истина, пък и съдените за криминални престъпления не се залежават дълго по затворите.

Споменатият случай обаче е изключение и ако началникът на конвоя не е бил толкова алчен, е щял да разбере, че е по-добре да стои настрана. Но ето и един по-обикновен случай, който ни кара да предполагаме, че едва ли е единствен. През август 1945 г. във вагон-зака Москва—Новосибирск (с който е прехвърлен А. Сузи) също няма крадци. А предстои дълго пътуване, тъй като влаковете тогава се движат бавно. Без да бърза, началникът на конвоя обявява в удобно за целта време обиск — поотделно на всеки, с багажа му в коридора. Събличат извикваните според тъмничните правила, но не в това е скритият смисъл на обиска, защото обискираните се връщат в претъпканата килия и всеки нож, всяко забравено нещо може да бъде предавано след това от ръка на ръка. Истинският смисъл на обиска е в проверката на всички лични вещи, които са в дрехите на арестувания и в чувала му. Тук, до чувалите, без да губят интерес през целия дълъг обиск, присъствуват с надменен непристъпен вид началникът на конвоя — офицер, и помощникът му — сержант. Грешната алчност напира да проличи наяве, но офицерът я потиска с преднамерено безразличие. Той прилича на стар развратник, който оглежда момиченца, но се стеснява от присъствуващите, пък и от самите момиченца, защото не знае как да подходи. Колко незаменими в този момент биха били за него неколцина крадци! Но в етапа няма такива.

В етапа няма крадци, но се случват такива, които вече са докоснати и заразени от апашкия полъх на затвора. Примерът на крадците е поучителен и заразителен: той идва да подскаже, че има начин да си живееш добре в тъмницата. В едно от купетата пътуват двама доскорошни офицери — Санин (моряк) и Мережков. И двамата са осъдени по член 58, но вече са започнали да се преустройват. С поддръжката на Мережков Санин се обявява за отговорник на купето и настоява чрез конвоя да бъде приет от началника на конвоя (успява да усети какво се крие зад тази негова надменност, да разбере, че всичко опира до нуждата от сводник!). Необичаен случай, но извеждат Санин и двамата разговарят някъде навън. По примера на Санин постъпва още един от съседното купе. Той също е изслушан.

А на сутринта раздават на арестантите не по петстотин и петдесет грама, колкото е по онова време дажбата за етапите, а по двеста и петдесет.

След раздаването на дажбата се надига тих ропот. Но само ропот — политическите се страхуват от „колективни действия“ и не се решават на нещо повече. Намира се един-единствен, който се провиква на раздаващия храната:

— Гражданино началник, колко грама има в тая дажба?

— Колкото се полага! — е отговорът.

— Искам да ми я измерят повторно, иначе няма да я взема! — високо обявява храбрецът.

Целият вагон замира. Мнозина не се докосват до храната си с надеждата, че ще им я измерят отново. В този момент се появява в целия си непорочен облик и офицерът. Всички мълчат, от което думите му се стоварват още по-тежко, още по-неотвратимо:

— Кой се бунтува срещу съветската власт?

Сърцата се свиват. (Ще ми възразят, че това е общоприет похват, че и в живота на свобода всеки началник се обявява за съветска власт и ха опитай само да спориш с него! Но за наплашените, за току-що осъдените за антисъветска дейност е много по-страшно.)

— Кой вдига бунт заради дажбата? — настойчиво пита офицерът.

— Гражданино лейтенант, аз само исках… — оправдава се вече виновният бунтар.

— Аха, ти ли, мръснико? На теб ли не ти харесва съветската власт?

(И защо да се бунтува? Защо да спори? Нима не е по-леко да изяде тази оскъдна дажба, да преглътне, да си замълчи?… А ето че сега си докарва беля…)

— Мърша воняща! Контра! Сам си търси бесилото, на всичко отгоре и дажбата да му мерят?! Съветската власт го пои и храни, а той недоволен още? Знаеш ли какво ти се полага за такова нещо?…

Команда към конвоя: „Отведете го!“ Ключалката щраква. „Излизай, ръцете отзад!“ Извеждат клетника.

— Кой друг е недоволен? На кого още да измерваме дажбата?

(Сякаш можеш нещо да докажеш! Сякаш има къде да се оплачеш, че си получил двеста и петдесет грама, и ще ти повярват тъкмо на теб, а не на лейтенанта, според когото са раздадени точно по петстотин и петдесет грама.)

На бито куче стига да му покажеш тоягата. Всички останали се оказват доволни и се примиряват с тази санкционираща дажба през всичките дни на дългото пътуване. Престават да им раздават и захарта — нея си я прибира конвоят.

(Това се случва през годината на двете велики победи — над Германия и над Япония, на победите, които ще възвеличаят историята на нашето отечество и които внуците и правнуците ни ще изучават.)

Гладуват така ден, гладуват два, идва им от малко умът и тогава Санин казва на своето купе: „Така сме загубени, момчета. Хайде да съберем каквото имаме по-свястно — ще ида да го разменя и да ви донеса нещо да хапнете.“ И с непоколебима увереност започва да прибира едни вещи, от други да се отказва (не всички се съгласяват да дават, но и никой не ги кара насила!). После моли да го пуснат с Мережков, и странно — конвоят ги пуска. Те се отправят със събраните предмети към купето на конвоя и се връщат с нарязани самуни хляб и с махорка. Това са същите самуни — от седемте килограма, задигнати от дажбата на зековете, само че сега те се раздават не на всички по равно, а само на ония, които са дали нещо от вещите си.

И е съвсем справедливо: нали всички открито са признали, че са доволни и от намалената дажба? Справедливо е и защото вещите все нещо струват и за тях трябва да се плати. А и погледнато в перспектива, също е справедливо: тези вещи са прекалено добри за лагера, тъй и тъй ще им ги изземат или откраднат.

А махорката си е на конвоя. Войниците си поделят с арестантите своя личен тютюнец — но и това е справедливо, защото и те ядат хляба на арестантите и пият с чая захарта им, която е прекален лукс за враговете. И най-сетне, справедливо е и това, че Санин и Мережков, които не са давали нищо от личните си вещи, вземат за себе си повече от далите, защото без тях не би станала и размяната.

И така седят, притиснати в полумрака, и едни дъвчат коматите хляб, полагащи се по право и на съседите им, които обаче могат само да ги наблюдават как ядат. Конвоят не им разрешава да пушат един по един, а на два часа веднъж всички заедно — и целият вагон се изпълва с дим, сякаш нещо се е запалило. Тези, на които отначало им се е досвидяло за вещите, сега вече съжаляват, че не са предали нищо на Санин, и му предлагат да вземе този път нещо и от тях, но Санин отлага това за по-нататък.

Тази операция не би преминала така гладко и докрай, ако влаковете през следвоенните години не пътуват толкова дълго, когато вагон-заковете често са прикачвани и откачвани по гарите, но пък нали времето е следвоенно и всяка вещ е ценна. До Куйбишев пътуват една седмица — и през цялата седмица им дават от държавата само двеста и петдесет грама хляб (впрочем блокадната норма в Ленинград е два пъти по-малка), чирози и вода. Останалия хляб трябва да купуват срещу личните си вещи. Скоро предлагането започва да надхвърля търсенето и конвоят все по-неохотно отива на размяна, все повече започва да отбира.

На разпределителния пункт в Куйбишев ги завеждат на баня и ги връщат в същия влак и в същия вагон. Поема ги нов конвой, но очевидно му е обяснено по щафета как да докопа и той нещо от вещите им — и същият начин за купуване на полагащата се дажба се възобновява чак до Новосибирск. (Не е трудно да си представим колко възприемчиво се разпространява този заразителен опит сред всички конвои.)

Когато ги свалят от влака в Новосибирск между коловозите и някакъв новак офицер идва и ги пита: „Има ли оплаквания от конвоя?“ — всички смутено мълчат.

Правилно е преценил първият началник на конвоя.

* * *

Пътниците във вагон-зака се отличават от останалите пътници във влака по това, че не знаят закъде пътуват и на коя гара ще слязат: нито имат билети, нито могат да прочетат маршрутните табели на вагоните. В Москва понякога ги товарят толкова далече от перона, че дори и московчани не се досещат: коя ли ще е тази от осемте столични гари? Арестантите престояват няколко часа, притиснати един до друг сред вонящия въздух в очакване на маневрения локомотив. Час по-скоро да дойде, да отведе вагон-зака до вече композирания влак. Ако е лято, ще чуят по високоговорителите на гарата: „Москва—Уфа тръгва от трети коловоз… Влакът Москва—Ташкент е композиран на първи коловоз…“ Значи това е Казанската гара и познавачите на географията на Архипелага и на пътищата до него започват да обясняват на другите: Воркута и Печора отпадат, за тях се тръгва от Ярославската гара; отпадат по този начин и кировските, и горкиевските лагери.

Така в жътвата на славата попадат плевели. Но дали са плевели? Защото няма пушкински, гоголевски и толстоевски лагери — а има горкиевски, и то какъв букет! Че и каторжна мина „Максим Горки“ (на четиридесет километра от Елген)! Да, Алексей Максимич… „с вашето, другарю, сърце и име“… Ако врагът не се предава… Изпуснеш се веднъж и ето на — вече си извън литературата…

Никога не карат затворниците от Москва в Белорусия, Украйна и Кавказ, там няма къде да дяват и техните си. Ослушваме се по-нататък. Уфимският влак тръгва — нашият не мърда. Ташкентският замина — ние стоим. „До тръгването на влака Москва—Новосибирск… Молим изпращачите… билетите на пътуващите…“ Потегляме. Нашият! А какво показва това? Засега нищо. И Средното Поволжие е наше, и Южен Урал. Наш е Казахстан, с джезказганските медни рудници. Наш е и Тайшет със завода за импрегниране на траверси (където, разправят, креозотът прониква през кожата в костите, а дробовете се запълват с парите му — чиста смърт. Наш е още и цял Сибир чак до Совгаван. И Колима е наша, и Норилск също е наш.

През зимата вагонът е плътно затворен и високоговорителите не се чуват. Ако конвойният отряд спазва устава, никой от него няма да обели дума за маршрута. Така ще потеглим, ще заспим, натъпкани като сардели, колелетата ще тракат и няма да разберем — гори или степи ще видим на другия ден през прозореца. През прозореца, който е в коридора. От средното легло през решетката, коридора, двете легла и още една решетка се виждат все пак коловозите на гарата и късче пространство, бягащо покрай влака. Ако стъклата не са заледени, понякога може да се прочете и името на гарата — някое си Авсютино или Ундол. Къде има такива гари?… Никой в купето не ги е чувал. Понякога може да се разбере по слънцето: на север ли ви карат или на изток. Случва се и в някое си Туфаново да натикат във вашето купе опърпано битоваче и то да ви разкаже, че го карат на съд в Данилов и го е страх да не му лепнат две години. Така научавате, че през нощта сте минали Ярославъл и, ще рече, първият етап е Вологодск. И винаги ще се намерят в купето познавачи, които мрачно ще произнесат с особено натъртване на „о“-то: „вОлОгОдският кОнвОй не си поплюва!“

Но и да разберете посоката — това още нищо не значи: етапи и етапи се навързват пред вас върху нишката ви на възли и от всеки могат да ви поведат встрани. Не те блазни ни Ухта, ни Инта, ни Воркута, а мислиш ли, че 501-вият обект е за предпочитане — железопътната линия през тундрата, през Северен Сибир? Той е по-лош от всички други.

Горе-долу пет години след войната, когато арестантските потоци все пак започват да се побират в коритата си (или Министерството на вътрешните работи разширява щатовете?), в министерството се преборват с камарите от милиони дела и започват да изпращат всеки осъден със затворническото му дело, запечатано в плик, на който открито за конвоя е написан маршрутът (да знаят повече от маршрута си, не е полезно, съдържанието на делата може да повлияе разлагащо). Именно тогава, ако лежите на средното легло и сержантът се е спрял близо до вас, и освен това умеете да четете нагоре с краката — може би ще смогнете да прочетете, че еди-кого си го карат в Княж-Погост, а вас — в Каргополлаг.

Е, сега започваш да се вълнуваш още повече! Какъв е този Карполлаг? Кой е чувал нещо за него?… Каква е общата работа?… (Има обща работа, която направо те вкарва в гроба, но се случва и да е по-лека.) Няма ли да е нещо, дето съвсем ще те скапе?

И как така, как в суматохата на тръгването не сте съобщили на близките си и те все още си въобразяват, че сте в сталиногорския лагер край Тула? Ако сте твърде нервни и твърде досетливи, може би ще успеете да решите и тази задача: у един ще се намери сантиметър графитено парченце, у друг — смачкано късче хартийка. Предпазливо, за да не ви забележи войникът от конвоя, който стои в коридора (а не е позволено да лежите към прохода с крака, само с глава!), свит и извърнат, вие пишете между тласъците на вагона до близките си, че внезапно са ви вдигнали от старото място и сега сте на път, че от новото място ще ви разрешат може би само по едно писмо на година, нека са готови за това. Сгънатото, на триъгълник писмо трябва да отнесете на късмет в клозета: току-виж, са ви отвели там малко преди някоя гара или малко след като сте я отминали, току-виж, войникът се зазяпал — тогава натискате бързо педала, та отворът за нечистотиите да зейне и закрили го с тялото си, хвърляте писъмцето в дупката. То ще се намокри, ще се нацапа, но може да мине и да падне между релсите. Или да се измъкне дори сухо, вятърът между колелетата ще го завърти, ще го отнесе и то ще попадне под колелетата или ще излети между тях и полегато ще падне върху насипа на платното. Може би така ще си остане да лежи до дъждовете, до снега, докато загине, може би нечия ръка ще го вдигне. И ако този човек се окаже неидеен, ще изпише наново адреса, ще повтори буквите отгоре или ще пъхне хартийката в друг плик — и тогава, току-виж, писмото се получило. Понякога такива писма пристигат — с доплащане, изтъркани, размазани, измачкани, но с ясния плисък на мъката…

* * *

А още по-добре е, ако час по-скоро престанете да сте така нареченият фраер — смешен новак, плячка и жертва. Деветдесет и пет на сто е сигурно, че писмото ви няма да се получи. Но и да го получат, няма да донесе радост в дома ви. И що за живот е това — да се вълнувате всекичасно, всекидневно, когато сте навлезли в страната на епоса? Идването и заминаването тук отстоят на десетилетия, на четвърт век. Вие никога не ще се върнете в предишния свят! Колкото по-бързо отвикнете от близките си, а и те от вас, толкова по-добре. Толкова по-облекчаващо за всички.

И си оставете колкото се може по-малко вещи, за да не им треперите! Не ви трябва куфар, защото конвоят ще ви го счупи пред вратата на вагона (а при положение, че в купето са по двадесет и пет души — какво друго ще измислите и вие самите на негово място?). И не носете нови ботуши, нито модни обувки, нито вълнен костюм: било във вагон-зака, било в „гарвана“, било при приемането ви в етапния затвор ще ви ги откраднат, ще ви ги отнемат, изтръгнат, сменят. Отстъпите ли ги без съпротива — унижението ще трови сърцето ви. Отнемат ли ви ги с бой — ще заплатите за тях с разкървавена уста. Отвратителни са ви тези нагли мутри, това подигравателно държане, този двуног измет, но ако трябва да треперите за собствеността си, не губите ли рядката възможност да наблюдавате и вниквате? Какво си мислите, с какво се различават от рецидивистите толкова живописно обрисуваните от Киплинг и Гумильов контрабандисти, пирати, велики капитани? От същия сой са и те… Чаровни в романтичните сцени — защо са ви толкова отвратителни тук?

Разберете ги и тях. Тъмницата им е роден дом. Както и да ги глези властта, колкото и да смекчава присъдата им, колкото и да ги амнистира, вътрешната им орис ги връща отново и отново тук… Не им ли се полага за това и първата дума в законодателството на Архипелага? Навремето у нас лишаваха толкова успешно свободните граждани от правото на собственост (по-късно на самите лишаващи им хареса да имат) — отде-накъде ще бъде търпяно то в затвора? Зазяпал си се, не си изял навреме своята сланина, не си разделил с приятелите си захарта и тютюна — и ето че сега апашите пребъркват твоята_ раница_, за да поправят моралната ти грешка. В замяна на обувките ти дават някакви износени жалки калеври, в замяна на пуловера ти — изплескана хамалска дреха. Самите те не задържат за дълго тези неща у себе си: твоите обувки са повод да загубят или спечелят пет пъти на карти, а пуловера утре ще го профукат за литър водка или парче салам. След ден-два и у тях, както и у теб, няма да остане нищо от всичко това. Това е вторият закон на термодинамиката: равнищата се изравняват…

Нищо, нищо не притежавайте! — ни учат Буда и Христос, стоиците и циниците. Защо ние, алчните, все не можем да проумеем тази проста проповед? Защо не разбираме, че имането погубва душата ни?

Е, нека солената риба се топли в джоба ти до етапния пункт, за да не те кара на жажда. Затова пък изяж веднага хляба и захарта, които ти се дават наведнъж за два дни. Тогава никой няма да ти ги открадне. И край на грижите. Бъди като птичка божия!

Притежавай само това, което може да пренесеш със себе си: знай език, знай страни, знай хора. Нека пътна торба ти бъде твоята памет. Запомняй! Запомняй! Само тези горчиви семена може би ще успеят някога да покълнат.

Огледай се — около теб има хора. Може би за един от тях после ще си спомняш през целия си живот и ще се ядосваш, че не си го разпитал. И по-малко говори — повече ще чуеш. Точат се из Архипелага, от остров на остров, тънките повесма на човешките съществувания. Вият се, докосват се помежду си някоя нощ в такъв един потракващ полутъмен вагон, после отново се разделят навеки — а ти дай ухо на тихия им брътвеж и на равномерното потракване под вагона. Потраква всъщност вретеното на живота.

Какви ли не невероятни истории ще чуеш тук, на колко неща ще се посмееш!

Да вземем например дребничкия подвижен французин до решетката — какво току се върти? На какво се чуди? Какво не му е ясно? Я му обясни! И го разпитай между другото: как е попаднал тук? Намира се такъв, дето знае френски, и научаваме: Макс Сантер, френски войник. Все така подвижен и любопитен е бил и на свобода, в своята douce France. Казвали му за добро — не се навирай там, а той се навъртал около етапния пункт за репатриране на руснаци. Един ден съветските войници го почерпили с водка и от този момент той вече нищо не си спомня. Идва на себе си в някакъв самолет, на пода. Вижда се облечен с червеноармейска рубашка и панталони, а над главата си — войнишки ботуши. Засега го осъдили на десет години лагер, но това, разбира се, е лоша шега, недоразумение, което ще се изясни, нали?… О, да, ще се изясни, драги, има да чакаш! (Предстои му и лагерна присъда, двадесет и пет години, и от Озьорлаг ще излезе едва през 1957 г.) През 1945–1946 г. никой не се чуди на такива случаи.

Това е френско-руски сюжет, а ето ви и един руско-френски. Всъщност той си е чисто руски, защото кой друг освен руснак ще навърти толкова път? Открай време у нас е имало хора, дето не са се побирали като Суриковия Меншиков в предоставената му в Берьозов къщурка. Така и Иван Коверченко — гледаш го съсухрен, среден на ръст, ама на — не се побира. А то руснакът пращи от здраве, пък и дяволът току му налива водчица. Коверченко разказва на драго сърце за себе си, и то все през смях. Подобни истории са истински бисер, само да ги слушаш. Вярно, че дълго не проумяваш: за какво са го прибрали и защо го водят политически? Но от това „политически“ не си струва да се прави капитал. Не е ли все едно с какво гребло са те загребали?

Както всички знаят много добре, до химическа война искаха да прибягнат германците, а не ние. При изтеглянето ни от Кубан някакви заплеси оставят за беда на едно летище цели камари химически бомби — и немците могат да направят от това международен скандал. Именно тогава дават на старши лейтенант Коверченко, родом от Краснодар, двадесет парашутисти и ги прехвърлят в тила на немците, за да закопаят всички тези толкова компрометиращи бомби в земята. (Читателите вече си въобразяват, че са се досетили, и се прозяват: по-нататък е попаднал в плен и сега го третират като изменник на родината. Нищо подобно!) Коверченко се справя превъзходно със задачата и се връща обратно през фронтовата линия с всичките си двадесет парашутисти, без нито една загуба, за което е предложен за Герой на Съветския съюз.

Само че това предложение се оформя месец-два, а нашият човек не се вмества в този „Герой“! „Герой“ се дава на кротките момчета, на отличниците в бойната и политическата подготовка, а ако ти гори душата и няма къде да му кръкнеш? И след като си Герой на целия Съюз — защо толкова се стискат, мамка им, та не ти дадат поне литър водка? И Иван Коверченко яхва коня и, откровено казано, без да знае нищо за Калигула, връхлита на втория етаж при градския там военен комисар ли, комендант ли, и: изпиши ми водка, и толкоз! (Въобразил си, че така ще е по-представително, че някак си по приляга за Герой и ще е по-трудно да му откажат.) Та затова ли са го прибрали? Не, какво приказвате! Затова е предложен от „Герой“ за по-малкия „Червено знаме“.

Много му се пийва на Коверченко, ама невинаги има какво и се налага да умува. В Полша попречва на немците да вдигнат във въздуха един мост — и почувствувал този мост като свой, взел да събира от поляците до пристигането на нашата комендатура такса за минаване по моста: че без мене нямаше и да го имате, мамка ви! Цял ден и цяла нощ събира таксата (за водка), накрая му писва, стига е стърчал тук, и предлага на поляците наоколо справедливо решение: да откупят моста от него. (Тази ли е причината да го приберат? Не.) И не че им иска чак толкова, ами поляците се стискат, нищо не събират. Тогава нашият пан капитан зарязва моста — по дяволите, минавайте безплатно!

През 1949 г. е началник-щаб на парашутния полк в Полоцк. Политотделът на дивизията никак не обича майор Коверченко за това, че не дава пет пари за политвъзпитанието. Веднъж той поисква да му дадат характеристика за Академията, но когато му я дават, я поглежда и я захвърля на масата: „С такава характеристика съм не за Академията, а за бандеровците^[211]!“ (Дали не е заради това?… Заради това спокойно биха могли да му тръснат десет години, но му се разминава.) Установява се още, че е пуснал незаконно в отпуск един войник. И че самият той в пияно състояние е карал камион, с който катастрофира. И за това го наказват с десет… денонощия арест. Впрочем охраняват го собствените му войници, а те го обичат беззаветно и го пускат от ареста да се разхожда свободно из селото. Той би преглътнал ареста, но политотделът почва да го заплашва със съд! Тъкмо тази заплаха смайва и оскърбява Коверченко: значи, като е да заравяш бомбите — Иване, хвърчи! А за някакъв си келяв камион — в затвора? Една нощ той излиза през прозореца и отива на Двина, качва се на скритата там моторна лодка на свой приятел и изчезва.

Оказва се, че не е пиянде с къса памет: сега вече жадува да отмъсти за всичко, което му е причинил политотделът: зарязва лодката в Литва и отива при литовците да ги моли: „Братлета, отведете ме при партизаните! Приемете ме, няма да съжалявате, хубаво ще им натрием носовете!“ Но литовците решават, че е провокатор.

Иван има зашити в дрехите си пари. Взема си билет за Кубан, но докато стигне до Москва, вече яко се е напил във вагон-ресторанта. Ето защо, когато слиза на гарата, хвърля с присвити очи поглед към Москва и казва на шофьора на таксито: „Карай в посолството!“ — „В кое?“ — „Майната му, в кое да е.“ И шофьорът го откарва. „Кое е?“ — „Френското.“ — „Може.“

Вероятно мислите му се объркват и ако намеренията му за посолството отначало са едни, накрая вече са други, но ловкостта и силата му ни най-малко не отслабват: той не обезпокоява милиционера на входа, тихичко се шмугва в пресечката и се мята през гладкия двуметров зид. През двора на посолството минава още по-лесно: никой не го забелязва и не го задържа, той влиза в сградата, прекосява една стая, после втора и попада на сложена маса Какво ли няма на нея, но най-вече го поразяват крушите. Така му се прияждат, че натъпква всичките си джобове. В този момент влизат стопаните да вечерят. „Ей, вие, французи! — пръв настъпва и се развиква Коверченко. Хрумва му, че през последните сто години Франция не е свършила нищо свястно. — Защо не вдигате революция, а? Че и Дьо Гол пробутвате на власт? А ние да ви снабдяваме с кубанска пшеничка? Няма да го бъде!“ — „Кой сте вие? Откъде се взехте?“ — чудят се французите. Без ни най-малко да се смути, Коверченко налучква верния тон: „Майор от Държавна сигурност.“ Французите изпадат в паника: „Дори и така да е, не може да нахлувате по този начин. Какво ви води тук?“ — „Абе да ви таковам…!“ — без заобикалки, от сърце им заявява Коверченко. И все още му остава трезв ум да започне отстъплението си, но тук от джобовете му започват да падат крушите и позорният смях го следва зад гърба му…

Но впрочем успява да се измъкне от посолството жив и невредим, че и още някъде да иде. На другата сутрин се събужда на Киевската гара (дали този път не се е бил запътил за Западна Украйна?) и тук скоро го залавят.

На следствието го бие не друг, а Абакумов, белезите по гърба му се издуват до дебелината на ръка. Министърът го бие, естествено, не заради крушите и не заради справедливия упрек на французите, а за да признае: от кого и кога е вербуван. И му лепват двадесет и пет години.

 

Нямат край такива истории, но, както и всеки вагон, през нощта арестантският затихва. През нощта не дават нито риба, нито вода, нито извеждат до клозета.

И тогава, както всеки друг вагон, той се изпълва с равномерното потракване на колелетата, което с нищо не нарушава тишината. И тогава, ако и войникът се е дръпнал от коридора, от третото мъжко купе можеш да поговориш тихо с четвъртото — женското.

Разговорът с жена в затвора е нещо съвсем особено. Той крие нещо благородно, дори ако говориш за наказателните членове и присъдите.

Един такъв разговор се води цяла нощ и ето при какви обстоятелства. Това става през юли 1950 г. В женското купе се случва да има само едно младо момиче, дъщеря на московски лекар, осъден по 58–10. А в мъжките купета се надига шум: конвоят започва да натиква всички зекове от трите купета в две (по колко души се оказват в купе — хич и не питайте). И вкарват някакъв престъпник, който изобщо не прилича на арестант. Преди всичко не е остриган — и вълнистите му светлоруси коси, истински къдри, предизвикателно увенчават голямата му мъжествена глава. Той е млад, строен, с военен английски костюм. Водят го по коридора с известно уважение (конвоят се стъписва пред инструкцията, написана върху плика на неговото дело) — и девойката успява да погълне с поглед всичко това. А той не я вижда (и как само съжалява по-късно за това!).

По шума и блъсканицата разбира, че за него се освобождава специално купе — това до нея. Ясно е, че той не бива да влиза в контакт с никого. Толкова повече й се ще да поговори с него. Във вагон-зака не могат да се видят от купетата си, но затова пък могат да чуят гласовете си в тишината. Късно вечерта, когато всичко утихва, девойката сяда в края на скамейката до самата решетка и тихо го повиква (а може отначало да е затананикала едва чуто. За такова нещо конвоят би трябвало да я накаже, но той се закротва някъде и в коридора няма никой).

След като я чува, научен от нея, непознатият сяда също открая. Сега те седят гръб до гръб, притиснати до една и съща трисантиметрова дъска, а говорят през решетката, шепнешката, покрай тази дъска. Главите и устните им са толкова близко, сякаш се целунат, а не могат не само да се докоснат, но дори да се видят.

Ерик Арвид Андерсен разбира руски вече съвсем сносно, говори с много грешки, но в края на краищата изразява мислите си. Той разказва на девойката удивителната си история (по-късно ще я чуем на етапния пункт), а тя на него — простичката история на една московска студентка, осъдена по член 58–10. Но Арвин с запленен от нея, разпитва я за съветската младеж, за съветския живот — и научава нещо съвсем различно от онова, което е знаел преди от западните левичарски вестници и от своята официална визита в тази страна.

Прекарват цялата нощ в разговор — и всичко през тази нощ се свързва за Арвид в едно: и необичайният арестантски вагон в чуждата страна; и напевното нощно потракване на влака, намиращо винаги отклик в сърцата ни; и мелодичният глас, шепотът, дъхът на момичето в неговото ухо — до самото му ухо, а той дори не може да я погледне! (Вече година и половина изобщо не е чувал женски глас.)

Покрай тази невидима (и, не ще съмнение, положително, непременно прекрасна) девойка той за пръв път започва да проглежда за Русия — и гласът на Русия му разказва през цялата нощ истината. Може и по такъв необичаен начин да опознаеш страната за пръв път… (На сутринта ще види през прозореца и нейните тъмни сламени стрехи — под печалния шепот на скрития от погледа му екскурзовод.)

И всичко това заедно е все Русия: арестантите във влака, престанали да се оплакват; девойката зад стената на сталинското купе; оттеглилият се да спи конвой; крушите, изпопадали от джобовете, заровените бомби и конят, изкачен на втория етаж.

* * *

— Жандарми, жандарми! — зарадвани, надават викове арестантите. Те се радват, че по-нататък ще ги съпровождат учтиви жандарми, а не войнишки конвой.

Пак забравих да поставя кавичките. Това го разказва не друг, а самият Короленко^[212]. Ние, естествено, не се радваме на сините фуражки. Но ако попаднеш във вагон-зака, под махалото, ще се зарадваш на всекиго.

За всеки пътник на междинните малки гари е трудно да се качи във влака, а да слезе — колко му е? — мяташ долу багажа и скачаш. Не е така с арестанта. Ако местната тъмнична охрана или милиция не дойде да го свали или закъснее с две минути — пуф-паф! — влакът потегля и злочестия арестант го откарват на следващия етапен пункт. Пак добре, ако е до етапен пункт — там отново ще го зачислят на храна. Но се случва да пътуваш до края на следвания от влака маршрут, да те държат в празния вече вагон близо осемнадесет часа, след което да те върнат обратно с новата партида и пак може би никой да не дойде за теб и пак да чакаш на някоя глуха линия, и пак да седиш така, а през това време никой не ти дава храна! Ти се водиш на дажба до първата спирка, счетоводството не е виновно, че затворът те е изтървал, теб те числят вече към Тулун. И конвоят не е задължен да те храни със своя хляб. Могат да те разкарват насам-натам шест пъти (имало е такива случаи!): Иркутск—Красноярск, Красноярск—Иркутск, Иркутск—Красноярск, та след това, като зърнеш на перона на Тулун някой със синя фуражка, си готов да се хвърлиш на шията му: благодаря ти, миличък, че ме отърва!

За две денонощия във вагон-зака така ще се измъчиш, задушиш и примреш, че преди голяма гара се чудиш: дали да не се помъчиш още малко, но по-скоро да се добереш до крайната спирка на пътуването си, или да те свалят за малко на етапния пункт.

Но ето че конвоят се разшетва и разтичва. Излизат с шинелите си, блъскат с приклади. Ще рече, свалят целия вагон.

Отначало войниците от конвоя застават в кръг около стъпалата на вагона и още щом се свлечеш, смъкнеш, стовариш от тях, дружно и оглушително викват по теб от всички страни (така са научени): „Сядай! Сядай! Сядай!“ Това има силно въздействие — всички реват и не ти дават да вдигнеш очи. Свиваш се неволно като под избухващи снаряди, бързаш (закъде ли?), навеждаш се до земята и сядаш, догонил слезлите преди тебе.

„Сядай!“ е много ясна команда, но ако си новак сред арестантите, още не я разбираш. В Иваново, на запасните коловози, по същата тази команда, прегърнал куфара си (ако куфарът е изработен не в лагера, а фабрично, купен отвън, дръжката му винаги се къса и винаги в най-неочакваната минута), аз претичах, оставих го на земята откъм дългата му страна и без да погледна как седят останалите, се тръшнах връз него — че мога ли да седна направо така върху траверсите, върху тъмния, просмукан с мазут пясък с офицерския си, още не толкова замърсен, с неизрязани пешове шинел! Началникът на конвоя — червенделеста, здравеняшка руса мутра, се спусна към мен — не проумявах какво ли иска, защо? И понечи, изглежда, да ме ритне с праведния си ботуш, но нещо го възпря — не пожали лъснатото си до блясък бомбе на ботуша, засили го в куфара ми и проби капака. „Сядай!“ — поясни той. Чак тогава се сетих, че съм щръкнал като кула сред останалите зекове — и преди още да попитам: „А как да седя?“, вече бях разбрал как и увит в скъпоценния си шинел, седнах както всички хора, както седят кучетата пред портите и котките на прага.

(Още пазя този куфар; когато го видя, прокарвам пръсти по разкъсаната дупка. Предметите са по-паметливи от нас.)

Такова сваляне от влака е също обмислено. Ако седиш на земята на четирите си букви така, че коленете ти да стърчат пред тебе, центърът на тежестта ще се падне отзад и ще е трудно да се надигнеш веднага, още по-невъзможно е да скочиш. Освен това, като седим така притиснати, ние си пречим взаимно и поискаме ли да се нахвърлим внезапно върху конвоя, докато се размърдаме, ще ни пречукат до един.

Оставят ни да седим в очакване на „гарвана“ (той ни превозва на партиди, всички не може да ни побере наведнъж) или да ни подкарат пеша. Гледат това да стане на скрито място, та по-малко хора да ни видят, но понякога ни оставят неразумно да седим право на перона или на някоя открита площадка (в Куйбишев е така). Ето ви и изпитание за свободните граждани: ние ги заглеждаме с пълно право с любопитство, но как да ни погледнат те? С омраза? Съвестта не им позволява (единствено съветските писатели и журналисти вярват, че хората лежат „заслужено“ по затворите). Със съчувствие? Със съжаление? И таз хубава, да им се запишат имената! Че и присъда ще им тръснат, колко му е. И гордите ни свободни граждани („Четете, завиждайте, гражданин на Съюза съм аз“^[213]) свеждат виновно глави и се мъчат изобщо да не ни забелязват, сякаш имат пред себе си празно пространство. Най-смели са старите жени: тях вече не можеш да поквариш, те вярват и в Бога — и ще отчупят парче от оскъдния си твърд хлебец, за да ни го подхвърлят. Не се страхуват и бившите лагерници, битоваците, естествено. Те знаят: „Който не е бил, ще бъде, който е бил — няма да забрави“, и току гледаш, хвърлили ти някоя кутия цигари, за да им хвърлят и на тях при следващата присъда. Старческия хляб, подхвърлен от немощната ръка, не долита до нас, пада на земята, кутията цигари описва дъга във въздуха и ни уцелва, където сме най-нагъсто, а конвоят веднага щраква със затворите — срещу бабичката, срещу добрината, срещу хляба. „Ей, дърто, разкарай се!“

И светият хляб, разчупен, остава да лежи в прахта, докато не ни подкарат по-нататък.

Изобщо тези минути — когато седим на земята пред гарата — са едни от най-хубавите. Помня, в Омск ни бяха оставили така върху траверсите между две дълги товарни композиции. Оттук никой не минаваше (вероятно бяха поставили по един войник от двата края: „Оттук не може!“ А съветският човек и на свобода е възпитан да се подчинява на човека с шинел). Смрачава се. Август е. Омасленият чакъл на гарата още не е успял да изстине от дневното слънце и ни топли отдолу. Не виждаме гарата, но тя е някъде много наблизо, зад влаковете. Оттам гърми грамофон, въртят весели плочи, монотонно бучи тълпа. И кой знае защо, не мислим, че е унизително да седим като споена мръсна човешка маса на земята в някаква дупка; не ни се струва издевателство да слушаме танците на чуждата ни младеж, които ние никога вече няма да танцуваме; да си представяме, че в този момент някой някого посреща на перона, изпраща го, и може би дори с цветя. Това са двадесет минути почти на свобода: смрачава се, появяват се първите звезди, червените и зелените светлини на коловозите, звучи музика. Животът продължава без нас — и дори вече не ни е мъчно.

Обикни такива минути — и по-леко ще понасяш неволята. Иначе злобата те разкъсва отвътре.

Ако прехвърлянето на зековете до „гарвана“ крие опасности предвид намиращите се наблизо пътища и хора, конвойният устав предлага друга подходяща команда: „Хвани се под ръка!“ Нищо унизително няма в това да се хванеш под ръка! Да се хванат старците и хлапетата, момичетата и бабичките, здравите и сакатите. Ако едната ти ръка е заета с вещите — хващат те под нея, а ти хващаш с другата. В този си вид сте се притиснали два пъти по-плътно, отколкото в обичайния строй, изведнъж сте натежали, всички сте станали куци от теглещия ви на една страна багаж, от неудобството с него, всички се клатушкате. Мръсни, сиви, недодялани същества, тръгнали като слепци, с привидна нежност едни към други — карикатура на човечеството!

А може и изобщо да няма „гарван“. Началникът на конвоя може да се случи страхливец и да се бои, че ще се разбягате — и както сте натежали, както се олюлявате и блъскате в багажа си, ще се помъкнете през града чак до затвора.

Съществува още една команда — карикатура вече на гъските: „Хвани се за петите!“ Това ще рече, на когото ръцете са свободни да хване с тях двата си крака при глезените. И в този вид: „Ходом марш!“ (Хайде, читателю, оставете книгата и се разходете така по стаята!… Е, как е? Каква е скоростта? Какво видяхте около себе си? А ако трябва да се решите на бягство? Погледнете отстрани, вие сте тридесет-четиридесет такива гъски! (Киев, 1940 г.)

Навън може и да не е август, може да е декември 1945 г., а вас ви погват пеша при минус четиридесет градуса, за да ви прехвърлят в Петропавловск. Както не е трудно да се досетите, през последните часове преди пристигането в града конвоят на вагон-зака не си прави труда да ви води до клозета, за да не цапате повече. Изтощени от следствието, премръзнали от студа, вие почти не можете да стискате, особено не ги бива да търпят жените. Какво чак толкова? Да не сте коне, че да спирате и да се разкрачвате, или кучета, че да ви трябва да опрете крак до някой стобор? Щом сте хора, може и както си вървите, от кого да се стесняваме в нашето отечество? На етапния пункт ще се подсушите… Вера Корнеева се навежда да си оправи обувката, изостава една крачка — конвоят мигом насъсква срещу нея овчарското куче и то през всичките зимни дрехи я захапват отзад. Не изоставай! Пада един узбек — и го налагат с приклади, ритат го с ботуши.

Не е страшно, в „Дейли Експрес“ няма да се появят снимки. И никой никога няма да съди началника на конвоя до дълбоките му старини.

* * *

„Гарваните“ също водят началото си от историята. Какво друго, ако не „гарван“, е тъмничната карета, описана от Балзак? Само дето се влачи по-бавно и не я претъпкват чак толкова.

Вярно, през 20-те години още карат арестантите на пеши колони през градовете, дори през Ленинград, на кръстовищата спират движението, докато преминат. („Така ви се пада!“ — обсипват ги с упреци от тротоарите. Още никой не знае великия замисъл на канализацията…)

Но отзивчив към техническите повеи, Архипелагът не закъснява да заимствува черния гарван, а за по-ласкаво — „гарванчето“. По още калдъръмените ни улици първите „гарвани“ се появяват заедно с първите камиони. Те са с лоши ресори, друсат яко, но и арестантите да не са от стъкло? Затова пък изолацията им още тогава, през 1927 г., си я бива: нито една пролука, никаква крушка вътре, нито въздух, нито светлина. И още тогава натикват хората прави и плътно притиснати в каросериите. Не че нарочно са го замислили така, а просто поради недостиг на транспорт.

Години наред те са сиви, стоманени, очебийно затворнически. След войната обаче в столиците се сещат — започват да ги боядисват отвън с ярки цветове и да пишат „Хляб“ (арестантите са тъкмо хлябът на строежите), „Месо“ (по-точно би било да се пише „Кости“), че дори и „Пийте съветско шампанско!“

Отвътре „гарванът“ може да бъде просто бронирана каросерия — празна кошара. Покрай стените може да има наредени пейки. Съвсем не са удобни, с тях дори е по-лошо: натикват толкова хора, колкото могат да се поместят вътре прави, но вече един връз друг, като багаж, като денкове. „Гарваните“ могат да имат отзад бокс — тесен стоманен сандък за един човек. Или пък да има такива единични сандъци по цялата лява и дясна страна. Те се заключват като килии, а коридорът между тях е за надзирателя.

Кой би си представил подобно устройство — сложно като пчелна пита, когато гледа винената чаша в ръката на засмяна мома: „Пийте съветско шампанско!“

Натикват ви вътре със същите крясъци от всички страни: „Живо! Живо! По-бързо!“, за да няма кога да се озърнете и замислите някое бягство, натикват ви с юмруци и ритници, та да се заклещите с торбата си в тясната вратичка, да блъснете главата си в горния праг. Стоманената задна врата се щраква с усилие и потегляте.

Разбира се, превозването ви с „гарвана“ рядко трае с часове, обикновено — около двадесет-тридесет минути. Затова пък през този половин час така те подмята, така ти натъртва месата и кокалите, така прегъваш врат, ако си по-висок, че си спомняш за вагон-зака като за нещо уютно.

„Гарванът“ значи още ново прегрупиране, нови срещи, от които най-ярките, естествено, са с рецидивистите, пандизчиите. Може би не сте имали случай да бъдете с такива хора в едно купе, може и на етапния пункт да не ви съберат в една килия — но тук сте в техните ръце.

Понякога е толкова тясно, че дори джебчиите не успяват да тафят нещо. Краката и ръцете ви са стиснати като в пранги между телата на съседите и торбите. Само при пътните ями, когато всички се тресете и ви се откъсват бъбреците, положението на крайниците ви се променя.

Понякога е по-просторно и тогава джебчиите успяват за този половин час да проверят съдържанието на всички торби, да отмъкнат бацилите и най-доброто от партакешите. От сбиване с тях ще ви удържат най-вече страхливи и благоразумни съображения (оттук, капка по капка, започвате да погубвате безсмъртната си душа, като предполагате, че главните ви врагове и главните събития тепърва ви предстоят и трябва да запазите силите си за тях). А може и да се опитате да замахнете — тогава ще ви ръгнат с нож в ребрата. (Следствие няма да има, а и да има — то с нищо не заплашва рецидивиста: само дето ще се забавят на етапния пункт и няма да потеглят към далечния лагер. Съгласете се, че в схватката между социално близкия и социално чуждия държавата няма да защити последния.)

През 1946 г. запасният полковник от Осоавиахим^[214] Лунин разказва в бутирската килия как пред очите му в един „гарван“ в Москва навръх Осми март, докато ги прехвърлят от градския съд до Таганка, рецидивистите изнасилват подред някаква девойка (при мълчаливото бездействие на всички останали). Сутринта девойката се облича по-официално и отива в съда все още като свободна гражданка (съдят я за самоволно отлъчване от работа и това е подготвено по най-гнусен начин от началника й, задето тя е отказала да живее с него). Половин час преди да се качи в „гарвана“, девойката е осъдена на пет години по указа, после я натикват вътре и ето че посред бял ден, на московските улици („Пийте съветско шампанско!“), я превръщат в лагерна проститутка. И да твърдим ли, че това го извършват рецидивистите? А не тъмничарите? А не онзи неин началник?

Пандизчийска нежност! След като изнасилват девойката, тутакси я ограбват: смъкват й официалните обувки, с които е искала да смае съдиите, блузката, връчват ги на конвоите, те спират, отиват за водка, след което рецидивистите се насмукват пак за сметка на девойката.

Когато пристигат в Таганския затвор, девойката с ридания се втурва да се оплаква. Офицерът я изслушва, прозява се и се тросва:

— Държавата не може да предоставя транспорт на всеки поотделно. Не разполагаме с такива възможности.

Да, „гарваните“ — това е „тясното място“ на Архипелага. Ако във вагон-зака няма възможност политическите да бъдат отделени от криминалните, то в „гарваните“ няма възможност да бъдат отделени мъжете от жените. И как апашите да не си поживеят „до насита“ между двете тъмници?

Ех, да ги нямаше тия пандизчии, щяхме да сме благодарни на „гарваните“ заради кратките срещи с жените! Къде ще ги видиш иначе в затворническия си живот, къде ще ги чуеш и ще се докоснеш до тях, ако не тук?

Веднъж, през 1950 г., ни караха от Бутирки на гарата доста нашироко — четиринадесет души в „гарван“ с пейки. Всички вече бяхме седнали и изведнъж натикаха при нас като последен човек някаква жена, една-единствена. Тя седна до задната врата, отначало плахо — как иначе, в компанията на четиринадесет мъже в този тъмен сандък, без всякаква защита. Но от няколкото разменени думи стана ясно, че тук всички сме свои — по Петдесет и осми.

Тя си каза името: Репина, жена на полковник, прибрали я веднага след мъжа й. И внезапно един мълчалив военен, такъв наглед млад, слабичък, най-много да бъде лейтенант, я запита: „А случайно да сте лежали с Антонина Ивановна?“ — „Как? Да не сте нейният мъж? Олег?“ — „Да.“ — „Подполковник Иванов?… От Фрунзенската академия?“ — „Да!“

Какво „да“ беше само това! То се изтръгваше от свитото му гърло и страхът му какво може да научи беше повече от радостта. Той се премести до нея. През двете малки решетки на двете крила на задната врата мъглявите дрезгави петна на летния ден току пробягваха по лицата на жената и подполковника. „Лежахме заедно в една килия четири месеца в предварителния арест.“ — „Къде е сега тя?“ — „През цялото време я крепеше само мисълта за вас! Страхуваше се не за себе си, а за вас. Отначало — да не ви арестуват. После — да не ви дадат тежка присъда.“ — „Но къде е тя сега?“ — „Все се кореше заради вашия арест. Беше й толкова тежко!“ — „Къде е сега?!“ — „Само не се плашете. — Репина постави ръце върху гърдите му, сякаш й бе близък човек. — Не издържа на напрежението. Преместиха я. Мъничко се… побърка… разбирате ли?…“

А нашето мъничко конче, бронирано със стоманена ламарина, се движи кротко в потока от шестте реда коли, спира пред светофарите и спокойно дава мигач.

С Олег Иванов се бях запознал съвсем наскоро преди това в Бутирки, и ето как. Бяха ни събрали в бокса на гарата да ни предадат вещите от гардероба. Извикаха ни заедно на вратата. Зад отворената врата в коридора надзирателката със сива престилка ровеше в куфара му и изтърси оттам на пода златен пагон на подполковник, дявол знае как оцелял, и без да забележи, настъпи с крак големите му звезди.

Тъпчеше го с обувката си като за кинокадър.

Обърнах му внимание: „Погледнете, другарю подполковник!“

Иванов помрачня. Все още държеше на понятието „безупречна служба“.

А ето сега и тези вести за жена му.

Всичко това той трябваше да понесе някак в продължение само на един час.

Втора глава
ПРИСТАНИЩАТА НА АРХИПЕЛАГА

Разгърнете върху голяма маса просторната карта на нашата Родина. Отбележете с дебели точки всички областни градове, всички железопътни възли, всички пунктове за прехвърляне, където завършват релсовите пътища и започва река или реката прави завой и по-нататък следва пеша пътека. Какво става? Цялата карта е оплюта от заразни мухи, нали? Ето как пред вас изниква величествената карта на пристанищата на Архипелага.

Наистина това не са фееричните пристанища на Александър Грин, където пият ром в таверните и ухажват хубавелките. И освен това няма топло синьо море (водата за къпане тук е литър на човек, а за по-удобно — четири литра на четирима в един леген, и се мийте веднага!). Затова пък останалата пристанищна романтика — нечистотия, насекоми, безредие, многоезична реч и побоища — колкото щеш, че и отгоре.

Малцина зекове не са лежали в три до пет етапни затвора, мнозина ще си припомнят десетина такива, а синовете на ГУЛАГ наброяват без усилие и до петдесетина. Само че всички те се сливат в паметта ни заради своята прилика: необразован конвой; безсмислено те разкарват във връзка с делото ти; дълго чакаш под палещото слънце или в есенния студ; още по-дълго те тършуват, след като те съблекат; стрижат те с мръсна машинка; студени хлъзгави бани, зловонни нужници; спарени коридори, винаги тесни, душни, почти винаги тъмни и влажни килии; топлината на човешка плът от двете ти страни на пода или на наровете; повдигнат край на леглото откъм главата, скован от дъски; недопечен хляб, почти тесто, чорба, сварена сякаш от силаж.

А който има бистра памет и отличава спомените един от друг, не трябва да пътува сега по страната — за него цялата география се състои от етапните затвори. Новосибирск ли? Знам, бил съм. Солидни бараки, сковани с дебели греди. Иркутск ли? Там прозорците са зазиждани няколко пъти, останали са, изглежда, от царско време и всяка зидария е правена отделно, да не говорим какви отдушници са оставени. Вологда ли? Да, старо здание с кули. Клозетите са един над друг, а дървеното дюшеме е изгнило, направо капе отгоре върху долните. Усман ли? Как да го забравиш! Въшлив вонящ пандиз, стара сграда със сводове. Пък и така я натъпкват, че когато почнат да извеждат хората за етап — направо да се чудиш къде ли са могли да се поберат всичките, върволицата се точи през половината град.

Ще обидите такъв познавач, ако му кажете, че сте виждали град без етапен затвор. Със сигурност ще ви докаже, че няма такива градове, и ще бъде прав. Салск ли? Там държат етапните в КПЗ заедно със следствените. Така е във всеки районен център — и това ако не е затвор? В Сол-Илецк ли? Има и там етапен затвор! В Рибинск ли? Ами затвор № 2 — в бившия манастир? Много е спокойно, дворовете са калдъръмени, пусти, старите камъни са обрасли с мъх, в банята ведрата са дървени, чисти. В Чита ли? Затвор № 1. В Наушки ли? Там няма затвор, а етапен лагер, все тая. В Торжок ли? Там затворът е на хълма, също в бивш манастир.

Разбери, мили човече, не може да има град без тъмница! Навсякъде работят съдилища! Как ще пращате жертвите в лагера — по въздуха ли?

Естествено, от затвор до затвор има разлика. Но е невъзможно да се реши в един спор кой е по-добър, кой — по-лош. Ще се съберат трима-четирима зекове и всеки непременно ще хвали „своя“.

Да вземем макар Ивановския, не е от най-прочутите, ама попитай който е лежал там през зимата на тридесет и седма срещу тридесет и осма. Вътре нямаше отопление — и не само че не мръзнехме, но и лежахме голи на горните нарове. Избихме всички стъкла на прозорците, за да не се издушим. В двадесет и първа килия вместо предвидените двадесет души лежаха триста двадесет и трима! Под наровете имаше вода и отгоре бяха наслагани дъски, за да лежим на тях. А от счупените прозорци нахлува студ. Изобщо там, под наровете, беше полярна нощ: че и никаква светлина, спирана от тия на наровете и между наровете. Не можехме да стигнем до кофата за изпражненията, та лазехме от края на наровете. Храната я даваха не поотделно, а на десет души. Умре ли някой от десетимата — напъхваме го под наровете и го държим там, докато не се вмирише. И за него да получим дажба. И това можеше да се изтърпи, но надзирателите бяха като пощръклели — току ни погнат от една килия в друга, мира не ни даваха. Едва си се наместил и — „Ставай! Отиваш в другата килия!“ И отново се бори за място. Кой знае защо, беше голяма тъпканица — три месеца не ни водиха на баня, въшки завъдихме, от тях — рани по краката и тиф. А заради тифа обявиха карантина, та четири месеца не пращаха етапи.

— Е, тук, момчета, вината не е в затвора, ами в годината. През тридесет и седма — осма, разбира се, не само зековете, ами и камъните стенеха. Иркутският също — нищо и никакъв затвор, а през тридесет и осма лекарите не смееха да си покажат носа в килията, ще минат само по коридора, а надзирателят крещи от вратата: „Който е в безсъзнание — да излиза!“

— През тридесет и седма, момчета, всички ги откарваха през Сибир на Колима, чак до Охотско море и Владивосток. На Колима параходите успяваха да извозват само по тридесет хиляди на месец, а от Москва потокът нямаше свършек. Събрали се били сто хиляди, ясно ли ти е?

— Че кой ги е броил?

— Който е трябвало, той.

— Ако става дума за владивостокската Транзитка, през февруари тридесет и седма там имаше не повече от четиридесет хиляди.

— Държаха ни по няколко месеца. Дървениците пълзяха по наровете като скакалци! На ден — половин канче вода: не достига, няма кой да я докара! Имаше цяла зона с корейци — всички измряха от дизентерия, до един! От нашата зона всяка сутрин изнасяха по сто човека. Почнахме да строим морга — запрягаха ни в каруци, пренасяхме камъните. Днеска влачиш ти, утре тебе те влачат дотам. А през есента ни връхлетя петнист тиф. И при нас беше така: не давахме мъртвите, докато не завонят — само и само да получим дажбата им. Лекарства — никакви. Промъкваме се в зоната — дайте лекарства! — а от кулите стрелят по нас. По-късно прибраха тифозните в отделна барака. Не успяваха да пренесат всички, но и оттам малцина можеха да излязат. Наровете там са на два етажа, от горните, ако си с температура, не можеш да слезеш по нужда и се изливаш върху тия под тебе! Хиляда и петстотин болни. Санитарите — всички до един криминални, вадеха златните зъби на мъртвите. Че и на живите…

— Абе стига с тая ваша тридесет и седма! А четиридесет и девета в залива Ванино, в пета зона — там какво беше! Тридесет и пет хиляди! И по няколко месеца! — Тогава пак не смогваха да откарват за Колима. Че и всяка нощ ни натирваха от барака в барака, от зона в зона. Както при фашистите: свирки! Крясъци! „Излизай без последния!“ И всички бегом! Само бегом! Погнат за хляба сто души — бегом! За чорбата — бегом! Никакви съдини нямахме! Сипвай чорбата където знаеш — в полата на дрехата, в шепата! Водата я караха с цистерни, няма в какво да ти я налеят, пуснат струята — който успее да подложи уста, това е. Пред цистерната ще се изпотрепят, а отгоре, от кулата — с автомата! Съвсем като фашистите. Пристигна генерал-майор Деревянко, началник на УСВИТЛ^[215], излезе пред него от тълпата един военен летец, разкъса рубашката на гърдите си. „Имам седем бойни ордена! Кой ви е дал правото да стреляте по зоната?“ А Деревянко отвръща: „Стреляли сме и ще стреляме, докато не се научите да се държите както трябва.“^[216]

— Не, момчета, всичко това са дреболии. Истински етапен затвор е Кировският. Да вземем дори не някоя специална година, а четиридесет и седма макар — в Кировския двама надзиратели наблъскваха хората в килията с ритници, само така можеха да затворят вратата. Върху триетажните нарове през септември (а Вятка не ви е на Черно море) всички седяхме голи заради горещината — а седяхме, защото нямаше място да легнем: един ред седеше над главите ни, един — в краката ни. И в прохода на пода седяха на два реда, а помежду им стояха изправени, след това се сменяха. Торбите си държахме в ръце или на колене, няма къде да ги туриш. Само рецидивистите се разполагаха на законните си места, на вторите нарове до прозореца. Толкова дървеници имаше, че хапеха и през деня, пикираха направо от тавана. И караш така по цяла седмица, че и по месец.

— Иска ми се и на мен да се намеся, да разкажа за Красная Преспя през август четиридесет и пета, през лятото на Победата, но ми е неудобно: ние все пак можехме нощем да изтегнем крака и дървениците при нас бяха по-кротки, е, спяхме, вярно, на силна електрическа светлина, голи и облени в пот от жегата, че и мухи ни хапеха — но всичко това не се брои и е срамота да се перчиш с него. Обливахме се в пот при всяко помръдване, след храна потта направо се лееше от нас. В килията, малко по-голяма от средна по размери стая, ни държаха по сто души, притиснати така, че и на пода не можеш да стъпиш. А двете вентилационни прозорчета бяха с намордници от ламарина, при това бяхме откъм южната страна — те не само спираха движението на въздуха, но и се нажежаваха от слънцето и ние изнемогвахме от жега.

Този етапен затвор със славно революционно име се знае слабо от московчани, в него не се уреждат екскурзии, а и какви ти екскурзии, когато той е в експлоатация. А е съвсем наблизо. На две крачки от Новохорошевското шосе по околовръстната железопътна линия.

Няма етапен затвор, в който да не цари хаос, а и разговорите за тях са хаотични. Такава ще се окаже сигурно и тази глава: не знаеш за какво по-напред да се заловиш, за какво по-напред да разказваш. И колкото повече хора се струпват в етапния затвор, толкова по-голяма е безсмислицата. За хората е непоносимо, за ГУЛАГ неизгодно, но въпреки всичко държат хората там по цели месеци. И етапният затвор се превръща в истинска фабрика: хлебните дажби ги носят направо в строителни носилки като тухли. И врящата чорба я носят в седемдесетлитрови дървени баки с лостове, проврени през дръжките им.

Къде по-пренаселено и явно в сравнение с останалите е в Котлаския етапен затвор. По-пренаселено, защото той отваря пътя към целия европейски руски Североизток, по-явно, защото е вече навътре в Архипелага и няма от кого какво да се крие. Това е просто парче земя, разделено с огради на клетки, заключени до една. Макар тук масово да са изпращани селяни, когато ги погват през 1930 г. (трябва да се предполага, че са били без покрив над главите си, само че сега няма кой да разкаже), през 1938 г. също далеч не всички са побрани в паянтовите едноетажни дъсчени бараки, покрити отгоре с… брезент. Под есенния мокър сняг и при застудяване хората живеят тук просто под небето, върху голата земя. Наистина, не ги оставят да се вкочанясат неподвижни, през цялото време ги броят, поддържат бодрото им състояние чрез чести проверки (там са събирани понякога до двадесет хиляди души едновременно) или чрез внезапни нощни обиски. По-късно в тези клетки опъват палатки, в някои издигат постройки от греди, двуетажни, но за да се поевтини разумно строителството, без междуетажни прегради, а като направо накамаряват шестетажни нарове с вертикални стълби отстрани, по които мръшляците трябва да се катерят като моряци (устройство, подхождащо по-скоро за кораб, отколкото за пристанище). През зимата на 1944–1945 г., когато всички са вече под покрив, се побират само седем хиляди и петстотин души, от които на ден умират по петдесет и носилките до моргата са в неспирно движение. Някои ще възразят, че това е напълно сносно, смъртта възлиза под един процент на ден и при такова отношение човек може да изкара до пет месеца. Да, но нали главната коситба — лагерната работа, също още не е започнала. Този разход от две трети от процента на ден представлява чиста фира, недопустима за който и да е зеленчуков склад.

Колкото по-навътре са в Архипелага, толкова по-явно бетонните пристанища се сменят с пристани върху пилоти.

През Карабас, етапен лагер край Караганда, чието име е станало нарицателно, за няколко години минават половин милион души. (Юрий Карбе е регистриран там през 1942 г. вече като четиристотин тридесет и три хилядния.) Лагерът се състои от пръстени ниски постройки без подова настилка. Ежедневното развлечение е всички да излизат с вещите си навън, докато художниците варосат пода и дори нарисуват върху него килимчета, а вечерта зековете лягат и изтриват с гърбовете си и варта, и килимчетата.

В сравнение с останалите Карабас е най-достоен за музей, но, уви, вече не съществува: на негово място е построен завод за железобетонни конструкции.

Княж-Погосткият етапен пункт (63 градуса северна ширина) е от колиби, сплетени от клони направо върху блато! Скелетът от върлини е загърнат с изподран брезент, който не опира земята. Вътре има двойни нарове също от върлини (небрежно одялани от клоните), в прохода — настилка от върлини. Под настилката жвака и избива рядка кал, която през нощта замръзва. В различните места на зоната пътечките са покрити също с жвакащи неустойчиви върлини и хората, изтощени до крайна степен, току се свличат във водата и кишата. През тридесет и осма в Княж-Погост се хранят винаги с едно и също: ситно накълцана слама, забъркана със стрити рибени кости. Това е удобно, защото в етапния пункт няма чинии, канчета и лъжици, такива не се раздават на арестантите. Подкарват ги с десетки до казана и сипват от тази каша с черпаците във фуражките, калпаците и полите на дрехите им.

А в етапния пункт Вогвоздино (на няколко километра от Уст-Мим), където лежат едновременно пет хиляди души (чувал ли е някой за Вогвоздино, преди да го споменем? А малко ли са подобни неизвестни пунктове? Умножете ги по пет хиляди!) — във Вогвоздино варят кашата рядка, но там също няма чинии, излизат от положението (което не е по силите на нашия ум!), като раздават чорбата в бански тасове за по десет души наведнъж и им предоставят да се надпреварват кой повече да изсърба. (Впрочем и в Котлас е същото.)

Вярно, че във Вогвоздино никой не стои повече от година. (По година остават само съвсем закъсалите, от които всички лагери се отказват.)

Фантазията на литераторите бледнее пред туземната действителност на Архипелага. Когато искат да напишат най-осъдителното, най-очернящото за затвора, го упрекват винаги заради кофата с изпражненията. Кофата! Тя е символ на затвора в литературата, символ на унижението, на зловонието. О, лекомислен писателю! Нима тази кофа е нещо лошо за арестанта? Тя е най-милосърдното хрумване на тъмничарите. Целият ужас започва от мига, когато в килията няма кофа.

През тридесет и седма в някои сибирски затвори липсват такива кофи, те просто не достигат! Предварително не са подготвени, сибирската промишленост не успява да догонва размаха на присъдите. За новосъздадените килии не се намират кофи по складовете. В старите килии има кофи, но от време оно малки, и сега се налага благоразумно да бъдат изнесени, защото за новото попълнение не вършат работа. Така например, ако Минусинският затвор е построен навремето за петстотин души (Владимир Илич не попада тук, той пътува като свободен гражданин), а сега вече в него държат десет хиляди — ще рече, и всяка кофа за ходене по нужда трябва да се увеличи двадесет пъти! Но тя не се увеличава…

Нашите руски пера пишат на едро, преживели сме какво ли не, а почти нищо не сме описали и назовали, ала за западните автори с техния навик да разглеждат през лупа всяка клетчица на битието, да разклащат аптекарското шишенце в лъчистия сноп на прожектора, това е епопея, това са още десет тома „По следите на изгубеното време“: да разкажат за душевния смут на човека, когато килията е претъпкана двадесеткратно, а няма кофа и до клозета водят хората един път в денонощието! Естествено, тук има много технически начини, които са им неизвестни: за тях не е изход да пикаеш в брезентовата качулка и изобщо биха отхвърлили съвета на съседа да свършват работата в ботуша си! А между другото това е почерпан от проверената мъдрост съвет и ни най-малко не означава да си развалиш ботушите, нито пък да се сведе функцията им до кофа за ходене по нужда. Това значи: ботушът трябва да се свали, да се обърне наопаки, след това кончовът да се подгъне навън и по този начин да се образува закръглен улей, толкова желаният съд! Но затова пък с какви психологически варианти западните автори биха обогатили своята литература (без какъвто и да е риск банално да повторят прочутите майстори), стига само да знаеха режима в същия този Минусински затвор: за храната четирима разполагат само с една чиния, а питейната вода се полага по едно канче на човек за през целия ден (канчета има). И ето че единият от четиримата използува общата чиния, за да облекчи напиращата го отвътре потребност, но преди обяда отказва да предостави своя запас от вода за измиването й. Каква конфликтна ситуация! Какъв сблъсък между четири характера! Какви нюанси!

(Не се шегувам. Тъкмо така се разкрива дъното на човека. Само че руското перо няма кога да опише това, а руският човек няма кога да го прочете. Не се шегувам, защото само лекарите ще ви кажат как месеците в такава килия погубват за цял живот здравето на човека, дори да не е бил разстрелян по времето на Ежов и да е реабилитиран при Хрушчов.)

 

Това е положението, а ние мечтаехме да си поемем дъх и да се поразтъпчем на пристанището! Притиснати и превити в купето на вагон-зака в продължение на няколко денонощия, как мечтаехме само за етапния затвор! В него ще се поизпънем, ще се изправим. В него ще си утолим като хора жаждата със студена и гореща вода. В него няма да ни принуждават да купуваме от конвоя полагаемата ни се дажба срещу собствените си вещи. В него ще ни дадат топла храна. И най-после ще ни заведат на баня, където да се облеем с гореща вода и да престанем да се дръгнем. Понатъртваме се в „гарвана“, в който сме подхвърляни от единия до другия край, подчиняваме се на крясъците: „Хвани се под ръка!“, „Хвани се за петите!“, и си даваме кураж: нищо, нищо, скоро ще сме в затвора! А там вече…

Но дори и нещо от нашите блянове да се сбъдне, пак ще бъде окаляно.

Какво ни очаква в банята? Никога не можеш да предвидиш. Изведнъж започват да стрижат жените до дъно (Красная Пресня, ноември, 1950 г.). Или ние, върволица голи мъже, стоим на опашка да ни стрижат жени. Във вологодската парилка дебелата леля Мотя се провиква: „Застанете в редица, мъже!“ — и насочва към нас тръба, от която бълва пара. И Иркутският затвор не остава назад: по-естествено е обслужващият в банята да е мъж, затова мъж маже и жените между краката с дезинфекционна четка. Или да вземем Новосибирския затвор, в който през зимата в студената умивалня от крановете тече ледена вода; арестантите се осмеляват да протестират пред началството; идва един капитан, подлага без колебание ръка под крана: „А аз ви казвам, че водата е гореща, ясно ли е?“ Вече е банално да разказваме, че има бани изобщо без вода; че в дезинфекционното изгарят вещите ви; че след банята ви карат да бягате боси и голи по снега за вещите си (Контраразузнаването на 2-ри белоруски фронт в Бродници, 1945 г., и аз съм търчал).

Още с първите крачки по време на етапа откривате, че се намирате в ръцете не на надзирателите, не на пагоните и мундирите, които, хич да не е, все пак се придържат към някакъв писан закон. Тук вие сте в ръцете на нагаждачите на етапа. На намръщения баняджия, който ще дойде за вашия етап: „Хайде тръгвайте да се къпете, господа фашисти!“, и на разпределящия наряда с шперплатова дъсчица, който претърсва строя с очи и ви подканя да бързате; и на избръснатия, но оставил си все пак малко перчемче възпитател, който се потупва с навит на руло вестник по крака и попоглежда към вашите торби; и на още други неизвестни ви нагаждачи, които проникват с рентгенови очи в куфарите ви — как само си приличат! И къде ли само не сте ги виждали по вашия кратък етапен път, не такива чистички, не такива сресани, но същите добичета с безжалостно озъбени мутри?

Ааа! Ами че това е същата онази пандизчийска пасмина! Същите възпети от Утьосов апаши! Същите Женка Лютия, Серьога Звяра и Димка Червото, само че вече не зад решетката, а умити, станали доверени лица на държавата и наблюдаващи с понт^[217] за дисциплината — вече нашата. Ако се вгледате с малко повече въображение в тези мутри, може дори да си представите, че те имат руски произход, че някога са били селски чада, а бащите им са се наричали я Клим, я Прохор или Гурий и че дори са устроени по наше подобие: с две ноздри, с два ириса в очите, с розов език, за да преглъщат храната и да изговарят някои руски звуци, но съчетавани в съвсем нови думи.

Всеки началник на етапен затвор си прави следната сметка: за всички работи по щат може да плаща на роднините си, които си седят вкъщи, или да поделя същите пари между тъмничното началство. А от социално близките — достатъчно е да им свирнеш, и колкото щеш мераклии ще се намерят за тази работа, само и само да се закачат за етапния затвор, да не ги изпратят в шахтите, в рудниците, в тайгата. Всички тези разпределящи нарядите, писари, деловодители, възпитатели, баняджии, бръснари, склададжии, готвачи, миячи на съдове, перачи, кърпачи на бельо — всички те са вечноетапни, получават затворническа дажба и се водят към килиите; останалите мръвки те и без началството ще измъкнат от общия казан или от торбите на арестантите. Всички тези етапни нагаждачи не без основание смятат, че няма лагер, в който да са при по-добри условия. Ние попадаме при тях още недоизцедени и те ни цедят до насита. Те са, които ни обискират вместо надзирателите, а преди тараша предлагат да предадеш парите си на съхранение и съвсем сериозно пишат някакъв списък — само че колкото вие сте видели този списък с парите, толкова и ние! „Събраха ни парите по списък!“ — „Кой ви ги е събрал?“ — чуди се офицерът. „Ами идва тук един!“ — „Кой именно?“ Нагаждачите не са го видели… „Защо сте му дали парите си?“ — „Ние мислехме…“ — „Една патка мислила, мислила! По-малко трябва да мислите!“ Толкоз. Предлагат ни да оставим нещата си пред банята: „Никой няма да ви ги пипне! Кому са изтрябвали?“ Ние ги оставяме, пък и как да влезеш с тях в банята. Връщаме се: пуловерите ни ги няма, кожените ръкавици — също. „А какъв ти беше пуловерът?“ — „Сив…“ — „Е, значи е отишъл да се изкъпе!“ Случва се и честно да ни отнемат вещите: в замяна на това, че са прибрали куфара ти на съхранение; че са те вкарали в килия без рецидивисти; че по-скоро ще гледат да те пратят оттук с етап; че повече няма да те пращат никъде. Просто не ни ограбват направо.

„Е, не, това не са обикновените криминални! — разясняват ни компетентните сред нас. — Това са песовете^[218], дето са приели да служат. А честните крадци си седят по килиите.“ Но това някак трудно достига до нашите питомни мозъци. Маниерите им същите, татуировката — и тя. Може да са врагове на ония, ама и на нас не са приятели, там е работата…

А през това време ни оставят на двора под самите прозорци на килиите. Прозорците са с „намордници“, не можеш да надникнеш през тях, но оттам дрезгаво-доброжелателно ни съветват: „Ей, нашите! Тук редът е такъв: при обиска изземат всичко насипно — чая, тютюна. Ако носите нещо такова, изстреляйте го насам през прозореца, за да ви го запазим.“ Какво знаем ние? Ние сме фраери, питомни зайчета. Може пък наистина да прибират чая и тютюна. Чели сме в голямата литература за всеобщата арестантска солидарност, затворникът не може да лъже затворник! Обръщат се благожелателно — „нашите!“. И ние им изстрелваме кесиите си с тютюна. Чистопробните джебчии ги ловят и се кискат отгоре: „Ех, че сте тъпанари, фашисти с фашисти!“

Ето с какви лозунги, макар и да не висят по стените, ни посреща етапният затвор: „Не търси тук правдата!“, „Всичко, което притежаваш, ще трябва да го дадеш!“ Всичко трябва да дадеш! — това ти го повтарят и надзирателите, и конвоят, и криминалната сбирщина. Ти си травмиран от своята дълга присъда, мислиш как да си поемеш дъх, а всички наоколо гледат как да те ограбят. Всичко се нарежда така, че да смаже политическия, който и без това е потиснат и изоставен. „Всичко трябва да дадеш…“ — безнадеждно поклаща глава надзирателят в Горкиевския етапен затвор и Анс Бернщейн с облекчение му връчва командирския си шинел — не просто така, а срещу две глави лук. Какво да се оплакваш от рецидивистите, след като гледаш как всички надзиратели на Красная Пресня носят хромови ботуши, каквито никой не им е отпускал? Чисто и просто джебчийската пасмина прави тараш в килиите, а после пробутва всичко това на надзирателите. Какво да се оплакваш от рецидивистите, след като „възпитателят“ от КВЧ също е рецидивист и пише характеристиките на политическите (Кемеровски етапен пункт)? В Ростовския ли етапен затвор да търсиш правда срещу рецидивистката пасмина, ако тя от памтивека им е роден дом?

Разправят, че през 1942 г. в Горкиевския затвор арестантите офицери (Гаврилов, военният техник Шчебетин и др.) все пак се вдигат да се бият с криминалните и ги накарват да си подвият опашките за дълго. Но това се възприема всякога като легенда: в една ли килия само ще мирясат? За колко време ще мирясат? А къде са гледали сините фуражки, когато чуждите са биели социално близките? Виж, когато разказват как в Котловския етапен затвор през четиридесета година на опашката пред лавката криминалните се опитвали да изтръгнат от ръцете на политическите парите им и в отговор те се хвърлили да се бият така, че не могли да ги спрат, и тогава на помощ на криминалните в охраняваната зона влезли с картечници — в това вече няма да се усъмниш, то си върви като по ноти!

И колко неразумни са близките ни! Чудят се откъде да намерят пари на заем (толкова пари никой няма вкъщи) и ти пращат някакви вещи, пращат ти храна — последната лепта на вдовицата, но това всъщност е дар с отровно действие, защото от гладен, ала затова пък свободен, те прави неспокоен и страхлив, лишава те от започналото просветление, от застиващата твърдост, от единственото, което ти е нужно, преди да рухнеш в пропастта. О, мъдра притча за камилата и иглените уши! Тези вещи ти пречат да минеш в небесното царство на свободния дух. И у другите, с които „гарванът“ те е докарал, виждаш също такива торби. „Сбирщина мръсници“ — ръмжат срещу нас рецидивистите в „гарвана“, но ние сме петдесетина, а те само двама и засега са принудени да кротуват. Но ето че вече второ денонощие ни държат на пресненската гара върху мръсния под със свити в теснотията крака, никой от нас обаче не наблюдава живота, всеки мисли само как да даде куфара си на гардероб. Макар това да се смята за наше право, разпределящите наряда отстъпват пред искането ни само защото затворът е московски и ние все още не сме загубили столичния си вид.

Какво облекчение — вещите са на сигурно място (което ще рече, че ще ни бъдат отнети не този път, а по-нататък). Само вързопчетата със злощастната храна още се кандилкат в ръцете ни. Нас, бобрите, са ни събрали заедно в твърде голямо количество. Започват да ни разпращат по килиите. Със същия Валентин, с когото едновременно се разписахме по ОСО и който с умиление предлагаше да започнем в лагера нов живот, ни натикват в някаква килия. Тя още не е претъпкана: свободно се минава и под наровете е просторно. Според класическото правило горните нарове са заети от криминалните: по-старшите са до самите прозорци, младоците — по-навътре. На долните нарове е разположена неутралната сива маса. Никой не ни напада. Без да се оглеждаме и да преценим — нали сме неопитни, — пълзим по асфалтовия под и се навираме под наровете — там дори ни се струва уютно. Наровете са ниски и по-едрите мъже трябва да пълзят на лакти, долепени до пода. Допълзяваме. Ще останем да си лежим тихо тук, в кротки приказки. Но не би! В схлупения полумрак, тихомълком, на четири крака, като едри плъхове, към нас от всички страни се прокрадват хлапета — още съвсем невръстни, някои по на дванадесет години, но Кодексът приема и такива, те са осъдени по наказателни дела за криминални престъпления и тук вече продължават квалификацията си сред крадците. Насъскали са ги срещу нас! Те мълчаливо пълзят от всички посоки и цяла дузина ръце теглят и измъкват от нас и изпод нас цялото ни богатство. Абсолютно мълчаливо, чува се само злобното им сумтене! Ние сме в капан: ни да се понадигнем, ни да помръднем. Не минава и минута и те ни измъкват торбата със сланината, захарта и хляба — и тях вече ги няма, а ние лежим като последни глупаци. Отстъпваме без бой храната си и оттук нататък можем, ако искаме, пак да си лежим, но това е вече просто невъзможно. Надигаме задници и пъплим смешно заднишком, за да излезем изпод наровете.

Дали съм страхливец? Струвало ми се е, че не съм. Навирал съм се направо под бомбите в откритата степ. Решавал съм да тръгна по черен път, явно миниран с противотанкови мини. Оставал съм напълно хладнокръвен, докато изведа батареята си от обкръжение и още веднъж се върна обратно за повредената газка. Защо сега не сграбча един от тези човеко-плъхове и не натрия розовата му муцуна в черния асфалт? Бил малък ли? Ха, тръгни тогава срещу големите. Не… На фронта ни крепи някаква допълнителна мисъл (може би съвсем измамно): за нашето армейско единство? за навременната ни намеса? за дълг? А тук нищо не ти е възложено, няма устав, всичко трябва да налучкваш напосоки.

Изправям се на крака и се обръщам към старшия, към главатаря. Всички отнети ни продукти лежат на горните нарове до самия прозорец пред него: хлапетата плъхове не са хапнали нито троха, дисциплината е непоклатима. Предната страна на главата, която у двуногите обикновено се нарича лице, у главатаря е направена от природата с отвращение и омраза, а може би е станала такава от хищническия живот — крива, провиснала, с ниско чело, с първобитен белег и съвременни метални коронки на предните зъби. С дребни очички, колкото да вижда винаги познатите предмети и да не се възхищава на хубостите на света, той ме гледа както глиган — елена, без ни най-малко да се съмнява, че може винаги да ме повали.

Той чака. А какво правя аз? Скачам горе, за да цапна поне веднъж с юмрук тази мутра и да се пльосна след това долу в прохода? Уви, не.

Подлец ли съм? Винаги съм знаел, че не съм. Но ето че на мен, ограбения, унижения, ми е обидно отново да пълзя по корем под наровете. И възмутен, казвам на главатаря, че след като ни е отнел продуктите, би могъл поне да ни отстъпи място на наровете. (Ами да, за един градски човек, за един офицер — нима това не е естествено оплакване?)

И какво мислите? Главатарят е съгласен. Нали по този ничии му давам сланината; признавам висшата му власт; установявам сходството във възгледите си с него — той също би прогонил най-слабите. Заповядва на двамина от сивите неутрални да напуснат долните нарове до прозореца, за да се настаним ние. Те покорно се преместват. Ние лягаме на техните места. Известно време все още скърбим за своите загуби (моят брич не съблазнява тая пасмина, не отговаря на тяхната униформа, но един вече опипва вълнения панталон на Валентин, харесал му е). И едва вечерта долавяме укоряващия шепот на съседите си: как сме могли да търсим защита у криминалните, а двамина от своите да напъхаме на предоставеното ни място под наровете? И едва тогава моята подлост пронизва съзнанието ми и цял се заливам с червенина (и дълги още години ще се червя при всеки спомен за тази ни постъпка). Сивите арестанти на долните нарове са мои братя, 58-1-6, пленници. Нали до не тъй отдавна се бях клел, че ще нося отговорност за тяхната съдба? А ето че сега ги напъхвам под наровете? Вярно, и те не ни защитиха от криминалните — но откъде-накъде ще се бият за нашата сланина, след като самите ние не правим това? Още докато са били в плен, достатъчно жестоките боеве са им отнели вярата в, благородството. Все пак не ми бяха причинили никакво зло, а аз им го причиних.

Та ето как си блъскаме и блъскаме хълбоците, зурлите, за да се превърнем поне с годините в хора… За да се превърнем в хора…

* * *

Но дори на новака, когото етапният затвор лющи и одира, той му е нужен, нужен! Той му дава постепенност в прехода към лагера. Човешкото сърце не може да издържи отведнъж такъв преход. Човешкото съзнание не може така бързо да се ориентира в мрака, който го е обгърнал. Това трябва да става постепенно.

Освен това етапният затвор дава на новака привидност за връзка с дома му. Оттук той пише първото си законно писмо: понякога — че не е разстрелян, понякога — за посоката на етапа, винаги това са първите необичайни думи до вкъщи от човека, преоран вътрешно от следствието. Там, вкъщи, го помнят още предишния, но той никога вече не ще бъде такъв — и изведнъж това като мълния ще се прокрадне в някой разкривен ред. Разкривен, защото, макар писмата от етапния затвор и да са разрешени и в двора да виси пощенска кутия, няма откъде да си набавиш нито хартия, нито моливи, още по-малко има с какво да ги подостриш. Впрочем намира се разгладена обвивка от махорка или захар и ако все пак у някого в килията се случи молив — побралите се там редове излизат във вид на нечетливи драсканици, които ще породят сговор или раздор в семейството.

Понякога такова едно писмо погва безразсъдната жена да догони мъжа си на етапния пункт и най-многото, което може да постигне, е да го натовари с излишни вещи, без никога да си издействува свиждане с него. Една такава жена е дала според мен сюжет за паметник на всички жени — и е посочила дори мястото му.

Случката става в Куйбишевския етапен затвор през 1950 г. Той е разположен в низина (от която обаче се виждат Жигульовските теснини на Волга), а непосредствено над него, опасвайки го от изток, се извисява дълъг тревист хълм. Той е зад зоната и по-високо от нея и не може да се види отдолу как се стига до него. Рядко се случваше да се появи там някой, понякога пасяха кози, тичаха деца. И ето че един летен и навъсен ден на хребета му се показа някаква жена — гражданка. Сложила длан над очите си, тя въртеше глава ту насам, ту натам, докато накрая се взря в нашата зона. По това време в различните дворове на зоната се разхождаха затворниците от три многолюдни килии — и сред тези струпани нагъсто триста обезличени мравки жената се мъчеше да различи на това дъно своя човек! Дали се надяваше, че ще й го посочи сърцето? Сигурно не й бяха дали свиждане — и тя се е покатерила на тази стръмнина. Всички, които бяхме на дворовете, я забелязахме и загледахме. При нас, в низината, нямаше вятър, а горе при нея трябва яко да брулеше, защото отмяташе и развяваше дългата й рокля, жакета и косите и издаваше цялата й любов и тревога.

Мисля, че една статуя на такава жена именно там, върху хълма над етапния затвор, с лице към Жигульовските теснини, както беше застанала тя, би могла поне малко от малко да обясни нещо на нашите внуци^[219].

Кой знае как така дълго не я разкараха оттам — сигурно охраната я мързеше да се катери. После един войник се заизкачва нагоре, взе да вика, да маха с ръце — и я пропъди.

 

Етапният затвор дава на арестанта и обзор, и широта на погледа. Дето се вика, няма какво да ядеш, ама го караш на веселба. В тукашното несекващо движение, в смяната на десетки и стотици лица, в откровеността на разказваните истории и на разговорите (в лагера така не говорят, там навсякъде се страхуват да не настъпят пипалата на оперативния работник), се обновяваш, вникваш, прояснява ти се и по-добре започваш да разбираш какво става с теб, с народа, дори със света. Ще се намери някой чудак в килията, който ще ти разкрие такива неща, каквито никога не си чел.

Ненадейно вкарват в килията нещо странно: висок млад военен с римски профил, с неостригани светли къдрици, с английски мундир — ще речеш, направо от Нормандското крайбрежие, офицер от дебаркиращата армия. Влиза така гордо, сякаш очаква, че всички пред него ще станат. А се разбра, че просто не е допускал да се окаже сред приятели: лежи вече две години, без нито веднъж да е влизал в килия, и дотук — до самия етапен затвор, са го карали тайнствено в отделно купе. За пръв път сега ненадейно, по погрешка, а може и умишлено, е вкаран в нашата обща конюшня. Той обхожда килията, вижда офицера от вермахта с немския му мундир, спира се да говори с него на немски и ето че те вече яростно се впускат в спор, готови да грабнат сякаш оръжието, ако разполагаха с такова. Пет години, откакто войната е свършила, пък и ни е втълпявано, че на Запад войната се била водила само проформа, и на нас ни е странно да наблюдаваме тяхната взаимна ярост: толкова време този немец бе лежал сред нас, а ние, руснаците, нито веднъж не се бяхме спречкали с него.

Никой не би повярвал на разказа на Ерик Арвид Андерсен, ако главата му не бе пощадена от обръсване — същинско чудо за целия ГУЛАГ; ако нямаше тая чудна осанка; ако не говореше свободно английски и немски. По неговите думи син на шведски не дори милионер, а милиардер (е, може малко и да послъгваше), по майчина линия — племенник на английския генерал Робъртсън, командуващ английската окупационна зона в Германия. Шведски посланик, служил през войната доброволец в английската армия и дебаркирал вероятно в Нормандия, след войната става кадрови шведски военен. Ала социалните проблеми също не го напускат, жаждата за социализъм у него е по-силна от привързаността към бащините капитали. С дълбоко съчувствие следи той съветския социализъм и дори нагледно се убеждава в неговото процъфтяване, когато пристига в Москва в състава на шведска военна делегация. Канят ги по банкети, развеждат ги по разни вили, контактът им с обикновените съветски граждани съвсем не е затруднен — срещат се с миловидни артистки, които не бързат за никаква работа и на драго сърце прекарват времето заедно с тях, дори на четири очи. И окончателно убеден в тържеството на нашия строй, след връщането си на Запад Ерик излиза в печата със защита и прослава на съветския социализъм. Но тъкмо тук прекалява и това го погубва. Точно през тези години, четиридесет и седма — четиридесет и осма, нашите привличат как ли не прогресивни западни млади хора, готови публично да се отрекат от Запада (въобразяват си, че ако посъберат още десетина-двадесет такива, Западът ще се разклати и рухне). След статията му във вестника Ерик е сметнат за подходящ в това отношение. Точно тогава той служи в Западен Берлин, оставил е жена си в Швеция и по извинителна мъжка слабост посещава някаква неомъжена немкиня в Източен Берлин. Точно там го спипват една нощ (съвсем като в пословицата — „тръгнал за кумицата, попаднал в тъмницата“. Това отдавна е станало практика и той не е първият). Откарват го в Москва, където Громико, обядвал някога в дома на баща му в Стокхолм и запознал се там със сина, този път с ответно гостоприемство предлага на младия човек публично да заклейми и целия капитализъм, и собствения си баща, в замяна на което му обещава незабавно пълна капиталистическа осигуреност в Съветската страна до края на живота. Но макар материално да не губи нищо, Ерик за учудване на Громико се възмущава и изтървава куп оскърбителни думи. Усъмнили се в твърдостта му, нашите го затварят в някаква вила в Подмосковието, хранят го като принц от някоя приказка (понякога „ужасно го репресират“: престават да приемат поръчките му за менюто за следващия ден и вместо желаното пиле му сервират антрекот), отрупват го с произведенията на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин и изчакват една година, за да се „подкове“. За тяхна изненада и това не става. Тогава вкарват при него един бивш генерал-лейтенант, вече излежал две години в Норилск. Надявали са се вероятно генерал-лейтенантът да стъписа Ерик с лагерните ужаси. Той обаче явно изпълнява зле възложената му задача или пък не иска да я изпълнява. За десетте месеца съвместно пребиваване генералът научава Ерик само на развален руски и затвърждава породилото се у него отвращение към сините фуражки. През лятото на 1950 г. повикват Ерик още веднъж при Вишински, там той още веднъж отказва да бъде вербуван (съвсем не по правилата погазва битието за сметка на съзнанието!). Тогава Абакумов лично му прочита присъдата: двадесет години лишаване от свобода (за какво?). Те вече сами съжаляват, че са се захванали с такова мамино синче, но и не могат да го пуснат да се върне на Запад. Точно тогава го вкарват в отделно купе, точно тогава чува той през тънката стена между купетата историята на съветската девойка, а на сутринта вижда през прозореца гнилосламената рязанска Русия.

Тези две години напълно затвърдяват верността му към Запада. Той вярва сляпо в Запада, не иска да признае неговите слабости, смята за несъкрушими западните армии, за непогрешими неговите политици. Не ни вярва, когато му казваме, че докато е бил затворен, Сталин се решава да блокира Берлин и успява да осъществи напълно благополучно своя замисъл. Млечнобялата шия на Ерик и кремавите му страни пламват от негодувание, когато ние се присмиваме на Чърчил и Рузвелт. Не по-малко убеден е, че Западът не ще търпи неговото затваряне; че всеки момент по сведения от Куйбишевския затвор тяхното разузнаване ще узнае, че не се е удавил в Шпрее, а че лежи затворен в Съветския съюз — и тогава ще го откупят или разменят. (С тази си вяра в своята съдба, по-различна от тази на останалите арестанти, той напомня нашите добронамерени ортодокси.) Въпреки жарките ни схватки той канеше Панин и мен в Стокхолм при подходящ случай („нас всички ни знаят — с уморена усмивка казваше той, — баща ми почти издържа двора на шведския крал“). А засега синът на милиардера нямаше с какво да се бърше и аз му подарих един опърпан пешкир. Не след дълго го отпратиха по етапа му^[220].

А прехвърлянето все продължава! — вкарват, изкарват, поединично, на тумби, подкарват нанякъде цели етапи. На пръв поглед такова организирано, такова планово осмислено движение — дори не е за вярване колко нелепости има в него.

През 1949 г. се създават Специалните лагери — и по нечие върховно решение подкарват масово жени от лагерите на европейския Север и Заволжието — през Свердловския етапен затвор — за Сибир, Тайшет и Озьорлаг. Но вече през петдесета година Някой намира за удобно да изпраща жените не в Озьорлаг, а в Дубровлаг — в Темники, в Мордовия. И ето че същите тези жени, вкусили от всички удобства на гулаговските пътешествия, се точат през същия този Свердловски затвор — на запад. През петдесет и първа година са създадени нови спецлагери в Кемеровска област (Камишлаг) — ето къде, оказва се, е нужен женският труд! И злополучните жени този път ги погват към кемеровските лагери пак през триж проклетия Свердловски затвор. Идват времена на освобождаване — но не за всички, разбира се! И жените, останали да доизлежават присъдите си сред всеобщото хрушчовско облекчаване на положението, отново са подкарани от Сибир през Свердловския затвор към Мордовия: по-сигурно ще е да са събрани на едно място.

Нали нашето царство си е вътрешно, островчетата до едно са си наши, разстоянията за руския човек не са чак толкова големи.

Такива случаи има и с отделни зекове, клетници. Шендрик — весел момък здравеняк с простодушно, честно, дето е думата, лице, се труди в един от куйбишевските лагери и не предчувствува дебнещата го съдба. Но тя го настига. В лагера постъпва строго разпореждане — и не какво да е, а на самия министър на вътрешните работи (откъде ли може да знае министърът за съществуването на Шендрик?!)! — незабавно този Шендрик да бъде откаран в Москва, в затвор № 18. Хващат го, помъкват го към Куйбишевския затвор, оттам, без да го бавят — в Москва, ала не в някакъв си там затвор № 18, а с всички заедно в прословутата Красная Пресня (Самият Шендрик не знае за някакъв затвор № 18, никой не му е обявявал това.) Но бедата му не дреме: не минават и две денонощия и ето че го грабват отново и го подкарват този път към Печора. Все по-бедна и неприветлива става природата зад прозореца. Момъкът се изплашва: той знае, че е по нареждане на министъра, и щом толкова бързо го отмъкват на север, значи министърът разполага със страхотни материали срещу него. Освен другите изтощителни перипетии по пътя, му открадват и тридневната дажба хляб и той пристига в Печора олюляващ се от изтощение. Печора го посреща неприветливо: както е гладен и премалял, го погват веднага на работа в мокрия сняг. За двата дни там той не смогва дори нито веднъж да изсуши ризата си, нито да напълни матрака си със смърчови клони, и ето че му нареждат да сдаде всичко получено и отново го грабват и го повеждат още по-нататък — към Воркута. По всичко личи, че министърът е решил да затрие Шендрик, вярно, не само него, а целия етап. Във Воркута го оставят на мира цял месец. Той ходи на обща работа, макар и несъвзел се още от дългите преходи, започва да се примирява със заполярната си съдба. И изведнъж го викат през деня от шахтата и го погват запъхтян да сдава в лагера получените вещи, а след час вече го карат на юг. Това като че ли не мирише вече на лична разправа! Докарват го в Москва, в затвор № 18. Държат го там един месец. После някакъв подполковник го извиква и го пита: „Къде се губехте досега? Вярно ли е, че сте машиностроителен техник?“ Шендрик потвърждава. И тогава го откарват на… Райските острови! (Да, има и такива в Архипелага!)

Тази хорска шетня, тези съдби и истории разнообразяват доста живота в етапния затвор. И старите лагеристи ти набиват в главата: лежи и кротувай! Тук те хранят с гарантийка^[221], без дори гръб да превиваш. А когато не е тясно, можеш и да се наспиш до насита. Изтегни се и лежи от чорба до чорба. Ще се нагладуваш, ама и ще се належиш. Само който е вкусил от общите лагерни работи, разбира, че етапният затвор е почивен дом, щастлива спирка по нашия път. А носи и изгода: докато спиш през деня, присъдата тече по-бързо. Да убием деня, а нощите не ги виждаме.

Вярно, тъмничарите помнят, че трудът е създал човека и само трудът може да превъзпита престъпника. Затова те намират понякога допълнителна работа за арестантите, а понякога и за да укрепят финансите си, те погват на работа и тази своя лежаща арестантска работна сила.

Пак в същия този Котласки затвор работата преди войната не е по-лека, отколкото в лагерите. За един зимен ден шест-седем изтощени арестанти, запрегнати в тракторни (!) шейни, трябва да ги теглят дванадесет километра по Двина до устието на Вичегда. Затъват в снега и падат, шейните засядат. На пръв поглед не би могла да се измисли по-изморителна работа! Но това е все още разгрявка, а не работа. Там, при устието на Вичегда, те трябва да натоварят шейните с по десет кубика дърва — и в същия състав, в същия впряг (няма го Репин, а за новите художници това вече не е сюжет, а грубо възпроизвеждане на натурата) да закарат шейните в родния затвор! Така че лагерът не е нищо! — преди да стигнеш в него, ще пукнеш. (Бригадир на тези работи е Колупаев, а кончетата — електроинженер Дмитриев, интендантският полковник Беляев, познатият ни вече Василий Власов, трудно ми е сега да изброя всички.)

През войната арзаматският етапен затвор храни арестантите с листа и стъбла от цвекло, но за сметка на това организира работата на постоянни начала. Там има шивачници, обущарско-тепавичарски цех (където в гореща вода с киселини държат готовата плъст за валенките).

През лятото на 1945 г. в Красная Преспя ходехме от душните, със застоял въздух килии доброволно на работа, заради възможността цял ден да сме на чист въздух; заради възможността безпрепятствено и на спокойствие да поклечим в тихия дъсчен нужник (а ето какво средство за поощрение се изпуска често!), напечен от августовското слънце (това бяха дните на Потсдам и Хирошима) и да послушаме мирното бръмчене на някоя самотна пчела; най-сетне, заради възможността да получим вечерта сто грама хляб повече. Отвеждаха ни до пристана на Москва река, където се разтоварваха трупи. Ние трябваше да ги изтърколим, пренесем и наредим от едни стифи на други. Силите, които изразходвахме, надхвърляха значително получаваното обезщетение. И все пак с удоволствие ходехме там.

Често ми се случва да се червя при спомена за младите си години (а тъкмо там преминаха те). Но което огорчава, то и приучва. Оказа се, че от офицерските пагони, които едва две години бяха потрепвали, бяха се поклащали на раменете ми, се е посипал отровен златен прах в кухината между ребрата ми. На същия речен пристан — също лагер, също зона с наблюдателни кули — ние не бяхме тукашни, а временни бачкатори и нямаше нито дума, нито пък слух да ни оставят да отбиваме наказанието си в този лагер. Но когато ни строиха първия път, за да мине покрай строя ни разпределящият наряда и да избере с поглед временните бригадири, моето нищожно сърце щеше да изхвръкне изпод вълнената риза: мен! мен! мен ме избери!

Не ме избраха. А и защо го бях пожелал? Само дето щях да допусна и други позорни грешки.

О, колко е трудно да се отлепи човек от властта!… Това трябва да се проумее.

* * *

По едно време Красная Пресня едва не става столица на ГУЛАГ — в смисъл, че където и да те пратят, нея не може да отминеш, също както и Москва. Както в Съюза от Ташкент за Сочи или от Чернигов за Минск е най-удобно да минеш през Москва, така и арестантите ги прекарваха отвсякъде и отвред през Пресня. Та точно това време можах да заваря и аз. В Пресня нямаше къде игла да падне. Строяха допълнителен блок. Само транзитните ешелони от товарни влакове с осъдени контрареволюционери минаваха край Москва по околен път, но все пак недалеч от Пресня, може би за да ни поздравят с локомотивните си свирки.

Макар и да пристигаме в Москва, за да се прекачим на друг влак, ние все пак имаме билет и храним надеждата рано или късно да поемем по своя маршрут. На Пресня обаче в края на войната и след нея не само пристигащите, но и най-високопоставените, дори шефовете на ГУЛАГ не можеха да предскажат кой закъде ще пътува. Тогава тъмничният режим още не бе кристализирал, както през 50-те години, на никого не вписваха никакви маршрути и назначения, а само служебни указания: „Строго да се охранява!“, „Да се използува само за обща работа!“ Сержантите от конвоя внасяха в дъсченото отделно здание на затворническата канцелария купища тъмнични дела, окъсани папки, криво-ляво вързани с разпърпан канап или с книжния му ерзац, и ги тръсваха върху стелажите, масите, под масите и просто на пода (също както техните първообрази лежаха в килиите), те се развързваха, разпиляваха и разбъркваха. Една, втора, трета стая се задръства с тези разбъркани дела. Секретарките от тъмничната канцелария — охранени лениви цивилни жени с шарени рокли, се потяха от жегата, вееха си с ръце и флиртуваха с тъмничните и конвойните офицери. Никоя от тях не искаше, а и нямаше сили да се рови в този хаос. А ешелоните трябваше да бъдат отпращани! — няколко пъти седмично по един червен ешелон. И всеки ден по стотина души с моторни коли — в близките лагери. Делото на всеки зек трябваше да се изпраща заедно с него. Кой би се занимавал с такава главоболна работа? Кой би сортирал делата и подбирал етапите?

И всичко това се поверява на няколко разпределители на нарядите — на няколко песове или полуцветни^[222] от тъмничните нагаждачи. Те свободно се разхождат по коридорите на затвора, отбиват се в зданието на канцеларията, от тях зависи дали ще тикнат твоята папка в някой лош етап, или ще те оставят дълго да им се умилкваш, за да ти подберат по-добър етап и да я пратят с него, (Че има лагери, в които те чака неминуема смърт, в това новаците не се и съмняват, но че наред с тях съществуват и някакви добри, е чиста илюзия. „Добри“ могат да бъдат не лагерите, а само по-различните жребии в тях, а това се урежда вече на място.) Цялото бъдеще на арестантите зависи от някой друг арестант, с когото може би трябва да издебнеш да поговориш (пък било то и чрез баняджията), на когото трябва може би да пъхнеш сухо (пък било то и чрез склададжията), и това е по-лошо, отколкото ако съдбите протичат сляпо. Тази невидима изтървана възможност — заради една кожена куртка да тръгнеш за Налчик вместо за Норилск, заради килограм сланина да тръгнеш за Серебряни Бор вместо за Тайшет (а може да си останеш без кожената куртка и без сланината, и пак да не уредиш нищо) — само разяжда и угрижва измъчената ти душа. Може някои да успяват, да се уреждат по този начин, но по-блажени са тези, които няма какво да дадат или не се поддават на тази паника.

Покори ли се на съдбата, откаже ли се напълно да урежда живота си, признае ли, че не е в състояние да предвиди кое е по-добре и кое по-лошо, арестантът се освобождава донякъде от оковите, става по-спокоен и дори възвишен.

Така натъркаляни в килиите си, арестантите лежат, а съдбите им — на непобутнати купища в стаите на тъмничната канцелария. Разпределящите нарядите посягат към оня ъгъл с папките, където им е по-лесно да се присегнат. Случва се някои зекове да киснат по два-три месеца в проклетата Пресня, докато други я прелитат със скоростта на метеори. Това струпване, тази припряност и този хаос с делата в Пресня (както и в други затвори) водят понякога до размяна на присъдите. Това не заплашва член Петдесет и осми, защото присъдите по него, ако перифразираме Горки, са Присъди с голяма буква, замислени са за дълго, а когато наистина им се види краят — той така и не настъпва. Но големите крадци и убийци имат сметка да се сменят с някой наивен битовак. Сами или чрез свои съучастници те се лепват до такъв и съчувствено започват да го разпитват, а той, без още да знае, че човек с малка присъда не бива да разкрива нищо за себе си в етапния затвор, разказва простодушно, че се казва, да речем, Василий Парфьонич Еврашкин, роден през 1913 г. в Семидубие, където и живее, и трябва да лежи една година по член 109 за нехайство. После този Еврашкин спи, а може ида не спи, но в килията е такъв шум, пред отвореното прозорче на вратата е такава тъпканица, че е невъзможно да се добереш дотам и да чуеш как зад него в коридора бързо изчитат списъка с имената за етапа. Извикват повторно някакви фамилни имена след това от вратата в килията, но Еврашкин не го повикват, защото едва изрекли това име в коридора, криминалният подлизурски (бива си го за това, когато трябва) провира мутра и бързо шепне: „Василий Парфьонич, 1913 година, село Семидубие, член 109, една година.“ И хуква за багажа си. Истинският Еврашкин се прозява, ляга на наровете и търпеливо чака да го извикат на другия ден, след месец, докато накрая се осмелява да обезпокои блоковия: защо не го пращат по етапа му? (А някакъв Звяга го търсят всеки ден по всички килии.) И когато след още един месец или половин година се канят да проверят всички по делата им, остава само делото на Звяга, рецидивист, двойно убийство и ограбване на магазин, десет години, плюс един плахичък арестант, който се представя за Еврашкин, от снимката нищо не личи, а всъщност той е Звяга и ще го натикат в наказателния Ивделлаг, защото в противен случай трябва да си признаят, че са допуснали такава грешка. (А вече никой не знае къде е Лъжееврашкин, когото са изпратили с етапа, списъците не се пазят. Освен това с едногодишна само присъда са го изпратили я на селскостопански работи, я е разконвоиран, я са му зачели три дни за един или е избягал — и отдавна вече си е у дома, а най-вероятно лежи в затвора по ново дело с нова присъда.) Намират се и такива чудаци, които продават малките си присъди за един-два килограма сланина. Разчитат, че по-късно работата ще се изясни от само себе си и ще могат да удостоверят личността си. Отчасти е вярно^[223].

През годините, когато арестантските дела пристигат без посочване на мястото за излежаване на присъдата, етапните затвори се превръщат в пазари за роби. Желани гости там стават купувачите, тази дума все повече се чува по коридорите и в килиите без всякаква ирония. Навсякъде в промишлеността е вече традиция да не чакаш със скръстени ръце какво ще ти пратят по планово разпределение от центъра, а пращаш хора, които да подтикват и подканят; така и в ГУЛАГ: туземците по островите мрат; макар да не струват пукната пара, те все пак са на сметка и за тяхното доставяне трябва повечко самоинициатива — да не падне планът. Купувачите трябва да бъдат хора съобразителни, окати, добре да гледат какво получават и да не позволяват да им пробутват за стока мършляци и инвалиди. Какъв купувач си, ако подбираш етапа по папките? Добросъвестните търговци настояват да прекарат стоката жива и гола пред очите им. Точно така се казва без сянка на ирония — стоката. „Е, каква стока карате?“ — пита купувачът на бутирската гара, след като вижда седемнадесетгодишната Ира Калина.

Дори и да се променя човешката природа, това едва ли става по-бързо от промяната в облика на земното кълбо. Не ще съмнение, че същото чувство на любопитство, любуване и преценка, изпитвано преди двадесет и пет века от търговците на пазара за робини, изпитват и гулаговските чиновници в Усманския затвор през 1947 г., когато те, двадесетина мъже с униформата на МВД, се разполагат на няколко маси, покрити с чаршафи (за по-голяма тежест, иначе е неудобно все пак), а арестуваните жени, съблечени в съседния бокс, трябва да минат голи и боси пред тях, да се завъртят, да се спират и да отговарят на въпросите им. „Отдръпни ръцете!“ — заповядват те на онези, които заемат защитните пози на антични статуи (офицерите наистина подбират наложници за себе си и своето обкръжение).

Така тежката сянка на утрешната лагерна битка заслонява в различни прояви пред новака арестант невинните духовни радости на етапния затвор.

При нас в пресненската килия бяха вкарали за две нощи един спецнарядник, който легна до мен. Пътуваше по спецнаряд, тоест в Централното управление му бяха издали удостоверение, което го следваше от лагер в лагер, а в него пишеше, че той е строителен техник и трябва да бъде използуван на новото място само като такъв. Спецнарядникът пътува в общите вагон-закове, лежи в общите килии на етапните затвори, но сърцето му не е свито: той е защитен от удостоверението си, никой няма да го погне да сече дървета в гората.

Жестокият решителен израз бе главното в лицето на този лагерник, излежал вече по-голямата част от присъдата си. (Не знаех още, че точно такъв израз с течение на времето ще легне върху лицата на всички ни, защото жестокият решителен израз е национален признак на гулаговските островитяни. Особите с мек отстъпчив израз бързо измират на островите.) С подигравателна усмивчица, сякаш бяхме двуседмични кутрета, той наблюдаваше първите ни главоболия.

Какво ни очаква в лагера? Той ни поучаваше съчувствено:

— С първата ви крачка в лагера всеки ще гледа да ви преметне и обере. Не вярвайте на никого освен на себе си! Оглеждайте се: не се ли промъква някой да ви ухапе. Такъв наивник бях и аз преди осем години, когато пристигнах в Каргополлаг. Свалиха ни от ешелона и конвоят се приготви да ни поведе: десет километра до лагера, рохкав дълбок сняг. До нас спират три шейни. Един здравеняк — конвоят не му възрази с нищо — ни обявява: „Братлета, качвайте багажа, ще ви го откараме!“ Спомняме си: чели сме в книгите, че вещите на арестантите ги пренасяли с каруци. Мислим си: не е чак толкова безчовечно в лагера — я какви грижи! Натоварихме си нещата. Шейните заминаха. Край. Повече никога не ги видяхме. Дори празните куфари и торби.

— Как е възможно такова нещо? За тях закон няма ли?

— Не задавайте глупави въпроси. Закон. Закон е тайгата. А правда не е имало в ГУЛАГ и няма да има. Този каргополски случай е просто символ на ГУЛАГ. После, ще трябва да свиквате: в лагера никой нищо не върши даром, никой нищо — от добро сърце. За всичко се плаща. Ако ви се предлага нещо безкористно, знайте, че е номер, провокация. Най-главното: избягвайте общите работи! Избягвайте ги от първия ден! Попаднете ли още от първия ден на общите, спукана ви е работата, няма измъкване.

— Общи работи ли?…

— Общите работи са основните, които се извършват във всеки лагер. В тях се включват осемдесет процента от арестантите. И всички до един хвърлят топа. Всички. На тяхно място докарват нови — пак за общи работи. Там ще изцедят последните ви сили. И винаги ще сте гладни. Винаги мокри. Без обувки. В дрипи. Удряни в кантара. В най-лошите бараки. И никой няма да ви лекува. В лагера живеят само тези, които не са на обща работа. Гледайте на всяка цена да се измъкнете. Още от първия ден.

На всяка цена!

На всяка цена ли?…

На Красная Пресня усвоих и приех тези — ни най-малко не преувеличени — съвети на жестокия спецнарядник. Не го попитах само: а къде е пределът на цената? Къде е краят й?

Трета глава
КЕРВАНИТЕ НА РОБИТЕ

Пътуването във вагон-зака е мъчително, в „гарвана“ — непоносимо, в етапния затвор скоро оставаш също без сили — затова да ги забравим по-бързо и да пристигнем без отлагане с червените вагони в лагера.

Както винаги интересите на държавата и тук съвпадат с интересите на личността. Държавата също предпочита да праща осъдените в лагера по най-краткия маршрут, да не претоварва градските магистрали, автотранспорта и персонала на етапните затвори. Това отдавна са го разбрали в ГУЛАГ и отлично са го усвоили: точат се кервани от краснухи (червени конски вагони), кервани от шлепове, а където няма вече ни релси, ни вода — кервани от пешаци (арестантите нямат право да експлоатират конете и камилите).

Червените ешелони са винаги за предпочитане, когато съдилищата работят бързо или етапните затвори са препълнени — в такива случаи може да се отпратят наведнъж много арестанти. Така биват отправяни селяните през 1929–1931 г. Така изселват Ленинград от Ленинград. През 30-те години така заселват Колима: всеки ден столицата на нашата родина Москва е изригвала такъв ешелон до Совгаван, до пристанище Ванино. Всеки областен град също изпраща червени ешелони, макар и не ежедневно. През 1941 г. така изселват Републиката на немците от Поволжието в Казахстан и оттогава всички останали нации — също. През 1945 г. с такива ешелони докарват руските блудни синове и дъщери от Германия, от Чехословакия, от Австрия и просто ония, които сами са се прехвърляли там от западните граници. Така през 1949 г. събират осъдените по член Петдесет и осми в Специалните лагери.

Вагон-заковете се движат по баналното железопътно разписание, червените ешелони — по важна заповед, подписана от важен генерал на ГУЛАГ. Вагон-закът не може да пътува за никъде, в края на маршрута му винаги има гара, градче — колкото и да е мижаво, и КПЗ с покрив над главата, Но червеният ешелон може да пътува за никъде: където и да пристигне, веднага от морето, степта или тайгата се издига нов остров на Архипелага.

Не всеки червен вагон и не незабавно вози арестанти — отначало трябва да бъде подготвен. Но не в смисъла, в който би си помислил читателят: да бъде изметен и почистен от въглищата и варта, превозвани в него преди хората — това невинаги се прави. И не в смисъла, че ако е зима, да бъде запушен с кълчища и да се постави печка. (Когато се построява железопътният участък от Княж-Погост до Ропча, още невключен в общата железопътна мрежа, по него тутакси започват да превозват арестанти — във вагони, в които няма нито печки, нито нарове. Зековете лежат през зимата на вледенения заснежен под, без да получават топла храна, тъй като влакът изминава участъка за по-малко от едно денонощие. Който може мислено да лежи там, да преживее тези осемнадесет-двадесет часа, нека ги преживее!) А подготовката е следната: трябва да се провери дали подът е здрав, дали няма дупки по него, по стените и тавана на вагоните; малките им прозорчета да бъдат укрепени солидно с решетки и в пода да бъде изрязана дупка за оттичане и мястото да се стигне специално с ламаринена обшивка с наковани нагъсто гвоздеи; трябва да бъдат разпределени по ешелона равномерно и с необходимата плътност вагонните площадки (на тях застават на пост войниците от конвоя с картечници), а ако площадките са малко, да се направят допълнителни; трябва да бъдат направени стъпила до покрива; да се намерят места за прожекторите и да им се осигури безотказно електрозахранване; да бъдат направени дървени чукове с дълги дръжки; да се прикачи щабен първокласен вагон, а ако липсва такъв — добре обзаведени и отоплени товарни вагони за началника на караула, за оперативния работник и за конвоя; трябва да бъдат уредени кухни — за конвоя и арестантите. Едва след всичко това може да се тръгне покрай вагоните и да се напише полегато с тебешир: „спецоборудване“ или някакво там „нетрайни продукти“. (В „Седмият вагон“ Евгения Гинзбург описва много ярко етапа с червените вагони и до голяма степен ни освобождава сега от нуждата да се спираме върху неговите подробности.)

Подготовката на вагона е завършена — оттук нататък предстои сложната бойна операция по качването на арестантите във вагоните. Тук има две важни задължителни цели: качването да стане незабелязано за хорските очи и арестантите да бъдат тероризирани.

Натоварването трябва да стане незабелязано от жителите, защото с ешелона се превозват наведнъж около хиляда души (ще рече, най-малко двадесет и пет вагона), това не ви е малката групичка от вагон-зака, която може да бъде преведена пред хората. Всички, естествено, знаят, че арести се извършват всеки ден и всеки час, но никой не бива да се ужасява от вида на събраните заедно. В Орел през тридесет и осма година няма къща в града, от която да не са арестували някого, пък и селските каруци с плачещи жени задръстват площада пред орловския затвор както в „Екзекуцията на стрелците“ на Суриков. (Ах, да има кой да ни нарисува някога и това! Как ли не: не е модерно, не е модерно…) Но съветските хора не бива да виждат, че за едно денонощие се пълни цял ешелон (в Орел през същата година го правят). И младежта не бива да вижда това: младежта е нашето бъдеще. Ето защо само нощем — непрекъснато, няколко месеца наред — подкарват от затвора пеша към гарата черната колона на етапа („гарваните“ са заети с новите арести). Наистина, жените се опомнят, те някак научават — и се прокрадват през нощта през целия град до гарата, причакват там влака на резервните коловози, тичат покрай вагоните, препъват се в траверсите и релсите, провикват се пред всеки вагон: еди-кой си не е ли тук?… Такъв и такъв няма ли?… И тичат до следващия вагон, а до този дотърчават други: еди-кой си не е ли тук? И изведнъж вик от запечатания вагон: „Тук съм! Тук съм!“ Или: „Търсете! Тук е, но в друг вагон!“ Или: „Жени, чуйте! Жена ми е тук някъде наблизо, край гарата, изтърчете да й съобщите!“

Тези недостойни за нашата съвременност сцени свидетелствуват единствено за неумелата организация по товаренето на хората в ешелоните. Грешките се вземат под внимание и някоя нощ ешелонът се обгражда от широк кордон ръмжащи и лаещи овчарски кучета.

И в Москва, било от стария Сретенски затвор (сега вече и арестантите не го помнят), било от Красная Пресня, качването в червените ешелони става само през нощта, това е закон.

Конвоят избягва излишната яркост на дневното светило, но използува нощните слънца — прожекторите. Те са удобни с това, че може да се насочат към необходимото място — там, където групата на скованите от страх арестувани седи на земята в очакване на командата: „Следващата петорка — стани! Към вагона бегом марш!“ (Само бегом! За да не се оглеждаш, за да не преценяваш, за да търчиш като сподирен от кучета и да се страхуваш само да не паднеш.) Да се насочат към неравната пътечка, по която арестуваните тичат; към стъпалата, по които се катерят. Враждебните призрачни снопове на прожекторите не само осветяват: те са важна театрална част от арестантската паника заедно с резките крясъци, заплахи и удари с прикладите по изоставащите; заедно с командата „Седни на земята!“ (А понякога, както в споменатия Орел на площада пред гарата: „На колене!“ И подобно на богомолци хиляди хора се свличат на колене); заедно с тази напълно излишна, но твърде важна за паниката прибежка до вагона; заедно с яростния лай на кучетата; заедно с насочените дула (на пушките или автоматите, зависи от десетилетието). Главното е волята на арестанта да бъде смазана, съкрушена, та той нито за миг да не помисли за бягство, да не осъзнае още дълго своето ново предимство: от каменните стени на затвора е преминал в тънкодъсчения вагон.

Но за да се натоварят организирано през нощта хиляди хора във вагоните, тъмничарите трябва да започнат да ги изкарват от килиите и да ги обработват за етапа от предната сутрин, а конвоят през целия ден дълго и строго да ги приема в затвора и да държи приетите часове наред вече не по килиите, а на двора, направо на земята, за да не се слеят със затворените. Така че нощното натоварване във вагоните е за арестантите само облекчителен финал на целия изтощителен ден.

Наред с обичайните поименни повиквания, проверки, стрижене, дезинфекциране на дрехите и къпане основна част на подготовката за етапа е генералният тараш (обиск). Той се извършва не от тъмничарите, а от приемащия конвой. Съгласно инструкцията за червените етапи и оперативно-бойните мерки за тях на конвоя предстои да извърши този обиск така, че да не остави на арестантите нищо, което да спомогне за евентуално бягство: да прибере всичко пробождащо-режещо; да прибере всевъзможните прахове (за зъби, захар, сол, тютюн, чай), за да не бъде ослепен с тях конвоят; да изземе въженца, канапи, колани и други подобни, защото всичко това може да бъде използувано при бягство (а значи — и каишките! И ето че отрязват каишките, с които е стегната протезата на еднокракия инвалид — и той нарамва крака си и подскача на здравия си, подкрепян от съседите си). Останалите вещи — ценните, както и куфарите следва по инструкция да бъдат събрани в един вагон, служещ за гардероб, а в края на етапа да бъдат върнати на собствениците им.

Но слаба, хлабава е властта на московската инструкция за вологодския или куйбишевския конвой, затова пък неговата власт над арестантите е телесна. И с това се решава третата цел на операцията по товаренето на хората: да се изземат по справедливост струващите си неща от враговете на народа в полза на неговите синове. „Седни на земята!“, „Застани на колене!“, „Съблечете се голи!“ — до тези уставни конвойни команди се свежда основната власт, с която не можеш да спориш. Та нали голият човек губи увереността си, той не може гордо да се изправи и да разговаря с облечения като с равен. Започва обиск (Куйбишев, лятото на 1949 г.). Голите преминават с вещите си и съблечените дрехи в ръце, а наоколо — множество застанали нащрек въоръжени войници. Обстановката е такава, сякаш няма да ги поведат с етапа, а веднага ще ги разстрелят или изгорят в газови камери — състояние, когато човек престава да се грижи вече за своите вещи. Конвоят върши всичко преднамерено рязко, грубо, нито дума с обикновен човешки глас, тъй като задачата е да сплаши и потисне. Куфарите се изтръскват (вещите на земята) и се събират на отделна камара. Всичко от рода на табакери, портфейли и други жалки арестантски „ценности“ се прибира и вече анонимно се захвърля в сложената за целта бъчва. (И тъкмо това, че не е каса, сандък, чекмедже, а бъчва — кой знае защо, особено много потиска голите, на които им се струва безполезно да протестират.) На голия му приляга само да заприбира трескаво от земята обискираните си парцали, да ги върже на вързопче или в одеялото си. Валенките? Можеш да ги сдадеш, хвърли ги ей тук, разпиши се във ведомостта! (Не ти дават разписка, а се разписваш, че си ги хвърлил в купчината!) И когато последният камион с арестанти заминава вече по тъмно, арестантите виждат как войниците от конвоя се спускат да разграбват по-приличните кожени куфари от камарата и да подбират най-хубавите табакери от бъчвата. А след тях бързат да се вредят надзирателите, а накрая и етапните нагаждачи.

 

Ето какво значи да се доберете за едно денонощие до конския пагон! Е, поне сега сте се намъкнали вътре с облекчение, просвате се връз дъските на наровете, тресчиците на които се забиват в тялото ви. Но какво ти облекчение, какъв ти конски вагон?! Арестантът отново е притиснат между студа и глада, между жаждата и страха, между пасмината рецидивисти и конвоя.

Ако във вагона има криминални (а тях не ги отделят, естествено, и в червените ешелони), те се разполагат на своите традиционни най-добри места върху горните нарове до прозореца. Това през лятото. Отгатнете сега — къде им е мястото през зимата? Ами че до печицата, то се знае, в тесен обръч около нея. Както си спомня бившия крадец Минаев^[224], през лютите студове на 1949 г. през целия път от Воронеж до Котлас (това са няколко денонощия) отпускат на техния „конски“ вагон три кофи въглища! Криминалните не само се наместили около печката, не само отнели на фраерите всичките им топли дрехи, за да ги навлекат на себе си, но не пренебрегнали и партенките, които измъкнали от ботушите им, за да ги навият около апашките си крака. Умри ти днес, а аз утре! — Малко по-зле е с храната — криминалните получават цялата дажба на вагона отвън и подбират от нея най-доброто или което си харесат. Лошчилин си спомня трите денонощия на етапа Москва—Перебори през 1937 г. И защото са само три денонощия, вместо топла, им дават суха храна. Крадците прибират за себе си раздаваните бонбони вместо захар, а хляба и сельодката разрешават да се дели; значи не са били гладни. Когато се дава топла храна, а криминалните привършват последните си запаси, те започват да делят и чорбата (триседмичният етап Кишинев—Печора, 1945 г.). Въпреки това рецидивистите не се отказват по пътя и да извършват обир: виждат, че един естонец е със златни зъби — затискат го легнал и му ги избиват с ръжена за печката.

Предимството на червените ешелони според зековете е в топлата храна: на затънтените гари (пак където няма да ги видят хора) ешелоните спират и по вагоните се разнася чорба и каша. Но и топлата храна ще ти я дадат така, че да ти излезе през носа. Или (както в същия този кишиневски ешелон) ще ти налеят чорбата в същите кофи, в които ти дават и въглищата. А и няма с какво да ги измиеш! Защото и питейната вода в ешелона е мерена, още по̀ кът и от чорбата. Така и хрускаш въглища, докато изсърбаш чорбата. Или пък ще донесат чорбата и кашата за целия вагон без достатъчно паници, вместо четиридесет и пет, да речем — двадесет и пет, че и с командата: „По-живо, по-живо! И другите вагони искат да ядат, не сте само вие!“ Как сега да ядеш? Как да делиш? Невъзможно е да се разпредели справедливо по паниците, значи трябва на око, и да сипваш по-малко, за да не оставиш последните без нищо. (Първите викат: „Разбъркай, разбъркай!“, последните мълчат: не се ли бърка, гъстото ще остане на дъното за тях,) Първите ядат, последните едва изчакват — нали са гладни, пък и чорбата в баката изстива, а отвън вече ги подканят: „Е, свършихте ли? Още ли се мотаете?“ Сега ще се сипе и на вторите — не повече, не по-малко, не по-гъсто, не по-рядко, отколкото на първите. А накрая правилно трябва да се отгатне добавката и да се разлее поне по на двама в една паница, През цялото това време четиридесет души не толкова ядат, колкото гледат как се дели храната и се измъчват.

Няма да те сгреят, няма да те защитят от престъпната пасмина, нито ще те напоят и нахранят — но не те оставят и да спиш. Денем охраната държи под око целия влак и релсите отзад, та никой да не се хвърли от прозореца или да легне на релсите, нощем пък ги мъчи проявяваната бдителност. С дървени чукове на дълги дръжки (гулаговски стандарт) нощем при всяко спиране започват силно да чукат с тях, та да ехти по всяка дъска на вагона: дали вече не са прерязали някоя? А спре ли влакът, вратата на вагона се разтваря. Светлина на фенери или дори лъч от прожектор: „Проверка!“ Това ще рече: скачай на крака и бъди готов да притичаш, където посочат — наляво или надясно. Вътре нахлуват от конвоя с чукове (а други с автомати се наежили в полукръг отвън) и сочат: наляво! Значи левите остават на място, десните бързо притичват натам като подскачащи бълхи, един през друг, както сварят. Който е по-тромав, който се е зазяпал, го млатят с чуковете по хълбоците, по гърбината, да го посъживят. Войнишките ботуши тъпчат вече вашето мизерно ложе, разхвърлят вашите парцали, светят с фенери и чукат с чуковете — няма ли някъде нещо срязано? Няма. Тогава те застават по средата и започват да ви прекарват с броене отляво надясно: „Първи!… Втори!… Трети!…“ Достатъчно би било да ви посочат с пръст при преброяването, но това няма да всява страх. По-нагледно, по-безпогрешно, по-бодро и по-бързо е това да става със същия чук по вашите хълбоци, рамене, глави, където попадне. Оказва се, че сте четиридесет души — колкото трябва. Следва да се разхвърли, освети и провери с чуковете и лявата страна. Край, измитат се, вагонът се заключва. До следващото спиране ще поспите. (Не може да се каже, че тревогата на конвоя е съвсем напразна — сръчните успяват да бягат от червените вагони. Ето на, проверявате с чука някоя дъска — а нея вече са почнали да я срязват. Или изведнъж сутринта при раздаването на чорбата конвоят вижда: сред небръснатите лица има няколко бръснати. И обкръжават вагона с автомати: „Предайте ножовете!“ А това е просто контешка прищявка на криминалните и подражаващите им: Омръзнало им е да ходят небръснати и ето че са принудени сега да предадат легенчето и бръснача.)

Червеният ешелон се отличава от директните влакове за далечно пътуване и по това, че пътуващият в него не знае дали изобщо ще слезе от него. Когато в Соликамск разтоварват ешелона от ленинградските затвори (1942 г.), целият насип се покрива с трупове, само малцина успяват да пристигнат живи. През зимите на 1944–1945 и 1945–1946 г. в селището Железнодорожни (Княж-Погост), както и във всички главни възли на Севера, от Ижма до Воркута, арестантските ешелони от освободените територии — ту прибалтийски, ту полски, ту немски, ту нашите от Европа — се движат без печки и пристигат с трупове в един или два заделени за целта вагони. Това ще рече, че по пътя са прибирали старателно труповете от вагоните с живите, за да ги пренесат в тези с мъртъвците. Невинаги е така. На гара Сухобезводна (Унжлаг) често чак когато отворят вагона при пристигането, разбират кой е жив и кой умрял: щом не излиза, значи е мъртъв.

Страшно и смъртоносно е пътуването през зимата, защото, зает изцяло със сигурността, конвоят не е в състояние да мъкне и въглища за двадесет и пет печки. Но и пътуването в жегата не е за предпочитане: от четирите малки прозорчета две са плътно заковани, покривът на вагона се напича; а вода трябва да се носи за хиляди хора и конвоят няма да се бъхта я, след като не може да напои дори и един вагон-зак. Затова арестантите смятат, че най-добри месеци за етапите са април и септември. Но и най-добрият сезон не е достатъчен, ако ешелонът пътува три месеца. (Ленинград—Владивосток, 1935 г.) А ако той е предвиден наистина за такова дълго пътуване, в него е замислено да има и политическо възпитание за бойците от конвоя, и духовно напътствие за осакатените души: при такъв ешелон в отделно купе пътува така нареченият кум — оперативен работник. Той предварително се е готвил за етапа още в затвора и хората са разпределени по вагоните не как да е, а по списъци с неговия параф. Тъкмо той утвърждава отговорника на всеки вагон, обучава и вкарва във всеки вагон по някой доносник. При продължителни спирания той намира повод да извика от вагона един или друг, разпитва ги за какво се говори. За такъв оперативен работник е срамота да завърши пътуването без резултати. И ето че по време на пътя той скалъпва на някого следствие и след пристигането в крайния пункт на арестанта, току-виж, му лепнали нова присъда.

Е, не, да бъде проклет и този червен конски етап с неговото не-отклоняване, с директния му маршрут! Който му е сърбал попарата, няма да го забрави. Дано по-бързо в такъв случай стигнем в лагера! По-скоро да му се види краят!

Човекът сам по себе си е едновременно надежда и нетърпение. Като че ли в лагера оперативният ще бъде по-снизходителен или доносниците — не толкова безсъвестни — тъкмо обратното! Като че ли, когато пристигнем, няма да ни повалят със същите заплахи и кучета на земята: „Седни!“ Като че ли, ако във вагона навее сняг, на земята ще се натрупа по-малко. Като че ли, ако сега ни стоварят, ще значи, че вече сме пристигнали, а няма да ни прехвърлят оттук нататък върху откритите платформи на някоя теснолинейка. (А как ще ни возят на откритите платформи? Как ще ни конвоират? — това си е вече проблем на конвоя. Ето как: заповядват ни да се свием, да се проснем на пода, след което ни покриват с общ огромен брезент, както моряците на „Потьомкин“ за разстрела. То и за брезента благодарим! Цял ден превозват Оленьов и другарите му на Север през октомври върху открити платформи: натоварват ги, а не пращат локомотив. Отначало завалява дъжд, после стяга студ и парцаливите дрехи на зековете замръзват върху телата им.) Влакчето те подхвърля по пътя, страничните дъски на платформата започват да се пукат и чупят и току някой изхвръкне от клатушкането под колелата. А ето ви и гатанка: ако ще пътувате от Дудинка сто километра по теснолинейката при полярен студ върху открити платформи, къде, смятате, ще се настанят криминалните? Отговорът е: по средата на платформата, за да може „добитъкът“ да ги сгрява от всички страни и да не изхвърчат случайно под колелата. Правилно. Още един въпрос: а какво ще видят зековете с пристигането на теснолинейния влак в крайния му пункт (1939 г.)? Ще има ли там някакви постройки? Не, нито една. А землянки? Да, но вече запълнени, не са за новопристигналите. Значи незабавно ще трябва да започнат да си копаят землянки? Не, защото как се копае почвата през полярната зима? Вместо това ще идат да добиват метал. А къде ще живеят? Какво — да живеят ли? Ах, да живеят… Ще живеят в палатки.

Но и не всеки път с теснолинейка… Не, естествено. Ето ви описанието на едно пристигане: гара Ерцево, февруари 1938 г. Отварят вагоните през нощта. Покрай вагоните — огньове и на светлината им хората са разтоварени върху снега. Преброяване, построяване, отново преброяване. Студ — минус тридесет и два градуса. Етапът е донбаски. Хората са арестувани още през лятото, затова са с половинки обувки и сандали. Опитват се да се сгреят край огньовете — изблъскват ги: не са ги запалили за това, а за да има светлина. Пръстите се вкочанясват от първия миг. Снегът се набива в леките обувки и дори не се топи. Никаква пощада. Команда: „Строй се! Преброй се!… Крачка вдясно… Крачка вляво… без предупреждение… Марш!“ Удържаните със синджири кучета почват да вият в мига, когато чуват любимата си команда. Охраната, навлечена с кожухчетата си, тръгва и обречените ги следват с летните си дрехи през дълбокия сняг без никаква пъртина сред тъмната тайга. Пред погледа — никаква светлинка. Потрепва полярното сияние — първото и навярно последното за тях… Смърчовете пропукват от студа. Събутите хора отмерват и тъпчат снега с вкочанените си ходила и глезени.

Или да вземем пристигането на Печора през януари 1945 г. („Нашите войски освободиха Варшава!… Нашите войски отрязаха Източна Прусия!“) Голо снежно поле. Изхвърлените от вагона са накарани да седнат в снега по шест души в редица, дълго ги броят, объркват се и отново ги броят. Вдигат ги и ги подкарват шест километра по снежната пустош. И този етап е от юг (Молдавия), всички са с кожени обувки. Пускат овчарските кучета да ги следват по петите и те тикат зековете от последната редица с лапи в гърба, въвират муцуните си в тила им (в тази редица вървят двама свещеници — старият беловлас отец Фьодор Флоря и подкрепящият го млад отец Виктор Шиповалников). Какво е предназначението на кучетата? Не, какво е самообладанието на тези кучета — та на тях толкова им се иска да хапят!

Накрая пристигат. Приемателната лагерна баня: хората се събличат на едно място, притичват голи през двора, за да се изкъпят на друго. Но този път са готови да изтърпят всичко: повечето мъки са зад гърба им. Вече са пристигнали. Стъмва се. И изведнъж се разбира, че в лагера няма свободни места, лагерът не е готов да приеме етапа. И след банята отново строяват хората, преброяват ги, обграждат ги с кучетата и отново, помъкнали вещите си, поемат пак същите шест километра, само че този път в мрак през снега обратно към своя ешелон. А вратите на вагоните през всичките тези часове са били оставени отворени, вагоните са изстинали, в тях не е останала дори следа от предишната жалка топлинка, пък и в края на пътуването всичките въглища са изгорени и няма откъде да вземат нови. Така прекарват нощта, сутринта им дават да подъвчат чирози (а за жадните — сняг колкото щеш!) и ги повеждат отново по същия път.

И това е пак случай с благополучен край! Така или иначе, лагерът е налице, ако не ги приеме днес, ще ги приеме утре. И изобщо по традиция червените ешелони пристигат на голо място и краят на етапа често става ден на откриването на нов лагер, така че под полярното сияние могат и просто да оставят хората в тайгата и да заковат върху някой смърч дъсчица с надпис: „Първи ОЛП“ (Отделен лагерен пункт). Тъкмо там ще дъвчат цяла седмица чирози и ще замесват тестото със сняг.

А ако лагерът е образуван поне две седмици по-рано — това ще е вече комфорт, ще има вече топла храна и макар без паници, макар първото и второто да се сипват заедно за шестима в бански тасове, шесторката застава в кръг (маси и столове също няма), двама държат с левите ръце дръжката, а с десните се редуват да гребат чорбата. Повтарям ли се? Вогвоздино? Не, това са Перебори, 1937 г., разказва Лошчилин. Не аз се повтарям, а ГУЛАГ.

…А по-нататък на новаците ще назначат бригадири измежду старите лагерници, които бързо ще ги научат да живеят, да се оправят с положението и да мамят. И още от първата сутрин те тръгват на работа, защото часовникът на Епохата върви и не чака. Това не ви е царският каторжен Акатуй с трите дни почивка за новопристигналите.^[225]

* * *

Постепенно стопанството на Архипелага разцъфтява, прокарани са нови железопътни линии и вече до много такива места се пътува с влак — съвсем доскоро дотам се е стигало само по вода. Но има още живи туземци, които разказват как са плавали по река Ижма в истински древноруски ладии с по сто души в тях и как сами са гребали. Как по реките Печора и Уса са стигали до родния лагер с рибарски лодки. И до Воркута са карали зековете с шлепове: по река Адзва с големи до товарно-разтоварния пункт на Воркутлаг, и оттам по-нататък — с плитководен шлеп още десет дни. Целият шлеп гъмжи от въшки и конвоят разрешава хората да се качват един по един горе и да изтръскват паразитите във водата. Ладийните етапи също не продължават до края на маршрута, а се прекъсват било поради претоварване, било заради пренасянето им, било за пешеходни преходи.

Там също се поддържат свои затвори — направени от върлини или палатъчни — Уст-Уса, Помоздино, Шчеля-Юр. Със свой собствен режим. Със свои конвойни правила и, естествено, със свои специални команди, и специални хитрости на конвоя, и специални изпитания за зековете. Но, изглежда, не ще можем да опишем вече тази екзотика, затова няма да се залавяме с нея.

Северна Двина, Об и Енисей знаят кога започва превозването на арестантите с шлепове — по време на разкулачването. Тези реки текат право на Север, а шлеповете са търбухести, обемни — само с тях е могло да се изхвърли цялата тази сива маса от жива Русия в неживия й Север. В обемното корито на шлепа хората са нахвърляни един връз друг и там те лежат и мърдат като раци в кошница. А високо по бордовете като върху скали са накацали часовите. Понякога тази маса е извозвана открито, понякога е покривана с голям брезент — дали за да не бъде виждана, дали за да се охранява по-лесно, но не в защита от дъждовете, разбира се. Самото превозване в такъв шлеп е вече не етап, а бавно убийство. При това почти не ги хранят, а след като веднъж ги захвърлят в тундрата — вече окончателно. Оставят ги да умират насаме с природата.

Шлеповите етапи по Северна Двина (и по Вичегда) продължават чак до 1940 г., дори зачестяват: прекарват с тях освободените западни украинци и западни белоруси. Арестантите в трюмовете стоят изправени един до друг — и не едно денонощие. Използуват за урината си буркани, които предават от ръка на ръка, за да ги излеят през илюминаторите, а по-сериозната работа я свършват направо в гащите.

Превозването по Енисей с шлепове се налага, става постоянно за десетилетия наред. В Красноярск, на брега, през 30-те години са построени навеси, под които в студените сибирски пролети арестантите зъзнат по едно-две денонощия в очакване да бъдат извозени.^[226] Енисейските етапни шлепове имат постоянно оборудван трюм — триетажен, тъмен. Само през дълбокия като кладенец отвор, където е трапът, прониква мъждива светлина. Конвоят живее в каютата на палубата. Часовите охраняват изходите от трюма и наблюдават водната повърхност — не е ли изплувал някой. Охраната не слиза от трюма, каквито и стонове и вопли за помощ да идват оттам. И никога не извежда арестантите на палубата за разходка. В етапите през тридесет и седма—тридесет и осма, четиридесет и четвърта — четиридесет и пета (а е близко до ума, че и в промеждутъка) долу, в трюма, не се оказва никаква лекарска помощ. Арестантите на „етажите“ лежат натъркаляни плътно в две редици: единият ред с глави към бордовете, другият — към краката на първия ред. До кофата за изпражненията може да се мине само през хората. Невинаги разрешават кофите да се изнасят навреме (бъчвата с нечистотиите по стръмния трап нагоре — може да си го представи човек!), те се препълват, от тях се стича по пода на етажа, а оттам и на долните етажи. А хората лежат. Храната я разнасят с баки по етажите помагачи от самите арестанти, тя се раздава пак там, във вечния мрак (днес може би ползуват вече електричество), на светлината на газени фенери. Един такъв етап до Дудинка трае понякога цял месец. (Сега, естествено, се стига и за седмица.) Заради плитчините и други задръжки по вода се случва пътуването да се проточи, взетите продукти да не стигнат и тогава няколко денонощия изобщо не хранят хората (нито пък после, естествено, компенсират „стария недостиг“).

Съобразителният читател този път и без автора може да добави: рецидивистите се настаняват на горния етаж, по-близо до отвора — до въздуха и светлината. Когато се раздава хлябът, те награбват толкова от него, колкото им трябва, и ако етапът е труден, без стеснение подмитат заветната патерица (отнемат дажбата на сивите „добичета“). Убиват времето си през дългото пътуване с комар: правят си сами картите, залагат събраното преди това от фраерите, като обискират поголовно всички, разположени в един или друг сектор на шлепа. Известно време отнетите вещи се разиграват по няколко пъти между пасмината джебчии, след което се препращат горе, на конвоя. Да, читателят се е досетил: конвоят също е в играта и прибира откраднатите вещи за себе си или за да ги продаде на пристанищата, в замяна на което носи допълнителна храна на криминалните.

А няма ли съпротива? Има, но съвсем рядко. Ето един запомнил се случай. През 1950 г. в подобен шлеп с подобна подредба, но морски — по-голям, в етапа от Владивосток до Сахалин седем момчета по член петдесет и осми оказват с голи ръце съпротива на близо осемдесет криминални (от песовете и както винаги с ножове). Тези песове обискират целия етап още във Владивостокския етапен затвор „Три—десет“, при това много по-старателно и от най-старателните тъмничари — нали знаят всички начини къде и как се крие нещо, и все пак никога при никакъв тараш не се намира всичко. И изобщо знаят това, обявяват хитро: „Който желае, може да си купи махорка.“ Миша Грачов изважда три рубли, скрити във ватенката му. Песът Володка Татарина му крясва: „Как смееш да не си плащаш данъците, мършо?“ И скача да му ги грабне. Но армейският старшина Павел (фамилното му име не се е запомнило) го отблъсва. Володка Татарина се спуска да му забие двата си пръста в очите. Павел го поваля на пода. Скачат наведнъж двадесет-тридесет от песовете, а до Грачов и Павел застават Володя Шпаков, бивш армейски капитан; Серьожа Потапов; Володя Реунов, Володя Третюхин, също бивши армейски старшини; и Вася Кравцов. И какво? Работата приключва само с няколко взаимни удара. Дали защото се проявява неизменната истинска страхливост на криминалните (прикривана винаги с престорена агресивност и безцеремонност), или им попречва близостта на часовоя (това става под самия люк), а те пътуват и пестят силите си за по-важна обществена задача — да вземат връх над честните крадци в Александровския затвор (същия, описан от Чехов) и на Сахалинския строеж (не, разбира се, за да строят) — но отстъпват, задоволяват се със заплахата: „Веднъж само да стъпим на сушата — ще ви направим на кайма!“ (Реваншът така и не се състои и момчетата не стават „на кайма“. В Александровския затвор песовете се натъкват на неприятност: той е завладян от „честните апаши“.)

В параходите, пристигащи на Колима, всичко е като на шлеповете, само че в по-големи размери. И досега, колкото и странно да е, има останали живи от арестантите, пратени там с известната мисия на „Красин“ през пролетта на 1938 г. в няколко стари кораби-корита — „Джурма“, „Кулу“, „Новострой“ и „Днепрострой“, на които „Красин“ проправя път през пролетните ледове. Там също в студените мръсни трюмове са пригодени три етажа, но плюс това на всеки етаж има двуредни нарове, сглобени от върлини. Не навсякъде е тъмно: тук-таме светят газеничета и фенери. Отделните сектори се пускат последователно на разходка по палубата. Във всеки кораб се превозват по три-четири хиляди души. Цялото пътуване трае повече от седмица, през това време хлябът, взет във Владивосток, плесенясва и етапната норма се намалява от шестстотин на четиристотин грама. За храна дават риба, а що се отнася до питейната вода… Е, да, да, няма защо да злорадствуваме, с водата има временни трудности. В сравнение с речните етапи тук на всичко отгоре има и морски бури, морска болест, изтощените и измъчени хора повръщат и нямат сили да станат от пода, покрит навсякъде с отвратителен слой от повърнатото.

По пътя се случва един политически епизод. Корабите трябвало да преминат през пролива Лаперуз — досами Японските острови. И ето че картечниците изчезват от корабните наблюдателници, конвоите се преобличат цивилно, трюмовете са плътно затворени, излизането на палубите е прекратено. А в корабните документи още от Владивосток е записано предвидливо, че превозват не, пази боже, затворници, а работници, вербувани за Колима. Множество японски морски съдове и лодки се навъртат около корабите, без нищо да подозират. (А с „Джурма“ в друг един случай през 1939 г. криминалните се промъкват от трюма до помещението с храната, разграбват го, след което го подпалват. Това става точно до Япония. От „Джурма“ бълва дим, японците предлагат помощ, но капитанът отказва да я приеме и дори не отваря люковете. Вече на прилично разстояние от японците труповете на издушилите се от дима биват изхвърлени зад борда, а обгорелите полунегодни продукти се предават в лагера за дажба на арестантите.)

Оттогава се изнизват десетилетия, но колко случаи има в световните морета, където не превозват уж вече зекове, а съветски граждани търпят бедствия, ала поради същата тази потайност, представяна за национална гордост, се отказва чуждата помощ! Нека ги ядат акулите, но не приемаме подадената ни ръка! Потайността е нашето раково заболяване.

Малко преди Магадан керванът засяда между ледовете, не може да му помогне и „Красин“ (твърде рано е за навигацията, но бързат да доставят работна ръка). На 2 май стоварват зековете на леда, без да са достигнали до брега. Пред очите на пристигналите се открива безрадостният вид на тогавашния Магадан: мъртви хълмове, нито дървета, нито храсти, нито птици, единствено няколко дървени къщи и двуетажното здание на Далстрой.^[227] Все пак се разиграва трудово възпитание, тоест правят се, че са докарали не кости за застилане на златоносната Колима, а временно изолирани съветски граждани, които тепърва ще се върнат към творчески живот — посрещането става с далстроевския оркестър. Той свири маршове и валсове, а измъчените полуживи хора се помъкват на сива върволица по леда, повлекли след себе си своите московски вещи (този изцяло политически огромен етап почти не включва криминални) и нарамили другите полуживи — ревматици или безноги (безногите също излежават присъди).

Забелязвам обаче, че сега ще започна да се повтарям, че ще бъде скучно да пиша и скучно да се чете, защото читателят знае вече всичко предварително: сега ще ги откарат с камиони на стотици километри и после още десетки ще трябва да извървят пеша. И там ще положат основите на нови лагнунктове и от първата минута на пристигането си ще ръгнат на работа, а за храна ще получат чирози и брашно, замесвано със сняг. И ще спят на палатки.

Да, така е. А засега, през първите дни, ще ги настанят тук, в Магадан, също на палатки, на север от полярния кръг, тук ще ги освидетелствуват медицински, тоест ще ги оглеждат голи и според състоянието на задниците им ще се реши доколко са годни за труд (разбира се, всички ще се окажат годни). И, естествено, ще ги поведат на баня, в съблекалнята на която ще трябва да оставят кожените си палта, разкошните кожуси, вълнените пуловери, костюмите от фино сукно, наметалата, ботушите и валенките. (Ами че това не са някакви загубеняци селяндури, а партийна върхушка — редактори на вестници, директори на тръстове и заводи, служители в областни комитети, професори по политикономия, в началото на 30-те години те все още носят хубави дрехи.) „А кой ще ги пази?“ — ще се усъмнят новаците. „Че кому са изтрябвали вашите дрехи? — ще се обидят обслужващите. — Влизайте да се къпете спокойно.“ И те влизат. А излизането става през друга врата и там те ще получат черни памучни панталони и ризи, лагерни ватенки без джобове, обувки от свинска кожа. (О, това не са дреболии! това е раздяла с предишния живот — със званията, с длъжностите, с високомерието.) „А къде са нашите дрехи?!“ — ще вдигнат те вой. „Вашите дрехи са си у вас вкъщи! — ще джафне някой началник. — В лагера няма нищо ваше! При нас в лагера е комунизъм! Марш, водещият!“

Е, щом е комунизъм — какво повече да възразяват? Нали за този комунизъм са жертвували живота си?

* * *

Има и други етапи — с каруци и просто пеши. Спомнете си във „Възкресение“ — прекарват ги в слънчев ден от тъмницата до гарата. В Минусинск пък, през 194…, след като цяла година не ги извеждат дори на разходка, хората се отучват до ходят, да дишат, да гледат света — и изведнъж ги строяват и подкарват цели двадесет и пет километра до Абакан. Десетки умират по пътя. За това няма да бъде написан голям роман, нито дори глави от роман: не можем оплака всички мъртви на гробището.

Пешият етап е дядото на железопътния, дядото на вагон-зака и на „червените вагони“. В наше време все по-рядко се прибягва до него освен в случаите, когато механичен транспорт не може да стигне до дадено място. Така са прехвърлени от блокадния Ленинград в някакъв ладожки участък осъдените, за да ги натоварят там на червените вагони (жените ги водят заедно с пленените немци, а нашите мъже ги отпъждат от жените с щикове, за да не вземат хляба им. Който падне, мигом го събуват и хвърлят в камиона — все едно дали е жив или мъртъв). Така през 30-те години изпращат всеки ден по сто души от Котлаския етапен затвор до Уст Вим (около триста километра), а понякога и до Чибю (повече от петстотин). Веднъж през 1938 г. прекарват така и цял женски етап. В тези етапи хората изминават на ден по двадесет и пет километра. Конвоят върви с едно-две кучета, подкарва изоставащите с приклади. Наистина, вещите на зековете, казанът и продуктите се карат отзад на каруци и с това етапът напомня класическите етапи от миналия век. Има и етапни къщи — ограбени домове на разкулачени селяни с избити прозорци и откачени врати. Счетоводството на Котлаския затвор отпуска на етапа продукти за теоретично пресметнато време, ако всичко по пътя върви гладко, и никога нито за ден повече (общ принцип на всяко наше счетоводство). При задръжки по пътя — продуктите се разпределят за по-дълго време, минава се на чорбица от ръжено брашно без сол, а може и съвсем без нищо. Тук има известно отстъпление от класиката.

През 1940 г. етапът, в който е А. Я. Оленьов, е подкаран след шлеповете пеша по тайгата (от Княж-Погост до Чибю), без изобщо да получава храна. Хората пият блатна вода, от която хващат дизентерия. Падат без сили — кучетата разкъсват дрехите на падналите. В Ижма ловят риба с панталоните си и я ядат жива. (А на някаква поляна им обявяват: тук ще строите железопътната линия Котлас—Воркута!)

Пеши етапи са практикувани и по други места на нашия европейски Север, докато по същите маршрути, по насипите, направени от същите тези първи арестанти, не потеглят веселите червени вагони, понесли следващите арестанти.

Пешите етапи се отличават със своя техника, разработвана там, където се случва да прекарват по-често и повече хора. Когато водят по пътеката в тайгата етап от Княж—Погост до Весляна и някой зек падне и не може да продължи — какво да го правят? Разумно помислете — какво? Няма да бавят целия етап я! Нито пък да оставят при всеки паднал и изостанал по един войник — войниците са малко, а арестантите — много. Значи?… Войникът остава с него за малко, след това догонва останалите, вече сам.

Дълго време има постоянни пеши етапи от Карабас до Спаск. Всичко на всичко някакви си тридесет и пет — четиридесет километра, но те трябва да бъдат изминати за един ден от хиляда души наведнъж, а повечето от тях са много изтощени. Предполага се, че мнозина ще паднат и изостанат с предсмъртна апатия, с безразличие — ако щеш, стреляй, вече не могат да вървят. Повече не се страхуват от смъртта — но от тоягата, от неуморимата тояга, отново и отново стоварваща се където падне? — от тоягата няма как да не се уплашат и ще тръгнат! Това е проверено, така е. И ето че колоната на етапа се обгражда не само с обичайната верига от автоматчици, която я следва на петдесетина метра, но и от вътрешна верига от войници без оръжие, но с тояги. Те бият изоставащите (както впрочем го предсказва и другарят Сталин), бият ли, бият — а зековете напрягат сили и вървят! — и мнозина от тях пристигат по някакво чудо! Те не знаят, че това е тояжната проверка и че онези, които тъй и тъй ще легнат под тоягите и няма да продължат повече — тях ги прибират движещите се отзад каруци. Организационен опит! (Могат да ни попитат: а защо не ги качат веднага в каруцата?… А отде толкова каруци, че и коне? У нас вече са ги заменили с трактори. Пък нали и овесът струва пари?…) През 1948–1950 г. тези етапи са често явление.

А през 20-те години пешият етап е един от основните. Бях малък, но ги помня добре по улиците на Ростов на Дон, откъдето ги прекарваха, без да се притесняват от това. Между другото, знаменитата команда „…стреля без предупреждение!“ тогава звучеше иначе поради все пак различната техника: конвоят тогава (стр. 670) беше въоръжен само с шашки. Командуваха така: „Крачка встрани — конвой, стреляй, сечи!“ Звучи силно — „стреляй, сечи!“ Направо си го представяш — как ей сегинка ще ти разсекат главата отзад.

Дори и през 1936 г. (февруари) през Нижни Новгород карат пеши етап от отвъдволжки старци с дълги бради, с домашно тъкани ямурлуци, с цървули и навуща — „Отмираща Русия“… И изведнъж пътя им пресичат три автомобила с председателя на ВЦИК Калинин. Спират етапа. Калинин профучава покрай него, без да прояви интерес.

Затворете очи, читателю. Чувате ли тракане на колелета? Това са вагон-заковете. Това са червените вагони. Всяка минута на денонощието. Всеки ден на годината. А ето че се плиска вода — там плават арестантски шлепове. А ето и ръмжащите мотори на „гарваните“. Непрекъснато някого товарят, натикват, прекачват. А това пък що за шум е? — препълнените килии на етапните затвори. А този вой? — жалбите на окрадените, изнасилените, пребитите.

Разгледахме всички начини за транспортиране на арестантите — и намерихме, че всички те са от лоши по-лоши. Огледахме етапните затвори — и не видяхме нито един що-годе поносим. И дори последната човешка надежда, че занапред ни чака по-добро, че в лагера ще е по-поносимо, е измамна.

В лагера ще е още по-лошо.

Четвърта глава
ОТ ОСТРОВ НА ОСТРОВ

А превозват зековете на Архипелага и просто с единични дървени лодки от един остров на друг. Това се нарича — спецконвой. Представлява най-непритесненият вид превозване и почти не се различава от пътуването на свобода. Ала малцина имат случая да бъдат така превозени. С мен в арестантския ми живот това е ставало три пъти.

Спецконвоят се дава по нареждане на високите персони. Не трябва да го бъркаме със спецнаряда, който се подписва в апарата на ГУЛаг. Най-често спецнарядникът пътува с общите етапи, макар че и на него му се случват дивни отрязъци от пътя (правещи му толкова по-голямо впечатление). Например пътува латвиецът Анс Бернщейн по спецнаряд от Севера за Долна Волга на селскостопанска командировка. Карат го в условията на всички описани притеснения, унижения, с лаещи кучета, с насочени насреща му щикове, с крясъците „крачка надясно, крачка наляво…“ — и не щеш ли, свалят го на малката гара Занзеватка, където го среща самотен спокоен надзирател без каквото и да е оръжие. Той се прозява: „Дадено, ще нощуваш при мен, а засега можеш да се поразходиш, утре ще те откарам в лагера.“ И Анс се разхожда! Разбирате ли какво означава да се разхожда за човек, осъден на 10 години, който много пъти вече се е прощавал с живота, когото току-що са карали във вагон-зак, а утре го очаква лагер, и ето че сега той ходи и гледа как кокошките ровят в градинката на гарата, как жените, неуспели да продадат маслото и пъпешите си, се канят да си тръгват. Той се отдалечава встрани на три, четири, пет крачки и никой не крещи след него „стой!“, с невярващи пръсти докосва листенцата на акациите и почти плаче.

А спецконвоят е целият вече някакво чудо, отначало докрай. Общите етапи този път не те засягат, ръцете си не държиш отзад, не се събличаш гол, не сядаш направо върху земята и дори на никакъв обиск не те подлагат. Конвоят се държи с теб дружелюбно и дори ти говори на „вие“. Изобщо, предупреждава те той, при опит за бягство ние, както е прието, стреляме. Пистолетите ни са заредени, те са в джобовете ни. Да пътуваме обаче просто, дръжте се непринудено, да не личи, че сте затворник. (Много моля, обърнете внимание, че и тук, както винаги, интересите на отделната личност и интересите на държавата напълно съвпадат.)

Моят лагерен живот прие рязък обрат в деня, когато със сгърчените си пръсти (от стискането на инструмента бяха престанали да се разгъват) гледах да попадна на развода в дърводелската бригада, а народникът ме отведе настрани и с внезапно уважение ми каза: „Знаеш ли, по нареждане на министъра на вътрешните работи…“

Изтръпнах. Разводът замина, а нагаждачите в зоната ме наобиколиха. Едни говореха: „Ще ти тръснат нова присъда“, други: „Ще те освобождават“. Но всички бяха единодушни в това, че няма да се мине без министър Круглов. И аз също взех да се колебая между новата присъда и освобождаването. Съвсем бях забравил, че половин година преди това в нашия лагер идва някакъв тип, за да ни даде да попълним отчетни карти на ГУЛАГ (след войната с тази работа се бяха заловили в най-близките лагери, но едва ли я бяха свършили). Най-важната графа там беше „специалност“. И за да си вдигнат цената, зековете пишеха най-ценните гулаговски специалности: „бръснар“, „шивач“, „магазинер“, „хлебар“. А аз примижах и написах: „ядрен физик“. Никога не съм бил ядрен физик, само дето преди войната бях слушал нещо в университета, знаех названията на атомните частици и параметрите — и реших да се пиша такъв. Беше 1946 г., имахме страшна нужда от атомна бомба. Но самият аз не бях придал значение на тази карта, бях я забравил.

Има една отколешна, абсолютно недостоверна, от никого непотвърдена легенда, която, мине, не мине, чуваш в лагерите: нейде на същия този Архипелаг имало мънички райски острови. Никой не ги е виждал, никой не е бил там, а който е бил — мълчи, не проговаря. На тези острови, разправят, текат млечни реки между брегове от крем, с по-малко от сметана и яйца там не хранят; там е чисто, винаги топло, работата е умствена и сто пъти секретна.

И ето че тъкмо на тези райски острови (на арестантско просторечие — шарашки) попаднах да излежавам останалата половина от присъдата си. На тях дължа това, че останах жив, в лагерите за нищо на света не бих доживял до края на присъдата. На тях дължа, че пиша това изследване, макар че за самите тях в тази книга не съм предвидил място (за тях има вече роман). Та именно от тези острови — от един на друг, от втори на трети ме превозваха със спецконвой: двама надзиратели и аз.

Ако душите на мъртвите прелитат понякога сред нас, виждат ни, разчитат леко нашите дребни подбуди, а ние не ги виждаме и не познаваме тях, безплътните, то такова е и пътуването със спецконвой.

Ти се потапяш в гъстотата на свободата, блъскаш се с пътниците в чакалнята на гарата. Успяваш да хвърлиш поглед върху обявите, които определено не могат по никаква линия да се отнасят до теб. Седиш на старовремския „диван“ за пътници и слушаш странни и нищожни разговори: за това, че някакъв мъж биел жена си или я зарязал; че свекървата не се разбира с булката; че съседите в общата квартира оставят лампата в коридора да свети и не си изтриват краката; че някой на някого пречи в службата; че на някого предлагат хубаво място, но той не се решава да се мести: лесно ли е да зарежеш старата работа? И ти слушаш всичко това — и тръпки пробягват по гърба и главата ти: толкова ти е ясна истинската мярка за нещата във Вселената! Мярката за всички слабости и страсти! — А тези грешници изобщо не са в състояние да я видят. Истински жив, наистина жив си само ти, безплътният, а всички тези само по недоразумение се имат за живи.

Бездната между вас е необятна! Не можеш нито да им викнеш, нито да заплачеш за тях, нито да ги разтърсиш за раменете: ами че ти си дух, ти си призрак, а те — материални тела.

Как да им внушиш прозрението? просветлението? в съня? — братя! хора! За какво ви е даден животът?! В глух среднощен час вратите на килиите за осъдените на смърт се отварят — и измъкват на разстрел хората с великата им душа. По всички железопътни линии в страната в тази минута, сега, хора лижат с нагарчащите си езици след сельодката сухите си устни, те бленуват за щастието да опънат крака, за успокоението след облекчаване в нужника. На Колима земята се размръзва на метър дълбочина само през лятото — и само тогава закопават в нея костите на умрелите през зимата. А вие — под синьото небе, под горещото слънце, имате право да се разпоредите със съдбата си, да идете да пиете вода, да се протегнете, да се запътите накъдето си щете без конвой — какво там електричество в коридора? какво ви бърка свекървата? Най-главното в живота, всичките му загадки, ще ви ги изсипя сега, искате ли? Не тичайте след призрачното — за имущество, за звание: хабите си за това нервите с десетилетия, а се конфискува за една нощ. Живейте със спокойно чувство за превъзходство над живота — не се плашете от бедата и не се измъчвайте по щастието, все тая: и едното, и другото са мимолетни. Бъдете доволни, че не мръзнете, че жаждата и гладът не разкъсват с нокти вашите вътрешности. Стига да не ви е пречупен гръбнакът, да ходите на двата си крака, да сгъвате двете си ръце, да виждате с двете си очи и да чувате с двете си уши, за да не завиждате на никого! А и защо ли? Завистта към другите най-много разяжда хората. Протъркайте очите си, обмийте сърцата си — и най-много ще оцените тези, които ви обичат и които са благоразположени към вас. Не ги обиждайте, не ги хулете, с никого от тях не се разделяйте в разпра: нима знаете дали това не е последната ви постъпка преди ареста и няма да остане такава в тяхната памет!…

Но войниците от конвоя гладят в джобовете си черните дръжки на пистолетите. И ние тримата седим един до друг, на вид непиещи момчета, спокойни приятели.

Търкам челото си, затварям очи, отварям ги — пак този сън: от никого неконвоирано множество хора. Добре помня, че едва днес съм нощувал в килията и утре отново ще бъда в килия. А тук някакви си контрольори с перфориращи клещички: „Вашият билет!“ — „Там, у другаря е!“

Вагоните са пълни („пълни“ според представите в живота на свобода — никой не лежи под скамейките, нито пък седи на пода и по пътеките). Казано ми е да се държа непринудено, това и правя: виждам в съседното купе място до прозореца и се прехвърлям там. А за конвоиращите ме няма места в това купе. Те остават в старото и оттам ме наблюдават с влюбени очи. В Перебори се освобождава едно място през масичката срещу мен, но преди моя конвоир го заема мутрест момък с полушубка и кожен калпак, с прост, но солидно скован дървен куфар. Веднага познавам куфара: лагерно производство, made in Архипелаг.

„Уфф“ — изпъшква момъкът. Светлината е слаба, но виждам: целият е зачервен, качването е станало със сбиване. И измъква манерка: „Ще пийнеш ли биричка, другарю?“ Знам, че моят конвой изнемогва в съседното купе: не се полага да пия алкохол, не може! Но трябва да се държа просто. И казвам небрежно: „Ами налей!“ Бира ли??? Бира!!! От три години не съм пил нито глътка! (Утре в килията ще се хваля: пих бира!) Момъкът ми налива и аз пия, обзет от трепет. Става тъмно. Във вагона няма електричество — следвоенна разруха. В стария фенер зад преградката над вратата гори парченце свещ, една на четири купета: на двете отпред и двете отзад. Ние с момъка разговаряме приятелски, почти без да се виждаме един друг. Както и да се прегъва моят конвой — нищо не може да чуе от потракването на колелетата. В джоба си имам пощенска картичка до вкъщи. Сега ще взема да обясня на моя простоват събеседник кой съм и ще го помоля да я пусне в кутията. Ако се съди по куфара му, и самият той е лежал. Но той ме изпреварва: „Знаеш ли, едва измолих да изляза в отпуск. Две години не ме пускаха, такава кучешка служба.“ „Че каква ти е службата?“ — „Е, къде ще знаеш. Аз съм асмодей^[228], сини пагони, никога ли не си ги виждал?“ Пфу, да му се не види макар, как не съобразих веднага: Перебори е център на Волголаг, а колкото до куфара, накарал е зековете безплатно да му го сковат. Ама и нашия живот тук си го бива: на две купета два асмодея вече са малко! — трети се настанил. А може би и четвърти някъде се е притаил? А може дори във всяко купе да ги има?… Или пък още някой от нашите да пътува със спецконвой?…

Моят момък все хленчи, оплаква се от съдбата. Тогава му възразявам загадъчно: „А тези, дето ги охраняваш дето по десет години лежат за нищо и никакво — на тях по-леко ли им е?“ Той веднага се сгушва и замлъква до сутринта: в полумрака и преди това е видял неясно, че аз съм в нещо полувоенно — шинел, рубашка. Мислел е — просто военен, а сега вече кой ли знае: може да съм чекист? Бегълци да ловя? Защо съм в този вагон? А той лагера пред мен взел да ругае…

Парченцето свещ във фенера се е стопило, но все още гори. От третата полица за багажа някакъв младок с приятен глас разказва за войната — за истинската, за каквато не пишат в книгите, бил сапьор, разказва случаи, покриващи се с истината. И ти става приятно, че все пак непреградената истина се налива в нечии уши.

Бих могъл да разкажа и аз… Не бих имал дори нищо против!… Не, моля ви се, достатъчно. От четирите години на моята война няма и помен. Вече не вярвам, че това е било, и да си спомням не искам. Двете години тук, двете години на Архипелага закриха за мен фронтовите пътища, всичко закриха. Клин клин избива.

И ето че прекарал само няколко часа сред хората на свобода, аз чувствувам: устата ми са неми, няма какво да правя сред тях, като вързан съм тук. Искам — свободна реч! Насам в родината! Искам — вкъщи, на Архипелага!

Сутринта забравям картичката върху горната полица на вагона: като мине кондукторката да бърше вагона, ако е човек, ще я пусне в кутията…

Излизаме на площада от Ярославската гара. Моите надзиратели пак се случиха новаци, не познават Москва. Ще вземем трамвай „Б“, решавам вместо тях. Насред площада на трамвайната спирка — навалица, часовете преди работа. Надзирателят показва на ватмана книжката си от МВД. Ние важно стоим през целия път на предната платформа като депутати от Моссъвет и не ползуваме билети. Не пускат някакъв старец: не си инвалид, ще се качиш от задната врата!

Стигаме до Новослободска, слизаме — и за пръв път виждам Бутирския затвор отвън, макар да ме докарват в него за четвърти път и мога с лекота да начертая вътрешното му разположение. У, каква сурова висока стена, заела два квартала! Сърцата на московчани се свиват при вида на разтварящата се стоманена паст на тези порти. Но аз без съжаление оставям московските тротоари, влизам като у дома си през сводестата куличка на портала, усмихвам се в първия двор, виждам познатите резбовани дървени главни порти — и не ме вълнува, че сега ще ме поставят — ето, вече ме поставят — обърнат с лице към стената и ще ме попитат: „Трите имена?… Година на раждане?…“

Трите имена!… Аз съм Скитник между звездите! Вързали са тялото ми, но душата ми не им е подвластна.

Знам: след няколко часа неизбежни процедури над моето тяло — бокс, обиск, връчване на квитанции, запълване на входна карта, дезинфекция и баня — ще ме вкарат в килия с два купола, с надвиснала арка по средата (всички килии са такива), с два големи прозореца, с една дълга маса-шкаф — и там ще срещна непознати ми, но непременно умни, интересни, дружелюбни хора и те ще вземат да ми разказват, както и аз на тях, и вечерта не ще ни се иска веднага да заспим.

А върху паницата ми ще има щамповано (за да не бъде отмъкната на етапа): „Бу-Тюр“^[229] Санаториум Бутюр, както се смеехме тук предишния път. Малко известен санаториум на затлъстелите сановници, желаещи да отслабнат. Те тътрят коремите си в Кисловодск, там крачат по маршрутни пътеки, приклякат, потят се цял месец, за да смъкнат два-три килограма. А в санаториума Бу-Тюр, съвсем под носа им, всеки от тях би отслабнал с половин пуд за една седмица без каквито и да е упражнения.

Това е проверено. Не са регистрирани никакви изключения.

* * *

Една от истините, в която те убеждава затворът, е тази, че светът е тесен, просто изключително тесен. Вярно, че Архипелаг ГУЛАГ, пръснат върху същото пространство, което заема и Съветският съюз, е много по-малък по броя на своите жители. Колко точно са те в Архипелага, е невъзможно да се каже. Може да се допусне, че по едно и също време в лагерите не са се намирали повече от дванадесет милиона (на мястото на умрелите Машината доставя нови). И че политическите не са надхвърляли половината. Шест милиона? — нещо като малка страна, Швеция или Гърция например, там мнозина се познават. Нищо чудно, че във всяка килия на всеки етапен затвор, малко като нададеш ухо или се разговориш, непременно ще намериш със съкилийниците си общи познати. (Какво има за чудене, след като Долган, прекарал цяла година в единични килии, попада след Сухановка, след рюминските инквизиции и болницата в лубянската килия, представя ни се — и пъргавия Ф. веднага реагира: „Ааа, аз ви знам!“ — „Откъде ще ме знаеш? — чуди се Долган. — Грешите.“ — „Ни най-малко. Нали сте същият онзи американец Александър Долган, за когото буржоазната преса лъжеше, че са ви похитили, а ТАСС я опровергаваше? Тогава още не бях арестуван и четох.“

Обичам момента, когато в килията пускат някой нов (не новак — такъв влиза потиснат, смутен, а зек, който вече е лежал). И самият аз обичам да влизам в нова килия (впрочем Бог да ми е на помощ, повече да не влизам) — безгрижна усмивка, широко жестикулиране: „Как е, братлета? — хвърля той вързопчето си върху наровете. — Какво ново през последната година в Бутирки?“

Пристъпваме към запознанството. Някакъв младеж, Суворов, член 58. На пръв поглед с нищо незабележителен, но ето, ето: в Красноярския етапен затвор с него лежал някой си Махоткин…

— Почакайте, да не е полярният летец?

— Да-да, на негово име…

— …има остров в Таймирския залив. А самият той лежи по член 58–10. Та кажете, значи са го пуснали в Дудинка?

— Откъде сте научили? Да.

Отлично. Още една брънка в биографията на напълно непознатия Махоткин. Никога не съм го срещал, никога може би няма да го срещна, но дейната памет е запечатала всичко, което знам за него: Махоткин получава десятка, ала островът не може да бъде преименуван, защото е нанесен върху картата на целия свят (това не ви е гулаговски остров). Изпращат го в Болшево, на авиационна шарашка, там той, летецът, се измъчва сред инженерите, няма да му позволят да лети. Шарашката е разделена на две — Махоткин попада в таганрогската й половина и като че ли всички контакти с него са прекъснати. В другата половина, в рибинската, ми разказваха, че той молел да му разрешат да лети до Далечния север. Този път узнавам, че му били разрешили. Това едва ли е от някакво значение за мен, но аз го запомням. А след десет дена ще се окажа в един бутирски бокс на банята (има такива премили боксове в Бутирки с кранове и чебърчета, за да не става навалица в главната баня) с още някой си Р. Него също не познавам, но се оказва, че половин година лежал в бутирската болница и сега го пращат на рибинската шарашка. Така че след още три дни — и в Рибинск, този затворен ковчег, където всякаква връзка на зековете с външния свят е прекъсната, ще стане известно и това, че Махоткин е в Дудинка, и къде са изпратили мен. Та това е всъщност арестантският телеграф: внимание, памет и срещи.

А този симпатичен мъж с роговите очила? Разхожда се из килията и си тананика с приятен баритон Шуберт:

И пак ме мъчи младостта,

ала далеч смъртта е…

— Сергей Романович Царапкин.

— Знаете ли, аз ви познавам. Нали сте биолог? Невъзвращенец? От Берлин?

— Откъде ме знаете?

— Ами на, светът е тесен! През четиридесет и шеста година с Николай Владимирович Тимофеев-Ресовски…

 

…Ех, каква килия бяхме! — най-знаменитата в моя затворнически живот!… Това беше през юли. Докараха ме в Бутирки от лагера по загадъчното „нареждане на министъра на вътрешните работи“. Докараха ме следобед, но всички в затвора бяха толкоз заети, че приемните процедури продължаваха единадесет часа и едва в три часа през нощта, измъчен от престоя си по боксовете, влизам най-сетне в 75-а килия. Осветена с две ярки електрически крушки под двата си купола, килията спеше. Натъркаляни върху пода, хората се мятаха в съня си от летния зной: горещият въздух не влизаше през прозорците, преградени с намордници. Бръмчеха безсънни мухи и кацаха по спящите, които потрепваха конвулсивно. Някои бяха покрили очите си с носни кърпи срещу силната светлина. Кофата за по нужда разнасяше силно зловоние — в такава горещина разлагането се ускорява. В килията, предвидена за 25 човека, бяха натъпкани, не чак толкова прекалено, близо осемдесет души. Лежаха плътно върху наровете отляво и отдясно и върху допълнителни скари, наредени в прохода. Навсякъде изпод наровете стърчеха крака, а традиционната бутирска маса-шкаф беше изместена до кофата. Едва намерих къде да се свра на пода, за да легна. Ставащите да идат до кофата ме прескачаха непрекъснато до сутринта.

По команда „стани!“, викната през хранилката, всичко се размърда: взеха да прибират напречните скари и да изместват масата към прозореца. Наобиколиха ме за интервю — новак ли съм или от лагерниците. Оказа се, че в килията се срещат два потока: обичайният, от току-що осъдени и изпращани в лагерите, и насрещният поток от лагерници, до един специалисти, — физици, химици, математици, инженер-конструктори, изпращани неизвестно къде, но в някакви благополучни научноизследователски институти. (Тук се успокоих, че министърът няма да ми лепва допълнителна присъда.) Приближи ме човек на средна възраст, с широка кост (но силно омършавял), с нос, леко извит като на ястреб.

— Професор Тимофеев-Ресовски, президент на научно-техническото дружество на 75-а килия. Нашето дружество се събира ежедневно след сутрешната дажба около прозореца отляво. Бихте ли излезли пред нас с някакво научно съобщение? И какво именно?

Застигнат неподготвен, аз стоях пред него с дългия си износен шинел и зимния си калпак (арестуваните през зимата са обречени и през лятото да ходят със зимните си дрехи). Пръстите ми все още не се бяха разгънали от сутринта и бяха целите в рани. Какво научно съобщение можех да направя? Тук си спомних, че наскоро в лагера разполагах две нощи с внесена отвън книга — официален отчет на военното министерство на САЩ за първата атомна бомба. Книгата бе излязла тази пролет. Никой ли в килията още не я е виждал? Напразен въпрос, естествено, никой. Така съдбата ми се усмихна, като ме застави да се забъркам в същата тази атомна физика, която бях посочил в ГУЛАГ.

След получаването на дажбата се събрахме до левия прозорец около десетина души от научно-техническото дружество. Направих своето съобщение и бях приет в дружеството. Някои неща бях забравил, други ми оставаха неясни — Николай Владимирович, макар вече година да лежеше в затвора и нямаше откъде да знае нещо за атомната бомба, попълваше непрекъснато пропуските в разказа ми. За дъска ми служеше празна кутия от цигари, в ръцете си държех незаконно парченце графит. Николай Владимирович ми ги вземаше и чертаеше, и ме прекъсваше толкова уверено, сякаш беше физик от лос-аламовската група.

Той наистина бе работил с един от първите европейски циклотрони, но за облъчване на мухите дрозофили. Бе от най-големите генетици на съвременността. Още лежал в затвора, когато Жебрак, без да знае този факт (а може и да го е знаел), има смелостта да напише за едно канадско списание: „Руската биология не отговаря за Лисенко, руската биология — това е Тимофеев-Ресовски“ (когато започва разгромяването на биологията през 1948 г., припомват това на Жебрак). В брошурата си „Какво представлява животът“ Шрьодингер намира място два пъти да цитира Тимофеев-Ресовски, вече отдавна прибран в затвора.

А ето че сега той е пред мен и блести със сведения от всички възможни науки. Притежаваше широта, каквато учените от следващите поколения дори не искат да имат (или са се изменили възможностите на обхвата?). Сега бе толкова изтощен от глада по време на следствието, че тези упражнения му костваха много напрежение. По майчина линия бе от изпадналите калужки дворяни на река Реса, по бащина — далечен потомък на Степан Разин, и у него доста се чувствуваше казашката якост — в широката му кост, в солидността му, в твърдия отпор срещу следователя, но затова пък понасяше глада много по-мъчително от нас.

А историята е следната. През 1922 г. немският учен Фогт създава в Москва института за мозъка, моли да командироват с него за постоянна работа двама способни завършили студенти. Така Тимофеев-Ресовски заедно с Царапкин са изпратени в неограничена по време командировка. Макар и откъснати от идеологическото ръководство, те постигат доста нещо в науката и когато през 1937 (!) г. им нареждат да се върнат в родината, това се оказва за тях инерционно невъзможно: не могат за зарежат нито логиката на своите работи, нито апаратурата, нито учениците си. Не могат още и защото в родината ще трябва вече публично да залеят с нечистотии цялата си петнадесетгодишна работа в Германия — единственият начин, който би им дал право да съществуват (а и би ли им го дал?). Така че стават невъзвращенци, без да престават обаче да са патриоти.

През 1945 г. съветските войски влизат в Бух (североизточно предградие на Берлин). Тимофеев-Ресовски ги посреща радостно, с цял-целеничък институт: всичко се нарежда от добре, по-добре, вече няма нужда да се разделят с института! Пристигат представители, оглеждат и казват: Хм, опаковайте всичко в сандъци, ще го пренесем в Москва. — Това е невъзможно! — възпира ги Тимофеев. — Всичко ще иде по дяволите! Апаратурата е подготвяна с години! — Хмм… — съмнява се началството. И скоро Тимофеев и Царапкин са арестувани и откарани в Москва. В наивността си те мислят, че без тях институтът няма да работи. Нека не работи, но да възтържествува генералната линия! На Болшая Лубянка лесно доказват на арестуваните, че са изменници НА (КЪМ?) родината, осъждат ги по на 10 години и ето че сега президентът на научно-техническото дружество на 75-а килия се чувствува горд, че никъде не е допуснал грешка.

В бутирските килии дългите, крепящи нарове са много ниски: дори на тъмничната администрация не й идва наум, че под тях ще спят арестанти. Ето защо отначало подаваш на съседа шинела си, за да го разстеле до себе си, след това лягаш по корем върху пода на пътеката и пропълзяваш. По пътеката ходим, подът под наровете се мете най-много веднъж в месеца, ще си измиеш ръцете едва след вечерното посещение на клозета, и то без сапун — трудно е да кажеш, че усещаш тялото си като съсъд Божи. Но аз съм щастлив! Там, на асфалтовия под, заврян като куче под наровете, от които в очите ме се посипва прах и трохички, се чувствувам абсолютно, безусловно щастлив. Добре го е казал Епикур: и липсата на разнообразие може да се изживее като удоволствие след предшествуващите го разнообразни неудоволствия. След лагера, който ми се струваше вечен, след десетчасовия работен ден, след студа, дъждовете и болките в гърба — о, какво щастие е по цели дни да лежиш, да спиш и пак да получаваш 650 грама хляб и два пъти на ден топла храна — от комбиниран фураж, от делфиново месо. С една дума — санаториум Бу-Тюр.

Спането — това е най-важното. Лягаш по корем, завиваш се отгоре и спиш! По време на сън не изразходваш сили и не измъчваш сърцето си — а присъдата си тече ли, тече! Когато факелът на нашия живот пращи и хвърля искри, ние проклинаме необходимостта да проспиваме бездарно осем часа от денонощието. Когато сме злочести и обезнадеждени — благословен да си, четиринадесетчасов сън!

Но в тази килия останах цели два месеца, можах да си отспя за година назад и година напред, за това време се придвижих под наровете до прозореца и отново се върнах до кофата за по нужда, после се прехвърлих върху наровете и по тях стигнах до арката. Накрая спях малко — поглъщах напитката на живота и се наслаждавах. Сутрин — научно-техническото дружество, после шах, четене на книги (свестните бяха три-четири на осемдесет души, за тях трябваше да се чака ред), двадесет минути разходка — мажорен акорд! Не се отказваме от разходката дори ако трябва да вървим под проливен дъжд. А главно — хора, хора, хора! Николай Андреенич Семьонов, един от създателите на Днепрогес. Неговият приятел от пленничеството Фьодор Фьодорович Карпов. Язвително находчивият Виктор Каган, физик. Завършилият консерваторията Володя Клемпнер, композитор. Дървосекачът и ловецът от вятските лесове, непроницаем като горско езеро. Ен-те-есовецът от Европа Евгений Иванович Дивнич. Той е и православен проповедник, но не се затваря в рамките на богословието, а ругае марксизма, твърди, че в Европа вече отдавна никой не гледа на това учение сериозно — и аз влизам в спор, нали съм марксист. Само преди година колко уверено бих го атакувал с цитати, колко унищожително бих му се надсмивал! Но тази първа арестантска година се е наслоила в мен — кога е станало това? Не съм и забелязал с толкова нови събития, планове, и значения, че вече не мога да кажа: те не съществуват! Това е буржоазна лъжа! Сега трябва да признавам: да, те съществуват. И тутакси всичките ми доводи отслабват и съм оборван почти като на шега.

И отново се точат пленници, пленници и пленници — потокът им от Европа не секва втора година. И отново руски емигранти — от Европа и от Манджурия. С емигрантите познати се търсят така: от коя страна идвате? А такъв и такъв не познавате ли? Естествено, че го знае. (Тук научавам за разстрела на полковник Ясевич.)

И старият немец — същият онзи пълен немец, сега вече изпосталял и болен, когото някога в Източна Прусия (преди двеста години?) карах да носи куфара ми. О, колко е малък светът!… Виж ти, пак да се срещнем! Старецът ми се усмихва. Той също вече ме е познал и дори се радва като че ли на срещата ни. Той ми е простил. Осъден е на 10 години, но му остава да живее много по-малко… И друг един немец — върлинест, млад, но дали защото не знае нито дума по руски — безмълвен. От пръв поглед няма да познаеш дори, че е немец: криминалните са му смъкнали от гърба всичко немско, дали са му в замяна избеляла съветска рубашка. Той е прочут германски ас. Първата му кампания е войната между Боливия и Парагвай, втората — испанската, третата — полската, четвъртата — над Англия, петата — Кипър, шестата — Съветският съюз. Доколкото е ас, не би могъл да не разстрелва от въздуха жени и деца! — военен престъпник, 10 години затвор и 5 намордника. — И, разбира се, имаме в килията един благонадежден (от рода на прокурор Кретов): „Правилно са ви затворили, мръсници, контрареволюционери! Историята ще смели костите ви, ще идете за наторяване!“ — „И ти, куче, ще идеш за наторяване!“ — крещят му в отговор. „Не, моето дело ще го преразгледат, осъден съм невинно!“ Килията вие, кипи. Беловлас учител по руски става върху наровете, бос, и като новопоявил се Христос простира ръце: „Деца мои, да се помирим!… Деца мои!“ Вият и срещу него: „В Брянската гора са твоите деца! Вече не сме ничии!“ Само синове на ГУЛАГ…

След вечерята и вечерното отвеждане до нужника нощта се прокрадва до намордниците на прозорците, на тавана светват изморителните електрически крушки. Денят разделя арестантите, нощта ги сближава. Вечер не се водят спорове, устройват се лекции или концерти. И тук отново блести Тимофеев-Ресовски: посвещава цели вечери на Италия, Дания, Норвегия, Швеция. Емигрантите разказват за Балканите, за Франция. Някакъв изнася лекция за Корбюзие, друг — за нравите на пчелите, трети — за Гогол. Тук здравата се пуши! Димът изпълва килията, плава като мъгла, прозорецът не го изсмуква заради намордника. До масата застава Костя Киула, мой връстник, кръглолик, със сини очи, дори карикатурно несъразмерен, и ни чете свои стихове, съчинени в затвора. Гласът му се прекършва от вълнение. Стихотворенията му се наричаха: „Първият полет“, „На жена ми“, „Към сина ми“. Когато в затвора възприемаш на слух стиховете, написани също в затвора, не мислиш дали авторът се придържа към силабично-тоничната система и дали римите са асонанси или пълни. Тези стихове са кръвта на сърцето ти, сълзите на жена ти. В килията плачеха.^[230]

От тази килия започнах и аз да пиша стихове за затвора. А там четях на глас Есенин, почти забранен преди войната. Младият Бубнов — от пленниците, а преди това, струва ми се, незавършил студент, следеше четците молитвено, по лицето му се разливаше сияние. Той не беше специалист, пътуваше не от лагера, а за лагера и най-вероятно — съдейки по чистотата му и прямия му характер — за да умре там, такива там не живеят. И тези вечери в 75-а килия бяха за него и за другите — в забавеното спускане към смъртта, внезапен образ на прекрасния свят, който съществува и ще съществува, но в който проклетата съдба не им бе отпуснала ни една година, ни една млада годинка.

Хранилката на вратата се спуска и въртохайската муцуна крясва: „Отбой!“ Не, дори преди войната, когато следвах в два вуза едновременно, когато припечелвах по нещо от частни уроци и се опитвах да пиша — и тогава, струва ми се, не съм имал такива пълни, покъртителни, такива наситени дни, както в 75-а килия през онова лято…

 

— Но почакайте — казвам аз на Царапкин, — оттогава обаче от някой си Деул, хлапак, получил на шестнадесет години петорка (не училищна, разбира се) за „антисъветска агитация“…

— Как, и вие ли го познавате?… Той беше с нас в един етап до Караганда…

— Чувах, че сте се уредили лаборант по медицински анализи, а Николай Владимирович е бил през цялото време на обща работа…

— И много отслабна. Довлякоха го полумъртъв от вагона в Бутирки. Сега лежи в болница и от Четвъртия спецотдел^[231] му отпускат краве масло, дори вино, но дали ще се изправи на крака, е трудно да се каже.

— А вас Четвърти спецотдел викал ли е?

— Да. Питаха дали не смятаме все пак за възможно след шестте месеца в Караганда да се заемем с организирането на нашия институт на родна земя…

— И вие бурно се съгласихте, така ли?

— И как още! Вече отчетохме грешките си. Освен това цялото оборудване, вдигнато от мястото му и заковано в сандъци, е пристигнало и без нас.

— Каква преданост към науката от страна на МВД! Моля ви, попейте още малко Шуберт!

И Царапкин тананика, вперил тъжен поглед в прозореца (в очилата му се отразяват тъмните намордници и светлите горни части на прозорците):

Vom Abendrot zum Morgenlicht

War mancher Kopf zum Greise.

Wer glaubt es? Meiner ward es nicht

Auf dieser ganzen Reise.^[232]

* * *

Мечтата на Толстой се е сбъднала: арестантите вече не са принуждавани да присъствуват на порочната църковна служба. Затворническите черкви са закрити. Вярно, запазили са се техните здания, но те сполучливо са използувани за разширяване на самите затвори. Така в Бутирската черква са задържани две хиляди души повече, а за една година оттам ще преминат и петдесет хиляди, ако за всяка партида сложим по две седмици.

Попадам в Бутирки за четвърти или пети път и уверено забързан през затворения между тъмничните корпуси двор, дори с едно рамо пред надзирателя (така конят без камшик и юзди бърза за вкъщи, където го чака овесът му), понякога забравям да погледна към квадратната черква, преминаваща в осмоъгълник. Тя стои някак странно посред квадратния двор. Намордниците й не са вече съвсем технически решени, не са стъклоарматурни както в централното здание на затвора, а посивяла, взела да загнива дървена обшивка, издаваща второстепенността на зданието. Там като че ли е вътрешнобутирският етапен затвор за току-що осъдени.

А някога, през 1945 г., го преживях като голяма и важна крачка: след присъдата на ОСО ни вкараха в черквата (подходящ момент да се помолим!), качиха ни на втория етаж (а бяха приспособили и трети) и от осмоъгълния вестибюл ни пръснаха по различни килии. Мен ме вкараха в югоизточната.

Беше просторна и квадратна и държаха в нея по онова време двеста души. Спяхме, както навсякъде, върху нарове (там те са едноетажни), под тях и просто на пътеките, върху облицования с плочки под. Не само намордниците върху прозорците бяха второстепенни, но и всичко тук се поддържаше сякаш не като за синове, а като за заварени деца на Бутирки: в тази пъплеща маса не даваха нито книги, нито шах или шашки, прибираха алуминиевите паници и щърбавите изпочупени дървени лъжици също от храна до храна от страх да не бъдат отмъкнати в бързината при етапите. Дори и чашите им се свидеха за заварениците, та миехме паниците след чорбата, за да излочим пак от тях чая си. Липсата на лични прибори в килията поразяваше най-вече тези, които имаха щастието или нещастието да получават колети от близките си (а през тези последни дни преди далечния етап близките им не жалеха средства, за да им пратят непременно нещо). Тези близки нямаха, разбира се, нужното тъмнично образование и не можеха да получат някакъв добър съвет в приемната на затвора. Ето защо те не изпращаха единствено разрешените за арестантите пластмасови съдове, а стъклени или метални. През хранилката на килията всички тези сладка, мед, кондензирано мляко се изсипваха и изгребваха безжалостно от бурканите в каквото се намира у арестантите, а в черковната килия те не разполагат с нищо, следователно направо в шепите, в устата, в носната кърпа, в полите на дрехата — нещо съвсем нормално за ГУЛАГ, но за центъра на Москва? Че и отгоре на всичко — „по-живо, по-живо!“ — подканя ги надзирателят, сякаш закъсняват за влака (а примира, защото се надява да доизгребе прибраните буркани). В черковните килии всичко бе временно, лишено дори от илюзията за нещо постоянно, каквато съществува в килиите за следствените и очакващите да се явят пред съд. Арестантите — това смляно месо, този полуфабрикат за ГУЛАГ, ги държаха тук през тези неизбежни дни, докато не се освободи за тях малко място на Красная Пресня. Единственото хубаво тук беше, че ходехме три пъти на ден сами за чорбата. (През деня не раздаваха каша, но чорба — три пъти. Това е милосърдно, защото чувствуваш по-често нещо горещо и запълващо стомаха ти.) Тази привилегия се обяснява с обстоятелството, че в черквата нямаше асансьори както в останалия затвор и надзирателите не искаха да се преуморяват. Големите тежки баки трябваше да се пренасят на големи разстояния, през двора и после по стръмните стълби — доста трудна работа, силите са малко, но всеки се хващаше да я върши, за да излезе на двора сред зеленината и да чуе пеенето на птиците.

В черковните килии въздухът беше по-различен: полъхваше от предусещаните въздушни течения на бъдещите етапи, от предветрието на полярните лагери. В черковните килии се извършваше обредът на свикването — към това, че присъдата е произнесена, и то съвсем сериозно; към това, че колкото и жесток да е новият период в живота ти, мозъкът трябва да се преустрои и да го приеме такъв, какъвто е. Това се постигаше трудно.

Тук и съставът не беше постоянен както в следствените килии, които се превръщаха в нещо подобно на семейство. Тук ден и нощ вкарваха и изкарваха поединично и с десетки, затова през цялото време се размествахме по пода и наровете и рядко се случваше да лежиш със съседа си повече от две денонощия. При среща с интересен човек трябваше да го разпитваш без отлагане, иначе го изпускаш окончателно.

Така изпуснах автомобилния шлосер Медведев. Докато разговаряхме, се сетих, че император Михаил бе споменавал неговото име. Да, той бе обвиняем по същото дело, един от първите, който бил чел „Възванието към руския народ“ и не обадил за него. Медведев бе получил непростително, позорно малка присъда — едва три години! — и това по член 58, по който и петте години се смятаха за детска присъда. Явно бяха сметнали все пак императора за луд, а останалите са ги помилвали по класови съображения. Но едва се наканих да разбера как Медведев се отнася към всичко това — и ето че него го изведоха „с вещите“. По някои признаци би могло да се съди, че ще го освободят. С това се потвърждаваха първите слухове за сталинската амнистия, стигнали през това лято до нас, за амнистията на никого, за амнистията, след която дори под наровете не ставаше по-просторно.

Отправиха в етап моя съсед — стар шуцбундовец (на всички тези шуцбундовци, задъхващи се в консервативна Австрия, тук, в родината на световния пролетариат, през 1937 г. тръснаха по десетка, и по островите на Архипелага те намираха своя край). И до мен се настани мургав човек с черна като катран коса, с женствени очи — тъмни вишни, ала с едър разширен нос, загрозяващ лицето му до карикатура. Цяло денонощие лежахме един до друг в мълчание, едва през второто той намери повод да ме запита: „За какъв минавам според вас?“ Говореше свободно руски, правилно, но с акцент. Поколебах се: имаше нещо като че ли кавказко в него. Той се усмихна: „Лесно се пишех за грузинец. Наричаха ме Яша. Всички ми се смееха. Събирах профсъюзния членски внос.“ Огледах го. Наистина комична фигура: дребосък, непропорционално лице, беззлобна усмивка. И изведнъж той се напрегна, чертите му се изостриха, очите му се присвиха и като замах на черна сабя ме шибнаха думите:

— А аз съм разузнавач от румънския генерален щаб, лукотенант Владимиреску!

И ми разказа историята на своята „работа“ у нас в тила, по време на войната. Дали беше така, или не, но звучеше внушително.

В целия този мой дълъг арестантски летопис не ще срещнете повече нито един истински шпионин. За единадесет години затвор, лагери и заточение това беше единствената ми подобна среща, докато другите нямаха и такава. Нашите многотиражни комикси заблуждават младежта, че Съветските органи ловят само от този род хора.

Достатъчно бе да се огледа човек в оная черковна килия, за да разбере, че излавят преди всичко тъкмо тази младеж. Войната свършваше, можеха да си позволят разкоша да арестуват всеки, когото си набележат: повече не се налагаше да ги взимат войници. Разправят, че от 1944 до 1945 г. през Малая (областната) Лубянка била минала „демократическата партия“. Според мълвата в нея влизали петдесетина хлапаци със свой устав и членски книжки. Най-възрастният сред тях — ученик от 10-и клас в едно московско училище, им бил генерален секретар. В московските затвори през последната година на войната се мяркаха и студенти, срещах ги тук и там. И аз като че ли не бях стар, но те бяха още по-млади…

Колко незабелязано са израснали! Докато ние — аз, човекът, осъден заедно с мен, моите връстници, — воювахме четири години на фронта, тук е расло още едно поколение! Като че ли съвсем до неотдавна бяхме тъпкали паркета на университетските коридори със съзнанието, че сме най-младите и най-умните в страната и на земята!!! И изведнъж по плочките на тъмничните килии към нас пристъпват бледи надменни младоци и ние поразени научаваме, че най-младите и най-умните не сме вече ние — а те! Но това не ме обиждаше, още тогава бях готов с удоволствие да се посместя. Беше ми позната тяхната страст да спорят с всички, да знаят всичко. Позната ми беше гордостта им, че са си избрали достойна участ и че не съжаляват за това. В тръпките от ужас — потрепването на тъмничния ореол около самовлюбените и умни муцунки.

Месец по-рано в друга една бутирска полуболнична килия, още щом стъпих на пътеката й, още преди да съм видял място за себе си, пред мен се изпречи с предвкусване на разговор-спор, дори с молба за такъв, бледожълт младеж с нежно като на евреин лице, омотан, въпреки че бе лято, с парцалив прострелян войнишки шинел: тресеше го. Казваше се Борис Гамеров. Взе да ме разпитва, разговорът се плъзна отчасти по нашите биографии, отчасти по политиката. Не помня по какъв повод споменах за една от молитвите на вече покойния президент Рузвелт, публикувана в нашите вестници, и заключих като за нещо неоспоримо:

— Разбира се, това е лицемерие.

И изведнъж жълтеникавите вежди на младежа трепнаха, бледите му устни се напрегнаха, той сякаш се понадигна и попита:

— За-що? Защо не допускате, че един държавен деец може искрено да вярва в Бога?

Нищо повече не каза! Да оставим настрани какъв е Рузвелт, но от каква посока идва нападението, а? Да чуеш такива думи от роден през 1923 г.?… Можех да му отговоря с твърде уверени фрази, но по затворите увереността ми се бе вече разклатила, а главното: във всеки от нас отделно от убежденията живее някакво чисто чувство и то ми подсказваше, че сега съм изказал не свое убеждение, а нещо натрапено ми отстрани. И не съумях да му възразя. Само го попитах:

— А вие вярвате ли в Бога?

— Разбира се — отвърна ми спокойно той.

Разбирало ли се? Разбирало се… Да, комсомолската младост бързо се изпарява, изпарява се навсякъде. И НКГБ едно от първите го забелязва.

Въпреки младостта си Боря Гамеров вече не само беше воювал като сержант противотанкист на четиридесет и пет милиметровките „прощавай, родино!“, но и бе ранен в белите дробове, без да го излекуват докрай, от което бе започнал туберкулозен процес. Демобилизирали го като инвалид, след което постъпва в Биологическия факултет на МГУ — и така в него се преплитат две прежди: едната — от войниклъка, другата — от неглупавия и съвсем не мъртъв студентски живот в края на войната. Събират се в кръжок на размишляващите и разсъждаващите за бъдещето (макар че никой не им възлага такова нещо) — и ето че набитото око на Органите набелязва трима сред тях и ги излавя. Бащата на Гамеров е ликвидиран в затвора или е разстрелян през 1937 г. и синът бърза да поеме същия път. На следствието изразително казва на следователя няколко свои стихотворения. (Много съжалявам, че не съм запомнил нито едно и не мога вече да ги издиря, иначе бих ги приложил.)

В продължение на няколко месеца моят път се пресичаше с този и на трима младежи, съдени за едно и също нещо: в друга бутирска килия успях да видя Вячеслав Доброволски. След това в бутирската черква ме настигна и Георгий Ингал, най-големият от всички тях. Въпреки младостта си вече бе кандидатствувал за Съюза на писателите. Имаше много живо перо, пишеше в контрастни съпоставки, пред него при евентуално политическо смирение биха се открили ефектни и празни литературни пътища. Вече привършвал роман за Дебюси. Но първите успехи не прекъснали творческата му взискателност, на погребението на своя учител Юрий Тинянов държал реч, в която казал, че той е отровен — така си осигурява 8-годишна присъда.

Точно тогава ни завари и Гамеров и в очакване на Красная Пресня имах случая да се сблъскам с тяхната обща гледна точка. Това стълкновение бе трудно за мен. По онова време бях много прилежен в разбирането си за света, което не бе в състояние нито да признае новия факт, нито да оцени новото мнение, преди да намери за него етикет от готовия запас: или е колебаеща се дребнобуржоазна раздвоеност, или — войнствуващ нихилизъм на декласираната интелигенция. Не помня Ингал и Гамеров да са нападали пред мен Маркс, но помня как нападаха Лев Толстой — и то от коя посока! Толстой отрича църквата! — Но той не взема предвид нейната мистична и организираща роля! Той отхвърля библейското учение! — Но за най-новата наука в Библията няма противоречия, нито дори в първите й редове за сътворението на света. Отхвърля държавата! — Но без нея ще настъпи хаос! Проповядва сливане на умствения и физическия труд у човека! — Но това е безсмислена нивелировка на способностите му! И най-сетне, както можем да се убедим по Сталиновия произвол, историческата личност може да бъде всемогъща, а Толстой й се подиграва!

И преди затвора, и през годините в затвора дълго смятах, че Сталин е отклонил съдбоносно хода на съветската държавност. Но ето че Сталин умря кротко — и толкова ли чак се промени курсът на кораба? Единственият собствен, личен отпечатък, който той дава на събитията, са неговата унила тъпота, опърничавост, самовъзхваляване. А в останалото Сталин върви точно по указания от Ленин път и следва съветите на Троцки.

Момчетата ми рецитираха свои стихове и искаха в замяна мои, но аз още не бях написал нищо. Особено много декламираха те Пастернак, когото превъзнасяха. Някога бях чел „Животът — мой брат“ и не ми беше допаднал, бях решил, че стои далеч от простите човешки пътища. Но момчетата ми откриха последната реч на Шмит пред съда и тя ме прониза, до такава степен подхождаше за нас:

Живях години трийсет аз

с любов към края свиден и

снихождение от вас не чакам…

И да видя. Ето колко светло бяха настроени и Гамеров, и Ингал: не ни трябва вашето снизхождение! Нас не ни гнети лишаването ни от свобода, ние се гордеем с него! (Макар че кой е в състояние да не се измъчва от това? Младата жена на Ингал, няколко месеца след като го прибират, се отрича от него и го напуска. Гамеров пък покрай революционните си търсения не бе успял да си намери близка душа.) Нима не тук, между тъмничните стени, се открива великата истина? Тясна е килията, но нима животът на свобода не е още по-тесен? Нима нашият измъчен и измамен народ не лежи редом с нас под наровете и на пътеката?

За родния изстрадал кът

с врага ни бих се здраво

и за изминалия път

сега не съжалявам.

Младежта, затворена в тъмничните килии с политически присъди, никога не е средната младеж на страната, а винаги тази, която е отишла далеч напред. През ония години на цялата останала младеж предстоеше тепърва да се „разложи“, да се разочарова, да стане равнодушна, да обикне сладкия живот — и чак след това да започне може би мъчителното изкачване от тази уютна седловинка към новия връх — след двадесетина може би години? Но през 1945 г. младичките арестанти, осъдени по член 58–10, бяха прескочили цялата тази бъдеща пропаст на равнодушието с един скок — и бодро носеха своите глави — високо под секирата.

Вече осъдени, откъснати и самовглъбени, московските студенти съчиниха в бутирската черква песен и я пееха в настъпващия здрач с още неукрепналите си гласове:

Три пъти редим се на опашка

през деня за порция чорба,

а с иглата скришом, по апашки

всеки шие за из път торба.

 

Нас за себе си не ни и пука,

всички сме отдавна в кюпа май,

че едва ли ще ни върнат тука

от далечния сибирски край…

Боже мой, наистина ли всичко бяхме пропуснали да видим? Докато газехме глината на плацдармите, докато се прегъвахме в снарядните ями и навирвахме стереотръбите от храстите, тук е израсла и е поела пътя си още една младеж! И не натам ли е поела? Натам, закъдето ние не смеехме и да помислим? — бяхме възпитани по-различно.

Нашето поколение ще се върне, и като предаде оръжието си, и като подрънква с ордените си, ще разказва гордо бойни случки, а по-малките ни братя само ще направят гримаса: ех, вие, нескопосници!…

Първа глава
ПРЪСТИТЕ НА АВРОРА

Розовопръстата Еос, така често споменавана от Омир, наричана от римляните Аврора, помилва със своите пръсти и първото ранно утро на Архипелага.

Когато нашите съотечественици чуха по Би Би Си, че според М. Михайлов концентрационни лагери съществуват в нашата страна още през 1921 г., мнозина от нас (а и на Запад) бяха потресени: нима толкова от рано? Нима още през 1921 г.?

Разбира се, че не! Разбира се, че Михайлов греши. През 1921 г. концентрационните лагери вече действуват с пълна сила (те дори получават вече завършения си вид. Много по-точно ще бъде да кажем, че Архипелагът се ражда под изстрелите на „Аврора“.

А и как да бъде другояче? Да разсъдим.

Нима Маркс и Ленин не ни учат, че трябва да разрушим старата буржоазна машина за принуда и в замяна на нея да създадем незабавно нова? А в машината за принуда влизат: армията (нали не се чудим, че в началото на 1918 г. е създадена Червената армия?); полицията (още преди армията е обновена и милицията); съдът (от 24 ноември 1917); и — тъмницата. Откъде-накъде при установяването на диктатурата на пролетариата ще трябва да се бавим с новия вид тъмница?

Тоест изобщо да се бавим с тъмницата, все едно дали е стара или нова, е просто невъзможно. Още през първите месеци след Октомврийската революция Ленин настоява за „най-решителни и драконовски мерки за повдигане на дисциплината“^[233]. А възможни ли са драконовски мерки без тъмница?

Какво ново е способна да внесе в случая пролетарската държава? Илич напипва нови пътища. През декември 1917 г. той предлага комбинация от следните евентуални наказания: „конфискация на цялото имущество… тъмничен затвор или изпращане на фронта и принудителни работи за всички престъпили настоящия закон“^[234]. Ще рече, смеем да отбележим, че основната идея на Архипелага — принудителните работи, е издигната още през първия следоктомврийски месец.

А и Владимир Илич не може да не се замисля върху бъдещата наказателна система, докато седи кротко с приятеля си Зиновиев сред ухаещото окосено сено в Разлив, сред бръмченето на пчелите. Още тогава той пресмята и ни успокоява, че: „потискането на експлоатиращото малцинство от мнозинството на довчерашните наемни роби е до такава степен сравнително лека, проста и естествена работа, че тя ще коства много по-малко кръв… ще струва много по-евтино на човечеството“ в сравнение с предишното потисничество на мнозинството от малцинството^[235].

И колко по-евтино ни струва това „сравнително леко“ вътрешно потисничество от началото на Октомврийската революция? Според пресмятанията на емигриралия професор по статистика И. А. Курганов от 1917 до 1959 г., без да включваме военните загуби, само от терористично унищожаване, потискане, глад, повишена смъртност в лагерите и включвайки дефицита от понижената раждаемост… са загинали 66,7 милиона души (без този дефицит — 55 милиона).

Шестдесет и шест милиона! Петдесет и пет!

Кой човек — все едно наш или чужд — няма да изтръпне?

Ние, естествено, не гарантираме за цифрите на професор Курганов, но нямаме официални. След като бъдат отпечатани официалните, специалистите ще могат да ги съпоставят критично. (Още сега се появиха няколко изследвания с използуване на премълчаната и разпиляна съветска статистика — но същото страшно множество от погубени напират и в тях.)

Тук са интересни и други едни цифри. Какъв е щатът в централния апарат на страшното III отделение, стиснало за гърлото цялата велика руска литература? При създаването му — шестнадесет човека, в разцвета на дейността му — четиридесет и пет. Дори за най-затънтеното ГубЧК направо смешна цифра. Или колко политзатворници заварва в царската Тюрма на Народите Февруарската революция? (Да не забравяме, че към „политзатворниците“ в предишната Русия спадат също експроприаторите, извършителите на въоръжен грабеж, политическите убийци.) Някъде всички тези цифри ги има. По всяка вероятност само в Крести такива затворници са били повече от петдесет човека, и в Шлиселбург шейсет и трима, и неколкостотин се завръщат от сибирско заточение или каторга (от Централния александровски затвор са освободени около двеста), а и малко ли са още във всяка губернска тъмница! Все пак интересно — колко? Ето например цифрата за Тамбов, взета от тогавашните местни вестници. Февруарската революция, разтворила вратите на тамбовската тъмница, заварва там политзатворници… 7 (седем) човека. В иркутската те са значително повече — двадесет. (Излишно е да се напомня, че от февруари до юли 1917 за политика не затварят, а след юли лежат едва единици, и то при крайно свободен режим.)

Ето ви обаче нова беда: първото съветско правителство е коалиционно, част от народните комисариати се налага да бъде предоставена на левите есери и един от тях за съжаление се оказва Народният комисариат на юстицията. Ръководен от гнили дребнобуржоазни представи за свободата, този НКЮ довежда наказателната система едва ли не до пълна разруха, присъдите са учудващо меки и почти не се използува прогресивният принцип за принудителния труд. През февруари 1918 г. председателят на СНК другарят Ленин изисква да се увеличат местата за излежаване на присъди и да се засилят наказателните репресии^[236], а през май, вече поел конкретно ръководството, той нарежда^[237] да се дават за рушвет не по-малко от десет години тъмничен затвор плюс десет години принудителен труд, тоест общо двадесет. Подобна скала е могла на първо време да се стори песимистична: нима след двадесет години ще има още нужда от принудителен труд? Но ние знаем, че принудителният труд се оказа извънредно жизнена мярка и дори и след петдесет години е твърде популярен.

Дълги месеци още след Октомври тъмничният персонал си остава навсякъде царският, само комисарите на затворите са нови. Тъмничарите най-безочливо създават свой профсъюз („съюз на тъмничните служещи“) и установяват в тъмничната администрация изборното начало! Не остават по-долу и затворниците: те също имат вътрешно самоуправление (Окръжно на НКЮ от 24.4.1918: затворниците, където това е възможно, да бъдат привличани към самоконтрол и самонаблюдение). Подобна арестантска слободия („анархична разпуснатост“) не отговаря, разбира се, на задачите на диктатурата на прогресивната класа и слабо спомага за прочистването на руската земя от вредните насекоми. (Какво повече да говорим, след като не са затворени тъмничните черкви! — и нашите, съветските затворници ходят на драго сърце там в неделя, макар и само да се поразтъпчат.)

Естествено, и царските тъмничари не са съвсем безполезни за пролетариата, все пак — това е специалност, важна за най-близките цели на революцията. Затова предстои „да бъдат подбирани тези лица от тъмничната администрация, които не са загрубели и затъпели напълно в нравите на царската тъмница (а какво значи «напълно»? и как ще разбереш това? забравили са «Боже, царя ни пази» ли?) и могат да бъдат използувани за работа по новите задачи“^[238].

(Например стегнато отвръщат „тъй вярно“, „съвсем не“? Или бързо превъртат ключа в ключалката?) Разбира се, и самите тъмнични здания, килии, решетки и ключалки, макар на пръв поглед и да остават същите, но само на пръв поглед, всъщност получават ново класово съдържание, висок революционен смисъл.

И все пак навикът на съдилищата до средата на 1918 г. по инерция да осъжда изключително само „на тъмничен затвор“ забавя събарянето на старата държавна машина в нейния тъмничен дял.

В средата на 1918-а, а именно на 6 юли, става събитие, чието значение не се разбира от всички, събитие, известно повърхностно като „потушаване на метежа на левите есери“. А всъщност това е преврат, едва ли отстъпващ на този от 25 октомври. На 25 октомври е провъзгласена властта на Съветите на Депутатите, поради което е наречена съветска власт. Но първите месеци тази нова власт е още силно помътнена от участието в нея и на други партии освен болшевишката. Макар коалиционното правителство да е създадено само от болшевики и леви есери, в състава на Всерусийските конгреси (II, III и IV) и на избраните на тях ВЦИК-ове попадат и представители на другите социалистически партии — есери, социалдемократи, анархисти, народни социалисти. От това ВЦИК-овете придобиват нездравия характер на „социалистически парламенти“. Но в течение на първите месеци на 1918 г. с редица решителни мерки (подкрепяни от левите есери) представителите на другите социалистически партии или биват изключвани от ВЦИК (с негово решение — една своеобразна парламентарна процедура), или не се допускат да бъдат избрани в него. Левите есери са последната чужда партия, все още съставяща една трета от парламента (V Конгрес на Съветите). Настъпва накрая време да се отървем и от тях. На 6 юли 1918 г. те са поголовно изключени от ВЦИК и СНК. По този начин властта на Съветите на Депутатите (по традиция наричана съветска) престава да противостои на волята на болшевишката партия и взема формата на Демокрация от Нов Тип.

Едва от този исторически ден може да започне сериозно преустройство на старата тъмнична машина и създаването на Архипелага^[239].

А посоката на това желано преустройство е отдавна ясна. Още Маркс в „Критика на Готската програма“ посочва, че единственото средство за превъзпитаване на затворниците е производителният труд. Разбира се, както обяснява много по-късно Вишински, „не трудът, който изсушава ума и сърцето на човека, но вълшебникът, който от нищо, от нищожество превръща хората в герои“^[240]. Защо нашият затворник не бива да си чеше езика в килията или да чете книжки, а трябва да се труди? Ами защото в Републиката на Съветите няма място за безделие по принуда — за „принудителен паразитизъм“, който е възможен при паразитния царски строй, например в Шлиселбург. Такова арестантско безделие просто е в противоречие с основите на трудовия строй на Съветската република, залегнали в конституцията от 10.7.1918 г.: не трудещите се да не ядат. Ще рече, ако затворниците не бъдат привлечени на работа, според новата конституция ще бъдат лишени от храна.

Централният наказателен отдел към НКЮ, създаден през май 1918 г. (и оглавяван вече от болшевиките, левите есери след Бресткия мир излизат от правителството), незабавно принуждава тогавашните зекове да работят („започва да организира производителен труд“). Но законодателно това е обявено вече след юлския преврат, а именно на 23 юли 1918 г. — във „Временна инструкция за лишаването от свобода“ (тя просъществува през цялата Гражданска война до ноември 1920): „Лишените от свобода трудоспособни се привличат задължително към физически труд.“

Може да се каже, тъкмо от тази Инструкция от 23 юли 1918 г. (само девет месеца след Октомврийската революция) започват лагерите и се ражда Архипелагът. (Кой би казал, че раждането е било преждевременно?)

Необходимостта от принудителен труд на затворниците (и без това впрочем на всички вече ясна) е допълнително изяснена на VII Всесъюзен Конгрес на Съветите: „Трудът е най-добрият начин да се парализира разлагащото влияние… на безкрайните разговори между затворниците, в които по-опитните просвещават новаците.“^[241]

Не закъсняват и комунистическите съботници и същият този НКЮ призовава: „Необходимо е да се приучат (затворниците) към комунистически, колективен труд.“^[242] Тоест вече и духът на комунистическите съботници да се пренесе в принудителните лагери!

Така тази припряна епоха натрупва наведнъж много задачи, за решаването на които отиват десетилетия.

Основите на „поправително-трудовата политика“ са включени ни VIII конгрес на РКП(б) (март 1919) в новата партийна програми. Пълното организационно оформяне обаче на лагерната мрежи в съветска Русия съвпада строго с първите комунистически съботници (12 април — 17 май 1919 г.): постановленията на ВЦИК за лагерите с принудителен труд излизат на 15 април 1919 и на 17 май 1919 („Собрание Узаконений РСФСР за 1919 год“, 12, с. 124, и 20, с. 235. — Б.а.). Според тях лагерите за принудителна работа се създават (с усилията на Губчк) задължително във всеки губернски град (за удобство — в чертата на града или в някой манастир, или и близко имение) и в няколко околии (засега — не във всички). Лагерите трябва да побират всеки поотделно не по-малко от триста души (за да може трудът на зековете да покрие разноските по охраната и администрацията) и да се намират под ръководството на Губернските Наказателни Отдели.

* * *

И все пак лагерите за принудителен труд не са първите лагери в РСФСР. Читателят вече няколко пъти е прочел в присъдите, издавани от трибуналите (част първа, глава 8) — „концлагер“ и е решил, може би, че сме допуснали грешка? че необмислено сме прибягнали до по-късната терминология? Не.

През август 1918 г., няколко дни преди покушението на Ф. Каплан срещу него, в телеграма до Евгения Бош^[243] и до пензенския губизпълком (те не съумяват да се справят със селското въстание) Владимир Илич пише: „съмнителните (не «виновните», но съмнителните — А.С.) да бъдат затворени в концентрационен лагер извън града“^[244]. А освен това „…да се премине към безпощаден масов терор…“ това още не е декретът за терора).

А на 5 септември 1918, десет дни след тази телеграма, е издаден Декретът на СНК за Червения Терор, подписан от Петровски, Курски и В. Бонч-Бруевич. Освен указанията за масови разстрели там по-специално се казва: „да се гарантира защитата на Съветската Република от класовите врагове чрез тяхната изолация в концентрационни лагери“^[245].

Та ето къде — в писмата на Ленин, а след това в декрета на Совнаркома е намерен и мигом подхванат и утвърден този термин — концентрационен лагер — един от най-важните термини на XX век, термин с широко международно бъдеще! И ето кога — през август и септември 1918 г. Самата дума е вече употребявана през Първата световна война, но по отношение на военнопленниците, на нежелателните чужденци. Тук тя за пръв път се употребява за граждани на собствената страна. Пренасянето на значението е обяснимо: концентрационният лагер за пленници не е затвор, а необходимост от тяхното съсредоточаване като предпазна мярка. Така и за съмнителните съотечественици се предлагат вече извън съдебни предпазни мерки. За енергичния Ленинов ум, представил си мислено телените заграждания около неосъдените, не е било трудно да намери и нужната дума — концентрационни!

Впрочем ръководителят на реввоентрибуналите пише буквално: „Затварянето в концентрационни лагери придобива характера на изолирането на военнопленници.“^[246] Тоест откровено: с правото на завоевателя, с всички белези на военните действия — само че срещу собствения народ.

И докато лагерите за принудителен труд на НКЮ влизат в раздела „общи места за изолация“, то концлагерите изобщо не са „общо място“, а се водят на пряко подчинение на ЧК за особено враждебни елементи и за заложници. В концлагерите по-нататък попадат наистина и чрез трибуналите; но, така или иначе, там прибират не осъдени, а единствено по признака враждебност.^[247] За бягство от концлагер срокът се увеличава (също без присъда) в десеторен размер! (Лозунгът тогава е: „Десет за един!“, „Сто за един!“) Ще рече, ако някой, осъден на пет години, бъде хванат при бягство, срокът му автоматично се удължава до 1968 г. При втори опит за бягство от концлагера се прилага разстрел. (И, разбира се, той се прилага усърдно.)

В Украйна концентрационните лагери се създават със закъснение — едва през 1920 г.

Дълбоки са лагерните корени, само че ние им губим местата и следите. За повечето от първите концлагери вече няма кой да ни разкаже. Само по последните свидетелства на още неизмрелите първи концлагеристи може нещо да се улови и спаси.

Властите тогава предпочитат да организират концлагерите в бившите манастири: здрави затворени стени, яки здания и — незаети (нали монасите не са хора, колко му е да бъдат изхвърлени). Така например в Москва има концлагери в Андрониковия манастир, в Новоспаския и Ивановския. В петроградската „Красная газета“ от 6 септември 1918 г. четем, че първият концлагер „ще бъде уреден в Нижни Новгород, в пустеещия женски манастир… На първо време се проектира в концентрационния лагер в Нижни Новгород да се пратят 5 хиляди души“ (курсивът мой — А.С).

В Рязан уреждат концлагер също в бившия женски манастир (Казанския). Ето какво се разказва за него. Затварят там търговци, свещеници и „военнопленници“ (така наричат заловените офицери, неслужещи в Червената армия). Но и неопределени личности (толстоистът И. Е-в, за чиято съдба вече знаем, попада също тук). Към лагера има и работилници — тъкачна, шивашка, обущарска и (през 1921 г. вече се наричат така) — „общи работи“, ремонт и строителство в града. Извеждат ги под конвой, но поединично, според вида на работата, пускат майсторите и самички, без конвой, и жителите ги хранят по къщите си. Населението на Рязан твърде съчувствено се отнася към лишенците („лишени от свобода“, а не затворници, е официалното им название тогава), на минаващата през града колона раздават милостиня (сухари, варено цвекло, картофи) — конвоят позволява тези подаяния и лишенците делят всичко получено по равно. (На всяка крачка — не наши обичаи, не нашата идеология.) Най-късметлиите лишенци се нареждат по специалността си в учрежденията. (Е-в — в железниците.) И тогава получават пропуск за свободен достъп в града (а нощуват в лагера).

В концлагера (1921 г.) храната е следната: двеста грама хляб (плюс още двеста грама на изпълняващите нормата), сутрин и вечер — гореща вода за чай, през деня — канче чорба (в нея — няколко десетки зърна булгур и картофени обелки).

Лагерният живот се разнообразява, от една страна, с доносите на провокаторите (и с арестите по доносите), от друга — с драматичен и хоров кръжец. Дават концерти за рязанското гражданство в залата на бившето благородно събрание, духовият оркестър на лишенците свири в градската градина. Лишенците все повече се опознават и сближават с жителите и това се оказва по-нататък нетърпимо — и започват тогава да изпращат „военнопленниците“ в Северните лагери със Специално предназначение.

Поуката от лабилността и недостатъчната суровост на концентрационните лагери се състои в това, че те не бива да се намират в обкръжението на цивилния живот. Тъкмо това налага създаването на специалните северни лагери. (Концентрационните биват ликвидирани след 1922 г.)

Струва си да разгледаме по-добре нюансите на тази розова лагерна зора.

 

След края на Гражданската война създадените от Троцки две трудови армии поради силния протест от страна на задържаните войници биват разпуснати — и с това ролята на лагерите за принудителен труд в структурата на РСФСР, естествено, се засилва. Към края на 1920 г. в РСФСР има 84 лагера в 43 губернии^[248]. Ако може да се вярва на официалната (макар и поверителна) статистика, там се държат през това време 25 336 души и освен това още 24 400 „военнопленници от Гражданската война“^[249] Двете цифри, особено последната, ни изглеждат силно намалени. Като отчетем обаче, че тук не влизат арестуваните в системата на ЧК, където чрез разтоварване на затвори, потапяне на шлепове и други видове масови унищожения пресмятането на бройката много пъти започва от нулата и отново от нулата, може тези цифри и да са верни. По-нататък те се наваксват.

Първите лагери за принудителен труд ни се струват сега като някаква неосезаемост. Хората, минали през тях, сякаш никому нищо не са разказали — няма свидетелства. Художествената литература, мемоарите се спират върху военния комунизъм и там споменават за разстрелите и тъмниците, но нищо не казват за лагерите. Къде са се намирали тези лагери?… Как са изглеждали?…

Инструкцията от 23 юли 1918 г. има този основен (отбелязан от всички юристи) недостатък, че в нея не се казва нищо за класовата диференциация на затворниците, тоест, че едни от тях трябва да бъдат държани при по-лек, а други при по-строг режим. Но в нея е посочен трудовият режим — и това вече ни позволява да си представим някои неща. Работният ден е определен на осем часа. Необмислено, поради липса на опит, е решено за положения от затворниците труд, освен за стопанските работи в самия лагер, да се плаща… (чудовищно, перото ми не може да го изпише)… 100 % по разценките на съответните профсъюзи. (Карат ги да работят в съответствие с конституцията, но имат намерение да плащат пак според конституцията, няма какво да се каже.) Вярно, че от трудовото възнаграждение удържат стойността за издръжката на лагера и охраната. „Добросъвестните“ имат привилегията да живеят на частна квартира, а в лагера да отиват само за работа. За „особено трудолюбие“ обещават предсрочно освобождаване. А изобщо подробни указания за режима няма, за всеки лагер е различно. „В периода на изграждането на новата власт и предвид крайното претоварване на местата за изолация (курсивът мой — А. С.) не можеше да се мисли за режим, когато цялото внимание бе насочено върху разтоварването на затворите.“^[250] Четеш подобно нещо като вавилонски клинописен текст. Колко въпроси наведнъж: какво ли е ставало в тези клети тъмници? „Нашите тъмнични порядки са безобразни… Най-краткосрочното пребиваване се превръща в мъчение“^[251]. Какви ли социални причини налагат подобно претоварване? Да разбираме ли „разтоварването“ като разстрели, или като разпращане по лагерите? И какво ще рече — не можеше да се мисли за режим? — значи НКЮ е нямал време да опазва затворника от произвола на местния началник на лагера, само така ли да го разбираме? Инструкция за режима няма, в годините на революционното правосъзнание всеки деребей може да прави със затворника каквото си пожелае?

От скромната статистика (все от същия сборник „От тъмниците до възпитателните учреждения“) узнаваме: работата в лагерите е предимно тежка, неквалифицирана. През 1919 г. само 2,5 % от работят в занаятчийски работилници, през 1920 г. — 10 %. Известно е също така, че в Москва се формират от затворници няколко „ударни“ бригади за ремонт на водопровода, отоплението и канализацията в национализираните московски здания. (И тези очевидно безконвойни арестанти обикалят с гаечни ключове, с поялници и тръби из Москва, из коридорите на учрежденията, из квартирите на тогавашните големци, повиквани от съпругите им по телефона за ремонт, а ето че не попадат в нито едни мемоари, в нито една пиеса, в нито един филм.) Ами ако такива специалисти невинаги има в затвора? Може да се предполага, че тогава ги затварят, за да ги има.

По-нататъшните сведения за тъмнично-лагерната система, каквато е тя през 1922 г., ние черпим от щастливо запазилия се отчет пред X конгрес на Съветите на началника на всички места за изолация в РСФСР другаря Е. Ширвинт^[252]. През същата година се обединяват за пръв път всички места за изолация на НКЮ и НКВД (с изключение на специалните места за изолация на ГПУ) в единен ГУМЗак (Главное Управление Мест Заключения^[253]) и минават под крилото на другаря Дзержински. (Имайки под другото си крило местата за изолация на ГПУ, той с ненаситна жажда иска да оглавява и всички останали.) ГУМЗак обединява 330 места за изолация с общ брой на лишените от свобода — 80-81 хиляди, — значително набъбнал в сравнение с 1920 г.: „Тази година се констатира постоянно нарастване на настанените в местата за изолация.“ Но от тази брошура узнаваме (стр. 40), че заедно със затворените по линията на ГПУ затворниците никога не са по-малко от 150 хиляди, а понякога достигат и до 195 хиляди. „Броят на населението в местата за изолация става все по-устойчив“ (стр. 10), „процентът на изпратените от ревтрибуналите не само не пада, но проявява определена тенденция към нарастване“ (стр. 13). А в районите на доскорошните народни вълнения — в централночерноземните губернии, в Сибир, на Дон и в Северен Кавказ, броят на подследствените възлиза на 41-43 % от всички затворници, което е прилична перспектива за нарастване на лагерите.

В системата на ГУМЗак през 1922 г. влизат: поправително-трудовите домове (сиреч — тъмниците с излежаване на присъди), домовете за предварителна изолация (сиреч — следствените), етапните, карантинните, изолационните тъмници (Орловската „не е в състояние да побере всички труднопоправими“, а са възстановени „Крести“, така чудесно разтворили врати през февруари 1917 г.), селскостопанските колонии (с изкореняване на храсти и пънове на ръка, без сечива), трудовите домове за непълнолетни и концентрационните лагери. Добре е развито пенитенциарното дело, не ще и дума! В затворите „на всеки 5 места се падат по 6 човека и нещо, при това има и много такива сгради, в които на едно място се падат по трима и повече души“ (стр. 8).

За зданията (тъмнични и лагерни) научаваме, че са в упадък, който не отговаря дори на елементарните санитарни изисквания, „в такова негодно състояние, че … цели блокове и дори цели изправителни домове се налага да бъдат затворени“ (стр. 17). За храненето. „През 1921 г. местата за изолация са в тежко положение: дажбите на затворниците не достигат.“ От 1922 г. заради преминаването на местни бюджети „материалното положение на местата за изолация трябва да се смята почти за катастрофално“ (стр. 2), местните губизпълкоми дори отказват пълната дажба за затворниците. В началото на годината Държавната планова комисия отпуска на 150-195 хиляди затворници 100 хиляди дажби, хранителните норми се намаляват, някои от продуктите изобщо не се дават (три четвърти от затворниците получават по-малко от 1 500 калории), а от 1 декември 1922 г. всички места за изолация, с изключение на петнадесет с общодържавно значение, са свалени изцяло от доволствие. „Затворниците гладуват“ (стр. 41).

Държавата иска, иска да има Архипелаг, само че няма с какво да го изхранва!

Разценките за работата са вече снижени. „Снабдяването с вещево доволствие е крайно незадоволително… Трябва да се очаква, че то ще придобие катастрофален характер“ (стр. 42). „Недостигът на топливо се изпитва почти повсеместно.“ Смъртността през октомври 1922 г. възлиза според ГУМЗак на не по-малко от 1 на сто. Това значи, че през зимата предстои да измрат 6, че дори и 10 на сто, така ли?

Това не може да не се отрази и върху охраната. „Повечето надзиратели буквално бягат от службата, а някои се занимават със спекула и влизат в сделки със затворниците“ (стр. 43) — и колко ли такива още ги ограбват! „Силно нарастват длъжностните престъпления сред сътрудниците, подтиквани към това от глад.“ Мнозина преминават на по-добре заплатена работа. „Има изправителни домове, в които са останали само началникът и един надзирател“ (може да си представим колко не го бива за нищо), и „се налага за надзиратели да се подбират буквално затворници измежду най-образцовите.“

И само каква дзержинска сила на духа и вяра в комунистическото наказателно дело са необходими, за да не бъде разпуснат този измиращ Архипелаг, а да се пренася в светлото бъдеще!

И какво? Към октомври 1923 г., още в началото на безоблачните години на НЕП-а (и още доста далеч от култа на личността), се държат: в 355 лагера — 63 297 лишени от свобода, в 207 изправителни домове — 48 163, в 105 домове за изолация и затвори — 16 765, в 35 селскостопански колонии — 2 328 и още 1041 непълнолетни и болни^[254].

И всичко това още без лагерите на ГПУ! Обнадеждаващо нарастване! Мърморковците са посрамени. Партията отново се оказва права: затворниците не само не умират, но нарастват едва ли не два пъти, а местата за изолация — дори повече от два пъти, без да рухнат от това.

Има и друга показателна статистика: претъпкването на лагерите (броят на затворниците расте по-бързо от организирането на лагерите). На 100 щатни места се падат през 1924 г. — 112 затворници, през 1925 г. — 120, през 1926 г. — 132-ма, през 1927 г. — 177^[255]. Който е имал участта да лежи, добре разбира какъв е лагерният бит (вероятността от място върху наровете, от паница в столовата или от ватенка на гърба) при положение, че на едно място се падат 1,77 затворници.

С развитието на лагерната система се разгръща смела „борба и срещу тъмничния фетишизъм“ във всички страни на света, включително и в предишната Русия, където нищо не са могли да измислят освен тъмници и тъмници. („Царското правителство, превърнало в една огромна тъмница цялата страна, развива с някакъв изтънчен садизъм своята тъмнична система“^[256].)

Макар че до 1924 г. и на Архипелага „обикновените трудови колонии“ са все още недостатъчни. През тези години преобладават „закритите места“ за изолация — е, те и после не намаляват, естествено. (В доклада от 1924 г. Криленко изисква да се увеличи броят на изолаторите със специално предназначение — изолатори за не-трудещите се и за особено опасните сред трудещите се (какъвто очевидно ще се окаже по-късно и самият Криленко). Тази негова формулировка влиза в Трудово-изправителния кодекс от 1924 г. точно в този си вид.

А на прага на „реконструктивния период“ (значи от 1927 г.) „ролята на лагерите“… — как мислите? Сега, след всички победи? — … нараства — в защита от най-опасните враждебни елементи, от вредителите, кулачеството и контрареволюционната агитация^[257].

И така, Архипелагът няма да потъне в морските дълбини! Архипелагът ще живее!

Както при сътворяването на всеки Архипелаг стават някъде невидими размествания на важни опорни пластове, преди да се възправи пред нас картината на света, така и тук се извършват изключително важни размествания и преименувания, почти недостъпни за нашия ум. Отначало цари първобитна бъркотия, местата за изолация се ръководят от три ведомства: ВЧК (др. Дзержински), НКВД (др. Петровски) и НКЮ (др. Курски); в НКВД имаме ту ГУМЗак (Главното управление на местата за изолация, веднага след Октомври 1917 г.), ту ГУПР (Главно Управление за Принудителни Работи), ту отново ГУМЗак; в НКЮ — Тъмничното Управление (декември 1920 г.), след това облагозвучено в Централен изправително-трудов отдел (1921 г.). Разбира се, такова разсредоточаване не е от полза на наказателно-изправителното дело и Дзержински настоява за единство на управлението. Апропо, точно тогава става почти неусетното срастване на НКВД с ВЧК: от 16 март 1919 г. Дзержински става по съвместителство и нарком на вътрешните работи. А през 1922 г., както вече споменахме, той налага и преминаването в негови ръце в НКВД на всички места за изолация от НКЮ (25.6.1922 г.).

Успоредно с това се извършва и преустройването на лагерната охрана. Отначало това са войски от ВОХР (Вътрешна Охрана на Републиката), после ВНУС (Вътрешна Служба), през 1919 г. те се сливат с корпуса на ВЧК^[258], а представител на техния Военен съвет става пак Дзержински. (И все пак, и все пак, до 1924 г. постъпват оплаквания за многобройни бягства, за ниско равнище на дисциплината на служителите.^[259]) Едва през юни 1924 г. с декрет на ВЦИК—СНК в корпуса на Конвойната стража е въведена военна дисциплина и комплектуване чрез Народния комисариат по военните и морските работи.^[260]

Пак успоредно с това през 1922 г. се създава Централно бюро за Дактилоскопична регистрация и Централна ферма за служебни кучета.

А през това време ГУМЗак на СССР се преименува в ГУИТУ на СССР (Главно управление на трудово-изтребителните учреждения), а след това и в ГУИТЛ към ОГПУ и неговият началник става едновременно и началник на Конвойните войски на СССР.

Колко вълнения! Колко стълбища, кабинети, часови, пропуски, печати, табели!

 

А от ГУИТЛ, сина на ГУМЗак, се пръква и нашият ГУЛАГ.

Втора глава
АРХИПЕЛАГЪТ СЕ РАЖДА ОТ МОРЕТО

В северното Бяло море, където нощите половин година са бели, Големият Соловецки остров възправя сред водата белите си черкви, укрепени с крепостни стени от валчести камъни, ръждивочервени от полепналите по тях лишеи — и сиво-белите соловецки чайки постоянно кръжат над твърдината и кряскат.

„В това бледо сияние сякаш липсва грехът. Сякаш природата още не се е доразвила до греха“ — така възприема Пришвин Соловецките острови^[261].

Без нас са се издигнали тези острови от морето, без нас са се изпълнили с двеста рибни езера, без нас са се заселили с диви петли, зайци, елени, а лисици, вълци и други хищни зверове тук никога не е имало.

Настъпвали са и са отстъпвали ледници, гранитните камъни са се натрупвали около езерата; езерата са замръзвали през соловецката зимна нощ, ревяло е морето от вятъра и се е покривало с ледена каша, а тук-таме и с лед; пламенеели са полярните сияния върху половината от небесния свод; и отново е просветвало, и отново се е затопляло, и смърчовете са издигали все по-високо все по-яките си стволове, кудкудякали и кряскали са птици, тръбно са ревели елени — кръжала е планетата с цялата световна история, царства са падали и възниквали, а тук все не се появявал ни хищен звяр, ни човекът.

Понякога дотук се добирали новгородчани и точно те са включили островите в Обонежката пятина^[262]. Живели са тук по едно време и карели. Половин столетие след Куликовската битка и половин хилядолетие преди ГПУ монасите Саватий и Зосима прекосили с лодка седефеното море и решили, че този остров без хищни зверове е свят. Те полагат началото на Соловецкият манастир. Оттогава се въздигат тук Успенската и Преображенската катедрала, черквата „Усекновение на Секирной горе“^[263] и още двадесетина черкви, и още толкова параклиса, скитът Голготски, скитът Троицки, скитът Саватиевски, скитът Муксалмски и уединените в най-глухите места убежища на отшелници и схимници. Тук са вложили труда си мнозина — отначало самите монаси, сетне и манастирските селяни. Езерата се съединяват чрез десетки канали. Езерната вода се прекарва по дървени тръби до манастирите. И най-удивителното — през XIX век в плитчините на Муксалма израства дига от огромни валчести камъни. На Голяма и Малка Муксалма започват да пасат тучни стада, монасите обичат да се грижат за животните — било домашни или диви. Соловетската земя се оказва не само свята, но и богата, в състояние да изхрани хиляди и хиляди^[264]. В зеленчуковите градини растат стегнати бели сладки зелки (кочаните им — „соловецки ябълки“). Всички зеленчуци са тукашни и всички първосортни, в оранжериите се отглеждат цветя, дори рози. Че и бостани ли не щеш. Развива се рибният поминък — улов в морето и рибовъдство в оградени от морето „владишки рибарници“. В течение на вековете и десетилетията се появяват мелници за собствено жито, свои дъскорезници, свои съдини от собствените грънчарски работилници, своя леярна, своя ковачница, своя книговезница, своя обработка на кожи, своя работилница за карети и дори своя електростанция. И тухлите със сложна конфигурация, и малките морски съдове — всичко си правят сами.

Никога обаче не е имало още, няма — а и ще го бъде ли? — народно развитие без военна или тъмнична мисъл.

Военната мисъл! Как така някакви си безразсъдни монаси ще живеят просто на остров? Островът е на границата на Великата Империя и, ще рече че, той трябва да дава отпор на шведи, датчани и англичани, а оттук следва, че трябва да изгради крепост с дебели осем метра стени и да издигне осем кули, и да пробие тесни бойници, а от катедралната камбанария да осигури наблюдателен обзор. (фот. 7) (И идва момент, когато манастирът се отбранява срещу англичаните през 1808 и 1854 г. и устоява; но през 1667 г. в борбата срещу никонианците^[265] монахът Феоктист предава крепостта на царския болярин, като му показва тайния ходник.)

 

 

Тъмничната мисъл! Къде по-хубаво от това — на изолиран остров, че и с яки каменни стени. Има къде да държи важните престъпници, а и пазачите са налице. Не им пречим да си спасяват душите, но нека и те ни пазят добре затворниците. (Колко вяра е разрушило в човешките души това тъмнично съвместителство в някои християнски манастири!)

Дали е мислил за подобни неща Саватий, когато е слизал ни светия остров?…

Докарвали са тук църковни еретици, докарвали са и политически еретици. Тук лежи Авраамий Палицин (и тук умира); чичото на Пушкин — П. Ганибал — за съчувствието му към декабристите. Вече в дълбока старост е затворен тук последният атаман на Заположката войска Калнишевски, освободен е след дълги години, прехвърлил вече стоте.

Но всички тези все още можем да изброим по имена.^[266]

Върху древната история на соловецката манастирска тъмница вече в съветско, вече в лагерно време е метнато булото на модерния мит, което обаче вкарва в заблуда съчинителите на справочници и исторически описания, и сега вече в няколко книги можем да прочетем, че соловецката тъмница е служела за изтезания; че в нея е имало куки за разтягане на тялото и бичове, и жигосване. Но всичко това са атрибути на доелизаветинските следствени затвори или на западната инквизиция и изобщо не са присъщи на руските манастирски тъмници, а всичко това е измислено от недобросъвестни и несведущи изследователи.

Старите соловчани добре помнят шута Иванов, този „антирелигиозен бацил“ според лагерното определение. Преди това е бил прислужник на новгородския архиепископ, арестуван, задето продавал църковни ценности на шведи. Попада на Соловки през 1925 г. и усилено крои как да се измъкне от общите работи и от гибел. Специализира се по антирелигиозната пропаганда сред затворниците и става, естествено, сътрудник на ИСЧ (Информационно-следствена част — какво откровено название!). Нещо повече: разпалва апетитите на лагерните ръководители с предположенията, че тук монасите са заровили много съкровища — и тогава под негово ръководство се създава Комисия по разкопките. Тази комисия копае месеци наред — уви, монасите провалят психологическите сметки на антирелигиозния бацил: на Соловки не се намират никакви заровени съкровища. Тогава, за да излезе с чест от положението, Иванов започва да представя подземните стопански, складови и отбранителни помещения като тъмнични и за изтезания. Сечивата за изтезанията, естествено, не са могли да се запазят за толкова столетия, но куката (за окачване на заклани животни) свидетелствува недвусмислено, че тук е имало уреди за разтягане. За XIX столетие е по-трудно да се обясни защо не са останали никакви следи от инквизиции и идва заключението, че „от миналия век режимът в соловецката тъмница значително се е смекчил“. „Откритията“ на антирелигиозния бацил са в духа на времето, те утешават донякъде разочарованото началство и биват поместени в лагерното списание „Соловецки острови“, а по-късно отпечатани отделно в соловецката печатница — и така с успех се пуска димна завеса върху историческата истина. (Замисълът е толкова по-уместен, като се има предвид, че процъфтяващият Соловецки манастир се ползува с голяма слава и уважение по цяла Русия до самото навечерие на революцията.)

Но когато властта преминава в ръцете на трудещите се, възниква въпросът какво да се прави с тези заклети готованци монасите. Изпращат при тях комисари, социално проверени ръководители. Манастирът е обявен за совхоз, на монасите е наредено да се молят по-рядко, а повече да се трудят в полза на работниците и селяните. Монасите се трудят и невероятната на вкус сельодка, която ловят благодарение на това, че специално знаят местата и времето за хвърляне на мрежите си, се изпраща в Москва за кремълската трапеза.

Изобилието от ценности обаче, съсредоточени в манастира, особено в ризницата, разваля спокойствието на някои от пристигналите ръководители и наставници: вместо да преминат в (техните) трудови ръце, ценностите лежат като безполезни религиозни вещи. И тогава в известно противоречие с Наказателния закон, но точно според общия дух на експроприиране на нетрудовото имущество манастирът бива запален (25 май 1923 г.) — повредени са постройките, изчезват много ценни предмети от розницата, а главно — изгарят всички регистрационни книги, вследствие на което не може вече да се определи, колко и какво именно е унищожено.^[267]

Какво може да ни подскаже революционното правосъзнание (нюх), след като няма проведено дори никакво следствие? Кой може да е виновен за подпалването на манастирското богатство, ако не черната монашеска сбирщина? Да бъдат в такъв случай изхвърлени на материка, а на Соловецките острови да се концентрират Северните лагери със Специално предназначение (СЛОН)! Осемдесетгодишните и дори столетните монаси молят на колене да бъдат оставени да умрат на „свещената земя“, но са прогонени до един с пролетарска непреклонност, остават само най-необходимите: рибарските задруги^[268] и специалистите по животновъдство на Муксалма; и отец Методий, който слага киселото зеле; и отец Самсон, леярят; и някои други подобни полезни отци. (Определят им отделено от лагера кътче от манастира със самостоятелен изход — Селдените порти (фот. 8). Те биват наречени трудова комуна, но като снизхождение към тяхната пълна заблуда им оставят за молитви Онуфриевската черква на гробището.)

 

 

Така се сбъдва една от любимите пословици, повтаряна постоянно от арестантите: свято място празно не остава. Замлъква камбанният звън, загасват кандилата и свещниците, не звучат повече литургии и всенощни служби, не се мънка денонощният псалтир, рушат се иконостасите (в Преображенската катедрала ги оставят) — затова пък храбрите чекисти със свръхдълги, чак до петите шинели, със специални отличителни соловецки черни маншети и петлици и с черни околожки на фуражките без звезди пристигат през юни 1923 г. да създават образцово-строг лагер, гордостта на работническо-селската Република.

Концентрационните лагери, макар и класови, са признати по това време за недостатъчно строги. Още през 1921 г. биват основани в подчинение на ЧК Северните лагери със специално предназначение — СЛОН. Първите такива лагери възникват в Пертоминск, Холмогори и дори близо до Архангелск.^[269] Тези места обаче са били, изглежда, смятани като трудни за охраняване, неперспективни за съсредоточаване на големи маси затворници. И погледите на началството се обръщат, естествено, към съседните Соловецки острови — с вече уредено и функциониращо стопанство, с каменни постройки, на двадесет-четиридесет километра от материка, достатъчно близко за тъмничарите, достатъчно отдалечено за бегълците и половин година без връзка с материка — къде по-костелив орех от Сахалин.

Какво значи Специално предназначение, още не е формулирано и разработено в инструкциите. Но, разбира се, на първия началник на соловецкия лагер Айхманс са му обяснили устно на Лубянка. А той от своя страна — на своите близки помощници с пристигането си на острова.

* * *

Сега едва ли някой може да учуди бившите зекове, пък и просто хората от 60-те години, с историята за Соловки. Но нека читателят си представи, че е човек от чеховска и следчеховска Русия, човек от Сребърния век на нашата култура, както са наричани 1910-те години, там възпитан, макар дори потресен от гражданската война — но все пак привикнал с приетата при хората храна, облекло, взаимно словесно обръщение, — и тогава именно да престъпи портите на Соловки — в Кемперпункт^[270]. Това е етапният затвор в Кеми, унилият, без дръвче, без храстче Попов остров, съединен с материка чрез дига. Първото нещо, което попадналият на това голо, мръсно място вижда, е карантинната рота (арестантите тогава са групирани по „роти“, „бригадите“ още не са формирани), в която всички са облечени с… чували! — с обикновени чували: краката им под тях се показват като изпод рокля, а за главата и ръцете са пробити дупки. (На кого ли освен на руснака може да му щукне такова решение!) Докато износва на гърба собствената си дреха, новакът ще избегне чувала, но преди още да е разгледал хубаво чувалите, ще види легендарния ротмистър Курилко.

Курилко (или заместващият го Белобородов) застава пред етапната колона с дълъг чекистки шинел с черни, навяващи страх маншети, които изглеждат върху нявгашното руско войнишко сукно като предвестник на смъртта. Той рипва върху бъчва или друго някое възвишаващо се място и се обръща към новопристигналите с неочаквана пронизваща ярост: „Еееей! Внима-ни-е! Това тук не е съ-вец-ка, а соло-вец-ка република! Набийте си го в главите! Още не е стъпвал прокурорски крак на соловецка земя! И няма да стъпи! Запомнете! Изпращат ви тук не за превъзпитание!

Кривото дърво само брадва го оправя! А редът при нас е такъв: кажат ли ти «стани» — ставаш, «легни» — лягаш! В писмата си до близките пишеш: жив, здрав, всичко е наред! Точка!…“

Именитите дворяни, столичните интелигенти, свещениците, моллите и невежите средноазиатци се вцепеняват като гръмнати — къде се е чуло и видяло подобно нещо! А Курилко, останал незабелязан през гражданската война, ала вписал сега чрез този исторически похват името си в аналите на цяла Русия, се разпалва все повече с всеки следващ удачен крясък и израз, един от друг по-образни.^[271]

И като се любува на себе си и прелива от словоохотливост (и вътрешно може би със злорадство: къде се криехте, лалугерчета, докато воювахме с болшевиките? По дупките си ли мислехте да изчакате? Ама ето че ви измъкнаха оттам! На ви сега за вашия говнян неутралитет!) — Курилко започва да ги строява:

— Здравей, първа карантинна рота!… (Трябва да отвърнат отсечено: „Здра!“) Лошо, повтори! Здравей, първа карантинна рота!… Лошо!… Това „здра“ трябва да се чуе на Соловки оттатък пролива! Да се сринат стените от вашите двеста гърла!!! Отначало! Здравей, първа карантинна рота!

Курилко следи всички да викат, докато не почнат да падат от изтощение, след което минава към учението — бягане на ротата около пилона:

— Вдигни коленете!… Коленете!

На него самия също не му е леко, и той е вече нещо като трагедиен актьор в края на петото действие преди последното убийство. И след половинчасовото учение обещава на вече падащите и падналите, на проснатите на земята с прегракнал глас:

— По корем ще ми лазите!

И това е само първата тренировка, за да бъде прекършена волята на новопристигналите. А в черно-дървената гниещо-смрадлива барака им заповядват „да легнат да спят на ребро“ — това пак добре, това е, когато отдельонните те турят срещу подкуп на наровете. Останалите ще стоят през нощта прави между наровете (а провинилият се ще бъде поставен между кофата за по нужда и стената, та всички да си вършат работата пред очите му).

И това са все още благословените допреломни, докултовски, доизвратени, донарушени Хиляда Деветстотин Двадесет и Трета, Хиляда Деветстотин Двадесет и Пета… (А от 1927-а става правило на наровете да лежат само криминалните и да замерват оттам интелигентите със собствените си въшки.)

В очакване на парахода „Глеб Бокий“^[272] те ще поработят още известно време в кемския етапен затвор и някой ще бъде накаран да тича около пилона и да повтаря, без да спира: „Аз съм канапчия, хем не работя, хем на другите преча!“; а инженера, паднал с кофата, докато е изнасял нечистотиите, целият изпоплескан в тях, не го пускат в бараката, а го оставят да се вледени в нечистотиите.) После конвоят ще се провикне: „Да няма изоставащи! Стреля се без предупреждение! Ходом марш!“ И ще прищракат със затворите: „Ще ни нервирате, а?“ А през зимата ги карат да вървят пеша по леда, помъкнали лодките след себе си, за да преплават топлика. Но щом водната повърхност се разтопи, ги натоварват в трюма на парахода и така ще ги натъпчат, че докато стигнат до Соловки, неколцина непременно ще се издушат, без да могат да видят белоснежния манастир зад ръждиво червените му стени.

Още в първите часове новакът ще изпита по всяка вероятност и соловецката насмешка в банята: той се е съблякъл, първият баняджия натопява бърсалката в бъчвата с разтворения в нея лютив сапун и го намазва; вторият с ритник го отпраща долу някъде по наклонената дъска или по стълбите; там, долу, него — зашеметения, трети баняджия го залива с кофа вода и мигом четвърти го изблъсква в облекалнята, където намира „партушините“ си безредно захвърлени. (В тази насмешка е предвиден целият ГУЛАГ! И неговият темп, и човешката цена.)

Така започва да вдишва новакът соловецкия въздух! Този непознат още за страната въздух, но вече определящ на Соловки бъдещата атмосфера на Архипелага.

Тук новакът вижда пак облечени с чували хора; или с обикновени „цивилни“ дрехи — у кого по-запазени, у кого по-оръфани; или със специфичните за Соловки къси наметала от сукно за шинели (това е привилегия, признак за високо положение, така е облечен административният състав), с ушанки-соловчанки от същия материал; и внезапно сред арестантите се мярва човек… с фрак! Но не, никой не му се чуди, никой не извръща към него глава и не му се смее. (Нали всеки износва това, с което е дошъл. Този клетник е бил арестуван в ресторант „Метропол“ и е принуден да излежава присъдата си с фрак.)

Списание „Словецкие острова“ (1930 г. бр.1) нарича получаването на стандартния тип облекло^[273] „мечта за повечето арестанти“. Единствено детската колония е изцяло обличана. А на жените например не дават нито бельо, нито чорапи, нито дори кърпи за глава — прибрали Фьокла с лятна рокля — да ходи тъй и през полярната зима. Това е причината повечето арестанти да стоят в ротните помещения дори само по долно бельо и да не ги извеждат насила на работа.

Безплатното облекло е толкова ценно, че на никого на Соловки не прави впечатление такава нелепа сцена: посред зима арестантът си сваля дрехите и обувките пред стените на манастира и ги предава грижливо, след което пробягва гол двеста метра до друга група хора, където го обличат. Това означава: предават го от крепостното управление на управлението на филимоновския железопътен клон^[274], но ако го предадат с дрехите му, приемачите му могат и да не ги върнат или да ги обменят, да излъжат.

А ето ви и друга зимна сцена — същите нрави, макар причината да е друга. Лазаретът на санитарната част е признат за антисанитарен, наредено е да бъде срочно попарен и измит с вряла вода. Но къде да дяват болните? Всички помещения са препълнени, по плътност населението на Соловецкия архипелаг превъзхожда Белгия (а да не говорим за соловецката крепост). Без много умуване изнасят всички болни върху одеялата им на снега в продължение на три часа. След изпарването на помещенията ги вкарват обратно.

Нали не сме забравили, че нашият новак е възпитаник на Сребърния век? Той нищо още не знае нито за Втората световна война, нито за Бухенвалд. Той вижда: отдельонните с шинелните си наметала в изпънат стоеж си козируват един на друг и на ротните командири — и пак те подгонват своите работници с дълги тояги, сопи (и дори глаголът е вече ясен за всички: сопосвам). Той вижда: шейните и каруците са теглени не от коне, а от хора (впрегнати по няколко в една) — и също е изфабрикувана нова дума — вридло (Временно Исполняющий Должностъ Лошади^[275]).

А от другите соловчани научава и много по-страшни неща от това, което виждат очите му. Чува пагубната дума — Секирка. Това означава храма „Усекновение на Секирната планина“ (фот. 9). На двата му етажа са приспособени карцери. Във всеки карцер от стена до стена има зазидани пръти с дебелината на китка, върху които наказаните арестанти са принудени да седят през целия ден. (За пренощуване лягат на пода, но един връз друг, помещението е претъпкано.) Прътите са на такава височина, че краката не опират до земята. Никак не е лесно да се запази равновесие, през целия ден арестантът полага усилия да се задържи. Смъкне ли се оттам, надзирателите се втурват да го бият. Или пък: извеждат го отвън на стълбата с триста шестдесет и пет стръмни стъпала (от храма до езерото, построени от монасите); завързват човека по дължината на тялото му към една греда за тежест и го блъсват надолу (стъпалата са толкова стръмни, че гредата с човека не се задържа върху тях, включително и върху двете малки площадки).

 

 

Е, няма защо да ходим чак в Секирка заради прътите, тях ще ги намерите и във винаги препълнения карцер на крепостта. Или пък ще те накарат да седиш на ръбест камък, върху който също дълго не ще се задържиш. А през лятото — „пън пън“, което ще рече гол срещу комарите. Но в този случай наказаният трябва да се наблюдава; а ако го вържат така гол за някое дърво, комарите сами ще му видят сметката. Ако пък е през зимата, го обливат с ледена вода. Понякога оставят цели роти на снега заради някое провинение. Или друго — натирват човека в тресавището край езерото и го държат там затънал до гърлото. А ето ви и още един начин: запрягат кон в празни стръки, към които връзват виновния за краката, някой от охраната яхва коня и го пришпорва по горското сечище, докато стоновете и виковете отзад заглъхнат.

Новакът е сломен духом още преди да е започнал соловецкия си живот, безкрайната си тригодишна присъда. Но съвременният читател ще избърза, ако реши, че има насреща си открита система за унищожаване, лагер на смъртта. Е, не сме толкова прости! В тази първа експериментална зона, както по-късно и в другите, както и в най-всеобхватната от всички — СССР, ние не действуваме открито, а наслоено, смесено — и поради тази причина толкова успешно и толкова дълго.

Не щеш ли, през портите на крепостта с важен вид влиза някакъв юначага, яхнал козел, и никой не му се надсмива. Кой ли е той? И защо е яхнал козел? Това е Дегтярьов, някогашен конен пазач (да не го бъркаме със съименника му, началника на войските на Соловецкия архипелаг). Поискал да му дадат кон, но на Соловки конят е лукс, затова му дали козел. А в чест на какво? Той завежда Дендрологическия разсадник. Тук, на Соловки, се отглеждат екзотични дървета.

Тъкмо с този козелски ездач започва соловецката фантастика. За какво са тези екзотични дървета на Соловки, където дори обикновеното разумно зеленчуково стопанство на монасите е вече съсипано и зеленчуците са рядкост?

Екзотични дървета при Полярния кръг са необходими за това, че и Соловки, както цялата Съветска република, преобразяват света и изграждат новия живот. Но отде семена, средства? Там е работата: за семена за Дрендологическия разсадник има пари, няма пари само за изхранването на работниците от дърводобива (храненето става още не според нормите, а според средствата).

Ами археологическите разкопки? Да, у нас работи Комисия за теренни проучвания. Толкова е важно да знаем своето минало.

Пред Управлението на лагера има цветна леха с изобразен от цветя симпатичен слон, „У“-то върху попоната му означава У-СЛОН — (Управление на Соловецките лагери със Специално предназначение). Същия ребус ще видите и върху соловецките бонове, пуснати в обращение вместо пари в тази северна държава. Какъв приятен домашен маскарад! Всичко тук е толкова мило, нима шегаджията Курилко е искал само да ни уплаши?

Паричното обращение в лагерите на ГПУ е в ход дълги години. Специалните парични знаци помагат за по-добрата изолация на тези лагери. С пристигането си в лагера дори всички чинове от администрацията и охраната, толкова повече арестантите, трябва да предадат всички намиращи се у тях съветски пари и да получат срещу тях книжки с „разплащателни квитанции“ (върху плътна хартия, с воден знак) със стойност от по две, пет, двадесет, петдесет копейки, от една, три и пет рубли, различаващи се според това кога са пуснати по подписите на различните членове на Колегията на ОГПУ — Г. Бокий, Л. Коган или М. Берман. За укриване на държавни пари в лагера се полага разстрел. (Една от целите на подобна строгост е да се затрудни бягството.) Тези квитанции се прилагат за всички разплащания върху територията на всички лагери на ГПУ. При освобождаването (ако изобщо настъпва…) притежателят на сумата отново я получава в държавни монети и банкноти. След 1932 г. при рязкото нарастване на лагерната система всички тези квитанции са иззети. (Според данните, получени от М.М. Биков.)

Издават си и собствено списание — също „Слон“ (от 1924 г., първите му броеве излизат на пишеща машина, от брой 9 се набира в манастирската печатница), от 1925 г. — „Соловецкие острова“, в двеста екземпляра и дори с приложение — вестник „Новие Соловки“ (да скъсаме с проклетото монашеско минало!). От 1926 г. — подписка из цялата страна и увеличен тираж — голям успех! През 20-те години Соловки не само не ги крият, но дори проглушават ушите на всички с тях. Соловки играят открито, Соловки се гордеят открито (имат смелостта да се гордеят!), Соловки се споменават в съветските песни, на Соловки се смеят в естрадни куплети. Нали класите изчезват (къде ли?) и за Соловки също скоро ще настъпи краят.

А и над списанието — някаква през куп за грош цензура: арестантите (по сведение на Глубоковски) пишат хумористични стихчета за Тричленката на ГПУ — и това минава! Че ги и пеят след това от естрадата на соловецкия лагер направо в лицето на пристигналия Глеб Бокий:

Обещаха ни какви ли не стоки

Вул, Василиев, Фелдман и Бокий… —

и на началството му е драго да ги слуша. (Как да не е поласкано! Още си само студент, а вече те вкарват в историята.) И припевът:

След като ни пратихте в затвора,

каним ви: елате, мили хора!

Нека с нас от три до пет години

времето ви радостно да мине!

кискат се! Харесва им! (На никого не му идва наум, че в това има пророчество!…)

През 1927 г. списанието спира да излиза: режимът прави поврат, не му е до шеги. Но и по-късно, през 1929 г., след значителните събития на Соловки и общия поврат във всички лагери към превъзпитание, списанието се възобновява и излиза до 1932 г.

А загубилият свян Шепчински, син на разстрелян генерал, простира лозунг над входната порта:

(Не по-малко пророчество! Но това не се харесва, досещат се и го свалят.)

Артистите от театралната трупа получават костюми, ушити от филоните на свещениците. „Релсите кънтят.“ Кълчещите се под звуците на фокстрота двойки (загниващият Запад) — и победоносна червена ковачница, нарисувани в дълбочината на сцената (Ние)!

Фантастичен свят! Не, шегува се негодникът Курилко!…

А съществува още и Краеведческо соловецко дружество, което издава своите отчети-изследвания. За неповторимата архитектура на XVI столетие и за соловецката фауна тук се пише с такива подробности, с такава преданост към науката и кротка любов към предмета, сякаш скучаещите чудаци-учени са се събрали на острова, гонени от научна страст, а не са арестанти, преминали вече през Лубянка и треперещи да не попаднат на Секирения хълм, оставени голи на комарите или вързани за стръките на коня. На всичко отгоре в тон с добродушните краеведи и самите соловецки диви животни и птици още не са измрели, не са избити, не са прогонени, дори не са наплашени — още през двадесет и осма година зайците излизат доверчиво на цели сюрии до самия път и любопитно наблюдават как водят арестантите към Анзер.

Как е станало така да не изтрепят зайците? Обясняват на новака: животните и птиците тук нямат страх, защото има заповед на ГПУ: „Пестете патроните! Нито един изстрел, освен срещу арестантите!“

И така, всички страхове са били напразни. Но — „Дръпни се! Дръпни се!“ — крещят посред бял ден в двора на крепостта, многолюден като Невския проспект, трима самодоволни млади хора, с лица на наркомани (предният разгонва тълпата затворници не с тояга, а с камшик), мъкнат под мишниците свлечен, с провиснали нозе и ръце човек по долно бельо — страшно е да се гледа неговото стичащо се като желе лице! — мъкнат го под камбанарията (фот. 10, 11), ей там под арката, натикват го през нисичката врата и го застрелват в тила — там той се свлича надолу по стръмните стъпала, където могат да се струпат до седем-осем души, а после изпращат хора да измъкнат труповете и нареждат на жените (майките и съпругите на избягалите в Константинопол; вярващи, неотстъпили от вярата си и непозволили да откъснат от нея децата им) — да измият стълбището.^[276]

 

 

 

Толкова ли е трудно това да стане през нощта, тихо? А защо пък тихо? Тогава и куршумът ще иде на вятъра. През деня пред очите на толкова хора куршумът има възпитателно въздействие. Той поразява десетки наведнъж.

Разстрелват и по друг начин — направо на Онуфриевското гробище, зад женската барака (бивш приют за бедни стари богомолки) — така се нарича пътят покрай женската барака: разстрелен. Виждали са как през зимата по снега извеждат човека бос, по долно бельо (това не е с цел да го изтезават! Това е, за да не бъдат прахосани обувките и дрехите му), с ръце, вързани с тел зад гърба^[277], а осъденият върви горд, изправен и дърпа с устни, без да може да си помогне с ръцете, запалената си, последна в живота му цигара. (Този маниер издава в него офицера. Тук са събрани хора, воювали седем години по фронтовете. Така например осемнадесетгодишният син на историка В.А. Пото на въпроса на нарядника за професията му повдига рамене: „Картечар.“ Поради младостта си и в разгара на гражданската война не е успял да усвои друга.)

Фантастичен свят! Понякога тези неща съвпадат. Много неща в историята се повтарят, но се случват и съвсем неповторими съчетания, кратки по време и по място. Такъв е нашият НЕП. Такива са и ранните Соловки.

Твърде малък брой чекисти (че и полупровинили се отгоре на това), едва двадесет-четиридесет души пристигат тук, за да държат в подчинение хиляди, много хиляди. Отначало очакват по-малко, но Москва изпраща, изпраща и изпраща. За първата половина на годината, до декември 1923 г., се събират повече от две хиляди затворници. А през 1928 г. само в 13-а рота (рота за общи работи) крайният в редицата при преброяването отговаря: „376-и! Строй по десет!“ — което ще рече 3 760 души, също толкова има и в 12-а рота, а още повече са в „17-а рота“ — общите гробищни ями. А освен Крепостта има вече и „командировки“ — Саватиево, Филимоново, Муксалма, Троицкая, „Зайчетата“ (Заешките острови). Към 1928 г. са вече около шестдесет хиляди. И колко само „картечари“ сред тях, дългогодишни бойци, бойци по рождение? А от 1926 г. вече прииждат и отявлени рецидивисти от всички сортове. И как да ги удържиш така, че да не въстанат?

Само чрез ужас! Само чрез Секирката! Чрез прътовете! Чрез комарите! Чрез връзването за пънове! Чрез дневните разстрели! Москва изпраща етап след етап, без да се съобразява с местните сили — но Москва не ограничава ни най-малко своите чекисти с някакви фалшиви правила: всичко, направено за реда, е направено и нито един прокурор действително никога няма да стъпи на соловецка земя.

А освен това — тюлена наметка с мъниста: ерата на равенство — и Нови Соловки! Самоохрана за затворниците! Самонаблюдение! Само контрол! Ротни, взводни, отдельонни командири — всички от средата на арестантите. И самодейност, и саморазвлечение!

А зад ужаса и под тюлената наметка — що за хора? Какви?

Отколешни аристократи. Кадрови военни. Философи. Учени. Художници. Артисти. Лицеисти.

Ето неколцина соловчани, останали в паметта на оцелелите: Ширинска-Шахматова, Шереметева, Шаховска, Фицтум, И. С. Делвиг, Багратуни, Асоциани-Еристов, Гошерон де ла Фос, Сиверс, Г.М. Осоргин, Клот, Н.Н. Бахрушин, Аксаков, Комаровски, П. М. Воейков, Вадболски, Вонлярлярски, В. Левашов, О. В. Волков, В. Лозино-Лозински, Д. Гудович, Таубе, В. С. Муромцев. Бившият кадетски водач Некрасов. Финансистът проф. Озеров. Юристът проф, А. Б. Бородин. Психологът проф. А. П. Суханов. Философите проф. А. А. Мейер, проф. С. А. Асколдов, Е. Н. Данзас, теософът Мьобус. Историците Н. П. Анциферов, М. Д. Присьолков, Г. О. Гордон, А. И. Заозерски, П. Г. Васенко. Литературоведите Д.С. Лихачов, Цейтлин, лингвистът И. Е. Аничков, ориенталистката Н. В. Пигульовска. Орнитологът Г. Поляков. Художниците Браз, П. Ф. Смотрицки. Актьорите И. Д Калугин (Александринка), Б. Глубоковски, В. Ю. Короленко (племенник на писателя). През 30-те години, вече малко преди ликвидирането на Соловки, тук е и отец Павел Флоренски.

По възпитание, по традиции — твърде горди, за да покажат потиснатост или страх, за да вият, да се оплакват от съдбата дори на приятелите си. Признак за добрия тон е всичко да се прави с усмивка, дори ако отивам на разстрел. Сякаш цялата тази полярна ревяща като море тюрма е малко недоразумение по време на пикник. Шегуват се. Надсмиват се над тъмничарите си.

Ето ви го и слона върху боновете и върху цветната леха. Ето ви и козела вместо кон. И щом като 7-а рота е аристократична, ротният и ще бъде Кунст^[278]. Щом е Бери-Ягода — ще е началник на зърносушилка^[279]. Ето ви и шегите с будалите, с цензорите на списанието. Ето ви и песничките. Георгий Михайловеч Осоргин ходи и шеговито пита: „Comment vous portez-vous на острову̀?“ — „А̀ lager comme a lager“.

Тъкмо тези шегички, тази подчертана независимост на аристократичния дух дразни повече от всичко соловецките тъмничари-полуживотни. С изключение на духовенството на никого не се разрешава да ходи в последната манастирска черква — ползувайки се от това, че работи в санитарните части, Осоргин скришом отива на великденското утринно богослужение. Болен от петнист тиф, той отнася в Анзер на епископ Пьотър Воронежки мантията и Светите Дарове. По донос го затварят в карцера и го осъждат на разстрел. През същия този ден слиза на соловецкото пристанище неговата млада (а и самият той няма още четиридесет години) жена! Осоргин моли тъмничарите си да не помрачават свиждането на жена му. Обещава им, че няма да й даде да се задържи повече от три дни и веднага щом си тръгне, е готов да го разстрелят. И ето какво значи това самообладание, което с анатемосването на аристокрацията сме забравили ние, скимтящите от всяка дребна беда, от всяка дребна болка: три дни е непрекъснато с жена си — и не й дава да се досети! Нито с една дума не се издава! Не допуска да отпадне гласът му! Да се помрачи погледът му! Само веднъж (жена му е жива и сега вече си спомня), докато се разхождат покрай Светото езеро, тя се обръща и вижда как мъжът й мъчително се е хванал за главата. „Какво ти е?“ — „Нищо“ — веднага се съвзема той. Тя е могла още да остане — той я моли да си замине. Черта на времето: убедил я да вземе със себе си топлите му дрехи, щял уж за следващата зима да получи нови в санитарната част — нали това са толкова ценни неща, той ги дава на семейството си. Когато параходът се отделя от пристанището — Осоргин свежда глава. След десет минути той вече се съблича за разстрела.

И все пак някой им подарява тези три дни. Тези три осоргински дни, както и други някои случаи, показват до каква степен соловецкият режим още не е стегнат от бронята на системата. Създава се впечатлението, че въздухът на Соловки смесва странно в себе си вече крайната жестокост с почти още добродушното неразбиране: докъде ще доведе всичко това? Кои соловецки черти стават зародиш на великия Архипелаг и на кои е съдено при първия кълн да изсъхнат? Все пак соловчани още нямат общото твърдо убеждение, че са запалени пещите на полярния Освиенцим и че огнищата им са отворени за всички, докарани веднъж тук. (А нали е било именно така!…) Заблудата идва още и от обявените им твърде кратки присъди: рядко десет години, че и пет не така често, а най-вече три, все три. Още не им е ясна тази лукава игра на закона: да те смажат и да те отпуснат, да те смажат и да те отпуснат. И това патриархално неразбиране — докъде ще доведе? — не може да не окаже никакво влияние върху охраняващите затворници, а може би донякъде и върху тъмничарите.

Колкото и ясно да е изписано навсякъде разлепеното, обявено, нескривано класово учение, че унищожението е единствената заслужена участ за врага, все пак е трудно да си представиш такова унищожаване на всеки конкретен човек с два крака, с коса, очи, уста, шия и рамене. Може да повярваш, че се унищожават класи, но хората от тези класи би трябвало като че ли да останат?… През очите на руските хора, израсли с други, великодушни и неопределени понятия, като през неподходящи за зрението очила редовете ни жестокото учение никак не могат да се възприемат буквално. Сякаш съвсем наскоро са минали месеците и годините на открито обявения терор — а все пак е невъзможно да се повярва!

Тук, на първите острови на Архипелага, се предава и неустойчивостта на първите години, на средата на 20-те години, когато в цялата страна още не се знае: всичко ли вече е забранено? Или обратно, оттук нататък ще почне и да се разрешава? Русия все още толкова много вярва на възторжените фрази! И само няколко замислени глави са прогледнали и знаят кога и как всичко това ще бъде прекършено.

Пожарът е повредил кубетата — а градежът е вечен… Земя, обработена на края на света, и сега разорявана. Неспокойно море, менящо цветовете си. Тихи езера. Доверчиви животни. Безпощадни хора. И заедно с всички тайни на първия остров от Архипелага албатросите отлитат за през зимата към Бискайския залив. И нищо не ще разкажат на безгрижните плажове, на никого в Европа не ще разкажат.

Фантастичен свят… И една от главните недълговечни фантазии: лагерният живот е управляван отчасти — от белогвардейци! Така че Курилко не е отделен случай.

И ето защо. Зад стените на манастира единственият свободен чекист е дежурният по лагер. Караулите пред портите (наблюдателни кули няма), наблюдателните засади по островите и залавянето на бегълците са предоставени на охраната. В охраната освен волнонаемни се набират убийци на битова основа, фалшификатори на пари, други рецидивисти (но не крадци). А кой да се занимава с цялата вътрешна организация, кой да ръководи Административната част, кои да бъдат ротни и отдельонни? Не свещениците я, не сектантите, не непманите, не учените, нито пък студентите (те никак не са малко тук, а студентската фуражка на главата на соловчанина е предизвикателство, дързост, знак и заявка за разстрел). Така че най-подходящи остават бившите военни. А какви други военни тук освен белите офицери? Така без съглашение и едва ли по предварителен замисъл се формира соловецкото сътрудничество между чекистите и белогвардейците.

А къде е принципността на едните и другите? Изненадващо ли е? Поразително ли е? Учудващо е само за този, който е свикнал с класово-социалния анализ и не умее иначе. Но пък на такъв аналитик всичко на този свят му е чудно, понеже светът и човекът никога не се вливат в неговите предварително подложени олуци.

А соловецките тъмничари ще вземат и дявола на служба, щом не им отпускат червени щатове. Наредено е: затворниците да се самоконтролират (самопотискат). И на кого най-добре да се възложи това?

А колко му е на вечните офицери, на кадровите военни, да поемат организацията поне на лагерния живот (на лагерното потисничество) в свои ръце? И как да се подчиниш и да гледаш, че някой се заема с тази работа, без да го бива за нея? В какво превръщат пагоните човешкото сърце — вече говорихме в тази книга. (Само почакайте, ще дойде време и червените командири да ги натикат в затвора — и ще видите как ще се натискат за самоохраната, за възможността да се докопат до тази безсмислена пушка, стига да им се доверят!… Вече писах: а ако нас ни беше призовал Малюта Скуратов?…) Е, и това е възможно при белогвардейците: и бездруго песента ни е изпята, и бездруго всичко е пропаднало, карай да върви! А освен това: „колкото по-зле, толкова по-добре“, ще ви помогнем да създадете такива безумни Соловки, каквито нашата Русия не е и сънувала — нека се покриете с тази незавидна слава. Или още: всички наши се съгласиха, а аз какво — поп ли съм, че да бъда счетоводител в склада?

И все пак главната соловецка фантазия не е само в това, а: като завладяват Административната част на Соловки, белогвардейците започват да се борят с чекистите! Вашият лагер е отвън, нашият — отвътре. И кой къде ще работи и къде ще бъде пратен — това е работа на Административната част. Ние не се натискаме навън и вие не се пъхайте в нашите работи.

Как ли не! — именно отвътре целият лагер трябва да бъде просмукан от доносниците на Информационно-следствената част! Това е първата и страшна сила в лагера — ИСЧ. (Оперативните работници са подбрани също измежду затворниците, това е венецът на самонаблюдението.) И тъкмо с нея се наема да се бори белогвардейската АЧ! Всички други части — Културно-възпитателната, Санитарната, които са от такова значение по-късно в лагерите, тук са хилави и жалки. Едва крета и Икономическата част начело с Н. Френкел — завеждащия „търговията“ с външния свят и несъществуващата „промишленост“; още не са набелязани пътищата на нейния възход. Борят се две сили — ИСЧ и АЧ. Започва се с немския етапен пункт: до отдельонния се приближава току-що пристигналият поет Ал. Ярославски и му зашепва на ухото. Отдельонният изкрещява отсечено като военен: „Бил си таен — ще станеш явен!“

Информационно-следствената част разполага със Секирка, карцерите, доносите и личните дела на затворниците, от нея зависят и предсрочните освобождавания, и разстрелите, в нея е цензурата на писмата и колетите. А Административната част назначава на работа, извършва преместванията по острова и разпраща етапите.

Административната част установява доносниците, за да ги отправи с етапа. Излавят доносниците, те бягат, крият се в помещенията на ИСЧ, но ги настигат и там, разбиват стаите на ИСЧ, измъкват ги и ги отправят с етапите.^[280]

(Изпращат ги на Кондостров за дървен материал. Фантастиката продължава и там: разобличени и унизени, те издават на Кондостров стенвестник „Доносник“ и с печален хумор се „разобличават“ един друг — вече в „угодничене“ и др.)

Тогава ИСЧ започва дела срещу ревнителите на Административната част, увеличава присъдите им, праща ги в Секирка. Но дейността й се усложнява от това, че разкритият таен сътрудник според тълкуването през ония години (член 121 от НК: „разгласяването… от длъжностно лице на сведения, неподлежащи на оповестяване“, и независимо от това дали това разгласяване е допуснато умишлено от него, и доколко той е „длъжностно лице“) се смята за престъпник и ИСЧ вече не може да защищава и освобождава разкритите доносници. Пипнат ли те — сам си виновен. Кондостров е почти узаконен.

Връх на „военните действия“ между ИСЧ и АЧ става случаят през 1927 г., когато белогвардейците нахлуват в ИСЧ, разбиват огнеупорната каса, от която изваждат и огласяват първите списъци на доносниците — провалените оттук нататък сътрудници! След това с всяка изминала година Административната част отслабва: бившите офицери стават все по-малко за сметка на все повечето рецидивисти (например „чубаровците“ — по нашумелия ленинградски процес срещу насилниците). И постепенно бива преодоляна.^[281]

Впрочем от 30-те години започва и новата лагерна ера, когато и Соловки престават да бъдат Соловки, а стават редови „изправително-трудов лагер“. Изгрява черната звезда на идеолога на тази ера Нафталин Френкел и висш закон на Архипелага става неговата формула:

„От затворника трябва да вземем всичко през първите три месеца — а след това повече не ни е нужен!“

* * *

Къде ги сега Саватий, Зосима и Герман? И кой ли го е измислил — да се живее до Полярния кръг, където няма скотовъдство, не се лови риба, не растат жито и зеленчуци?

О, майстори в разоряването на цветущата земя! Които така бързо — за година, две — довеждат образцовото манастирско стопанство до пълен и необратим упадък! Как успяват? Чрез грабеж и извозване? Или довършват всичко на място? И при наличието на хиляди незаети ръце — да не умеят да добият нищо от земята.

Само за волнонаемните — мляко, сметана, плюс прясно месо, плюс първокачественото зеле на отец Методий. А за затворниците — развалена риба треска, солена или сушена, рядка булгурена или просена чорба без картофи, никога нито зелева чорба, нито борш. И като резултат — скорбут, и дори „канцеларските роти“ са с абсцеси, да не говорим за общите… От далечните „командировки“ етапите се връщат „на четири крака“ (буквално пълзят от пристанището на ръце и крака).

От паричните (от вкъщи) запаси имат право да използуват през месеца девет рубли — има лавка в параклиса на Герман. А колет се полага веднъж месечно, отваря го ИСЧ и ако не им дадеш подкуп, обявяват, че много неща от това, което ти е изпратено, не ти се полагат, например булгур. В Николската черква и в Успенската катедрала наровете нарастват до четириетажни. Не живее по-просторно и 13-а рота в постройката към Преображенската катедрала (фот. 12). Представете си плътната тълпа пред този малък вход фот. 13): три хиляди и петстотин души се мъчат да влязат през него на връщане от работа. Чакане по цял час на опашка за гореща вода. В съботни дни вечерните проверки продължават до късна нощ подобно на предишните богослужения… Държи се, разбира се, строго на хигиената: стрижат задължително косите и брадите (включително и на всички свещеници). Още — скъсяват дългополите дрехи (особено расата), тъй като в тях е главната зараза. (Шинелите на чекистите са до земята.) Вярно, през зимата за болните и старите е невъзможно да се доберат от ротните нарове до банята; те седят по бельо или в чувалите си и въшките ги довършват. (Мъртвите ги крият под наровете, за да им получат дажбата — макар това да не е изгодно за живите: въшките припълзяват от изстиващия труп върху топлите тела на оставащите.) Зад крепостните манастирски стени има лоша санитарна част с лоша болница, а във вътрешността на Соловки няма никаква медицина.

 

 

 

Изключение прави само Голготско-Разпятиевският скит на Анзер, наказателната „командировка“, където лекуват с… убийство. Там, в Голготската черква, лежат и умират от глад и от жестокостите и изтощените свещеници, и сифилитиците, и престарелите инвалиди, и младите рецидивисти. По молба на умиращите и за да облекчи задачата си, тамошният голготски лекар дава на безнадеждните стрихнин. През зимата брадясалите трупове ги държат по бельо дълго време в черквата. После ги поставят в преддверието, подпрени до стената — по този начин заемат по-малко място. А когато ги изнесат навън, ги мятат надолу от Голготския хълм.

Необичайно е названието на хълма и скита, то не се среша никъде другаде. Според преданието (ръкопис от XVIII столетие, Държавната обществена библиотека, Соловецки патерик) на 18 юни 1712 г. на йеромонах Йов в подножието на този хълм по време на нощното му молитвено бдение се явява Богородица „в небесната си слава“ и му казва: „Отнине този хълм ще се нарича Голгота и на него ще се въздигне черква и Разпятиевски скит. И ще се покрие той с неизброими страдания.“ Така ги нарекли и така ги построили, ала повече от двеста години предсказанието не се сбъдвало и нямало изгледи да се сбъдне. След соловецкия лагер това вече не може да се каже.

През 1975 г. хора, които са били там, разказват: хълмът е разрушен (през 60-те години още е съществувал), но стените му са се запазили, тук-таме се виждат стенописи.

Внезапно в Кем пламва епидемия от тиф (1928 г.), измират 60 на сто от хората, но тифът се прехвърля и на Големия Соловецки остров, където в неотопляваната „театрална“ зала лежат едновременно стотици тифозни. И стотици попълват гробището. (За да не им объркат сметката, нарядчиците записват името на всеки върху ръката му и оздравяващите си разменят присъдените срокове с мъртъвците-краткосрочници, като си преписват върху ръцете имената им.) А през 1929 г., когато тук с десетки хиляди прииждат „басмачите“, тоест арестанти от Средна Азия, непризнаващи съветската власт, пламва пренесена от тях нова епидемия с поява на черни петна по тялото и неизбежна смърт. Това не би могла да бъде чума или вариола, както предполагат соловчани, тъй като тези две болести са вече напълно победени в Съветската република, а наричат болестта „азиатски тиф“. Поради неумение да я лекуват я изкореняват така: ако в килията се разболее един, всички останали ги заключват, не ги пускат, и им подават само храната — докато не измрат до един.

Какъв научен интерес бихме имали да установим, че Архипелагът още не си дава сметка за своята същност в Соловки, че детето още не е опознало нрава си! И след това да проследим как постепенно този нрав започва да се проявява. Уви, не е така! Макар и да няма от кого да се учи, макар и да няма от кого да взима пример, нито пък да има такава наследственост, Архипелагът бързо узнава и проявява своя бъдещ характер.

Така че много нещо от бъдещия опит вече е намерено на Соловки! Вече съществува терминът „да се измъкнеш от общите работи“. Всички спят на нарове, а някои дори и на дървени миндери; в храма има по цели роти, а някъде и до двадесет души в стая, но и по четири-пет души другаде. Някои вече са си присвоили правото да огледат новия женски етап и да си изберат жена (при наличието на хилядите мъже има едва сто и петдесет — двеста жени, по-късно повече). Вече се води и борбата за топлите места чрез сервилни похвати и предателство. Вече се свалят контрите от канцеларските им длъжности — и пак ги възстановяват, защото рецидивистите не могат да се справят. Вече се сгъстява лагерният въздух от постоянните зловещи слухове. Вече се превръща във висше правило на поведение: не се доверявай на никого! (Това измества и замразява наивния оптимизъм на Сребърния век.)

Волнонаемните започват също да се възползуват от сладостите на лагерната обстановка, да опознават вкуса й. Семействата им получават правото да ползуват безплатно труда на готвачки от лагера, винаги могат да поискат да им се прати вкъщи някой да им нацепи дървата или перачка, шивачка, бръснар. Айхманс си построява вила под полярния кръг. С широк размах се развихря и Потьомкин — бивш драгунски вахмистър, после комунист, чекист и накрая началник на Кемския етапен пункт. В Кем той открива ресторант, оркестрантите му са завършили консерваторията, сервитьорките му са с копринени рокли. Пристигащите другари от Главното управление на лагерите, от Москва с купонния й режим, могат тук да пируват разкошно в началото на 30-те години, сервира им княгиня Шаховска, а сметката е чисто условна, около тридесет копейки, останалото го поема лагерът.

Пък и соловецкият Кремъл все още не е целите Соловки, това е все още най-привилегированото място. Истинските Соловки дори не са и скитовете (където след откарването на социалистите се учредяват трудови „командировки“), а в дърводобива, в далечните златодобивни мини. Ала тъкмо за тези отдалечени затънтени места сега е най-трудно да се узнае нещо, защото тъкмо тези хора не са останали живи. Известно е, че още тогава им забраняват през есента да си изсушават дрехите; през зимата при дълбоките снегове не ги обличат, не ги обуват; а продължителността на работния ден се определя от задачата — работният ден свършва тогава, когато тя бъде изпълнена, докато не се изпълни, няма връщане под покрив. Още тогава се „откриват“ нови „командировки“ в съвсем неподготвени необитаеми места, на които се изпращат по неколкостотин души.

Но като че ли през първите години на Соловки и „командировките“, и даването на непосилни задачи са още епизодични, в изблик на минутна злоба, те не са станали още система-менгеме, икономиката на страната още не е опряла до тях, не са се утвърдили петилетките. През първите години в СЛОН, изглежда, няма твърд, спуснат отвън стопански план, пък и не се държи особена сметка на това колко човекодни се падат за работа в самия лагер. Затова с такава лекота могат изведнъж да заменят осмислените стопански работи с наказание: да преливат вода от една в друга дупка на леда, да пренасят дървени трупи от едно място на друго и обратно. В това има жестокост, да, но и патриархалност. Когато работните „командировки“ стават обмислена система, обливането с вода на студа и връзването за пънове под комарите се оказва вече излишно, напразно изразходване на сили от палача.

Разполагаме със следната официална цифра: до 1929 г. в РСФСР са обхванати от труд само от 34 до 41 на сто от всички затворници^[282]) (а и не би могло да бъде иначе при тогавашната безработица в страната). Наистина това е само „външен“ труд, тук не се отчита стопанският труд по обслужването на самия лагер. Но за останалите 60-65 на сто от затворниците не се намира и стопански труд. Това съотношение не може да не се прояви и на Соловки. Установено е, че през 20-те години там е имало доста затворници, неполучили никаква постоянна работа (отчасти заради полуголото им състояние) или заели твърде условна длъжност.

Онази първа година на първата петилетка, разтърсила цялата страна, разтърсва и Соловки. Новият (от 1930 г.) началник на УСЛОН Ногтев (същият началник на Саватиевския скит, който разстрелва социалистите) под „шепота на изненадата в изумената зала“ докладва на волнонаемните от град Кем такива цифри: „Като се изключи собственият дърводобив на УСЛОН, нарастващ с абсолютно изключителни темпове“, само по „външните“ поръчки на Железопътното строителство и КарелЛес УСЛОН е доставял дървен материал; през 1926 г. — за 63 хиляди рубли, през 1929 г. — за 2 355 хиляди (37 пъти повече!), през 1930 г. още три пъти повече. Пътното строителство в Карело-Мурманския край през 1926 г. е изпълнено за 105 хиляди рубли, през 1930 г. — за 6 милиона — 57 пъти повече.^[283]

Това е краят на предишните затънтени Соловки, където не знаят как да ликвидират затворниците. Трудът чародей идва на помощ!

Соловки се създават чрез Кемския етапен пункт и пак чрез него, достигнали своя разцвет, започват от края на 20-те години да се разпростират назад, към материка. И най-тежкото, което може да сполети този път затворника, са тези „командировки“ на материка. Преди това Соловки имат на материка само Сорока и Сумски посад — крайбрежни манастирски владения. Сега вече раздутият СЛОН забравя манастирските граници.

На запад от Кем, през блатата, затворниците започват да прокарват Кем-Ухтинския магистрален път, „смятан някога почти за неосъществим“.^[284] През лятото тънат в блатата, през зимата се вкочанясват. Соловчани изпитват панически страх от тази автострада и дълго тътне над манастирския двор заплахата: „Какво? На Ухта ли искаш да идеш?“

Друг такъв път е Парандовският (от Медвежегорск). При прокарването му чекистът Гашидзе заповядва да поставят в скалата взрив, сетне праща там каери и наблюдава през бинокъл как литват във въздуха.

Разправят, че през декември 1928 г. на Красная Горка (Карелия) оставяли затворниците за наказание (неизпълнение на нормата) да нощуват в гората — и сто и петдесет човека умират от замръзване. Това е обичаен соловецки похват и не буди съмнение.

По-трудно е да се повярва на един друг случай: на Кем-Ухтинския път недалеч от селището Кут през февруари 1929 г. една рота затворници от около стотина души за неизпълнение на нормата е натикана в огъня, където изгаря.

Това ми го разказва един-единствен човек, очевидец на случая: професор Дмитрий Павлович Калистов, стар соловчанин, който почина неотдавна. Да, не събрах засичащи се показания за това (и както изглежда, никой не ще ги събере, а и за много неща не ще се намери дори едно показание). Но нима тези, които оставят хората да замръзнат или пък ги взривяват, нима не ще дръзнат и да ги горят? Дали единствено защото техниката за това е по-сложна?

Предпочитащите да вярват не на живи хора, а на печатния текст нека прочетат за прокарването на път от същия УСЛОН чрез също такива зекове и през същата година, само че на Колския полуостров:

„С големи трудности прокарахме път по долината на река Бела, покрай брега на езерото Вудяров до планината Кукисвумчор (Апатити) на разстояние от 27 километра, настилайки блатата… — с какво, мислите, настилайки ги? Така ти се върти на езика да го кажеш, нали? Но не на хартия… — с греди и пясъчни насипи, като изравнявахме капризните релефи на ронещите се каменисти склонове на планината.“ Сетне УСЛОН построява там и железопътна линия — „11 километра за един зимен месец… (А защо трябва да е за един месец? Защо не се отложи до лятото?) Задачата изглеждаше неизпълнима. 300 000 кубика изкопни работи. (Зад Полярния кръг! През зимата! Нима това е пръст? По-твърда от гранит!!!) Всичко трябваше да се върши изключително с ръчна сила — с кирка, лом и лопата. (Дали са имали поне ръкавици?…) Многобройните мостове задържаха хода на работите. Денонощно се трудехме на три смени, прорязвахме полярната нощ със светлината на петромаксови лампи, прокарвахме просеки през смърчовите гори, изкоренявахме пъновете сред снежните вихрушки, засипващи пътя със сняг над човешки бой…“^[285]

Прочетете това. А сега затворете очи. И си представете: себе си, безпомощния гражданин, въздишащ по Чехов — в ледения ад! Себе си, туркмена с тюбетейка — в нощната виелица! И изкоренявайте пъновете!

И това е през най-добрия светъл период на 20-те години, преди какъв да е още „култ към личността“, когато бялата, жълтата, черната и червената раса на Земята гледат на нашата страна като на факел на свободата.^[286] Това е през годините, когато от естрадите се пеят забавни песнички за Соловки.

 

Така незабележимо — чрез възлагане на работни задачи — се разпада замисълът за изолиран на островите лагер със специално предназначение. Архипелагът, родил се и съзрял на Соловки, започва своето злокачествено настъпление по страната.

Възниква проблемът: да се разстеля пред него територията на тази страна — и да не му се позволи да я завоюва, да я въвлече, да я уподоби на себе си. Всяко островче и всяка рекичка на Архипелага да бъдат опасани с враждебността на съветския вълнолом. Двата свята да съществуват един до друг, но не и да се слеят!

Та нали този ногтевски доклад под „шепота на изненадата“ се изнася заради резолюцията, заради резолюцията на трудещите се от Кем. (А по-нататък — във вестниците! А по-нататък ще го окачват по селищата.)

„…засилващата се класова борба в СССР… и нарасналата както никога опасност от война^[287]… изисква от органите на ОГПУ и УСЛОН още по-голяма сплотеност с трудещите се, още по-голяма бдителност… Чрез организиране на общественото мнение… да се поведе борба срещу сдушаването между свободните граждани и затворниците, укриването на бегълците, изкупуването на крадените и държавните вещи от затворниците… и срещу всевъзможните злостни слухове, разпространявани за УСЛОН от класовите врагове.“

И какви ли са тези „злостните слухове“? Че в лагера хората лежат съвсем за нищо. И как там ги довършват.

Следва още точката: „Дълг на всеки е своевременно да уведомява…“^[288]

Мръсните му свободни граждани! Те дружат със зековете, укриват бегълците. Това е страшна опасност. Ако не бъде пресечена, няма да е възможен никакъв Архипелаг. И страната е пропаднала. И революцията е пропаднала.

И срещу „злостните“ слухове се пускат честни прогресивни слухове: че в лагерите има само убийци и насилници, че всеки беглец е опасен бандит! Заключвайте се, страхувайте се от тях, спасявайте децата си! Излавяйте ги, съобщавайте за тях, облекчете работата на ОГПУ! А за тези, които не помагат, ни съобщавайте!

Сега вече, с разрастването на Архипелага, бягствата се увеличават: горските и пътностроителните командировки обричат хората на смърт — и все пак там беглецът чувствува под краката си материка, това е все пак някаква надежда. Мисълта за бягство терзае соловчани още когато СЛОН е изолиран остров. Доверчивите очакват края на тригодишната си присъда, предвидливите вече разбират, че нито след три, нито след двадесет и три години ще видят свободата. И следователно свободата е само в бягството.

Но как да избягаш от Соловки? Половин година морето е покрито с лед — и не изцяло, на места с дупки, и се вдигат виелици, стягат мразове, надвисват мъгли и мрак. А през пролетта и по-голямата част от лятото — бели нощи, дежурните катери виждат надалеч. Едва с нарастването на нощите, през късното лято и есента, настъпва подходящото за тази цел време. Не в манастира, естествено, а на командировките тези, които ползуват по-голям участък за движение и повече време, сковават някъде в гората недалеч от брега лодка или сал и се измъкват нощем (понякога и просто върху някоя греда) напосоки, с надеждата най-вече да срещнат чуждестранен параход. На острова узнават за бягството по суетенето на охраната, по тръгването на катерите — и радостна тревога обхваща соловчани, сякаш самите те са избягали. Питат се шепнешком: не са ли ги заловили още? Не са ли ги намерили още?… Вероятно мнозина са се издавяли, без да се доберат доникъде. Някои може би са достигали карелския бряг и са се укривали там в дълбока нелегалност.

А знаменитото бягство в Англия става от Кем. Този смелчак (името му ни е неизвестно, на ви проява на заинтересованост!) знаел английски, но скрива това. Успява да попадне при натоварването на един дървоносач в Кем — и там се разбира с англичаните. Конвоите откриват отсъствието му, задържат парахода почти цяла седмица, няколко пъти го обискират, но не намират беглеца. (Оказва се, че при всеки обиск, идващ от брега, него го спускали от другия борд по котвената верига под водата с дихателна тръбичка в устата.) Плащат огромна неустойка за задържането на парахода и решават наслуки, че арестантът се е удавил, след което пускат парахода.

Освен този случай по море успява да избяга и групата на Безсонов, петима души (Малзагов, Малбродски, Сазонов, Приблудин).

А в Англия започват да излизат книги дори, струва ми се, с преиздания (Юр. Дм. Безсонов, „Моите 26 затвора и бягството ми от Соловки“).^[289]

Тази книга изумява Европа. И, разбира се, упрекват автора беглец в преувеличаване, пък и приятелите на Новото Общество е трябвало просто да не повярват на тази клеветническа книга, тъй като тя противоречи на вече известното: както описват рая на Соловки германският комунистически вестник „Роте фане“ (надяваме се, че неговият кореспондент е попаднал по-късно и лично на Архипелага) и албумът за Соловки, разпространяван от съветските посолства в Европа: превъзходна хартия, достоверни снимки на уютните килии. (Надежда Суровцева, наша комунистка в Австрия, получава такъв албум от виенското посолство и опровергава възмутена плъзналата по Европа клевета. По това време сестрата на бъдещия й съпруг вече е излежала присъдата си на Соловки, а и на самата Суровцева предстои след две години да се разхожда в двора на Ярославския изолатор с другите арестувани.)

Клевета като клевета, но е допуснат досаден пробив! Тогава комисия от ВЦИК под председателството на „съвестта на партията“ другаря Солц (фот. 14) заминава да узнае какво става там, на тези Соловки (ами че те нищо не знаят!…). Но впрочем тази комисия минава само по Мурманската железопътна линия, пък и там нищо особено не свършва. А на острова решават за най-добре да изпратят — не, молят го да замине! — великия пролетарски писател Максим Горки, току-що завърнал се в пролетарското си отечество. Къде по-добро опровержение на гнусната чуждестранна измислица от неговото свидетелство!

 

 

Слухът за това бързо достига до Соловки — затуптяват арестантските сърца, охраната изпада в паника. Човек трябва да познава затворниците, за да си представи тяхното очакване! В гнездото на безправието, произвола и мълчанието ще кацне соколът и буревестникът! Първият руски писател! Ето кой ще им даде да се разберат! Ето кой ще ги постави на място! Той, бащицата, ще ги защити! Очакват Горки почти като всеобща амнистия.

Вълнува се и началството: гледа да скрие уродливото и да хвърли прах в очите. Натирват цели етапи на далечни „командировки“, та зад стените на манастира да останат по-малко арестанти; изписват от санитарната част много болни и привеждат всичко в пълна чистота. Натикват освен това отсечени борови дръвчета (за няколко дни няма да изсъхнат без корените си) по „алеята“ до детската колония, открита три месеца преди това, гордостта на УСЛОН, където всички са добре облечени и няма социално чужди деца и където малолетните се възпитават и спасяват за бъдещия живот при социализма.

Само в Кем кой знае къде са зяпали: на Поповия остров затворниците товарят „Глеб Бокий“ по долно бельо или в чувалите си — и не щеш ли, идва свитата на Горки да се качи на парахода. Изобретатели и мислители! Ето достойна задача за вас: гол остров, ни храст, ни прикритие някакво — и на триста крачки от затворниците се показва свитата на Горки. Вашето решение?! Как да се прикрие този срам, тези мъже в чували? Цялото пътуване на Хуманиста ще загуби смисъла си, ако в този момент той ги види. Е, разбира се, той ще се постарае да не ги забележи — но помогнете все пак! Да ги издавим в морето? Ще има да пляскат… Да ги заровим в земята? Няма да успеем… Не, само достойният син на Архипелага може да намери изход! Надзирателят командува: „Прекрати работата! Събери се! Още по-плътно! Седни на земята! Не мърдай!“ И хвърлят отгоре им брезент. „Който мръдне — ще го убия!“ И бившият носач се качва по трапа, че и наблюдава още пейзажа от парахода цял час преди тръгването му — и нищо не забелязва…

Това става на 20 юни 1929 г. Знаменитият писател слиза на пристанището в Бухта Благоденствие. Редом с него върви снаха му, цялата в кожа (черна кожена фуражка, кожена куртка, кожен брич и високи тесни ботуши) — жив символ на ОГПУ рамо до рамо с руската литература.

В обкръжението на командния състав на ГПУ Горки минава с бърза широка крачка по коридорите на няколко общежития. Всички врати на стаите са широко разтворени, но той почти не ги прекрачва. В санитарната част му строяват в две редици с чисти престилки лекарите и сестрите, но той не ги и поглежда, отминава. По-нататък чекистите от УСЛОН го повеждат безстрашно на Секирка. И какво? Карцерите са безлюдни и най-важното — никакви пръти! По скамейките са насядали крадци (те вече не са никак малко на Соловки) и до един… четат вестници! Никой от тях не смее да стане и да се оплаче, но са се наговорили: да държат вестниците обратно. И Горки се доближава до един и мълчаливо му обръща вестника както трябва. Забелязал е! Досетил се е! Няма да си иде така! Ще ги защити!^[290]

Посещават детската колония. Всичко е толкова културно! — всеки на отделно одърче с дюшече. Всички се гушат, всички са доволни. И изведнъж едно четиринадесетгодишно момче казва: „Слушай, Горки! Всичко, което виждаш, е лъжа. А искаш ли да знаеш истината? Да ти я кажем ли?“ Да, кимва писателят. Да, иска да знае истината. (Ех, момченце, защо разваляш едва-едва изградилото се благополучие на литературния патриарх? Дворец в Москва, имение в Краймосковието…) Наредено е всички да излязат — и децата, и дори съпровождащите ги гепеушници — и момчето час и половина разказва на върлинестия старец. Горки излиза от бараката, облян в сълзи. Пред него спира каляска, за да го отведе на обяд във вилата на началника на лагера. А децата се спускат в бараката: „За комарите каза ли?“ — „Казах!“ — „За прътите в карцера каза ли?“ — „Казах!“ — „За вридлото каза ли?“ — „Казах!“ — „А как ни изритват по стълбите?… А за чувалите?… А за нощувките в снега?…“ Всичко, всичко, всичко е казало правдолюбивото момче!!!

Но дори името му не знаем.

На 22 юни, вече след разговора с момчето, Горки записва в „Книгата за отзиви“, специално турена за този случай:

„Не съм в състояние да изразя впечатленията си с няколко думи. Не ми се ще, пък и е неприлично (!) да се впускам в шаблонни похвали за изумителната енергия на хората, които като бдителни и неуморими стражи на революцията умеят в същото време да бъдат необикновено смели творци на културата.“^[291]

На 23-ти Горки отплава. Едва неговият параход се отделя от брега — момчето го разстрелват. (Сърцевед! Познавач на хората! — как е могъл да не вземе момчето със себе си?!)

Така укрепва в новото поколение вярата в справедливостта.

Казват, че там, във върховете, главата на литературата се дърпал, не искал да публикуват похвалите му за УСЛОН. Ама как така, Алексей Маскимович?… Ама пред буржоазна Европа! Ама тъкмо сега, тъкмо в този момент, толкова опасен и сложен!… А режимът? Ще сменим, ще сменим режима.

И се печата, и се препечатва в голямата свободна преса — нашата и западната, от името Сокола-Буревестник, че напразно плашат хората със Соловки, че затворниците там живеят отлично и се превъзпитават отлично. Така Горки,

умирайки, благослови^[292]

Архипелага…

Приписвах жалкото поведение на Горки след завръщането му от Италия и до смъртта му на заблудите и отслабване на ума. Но неотдавна публикуваната му кореспонденция от 20-те години дава основание това да се обясни с нещо по-лошо: с користта. Озовал се в Соренто, Горки с изненада забелязва, че не е обкръжен със световна слава, а по-сетне — и с пари (а е придружен от цял двор прислужници). Става ясно, че трябва да се връща в Съюза заради парите и съживяване на славата и да приеме всички условия. Тук той става доброволен пленник на Ягода. И Сталин напразно го убива, за да се презастрахова: той би възпял и тридесет и седма година.

А колкото до режима — става, както вече е обещано. Режимът е променен — в 11-а кариерна рота стоят сега вече по цели седмици плътно един до друг. На Соловки пристига комисия, вече не на Солц, а следствено-наказателна. Тя си изяснява и разбира (с помощта на местната ИСЧ), че всички жестокости на соловецкия режим се дължат на белогвардейците (Административната част) и изобщо на аристократите, и отчасти на студентите (на същите ония, които още от миналия век разбунват Санкт-Петербург). И несполучливото абсурдно бягство на умопомрачения Кожевников (бивш министър на Далекоизточната република) с Шепчински и Дегтярьов — конния ездач, се раздухва в голям фантастичен заговор на белогвардейците, канещи се уж да завладеят парахода и да отплават, и започват да подбират съучастници, и макар никой да не се признава в такъв заговор, към делото се привличат все повече арестанти.

Гони се цифрата „триста“. Набират я. И през нощта срещу 15 октомври 1929 г., като прибират и заключват всички по помещенията, отварят обикновено заключените Свети порти за най-прекия път до гробището. Извеждат хора на партиди през цялата нощ. (И всеки път това е съпроводено от отчаяния вой на вързаното нейде куче Блек, което, изглежда, подозира, че тъкмо в тази партида водят неговия стопанин Багратуни. В ротите броят партидите по воя на кучето, поради силния вятър изстрелите се чуват слабо. Този вой действува така на палачите, че на следващия ден застрелват и Блек, и всички останали кучета.)

В разстрела участвуват споменатите вече трима морфинисти, началникът на охраната Дегтярьов и… началникът на културно-възпитателната част Успенски. (Това съчетание е учудващо само за повърхностния поглед. Този Успенски има, дето се вика, типична биография, тоест не най-разпространената, но концентрирала в себе си същността на епохата. Революцията го заварва като син на свещеник. Какво го очаква? Анкети, ограничения, заточение, преследване. И няма начин да заличиш баща си, да го измениш. Не, има начин, решава Успенски: той убива своя баща и обявява на властите, че е направил това от класова омраза! Правилно чувство, това дори почти не е убийство! Получава лека присъда и веднага тръгва в лагера по културно-възпитателната линия, бързо се освобождава и ето че го заварваме вече като волнонаемен началник на КВЧ на Соловки. Не ни е известно дали сам е настоявал да участвува в споменатия разстрел, или са му предложили да потвърди класовата си позиция. В края на същата тази нощ го виждат как вдига краката си един по един над мивката, за да измие кръвта от кончовите на ботушите си.) (Фот. 22, крайният отдясно е може би той, но е възможно и да е еднофамилец.)

Стрелят пияни, неточно — и на сутринта огромната засипана яма още помръдва.

През целия октомври, че и през ноември докарват за разстрел допълнителни партиди от материка. (В една от тях е разстрелян и Курилко.)

След известно време цялото това гробище е изравнено със земята от затворниците под звуците на оркестър.^[293]

След тези разстрели е сменен началникът на СЛОН: вместо Айхманс идва Зарин и се смята, че с него започва ерата на новата соловецка законност.

Впрочем ето каква е тя. През лятото на 1930 г. довеждат на Соловки няколко десетки „истински православни“, наричани „сектанти“: на отделни места, под различни названия, в страната съществуват множество православни общини, приели възванието на патриарх Тихон от 1918 г. за анатема на съветската власт и независимо от обрата в центъра неотстъпили и по-късно от това анатемосване. Тези хора („имеславци“) се отричат от всичко, което идва от антихриста: не получават никакви съветски документи, не подписват нищо на тази власт и не се докосват до нейните пари. Начело на тази новодоведена група стои белобрад осемдесетгодишен старец, сляп, с дълга тояга. На всеки грамотен човек е ясно, че тези фанатици за нищо на света няма да приемат социализма, защото за целта ще е нужно да имат работа с най-различни хартийки — и по-добре в такъв случай да умрат. Изпращат ги на Заешкия остров — най-малкия в Соловецкия архипелаг, — пясъчен, без никакво дръвче, пустинен, с лятна къщурка, останала от предишните монаси рибари. И им предлагат да им отпуснат двумесечна дажба, но при условие, че ще се разпишат във ведомостта за нея. Разбира се, те отказват. Тогава се намесва неуморимата Анна Скрипникова, по това време, въпреки младостта си и младостта на съветската власт, арестувана вече за четвърти път. Тя снове между счетоводството, нарядниците и самия началник на лагера, който осъществява хуманния режим. Призовава ги отначало към милост, после — да пратят и нея със „сектантите“ на Заешките острови като счетоводен работник със задължението да им дава дневна дажба и да води цялата отчетност. Това като че ли не противоречи на лагерната система! — а й отказват. „Но нали храните умопомрачените, без да искате от тях да ви се разписват!“ — крещи Анна. Зарин само се разсмива. А нарядничката отвръща: „Може би това е директива на Москва — отде да знаем…“ (И това е, разбира се, указание от Москва! Кой би се нагърбил иначе с отговорност? Добре са го замислили безбожниците как да уморят тези вярващи, но подобен план е невъзможно да се осъществи в гъсто населените средноруски земи, затова ги изпращат тук.) И ги отправят без храна. След два месеца (точно след два, защото трябва да им се предложи да се разпишат за следващите две месеца), когато пристигат на Малкия Заешки остров, намират само изкълваните им трупове. Всички са на място, нито един не е избягал.

Та кой да търси сега виновните? — през 60-те години на нашия велик век?

Впрочем и Зарин скоро е снет — за либерализъм. (И, струва ми се, е осъден на десет години.)

* * *

От края на 20-те години обликът на Соловецкия лагер започва да се мени. От безгласна клопка за обречените каери той все повече се превръща в нов тогава, а сега вече стар за нас вид общобитов „поправително-трудов“ лагер. Бързо нараства в страната броят на „особено опасните сред трудещите се“ — и погват към Соловки битоваците и хулиганите. На соловецка земя стъпват закоравели и начинаещи крадци. Приижда също така голям поток крадли и проститутки. (При среща на Кемския етапен пункт първите крещят на вторите: „Може да крадем, но със себе си не търгуваме!“ А вторите им отвръщат дръзко: „Търгуваме с нашето си, а не с крадено!“) Работата е там, че по цялата страна е обявена (не във вестниците, естествено) борба с проституцията и започват да ги излавят по всички големи градове и на всички тръсват по шаблон три години, а много от тях ги изпращат на Соловки. Теоретично е ясно, че честният труд бързо ще ги превъзпита. Кой знае защо обаче, упорито държейки се за своята социално унизителна професия, те още по пътя измолват да мият пода в казармите на конвоя и прикоткват след себе си червеноармейците, като по този начин подронват устава на конвойната служба. Със същата лекота те се сдружават и с надзирателите — и не безплатно, разбира се. Още по-добре се уреждат те на Соловки, където гладът за жени е огромен. Дават им най-хубавите стаи в общежитието, всеки нов ден им носи нови вещи и подаръци, „монахините“ и другите каерки припечелват от тях от бродиране на долните им ризи — и разбогатели, както никога преди това, с куфари, натъпкани с коприна, след излежаване на присъдата си те се завръщат в Съюза да заживеят честен живот.

А крадците въвеждат игрите на карти. Крадлите пък решават, че им е изгодно да раждат деца на Соловки: там няма ясли и чрез детето може да се освободят от работа за през целия си кратък срок на пребиваване. (Преди тях каерките избягват този начин.)

На 12 март 1929 г. Соловки приемат и първата партида непълнолетни, по-нататък те следват една след друга (всички под шестнадесетгодишна възраст). Отначало ги настаняват в детската колония до манастира със същите онези одъри с дюшеци за пред хората. Те укриват безплатно раздаденото им облекло и крещят, че няма в какво да излязат на работа. След това и тях ги разпращат по горите, оттам те се разбягват, объркват имената и присъдите си, излавят ги, не могат да ги идентифицират.

С притока на социално-здравия контингент се поокопитва и Културно-възпитателната част. Издига се призивът за ликвидиране на неграмотността (но крадците и бездруго отлично различават купите от трефите), окачват лозунга: „Всеки затворник — активен участник в социалистическото строителство!“, и дори измислят термина прековаване (точно тук го измислят).

Но ето вече е септември 1930 г. — обнародвано е обръщението на ЦК към всички трудещи се за разгръщане на съревнованието и ударничеството — и могат ли затворниците да останат настрани? (Ако вече и на свободните граждани им нахлузват ярема, какво остава за тях?)

По-нататък сведенията, които имаме, постъпват не от живи хора, а от книгата на учения юрист Ида Авербах^[294], затова предлагаме на читателя да приема за чиста монета само една шестнадесета, само една двеста петдесет и шеста от тях, а понякога дори и с обратен знак.

През есента на 1930 г. е създаден соловецки щаб за съревнование и ударничество. Отявлените рецидивисти, убийци и грабители изведнъж „влизат в ролята на пестеливи стопански и технически ръководители, на способни културни работници“. (Г. Андреев си спомня: избиваха ни зъбите — „давай кубици, контра!“) Крадците и бандитите, едва прочели обръщението на ЦК, зарязват ножовете и картите си и изгарят от жажда да създадат в лагера комуна. Според устава член може да бъде произхождащият от бедняшко-средняшка или работническа среда (а трябва да се каже, че всички рецидивисти се записват в Отчетно-разпределителната част като „бивши работници“ — почти се сбъдва лозунгът на Шепчински „Соловки — на работниците и селяните!“) — и в никакъв случай не осъденият по Петдесет и осми член. (Че и на всичко отгоре комунарите предлагат да се съберат присъдените за излежаване години на всички, след което да се раздели полученото число на броя на участниците, по този начин да се изчисли средният срок и след неговото изтичане всички едновременно да бъдат освободени! Въпреки комунистичността на предложението обаче чекистите го намират за политически незряло.) Лозунгът на Соловецката комуна е: „Да се издължим на работническата класа!“, и един още по-добър: „От нас — всичко, на нас — нищо!“ (Този лозунг, вече напълно зрял, е достоен дори за общосъюзно разпространение.) И ето какво зверско наказание бива измислено за провинилите се членове на комуната: да им се забранява да излизат на работа! (Къде по-сурово наказание от това за крадеца!!!)

Впрочем соловецкото началство, не толкова разпалено като култвъзпитработниците, не се доверява особено на апашкия ентусиазъм, а прилага ленинския принцип: „ударна работа — ударно снабдяване!“ Това ще рече: прехвърлят комунарите в отделни общежития с по-меки постели, обличат ги по-топло и започват да ги хранят отделно и по-добре (за сметка на останалите, естествено). Това се харесва много на комунарите и те се заричат да не гонят и да не пъдят от комуната вече никого.

Такава комуна е по вкуса и на некомунарите — и всички подават заявления за постъпване в комуната. Но е решено да не бъдат приемани в нея, а да се създаде втори, трети, четвърти „трудов колектив“, вече без такива привилегии. И нито един колектив не приема осъдени по Петдесет и осми член, макар най-разпуснатите престъпници да ги поучават чрез вестника: време е, един вид, да проумеете, че лагерът е трудова школа!

И разпращат със самолети доклади в ГУЛАГ: соловецки чудеса! Бурен прелом в настроението на рецидивистите! Цялата енергия на престъпния свят се трансформира в ударничество, в съревнования, в изпълнение на промишления финансов план! Там се дивят и разпространяват опита.

Така започват да живеят Соловки: част от лагера е в трудови колективи и процентът на изпълнение там не просто нараства, а — два пъти! (КВЧ обяснява това с влиянието на колектива, а ние разбираме, че това е обикновена лагерна тухта^[295].)

Другата част от лагера е „неорганизирана“ (и ненахранена, и необлечена, и на тежките работи) — и, естествено, не се справя с нормите.

През февруари 1931 г. конференцията на соловецките ударни бригади постановява: „С широката вълна на соцсъревнованието да отвърнем на новата клевета на капиталистите за принудителния уж труд в СССР.“ През март ударните бригади са вече сто тридесет и шест. А през април изведнъж се пристъпва към генералната им чистка, защото „класово-чуждият елемент е проникнал, за да разложи колективите“. (На ви загадка: Петдесет и осми не припарва и до прага, кой им ги разлага? Трябва да се подразбира: станала е очевидна тухтата. Яли-пили и се веселили, направили сметката — и ахнали, и трябва да подгонят някого, за да се раздвижат останалите.)

 

А под прикритието на радостната шумотевица се извършва безшумната работа по разпращането на етапите: от майчиния соловецки тумор Петдесет и осми плъзва в отдалечените пагубни места да открива нови лагери.

Разправят, че един (дали само един?) претоварен шлеп със затворници потънал (а дали случайно?).

А от Анзер извеждат неколцина затворници един по един, тайно. Охраната недоумява: какви ли пък ще са тези тайни зекове?^[296]

Разтворете, читателю, картата на руския Север. Морският път от Соловки за Сибир минава покрай Нова Земя. Веднъж в годината (юни — юли) натам се движат кораби начело с ледоразбивач, те превозват нови зекове и продоволствието на лагерите за годината. На Нова Земя също има лагери от много години и те са най-страшните, защото тук попадат „без право на кореспонденция“. Оттук не се е завърнал никога нито един-едничък зек. Какво са работили там тези нещастници, как са живели, как са умирали — това не знаем и до ден-днешен.

Но все някога ще получим свидетелства!

Трета глава
МЕТАСТАЗИТЕ НА АРХИПЕЛАГА

Архипелагът не се развива сам но себе си, а заедно с цялата страна. Докато в страната царува безработица — няма и набиране на арестанти за работна ръка и арестите се извършват не като трудова мобилизация, а като помитане на пътя. Но когато се решава да се разбъркат с огромна бъркачка всичките сто и петдесет тогавашни милиони, когато е отхвърлен планът за свръхиндустриализацията и вместо него пришпорват свръх-свръх-свръхиндустриализацията, когато са замислени вече и разкулачването, и обширните обществени работи на първата петилетка, в навечерието на Годината на Великото Пречупване се променя и отношението към Архипелага и всичко на Архипелага.

На 26 март 1928 г. Совнаркомът (значи — още под председателството на Риков) разглежда състоянието на репресивната политика в страната и състоянието на местата за изолация. За репресивната политика се стига до заключението, че е недостатъчна. Постановява се^[297]: спрямо класовите врагове и класово чуждите елементи да се прилагат сурови репресивни мерки, лагерният режим да стане по-строг. И още: принудителните работи да не бъдат заплащани на затворниците и да станат стопански оправдани за държавата. И: „да се смята за в бъдеще за необходимо разширяването на капацитета на трудовите колонии“. Тоест чисто и просто се предлага да бъдат подготвени по-големи лагери преди планираните масови арести. (Троцки също предвижда тази стопанска необходимост, само че той отново предлага своята трудова армия със задължителна мобилизация. Все от един дол дренки. Но дали за да противоречи на своя опонент, или за да пресече решително у хората всякакви молби и надежди за връщане, Сталин решава да прекара трудовата армия през тъмничната машина.) Приключва безработицата в страната — вече има икономически смисъл от разширяването на лагерите.

Ако през 1923 г. на Соловки има затворени не повече от три хиляди души, към 1930 г. те са вече около петдесет хиляди плюс още тридесет хиляди в Кем. От 1928 г. соловецкият рак започва да пълзи — отначало по Карелия — за прокарване на пътища, за експортен дърводобив. Със същото усърдие СЛОН започва „да продава“ инженери: разпращат ги без конвой на работа в северните области, а заплатата им се изплаща в лагера. Във всички точки на Мурманската железопътна линия от Лодейное Поле до Тайбола към 1929 г. се появяват вече лагерните пунктове на СЛОН-а. Сетне движението се насочва по вологодската линия — при това толкова оживено, че се налага на гара Званка да отворят диспечерски пункт на СЛОН-а. Към 1930 г. в Лодейное Поле укрепва и застава на краката си СвирЛаг, в Котлас пък се образува КотЛаг. От 1931 г. с център в Медвежегорск се ражда БелБатЛаг^[298], на който предстои в близките две години да прослави Архипелага во веки веков и на петте материка.

А злокачествените клетчици пълзят ли, пълзят. От едната страна не ги пуска морето, а от другата — финландската граница, но нищо не им попречва да открият лагер край Красная Вишера (1929 г.), а най-важното — пътищата на изток по руския Север са безпрепятствени. Доста рано се прокарва пътят Сорока—Котлас. („Ще построим Сорока преди срока!“ — дразнят соловчани С. Алимов, който обаче продължава в същия дух и си спечелва име на съчинител на песнички.) Раковите клетчици допълзяват до Северна Двина, където образуват СевДвинЛаг. Отминават и нея и се насочват безстрашно към Урал. През 1931 г. там е основано Северноуралско отделение на СЛОН-а, което скоро създава самостоятелните СоликамЛаг и СевУралЛаг. Березниковският лагер започва строителството на голям химически комбинат, как ли не превъзнасян навремето си. През лятото на 1929 г. от Соловки е изпратена на река Чибия експедиция от безконвойни затворници, водени от геолога М. В. Рушчински, да издирват нефт, намерен там още през 80-те години на XIX столетие. Експедицията е успешна — и на Ухта възниква лагер — УхтЛаг. Но той също не застива на място, а бързо пуска своите метастази на североизток, завладява Печора — и се преобразува в УхтПечЛаг. Скоро той има Ухтинско, Печорско, Интинско и Воркутско отделение — все основи на бъдещите големи самостоятелни лагери.

Но и тук още много нещо е пропуснато.

Овладяването на обширния северен край, лишен от пътища, налага прокарването на железопътна линия: от Котлас през Княж-Погост и Роича до Воркута. (Наистина тази линия се строи дълго. Участъкът й в района на река Вим от Княж-Погост до Ропча е готов през 1938 г., а цялата окончателно — едва в края на 1942 г.)

Така от бездните на тундрата и тайгата се надигат стотици средни и малки нови острови. В движение, в боен строй, се създава и новата организация на Архипелага: лагерните управления, лагерните отделения, лагерните пунктове (ОЛПи — отделни лагерни пунктове, КОЛПи — комендантски, ГОЛПи — главни), лагерни участъци (те пък се делят на „командировки“ и „подкомандировки“). А в Управленията има Отдели, а в отделенията — Части: I — Производствена, II — Отчетно-Разпределителна (ОРЧ), III — Опер-Чекистка.

(А в дисертациите в същото време се пише: „Обрисуват се в бъдеще контурите на възпитателни учреждения за отделни недисциплинирани членове на безкласовото общество“ (сборник „От тюрем…“, с. 429). Дали наистина с премахването на класите няма да има и престъпници? Но някак дъхът ти спира, като си помислиш, че утре ще сме безкласово общество и никой няма да лежи!… Все пак отделни недисциплинирани ще полежат… Безкласовото общество също няма да е без опандизени.)

Така че цялата северна част на Архипелага е рожба на Соловки. Ала не единствено на тях! След великия призив на съветската власт трудово-изправителните лагери и колонии напъпват по цялата ни необятна страна. Всяка област си открива свои трудово-изправителни лагери и колонии. Милиони километри бодлива тел се точат ли, точат, като се пресичат, преплитат, проблясват весело с шиповете си покрай железопътните линии, покрай шосетата, покрай градските покрайнини. И навесите на уродливите лагерни кули стават най-неизбежната черта на нашия пейзаж и само по учудващо стечение на обстоятелствата не сме попаднали върху платната на художниците или във филмовите кадри.

Още от Гражданската война усилено се мобилизират за лагерните нужди манастирските здания, които с разположението си са идеално приспособени за изолация. Борисоглебският манастир в Торжок е превърнат в етапен пункт (съществуващ и до днес), Валдайският (разделен с езеро от бъдещата вила на Жданов) — в колония за малолетни, Нилов манастир на селигерския остров Столбни — в лагер, Саровският манастир — в гнездо на Потминските лагери, и така нататък, без да му се вижда краят. Изникват лагери в Донбас, по горното течение на Волга, по средното, по долното, в Среден и Южен Урал, в Задкавказието, в централен Казахстан, в Средна Азия, в Сибир и в Далечния изток. Официално се съобщава, че през 1932 г. площта на селскостопанските трудово-поправителни колонии в РСФСР е заемала 253 хиляди хектара, в УССР — 56 хиляди^[299]. При средно хиляда хектара на колония ще получим над триста „селски стопанства“, тоест най-второстепенни и с по-лек режим лагери!

Разпределянето на затворниците по близките и далечни лагери се решава лесно с постановление на ЦИК и СНК от 6.11.1929 г. (И всичко съвпада все с годишнини…) Отменя се предишната „строга изолация“ (пречеща на съзидателния труд), става правило в общите (близките) места за лишаване от свобода да се изпращат осъдените с присъда до три години, а тези от три до десет — в отдалечените райони^[300]. Тъй като Петдесет и осми никога не получава по-малко от три години, той целият поема на Север и в Сибир — да ги усвоява и да загине.

А през това време ние маршируваме под ударите на барабаните!…

* * *

На Архипелага упорито се носи легендата, че „лагерите са измислени от Френкел“.

Струва ми се, че тази непатриотична и дори оскърбителна за властта измислица е достатъчно опровергана в предишните глави. Макар и с оскъдни средства, надявам се, успяхме да покажем раждането на лагерите за потискане и принудителен труд още през 1918 г. Без помощта на какъвто и да е Френкел се решава, че затворниците не бива да губят времето си в нравствени размишления (цел на съветската трудово-изправителна политика съвсем не е индивидуалното поправяне в неговото традиционно разбиране), а трябва да се трудят и при това нормите им да бъдат по-големи, почти непосилни. Преди още всякакъв Френкел вече говорят: „Поправяне чрез труд“ (а се подразбира още от времето на Айхманс като „изтребление чрез труд“).

Но дори не е нужно съвременно диалектическо мислене, за да се досетиш, че затворниците могат да се използуват за тежки работи в слабонаселени местности. Още през 1890 г. в Министерството на пътищата възниква мисълта да бъдат привлечени каторжните заточеници от Приамурския край за прокарването на релсов път. Каторжниците са просто заставени, а на преселените заточеници и на административно изселените е разрешено да работят срещу обещанието да им се съкрати срокът с една трета или наполовина (впрочем те предпочитат с бягство да ликвидират целия срок отведнъж). От 1896 до 1900 г. на околобайкалския участък работят повече от хиляда и петстотин каторжници и две хиляди и петстотин преселени заточеници.

А изобщо на руската каторга през XIX век се наблюдава обратното развитие: трудът става все по-малко задължителен, той замира. Дори Карийската каторга към 90-те години се превръща в място за излежаване на присъдата без принудителни работи. По същото време се смекчават и трудовите изисквания в Акатуйския затвор (П. Якубович). Така че привличането на каторжници за околобайкалския път е по-скоро временна нужда. Не сме ли свидетели отново на „двата рога“ или на параболата, както и при срочните затвори (Първа част, 9 глава); клон на смекчаването и клон на ожесточаването.

Колкото до мисълта, че осмисленият (и, то се знае, неизтощителният) труд помага на престъпника да се поправи, тя е известна още преди Маркс да се е бил родил и към нея са се придържали в руското тъмнично управление още през миналия век. П. Курилов, известно време началник на тъмничното управление, свидетелствува: през 1907 г. арестантските работи са широко организирани; техните изделия се отличават с ниски цени, арестантите са ангажирани с производително време и при излизането от затвора разполагат с парични средства и занаятчийски познания.

И все пак Френкел наистина става нерв на Архипелага. Той е един от тези щастливи дейци, които Историята жадно очаква и призовава. Лагерите съществуват и преди него, но нямат още окончателната и единна форма, правеща впечатление със съвършенството си. Всеки истински пророк се появява именно тогава, когато е крайно нужен. Френкел се появява на Архипелага към началото на метастазите му.

Нафталий Аронович Френкел, турски евреин, е роден в Константинопол. Завършва търговски институт и се заема с търговия на дървен материал. В Мариупол основава фирма и скоро става милионер, „дърводобивният крал на Черно море“. Притежава параходи и дори издава в Мариупол собствен вестник „Копейка“, със задачата да опорочава и баламосва конкурентите си. По време на Първата световна война Френкел прави някакви спекулации с оръжие през Галиполи. През 1916 г. предусеща бурята в Русия и още преди февруарската революция прехвърля капиталите си в Турция, и самият той през 1917 г. се връща в Константинопол.

Той би могъл и по-нататък да води същия сладко-тревожен живот на комерсант, без да познае горчивата мъка и да се превърне в легенда. Но някаква фатална сила го влече към червената държава. (Впрочем тъкмо от февруари 1917 г. мнозина съвсем не революционни емигранти бързат да се върнат в Русия и с готовност и зловещо помагат на всички стадии на революцията.) По непроверен слух Френкел става в ония години резидент на съветското разузнаване в Константинопол (вероятно по идейни подбуди, защото е трудно иначе да си обясним за какво му е било нужно това). Но напълно проверено е, че през годините на НЕП той пристига в СССР и тук по тайно поръчение на ГПУ създава, уж от свое име, черна борса за закупуване на ценности и злато срещу съветски книжни рубли (предшественик на „златната кампания“ на ГПУ и на Торгсин^[301]). Предприемчивите хора и борсовите посредници го помнят добре от миналите времена и му имат доверие — и златото се стича в ГПУ. И най-мъдрият си е достатъчно прост.

Неуморимият и необидчив Френкел обаче още на Лубянка или на път за Соловки е заявил нещо най-горе. Очевидно озовал се в капана, той решава и този си живот да подложи на делово разглеждане. Закарват го на Соловки през 1927 г., но веднага го отделят от етапа, настаняват го в тухлена будка извън чертите на манастира, предоставят му за извършване на услуги дневален и му разрешават свободно да се движи по острова. Вече споменахме, че той става началник на Икономическата част (привилегия на волнонаемен) и изказва своята знаменита теза за използуването на затворника през първите три месеца, след което нито той, нито трупът му са нужни на някого. От 1928 г. той е вече в Кем. Там създава изгодно помощно предприятие. Превозва в Кем трупаните с десетилетия от монасите и нахалост лежащи в манастирските складове кожи, събира арестуваните кожухари и обущари и доставя обувки и кожена галантерия във фирмения магазин на Кузнецки мост (управляван от ГПУ, което събира и касовия приход, но дамичките, купуващи обувки, не знаят това — пък и когато и самите тях скоро след това изпратят на Архипелага, те няма да си спомнят, не ще им стане ясно).

Веднъж, през 1929 г., за Френкел пристига самолет от Москва, който го откарва на среща със Сталин. Най-добрият Приятел на затворниците (и Най-добрият Приятел на чекистите) разговаря с интерес три часа с Френкел. Стенограмата на този разговор никога няма да стане известна, защото такава просто няма, но е ясно, че Френкел разгръща пред Бащата на народите ослепителни перспективи за построяването на социализма чрез труда на затворниците. Много нещо от географията на Архипелага, описвано сега от нас с покорното ни перо, той нахвърля със смела четка върху картата на Съюза под пуфтенето на лулата на своя събеседник. Именно Френкел и очевидно именно тогава предлага всеобхватната система за лагерно отчитане по групите А-Б-В-Г, недаващо вратичка за измъкване нито на лагерния началник, нито, толкова повече, на арестанта: всеки, който не работи като обслужващ в лагера (Б), не е признат за болен (В) и не излежава карцер (Г), трябва всеки ден от излежаваната присъда да изработва своята смяна (А). Световната история на каторгата не знае още такава универсалност! Именно Френкел и именно в този разговор предлага да се зареже реакционната система на равенството в храненето на арестантите и нахвърля единна за целия Архипелаг система за преразпределяне на оскъдния продукт — хлебен график и график на топлата храна, впрочем заимствуван от ескимосите: те държат рибата на прът пред бягащите кучета. Предлага още приспадане от присъдата и предсрочно освобождаване като награда за добра работа. Вероятно пак тук бива установено и първото опитно поле — великият Беломорстрой, където предприемчивият спекулант ще бъде скоро назначен не като началник на строителството и не като началник на лагера, а на специално въведена за него длъжност „началник на работите“ — главен надзирател на полето на трудовата битка.

А ето го и него самия (Фот. 15). Добре се вижда изпълващата лицето му зла античовешка воля. Но в книгата за Беломор, в желанието си да прослави Френкел, един от съветските писатели ще напише за него: „Той се появява с бастун в ръка на трасето ту тук, ту там, мълчаливо минава покрай работещите и се спира, облегнат върху бастуна, прибрал единия крак зад другия, и стои така с часове… Очи на следовател и прокурор, устни на скептик и сатирик… Човек с голямо властолюбие и гордост, той смята, че главното за един началник е властта, абсолютна, непоколебима и неделима. Ако за властта е необходимо да се страхуват от теб — нека се страхуват.“ И дори намира за уместно да се възхити от „безжалостния му сарказъм и неприветливост, сякаш нито едно човешко чувство не е присъщо на този началник“.^[302]

 

 

Последната фраза като че ли може да послужи за ключ към характера и биографията на Френкел.

В началото на Беломорстрой той е освободен, получава за Беломорканал орден „Ленин“ и е назначен за началник на строителството на БАМЛаг. („Байкало-Амурската магистрала“ е бъдещо название, а през 30-те години БАМЛаг достроява втората железопътна Сибирска магистрала там, където още я няма.) Но с това далеч не завършва кариерата на Нафталин Френкел, само че ще е по-подходящо да я доразкажем в следващата глава.

* * *

Цялата дълга история на Архипелага за половин столетие не е намерила почти никакво отражение в публичната писменост на Съветския съюз. Тук изиграва роля същата зла случайност, по която лагерните наблюдателни кули никога не попадат в кинокадрите, нито в пейзажите на художниците.

Не е така обаче с Беломорканал и Волгоканал. За всеки от тях разполагаме с книга и най-малко можем да напишем тази глава, като се ръководим от документалното съветско свидетелство.

В съвестните изследвания, преди да бъде използуван някой източник, се полага той да бъде характеризиран. Така и ще постъпим.

Ето че пред нас лежи този том с форма почти като на църковно Евангелие и с барелефа на полубожество върху картонената му корица. Книгата „Беломорско-Балтийски канал «Сталин»“ е издадена от ГИЗ през 1934 г. и е посветена от авторите й на XVII конгрес на партията, очевидно тя е излязла точно за конгреса. Тя представлява добавка към „История на фабриките и заводите“ на Горки. Нейни редактори са: Максим Горки, Л. Л. Авербах и С. Г. Фирин. Последното име е слабо известно в литературните кръгове, ще обясним защо. Семьон Фирин, въпреки младостта си, е заместник-началник на ГУЛаг. Измъчван от авторско честолюбие, той написва за Беломор и своя отделна брошура. Напротив, по-прославен от Леополд Леонидович Авербах (брат на вече познатата ни Ида Леонидовна Авербах) няма в съветската литература — той е отговорен редактор на списание „На литературном посту“, главният, който налага писателите със сопа, при това е племенник на Свердлов^[303].

Историята на книгата е следната: на 17 август 1933 г. сто и двадесет писатели тръгват на разходка по току-що завършения канал с параход. Техническият ръководител на канала затворникът Д. П. Витковски е свидетел как по време на преминаването на парахода през шлюза тези хора с бели костюми, струпали се на палубата, канят със знаци при себе си затворниците от територията на шлюза (а впрочем там повечето са хора по експлоатацията, а не строители) и в присъствието на началника на канала питат затворника обича ли своя канал, своята работа, смята ли, че тук се е превъзпитал, и достатъчно ли се грижи тяхното ръководство за бита им. Куп въпроси, но всички в този дух, и всички задавани през борда, че и пред началството, и само докато параходът мине през шлюза. След тази разходка 84 писатели по някакъв начин успяват да се измъкнат от участие в Горкиевия колективен труд (може би все пак са писали свои възторжени стихотворения и очерци), останалите 36 съставят авторския колектив. След напрегнат труд през есента на 1933 г. и зимата те създават този уникален опус.

Книгата е издадена като за вечни времена, за да може потомството да я чете и да се удивлява. Но по фатално стечение на обстоятелствата повечето от прославяните и фотографирани в нея ръководители са разобличени след две-три години като врагове на народа. Естествено, че и тиражът на книгата е иззет от библиотеките и унищожен. Унищожават я през 1937 г. и частните й притежатели, за да не си навлекат заради нея съдебна присъда. Днес има оцелели много малко екземпляри от нея и няма надежда да бъде преиздадена — и толкова по-осезателно чувствуваме върху себе си бремето на това да не позволим да погинат за нашите съотечественици ръководните идеи и факти, описани в тази книга. Справедливо ще бъде да се запазят за историята на литературата и имената на авторите. Е, макар поне тези: Максим Горки, Виктор Шкловски, Всеволод Иванов, Вера Инбер, Валентин Катаев, Михаил Зошченко, Лапин и Хацревин, Л. Никулин, Корнелий Зеленски, Бруно Ясенски (главата: „Да довършим класовия враг“), Е. Габрилович, А. Тихонов, Алексей Толстой, К. Фин.

Необходимостта от тази книга за затворниците, строили канала, Горки обяснява така: „каналоармейците^[304] нямат думи“ да изразят сложните чувства от превъзпитанието си — затова пък писателите имат в излишък такива думи и ето че ще помогнат. Нейната необходимост за писателите той обяснява ето как: „Мнозина литератори, след като се запознаха с канала… се заредиха с енергия и това ще се отрази отлично върху тяхната работа… Сега вече в литературата ще се появи настроение, което ще я тласне напред и ще я постави на равнището на нашите велики дела“ (курсивът мой — А. С. Това равнище ние и до днес усещаме в съветската литература). Е, необходимостта от книгата за милионите читатели (мнозина от тях и сами скоро ще трябва да попаднат на Архипелага) се разбира от само себе си.

Каква е гледната точка на авторския колектив върху предмета? Преди всичко: увереност в правотата на всички присъди и във виновността на всички докарани на канала. Думата „увереност“ е дори твърде слаба: според авторите този въпрос е недопустимо да се обсъжда или поставя. За тях това е толкова ясно, колкото че нощта е по-тъмна от деня. С помощта на богатия си запас от думи и образи те внедряват в нас всички човеконенавистнически легенди от 30-те години. Думата „вредител“ се трактува от тях като основа на някакво инженерско същество. И агрономите, изказващи се против ранната сеитба (може би в сняг и в кал?), и иригаторите, напоявали Средна Азия, всички до един са за тях вредители. Във всички глави на книгата тези писатели говорят за съсловието на инженерите само снизходително, както за порочна и низка порода. На страница 125 книгата обвинява значителната част от руското дореволюционно инженерство в шарлатанство. Това вече не е индивидуално обвинение, ни най-малко. (Да разбираме ли, че инженерите са вредили следователно и на царизма?) И това се пише от хора, никой от които не е способен дори да извлече най-простия квадратен корен (каквото умеят да правят в цирка някои коне).

Авторите ни повтарят всички налудничави слухове от ония години като историческа несъмненост: че в заводските столове тровели работниците с мишеморка; че ако надоеното в совхозите мляко прокисва, това не е от глупава пипкавост, а диверсии на врага: да накара страната да се подува от глад (така и пишат). Те пишат обобщено и безлично за зловещия обобщен кулак, който е „постъпил в завода и подхвърля болтове в машината“. Какво пък, те — познавачите на човешкото сърце — са в състояние по-лесно да си въобразят: човекът по някакво чудо се е отървал от заточение в тундрата, скрива се в града, по още по-голямо чудо постъпва в завода, вече умирайки от глад, и вместо този път да започне да изхранва семейството си, той напъхва болтове в машината!

Напротив, авторите не могат и не искат да сдържат своето възхищение от ръководителите на каналното строителство, от работодателите, които, въпреки 30-те години, те упорито наричат чекисти, като приучват и нас към този термин. Те се възхищават не само от ума, волята и организацията им, но и във висш човешки смисъл от самите тях като удивителни същества: Показателен е например епизодът с Яков Рапопорт (фот. 16). Този недоизучил се студент от Дерптския университет, евакуиран във Воронеж и станал в новата си родина заместник-председател на губернската ЧК, а след това заместник-началник на строителството на Беломорстрой, според думите на авторите при обиколката на строителството останал недоволен от това как работниците карат ръчните колички и задал на инженера унищожителния въпрос: а вие помните ли на какво е равен косинус от четиридесет и пет градуса? Инженерът е смазан и засрамен от ерудицията на Рапопорт и тутакси коригира своите вредителски нареждания, а работниците подкарват количките си на високо техническо равнище. С подобни анекдоти авторите не само художествено обогатяват своето изложение, но и ни повдигат на научна висота.

 

 

И колкото по-висок пост заема работодателят, толкова с по-голямо преклонение е описан от авторите. Несдържани похвали се сипят за началника на ГУЛаг Матвей Берман^[305] (фот. 17). Много възторжени похвали са отправени и към Лазар Коган, бивш анархист, преминал през 1918 г. на страната на победилите болшевики и доказал верността си към тях на поста началник на Специалния отдел на IX армия, сетне заместник-началник на войските на ОГПУ, един от организаторите на ГУЛаг, а накрая началник на строителството на Беломорканал (фот. 18). Но толкова повече авторите могат да се присъединят към думите на другаря Коган за железния нарком: „Другарят Ягода е нашият главен, нашият постоянен ръководител.“ (Най-вероятно точно това да е погубило книгата! Славословията към Генрих Ягода и неговият портрет (фот. 19) са изтръгнати дори от запазилия се за нас екземпляр и дълго трябваше да търсим тази снимка.)

 

 

 

 

Толкова повече този тон се внедрява в лагерните брошури. Ето ви пример: „На шлюз №3 пристигнаха почетни гости (портретите им висят във всяка барака) — другарите Каганович, Ягода и Берман. Хората заработиха по-бързо. Там горе се усмихнаха — и усмивката им се предаде на стотиците хора в изкопа.“^[306] И в казионните песни:

Сам Ягода ни води и учи

с поглед зорък и здрава ръка.

Общият възторг пред лагерния режим на живота води авторите до следния панегирик: „В което и кътче на Съюза да ви захвърли съдбата, дори и в най-затънтеното, организацията на ОГПУ там носи отпечатъка на ред… акуратност и съзнателност.“ А каква организация на ГПУ може да има в затънтените краища на Русия? Ясно, че само в лагерите. Лагерите като светлици на прогреса — ето ви равнището на нашия исторически извор.

Изказва се и самият главен редактор. На последното събиране на беломорстройци на 25.8.1933 г. в град Дмитров (те вече са се прехвърлили на Волгоканал) Горки казва: „От 1928 г. се вглеждам как ОГПУ превъзпитава хората.“ (Това ще рече — още преди Соловки, преди онова разстреляно момченце; с всяко завръщане в Съюза все се вглежда.) И вече едва сдържащ сълзите си, се обръща към присъствуващите чекисти: „Дяволи такива, самите вие не знаете какво сте свършили…“ Авторите отбелязват: тук чекистите само се усмихнаха. (Те поне знаят какво са свършили…) Горки пише за изключителната скромност на чекистите и в самата книга. (Тази тяхна нетърпимост към гласността е наистина трогателна черта.)

Колективните автори не просто премълчават за смъртните случаи на Беломорканал, тоест не се придържат към страхливата рецепта на полуистината, а направо пишат (стр. 190), че никой не умира на строителството! (Вероятно те изхождат от следната сметка: канала го започват сто хиляди и го завършват сто хиляди. Значи всички са останали живи. Те изпускат само етапите, погълнати от строителството през двете люти зими. Но това е вече на равнището на косинуса на шарлатанското инженерство.)

Авторите не виждат нищо по-вдъхновяващо от този лагерен труд. В робския труд те виждат една от най-висшите форми на пламенното съзнателно творчество. Ето и теоретичната основа на превъзпитанието: „Престъпниците са рожба на предишните гнусни условия, а нашата страна е красива, могъща и великодушна, трябва да я направим още по-красива.“ Според тях всички тези докарани насила на канала никога не биха намерили своя път в живота, ако работодателите им не бяха ги заставили да съединят Бялото море с Балтийското. Защото „човешката суровина се обработва неизмеримо по-трудно от дървото“. Що за език, ама и дълбочина! Кой го е казал? — това го казва Горки в книгата, когато оспорва „словесния външен блясък на хуманизма“. А Зошченко, вникнал дълбоко, пише: „Превъзпитанието не е желание да спечелиш доверието и да се освободиш (такива подозрения все пак е имало? — А. С.), а всъщност преустройство на съзнанието и гордост за строителя.“ О, човекопознавачо! Теглил ли си ти ръчна количка на канала при лагерна дажба?…

От тази достойна книга, тази слава на съветската литература, ще се ръководим и ние занапред в нашите съждения за канала.

 

Как се случва, че за първия велик строителен обект на Архипелага е избран тъкмо Беломорканал? Дали сведущата икономическа или военна необходимост не е принуждавала Сталин към това? Когато стигнем до края на строителството, ще можем уверено да отговорим, че — не. Дали неговият благороден дух не се е разпалвал от амбицията да се съревновава с Петър Първи, премъкнал по суша своя флот между две морета, или с император Павел, при който се прави първият проект на този канал? Едва ли Мъдрият е знаел това. На Сталин е необходимо гигантско строителство — все едно къде, което да погълне много работна ръка и много човешки живота (излишъка хора след разкулачването), с надеждността на газкамерите, но по-евтино от тях, което да остави същевременно велик паметник на неговото царуване от типа на пирамидите. В любимия му робовладелчески Изток, от който Сталин най-често черпи в живота, са обичали да строят огромни канали. И аз почти виждам как, като разглежда с любов руско-европейския Север, където е събрана по-голямата част от лагерите, Властителят прокарва в центъра на тази земя линия от море до море с края на лулата си.

Като пристъпва към строителството на канала, той трябва да го обяви непременно за срочно. Защото в ония години не се прави нищо в нашата страна, без да е срочно. Ако това строителство не би било срочно, хората не би трябвало да умират и разчистват площ за новото общество.

„Каналът трябва да бъде построен в кратък срок и да струва евтино! — такова е указанието на другаря Сталин!“ (А който е живял тогава, помни какво значи Указание на Другаря Сталин!) Двадесет месеца — ето колко отпуска Великият Вожд на своите престъпници и за канала, и за превъзпитанието им: от септември 1931 до април 1933 г. Дори две пълни години не може да им даде — толкова бърза. Панамският канал, който е дълъг 80 км, се строи 28 години, Суецкият, с дължина 160 км — 10 години, Беломорско-Балтийският, от 227 км — за по-малко от две години, какво ще кажете? Извадена е два милиона и половина кубометра скална маса, земекопните работи възлизат на 21 милиона кубометра. Ами задръстването на местността с валчести камъни. Ами блатата. Седемте шлюза на Повенчанската каскада, дванадесетте шлюза за спускане в Бяло море, 15 баража, 12 водоизпускателя, 49 диги, 33 канала. Бетонните работи възлизат на 390 хиляди кубически метра, сандъчно-скарни съоръжения — 921 хиляди^[307]. И „това не е Днепрострой, на който са предоставени дълъг срок и валута. Беломорстрой е възложен на ОГПУ без нито копейка валута“!

Ето че сега вече ни става все по-ясен замисълът: толкова е нужен значи този канал на Сталин и страната, че нито копейка валута. Нека при вас работят едновременно сто хиляди затворници — къде по-ценен капитал от този? И след двадесет месеца предайте канала! Нито ден отсрочка.

Как да не освирепееш срещу инженерите вредители. Те казват: ще правим бетонни съоръжения. Чекистите отвръщат: в никакъв случай. Инженерите казват: нужно е много желязо. Чекистите: заменете го с дърво! Инженерите казват: необходими са трактори, кранове, строителни машини! Чекистите: нищо такова не ще има, нямаме нито копейка, правете всичко на ръка!

Книгата нарича това „дръзка чекистка формулировка на техническото поръчение“^[308]. Тоест рапопортовският косинус… (Между другото в различните тиражи на „Беломор“ този косинус е различен.)

Така бързаме, че за този северен проект докарваме ташкентци, хидротехници и иригатори от Средна Азия (тъкмо навреме ги настаняват тук). От тях на Фуркасовска улица (зад Болшая Лубянка) се създава Специално (отново „специално“, любимата дума!) конструкторско бюро^[309]. (Впрочем чекистът Иванченко пита инженера Журин: „А защо трябва да се проектира, след като има проект за Волго-Донския канал? Ами че стройте по него.“)

Така бързат, че започват да правят проекта, преди още да са запознати с местността! И, естествено, в Карелия се пращат проучвателни групи. Нито един конструктор няма право да напусне бюрото си, да не говорим за изпращането му в Карелия (бдителност). Ето защо непрекъснато се разменят телеграми: Каква е там котата? Какъв е теренът?

Така бързаме, че ешелоните със затворниците непрекъснато пристигат на бъдещото трасе, а там няма още нито бараки, нито снабдяване, нито инструменти, нито точен план — какво трябва да се върши. Няма бараки — затова пък има ранна северна есен. Няма инструменти — затова пък тече първият месец от двадесетте. (Плюс няколкото несъществуващи месеци за организационен период, които никъде не са записани.)

Така бързаме, че пристигналите най-после на трасето инженери не разполагат с ватманова хартия, чертежни линии, кабарчета (!) и дори с електрическа светлина в работната барака. Те работят на газеничета и това напомня за Гражданската война! — възхищават се нашите автори.

С веселия тон на същински шегаджии те ни разказват: жените пристигат с копринени рокли, а тук получават ръчни колички! И „кой с кого ли не се среща тук в Тунгуд: някогашни студенти, есперантисти, съратници в белите отреди“! Съратниците в белите отреди отдавна вече са се срещнали на Соловки (или още по-рано са потопени и лежат на дъното на Бяло или Каспийско море), а виж, че есперантистите и студентите също получават беломорски колички, мерси за тази информация на авторите. Почти задавяйки се от смях, те ни разказват: докарват от красноводските лагери, от Сталинабад, от Самарканд туркмени и таджики с бухарски халати и чалми — а тук карелски студове! На ви изненада за басмачите! Тук нормата е два кубически метра гранитна скала — да се разбие и изнесе на сто метра с количката! А снегът се сипе и всичко затрупва, количките се прекатурват от подложените в снега дъски.

Но да оставим авторите да говорят: количката се клатушка по мокрите дъски, преобръща се, „човекът с такава количка напомня впрегнат кон“ (стр. 112-113); „количката се товари цял час“ дори не със скална маса, а със замръзнала почва. Или по-обща картинка: „В уродливата падина, посипана със сняг, е пълно с хора и камъни. Хората се движат насам-натам, препъват се о камъните. По двама, по трима те се навеждат и като обхващат валчестия камък, се мъчат да го вдигнат. Камъкът не помръдва. Тогава повикват четвърти, пети…“ Но тук на помощ се притичва техниката на нашия славен век: „камъните се изтеглят от изкопа с мрежа“ — а мрежата се издърпва с въже, а въжето — „с барабан, задвижван от кон“! Или пък друг похват — дървени вдигачки за вдигане на камъните (фот. 20). И дори още — от първата механизация на Беломорстрой — отпреди 5 века, отпреди 15 века? (фот. 21)

 

 

 

И на тези ли хора викате вредители? Ами че те са гениални инженери! От XX век са ги захвърлили в пещерния — и гледайте, пак са се справили!

Основният транспорт на Беломорстрой? Количките за извозване на пръстта, узнаваме от книгата. Но има още и беломорски фордове! Ето какво са те: тежки дървени платформи, поставени върху четири кръгли дървени пъна (валяка) — два коня теглят такъв „форд“ и откарват камъните. А количката се кара от двама — но нанагорнищата се изтегля с куки. А как да се свалят дърветата без триони и брадви? И тук е помогнала нашата съобразителност: завързват дърветата с въжета и бригадите на смени ги дърпат — разклащат ги на различни страни! Бива си я нашата досетливост! А защо? А защото каналът се строи по инициатива и поръчение на другаря Сталин! — е написано във вестниците и го повтарят по радиото всеки ден.

Да си представим такова бойно поле и на него „с дълги пепелносиви шинели или кожени куртки“ — чекисти. Те са само 37 човека на сто и петдесет хиляди затворници, но всички ги обичат и тази любов движи карелските камъни. Ето (фот. 22), те са се спрели, другарят Френкел сочи с ръка, другарят Фирин примлясва с устни, другарят Успенски (отцеубиецът? соловецкият палач?) нищо не казва — и съдбите на хиляди хора са решени за днешната мразовита нощ или за целия този полярен месец.

 

Тъкмо в това е величието на този строеж, че се извършва без съвременна техника и без никакви доставки от страната. „Това не са ви темповете на щърбавия европейско-американски капитализъм. Това са социалистически темпове!“ — гордеят се авторите (стр. 356). (През 60-те години ние знаем, че това се нарича Големия Скок.) Цялата книга прославя именно техническата изостаналост и примитивност. Няма кранове ли? Ще имаме свои! И се правят дървени дерик-кранове, като само триещите се метални части към тях си ги отливат сами. „Собствена индустрия на канала!“ — ликуват нашите автори. И колелетата на количките се отливат също в саморъчно направени шахтени пещи.

Толкова неотложно е необходим на страната каналът, че не се намират за строителството колелета за ръчните колички! За ленинградските заводи това би била непосилна поръчка!

Не, несправедливо ще е този дивашки строеж на XX век, този канал, построен „с ръчни колички и кирки“ — несправедливо ще е да го сравняваме с египетските пирамиди: та пирамидите са строени със съвременна за времето им техника. А у нас при налична техника — с четиридесет века назад!

Там е цялата работа я, че за газови камери няма газ.

Бъдете инженер в тези условия! Всички диги — от пръст, водоизпускателите — дървени. През пръстените диги — постоянни течове. С какво да уплътняват? — разкарват по дигите коне с колички! (Само конете още заедно със затворниците не са жалени от Сталин и страната — защото те са кулашки животни и също трябва да измрат.) Много е трудно да се отстранят течовете и да се свърже пръстта с дървото. Желязото трябва да се замени с дърво! И инженер Маслов изобретява ромбовидни дървени врати за шлюзовете. За стените на шлюзовете няма бетон! С какво да се укрепят? Сещат се за древноруските сандъчно-гредови скари — дървени скели, високи 15 метра, засипани отвътре със земна маса. Ползувайте техниката на пещерния век, но носите отговорност по XX век: скъса ли се някъде дигата — ще ви струва главите.

Железният нарком Ягода пише до главния инженер Хрустальов: „По постъпващите донесения (тоест от доносници и от Коган-Френкел-Фирин) вие не проявявате и не чувствувате необходимата енергия и заинтересуваност от работата. Заповядвам ви да отговорите незабавно — имате ли намерението незабавно (ама и езикът, дето го държи!)… да се заемете както подобава за работата… и да заставите добросъвестно да работи онази част от инженерите, които саботират и провалят…“ Какво може да отговори главният? Нали трябва да остане жив… „Съзнавам своята престъпна мекост… разкайвам се за собствената си неорганизираност…“

 

А през това време в ушите неуморимо се набива: „Каналът се строи по инициативата и поръчението на другаря Сталин!“ „Радио в бараката, на трасето, край ручея, в карелската къща, от камиона, радиото, неспящо нито денем, нито нощем (въобразете си го), тези безбройни черни уста, черни маски без очи (образно) крещят непрекъснато: какво мислят за трасето чекистите по цялата страна, какво е казала партията.“ Същото мисли и ти! Същото мисли и ти! „Природата като научим — свобода ще получим!“ Да живее социалистическото съревнование и ударничеството! Съревнования между бригадите! Съревнование между фалангите (250-300 човека)! Съревнования между трудовите колективи! Съревнование между шлюзовете! Накрая и вохровците^[310] влизат със зековете в съревнование (с. 153)?!…

Но главната опора, разбира се, са социално близките, тоест крадците! (Тези понятия вече имат пълно покритие на канала.) Разчувствувалият се Горки им крещи от трибуната: „Който и да е капиталист граби повече, отколкото всички вие, взети заедно!“ (С.392) Апашите реват поласкани. „И едри сълзи бликнаха от очите на бившия джебчия.“ Разчита се на това да се използува за строителството „романтизмът на правонарушителите“. Е, а това как да не ги ласкае! Разказва един крадец от президиума на събора на ударниците: „По два дена хляб не получавахме, но това не ни плаши. (Ами че те винаги ще могат някого да оберат.) Гордеем се, че с нас разговарят като с хора (с което инженерите не могат да се похвалят). Скалите при нас са такива, че сондите се трошат. И нищо, справяме се.“ (С какво се справят? А и кой се справя?…)

Това е класова теория: да се опреш в лагера на своите срещу чуждите. За Беломор не е написано как се хранят бригадирите, не? за Березники ни разказва един свидетел (И.Д.Т.): отделна кухня за бригадирите (до един — от рецидивистите) с дажба по-добра от военната. За да бъдат пестниците им яки и да знаят за какво да се свиват…

На 2-рия лагпункт — кражби, изтръгване от ръцете на съдини и талони за чорбата, но за такива простъпки криминалните не ги отписват от ударниците: това не засенчва тяхното социално лице, техния производствен порив. Храната се доставя на обекта студена. Крадат се дрехи от сушилните — нищо, справяме се! Повенец — „наказателно градче, хаос и неразбория“. В Повенец не пекат хляб, докарват го от Кем (погледнете на картата). На участъка Шижен не се определя нормата за храната, в бараките е студено, хората са въшлясали, боледуват — нищо, справяме се! Каналът се строи по инициативата… Навсякъде КВБ — култ-възпит-боеточки! (Едва пристигнал в лагера, хулиганът незабавно става възпитател.) Трябва да се създаде атмосфера на постоянна бойна тревога! Внезапно се обявява щурмова нощ — удар по бюрокрацията! И ето че в края на вечерната работа тръгват по стаите на управлението култвъзпитателите и щурмуват. Изведнъж — пробив (не на вода, на процентите) в отделението в Тунгуд! Щурм! Решено: да се удвои трудовата норма! Не ти е работа! (С. 302) Изведнъж някаква бригада изпълнява дневната си норма, кой знае защо, с 852 %! Иди разбери как е възможно! По този случай се обявява всеобщ ден на рекордите! Удар по забавящите темповете! В някаква бригада раздават „премиални пирожки“ (фот. 23). Но защо лицата им са такива измъчени? Въжделяван момент — а липсва радостта…

 

 

Като че ли всичко върви добре. През лятото на 1932 г. Ягода обикаля трасето и остава доволен, този благодетел на затворниците. Но през декември идва телеграма от него: нормите не се изпълняват, да се прекрати бездейното шляене на хилядите хора. (В това вярваш! Това го виждаш!) Трудовите колективи потеглят на работа с избелели знамена. Установява се: според постъпилите сведения вече няколко пъти са изгребани по 100 % кубатура! А каналът така и не е завършен! Немарливите работяги засипват сандъчно-гредовите скари вместо с камъни и пръст — с лед! А през пролетта той започва да се топи и водата пробива! И ето новите лозунги на възпитателите: „Туфтата^[311] е най-опасното оръжие на контрареволюцията“ (а криминалните тухтят повече от всички: това да се засипват скарите с лед е само тяхна идея!). Още един лозунг: „Туфтачът е класов враг!“ — и се възлага на крадците да разобличават тухтата, да контролират предаваното от каеровските бригади! (Най-добрият начин да припишеш изработеното от каерите — на себе си.) „Туфтата е опит да се провали цялата трудово-изправителна политика на ГПУ“ — ето какво значи тази ужасна тухта! „Туфтата е разхищение на социалистическата собственост!“ През февруари 1933 г. лишават от свобода предсрочно освободените инженери — за разкрита тухта.

При такъв подем, при такъв ентусиазъм — откъде тази тухта? За какво им е притрябвала на затворниците?… Очевидно чрез нея се разчита да се реставрира капитализмът. Тук не може да не е набъркан черният пръст на бялата емиграция.

В началото на 1933 г. — нова заповед на Ягода: всички управления да се преименуват в щабове на бойни участъци! 50 % от апарата да бъде хвърлен в строителството! (А ще има ли лопати за всички?…) Да се работи на три смени (нощта е почти полярна)! Хората да се хранят направо на обекта (с изстинала храна)! За тухта — съд!

През януари — щурм на водораздела! Всички фаланги с кухните и имуществото си са хвърлени на едно място! Не за всички стигат палатките, спят върху снега — нищо, справяме се! Каналът се строи по инициативата…

От Москва — заповед № 1: „До края на строежа да се обяви непрекъснат щурм!“ След края на работния ден закарват да работят на трасето машинописките, канцеларистките, перачките.

През февруари — забраняват се свижданията по целия Бел-БалтЛаг — дали заради заплаха от петнист тиф, дали за да се пришпорят зековете.

През април — непрекъснат четиридесет и осем часов щурм — ураа! — тридесет хиляди души не спят!

И към 1 май 1933 г. народният комисар Ягода докладва на любимия Учител, че каналът е готов в определения срок.

През юли 1933 г. Сталин, Ворошилов и Киров предприемат приятна разходка с параход, за да огледат канала. Има фотография — те седят на плетени кресла на палубата, „шегуват се, смеят се, пушат“. (А между другото Киров е вече обречен, но не знае това.)

През август се състои разходката на сто и двадесетте писатели.

Няма кой да обслужва Беломорканал на място, изпращат разкулачени („спецпреселници“), Берман сам избира местата за техните селища.

По-голямата част от „каналоармейците“ е изпратена да строи следващия канал — Москва—Волга.^[312]

* * *

Да оставим сега Колективния шегобиен том.

Колкото и мрачни да изглеждат Соловки, соловчани, етапирани да завършат присъдения им срок (а и живота си) на Беломорканал, едва тук усещат, че няма повече шеги, едва тук разбират какво представлява истинският лагер, за който постепенно узнахме всички ние. Вместо соловецката тишина — нестихващите псувни и дивият шум на раздорите плюс възпитателната агитация. В бараките на медвежегорския лагпункт при Управлението на Бел-БалтЛаг спят дори не по четирима във вагонките (вече изобретени), а по осем души: на всяка дъска по двама като срещуположните фигури в картите за игра. Вместо манастирските зидани здания — изложени на ветровете временни бараки, че и просто палатки, че и направо върху снега. И доведените от Березники, където работели също по 12 часа, намират, че тук е по-тежко. Дни на рекорди. Нощи на щурмове. „От нас всичко — на нас нищо…“ В навалицата, в бъркотията при взривяването на скалите — много смъртни случаи или осакатени. Изстинала чорба, изсърбвана между камъните. За работата там — вече споменахме. Храната — а каква може да бъде храната през 1931–1933 г.? (Скрипникова разказва, че в медвежегорския стол дори на волнонаемните се поднасяла мътна течна маса с глави от хамсия и отделни просени зрънца.^[313]) Облеклото — свое, доизносвано. И само едно обръщение, един тормоз, една приказка: „Давай!… Давай!… Давай!…“

Говори се, че през първата зима, от 1931–1932 г., са измрели сто хиляди — толкова, колкото е и постоянната численост на канала. Защо да не вярваме на това? По-скоро тази цифра е дори намалена: в сходни условия в лагерите през военните години смъртността от един процент на ден бе нещо обикновено, известно на всички. Така че на Беломорканал са могли да измрат сто хиляди за три месеца и нещо. А това е и друга зима, пък и между тях си. Спокойно може да предположим, че са измрели и триста хиляди.

Това освежаване на състава за сметка на измиранията, постоянната замяна на умрелите с нови живи зекове трябва да се има предвид, за да не се чудим: към началото на 1933 г. общият едновременен брой на затворниците в лагерите може би още не надхвърля един милион. Секретната „Инструкция“, подписана от Сталин и Молотов на 8 май 1933 г., посочва цифрата 800 хиляди.^[314]

Д.П. Витковски, соловчанин, работещ на Беломорканал като технически ръководител и със същата тази тухта, тоест с приписването на несъществуващи обеми на работата, спасил живота на мнозина, рисува („Полжизни“^[315], самиздат) такава вечерна картина:

„След края на работния ден на трасето остават трупове. Снегът засипва лицата им. Някой се е свил под обърнатата количка със скрити в ръкавите ръце и така е замръзнал. Друг е застинал със завряна между коленете глава. Там пък са замръзнали двама, прислонили се един към друг с гърбовете си. Това са селски момчета, най-добрите работници, каквито може да има. Изпращат ги на канала направо с десетки хиляди, като гледат в един лагерпункт да не попадат заедно баща и син, в такъв случай ги разделят. И веднага им дават такава норма за чакъла и камъните, която и лятно време не може да се изпълни. Никой не може да ги научи, да ги предупреди, те по селски отдават всичките си сили, бързо слабеят — и ето че замръзват, прегърнати по двама. Нощем минават шейни и подбират труповете. Коларите ги захвърлят в шейните и те изтрополяват като дървета.

А през лятото от неприбраните навреме трупове остават само костите. И заедно с чакъла попадат в бетонобъркачката. Така попадат в бетона на последния шлюз край град Беломорск и остават завинаги там.“

Освен всичко останало тук ръководителите на строежа надминават по жестокост самия Господар. Макар Сталин да е казал „нито копейка валута“, все пак разрешава 400 милиона. А те, за да се докарат пред него, изхарчват по-малко от една четвърт — 95 милиона и 300 хиляди рубли.^[316]

Многотиражният вестник на Беломорстрой се задавя да разказва как мнозина каналоармейци, „естетически увлечени“ от великата задача, в свободното си време (и, разбира се, без да получават и хляб за това) облицоват стените на канала с камъни — изключително за красота.

Струвало си е да иззидат върху полегатите стени на канала и шестте фамилни имена на главните помощници на Сталин и Ягода, на главните надзорници на Беломорканала, на шестимата наемни убийци, като запишат на всеки по най-малко четиридесет хиляди живота: Семьон Фирин, Матвей Берман, Нафталин Френкел, Лазар Коган, Яков Рапопорт, Сергей Жук (фот. 24).

 

 

Че още и — началникът на ВОХР в Бел-БалтЛаг — Бродски и попечителят от ВЦИК — Соли.

Плюс всичките 37 чекисти, които са били на канала.

Плюс 36-имата писатели, възпели Беломорканал.^[317] Да не забравяме още и Погодин.

За да могат минаващите оттам параходни екскурзианти да четат и мислят.

 

Само че на ти беда — екскурзианти няма!

Как да няма?

Ами на, няма. И параходи няма. По разписание нищо не пътува там.

През 1966 г., завършвайки тази книга, реших да мина по великия Беломор (фот. 25), да погледам със собствените си очи. Да се посъстезавам с онези сто и двадесет. Но нищо не стана. Нямаше с какво да се пътува. Освен с товарен съд. А там проверяват документите. И доколкото името ми е достатъчно набедено, веднага ще възникне подозрение: за какво е тръгнал? И така, за да остане книгата цяла, по-добре е да не пътувам.

 

 

И все пак от мъничко можах да се промъкна. Отначало — Медвежегорск. И досега — много барачни постройки от ония времена. И величественият хотел с 5-етажната стъклена кула. Ами че как — тук са вратите на канала! Нали тук ще гъмжи от отечествени и чуждестранни гости… Така си е останал празен, дали го за интернат.

Пътят за Повенец. Хилава гора, камъни на всяка крачка.

От Повенец стигам веднага до канала и дълго вървя покрай него, подтичвам по-наблизко до шлюзовете, за да ги разгледам. Забранени зони, сънлива охрана. Но туй-онуй се вижда добре. Стените на шлюзовете са предишните, от същите онези сандъчно-гредови скари, разпознавам ги по изображенията. А ромбоидните врати на Маслов са сменени с метални и вече не ги разтварят ръчно.

Но защо е така тихо? Мъртвило, никакво движение нито по канала, нито при шлюзовете. Никъде не снове обслужващ персонал. Там, където 30 хиляди души не са спели но цели нощи, сега и денем всички спят. Не надуват сирените си параходи. Вратите не се разтварят. Хубав юнски ден — защо не?…

Така преминах покрай пет шлюза на Повенчанската „каскада“ и след петия седнах на брега. Изобразен върху всички папиросни кутии, така крайно необходим на нашата страна — защо мълчиш, Велики Канал?

Някакъв цивилен се приближи до мен с проверяващ поглед. Питам простодушно: къде може да се купи рибка? И как да тръгна по канала? Оказа се, че е началникът на охраната на шлюза. Защо, питам, няма пътен транспорт? — Какви ги приказваш, чуди ми се той, как може? Ами че американците това и чакат. Преди войната все още имаше, а след войната — не. — Ами да идват, какво пречи? — Че как може да им се показва?! — А защо изобщо никой не пътува? — Пътуват. Но малко. Виждаш ли, плитко е, пет метра. Искаха да го реконструират, ама сигурно ще се строи нов до него, истински.

Ех, началниче, това го знаем отдавна: през 1934 г., едва-що успели да раздадат ордените — вече излизат с проект за реконструкция. И първата точка е: да се направи по-дълбоко дъно на канала. А втората: успоредно с днешните шлюзове да се построи дълбоководна линия за океанските параходи. Бързата кучка — слепи ги ражда. Заради ония срокове, заради ония норми са излъгали за дълбочината и са намалили пропускателната способност: трябвало е да хранят работягите с някакви тухтяни кубометри. (Скоро тази тухта я налагат на инженерите: дават им по нови десетки.) А 80 километра от Мурманската железопътна линия се пренася, за да освободи трасето. Пак добре, че колелата на количките не са се похабили… И — накъде какво да извозват? Ето на, изсекли близката гора — откъде да карат сега дървения материал? От Архангелск в Ленинград ли? Че дървения материал и в Архангелск ще го купят, чужденците отдавна го купуват там. А и половин година каналът е скован от лед, ако не и повече. Каква необходимост е имало от него? Ах, да, военна. Да прехвърлят по него флота.

— Съвсем плитък е — оплаква се началникът на охраната, — дори подводниците не могат да минат: товарят ги на шлепове и така ги изтеглят.

А какво остава тогава за крайцерите?… О, тиранино отшелник! О, нощен безумецо! В какво кошмарно бълнуване си измислил всичко това?!

И закъде си бързал, проклетнико? Какво те е парило и бодяло, та за двадесет месеца? Нали тези четвърт милион можеха да останат живи? Е, есперантистите, да речем, са ти заседнали в гърлото — а селските момчета малко ли щяха да изработят? И колко пъти щеше да ги вдигаш в атака — за родината, за Сталин!

— Скъпичко ни е струвало — казвам на началника на охраната.

— Затова пък бързо го построиха! — уверено отвръща той.

Де твоите кокали да бяха останали тук!…

Спомням си гордата фотография от беломорския том: староруски кръст, използуван като опора за електрическите жици (фот. 26).

Де вашите кокали да бяха!…

 

 

 

Същия ден прекарах осем часа край канала. За цялото това време мина само един самоходен шлеп от Повенец за Сорока и един, от същия тип, от Сорока за Повенец. Номерата им бяха различни и само по номерата можах да различа, че първият не се връщаше. Защото бяха натоварени абсолютно еднакво: с еднакви иглолистни греди, вече престояли, годни само за огрев.

А ако направим сметка, ще получим нула.

И четвърт милион наум.

* * *

А след Беломорско-Балтийския идва ред на канала Москва—Волга, закъдето тръгват веднага и работягите, и началникът на лагера Фирин, и началникът на строежа Коган. (Орденът „Ленин“ за Беломор заварва вече и двамата там.)

Но този канал се оказва поне нужен. Той славно продължава и развива всички традиции на Беломор и тук ние още по-добре ще разберем по какво се отличава Архипелагът през периода на бурните му метастази от застоялия соловецки период. Ето кога трябва да си спомним и съжалим за мълчаливите жестоки Соловки. Този път от изнемощелите се иска не само работа, не само да къртят с кирки неподатливите камъни. Не, преди още да отнемат живота им, те влизат и в гръдта им и бъркат в душите им.

Ето какво най-много тежи на каналите: от всекиго се иска плюс всичко останало и да имитира ентусиазъм. Вече досущ превърнали се в кожа и кости, те трябва да изобразяват обществен живот. С вдървяващ се от глад език всеки трябва да излиза с речи, призоваващи за преизпълнение на плановете! И за откриване на вредителите! И за наказване на вражеската пропаганда, на кулашките слухове (всички лагерни слухове минават за „кулашки“). И да се озърта да не би змията на недоверието да оплете и самия него с нова присъда.

Като ги гледа сега човек тези безсрамни книги, в които така гладко и възторжено е представен животът на обречените, почти не е за вярване, че това се е писало сериозно и сериозно се е четяло. (Предвидливият Главлит^[318] унищожава тиражите им, така че и този попаднал ни екземпляр е един от последните.)

Оттук нататък наш Вергилий ще ни бъде прилежната ученичка на Вишински Ида Авербах^[319].

 

За да затегнем дори един прост винт, трябва, първо, да проявим старание: да не отклоним оста, да не изкривим винта настрани. И чак когато влезе отмалко — може да освободим втората ръка и тогава завинтвай и си подсвиркван.

Четем Вишински: „Именно благодарение на възпитателната задача нашият трудово-изправителен лагер принципно се различава от буржоазния затвор, където цари открито насилие.“^[320] „В противоположност на буржоазните държави у нас насилието в борбата с престъпността играе второстепенна роля, а центърът на тежестта е пренесен върху организационно-материалните, културно-просветните и политико-възпитателните мероприятия.“^[321] (Трябват големи усилия, за да не изтърчи: вместо тоягата — график за дажбата плюс агитация.) И ето ви вече: „…успехите на социализма оказват своето вълшебно (така е и написано: вълшебно!) влияние и върху… борбата с престъпността.“^[322]

Авербах бърза да поясни след своя учител: задачата на съветската трудово-изправителна политика е да превърне най-калпавия човешки материал (спомняте ли си за „суровината“? за „паразитите“? — А.С.) в пълноценни активни съзнателни строители на социализма.

Само дето това коефициентче… Четвърт милион калпав материал прахосан, 12 хиляди и петстотин активни съзнателни освободени предсрочно (Беломорканал)…

А нали всъщност още VIII конгрес на партията през 1919 г., когато бушува Гражданската война, когато очакват Деникин край Орел, когато тепърва предстоят и Кронщат и Тамбовското въстание — още VIII конгрес определя: да се замени системата за наказания (тоест изобщо никой да не бъде наказван?) — със система за възпитание!

„Принудително“ — добавя този път Авербах. И пита риторично (подготвила вече смайващия ни отговор): но как именно? Как може да се промени съзнанието в полза на социализма, ако в свободния живот то вече се е формирало враждебно, а лагерната принуда се възприема като насилие и може да усили само враждата? И ние с читателя сме в затруднение: дали наистина е така?…

Нищо подобно, сега тя ще ни зашемети: чрез производителен осмислен труд с висока цел! — ето с какво ще бъде преодоляно всяко враждебно или неустойчиво съзнание. А за тази цел, оказва се, е нужна: „концентрация на работите на гигантските обекти, поразяващи въображението с грандиозността си“! (Ах, ето за какво бил значи Беломор, а ние будалите нищо не сме разбрали…) С това се постига „нагледност, ефективност и строителен патос“. При което непременно „работа от нулата до завършването“ и „всеки лагерник“ (днес още не умрял) „чувствува политическия резонанс на своя личен труд, заинтересоваността на цялата страна от неговата работа“.

А забелязвате ли как винтът вече плавно се навива? Може би и накриво, но ние губим способността да му се съпротивляваме? Бащата е прокарал лулата си по картата, но той ли ще му мисли за оправданието? Винаги ще се намери някоя Авербах: „Андрей Януариевич, хрумна ми такава идея, как мислите, да я прокарам ли в книгата?“

Но това още нищо не е. Необходимо е, още преди да излезе от лагера, затворникът вече да е „възпитан за висшите социалистически форми на труда“.

А какво е нужно за това?… Винтът се е застопорил.

Ех, наивници! И съревнование, и ударничество!!! Кое хилядолетие сме сега, мили хора? „Не просто работа, а героична работа!“ (Заповед № 190 на ОГПУ.)

Съревнование за преходното червено знаме на централния щаб! На районния щаб! На щаба на отделението! (Фот. 27, 28) Съревнование между лагерните пунктове, между съоръженията, между бригадите! „Заедно с присъденото червено знаме се прикрепва и духов оркестър! Той по цели дни свири на победителите по време на работа и по време на вкусното хранене“ (фот. 29). Вкусното ядене не го виждаме на снимката, но пък виждаме един прожектор. Това е за нощните работи. Волгоканал се строи денонощно.^[323] Във всяка затворническа бригада има тройка по съревнованието. Отчитане и резолюция! Резолюция — и отчитане! Резултатите от щурма за водозащитна преграда през първата петдневка! През втората петдневка! Общолагерен вестник „Превъзпитание“. Неговият лозунг: „Да потопим своето минало на дъното на канала!“ Неговият призив: „Да работим без почивни дни!“ Общ възторг, общо съгласие! Челен ударник казва: „Разбира се. За какви почивни може да става дума? Волга не признава почивни дни, водата всеки момент може да се покачи.“ А как е с почивните дни Мисисипи?… — Дръжте го, той е кулашки агент! Точката по задълженията гласи: „Да се пази здравето на всеки член от колектива.“ О, каква човечност! Не, ето за какво било — „за да се намали броят на неизлизащите на работа“. „Да не се боледува и да не се ползуват освобождавания от работа!“ Червени дъски. Черни дъски. Дъски за показателите: дните, оставащи до предаването на строежа, какво е направено вчера, какво днеска. Почетна книга. Във всяка барака — почетни грамоти, стентабла на превъзпитанието, графици, диаграми (колко ли безделници търчат и пишат). Всеки затворник трябва да бъде в курса на целия политически живот на страната! Ето защо на развода (за сметка на сутрешното време, разбира се) — производствена петминутка, а след завръщането в лагера (когато краката не те държат) — политическа петминутка. В обедните часове не се разрешава на арестантите да се пръсват или да спят — събират ги на политически четения! Щом на свобода се изучават Шестте условия на другаря Сталин, значи и всеки лагерник трябва да ги зубри наизуст!^[324] Щом на свобода е в сила постановление на Съвета на народните комисари за уволняване при самоотлъчка, то и тук следва разяснителна работа: всеки, който днес отказва да работи и симулира след освобождаването си, ще бъде заклеймен с презрението на масите в Съветския съюз. Такъв е редът: за да получиш званието ударник (и, ще рече, допълнителна храна) — не са достатъчни само производствени постижения! Необходимо е още: а) да се четат вестници; б) да обичаш своя канал; в) да умееш да разказваш за неговото значение.

Плакати на съревнованието

И — чудо! О, чудо! О, преображение и възнесение! „Ударникът“ престава да усеща дисциплината и труда като нещо, натрапено му отвън, а — като вътрешна потребност! (Е, наистина, е, разбира се, нали свободата не е свобода, а осъзната решетка.) Нови социалистически форми за поощряване! — раздаване на значки за ударен труд. И какво мислите, какво мислите? „Значката за ударник се цени от работниците по-високо от дажбата!“ Да, по-високо от дажбата! И цели бригади „самоволно излизат на работа два часа преди развода“. (Ах, какъв произвол! И как ли ще трябва да постъпи конвоят?) И остават там и след завършването на работния ден! В буря? — работят и в буря! (Нали конвоят няма да ги пусне.) Ето каква е тя, ударната работа!

О, горене! О, кибритени клечки! Въобразяваха си, че ще горят с десетилетия…

А техниката, за нея говорихме на Беломор: на нанагорнището ръчната количка се издърпва, прикачена отпред за кука — как иначе ще я изкачиш догоре? (Фот. 30) Иван Немцов изведнъж решава да върши работа за петима! Речено-сторено: изхвърля за една смяна… 55 кубически метра пръст!^[325] (Да пресметнем: това са по 5 кубометра на час, един кубически метър за 12 минути — дори при най-леката земна маса, опитайте!) Обстановката е такава: помпи няма, кладенците не са готови — срещу водата се бориш с голи ръце! А жените? Повдигат самостоятелно камъни по 4 пуда!^[326] Преобръщат се колички, камъните летят връз главите и краката. Нищо, справяме се! Ту — „до кръста във вода“, ту — „непрекъснати 62 часа работа“, ту — „три дни 500 човека дълбаят замръзналата земя“ — и то без полза. Нищо, справяме се!

 

Щастието си с лопата боева

откопахме дръзко край Москва!

Онова „особено весело напрежение“, което донасят от Беломорско-Балтийския канал. „На щурм вървяхме с песни весели и буйни“…

И в хубаво, и в лошо време

над нормата пак ще дадеме!

А ето ви и самите ударнички (фот. 31), пристигнали са за събора на ударниците. Отстрани, до влака — началникът на конвоя, отляво още един конвой. Нещо не твърде въодушевени и щастливи са лицата им, макар че тези жени не трябва да мислят нито за децата, нито за дома си, а само за канала, който така са обикнали. Времето е доста студено, някои са с валенки, други с ботуши, но ето я втората отляво на първия ред — крадла с крадени обувки — къде другаде да се поперчи, ако не на събора? А ето и друг такъв събор (фот. 32). На плаката: „Москва с Волга тук ще съберем. Ще завършим бързо с безрезервна дързост!“ А как ще стане всичко това — нека инженерите си поблъскат главите. Лесно се вижда, слабите усмивки са за пред апарата, а изобщо тези жени са твърде уморени, едва ли ще вземат думата, а чакат от събора поне веднъж добре да ги нахранят. Това са предимно обикновени селски лица^[327]. А на пътечката стърчи един от самоохраната, Юда, много му се иска да излезе на снимката. А ето (фот. 33) и една ударна бригада, технически напълно обзаведена с коне и каруци, тъй де, не е вярно, че разчитаме само на голите си ръце!

 

 

 

 

Но тук се натъкваме на малка спънка — „след завършването на Беломорканал се появяват в различни вестници доста много ликуващи статии, парализиращи сплашващото действие на лагерите… Толкова се прекалява с описанията на Беломор, че пристигащите на канала Москва—Волга очакват реки от масло и мед и предявяват невероятни претенции към администрацията“ (дали не са стигнали дотам да искат чак чисто бельо?). Така че, като ще лъжеш, лъжи, но с мярка. „Над нас и днес се вее знамето на Беломор“ — пише вестник „Превъзпитание“. Умерено. И достатъчно.

Впрочем и на Беломорканал, и на Волгоканал не си правят илюзии: „лагерното съревнование и ударничеството трябва да бъдат свързани с цялата система на привилегиите“, за да могат привилегиите „да стимулират ударничеството“. „Главната основа на съревнованието е материалната заинтересованост.“ (?! — дали не сме се отметнали? Не сме ли се обърнали на сто и осемдесет градуса? Провокация! Не се поддавайте!) И е замислено така, че от производствените показатели да зависят и храненето, и жилището, и облеклото, и бельото, и честотата в посещението на банята (който работи лошо — нека ходи с дрипи и въшки!), и предсрочното освобождаване, и почивката, и свижданията! Връчването например на ударническа значка е чисто социалистическа форма на поощряване. Но когато значката дава право на предсрочно продължително свиждане, тя става по-ценна и от дажбата!…

„След като в свободния живот според съветската конституция е в сила принципът който не работи, не трябва да яде, защо лагерниците трябва да бъдат поставяни в привилегировано положение?“ (Най-трудното при организирането на лагерите е да не се допусне те да станат места за привилегии!) Графикът в Дмитлаг (от Г. Димитров): санкционен казан — мътна вода, санкционна дажба — триста грама. Сто процента дават право на осемстотин грама и на допълнителни 100 грама срещу заплащане в лавката. И тогава „подчиняването на дисциплината започва от егоистичните мотиви (заинтересоваността от подобряване на дажбата) — и се издига до социалистическата заинтересованост от червеното знаме“!

Но главното са приспаданията! Приспаданията! (Зачитането на един отработен ден за повече, което се приспада от присъдения срок.) Щабовете по съревнованието дават на затворника характеристика. За приспаданията е необходимо не само да бъдеш превъзпитан, но и да си заангажиран в обществена работа! А на онзи, който в миналото е бил нетрудов елемент, приспадат по-малко дни, броят им е мизерен. „Той може само да се замаскира, но не и да се поправи! Той има нужда да прекара по-дълго в лагера, да бъде проверен.“ (Например кара количка по нанагорнището — а може би не работи, а само си дава вид?)

И какво правят предсрочно освободените?… Как какво? Те се самозакрепват! Толкова са обикнали канала, че не искат да го напуснат! „Те до такава степен се увличат, че след като се освободят, остават на изкопчийски работи до края на строежа!“^[328] (Доброволно да возят колички по нанагорнището. Трябва ли да вярваме на автора? Разбира се. Нали в паспорта е сложен щемпелът: „бил е в лагерите на ОГПУ“. И повече никъде няма да ти дадат работа.)

Но какво е това? Развалила се е машинката за славеево чуруликане — и при това прекъсване долавяме умореното дишане на правдата: „дори и престъпният свят е обхванат от съревнованието едва 60%“ (щом вече и крадците не се съревновават!…); „лагерниците често намират, че привилегиите и наградите се раздават неправилно“; „характеристиките се пишат шаблонно“; „дневалният минава по характеристиките системно като ударник изкопчия, за което му се приспада от лагерния срок, докато истинският ударник е лишаван от това право“;^[329] „мнозина (!) изпитват чувство на безнадеждност“.^[330]

А славеевото чуруликане отново се подема, но с метални нотки! Нали помните най-главното поощрение? „Жестоко и безпощадно налагане на дисциплинарни наказания“! Заповед на ОГПУ от 28. 11. 1933 г. (и това — за през зимата, за да не се разтакават на работа)! „Всички непоправими лентяи и симуланти да бъдат изпращани в отдалечените северни лагери с пълно лишаване от право на привилегии. Злостните отказвачи и подстрекатели да бъдат предавани на съда на лагерните колегии. При най-малък опит за проваляне на желязната дисциплина всички да бъдат лишавани от вече получените привилегии и предимства.“ (Например за опит да се сгрееш до накладения огън…)

И все пак отново пропуснахме най-главното звено, ех, ама и ние! Всичко казахме, без най-главното. Чуйте, чуйте! „Колективността е принцип и метод в съветската трудово-изправителна политика.“ Нали трябва да има „трансмисии от администрацията към масите“! „Само опряна на колективите, многобройната администрация на лагерите може да променя съзнанието на затворниците.“ „От нисшите форми на колективната отговорност до висшите форми: въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство!“ (Оплакваме се от своя език, че с вековете избледнявал. А ако се замислим — не! Той става все по-благороден. Някога са казвали като файтонджии: юзди! А сега: трансмисии! Навремето — всяка коза за свой крак. А сега вече е колективна отговорност.)

„Бригадата е основна форма за превъзпитание“ (заповед по Дмитлаг, 1933). „Това ще рече, доверие към колектива, което е невъзможно при капитализма!“ (Но напълно възможно при феодализма: провинил се някой селяк, съблечи всички до един и ги наложи с тояги. А е благородно все пак: доверие към колектива.) „Това ще рече, самоинициатива от страна на лагерниците в превъзпитанието.“ „Това е психологическо обогатяване на личността от страна на колектива“! (Не, наистина какви думички! Ами че с това психологическо обогатяване Авербах направо ни взема ума! Ето какво е да си учен човек.) „Колективът повишава чувството за човешко достойнство на всеки затворник и по този начин препятствува осъществяването на всякаква система за морално потискане!“

И ето че тридесет години след Ида Авербах се случи и на мен да кажа две думи за бригадата, просто за това как стоят там нещата, а на Запад хората съвсем превратно, съвсем изопачено са разбрали това: „Бригадата е основният принос на комунизма в науката за наказанията (което е съвсем вярно, това и Авербах не го отрича)… Тя е колективен организъм, който живее, работи, храни се, спи и страда едновременно в една безжалостно-принудителна симбиоза.“^[331]

О, без бригадата лагерът все още може да се преживее! Без бригадата все още си личност, все още избираш линията на поведението си. Без бригадата можеш поне гордо да умреш — в бригадата и да умреш ще ти позволят само подло, по корем. От началника, от десетника, от надзирателя, от конвоя — от всички тях можеш да се скриеш и да издебнеш минутка за почивка, някъде ще се напънеш по-слабо, другаде ще вдигнеш по-леко. Но от трансмисиите — от другарите по бригада, няма где да се скриеш, няма нито спасение, нито пощада за теб. Ти не можеш да не искаш да работиш, не можеш да предпочетеш смъртта пред работата, подчинен на съзнанието, че си политически. Няма такива работи! Щом си излязъл извън зоната, щом са те отметнали на изхода — всичко свършено този ден от бригадата ще се дели вече не на 25, а на 26, и целият бригадирски процент ще падне заради теб от 123 на 119, от рекордьорския казан бригадата ще мине на редовно хранене, всички ще загубят просената каша и стоте допълнителни грама хляб. А твоите другари ще дебнат как работиш къде по-добре от всякакви надзиратели! И бригадирският юмрук ще те накаже по-вразумяващо от целия народен комисариат на вътрешните работи!

Та ето какво представлява самоинициативиостта в превъзпитанието. Ето какво представлява психологическото обогатяване на личността от страна на колектива.

Сега вече сме съвсем наясно по тези неща, но на Волгоканал самите организатори още не смеят да вярват какъв здрав нашийник са намерили. За тях обикновената обща бригада е на последно място и само трудовият колектив се разбира като висша чест и поощрение. Дори през май 1934 г. половината от зековете в Дмитлаг са още „неорганизирани“, тях… не ги приемат в трудовите колективи! Взимат ги в „трудовите артели“, и то не всички: без свещениците, сектантите и изобщо вярващите (който се откаже от религията — а целта си заслужава това! — го приемат с месечен изпитателен срок). В трудовите колективи приемат без желание осъдените по Петдесет и осми, и то ако присъдата е по-малка от пет години. Колективът си има свой председател, съвет, а демокрацията в него е съвсем необуздана: събранията на колектива се свикват само с разрешението на културно-възпитателната част и само в присъствието на ротния (ами да, има още и роти!) възпитател. Разбира се, в сравнение със сбирщината колективите ги поддържат с допълнителна храна: на най-добрите колективи предоставят зеленчукови градини в зоната (не отделно за хората, а по колхозния начин — за добавка в общия казан). Колективът се дели на секции и през всеки свободен час се занимават ту с проверка на бита, ту с разглеждане на кражбите и прахосването на държавното имущество, ту с издаването на стенвестници, ту с разглеждане на дисциплинарните нарушения. На събрание на колективите по цели часове се обсъжда важно въпросът: как да бъде превъзпитан лентяят Вовка? Симулантът Гришка? Колективът има дори правото сам да изключва своите членове и тогава не им се приспада нищо от срока, но администрацията много по-сурово, разпуска цели колективи, „продължаващи престъпните традиции“ (тоест ако не водят колективен живот). Най-увлекателни обаче са периодичните чистки на колективите — от лентяи, от недостойни, от доносници (представящи трудовите колективи като взаимношпионски организации) и от проникналата агентура на класовия враг. Установява се например, че еди-кой си, вече в лагера, прикрива кулашкия си произход (за което всъщност е попаднал в лагера) — и ето че този път го заклеймяват и изгонват — не от лагера, разбира се, а от трудовия колектив. (Художници реалисти! О, пресъздайте тази картина: „Чистка в трудовия колектив!“ Тези бръснати глави, тези изтощени лица с напрегнати изражения, тези парцали по телата им — и тези озлобени оратори! Ето оттук типажът добре проличава (фот. 34). А на когото е трудно да си го представи, да знае, че и на свобода е същото. И в Китай също.) И чуйте: „Задачите и целите на чистката се довеждат до знанието на всеки лагерник предварително. След това пред лицето на обществеността всеки член на колектива дава отчет.“^[332]

 

 

А още — разобличаване на псевдоударниците! Или избори за култсъвети! Или мъмрене на тези, които трудно ликвидират своята неграмотност! Или самите занятия по ликвидирането на неграмотността: „Не сме ро-би! Ро-би не сме!“ Или песните?

Този край на гори и блата

ще ни стане щастлива родина.

Или направо напира от гръдта:

И даже най-прекрасните ни песни

не ще разкажат никога докрай

как на земята няма по-чудесна

от нашата страна — същински рай.^[333]

Та всичко това, казано на лагерен език, е да чуруликаш.

О! Дотам ще те докарат, че ще проплачеш за ротмистър Курилко, за простата къса пътечка, водеща към разстрела, за явното соловецко безправие.

 

Боже! На дъното на кой канал да потопим това минало?!

Четвърта глава
АРХИПЕЛАГЪТ СЕ ВКАМЕНЯВА

А часовникът на историята бие.

През 1933 г. на януарския пленум на ЦК на ЦКК, вече конкретно замислил практически цифри колко още и още двуноги в тази страна да ликвидира, Великият вожд обявява, че толкова обещаваното от Ленин и толкова жадуваното от хуманистите „отмиране на държавата ще дойде не чрез отслабването на държавната власт, а чрез нейното максимално засилване, необходимо, за да се ликвидират остатъците от умиращите класи… “ (Курсивът мой. — А. С.) А тъй като те доживяват края на дните си, „апелирайки към изостаналите слоеве от населението и мобилизирайки ги срещу съветската власт“ — а пък към изостаналия слой може да причислим и всеки човек от неумиращата класа, — стигаме до това, че: „Искаме да свършим с тези елементи бързо и без особени жертви.“^[334] (Как именно „без особени жертви“, Бащата не пояснява.)

Това е толкова неочаквано гениално, че не е достъпно за ума на всеки, но Вишински е на своето място като верен съучастник и незабавно подхваща: „И следователно максимално укрепване на трудово-изправителните учреждения!“^[335]

Встъпване в социализма чрез максимално укрепване на тъмницата! — това не е виц от хумористично списание, а думи на генералния прокурор на Съветския съюз! Така че „ежовите ръкавици“^[336] са налице и без Ежов.

Ами че втората петилетка, ако някой си спомня (само че никой у нас нищо не помни; паметта е най-слабото място у руснаците, особено паметта за злото), втората петилетка покрай блестящите си (до ден-днешен неизпълнени) задачи има и такава: „Да се изкоренят отживелиците на капитализма в съзнанието на хората.“ Ще рече, това изкореняване да се завърши още през 1938 г. Разсъдете сами, защо е трябвало толкова бързо да се изкоренява?

„Съветските места за лишаване от свобода на прага на втората петилетка в никакъв случай не само не губят, но дори засилват своето значение.“ (Не е изтекла и година от предсказанието на Коган, че лагери изобщо няма да има в близкото бъдеще. Но той не е знаел януарския пленум.) „В епохата на встъпването в социализма ролята на трудово-изправителните учреждения като оръдие на пролетарската диктатура, като орган за репресия, като средство за принуда и възпитание (принудата е вече на първо място) трябва да се засили дори още повече с годините.“^[337] (А по дяволите ли да иде иначе НКВД при социализма?)

Кой ще упрекне нашата Прогресивна Теория в изоставане от практиката? Всичко това е публикувано черно на бяло, но ние не умеехме още да четем. 1937 година бе публично предсказана и обоснована.

Ала какво наистина става с Архипелага през 1937 г.? В съответствие с Вишински Архипелагът значително „укрепва“: рязко нараства неговото население. Но въпреки разпространената представа това става далеч не само за сметка на арестуваните през 1937 г. свободни граждани: превръщат се в зекове и „спецпреселниците“. Това е приключването с колективизацията и разкулачването, с тези, които са могли да останат живи и в тайгата, и в тундрата, разорени, без покрив над главата, без покъщнина и сечива, благодарение на здравата им селска жилка такива още неизмрели остават милиони. И ето че „специалните селища“ за заточените престават да бъдат такива — но не за сметка на това, че ги оставят да се върнат по предишните си места или на свобода, не, тях изцяло ги включват в ГУЛАГ. Такива селища се обграждат с бодлива тел, ако това не е извършено още по-рано, и се превръщат в лагерни пунктове (целият Норилски комбинат възниква по този начин), с течение на времето други пък биват етапирани в други лагери вече като зекове (децата им — в детски домове). Ето ви и многомилионната добавка — отново селска! — която определя главния прилив на Архипелага през 1937 г. Макар в самото село през същата година да няма такива масови арести както в града (впрочем също популярни несръчно) — като цяло населението на Архипелага е предимно селско, както си спомнят свидетелите.

Ето как Архипелагът нараства до тези гигантски размери — но дали режимът може да стане още по-суров? Излиза, че може. Пометени са с рунтава лапа всички фльонги и джувчици. Трудови колективи ли? Да се забранят! Виж ти какво измислили — самоуправление в лагерите! По-сполучливо нещо от бригадите и така няма да бъде измислено. Какви ти политбеседи? Да се прекратят. Затворниците трябва да работят и съвсем не е задължително да разбират. На Ухта били обявили „ликвидация на последната вагонка“? Политическа грешка! Да не би пък на пружинени легла да искате да ги поставяме? Да ги натикаме във вагонките, че и двойно повече! Приспадане на присъдените срокове? Първо тях трябва да отменим! Иначе излиза, че съдилищата работят за тоя, що духа! А как ще бъде с тези, на които вече нещо е приспаднато от присъдата? Да се смята за недействително. А свижданията, които още се разрешават в някои лагери? Да се забранят повсеместно. В един затвор са дали да бъде погребан навън трупът на някакъв свещеник. С всичкия ли сте? Ето ви повод за антисъветски демонстрации. Това трябва да се наказва за назидание! Да се разясни: труповете на умрелите принадлежат на ГУЛАГ, а гробовете им са абсолютно секретни. Професионално-технически курсове за затворници ли? Да се закрият! Да са учили, докато са били на свобода. Какво ВЦИК? Какво решение на ВЦИК? Подписано от Калинин?… Тук сме НКВД. Като излязат на свобода, нека сами се учат. Графици, диаграми? Да се смъкнат от стените, които след това да се варосат. А може и да не се варосват. Що за ведомост е това?

Заплати за затворниците ли? Окръжно на ГУМЗАК от 25. 11. 1926 г., двадесет и пет процента от заплащането на работника да съответствува на квалификацията в горската промишленост? Млък! Да се скъса. Самите вас ще лишим от заплати! Затворник, че и да му се плаща отгоре на това! Да се благодари, че не са го разстреляли. Трудово-изправителният кодекс от 1933 г.? Забравете го завинаги, да се изземе от всички лагерни сейфове! „Всяко нарушение на общосъюзните кодекси за труда… само след съгласуване във ВЦСПС? Как ли не! Член 75 — «при по-тежка работа да се увеличи дажбата»?“ Кръ-гом! При по-леката — да се намалява. Точно така, хем и фондовете ще са цели.

Трудово-изправителният кодекс с неговите стотици членове като да бе погълнат от акула и двадесет и пет години след това не само никой не го чу, ни видя, но дори и не подозираха подобно название.

Раздрусват Архипелага и се убеждават, че още като се почне от Соловки и толкова повече по време на каналите, цялата лагерна машина се е разхлабила недопустимо. И ето че се залавят да я стегнат.

Преди всичко охраната не я бива за нищо, това не са изобщо лагери: по наблюдателните кули има часови само нощем; на стража стои един-единствен невъоръжен пазач, когото лесно може да уговориш и да излезеш за известно време; в зоната се допуска да има газени фенери; няколко десетки затворници се съпровождат до работата им от един-единствен войник. Сега вече около цялата зона е прокарано електрическо осветление (при политически надеждни електротехници). Бойците от охраната получават боен устав и военна подготовка. В задължителните служебни щатове се включват обучени овчарски кучета с прикрепени към тях кучкари и треньори с отделен устав. Лагерите добиват най-сетне напълно съвременния си известен на нас вид. Тук не може да се проследи в колко битови дреболии е стегнат и доведен до крайна строгост лагерният режим. И колко само дупчици са открити, през които дотогава все още е възможно Архипелагът да бъде наблюдаван отвън. Всички тези връзки сега вече са прекъснати, дупките запушени, прогонени са и разните там последни „наблюдателни комисии“.

В книгата не ще се намери друго място, където да обясним какво е това. Нека си позволим по-дълъг коментар за любознателните.

Лицемерното буржоазно общество е измислило, че трябва да следи за състоянието на местата за изолация и за хода на превъзпитанието на арестантите. В царска Русия съществуват „дружества за опекунство над затворите“ — „за подобряване на физическото и нравственото състояние на арестантите“, както и, благотворителни затворнически комитети и дружества за затворнически патронаж. В американските затвори пък наблюдателните комисии от представители на обществеността през 20-те и 30-те години вече придобиват широки права: дори за предсрочно освобождаване (не ходатайство за него, а направо освобождаване, без съд). Впрочем нашите диалектически законоведи сполучливо възразяват: „Не трябва да забравяме от средите на кои класи се съставят комисиите — те приемат решения в съответствие със своите класови интереси.“

У нас нещата стоят по-иначе. С първата „Временна инструкция“ от 23. 7. 1918 г., създала първите лагери, се предвижда създаването на Разпределителни комисии при губернските Наказателни отдели. Те разпределят всички осъдени по седем вида лишаване от свобода, учредени в ранната РСФСР. Тази работа (заменяща сякаш съдилищата) е толкова важна, че Народният комисариат на правосъдието в отчета си от 1920 г. нарича дейността на разпределителните комисии „нерв на наказателното дело“. Съставът им е много демократичен, през 1922 г. например това е Тройката: началник на губернското управление на НКВД, един член на президиума на губернския съд и началникът на местата за изолация в дадена губерния. По-късно към тях се присъединяват по един човек от губРКИ и Губпрофсъвета. Но вече към 1929 г. са страшно недоволни от тях: те прибягват до предсрочно освобождаване и до привилегии за класово чуждите елементи. „Това е десноопортюнистична практика на ръководството на НКВД.“ Ето я причината разпределителните комисии да бъдат отменени през същата тази година на Великия прелом, а мястото им да бъде заето от Наблюдателни комисии, за председатели на които се назначават съдии, а за членове — началник на лагера, Прокурор и представител на обществеността — от средата на работниците в надзорсъстава, от милицията, от районния изпълнителен комитет и от комсомоли. Както точно възразяват нашите юристи, не трябва да се забравя от средите на кои класи… Ах, простете, това вече го писах… На Наблюдателните комисии се възлага: от НКВД — да решават въпросите по приспадането на срока и предсрочното освобождаване, от ВЦИК (ще рече, от парламента) — попътно да следят изпълнението на промишлено-финансовия план.

Та тъкмо тези наблюдателни комисии са разпуснати в началото на втората петилетка. Откровено казано, никой от затворниците не охва от тази загуба.

Апропо и за класите, щом стана вече дума за тях. Един от авторите на същия този сборник — Шестакова, въз основа на материалите от 20-те и началото на 30-те години прави „странен извод за сходството между социалния състав в буржоазните затвори и у нас“: за нейна собствена изненада се оказва, че и тук, и там лежат… трудещи се. Е, естествено, тук има някакво диалектическо обяснение, но тя не го намира. Ще добавим от себе си, че това „странно сходство“ е донякъде нарушено през — 1937–1938 г., когато освен огромното селско попълнение в лагера прииждат и хора с високо държавно положение. Но много скоро съотношението се възстановява. Всички многомилионни потоци през войната и след нея са само потоци от трудещи се.

Попътно и лагерните „фаланги“, макар че в тях, струва ми се, вече прозира социализмът, през 1937 г. за отлика от Франко са преименувани в „колони“. Оперативните работници в лагера, които дотогава се съобразяват със задачите на общата работа и плана, този път придобиват напълно самостоятелно ръководно значение в ущърб на всяка производителна работа, на всеки щат от специалисти. Не ликвидират наистина културно-възпитателната част, но то е отчасти защото чрез нея е удобно да се събират доноси и да се намират доносници.

Така около Архипелага се спуска желязна завеса. Никой освен офицерите и сержантите от НКВД не може вече да влиза и излиза през лагерния портал. Установява се хармоничен ред, който и самите зекове скоро свикват да смятат за единствено възможен, какъвто и ще го описваме в тази част от книгата — вече без развяването на червени парцали и повечето като трудов, отколкото като „изправителен“.

И тогава лъсват вълчите зъби! И тогава зейват бездните на Архипелага!

— С консервени кутии ще те обуя, и пак ще идеш на работа!

— Не стигнат ли траверсите, вас ще сложа!

Тъкмо тогава през Сибир започват да се движат товарни ешелони с картечница върху всеки трети покрив и арестантите по Петдесет и осми член ги натикват в изкопи за по-голяма сигурност. Тъкмо тогава, още преди първия изстрел на Втората световна война, когато цяла Европа още танцува фокстрот, в Мариинското разпределително управление (вътрешнолагерен препращателен пункт в Мариинските лагери) не успяват да се изчистят от въшките и ги свалят от дрехите с пелинови метлички. Пламва тиф — и за късо време 15 000 (петнадесет хиляди) умрели са захвърлени в един ров — прегънати, голи, с дори изрязани от тях за икономия долни гащи. (За тифа във Владивостокския транзитен затвор вече писахме.)

И само с една придобивка от миналите години ГУЛАГ не се разделя: с поощряването на рецидивистите, на измета на обществото, На тях още по-последователно се предоставят всички „командни постове“ в лагера. Още по-последователно ги насъскват срещу осъдените по Петдесет и осми член, позволяват им безпрепятствено да грабят, бият и убиват. Апашите стават нещо като вътрешнолагерна полиция, като лагерни щурмоваци. (През годините на войната в редица лагери напълно отменят надзирателския състав, като доверяват неговата работа на комендатурата — на рецидивистите песове, които действуват още по-старателно от надзирателите: ами че никой не им забранява да бият както си искат.)

Разправят, че през февруари-март 1938 г. НКВД получава секретна инструкция: да се намали броят на затворниците! (Не чрез освобождаването им, разбира се.) Не виждам тук нищо невъзможно: това е логична инструкция, тъй като не достига нито подслонът, нито облеклото, нито храната. ГУЛАГ изнемогва.

Именно тогава се натръшкват да гният страдащите от подагра. Именно тогава началниците на конвоите започват да проверяват точността на картечния си прицел по препъващите се зекове. Именно тогава всяка сутрин дневалните измъкват след дежурство мъртъвците и ги нареждат на купчини.

На Колима — този Полюс на студа и жестокостта в Архипелага, същият този прелом се извършва с рязкост, достойна за Полюса.

Според спомените на Иван Семьонович Карпунич-Бравен (бивш командир на дивизия 40 и командир на корпус 12, умрял неотдавна, без да завърши записките си, останали разпокъсани), на Колима се установява неописуемо жесток режим на хранене, работа и наказания. Затворниците гладуват до такава степен, че на извора Заросший изяждат трупа на кон, пролежал през юли повече от седмица, който вони и целият гъмжи от мухи и червеи. На рудника Утиний зековете изяждат половин бъчва грес, докарана за смазване на ръчните колички. На Милга се хранят с лишеи като елените. При затрупване на проходите със сняг раздават за далечните мини по сто грама хляб на ден, без никога да отпуснат за минал период. Безбройните „мръшляци“, неспособни вече да вървят, са мъкнати с шейни от други „мръшляци“, още не толкова отпуснати. Изоставащите ги бият с тояги, насъскват кучетата. По време на работа при 45 градуса под нулата им забраняват да кладат огньове и да се греят (на криминалните това се разрешава). Самият Карпунич изпитва и „студено ръчно сондиране“ с двуметрова желязна сонда и извозването на „торфовете“ (земна маса с чакъл и обли камъни) при 50 градуса под нулата върху шейни, в които се впрягат четирима души (плазовете са от сурово дърво и кошът върху тях — от сурови дъсчени капаци); като пети човек при тях върви бутач от апашите, „отговарящ за изпълнението на плана“, който ги бие със сопа. А ето как началникът на лагпункта Зелдин наказва неизпълняващите нормите (а какво ще рече — неизпълняващи, след като изработеното от тези по Петдесет и осми член винаги измамнически се приписва на криминалните?): зимно време в забоя съблича хората голи, облива ги със студена вода и ги кара да се прибират тичешком в лагера; през лятото пък — отново ги съблича голи, ръцете им се връзват отзад за общ прът, и ги оставя приковани под облаци от комари (войникът от охраната стои с противокомарна мрежа). Най-сетне, просто ги бият с приклади и ги затварят в карцери.

На Милга (в отделния лагерен пункт Елген) при началника Гаврилка за жените, неизпълняващи нормите, тези наказания са по-леки: просто зимно време палатката им не се отоплява (но може да тичат около нея, за да се стоплят), а по сенокос при комарите — незащитена колиба от пръчки (спомени от Слиозберг).

Ще ми възразят, че тук няма нищо ново, никакво развитие: че това е примитивно връщане от кресливо-възпитателните Канали към неприкритите Соловки. Как не! А може би това е Хегеловата триада: Соловки — Беломор — Колима? Теза — антитеза — синтеза? Отрицание на отрицанието, но обогатено?

Така например на Соловки май няма карета на смъртта. Имам предвид спомените на Карпунич за Марисния извор (66-и км. Среднеканското трасе). Цели десет дни началникът търпи неизпълнението на нормата. След десетия ден провиненият бива затварян в изолатор при намалена дажба и изкарван въпреки това на работа. Но който и в този случай не изпълнява нормата си — го чака каретата: поставен върху тракторна шейна дървен кош с размери 5x3x1,8 метра от сурови греди, скрепени със строителни скоби. Малка вратичка, вътре без прозорци и без каквото да било, никакви нарове. Вечерта най-провинилите се, затъпели и вече безразлични, ги извеждат от изолатора, вкарват ги в каретата, която се заключва с огромен катинар, и ги откарват с трактора на 3-4 км от лагера в дерето. Някои отвътре крещят, но трактора го откачат от шейната и го връщат след едно денонощие. След едно денонощие катинарът се отключва и труповете се изхвърлят. Снежните виелици ги засипват.

А през лятото на „малките командировки“ за изолатор служи някоя яма в замръзналата почва (в такива ями якутите запазват добре в пресен вид рибата и месото). Покриват ямата отгоре с греди, ако пък я изкопаят по-плитка, затвореният вътре не може да се изправи в цял ръст, а стои и отича, прегънат на две. (Да седне, разбира се, е невъзможно.)

В Отделния лагерен пункт на Експедиционното южно управление неизпълнението на нормите се наказва още по-просто: началникът на ОЛП лейтенант Григориев отива в мината с пистолет — и там всеки ден разстрелва двама-трима неизпълняващи нормата (спомени на Томас-Сговио).

Затягането на колимския режим външно се ознаменува с това, че за началник на УСВИТЛАГ (Управлението на Североизточните лагери) е назначен Гаранин, а за началник на Далстрой вместо командира на дивизията на латишките стрелци Е. Берзин — Павлов. (Апропо съвсем ненужна въртележка, плод на сталинската подозрителност. Какво е пречело на стария чекист Берзин и другарите му да изпълнят новите искания? Прекрасно биха разстрелвали и те.)

Биват отменени (за осъдените по Петдесет и осми член) последните почивни дни (полагат се три такива през месеца, но не ги дават редовно, а през зимата, когато е зле с нормите, изобщо не ги дават), работният ден през лятото нараства до 14 часа, студовете при 45 и 50 градуса под нулата се признават годни за работа и „констатирането“ на непригоден за работа ден се разрешава само от 55 градуса надолу. По произволно решение на отделни началници извеждат на работа и при минус 60. (Мнозина колимчани не си спомнят изобщо за какъвто и да е термометър в своя ОЛП.) На мина Горний отказващите да работят ги връзват за шейни (пак плагиат от Соловки) и така ги влачат до забоя. На Колима става практика конвоят да не пази само затворниците, но да отговаря и за изпълнението на плана им, поради което не трябва да дреме, а вечно да ги подтиква.

Че плюс всичко, без началството, скорбутът също коси хората.

Но и всичко това се оказва малко, още недостатъчно режимно, още недостатъчно намалява броя на затворниците. И започват „гаранинските разстрели“, преките убийства. Понякога под грохота на тракторите, понякога и без. Много лагпунктове са известни с разстрелите си и масовите гробове: и Оротукан, и изворът Полярний, и Свистопляс, и Анушка, и дори селхозът Дукча, но повече от всички останали се прочуват мините Золотистий (началник на лагпункта Петров, оперативни работници Зеленков и Анисимов, началник на мините Баркалов, началник на районния отдел на НКВД Буров) и Серпантинка. На Золотистий извеждат денем бригадите от забоя и веднага ги разстрелват наред. (Това не е в замяна на нощните разстрели, те са си отделно.) Началникът на Юглаг Николай Андреевич Агланов обича, когато пристигне тук, да си подбере на развода някоя от провинените в нещо бригади, заповядва да я отведат настрани и сам започва да стреля с пистолет по изплашените, скупчени хора с радостни крясъци. Труповете не ги заравят, те се разлагат през май — и тогава пращат оцелелите „мръшляци“ да ги заравят — срещу подсилена дажба, дори плюс спирт. На Серпантинка разстрелват всеки ден 30-50 души под навеса близко до изолатора. След това труповете се пренасят с тракторни шейни отвъд хълма. Трактористите, товарачите и гробарите живеят в отделна барака. След разстрелването на самия Гаранин разстрелват и всички тях. Съществува и друга техника: отвеждат обречения до дълбокия шурф със завързани очи и стрелят в ухото или тила му. (Никой не разказва за каквато и да било съпротива.) Серпантинка е закрита, а изолаторът й е изравнен със земята, както и всичко видимо, свързано с разстрелите. Засипани са и ония шурфове^[338]. В мините, където разстрелите не се извършват открито, се прочитат или разлепват афишчета, в които фамилните имена са изписани с големи букви, а мотивировките — с дребни: „за контрареволюционна агитация“, „за оскърбление на конвоя“, „за неизпълнение на нормата“.

От време на време разстрелите се прекъсват, тъй като планът по добива на златото се проваля, а по замръзналото Охотско море не могат да докарат нова партида затворници (М. И. Кононенко очаква по този начин на Серпантинка повече от половин година да го разстрелят и остава жив.)

Освен това става все по-явно ожесточението в прибавянето на нови срокове към старите. Гаврик на Милга оформя това картинно: отпред пътуват на коне с факли (полярна нощ), а отзад влачат хора с въжета по земята за ново дело в районното НКВД (30 километра). В други лагпунктове е съвсем делнично: отчетно-разпределителната част подбира хората по фишовете им: наближи ли краят на непрактично краткия им срок, ги викат направо на по 80-100 души и дописват на всеки по нови десет години (разказ на Р.В.Рец).

Аз почти изключвам Колима̀ от обсега на тази книга. Колима в Архипелага е отделен материк, тя е достойна за свои отделни повествования. А на Колима й „провървя“: там успява да остане жив Варлам Шаламов и вече е написал много; там остават живи Евгения Гинзбург, О. Слиозберг, Н. Суровцева, Н. Гранкина и други — и всички те написват мемоари^[339]. Ще си позволя само да приведа няколко реда от В. Шаламов за гаранинските разстрели:

„Много месеци и ден и нощ на сутрешните и вечерните проверки се четяха безчислени заповеди за разстрел. Музиканти от битоваците свиреха туш при 50-градусов студ преди и след прочитането на всяка заповед. Димящи бензинови факли разкъсваха тъмата… Цигарената хартия на заповедта се покриваше със скреж и някой от началниците, четящ заповедта, отмахваше снежинките с ръкавица, за да разчете и извика поредното фамилно име на осъдения на разстрел.“

 

Така Архипелагът завършва втора петилетка и, ще рече, навлиза в социализма.

* * *

Началото на войната разтърсва островното началство: ходът й отначало е такъв, че би могъл да доведе и до гибелта на целия Архипелаг, а не дай си боже и до това работодателите да отговарят пред работниците. Доколкото може да се съди от впечатленията на зековете от различни лагери, такава насока на събитията поражда две различни поведения у господарите. Едни — по-благоразумните или страхливите, смекчават режима, опитват се да разговарят по-човешки, особено през седмиците на военните поражения. Разбира се, те не могат да подобрят храната или издръжката. Други — от по-упоритите и злобните, напротив, започват да се държат с осъдените по Петдесет и осми член още по-сурово и жестоко, сякаш им предвещават смърт преди всякакво освобождаване. В повечето лагери на затворниците дори не съобщават за началото на войната на 22 юни — типично за нашето необоримо пристрастие към потайността и лъжата! Едва в понеделник на 23-ти зековете узнават от разконвоираните и волнонаемните. И да има някъде радио (Уст-Вим, на много места по Колима), то е изключено през цялото време на нашите военни несполуки. В Уствимлаг изведнъж забраняват писмата до къщи (а да получават такива могат), и близките им решават, че всички са разстреляни. В някои лагери (вътрешно предчувстват насоката на бъдещата политика) започват да изолират тези по Петдесет и осми член от битоваците в строго охранявани зони, поставят по наблюдателните кули картечници и открито им заявяват пред строя: „Вие тук сте заложници! (Ах, още действа зарядът на Гражданската война! Как трудно се забравят тези думи, колко лесно е да си ги спомниш!) Ако Сталинград падне — всички ще ви разстреляме!“ С такова настроение туземците разпитват за сводките: държи ли се Сталинград, или вече са го взели. На Колима в такива спецзони събират немци, поляци и по-видните от Петдесет и осми член. Но започват веднага (август 1941 г.) да освобождават изобщо поляците.^[340]

Навсякъде на Архипелага (след разтварянето на пакетите с мобилизационните наредби) освобождаването на Петдесет и осми се прекратява от първите дни на войната. Има дори случаи на връщане от пътя на вече освободените. В Ухта на 23 юни група освободени е вече извън зоната и чака влака, когато конвоят я връща обратно, че и с ругатни: „Вие сте виновни за войната!“ Карпунич получава документ за освобождаването си на 23 юни сутринта, но неуспял още да отмине стражата, му го отнемат с измама: „Я го покажете!“ Той го показва — и остава в лагера за още пет години. Това се смята — по специално разпореждане. (Войната вече завършва, а в много от лагерите забраняват дори да се ходи в УЧР и да се пита кога ще ги освободят. Работата е там, че след войната на Архипелага хората не достигат и много от местните управления, дори когато Москва разрешава освобождаването на хора, издава свои собствени „специални разпоредби“, за да задържат работната сила. Тъкмо така е задържана в Карлаг Е. М. Орлова — което става причина да не завари умиращата си майка.)

От началото на войната (въз основа на същите тези, вероятно мобилизационни наредби) са намалени хлебните дажби в лагерите. С всяка следваща година всичко се влошава, включително и самите продукти: зеленчуците се заместват с фуражно кръмно цвекло, булгурът — с фий и трици. (Колима се снабдява от Америка и там, напротив, се появява тук-таме и бял хляб.) Но във важните производства вследствие отслабването на арестантите продуктивността на труда толкова много пада (5 до 10 пъти), че намират за по-изгодно да върнат довоенните норми за хранене. Много лагерни производства получават поръчки за целите на отбраната и похватните директори на такива заводчета се изхитрят понякога да хранят зековете допълнително, от помощните си стопанства. Там, където се раздават заплати, те са по 30 рубли: според пазарните цени по време на войната — по-малко от един килограм картофи на месец.

Ако запитат лагерника от времето на войната каква му е най-високата, крайната и абсолютно непостижимата цел, той би отвърнал: „Един път да се наям до насита с черен хляб — пък след това и да умра.“ Тук погребват през войната не по-малко хора, отколкото на фронта, с тази разлика, че поетите не ги възпяват. През цялата зима на 1941–1942 г. Л. А. Комогор е включен на тази лека работа в „слабосилната команда“: опакова в ковчежни обшивки от четири дъски по двама мъртъвци, поставени обратно един на друг, и така по 30 сандъка всеки ден. (Очевидно лагерът се намира наблизо, щом трябва да опаковат.)

Изнизват се първите месеци на войната и страната се приспособява към военния начин на живот; който трябва — отива на фронта, който трябва — се помъква в тила, който трябва — ръководи и си бърше устата след пиене. Така и в лагерите. Оказва се, че страховете са били напразни, че всичко си стои стабилно, че веднъж навита, пружината ще действува и в бъдеще безотказно. Който отначало прави мили очи пред зековете — сега вече освирепява и нищо не може да го възпре или ограничи. Оказва се, че формите на лагерния живот са определени правилно веднъж завинаги.

Седем лагерни епохи ще спорят пред вас коя от тях е била по-лоша за човека — вслушайте се във военната. Има и такава приказка: който през войната не е бил на лагер, нищо не знае.

През зимата на 1941–1942 г. във Вятлаг само в бараките на ИТР и машинните работилници мъждука някакъв живот, останалите представляват замръзващо гробище (а Вятлаг има за задача да доставя именно дърва — за Пермската железопътна линия).

Ето какво нещо са лагерите през военните години: повече работа, по-малко храна, по-малко топливо, по-лошо облекло, по-свиреп закон, по-строги наказания — но и това още не е всичко. Зековете поначало са лишени от възможност за външен протест — този път войната им отнема правото и за вътрешен. Всеки негодник с пагони, успял да избегне фронта, размахва пръст и поучава: „А на фронта хората не умират ли?… А хората на свобода не работят ли? А колко е хлебната дажба в Ленинград?…“ И дори вътре в себе си човек не намира какво да възрази. Да, на фронта умират, легнали в снега. Да, на свобода се напрягат с всички сили и гладуват. (И нима отстъпва на кой да е лагер свободният трудов фронт, където на отведените насила неомъжени момичета им определят в гората по седемстотин кв.м площ за сеч и ги хранят направо с помия.) Да, по време на ленинградската блокада дажбата е по-малка от тази в лагерния карцер. По време на войната целият злокачествен тумор на Архипелага се смята (или иска да мине) за нещо като важен, необходим орган на тялото на Русия — той като че ли също работи за войната! От него също зависи победата! И всичко това пада като фалшива оправдаваща светлина върху изпънатите телени мрежи, върху размахващия пръст гражданин началник — и докато умираш от гниещите клетки на този тумор, ти дори си лишен от предсмъртното удоволствие да го прокълнеш.

За осъдените по Петдесет и осми член лагерите през войната са особено тежки с вторите срокове, които се стоварват върху главите им по-безпощадно от всякаква брадва. За да се измъкнат самите те от фронта, оперативните работници откриват в отдалечените настрани глухи места, на дърводобивните малки „командировки“, заговори с участие на световната буржоазия, планове за въоръжени въстания и масови бягства. Такива тузове на ГУЛАГ като Яков Мойсеевич Мороз, началник на Ухтпечалаг, особено поощряват в своите лагери следствено-съдебната дейност. (Дали не защото сам преди това е следовател? Но на разпит убива един арестант, получава битова десетка, административна лагерна работа, след което е амнистиран.) В Ухтпечлаг се сипят като из ведро присъди за разстрел и на по 20 години: „за подстрекателство в бягство“, „за саботаж“. А колко пък са хората, които не стигат до съд, чиито съдби се определят от звездните предначертания: не се харесал Сикорски на Сталин — през една нощ залавят на Елген тридесет полякини, откарват ги и ги разстрелват.

Има много зекове — и това не е измислица, това е истина, — които от първите дни на войната подават заявления: молят да бъдат изпратени на фронта. Вкусили от най-силно вонящия лагерен черпак, те молят този път да ги изпратят на фронта, за да защитават тази лагерна система и да умрат за нея в наказателната рота! („А ако остана жив — ще се върна да долежа присъдата си…“) Правоверните ни уверяват сега, че те именно молели за това. Има и такива (оцелели от разстрелите троцкисти), но не чак толкова: повечето се уреждат на тихи местенца в лагерите (не без съдействието на комунистите началници), където могат за размишляват, разсъждават, да си припомнят и да чакат, докато в наказателната рота повече от три дни не биха опазили главите си. Този порив не е в идейността, не, а в сърдечността — точно тук се разкрива руския характер: по-добре да умра насред чистото поле, отколкото в гнилата кочина! Да взема въздух, за малко да стана „като всички“, непотискан граждански. Да се измъкна от тукашната застояла обреченост, от допълнително присъдените срокове, от безмълвната гибел. При някои мотивировката е още по-проста, но съвсем не позорна: преди да умреш там, ще те екипират, нахранят, напоят, докато пристигнеш, че ще можеш да гледаш и през прозореца на вагона, може би и с момичета ще размениш някоя дума по гарите. А плюс всичко това и великодушната прошка: толкова се натърпяхме от вас, а ние — ето какви сме!

За държавата обаче няма икономически и организационен смисъл да предприема тези излишни размествания, да праща едни от лагера на фронта, а други вместо тях в лагера. За всеки е определен собствен кръг на живот и смърт; където са ги натикали, там да пукнат. Понякога вземат на фронта битоваци с малки присъди за излежаване, само че тях ги изпращат не в наказателни роти, а в обикновената действуваща армия. Съвсем не често, но има случаи, когато вземат и измежду осъдените по Петдесет и осми член. Но Владимир Сергеевич Горшунов го вземат през 43-та от лагера на фронта, а в края на войната го връщат в лагера вече с увеличена присъда. На оперативните работници във войсковите части е по-лесно да намотават на тях като набелязани такива нови присъди, отколкото на новопостъпилите.

Но лагерните власти не пренебрегват съвсем този порив на патриотизъм. При дърводобива няма как, а виж: „Да дадем въглища над плана — това е светлина за Ленинград!“, „Да подкрепим гвардейците с мини!“ — това оказва въздействие, разказват очевидци. Арсений Фармаков, почтен човек с уравновесен темперамент, разказва, че техният лагер работел с увлечение за фронта: той се канел да опише това. Зековете се обиждали, когато не им разрешавали да събират пари за танковата колона („Джидинец“).^[341]

А наградите са общоизвестни, обявяват ги скоро след войната: за дезертьорите, измамниците и крадците — амнистия, за осъдените по Петдесет и осми член — Специалните лагери.

Колкото повече наближава краят на войната, толкова все по-жесток става режимът за Петдесет и осми член. Защо да ходим далеч — я в джидинските, я в колимските лагери? Край самата Москва, почти в чертите на столицата, в Ховрино, в западналия завод на Стопанското управление на НКВД има режимен лагер, където командува Мамулов — всевластен поради това, че родният му брат е началник на секретариата на Берия. Този Мамулов взема когото си иска от краснопресненския етапен затвор, а в своето лагерче налага такъв режим, какъвто му се харесва. Така например той нарежда свижданията с близките (разрешени широко навсякъде в краймосковските лагери) да стават през две мрежи както в затворите. В общежитията пък въвежда такъв ред: силните електрически крушки не се гасят през нощта, следи се непрекъснато да не би спящите да се завият през студените нощи с ватенките си (такива ги будят), карцерът е с чист циментов под и с нищо повече — също както във всеки солиден затвор. Но нито едно наказание, което е определил, не му носи удовлетворение, освен ако преди това лично не разкървави носа на провинилия се. В неговия лагер надзирателите (мъже) извършват и нощни набези в бараката с 450 жени. Нахлуват внезапно с диви крясъци и с командата: „Строй се до леглата!“ Полуоблечени, жените наскачват и надзирателите обискирват и тях, и леглата им с дребнаво старание, каквото се иска за намирането на игла или любовна записчица. За всяка находка се дава карцер. Началникът на отдела — главният механик Шклиник — ходи в нощна смяна по цеховете, прегънат като горила, и само да забележи, че някой е задрямал, тръсва глава, присвива поглед и мята с размах по него я чук, я клещи или парче желязо.

Такъв е режимът, който лагерниците от Ховрино завоюват с работата си за фронта: те произвеждат през цялата война мини. За този вид работа заводът е приспособен и пригоден от затворник инженер (уви, не мога да си спомня как се казва, но името му няма да пропадне, естествено), който създава и конструкторско бюро. Той лежи по 58-и и принадлежи към онази отвратителна за Мамулов порода хора, която не отстъпва от своите мнения и убеждения. И той трябва да търпи този негодник! Но у нас няма незаменими хора! И когато производството вече достатъчно потръгва, един ден в присъствието на цялата канцелария (а и нарочно в тяхно присъствие! — нека всички знаят, нека разказват! — та ето на, ние разказваме) при този инженер нахълтва Мамулов с двама помагачи, влачат го за брадата, хвърлят го на пода, тъпчат го с ботуши до кръв и го пращат в Бутирки да получи втора присъда заради политически изказвания.

Това мило лагерче се намира на петнадесет минути разстояние с електрическата железница от Ленинградската гара. Макар и недалеко, място нелеко.

(Новаците измежду зековете, попаднали в краймосковските лагери, гледат да останат в тях, ако имат близки в Москва, а и изобщо: струва им се все пак, че оттук не ще полетиш в дълбоката невъзвратима бездна, че все пак тук си на ръба на цивилизацията. Но това е самоизмама. Тук хранят обикновено по-зле — изхождат от това, че повечето затворници получават колети, тук не им дават дори бельо. А главно, в тези лагери се носят вечно тревожни слухове за далечни етапи, животът се крепи върху острието сякаш на шило, невъзможно е дори за едно денонощие да имаш увереността, че ще го прекараш на едно място.)

* * *

В такива форми се вкаменяват островите на Архипелага, но не трябва да се мисли, че като се вкаменяват, престават да пускат метастази.

През 1939 г., преди Финландската война, затворените в гулаговската alma mater Соловки, оказали се твърде близко до Запада, са прехвърлени по северните морски пътища — едни на Нова земя, други в устието на Енисей, и там се вливат в създавания НорилЛаг, нараснал скоро до 75 хиляди души. Толкова злокачествени са Соловки, че дори когато умират, дават още една последна разсейка — и то каква!

Безлюдните пустини на Казахстан са завоювани от Архипелага през годините преди войната. Разраства се осмоногото гнездо на карагандинските лагери, плъзват плодотворни разсейки в Джезказган с неговата отровена медна вода, в Моинти, в Балхаш. Плъзват лагери и в Северен Казахстан.

Набъбват тумори в Новосибирската област (мариинските лагери), в Красноярския край (канските, КрасЛаг), в Хакасия, в Бурят—Монголия, в Узбекистан, дори в Горна Шория.

Не спира да се разраства и обикнатият от Архипелага руски Север (УстВимЛаг, НиробЛаг, УсолЛаг) и Урал (ИвделЛаг).

В това изброяване има много пропуски. Достатъчно е да пишем „УсолЛаг“, за да си спомним, че в Иркутско Усолие също има лагер.

Просто няма област, било Челябинската или Куйбишевската, която да не плоди свои лагери.

Методът за преобразуване на селските населени места в лагери се прилага и след интернирането на немците от Поволжието; цели села, с хората им, до последния човек, са затворени в зона — това са селхозлагучастъци (Каменските селхозлагери между Камишин и Енгелс).

Ще молим читателя да ни извини за многото липси в тази глава: ние прехвърляме само крехко мостче през цялата епоха на Архипелага — просто защото не сме попаднали на повече материали. А и не можехме да отправим запитвания по радиото.

 

Тук отново на небосклона на Архипелага прави сложен лупинг пурпурната звезда на Нафталий Френкел.

Когато започва да нанася удари по своите, 1937 г. не отминава и неговата глава: началник на БАМлаг, генерал от НКВД, той отново е затворен за благодарност на вече известната му Лубянка. Но Френкел не губи стръвта си към вярна служба, не губи желание и Мъдрият Учител да изисква от него такава служба. Започва позорната и неудачна война с Финландия. Сталин вижда, че не е готов, че захвърлена сред карелските снегове, армията е откъсната от пътищата за снабдяване, и си спомня за изобретателния Френкел и иска да му го изпратят: трябва сега, през лютата зима, без никаква подготовка, без да има нито планове, нито складове, нито автомобилни пътища, да бъдат построени в Карелия три железопътни линии — една рокадна и две подаващи, да се построят за три месеца, тъй като е срамота за такава велика държава толкова дълго време да не се справи с палето Финландия. Ето ви един чист епизод от приказка: лош крал нарежда на лош вълшебник нещо напълно неизпълнимо и невъобразимо. И вождът на социализма пита: „Може ли?“ На което радостният комерсант и спекулант на чужда валута отвръща: „Да!“ Но този път той поставя и свои условия:

1) Да бъде отделен изцяло от ГУЛАГ, да основе нова зековска империя, нов автономен ГУЛЖДС (гулжедес) — Главно управление на лагерите за железопътно строителство начело с Френкел.

2) Всички ресурси на страната — на услугите му по негова преценка (това не ви е вече Беломор!).

3) По време на тази щурмовщина ГУЛЖДС отпада също и от системата на социализма с неговото досадно отчитане. Френкел не дава отчет за нищо. Той не опъва палатки, не основава лагпунктове. При него няма никакви дажби, „столове“, „казани“. (А тъкмо той пръв въвежда столовете и казаните! Само геният отменя законите на гения!) Той стоварва на камари в снега най-хубавата храна, полушубки и валенки, всеки зек облича каквото си хареса и яде колкото си иска. Само махорката и спиртът са под контрола на неговите помощници, и само те трябва да бъдат спечелени срещу труд!

Великият Стратег не възразява. И ГУЛЖДС е създаден! Разцепен ли е Архипелагът? Не, Архипелагът само укрепва от това, нараства, още по-бързо ще започне да асимилира страната.

С карелските пътища Френкел все пак не успява: Сталин побързва да завърши войната без победител. Но ГУЛЖДС крепне и расте. Получава нови и нови поръчки (вече с обичайното си отчитане и порядки): рокадна железопътна линия покрай персийската граница, след това покрай Волга от Сизран към Сталинград, след това „Мъртвата железопътна линия“ от Салехард до Игарка и фактически БАМ: от Тайшет до Братск и по-нататък.

Нещо повече, идеята на Френкел оплодотворява и самото развитие на ГУЛаг: признава се за необходимо и ГУЛаг да се изгради по отраслови управления. Също както Совнарком се състои от народни комисариати, така и ГУЛаг създава за своята империя собствени министерства: ГлавлесЛаг, ГлавПромСтрой, ГУЛГМП (Главно управление на лагерите към минно-металургичната промишленост).

А започва и войната. И всички тези гулаговски министерства са евакуирани в различни градове. Самият ГУЛаг попада в Уфа, ГУЛЖДС — във Вятка. Връзката между провинциалните градове кече не е така сигурна, както радиалната от Москва, и през цялата първа половина на войната ГУЛаг сякаш се разпада: той вече не управлява целия Архипелаг, а всяка окръжна територия на Архипелага попада под подчинение на Управлението, което е евакуирано тук. Така Френкел получава правото да управлява от Киров целия руски Североизток (защото освен Архипелага там няма почти нищо друго). Но ще сгрешите, ако видите в тази картина разпадането на Римската империя — след войната тя ще стане още по-могъща.

Френкел помни старата дружба: той потърсва и назначава на важен пост в ГУЛЖДС Бухалцев — редактора на своята жълта „Копейка“ в дореволюционния Мариупол, чиито събратя са или разстреляни, или разгонени по света.

Френкел е надарен с големи способности не само в комерсията и организацията. Нужен му е само бегъл поглед върху редица от цифри, за да ги събере наум. Обича да се хвали, че помни по физиономия 40 хиляди затворници заедно с трите им имена, наказателния член и присъдата (в своите лагери е въвел като правило всеки да докладва тези данни при посещение на големи началници). Винаги се справя без главния инженер. Само от един поглед върху поднесения му план за железопътна гара той бързо улавя в него грешка — и тогава смачква този план, захвърля го в лицето на подчинения с думите: „Трябва да разберете, че сте магаре, а не проектант!“ Гласът му е гъгнив, обикновено спокоен. На ръст е нисък. Френкел носи железничарски генералски калпак, син отвън, червен отвътре, и винаги, през всичките години, военен образец френч — еднозначна заявка да стане държавен деец и да не бъде интелигент. Живее като Троцки, винаги във влак, обхождащ разпръснатите строителни полесражения — повиканите от неуредения им туземен бит на съвещание при него във вагона остават поразени от виенските столове и меката мебел там — и още повече се свиват пред упреците и заповедите на своя шеф. Самият той нито веднъж не влиза в бараките, не помирисва тази смрад — изисква единствено работа и работа. Особено обича да звъни до обектите нощем, за да поддържа легендата около персоната му, че никога не спи. (Впрочем в Сталиновия век мнозина велможи са свикнали с това.)

Повече не го арестуват. Става заместник на Каганович по капиталното железопътно строителство и умира в Москва през 50-те години като генерал-лейтенант, в напреднала възраст, на почит и на спокойствие.

Представям си колко е мразел тази страна.

Пета глава
ВЪРХУ КАКВО СЕ КРЕПИ АРХИПЕЛАГЪТ

В Далечния изток дълго съществува град с верноподаническото название Цесаревич. Революцията го прекръства в град Свободни. Амурските казаци, които го населяват, са пръснати и градът опустява. Някой е трябвало да го засели. Заселват го: затворници и охраняващите ги чекисти. Целият град Свободни се превръща в лагер (БАМлаг).

Така символите сами се раждат в живота.

Лагерите не са просто „тъмната страна“ на нашия следреволюционен живот. Техният размах ги поставя не встрани, не открая, а едва ли не в центъра на събитията. Нашите петдесет години рядко са се проявили толкова последователно, толкова докрай в нещо друго.

Както всяка точка се образува от пресичането поне на две линии, всяко събитие — поне от две необходимости, така и до системата на лагерите, от една страна, ни води икономическата потребност, самостоятелно тя би могла да доведе и до трудовата армия, ала успява да се пресече с щастливо случилото се теоретично оправдание на лагерите.

И те пасват едно в друго като шип в гнездо, като издатина във вдлъбнатина. И така се ражда Архипелагът.

Икономическата потребност се проявява както винаги открито и алчно: държавата, замислила да укрепне за кратък срок (и тук три четвърти от работата срочно, както на Беломорканал!), без да прибягва до нищо отвън, се нуждае от работна сила:

а) пределно евтина, а най-добре — безплатна

б) непретенциозна, готова да бъде местена от място на място в какъвто и да е ден, необвързана със семейство, ненуждаеща се нито от благоустроен бит, нито от училища, нито от болници, а за известно време дори от кухня и баня.

Намирането на такава работна сила е възможно само чрез поглъщането на своите синове.

Теоретичното оправдание не би могло така уверено да се намери в припряността на тези години, ако не започва още от миналия век. Енгелс открива, че човекът започва не със зараждането на нравствената идея, не от мисленето — а от случайния и безсмислен труд: маймуната грабнала един камък в ръце — и оттук тръгнало всичко. Маркс пък, засягайки едно по-близко време („Критика на Готската програма“), с не по-малка увереност нарича единствено средство за превъзпитание на престъпниците (наистина, на криминалните; той, струва ми се, не отнася още към престъпниците политическите, както правят това неговите ученици) — отново не самостоятелни размишления, не нравственото самовглъбяване, не разкаянието, не терзанието (всичко това било надстройки) — а производителния труд. Самият той през живота си не се е докосвал до кирка, не е теглил количка, не е копал въглища, не е сякъл дървета, не знаем как е цепил и дърва — но ето че написва това върху хартията, и тя не му се съпротивлява.

За последователите им сега вече не е проблем да заставят затворника ежедневно да се труди (понякога по 14 часа, както е в колимските забои) — хем хуманно, хем преследващо неговото превъзпитаване. Напротив, да се затвори в тъмнична килия, с дворче и зеленчукова градинка, да му се даде възможност през тези години да чете книги, да пише, да мисли и спори — означава да бъде третиран „като скот“ (из същата тази „Критика“).

Наистина, през следоктомврийското горещо време на никого не му е до тези тънкости и за още по-хуманен минава просто разстрелът. Ония, които не ги разстрелват, а ги затварят в най-ранните лагери, са изолирани не за превъзпитание, а за обезвреждане, за чисто отстраняване.

Работата е там, че и тогава има умове, заети със санкциониращата теория, например Пьотър Стучка. В „Ръководни Начала по наказателното право на РСФСР“ от 1919 г. е подложено на ново определение самото понятие наказание. Наказанието, както много свежо се твърди там, не е нито възмездие (работническо-селската държава не отмъщава на престъпника), нито изкупване на вината (не може да има никаква индивидуална вина, а само класова причинност), а отбранителна мярка за защита на обществения строй — мярка за социална защита.

Е, щом е „мярка за социална защита“, тогава е разбираемо, на война като на война, трябва или разстрел („висша мярка за социална защита“), или затвор. Но в случая се тушира някак идеята за превъзпитанието, към която през същата 1919 г. призовава VIII конгрес на партията. И главно, неясно остава: от какво да се поправя човек, ако няма вина? А нали не е възможно поправяне от класовата причинност?!

Същевременно завършва Гражданската война, през 1922 г. се учредяват първите съветски кодекси, свиква се през 1923 г. „конгрес на работниците по наказателния труд“, съставят се през 1924 г. „Основни начала на наказателното законодателство“ — към новия Наказателен кодекс от 1926 г. (който стяга шията ни тридесет и пет години), — а новооткритите понятия, че няма „вина“ и няма „наказание“, а има „социална опасност“ и „социална защита“, се запазват.

Естествено, така е по-удобно. Такава теория разрешава да бъде арестуван който и да е като заложник, като „лице, намиращо се под съмнение“ (телеграмата на Ленин до Евгения Бош), да се изпращат на заточение дори цели народи по съображения за опасност от тях (примерите са известни), но трябва да бъдеш първокласен жонгльор, та да изграждаш и поддържаш в неопетнено състояние въпреки всичко това теорията за „превъзпитанието“.

Налице са обаче и жонгльорите, и теорията, и самите лагери се наричат именно изправителни. Дори и сега можем да прибегнем до много цитати.

Вишински: „Цялата съветска наказателна политика се гради върху диалектическото (?) съчетание на принципа за потискане и принуда с принципа на убеждението и превъзпитанието.“^[342] „Всички буржоазни пенитенциарни учреждения се мъчат «да довършат» престъпника, като му причинят физически и морални страдания“ (докато те искат да го „превъзпитат“). „За разлика от буржоазното наказание у нас страданията на затворниците не са цел, а средство. (Ами че и там май е същото — не цел, а средство. — А.С.) Целта у нас е действителното превъзпитание, та от лагерите да излязат съзнателни труженици.“

Ясно ли е вече? Макар и да принуждаваме, ние все пак превъзпитаваме (и също, както се оказва, чрез страдания), само че неизвестно от какво.

Но ето веднага, на съседната страница:

„С помощта на революционното насилие трудово-изправителните лагери локализират и обезвреждат престъпните елементи на старото общество.“^[343] (И все още — старото общество! И през 1952 г. — все още „старото общество“. Умрял кон не рита!)

Та значи за превъзпитанието, за изправянето — нито дума? Локализираме и обезвреждаме?

И през същата (1934) година:

„Двуединна задача за потискане плюс възпитание на когото може.“

На когото може. Значи: изправянето не е за всички.

И у второстепенните автори вече радостно пърха взетото кой знае откъде цитатче: „изправяне на изправимите“, „изправяне на изправимите“.

А неизправимите? В общата яма? На луната (Колима)? За претопяване (Норилск)?

От висотата на 1934-та юристите на Вишински упрекват дори трудово-изправителния кодекс от 1924 г. в „лъжлива представа за всеобщото превъзпитание“. Защото този кодекс не пише нищо за изтребване.

Никой не обещава, че осъдените по Петдесет и осми член ще бъдат превъзпитани.

Та затова и нарекох тази част — трудово-_изтребителни_. Както ги чувствувахме на собствения си гръб.

А ако някои цитатчета у юристите не си пасват, вдигнете от гроба Стучка, домъкнете Вишински — и да се разберат помежду си. Аз нямам вина.

Едва сега, докато пиша книгата си, реших да прелистя предшествениците си, и то благодарение на добрите хора, които ми помогнаха, че инак вече никъде не ще намериш съчиненията им. А докато се мъкнехме в своите лекьосани затворнически дрехи, не ни идваше и наум дори, че може да има такива книги. Че целият ни живот се определя не от волята на гражданина началник, а от някакъв легендарен кодекс на труда за затворниците — и не само за нас това бе смътен слух, партенка, но и майорът, началникът на ОЛП, за нищо на света не би повярвал. Издадени в служебни закрити тиражи, от никого нечетени, дали още се пазят те в гулаговските сейфове, или са изгорени без остатък като вредителски — никой не знае. От тях не са извличани цитати за лозунгите в културно-възпитателните кътове, нито са огласявани цифрички от дървените подиуми колко ли часа включва работният ден. Колко почивни дни се полагат на месец? Заплаща ли се трудът? Какво се полага за телесна повреда? Пък и своите ще те вземат на смях, ако зададеш такъв въпрос.

Ако трябва някой да е знаел и чел тези хуманни писания, това са нашите дипломати. Тъкмо те, струва ми се, размахват на конференциите тази книжка. И как няма да я размахват! Току-що попадам на едно цитатче — направо да те разплаче:

— в „Ръководни начала“ от 1919 г.: щом наказанието не е възмездие, не трябва да има никакви елементи на изтезание;

— от 1920 г.: да се забрани със затворниците да се говори на „ти“. (А, извинете за израза, а… „по зъбите“ — може ли?);

— трудово-изправителният кодекс от 1924 г., член 49 — „режимът трябва да бъде лишен от признаци на изтезания, да не се допускат в никакъв случай: белезници, карцер(!), строгоединична изолация, лишаване от храна, свиждания през решетка“.

Е, достатъчно. По-късни указания няма: за дипломатите и това стига, на ГУЛАГ и това не е нужно.

Още в Наказателния кодекс от 1926 г. има член 9-и, случайно попаднах на него и го назубрих:

„Мерките за социална защита не могат да имат за цел да причиняват физическо страдание или да унижават човешкото достойнство, нито пък си поставят за задача възмездие и наказание.“

Ето ви член от най-чиста проба! В старанието си да преметна началството на законни основания аз често им повтарях този член — и всички длъжностни лица от охраната блещеха очи от учудване и негодувание. Имаше между тях служили по двадесет години, наближаващи пенсионна възраст — никога никакъв Девети член не бяха чували, впрочем те и кодекса не бяха хващали в ръце.

О, „умна предвидлива човечна администрация от горе до долу“! — както пише в, „Лайф“ върховният съдия на щата Ню Йорк Лейбовиц, имал честта да посети ГУЛАГ. „Затворникът отбива срока на наказанието си, като запазва чувството за собствено достойнство“ — ето как е разбрал той това и как го е видял.

О, щастлив е щат Ню Йорк, щом има такова проницателно магаре за съдия!

Ах, сити, безгрижни, късогледи, безотговорни чужденци с бележници и химикалки! От категорията на онези кореспонденти, които още в Кем задават на зековете въпроси в присъствието на лагерното началство! Колко само сте ни навредили в тщеславната си страст да блеснете с разбиране там, където не сте разбрали нито бъкел.

„Собствено достойнство!“ У този, който е осъден без съд? Когото при слизане на гарите го карат да сяда в калта? Който под свистенето на камшика на гражданина надзирател човърка с пръсти земята, обляна с урина, и я изнася — за да не получи карцер? У онези образовани жени, които са удостоени като с велика чест да перат бельото и да хранят собствените свине на гражданина началник на лагпункта? И при първия му пиянски жест да заемат достъпна поза, за да не осакатеят утре на общите работи?

…Огън, огън! Клоните трещят и нощният вятър върти пламъка в късната есен. Зоната е тъмна, аз съм самичък до накладения огън, мога да донеса още дървени парчетии. Зоната е привилегирована, толкова привилегирована, че съм сякаш на свобода — това е райски остров, това е конструкторското „пандиз-бюро“ в Марфино^[344] през неговото най-привлекателно време. Никой не бди над мен, не ме прибира в килията, не ме гони от огъня. Увил съм се във ватенката — все пак е студеничко на резкия вятър.

А тя — колко ли часа вече поред стои на вятъра, застанала мирно с наведена глава и ту плаче, ту замира неподвижно. От време на време започва отново да моли с жалостив глас:

— Гражданино началник!… Простете!… Простете, това няма да се повтори…

Вятърът донася нейния стон до мен, сякаш тя стене над самото ми ухо. Гражданинът началник разпалва печката си в дежурната стая и не откликва на молбите й.

Това става в граничещия с нас лагер, откъдето техните работници идват в нашата зона да прокарват водопровода, да ремонтират старото здание на семинарията. Между мен и момичето има гъсто сплетена бодлива тел; то е на две крачки от дежурния, под ярката светлина на фенера, стои обезсилено, вятърът развява сивата му работническа пола, вледенява краката и забрадената му с лека кърпа глава. През деня, когато бяха копали отсам, беше топло. И едно друго момиче се спуснало в дерето, припълзяло към Владикинското шосе и избягало — охраната се била зазяпала. А по шосето се движи московски градски автобус, когато се усещат — момичето вече го няма. Вдигат тревога, идва вбесен мрачният майор, крещи, че за това бягство, ако не намерят избягалата, целият лагер ще бъде лишен от свиждания и полагащите се за месеца колети. Ръководителките на бригадите също освирепяват и крещят, особено една, която злобно върти очи: „Да я хванат веднъж, проклетницата, че с ножицата — цък! цък! — да й острижат главата пред строя!“ (Това не е оригинално нейно хрумване, така наказват жените в ГУЛАГ.) А това момиче тук въздъхва и казва: „Поне вместо нас да подиша на свобода!“ Надзирателят дочува думите й и ето че сега си носи наказанието: всички ги връщат в лагера, а нея я поставят в стоеж „мирно“ на входа. Това става в шест часа вечерта, а сега е единадесет през нощта. При всеки опит да потупа с крака, за да се сгрее, дежурният отвътре й крясва: „Стой мирно, к… да не стане по-лошо!“ Момичето не смее да шавне и само плаче:

— Простете ми, гражданино началник!… Пуснете ме в лагера, повече няма да се повтори!…

Но дори в лагера никой няма да й каже: Светицо! Влез!…

А затова и толкова дълго не я пускат да се прибере, защото утре е неделя и не е нужна за работата.

Такова едно русичко, простодушно, необразовано момиченце. Осъдено за някоя макара конци. Колко опасна мисъл си изказала обаче, сестричко! И искат сега да ти дадат урок за цял живот.

Огън, огън!… Воювахме и се взирахме в пламъка на огъня — гадаехме по него каква ще е Победата… Вятърът пръсва във въздуха недогорели огнени шлюпки.

На този огън и на теб, момиче, обещавам: целият свят ще узнае от мен за това.

Това става в края на 1947 г., преди чествуването на тридесетгодишнината от Октомври, в нашия престолен град Москва, току-що отпразнувал осемстотингодишнината на своите жестокости. На два километра от общосъюзната селскостопанска изложба. На по-малко от километър от останкинския Музей на крепостното изкуство.

* * *

Крепостните!… Това сравнение не случайно се натрапва в съзнанието на мнозина през малкото време за размисъл. Не отделни черти, а целият главен смисъл в наличието на крепостното право и Архипелага е един и същ: това са обществени устройства за принудително и безжалостно използуване на безплатния труд на милиони роби. Шест дни в седмицата, а често и седемте, туземците на Архипелага излизат на изтощителен ангариен труд, който не им носи никаква лична изгода. Не им остават нито петия, нито седмия ден да работят за себе си, тъй като издръжката им се отпуска като месячина^[345] — съответно лагерна дажба. По същия принцип тях ги делят на ангарийни (група „А“) и домашни (група „Б“), обслужващи непосредствено помешчика (началника на лагпункта) и имението (зоната). За недъгави (група „В“) се признават само ония, които вече съвсем не могат да слязат от печката (от наровете). Приблизително еднакви са и наказанията за провинилите се (група „Г“), с тази разлика, че предвид собствените си интереси помешчикът наказва с по-малка загуба на работни дни — с камшици в конюшнята, при него изобщо няма карцер, докато началникът на лагпункта в съответствие с държавната инструкция вкарва виновния в ШИзо (изолатор със санкциониращ режим) или БУР (барака с усилен режим). Както и помешчикът, началникът на лагера може да вземе когото си иска за лакей, готвач, бръснар или шут (може да направи и крепостен театър, ако това му харесва), да определи която си иска робиня за икономка, любовница или слугиня. Подобно на помешчика той може да върши ненаказано глупости, да проявява необуздано нрава си. (Началникът на химкинския лагер майор Волков вижда някакво момиче да суши на слънцето разпуснатите си след измиване дълги меки златисти коси; кой знае защо, това го разгневява и той отсича: „Да се остриже!“ И моментално остригват косите на момичето. 1945-а.) Смени ли се помешчикът или началникът на лагера, всички роби покорно остават да чакат новия, гадаят за неговите навици и предварително се поставят под неговата власт. Без да е в състояние да предвиди волята на господаря, крепостният и не се замисля за утрешния си ден — затворникът също. Крепостният не може да се ожени без волята на господаря си — да не говорим за затворника, който само при снизхождението на началника може да го сдобие с лагерна жена. Както крепостният няма пръст в своята робска съдба — той не носи вина за своето рождение, така и затворникът не я подбира — той също попада на Архипелага по чистата воля на съдбата.

Това сходство отдавна е възприето от руския език: „Нахранихте ли хората?“, „Изпратихте ли хора на работа?“, „Колко хора имаш на разположение?“, „Прати ми човек!“ Хора, човеци — за какви става дума? Така се говори за крепостните. Така се говори за затворниците.^[346] Така е невъзможно обаче да се каже за офицерите, за ръководителите — „колко хора имаш?“ — никой дори няма да разбере.

Но, ще ни възразят, все пак не са чак толкова много сходствата с крепостните. Разликите са повече.

Ще се съгласим: разликите са повече. Но ето кое е учудващото: всички разлики са в полза на крепостното право! Всички разлики са в ущърб на Архипелага ГУЛАГ!

Крепостните работят от зори до късна вечер. Зековете започват в тъмно и завършват в тъмно (а и невинаги завършват). При крепостните неделните дни са нещо неприкосновено, че и всичките там дванадесет главни празника и храмови чествувания, и малко ли дни от Коледа до Богоявление (маскирали са се!). Преди всеки неделен ден затворникът се вълнува: ще му разрешат ли почивката, или не? Други празници той изобщо не познава (както Волга — почивните…): 1-ви май и 7-и ноември носят повече мъки с обиските си и режима, отколкото радост от празника (а някои затворници ги затварят редовно всяка година през тези дни в карцера). За крепостните Рождество Христово и Великден са били истински празници; те изобщо не са знаели какво е това личен обиск било след работа, било сутрин („Застани до леглото!“). Крепостните са живели под постоянен покрив, считали са го за свой собствен и когато нощем са лягали — на печката, на одъра или скамейката, — са знаели: това точно място си е мое, отколе спя тук и така ще бъде и занапред. Затворникът не знае в каква барака ще го бутнат утре (и дори не са сигурни, когато се връщат от работа, че и този път ще спят на същото място). Те нямат „свои“ нарове, „своя“ вагонка. Където ги отведат.

Господарският крепостен притежава собствен кон, собствено рало, собствени брадва, коса, вретено, кошове, съдини, дрехи. Дори домашната прислуга, пише Херцен^[347], е притежавала всякакви „парцали“, които са оставяли като наследство на близките си и които почти никога не са били отнемани от помешчика. Зекът е длъжен да сдава зимните си дрехи през пролетта, летните — през есента. При инвентаризациите изтръскват торбата му и всеки излишен парцал се отнема в полза на държавата. Няма право дори на джобно ножче, дори на паница, а от живите твари — само на въшки. Крепостният чат-пат ще хвърли мрежа да улови някоя рибка. Зекът лови риба само с лъжицата за чорбата. Крепостният е имал я Сивушка, я козица, я кокошки. Зекът никога не помирисва дори мляко, а кокоши яйца не вижда с десетилетия, че и няма да знае какво е това, ако ги види.

През по-голямата част от своята история предишната Русия не познава глада. „В Русия от глад никой не е умрял“ — гласи пословицата. А пословиците току-тъй не изникват. Крепостните, макар и роби, са били сити.^[348]

А Архипелагът живее десетилетия наред, притиснат от жесток глад. Между зековете възникват вечни свади за някоя рибя опашка от кофата за боклука. Поне за Рождество Христово и Великден и най-последният крепостен мужик е отговявал със сланина. Но и най-първият работник сред първите в лагера може да вкуси сланина само ако я получи в колет.

Крепостните са живеели на семейства. Продажбата или размяната на крепостния отделно от семейството му е било признавано на всеослушание от всички за варварство, предизвиквало е негодуванието на публичната руска литература. Нека да са стотици, дори хиляди (макар че толкова едва ли) изтръгваните от семействата им крепостни. Но не милиони. Зекът е разлъчен със семейството си от първия ден на ареста и в половината от случаите — завинаги. Ако синът е арестуван с бащата (както сме чували от Витковски) или жената заедно с мъжа, то най-често гледат да не допуснат срещата им в един и същ лагпункт; ако пък се срещнат случайно, ги разделят колкото се може по-бързо. По същия начин всеки зек и зечка, свързвали се в лагера за кратка или истинска любов, бързо се наказват с карцер, разделят ги и ги разпращат на различни места. И дори най-сантименталните пишещи дами — Шагинян или Тес — не проронват ни една беззвучна сълзица в кърпичките си за това. (Е, може и да не са знаели. Или да са смятали, че така трябва.)

А и самото прехвърляне на крепостните от едно място на друго не става с бясна припряност: оставяли са ги да си съберат покъщнината, движимите си вещи и да се пренесат спокойно не по-далеч от петнадесет, най-много четиридесет версти. Затова пък етапът връхлита зека като хала: двадесет, десет минути време да предаде имуществото си на лагера, целият му живот се обръща нагоре с краката, и той се отправя някъде накрай света, може би — завинаги. През живота на един крепостен рядко се е падало повече от едно прехвърляне, а в повечето случаи крепостните са били оставяни на местата им. Затова пък е невъзможно да се посочат туземците на Архипелага, които да не познават етапите. А мнозина биват прехвърляни по пет, по седем, по единадесет пъти.

На крепостните се е удавало да се измъкнат на оброк^[349] — така те са оставали далеч от погледа на проклетия господар, търгували, забогатявали, живеели като свободни хора. А дори безконвойните зекове живеят в същата тази зона и от сутринта се включват в същото производство, където провеждат и колоната на останалите.

Домашната прислуга е представлявала в по-голямата си част развратени паразити („домашните слуги са просташко племе“), живеела е за сметка на ангарийните селяни, но поне не са ги управлявали самите те. Два пъти по-мъчително за зека е това, че развратените нагаждачи го управляват и малтретират на всичко отгоре.

А и изобщо цялото положение на крепостните се е облекчавало от това, че помешчикът е бил принуден да ги щади: те са стрували пари и чрез своята работа са му носели богатство. Лагерният началник не щади затворниците: той не ги купува, не предава децата им като наследство, а щом умрат едни — му пращат други.

Не, напразно се хванахме да сравняваме нашите зекове с крепостните на помешчиците. Трябва да признаем състоянието на последните за много по-спокойно и хуманно. Ако може още приблизително да сравняваме положението на туземците от Архипелага с нечие друго, то е с това на фабричните крепостни — уралските, алтайските и нерчинските. Или с аркчеевските заселници. (А някои ми възразяват: и това не е реално, в аракчеевските селища също има и природа, и семейство, и празници. Единствено древноизточното робство подхожда за истинско сравнение.)

И само едно, само едно предимство на затворниците пред крепостните ми идва наум: затворникът попада на Архипелага дори и да е невръстно дете на 12-15 години, но все пак не от деня на раждането си! Все пак някоя и друга година успява да опита от свободата, преди да го приберат. Що се отнася по предимствата на определения съдебен срок пред пожизненото селско закрепостяване, тук съществуват много уговорки: ако срокът не е двадесет и пет години; ако членът не е 58-и; ако не бъде „до специално разпореждане“; ако не ти лепнат втора лагерна присъда; ако след нея не последва автоматично заточение; ако, след като те освободят, не те върнат тутакси обратно на Архипелага за повторно излежаване на присъдата. Уговорките са непреодолимо множество, а си струва да си спомним, че понякога господарят е освобождавал от крепостничество по прищявка…

Ето защо когато, „император Михаил“ ни съобщи на Лубянка ширещата се сред московските работници анекдотична разшифровка на ВКП (б) като Второ Крепостно Право (болшевики), това не ни се стори смешно, а пророческо.

* * *

Комунистите търсеха нов стимул за обществения труд. Мислеха, че това ще са съзнателността и ентусиазмът, лишени от всякаква корист. Ето защо толкова много държаха на „великия почин“ на съботниците. Но този почин се оказа не начало на новата ера, а конвулсия на самоотвержеността на едно от последните поколения на революцията. От губернските тамбовски материали за 1921 г. се вижда например, че още тогава мнозина партийни членове правят опити да се отклонят от съботниците — и е въведено отмятане в партийната учебна карта за участие в съботника. Този порив стига още за десетина години при комсомолците и при нас — тогавашните пионери. Но след това секва и у нас.

Как да се постъпи тогава? Къде да се търси стимулът? Пари, работа на парче, премиални? Но това намирисва явно на неотдавнашния капитализъм и трябва да мине дълго време, да дойде друго поколение, докато дъхът му престане да дразни и стане възможно да се възприема като „социалистически принцип на материална заинтересованост“.

Тогава бръкват по-надълбоко в сандъка на историята и измъкват оттам това, което Маркс нарича „извъникономическа принуда“. В лагера и в колхоза тази находка си показва открито рогата.

Сетне им идва подръка Френкел, който като сатана сипва отрова в кипящия котел.

Известно е многократно повтаряното заклинание: „В новия обществен строй не може да има място нито за дисциплината на тоягата, на която се опираше крепостничеството, нито за дисциплината на глада, на която се държи капитализмът.“

Ето как Архипелагът съумява да съчетае чудесно едното с другото. За целта са били необходими само: 1. храна; 2. бригада; 3. две началства. (Последното не е толкова задължително: във Воркута например е имало винаги само едно началство, а работите са вървели.)

Та на тези именно три кита се крепи Архипелагът.

А ако гледаме на тях като на „трансмисии“ — точно те са, които го задвижват.

За храната вече е казано. Това е такова преразпределение на хляба и булгура, при което, за да получи средната дажба, давана на затворника в паразитните общества, без нещо да прави, нашият зек трябва порядъчно да се попревива и попъхти. Така той получава законно полагаемата му се дажба на добавъчни късчета от по сто грама, че и го смятат на всичко отгоре за ударник. Изработеното от него над стоте процента му дава право и на допълнителни (отнети преди това пак от него) лъжици каша. Какво безпощадно познаване на човешката природа! Нито тези късчета хляб, нито тези булгурени зрънца могат да оправдаят силите, изразходвани за тяхното припечелване. Но в това открай време е нещастието на човека — той не може да разбере кое е вещта и кое — цената за нея. Както един войник в чужда война бива вдиган в атака с чаша долнопробна водка и отдава за нея живота си, така и зекът за тези подаяния, подхлъзнал се от гредата, се дави в придошлата северна река или меси глина за кирпич в ледената вода с боси крака, които няма повече да стъпват по волна земя.

Но и сатанинската дажба не е всесилна. Не всички се хващат на тази въдица. Както крепостните някога са били разбрали: „по-добре трева да пасем, отколкото пънове да сечем“, така и зековете са осмислили: в лагера те погубва не малката дажба, а голямата. Ама че мързеливци! Ама че тъпаци! Ама че безчувствени полуживотни! Не искат да получат допълнително! Не искат къшей от този хранителен хляб, замесен от картофи, фий и вода! Те вече и предсрочно освобождаване не щат! И на почетната дъска не държат да се видят! Не искат да се издигнат до интересите на строежа и страната, не искат да изпълняват петилетките, макар петилетките да са в интереса на трудещите се! Те се пръсват по закътаните кьошета на шахтите, по етажите на строителния обект, предпочитат да се скрият от дъжда в някоя тъмна дупка, стига да не работят.

Не толкова често може да се уредят такива масови работи, както чакълената кариера край Ярославъл: винаги в полезрението на надзирателите, стотици затворници са струпани там на малко пространство и само някой да престане да се движи — веднага се вижда. Това са идеалните условия: никой не смее да забави темпа, да изправи гръб, да избърше потта си, докато не свалят знамето на хълма — условния знак за почивка. А как да се постъпи в останалите случаи?

Дълго го умуват. И измислят — бригадата. Че как да не се сетят за нея? У нас и народниците са искали да влязат в социализма — чрез общината, и марксистите — чрез „колектива“. Как пишат и до днес нашите вестници? „Главното за човека е трудът и непременно трудът в колектива!“

Така в лагера няма нищо освен труд, и то само в колектива. Значи трудово-изправителните лагери са именно висшата цел на човечеството? Значи главното е постигнато?

Вече имахме повод да обясним (3 глава) как бригадата служи на психологическото обогатяване на своите членове, как служи на подтикването, следенето и повишаване чувството за достойнство. В съответствие с целите на бригадата се подбират достойни задачи и бригадири (на лагерен език — „буци“). Като държи затворниците под заплахата на тоягата и лишаване от дажбата, бригадирът трябва да се справи с бригадата в отсъствие на началството, надзирателите и конвоя. Шаламов привежда примери, когато за един промивъчен сезон на Колима съставът на бригадата измира на няколко пъти, а бригадирът си остава все същият. В Кемерлаг такъв бригадир е Переломов — никога не прибягва до езика си — само до тоягата. Списъкът на тези фамилни имена би заел много страници, но аз не съм го и готвил. Интересно, че най-често подобни бригадири излизат от средата на рецидивистите, ще рече, от лумпените пролетарии.

Само че към какво ли не се приспособяват хората? Би било грубо от наша страна да не забележим как бригадата става понякога и естествена ядка на туземното общество подобно на семейството в цивилния живот. Самият аз съм виждал такива бригади — и не една. Наистина това не са бригадирите за общи работи — в тях някой трябва да умре, иначе останалите не биха могли да останат живи. Имам предвид обикновено специалните бригади: на електротехници, шлосери-стругари, дърводелци, бояджии. Колкото по-малобройни (до 10-12 души) са тези бригади, толкова по-явно проличава в тях началото на взаимната защита и поддръжка.^[350]

За такава бригада и за такава роля и бригадирът трябва да се случи подходящ: с мярка жесток; добре познаващ всички нравствени (безнравствени) закони на ГУЛАГ; проницателен и справедлив в бригадата; със своя отработена хватка срещу началството — кой с хрипкав лай, кой тихомълком; да респектира нагаждачите, да не пропуска случая да измъкне за бригадата допълнителните сто грама, ватирани панталони, чифт обувки. Но и да поддържа връзка с влиятелните нагаждачи, от които ще узнава всички лагерни новини и предстоящи промени, всичко това му е необходимо, за да ръководи правилно. Добре да познава работите и изгодните и неизгодните участъци (и на неизгодните да умее да пробута съседната бригада, ако има такава). С остър поглед върху тухтата — къде най-лесно през тази петдневка да я намери: в нормите или в обемите. И непоколебимо да отстоява тухтата пред техническия ръководител, когато последният вече докосва писалката до листа, за да „ореже“ наряда. И да умее да пробута сухо на нормировчика. И да знае кой е доносник в бригадата (и ако не е много умен и вреден — да не го закача, че инак по-лош ще му изпратят). А в бригадата той винаги знае кого да ободри с поглед, кого да напсува, а и кого да остави днес на по-лека работа. И такава бригада с такъв бригадир се сраства сурово и оцелява сурово. Липсват нежности, но и никой не пада. Работил съм при такива бригадири — при Синебрюхов, при Павел Боронюк. Ако трябва да съставям и тук списък — също доста страници ще се изпишат. И от многото разказани случки може да се заключи, че най-често такива разпоредителни разумни бригадири са от „кулашките“ синове.

А как трябва да се постъпи? След като бригадата е натрапвана неотклонно като форма за съществуване, как да се постъпи? Нали трябва някак да се приспособим? Ние гинем от работа, но и за да не загинем, е възможно само чрез работата. (Разбира се, тази философия е спорна. По-вярно е да се каже: не ме учи да загивам както ти искаш, остави ме да загина както аз искам. Само че и така няма да те оставят, там е работата…)

Не е голям изборът и на бригадира: не изпълни ли бригадата по дърводобива дневната си норма от 55 „кубика“ — в карцера отива бригадирът. А не искаш ли карцер — гони хората си до смърт. Кой превари, той натовари.

А двете началства са удобни за лагерите също както на клещите им трябва и лява, и дясна челюст, двете заедно. Двете началства са като чука и наковалнята, и те коват от зека онова, което е необходимо за държавата, а грохне ли — изхвърлят го на боклука. Макар издръжката на отделното зонно (лагерно) началство силно да увеличава разходите на държавата, макар поради тъпотията, капризността и бдителността си то често да затруднява и усложнява работния процес, все пак, щом го назначават, значи тук няма грешка. Две началства, ще рече, двама мъчители вместо един, сменящи се един друг, поставени в положение на съревнование: кой ще изстиска повече от арестанта и ще му даде по-малко.

В ръцете на едното началство са съсредоточени производството, материалите, инструментите, транспортът, но почти без работната сила. Всяка сутрин конвоят довежда от лагера тази работна сила и всяка вечер я отвежда в лагера (или на смени). През тези десет или дванадесет часа, когато зековете попадат в ръцете на производственото началство, те няма нужда да бъдат възпитавани и превъзпитавани, и дори ако в течение на работния ден издъхнат — това не може да огорчи нито едното, нито другото началство: по-лесно е да се отчислят мъртъвци, отколкото изгорели дъски или отмъкнат безир. За производственото началство е важно да накара затворниците да свършат повече работа през деня, а да запише по-малко в нарядните им листове, за да покрие невъзстановимите разходи и производствените липси: та кой ли не те обира — и тръстовете, и СМУ (строително-монтажните управления), и техническите ръководители, и десетниците, и домакинът, и шофьорите, и всъщност най-малко зековете, че и то не за себе си (няма къде да дянат отмъкнатото), а за своето лагерно началство и конвоя. А още по-големи са разхищенията от безотговорното и непредвидливо стопанисване, както и от това, че зековете също нищо не пазят — и за да се покрият всички тези липси, има само едно средство — да се плаща по-малко на работната сила.

Лагерното началство разполага само с рабсила (ама и езикът си знае как да съкращава!). Но това е решаващото. Лагерните началници не крият: можем ли да ги понатиснем (производствениците), къде ще намерят други работници? (В тайгата и пустинята ли да ги търсят?) И затова те гледат да измъкнат за своята рабсила повече пари, които внасят в хазната, а част от тях отива за издръжката на самото лагерно ръководство за това, че охранява (от свободата) зековете, пои ги, храни ги, облича и морално ги довършва.

Както винаги при нашето обмислено социално устройство, тук се сблъскват челно два плана: производственият план има по показателя заплата най-ниските разходи, а планът на МВР донася в лагера от производството най-големите доходи. За един страничен наблюдател остава необяснимо: защо двата плана да се довеждат до сблъсък? О, в това има голям смисъл! Тъкмо сблъсъкът между плановете смазва човека. Това е принцип, простиращ се извън бодливата телена мрежа на Архипелага.

И друго е важно: тези двама началници съвсем не се отнасят враждебно един към друг, както може да се помисли, ако се съди по техните постоянни спречквания и взаимни измами. Там, където е нужно по-плътно да притиснат, те се сдушват много бързо. Макар началникът на лагера да е роден баща за своите зекове, винаги на драго сърце ще признае и ще подпише акт, че за осакатяването си е виновен самият затворник, а не производството; няма да настояваме чак толкова, че затворникът се нуждае от работно облекло или че в някой от цеховете нямало вентилация (така да е, какво да се прави, временни трудности, а как бе по време на ленинградската блокада?…). Лагерното началство няма никога да откаже на производственото да вкара в карцера бригадира за грубост или работника, загубил лопатата, или инженера, изпълнил не както трябва заповедта. Не са ли тези две началства, които съставят висшето общество — индустриалните помешчици в глухите селища на тайгата? Не си ли ходят жените им една на друга на гости?

И ако все пак тухтата в нарядите непрекъснато е надувана, ако се записва изкопаване и засипване на траншея, каквато не е имало; ремонт на отоплението или струга, неизлязъл от строя; смяна на цели-целенички стълбове, които ще престоят още десет години — това дори не е подшушвано от лагерното началство, което не се съмнява, че парите, така или иначе, ще постъпят в лагера, а е дело на самите затворници (бригадири, нормировчици, десетници), защото такива са всички държавни норми: те са съобразени не със земния реален живот, а с някакъв лунен идеал. Колкото и да е самоотвержен, здрав, сит и бодър, човек не е в състояние да изпълни тези норми! Да не говорим за изтощения, хилавия, гладния и потиснат арестант. Държавното нормиране описва производството такова, каквото то не може да бъде в действителност — и с това напомня социалистическия реализъм в белетристиката. Но ако непродадените книги след това просто се претопяват, да се ликвидира промишлената тухта, е но-сложно нещо. Не и невъзможно обаче.

В постоянния кръговрат на вечното бързане директорът и техническият ръководител пропускат нещо, не успяват да открият тухтата. А волнонаемните десетници са неграмотни или пияни, или пък добронамерени към зековете (правят си сметката, че бригадирът ще отърве и тях в тежка минута). А през това време „процентчетата са изядени“, ха върни хляба от търбусите де? Счетоводните ревизии и отчети са известни с мудността си, те откриват тухтата със закъснение от месеци или години, когато и парите за тази работа отдавна са изфирясали, и остава единствено или да дадеш под съд някого от волнонаемните, или да туриш пепел на цялата работа и да я потулиш.

Трите кита: дажбата, бригадата и двете началства са поставени под Архипелага от Ръководството. А четвъртият и главният кит — тухтата, е дело на туземците и на самия живот.

За тухтата са нужни пробивни предприемчиви бригадири, но още по-нужно, още по-важно е производствените началници да са от затворниците. Има от тях не по-малко десетници, нормировчици, плановици и икономисти, защото по тия затънтени места трудно се намират волнонаемни. Едни от зековете на тези постове се забравят, ожесточават се повече и от волнонаемните, тъпчат своя брат-арестант и вървят по трупове към предсрочното си освобождаване. Други, обратно, запазват ясно съзнание за своята родина — Архипелага, и внасят разумна увереност в управляването на производството, разумно допустима тухта в отчетността. Твърде рисковано за тях: не защото ще получат нова присъда, тъй като сроковете им и така си ги бива — къде повече от този член, по който лежат, — а да не загубят своето място, да не разсърдят началството, да не попаднат в някой лош етап — и така незабелязано да загинат. Толкова по-достойни са тяхната твърдост, техният ум, след като помагат на своите братя да оцелеят.

Такъв е например Василий Григориевич Власов, когото знаем вече по Кадийския процес. През целия си дълъг срок (деветнадесет години без прекъсване) той запазва упоритата си убеденост, с която се държи пред съда, с която осмива Калинин и неговото помилване. През всичките тези години, когато съхне от глад и влачи хомота на непосилния труд, той не се чувствува изкупителна жертва, а истински политически и дори „революционер“, както се изразява сам в задушевни разговори. И когато благодарение на своята остра по природа хватка на стопанин, заменяща му незавършеното икономическо образование, той заема постовете на производствените нагаждачи, не просто вижда в това отлагане на своята гибел, а и възможност да стъкми така колата, че да е по-леко на момчетата да я теглят.

През 40-те години на една от Уст-Вимските дърводобивни командировки (УстВимЛаг) се отличава от общата схема по това, че има едно началство: самият лагер е включен в дърводобива, отчита и отговаря за плана пред Министерството по дърводобива). Власов съвместява длъжностите нормировчик и плановик. Той е там начело на всичко, и през зимата, за да поддържа секачите, прибавя на бригадите им излишни кубици. Една зима се случва особено сурова, момчетата в най-добрия случай изпълняват 60% от нормата си, но получават като за 125% и изкарват зимата с повишена дажба, без да спират работата дори за един ден. Извозваното обаче на „отсечените дървета“ (както е на хартия) силно изостава, до началника на лагера достигат лоши слухове. През март той изпраща в гората комисия от десетници — и те установяват недостиг от осем хиляди кубика дървени трупи! Разяреният началник извиква Власов при себе си. А той, след като го изслушва, му казва: „Дай им, началник, на всички по пет денонощия карцер, това заслужават мързеливците. Домързяло ги е да походят из гората, снегът там е дълбок. Състави нова комисия и назначи мен за председател.“ Със своята разумна тройка Власов, без да излиза от кабинета, съставя акт и „установява“ целия недостигащ дървен материал. За известно време началникът се успокоява, но през май се сепва отново: извозваните дървета са по-малко, отколкото трябва, отгоре вече питат. И пак повиква Власов. Дребничък, но винаги наперен (фот. 35), този път той не прави опит да се оправдава: няма дървета. „Как така си посмял да съставиш фалшив акт, твоята мама?!“ — „Че по-добре ли беше самият вие да идете в затвора? Ами че осем хиляди кубика са за волнонаемния три годинки, а на чекиста — пет.“ Началникът псува ли, псува, но вече е късно да наказва Власов: трябва да се държи за него. „Какво да правим?“ — „Да изчакаме, докато водата залее всичко наоколо.“ Водата залива пътищата — и зимни, и летни. И тогава Власов занася на началника да подпише и прати по-нагоре, в Управлението, технически подробно обоснована докладна. В нея той пише, че заради твърде успешната сеч през изминалата зима осем хиляди кубика са останали неизвозени с шейните. През блатистата гора е невъзможно да се изнесат. По-нататък се пресмята колко ще струва да се прокара път на гредова основа и се доказва, че тогава извозването на тези осем хиляди кубика ще струва по-скъпо от самите тях. А след година, като пролежат лятото и есента в блатата, не ще отговарят повече на договорните условия, инвеститорът ще ги приеме само като дърва за огрев. Управлението се съгласява със смислените доводи, които не е срамно да бъдат изложени пред всяка друга комисия — и снема от сметката тези осем хиляди кубически метра.

 

 

Така тези стволове са свалени, изядени, изписани — и отново гордо се зеленеят в гората. Впрочем и на държавата тези мъртви кубици не струват кой знае колко: неколкостотин самуна черен, слепнал се клисав хляб повече. Оцелелите хиляда ствола и стотици човешки живота не влизат в сметката — никой не брои това богатство на Архипелага.

Навярно не единствено Власов се е досещал така да шмекерува, защото от 1947 г. по всички дърводобивни участъци въвеждат нов ред: комплексни звена и комплексни бригади. Сега вече секачите се обединяват с извозващите в едно звено и на бригадата се зачитат не повалените дървета, а извозените до брега на реката, откъдето ще бъдат спуснати през пролетта по течението й.

И какво мислите? Че тухтата този път изчезва? Ни най-малко! Дори разцъфтява! Тя се разширява принудително, разширява се и кръгът на работниците, които се хранят от нея. Ако на читателите няма да е скучно, нека да вникнем по-внимателно.

1. Затворниците нямат право да спускат дърветата по реката (кой ще ги конвоира покрай реката? бдителност). Ето защо представител на кантората, състояща се от волнонаемни, приема дървените трупи от един предаващ (за всички лагерни бригади). Не е ли той човекът, който трябва да прояви строгост? Нищо подобно.

Предаващият от лагера надува обема на извършената работа в интерес на дърводобивните бригади и приемащият се съгласява с тях.

2. А ето защо. Кантората трябва също да храни своите волнонаемни работници, чиито норми също не са по силите им. Кантората записва и за себе си като сплавени тези добавени фиктивни дървени трупи.

3. При главната преграда на реката, където се събират дървените трупи от всички горски участъци, се намира тържището — тоест мястото за изваждането им на брега. С това отново се заемат затворниците, същият този УстВимЛаг (петдесет и двата острова на УстВимЛаг са пръснати върху територия от 250 х 250 километра, ето какво е нашият Архипелаг!) Предаващият от кантората е спокоен: приемащият от лагера приема този път обратно от него цялата тухта: на второ място, за да не подведе своя лагер, който е предал тези трупи за сплавяне, а на първо място, за да нахрани с тази тухта и своите затворници, работещи при извозването на трупите до реката (техните норми са също фантастични, те също трябва да заслужат хлебната си дажба с пот на челото)! Тук вече приемащият трябва да се поблъска за обществото: трябва не просто да приеме трупите в техния обем, а да впише покрай реалните и фиктивните греди по диаметър и дължина. Ето истинския благодетел! (Власов е имал честта да бъде и тук.)

4. Зад тържището има дъскорезница, където бичат гредите. И отново работници са зековете. Бригадите се хранят от обема на обработвания от тях дървен материал и „излишните“ фиктивни трупи повдигат тъкмо навреме процента на тяхната печалба.

5. По-нататък готовата продукция се складира, като според държавните норми тя трябва да възлиза на 65 % от обема на приетите от дъскорезницата дървени трупи. Така че и 65 % от тухтата постъпва невидимо на склад (и митичната продукция от бичени греди също се удостоверява по сортове: капаци, за обработване, според дебелината на дъската, изрязани, неизрязани…). Работниците, подреждащи дъските на стифи, също получават по нещо от тази тухта.

А по-нататък? Тухтата е опряла до склада. Складът се охранява от Вохра, безконтролни „загуби“ не може да има. Кой и как ще отговори този път за тухтата?

И тук на помощ на великия принцип на тухтата се притичва един друг велик принцип на Архипелага: принципът на ластика, тоест на всевъзможните протакания. Така и тухтата остава да се води и да се прехвърля от година на година. При инвентаризациите в този див и отдалечен край на Архипелага нещата все някак се уреждат — нали всички са си свои, всичко разбират. Е, пък и не може всичко да се преброи дъска по дъска. За щастие част от тухтата „се губи“ всяка година при съхраняването, минават я в развод. Е, ще махнат някой и друг завеждащ склад, ще го пратят да работи като нормировчик. Затова пък колко народ ще бъде изхранен!

А ето ви и още един начин: при товаренето на дъските във вагоните за потребителите (а приемащ няма, вагоните ще се разпределят по-късно по ордери) се товари и тухтата, тоест вписва се излишък (да не забравяме, че от това се хранят и товараческите бригади!). Железничарите поставят пломбата и повече не се интересуват какво ще става. След известно време някъде в Армавир или Кривой Рог отварят вагона и заприходяват фактически полученото. Ако недотовареното е умерено, всички тези несъвпадащи обеми се нанасят в някаква графа и остава вече на Държавната планова комисия да си ги обяснява. Ако натовареното е надуто съвсем безочливо, получателят изпраща до УстВимЛаг рекламация, ала тези рекламации се движат с милиони други хартийки, някъде се подшиват, а с течение на времето изчезват — те не могат да противодействуват на човешкия напор да се живее. (А и никакъв Армавир не ще се реши да върне вагона назад: приемай каквото ти дават. На юг дървеният материал е кът.)

Ще отбележим, че и държавата, и Министерството на дърводобива сериозно използуват в народностопанските си сведения тези фиктивни цифри за изсечени и обработени дървени трупи. Те са добре дошли и за министерството.^[351]

Но ето кое е най-удивителното в случая: на пръв поглед заради тухтата във всеки етап от преместването на дървения материал би трябвало той да намалява. За летния сезон обаче приемащият на тържището успява да надпише толкова тухта от извозването, че наесен в сплавкантората се образуват пред плаващата преграда на реката реални излишъци от трупи! До тях никой не е успял да се докопа, успели са да навъртят нормата и без тях. Те не бива да бъдат оставени така през зимата, за да не стане нужда напролет да се вика самолет да бомбардира. Ето защо този прахосан, вече на никого ненужен материал се спуска в Бяло море през късната есен!

Да се чудим ли, да се дивим ли? Но това е така не само на едно място. В Унжлаг например в складовете за дървен материал винаги се оставят „излишни“ трупи, които така и не попадат във вагоните и вече не се числят никъде!… И след пълното закриване на поредния склад години наред го посещават от съседните ОЛП за безстопанствени сухи дърва и горят в печките обезкоренените и обелени трупи за минни подпори, за чиято подготовка е била вложена толкова мъка.

За да не се получават тези излишъци при волнонаемните сплавачи, от лагпункта Талаг в Архангелска област се изпращат команди от разконвоираните рецидивисти, които скришом крадат свързаните на салове трупи и ги прибират: тоест открадват в полза на лагера добития от същия този лагер дървен материал, водещ се в момента на волнонаемните работници. И в лагерите ежегодно се планира изработване на мебели от… откраднатата дървесина.

 

И всичко това е замислено, за да се преживее, а съвсем не за да се забогатее, а съвсем не — за да се ограби държавата.

Държавата не бива да бъде толкова безмилостна и да тласка поданиците си към измама.

 

Има една лагерна поговорка: без тухтата и амонала нямаше да построим Канала.

 

Та Архипелагът се крепи на тези неща.

Шеста глава
ДОКАРАХА ФАШИСТИ

— Фашисти докараха! Фашисти докараха! — възбудено търчат из лагера и крещят младите зекове — момчета и момичета, когато два наши камиона, всеки натоварен с по тридесет фашисти, влизат в чертите на неголемия квадрат на лагера Нови Йерусалим.

Току-що сме преживели един от върховните часове на своя живот — един час пътуване дотук от Красная Пресня, — това, което се нарича близък етап. Макар да бяхме нахвърлени със свити крака в каросерията, но си бяха наши — всичкият въздух, всичката скорост, всичките цветове. О, забранена яркост на света! — трамваите червени, тролейбусите сини, тълпата в бяло и пъстро. Дали те самите виждат тези цветове, докато се блъскат да се качат? А и още, кой знае защо, днес всички сгради и стълбове са украсени със знамена и флагчета, някакъв празник — 14 август, съвпадащ с празника на нашето освобождаване от затвора. (В този ден се съобщава за капитулацията на Япония, за края на седемдневната война.) На Волоколамското шосе уханието на окосеното сено ни залива на талази и предвечерната свежест на ливадите облъхва стриганите ни глави. Кой по-жадно от арестантите би могъл да вдишва този ливаден въздух? Естествената зеленина заслепява очите ни, привикнали към сивото и само сивото. Ние с Гамеров и Ингал бяхме попаднали заедно в етапа, заедно излежавахме присъдата си и сега ни се струва, че сме се запътили да прекараме весело на някоя вила. Нищо мрачно не можеше да предвещава краят на такова прелестно пътуване.

И ето че скачаме от каросерията, разтъпкваме отеклите си крака, разкършваме се и се оглеждаме. Зоната на Нови Йерусалим ни харесва, намираме я дори симпатична: не е оградена изцяло, а само с преплетена бодлива тел и от всички страни се вижда хълмистата, жива, селска и вилна звенигородска картина. И сякаш сме част от това весело обкръжение, сякаш виждаме тази земя със същите очи, както и онези, които пристигат тук да почиват и да се наслаждават, дори я виждаме по-обемна (очите ни са свикнали с плоските стени, плоските нарове и тесните килии), дори възприемаме като по-сочна повехналата вече през август зеленина, която ни ослепява, а може би е така сочно, защото слънцето е на залез.

— Вие сте фашисти, нали? Всички ли сте фашисти? — с някаква надежда ни питат заобиколилите ни зекове. И уверили се, че сме такива, мигом се пръсват, разотиват се. С нищо повече не сме им интересни.

(Вече знаем, че „фашисти“ е прякор на осъдените по Петдесет и осми член, измислен от наблюдателните рецидивисти и приет с одобрение от началството: някога са ни наричали „каери“, но постепенно това излиза от употреба, необходимо е ефектно клеймо.)

След бързото ни пътуване на свеж въздух тук като че ли ни е по-топло и поради това още по-уютно. Продължаваме да оглеждаме малката зона с нейната двуетажна тухлена сграда за мъжете и дървена с надстройка — за жените, и със съвсем селски бараки-съборетини за помощните служби; след това — дългите черни сенки от дърветата и сградите, които вече лягат навсякъде по полето; високия комин на тухларната, запалващите се вече прозорци на двете й здания.

— Какво пък! Тук не е зле… като че ли… — говорим помежду си, като се мъчим да се убедим взаимно и поотделно.

Един момък с онзи остро-напрегнат недоброжелателен израз, който започваме вече да забелязваме не само при него, се задържа по-дълго около нас, за да разгледа по-добре „фашистите“. Накривил е ниско над челото черния си лекясал каскет, застанал е с ръце в джобовете и слуша какво бръщолевим.

— Не било лошо! — изтръгва се от гърдите му. Оглежда ни още веднъж с презрение и натъртва с изкривени устни: Су-кал-че-та!… Ще опънете петалите!

Изплюва се пред краката ни и отминава. Не е в състояние да понася повече такива глупаци като нас.

Сърцата ни се свиват.

Първата нощ в лагера!… Вие летите, летите вече по хлъзгава гладка повърхност все по-надолу и някъде все още има спасителна издатина, в която трябва да се вкопчите, но не знаете къде е тя. Във вас оживява всичко най-лошо от възпитанието ви: всичко недоверчиво, мрачно, неотстъпчиво, жестоко, внедрено чрез гладното чакане на опашка, чрез явната несправедливост на силните. Това най-лошо във вас е подсилено, мъчително изострено още и от предварителните слухове за лагерите: пазете се да не попаднете само на „общите“! Вълчи лагерен свят! Живи ще ви изядат! Който се спъне тук, го стъпкват! Само да не попаднете на общите работи! Но как да не се попадне? Къде да идеш? Какво трябва да се даде? Нещо трябва да се даде на някого! Но какво именно? Но на кого? Но как се прави това?

Не минава и час и един от нашите етапници пристига вече сдържано сияещ: назначили го за инженер-строител в зоната. И още един: на него пък разрешили да открие бръснарница за волнонаемните във фабриката. И още един: срещнал познат, ще работи в Плановия отдел. Сърцето ти замира: всичко това е за твоя сметка! Те ще оцелеят в канцелариите, в бръснарниците си. А ти ще загинеш. Ще загинеш.

Зоната. Двеста крачки от едната до другата телена мрежа, че и не трябва да се приближаваш близко до нея. Да, наоколо звенигородските предхълмия ще се зеленеят и ще сияят, а тук — гладната трапезария, циментовото мазе на ШИзо, калпавият навес над готварската печка за „индивидуално готвене“, барачката, отредена за баня, сивата будка на занемарената тоалетна с прогнилите й дъски — и няма къде да се денеш, това е всичко. Възможно е в твоя живот това островче да е последното късче земя, което още ти е съдено да тъпчеш с краката си.

В стаите са наставени празни вагонки. „Вагонката“ е изобретение на Архипелага, приспособление за спане на туземците и не се среща никъде другаде по света: това са четири дървени плоскости на два етажа върху две кръстовидни опори — откъм главата и в краката. Когато един от спящите се размърда, останалите трима започват да се клатят.

В този лагер не се полагат дюшеци или торби за пълнеж. Думата „бельо“ е непозната за туземците на новойерусалимския остров: тук няма спално, не дават и не перат долно, остава сам да се грижиш за онова, с което си дошъл. И думата „възглавница“ е непозната на домакина на този лагер; възглавниците могат да бъдат само собствени, и то у жените и криминалните. Вечер, преди да легнеш върху голите дъски, можеш до си свалиш обувките, но помни — ще ти ги задигнат. По-добре спи с тях. И дрешките си не разхвърляй: ще задигнат и тях. Когато тръгваш сутрин на работа, нищо не трябва да оставяш в бараката — от което не се съблазнят крадците, ще го приберат надзирателите: не се разрешава! Сутрин тръгвате на работа така, както се вдигат от стана си чергарите, дори още по-чисто: не оставяйте нито пепел от накладения огън, нито оглозгани животински кости, стаята е пуста, сякаш с метла пометено, заселвай я, ако щеш, през деня с други. И твоята спална дъска не се отличава по нищо от дъските на твоите съседи. Те са голи, оплескани, излъскани от хълбоците ни.

Но и на работа ти нищо не носиш със себе си. Сутрин събираш партакешите си, заставаш на опашка пред инвентарното помещение за личните вещи и там те се прибират в куфар или чувал. Когато се върнеш от работа — заставаш отново на опашка пред инвентарното и вземаш онова, което сметнеш, че ще ти трябва за пренощуването. Сметката ти трябва да е точна, втори път не може да идеш до инвентарното.

И така — десет години. Не губи кураж!

Сутрешната смяна се връща в лагера след два часа през деня. Тя се измива, обядва, изчаква на опашката пред инвентарното помещение — и веднага след това започва проверката. Всички, намиращи се в лагера, се строяват в редици и неграмотният надзирател ходи с шперплатова дъсчица, плюнчи с устни молива, мръщи с умствено усилие челото си и все шепне и шепне. Преброява няколко пъти строя, обхожда няколко пъти всички помещения, а през това време строените в редици зекове чакат. Ту ще сгреши нещо в аритметиката, ту ще обърка колко са болните, колко са затворените в ШИзо „без правото да излязат“. Това безсмислено губене на време продължава час, че и час и половина. Особено безпомощно и унизително се чувствуват онези, които скъпят времето си — една не много развита в нашия народ и съвсем не развита сред зековете потребност да свършиш нещо успешно дори в условията на лагера. В строя не може да се чете. Моите момчета — Гамеров и Ингал, стоят със затворени очи, те съчиняват стихове или проза, или писма — но дори и така не те оставят да стоиш в редицата, защото изглежда като че ли спиш и с това оскърбяваш проверката, а ушите ти остават отворени и псувните, и тъпите шеги, и унилите разговори ги пълнят непрекъснато. (Тече 1945 година. Вече е разграден атомът, скоро ще се формулира кибернетиката — а тук бледночелите интелектуалци стоят и чакат — „не шавай!“, — докато тъпият червеномутрест истукан лениво прави наум своя баланс.) Проверката свършва, сега вече в пет и половина би могъл да легнеш да спиш (защото предната нощ е била кратка, но още по-кратка може да се окаже следващата) — след един час обаче е вечерята, времето се накъсва.

Администрацията в лагера е толкова ленива и бездарна, че нито желае, нито се сеща да раздели работниците на три различни смени в три различни помещения. След седем часа, след вечерята, първата смяна би могла да се успокои, но не стихва глъчта на ситите и неуморените, и апашорите едва сега започват да играят на карти върху пухените завивки, да си дерат гърлата и да театралничат. Ето, един крадец с вид на азербайджанец демонстративно се прокрадва, скача, обикаляйки стаята, от вагонка на вагонка по покривните им дъски и по работниците и реве: „Така е настъпвал Наполеон срещу Москва за тютюн!“ Набавил си тютюна, той се връща по същия път, като настъпва и прескача хората: „Така Наполеон е бягал за Париж!“ Всяко хрумване на криминалните е толкова поразяващо и непривично, че ние само ги наблюдаваме със зяпнали уста. От девет вечерта започва да клатушка вагонките, да топурка, да се стяга, да отнася вещите си в инвентарното помещение нощната смяна. Извеждат я към десет часа, сега поне да се поспи! Но в единадесет се връща дневната. Този път тя започва тежко да топурка, да разклаща вагонките, да се мотае, да отива за вещите си, да вечеря. Може би чак след единадесет и половина изнемогналият лагер заспива.

Но в четири и четвърт звънът на кънтящ метал се разнася над нашия малък лагер и над потъналата в сън колхозна околност, където старците помнят още добре звъна на истинските камбани. Може би и нашата лагерна среброгласа камбана е от манастира и още оттам е свикнала да вдига с първите петли монасите за молитва и труд.

„Ставай, първа смяна!“ — крещи надзирателят във всяка стая. Главата ти е като пияна от недоспиване, не можеш още да си отвориш очите — какво ти умиване! Не става нужда да се обличаш, нали си спал с дрехите… Така че — направо в трапезарията. Влизаш там, все още се олюляваш от съня. Всеки се блъска и твърдо знае какво иска: едни бързат за хляба, други за чорбата. Единствено ти се луташ като лунатик в мъждукащата светлина на лампите, без да виждаш от парата на чорбата къде трябва да получиш едното и другото. Най-сетне получаваш — петстотин и петдесет пиршествени грама хляб и глинена паница с нещо черно и горещо. Това е копривена чорба. Черни парцалчета от изварените листенца плават в чернеещата се гола водица. Нито риба, нито месо, нито мазнинка. Нито дори сол, докато се свари, копривата поглъща всичката сложена сол, затова са решили изобщо да не я слагат: ако тютюнът е лагерното злато, то солта е лагерното сребро, готвачите гледат да я скътат. От копривената безсолна чорба ти се повдига! Колкото и да си гладен — изобщо не можеш да я изсърбаш.

Повдигни очи. Не към небето, а под тавана. Очите вече са привикнали към мъждивата светлина и този път разчитат дългия покрай стената лозунг — обичайните тапетни букви върху червена хартия:

И тръпки пронизват гръдта ти. О, мъдреци от Културно-възпитателната част! Колко трябва да сте доволни, че сте намерили за лагерната трапезария този велик евангелски и комунистически лозунг. Само че в Евангелието от Матея е казано: „Трудещият се е достоен за препитание.“ Но във Второзаконието е казано: „Да не обвържеш устата на вола, когато вършее.“^[352]

А у нас — удивителна! Благодарим ви от името на вършеещия вол. Сега вече ще знам, че стискате изтънелия ми врат съвсем не от недостиг, че ме душите не просто от ненаситност, и заради светлия принцип на идното общество! Само че не виждам в лагера работещите да ядат. Нито пък неработещите да гладуват.

Разсъмва се. Бледнее предутринното августовско небе. Само най-ярките звезди се виждат още на него. На югоизток, над фабриката, където ще ни поведат сега, се виждат Процион и Сириус — най-светлите от съзвездията Малкото и Голямото Куче. Всичко ни е зарязало, дори небето заедно с тъмничарите: кучетата на небето, както и на земята, са държани на ремък от конвоите. Те лаят бясно, мятат се, искат да се доберат до нас. Отлично са ги тренирали за човешко месо.

Първи ден в лагера! И на най-големия си враг не го пожелавам! Мозъкът ти не побира несъвместимостта на цялата тази жестокост. Какво ще става? Какво ме очаква? Дълбае главата ти една и съща мисъл, а на новаците дават най-безсмислената работа само и само да ги ангажират с нещо, докато се оправят. Безкраен ден. Носиш носилки или буташ колички и с всяка количка денят се скъсява само с пет, само с десет минути, а главата ти е в състояние да размишлява само за едно: какво ще става? Какво ще става?

Разбираме безсмислието от прехвърлянето на този боклук и гледаме да разменим по някоя дума между количките. Като че ли сме се изтощили още от първите колички, като че ли сме им отдали вече изцяло силите си, а как ще ги теглим цели осем години? Гледаме да говорим за друго, за нещо, в което чувствуваме силата си, личността си — Ингал разказва за погребението на Тинянов, за ученик на когото се смята — и започваме да спорим за историческите романи: кой се решава изобщо да ги пише? Ами че историческият роман описва неща, които авторът никога не е виждал. Обременен от отдалечеността на времето, както и от зрелостта на своя век, авторът може да си втълпява колкото ще, че добре е осъзнал миналото, но все пак е невъзможно да се живее в него и, ще рече, историческият роман е преди всичко фантастичен.

Но ето че започват да привикват новия етап по няколко души в кантората за назначения и всички ние зарязваме количките. Ингал е успял предишния ден да се запознае с някого си — и сега него, литератора, го изпращат във фабричното счетоводство, макар смехотворно да бърка цифрите и никога през живота си да не е ползувал сметало. Гамеров не го бива, дори от това да зависи живота му, да моли и да се присламчва. Назначават го за общ работник. Той идва, ляга на тревата и това е последният час, когато все още не е общ работник. Разказва ми за съсипания поет Павел Василиев, за когото никога не бях чувал. Кога тези момчета бяха успели толкова нещо да прочетат и научат?

Дъвча стръкче трева и се колебая — с какво да се пробутам: с математиката или с офицерството си? Не съм способен да се отстраня така гордо както Борис. Някога ми бяха внушавани и други идеали, но от тридесетте години насам суровият живот ни тласкаше само в една посока да се домогваме и да си проправяме път до нещо.

От само себе си се получи някак така, че когато прекрачих прага на директора на фабриката, изопнах под широкия офицерски колан гънките на рубашката от корема към хълбоците (докарал се бях този ден нарочно, нищо, че трябваше да бутам количката). Правата ми яка бе строго закопчана.

— Офицер? — веднага забеляза директорът.

— Тъй вярно!

— Опит в работата с хора?^[353]

— Имам.

— Какво сте командували?

— Артилерийски дивизион. (Излъгах, без да се замислям, батареята ми се стори недостатъчна.)

Той ме гледаше и с доверие, и със съмнение.

— А тук — ще се справите ли? Тук е трудно.

— Мисля, че да! (Изобщо не подозирах какъв хомот си нахлузвам. Главното бе да се домогна до нещо и да си проправя път!)

Той присви очи и помисли. (Съобразяваше лесно ли ще е да се превърна в куче и дали е яка челюстта ми.)

— Дадено. Ще работите като сменен майстор в кариерата за глина.

И още един бивш офицер — Николай Акимов, бе назначен за майстор в кариерата. Излязохме с него от кантона сродени, радостни. Не можехме да разберем още, дори да ни го бяха казали, че сме избрали стандартното за армейците лакейско начало за излежаване на присъдата. Неинтелигентното, непретенциозно лице на Акимов издаваше, че той е прямодушно момче и добър войник.

— Какво толкова ни плаши директорът? С двадесет човека ли няма да се справим? Нито е минирано, нито бомбардират — какво толкова има да не се справим?

Искаше ни се да възродим в себе си предишната си фронтова увереност. Същински палета, ние не разбирахме до каква степен Архипелагът не прилича по нищо на фронта, до каква степен неговата обсадна война е по-тежка от нашата експлозивна.

В армията може да командува глупак и нищожество, и то с толкова по-голям успех, колкото по-висок е заеманият от него пост. Ако на взводния командир е необходима и съобразителност, и неуморимост, и безстрашие, и разбиране на войнишкото сърце, за всеки маршал е достатъчно да мърмори, ругае и слага подписа си. Всичко останало ще направят за него в оперативния отдел на щаба, някой там акъллия офицер с неизвестно име ще му поднесе плана за операцията. Войниците изпълняват заповедите не защото са убедени в тяхната правилност (често тъкмо наопаки), а защото заповедите се предават от горе на долу по йерархия, това са заповеди машини и който не ги изпълни, се лишава от главата си.

Но на Архипелага за зека, назначен да командува другите зекове, съвсем не е така. Цялата златопагонна йерархия ни най-малко не се възправя зад гърба ти и ни най-малко не поддържа твоята заповед: тя ще те предаде и изхвърли веднага, ако не успееш да осъществиш тези заповеди със собствените си сили, със собственото си умение. А умението е следното: или юмрука ти, или безжалостно морене с глад, или такова задълбочено осъзнаване на Архипелага, че заповедта да изглежда за всеки затворник като единственото му спасение.

Зеленикавата полярна влага трябва да замени в теб топлата кръв — едва тогава ще бъдеш в състояние да командуваш зекове.

Тъкмо в тези дни от ШИзо бяха започнали да извеждат на кариерата като на най-тежка работа наказателната бригада — група рецидивисти, едва не заколили преди това началника на лагпункта (не са искали чак да го колят — не са такива ахмаци, а да го изплашат, за да ги върне обратно на Пресня: били решили, че Нови Йерусалим не е място за тях, че тук не могат нищо да намажат). Докараха ми ги в края на смяната. Те налягаха в кариерата на завет, разголиха дебелите си къси ръце, крака, тлъсти татуирани кореми и гърди и блажено се заприпичаха на слънце след влажната изба на ШИзо. Приближих се до тях със своето военно облекло и ясно и коректно ги подканих да пристъпят към работа. Слънцето ги бе настроило благодушно, та затова само се разсмяха и ме пратиха да вървя на майната си. Възмутен и объркан, аз се отдръпнах, без нищо да постигна. В армията бих започнал с командата: „Стани!“ Но тук бе ясно, че ако някой все пак стане, ще бъде, за да ме намушка с нож между ребрата. Докато се чудех как да постъпя (нали останалата кариера гледаше и също можеше да зареже работата), смяната ми свърши. Само благодарение на това обстоятелство мога днес да пиша изследването на Архипелага.

Смени ме Акимов. Криминалните продължават да се припичат. Той ги призова веднъж, втори път им ревна командно (може би дори „Стани!“), третия път ги заплаши с началника — те наскачаха върху него, смъкнаха го в дерето на кариерата и премазаха бъбреците му с лост. Откараха го направо в областната затворническа болница, с това завърши неговата командна служба, а може би и присъдата и самият живот. (Вероятно директорът ни бе поставил като плашила за биене от криминалните.)

Кратката ми кариера на кариерата продължи няколко дни повече от тази на Акимов и ми донесе не удовлетворение, както бях очаквал, а постоянна душевна потиснатост. Влизах в шест часа сутринта в работната зона по-потиснат, отколкото ако бях копал самичък глината. Тътрех се напълно обезсилен към кариерата, изпълнен с омраза и към нея, и към своята роля в нея.

От фабриката за мокро пресоване до кариерата имаше теснолинейка. Там, където свършваше — равната площадка и релсите се спускаха в разработката, имаше скрипец върху платформа. Този моторен скрипец беше едно от малкото чудеса на механизацията в цялата фабрика. Работягите в кариерата трябваше да бутат вагонетките с глината по целия релсов път до скрипеца и сетне от него до фабриката. Скрипецът ги вдигаше само при изкарването от кариерата. Кариерата се намираше в най-далечния край на фабричната зона и представляваше разкопана скална повърхност. Скалните наслагвания лъкатушеха като ровини и между тях оставаха незасегнати височинки. Глината се намираше веднага под повърхността на тънък пласт. Можеше вероятно да вадим глината и от дълбочина, и изцяло на ширина, но никой не знаеше как трябва, никой не даваше план за разработването, всичко се ръководеше от бригадира на сутрешната смяна Баринов — млад нагловат московчанин, битовак, с миловидна външност. Баринов разработваше кариерата просто където му е удобно, където можеше по-малко да се работи, а повече да се натовари. Много надълбоко не се копаеше, за да не се налага после да се изкачват стръмно вагонетките. Всъщност Баринов командуваше тези осемнадесет-двадесет души, които единствено работеха в моята смяна в кариерата. Той бе и единственият истински началник на смяната: познаваше момчетата, хранеше ги, тоест стараеше се да им осигури по-добра дажба, и всеки ден единствено той мъдро решаваше колко вагонетки трябва да бъдат изкарани, но така, че да не бъдат прекалено много или малко. Баринов ми се харесваше и ако се бяхме оказали заедно някъде в затвора върху наровете — бихме се спогаждали весело. Това и сега не пречеше — така ми се щеше да се посмеем заедно с него, че ето на, директорът ме е назначил на длъжност междинен джавкаджия, а аз — нищо не разбирам. Но офицерското ми възпитание не допускаше подобно нещо. И аз се стараех да се държа с него строго и да изисквам подчинението му, макар че не само аз и не само той, но и цялата бригада виждаше, че аз съм им тръснат на главата подобно на инструктор от районния комитет по време на сеитбена кампания. Баринов се дразнеше, че са поставили над главата му некадърник, и неведнъж остроумно ме разиграваше пред бригадата. За всичко, което смятах за нужно да се направи, той тутакси ми доказваше, че не бива. Като крещеше високо: „Майсторе! Майсторе!“, той току ме викаше от различни краища на кариерата и молеше за указания: как да се снемат старите и да се поставят новите релси; как да се закрепят върху оста изскочилите колела на количките; или че уж скрипецът е отказал да тегли и какво да правим сега; или къде да се наточи изтъпената лопата. Под неговите насмешки командният ми порив с всеки изминал ден гаснеше, вече бях доволен, ако той накараше от сутринта момчетата да копаят (което не правеше всякога) и ако не ме тормозеше с досадните си въпроси.

Тогава тихо се измъквах и се скривах от своите подчинени и началници зад високите купища откъртена скална маса, сядах на земята и замирах. Моят дух бе скован от няколкото първи лагерни дни. О, това не е затворът! Затворът е крила. Затворът е простор за мисълта. Да гладуваш и спориш в затвора, е весело и леко. Ала опитай тук — десет години да гладуваш, да работиш и да мълчиш — опитай това! Желязната гъсеница ме всмукваше, за да ме погълне. Безпомощен, не знаех как, а така исках да се измъкна встрани. Да си поема дъх. Да дойда на себе си. Да вдигна глава и да видя:

Ей там, зад бодливата тел, оттатък падинката — хълмче. На него — малко селце с десетина къщи. Изгряващото слънце го озарява с мирните си лъчи. Значи непосредствено до нас изобщо няма лагер! (Впрочем и там не е по-добре от лагер, но за това забравяш.) Дълго там не се забелязва никакво движение, сетне ще мине някоя стрина с кофа, ще притича някое детенце през лободата на улицата. Ще изкукурига петел, ще измучи крава — всичко това се чува ясно на кариерата. Ще джафне кученце — ех, че мил гласец! — това не ти е конвойният пес.^[354]

И от всеки тамошен звук, и от самата неподвижност на селото в душата ми прелива заветен покой. И твърдо зная — ако ми кажат сега: това ще ти е свободата! Ала до самата си смърт ще живееш в това село! Откажи се от градовете и от целия свят, от твоите дръзки желания, от твоите убеждения, от истината — от всичко се откажи и живей в това село (но не като колхозник!), всяка сутрин гледай изгрева на слънцето и слушай петлите. Съгласен ли си? — О, не само съм съгласен, но, Господи, прати ми такъв живот! Защото чувствувам, че няма да издържа лагера.

От другата страна на фабриката, която не виждам сега оттук, по ржевската железопътна линия гърми пътнически влак. В кариерата викат: „Нагаждаческият!“ Тук всеки влак се знае, по него се отчита времето. „Нагаждаческият“ означава девет без четвърт, а в девет отделно, извън смените ще доведат във фабриката от лагера нагаждачите — канторските и началниците. Най-любимият от влаковете е в един и половина, „Хранача“, скоро след него свършваме работа и отиваме на обяд.

Заедно с нагаждачите, а понякога, когато сърцето я заболи за работа, и по-рано, спецконвоят извежда на работа и моята началничка зечка Олга Петровна Матронина. Аз въздишам, излизам от укритието си и тръгвам покрай релсите към фабриката за мокро пресоване, за да й докладвам.

В тухларната всъщност има две фабрики — за мокро и сухо пресоване. Нашата кариера обслужва само мокрото пресоване и началник на мокрото пресуване е Матронина, инженер силикатчик. Какъв инженер е тя — не зная, но е суетлива и упорита. Та е от ония непоколебимо благонамерени, каквито вече съм виждал тук-там в килиите (а те и изобщо не са много), но на чиято изключителна висота не можах да се задържа. По буквения ЧС като член от семейството на разстрелян тя получава 8 години чрез ОСО и ето че сега доизлежава последните си месеци. Наистина през цялата война политическите не са пускани и нея също ще я задържат до прословутото Специално разпореждане. Но и това не хвърля сянка върху нейното състояние: тя служи на партията, все едно дали е на свобода или в лагер. Тя е от болшевишкия резерват. Забражда се в лагера с червена и само с червена кърпа, макар да е прехвърлила четиридесетте (такива кърпи не носи във фабриката нито една лагерна девойка и нито една волнонаемна комсомолка). Тя не изпитва никаква обида за разстреляния си мъж и за собствените си изтърпени осем години. Всички тези несправедливости са дело, според нея, на отделни ягодинци или ежовци, а при другаря Берия прибират хората само правилно. Когато при първото ни запознанство ме видя с дрехите на съветски офицер, тя каза: „Тези, които ме затвориха, сега вече могат да се убедят в моята правоверност!“ Малко преди това написала писмо до Калинин и цитира на всички, които са склонни да я слушат или са принудени да го правят: „Дългият срок на присъдата ми не сломи моята воля в борбата за съветска власт, за съветската промишленост.“

Впрочем, когато Акимов й долага, че криминалните не му се подчиняват, тя не отива сама да обяснява на тези социално близки вредността от поведението им за промишлеността, а го смъмря: „Ами че заставете ги! За това сте назначени!“ След като пребиха Акимов, тя не продължи да се бори, а написа до лагера: „Повече не ни изпращайте този контингент.“ Гледа спокойно и на това как във фабриката момичетата работят като автомати през целите осем часа, без да прекъсват еднообразните си движения пред конвейера. Тя казва: „Няма как, за механизацията има по-важни участъци.“ Вчера, в събота, се разнесе слух, че днес пак няма да ни признаят неделята (така и не ни я признаха). Момичетата автомати я обградиха плътно и жалостиво взеха да я молят: „Олга Петровна! Пак ли няма да имаме неделя? Ами че тази е третата поред! Нали войната вече свърши?“ С червената си забрадка тя негодуващо надига сухия си тъмен профил — нито на жена, нито на мъж: „Момичета, за каква неделя може да става дума? В Москва строителството е спряло по липса на тухли!“ (Тоест не че тя може да знае на какъв строеж ще изпратят нашите тухли, но с умствения си взор вижда обобщено великото строителство, докато на момичетата им се е приискало подло да се поизперат.)

Чрез мен Матронина искаше да се удвои броят на вагонетките за смяната. Тя не се съобразяваше със силите на работещите, с годността на вагонетките и поглъщателната способност на фабриката, а само изискваше — да се удвои! (И как освен с юмрук би могъл да удвои вагонетките един страничен, непросветен в тази работа човек?) Аз не ги удвоих и изобщо при мен продукцията не се промени нито с една вагонетка — и Матронина ме ругаеше безпощадно пред Баринов и работниците, без женското й пипе да побере това, което знае и последният сержант: че дори ефрейторът не бива да се ругае пред редовия боец. И ето че веднъж, убедил се в пълното си поражение на кариерата и, ще рече, в неспособността си да ръководя, аз отивам при Матронина и колкото се може по-меко моля:

— Олга Петровна! Аз съм добър математик, бързо смятам. Чух, че имате нужда във фабриката от счетоводен служител. Вземете ме!

— В счетоводството?! — възмущава се тя и суровото й лице става още по-мрачно, а краищата на червената й забрадка се прехвърлят един връз друг на темето. — Там ще пратя коя да е девойка, а тук са ни нужни командири на производството! С колко вагонетки не изпълнихте смяната? Вървете! — И като нова Атина Палада ме отпраща с протегната длан на кариерата.

А само след един ден се съкращава длъжността майстор на кариерата, аз съм разжалван, но не просто, а отмъстително. Матронина повиква Баринов и заповядва:

— Постави го да работи с лост и го дръж под око! Да товари по шест вагонетки за смяна! Да му дойде акълът!

И ето че сега, в своите офицерски одежди, с които толкова се гордея, аз отивам да копая глина. На Баринов му е весело, той е предвидил моето падение.

Ако бях разбирал по-добре скритата изчаквателна връзка между всички лагерни събития, бих могъл да предвидя участта си още вчера. В йерусалимската трапезария имаше специално прозорче, откъдето се раздаваше храната за ИТР („инженерно-техническите работници“). Оттук се хранеха инженерите, счетоводителите… и обущарите. След като бях назначен за майстор в кариерата, усвоих първия си лагерен навик да отивам пред това прозорче, за да получа храна. Готвачките се колебаеха, казваха, че ме няма в списъка на ИТР, но ме хранеха всеки път, по-късно дори без всякакви коментарии, така че сам скоро повярвах, че съм в списъка. Както по-късно си обяснявах — аз бях за кухнята още неясна фигура: едва пристигнал, веднага се бях издигнал, държах се гордо, ходех с военни дрехи. Такъв човек, колко му е, ще стане след седмица старши наряден разпределител или старши счетоводител в зоната, или лекар (в лагера всичко е възможно!) — и тогава всички ще са в ръцете ми. И макар че всъщност фабриката още само ме проверяваше и не ме включваше в никакви списъци, кухнята ме хранеше за във всеки случай. Но едно денонощие преди моето падане, когато още и фабриката не знаеше за него, лагерната кухня вече знаеше всичко и ми затръшна прозорчето под носа: бях се оказал евтин левак. В този малък епизод е целият въздух на лагерния свят.

Това толкова често човешко желание да се откроим чрез дрехите си всъщност ни демаскира, особено под зорките лагерни погледи. Само си мислим, че се обличаме, а всъщност се събличаме и показваме колко струваме. Не разбирах, че моята военна униформа не е нещо повече от червената забрадка на Матронина. Едно проницателно око виждаше всичко това от своето прикритие. И изпрати за мен някакъв дневален. Лейтенантът ви вика, ето там, в отделната стая.

Младият лейтенант разговаря много приятно. В уютната чиста стая сме само той и аз. Предвечерното слънчице ни огрява, ветрец полюшва пердето. Той ме поканва да седна. Кой знае защо, ми предлага да напиша автобиографията си — и не можеше да направи по-приятно предложение от това. След следствените протоколи, в които аз се самооплювах като антисъветски клеветник, след униженията в „гарваните“ и препращанията ми от място на място, след конвоирането ми и затворническия надзор, след криминалните и нагаждачите, отказали да признаят в мен бившия капитан от нашата славна Червена армия, ето че този път седя на масата и неподтикван от никого, под доброжелателния поглед на симпатичния лейтенант пиша с хубаво гъсто мастило върху отлична гладка хартия, каквато в лагера няма, че съм бил капитан, че съм командувал батарея, че съм награждаван с еди-какви си ордени. И от самия факт, че пиша, в мен се завръща сякаш моята личност, моето „аз“. (Да, моят гносеологически субект „аз“! Нали все пак бях учил в университет, бях от цивилните, докато за армията оставах случаен човек? Да не говорим колко неизкоренимо е това у офицера — да изисква уважение към себе си.) И прочел автобиографията ми, лейтенантът остава напълно доволен: „Та вие сте съветски човек, нали?“ Ами как не, разбира се, защо да не съм? Колко приятно е да се измъкнеш от калта и праха и отново да станеш съветски човек, то е равносилно на половината свобода.

Лейтенантът ме моли да намина при него след пет дни. За тези пет дни обаче съм принуден да се разделя с военната си униформа, защото е неудобно да копая глината с нея. Скривам рубашката и брича в куфара, а от инвентарното помещение получавам кърпени избелели вехтории, изпрани, след като сякаш цяла година са гнили в боклукчийската кофа. Това е важна крачка, макар още да не съзнавам значението й: душата ми още не е зековска, но кожата ми става такава. Остриган до голо, измъчван от глад и притискан от врагове, скоро ще придобия и зековски поглед: неискрен, недоверчив, забелязващ всичко около себе си.

В такъв именно вид се явявам след пет дни пред оперативния работник, без още да разбирам каква цел преследва той. Него обаче го няма на мястото му. Той изобщо престава да идва. (Той вече знае, а ние не знаем: само след седмица нас всички ще ни разформироват, а вместо нас ще докарат в Нови Йерусалим немци.) Така се лишавам от възможността да видя лейтенанта.

Обсъждаме с Гамеров и Ингал за какво е трябвало да пиша автобиографията си и като същински деца не се досещаме, че това е първият нокът на хищника, забит в нашето гнездо. А всъщност картинката е толкова ясна: пристигат с новия етап трима млади хора и през цялото време разсъждават и спорят за нещо помежду си, а единият от тях — който е мургав, заоблен, намръщен, с малки мустачки и който е настанен в счетоводството, нощем не спи и пише ли, пише нещо върху нара си и го крие. Разбира се, колко му е да пратят някого да отмъкне това, дето го крие, но за да не го изплашат, е по-лесно да узнаят всичко от онзи от тримата, който ходи с брич. Очевидно той е военен и съветски човек и ще помогне на духовния надзор.

Жора Ингал, който през деня не се преуморява на работното си място, си налага да не спи половината нощ и по този начин да отстои независимостта на творческия дух. На мястото си върху горната платформа на вагонката, без дюшек, възглавница и одеяла, той седи с ватенка (в стаите не е топло, нощите са есенни), с обувки. Изпънал крака на пода, допрял гръб до стената, той посмуква молива и гледа сурово листа си. (По-лошо поведение от това не може да се измисли в лагера! Но нито той, нито ние разбираме още колко се набива в очи това и как се следи.)^[355]

Нощем той пише, а през деня крие новелата си за Кампесино, испански републиканец, с когото бил лежал в една килия и от чиято селска солидарност останал възхитен. А съдбата на Кампесино е проста: след победата на Франко в Испания пристига в Съветския съюз и след известно време е хвърлен в затвора.^[356]

Ингал не е приветлив, сърцето му не се отзовава веднага насреща (написах това и помислих: а нима аз съм приветлив?). Но твърдостта му е достойна за пример. Да пише в лагера! До това и аз някога ще се домогна, ако не загина. Но засега съм измъчен от своето суетливо търчане, потиснат съм още в първите дни от копането на глината. През една хубава септемврийска вечер ние с Борис намираме време да поседим малко върху купчина сгурия край портала на зоната.

Откъм Москва, на шестдесет километра оттук, небето припламва цветно от салюти — това е „празникът на победата над Япония“. Но лампите на нашата лагерна зона светят унило и мъждиво. Прозорците на фабриката хвърлят червеникави враждебни отблясъци. И лампите върху стълбовете на обширната фабрична зона се нижат в мрака подобно на тайнствена верига, както годините и месеците на излежаваната от нас присъда.

Обгърнал коленете си, слабичкият кашлящ Гамеров повтаря:

Живях години трийсет аз

с любов към края свиден

и снизхождение от вас

не чакам…

И да видя.

* * *

„Фашисти докараха! Фашисти докараха!“ Така крещят не само в Нови Йерусалим. През късното лято и есента на 1945 г. е така на всички острови на Архипелага. С нашето идване — на „фашистите“, се открива възможност за освобождаването на битоваците. За своята амнистия те узнават още на 7 юли, оттогава ги фотографират, приготвят им справките за освобождаването, оправят им сметките в счетоводството — но отначало цял месец, а някъде и втори, че и трети амнистираните зекове се измъчват в дотегналите до смърт черти на теленото заграждение — няма с кого да ги заменят.

Няма с кого да ги заменят! А ние, сляпородените, още смеехме да се надяваме в своите залостени килии на амнистия през цялата пролет и цялото лято! Да се надяваме, че Сталин ще ни пожали!… Че след като ни бяха пропуснали при първата юлска амнистия, той ще даде след това специално втора за политическите… (Разказваше се дори подробност: тази амнистия лежала вече готова върху масата на Сталин, оставало само да я подпише, но бил в отпуск. Непоправимият народ очаква истинска амнистия, непоправимият народ вярва!…) Но ако помилват и нас — кой ще работи в шахтите? Кой ще иде да сече дърветата в гората? Кой ще пече тухли и ще ги иззижда в стени? Комунистите съумяха да създадат такава система, че ако тя прояви великодушие — и мор, и глад, и обезлюдяване, и разорение мигом биха обхванали цялата страна.

„Фашисти доведоха!“ Винаги ненавиждали ни или пренебрегващи ни, този път битоваците ни гледат почти с любов, задето сме дошли да ги сменим. И същите тези пленници, които в немския плен узнават, че няма на света нация по-презряна от всички, по-изоставена, по-чужда и ненужна от руската, сега, когато скачат от червените вагони и камионите на руската земя, разбират, че и сред този отритнат народ те са най-нещастното му, най-лошото му коляно.

Ето каква се оказва голямата сталинска амнистия, каквато „светът не е виждал още“. И къде наистина светът е виждал амнистия, която да не засяга политическите затворници?!

Амнистията освобождава осъдените по Петдесет и осми член до три години, на какъвто срок почти никого и не осъждат; едва ли ще се набере и половин процент. Но и в този половин процент от случаите непримиримият дух на амнистията надделява над смекчаващата буква. Знам един момък — казваше се май Матюшин (беше художник в лагера на Калужка застава), който получава 58-1-6 за плен някак твърде рано, в края на 1941 г., когато още не е решено как да се квалифицира това, колко да се присъжда. Матюшин е осъден за плен едва на три години — небивал случай. След изтичането на срока, естествено, не го освобождават и отлагат това до Специално Нареждане. Но ето че е обявена амнистия. Матюшин започва да моли (има си хас — да претендира) за освобождаването си. Почти пет месеца, до декември 1945 г., изплашените чиновници от отчетно-разпределителната част му отказват. Най-сетне го пускат да се върне в Курската си област. Плъзва слух (а на друго не може и да се вярва), че скоро след това го прибират отново за нови десет години. Не бива да се злоупотребява с разсеяността на първия съд!

Освобождават се решително всички, които са обирали жилища, ограбвали са минувачи, изнасилвали са момичета, развращавали са малолетни, мамели са в кантара купувачите, хулиганствували са, осакатявали са беззащитните, разграбвали са хищнически горите и водоемите, встъпвали са в многоженство, прибягвали са до изнудване и шантажи, вземали са рушвети, мошеничествували са, клеветили са, правели са лъжливи доноси (впрочем такива не са лежали), търгували са с наркотици, сводничили са, били са сутеньори, допускали са поради невежество или безотговорност човешки жертви (в случая аз просто прехвърлям членовете от кодекса, попаднали под амнистията, това не е форма на красноречие).

И след всичко това искат от народа нравственост!…

Опрощават половината от срока на: допусналите злоупотреби, фалшификаторите на документи и хлебни талони, спекулантите и държавните крадци (за държавния джоб Сталин все пак се обижда).

Но нищо не вбесява по-силно бившите фронтоваци и пленници от поголовното всеопрощаване на дезертьорите по време на войната! Всички, които бягат в страха си от частите, зарязват фронта, не се явяват на повиквателните пунктове, крият се дълги години в някоя яма в градината на майка си, в мазето или зад печката (винаги при майките си, по принцип дезертьорите не се доверяват на жените си), без с години да произнесат нито дума на глас, превръщайки се в прегърбени, обрасли с косми зверове, всички те, стига да са изловени или сами да са се явили към датата на амнистията, се обявяват за равноправни, неопетнени, неосъждани, съветски граждани. (Ето кога намира оправдание предвидливостта на старата пословица: по-добре да бягаш за срам, отколкото да станеш зян.)

Ония, които не трепват, не проявяват страхливост, които посрещат за родината удара и заплащат за него с плен — за тях не може да има прошка, така го разбира Върховният Главнокомандуващ.

Дали пък в дезертьорите Сталин не открива нещо родно, свое? Дали не си е спомнил за собственото си отвращение към задължителната войнишка служба, на която подлежи през зимата на 1917 г.? Или е разсъдил, че за неговата власт страхливците не са опасни, а са опасни само смелите? Защото, както ми се струва, дори от Сталинова гледна точка е съвсем неразумно да се амнистират дезертьорите: така сам показваш на своя народ колко по-сигурно и по-просто можеш да спасиш кожата си в една бъдеща война.^[357]

В друга моя книга разказвам историята на доктор Зубов и неговата жена: една старица укрива в техния дом някакъв дезертьор, който по-късно пише донос срещу тях, съпрузите Зубови получават по десет години въз основа на член 58-и. Съдът вижда тяхната вина не толкова в укриването на дезертьора, колкото в безкористността на това укриване: той не е техен роднина, значи тук има място антисъветски умисъл! По сталинската амнистия дезертьорът е освободен, без да излежи и три години, той дори забравя за този малък епизод от своя живот. Не такава е участта на Зубови. След пълните десет години, които отбиват в лагерите (от тях по четири — в Специалните), и още по четири — без всякаква присъда — в заточение; освободени са едва след като изобщо се ликвидира самото заточение, но съдимостта им не бива отменена нито тогава, нито след шестнадесет, нито дори след деветнадесет години. Тази съдимост не ги пуска да се завърнат в своя дом край Москва, пречи им да доживеят тихо старините си!

През 1958 г. Главната военна прокуратура на СССР им отговаря: вашата вина е доказана и няма основания за преразглеждането й. Едва през 1962 г., след 20 години, тяхното дело по 58–10 (антисъветски умисъл) и 58–11 („организация“ от съпруг и съпруга) е прекратено. Пр член 193-17-7-г пък (съучастие в дезертьорство) им се присъждат 5 години, които биват отменени (след двадесет години!) със сталинската амнистия. Точно така пишат на двамата съсипани старци през 1962 г.: „От 7 юли 1945 г. вие се смятате за освободени със снемане на съдимостта!“

Ето от какво се бои и от какво не се бои злопаметният, отмъстителен, неправосъдещ закон.

След амнистията четките на КВЧ се топват в боята и почват да украсяват с издевателски лозунги вътрешните арки и стените на лагерите: „На широката амнистия, дадена от родната партия и правителството — да отговорим с удвоена производителност на труда!“

Амнистирани са криминалните престъпници и битоваците, те излизат, и да отговарят с удвоена производителност, остават политическите… Чувството за хумор не е нещо присъщо на началството.

С нашето „фашистко“ пристигане в Нови Йерусалим започват тутакси ежедневни освобождавания. Още вчера ти си виждал тези жени в зоната като безобразни, дрипави, сквернословещи — и ето ги сега преобразени, измити, със сресани коси и с кой знае откъде измъкнати раирани или на точки рокли, с прехвърлени на ръка жакети, те вървят към гарата. Нима някой във влака ще се сети колко цветисто ги бива да псуват?

А ето че излизат през портата рецидивистите и полуцветът (подражаващите). Те не се отказват от своите безцеремонни маниери и сега: кълчат се, подскачат, махат на оставащите и крещят, а от прозорците им отвръщат с крещене техните приятелчета. Охраната не се намесва — на апашите всичко е позволено. Един апашор поставя „на майтап“ куфара си стоешком, леко се качва отгоре му и като отмята назад ушанката си и разтваря полите на сакото, свито при някое етапно прехвърляне или спечелено на карти, подрънква на мандолина прощална серенада на лагера и пее някаква тарикатска дивотия. Гръмлив смях.

Освободените вървят още дълго по пътечката около лагера и по-нататък през полето — и телената мрежа не пречи на открития обзор. Днес тези крадци ще се разхождат по московските булеварди, може би още през първата седмица ще направят скок (ще оберат някое жилище), ще съблекат на нощната улица твоята жена, сестра или дъщеря.

А засега вие, фашистите (и Матронина е такъв също фашист), удвоете производителността на труда!

* * *

Амнистията става причина никъде да не достига работна ръка, работата да прекъсва. Временно ме „прехвърлят“ от кариерата в цеха. Тук можах да се нагледам на механизацията на Матронина. Всички си изпащахме, но най-удивително от всички работеше едно девойче — наистина героиня на труда, но неподходяща за вестниците. Мястото й, длъжността й в цеха не се наричаше никак, а би могла да се нарече „горна подреждачка“. До лентата, идваща от пресата с нарязани мокри тухли (току-що замесени от глина, те са невероятно тежки), стоят две момичета — долната подреждачка и подавачката. На тях двете не се налага да се навеждат, а само да се обръщат, и то под неголям ъгъл. Но горната подреждачка — изправената върху постамент царица на цеха, трябва непрекъснато да се навежда, да поема поставената в краката й от подавачката мокра тухла, да я вдигне, без да я пръсне до височината на кръста или дори до раменете, без да променя положението на краката, да извива снагата си под прав ъгъл (понякога надясно, понякога наляво, в зависимост от това коя от пристигащите вагонетки товари) и да реди тухлите върху пет дървени рафта, по дванадесет на всеки. Движенията й не допускат почивка, прекъсване, промяна, те се извършват в бързо темпо — и така през цялата осемчасова смяна, ако само не се повреди пресата. През цялото време й се подават тухли — половината от всички произведени във фабриката за една смяна. Долу момичетата се сменят, нея обаче никой не сменя за осемте часа. От пет минути такава работа, от това постоянно извъртане на главата и тялото всичко би трябвало да се върти пред очите. Че отгоре на това през първата половина на смяната девойката се усмихва (от грохота на пресата е невъзможно да разговарят), може би й харесва, че е поставена на пиедестал като царица на красотата и всички гледат босите й голи здрави крака под приповдигнатата рокля, както и балетната гъвкавост на снагата й.

За тази работа й се полага най-високата разкладка в лагера: допълнителни триста грама хляб (общо за деня — 850 грама) и на вечеря освен общата черна помиеста чорба — „три стахановки“: — три жалки порции рядка каша от грис, забъркана с вода — те едва покриват дъното на глинената паница.

„Ние работим за пари, а вие за хляб, това не е тайна“ — казва ми волнонаемният черничък механик, поддържащ изправността на пресата.

С едноръкия алтаец Пунин имаме грижата да отместваме пълните вагонетки. Те са като високи кулички — клатушкат се, защото от десетте рафта с по дванадесет тухли на всеки центърът на тежестта им е високо. Огъваща се, вибрираща, напомняща етажерка, препълнена с книги — такава вагонетка трябва да се тегли за желязната й ръчка по прави релси; да се вдигне върху подвижна количка; да се застопори на нея; след това по други релси извозваме тази количка покрай сушилните помещения. След като спрем пред нужното, трябва да свалим вагонетката от количката и вече в новата посока да бутаме вагонетката пред себе си в помещението. То представлява дълъг тесен коридор, по стените на който се нижат десет жлеба и десет планки. Трябва бързо, без грешка да се провре вагонетката в дълбочина, там да се дръпне постът, да се поставят всички десет рафта с тухли върху десетте планки, а десетте чифта железни скоби да се освободят и мигом да се измъкнем с празната вече вагонетка. Цялото това изобретение е, струва ми се, немско, от миналия век (върху вагонетките е изписана немска фамилия), само че немците са предполагали, че освен релсите, крепящи вагонетката, настланият под трябва също да държи извозвача — а при нас дъските са изгнили, изпочупени и аз стъпвам лошо и пропадам между тях. Предполагало се е вероятно да има и вентилация в помещенията, но такава няма и докато аз се бавя с подреждането на тухлите (често лягат накриво, рафтовете се закачат един за друг, не се наместват както трябва, мокрите тухли се свличат връз главата ми) успявам да се нагълтам с въглеокис, от който гърлото ми започва да смъди.

Така че не тъгувам много по цеха, когато отново ме връщат на кариерата. Не достигат хора за вадене на глината — тях също ги освобождават. Пращат и Боря Гамеров и започваме да работим заедно. Нормата е известна: за една смяна всеки трябва да изкопае, натовари и откара до скрипеца шест вагонетки (шест кубически метра) глина. На двамата ни се падат дванадесет. При сухо време успяваме да стигнем до пет. Но започва ситен есенен дъждец. Цяло денонощие, че и две, и три, при пълно безветрие, той ръми, без да се усилва и без да престава. Тъй като не е проливен, никой не би се решил да прекрати работата навън. „На трасето дъждът не съществува!“ е знаменитият лозунг на ГУЛАГ. Но в Нови Йерусалим не ни дават и ватенки, и под този досаден дъждец в ръждивата кариера се превиваме от работа и изплескваме старите си фронтовашки шинели, попили за два дни по цяла кофа вода. Лагерът не ни дава и обувки, така че последните ни фронтовашки ботуши разкисват в рядката глина.

Първия ден все още се шегуваме:

„Не намираш ли, Борис, че сега барон Тузенбах^[358] сериозно би ни завидял? Ами че той непрекъснато мечтае да работи в тухларна фабрика. Помниш ли? Така яко да поработи, че като се върне вкъщи, да се просне на леглото и моментално да заспи. Предполагал е очевидно, че мокрият ще има къде да се изсуши и че ще му се полага легло и топла храна с първо и второ.“

Откарваме две вагонетки и като очуквам сърдито лопатата си о желязната стеничка на следващата вагонетка (глината лошо се отделя), казвам вече раздразнено:

„Кажи ми за какъв дявол трите сестри не са си седели на задниците? Никой не ги е карал през неделните дни да събират с децата железни отпадъци, нали? Кой им е искал в понеделник да представят конспекти върху Свещеното писание? Да не би да са им натрапвали безплатно класно ръководство? Или да са ги пращали по жилищата на хората да провеждат задължително обучение?“

И след още една вагонетка:

„През всичкото време слушаш само празните им дрънканици: да се трудим! Да се трудим! Да се трудим! Че трудете се, дявол да ви вземе, кой ви е спрял? Такъв щастлив ще стане животът! Такъв! Такъв! Какъв? Да ви бяха погнали с овчарски кучета в този щастлив живот, че да разберете!…“

Борис е по-слаботелесен от мен, едва върти лопатата, натежала от прилепналата глина, и едва я изтърсва във вагонетката. Все пак втори ден се мъчи да ни държи на равнището на Владимир Соловьов. И се оказва, че тук ме превъзхожда — толкова бях чел Соловьов, а не бях запомнил нито ред покрай своите безоблачни функции.

И каквото си спомни — ми го казва, а аз се мъча да го запомня, но едва ли ще мога, главата ми не е за това сега.

Не, как все пак може да запазим живота си и да се доберем при това до истината? Защо непременно трябва да стигнем лагерното дъно, за да разберем своята жалка същност? Той разправя:

— Владимир Соловьов ни учи да се радваме на смъртта. По-лошо, отколкото е тук, няма да бъде.

Това е вярно…

Товарим колкото можем. Ще ни накажат с намалена дажба, да ни наказват, дявол ги взел! Избутваме деня и се потътряме към лагера. Но нищо радостно не ни очаква там: три пъти на ден все същата черна безсолна помия от копривени листа и веднъж — черпаче кашичка, една трета от литъра. А хляба вече са ни го ограничили — сутрин ни дават 450 грама, а през деня и вечерта — нито троха. Строяват ни за проверка под дъжда. И отново лягаме да спим върху голите нарове целите мокри, измазани с глина, и зъзнем, защото бараките не се отопляват.

А на следващия ден същият ситен дъжд продължава да ръми. Кариерата се е размекнала и краката ни затъват. Колкото и да гребнеш с лопатата и колкото и да я изтръскваш с чукане по ръба на вагонетката, глината не се отлепва. Принудени сме всеки път да я сваляме с ръка във вагонетката. Скоро се убеждаваме, че вършим излишна работа. Зарязваме лопатите и започваме да загребваме направо с ръце жвакащата под краката ни глина и да я хвърляме във вагонетката.

Боря кашля. В гърдите му е останало парче от немски танков снаряд. Той е слаб и жълт. Носът, ушите и лицевите му кости са мъртвешки изострени. Вглеждам се в него и вече не съм сигурен: ще изкара ли зимата в лагера?

Все още се мъчим да се разсеем и да превъзмогнем тежкото си положение с мислене. Но вече нито философията, нито литературата ни идват на помощ. Дори ръцете ни тежат като лопати и се свличат. Борис предлага:

— Не, с разговорите изразходвахме много сили. По-добре да мълчим и да мислим с полза. Да съчиняваме например стихове. Наум.

Трепвам — нима е способен да съчинява сега стихове? Отпечатък на смъртта, но и отпечатък на някакъв упорит талант лежи върху жълтото му чело!^[359]

Мълчим и пренасяме глината на ръце. Дъждът не спира… Ала не само, че не ни прибират от кариерата, а идва Матронина, мята огнени погледи (тъмната наметка закрива червената й глава) и сочи от височината с ръце на бригадира към различни краища на кариерата. Досещаме се: днес няма да освободят бригадата ни след смяната в два часа, а ще ни държат, докато не изпълним нормата. Едва тогава ще получим обяда и вечерята наведнъж.

В Москва строителството е спряно поради недостиг на тухли…

Но Матронина си отива, а дъждът се усилва. Навсякъде под краката ни и във вагонетката се образуват светлоръждиви локви. Поръждавели са и кончовите на ботушите ни, на гъсти ръждиви петна са и шинелите ни. Ръцете ни са вкочанясали от студената глина, вече и с тях не можем да пълним вагонетката. Тогава зарязваме това безполезно занятие, покатерваме се по-нависоко до тревата, сядаме там, свиваме глави между раменете и вдигаме високо яките на шинелите си.

Погледнато отстрани — два ръждиви камъка сред полето.

Някъде наши връстници се учат в сорбоните и оксфордите, играят на тенис през свободното си време, спорят по световните проблеми в студентските кафенета. Тях вече ги печатат, излагат картините им. Чудят се как по нов начин да изопачат обкръжаващия ги, недостатъчно оригинален свят. Те се сърдят на класиците, че им били изчерпали сюжетите и темите. Сърдят се на своите правителства и на своите реакционери, които не желаят да разберат и възприемат прогресивния съветски опит. Дават интервюта по микрофоните на радиорепортерите и като се вслушват в собствените си гласове, кокетно поясняват какво били искали да кажат в своята последна или първа книга. Твърде уверено съдят за всичко на света, но особено — за процъфтяването и висшата справедливост в нашата страна. И едва в старостта си, когато ще съставят енциклопедии, те с удивление няма да намерят достойни руски имена на нашите, на всички наши букви…

Дъждът барабани по тиловете ни, тръпки пълзят по мокрите ни гърбове.

Оглеждаме се. Недотоварени и преобърнати вагонетки. Всички са си отишли. Няма никой в цялата кариера, по цялото поле отвъд зоната. В сивата завеса — заветното селце, и всички петли са се изпокрили на сушина.

Вземаме лопатите, за да не ни ги отмъкнат — те ни се водят по списък, и ги повличаме като тежки колички след себе си. Заобикаляме матронинската фабрика и се скриваме под навеса, където около хофмановите пещи, в които се изпичат тухлите, се вият празни галерии. Тук има течение, студено е, но пък сухо. Напъхваме се в прахта под тухления свод, седим.

Недалеч от нас има голяма купчина въглища. Двама зекове се ровят в нея и оживено тършуват нещо. Когато го намерят, го пробват със зъби и го прибират в торбите. Сетне сядат и започват да гризат някакви сивочерни парчета.

Какво дъвчете, момчета?

Това е морска глина. Лекарите не я забраняват. От нея ни полза, ни вреда. Ама като прибавиш килограм от нея към дажбата — и сякаш си се натъпкал. Търсете, има я много тук сред въглищата…

 

… Така и до вечерта кариерата не изпълнява нормите. Матронина нарежда да ни оставят и през нощта. Но загасва навсякъде електричеството, зоната остава в тъмнина и прибират всички ни. Заповядват ни да се хванем под ръка и под усилен конвой, под лая на песовете и псувните ни отвеждат в жилищната зона. Наоколо мрак. Вървим, без да виждаме къде са локви, къде е сухо, както свърнем, препъваме се и се блъскаме един друг.

И в жилищната зона е тъмно — само „индивидуалната печка“ гори с адски червеникав пламък. И в трапезарията — две газови лампи до прозорчето за раздаване на храната — нито лозунга да прочетеш, нито в паницата си да видиш двойната порция копривена чорба, а я сърбаш пипнешком.

И утре ще бъде така, и всеки ден: шест вагонетки ръждива глина — три черпака черна помиеста чорба. Струва ми се, че слабеехме и в затвора, но тук — много по-бързо. В главата ти вече сякаш отеква кънтеж. Обзема те приятната слабост, когато е по-лесно да отстъпиш, отколкото да се биеш.

А в бараките е тъмно като в рог. Лежим мокри до кости върху голия под и ни се струва: ако не се съблечем, ще ни бъде топло като от компрес.

Лежим с отворени очи — към черния таван, към черното небе.

Господи, Господи! Под снарядите и бомбите аз Те молех да запазиш живота ми. А сега Те моля — прати ми смъртта…

Седма глава
ТУЗЕМНИЯТ БИТ

Като че ли най-лесно и най-достъпно от всичко е да се разкаже за външния еднообразен туземен живот на Архипелага. А същевременно и най-трудно. Както за всеки бит, трябва да се разкаже какво става от сутринта до следващата сутрин, от зимата и до зимата, от раждането (пристигането в първия лагер) и до смъртта (смъртта). И едновременно за всички острови и островчета.

Никой не може да обхване това, разбира се, а да четеш цели томове, ще е и скучно.

 

А животът на туземците се заключава в работа, работа и работа, в глад, студ и хитрост. За тези, които не са съумели да изтикат другите и да се уредят на меко местенце, тази работа е обща, същата, която изгражда от земята социализъм, а нас ни вкарва в земята.

Видовете на тези общи работи не могат да се преброят, изредят, пресметнат. Количка да буташ (машината на ОСО, две дръжки, едно колело). Тарги да мъкнеш. Тухли да разтоварваш с голи ръце (кожата от пръстите ти бързо се свлича). Тухли да носиш като „коза“ (с носилка на гърба). Да къртиш от кариерите камъни и въглища, да копаеш глина и пясък. Да изкопаеш шест кубика златоносна скална маса и да я пренесеш до промивния барабан. А и просто да гризеш земята (камениста почва, че и през зимата; на пътя Тайшет — Абакан при 40° студ — с кирка и лопата да извадиш 4 кубически метра). Въглища да добиваш под земята. Пак там — оловна и медна руда. Медната руда може още да се мели (сладък страничен вкус в устата, от носа тече водичка). Може да напояваш траверси с креозот (и покрай това — цялото си тяло). Може да се прокарват тунели за пътищата. Пътищата да се досипват за изравняване. Може затънал до кръста в кал да вадиш торф от блатото. Може да промиваш руда. Може да лееш метал. Може да косиш тревата по грамудите из мокрите ливади (като ходиш във вода до пищялките). Може да бъдеш коняр или каруцар (и да си пресипваш овес от конската торба в канчето, а пък конят, този търбух, е държавен, все ще издържи, само ти едва ли ще издържиш). А изобщо на полето може да вършиш цялата селска работа (и по-добра от нея няма: все нещо ще изровиш от земята.)

Но баща на всички е нашият руски лес с неговите наистина златни стволове (от тях се добива златце). Но от всички работи на Архипелага най-стар е дърводобивът. Той всички призовава, за всички ще намери място, включително за инвалидите (безръките ги изпращат в отделни звена от по трима души да утъпкват половинметровия сняг). Снегът стига до гърдите. Ти си дървосекач. Отначало си утъпкваш мястото около ствола. Сечеш го. После, като се провираш с мъка през снега, отсичаш всичките клони (за което пък си принуден да ги натикваш в снега и да се добираш до тях с брадвата). Все в този рохкав сняг влачиш всички клони на едно място и ги изгаряш на куп (а те не горят, а димят). По-нататък разрязваш с триона годната за обработка част от ствола на съответни по размер части, които подреждаш на стифи. И нормата ти е пет кубически метра на ден, а ако работите двама — десет. (В Бурелом — седем кубометра, но затова пък пъновете трябва да се секат на цепеници.) Ръцете отказват да вдигат брадвата, краката — да пристъпват.

През войната (при военния режим на хранене) ние, лагерниците, наричахме трите седмици сеч в гората сух разстрел.

Този лес, тази земна красота, възпята в стихове и проза, ти става омразна! С тръпки на отвращение ще влизаш под боровите и брезовите сводове! Че и десетки години след това, едва затворил очи, ще виждаш смърчовите и трепетликовите пънове, които си влачил стотици метра до вагона, като си затъвал и падал в снега и си се вкопчвал за тях в страха си да не ги изпуснеш, защото не си сигурен, че след това ще можеш да ги вдигнеш от дълбокия сняг.

Каторжните работи в Русия преди революцията с десетилетия са били определяни от Договорното положение от 1869 г., издадено за волнонаемните. При назначаването на работа са били вземани под внимание физическите сили на работника и степента на навика (и нима това в наше време е за вярване?!). Работният ден е бил през зимата 7 часа (!), през лятото — 12,5. На Акатуйската свирепа каторга (П. Ф. Якубович, 1890-те години) работата е била лесно изпълнима за всички освен за него. Работният ден през лятото там е възлизал заедно с отиването и връщането на 8 часа, от октомври — на 7, а през зимата — само на 6. (И това още преди каквато и да било борба за всеобщ осемчасов работен ден!) Що се отнася до омската каторга на Достоевски, там изобщо са безделничили, както лесно може да установи читателят. Работата там е вървяла весело, с настроение и началството дори ги е обличало с бели платнени куртки и панталони! За какво сравнение може да става дума? У нас в лагера има една приказка: „направо бяла якичка да си пришиеш“ — когато е вече съвсем леко, когато съвсем няма какво да правиш. А при тях и куртките им били бели! След работа каторжниците от „Мъртвия дом“ дълго се разхождали из двора на затвора — ще рече, не са се преуморявали. Впрочем цензурата не е искала да разреши „Записки от мъртвия дом“, ръководена от опасението, че лекият по строгостта си живот, изобразен от Достоевски, няма да респектира престъпниците. И Достоевски добавя за цензурата нови страници с внушението, че каторжният живот е все пак тежък!^[360] У нас само нагаждачите в неделни дни се разхождат, че и пак се свенят. А по повод „Записките на Мария Волконска“ Шаламов обръща внимание на това, че декабристите в Нерчинск трябвало да изкопаят и натоварят за един ден три пуда руда на човек (четиридесет и осем килограма! — да ги вдигнеш от един път, дето е думата!), докато за Шаламов на Колима те са — осемстотин пуда. Шаламов пише още, че лятно време работният им ден стигал до 16 часа! Не знам как е при шестнадесет, но тринадесет часа са нещо обикновено за мнозина — и за изкопните работи в Карлаг, и за дърводобива на север — при това става дума за чисти часове, невключващи петте километра път до гората и петте обратно до лагера. Впрочем какво да спорим за продължителността на работния ден? Ами че нормата е по-важна от продължителността на работния ден и когато бригадата не изпълнява нормата, се сменя навреме само конвоят, а бачкаторите остават в гората до полунощ, на прожектори, за да се върнат едва малко преди разсъмване в лагера и да изгълтат вечерята си заедно със закуската, след което — отново в гората.^[361]

Няма кой от тях да разкаже за това — всички са измрели.

А ето как още се вдига нормата, като се доказва нейната изпълнимост: при студ под 50° дните се актират, тоест записва се, че затворниците не са излизали на работа; тях обаче ги изкарват насила и което се удава да изстискат от тях през тези дни, се разпределя между останалите и по този начин се покачва процентът. (А загиналите от студ през този ден се отчитат от услужливата санитарна част по други поводи. А които падат на връщане, които не могат повече да вървят или пълзят на четири крака с разтегнати сухожилия, конвоят застрелва, за да не избягат, докато се върнат за тях.)

 

И как ги хранят за всичко това? В казана се налива вода и се прибавят, пак добре, ако са небелени, картофи, а обикновено — черно зеле, кръмно цвекло, какви ли не боклуци. А още — фий, трици — тях не ги жалят. (А където има недостиг на вода, както е на лагпункта Самарка край Караганда, там се дава само по една паница чорба на ден и ти се сипват още две чаши възсолена мътна вода.) Всичко по-годно винаги и непременно се присвоява за началството (вж. Девета глава), за нагаждачите и за рецидивистите — готвачите са сплашени, само покорността им ги спасява. Да не говорим колко нещо се изписва от склада, колко мазнини и месни „субпродукти“ (тоест не наистина продукти), колко риба, грах, булгур — но почти нищо от това не се изсипва в казана. И дори из затънтените места началството прибира солта за своите туршии. (През 1940 г. по железопътната линия Котлас — Воркута правят и хляба, и чорбата неосолени.) Колкото по-лош е продуктът, толкова по-често стига той до зековете. Когато им попада месо от измъчените и издъхнали на работа коне, макар и да не може да се сдъвче — това за тях е пиршество. Иван Добряк си спомня сега: „Навремето си бях изгълтал сума делфиново месо, моржово, тюленово и на други животински морски боклуци. (Да поясня: ние и в Москва, на Калужка застава, бяхме яли и китово месо.) Животинските екскременти не ме плашеха. А върбовката, лишеите и лайкучката бяха най-добрите блюда.“ (Очевидно ги е добавял към дажбеното си меню.)

Невъзможно е да бъде нахранен по нормите на ГУЛАГ човек, работил на студа тринадесет, па дори и десет часа. И съвсем невъзможно е, след като и мизерната дажба е окрадена. Тогава в кипящия казан влиза в действие сатанинската бъркачка на Френкел: да бъдат нахранени едни работяги за сметка на други. „Казаните“ се разделят: при изпълнение (във всеки лагер си има свое изчисляване), да речем, на по-малко от 30 % от нормата — казанът е кариерен: 300 грама хляб и паница чорба на ден; от 30 до 80 % — санкциониращ: 400 грама хляб и две паници чорба; от 81 до 100 % — производствен: 500-600 грама хляб и три паници чорба; по-нататък следват ударните казани, при това различни: 700-900 грама хляб и допълнителна каша, две каши, „премблюдо“ („премиално“) — някаква тъмна, нагарчаща ръжена пирожка с грахов пълнеж.

И за цялата тази водниста храна, която не е в състояние да компенсира разходите на тялото, мускулите загиват от непосилна работа и ударниците и стахановците свършват по-рано от отказващите се да работят. Старите лагерници са разбрали това и казват: по-добре е каша да не ра̀ча, но на работата да не ме закачат! Ако ти се падне такова щастие — да те оставят на наровете поради „липса на облекло“, ще получиш гарантираните 600 грама. Ако те облекат според сезона (това е знаменит израз) и те изведат на трасето — и да се съдереш, повече от триста грама при замръзналата почва не можеш да изкараш.

Но не от тебе зависи да останеш на наровете… Че трябва и да бягаш на развода, за да не останеш последен. (В един известен период в някои лагери последният е бил разстрелван.)

Разбира се, не навсякъде и невинаги хранят толкова лошо, но това са типичните цифри в КрасЛаг по време на войната. Във Воркута тогава миньорската дажба е най-високата като че ли в ГУЛАГ (защото с добиваните там въглища се отоплява героична Москва): за 80% под земята и за 100 % на повърхността — килограм и триста грама.

А преди революцията? В най-ужасния и убийствен Акатуй в неработен ден („на наровете“) са давали по два фунта и половина хляб (килограм!) и по 32 золотника месо — тоест 133 грама! През работен ден — три фунта хляб и 48 золотника (200 грама) месо — повечко от нашата фронтова войнишка дажба, нали? Арестантите отнасят чорбата и кашата с цели чибури на надзирателските свине. П. Якубович намира рядката елдена каша (! — ГУЛАГ никога не я е мирисал) за „неописуемо отвратителна на вкус“. Опасността да умрат от изтощение никога не е висяла и над каторжниците на Достоевски. Какво да говорим, след като при тях в затвора („в зоната“) се разхождат гъски (!!!) — и арестантите не им откъсват главите^[362]. В трапезарията хлябът им е в неограничено количество, на Рождество им отпускат по фунт говеждо месо, а масло за кашата — колкото пожелаят. — На Сахалин минните и „пътните“ арестанти през месеците на най-напрегнатата работа получават на ден: хляб — 4 фунта (килограм и шестстотин грама!), месо — 400 грама, булгур — 250 грама! И добросъвестният Чехов изследва: действително ли са достатъчни тези норми или, при лошото качество на изпичане и варене, не са задоволителни? Да можеше да надникне в паницата на нашия работяга, направо би умрял.

Би ли се намерила фантазия в началото на века, която да си представи, че „след тридесет — четиридесет години“ не само на Сахалин, а по целия Архипелаг ще се радват на още по-суров, замърсен, клисав и с какви ли не примеси хляб — и че седемстотин грама от него ще бъдат завидна „ударна“ дажба?!

Не, нещо повече! — че по цяла Русия колхозниците ще завидят и на тази арестантска дажба! — „ние и нея я нямаме!…“

Дори в нерчинските царски рудници са плащали „златотърсачески“ — допълнително възнаграждение за всичко, извършено извън държавната задължителна работа (винаги умерена). В нашите лагери през по-голямата част от годините на Архипелага не е плащано за труда нищо или пък толкова, колкото за сапун и прах за зъби. Само в броени на пръсти лагери и в кратки периоди, когато кой знае защо са въвеждали стопанска сметка (и на затворника се е начислявала от една осма до една четвърт част от истинското му трудово възнаграждение), зековете са могли да си купуват допълнително хляб, месо и захар — и изведнъж, о чудо! — върху масата в трапезарията остава коричка хляб и пет минути никой не протяга ръка към нея.

 

Как са облечени и как са обути нашите туземци?

Всички архипелази са като архипелази: синият океан мие бреговете им, растат кокосови палми, и администрацията на островите не прави разходи по облеклото на туземците — те ходят боси и почти голи. А не можем и да си представим нашия проклет Архипелаг под лъчите на горещото слънце: той е вечно покрит със сняг, вечно фучат фъртуни над него. И цялото това десет-петнадесетмилионно арестантско население трябва още и да се облече и обуе.

За щастие, родени извън пределите на Архипелага, те пристигат тук не съвсем голи. Може да бъдат оставени с това, с което са дошли — по-скоро, с което ги оставят социално-близките — само за отличителен знак на архипелага ще изскубнат парче от дрехата, както се стриже ухото на овена: шинелите са с полегато изрязани поли, на будьоновките им се прерязват шлемовете и по този начин на темето остава дупка. Уви, гражданското облекло не е вечно, а обувките за една седмица се разпадат о пъновете и грамудите на Архипелага. И става нужда туземците да се обличат, макар че те няма с какво да се разплатят за това.

Все някога руската сцена ще види това! руският екран! — връхната дреха е с различни по цвят ръкави. Или пък ще има толкова кръпки по нея, че вече не личи основата й. Или дреха-огън (парцалите й висят като езици на пламък). Или кръпките върху панталоните са от опаковъчната торба на някой колет, та още дълго може да се чете ъгълчето с адреса, написан с химически молив.^[363]

А на краката — изпитаните руски цървули, само дето без добри навои към тях. Или парче от автомобилна гума, завързана направо към босия крак с тел или електрически шнур (Сиромах човек — жив дявол…) Ако това парче гума е хванато с тел като обувка лодка, се получава знаменитото „ЧТЗ“ (Челябински тракторен завод). Или плъстени „ботуши“, съшити от парчета разкъсани стари ватенки, а подметките им — пласт кече и пласт гума.^[364] Сутрин, преди тръгване на работа, изслушал оплакванията от студа, началникът на ОЛП им отговаря с гулаговско остроумие:

— Моята гъска цяла зима ходи боса и не се оплаква, е, вярно, краката й са червени. А вие всички сте с вървени обуща.

В допълнение към това на екрана ще се покажат бронзово-сините лагерни лица. Сълзящи очи, почервенели клепачи. Бели напукани устни, целите в обриви. Небръсната четина на петна. Посред зимата — летен каскет с пришити наушници.

Не мога да не ви позная! — това сте вие, жителите на моя Архипелаг!

 

Но колкото и часове да продължава работният ден — все по някое време работниците трябва да се завърнат в бараката.

Барака ли? Може да бъде и землянка дълбоко в земята. А на Север най-често — палатка, засипана, наистина, с пръст, и обшита с дървени летви. Често вместо електричество — газени лампи, но се случва да бъдат заместени и с борина, и с памучни фитили, натопени в рибено масло. (В Уст-Вим две години не виждат газ и дори в щабната барака използуват за осветление масло от продоволствения склад). Та ето, на това окаяно осветление ще разгледаме и ние нашия погубен свят.

Наровете са на два, дори на три етажа, вагонките са признак за разкош. Дъските най-често са голи, без нищо върху тях: на някои „командировки“ обират всичко до шушка (после го пласират чрез волнонаемните) до такава степен, че става безсмислено зековете да се снабдяват с това, което им се полага. А и нищо лично не се държи в бараките: всеки си носи на работа канчето или паницата (дори земята копаят с раници на гърба), нахлузват одеялата навити на врата си, ако ги имат (филмов кадър!), или ги доверяват на познати нагаждачи в тяхната охранявана барака. През деня бараката остава празна като необитаема. Нощем могат да оставят мокрите си работни дрехи в сушилнята (и сушилня има), но без тях ще замръзнат на голия под, затова ги оставят да изсъхнат върху телата си. Нощем ушанката прилепва от студа до стената на палатката, а на жените — косите. Дори цървулите си зековете крият под главите, за да не им ги смъкнат от краката (Бурелом, годините през войната). — Насред бараката — бензинов варел, приспособен за печка — добре, ако е нажежена, макар че тогава влажният, пропит от миризмата на партенки въздух плъзва по цялата барака, — но обикновено суровите дърва в нея не горят. — Някои бараки така гъмжат от насекоми, че не помагат и четиридневните опушвания със сяра и ако през лятото зековете отиват да спят на открито върху земята в зоната — дървениците пълзят след тях и ги настигат и там. А въшките зековете изваряват с бельото си в своите канчета за храна.

Всичко това е станало възможно само в социалистическата държава през XX век и тук не се удава да сравним нищо с тъмничните летописци от миналия век: те не са писали за подобни неща.

Към всичко това следва още да прибавим как бригадният хляб се носи на поднос от хлеборезачната в трапезарията под охраната на най-яките от бригадата, въоръжени със сопи — иначе ще го изтръгнат, съборят, разграбят. Да прибавим как колетите се изтръгват от ръцете на самия изход от колетното отделение. Да прибавим постоянната тревога дали началството няма да отнеме почивния ден (защо да говорим за войната, след като в „совхоза Ухта“ една година преди войната не се полага нито един почивен ден, а в Карлаг не помнят такъв от 1937 до 1945 г.). Да прибавим още — вечната лагерна неустойчивост на живота, нервните спазми от промените: ту слухове за етап, ту самият етап (каторгата на Достоевски не е познавала етапите, и по десет, и по двадесет години хората са отбивали наказанието си в една тъмница, това е съвсем друг живот); ту някакво неясно и внезапно разместване на „контингентите“; ту инвентаризация на имуществото; ту внезапни нощни обиски със събличане и прехвърляне на оскъдните парцали; плюс отделните старателни обиски пред 1 май и 7 ноември (Рождество Христово и Великден през миналия век в каторгата не са знаели нещо подобно). И три пъти в месеца погубващите, разорителни бани. (За да избегна повторенията, няма да пиша тук за тях: има подробен разказ-изследване на Шаламов, има разказ и от Домбровски.)

И сетне още твоята постоянна (за интелигента — мъчителна) неотделеност, не състояние на личност, а на член от бригадата, и необходимостта през цялото денонощие, през цялата година и през целия продължителен срок да действуваш не както сам решиш, а както е нужно на бригадата.

Да не забравяме още и това, че всичко казано се отнася до стационарния лагер, имащ зад гърба си вече не една година. А нали някога някой (кой, ако не нашият нещастен брат) трябва да започне да строи тези лагери: да се явиш в ледено студената заснежена гора, да отбягваш бодливата тел по дърветата, а и да доживееш до първите бараки — те ще бъдат за охраната. През ноември 1941 г. недалеч от гара Решота бива открит 1-вият ОЛП на Краслаг (за 10 години те стават седемнадесет). Докарват 250 непокорни бойци, извадени от армията за нейното морално укрепване. Те секат гората, строят дървени жилища, но няма с какво да ги покрият и живеят така под открито небе край чугунени печки. Докарват им хляба замразен, секат го с брадва, раздават го в шепи — насечен, начупен, намачкан. Другата храна е обилно насолена морска пъстърва. В устата ти гори и огъня го гасиш със сняг.

(Когато ще си спомняме за героите от отечествената война, да не забравяме и за тези…)

Ето това е битът на моя Архипелаг.

* * *

Философите, психолозите, медиците и писателите биха могли да наблюдават в нашите лагери както никъде другаде подробно и под различни форми специфичния процес на стесняване на интелектуалния и духовния кръгозор на човека, на изравняването на човека с животното и процеса на умиране приживе. Но на психолозите, попадащи в лагера, в повечето случаи не им е до наблюдения: самите те попадат в същата струя, смиваща личността в изпражнения и прах.

Оцелелите в лагерите правоверни партийци ми отправят сега възвишени възражения: колко низко били чувствували и мислели героите на „Един ден на Иван Денисович“! Къде били техните страдащи размишления за хода на историята? (Впрочем там има и такива.) В ума им само хляба и чорбата, а съществуват значително по-тежки мъки в сравнение с глада!

Ах — имало значи? Ах — значително по-тежки мъки (мъките на ортодоксалната мисъл)? Не сте видели какво е глад при вашите санчасти и складови помещения, господа благомислещи правоверни!

От векове е установено, че Гладът управлява света. (И върху Глада, върху това, че гладните неминуемо ще въстанат уж срещу ситите, е изградена впрочем и цялата Прогресивна Теория. А нищо подобно: въстават само едва прегладнелите, докато на действително гладните не им е до въстания.) Гладът управлява всеки гладуващ човек, стига самият той да не е решил съзнателно да умре. Гладът, принуждаващ честния човек да посегне на чуждото („празен търбух съвест няма“). Гладът, принудил най-безкористния човек да гледа завистливо към чуждата паница, мъчително да пресмята кога съседът му ще свърши с яденето. Гладът, който замъглява мозъка и не дава с нищо да се отвлечеш, за нещо друго да мислиш, за нещо друго да разговаряш, освен за ядене, ядене и ядене. Гладът, от който не можеш да заспиш: и в съня, и в безсъницата ти пред тебе е все яденето. И скоро безсъницата се превръща в постоянна. Гладът, от който, стане ли късно, не можеш вече и да се нахраниш: човекът се превръща направо в някаква тръба и всичко излиза от него във вида, в който е погълнал храната.

Както нищо, в което се крепи живот, не може да съществува, без да отделя отработеното, така и Архипелагът не би могъл да живурка, без да отлага на дъното своя главен отпадък — мръшляците. И всичко, което е построено от Архипелага, е изстискано от техните мускули (преди да се превърнат в мръшляци).

И още нещо трябва да види руският екран: как мръшляците хвърлят ревниво скришни погледи към съперниците си и чакат пред кухненската врата, когато ще отнесат отпадъците в помийната яма. Как се нахвърлят, как се бият помежду си за някоя рибена глава, или кост, или обелки от плодове. И как някой мръшляк бива убит на това сметище. И как след това те мият, варят и поглъщат тези отпадъци. (А любознателните оператори могат да продължат със снимането и да покажат как през 1947 г. в Долинка доведените от свободния живот бесарабски селянки се нахвърлят със същия замисъл върху вече проверената от мръшляците помийна яма.) Екранът ще покаже как под одеялата в болницата лежат с все още неотделени помежду си кости и умират почти без движение — и ги изнасят. Изобщо — колко просто умира човек: говори и млъква; върви си по пътя и пада. „Трак — и готово.“ Как (лаг-пунктовете Унжа, Нукша) мутрестият социално-близък нарядник издърпва от наровете хората за краката, и току главата на някой вече мъртъв тупне на пода. „Пукнал ли си, мършо?“ Че и весело ще го ритне още с крак. (В същите лагпунктове по време на войната няма нито помощник-лекар, нито дори санитар, затова няма и болни, а който се прави на такъв, бива извеждан под ръка в гората от другарите му, които носят още дъска и въже, та по-лесно да го влачат назад, ако не успее да умре там. На работа поставят болния по-близо до накладения огън и всички — затворници и конвои — са заинтересовани по-скоро да умре.)

Каквото не влезе в кадъра, ще ни го опише бавната внимателна проза, която ще различи тези оттенъци на смъртоносния път, наричани ту скорбут, ту пелагра, ту безалбуминен оток, ту алиментарна дистрофия. Ето на, върху отхапаното парче хляб остава кръв — това е скорбут. По-нататък започват да изпадат зъбите, да изгният венците, появяват се рани по краката и плътта започва да се свлича на цели парчета, от човека започва да се носи трупна миризма, краката се сгърчват от огромни подутини, в болницата такива не ги прибират и те пълзят на четири крака по зоната. — Лицето почернява като след печене на слънце, започва да се лющи, а самият човек получава диария — това е пелагра. Диарията трябва някак да бъде спряна — някъде прибягват до три лъжици тебешир на ден, другаде разправят, че ако намериш сельодка и се наядеш с нея, храната ще може да се задържи в организма. Но откъде да намериш сельодка? Човекът слабее, слабее и толкова по-бързо, колкото по-едър е бил на ръст. Той е вече толкова слаб, че няма сили да се покачи на горните нарове, не може да прекрачи напречната греда: трябва да повдигне крака си с две ръце или да пропълзи на четири крака. Диарията лишава човека от сила и от всякакъв интерес — към останалите хора, към живота, към самия себе си. Той оглушава, оглупява, загубва способността да плаче, дори когато го повличат по земята, завързан за шейната. Смъртта вече не го плаши, той е овладян от някакво отпуснато розово състояние. Преминал е всички граници, забравил е как се казват жена му и децата му, забравил е как се нарича самият той. — Понякога цялото тяло на умиращия от глад се покрива със синьо-черни пъпки, големи колкото грахови зърна с гнойни връхчета по-малки от главичките на карфици — по лицето, ръцете, краката, трупа, дори по торбичките на тестикулите. Докосването до тях е много болезнено. Гнойниците узряват, пукат се, от тях изтича като шнурче гъста червообразна гной. Човекът изгнива жив.

Ако по лицето на съседа ти върху наровете недоумяващо са плъзнали черни, въдещи се в главата въшки — това е верен признак за смъртта.

Пфу, какъв натурализъм. Трябва ли да говорим още за това?

И изобщо, твърдят сега тези, които сами не са страдали, които са били палачи или са си умивали ръцете, или са си придавали невинен вид: защо да си спомняме за всичко това? Защо да човъркаме стари рани? (Техните рани!!!)

На това още Лев Толстой отговаря на Бирюков („Разговори с Толстой“): „Как защо да си спомняме? Ако съм боледувал от лоша болест и съм се излекувал и съм се очистил от нея, винаги с радост ще си спомням за това. Няма да си спомням само когато продължавам все така да боледувам и още по-зле, и ми се иска да заблудя себе си. Ако си спомним старото и го погледнем право в лицето, тогава и нашето сегашно насилие ще излезе наяве.“

Тези страници за мръшляците искам да завърша с разказа на Н. К. Г. за инженер Лев Николаевич (навярно в чест на Толстой!) Е. — мръшляк-теоретик, намерил формата за съществуване на мръшляка за най-удобна форма, гарантираща запазването на собствения живот.

Ето с какво е зает инженер Е. в някой уединен кът на зоната през горещия неделен ден: човекоподобно същество седи в падинката над яма, в която се е събрала кафява торфена вода. Около ямата са наредени рибени глави и кости, хрущяли, корички хляб, бучици каша, сурови измити картофени обелки и още нещо, което е трудно дори да се назове. Върху парче тенекия е накладен малък огън, над него виси войнишко опушено до черно канче с чорба. Като че ли е готово! Мръшлякът започва да гребе с дървена лъжица тъмната помийна чорба от канчето и да хапва подред ту от корфените обелки, ту от хрущялите, ту от рибените глави. Той дълго, твърде дълго съзнателно внимателно дъвче (общата беда на мръшляците е, че гълтат направо, без да сдъвкват храната). Носът му едва се показва сред тъмносивата четина, покрила шията, брадата и бузите му. Носът и челото му са с кафяво-восъчен цвят, на места се лющят. Очите му сълзят и мигат непрекъснато.

Види ли, че към него приближава друг човек, мръшлякът бързо прибира всичко, което не е успял да изяде, притиска канчето до гърдите, ляга на земята и се свива като таралеж. Сега вече могат да го бият, да го тъпчат — той е устойчив върху земята, няма да се отмести и да отстъпи канчето.

Н. К. Г. разговаря дружелюбно с него — таралежът малко се отпуска. Успокоява се, че няма да го бият и да му отнемат канчето. Завързва се разговор. И двамата са инженери (Н. Г. е геолог, Е. — химик), и ето че Е. разкрива пред Г. своята вяра. Като оперира с незабравени цифри от химическите състави, той доказва, че всичката необходима храна може да се получи и от отпадъците, трябва само да се преодолее погнусата и да се насочат всички усилия тази храна да се извлече оттам.

Въпреки горещината Е. е навлечен с няколко ката дрехи, при това мръсни. (И това е подкрепено с доводи: Е. е установил експериментално, че в прекалено мръсните дрехи въшките и бълхите престават да се размножават, сякаш се гнусят. Една от долните му дрехи е дори някакъв парцал за бърсане, използуван в работилницата.)

А ето и външния му вид: шлем-будьоновка с черен обгорен връх; обгорени места има и по целия шлем. Към омазнените слонски уши на шлема са прилепнали къде сено, къде кълчища. От връхната дреха на гърба и отстрани се размахват като езици съдрани парчета. И кръпки до кръпки. Слой смола на единия хълбок. Памучни подложки провисват изпод полите. Двата външни ръкава разкъсани до лактите и когато мръшлякът вдигне ръце, те се размахват като крила на прилеп. А краката му са с лодкоподобни вървени обуща, слепени от червени автомобилни гуми.

Защо се е навлякъл посред жегата така? Първо, лятото е късо, а зимата дълга, трябва всичко това да се опази до зимата, а къде другаде, ако не върху себе си? Второ, и главно, по този начин той си осигурява мекота, въздушни възглавници — не чувствува болката от ударите. Бият го и с ритници, и с тояги, а синини по тялото му не остават. Това е единствената му защита. Трябва само винаги да успее да забележи кой иска да го удари, да успее да падне, да свие колене пред корема си, за да го прикрие, да наведе глава над гърдите и да я обгърне с дебелите си ватени ръце. И тогава могат да го бият само по меко. А за да не го бият дълго — трябва бързо да внуши на биещия чувството за победа. За целта Е. се е научил от първия още удар да квичи сърцераздирателно като прасе, макар ни най-малко да не го боли. (В лагера много обичат да бият слабите, и не само нарядниците и бригадирите, но и обикновените зекове, за да се изпълнят със съзнанието, че още не са съвсем слаби. Какво да се прави, след като хората не могат да повярват в силата си, ако не причинят жестокост?)

На Е. му се струва напълно възможен и разумен избраният от него начин на живот — при това без да се предполагат компромиси със съвестта. Той на никого не причинява зло.

Той се надява да изтърпи присъдата си.

Интервюто на мръшляка завършва.

Старият колимчанин Томас Сговио (италианец от Бафало) твърди: „Най-често мръшляци стават интелигентите; всички мръшляци, които познавам, бяха от интелигенцията. Никога не съм виждал някой обикновен руски селянин да стане мръшляк.“ Може би това е вярно наблюдение: за селянина няма друг път, освен труда, чрез труда се спасява и чрез труда загива той. А понякога интелигентът няма друга защита, освен тази да стане мръшляк и дори да разработи виртуозно такава теория като Е.

* * *

В нашето славно отечество най-важните и смели книги остават непрочетени от съвременниците, не оказват навреме влияние върху народната мисъл (едни, защото са забравени, преследвани, неизвестни, други, защото образованите читатели се отнасят предварително с отвращение към тях. И тази книга я пиша единствено от съзнанието за дълг — защото в моите ръце са струпани твърде много разкази и спомени, които не трябва да се оставят да изчезнат. Не се надявам да я видя някъде напечатана; слабо се надявам, че ще я прочетат измъкналите костите си от Архипелага; съвсем не вярвам, че тя ще обясни истината за нашата история, докато все още може нещо да се поправи. В самия разгар на работата над тази книга ме връхлетя най-силният шок в живота: змеят излезе за минутка, с грапав червен език близна моя роман, още няколко стари работи — и се скри засега зад пердето. Но аз усещам дъха му и знам, че той точи зъбите си за моя врат, само че още не е ударил часът. И с опустошена душа аз се насилвам да завърша това изследване, за да избегне поне то зъбите на змея. В дните, когато Шолохов, отдавна вече не писател, потегли от страната на разтерзаните и арестувани писатели да получава Нобеловата премия — аз търсех как да се скрия от ченгетата и да спечеля време за моето потайно задъхано перо, за завършването на тази книга.

Малко се увлякох, а исках да кажа, че у нас най-добрите книги остават неизвестни за съвременниците и много е възможно да повтарям сега напразно някого, а ако бих знаел нечий таен труд, щях да съкратя своя. Но за седемте години хилава анемична свобода нещо все пак изплува, една глава на плувец забеляза в развиделяващото се море друга и нададе пресипнал вик. Така се натъкнах на шестдесетте лагерни разказа на Шаламов и на неговото изследване за криминалните.

Искам да заявя тук, че с изключение на няколко отделни пункта между нас никога не е възниквало противоречие в изясняването на Архипелага. В общи линии сме оценили еднакво целия туземен живот. Лагерният опит на Шаламов е по-горчив и по-продължителен от моя и аз с уважение признавам, че именно на него, а не на мен, се е удало да се докосне до дъното на озверяването и отчаянието, към което ни теглеше целият лагерен бит.

Това обаче не пречи да му възразя по точките на нашите различия. Една от тях е лагерната санчаст. Шаламов говори за всяко лагерно учреждение или орган с омраза и жлъч (и е прав!) — и само за санитарната част прави винаги пристрастно изключение. Той поддържа, ако не я създава, легендата за благодетелната лагерна санчаст. Твърди, че всичко в лагера е против лагерника, а ето че лекарят е единственият, който може да му помогне.

Но може да помогне още не значи: помага. Може да помогне, ако пожелае, и техническият ръководител, и нормировачът, и счетоводителят, и нарядникът, и домакинът, и готвачът, и дневалният — но много ли помагат?

Може би до 1932 г., докато лагерната санитария се е подчинявала още на народния комисариат по здравеопазването, лекарите са могли да бъдат лекари. Но през 1932 г. те са предадени изцяло на ГУЛаг и цел за тях става да помагат на потисничеството и да бъдат гробари. Без да говорим за добрите случаи при добрите лекари — кой би търпял тази санчаст на Архипелага, ако тя не служи на общата цел?

Когато комендантът и бригадирът пребиват мръшляка от бой за отказа му от работа — до такава степен, че той ближе раните си като пес, две денонощия лежи в безсъзнание в карцера (Бабич), два месеца след това не може да изпълзи от наровете — не е ли санчастта тази (1-ви ОЛП на Джидинските лагери), която отказва да състави акт за установяването на жестокия побой, а след това се отказва и да лекува?

И кой, ако не санчастта, подписва всяко постановление за вкарване в карцера? (Впрочем началството не се нуждае чак толкова от лекарския подпис за тази работа. В лагера близо до Индигирка волнонаемен „цапач“ (тоест фелдшер — а лагерната думичка не е случайна!) е С. А. Чеботарьов. Той не подписва нито едно постановление на началника на ОЛП за карцер, тъй като смята, че в него няма да издържат и кучета, камо ли хора: печката топли само надзирателя в коридора. Все тая, затварянето в карцера става и без неговия подпис.)

Когато по време на производствена работа загива зек по вина на техническия ръководител или майстора, пропуснали да вземат защитни мерки, кои, ако не помощник-лекарят и санитарната част подписват акт, че той е умрял от разрив на сърцето? (И, следователно, всичко да си остане както си е било и утре да загиват други. В противен случай и помощник-лекаря го чака на другия ден забоят. А след него и лекаря.)

Когато се извършва тримесечната комисовка — тази комедия на общ медицински преглед на лагерното население с квалификация за ТФТ, СФТ, ЛФТ и ИФТ (тежък-среден-лек-индивидуален физически труд) — смеят ли добрите лекари да възразят на лошия началник на санитарната част, който и сам се крепи благодарение ма това, че доставя колони за тежък труд?

Или може би санитарната част проявява милосърдие поне към тези, които посягат сами на част от тялото си, за да спасят останалото? Всички знаят закона, това не се отнася до един само лагпункт: на самосъсичащи се, членовредители и мостиршчици^[365] медицинска помощ изобщо не се оказва! Заповедта е на администрацията, а кой не оказва помощ? Лекарите… Откъснал си някой с взривна капсула четири пръста, отива в болницата — не му дават бинт: върви пукни, куче! Още на Волгоканал по време на ентусиазма от всеобщото съревнование изведнъж кой знае защо (?) зачестяват твърде много мостирките. Тогава се намира незабавно обяснение: акция на класовия враг. Та тях ли да лекуваме?… (Разбира се, тук много нещо зависи от хитростта на мостиршчика: може да осъществиш така мостирка, че да не се докаже. Анс Барнщейн обгаря умело ръката си с вряла вода през парцал — и с това спасява живота си. Друг някой ще остави умело ръката си да измръзне без ръкавица или пък ще подмокри валенките си и така ще върви в студа. Но невинаги сметките излизат точни: започва гангрена, а след нея идва и смъртта. Понякога мостирката е неволна: незаздравяващите от скорбута язви по тялото на Бабич биват взети за сифилис, няма къде да му направят кръвен анализ и той с радост излъгва, че и той, а и всичките му сродници боледуват от сифилис. Прехвърлят го във венерическата зона и по този начин той избягва смъртта си.)

Или да не би санчастта да е освобождавала някога всички, които през този ден са били действително болни? Или да не е изкарвала насила някои съвсем болни извън зоната? Лекарят Сулейманов не приема в болницата героя и комика на народа на зековете Пьотър Кишкин, защото диарията му не отговаря на нормата: да се повтаря на всеки половин час и непременно с кръв. Тогава при етапирането на колоната до работния обект Кишкин кляка с риск да бъде застрелян. Но конвоят се оказва по-милосърден от лекаря: спира насрещна кола и праща Кишкин в болницата. — Ще ми възразят, разбира се, че санитарната част е ограничавана чрез строгия процент за група „В“ — стационарно болни и болни на крака.^[366] — само че средствата не позволяват такова нещо. Цялата сложност на тези хитрувания от страна на честните лекари идва да потвърди само, че най-малко санитарната част би могла да спре смъртния процес. — Б.а.) Е, ще се намери обяснение за всеки един случай, но във всеки такъв случай остава и жестокостта, която не може да бъде оправдана по никакъв начин със съображението, че „затова пък на някого другиго“ през това време били направили добро.

Да добавим тук и ужасните лагерни болнички от рода на стационара към 2-ри лагпункт на Кривошчоков: малка приемна, тоалетна и стаята на стационара. Тоалетната е зловонна и разваля болничния въздух, но само до тоалетната ли опират нещата? Тук на всяко легло лежат по двама диарични и на пода между леглата също. Изтощените се изхождат направо в креватите. Нито бельо, нито медикаменти (1948–1949 г.) Стационара го завежда един студент от 3-ти курс на мединститута (лежи по 58-и член), той е в отчаяние, но нищо не може да направи. Санитарите, които хранят болните, са силно охранени мъже: те подяждат болните, присвояват си голяма част от болничната дажба. Кой ги поставя на това изгодно място? Вероятно кумът.^[367]Студентът няма сили да ги изгони и да защити дажбата на болните. А дали у всеки лекар са се намирали такива сили?…^[368]

Или дали в някой лагер санчастта е имала възможност да отстои действително човешко хранене? Та макар за да не вижда вечер тези „бригади с кокоша слепота“, които се завръщат от работа заловени един за друг във верига като слепци? Не. Ако наистина като по чудо някой е успявал да подобри храната, това е производствената администрация, заинтересована да разполага със здрави бачкатори. И ни най-малко санитарната част.

Никой не вини за всичко това лекарите (макар често мъжеството на тяхната съпротива да е слабо заради страха от изпращане на общите работи), но не са желателни и легенди за спасителната санчаст. Подобно на всеки лагерен клон, и санчастта е дяволско творение с дяволска кръв.

Шаламов продължава мисълта си, като казва, че в лагера арестантът може да разчита единствено на санчастта и ни най-малко на труда на своите ръце, който го праща в гроба. „В лагера погубва не малката, а голямата дажба.“

Пословицата е вярна: голямата дажба погубва. И най-якият бачкатор за сезона на дърводобива излиза от строя. Дават му временна инвалидност: 400 грама хляб и каквото остане от казана. През зимата по-голямата част от зековете умира (например 725 от 800). Останалите преминават на „лек физически труд“ и умират вече на него.

Но какъв друг изход можем да предложим на Иван Денисович, след като няма да го вземат за фелдшер, нито за санитар, дори фалшиво освобождение за един ден няма да получи? След като образованието му не достига, а съвестта му е в излишък, за да се устрои като нагаждач в зоната? Има ли друг избор за него, освен да се довери на собствените си ръце? Отдих-пункт (ОП)? Мостирка? Актировка?…

Нека той сам разкаже за тях, имал е много време да ги обмисля.

 

„ОП е един вид почивен лагерен дом. Десетки години зековете превиват гръб, не знаят що е отпуска, така че ето им — ОП за две седмици. Там хранят много по-добре, не те изкарват извън зоната, а те оставят само три-четири часа на лека работа през деня: да трошиш чакъл, да правиш уборка на зоната или да ремонтираш нещо в нея. Ако в лагера има къде петстотин човеци, открива се ОП за петнадесет. То, ако се постъпва честно, за година и нещо пак всички ще минат пред ОП. Но както за нищо в лагера няма правда, така най-вече и с ОП. ОП се открива скришом, раз-два и вече списъкът за трите смени е готов — и пак тъй светкавично ще го закрият, и половин година няма да престои. А и кои се тикат натам — счетоводители, бръснари, обущари, шивачи — все аристокрация, е, ще приберат от кумова срама неколцина истински бачкатори — тъй де, най-добрите производственици. Че на всичко отгоре шивачът Беремблюм ти се пъчи: аз, таквоз, шуба на волнонаемен направих, за нея в лагерната каса хиляда рубли са заплатили, а ти, глупакът му с глупак, цял месец трупи свличаш, за тебе и сто рубли няма да влязат у лагера, та кой, значи, е производственик? На кого се полага ОП? И се щураш ти, блъскаш си главата: как да попаднеш в ОП, малко от малко да си вземеш дъха, а току гледаш — него вече го закрили. Свършили си, значи, работата. И което е най-обидното — никъде в тъмничното ти дело не записват, че си бил в ОП през еди-коя си година, а колко счетоводители стоят така. Не, не записват. Защото не им изнася. Следващата година ще отворят ОП — и пак Беремблюм в първата смяна, и ти пак с пръст в уста. За десет години ще сърбаш попарата на десет лагера, в десетия ще поискаш поне веднъж за целия срок да се събудиш в ОП, да погледнеш добре ли са боядисани там стените, нито веднъж не си бил — а как ще го докажеш?…

Не, по-добре да не се разстройваме с ОП.

Мостирката е друго нещо — така да се осакатиш, че и жив да останеш, и инвалид. Дето му е думата, минута търпение — година лежачка. Крака да си счупиш, че сетне да зарасне накриво. Солена вода да пиеш, че да подпухнеш. Или чай да пушиш — да повредиш сърцето. А тютюнева запарка ако пиеш — за повреда на гърдите е добре. Само с мярка трябва всичко да става, да не се прекали, че да не скочиш с инвалидността си в гроба. Ама мярката кой я знае?…

На инвалида кое му е хубавото: и в котелното може да се уреди, и в работилницата за цървули. Но главното, което умните глави постигат чрез инвалидството, е актировката. Само дето актировката, толкова повече, че е много нарядко, е по-лоша от ОП. Събират комисия, оглеждат инвалидите и на най-закъсалите им пишат акт: на еди-кое си число по здравословно състояние е признат за негоден да излежава по-нататък присъдата си, ходатайствуваме да бъде освободен.

Ходатайствуваме само! А докато този акт стигне горе до началството, че сетне слезе долу — може да те няма вече между живите, честичко така е било. Ами че началството е хитро — актира тия, дето ще хвърлят топа след месец!^[369] Или пък които ще заплатят добре. Ето на, по делото на Каликман някаква щипнала половин милион, сто хиляди заплатила — и на свобода. Не като нас глупаците.

Имаше такава книга — разнасяше се из бараката, студентите в своето кътче я четяха на глас. Някакъв момък се сдобил с цял милион и не знае какво да прави с него при съветската власт — един вид, няма какво да купиш с тия пари, така можеш и да си умреш от глад, с милиончето в джоба де. Смяхме се и ние: разправяйте ги на когото си щете, а ние тези милионери неведнъж сме ги изпровождали до портите. Само здравето божие дето за милион няма да купиш, а свободата се купува, и властта се купува, и хората с всичката им карантия. Колко са плъзнали такива на свобода с милионите си, мале мила, само дето не са се накачили по покривите да махат с ръце.

А за Петдесет и осми член актировката е затворена. Откакто ги има лагерите — три пъти по месец, разправят, имало актировка на Десети параграф, ама дотам и свършвало. И пари от тях никой не ще се реши да вземе — от враговете на народа, — кой ще рискува главата си. Пък и какви пари у тях, у политиканите?“

— У кои тях, Иван Денисович?

— Е, у нас…

* * *

Но има едно предсрочно освобождение, което никоя синя фуражка не може да отнеме на арестанта. Това освобождение е смъртта.

И това е най-основната, постоянната и от никого ненормируема продукция на архипелага.

От есента на 1938 до февруари 1939 г. на един от Уст-Вимските лагпунктове от 550 човека умират 385. Някои бригади (на Огурцов) умират изцяло, заедно с бригадирите си. През есента на 1941 г. Печорлаг (железопътен) наброява 50 хиляди, от които през пролетта на 1942 г. остават десет хиляди. За този период не е пращан никъде нито един етап — къде може да са отишли четиридесет хиляди! Написах „хиляди“ с разредени букви — а защо? Тези цифри ги научих случайно от един зек, имал по онова време достъп до тях — но как да научиш за всички лагери и за всички години и да ги сумираш? В централното стопанство на Буреполомския лагер в бараките на мръшляците през февруари 1943 г. от петдесет души умират за една нощ дванадесет, но никога по-малко от четирима. Сутрин местата им се заемат от нови мръшляци, мечтаещи да си починат тук на разводнена чорбица и четиристотин грама хляб.

Мъртъвците, изсъхнали от пелаграта (без задници, а жените и без гърди), изгнили от скорбута, биват проверявани в определеното за морга помещение, а дори и под открито небе. Рядко това прилича на медицинска аутопсия — вертикален разрез от шията до срамното възвишение, отваряне на черепа. Най-често не анатом, а конвоят проверява дали действително зекът е умрял, или се преструва на такъв. За целта тялото се пробожда с щик или пък главата се разбива с чук. Тутакси към палеца на десния крак на мъртвеца се привързва етикет с номера на тъмничното му дело, под който той се води в лагерните ведомости.

Отначало са погребвали хората с бельото им, по-късно — в най-скапани сиви мръсни парцали. Накрая постъпва общо разпореждане до всички: да се пести бельото (него все още могат да използуват за живите), да погребват мъртвите голи.

Някога в Русия се е смятало: мъртвият не може да остане без ковчег. И най-последните крепостни селяни, просяци и бродяги са погребвани в ковчези. Но на архипелага това биха били милиони непроизводителни разходи на дървен материал и труд. Когато в Инта след войната погребват един заслужил майстор от дърводелския комбинат в ковчег, чрез КВЧ се дава указание да се проведе агитацията: работете добре, за да ви погребат в дървен ковчег!

Изнасянето на труповете става с шейна или каруца — в зависимост от сезона. Понякога за удобство поставят сандък за шест трупа, а когато няма сандъци, връзват ръцете и краката с върви, за да не се клатушкат. След това ги нахвърлят като греди и ги покриват с рогозка. Често пъти ямите се изравят с амонал от специална бригада гробари. Иначе са принудени да копаят почвата винаги за братски ями: големи за повече или малки за четирима. (През пролетта от малките ями започва да се разнася воня до лагера и изпращат мръшляци да ги направят по-дълбоки.)

Затова пък никой не ще ни обвини в газови камери.

Бельото, обувките, парцалите от умрелите, всичко влиза в работа на още живите. А виж — лагерните дела остават, за нищо не служат и са много. Когато няма къде повече да ги държат — ги изгарят. Ето (лагпункта Явас в Дубровлаг, 1959 г.), до котелното на лагера три пъти спира самосвал и изсипва там купища дела. Излишните зекове са отстранени, а огнярите изгарят всичко в присъствието на надзирателите.

Там, където имат повече свободно време — например в Кенгир, — над могилките поставят стълбчета и представител на УРЧ, не някой друг, а сам той важно надписва на тях инвентарните номера на погребаните. Впрочем в същия този Кенгир някой извършва вредителство: посочва на пристигналите майки и съпруги къде е гробището. Те отиват там и плачат. Тогава началникът на Степлаг другарят полковник Чечев нарежда булдозерите да съборят стълбовете и да изравнят могилките, щом не умеят да оценят това.

Ето как е погребан твоят баща, твоят мъж, твоят брат, читателко.

С това приключва пътят на туземеца и завършва неговият бит.

Впрочем Павел Биков разправя:

— Докато не изминат 24 часа от смъртта, не мисли още, че е свършено.

* * *

— Е, как, Иван Денисович, за какво още не сме разказали? От нашия всекидневен живот…

— Ууу! Още не сме и започвали. Колкото години си лежал, толкова още можеш да разказваш. Как, излезеш ли от строя да приклекнеш за някой фас, конвоят те разстрелва…^[370] Как инвалидите в кухнята гълтат картофите сурови… Как чаят в лагера служи за разменна монета. Как чифирят^[371] — петдесет грама на чаша — и им се въртят в главите видения. Могат да чифирят само големите апаши — те купуват чая с крадени пари от волнонаемните…

Изобщо — как живее зекът?… Ако да прави от нищото нещо не го бива, животът му, пиши го, си отива. Зекът и насън трябва да обмисля как да избута следващия ден. Ако припечелиш нещо, ако си открил някакъв чалъм — мълчи! Мълчи, че научат ли съседите — ще те смажат. В лагера е така: като няма да стигне за всички, гледай на тебе да е добре.

Уж е така, а гледаш — все пак в лагера по хорски обичай току се завърже дружба. Не само старата там — по общото им дело, другаруването им в живота на свобода, а — тук. Откликнали душите им една на друга и вече разделени не могат. Всичко заедно. Каквото има за ядене — на двамата, каквото е кът — наполовина. Полагащата се дажба, вярно, поотделно, а всичко допълнително — в едно канче варят, от едно го сърбат.^[372]

Понякога такава дружба е кратка, понякога — дълга. Възниква по съвест, но се случва — и от корист. Кумът обича да пропълзи като змия между такива приятели. За какво ли там не си шепнат над общото канче.

Ще чуеш от старите зекове, а и бившите пленници разказват: тъкмо тоя ще те продаде, дето от едно канче с тебе яде.

То си е така донякъде…

А най-добре е да имаш не приятел, а приятелка. Лагерна жена, зечка. Както се казва — да се прижениш. Докато си млад, е добре, че някъде ще я… на скришно място и ще ти олекне на душата. Но все едно, и за стария, за слабия е хубаво. Ти нещо ще набавиш, ще припечелиш, тя пък ще те изпере, в бараката ще ти го донесе, под възглавницата ще ти пъхне ризата, никой няма дори да се засмее — по закона.^[373] Тя и ще свари нещо, ще седнете един до друг на леглото, заедно ще хапнете. Дори на стария особено допада на душата това лагерно съпружество, с малката му топлинка, с горчивинката му. Гледаш я през парата от канчето — по лицето й плъзнали бръчки; а и по твоето. И двамата сте в сиви лагерни дрипи, ватенките ви са измазани с ръжда, глина, вар, гипс, автол. Никога не си я знаел преди, и в нейния край кракът ти не е стъпвал, и говори не по нашенски. И при нея има деца навън да растат, и при тебе. Мъжа й са го оставили на свобода — по жени е тръгнал, и твоята е на свобода, няма да се лиши и тя — това са осем, десет години, а всички имат ищах за животеца си. Пък тук твоята лагерна влачи с теб същите окови и не се оплаква.

Живеем не като хора, ще умрем не като родители…

Пристигат при някои на свиждане и родните им жени. В различните лагери при различни началници им дават да поседят двадесет минути на пропуска. А бива и за една-две нощи в отделна колибка. Това, ако изкарваш сто и петдесет процента. Само че тези свиждания са разстройство, нищо повече. За какво да я докосваш с ръце и за какво да й говориш, ако още дълги години няма да живееш с нея? Раздвояват се някои. С лагерната жена всичко е ясно: останало ни е още канче булгур; идната седмица, казват, горена захар щели да раздават. Е, не бяла, разбира се… Пристигнала е жената на шлосера Родичев, а него тъкмо предния ден колибарката му го ухапала по врата, докато са се галели. Псува се Родичев, че жена му е пристигнала, търчи до санчастта ухапаното място да му бинтоват: простудил се е, един вид.

А какви жени има в лагера? Има от криминалните, има разпуснати, има политически, а повечето все кротки, по Указа. И по Указа всички ги тикват за разхищение на държавното имущество. С какво бяха пълни фабриките през войната, че и след нея? С жени и момичета. А кой храни семейството? Пак те. А с какво да го изхрани? Нуждата не познава закон. Ето че и посягат: я сметана в джобовете ще пъхнат, я кифлички между краката си ще изнесат, ще навъртят около кръста чорапи, а за още по-сигурно ще влязат във фабриката боси, а там ще изпоплескат новите чорапи, преди да ги навлекат, пък вкъщи ще ги изперат и — хайде на пазара. Който каквото произвежда, от него и носи. Макарите с конците ги изнасят между гърдите си. На портала пазачите са подкупени до един, те също трябва да живеят и да се препитават криво-ляво. А връхлети ли охраната за проверка — за тази нищо и никаква макара — десет години! Както за измяна на родината, еднакво. И хиляди такива с макари попадат в капана.

Взема всеки, стига работата му да позволява това. Добре го е била намислила Настка Гуркина — работила в багажните вагони и правилно разсъдила: нашият съветски човек е дотеглив, мамка му, заради един пешкир ще се нахвърли връз тебе. Та затуй тя съветските куфари не пипала, а само тия на чужденците. Чужденецът, казва, няма да се сети навреме да провери, а и да се сети — няма да вземе жалби да пише, а само ще се изплюе: мошеници са руснаците! — и ще си замине.

Шитарев, старец счетоводител, укорява Настя: „А не те ли е срам, никаквица такава! Не помисли ли за честта на Русия?“ Не му остава и тя длъжна: „Да те треснат по муцуната, че да се стегнеш! А ти защо не си мислил за Победата? Господа офицерите да мърсуват си ги пускал!“ (А той, Шитарев, бил през войната счетоводител във военна болница, офицерите при изписването си му пъхали подкуп и в справките им той вписвал срок за лечение, за да имат време да се отбият до вкъщи преди фронта. Сериозно престъпление. Осъждат го на разстрел и едва след това заменят тази присъда с десетка.)

Разбира се, и какви ли не нещастници попадат. Една получава петарка за мошеничество: че мъжът й умира в средата на месеца, а до края на месеца тя не връща купоните му за хляб и ги използува с двете си деца. Обаждат я от завист съседите й. Излежава четири години, последната отпада след амнистия.

А и такъв на случай: бомба разрушава къщата, убива жената и децата, а мъжът остава. Всички купони изгарят, но обезумял от скръб, мъжът 13 дни до края на месеца живее без хляб, не отива да му издадат купони. Заподозират го, че значи всички купони е оставил за себе си. Осъждат го на три години, от които излежава година и половина.

 

— Почакай, почакай, Иван Денисич, за това друг път. Та казваш значи другарка? Да се прижениш?… Влачи с тебе същите окови и не се оплаква?…

Осма глава
ЖЕНАТА В ЛАГЕРА

Как да не мисли човек за тях още на следствието? Ами нали те са някъде в съседните килии! В същия затвор, при същия режим. Как понасят те, слабите, това непоносимо следствие?

В коридорите — нито звук, не ще различиш походката им, шумоленето на роклите им. Но в един момент бутирският надзирател се забавя с отключването на вратата, оставя мъжката килия да престои половин минута в горния светъл коридор покрай прозорците — и изпод намордника на коридорния прозорец, долу, в зелената градинка, на ъгъла на асфалта, изведнъж виждаме също така застанали в колона по двама, също така очакващи, докато им отворят вратата, глезени и обувки на жени! — глезени само и обувки на високи токове! — и това е като вагнеровския удар на оркестъра в „Тристан и Изолда“! Нищо не сме в състояние да разгледаме по-нагоре от глезените и надзирателят вече ни натиква в килията, ние се тътрим озарени и огорчени, доизрисуваме си всичко останало, въобразяваме си ги небесни и умиращи от отчаяние. Как са те? Как са те!…

Но на тях като че ли не им е по-тежко, а може дори да им е и по-леко. От женските спомени за следствието не съм попадал досега на нещо такова, от което да заключа, че те са се чувствували по-обезкуражени от нас или с по-понижен дух. Лекарят гинеколог Н. И. Зубов, който също излежавал 10-годишна присъда и е лекувал и наблюдавал непрекъснато жените в лагерите, разправя наистина, че статистически жената по-бързо и по-живо от мъжа реагира на ареста и на главния му резултат — загубването на семейството. Тя е душевно ранена и това най-често води до прекъсване на уязвимите женски функции.

А мен в женските спомени за следствието ме поразява именно: за какви „дреболии“ от арестантска (и съвсем не от женска) гледна точка биха могли да мислят там. Надя Суровцева, красива и още млада жена, навлича в бързината за разпита различни чорапи и ето че в кабинета на следователя тя е смутена от това, че разпитващият я поглежда от време на време в краката. Би трябвало да й е все едно, следователят да върви по дяволите, не е тръгнала с него на театър я, при това тя едва ли не е доктор (както е прието на Запад) по философия и пламенен политик, а вижте я сега! Александра Острецова, която е лежала на Болшая Лубянка през 1943 г., ми разказваше по-късно в лагера, че те там често се шегували: ту се криели под масата и изплашеният надзирател влизал да разбере коя липсва, ту си намазвали лицата с цвекло и в такъв вид се отправяли на разходка; ту, когато я викат на разпит, тя увлечено обсъждала с другите жени от килията: да иде ли този път по-семпло облечена, или да се появи с вечерна рокля? Вярно, че Острецова била по онова време разглезена лудетина, а и заедно с нея лежала затворена младичката Мира Уборевич.

По-късно в двора на Красная Пресня имах случай да бъда в съседство с етап току-що осъдени като нас жени и с изненада да открия, че те не са така измършавели, изтощени и бледни като нас. Равната за всички затворническа дажба и изпитанията се оказват за жените в общи линии по-поносими. Те не отслабват така бързо от глад.

Но и за всички нас, а особено за жената, затворът е още нищо. Лагерът е всичко. Именно там й предстои да бъде прекършена или вече огъната, преобразена, да се приспособи.

В лагера, напротив, на жената е все по-тежко. Като се почне от лагерната мръсотия. (Предвиждайки това, Н. И. П-ва наточва в килията си своята алуминиева лъжица, за да се коли ли, мислите? Не — за да отреже косите си. И ги отрязва.) Измъчила се до гуша от нечистотиите по затворите и етапите, тя не намира чистота и в лагера. В женската работна бригада и, ще рече, в общата барака тя почти никога не е в състояние да се почувствува както се полага чиста, да намери топла вода (често и каква да е: на 1-ви Кривошчоковски лагерен пункт през зимата в лагера няма къде да се измиеш — винаги замръзнала вода, която няма на какво да се размрази). По никакъв законен начин тя не може да си набави нито марля, нито парцали, а камо ли да се изпере!…

А банята? Как не! Тъкмо с банята започва пристигането в лагера — ако не се брои стоварването в снега от конските вагони и преминаването с багажа си на гръб покрай конвоя и кучетата. Дали ще има в банята вода, или не, все едно прегледът за въшливост, бръсненето на подмишниците и срамните възвишения дават на бръснарите — тези не на последно място аристократи в зоната, възможност да разгледат новопостъпилите жени. Веднага след това ще ги огледат и останалите привилегировани от рецидивистите — това е традиция, тръгнала още от Соловки, само че там, в зората на Архипелага, е в сила все пак нетуземната стеснителност — и там са ги разглеждали облечени, по време на заетостта им със странична работа. Но Архипелагът се вкаменява и процедурата става по-нагла. Федот С. и жена му (било им писано да се съберат по този начин) си спомнят сега със смях как привилегированите мъже, така наречените нагаждачи, заставали от двете страни на тесния коридор, а новопристигналите жени минавали по този коридор голи и не всички заедно, а една по една. След това между нагаждачите се решавало кой коя да вземе за себе си. (Според статистиката от 20-те години у нас една затворничка се е падала на шест-седем затворници.^[374] След Указите от 30-те и 40-те години съотношението донякъде се изравнява, но не чак до такава степен, че да не се ценят жените, особено привлекателните.) В някои лагери са се придържали към по-вежлива процедура: отвеждат жените в бараката им — и тогава при тях влизат уверените и нагли нагаждачи, сити, с нови ватенки (неокъсаната и неомазнена дреха се възприема в лагера като страхотна контешка проява). Те се разхождат бавно между тях, избират. Сядат до тях, влизат в разговор. Канят ги при себе си на гости. Те не живеят като останалите в обща барака, а в „кабинки“ по няколко човека. Там разполагат с електрически котлон и тиган. Винаги могат да опържат картофки — мечтата на човечеството! На първо време си струва просто да хапнеш, да сравниш и осъзнаеш мащабите на лагерния живот. Нетърпеливите веднага след картофките настояват да им се отплати с което се полага, по-сдържаните изпращат жените и им обясняват бъдещето. Подреди си, миличка, живота в зоната, докато ти се предлага джентълменски. И чистотата, и прането, и приличното облекло, и неуморителната работа — всичко това зависи от теб самата.

И в този смисъл се смята, че за жената в лагера е „по-лесно“. По-лесно е да запази живота си. При „половата омраза“, с която някои мръшляци гледат на жените, недопуснали да изпаднат до ровенето в помийната яма, е естествено да се смята, че на жената в лагера е по-леко, след като се задоволява с по-малко храна и има възможност да избегне глада и да остане жива. За затъпелия от глад целият свят е засенчен от прострените крила на глада и нищо друго на света не съществува.

И наистина, има жени, които по натура и в цивилния живот се свързват с мъже, без много-много да отбират. За такива, то се знае, в лагера се откриват леки пътища. Личните особености не се вземат предвид в членовете на Наказателния кодекс, ала едва ли ще сбъркаме, ако кажем, че повечето жени, осъдени по Петдесет и осми член, не са такива. За някои от началото и до края тази крачка е по-непоносима и от смъртта. Други се свиват, колебаят се, смущават се (удържа ги и срамът пред другарките им), а когато се решат, когато се примирят — станало е, гледаш, вече късно — вече са непривлекателни за окото.

Защото не всяка получава такова предложение.

Така че още през първите дни мнозина от тях отстъпват. Разделителната межда е твърде жестока — и няма никаква надежда. Наред с омъжените, с майките на семейства, този избор го правят и почти момичета. И тъкмо момичетата, задушавани от нищетата на лагерния живот, стават скоро най-отчаяните.

А ако ли не? Какво пък, сама решавай. Надявай панталона и ватенката. И се мъкни из гората като безформено, дебело отвън и хилаво отвътре същество. Тепърва сама ще допълзиш, тепърва сама ще има да ни молиш.

Ако си дошла в лагера физически запазена и си направила разумната крачка още първите дни, смятай, че за дълго си се настанила в санитарната част, в кухнята, в счетоводството, в шивачницата или пералнята, и годините ще ти потекат безбедно, съвсем като в живота на свобода. В случай на нов етап ти и на новото място ще пристигаш напълно в разцвета си, и там ще знаеш как да постъпиш още от първите дни. Един от най-удачните ходове е да станеш прислужница на началството. Когато с новия етап в лагера пристига пълната и изнежена И. Н., дълги години живяла благополучно като жена на един голям армейски командир, началникът на УРЧ веднага си я набелязва и й дава почетното назначение да мие пода в кабинета му. Така леко започва тя да излежава своята присъда, като добре си дава сметка, че това е сполука.

Какво от това, че там, в живота на свобода, си обичала някого и си искала да му бъдеш вярна! Каква е изгодата от верността на една покойница? „На кого си изтрябвала, когато излезеш на свобода?“ — това са думите, звучащи вечно в женската барака. Ти загрубяваш, старееш, безрадостно и нахалост ще преминат последните женски години. Не е ли по-разумно да побързаш да вземеш нещо и от този див живот?

Жената се чувствува облекчена и от това, че тук никой никого не осъжда. „Тук всички така живеят.“

Отпуска я и това, че животът се лишава напълно от какъвто и да е смисъл, от каквато и да е цел.

Онези, които не се покоряват веднага, или сами ще променят решението си, или ще им наложат да си го променят все пак. На най-упоритите, и особено ако са хубави, животът им става немислим — предавайте се!

Имахме в лагерчето на Калужка застава (в Москва) едно гордо момиче М., лейтенант-снайперист, същинска царкиня от някоя приказка — алени устни, лебедова осанка, лъскаво черни коси.^[375] Тъкмо на нея бе хвърлил око мръсният стар и дебел магазинер Исаак Бершадер. Той и бездруго отблъскваше с вида си, а нея, при живата й красота, при мъжествения й до неотдавна живот — особено много. Той бе чепато дърво, тя — стройна топола. Но той я държеше в такава мъртва хватка, че тя не можеше да вдигне глава. Бершадер не само я бе оставил окончателно на обща работа (всички нагаждачи действуваха съгласувано и му помагаха в хайката), не само караше надзирателите да я тормозят (а те бяха също заинтересовани да му се подмазват), но я заплашваше и с неминуем тежък далечен етап. И една вечер, когато светлината в лагера бе загасена, самият аз можах да видя с очите си в бледата виделина от снега и небето как М. премина като сянка от женската барака и с наведена глава почука на вратата на инвентарното помещение, за да иде при алчния Бершадер. След този случай тя се уреди благополучно в зоната.

М.Н., вече на средна възраст, работила в живота си на свобода като чертожничка, майка на две деца и загубила мъжа си в затвора, беше вече съвсем изтощена в женската бригада за горска сеч — ала продължаваше да упорствува и се намираше вече на необратимата граница. Краката й бяха отекли. След работа се мъкнеше в опашката на колоната и конвоят я подкарваше с приклади. Веднъж остава за един ден в зоната. Завъртял се около нея готвачът: обади ми се, ще те натъпча до пръсване. Тя отива. Той й поставя огромен тиган със свинско и пържени картофи. Тя изяжда всичко. Но след като се „отплаща“, повръща всичко — така отиват на вятъра и пържените картофи. Готвачът по-късно псуваше: „Гледай я ти нея, коконата!“ А оттогава тя постепенно взе да свиква. Успя да се уреди по-сполучливо. По време на лагерна кинопрожекция сама вече си избираше мъж за през нощта.

А която почака по-дълго, ще трябва след това сама да се потътри към общата мъжка барака, вече не при нагаждачите, да върви по пътеката между вагоните и еднообразно да повтаря: „Половин кило… половин кило…“ И ако се намери за нея такъв спасител, който да я последва с дажбата си, тя ще придърпа провесения чаршаф в своята вагонка от три страни и в тази шатра, в тази колиба (оттук и „шатровка“) ще почне да изкарва хляба си. Ако преди това не я издебне надзирателят.

Вагонката, преградена от съседките с парцали, е една класическа лагерна картинка. Но се случва и по много по-опростен начин. Пак ще се върна към кривошчоковския 1-ви лагерен пункт от 1947–1949 г. (Този поне ми е известен, а колко ли такива като него има?) В лагерния пункт рецидивисти, битоваци, малолетни, инвалиди, жени и майки — всички са омешани. Женската барака е само една, но за петстотин души. Тя е неописуемо мръсна, несравнимо мръсна, занемарена, със спарен тежък въздух, вагонките са без спално бельо. Съществува официална забрана мъжете да влизат там — но това не се спазва и не се проверява от никого. Там влизат не само мъже, но и малолетни, момченца по на 12-13 години отиват там „да се учат“. Отначало те са само наблюдатели: там не съществува лъжливата стеснителност, дали по липса на парцали или на време, но вагонките не се закриват със завеси и, разбира се, никога не се гаси светлината. Всичко се извършва с натурална естественост, пред очите на всички и едновременно на няколко места. Единствено явната старост или явната грозота са защита на жената — нищо друго. Привлекателността там е проклятие, на леглото на такава жена непрекъснато седят гости, тя е неизменно обкръжена, молят я и я заплашват с побой и с ножове и тя може да се надява не да устои, а да се предаде удачно, да попадне на такъв, който след това да я защити със своето име и своя нож от останалите, от следващите, от тази алчна върволица и от тези обезумели малолетни, възбудени от всичко, което виждат и вдишват. И само от мъжете ли да се зашити? И само от възбудата на малолетните ли? А жените, които виждат всеки ден всичко това, но самите не са търсени от мъжете — ами че тези жени също изпадат накрая в неконтролируеми чувства и се нахвърлят да бият благополучните си съседки.

В кривошчоковския лагерен пункт бързо се разпространяват венерически болести. Има слух, че почти половината от жените са болни, но няма изход и нищо не може да спре на прага им домогващите се чрез сила или молби до тях. Единствено предпазливите, като акордеониста К., който има връзки в санитарната част, проверяват в тайните списъци за венеричните, за да не сбъркат.

А как е на Колима? Там жената и така е нещо съвсем рядко, там тя е направо награбвана и обсебвана. Да не се случва там на жени да попаднат на магистралния път — няма пощада за тях нито от конвоя, нито от волнонаемния, нито от затворника. На Колима е в сила изразът „трамвай“ за групово изнасилване. Е. Олицка разказва как шофьорът ги проиграл на карти — цял камион с жени, превозвани по етапен ред в Елген — отбил от пътя и ги откарал за през нощта при разконвоирани строителни работници.

А как стоят нещата с работата? В смесените бригади все още се проявява някакво снизхождение към жената, там й дават малко по-лека работа. Но ако цялата бригада е женска, няма никаква пощада, от нея се искат кубици! А се случват и цели изключително само женски лагерпунктове, в които жените са и дървосекачи, и земекопачи, и производители на кирпич. Само в медните и волфрамовите рудници не назначават жени. Да вземем „29-а точка“ в Карлаг — колко жени са затворени там? Ни повече, ни по-малко — шест хиляди^[376]. Какво работят? Елена О. е товарач — пренася чували по 80 и дори по 100 килограма! Е, помагат й все пак да нарами чувала, а и на младини се е занимавала с гимнастика. (През всичките си излежавани в лагера 10 години Елена Прокофиевна Чеботарьова също работи като товарач.) В женските лагерни пунктове се установява един не по женски жесток общ нрав: вечни псувни, вечни побоища и разпуснатост, иначе не ще вирееш. Но както отбелязва безконвойният инженер Пустовер-Прохоров, жените, взети от такава женска колона за прислужнички или на прилична работа, мигом се оказват тихи и трудолюбиви. Той наблюдава такива колони на БАМ, втората сибирска железопътна линия, през 1930-те години. Ето ви картинка: в горещ ден триста жени молят конвоя да им разреши да се изкъпят в запълненото с вода дере. Конвоят не им разрешава. Тогава жените единодушно се събличат голи и лягат да се пекат — покрай самата магистрала, пред погледите на преминаващите влакове с пътници. Докато това са местни, съветски влакове, бедата не е голяма, но се очаква да мине международен експрес с чужденци. Жените не се подчиняват на командите да се облекат. Тогава извикват пожарна кола и ги разгонват със струите от маркуча.

А ето и женската работа в Кривошчоково. В тухларната след изчерпване на кариерата срутват покривната конструкция (преди експлоатацията я разстилат по повърхността на земята). Сега трябва вече да повдигнат на 10-12 метра тежките сурови греди от голямата яма. Как да стане това? Читателят ще каже: чрез механизация. Естествено. Женската бригада прехвърля две въжета през двата края на гредата и като бурлаци в две редици (с равномерни движения, за да не наклонят гредата и да започват отначало) изтеглят въжето всяка от своята страна и по този начин — гредата. След юни двадесетина жени нарамват една такава греда и под командите псувни на своята вряла и кипяла бригадирка я пренасят на новото й място. Ще попитате — защо не с трактор? Но, моля ви се, откъде трактор през 1948 година? Тогава — с кран? А забравихте ли Вишински — „трудът-чародей, който превръща хората от небитието и от нищожества в герои“? При наличието на кран чародеят отива по дяволите. При наличието на кран тези жени така и ще останат да пребивават в състоянието си на нищожества.

На такава работа тялото се изтощава и всичко, което е женско в жената, постоянно или веднъж в месеца, престава да съществува. Ако все пак дочака да я освидетелствуват медицински, тя ще се съблече пред лекарите вече съвсем не същата, по която са се облизвали нагаждачите в коридора на банята: възрастта й е станала неопределима; раменете й са остро изхвръкнали, гърдите й са провиснали като изсушени торбички; изобилните гънки по кожата се бърчат върху плоското седалище, над коленете е останало толкова малко плът, че между двата крака се е образувал отвор, през който ще се провре овнешка глава и дори футболна топка; гласът е загрубял, пресипнал, а върху лицето е легнал отпечатъкът на пелаграта. (За няколко месеца работа при горската сеч се свлича и изпада според гинеколозите и друг важен орган.)

Това е то трудът-чародей!

Нищо в живота не е еднакво, а в лагера толкова повече. И в производството положението на всички не е еднакво безнадеждно. И колкото си по-млад, толкова понякога е по-леко. Като сега виждам деветнадесетгодишната Наполная, такава една здравенячка, с румени селски бузи. В лагерчето на Калужка застава тя работеше като крановичка на един страховит кран. Катереше се като маймуна до върха му, понякога без всякаква необходимост и на стрелата му, откъдето се провикваше над целия строителен обект „хо-хоооо!“, надвикваше се от кабинката, където нямаше телефон, с волнонаемния технически ръководител и с десетниците. Всичко й беше сякаш забавно, от всичко й беше весело, като че ли не се намираше в лагер, а щяха да я приемат в комсомола. С някакво несвойствено за лагера добродушие се усмихваше на всички. Винаги изпълняваше нормата си със 140 %, получаваше най-високата в лагера дажба и не се плашеше от никакъв враг (е, освен от оперативния работник) — техническият ръководител не би позволил да я обидят. Едно само не ми е ясно: как бе успяла да се обучи в лагера за крановичка? Дали я бяха приели тук безкористно? Впрочем тя излежаваше присъда по безобиден член за битово провинение. Направо пращеше от сила и здраве, а извоюваното положение й даваше възможност да се люби не по принуда, а по влечение на сърцето.

По същия начин описва своето състояние и Сачкова, затворена на 19-годишна възраст. Попада в селскостопанска колония, където впрочем хранят винаги по-добре и заради това е по-леко. „Търчах с песен от една жътварка до друга, учех се да връзвам снопите.“ Щом няма друга младост овен лагерната, значи ще трябва да се весели тук, къде другаде? По-късно я преместват в тундрата недалеч от Норилск, който й се сторил „някакъв приказен град, сънуван в детството“. След като излежава присъдата си, остава там като волнонаемна. „Помня, вървях в снежна виелица, обзета от някакво приповдигнато настроение, размахвах ръце в борба с виелицата, пеех «лудей сърцето от песен безгрижна», гледах преливащите се завеси на Северното сияние, лягах на снега и се взирах в небето над себе си. Искаше ми се да запея така, че да ме чуе Норилск: че не петте години са ме победили, а аз тях, че бяха свършили най-после тези телени мрежи, нарове и конвои. Исках да обичам! Исках да направя нещо за хората, за да няма повече зло на земята.“

Е, това им се иска на мнозина.

Сачкова все пак не можа да ни освободи от злото: лагерите си остават. Но на самата нея й е провървяло, защото не пет години, а пет седмици са достатъчни, за да унищожат и жената, и човека в нея.

Та това са единствените два такива случаи, които зная; другите, хилядите, са безрадостни или безсъвестни.

А и къде другаде, естествено, ако не в лагерите ще преживееш първата си любов, ако са те затворили (по политически причини!) за петнадесет години и си осмокласничка като Нина Перегуд? Как да не се влюби в джазиста красавец Василий Козмин, от когото до неотдавна в живота му на свобода се е възхищавал целият град и който изглежда толкова недостъпен в ореола на славата си? И Нина пише стихотворението „Клонче бял люляк“, а той съчинява по него музика и пее за нея иззад зоната (тях вече са ги разделили, той отново е недостъпен).

Момичетата от кривошчоковската барака също носеха цветенца, втикнати в косите — признак, че са в лагерен брак, но може би и в любовно състояние?

Външното законодателство (извън ГУЛАГ) сякаш спомага за лагерната любов. Общосъюзният указ от 8.7.1944 г. за укрепване ни брачните връзки се съпровожда от негласното Постановление на СМК и инструкцията на НКЮ от 27.11.1944 г., където се казва, че съдът е задължен по първото желание на свободния съветски човек безпрекословно да разтрогне брака му с половинката, оказала се в затвора (или в лудницата), и да го поощри дори с това, че го освобождава от плащане на такса при издаването на свидетелство за развод. (И никой в случая не се задължава законодателно да съобщава на другата половина за станалия развод!) По този начин гражданките и гражданите се призовават по-бързо да захвърлят в беда своите затворени мъже и жени, а затворниците — да забравят окончателно за съпружеството. Ами че не е само глупаво и несоциалистическо, но става и противозаконно една жена да се измъчва по далечния си съпруг, ако той е останал на свобода. При Зоя Якушева, осъдена заради мъжа си като ЧС, става така: след три години освобождават мъжа й като важен специалист, но той не поставя като непременно условие освобождаването й. И тя излежава всичките си осем години заради него…)

Да забравят за съпружеството, както и да е, но инструкциите в самия ГУЛАГ осъждат и любовната разюзданост като диверсия срещу производствения план. Нали като се пръснат по производството, тези безсрамни жени, забравили дълга си пред държавата и Архипелага, са готови да легнат по гръб където и да е — върху влажната земя, дървените трески, чакъла, сгурията, железните стърготини. А планът се проваля! А петилетката тъпче на място! А премиите за гулаговските началници се намаляват! Освен това някои от затворничките таят гнусния замисъл да забременяват и чрез тази бременност, възползували се от хуманността на нашите закони, да откопчат няколко месеца от своята присъда, понякога пет или тригодишна, и през тези месеци да не работят. Ето защо инструкциите на ГУЛаг изискват: уличените в съжителство незабавно да бъдат разделени и по-малко ценните от тях да се отпращат поетапно (това, разбира се, ни най-малко не трябва да ни напомня за Салтичиха^[377], която изпраща момичетата в отдалечените села).

Тази затворническа лирика тежи и на надзирателите. Нощем, когато гражданинът надзирател би могъл да дремне в дежурното помещение, той е принуден да ходи с фенер и да излавя тези босоноги жени в леглата на мъжката барака или пък мъжете в женските бараки. Като не говорим за евентуалните собствени въжделения (нали и гражданинът надзирател също не е от камък), той трябва още да отвежда виновната в карцера или цяла нощ да я увещава, да й обяснява колко лошо е поведението й, а след това и да пише докладни (което при липсата на висше образование е дори мъчително).

Ограбени от всичко, което изпълва женския и изобщо човешкия живот — от семейство, от материнство, от обкръжението на приятели, от привичната и може би интересна работа, някои и от изкуството, и от книгите, а тук потискани от страха, глада, забравата и зверството, — към какво друго още биха могли да се обърнат лагерничките, ако не към любовта? С Божията благословия любовта възниква почти дори не плътска, защото в храстите е срамно, в бараката пред всички е невъзможно, а и мъжът невинаги има за това сили, пък и лагерните надзиратели при всяко забелязано уединяване откарват и затварят в карцера. Но от тази не-плътска любов, както си спомнят този път жените, духовността става още по-дълбока. Именно от неплътския си характер тя става по-силна, отколкото в живота на свобода! Вече жени на възраст по цели нощи не могат да спят от развълнувалите ги случайна усмивка или мимолетно внимание. И колко рязко само се откроява светлината на любовта върху мръсно-мрачното лагерно съществуване!

Н. Столярова вижда „заговора на щастието“ върху лицето на приятелката си, една московска актриса, и на неграмотния й партньор по извозване на сеното — Осман. Актрисата открива, че никой никога не я бил обичал така — нито мъжът й, кинорежисьор, нито кой да е от бившите й поклонници. И само по тази причина не се отказва от работата си по извозване на сеното, от общите работи.

А и този риск на всичко отгоре — почти като на война, почти смъртен: за една разкрита среща да заплатиш с вече уредения си бит, фактически с живота си. Любовта върху острието на опасността, където така се задълбочават и разгръщат характерите, където всяка стъпка се заплаща с жертви, е всъщност героична любов! (Аня Лехтонен в Ортау разлюбва своя възлюбен по време на двадесетте минути, докато войникът ги отвежда в карцера, заради унизителните му молби да ги пусне.) Някои стават държанки на нагаждачите без любов — за да се спасят, а други се примиряват с общата работа и загиват — заради любовта.

Дори съвсем не млади жени се оказват също замесени в това, като поставят и надзирателите в затруднително положение: навън в живота никой не би помислил подобно нещо за такава жена! Всъщност те съвсем не търсят някаква страст, а как да наситят потребността си да се грижат за някого, да го съгреят, да лишат самите себе си от нещо, само и само да го нахранят, изперат и закърпят. Общата паница, от която се хранят, става техният свещен венчален пръстен. „Не ми е до това да спя с него, ама в нашия зверски живот, дето цял ден се ругаем в бараката за залъка и парцалите си, мислиш иначе: да му позакърпя днес ризата, пък и картофки да си сварим“ — обяснява една на доктор Зубов. Но на мъжа от време на време му се дощява и нещо повечко, принудена е да отстъпи, а тъкмо тогава ще се случи да ги хване и надзирателят… Така в лагера на река Унжа заварват една нощ с мъж болничната перачка леля Поля, рано овдовяла, после цял живот самота, черковна прислужница и сега в края на излежаваната си присъда. „Как така бе, лельо Поля? — ахкат лекарите. — А ние тъкмо на теб се надявахме. Сега ще те вземат от нас на обща работа.“ — „Виновна съм — съкрушено се съгласява старата женица. — По евангелски съм блудница, а за лагера съм…“

Но и в наказването на уличените любовници, и в целия режим на ГУЛАГ няма безпристрастие. Ако единият от любовниците е от нагаждачите, близък на началството или много необходим за работата, на връзката му могат да гледат дори с години през пръсти. (Когато на еднокабелната предавателна линия в женската болница на Унжлаг пристига безконвойният електромонтьор, от чиито услуги са заинтересовани всички волнонаемни, главната лекарка повиква домакинката затворничка и й нарежда: „Създайте условия на Муся Бутенко“ — медицинска сестра, заради която всъщност пристига монтьорът.) Ако ли пък това са незначителни или изпаднали в немилост зекове, те биват наказвани бързо и жестоко.

В Монголия, в Гулжедеесовския лагер (нашите зекове строят там път през 1947–1950 г.), боец от охраната привързва към коня си две момичета от разконвоираните, заловени в това, че притичали до приятелите си в мъжката колона, и се понася напред, като ги влачи по степта^[378]. Подобно нещо и Салтичиха, и подобните й не са го вършили. Но го вършат на Соловецките острови.

Непрекъснато преследвани, уличавани и разлъчвани, туземните двойки не могат като че ли да просъществуват дълго. А са известни впрочем случаи, когато и разделени, те си пишат, а когато ги освободят, се събират. Известен е един такъв случай: някакъв лекар, Б.Я.Ш., доцент в провинциален медицински институт, загубил бройката на любовните си връзки в лагера — не бил пропуснал ни една медицинска сестра, че и отгоре. Но ето че попада на З. и списъкът му прекъсва. З. забременява и ражда. Скоро Б.Ш. се освобождава и тъй като няма наложени ограничения, има право да се завърне в своя град. Но той остава волнонаемен при лагера, за да е по-близо до З. и детето. Жена му загубва търпение и пристига при него. Тогава той се скрива от нея в зоната (в която жена му не може да има достъп), живее там със З., а на жена си предава, че се е развел с нея, за да я принуди да си замине.

 

Но не само надзорът и началството могат да разлъчат лагерните съпрузи. Архипелагът е до такава степен обърната наопаки земя, че на него мъжа и жената ги разединява онова, което би трябвало най-здраво да ги съедини: раждането на детето. Един месец преди раждането бременната се препраща в друг лагерен пункт, където има лагерна болница с родилно отделение и където пискливите гласчета крещят, че не искат да бъдат зекове заради греховете на родителите си. След раждането майката бива изпращана в специалния наблизо лагерен пункт за мамки.

Тук трябва да се спрем. Тук не може да не се спрем. Колко самоирония има в тази дума! „Ние не сме истински!…“ Езикът на зековете особено обича и упорито се придържа към тези вмъкнати унизителни суфикси: не майка, а мамка; не болница, а болничка; не свиждане, а свижданка; не помилване, а помилванка; не свободен, а свободняк; не оженвам се, а приженвам се — също такава насмешка, макар този път и не чрез суфикса. И дори четвъртината (двадесет и пет годишната присъда) се намалява до четвъртък, тоест от двадесет и пет рубли до двадесет и пет копейки.

С това настойчиво отклонение от езика зековете показват, че на Архипелага нищо не е истинско, всичко е фалш, всичко е последно качество. Както и че самите те не ценят онова, което се цени от обикновените хора. Те не се заблуждават и в лъжовността на лечението, което получават, и в илюзорността на молбите за помилване, които пишат принудително и без вяра. И с намаляването до двадесет и пет копейки зекът иска да покаже своето превъзходство дори над почти доживотната присъда!

Мамките живеят и работят на своя лагерен пункт и оттук ги водят под конвой да кърмят новородените туземци. Детето през това време се намира вече не в болницата, а в „детското градче“ или в „бебешкия дом“, както го наричат на много места. След като накърмят бебетата, на майките не им дават да ги виждат повече освен под формата на изключение „при образцова работа и дисциплина“ (а смисълът е да не държат майките близо до децата им, за да ги пращат да работят там, където го налага производството). Но в повечето случаи жената не ще се върне и при своя лагерен „мъж“ в стария лагпункт. Така че бащата изобщо не ще види детето си, докато е в лагера. В детското градче пък държат децата, след като майките ги отбият от кърменето, още година, понякога и по-дълго (хранят ги по нормите за децата на свобода и покрай тях се храни и лагерният медицински и обслужващ персонал), Някои не могат да се приспособят без майките си към изкуственото хранене и умират. Оцелелите ги изпращат след година в общ детски дом. Така синът на туземката и туземеца напуска Архипелага без надеждата да се завърне тук като дете.

Които са по-добре запознати с тези неща, разправят, че често пъти, след като бъде освободена, майката не прибира детето си от детския дом (криминалните майки — никога) — така прокълнати остават много от тези деца, поели с първото вдишване на малките си дробчета заразения въздух на Архипелага. Други пък ги вземат или дори още по-рано пращат за тях някакви подозрителни (вероятно религиозни) бабички. ГУЛАГ отпуска тези деца в ущърб на възпитанието им на държавни разноски и по такъв начин те губят невъзвратимо средствата за родилния дом, отпуската на майката и домът на бебето.

През всички тези години, преди и по време на войната, когато бременността разлъчва лагерните съпрузи и нарушава този трудно намерен, старателно прикриван, отвсякъде заплашван и бездруго неустойчив съюз, жените се стараят да нямат деца. Пък и на Архипелага не е като в живота на свобода: през годините, когато абортите в страната са забранени, преследват се от съда и малцина се решават да ги извършват, тук лагерното началство гледа снизходително на абортите, извършвани постоянно в болницата: ами че това е по-изгодно за лагера.

И бездруго някои жени са твърде затруднени и объркани в лагерните условия да решат за себе си: да раждат или да не раждат?

Какво ще стане после с детето? Ами ако по волята на променливата лагерна съдба забременее от любимия, как ще се реши на аборт? А да роди ли? Това означава неминуема раздяла сега, а няма ли, след като си заминеш, той да се свърже с друга в същия лагпункт? А и какво ще се роди детето? (Поради дистрофията у родителите то често пъти се ражда непълноценно.) И когато престанеш да кърмиш и те махнат оттук (а още дълги години предстои да излежаваш присъдата), кой ще го отгледа, няма ли да го погубят? И възможно ли е да приберат детето в собственото си семейство (за някои това е изключено)? А ако не го прибереш — значи цял живот после да се терзаеш (някои — ни най-малко).

Да роди, се решава без колебание онази, която се надява след излизането си на свобода да се събере с бащата на своето дете. Тези сметки понякога се оправдават. След като излежат присъдите си, родителите се събират в истинско семейство. Решават се на материнство и тези, които искат да го изпитат, щом като не ги очаква друг живот извън лагера. (Харбинката Ляля ражда второ дете само за да се върне в детското градче и да зърне там първото си! Че след това пък ражда и трето, за да се върне и види първите две. След като излежава петгодишната си присъда, тя съумява да запази и трите си деца и да се освободи с тях.) Сами окончателно унизени, лагерните жени се утвърждават в своето достойнство чрез материнството, за кратко време те сякаш се изравняват с жените в живота на свобода. Или: „Нека да съм затворничка, затова пък детето ми ще е свободен човек!“ И ревниво следят за издръжката и отглеждането му като на свобода. Трети, обикновено от най-непоправимите лагернички и от рецидивистките, гледат на материнството като на една година отърваване от тежка работа, понякога — като на средство за предсрочно освобождаване. Собственото си дете не смятат дори за свое, не искат и да го видят, не любопитствуват дори дали е живо.

Майките от Западна Украйна, така наречените захиднички^[379], непременно, а неинтелигентните измежду рускините по-рядко, се стремят да кръстят децата си (това вече през следвоенните години). Кръстчето ще се изпрати или изкусно скрито в колетче (надзорът не би пропуснал такава контрареволюция!), или ще бъде направено от някой затворник със сръчни ръце срещу хлебни дажби. Изхитрят се да се сдобият и с лентичка за кръстчето, съшиват и официални камизолки и шапчици. Спестява се захарта от дажбата, пече се нещо като миниатюрна погача — и се канят най-близките приятелки. Винаги ще се намери жена, която да прочете молитвата, детето се потапя в топла вода, кръщават го и сияещата майка кани на трапезата.

Понякога за мамките с кърмачета (разбира се, само не за тези по Петдесет и осми член) се обявяват единични амнистии или просто разпоредби за предсрочно освобождаване. Най-често тези разпоредби са за дребни рецидивистки и лумпени, които всъщност отчасти са разчитали на подобни привилегии. Но едва-що получили в най-близкия районен център паспорт и билет за влака, тези мамки оставят обикновено станалото им вече ненужно дете върху скамейката на гарата или пред първата входна врата. (А трябва и да знаем, че не всяка я очаква покрив над главата, съчувствен прием в милицията, регистрация, работа, а и на следващата сутрин вече ще бъде лишена от полагащата й се дотогава лагерна дажба. Без детето ще й бъде по-лесно да си уреди живота.)

През 1954 г. имах случая да прекарам нощта на ташкентската гара, недалеч от група зекове, освободени от лагера по някакви неофициални разпоредби. Те бяха тридесетина души, заели целия ъгъл на залата, и се държаха шумно, с полуапашка разпуснатост като истински деца на ГУЛАГ, знаещи цената на живота и изпълнени с презрение към всички хора на свобода. Мъжете играеха на карти, а мамките спореха за нещо помежду си с цяло гърло — и изведнъж една от тях изкряска по-диво от останалите, скочи, размаха своето детенце за краката и удари с трясък главата му в каменния под. Всички в залата ахнаха, застенаха: майка! Как може — майката!

… Не разбираха, че това не беше майка, а мамка.

* * *

Всичко казано дотук се отнася за съвместните, смесени по пол лагери — за такива, каквито те са от първите години на революцията и до края на Втората световна война. През ония години в РСФСР има само един, струва ми се, Новински затворнически дом (бившият московски женски затвор), където държат жени без мъже. Този опит не се популяризира, пък и самият той не продължава твърде дълго.

Но благополучно надигнал се изпод развалините на войната, която сам едва не загубва, Учителят и Творецът се замисля за благото на своите поданици. Освободената му мисъл се насочва към уреждането на техния живот и той съумява да изобрети много полезни и нравствени неща, между които и това да раздели мъжкия от женския пол, отначало в училищата и лагерите (а по-нататък вероятно е имал намерение да стигне и до всичките си поданици на свобода).

И ето че през 1946 г. на Архипелага започва, а през 1948 г. завършва грандиозното пълно отделяне на жените от мъжете. Разпращат ги по различни острови, а в случай че са на един и същ остров, прокарват между мъжката и женската зона изпитаното приятелче — бодливата тел^[380].

Но както и многото други научно предсказани и научно обмислени действия, тази мярка води до неочаквани и дори до противоположни последици.

С отделянето на жените се влошава рязко тяхното общо положение в производството. Преди това повечето от тях работят като перачки, санитарки, готвачки, по обслужването на казана, като домакинки и счетоводни служителки в смесените лагерни пунктове, докато този път те трябва да освободят всички тези места — в женските лагерни пунктове те са значително по-малко. И погват тогава жените на „общите работи“, в компактни женски бригади, където за тях е особено тежко. Да се измъкнат от „общите работи“, макар и временно, се превръща в спасение на живота. И жените започват да се надпреварват да забременяват след всяка мимолетна среща, след всеки допир.

Бременността не заплашва повече да ги раздели от съпруга както преди — всички разлъки са изпратени свише от Мъдрия указ.

Така броят на децата, постъпващи в бебешките домове (Унжлаг, 1948 г.), нараства за една година два пъти! — 300 вместо 150, макар за това време броят на жените да не се е увеличавал.

„Как ще кръстиш момиченцето си?“ — „Олимпиада. Забременях на олимпиадата на самодейците.“ Все още продължават по инерция тези форми на културна работа — олимпиадите, посещенията на мъжки културни бригади в женските лагпунктове, съвместните сборове на ударниците. Запазени са и общите болници — сега вече също и дом за свиждания. Разправят, че в Соликамския лагер през 1946 г. разделителната бодлива тел била опната на едноредни стълбове и нарядко (и, разбира се, без огнева охрана). Ненаситните туземци прииждали до тази заградителна тел от двете й страни, жените заставали така, както когато мият пода, и мъжете ги обладавали, без да престъпват забранената черта.

Ама и безсмъртния Ерос си го бива! Разумното съображение да се избави жената от общите работи по този начин не е единственото. Зековете чувствуват, че тази черта се поставя за дълго и ще има да се вкаменява както всичко останало в ГУЛАГ.

Ако до разделянето на половете е имало приятелско съжителство, лагерен брак и дори любов, сега вече се установява открит разврат.

Разбира се, началството също не дреме и коригира мимоходом научното си предвиждане. Допълнително към едноредната бодлива тел са построени от двете страни на зоната по още един ред. По-късно, убедили се, че преградата е недостатъчна, я заменят с двуметрова ограда — и също с бодлива тел от двете й страни.

В Кенгир не помага и такава стена: женихите я прескачат. Тогава в неделни дни (не бива да се губи за тази цел производствено време; пък и естествено е хората да се погрижат за бита си в почивните дни) започват да карат зековете и от двете страни на стената да я доиздигнат до четири метра височина. И на ви смехория: на тези неделници отиват да работят наистина с радост! — поне на прощаване да се запознаят с някого от оная страна на стената, да поговорят, да се договорят да си пишат!

Накрая в Кенгир издигат разделителната стена до пет метра и вече над тези пет метра опват бодлива тел. Пускат освен това високо напрежение по телта (бре, че упорит е проклетият му Амур!). Свършва се с това, че построяват и наблюдателни кули от краищата. Тази кенгирска стена има особена съдба в историята на целия Архипелаг (вж. Пета част, дванадесета глава). Но и в други Специални лагери (Спаск) строят подобни.

Трябва да си представим тази разумна методичност на работодателите, които смятат за напълно естествено да разделят с бодлива тел робите от робините, но биха се изумили, ако им предложат да направят същото със своите семейства.

Стените растат — и Ерос не си намира място. Като не открива други сфери, той отива или твърде високо — в размяната на платонични писма, или твърде ниско — в еднополовата любов.

Бележчиците се прехвърлят през зоната, оставят се в завода или на уговорени места. Надписват се с условни адреси, че ако надзирателят се натъкне на тях, да не разбере от кого до кого са. За кореспонденция вече се полага лагерен затвор.)

Галя Венедиктова си спомня, че понякога се запознавали и задочно; пишели си, без някога да са се виждали; и се разделяли, без да се видят нито веднъж. (Който е водил такава кореспонденция, знае и отчаяната й сладост, и безнадеждността, и слепотата й.) В същия този Кенгир литовките се омъжват през стената за свои земляци, без никога преди това да са ги познавали: ксендзът (със също такава затворническа дреха, естествено) свидетелствува писмено, че еди-коя си и еди-кой си са навеки съединени пред небето. В това съединяване с непознатия неволник зад стената — а за католичките съединяването е необратимо и свещено — долавям ангелски хор. Това е като безкористно съзерцаване на небесните светила. Това е твърде възвишено за века на пресметливостта и подскачащия джаз.

Кенгирските бракове имат също необичайна съдба. Небесата се вслушват в молитвите и се намесват (виж. Пета част, 12 глава).

Самите жени (и лекарите, лекували ги в разделените зони) потвърждават, че понасят разделението по-тежко от мъжете. Те са особено възбудими и нервни. Бързо се развива лесбийската любов. По-нежните и младите ходят пожълтели, с тъмни кръгове под очите. Жените с по-груб външен вид стават „съпрузи“. Колкото и да разгонват надзирателите такива двойки, те се оказват отново заедно в леглото. Случва се да преместят от лагпункта някого от тези „съпрузи“. Възникват бурни драми със самоволно хвърляне под изстрелите на часовите.

В Карагадинския отдел на Степлаг, където излежават присъдата си жени по Петдесет и осми член, много от тях, разказва Н.В., очакват да бъдат извикани от оперативния работник със замряло сърце — не от страх или омраза към подлия политически разпит, а със замряло сърце пред този мъж, който ще се затвори сам с нея в стаята.

Изолираните женски лагери носят същата тази тежест на общите работи. Наистина през 1951 г. женският дърводобив е формално забранен (едва ли защото се е навлязло във втората половина на XX век). Но в Унжлаг например мъжките лагпунктове никак не изпълняват плана. И тогава им хрумва как да ги подтикнат към това — като накарат туземците да заплатят чрез труда си за нещо, което безплатно се отпуска иначе на всяко живо същество по земята. Погват жените на дърводобив в гората и, в едно общо конвойно обкръжение с мъжете, разделени само от една следа от ски върху снега. Всичко изработено трябва след това да се запише като изработено от мъжкия лагпункт, но се иска норма и от мъжете, и от жените. На Люба Березина, „майстор в дърводобива“, началникът с две черти върху пагоните направо й обещава: „Изпълниш ли нормата със своите женски, ще имаш Беленки в кабинката си!“ Но сега вече и мъжете работяги, които са по-здравеняци, а особено производствените нагаждачи, разполагащи с пари, пъхват по нещо на конвоите (те също не са бог знае колко добре платени) и за час и половина (до смяната на подкупения постови) се промъкват в женското обкръжение.

В заснежената, скована от студа гора за този час и половина предстои: да направиш избора си, да се запознаеш (ако дотогава не сте си писали), да намериш подходящо място и да свършиш работата.

 

Но защо да си спомняме за тези неща? Защо да ровим раните на тези, които по това време са живели в Москва и във вилите си, пишели са във вестниците, изказвали са се от трибуните, пътували са по курорти или в чужбина?

Защо да си спомняме за тези неща, ако и днес всичко е все така? Нали може да се пише само за това, което „няма да се повтори“…

Девета глава
НАГАЖДАЧИТЕ

Едно от първите туземни понятия, на които се натъква пристигналият от лагера новак, е нагаждач. Така презрително наричат туземците онези, които са съумели да не споделят общата участ на обреченост: или са се измъкнали от общите работи, или не са попадали на тях.

Нагаждачите на Архипелага не са малко. Ограничени в обитаемата зона чрез строг процент по отчетната група „Б“, а в производството чрез щатното разписание, те обаче винаги надхвърлят този процент: отчасти заради бездарността на лагерното началство, което не умее да ръководи стопанството и управлението с малко хора.

Според статистиката на НКЮ от 1933 г. с обслужване на местата за лишаване от свобода, включително на стопанските работи, заедно наистина със самоохраняването, се занимават тогава 22 % от общия брой туземци. Дори да намалим тази цифра до 17-18 % (без самоохраната), все пак това ще възлезе на една шеста част. Вече е ясно, че в тази глава ще стане дума за едно много значително лагерно явление. Но нагаждачите са много повече от една шеста: тук са взети предвид само зонните нагаждачи, а има още и производствени; освен това съставът на нагаждачите се мени и за своя лагерен живот през положението на нагаждачи ще минат очевидно повече хора. А най-главното: сред оцелелите, сред освободилите се, нагаждачите заемат доста внушителен дял; сред оцелелите предсрочно освободени от Петдесет и осми член те са според мен девет десети.

Почти всеки зек-предсрочник, когото вие поздравявате с това, че е оцелял, е нагаждач. Или е бил такъв през по-голям период от излежаването на присъдата си.

Защото лагерите са изтребителни — да не забравяме това.

 

Никоя житейска класификация няма резки граници, а всички преходи са постепенни. Така и тук: краищата са размити. Изобщо всеки, който не излиза от обитаемата зона през работния ден, може да се смята за зонен нагаждач. Работещият в стопанския двор живее значително по-леко от зека на обща работа: не е принуден да става сутрин за развод, значи може и по-късно да се надигне от леглото и да закуси; той не е придружаван под конвой до работния обект и обратно, подложен е на по-малко строгост, на по-малко студ, по-малко изразходва сили; при това и работният му ден завършва по-рано; той работи обикновено на топло или пък няма да го спрат, ако иде да се стопли на огъня. А и работата му в повечето случаи не е бригадна, а самостоятелна работа на майстор, значи другарите му няма да го побутват и ще е зависим само от началството. А тъй като той често тъкми нещо по лична поръчка на това началство, вместо подтиквания получава дори нещо отгоре, някоя и друга отстъпка, разрешение най-напред да се обуе и облече. Има и добрата възможност да припечели от поръчки на други зекове. За да бъде по-ясно: стопанският двор е нещо като домашната прислуга на помешчика. Ако шлосерът, дърводелецът, печкаджията не е още напълно изразен нагаждач, обущарят, и толкова повече шивачът е вече нагаждач от висока класа. „Шивач“ звучи и означава в лагера приблизително така, както в живота на свобода — „доцент“. (Обратно, истинският доцент звучи подигравателно, за предпочитане е да не ставаш за посмешище и да не се издадеш. Лагерната скала на значенията на специалностите е напълно обратна на скалата в живота на свобода.)

Перачката, санитарката, миячката на съдове, огнярят и работещите в банята, обслужващият казана, обикновените хлебопекари, дневалните в бараките — всички те също са нагаждачи, но от по-ниска класа. Те трябва да работят с ръцете си и понякога не малко. Всички те впрочем са сити.

Същински зонни нагаждачи са: готвачите, хлеборезачите, магазинерите, лекарите, фелдшерите, бръснарите, „възпитателите“ от КВЧ, завеждащият баните, завеждащият пекарните, завеждащите инвентарните помещения, завеждащият колетното, старшите на бараките, комендантите, нарядниците, счетоводителите, писарите от щабната барака, инженерите в зоната и стопанския двор. Всички те са сити, не само че ходят с чисти дрехи, не само че са пощадени от вдигане на тежки предмети и от болки в кръста, но имат голяма власт над онова, което е нужно на човека, и следователно — власт над хората. Понякога стават борби между отделните групи, възникват интриги, детронират се и се въздигат едни други, карат се заради „жени“, но най-често живеят в единна кръгова отбрана срещу простолюдието като задоволена върхушка, която няма какво да дели, защото всичко веднъж завинаги е разделено и всеки се движи в своята орбита. И толкова по-силна в лагера е тази клика на зонните нагаждачи, колкото повече се осланя на нея началникът и сам зарязва задълженията си. Всички съдби на пристигащите и тръгващите в етап, всички съдби на обикновените работяги се решават от тези нагаждачи.

Според обичайната кастова изолация на човешкия род на нагаждачите много скоро става неудобно да спят с обикновените бачкатори в една и съща барака, в обща вагонка и изобщо дори във вагонка, а не на креват, да се хранят на една маса, да се събличат в една баня, да навличат същото бельо, в което се е потил и което е изкъсал бачкаторът. И ето че нагаждачите се уединяват в малки стаи по 2-4-8 души, там ядат нещо избрано, добавят нещо незаконно, там обсъждат всички лагерни назначения и дела, съдбата на хората и бригадите, без да рискуват да се натъкнат на оскърбление от страна на работягите или бригадира. Те отделно прекарват свободното си време (на тях им остава свободно време), на тях по отделен цикъл се сменя бельото („индивидуалното“). Според същата кастова безсмисленост те се стараят да се отличават и с дрехите си от лагерната маса, но възможностите за това са малко. Ако в даден лагер преобладават черните ватенки или куртки, те се стараят да получат от инвентарното сини, ако пък преобладават сините, навличат черните. Още — разширяват в шивачницата чрез наставяни триъгълници тесните лагерни панталони, за да станат клош.

Производствените нагаждачи са инженери, технически ръководители, десетници, цехови майстори, плановици, нормировчици и още счетоводители, секретарки, машинописки. Отличават се от зонните нагаждачи по това, че се строяват за развод, вървят в конвоирана колона (понякога впрочем са безконвойни). Но положението им в производството е привилегировано, не изисква от тях физически изпитания, не ги уморява. Напротив, от мнозина от тях зависи трудът, храната и животът на бачкаторите. Макар и по-малко свързани с жилищната зона, те се стараят и там да отстоят своето положение и да получат значителна част от привилегиите на зонните, макар че никога не им се удава да се изравнят с тях.

И тук не съществуват точни граници. Тук влизат също конструктори, технолози, геодезисти, мотористи, дежурни по механизмите. Това вече не са „производствени командири“, те не си поделят убийствената власт и върху тях не лежи отговорността за гибелта на хората (в степента, в която тази гибел не е резултат на избраната или обслужвана от тях производствена технология). Това са просто интелигенти или дори полуобразовани работяги. Както и всеки зек по време на работа, те клинчат, заблуждават началството, гледат да протакат цяла седмица онова, което могат да свършат и за половин ден. Обикновено живеят в лагера почти като бачкаторите, често са включени и в работническите бригади, само дето при тях в производствената зона е топло и спокойно, и тъкмо там в работните кабинети и кабинки, останали без волнонаемните, те зарязват пряката си работа и завързват приказка за присъдените срокове, за миналото и бъдещето, най-вече — за слуховете, че излежаващите по Петдесет и осми (а самите те най-често са по Петдесет и осми) скоро ще бъдат изпратени на общите работи.

Това също си има своето дълбоко единствено научно обяснение: ами че социално чуждите не подлежат почти на никакво превъзпитание, до такава степен са закоравели в своята класова поквара. Само гробът може да поправи повечето от тях. Ако все пак има между тях единици, поддаващи се на превъзпитание, то е единствено само благодарение на труда, и то на физическия, тежкия труд (заменящ този на машината), на труда, който е унизителен за лагерния офицер или надзирателя, но който въпреки това е създал някога човека от маймуна (а в лагера необяснимо защо го превръща отново в маймуна). Та ето защо — ни най-малко отмъстителност, а само от слабата надежда за превъзпитаването на отбиващите Петдесет и осми член в гулаговските инструкции е строго наредено (и това указание непрекъснато се възобновява), че лицата, осъдени по 58-и член, не могат да заемат никакви привилегировани постове нито в жилищната зона, нито в производството. (Да заемат постове, свързани с материални ценности, могат само такива, които в живота си на свобода са се проявили вече в разхищения.) Нищо против това указание — лагерните началници и така не обичат Петдесет и осми! Само че никъде по всички останали членове, взети заедно, няма и една пета такива специалисти както по 58-и. Почти всички лекари и инженери са Петдесет и осми, а и просто по-честни хора и работници от Петдесет и осми няма и сред волнонаемните. И ето, тайно от Единствено Научната Теория работодателите започват да поставят Петдесет и осми на нагаждачески места (впрочем най-добрите места се запазват винаги за битоваците, с които и на началството е по-лесно да се спогоди, а твърде голямата честност би пречила дори). Те ги поставят на тези места, но при всяко обновяване на инструкцията (а инструкциите непрекъснато се обновяват), преди пристигането на всяка проверочна комисия (а те непрекъснато пристигат) Петдесет и осми без колебание и без съжаление, с едно махване на бялата ръка на началника се пращат на общите работи. Търпеливо изгражданото с месеци междинно благополучие се пръсва яко дим за един ден. И самото това прогонване едва ли е толкова мъчително, колкото вечните слухове за неговото наближаване. Те са, които изтощават, сломяват нагаждачите по 58-и член. Те са, които отравят цялото съществуване на нагаждача. Единствено битоваците могат да се наслаждават безгрижно на положението си на нагаждачи. (Впрочем, след като комисията мине, работата лека-полека започва да изостава и инженерите отново тихомълком се поставят на нагаждачески места, за да ги изритат оттам при следващата комисия.)

А още има и не просто Петдесет и осми член, а жигосан в тъмничното му дело член със специално проклятие от Москва: „Да се използува само за общи работи.“ Мнозина от колимчаните през 1938 г. са с такова клеймо. Да се уредят като перачка или сушач на валенки остава за тях непостижима мечта.

Как е написано в „Комунистическия манифест“? „Буржоазията лиши от свещения ореол всички видове дейност, които допреди нея са се смятали за почетни и на които се е гледало с благоговеен трепет“ (доста наподобяващо). „Лекаря, юриста, свещеника, поета, човека на науката тя превърна в свои платени наемни работници.“ Е, поне платени! Поне ги е оставила да работят „по специалността им“! Но нали не на общите работи? На дърводобива? И безплатно! И безхлебно!… Вярно, че лекарите рядко са изпращани на общите работи: нали трябва да лекуват и семействата на началниците. Затова пък „юристите, свещениците, поетите и хората на науката“ изгниват единствено само на общите работи, те нямат работа при нагаждачите.

Положението на бригадирите в лагера е по-особено. Според лагерните представи те не са нагаждачи, но и бачкатори няма да ги наречеш. Та затова разсъжденията в тази глава се отнасят и до тях.

* * *

В лагерния живот, както и в боя, няма кога да се разсъждава: падне ли ти длъжност за нагаждач — вкопчваш се здраво в нея.

Но минават години и десетилетия, ние сме оцелели, нашите другари са загинали. Малко по малко започваме да преоткриваме пред изумените хора на свобода и пред равнодушните ни наследници нашия тамошен свят, нямащ почти нищо човешко, който ще трябва да оценяваме според човешката съвест.

И един от главните морални въпроси тук е за нагаждачите.

При избора на герой за своята лагерна повест се спрях на бачкаджията и на никого другиго, киното само чрез него могат да проличат истинските съотношения в лагера (както само войникът от пехотата може да изпита истински бремето на войната, но, кой знае защо, не той пише мемоари. Този мой избор на героя и някои резки изказвания в повестта озадачиха и оскърбиха някои бивши нагаждачи — а девет десети от оцелелите, както вече казах, бяха именно нагаждачи. Тутакси се появиха и „записки на нагаждача“ (Дяков — „Записки за преживяното“), самодоволно утвърждаващи умението да се самоуредиш, ловкостта да оцелееш на всяка цена. (Тъкмо такава книга бе редно да се появи още преди моята.)

През кратките месеци, когато изглеждаше възможно да се поразсъждава, се разгоря някаква дискусия за нагаждачите, някаква обща постановка на въпроса за моралността в положението на нагаждача в лагера. Но никаква информация у нас не може да бъде пълна, никаква дискусия не може да излезе наистина извън границите на предмета. Всичко това се задушава неизменно в самото му начало и за да не падне лъчът върху голото тяло на истината, всичко това се стоварва в една безформена многогодишна купчина и съхне там с десетилетия, докато към ръждясалите кюлчета сред този боклук се загубят и интересът, и пътищата за анализ. По същия начин и дискусията за нагаждачите бе прекъсната в самото начало, за да премине от журналистическите статии в частните писма.

А различаване между нагаждача и бачкаджията (впрочем не по-рязко от различието, което съществува в действителност) трябваше да се направи, и много добре, че то е направено при зараждане на лагерната тема. Но в цензурираната статия на В. Лакшин^[381] се е получило известно престараване в изразите за лагерния труд (сякаш се възхвалява именно трудът, заменил машината и сътворил ни от маймуната) и общата вярна посока на статията, а отчасти и моята повест бяха посрещнати с вълна от негодувание от страна на бивши нагаждачи и на техни никога немирисали лагерите интелигентни приятели: какво излиза, че трябва да прославяме робския труд („сцената със зидането“ в „Иван Денисович“)?! Какво излиза — „вади си хляба с пот на челото“, тоест върши това, което иска гулаговското началство? А ние тъкмо с това се и гордеем, че отбягвахме да се трудим, че не навличахме хомота.

Сега, когато отговарям на тези възражения, съжалявам, че няма скоро да бъдат прочетени.

Според мен не е благородно от страна на интелигента да се гордее с това, че не се бил унизил, виждате ли, до робския физически труд, тъй като съумял да постъпи на канцеларска работа. В това положение руските интелигенти от миналия век биха си разрешили да се гордеят само ако в този случай биха освободили от робския труд и своя по-малък брат. Ами че тоя изход — да се уреди на канцеларска работа — Иван Денисович го няма! Какво да правим с „по-малкия брат“? На малкия значи брат се разрешава да влачи робския хомот? (Ами че как! Нали неотдавна сме му разрешили да го влачи в колхоза. Ние самите го натикахме там.) А щом се разрешава, може би ще му позволим, макар понякога, макар за час-два, преди събирането на плодовете от този труд, когато работата е тръгнала сполучливо, да намери и интерес от него? Ами че ние и в лагера намираме известно задоволство от това, че скърцаме с перото по листа или когато прокарваме тушовката върху кадастрона. А как да преживее Иван Денисович своите десет години, ако проклина ден и нощ труда си? Нали ще вземе да се обеси на първата греда!

Или да вземем една такава почти невероятна история: Павел Чулпеньов работи седем години без прекъсване в дърводобива (че на всичко отгоре и в наказателен лагпункт). Как би могъл да издържи и да работи, ако не е намерил в това занятие смисъл и интерес? Могъл е да се задържи на краката си ето как: заинтересован да разполага с известен брой постоянни работници, началникът на ОЛП (за чудене началник!) храни хората си, първо, с чорба „на корем“, второ, на никого освен на ударниците не разрешава да работи нощем в кухнята. Това се е смятало за премия! След сечта в гората през целия ден Чулпеньов отива да мие и пълни казаните, да пали печките, да чисти картофите — до два часа през нощта, сетне се наяжда добре и отива да поспи три часа, без да снема връхната си дреха. Един път, също като премия, работи цял месец в хлеборезачната. И още един месец си отпочива след самоосакатяване (като ударник никой не го заподозира). Това е всичко. (Разбира се, и тук има едно допълнително обяснение. В звеното им работи около година като превозвачка някаква крадла по пазарните площади, която живее едновременно с двама нагаждачи: с приемача на дървените трупи и със завеждащ склада. Това е причината тяхното звено винаги да преизпълнява нормите и главно конят им Герчик да яде до насита овес и здраво да тегли колата — че то и конят получава овеса си… според изработеното от звеното! Стига сме говорили „бедните хора!“, да кажем поне веднъж и „бедните коне!“) И все пак — седем години в дърводобива без прекъсване — това е почти мит! Та как ще работиш седем години, ако не си създадеш навик, ако не съобразяваш, ако не вникваш в интереса на самата работа? Трябваше само да ме хранят, разправя Чулпеньов, а работата хич не ме плашеше. Руска натура… Усвоява похвата на „масово поваляне“: първото отсечено дърво пада така, че да се опре, да не повисне, лесно да се освободи от пъна. И всички отсечени дървета след това се наслагват едно срещу друго, по този начин клоните им се кръстосват, за да попаднат след това в един-два накладени огъня, без да става нужда да ги влачат. Той умее да насочва падането на ствола точно накъдето трябва. И когато научава от литовците за канадските дървосекачи, които поставят на бас в земята кол и след това отсеченото дърво го забиват в земята, се амбицира и той: „Хайде, и ние ще опитаме!“ И става.

Та ето на: такава е природата на човека, че понякога дори непосилната проклета работа я върши с някакво необяснимо злобно увлечение. След като и самият аз поработих две години с двете си ръце, можах да изпитам това странно свойство и върху себе си: да се увлечеш изведнъж от работата, взета сама по себе си, независимо от това, че е робска и нищо не ти дава. Можах да изпитам такива странни минути и при зидането на тухли (иначе не бих описал това), и в леярството, и в дърводелството, и дори в разгорещеното разбиване на един стар котел с каменарски чук. Та не бива ли да разрешим и на Иван Денисович невинаги да се измъчва от своя неизбежен труд, невинаги да го ненавижда?

Е, тук, мисля, няма да ни възразят. Няма да ни възразят, но с непременното условие, че не трябва да се отправят по този повод упреци към нагаждачите, които нито за минута не са изкарвали хляба си с пот на челото.

С пот или без пот, но те изпълняват старателно заповедите на гулаговското началство (иначе — на общите работи!) и вещо, с познаване на работата. Та нали всички значителни нагаждачески места са брънки от управлението на лагера и лагерното производство. Това са тъкмо специално изкованите „квалифицирани“ брънки от веригата, без които (ако всички зекове биха се отказали поголовно от нагаждаческите места) би се разпаднала цялата верига за експлоатиране, цялата лагерна система! Защото свободното общество никога не е в състояние да достави такова количество добри специалисти, че и съгласни на това отгоре да живеят при кучешки условия в продължение на години.

Та коя е причината да не се откажат? Защо веригата на злия магьосник не се разпада?

Постовете на нагаждачите са ключови постове на експлоатацията. Нормировчиците! А много ли по-безгрешни са техните помощници — счетоводните работници? Техническите ръководители! А чак толкова ли чак неопетнени са технолозите? Кой нагаждачески пост не е свързан с докарване пред висшестоящите и с участие в общата система на принудата? Непременно ли трябва да работиш като възпитател в КВЧ или дневален на „кума“, за да помагаш непосредствено на дявола? И ако Н. работи като машинописка — всичко на всичко като машинописка, но изпълнява поръчките на административната част на лагера, — това нищо ли не значи? Да помислим. А размножаването на заповедите? — съвсем не за благото на зековете. А оперативният работник няма своя машинописка. Но трябва да му се напечатат обвинителни заключения, да се обработят доноси срещу волнонаемни и зекове, които утре ще бъдат затворени. Така че той ще ги даде на нея — и тя печати и мълчи, няма да предупреди застрашения. Какво да говорим — ще посмее ли нисшият нагаждач, железарят на стопанския двор, да не изпълни заповедта за белезниците? Да не укрепи решетката на БУР? Или да вземем заетите с книжата — плановика например. Не съдействува ли безгрешният плановик за плановата експлоатация?

Не разбирам с какво целият този интелигентен робски труд е по-чист и благороден от робския физически?

Така че не от потта на Иван Денисович трябва да се възмутим преди това, а от спокойното поскърцване на перото в лагерната кантора.

Че и самият аз половината от присъдата изкарах с работа, вдъхваща съмнения, на един от тези Райски острови. Там бяхме откъснати от останалия Архипелаг, не виждахме робското му съществование, и не бяхме ли следователно също такива нагаждачи? Нима в най-широк смисъл, със своята научна работа ние не укрепвахме също Министерството на вътрешните работи и общата система за потискане?^[382]

Нима цялото зло, което се върши на Архипелага или по цялата земя, не се извършва чрез самите нас? А ние се нахвърляме върху Иван Денисович — защо зидал тухли. Нашите тухли там са повече.

В лагера се изказват по-често противоположни обиди и упреци: че нагаждачите живеят на гърба на бачкаторите, подяждат ги, оцеляват за тяхна сметка. Това се отнася особено до зонните нагаждачи и в повечето случаи не без основание. А кой отмерва по-малко хляб на Иван Денисович? Или като я намокри с вода, му краде от захарта? Кой не досипва в общия казан мазнина, месо и годен булгур?

По особен начин се подбират зонните нагаждачи, от които зависи храната и облеклото. За да се добереш до тези постове, са необходими пробивност, хитрост и подмазване; а за да се удържиш на тях — безсърдечие, липса на съвест (и най-често да бъдеш още доносник). Разбира се, всяко обобщение страда от пресиленост и аз напрягам паметта си, за да издиря противоположни примери за безкористни и честни зонни нагаждачи — само че такива дълго не се задържат на тези места. За масата зонни благополучни нагаждачи обаче може уверено да се каже, че те концентрират в себе си средно повече опорочени души и лоши намерения, отколкото средно ще се намерят такива в туземното население. Не случайно именно тук началството назначава всички бивши свои хора, тоест осъдени служители от Държавна сигурност и Министерството на вътрешните работи. Щом като е осъден вече началникът на МВР на Шахтинския окръг, никой няма да го остави да сече дървета, той ще цъфне като нарядник на комендантския ОЛП в Усоллаг. Щом като е осъден вече меверистът Борис Гуганава („веднъж само си позволих да сваля кръст от черква и оттогава не видях щастие в живота“), ще го оставят на гара Решота да завежда лагерната кухня. Но към тази група леко се присламчва и съвсем друга на пръв поглед порода. Руският следовател в Краснодон, който при немците води делото на младогвардейците^[383], е почетен, уважаван нарядник в един от отделите на Озьорлаг. Саша Сидоренко, в миналото разузнавач, попаднал незабавно при немците, където веднага започва да работи за тях, този път е завеждащ инвентарното помещение в Кенгир и умира да си го връща на немците за своята съдба. Капнали от работа през деня, те току-що са заспали след проверката, а той нахлува при тях леко пийнат и ги вдига с див рев: „Немци! Achtung! Аз съм вашият бог! Пейте ми!“ (В полусънно състояние, приповдигнали се на наровете, изумените немци започват да му пеят „Лили Марлен“.) А що за хора трябва да са били счетоводителите, които пускат Лошчилин^[384] на свобода през късна есен само по риза? Или обущарят в Буреполом, който без срам и свян взема от гладния Анс Бернщейн новите му военни ботуши срещу една хлебна дажба?

Когато ги виждаме на стълбите пред входа дружно да пушат, увлечени в разговор за лагерния живот, е трудно да си представим кой само сред тях не е отбил от правия път!

Е, все нещо за свое оправдание (обяснение) могат да кажат и те. Ето, И. Ф. Липай пише страстно писмо:

„Дажбата на затворника я крадяха по най-нахален и безжалостен начин навсякъде, винаги и от всички страни. Кражбата от страна на нагаждачите лично за себе си е дребна кражба. А нагаждачите, които се решаваха на по-сериозна кражба, бяха принудени за това. Служителите от Управлението — и волнонаемните, и затворниците, особено по време на войната, присвояваха от работниците в отделите, а работниците в отделите — от работниците в лагпунктовете, а последните — от инвентарните помещения и кухните за сметка на затворническата дажба. Най-страшните акули бяха не нагаждачите, а волнонаемните началници (Курагин, Пойсуй-шапка, Игнатченко от Севдвинлаг), те не крадяха, а «грабеха» от инвентарните помещения, и не с килограми, а с чували и бъчви. И пак не само за себе си, пак с някого трябваше да делят. А нагаждачите трябваше да оформят и заглаждат всичко това. Който се противеше на това — него не само го снемаха от заеманата длъжност, но го изпращаха в наказателен и режимен лагпункт. И по този начин съставът на нагаждачите по волята на началството се пресяваше и комплектуваше от страхливци, бягащи от физическите работи, от нехранимайковци и мошеници. И ако се случеше да съдят някого, то пак домакините и счетоводителите, а началниците оставаха настрани: нали не даваха разписки за присвоеното. Показанията на домакините срещу началниците се смятаха от следователите за провокация.“

Картината е доста вертикална…

Наталия Милиевна Аничкова, една добре известна ми, пределно честна жена, се случва веднъж по волята на съдбата да завежда лагерната хлебопекарница. Още в самото начало тя установява, че тук е прието от изпеклия се хляб (дажбения хляб на затворниците) определено количество ежедневно (и без всякакви, естествено, документи) да се изнася от зоната, за което лекарите получават от лавката малко сладко и масло. Тя забранява това, спира изнасянето на хляба извън зоната — и тутакси хлябът започва да се изкарва недопечен, клисав, след това започва да се закъснява с изпичането (това — от хлебопекарите), да се задържа брашното от склада, началникът на ОЛП (той получава повече от всички останали!) отказва да даде кон за извозването и превоза. Няколко дни Аничкова се бори, накрая се предава — и моментално се възстановява плавната работа.

Дори зонният нагаждач да е устоял да не се омърси с поголовната кражба, почти е невъзможно да се откаже от ползуване на предимството си при получаване на другите блага — ОП без чакане на ред, болнична храна, по-добро облекло, бельо и по-добри места в бараката. Не знам и не си представям такъв светец сред нагаждачите, който никога нищо да не е използувал за себе си от всички тези изсипани блага. Та той би изплашил съседните нагаждачи, те биха го изгонили! Всеки макар косвено, макар по заобиколен начин, макар дори без почти да подозира — но се е ползувал, а значи в известна степен е живял за сметка на бачкаторите.

Трудно, трудно е на зонния нагаждач да запази неопетнена съвестта си.

Че стои още и въпросът за средствата, с които той се е добрал до мястото си. Тук рядко е налице неоспоримостта на специалността както при лекаря (или както при мнозина производствени нагаждачи). Безспорно средство е инвалидността. Но не в редки случаи и покровителството на „кума“. Естествено, има на пръв поглед и неутрални начини: някои се уреждат по старо познанство от затвора; или чрез групово колективно гарантиране (най-често на национална основа, някои малки народи имат късмет в това отношение и обикновено се натикват по нагаждаческите места; по същия начин и комунистите негласно си помагат един на друг).

А стои и въпросът: след като си се издигнал, как си се държал по отношение на останалите, на относително сивите добичета? Колко само надменност откриваме тук, колко грубост, колко бързо забравяне, че всички сме туземци и силата ни е преходна.

И накрая най-главният въпрос: ако с нищо не си бил вреден за арестантите, бил ли си поне полезен с нещо за тях? Използувал ли си поне веднъж своето положение, за да отстоиш общото благо, или си мислил само за себе си?

Към производствените нагаждачи никак няма да е справедливо да бъдат отнесени упреците „подяждат“, „увиснали са на шията ти“, не се заплаща трудът на работягите, вярно, но не защото трябва да се хранят нагаждачите, техният труд също не се заплаща — всичко потъва в същата бездънна яма. Ала останалите нравствени съмнения остават в сила: и тази почти неизбежност да се ползуваш от битовите отстъпки, и невинаги чистите начини да се устроиш, и надутостта. И все същият най-важен въпрос: какво си направил за общото благо? Макар и най-малкото? Макар един-единствен път?

А нали все пак има, има такива, подобно на Василий Власов, които могат да си спомнят за свои шмекерии в полза на всеобщото благо. Само че такива умници със светли глави, дето надхитрят лагерния произвол и помагат така да се уреди общият живот, че не всички да умрат, дето успяват да преметнат и тръста, и лагера, такива герои на Архипелага, разбиращи своята длъжност не като грижа за собствената си персона, а като бреме и дълг пред арестантското добиче — такива езикът не се обръща да нарече „нагаждачи“. И най-често ще ги срещнете измежду инженерите. И слава на тях!

А за нас останалите няма слава. Няма какво да се издигаме на пиедестал. Няма с какво да се перчим пред Иван Денисович, че сме били избегнали долната робска работа и не сме зидали тухли с пот на челото. И дори не си струва да прибягваме до доказателството, че уж ние, размишляващите, когато сме на общите работи, изразходваме двойно повече енергия: веднъж в работата и втори път в психическото изгаряне, в размишленията-преживявания, които не сме в състояние да прекъснем; така че основателно избягваме, един вид, общите работи — нека да бачкат само грубите натури. (Само че не е известно дали наистина изразходваме двойна енергия.)

Да, за да се откажем от всякакво „уреждане на положението си“ в лагера и за да оставим силите на тежестта свободно да ни повлекат към дъното, е необходимо да имаме много издръжлива душа, много избистрено съзнание, отбито в по-голямата си част наказание и вероятно колети от домашните, иначе си е чисто самоубийство.

Както казва благодарно-виновно старият лагерник Д.С.Л-в: ако съм жив днес, значи вместо мен са разстреляли някого другиго в онази нощ по списъка; ако съм жив днес, значи някой друг вместо мен се е задушил в долния трюм; ако съм жив днес, значи на мен са се паднали излишните двеста грама хляб, които не са стигнали на умрелия.

Всичко това не го пиша като упрек. В тази книга е прието вече и така ще бъде до края: всички страдали, всички потиснати, всички, поставени пред жесток избор, е по-добре да бъдат оправдани, отколкото обвинени. По-справедливо ще е да ги оправдаем.

Но като си прощаваш за този избор между гибелта и спасението, не хвърляй, вече забравил, камък по този, който е трябвало да избира при още по-горчиви обстоятелства. Такива също вече видяхме в тази книга. И още ще видим.

* * *

Архипелагът е свят без дипломи, свят, в който се атестираш чрез самоописание. На зека не се полага да има каквито и да било документи, включително и за образованието си. И когато пристига в новия лагпункт, той трябва да изобрети: за какъв да се представи този път?

В лагера е изгодно да бъдеш фелдшер, бръснар, хармонист — не смея да изреждам по-нагоре. Няма да пропаднеш, ако си тенекеджия, джамджия, автомеханик. Но тежко ти, ако си генетик или, не дай боже, философ, ако си пък езиковед или изкуствовед — направо си загинал! Ще хвърлиш топа на общите работи след две седмици.

Неведнъж съм мечтал да се обявя за фелдшер. Колко литератори, колко филолози са се спасили на Архипелага по този начин! Но всеки път се възпирах — не заради привидния дори изпит (познавайки медицината в пределите на един грамотен човек, а отгоре-отгоре и латинския, все някак бих ги преметнал), ала ми беше страшно да си представя как ще слагам инжекции, без да умея. Ако нещата опираха само до праховете, сиропите, компресите и вендузите, щях да се реша.

Усвоил след опита си в Нови Йерусалим, че да си командир в производството, е противно занятие, при прехвърлянето ми в следващия лагер, на Калужката застава, в самата Москва, още от прага, направо на портала, излъгах, че съм нормировчик (тази дума я научих за пръв път в лагера; не бях и сънувал какво ще е това нормиране, но допусках, че ще е по математическата част).

Защо трябваше да лъжа именно на портала и на прага? Защото началникът на участъка, младши лейтенант Невежин, навъсен, висок на бой гръбльо, въпреки нощния час бе дошъл да разпита новия етап направо на входа: искаше още на сутринта да знае кого къде да изпрати, толкова бе делови. С недоверчив поглед огледа моя брич, чиито крачоли бях наврял в ботушите, дългополия ми шинел, лицето ми с жадната готовност да служи предано, попита ме за нормирането (бях решил, че ловко съм отговорил, по-късно разбрах, че Невежин ме е разбрал от две думи) и още с настъпването на утрото бях оставен в зоната — значи удържал съм победа. Минаха два дни и той ме назначи… не за нормировчик, не, отгатнете: по-високо! — за „завеждащ производство“, тоест по-старши от нарядника и началника на всички бригади! Попаднал бях от трън, та на глог. Преди мен тук такава длъжност дори не бе имало. До каква степен бе решил значи, че изглеждам верен пес. И къде още по-добър се надяваше да ме направи!

Но отново моята кариера удари на камък. Господ ме пазеше: същата седмина Невежин го снеха заради кражба на строителни материали. Той бе много силен човек, с почти хипнотизиращ поглед, и дори не се налагаше да повишава глас, строят го слушаше замрял. И по възраст (над петдесет), и по лагерен опит, и по жестокост би трябвало отдавна да е генерал от НКВД, а и разправяха, че бил вече веднъж подполковник, само че не можал да надмогне страстта си да краде. Никога не бе даван под съд като свой човек, а само го сваляли временно от длъжност и всеки път го понижавали в звание. Но ето че и на младши лейтенант не бе могъл да се задържи. Заменилият го лейтенант Миронов нямаше неговото възпитателно търпение, а и на мен самия не ми минаваше през главата, че искат да направят от мен раздробяващ чук. Миронов бе недоволен от мен във всичко и отместваше с досада дори моите енергични докладни.

— Ти и да пишеш смислено не умееш, стилът ти е грапав. — И ми подаваше докладната на десетника Павлов. — Виж как пише човекът: „При анализацията на отделните факти на понижаване изпълнението на плана се явява

1/ недостатъчно количество стройматериали

2/ след непълното снабдяване с инструмент за бригадата

3/ за недостатъчно организиране на работите от страна на техническия персонал

4/ а така също не се спазва техниката по безопасността.“

Ценността на стила беше, че за всичко виновно се оказваше производственото началство и в нищо — лагерното.

Впрочем устно този Павлов, бивш танкист (така и ходеше с шлема си), се обясняваше ето как:

— Ако толкова разбирате от любов, докажете ми какво е това любов. (Той разсъждаваше за познат предмет: жените, имали случая да бъдат в близки отношения с него, което не се криеше особено в лагера, единодушно го хвалеха.)

На втората седмица ме изпратиха с позор на общите работи, а вместо мен назначиха същия този Вася Павлов. Тъй като не се борех за мястото си с него, не се съпротивлявах срещу снемането ми от тази длъжност, то и той не ме прати да работя като изкопчия, а ме остави в бригадата на бояджиите.

Цялата тази кратка история на моето господство имаше за резултат една битова изгода: като завеждащ производството бях настанен в специалната стая на нагаждачите в една от двете привилегировани стаи в лагера. А Павлов вече живееше в другата подобна стая и когато ме разжалваха, не се оказа достоен претендент за моето легло, така че можах да остана да живея там няколко месеца.

Тогава аз ценях само битовите предимства на тази стая: вместо вагонки — обикновени кревати, нощно шкафче — едно на двама, а не на цялата бригада; денем вратата се заключваше и можеше да оставиш вещите си; най-сетне държахме полулегално електрически котлон и не се налагаше да ходим и да се блъскаме пред голямата обща печка на двора. Роб на своето измъчено, изплашено тяло, аз ценях тогава само това.

Но сега, когато се запалих да пиша за моите съседи от същата тази стая, разбрах в какво ми беше провървяло: никога повече в живота нито по влечение на сърцето, нито из лабиринта на обществените преградки не бях се приближавал и не бих могъл да се приближа до такива хора като авиационния генерал Беляев и мевериста Зиновиев, ако не съвсем генерал, нещо такова.

Сега вече знам, че писателят не трябва да се поддава на гняв, отвращение или презрение. Вземеш ли да възразяваш разпалено на някого, значи да не го дослушаш и да не вникнеш в системата на неговите възгледи. Гледаш ли да избегнеш някого от отвращение, от теб ще се изплъзне съвсем неизвестен ти дотогава характер — тъкмо такъв, какъвто ще ти потрябва. Но със закъснение се усетих, че винаги съм отделял време и внимание на хората, които са ме възхищавали, били са ми приятни, пораждали са съчувствие, и ето че виждам обществото като луната — винаги от едната страна.

Но както луната, едва поклащайки се, ни показва част от обратната си страна („либрация“), така и тази стая с изроди ми откри незнайни дотогава хора.

 

Генерал-майорът от авиацията Александър Иванович Беляев (всички в лагера му викаха именно така — „генерала“) не можеше да остане незабелязан за всеки новопристигнал още през първия ден на първия развод. Сред цялата черно-сива въшлива лагерна колона той изпъкваше не само с ръста и стройността си, но и с изисканото си кожено палто, вероятно вносно, каквото и на московските улици няма да видиш (такива хора пътуват в автомобили), и с още по-особената си осанка на неприсъствие. Дори в лагерната колона, без да помръдне, той умееше да показва, че няма никакво отношение към тази гъмжаща наоколо лагерна паплач, че и до смъртния си час няма да проумее как се е оказал сред нея. Източен, той гледаше над тълпата, сякаш приемайки съвсем друг, невидим от нас парад. Когато пък започваше разводът и дежурният на портала плясваше с дъсчица по гърба на последния зек от излизащата петорка, Беляев (в своята бригада от производствени нагаждачи) гледаше да не бъде краен в петорката си. Ако ли му се случеше да бъде, гнусливо потръпваше и се извиваше, когато минаваше през портала, с целия си гръб демонстрирайки своето презрение към дежурния. И последният не смееше да го докосне.

Още докато бях завеждащ производството, тоест важен началник, можах да се запозная с генерала при следните обстоятелства: в строителната кантора, където той работеше като помощник-нормировчик, забелязах, че пуши, и се приближих, за да запаля от него. Учтиво го помолих да ми разреши и вече се наклоних над масата му. С отсечен жест Беляев отдръпна цигарата си от моята, сякаш от страх да не я заразя, извади разкошна никелирана запалка и я постави пред мен. За него бе по-приемливо да ми даде да замърся и повредя запалката му, отколкото да се унижи да ми прислужва — да държи за мен цигарата си! Останах смутен. И така пред всеки нахал, пожелал да запали от него, той неизменно поставяше скъпата си запалка и по този начин решително смачкваше фасона му и отнемаше желанието му втори път да се обърне към него. Ако издебваха момента, когато сам той палеше от запалката си, за да подложат там и своята цигара, той затваряше капачката й и в този й вид я поставяше пред обезпокоилия го пушач. Така по-ясно се разбираше цялата величина на жертвата му. И всички волнонаемни десетници и затворниците бригадири, навъртащи се в кантората, ако нямаше от кого да припалят, предпочитаха да потърсят някого навън, отколкото да помолят него.

След като се настаних в една и съща стая с генерала, че и креват до креват с неговия, можах да се убедя, че погнусата, презрението и раздразнението са главните чувства в неговото положение на затворник. Той не само никога не ходеше в лагерната трапезария („Дори нямам представа къде се намира вратата й!“), но и не заставяше нашия съсед Прохоров да му носи друго освен хляба от цялата дажба. Не знам дали би се намерил макар и само още един такъв зек на целия Архипелаг, който така да издевателствуваше над бедния хляб. Беляев внимателно го хващаше като мръсна жаба — нали са го пипали с ръце, носили са го на дървени подноси — и го изрязваше с нож по шестте му краища! — и коричките, и мекото. Тези шест изрязани пласта той никога на никого не отстъпваше — било на Прохоров или на стареца дневален, а изхвърляше самичък в помийната кофа. Веднъж се осмелих да го запитам защо не ги дава на Прохоров. Той гордо вирна глава с късо подстриганото си алабросче от бели коси (носеше го толкова късо, за да минава сякаш и за прическа, и за лагерно подстригване). „Веднъж моят съкилийник на Лубянка ме помоли: разрешете ми да доям оставената от вас супа. Направо потръпнах от погнуса! Винаги болезнено съм възприемал човешкото унижение!“ Той не даваше на гладните хляб, за да не ги унижава!

Генералът можеше да запазва толкова леко цялото това високомерие, защото недалеч от нашия портал бе спирката на тролейбус № 4. Всеки ден в един часа следобед, когато се завръщахме от работната зона в жилищната по обедната почивка, от тролейбуса пред външния вход слизаше жената на генерала: тя му носеше в термоси горещ обяд, приготвен час преди това в домашната кухня на генерала. В делнични дни, когато нямаше право да се среща с жена си, термосите му ги предаваше тъмничният надзирател. Но в неделен ден те седяха половин час на портала. Разправяха, че жена му винаги си тръгвала, обляна в сълзи: Александър Иванич си изкарваше върху нея всичко, натрупано за една седмица в гордата му страдаща душа.

Беляев бе стигнал до правилно наблюдение: „В лагера вещите или продуктите не бива да се държат просто в сандък и просто под ключ. Трябва този сандък да е железен и завинтен за пода.“ Но от това веднага следваше изводът: „В лагера от сто човека — осемдесет са подлеци!“ (Той не казваше „деветдесет и пет“, за да не загуби събеседниците си.) „Ако на свобода срещна някого от тукашните и той се спусне насреща ми, ще му кажа: не сте с всичкия си! Аз ви виждам за пръв път.“

„Как ме измъчва това съжителство! — говореше той (това съжителство от шест човека!). — Ако можех само да се храня сам, в заключена стая!“ Дали не намекваше, че трябва да излизаме, докато се храни? Искаше му се именно самичък да яде! — дали не защото ядеше днес неща, които другите не можеха да ядат, или просто от утвърдилия се в неговия кръг навик да крият от гладните собственото си изобилие.

Напротив, да разговаря с нас, му беше приятно и едва ли щеше да се чувствува добре в отделна стая. Но обичаше да разговаря тенденциозно — на висок глас, уверено, само за себе си: „На мен изобщо ми предлагаха друг лагер, с по-удобни условия…“ (Допускам, че им се предлага и избор.) „Аз никога не допускам това…“ „Знаете ли, аз…“ „Когато бях в Англо-египетски Судан…“ — но по-нататък нищо интересно, някаква глупост, само и само да намери оправдание това звънко встъпление: „Когато бях в Англо-египетски Судан…“

Наистина доста бе пътувал и видял. Нямаше още петдесет, още се държеше добре. Само едно беше странно: генерал-майор от авиацията, а не ни разказа нито за едно бойно излитане, нито за един дори боен полет. Затова пък, по думите му, бил началник на нашата изкупвателна авиационна мисия в Съединените щати по време на войната. Америка явно го беше поразила. Съумял да накупи и доста неща. Беляев не падаше дотам да ни обяснява за какво именно са го прибрали, но очевидно във връзка с това пътуване до Америка или с разказите за нея. „Оцеп^[385] ми предлагаше да направя пълни признания. (Тоест адвокатът повтаря следователя.) Казах му: по-скоро ще понеса двойно наказание, не съм виновен в нищо!“ Вярвам, че пред властта той не е бил виновен в нищо: получава двойно по-малка присъда — пет години, дори на шестнадесетгодишни дърдорковци им лепват повече.

Като го гледах и слушах, си мислех: това сега — след като грубите пръсти са смъквали пагоните му (представям си как се е извивал), след обиските, след боксовете, след „гарваните“, след „ръцете отзад!“ — той не си позволява да възрази дори срещу дребни неща, камо ли срещу крупното (крупното той и не би обсъждал с нас, не сме достойни, освен само Зиновиев.) Но нито веднъж не забелязах да е усвоил някаква мисъл, изказана не от него. Той просто бе неспособен да възприеме някакъв чужд довод. Той всичко знаеше преди нашите доводи! Какво е бил по-рано, главата на изкупвателната мисия, пратеникът на Съветите на Запад? Гланцов белолик непробиваем сфинкс, символ на „Нова Русия“, както са разбрали на Запад. Какво би било да се иде при него с някаква писмена молба? С такава молба да провреш глава в кабинета му? Как само би креснал, нагрубил! Щеше да е обяснимо, ако произхождаше от потомствено военно семейство — но не. Тези Хималаи на самоувереността са усвоени от съветския генерал през първото поколение. Ами че през Гражданската война в Червената армия той вероятно е бил хлапе с вървени цървули, едва се е подписвал. Откъде толкова бързо?… Винаги в избрана среда — дори във влака, дори на курорт, винаги между своите, зад железни порти, с пропуски.

А онези, другите? По-скоро приличаха, отколкото да не приличаха на него. И какво ли ще бъде, ако истината „сборът от ъглите на триъгълника е равен на сто и осемдесет градуса“ засегне разкошните им жилища, чиновете и задграничните им командировки? Ами за начертаването на триъгълник ще режат глави! Ще събарят триъгълните фронтони от зданията! Ще издадат декрет ъглите да се измерват само в радиани!

А друг път си мисля: а от мен? А защо и от мен за двадесет и пет години да не направят такъв генерал? Напълно би било възможно.

А си правя и други заключения: Александър Иванич съвсем не е лош човек. Докато чете Гогол, добродушно се смее. Той и нас ще разсмее, когато е в добро настроение. Усмивчицата му е умна. Както лежим един до друг на леглата си, не бих могъл да насадя в себе си омраза към него, дори и да искам. Не, нищо не му пречи да стане напълно добър човек, но след като изстрада. След като изстрада.

 

Павел Николаевич Зиновиев също не ходи в лагерната трапезария и също иска да уреди да му носят обяда в термос. Да остане назад, да бъде по-долу от Беляев, това за него е непоносимо. Но обстоятелствата са по-силни: при Беляев е нямало конфискация на имуществото, при Зиновиев частична такава е имало. Парите, спестяванията — всичко това, изглежда, му е отнето, останал само хубавият му богат апартамент. Затова той разказва най-вече за него. По всяко време, надълго и широко, като особено обича да описва банята предвид очаквания ефект върху нас. Той си имаше дори афоризъм: от четиридесет години нататък за човека съдят според жилището му! (Всичко това той разказва в отсъствие на Беляев, който не би го оставил да продължи и сам би взел да разказва, разбира се, не за жилището, тъй като се имаше за интелектуалец, а макар пак за Судан.) Но, разправя Павел Николаевич, жена му е болна, дъщеря му е принудена да работи — няма кой да му носи термоса. Впрочем и това, което му се носи неделен ден, е доста скромно. Трябваше с гордостта на обеднял дворянин да понася своето положение. Все пак не ходи в трапезарията, презира тамошната нечистотия и обкръжението на мляскащите простаци, но пък моли Прохоров да му носи оттам и чорбата, и кашата, които подгрява върху котлона в стаята. На драго сърце би изрязал и парчето хляб от шестте му страни, но друг хляб няма повече да получи и се задоволява с това, че търпеливо го държи над котлона, за да изгори по всичките му шест страни микробите, пренесени чрез ръцете на хлеборезача и Прохоров. Не ходи в трапезарията и понякога може да се откаже дори от чорбата, но все пак му липсва шляхтишката гордост да се въздържи тук, в стаята, да не помоли плахо: „Бихте ли ми разрешили един залък? Отдавна не съм опитвал от това…“

Той изобщо е прекалено мек и учтив, докато нещо не го засегне. Тази му учтивост се откроява особено върху фона на ненужната рязкост на Беляев. Затворен в себе си, затворен пред хората, бавно разтягащ думите, предпазлив в постъпките си, той с такава точност се покрива с Чеховия герой в калъф, че останалото може и да не се описва — всичко му е както при Чехов, само дето не е гимназиален учител, а генерал от МВД. Не е възможно дори за миг да използуваш котлона, ако Павел Николаевич е решил, че през това време той се полага на него: под змийския му поглед вие тутакси отдръпвате канчето си, в противен случай той веднага ще ви направи забележка. При дългите дневни проверки на двора в неделен ден аз се опитвам да излизам с книга (по-далеч се държа от литературата, винаги с нещо по физика), скривам се зад гърбовете и чета. О, какви мъки коства на Павел Николаевич това нарушение на дисциплината! — как ще чета в строя, в свещения строй! Ами че с това аз подчертавам своето предизвикателство, парадирам с разпуснатостта си. Той не ме срязва направо, но така ме поглежда, така мъчително гримасничи, така стене и мърмори, а и други нагаждачи започва да ги дразни моето четене, че съм принуден да се откажа от книгата и по цял час да стърча като глупак (а в стаята вече не ще почетеш, там трябва да се слушат разказите). Веднъж една от момите счетоводителки от строителната кантора закъсня за развода и по този начин задържа за пет минути излизането на нагаждаческата бригада в работната зона, поради което, вместо да излезе начело на развода, бригадата потегли последна. Нещо, което се беше случвало и друг път, така че нито нарядникът, нито надзирателят му обърнаха внимание, но Зиновиев, с тъмносивия си шинел от меко сукно, със строго нахлузената си сивозелена фуражка, отдавна без звездичката й, с очилата си, срещна закъснялата с гневно съскане: „Как си позволявате да закъснявате?! Заради вас стоим!“ (Той не можеше повече да мълчи! Беше се измъчил за тези пет минути! Беше се поболял!) Момата се извърна и с просияли от наслаждение очи му даде отпор: „Мазник! Нищожество! Чичиков! (Защо пък Чичиков? Навярно го бе сбъркала с Беликов.) Затвори си плювалника!…“ И още, и още, и по-нататък вече на границата на най-сочните псувни. Тя си служеше само с агресивното си остро езиче, без да вдигне ръце — но сякаш невидимо го пляскаше по бузите, защото неговата матова нежна кожа взе да се покрива с червени петна, ушите му станаха пурпурни, а устните му потреперваха, той се присви, но не каза нито дума повече, не се опита да вдигне ръка в защита. Същия ден ми се оплака: „Какво да правя с този мой непоправимо прям характер! Моето нещастие е, че и тук не мога да отвикна от дисциплината. Принуден съм да правя забележки, това дисциплинира околните.“

Той винаги нервничеше на сутрешния развод — нямаше търпение по-скоро да започне работа. Щом нагаждаческата бригада влезеше в работната зона, той твърде демонстративно изпреварваше небързащите, разпуснато движещите се и почти на бегом влизаше в кантората. Дали не искаше да го забележи началството? Не това бе важно. Дали не за да се убедят зековете колко е зает той на работа? Отчасти, да. А главното и най-искреното бе по-скоро да се отдели от тълпата, да излезе от лагерната зона, да се затвори в тихата стаичка на Плановия отдел и там… Там ни най-малко да не върши онова, което вършеше Василий Власов, да не умува как да се помогне на работните бригади, а по цели часове да безделничи, да пуши, да мечтае за амнистия и да си представя, че седи зад друга маса, в друг кабинет, със звънци за повикване, с няколко телефона, с раболепни секретарки, със стегнато изправени пред него посетители.

Малко знаехме ние за него! Той не обичаше да говори за миналото си в МВР, нито за чиновете, нито за длъжностите, нито за характера на работата — обичайна „стеснителност“ на бившите меверисти. А шинелът му бе тъкмо такъв сив на цвят, както ги описват авторите на „Беломорканал“, и не се сещаше дори в лагера да махне сините кантове от куртката и панталоните си. За близо двете години в лагера, изглежда, все още не се бе натъкнал на истинската омраза на Архипелага, не бе почувствувал неговата бездна. Нашият лагер му се бе паднал, естествено, по избор: жилището му се намираше на няколко тролейбусни спирки, някъде около Калужкия площад. И без да осъзнава докрай колко враждебен е на своето днешно обкръжение, той се изпускаше понякога в стаята да признае колко отблизо познавал Круглов (тогава още не министър) или Френкел, или Завенягин, все от най-големите гулаговски чинове. Веднъж спомена, че през войната ръководил строежа на голям участък от железопътната линия Сизран — Саратов, това значи във френкелското ГУЛЖеДеСе. Какво би могло да означава ръководил? Не беше никакъв инженер. Значи началник на лагерното управление? И ето че бе рухнал от тази височина до равнището на почти прост арестант. Водеха го по 109 член, за МВД това ще рече: посегнал не според чина си. Осъждат го на седем години като свой човек (значи престъплението му е заслужавало двадесет). Сталинската амнистия бе отменила вече половината от оставащите му години, трябваше да лежи още две години и половина. Но той страдаше, страдаше като от пълна десятка.

Единственият прозорец на нашата стая гледаше към Нескучний сад. Съвсем близко до прозореца, малко в ниското, се клатушкаха върховете на дървета. Върху тях наблюдавахме всички промени: снежните вихрушки, топенето на снеговете, първата зеленина. Когато Павел Николаевич не бе раздразнен, а умерено тъжен, той заставаше пред прозореца и загледан в парка, си тананикаше тихо, приятно:

О, заспи, сърце мое, дълбоко!

Не събуждай мига в мен чудесен…

Я виж ти! Съвсем приятен човек в гостната ви стая. А колко арестантски общи ями е оставил покрай своя железопътен насип!…

Кътчето от Нескучний сад, обърнато към нашата зона, бе преградено с височинки от разхождащите се и бе усамотено — би било, ако не се смята, че от нашите прозорци надзъртахме ние, с бръснатите глави. Срещу Първи май някакъв лейтенант бе довел тук, на скрито, своето момиче с пъстра рокля. Бяха се скрили от парка, а от нас не се стесняваха, все едно, че ги наблюдаваха котки или кучета. Офицерът търкаляше момичето си по тревата, а и то не бе от срамежливите.

Не зови туй, що вече потокът

на живота навеки отнесе.

Изобщо нашата стаичка беше като по модел. Меверистът и генералът напълно ни управляваха. Само с тяхно разрешение можехме да ползуваме електрическия котлон (той беше народен) в случаите, когато те нямаха нужда от него. Само те решаваха въпроса: да се проветрява ли стаята, къде да поставяме обувките, къде да закачаме панталоните си, кога да преставаме да говорим, кога да спим, кога да се събуждаме. На няколко крачки по коридора беше вратата на голямата обща стая, там бушуваше републиката, там правеха на пух и прах всички авторитети, а тук бяха привилегиите и като се държахме за тях, ние също трябваше по всякакъв начин да спазваме законността. След като се сгромолясах до нищожен бояджия, аз бях станал безсловесен: бях станал пролетарий и всеки момент можех да излетя на обща работа. Селянинът Прохоров, макар и да се смяташе за „бригадир“ на производствените нагаждачи, бе назначен на тази длъжност именно като прислужник — да носи хляба, да носи канчетата ни, да се обяснява с надзирателите и дневалните, с една дума, да върши цялата мръсна работа (това е същият, който хранеше двамата генерали). И така, ние принудително трябваше да се подчиним на диктаторите. Но къде бе и къде гледаше великата руска интелигенция?

Доктор Правдин (ни най-малко не съм му измислил фамилното име!), невропатолог, лекарят на лагучастъка, беше на седемдесет години. Това значи, че революцията го е заварила на петото му десетилетие, че се е формирал в най-добрите години на руската мисъл, в духа на почтеността, честността и народолюбието. А и как изглеждаше само! Огромна мастита глава със сребристи поклащащи се власи, до които не дръзваше да се докосне лагерната машинка (привилегия от началника на санитарната част). Портретът му би украсил корицата на най-доброто в света медицинско списание. Всяка страна би се гордяла да има такъв министър на здравеопазването! Едрият му, със самочувствие нос внушаваше пълно доверие при неговата диагноза. Движенията му бяха почтено солидни. Докторът бе толкова обемист, че почти не се поместваше върху единичния си метален креват и провисваше от него.

Не знам що за невропатолог е бил. Може наистина да е бил добър, но единствено в отпуснатата любезна епоха и по никой начин не в държавна болница, а вкъщи, с медна табелка на дъбовата врата и с мелодичните удари на стенния часовник, за никъде небързащ и на нищо неподчиняващ се освен на собствената си съвест. Оттогава обаче здравата са го стреснали — наплашили са го за цял живот. Не знам дали не е излежавал присъда някога преди това, дали не са го извеждали на разстрел през Гражданската (не би имало нищо за чудене), но него и без револвер го бяха наплашили достатъчно. Стигало му е да поработи в амбулаториите, където е длъжен да преглежда по девет болни на час — толкова време, колкото да чукне с чукчето по коляното; да участвува като член на ТЕЛК (Трудово-експертна лекарска комисия), член на курортната комисия, член на военно-комисариатската комисия и навсякъде да подписва, да подписва, да подписва хартийки и да знае, че с всеки подпис си слага главата в торбата, че някои от лекарите вече са прибрани, че някои са вече заплашвани, а ти продължаваш да подписваш болнични листове, заключения, експертизи, извършени прегледи, истории на болестта и всеки подпис те разтърсва по хамлетовски: да освободиш или да не освободиш? Годен ли е или негоден? Болен или здрав? Болните го молят за едно, началството го натиска за друго, наплашеният доктор се обърква, съмнява се, трепери и се разкайва.

Но всичко това е още докато е на свобода, това са бели кахъри! А вече като арестуван враг на народа, наплашен до смъртоносен инфаркт от следователя (представям си колко хора, че и целия мединститут би могъл да повлече той след себе си при този страх), какво е той сега? Най-обикновеното поредно посещение на волнонаемния началник на санитарната част на ОЛП, някакъв стар пияница без лекарско образование, довежда Правдин до такова вълнение и обърканост, че той не е в състояние да прочете руския текст върху болничния картон. Съмненията му този път нарастват десетократно, в лагера той още повече се обърква и не се знае: има ли право да освобождава за един ден от работа при температура 37,7°? Ами ако вземат да го ругаят? И идва да се съветва с нас в стаята. Той можеше да живее в уравновесено състояние не повече от едно денонощие — едно денонощие след похвалата на началник-лагера или поне на младшия надзирател. След такава похвала 24 часа той се чувствуваше сякаш в безопасност, но от следващата сутрин неумолимата тревога отново се промъкваше в него. Веднъж трябваше да отправят от лагера много спешен етап и така бързаха, че нямаше кога да уредят банята (пак добре, че не погнаха хората голи в леденото помещение). Старши надзирателят дойде при Правдин и му заповяда да напише справка, че етапираните са минали през санитарна обработка. Както винаги Правдин се подчини на началството, но да бяхте видели какво беше с него после! Той се прибра в стаята, стовари се на кревата като подкосен, държеше се за сърцето, стенеше и не слушаше нашите успокоения. Ние заспахме. Той пушеше цигара след цигара, току притичваше до тоалетната, накрая, някъде след полунощ, се облече и с обезумял вид отиде при дежурния надзирател с прякора Дребосъка — неграмотен питекантроп, но със звездичка на фуражката! — да се съветва с него: какво го очаква след всичко това? Ще получи ли за това си престъпление втора присъда по член 58-и? Или само ще го прехвърлят от московския лагер в някой далечен? (Семейството му беше в Москва, носеха му богати пакети с продукти и вещи и той много държеше на нашето лагерче.)

Разбит и наплашен, Правдин бе загубил воля във всичко, дори в санитарната профилактика. Той вече не умееше да изисква нищо нито от готвачите, нито от дневалните, нито от своята санчаст. В трапезарията беше мръсно, паниците в кухнята се миеха лошо, в самата санчаст одеялата кой знае кога се изтръскваха — той знаеше всичко това, но да настоява за чистотата, не можеше. Споделяше с цялото лагерно началство (това забавление е познато в много лагери) единствено манията да се мият ежедневно подовете в стаите за живеене. Това се изпълняваше неотклонно. Въздухът и леглата ни оставаха влажни заради вечно мокрите гниещи подови дъски. Правдин не се ползуваше с уважението и на последния нагаждач. Той не бе ограбван и мамен по тъмничния си път само от ония, които не са поискали. Само защото стаята ни през нощта се заключваше, вещите му бяха цели, разхвърляни около кревата, а неокраденото му нощно шкафче, от което всичко се изсипваше и падаше, бе най-безпорядъчното в целия лагер.

Правдин лежеше по членове 58–10 и 11 с присъда от осем години, тоест като политик, агитатор и организатор, но аз виждах у него наивността на едно недоразвито дете. Дори през третата година от затварянето му той все още не бе дозрял до мислите, които бе признал за свои на следствието. Той вярваше, че всички ние сме затворени временно, едва ли не на шега, че се подготвя великолепна щедра амнистия, за да ценим след това повече свободата и да бъдем вечно благодарни на Органите за дадения ни урок. Той не се съмняваше в разцвета на колхозите, в гнусното коварство на плана Маршал за поробването на Европа и в интригите на съюзниците, стремящи се към разпалване на трета световна война.

Помня, веднъж той дойде успокоен, излъчващ тихо добро щастие, каквото се наблюдава у вярващите след хубава всенощна служба. На едрото му добродушно открито лице винаги големите му очи с провиснали под тях торбички светеха с неземна благост. А ето какво било: току-що имало съвещание със зонните нагаждачи. Началникът на лагпункта отначало им крещял, удрял с юмрук и изведнъж притихнал и казал, че им се доверява като на свои най-верни помощници. И Правдин с умиление ни откри: „Просто след тези думи се появи ентусиазъм за работа!“ (Трябва да отдадем заслуженото на генерала, който презрително изкриви устни.)

Фамилното име на доктора не лъжеше: той бе правдолюбив, обичаше правдата. Обичаше я, но не бе достоен за нея!

В нашия малък модел той е смешен. Но ако трябва този път да минем от малкия към големия модел, ще застинем от ужас. Каква част от нашата духовна Русия е станала такава — от един-единствен страх само…

Правдин израства в културна среда, през целия си живот е зает с умствена работа, обкръжен е с умствено развити хора, но бил ли е интелигент, тоест човек с индивидуален интелект?

С годините започнах да се замислям над тази дума интелигенция. Всички ние много обичаме да се причисляваме към нея, ала не всички спадаме към тази категория. В Съветския съюз тази дума е придобила съвсем извратен смисъл. Към интелигенцията започнаха да отнасят всички, които не работят (и се боят да работят) с ръцете си. Тук попадат всички партийни, държавни, военни и профсъюзни бюрократи. Всички счетоводители и счетоводни работници — тези механични роби на Дебита. Всички канцеларски служители. С още по-голяма лекота се причисляват тук всички учители (и ония, които не са нищо повече от едни говорящи учебници и нямат нито самостоятелни знания, нито самостоятелен възглед върху възпитанието). Всички лекари (и ония, които ги бива само да шарят с писалката по историята на болестта). И вече без никакво колебание отнасят тук всички, които се навъртат около редакциите, издателствата, киностудиите, филхармониите, да не говорим пък за тия, които публикуват, снимат филми или движат лъка.

А всъщност нито но един от тези признаци не бива да причисляваме човека към интелигенцията. Ако не искаме да загубим това понятие, не трябва да злоупотребяваме с него. Интелигентът не се определя от професионалната си принадлежност и характера на заниманията. Доброто възпитание и доброто семейство също невинаги създават интелигента. Интелигентът е този, чиито интереси и воля към духовната страна на живота са настойчиви и постоянни, непораждани от външните обстоятелства и дори въпреки тях. Интелигент е този, чиято мисъл не е подражателна.

В нашата стая с изроди Беляев и Зиновиев се смятаха за първи интелигенти, а що се отнася до Орачевски и магазинера инструменталчик, селяка Прохоров, те направо оскърбяваха чувствата на тези висши същества и докато аз бях министър-председател, генералът и меверистът побързаха да се обърнат към мен с настояването да изхвърлим от нашата стая тези двама селяндури заради тяхната нечистоплътност, заради навика им да лягат с обувките на кревата, а и изобщо заради неинтелигентността им (генералите бяха намислили да се избавят от хранещия ги селяндур!). Но на мен тези двама ми харесваха — самият аз по душа съм селянин — и в стаята имаше равновесие. (А скоро след това и за мен навярно генералите трябва да са говорили на някого да бъда изхвърлен.)

Орачевски наистина имаше грубовата външност, нищо „интелигентно“. От музиката единствено украинските песни му бяха достъпни, не беше и чувал за старата италианска живопис, нито за новата френска. Дали обичаше книгите, не мога да кажа, защото ние в лагера не разполагахме с такива. Той не се намесваше във възникващите в стаята отвлечени спорове. Сякаш не даваше ухо на най-добрите монолози на Беляев за Англо-египетски Судан или на Зиновиев за неговия апартамент. Свободното си време посвещаваше на това — мрачно и мълчаливо дълго да мисли, поставил крака върху рамката на кревата, опрял фортовете си на самото желязо, с подметките върху генералите (съвсем не предизвикателно, но преди самия развод или в обедната почивка, или вечер, ако ще предстои да се ходи някъде, нима човек може да се откаже от удоволствието да полежи? А да си свали ботушите е сложна работа, те са нахлузени плътно върху две партенки). Безизразно се отнасяше Орачевски и към всички самотерзания на доктора. И ненадейно, след като е мълчал час или два, можеше съвсем ни в клин, ни в ръкав към това, което ставаше в стаята, да изрече: „Да! По-лесно е камила да мине през иглено ухо, отколкото Петдесет и осми да излезе на свобода.“ Затова пък в практическите спорове — за свойствата на битовите вещи, за правилността на битовото поведение той можеше с цялото си украинско упорство да се включи и разпалено да доказва, че валенките се повреждат от сушенето им на печката, че е по-полезно и по-приятно да ги носиш цялата зима, без да ги сушиш. Така че, то се знае, какъв ти интелигент беше той!

Но от всички нас единствен той беше предан на строителството, единствен можеше да говори с интерес за него в извънработно време. Когато разбра, че зековете са се изхитрили да изпочупят вече докрай поставените преградки между стаите и да ги използуват за дърва, той стисна с ръце грубата си глава и се заклати от болка. Не можеше да проумее туземното варварство! — може би защото беше затворен едва от година. Идва някакъв и съобщава: изтървали бетонна плоча от осмия етаж. Всички ахват: „Няма ли жертви?“ А Орачевски: „Не забелязахте ли как се е разбила, накъде са плъзнали пукнатините?“ (Плочите се отливаха по неговите чертежи, искало му се да разбере добре ли е поставил арматурата.) На декемврийския студ се събират в кантората бригадирите и десетниците, за да се стоплят, и тогава разказват всякакви лагерни сплетни. Влиза Орачевски, сваля ръкавицата и тържествено, внимателно вади от нея и поставя на масата замръзнала, но жива оранжево-черна красавица пеперуда. „Ето ви пеперуда, издържала 19-градусов студ! Беше кацнала върху покривния трегер.“

Всички се струпват около пеперудата и мълчат. Ония от нас, които ще имат щастието да излязат живи оттук, едва ли ще са по-подвижни от тази пеперуда.

Самият Орачевски получава само пет години. Затварят го заради „лицепрестъпление“ (съвсем като по Оруел) — заради една усмивка! Бил преподавател в сапьорска школа. И там, докато показва на друг един преподавател нещо в „Правда“, той се усмихва. Онзи, другият, скоро е убит и за какво се е усмихвал Орачевски, никой вече не може да разбере. Но усмивката е забелязана и самият факт за усмивката над централния орган на партията е светотатствен! По-късно предлагат на Орачевски да направи политически доклад. Той отвръща, че ще се подчини на нареждането, но ще направи доклада без настроение. Това препълва чашата!

Та кой от двамата — Правдин или Орачевски — е по-близо до интелигента?

 

Не може да не споменем тук и за Прохоров. Той беше едър чичко, с тежка походка и тежък поглед, малко приятно имаше в лицето му, а се усмихваше някак замислено. Такива на Архипелага ги наричат „сиви вълци“. Не проявяваше и най-малък намек в нещо да отстъпи, да направи на някого добро. Но което харесвах у него: носеше канчетата на Зиновиев и хляба на Беляев без подмазване, лъжлива усмивчица или излишна дума, носеше тези неща величествено, сурово, за да покаже, че службата си е служба, но и той не е някое хлапе. За да нахрани своето голямо работно тяло, му трябваше много храна. Търпеше унизителното си положение заради генералската чорба и каша, знаеше, че го презират за това, грубо не отвръщаше, но и на пръсти не притичваше. Всички ние, до един, му бяхме напълно ясни, но нямаше подходящ момент да ни го каже. Като гледах Прохоров, имах чувството, че е правен от камък, много нещо в народа се крепи върху такива плещи. Не бърза на никого да се усмихне, гледа навъсено, но и нож в гърба ти никога няма да забие.

Макар и да не лежеше по 58-и, бе вникнал до основи в живота.

Дълги години бил председател на селсъвета край Наро-Фоминск, там също е трябвало умение да се лавира, да се проявява жестокост, да се устоява срещу началството. Ето как разказваше той за своето предателство:

— Да си патриот, ще рече винаги да вървиш напред. Ясно, пръв ще се натъкнеш на всички препятствия. Четеш в селсъвета доклад и макар на село разговорите да опират все до материалното, ще се намери някоя брада да ти подхвърли; а какво значи пер-ма-нент-на революция? Дявол знае каква ще е тя, знам, че женорята в града ходят на перманент^[386], а не отговоря ли, ще кажат: пъхнал си муцуната, дето не му е работата. Е, това е, викам, такава революция, която все се криви и шава, ама в ръце се не дава — иди поглеж как са къдросани женорята у града или при нас кончовете. Когато нашите се сдърпаха с Макдоналд, поправих в доклада си за властта: „А вие, викам, другари, по-малко настъпвайте чуждите песове по опашките.“

С годините и сам той вниква и участвува в привидното благополучие на нашия живот. Ще извика председателя на колхоза и ще му каже: „Да подготвиш там една доячка за златен медал на селскостопанската изложба — така, че дневният й млеконадой да стига шестдесет литра!“ И целият колхоз се залавя с общи сили да готви такава доячка, сипват в яслите на нейните крави подсилен с белтъчини фураж и дори захар. И цялото село, и целият колхоз знаят колко й е цената на тая селскостопанска изложба. Но горе се натягат, сами у глупаците се слагат — значи туй им трябва.

Когато фронтът наближава Наро-Фоминск, възлагат на Прохоров да евакуира добитъка. Но се оказва, че тази мярка е не срещу немците, а срещу селянина: оставят го на голата земя без добитък и без трактори. Селяните не искат да си предадат добитъка, нахвърлят се да се бият (очаквали са навярно, че колхозите ще се разпаднат и добитъкът ще остане за тях) — едва не пречукват Прохоров.

Фронтът отстъпва зад тяхното село — и замира там през цялата зима. Артилерист още от 1914 г., Прохоров, след като не успява с добитъка, се присъединява от мъка към една съветска батарея и носи снаряди, докато не го изгонят. От пролетта на 1942 г. съветската власт се връща в техния район и Прохоров става отново председател на селсъвета. Този път има всичката възможност да си разчисти сметките с враговете си и да стане по-лошо куче и отпреди. И би си живял благополучно и до ден-днешен. Но странно — не става. Трепва сърцето в него.

Тяхната местност била разорена и на председателя отпускали хлебни талони: отмалко поне да подхранва от хлебопекарницата останалите без покрив и най-гладните. Прохоров започва да жали народа, преразходва талоните в разрез с инструкцията и получава закона „седем осми“, 10 години. Макдоналд му прощават по неграмотност, съжалението към човека не му прощават.

В стаята Прохоров обичаше, също както и Орачевски, да лежи мълчаливо с часове и с ботуши върху рамката на кревата, загледан в олющения таван. Изказваше се само когато генералите ги нямаше. Страшно ми допадаха неговите разсъждения и начин на изказване:

— Каква линия е по трудно да прокараш — права или крива? За правата ти е необходим уред, а кривата и пиян ще ти я начертае с крака си. Така и линията на живота.

— Парите станаха пече двуетажни. — (Колко точно само! При това Прохоров каза, че продуктите се купуват по една цена от колхоза, а се продават на хората съвсем по друга. Но той виждаше нещата и по-широко, „двуетажността“ на парите проличава в много неща, тя се отнася до целия живот, държавата ни плаща пари по първия етаж, а трябва да се разплащаме навсякъде по втория, затова и самите ние сме принудени да получаваме отнякъде по втория, иначе бързо ще фалираме.)

— Човекът не е дявол, а не те оставя да живееш — беше друга негова пословица.

И много още в този дух, много съжалявам, че не съм си ги записал.

Нарекох нашата стая — стая на изродите, но не мога да отнеса към тях нито Прохоров, нито Орачевски. Само че от шестимата мнозинството бяхме изроди, защото и самият аз с какво бях по-малък изрод? В главата ми, макар вече разкъсани и разнищени, все още плаваха остатъци от объркани вярвания, лъжливи надежди и мними убеждения. Ала в края на втората си година в лагера аз все още не разбирах пръста на съдбата, какво ми сочи той — на мен, захвърления на Архипелага. Все още се поддавах на повърхностната развращаваща мисъл, внушена ми от спецнарядника на Пресня: „Само да не попадаш на общите! За да оцелееш!“ Духовният ми път към общите работи не бе намерен лесно.

Една нощ пред портала на лагера спря лека кола, в стаята ни влезе надзирателят и като хлопна генерал Беляев по рамото, заповяда да си стяга „багажа“. Отведоха замаяния от преждевременното събуждане генерал. От Бутирки той все пак успя да ни прати бележчица: „Не падайте духом! (Тоест очевидно от неговото заминаване.) Ако бъда жив — ще ви напиша.“ (Не ни писа, но узнахме по заобиколен път. В московския лагер решават, изглежда, че е опасен. Попада в Потма. Там вече ги няма термосите с домашната супа и той, предполагам, не изрязва повече хлебното си парче от шестте му страни. А след още половин година дойде слухът, че се бил много отпуснал в Потма, разнасял чорбата, та да получи допълнително от нея. Не знам дали е вярно; както е приказката в лагера — за колкото ми струва, за толкова го продавам.)

А аз, без да губя време, още на следната сутрин се уредих за помощник-нормировчик на мястото на генерала, без да изуча по тази причина бояджийството. Но и на нормирането не се научих, а само умножавах и делях от нямане какво друго. На новата си работа имах често повод да се скитам по строителния обект и време да поседя на покривната конструкция на осмия етаж на нашето здание, тоест почти като на покрива. Оттам пред арестантския ми поглед се откриваше обширно Москва.

От едната страна — Воробьовие гори, още девствени. Едва-едва се набелязваше, още го нямаше бъдещия Ленински проспект. На фона на недокоснатата първородност се виждаше Канатчиковата дача. От другата страна — кубетата на Новодевичия манастир, разлятата маса от корпусите на Академията „Фрунзе“, а далеч отпред зад гъмжащите улици, в люляковата мъгла — Кремъл, където оставаше само да се подпише готовата вече амнистия за нас.

На нас, обречените, този свят ни се разкриваше примамливо, почти докосван с богатството и славата му от нашите нозе, а оставащ завинаги недостъпен.

Но както и да се стремях като всеки новак „на свобода“ — този град не пораждаше в мен завист и желание да литна на неговите улици. Всичкото зло, което ни държеше, се преплиташе в този град. Винаги високомерен, той още никога така, както след тази война, не отговаряше по-точно на пословицата:

Москва не вярва на сълзи!

А сега уж няма-няма, а все гледам да използувам тази рядка за бившия зек възможност: да се озова в своя лагер! Всеки път се вълнувам. За определяне мащабите на живота това е толкова полезно — да се потопиш в безизходното минало, да се почувствуваш отново предишният. Където бяха трапезарията, сцената и КВЧ — сега е магазин „Спартак“. Ето тук, до запазената тролейбусна спирка, бе външният портал. Ей там на третия етаж е прозорецът на нашата стая на изродите. Ето колата, с която ни караха на развод. Тук пък се движеше кулокранът на Наполная. А тук М. се шмугна при Бершадер. Хората вървят по асфалтовия двор, разхождат се, разговарят за празни неща — не знаят, че ходят по трупове, по нашите спомени. Те не могат да си представят, че това дворче би могло да не бъде част от Москва на двадесет минуси с превоз до центъра, а островче от дивия Архипелаг, свързано по-близко с Норилск и Колима, отколкото с Москва. Но и аз вече не можех да се кача на покрива, където ходехме с пълно право, не можех да вляза в апартаментите, където шпакловах вратите и настилах подовете. С ръце на гърба, както някога, се разхождам по зоната и си представям, че няма изход за мен, че ми се полага само оттук дотук, и къде ще ме пратят от утре — не знам. И същите дървета на Нескучний сад, сега вече не оградени със зоната, ми свидетелствуват, че помнят всичко, и мене ме помнят, че всичко е било наистина така.

Вървя така по арестантската права глуха линия, като се обръщам в двата й края — и постепенно всички трудности в сегашния ми живот започват да се стапят като восъчни.

Не мога да се стърпя, постъпвам като хулиган: качвам се по стълбите и на белия перваз под прозореца, на половин крачка от кабинета на началник-лагера, написвам с черно: „121-ви лагучастък“.

Като минат и прочетат, може пък и да се замислят.

* * *

Макар и нагаждачи, все пак бяхме от производствените и не нашата стая беше главната, а тази над нас, в която живееха зонните нагаждачи и откъдето триумвиратът на счетоводителя Соломонов, магазинера Бершадер и нарядника Бурщейн управляваше нашия лагер. Там именно бе решено да се уволни Павлов от длъжността завеждащ производството и да бъде заменен с Кукос. И ето че веднъж този нов министър-председател се нанесе в нашата стая (а преди това Правдин, колкото и прилежно да служеше, бе експедиран с етап). Мен също дълго не ме търпяха: изгониха ме от нормировъчната и от нашата стая (в лагера, когато падаш в общественото си положение, обратно, се качваш на вагонката), но докато все още бях тук, имах време да понаблюдавам Кукос, допълнил нелошо нашия малък модел с още една важна следреволюционна разновидност на интелигента.

Александър Фьодорович Кукос, тридесет и пет годишен пресметлив ловък гешефтар (което ще рече „блестящ организатор“), по специалност строителен инженер (но някак рядко проявяваше той тази си специалност, освен дето си служеше с логаритмична линийка), имаше присъда от десет години по закона от 7 август, лежеше вече трета година, напълно се бе нагодил към лагера и се чувствуваше в него толкова свободно, колкото и навън. Общите работи сякаш абсолютно никак не го заплашваха. Толкова по-малко бе склонен да съжалява бездарната маса, обречена именно на тези общи работи. Беше от този тип затворници, чиито действия са по-страшни за зековете и от действията на заядливите стопани на Архипелага: хване ли те такъв за гърлото, вече не те пуска, не му омръзва. Той издействуваше намаляване на дажбите (удвояване на изкопните норми), лишаване от свиждания, изпращане в етапи — само и само да изстиска повече от затворниците. Лагерното началство, както и производственото, се възхищаваше от него.

Но ето какво е интересното: всички тези похвати му бяха явно присъщи и отпреди лагера. Беше се научил да ръководи така именно в живота на свобода и се бе оказало, че този му метод на ръководство е добре дошъл за лагера.

За опознаването ни помага приликата. Бързо забелязах, че Кукос ми напомня твърде много за някого. За кого ли? Ами че за Леонид З-в, моя лубянски съкилийник. И главно, съвсем не по външен вид, не, онзи имаше шопарест вид, а този е строен, висок, досущ джентълмен. Но съпоставени, те позволяваха да се види през тях цялото течение — първата вълна на собственото ни ново инженерство, което очаквахме с нетърпение, за да натирим по-бързо старите „спецове“ от местата им, а и да се справим с мнозина от тях. И те, първите випускници на-съветските ВТУЗове, дойдоха! Като инженери те дори не смееха да се сравняват с инженерите от предишната формация — нито по широтата на техническото развитие, нито по артистичния усет и увлечение в работата си. (Дори пред мечката Орачевски, тутакси изгонен от стаята, бляскавият Кукос веднага се прояви като дрънкало.) Като претендиращи за обща култура, те бяха комични. (Кукос казваше: „Любимото ми произведение е «Трите цвята на времето» от Стендал!“ Бъркаше с книгата за Стендал.) Неуверено улавяйки се за интеграла x²dx, той се хвърляше в тежка битка да спори с мен по всеки въпрос на висшата математика. Бе запомнил пет-десет училищни фрази на немски език и ги употребяваше ни в клин, ни в ръкав. Ни най-малко не знаеше английски, но упорито спореше за правилното английско произношение, каквото бил чул веднъж в ресторанта. Държеше тетрадка с афоризми, които от време на време препрочиташе и зазубряше, за да може при случай да блесне.

Но затова пък от тях — никога невиделите капиталистическото минало, ни най-малко незаразени от неговите язви, се очакваше републиканска чистота, наша съветска принципност. Направо от студентската скамейка мнозина от тях получаваха отговорни постове, много висока заплата, а по време на войната Родината ги освобождаваше от фронта и не искаше нищо друго, освен да работят по специалността си. Затова бяха и такива патриоти, макар че в партията влизаха вяло. Виж, това, което не знаеха, бе страхът от класови обвинения, ето защо не се бояха да сгрешат в своите решения, но откриеше ли им се случай, ги защищаваха с нокти и зъби. По същата причина не изпитваха страх и пред работническите маси, напротив, имаха за тях обща жестока волева хватка.

Но — и това е всичко. И се стараеха по възможност работният им ден да не превишава осемте часа. А по-нататък започваше чашата на живота: артистки, „Метропол“, „Савой“. Тук разказите на Кукос и З-в удивително си приличаха. Ето на, Кукос разказва (не без послъгване, но в общи линии истината, веднага му вярваш) за един обикновен неделен ден през лятото на 1943 г. Разказва и целият сияе, преживява го отново:

— Още в събота вечерта се закотвяме в ресторант „Прага“. Вечеря! Давате ли си сметка какво значи за жената една вечеря? Тя абсолютно не се интересува какви ще бъдат закуската и обядът й или пък работата през деня. За нея е важно: тоалетът, обувките и вечерята! В „Прага“ има затъмнение, но може да се качим на покрива. Балюстрада. Ароматен летен въздух. Затъмненият, потънал в сън Арбат. Редом — жена с копринена (тази дума той винаги подчертава) рокля! Гуляли сме цялата нощ и този път пием само шампанско! Иззад иглата на НКО изгрява малиновото слънце. Лъчи, стъкла, покриви! Плащаме сметката. Кола пред входа! — извикали сме я по телефона. Вятърът брули лицата ни през отворените прозорци и ги освежава. А на вилата — борова гора! Представяте ли си какво е това — борова гора сутрин? Няколко часа сън при пуснати кепенци. Някъде към десет часа се събуждаме — слънцето пречупва лъчите си през щорите. В стаята — разхвърляни в мил безпорядък женски дрехи. Лека (разбирате ли какво е това лека?) закуска с червено вино на верандата. После пристигат приятелите — рекичка, припичане на слънце, къпане. Вечерта се прибираме с коли по къщите си. Ако пък неделята се случи работен ден, след закуска, някъде към единадесет, се отправяш да поръководиш.

Та бихме ли могли когато и да било, когато и да било да се разберем един друг?…

Той седи на моя креват и разказва, като размахва ръце за по-голяма точност при пленителните подробности и върти глава от упойващата сладост на спомените. Спомням си и аз един след друг тези страшни неделни дни през лятото на 1943 година. 4 юли. На разсъмване цялата земя от лявата ни страна на Курската дъга се затресе. А при светлината на малиновото слънце вече четяхме падащите листовки: „Предайте се! Вече можахте да изпитате неведнъж съкрушителната сила на германските настъпления!“

11 юли. На разсъмване многохилядно свистене разцепва въздуха над главите ни — започваше нашето настъпление за Орел.

— „Лека закуска“? Естествено, разбирам. Това е още по тъмно, в траншеята, една консерва американско задушено на осем човека и ура! За Родината! За Сталин!

Десета глава
ВМЕСТО ПОЛИТИЧЕСКИ

Но в този мрачен свят, в който всеки гложди когото може, в който животът и съвестта на човека се купуват за къшей клисав хляб — къде бяха в този свят и какво правеха политическите, носителите на честта и светлината на всички затворнически населения в историята?

Вече проследихме как „политическите“ биват отделяни, потискани и изтребвани.

Е, а в замяна на тях?

А какво в замяна? Оттогава у нас няма политически. Пък и такива е невъзможно да има у нас. За какви „политически“ може да става дума, след като е установена всеобща справедливост? Някога в царските тъмници политическите са се ползували с привилегии, от което още по-ясно става, че с тях трябва да се приключва. Просто — политическите се отменят. Няма такива и няма да ги има!

А тези, които ги затварят, те са просто каери, врагове на революцията. С годините думата „революция“ завяхва — дадено, нека бъдат врагове на народа, още по-добре звучи. (Ако въз основа на обзора на нашите Потоци направим сметка на всички затворени по този член и прибавим към тях трикратния брой на членовете на семействата им — преследвани, подозирани, унижавани и притеснявани, в почуда ще трябва да признаем, че за пръв път в историята народът е станал враг на самия себе си, затова пък си е спечелил най-добрия приятел — тайната полиция.)

Има един лагерен виц, според който една осъдена дълго не могла да разбере защо пред съда прокурорът и съдията я наричали „конен милиционер“ (а това било „контрареволюционер“!). След като полежиш и се понагледаш на какво ли не в лагерите, може да възприемаш този виц като истински случай.

Шивач забожда иглата си, за да не я загуби, във вестника на стената и попада в окото на Каганович. Клиентът забелязва това. 58-и, 10 години (терор).

Продавачка приема стоката от експедитора и я записва на парче вестник поради липса на друга хартия. Няколко калъпа сапун попадат върху челото на другаря Сталин. 58-и, 10 години.

Тракторист от Знаменската МТС уплътнил калпавата си обувка с листовка за изборния кандидат във Върховния съвет, а чистачката се усетила за липсата й (отговаряла за тези листовки) — и намира у кого е. КРА, контрареволюционна агитация, 10 години.

Завеждащ селския клуб отива със своя пазач да купува бюст на другаря Сталин. Купуват го. Бюстът е тежък, голям. Трябва да го поставят върху носилка, да го пренесат двамата, но завеждащият клуба не позволява да го поставят легнал. „Е, ще го донесеш някак полекичка.“ И тръгва напред. Старият пазач дълго не може да му намери чалъма. Под мишница да го вземе, не може да го обхване. Пред себе си да го понесе — гърбът му не държи, поваля го назад. Досеща се все пак: сваля колана си, прави примка върху шията на Сталин и така го понася през селото, прехвърлен през рамо. Е, тук никой няма и да спори, случаят е чист. 58–8, терор, 10 години.

Матрос продава на англичанин запалка „Катюша“ (фитил в тръбичка и чакмак) като сувенир — срещу фунт стерлинги. Подронване на авторитета на Родината, 58-и, 10 години.

Говедар ядосано се нахвърля върху непослушната крава с думите „колхозна к…“ — 58-и, няколко години.

Елочка Свирска изпява на самодеен концерт частушка с леко докачлив текст — ами че това е просто метеж! 58-и, 10 години.

Глухоням дърводелец — и той получава присъда за контрареволюционна агитация! По какъв начин? Настилал пода в клуба. Всичко от голямата зала било изнесено, никъде ни гвоздей, ни кукичка. Докато работи, намята сакото и фуражката си върху бюста на Ленин. Някой влиза, вижда това. 58-и, 10 години.

Колко такива само има във Волголаг преди войната! Неграмотни селски старци от Тулска, Калужка, Смоленска област. Всички те лежат по 58–10, тоест за антисъветска агитация. А когато трябва да се разпишат, поставят кръстче. (Разказ на Лошчилин).

След войната имах случая да бъда в един лагер с ветлужеца Максимов. Той служи от началото на войната в зенитна част. Един зимен ден заместник-командирът по политическата част ги събира да обсъдят уводната статия на „Правда“ (16 януари 1942 г.: „Да разпердушиним немците през зимата така, че през пролетта да не могат да се изправят!“). Накарва да се изкаже и Максимов. Той казва: „Правилно! Трябва да ги преследваме, мръсниците, докато фучат виелиците, докато са без валенки, макар че и ние понякога караме по обувки. А през пролетта ще ни бъде по-трудно при тяхната техника…“ И заместник-командирът го похвалва, като че ли всичко е правилно. А в СМЕРШ го извикват и му лепват 8 години — „възхвала на германската техника“, 58-и. (Максимов бе само с първи клас от селското училище. Синът му, комсомолец, го навестяваше в лагера от армията, заръчваше му: „Не пиши на майка, че си арестуван, а че не те пускат от армията.“ Жена му отговаря на адрес „пощенска кутия“: „На твоите години отдавна трябваше да си отслужил, защо не те пущат?“ Конвоят гледа винаги брадясалия, сломен, че и глуховат Максимов и го съветва: „Напиши: прехвърлиха ме в командирския състав, затова ме задържат.“ Някакъв на обекта се ядосва на Максимов заради глухотата и невъзприемчивостта му и изтърсва: „Похабили са по теб 58-ия член!“)

Децата в колхозния клуб си играли, боричкали се и с гърбовете си свалили от стената някакъв плакат. На двете най-големи им издават присъда по 58-и. (Според Указа от 1935 г. децата носят наказателна отговорност по всички престъпления от 12-годишна възраст!) Стоварва се и върху главите на родителите, че са ги подучили, изпратили.

16-годишен ученик — чувашче, допуска на неродния си руски език грешка в лозунга на стенвестника. 58-и, 5 години.

А в счетоводството на совхоза виси лозунгът „Животът стана и по-добър, и по-весел (Сталин)“. А някой с червен молив вмъква „за“ — тоест ЗА Сталин животът става по-весел. И не търсят дори виновника — прибират цялото счетоводство.

Не ще и дума, че събирането на пари в цеха в подкрепа на жената на арестуван работник се наказва по 58-и член. (А и как са дръзнали още, ще попитате!)

Гесел Бернщейн и неговата жена Безсчастная получават 58–10, 5 години за… домашен спиритичен сеанс. Следователят настоява: „Признайте, кои още бяха с вас?“ (А в лагера се носи слух, че Гесел лежи „за врачуване“ — и нагаждачите му носят хляб и тютюн: погадай и на мен!)

Абсурдно? Диво? Безсмислено? Ни най-малко не е безсмислено, тъкмо това се нарича „терор като средство за убеждаване“. Има пословица: почни свраки и гарги да биеш, така и до бял лебед ще стигнеш! Бий подред — в края на краищата ще попаднеш и на когото трябва. Първият смисъл на масовия терор се състои именно в това: да попаднат подръка и да загинат такива силни и спотаили се, които поединично е невъзможно да изловиш.

И какви ли не от глупави по-глупави обвинения се съчиняват, за да се основе затварянето на някое случайно или набелязано лице!

Григорий Ефимович Генералов (от Смоленска област) е обвинен: „пиянствувал, защото ненавиждал Съветската власт“ (а той пиянствувал, защото живее лошо с жена си) — 8 години.

Ирина Тучинска (годеница на сина Софроницки^[387]) е арестувана, когато се връща от черква (имали са намерението да арестуват цялото семейство), с обвинението, че там се била „молила за смъртта на Сталин“ (кой би могъл да чуе тази молитва?!) — терор! 25 години.

Александър Бабич е обвинен, че „през 1916 г, е действувал срещу съветската власт (!) в състава на турската армия“ (а в действителност бил руски доброволец на турския фронт). Тъй като между другото го обвиняват и в намерението да предаде на немците през 1941 г. ледоразбивача „Садко“ (на чийто борд е взет като пътник), то и присъдата е: разстрел! (Заменена е с 10 години, умира в лагера.)

Сергей Степанович Фьодоров, инженер артилерист, е обвинен във „вредителско забавяне на проектите на младите инженери“: нали тези комсомолски активисти нямат свободно време да доработват своите чертежи. (Въпреки това водят често този отявлен вредител от Крести… във военните заводи като консултант.)

Член-кореспондентът на Академията на науките Игнатовски е арестуван в Ленинград през 1941 г. с обвинението, че е завербуван от германското разузнаване по време на неговата работа в Цайс през 1908 година! — при това с такава странна задача: да не шпионира през евентуалната предстояща война (която интересува това поколение на разузнаването), а само по време на следващата. Ето защо той вярно служи на царя през Първата световна война, после на съветската власт, вкарва в експлоатация единствения в страната оптично-механичен завод (ГОМЗ), избират го в Академията на науките, а ето че от началото на Втората световна война е заловен, обезвреден и разстрелян!

Впрочем в повечето случаи не са необходими подобни фантастични обвинения. Съществува простичък стандартен асортимент от обвинения, от които за следователя е достатъчно да лепне едно-две като марки върху плик:

— дискредитиране на Вожда;

— отрицателно отношение към колхозното строителство;

— отрицателно отношение към Сталинската конституция;

— отрицателно отношение към (поредното) мероприятие на партията;

— симпатия към Троцки;

— симпатия към Съединените щати;

— и тъй нататък, и тъй нататък.

Лепването на такива марки с различна стойност е еднообразна работа, която не изисква никакво изкуство. Следователят се нуждае само от поредната жертва, за да не губи време. Такива жертви се набират от разпределените помежду оперативните работници райони, войскови части, транспортни отдели и учебни заведения. За да не си блъскат и чекистите главите, много навреме идват тук и доносите.

В борбата на хората помежду им в живота на свобода доносите са свръхоръжие, хикс лъчи: достатъчно е само да насочиш невидимия лъч срещу врага — и той е свален. Винаги безотказно. Не съм запомнил имена за подобните случаи, но смея да твърдя, че в затвора съм слушал много разкази за това как са се ползували от доносите в любовната борба: мъж се отървава от нежелания съпруг, жена премахва любовницата или любовницата жената, или любовницата отмъщава на любовника, задето не е могла да го отдели от семейството му.

Най-употребяваната от следователите марка е десетият параграф — контрареволюционна (преименувана в антисъветска) агитация. Ако потомците вземат да прелистят някога следствените и съдебните дела от Сталиново време, ще има да се чудят що за неуморни хитреци са били тези антисъветски агитатори. Те агитират с някоя игла или съдрана фуражка, с измиването на йода (вж. по-долу) или с неизпиране на бельото, с усмивка или с липсата на такава, с твърде изразителен или пък с твърде непроницаем поглед, с беззвучни мисли в главата, със записани мисли в интимния си дневник, с любовни бележчици, с надписи в тоалетните. Те агитират на шосето, на селския път, при пожар, на пазара, в кухнята, на домашната трапеза по време на чая и в постелята на ухото. И само една непобедима формация като социализма може да устои пред такъв натиск на агитацията!

На Архипелага обичат да се шегуват, че не всички членове от Наказателния кодекс са достъпни. Някой и да иска да наруши закона за защита на социалистическата собственост, не ще има възможност да го направи. Друг, без да му мигне окото, би извършил парична злоупотреба, но никой не иска да го назначи за касиер. За да убиеш, трябва да имаш поне нож, за да притежаваш незаконно оръжие, трябва преди това да го намериш, съвкупяването с животни предполага наличието на домашни такива. Дори и самият 58-и член не е толкова леснодостъпен: как ще измениш на Родината по параграф „1–6“, ако не служиш в армията? Как ще се свържеш по параграф „4“ със световната буржоазия, ако живееш в Ханти-Мансийск? Как ще подрониш държавната промишленост и транспорта по параграф „7“, ако работиш като бръснар? Ако не разполагаш дори с най-долнокачествен медицински автоклав, за да го вдигнеш във въздуха (инженер-химик Чудаков, 1948 г., „диверсия“)?

Но 10 параграф от 58-и член е общодостъпен. Той е достъпен и за престарелите старици, и за дванадесетгодишните ученици. Достъпен е за женените и ергените, за бременните и девствениците, за спортистите и сакатите, за пияниците и трезвениците, за зрящите и слепите, за притежаващите собствени леки коли и за просещите милостиня. Да си изпросиш 10-и параграф, може с еднакъв успех и през зимата, и през лятото, и в делничен, и в неделен ден, рано сутрин или късно вечер, на работа и вкъщи, на стълбището, в метрото, в девствената гора, в театралния антракт и по време на слънчево затъмнение.

Да се сравнява по общодостъпност с 10-и параграф може само 12-ият — надонасяне или „знаел — не казал“. Всички тези, както бе казано по-горе, могат да получат този параграф при същите условия, но облекчението е в това, че за целта не е необходимо да си отвориш дори устата, нито да прибегнеш до перото. Параграфът те настига именно в твоето бездействие! А иначе срокът е същият: 10 години и 5 години лишаване от граждански права.

Разбира се, след войната 1-вият параграф на 58-и член — „измяна на Родината“, също не е труднодостъпен. Не само всички военнопленници, не само всички, преживели окупацията, имат право на него, но дори тези, които се бавят с евакуирането си от застрашените райони и по този начин издават намерението си да изменят на родината. (Професорът по математика Журавски молел за три места в самолета, за да излети от Ленинград: за жена си, за болната си балдъза и за себе си. Дават му две, без балдъзата. Той изпраща жена си и балдъзата, а сам остава. Властите не могат да изтълкуват тази постъпка иначе, освен като това, че професорът чака идването на немците. 58–1 чрез 19-и член, 10 години.)

В сравнение с нещастния шивач, с пазача на клуба, с глухонемия, с матроса или с ветлужеца ще ни се сторят този път напълно законно осъдени:

— естонецът Енселд, пристигнал в Ленинград от независима още Естония. Намират у него писмо на руски. До кого е? От кого е? „Аз съм честен човек, не мога да ви кажа.“ (Писмото е от В. Чернов до негови роднини.) Ах, мръснико, честен човек значи? Хайде тръгвай за Соловки!… У него поне писмо са намерили.

— Гиричевски. Баща на двама фронтови офицери, попада по време на войната по трудова мобилизация на торфени находища и там порицава голата рядка супа (така или иначе, порицава! Все пак си отваря устата!). Напълно заслужено получава за това 58–10, 10 години. (Умира, събирал дотогава картофените обелки от помийната яма в лагера. В мръсния му джоб намират фотография на единия му син, гърдите му окичени с ордени.)

— Нестеровски, учител по английски език. В собствения си дом, докато пият чай, разказва на жена си и нейната най-добра приятелка (но все пак разказва, действително!) колко осиромашал и гладен е приволжкият тил, откъдето току-що се е върнал. Най-добрата приятелка напъхва двамата съпрузи: него по 10-и параграф, нея — по 12-и, двамата по на десет години. (А жилището? Не знам, може би на приятелката?)

— Н. И. Рябинин. През 1941 г. при нашето отстъпване заявява направо гласно: трябваше по-малко песни да пеем — „не обидят ли ни, няма да обидим, ала за обида ний не ще простим“. Ами че такъв подлец и да го убиеш е малко, а го осъждат само на десет години.

— Реунов и Третюхин, комунисти, взели да се тревожат, като че ли ги засърбяло дето не трябва, защо толкова дълго не се свиква конгресът на партията, уставът се нарушава (като че ли това е тяхна работа). Получават по десятка.

— Фаина Ефимовна Епщейн, потресена от престъпността на Троцки, пита на партийно събрание: „А защо са му дали да напусне СССР?“ (Като че ли партията трябва пред нея да се отчита. А и Йосиф Висарионович може би сам си е чукал главата от яд!) За този нелеп въпрос заслужено получава (и излежава) една след друга три присъди. (Макар че никой от следователите и прокурорите не може да й обясни в какво е вината й.)

А пролетарката Груша просто поразява с тежестта на престъпленията си. Двадесет и три години работи в стъкларска фабрика и никога съседите й не забелязват в къщата й икони. А малко преди идването на немците в тяхната местност тя окачва икони (просто е престанала да се бои, та нали са преследвали заради иконите?) и което особено е подчертало следствието по доноса на съседките — измила пода! (А немците така и не идват.) При това намира около къщата си красива немска листовка с картинка и я пъхва във вазичката върху скрина. И все пак нашият хуманен съд, като отчита пролетарския произход, дава на Груша само: 8 години лагер плюс три години лишаване от права. А мъжът й през това време загива на фронта. А дъщеря й учи в техникум, но кадрите не я оставят на мира. „Къде е майка ти?“ И момичето се отравя. (По-нататък от смъртта на дъщеря си тя никога не може да продължи да разказва — плаче и се отдръпва.)

А какво заслужава Генадий Сорокин, студент от 3-ти курс в Челябинския педагогически институт, след като написва в литературното студентско списание (1946 г.) две собствени статии? Малка присъда, 10 години.

А за четене на Есенин? Ами че всички ние забравяме. А скоро ще вземат да ни обявят: „Не е имало такова нещо, Есенин винаги е бил почитан народен поет.“ Но Есенин беше контрареволюционен поет, а стиховете му — забранена литература. Срещу М. Я. Потапов в рязанската Държавна сигурност предявяват такова обвинение: „Как си посмял да се възхищаваш (преди войната) от Есенин, след като Йосиф Висарионович казва, че най-добрият и талантливият е Маяковски? Ето че си издал своята антисъветска природа.“

И вече съвсем непоправим противник на съветския строй изглежда гражданският летец, вторият пилот на „Дъглас“. У него не само намират пълно събрание на съчиненията на Есенин, той не само разказва, че хората в Източна Прусия са си живели сито и охолно, докато не сме се появили ние, но на диспут в авиационната част влиза в публичен спор с Еренбург по повод на Германия. (Съдейки по тогавашната позиция на Еренбург, може да се досетим, че летецът е предлагал по-меко отношение към немците.) На диспут — и изведнъж публичен спор! Трибунал, 10 години и 5 след това без граждански права.

В мемоарите на Еренбург няма да намерите и следа от тези дребни събития. А и би могъл да не знае, че опонентът му е осъден. Тогава той му отговаря в съответствие с партийното гледище и сетне забравя. Еренбург пише, че сам бил „оцелял като на лотария“. Ех, лотарийната е била с проверени номера. Почнат ли да прибират приятелите около теб, значи навреме трябва да престанеш да им звъниш. Обърне ли си посоката колата, натам трябва да се обърнеш и ти. Омразата към немците нажежава до такава степен Еренбург, че дори Сталин го възпира. След като в края на живота си даваш сметка, че си помагал в утвърждаването на една лъжа, трябва не да се оправдаваш с мемоари, а със смела жертва към днешна дата.

И. Ф. Липай създава в своя район колхоз една година преди това да му бъде заповядано от началството — че и напълно доброволен колхоз! Та ще понесе ли подобна враждебна проява оперативният работник на ГПУ Овсянников? Не ми трябва твоето хубаво, прави моето лошо! Колхозът е обявен за кулашки, а самия Липай, като кулашки помагач, го помъкват по мочурищата…

Ф. В. Шаварин, работник, на партийно събрание споменава на глас за „завещанието на Ленин“. Не, вече по-страшно от това нищо не може да бъде, това е вече — заклет враг! Каквито зъби още е имал, на Колима ги загубва до един.

Та ето какви ужасни престъпници се срещат по 58-и член. А се срещат още и злоехидни, с конспиративни уловки. Например Перец Герценберг, жител на Рига. Изведнъж се прехвърля да живее в Литовската социалистическа република и там се записва с полски произход. А всъщност е латвийски евреин. Кое е особено възмутителното тук: желанието да заблуди родната си държава. Следователно той е разчитал, че ще го пуснем в Полша, а оттам да се измъкне в Израел. Без тия номера, гълъбче, не ти се остава в Рига — ето ти ГУЛАГ. Измяна на Родината чрез намерение, 10 години.

А и какви потайни се срещат! През 1937 г. сред работниците от завод „Болшевик“ (Ленинград) се установява, че има бивши ученици от фабрично-заводските училища, които през 1929 г. са присъствували на събрание, на което е говорил Зиновиев. (Намира се и регистрацията на присъствуващите, приложена към протокола.) И 8 години се спотайват, промъкват се в състава на пролетариата. Този път всички те са арестувани и разстреляни. По някакво си дело прибират и тримата братя Старостини, футболистите, двамата братя Знаменски, бегачите — не ги спасява и спортната им слава.

Маркс казва: „Държавата се самоосакатява, когато прави от гражданина престъпник.“^[388] И много трогателно обяснява как държавата трябва да вижда във всеки нарушител още и човека с гореща кръв, и войника, защитаващ отечеството, и члена на общината, и бащата на семейството, „чието съществуване е свещено“, и най-главно — гражданина. Но нашите юристи нямат време да четат Маркс, затова пък той, ако иска, нека почете нашите инструкции.

 

Ще възкликнат някои, че целият този списък е чудовищен! Абсурден! Че не е за вярване! Че Европа няма да повярва!

Европа, естествено, няма да повярва. Докато сама не полежи — няма да повярва. Тя повярва на гланцовите ни списания и нищо друго не побра в главата си.

А и ние преди петдесетина години за нищо на света не бихме повярвали. А и преди сто години не бихме повярвали.

* * *

В предишната Русия политическите и филистерите заемат двата противоположни полюса сред населението. Не е било възможно да се намерят по-изключващи се взаимно начини на живот и начини на мислене.

В СССР започват да третират филистерите като „политически“.

И поради това политическите се изравняват с филистерите.

Половината от Архипелага е Петдесет и осми член. А политически няма… (Ако имаше навярно толкова много истински политически — тази власт отдавна да седи вече на подсъдимата скамейка!)

Под този Петдесет и осми член попада всеки, за когото не може да намерят веднага битов член. И тук царува невъобразима бъркотия и шарения.

Например един млад американец се оженва за съветска гражданка и е арестуван още през първата нощ, прекарана извън американското посолство (Морис Гершман). Или бившият сибирски партизанин Муравьов, известен с разправиите си над белите (отмъщавал за брат си) — от 1930 г. не излиза от ГПУ (започва се заради златото), загубва здравето си, зъбите си, разума си и дори фамилното си име (става — Фокс). Или уличеният в кражби съветски интендант, избягал от съдебно преследване в западната зона на Австрия, но там — ето ви насмешка! — не намерил поприще за себе си. Като тъп бюрократ той търси и там високо положение, но как да го постигне в едно общество, в което се съревновават таланти? Решава да се завърне в родината. Тук получава 25 по съвкупност — за злоупотреби и подозрение в шпионаж. Че и радостен е отгоре на всичко: свикнал е да диша този въздух!

Подобни примери има безчет. Зачисляването по Петдесет и осми е най-простият от начините да зачеркнеш човека, да го премахнеш бързо и завинаги.

А по този член прибират просто семействата, особено съпругите, Че-еСите. Сега се смята, че в ЧС прибират жените на крупните партийци, но този обичай съществува от по-рано, така ликвидират и дворянските семейства, и явно интелигентските, и духовните лица. (И дори през 50-те години: историкът Х-цев за принципни грешки, допуснати в книгата му, получава 25 години. Но нали трябва да дадат и на жена му? Десятка. Но как да оставят така майката старица на 75 години и 16-годишната дъщеря? За недонасяне — и на тях. И пръсват четиримата по различни лагери без право на кореспонденция помежду им.)

Колкото повече мирни, тихи, стоящи далеч от политиката и дори неграмотни хора, колкото повече хора, заети преди ареста им само със собствения си бит, се включват в кръговрата на незаслуженото възмездие и смърт, толкова по-сив и нерешителен става Петдесет и осми, като загубва всякакъв и последен политически смисъл и се превръща в изгубено стадо от изгубени хора.

Но малко е да се каже от какви е Петдесет и осми, още по-важно е как го третират в лагера.

Тази публика от първите години на революцията е обсадена отвсякъде: чрез режима и формулировките на юристите.

Вземем ли заповедта на ВЧК № 10 от 8.1.1921 г., ще узнаем, че само работникът и селянинът не бива да се арестуват без основателни данни — а интелигентът, ще рече, може, ами например по антипатия. Ако послушаме Криленко на V конгрес на правистите през 1924 г., ще узнаем, че „относно осъдените от класово-враждебните елементи… превъзпитанието е безсилно и безцелно“. В началото на тридесетте години още веднъж ще ни напомнят, че съкращаването на тъмничния престой на класовочуждите елементи е десноопортюнистична практика. И също така „опортюнистично е да се смята, че в затвора всички са равни, че класовата борба като че ли се прекратява от момента на произнасяне на присъдата, след което класовият враг започва да се «поправя»“.^[389]

Ако съберем всичко заедно, ще се получи, че можем да ви затваряме без всякаква причина, да ви поправяме, е безцелно, в лагера ще ви поставим в унизително положение и ще ви довършим там с класова борба.

Но как да разберем това — в лагера, че още и класова борба? Нали наистина като че ли всички арестанти са равни. Не, не бързайте, това е буржоазна представа! Тъкмо затова отнемат от Политическия член правото на осъдените по него да бъдат държани отделно от криминалните, та да тръснат този път на врата му тези криминални! (И това го изобретяват тъкмо хората, които в царските зандани проумяват силата на евентуалното политическо обединяване, на политическия протест и опасността й за режима.)

А ето че и Ида Авербах ни идва навреме, нека ни разясни. „Работата по политическото възпитание и превъзпитание започва с класовото разслояване на затворниците“, „да се опрем на най-социално близките на пролетариата слоеве“^[390] (А кои са тези близки? — „бивши работници“, тоест да насъскваме крадците срещу тези по Петдесет и осми!)… „превъзпитанието е невъзможно без разпалване на политически страсти“.

Излиза, че когато отдаваха живота ни напълно във властта на крадците — това не е било произвол на ленивите ни началници в затънтените лагучастъци, а е била високата Теория!

„Класово-диференциран подход към режима… непрекъснато административно въздействие върху класово-враждебните елементи“ — можете ли да си представите непрекъснато административно въздействие върху вас, докато изтърпявате безкрайното си наказание с изпокъсана ватенка и обронена глава?!

Все в същата забележителна книга четем дори списък на похватите за непоносими условия в лагера по отношение на Петдесет и осмия член. Това предполага не само лишаване от свиждания, пратки, кореспонденция, право на жалба, право на движение вътре (!) в лагера. Това предполага още създаване на отделни бригади от класово-чуждите, поставянето им в по-трудни условия (ще поясня от себе си: ощетяването им при измерване на извършените от тях работи), а когато не изпълнят нормата — това да бъде обявено за съпротива от страна на класовия враг. (Ето ви и колимските разстрели на цели бригади.) Това предполага и неофициални творчески съвети: кулаците и кулашките помагачи (тоест най-добрите в лагера селяни, които и насън виждат селската работа) — да не се изпращат на селскостопански работи! Това предполага и да не се доверява на висококвалифицираните класово враждебни елементи (тоест на инженерите) никаква отговорна работа „без предварителна проверка“. (Но ще се намери ли в лагера някой толкова квалифициран, че да провери инженерите? Очевидно това ще е апашката лека кавалерия от КВЧ, нещо от рода на хунвейбините.) Този съвет е трудноизпълним на каналите — нали шлюзовете не се проектират сами, трасето само не се прокарва? Тогава Авербах просто умолява: нека поне шест месеца след пристигането им в лагера специалистите да бъдат изпращани на общите работи! (А за смъртта това е напълно достатъчно.) Един вид тогава, поставени в условията на живот не в интелигентската привилегирована барака, те ще изпитат „въздействието на колектива“, „контрареволюционерите се убеждават, че масите са против тях и ги презират“.

И колко удобно е да владееш класовата идеология, за да обръщаш наопаки всичко, което става. Някой назначил „бившите“ и интелигентите на нагаждачески постове? Значи така той „изпраща на най-тежката работа лагерниците от средата на трудещите се“. Ако в инвентарното помещение работи някой бивш офицер и екипировката не стига — значи, че той „съзнателно отказва“. Ако някой каже на престараващите се: „Останалите не смогват след вас“ — значи, че той е класов враг! Ако някой рецидивист се напие или избяга, или открадне — разясняват му, че няма вина, че класовият враг го е напил или подучил да избяга, или накарал да открадне (интелигентът подучил крадеца да открадне! — това се пише напълно сериозно през 1936 г.). А ако самият „чужд елемент дава добри производствени показатели“ — това той „прави с цел да се замаскира“!

Кръгът се затваря. Дали ще работиш, или не, дали ще ни обичаш, или не — ние те ненавиждаме и ще те унищожим с апашките ръце!

Пьотър Николаевич Птицин (лежал по 58-и) въздъхва: „А всъщност истинските престъпници са неспособни за истински труд. И тъкмо невиновният човек се отдава изцяло, до последния си дъх. Ето ви драмата: врагът на народа е приятел на народа.“

Но не е изтрябвала твоята жертва.

„Невиновният човек“! — ето главното усещане за този ерзац на политическите, вкаран в лагерите. Навярно това е небивало събитие в световната история на затворите: когато милионите арестанти съзнават, че са прави, всички са прави и никой не е виновен. (С Достоевски лежи в каторгата един-единствен невинен!)

Обаче тези тълпи от случайни хора, запратени зад телените мрежи не по закономерността на убежденията, а по волята на съдбата, ни най-малко не укрепват от съзнанието за своята правота — напротив, нелепостта на положението им ги угнетява много повече. Те се държат повече за предишния си бит, отколкото за някакви убеждения, и ни най-малко не проявяват готовност за жертва, за единство, за боен дух. Още в затворите те на цели килии се оставят да бъдат малтретирани от двама-трима сополиви рецидивисти. И докато стигнат до лагерите, те са вече напълно разнебитени хора, готови да превиват гръб под тоягата на нарядника и апаша, под юмрука на бригадира, способни единствено да усвоят лагерната философия (разединеност, всеки за себе си и взаимно мамене) и лагерния език.

Попаднала в общ лагер през 1938 г., Е. Олицка наблюдава изненадана с очите на социалистка, добре познаваща Соловки и изолаторите, тези по Петдесет и осми член. Някога, както тя е запомнила, политическите са делели всичко помежду си, а сега всеки живее и дъвче за себе си и дори „политическите“ търгуват с вещите и дажбите си!…

Политическа измет — ето как нарича тях (нас) Анна Скрипникова. Тя още през 1925 г. изпитва на гърба си този урок: обръща се към следователя с протест, че началникът на Лубянка влачи съкилийничките й за косите. Следователят се разсмива и я пита: „А вас също ли ви влачи за косите?“ — „Не, но моите другарки!“ И тогава той внушително възкликва: „Ах, колко страшно, че протестирате! Оставете тези руски интелигентски ненужни маниери! Те са остарели. Грижете се само за себе си! — иначе много ще си патите.“

А тъкмо това е апашкият принцип: теб не те ли бъзикат — не пищи! Лубянският следовател от 1925 г. вече е изповядвал философията на рецидивиста!

Така че на въпроса, толкова необичаен за ухото на образованата публика: „Може ли политическият да открадне?“ — ние ще отговорим пак с въпрос: „А защо да не може?“

„А може ли да направи донос?“ — „А с какво е по-лош от другите?“

И когато по повод на „Иван Денисович“ ми възразяват наивно: как така политическите при вас се изразяват на апашки жаргон? — аз отговарям: а ако на Архипелага друг език не съществува? Нима политическата паплач може да противопостави на криминалната паплач свой език?

На тях им се набива в главите, че те са също криминални, най-тежките измежду криминалните, а не криминалните у нас дори в затворите не ги пращат!

Пречупват гръбнака на Петдесет и осми — и няма повече политически. Тях ги вливат в свинската помия на Архипелага, като ги пращат да умрат на работа и им набиват в ушите лагерната лъжа, че всеки за всеки е враг!

Има такава пословица: настигне ли те гладът, гласът ти ще се появи. Но у нас, у нашите туземци, не се появява. Дори от глад.

А всъщност колко малко, колко малко им трябва, за да се спасят! Само: да не треперят над живота си, който и така е вече погубен, и да се сплотят.

Това съумяват да направят понякога цели чуждестранни групи, например японците. През 1947 г. в Ревучий, наказателен лагпункт на Красноярските лагери, докарват около четиридесет японски офицери, така наречените „военни престъпници“ (макар че трудно е да се измисли с какво са се провинили пред нас). Случват се силни студове. Сечта в гората е непосилна дори за руснаците. Отрицаловката^[391] бързо смъква дрехите на тоз-онзи, няколко пъти отмъква и таблата с хляба им. Японците в недоумение очакват намесата на началството, но началството, естествено, не обръща никакво внимание. Тогава техният бригадир полковник Кондо с двама офицери, старши по звание, влиза вечерта в кабинета на началника на лагпункта и го предупреждава (всички прекрасно са говорели на руски), че ако не бъде прекратен произволът с тях, то сутринта на следващия ден двама офицери, изявили желание, ще си направят харакири. И това ще е само началото. Началникът на лагпункта (дръвникът Егоров, бивш комисар на полк) веднага съобразява, че този път може да си изпати. Две денонощия японската бригада не я изкарват на работа, хранят я нормално, накрая я преместват от наказателния лагпункт.

Колко малко нещо е необходимо за борбата и победата — стига да не трепериш над живота си! Над и така пропадналия си живот.

Но като го попълват постоянно с рецидивисти и битоваци, никога не оставят нашия Петдесет и осми сам — за да не се вгледат хората в очите си и да не осъзнаят изведнъж кои са всъщност. А светлите глави, горещите уста и твърдите сърца, които биха могли да станат тъмнични и лагерни водачи — тях отдавна по специалните знаци върху делата им са ги отделили, запушили са устата им, натикали са ги в изолаторите, разстреляли са ги из мазетата.

* * *

Според характерната обаче особеност на живота, установена още в учението на Дао, трябва да очакваме, че когато няма да има повече политически, тъкмо тогава те ще се появят.

Рискувам този път да твърдя, че в съветско време има не само истински политически, но че:

1. Те са повече, отколкото през царско време, и

2. Те проявяват много повече издръжливост и мъжество, отколкото предишните революционери.

Това ще се стори в противоречие с предидущото, но — не. Политическите в царска Русия са в много изгодно положение, те са твърде на показ — с моментално реагиране в обществото и пресата. Вече можахме да видим (Първа част, 12 глава), че в Съветска Русия на социалистите е несравнимо по-трудно.

Но политически са вече не само социалистите. Само че лиснати с чебъри в петнадесетмилионния океан от криминални, те остават невидими и нечути сред нас. Те са неми. По-неми от всички останали. Рибите са техният образ.

Рибите, символът на древните християни. И християните са техният главен отряд. Чепати, полуграмотни, неумеещи да държат реч от трибуната, нито да напишат конспиративно възвание (а на тях според вярата им това не е и нужно), те отиват в лагерите на изтезание и смърт — само и само да не се откажат от вярата си! Те добре знаят за какво отбиват наказание и са непоколебими в своите убеждения! Те са единствените може би, върху които ни най-малко не действува лагерната философия и които не усвояват лагерния език. Те ли не са политически? И най-малко те могат да бъдат наречени паплач.

И жените сред тях са особено много. Дао казва: когато се руши вярата, тогава се появяват истински вярващите. Покрай просветените подигравки над православните свещеници, мяукането на комсомолците във великденската нощ и свиркането на рецидивистите на етапите ние не можахме да видим, че грешната православна църква отглежда все пак дъщери, достойни за първите векове на християнството — сестри на онези, които са били хвърляни върху арената на лъвовете.

Християните са неизброими, етапи и некрополи, етапи и некрополи — кой ще пресметне тези милиони? Те загиват неизвестни, подобно на свещта, пръскайки светлина само близо около себе си. Това са най-добрите християни на Русия. Всички лоши трепват, отричат се или се изпокриват.

Та тези ли не са повече? Кога царска Русия е познавала толкова много политически? Че тя и да смята не е умеела с десетки хиляди. Но задушаването е задвижено толкова чисто, без всякакви свидетели, че рядко достига до нас разказ за едно или друго.

Архиерей Преображенски (лице на Толстой, посивяла брада). Затвор — заточение — лагер, затвор — заточение — лагер (Големият Пасианс). След толкова дългогодишни митарства е извикан през 1943 г. на Лубянка (по пътя дотам криминалните му смъкват калимавката). Предлагат му да влезе в Синода. След толкова години няма ли да си разреши да отдъхне малко от затвора? Не, не се съгласява: това не е чист Синод, не е чиста църква. И отново в лагер.

Ами Валентин Феликсович Войно-Ясенецки (1877–1961), епископ Лука и автор на знаменитата „Гнойна хирургия“? Навярно все някога неговото животоописание ще бъде съставено и не му е мястото да пишем тук за него. Този човек притежава таланти в излишък. Преди революцията влиза с конкурс в Художествената академия, но я оставя, за да служи по-добре на човечеството — като лекар. Във военните болници през Първата световна война се проявява като изкусен очен лекар, след революцията ръководи ташкентската клиника, доста популярна в цяла Средна Азия. Пред него се разкрива безпрепятствена кариера, каквато и правят нашите съвременни преуспяващи знаменитости, но Войно-Ясенецки чувствува, че служенето му на хората не е достатъчно, и приема свещенически сан. Закача в операционната икона и чете на студентите лекции в расо с нагръден кръст (1921 г.). Още патриарх Тихон успява да го назначи за ташкентски епископ. През 20-те години Войно-Ясенецки е заточен в Туруханския край, с помощта на много ходатайства е върнат, но лекарската му катедра и неговата епархия са вече заети от други. Практикува частно (с табелка на вратата „епископ Лука“), болните се трупат на тълпи (и кожените куртки тайно), а излишните средства раздава на бедните.

Интересен е поводът за отстраняването му. Изпратен е на второ заточение (1930 г., Архангелск) не по 58-и член, а „за подстрекателство към убийство“ (една глупава история, според която уж влияел върху жената и тъщата на самоубилия се физиолог Михайловски, който вече в умопомрачено състояние вкарва някакви разтвори в труповете им, за да спре разлагането им, а вестниците разтръбяват „триумф на съветската наука“ и ръкотворно „възкресяване“). Този административен похват ни кара още по-малко формално да погледнем на това кои са всъщност истинските политически. Ако не борба с режима, най-малко противопоставяне на него в нравствен или житейски план — ето главния признак. А лепването на „члена“ не говори за нищо. (Много от синовете на разкулачените получават членове като за крадци, но се проявяват в лагерите като истински политически.)

В архангелското си заточение Войно-Ясенецки разработва нов метод за лекуване на гнойни рани. Извикват го в Ленинград и Киров го уговаря да се откаже от сана си, след което ще му предоставят институт. Но упоритият епископ не се съгласява дори да му отпечатат книгата без посочване на сана му в скобки. Така без институт и без книгата си той завършва заточението си през 1933 г., завръща се в Ташкент и там получава трето заточение в Красноярския край. От началото на войната работи в сибирски военни болници, прилага своя метод за лекуване на гнойните рани — и това му спечелва Сталинската награда. Той се съгласява да я приеме само с пълните си епископски одежди! (На въпросите за неговата биография днес на студентите от медицинските институти се отговаря: „За него няма никаква литература.“)

А инженерите? Малко ли от тях, неподписали глупашките и гнусни признания във вредителство, са пръснати и разстреляни? И като някаква звезда блести сред тях Пьотър Акимович Палчински (1875–1929)! Той е инженер и учен с поразителна широта на интересите си. Випускник (1900 г.) на Минния институт, забележителен минен инженер, той, както виждаме от списъка на неговите трудове, изучава и оставя трудове по общите въпроси на икономическото развитие, за колебанията на промишлените цени, за експорта на въглищата, за оборудването и работата на търговските пристанища в Европа и за икономическите проблеми в пристанищното стопанство, за техниката на безопасността в Германия, за концентрацията в германската и английската минна промишленост, за минната икономика, за възстановяването и развитието на промишлеността на строителните материали в СССР, за общата подготовка на инженерите във висшите училища и освен това трудове по същинското минно дело, описването на отделни райони и отделни находища (а и още не всички негови трудове са ни известни сега). Както Войно-Ясенецки в медицината, така не би познал нещастията и Палчински в своето инженерно поприще; но както първият не може да не съдействува на вярата, така и този не може да не се намеси в политиката. Още като студент в Минния институт Палчински е смятан от жандармите за „водач на движение“, през 1900 г. председателствува студентски сбор. Вече като инженер през 1905 г. в Иркутск заема видно място в революционните вълнения и е осъден на каторжни работи по „делото за Иркутската република“. Успява да избяга и да замине за Европа. През годините на емиграцията се усъвършенствува по няколко инженерни профила, изучава европейската техника и икономика, но не престава да се интересува и от програмата на народните издания „за внедряване на анархистки идеи сред масите“. През 1913 г., амнистиран и вече върнал се в Русия, той пише на Кропоткин: „Като програма за своята дейност в Русия аз поставих… навсякъде, където съм в състояние, да взема участие в развитието на производителните сили на страната изобщо и в развитието на обществената самодейност в най-широкия смисъл на тази дума“.^[392] Още при първото му обхождане на големите руски центрове му предлагат в надпревара да се балотира за управител на работите в Съвета на конгреса на минните работници, предлагат му „блестящи директорски места в Донбас“, консултантски постове при банките, изнасяне на лекции в Минния институт, поста директор на Минния департамент. Малко са в Русия хората с подобна енергия и подобни широки познания.

И каква съдба го очаква по-нататък? Вече бе казано (Първа част, десета глава), че той става през войната заместник-председател на Военнопромишления комитет, а след Февруарската революция — заместник-министър на търговията и промишлеността. Очевидно като най-енергичен измежду членовете на безволното Временно правителство Палчински известно време е дори генерал-губернатор на Петроград през октомврийските дни — началник отбраната на Зимния дворец. Незабавно го затварят в Петропавловската крепост, държат го там 4 месеца и го пускат на свобода. През юни 1918 г. отново е арестуван, без да му се предявява каквото и да е обвинение. На 6 септември 1918 г. е включен в списъка на 122-мата видни заложници („ако… бъде убит макар само още един от съветските работници, долуизброените заложници ще бъдат разстреляни“, ПетроЧК, председател Г. Бокий, секретар А. Иоселевич^[393]). Не го разстрелват обаче, а в края на 1918 г. дори го освобождават след сконфузващата намеса на швейцарския социалдемократ Карл Моор (изумен какви хора съсипваме по затворите). От 1920 г. е професор в Минния институт, навестява и Кропоткин в Дмитрово, след скоропостижната му смърт създава комитет по (неудалото му се) увековечаване на неговата памет — и не след дълго, дали за това, или не, отново е затворен. В архива е запазен любопитен документ за освобождаването на Палчински от този трети съветски арест — писмо до московския Ревтрибунал от 16 януари 1922 г.:

„Предвид това, че постоянният консултант на Плановата комисия П. А. Палчински на 18 януари т.г. в три часа следобед ще докладва в Южбюро но въпроса за възстановяването на южната металургия, имаща особено важно значение в настоящия момент, президиумът на Държавната планова комисия моли Ревтрибунала да освободи др. Палчински към посочения по-горе час, за да изпълни възложеното му поръчение.

Пред. на Дър. планова комисия Кржижановски“^[394]

Моли (и доста безправно). И само защото южната металургия е от „особено важно значение в настоящия момент“… и само — „за да изпълни поръчението“, а после — правете го каквото щете, върнете го обратно в килията.

Не, на Палчински му дават да поработи още над възстановяването на минния рудодобив в СССР. След героично държане от негова страна в затвора бива разстрелян без съд едва през 1929 г.

Трябва съвсем да не обичаш собствената си страна, трябва да й бъдеш съвсем чужд, за да разстрелваш гордостта на нацията — нейните концентрирани знания, енергия и талант!

А не се ли постъпва по същия начин и 12 години по-късно с Николай Иванович Вавилов? Нима Вавилов не е истински политически (по горчива принуда)? За 11 месеца следствие изтърпява 400 разпита. И на съда (9 юли 1941 г.) не признава обвиненията!

А хидротехникът професор Родионов е без никаква световна слава (за него разказва Витковски). Попаднал в затвора, той отказва да работи по специалността си — макар това да е най-лекият за него път. И шие обувки. Нима той не е истински политически? Бил е мирен хидротехник, не се е готвел за борба, но след като се възпротивява на своите тъмничари в името на убежденията си — нима не е истински политически? Каква още партийна книжка му трябва?

Както внезапно някоя звезда увеличава стотици пъти яркостта си, преди да угасне, така и някой човек, без склонност да бъде политически, може да лумне с кратка силна светлина в затвора и да загине за нея. Обикновено не узнаваме за тези случаи. Понякога научаваме за тях от свидетели. Понякога се натъкваме на избеляла бележчица и по нея може да правим само предположения:

Яков Ефимович Почгар, род, 1887 г., безпартиен, лекар. От началото на войната — на 45-а авиобаза на Черноморския флот. Първата присъда на Военния трибунал на Севастополската база (от 17 ноември 1947 г.) е пет години трудово-изправителен лагер. На пръв поглед дори благополучно. Но какво е това? На 22 ноември — втора присъда: разстрел. И на 27 ноември е разстрелян. Какво е станало в съдбоносните пет дни между 17-и и 22-ри? Дали не е пламнал като звезда? Или просто съдиите са се сетили, че са му дали малко? (По първото дело сега вече той е реабилитиран. Значи, ако не беше второто?…)

А троцкистите? Чистокръвни политически, това не може да им се оспори.

(Тук ми крещят! Звънят ми с камбанката: станете да говорите! За единствените политически! — за несъкрушимите комунисти, които и в лагера продължават да вярват свято… — добре, ще им посветим специално следващата глава.)

Някога историците ще изследват: от кой момент у нас потича струйката на политическата младеж! Струва ми се, че от 1943–1944 г. (нямам предвид младежта на социалистите и троцкистите). Младежи, почти ученици (да си спомним „демократическата партия“ от 1944 г.), изведнъж замислят да търсят платформа, отделна от тази, която усилено им се предлага, с която им дотягат до втръсване. Е, как трябва още да ги наречем?

Само че ние нищо не знаем за тях и няма да узнаем.

А ако 22-годишният Аркадий Белинков влиза в затвора заради първия си роман „Черновата на чувствата“ (1943 г.), неотпечатан, естествено, а след това в лагера пише отново (но на ръба между живота и смъртта се доверява на доносчика Кермайер и получава нова присъда) — нима ще му откажем правото да се нарече политически?

През 1950 г. студентите от ленинградския техникум по механика създават партия с програма и устав. Мнозина са разстреляни. За това разказва Арон Левин, осъден на 25 години. И това е всичко. Поредният километричен камък.

А това, че на нашите съвременни политически са необходими къде повече издръжливост и мъжество, отколкото на предишните революционери, не се нуждае и от доказателства. Някога за по-сериозни действия са присъждали леки наказания и на революционерите не е било толкова необходимо да бъдат смели: в случай на провал те са рискували само себе си (не и семействата си!) и дори не главите си, а краткосрочна присъда.

Какво е било преди революцията да разлепиш позиви? Развлечение, да гониш все едно гълъби, ще те затворят — няма и за три месеца. Но когато пет момчета от групата на Владимир Гершуни пишат позивите: „Нашето правителство се компрометира“ — за това е необходима едва ли не същата решителност, както и на петте момчета от групата на Александър Улянов за покушението срещу царя.

И как всичко това се саморазгаря, как се пробужда от само себе си! В град Ленинск-Кузнецк има една-единствена мъжка гимназия. От девети клас пет момчета (Миша Бакст, техен комсорг; Толя Тарантин, също комсомолски активист; Велвел Рейхтман, Николай Конев и Юрий Аниканов) се прощават с детската си безгрижност. Те не въздишат по момичета, нито се увличат от нови танци, а се вглеждат в невежеството и пиянството в своя град и се ровят, и прелистват своя учебник по история, като се мъчат да свържат някак, да съпоставят нещата. При преминаването им в десети клас, малко преди изборите за местни съвети (1950 г.), те написват с печатни букви първия си (и последен) наивен позив:

 

„Чуй, работнико! Нима водиш живота, за който се бориха и умираха нашите дядовци, бащи и братя? Ние работим — а получаваме мизерни грошове, че и тях ни ги присвояват… Прочети и помисли за своя живот…“

 

Самите те също само мислят — и затова не призовават към нищо. (Предвиждали са цикъл от такива позиви, както и саморъчно направен хектограф за разпространяването им.)

Разлепвали са ги така: тръгват през нощта из града в група, един налепва четири хлебни топченца, следващият — позива върху тях.

В ранна пролет в класа им влиза някакъв нов педагог и им дава… да запълнят анкети с печатен почерк^[395]. Директорът моли да не ги арестуват до края на учебната година. Вече под следствие, момчетата най-много от всичко съжаляват, че няма да ги има на собствената им абитуриентска вечер. „Кой ви е ръководителят, говорете!“ (Гебистите не могат да повярват, че у момчетата е могла да заговори простата съвест — този случай е невероятен, ами че животът им е даден само веднъж, за какво да се замислят?) Карцери, нощни разпити, стоене на крака. Закрито (разбира се) заседание на Областния съд. (Съдията се казва Пушкин, скоро го осъждат за рушвети.) Жалки защитници, объркани заседатели, суров прокурор на име Трутнев (!)^[396]. Всички на по 8 и 10 години и всички, едва седемнадесетгодишни — в Спецлагерите.

Не, права е старата пословица: смелия го търси в затвора, глупавия — сред заместник-командирите по политическата част!

 

Пиша за безсловесна Русия и затова почти не споменавам за троцкистите: те всички са образовани и които са имали късмет да оцелеят, вече са приготвили вероятно подробно мемоари и ще опишат своята драматична епопея по-пълно и по-точно, отколкото бих могъл аз да сторя това.

Но някои неща за обща картина.

Те водят редовна конспиративна борба в края на 20-те години с използуването на целия опит на предишните революционери, само че ГПУ, изпречило се насреща им, не е толкова непохватно, както царската тайна полиция. Не знам дали са очаквали тоталната гибел, която им определя Сталин, или са се надявали, че всичко ще завърши като на шега и с помиряване. Във всеки случай те са мъжествени хора. (Страхувам се впрочем, че ако бяха дошли на власт, щяха да ни сервират не по-малко страшно безумие от това на Сталин.) Ще отбележим, че и през 30-те години, когато ножът опира вече до шията им, те смятат за себе си всеки контакт със социалистите като измяна и позор и поради това се държат в изолаторите отчуждено, дори не допускат чрез тях да се предава тъмничната поща на социалистите (те се смятат за ленинци). Жената на И. Н. Смирнов (вече след като го разстрелват) избягва да контактува със социалисти, „за да не види това надзорът“ (тоест очите на компартията)!

Създава се впечатление (но не настоявам), че в тяхната политическа „борба“ в лагерните условия има излишно суетене, което й придава оттенък на трагичен комизъм. В конските вагони на ешелоните от Москва до Колима те се договарят „за нелегални връзки и пароли“ — а тях ги пръсват по различни лагпунктове и различни бригади.

Ето например бригадата на КРТД, честно заслужила производствената си дажба, внезапно е преобразувана в наказателна. Как да постъпят? „Добре законспирираната ядка“ обсъжда положението. Да обявят стачка? Но това би означавало да се хванат на провокацията. Искат да ни провокират, а ние — ние гордо ще идем на работа и без полагаемата ни се дажба! Ще идем и ще работим по нормите на наказателната бригада. (Това е 37-а година и в бригадата има не само „чисти“ троцкисти, но и зачислени като троцкисти „чисти“ правоверни, които са подали заявления до ЦК на името на другаря Сталин, до НКВД на името на другаря Ежов, в ЦИК на името на другаря Калинин, до генералната прокуратура и за тях е крайно нежелателно да влизат този път в конфликт с лагерното началство, от което ще зависят съпровождащите ги характеристики.

На мината Утиний те се готвят за XX годишнина от Октомври.

Подбират черни парцали или пък с дървени въглища боядисват в черно белите. Сутринта на 7 ноември имат намерението да окачат по всички палатки черни траурни знамена, а на развода да запеят „Интернационала“, заловени здраво за ръце, и да не пуснат в редиците си конвоите и надзирателите. Да го изпеят до края въпреки всичко! След което за нищо на света да не излизат от зоната на работа! Да издигат лозунгите: „Долу фашизмът!“, „Да живее ленинизмът!“, „Да живее Великата октомврийска социалистическа революция!“

В този замисъл е примесен някакъв болезнен ентусиазъм, някаква безплодност, изглеждаща смешна…

Впрочем някой донася за тях или от тях и ги откарват до един предния ден — на 6 ноември, в мина Юбилейна и там ги изолират, докато трае празникът. В затворените си палатки (които е забранено да напускат) те пеят „Интернационала“, а през това време работягите на Юбилейна излизат на работа. (А и сред пеещите настъпва разцепление: тук има и несправедливо затворени комунисти, те се отдръпват настрани, не пеят „Интернационала“, като демонстрират с мълчанието си своята правоверност.)

„След като ни държат зад решетките, значи все още нещо струваме“ — утешава се Александър Боярчиков. Чиста заблуда. А кого не държат?…

Най-голямото постижение на троцкистите в лагерната борба е тяхната гладна стачка по цялата воркутска линия на лагерите. (Преди това някъде още на Колима, струва ми се, има една 100-дневна: настояват лагерите да им бъдат заменени с принудително заселване и удържат победа — обещават им това, те прекъсват гладната си стачка, след което ги пръсват по различни лагери и постепенно ги унищожават.) Сведенията, които имам за воркутската стачка, са противоречиви. Било е приблизително така.

Започнала е на 27 октомври 1936 г. и продължава 132 дни (хранят ги изкуствено, но те не прекратяват гладуването). Няколко души умират от глад. Исканията им са:

— политическите да бъдат отделени от криминалните;^[397]

— осемчасов работен ден;

— да се възстанови политдажбата (тоест добавъчната храна в сравнение с останалите, това вече — само за тях), храната да не зависи от изработеното;

— ликвидиране на Специалното съвещание, анулиране на неговите присъди.

Хранят ги през сонда, а сетне пускат по лагера слух, че захарта и маслото са свършили, „защото са изразходвани за троцкистите“ — похват, достоен за сините фуражки! През март 1937 г. се получава телеграма от Москва: исканията на гладуващите да бъдат приети изцяло! Гладуването се прекратява. Ала как биха могли в безпомощното си положение на лагерници да наложат изпълнението на исканията си? Измамват ги — не изпълняват нито едно. (На Запад човек не би повярвал, нито би могъл да проумее как е възможно така да се постъпи. А при комунистите е така.) Напротив, всички участници в гладната стачка минават през отделите на ЧК и им се предявява обвинение в продължаване на контрареволюционната дейност.

Великият бухал вече обмисля в Кремъл своята разправа с тях.

Малко по-късно във Воркута в 8-а мина обявяват още по-голяма гладна стачка (а е възможно да е част от предишната). В нея участвуват 170 човека, някои от тях са известни поименно: отговорникът на стачката Михаил Шапиро, бивш работник в Харковския ВЕФ^[398]), Дмитрий Куриневски от киевския областен комитет на комсомола; Иванов — бивш командир на ескадра патрулни кораби в Балтийския флот; Орлов-Каменецки; Михаил Андреевич; Полевой-Генкин; В. В. Верап, редактор на тбилиската „Заря на Изтока“; Сократ Геверкян, секретар на ЦК на Армения; Григорий Золотников, професор по история; неговата жена.

Ядрото на гладуващите се състои от 60 души, лежали през 1927–1928 г. заедно във Верхнеуралския изолатор. Голяма неочакваност — приятна за гладуващите и неприятна за началството, е присъединяването към стачкуващите и на двадесет апаши начело с главатаря им по прякор Москва (в същия лагер станал известен с нощната си простъпка: промъква се в кабинета на началник-лагера и се изхожда върху бюрото му. За нашего брата — разстрел, за него — порицание: навярно класовият враг го е подучил?). Тези двадесет криминални само огорчават началството, а на „гладуващия актив“ на социално чуждите началникът на оперчекисткия отдел на Воркутлаг Узков казва подигравателно:

— Да не си въобразявате, че Европа ще научи за вашата стачка? Плюли сме на вашата Европа!

И е прав. Но социално близките бандити не бива да бъдат нито бити, нито оставени да умрат. Впрочем някъде по средата на гладуването се добират до тяхното лумпен-пролетарско съзнание, те се отдръпват и главатарят им Москва обяснява по лагерното радио, че е бил подведен от троцкистите.

След всичко това съдбата на останалите е разстрел. Те сами със своята гладна стачка подават заявката и списъка си за него.

 

Не, има истински политически. И то много. И то жертвени.

Ала защо така нищожни са резултатите от тяхното противопоставяне? Защо не оставят след себе си дори най-леки мехури върху повърхността?

Ще научим и това. По-късно.

Единадесета глава
ДОБРОНАМЕРЕНИТЕ

Но дочувам възмутени гласове. Търпението на другарите се е изчерпало! Затръшват книгата ми, захвърлят я, заплюват я:

— В края на краищата това е наглост! Клевета! Къде е взел да търси истинските политически? За кого пише? За някакви си попове, за технократи, за някакви сополанковци ученици… А истинските политически сме ние! Ние, непоколебимите! Ние, ортодоксалните, кристалните (Оруел ги нарича добромисляни). Ние, които и в лагерите останахме докрай предани на единствено верния…

И наистина, ако трябва да съдим по нашия печат — единствено вие изобщо сте лежали. Единствено вие сте страдали. А и само за вас е разрешено да се пише. Е, хайде сега.

Ще се съгласи ли читателят с такъв един критерий: политзатворници са тези, които знаят за какво лежат и остават твърди в убежденията си?

Ако се съгласи, ето и отговора: нашите непоколебими, които въпреки арестуването им остават предани на единствено верния и т.н., са твърди в своите убеждения, но не знаят за какво лежа! И затова не могат да бъдат смятани за политзатворници.

Ако моят критерий не е добър, да вземем критерия на Анна Скрипникова. По време на своите пет присъди тя е имала време да го обмисли. А той е: „Политически затворник е онзи, който би получил свободата си срещу отказ от своите убеждения. Който няма такива убеждения, е политически шарлатанин.“

Не е лош критерий според мен. Той включва преследваните за идеология във всички времена, всички революционери, включително „монахините“, архиерей Преображенски, инженер Палчински, а ето че правоверните остават извън тази категория. Защото: къде са убежденията, от които ги принуждават да се отрекат?

Няма ги. Значи правоверните, макар това да е обидно да се произнесе, подобно на шивача, на глухонемия и пазача на клуба попадат в разряда на безпомощните, неразбираем жертви. Но — с превзетост.

 

Да бъдем точни и да определим предмета. За какво ще говорим в тази глава?

Дали за всички, които въпреки затвора, издевателското следствие, незаслужената присъда и след това унищожаващия лагерен живот — въпреки всичко това са запазили комунистическото си съзнание?

Не, не за всички. Сред тях има хора, за които тази комунистическа вяра е била вътрешна, понякога единствен смисъл на оставащия живот, но:

— не са се ръководили от нея за „партийното“ си отношение към своите другари в затвора, не са им крещели в килиите и бараките, че са затворени „правилно“ (а аз, един вид, неправилно);

— не са бързали да заявят на гражданина началник (и на оперативния работник) „аз съм комунист“, не са използували тази формула за оцеляване в лагера;

— сега, когато говорят за миналото, не виждат главния и единствения произвол на лагерите в това, че са били затворени комунисти, без да ги интересуват останалите.

С една дума, именно тези, за които комунистическите убеждения са нещо интимно, а не са непрекъснато на езика им. Може да мислят някои, че това е индивидуално свойство, но не: такива хора обикновено не заемат високи постове в живота на свобода, а в лагера са прости работяги.

Да вземем например Авенир Борисов, селски учител: „Спомнете си нашата младост (аз съм 1912-и набор), когато за нас връх на блаженството бе зелената униформа от грубо сукно на „юнгщурмовците“ с ремък и портупей, когато презирахме парите, всичко лично и бяхме готови да се заловим с всичко, което пожелаят от нас^[399]. В комсомола съм от тринадесетгодишна възраст. И ето че когато бях едва на двадесет и четири години, органите на НКВД ми предявиха едва ли не всички параграфи на 58-и член.“ (По-нататък ще узнаем как се държи на свобода този достоен човек.)

Или Борис Михайлович Виноградов, с когото имах случая да лежа. На младини бил машинист (не за една година, както са говедари някои депутати), след рабфака и института става инженер в железниците (и не веднага на партийна работа, както пак става често), добър инженер (като затворник поема сложните газодинамични сметки на турбината на радиоактивен двигател). Но през 1941 г. наистина става парторг на МИИТ^[400]. Звъни през паническите (16-и и. 17-и) октомврийски дни на 1941 г., за да получи указания — телефоните мълчат, отива лично и установява, че няма никой в районния, градския и областния комитет, всички са изчезнали, стаите са празни, а по — нагоре, струва ми се, не се опитва да ходи. Връща се при своите и казва: „Другари, всички ръководители са избягали. Но ние сме комунисти и ще се отбраняваме сами!“ И се отбраняват. Но ето че за това именно „всички са избягали“ — избягалите прибират него, неизбягалия, в затвора за 8 години (за „антисъветска агитация“. Той беше тих труженик, самоотвержен приятел и само в доверителен разговор споделяше, че е вярвал, вярва и ще продължи да вярва. Никога не парадираше с това.

Или пък геологът Николай Калистратович Говорко, воркутският мръшляк, който бе съчинил „Ода за Сталин“ (и сега я има запазена), но не за публикуване, не за привилегии, а защото му е бликнала от душата. И криел тази ода в мината (макар че защо е трябвало да я крие?).

Понякога такива хора запазват убежденията си докрай. Понякога (подобно на Ковач, унгарец от Филаделфия, пристигнал с още 39 семейства да създава комуна край Каховка и арестуван през 1937 г.) отказват да възстановят партийната си принадлежност. Някои не издържат още по-рано, както е случаят със Сабо — друг унгарец, командир на сибирски партизански отряд през Гражданската война. Още през 1937 г. той заявява в затвора: „Да съм сега на свобода — ще събера моите партизани и ще ги поведа към Москва да ликвидираме цялата тази сган.“

Та думата ми е, че в тази глава няма да се спираме нито на първите, нито на вторите. (Пък и който е дръзнал да се изкаже откровено като тези двама унгарци, него самите правоверни го отписват.)

Няма да се спираме и на забавните персонажи, които само в тъмничната килия се правят на правоверни, та осведомителите да ги представят „добре“ пред следователя; както Подварков-син, разлепвал на свобода позиви, а в Спаския лагер открито влизащ в спор с всички недоброжелатели на режима, включително и със собствения си баща, с надеждата да облекчи по този начин съдбата си.

Тук ще се спрем именно на тези правоверни, които демонстрират идеологическата си убеденост отначало пред следователя, после в лагера пред всеки и в същия тон си припомнят днес лагерното минало.

Поради необичайния им подбор те ни най-малко няма да са работяги. Хората от този род заемат обикновено до арестуването си високи постове и в лагера за тях е по-трудно от всички останали да се примирят с гибелта си, те по-отчаяно от всички останали се мъчат да се надигнат от всеобщата нула. Тук влизат и всички попаднали зад решетката следователи, прокурори, съдии и лагерни разпоредители. И всички теоретици, талмудисти и велегласни (писателите Г. Серебрякова, Б. Дяков, Алдан-Семьонов ще бъдат отнесени тук и никъде другаде).

Да им влезем в положението. Да не им се присмиваме. Падането им стремглаво надолу е било болезнено. „Покрай сухото гори и суровото“ — е тяхната оправдателна бодра поговорка на свобода. И ето че изведнъж те самите се оказват в това положение.

Прохоров-Пустовер описва една сцена на Манзовка (спец-пункт в БАМлаг) в началото на 1938 г. За изненада на всички туземци докарват някакъв необичаен „специален контингент“ и с голяма секретност го изолират от останалите. Такова постъпление още никой никога не е виждал: новопристигналите са с кожени палта, костюми от бостон и шевиот, модни боти и обувки (към 20-ата годишнина от Октомврийската революция тази отбрана публика започва да се конти със скъпи дрехи, което не е по джоба на обикновения работник). Дали поради немарливост или за подигравка, не ги преобличат с работни дрехи и така ги погват с шевиотите да копаят траншеи в рядката глина до колене. Някакъв зек преобръща количката си с цимента и той се изсипва на земята. Притичва бригадирът криминален, започва да псува и да блъска в гърба виновния: „Ха го събирай сега с ръце, заплес такъв!“ Зекът започва да крещи истерично: „Как смеете да се подигравате? Аз съм бивш прокурор на републиката!“ И по лицето му рукват едри сълзи. „През… ми е, че си прокурор на републиката, мършо! Като ти набутам мутрата в този цимент, ще ми станеш само на прокурор! Сега си враг на народа и ще работиш здравата!“ (Впрочем техническият ръководител се застъпва за прокурора.)

Ако ни разкажат такава сценка с някой прокурор от царско време в концлагер през 1918 г., никой няма да помръдне да го съжали: единодушно е прието, че онези не са хора (пък и присъдите, които са издавали на своите подсъдими, са били до една, до три, до пет години). Но как да не се смилиш над своя, съветския, пролетарския прокурор, макар и облечен с бостонов костюм. (Виж, той е искал за подсъдимите си десет години или бесилка.)

Да кажем, че им е било тежко, е равносилно да не кажем нищо. За тях е нещо непобиращо се в главата да понесеш такъв удар, такова крушение — и то от своите, от родната партия, и то явно — без никаква вина. Тъкмо пред партията те не носят вина, пред партията са изрядни.

За тях това е толкова болезнено, че в средите им се смята за недопустимо, за недругарско да зададеш въпроса: „За какво си осъден?“ Единствено арестантско поколение — докато ние през 1945 г. се надпреварвахме пред първия срещнат и на цялата килия да разказваме за арестите си.

Но сами вижте що за хора са. Мъжът на Олга Слиозберг бил вече арестуван и идват за обиск и да приберат самата нея. Обискът продължава четири часа — и през цялото това време тя слага в ред протоколите от конгреса на стахановците от четинено-четкарската промишленост, където била секретар до предишния ден. Неподредеността на протоколите я тревожела повече от оставяните завинаги деца! Чак следователят, който ръководи обиска, не се стърпява и и казва: „Че простете се с децата де!“

Ето що за хора са те. През 1938 г. Елизавета Цветкова, излежаваща присъда в затвора, получава писмо от петнадесетгодишната си дъщеря: „Мамо! Кажи, напиши — виновна ли си, или не?… За мен е по добре да не си виновна и тогава няма да се запиша в комсомола и няма да им простя заради теб. Но ако си виновна, повече няма да ти пиша и ще те намразя.“ И майката се тормози във влажната килия, същински ковчег, с пръскаща мътна светлина лампичка: „Как тъй дъщеря й да живее без комсомола? Как тъй да мрази съветската власт? По-добре тогава да намрази мен.“ И й пише: „Аз съм виновна. Влез в комсомола.“

Тежко ли? Направо непоносимо за човешкото сърце е, след като попаднеш под родната секира, да оправдаваш нейната разумност.

Но толкова плаща човек за това, че душата си, дадена от Бога, доверява на човешка догма.

Който и да е правоверен и сега ще потвърди, че Цветкова е постъпила правилно. Тях и днес няма да убедите, че тъкмо това е „покваряване на невръстните“, че майката е покварила дъщеря си и е повредила душата й.

Ето какви са тези хора: Е. Т. дава искрени показания срещу мъжа си — само и само да помогне на партията!

О, как можехме да ги съжалим, стига поне сега да бяха проумели колко жалки са били тогава!

Цялата тази глава можехме да напишем иначе, стига поне сега да бяха се разделили с тогавашните си възгледи! Но излезе, че се сбъдна мечтата на Мария Даниелян: „Ако изляза някога оттук, ще живея все едно нищо не е ставало.“

Вярност ли? А според нас: вари го, печи го, той си знае своето… Тези адепти на теорията за развитието виждат верността към своето развитие в отказа от всяко собствено развитие. Или както казва Николай Адамович Виленчик, прекарал 17 години в лагерите: „Ние вярвахме в партията — и не се излъгахме.“ Вярност ли? Или: вари го, печи го…

Не, не за показ, не от лицемерие спорят те в килиите и защитават всички действия на властта. Идеологическите спорове са им необходими, за да не рискуват да се усъмнят в правотата си — иначе биха полудели.

Как можехме да им почувствуваме! Но те, които толкова Добре виждат в какво са пострадали, не виждат в какво са виновни.

Тези хора не ги закачаха до 1937 г. Пък и след 1938 г. прибрала малцина от тях. Ето защо ги наричат „37 — и набор“. Би могло да се каже и така, но без това да замъглява общата картина, защото дори в най-върховите месеци не затварят само тях, а продължава със същото постоянство потокът от арестувани селяни, работници, младежи, инженери и техници, агрономи и икономисти, и просто вярващи.

Твърде словоохотливият „37-и набор“, с достъп до печата и радиото, създаде „легендата за 37-а“ с нейните две точки:

1) ако е имало някога арести при съветската власт, то само през 37-а, така че трябва да говорим и да се възмущаваме само за 37-а;

2) през 37-а са затваряли само тях.

Така и пишат: страшна година, когато затваряха най-преданите комунистически кадри: секретарите на ЦК на съюзните републики, секретарите на областните комитети, председателите на областните изпълнителни комитети, командуващите военните окръзи, корпуси и дивизии, маршалите и генералите, областните прокурори, секретарите на районните комитети, председателите на районните изпълнителни комитети…

В началото на нашата книга вече представихме потоците, излели се към Архипелага две десетилетия преди 1937 година. Колко дълго продължи това! И колко милиони само! Но бъдещият „37-и набор“ не дава пет пари, всичко това те намират за нормално. Не знаем с какви изрази са обсъждали явлението помежду си, ала П. П. Постишев (емисар на Сталин в Украинския ЦК), без да знае, че самият той е обречен на същото, през 1931 г. на съвещание със служителите от правосъдието се изказва така:

„… запазвайки с цялата й суровост и жестокост нашата репресивна политика спрямо класовия враг и декласираните елементи.“ (Бива си ги тези декласирани елементи! Кого ли не могат да вкарат в тази категория?)

През 1932 г.: „Естествено, че… като ги прекараме през горнилото на разкулачването… в никакъв случай не бива да забравяме, че този довчерашен кулак морално не е разоръжен…“

И още: „В никакъв случай да не притъпяваме острието на репресивната си политика!“

А колко е остро това острие, Павел Петрович! И колко е горещо горнилото!

Р. М. Гер дава следното обяснение: „Докато арестите засягаха непознати или не много известни хора, у мен и у моите познати не възникваше съмнение за мотивировката (!) на тези арести. Но когато бяха арестувани мои близки и аз самата и се срещнах в затвора с десетки най-предани комунисти, то…“

С една дума, те остават спокойни, докато е подложено на репресии обществото. „В тях пламва гняв на недоволство“ едва когато обект на преследването става и тяхната общност. Сталин нарушава табуто, което е изглеждало твърдо установено, и затова животът е толкова весел.

Естествено е да се слисаш! Естествено е да възприемеш нещата като невероятни. В килиите питат негодуващо:

— Другари! Не знаете ли кой е направил преврат? Кой е завзел властта в града?

И дълго след това, убедили се в невъзвратимостта на положението, въздишат и стенат: „Ах, да беше жив Илич — това никога нямаше да се допусне!“

(А какво това? Нима същото това не се бе случило по-рано с други? Вж. Първа част, гл. 8–9.)

И все пак — държавни мъже, просветени марксисти, теоретични умове! Как се справят те с това изпитание? Как приемат и осмислят предварително непредъвканото, във вестниците неразясненото историческо събитие? (А тъкмо историческите събития налитат винаги внезапно.)

С години грубо обучавани за лов по фалшива следа, ето и техните обяснения, поразяващи с дълбочината си:

1) това е ловка работа на чуждестранните разузнавания;

2) това е вредителство в огромен мащаб! В НКВД са проникнали вредители! (смесен вариант: в НКВД са проникнали немски шпиони);

3) това е хрумване на местните енкаведисти.

И във всичките три случая: Ние самите сме си виновни за загубата на бдителност! Сталин не знае нищо! Сталин не знае за тези арести! Щом разбере — всички ще ги разгроми и ще ни освободи!

4) в редовете на партията има наистина страшна измяна (а защо?) и цялата страна гъмжи от врагове, и повечето тук са прибрани правилно, те вече не са комунисти, а контри, и трябва да бъдем предпазливи в килиите, да не разговаряме в тяхно присъствие. Единствено аз съм осъден напълно без каквато и да било вина. Е, може би и ти. (Към този вариант се придържа и Механошин, бивш член на Революционния военен съвет. Тоест пусни го на свобода, та да видиш що хора той ще натика в затвора!);

5) тези репресии са историческа необходимост за развитието на нашето общество. (Така говорят някои от теоретиците, които все още не са загубили самообладание, например професорът от Плехановския институт за световно стопанство. Обяснението е вярно и бихме могли да се възхитим колко правилно и бързо е разбрал той това, само че никой от тях не обяснява самата закономерност, а само повтаря като папагал заученото: „историческа необходимост за развитието“, говори така неразбрано за каквото ти хрумне — и винаги ще си прав.)

И във всичките тези пет варианта никой, разбира се, не обвинява Сталин — той си остава непомръкващо слънце!

На фона на тези изумителни обяснения психологически твърде обяснимо е и това, което приписва на своите персонажи Нароков (Марченко) в „Мнимите величини“, че всички тези репресии са просто спектакъл, проверка на верните старици. Върши всичко, което се иска от теб, и който подпише всичко и не се озлоби, ще бъде по-късно решително издигнат.

И ако внезапно някой от старите партийци, например Александър Иванович Яшкевич, белоруски цензор, хрипти в ъгъла на килията, че Сталин не е никаква дясна ръка на Ленин, а куче, което докато не пукне, нищо добро не ни чака — върху такъв правоверните се нахвърлят с юмруци, за такъв бързат да докладват на своя следовател!

Невъзможно е да си представим някой добромислян, който и за миг да би пожелал в мечтите си смъртта на Сталин.

Та ето на какво равнище на любознателната мисъл заварва 1937 година благонамерените правоверни! И как им остава да се настройват пред съда? Очевидно както Парсънс в „1984“ на Оруел: „Да не мислиш, че партията ще арестува невинен?… Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.“

И какъв изход намират те за себе си? Какво действено решение им подсказва тяхната революционна теория? Тяхното решение си струва всичките им обяснения! Ето го:

Колкото повече хора бъдат затворени — толкова по скоро ще разберат горе грешката си Затова нека се стараем да назоваваме колкото се може повече имена). Да даваме колкото се може повече измислени показания срещу невинни хора! Цялата партия не може да бъде арестуват.

(А на Сталин не му и трябва да арестува цялата партия, стига му само ръководството й и тези с най-дълъг стаж в нея.)

Както сред членовете на всички партии в Русия комунистите са първите, които започват да дават неверни показания срещу самите себе си^[401], така и първо на тях принадлежи безусловно това водовъртежно откритие: да посочват колкото се може повече имена! Подобно нещо руските революционери още не са чували!

Дали в тази теория се проявява тяхната недалновидност, безпомощната им мисъл? Имам чувството, че не, че в случая имаме налице тяхната уплаха. А теорията им е само подръчна маскировка за прикриване на слабостта. Нали минават (отдавна вече незаконно) за революционери, а след като се вглеждат в себе си, изтръпват: оказва се, че не могат да издържат. И ето тази „теория“ ги освобождава от необходимостта да се борят със следователя.

Поне е трябвало да разберат, че на Сталин му е необходимо да извърши тази партийна чистка, за да омаловажи партията в сравнение със себе си.

Разбира се, те избягват да си спомнят как съвсем до неотдавна са помагали на Сталин да громи опозицията, че дори и самите себе си. Всъщност Сталин дава на своите малодушни жертви възможността да рискуват, възможността да въстанат, тази игра му доставя удоволствие. За арестуването на всеки член на ЦК е необходима санкцията на всички останали! — така го е замислил палавият тигър. И докато се нижат ужким деловите пленуми и съвещания, по редиците се предава писмено съобщение, в което безлично се посочва: получен е материал, компрометиращ еди-кого си; и се предлага да се даде съгласие (или несъгласие!) за изключването му от ЦК. (Отгоре на всичко някой държи четящите под наблюдение дали не задържат съобщението.) И всички поставят парафа си. Така Централният комитет на ВКП(б) се саморазстрелва. (Сталин много по-рано е предугадил и е проверил тяхната слабост: след като партийната върхушка приема за нормални високите заплати, тайното снабдяване, непристъпните привилегировани санаториуми — тя е вече в капана, не е в състояние да се изправи.) А кое е „спецприсъствието“, съдещо Тухачевски — Якир? Блюхер! Его-ров! (И С. А. Туровски)

И толкова повече забравят те (пък и никога не са го чели) едно такова отдавнашно нещо, като посланието на патриарх Тихон до Съвета на народните комисари от 26 октомври 1918 г. Като призовава за пощада и освобождаване на невинните, твърдият патриарх ги предупреждава: „Ще се изиска от вас всяка праведна кръв, проляна от създание-мира“ (Лука: 11,51), защото всички, които се залавят за нож, „от нож ще погинат“ (Матея: 26, 52). Но тогава това им се е струвало смешно, невъзможно! Нима са могли да си представят, че Историята все пак познава понякога и възмездието, някаква сладострастна късна справедливост, която избира за нея обаче странни форми и неочаквани изпълнители.

И ако за младия Тухачевски, когато той се връща победоносно от потушаването на въстанието на разорените тамбовски селяни, не се намира на гарата още една Маруся Спиридонова, за да го повали с куршум в челото — това успява да направи недоизучилият се грузински семинарист 16 години по-късно.

И ако проклятията на жените и децата, разстреляни в Крим през пролетта на 1921 г., както ни разказва Волошин, не съумяват Да пронижат гръдта на Бела Кун — това извършва другарят му от III интернационал.

Петерс, Лацис, Берзин, Агранов, Прокофиев, Балицки, Артузов, Чудновски, Дибенко, Уборевич, Бубнов, Алафузо, Алкснис, Аронщам, Гекер, Гитис, Егоров, Жлоба, Ковтюх, Корк, Кутяко, Приимаков, Путна, Ю. Саблин, Фелдман, Р. Ейдеман; също Уншинлихт, Енукидзе, Невски, Нахамкес, Ломов, Кактин, Косиор, Рудзутак, Гикало, Голодед, Шлихтер, Белобородов, Пятаков и Зиновиев — всички те до един са екзекутирани от малкия рижав касапин, а ние би трябвало търпеливо да търсим за някои от тях какво са подписвали петнадесет и двадесет години по-рано.

Дали са се борили? Нито един от тях не се е опитал да се съпротивлява в Значи цялата им молитва е била: да ме отмине! Защо малодушно се самоубива Орджоникидзе? (Ако пък е убит — защо е чакал да стане това?) Защо не се бори вярната другарка на Ленин — Крупска? Защо нито веднъж не излиза с публично разобличение като стара работничка от ростовските ленработилници (през 1932 — 1933)? Толкова ли чак се е страхувала за старческия си живот? Членовете на първия Иваново-Вознесенски Совдеп от 1905 г. Алаликин и Спиридонов подписват сега позорни обвинения срещу самите себе си. Защо? А председателят на същия Совдеп Шубин подписва отгоре на това, че през 1905 г. в Иваново-Вознесенск нямало никакъв Совдеп. Как е възможно да плюе човек така на целия си живот?

Самите добромисляни стенат, като си спомнят сега 37-а, стенат за несправедливостта, за ужасите, но никой не споменава за възможностите на борбата, с каквито физически са разполагали — и никой не се е възползувал. Пък и никога няма да ни обяснят. И времето на аргументите от онова време изтече.

Цялата твърдост на арестуваните правоверни стига само да ликвидират традициите на политзатворниците. Те странят от инакомислещите съкилийници, спотайват се пред тях, шепнат помежду си за ужасите на следствието, но така, че да не ги чуят безпартийните или есерите — „да не им даваме материал срещу партията“.

Евгения Голцман се противи в казанския затвор (1938 г.) на условното почукване между килиите: като комунистка, тя не е съгласна да се нарушават съветските закони! Когато им донасяли вестника, Голцман настоявала съкилийничките й да го изчитат най-подробно!

Мемоарите на Е. Гинзбург за тъмничния период дават чудесни доказателства за „37-мия набор“. Твърдоглавата Юлия Аненкова настоява в килията: „Не смейте да се подигравате на надзирателя! Той представлява тук съветската власт.“ (Е? Всичко нагоре с краката. С вълшебно огледалце покажете тази сценка на буйните революционерки в царската тъмница!) Или например комсомолката Катя Широкова пита Гинзбург в помещението, където ги обискират: „Онази там немска комунистка е скрила злато в косите си, но затворът е наш, съветски — не трябва ли да съобщим на надзирателката?“

А Екатерина Олицка, пътуваща за Колима в същия 7 — и вагон, в който и Гинзбург (този вагон превозва почти само комунистки), допълва ярките й спомени с две поразителни подробности.

Които имали пари, събрали за пресен лук и на Олицка се паднало да го получи във вагона. Възпитана в старореволюционни традиции, на нея и през ум не минало друго, освен да го разпредели между 40 души. Но мигом я спрели. „Дели между тези, които са давали пари!“ „Не сме длъжни да храним сиромасите!“ „На нас самите не стига!“ Олицка онемяла дори: нима това са политически?… Това били комсомолки от „37-и набор“.

И втори епизод. В свердловската етапна баня прекарват тези жени голи през строя на надзирателите. Какво пък, изплакнали си очите. А още при второто им прехвърляне те запели в своя вагон:

 

Друга аз страна съвсем не зная,

гдето тъй свободен е човек!

 

Та ето с какъв комплекс възгледи, с какво равнище на съзнанието поемат благонамерените своя дълъг лагерен път. Нищо не успели да разберат от самото начало нито в ареста, нито по време на следствието, нито от общите събития, те от упоритост, от преданост (или от безизходност?) ще смятат самите себе си през целия път за носители на светлината и за единствено познаващи същността на нещата.

Веднъж решили да не забелязват и да не си обясняват нищо около себе си, те още повече ще се мъчат да не забелязват и най-страшното за себе си: как лагерниците, битоваците, пък и онези по Петдесет и осми (тъкмо завършват първите си десетгодишни присъди оцелелите от „разкулачването“, гледат на тях, пристигащите през 37-а година, толкова различни по облеклото, поведението и разговорите. Ето ги важните чантаджии! Ето ги тези, дето ги возеха с леките коли! Ето ги тези, дето при купонната система се снабдяваха от специалните разпределителни пунктове! Ето ги тези, дето се ояждаха по санаториумите и бедствуваха по курортите! — докато нас по закона „седем осми“ ни пращаха по за 10 години в лагерите заради някоя зелка или царевица. И им се заканват с омраза: „Там, в живота на свобода, вие — нас, затова пък тук ние — вас!“ (Но това няма да стане. Всички правоверни скоро ще си уредят положението.)

Е. Гинзбург се позовава на съвсем противоположна сцена. Тъмничната медицинска сестра я пита: „Вярно ли е, че сте се застъпвали за бедния народ, че са ви арестували заради колхозниците?“ Невероятен въпрос. Може би тъмничната медицинска сестра нищо не вижда зад решетките, за да зададе такъв глупав въпрос. Но колхозниците и обикновените лагерници имат очи и веднага разпознават точно тези хора, извършвали чудовищната „колективизация“.

И в какво тогава се състои великата истина на добронамерените? Ами в това, че не искат да се откажат от нито една предишна оценка и не искат да поемат нито една нова. Ако ще животът да ги залива, да ги дави, ако ще да ги гази — те пак няма да го допуснат в главите си такъв, какъвто е! И няма да го признаят, все едно, че той не върви напред! Това нежелание нещо да променят в мозъците си, тази проста неспособност критично да обмислят жизнения опит е гордост за тях. Тъмницата и лагерът не бива да повлияят върху техния светоглед! И занапред ще държим на същото, на което сме държали! Ние сме марксисти! Ние сме материалисти! Как тъй ще се променим само защото случайно сме попаднали в затвора? (Как тъй съзнанието ни ще се промени само защото битието ни се е обърнало откъм друга своя страна? За нищо на света! Да върви по дяволите това битие, няма да позволим то да определя нашето съзнание! Ние сме материалисти!…)

Ето я степента на тяхната проницателност в случилото се. В. М. Зарин: „Винаги съм си повтарял в лагера: нямам намерение да се карам със съветската власт заради някакви глупаци (тоест заради тези, които са го затворили)!“

Ето го техния неизбежен морал: затворен съм напразно и значи съм добър, а всички наоколо са врагове и са затворени справедливо.

И ето накъде насочват те енергията си: по шест и по дванадесет пъти в годината подават жалби, заявления и молби. Естествено, кълнат се в преданост към Великия и Гениалния (без това условие няма да ги освободят). Естествено, отричат се от вече разстреляните по техния процес. Естествено, молят да им се прости и да им се разреши да се върнат там, горе. И утре те с радост ще приемат всякакво партийно поръчение — дори да управляват този лагер. (А че всичките им жалби се натъкват на също такова огромно множество откази, си обясняват с това, че те не стигат до Сталин! Той би разбрал! Той, милосърдният, би простил!)

Бива си ги такива „политически“, дето молят властта да им прости!… Ето какво е равнището на тяхното съзнание — мемоарите на генерал Горбатов. „Съдът ли? Че какво да искаме от него? Така са му заповядали…“ О, каква сила на анализа! И каква ангелско-болшевишка хрисимост! Криминалните питат Горбатов: „Защо сте тук?“ (Всъщност те едва ли биха се обръщали към него на „вие“.) Горбатов: „Оклеветен съм от злобни хора.“ Виж ти какъв анализ! А иначе генералът се държи не като Шухов, а като Фетюков^[402]: ходи да почиства канцеларията с надеждата да получи някоя допълнителна коричка хляб. „Събирах от масите трохите и коричките, а понякога и останали парченца хляб, така че донякъде насищах по добре глада си!“ Прекрасно, насищай го. Шухов беше обвиняван тежко, задето мислел само за кашата и нямал социално съзнание, а на генерал Горбатов всичко е позволено, защото той мисли… за злобните хора! (Впрочем Шухов не е вчерашен и съди за всички събития в страната по-смело от генерала.)

А ето и В. П. Голицин, син на провинциален лекар, инженер в железниците. 140 (сто и четиридесет!) денонощия пролежава в килията на осъдените на смърт (имал е време да помисли!). После 15 години лагер, после вечно заточение… „В съзнанието ми нищо не се измени. Останах си същият безпартиен болшевик. Помогна ми вярата в партията, че злото го вършат не партията и правителството, а злата воля на някакви хора (анализ!), които идват и си отиват (ама нещо не си отиват…), а всичко останало (!) остава… Помогнаха ми да устоя освен това обикновените съветски хора, които през 1937 — 1938 г. бяха много и в НКВД (тоест в апарата), и в затворите, и в лагерите. Не „кумове“, а истински дзержинци.“ (Абсолютно необяснимо: как тъй тези уж толкова много дзержинци са оставили някакви хора да вършат беззакония? Без самите те да са имали пръст в беззаконията? И при това са оцелели? Чудеса…)

Или Борис Дяков: преживял смъртта на Сталин страшно болезнено (и само той ли? — всички правоверни). Струвало му се: погребана е всякаква надежда за освобождаване!…^[403]

А на мен ми крещят: нечестно, нечестно! Водете спор с истинските теоретици! От института на Червената професура!

Добре, защо не! Аз ли не съм спорил! А с какво се занимавах в затворите? И по време на етапите? И при етапните престои? Отначало спорех заедно с тях и в тяхна подкрепа. Но нашите аргументчета ми изглеждаха доста рехави. По-късно престанах да говоря и повече слушах. Накрая поведох спор срещу тях. Самият Захаров, учител на Маленков (с което особено се гордееше), благоволяваше да влиза в диалог с мен.

Но ето че от всички спорове в главата ми е останал като че ли само един. Сякаш всички тези талмудисти са се слели в един човек. Всеки път ще ти повтори на същото място същия довод със същите думи. И все така ще си остане непробиваем — непробиваем, ето го главното им качество! Не са изобретени още бронебойни снаряди срещу чугунените им глави! Да се спори с тях, е страшно уморително, ако предварително не приемеш, че такъв спор е просто игра, весела забава.

Лежим си с моя приятел Панин на средното легло във вагон-зака, добре сме се настанили, имаме скрита по джобовете сельодка, не ни мъчи жажда, можем и да поспим. Но на някаква гара на-бутват в купето ни един учен марксист! Това се вижда дори по клиновидната му брадичка и очилата. Не скрива: бивш професор в Комунистическата академия. Провряхме глави през квадратната пролука — от първите му думи разбрахме: непробиваем. А лежим отдавна в затвора и още дълго предстои да лежим, така че ценим веселите шегички — трябва да слезем да се поразвлечем! В купето е Доста просторно, с някои си сменихме местата, постеснихме се.

— Здравейте.

— Здравейте.

— Не ви ли е тясно?

— Няма нищо, добре е.

— Отдавна ли лежите?

— От доста време.

— Малко ли ви остава?

— Почти още толкова.

— А погледнете навън — какви запуснати са селата ни: сламени покриви, полегнали къщи.

— Наследство от царския режим.

— Ама и съветските години станаха вече тридесет.

— Исторически нищожен срок.

— Лошото е, че колхозниците гладуват.

— А вие надниквали ли сте във всички паници?

— Ами попитайте който и да е колхозник в нашето купе.

— Всички в затвора са озлобени и необективни.

— Но самият аз имам представа от колхозите…

— Значи сте се натъквали на нехарактерни.

(Клинобрадатият изобщо не е бил в нито един, така е още по-лесно.)

— Попитайте тогава старите хора: през царско време са били сити, облечени, а и колко празници са имали!

— За какво да ги питам? Човешката памет има субективното свойство да хвали миналото. Кравата, дето умряла, най-много мляко давала. — Той прибягва и до пословици понякога. — А празниците нашият народ не обича, той обича да се труди.

— А защо в повечето градове е трудно с хляба?

— Кога е било това?

— Ами че и преди войната…

— Не е истина! Тъкмо преди войната всичко тръгна на добре.

— А знаете ли, че във всички волжки градове тогава са висели на километрични опашки…

— Някой местен не им е доставил навреме. Но по — скоро паметта ви изневерява.

— А и сега хлябът не стига!

— Женски сплетни. У нас се събират по седем-осем пуда зърно^[404].

— А зърното е спарено.

— Напротив, селекцията има успехи.

— Но в повечето магазини рафтовете са празни.

— Неповратливост на отделни места.

— Да не говорим пък за високите цени. Работникът се лишава от много неща.

— Нашите цени са научно обосновани както никъде другаде.

— Значи тогава заплатата е ниска.

— И заплатата е научно обоснована.

— Толкова е обоснована, че повечето време работникът работи безплатно за държавата.

— Вие нищо не разбирате от политикономия. Какъв сте по професия?

— Инженер.

— А аз съм тъкмо икономист. Не спорете. У нас е невъзможна дори принадената стойност.

— Как тогава преди главата на семейството е можел да го изхранва самичък, а сега са принудени да работят двама-трима?

— Работел е само един от семейството, защото е имало безработица, жената не е можела да се устрои. И семейството е гладувало. Освен това жената се нуждае от работа, за да се изравни с мъжа.

— За какъв дявол й е това равенство? А на кого лежи цялата грижа за къщата?

— Мъжът трябва да помага в домакинството.

— Добре де — вие помагахте ли на жена си?

— Аз не съм женен.

— Излиза, че преди всеки е работел само денем, а сега двамата трябва да работят и вечер. На жената не остава време за главното: за отглеждането на децата.

— Времето е напълно достатъчно. Децата са поверени най-вече на детската градина, училището и комсомола.

— Виждаме какво възпитание им дават те. Излизат едни хулигани и апашори. Момичетата са разпуснати.

— Нищо подобно. Нашата младеж е високо идейна.

— Така е според вестниците. Само че вестниците ни лъжат!

— Нашите вестници са много по-честни от буржоазните. Да бяхте прочели буржоазните.

— Дайте ни да ги прочетем!

— Това е напълно излишно.

— Въпреки всичко нашите вестници лъжат!

— Те са свързани искрено с пролетариата.

— В резултат на това възпитание престъпността расте.

— Напротив, спада. Посочете ми такава статистика!

Това е любимият им коз: дайте им статистика! — в страната, където се държи под секрет дори броят на овчите опашки. Но нека имат търпение: тепърва ще им даваме статистически данни.

— А престъпността продължава да нараства, защото самите ни закони раждат престъпленията. Те са свирепи и нелепи.

— Напротив, законите ни са прекрасни. Най-добрите в историята на човечеството.

— Особено 58-и член.

— Без него нашата млада държава не би устояла.

— Е, не е вече толкова млада.

— Исторически е много млада.

— Че погледнете колко хора лежат по затворите!

— Всеки си е получил заслуженото.

— А вие?

— Аз лежа по погрешка. След като нещата се изяснят, ще ме пуснат.

(Тази вратичка я оставят само за себе си.)

— По погрешка ли? Какви са тогава вашите закони?

— Законите ни са прекрасни, печални са отстъпленията от тях.

— Навсякъде — връзки, рушвет и корупция.

— Трябва да се засили комунистическото възпитание.

И така нататък. Той е невъзмутим. Говори с език, който не се нуждае от напрягане на ума. Да се спори с него, е равносилно да вървиш през пустиня.

За такива хора се казва: всички ковачници изходил, а се върнал неподкован.

А ако животът му бе отредил друга съдба, нямаше да разберем какво сухо и незначително човече е той. С уважение щяхме да четем името му във вестниците, щеше да е някой народен комисар или пък щеше да представя цяла Русия в чужбина.

Да се спори с него, е безполезно. Къде по-интересно е да поиграеш с него… не, не на шах, а на „другари“. Има такава игра. Много е проста. Два-три пъти се съгласете с него. Кажете му нещо с думи от неговия речник. Ще му стане приятно. Свикнал е да гледа на всички около себе си като на врагове. Уморил се е да си показва зъбите и съвсем не обича да разказва, защото всичките му разкази ще се обърнат мигом срещу него. А като ви приеме за свой, напълно по човешки ще ви открие, че ето на, видял на гарата: хората вървят, разговарят, стават големи събития, някого прехвърлят от един на друг пост, а ние с вас тук лежим, такива сме само шепа хора, трябва да пишем, да подаваме молби за преразглеждане на делата ни, за помилване…

Или ще разкаже нещо интересно: наканили се в тяхната Комунистическа академия да видят сметката на един другар, чувствували, че не е както трябва, не е наш, но все някак не им се удавало: в статиите му не откривали грешки, а и биографията му била чиста. И не щеш ли, докато се ровели веднъж в архивите, о, находка! — натъкнали се на една стара брошура на този другар, която самият Илич бил държал в ръцете си и отбелязал на полето отстрани забележка със своя почерк: „Като икономист е лайно.“ „Е, вече сам разбирате — доверително се усмихва нашият събеседник, — че след това без усилие се справихме с този смотаняк и самозванец. Изгонихме го и му отнехме ученото звание.“

Вагоните притракват. Всички вече спят, кой легнал, кой седнал. Понякога по коридора ще мине с прозявка конвоиращият войник.

Пропада незаписан още един епизод от Лениновата биография…

* * *

За да имаме пълна представа за добронамерените, ще изследваме тяхното поведение във всички основни плоскости на лагерния живот.

А) Отношение към лагерния режим и към борбата на затворниците за своите права. Тъй като лагерният режим е установен от нас, от съветската власт, трябва да го спазваме не само с готовност, но и с цялата си съзнателност. Трябва да спазваме самия дух на режима, преди още това да бъде поискано или посочено от надзора.

Е. Гинзбург има изумителни наблюдения: жените не протестират да им стрижат главите (с машинка), след като това го изисква режимът! От затвора ги изпращат да мрат на Колима. Те имат готово обяснение за това: значи ни вярват, че там ще работим по съвест!

За каква, по дяволите, „борба“ може да става дума? Борба против кого? Против своите? Борба в името на какво? В името на личното освобождение ли? В такъв случай не трябва да се борим, а да молим по законен ред. В името на свалянето на съветската власт ли? Пепел ни на езика!

Сред лагерниците, които искат да се борят, но не могат; които могат, но не искат; които и могат, и искат (и се борят! Ще стигнем и до тях, ще поговорим и за тях!) — правоверните са четвъртата група: които не искат, а и не могат, дори да искаха. Целият им предишен живот ги е подготвил само за една изкуствена, условна среда. Тяхната „борба“ в живота на свобода е приемането и предаването на одобрените отгоре резолюции и разпоредби по телефона и чрез електрическия звънец. В лагерните условия, където се налага по-скоро ръкопашна борба, където се тръгва без оръжие срещу автоматите, където се пълзи на лакти под обстрел, те са само Сидори Поликарповичи и Копъри Доматовичи, неспособни да уплашат когото и да било и за нищо негодни.

И толкова повече тези принципни борци за общочовешкото щастие никога не са били пречка за бандитизма на криминалните: те не възразяват срещу надмощието на рецидивистите в кухнята и при нагаждачите (четете например генерал Горбатов, там ще се уверите в това) — тъкмо според тяхната теория социално близките рецидивисти са получили в лагера такава власт. Те позволяват да ограбват в тяхно присъствие слабите и самите те също не се съпротивляват при грабеж.

И всичко това е логично, всичко се нарежда както трябва и никой не го оспорва. Но ето че настъпва времето да се пише историята, раздават се първите мълчали дотогава гласове за лагерния живот. Добронамерените се оглеждат и им става обидно: как така? Те, толкова преданите, толкова съзнателните — и да не са се борили? И дори да не са знаели, че има култ към личността на Сталин?^[405] И да не са предполагали, че скъпият Лаврентий Павлович бил заклет враг на народа!

И спешно се налага да се пусне някаква мътна версия, че са се борили. Всички журналистически палета и кой където свари упрекват моя Иван Денисович: защо не се е борил кучият му син? „Московская правда“ (8.12.62) дори укорява Иван Денисович, че комунистите свиквали в лагерите нелегални събрания, на които той не ходел, за да се учи на ум и разум от мислещите.

Но що за измишльотини? Какви нелегални събрания? И защо? — за да показват среден пръст в джобовете си ли? А и за кого да го показват, след като от младшия надзирател чак до самия Сталин се простира непрекъсната съветска власт? А и кога и с какви методи са се борили?

Това никой не може да каже.

А за какво са могли да мислят, ако единственото, което са си разрешавали да повтарят, е било: всичко действително е разумно. За какво са могли да мислят, ако единствената им молитва е била: не ме бий, царски камшико.

 

Б) Взаимоотношения с лагерното началство. Какво може да бъде отношението на добронамерените към лагерното началство, освен най-почтително и благосклонно? Нали всички лагерни началници са членове на партията и изпълняват партийна директива, не е тяхна вината, че „аз“ (= единственият невиновен) съм изпратен тук с присъда. Правоверните прекрасно съзнават, че на мястото на лагерните началници те биха постъпвали точно по същия начин.

Тодорски, за когото напоследък цялата наша преса вдигна шум като за лагерен герой (журналист от семинаристите, забелязан от Ленин и неизвестно защо станал през 30-те години началник на Военновъздушната (?) академия), според текста на Дяков разговаря дори с началника на снабдяването, покрай когото всеки бачкатор ще мине, без да му хвърли и поглед, по следния начин:

— С какво мога да бъда полезен, гражданино началник?

Тодорски съставя за началника на санитарната част конспект по „Краткия курс“. Ако Тодорски поне в нещо мисли не така, както в „Краткия курс“, къде е тогава неговата принципност, как може да съставя конспект точно по Сталин?^[406] Значи той мисли точно така.

Но не е достатъчно да обичаш началството! Трябва и началството да те обича. Необходимо е да се обясни на началството, че ние сме същите такива, от вашата мая, гледайте да ни приютите някак си. С това се обяснява защо героите на Серебрякова, Шелест, Дяков, Алдан-Семьонов при всеки един случай, за щяло и нещяло, удобно или неудобно, при приемането на етапа, при проверка по формулярите, се обявяват за комунисти. Това е всъщност заявка за топло местенце.

Шелест съчинява дори такава сцена. На котлаския етапен пункт извършват проверка на имената по формулярите. „Партийност?“ — пита началникът. (За какви глупаци се пише това? Къде в тъмничните формуляри има графа за партийността?) „Член на ВКП(б)“ — отвръща Шелест на изкуствения въпрос.

Трябва да отдадем заслуженото на началниците, били те дзержинци или берианци: те слушат. И уреждат. Не е ли имало писмена или поне устна директива: комунистите да бъдат уреждани при по-прилични условия? Защото дори в периодите на най-грубо преследване на изтърпяващите по Петдесет и осми, когато ги снемат от длъжностите на нагаждачите, бившите комунисти на високи постове, кой знае защо, остават непокътнати. (Например в Краслаг. Бившият член на военсъвета на Севернокавказкия военен окръг Аралов се задържа като бригадир на градинарите, бившият бригаден командир Иванчик — като бригадир на котеджите, бившият секретар на Министерството на културата Дедков — също на синекурна длъжност.) Но и без всякаква директива простата солидарност и простата сметка — „днеска ти, а утре аз“, карат органите да се грижат за правоверните.

И става така, че правоверните се ползуват с добро име пред началството, образуват в лагера устойчива привилегирована прослойка. (Това не се отнася до кротките редови комунисти, които не декларират пред началството своята вяра.)

Алдан-Семьонов така и пише в наивността си: комунистите началници се стараят да прехвърлят комунистите затворници на полека работа. Дяков също не скрива: едва що затвореният Ром заявява пред началника на болницата, че е стар болшевик. И тутакси го оставят дневален на санитарната част — доста престижна длъжност! Началникът на лагера също нарежда да не местят Тодорски от санитарите.

Ала най-забележителен е случаят, който ни разказва Г. Шелест в „Колимски записки“^[407]… Пристига нов голям началник, на когото, оказва се, Заборски бил корпусен командир през Гражданската война. Просълзили се. И — искай ми половината царство! Заборски се съгласява „да мине на специална храна от кухнята и да си взима колкото си иска хляб“ (тоест да подяжда работягите, тъй като никой не му изписва нови норми за хранене) и моли само да му дадат шесттомника на Ленин, за да чете вечер на газеничето! Така се нарежда всичко: денем той се храни с присвоената чужда дажба, а вечер чете Ленин. Ето как откровено и с удоволствие се прославя подлостта.

Още при Шелест някакво митично „конспиративно политбюро“ на една бригада (множко май за бригада?) успява да се сдобие по никое време със самун хляб от хлеборезачката и с паница овесена каша. Значи навсякъде имат свои нагаждачи? И значи добронамерените също посягат на чуждото?

Същият Шелест ни дава окончателния извод:

„Едни оцеляваха чрез силата на духа (правоверните, дето крадат кашата и хляба. — А. С), други — чрез допълнителната паница овесена каша“ (това пък е Иван Денисович).^[408]

Е, нека така да бъде. Иван Денисович няма познати нагаждачи. Само че отговорете: а камъните? Кой зидаше стената с камъните? Вие ли, дебелоглавци?

 

В) Отношение към труда. На пръв поглед правоверните са предани на труда (заместникът на Ейхе и в тифозното си бълнуване се успокоява едва когато сестрата го уверява, че — да, телеграмите за зърнодоставките са вече изпратени). На пръв поглед те одобряват и лагерния труд: той е нужен за построяването на комунизма, без него би било незаслужено да се дава на бандата арестанти затворническата помия. Ето защо те смятат за напълно разумно да бъдат бити отказващите се от работа, да ги затварят в бараките с усилен режим, а по време на войната и да ги разстрелват. При тях се смята за напълно нормално да бъдеш нарядник, бригадир, придружител за охрана и притеснител (в това отношение те се отличават от „честните крадци“ и заприличват на „песовете“.

Така например Елена Никитина, бивш секретар на киевския комитет на комсомола, била бригадир на дърводобивна бригада. Разказват за нея: присвоявала си изработеното от нейната бригада (по Петдесет и осми член), правела размени с рецидивистите. Откупвала й се от работа Люся Джапаридзе (дъщеря на бакински комисар) срещу някой шоколад от колета си. Затова пък бригадирката държала анархистката Татяна Гарасьова три денонощия в гората — докато не замръзнали крайниците и.

А Прохоров-Пустовер, също болшевик, макар и безпартиен, разобличава зековете, че нарочно не изпълняват нормите (и докладва за това на началството, в резултат на което зековете са наказани). На упреците на зековете, че трудът им е робски, Пустовер отговаря: „Чудна философия! В капиталистическите страни работниците се борят срещу робския труд, но ние, макар и роби, работим за социалистическата си държава, не за частни лица. Тези чиновници са само временно (?) на власт, едно движение на народа — и те ще изхвърчат, а държавата на народа ще остане.“

Съзнанието на правоверния — това са същински дебри. Нормалният човек не може да намери общ език с тях.

Единствено изключение добронамерените допускат само за себе си: самите тях ще е неправилно да използуват за общите работи в лагера, тъй като това ще им попречи да се запазят в добър вид за бъдещото плодотворно ръководене на съветския народ, пък и трудно биха размишлявали през лагерните години при такива условия, тоест да се събират и да повтарят, плюли си един друг в устата, че прави са другарят Сталин, другарят Молотов, другарят Берия и цялата останала партия.

Та затова с всички сили под покровителството на лагерните началници и помагайки си тайно един на друг, те се мъчат да се наредят като нагаждачи — на местата, които не изискват знания (нито един от тях не притежава специалност) и които са по-спокойни, по-далеч от ръкопашния бой. Така се и вкопчват: Захаров (учителят на Маленков) — в склада с личните вещи; споменатият по-горе Заборски (дали пък не самият Шелест?) — във вещевото снабдяване; прословутият Тодорски — в санитарната част; Конокотин — фелдшер (макар да не е никакъв фелдшер); Серебрякова — медицинска сестра (макар да не е никаква медицинска сестра). Става нагаждач и Алдан-Семьонов.

Лагерната биография на Дяков — най-големия многознайник сред добронамерените — е представена от собственото му перо и е достойна за почуда. За своите пет години в лагера той напуска зоната само веднъж — и то за половин ден. За този половин ден е натоварен да сече клони едва половин час, след което надзирателят му казва: ти се преумори, почини си. Половин час за пет години! — това не всекиму се удава. Известно време той се позовава на хернията си, сетне на фистула в резултат от хернията — но, моля ви се, как цели пет години! За да получите такива златни места като медицински статистик, библиотекар на КВЧ и склададжия на личните вещи и при това да се задържите на тях през целия срок на излежаваната ви присъда, не е достатъчно да се отплатите с парче сланина, вероятно и душата си трябва да продадете на кума — нека кажат старите лагерници. Пък и Дяков не е какъв да е нагаждач, а от войнствените: в първия вариант на своята повест^[409], докато не беше изобличен публично^[410], той изящно мотивираше защо умният човек трябва да избегне грубата народна участ („шахматна комбинация“, „рокада“, тоест вместо себе си да остави другиго между шамарите). Та този човек се заема сега да стане главен тълкувател на лагерния живот!

Г. Серебрякова ни предава своята лагерна биография с предпазлив пунктир. Чува се, че имало свидетелки с тежки обвинения срещу нея. Нямах възможност да проверя това.

Ала не само авторите комунисти, а и всички останали добронамерени, описани от целия този хор от автори, са показани до един извън труда — или в болницата, или на нагаждачески длъжности, където водят своите мракобесни (и донякъде осъвременени) разговори. Тук писателите не лъжат: на тях просто не им достига фантазия да изобразят тези дебелоглавци, заловени за работа, полезна на обществото. (Как ще го изобразиш, щом ти самият никога не си работил?)

 

Г) Отношение към бягствата. Самите дебелоглавци никога не се опитват да бягат: това би било акт на борба с режима, дезорганизиране на МВД, а, ще рече, и подкопаване на съветската власт. Освен това правоверният винаги е пуснал да странстват из висшите инстанции две три молби за помилване, а бягството би могло да се изтълкува там горе като нетърпение, дори като недоверие към висшите инстанции.

Пък и добронамерените не се нуждаят от „свобода изобщо“ — от човешката, от птичата свобода. Всяка истина е конкретна — и свободата им е необходима само като получена от ръцете на държавата, само като законна, подпечатана, с връщането на тяхното положение отпреди арестуването и на предимствата им; за какво им е свобода без всичко това?

Щом те и не помислят за бягство, толкова повече осъждат всички чужди бягства като чисто разрушаване на системата на МВД и на стопанското строителство.

И след като бягствата са толкова вредни, то вероятно гражданският дълг налага на добронамерения, когато разбере за такова нещо, да донесе на другаря оперативен работник. Логично, нали?

А сред тях имаше и някогашни конспиратори, и смелчаци от Гражданската война. Но тяхната догма ги превърна в политическа сган.

 

Д) Отношение към останалите по Петдесет и осми. Те никога не се смесват с другарите си по беда, това би било непартийно. Понякога тайно помежду си, а понякога и съвсем неприкрито (нищо не рискуват) гледат да се дистанцират от мръсния Петдесет и осми. Тъкмо тази простовата маса са възглавявали те в живота на свобода — и там не са й давали свободно думата. Странно, че тук, оказали се с нея в едни и същи килии при равни условия, те не се чувствуват потиснати от нея и й крещят колкото щат: „Така ви се пада, мерзавци! Всички вие на свобода се прикривахте! Вие сте врагове и справедливо сте осъдени! Всичко е закономерно! Всичко ни води към великата победа!“ (Само аз съм осъден неправилно.)

Те сериозно приписват безпрепятствеността на тъмничните си монолози (администрацията е винаги за правоверните, а контрите, ако гькнат, им е вързана в кърпа втора присъда) на силата на всепобеждаващото учение. (Понякога в лагера се случва и друго съотношение на силите. На един прокурор, излежавал присъдата си в Унжлаг, се наложило дълги години да се прави на смахнат. Само по този начин се спасил от разправа: лежал заедно със своите „кръщелници“.)

Правоверните гледат на целия Петдесет и осми, без себе си, естествено, с открито презрение, с преднамерена класова омраза. Дяков: „С ужас си помислих с кого сме попаднали тук.“ Конокотин не иска да направи инжекция на болен власовец (макар да е задължен като фелдшер!), но самопожертвователно дава от собствената си кръв за болния войник от конвоя. (Както и волнонаемният им лекар Баринов: „Преди всичко съм чекист, а след това лекар.“ На ви — медицина!) Сега вече ни става ясно защо в болницата са „нужни честни хора“ (Дяков): за да знаят на кого да слагат инжекции и на кого не.

Те превръщат тази омраза в действие. (Нима биха могли, а и защо да потискат класовата омраза в себе си?) При Шелест срещаме Самуил Гендал — професор (вероятно по комунистическо право), който при отказ на кавказците да излязат на работа веднага пуска фитила: да се подозре в саботаж моллата.

 

Е) Отношение към доносничеството. Както всички пътища водят за Рим, така и всички предхождащи точки ни водят до заключението, че няма как твърдокаменните да не сътрудничат с най-добрите и човечните от лагерните началници — оперативните работници. В тяхното положение това е най-сигурният начин да се помогне на НКВД, държавата и партията.

Освен всичко друго е изгодно, това е най-добрата спойка с началството. Направените на кума услуги не остават без награда. Само при закрила от страна на кума можеш с години да се задържиш на добрите нагаждачески места в зоната.

В една книжка за лагерите от същия този правоверен поток^[411] любимият на автора свръхположителен комунист Кратов се ръководи от следната система възгледи: 1) да оцелее на всяка цена, като се приспособява към всичко; 2) нека доносници стават порядъчните хора — това е по добре, отколкото такива да стават негодяите.

Ако правоверният се заинати и не пожелае да служи на кума, все едно няма изход. Оперативният работник няма да пропусне ласкаво да повика и бащински да запита правоверния, изразяващ гръмогласно своята вяра: „Вие съветски човек ли сте?“ На което добронамереният не може да отвърне „не“. Значи „да“.

А щом е „да“, хайде да ни сътрудничиш, другарче. Нищо не може да ти попречи.^[412]

Само че сега, като изопачават цялата история на лагерите, ги е срам да си признаят, че са сътрудничили. Невинаги ги хващат на място, като Лиза Котик, дето изтървала писмения си донос. Но ето, изпускат се да кажат, че оперативният Соковиков приятелски пращал писмата на Дяков, без да минат през лагерната цензура. Само дето няма да ви кажат: защо ги е пращал? Откъде накъде такава дружба? Измислят как оперативният работник Яковлев съветвал Тодорски да не заявява открито, че е комунист, но не дават обяснение: защо е бил толкова загрижен?

Но това е временно. Приближаваме се до славния миг, когато ще може да вдигнат глави и на всеослушание да си признаят:

— Да! Ние сме доносници и се гордеем с това!^[413]

 

Но впрочем защо е цялата тази глава? Целият този дълъг обзор и анализ на добронамерените? Да напишем вместо това с огромни букви:

ЯНОШ КАДАР, ВЛАДИСЛАВ ГОМУЛКА, ГУСТАВ ХУСАК.

Те изтърпяват и несправедлив арест, и кошмарно следствие, и дълги години лежат.

Целият свят вижда много ли нещо са проумели. Целият свят им разбра цената.

Дванадесета глава
СЕКРЕТНИТЕ СЪТРУДНИЦИ

ЧК-ГБ (впрочем така е и звучно, и удобно, и кратко да наричаме това учреждение, като същевременно не изпускаме неговото движение във времето) щеше да е безчувствен дръвник, неспособен да проверява своя народ, ако нямаше постоянен поглед и постоянен слух. В нашия технически век очите са заменени отчасти с фотоапарати и фотоелементи, а ушите с микрофони, магнетофони и лазерни подслушвачи. Но през цялата епоха, която тази книга обхваща, почти единствените очи и почти единствените уши на ЧК-ГБ бяха доносниците.

През първите години на ЧК те са наричани на делови език секретни сътрудници (за разлика от щатните, откритите). В стила на ония години е в сила съкратената форма сексоти, която става общоупотребима. Който е измислил тази дума (без да предполага, че ще стане толкова популярна — не са успели да предотвратят това), е бил неспособен да я възприеме с непредубеден слух и дори само в звученето й да долови всичко гнусно, което се е преплело в нея; нещо по-безсрамно дори и от содомския грях. А с годините тя се изпълни и с жълтокафеникавата кръв на предателството — и няма в руския език по-отвратителна дума от нея.

Но тази дума има употреба само в живота на свобода. На Архипелага са в употреба други думи: в затвора — „ухо“, в лагера — „кука“. Както много думи на Архипелага обаче нахлуват неудържимо в руския език и заливат цялата страна, така и „кука“ с течение на времето става общо понятие. В това е намерило отражение единството и общността на самото явление на доносничеството.

Без опит и без да сме размишлявали достатъчно над това, е трудно да оценим до каква степен сме проникнати и обхванати от доносничеството. Както, ако не носим транзистор в полето, в гората и на езерото, няма да усетим, че през нас преминават постоянно множество радиовълни.

Трудно е да привикнем към този постоянен въпрос: а кой клепа у нас? У нас вкъщи, у нас в двора, у нас в часовникарското ателие за поправки, у нас в училище, у нас в редакцията, у нас в конструкторското бюро и дори у нас в милицията. Трудно е да привикнем и противно е да привикваме — а за по-голямата ни безопасност не би било зле. Невъзможно е куките да бъдат изгонени, уволнени — ще бъдат завербувани нови. Но трябва да ги познаваш: понякога — за да се предпазиш в присъствието им; понякога — за да ги преметнеш, като се представиш не за такъв, какъвто си; понякога — за да се скараш открито с доносника и по този начин да обезцениш показанията му срещу теб.

За това колко е гъста мрежата на сексотите ще кажем в специалната глава за живота на свобода. Мнозина усещат тази гъстота, но се отказват да си представят лицето на всеки сексот — простото му човешко лице, и от това мрежата изглежда още по-загадъчна и страшна, отколкото е в действителност. А впрочем кука се оказва същата мила Анна Фьодоровна, която идва по съседски у вас да й услужите с мая и притичва след това да съобщи където трябва (условният пункт може да бъде я будката, я аптеката), че е видяла у вас адресно нерегистриран гостенин. Или това е същото наше момче Иван Никифорович, с когото сме гаврътнали по 200 грама и той ви е наклепал как сте псували, че няма какво да се купи в магазините, докато началството го снабдяват по втория начин. Вие не познавате сексотите по физиономия и след това сте изненадани откъде е известно на вездесъщите Органи, че при масовото пеене на „Песен за Сталин“ сте разтваряли само уста, без да хабите гласа си. Или за това, че не сте били весел на 7-и ноември по време на манифестацията? Къде са те — тези пронизващи изпепеляващи очи на сексота? А очите на сексота могат да бъдат лазурни и замечтани или по старчески просълзени. Съвсем не е казано, че трябва да святкат с мрачно злодейство. Не разчитайте, че това ще бъде непременно някой негодяй с отблъскваща външност. Това е най-обикновен човек като теб и мен, донякъде добронамерен, донякъде злобен и завистлив, с всички слабости, които ни правят уязвими за паяците. Ако сексотите се набираха на напълно доброволни начала, разчитайки на техния ентусиазъм, едва ли щяха да са много (освен може би през 20-те години). Но завербуването им става чрез объркване и принуда и човек бива предаван от слабостите си на тази позорна служба. И дори тези, които искрено желаят да отхвърлят от себе си лепкавата паяжина, тази своя втора кожа — не могат, не могат.

Вербуването е в самия въздух на нашата страна. В това, че държавата стои над личното. В това, че Павлик Морозов е герой. В това, че доносът не е донос, а помощ за този, срещу когото доносничим. Вербуването ажурно се преплита с идеологията: нали и Органите искат, нали и вербуваният трябва да иска само едно: успешното напредване на нашата страна към социализма.

Техническата страна на вербуването заслужава повече от похвала. Уви, нашите детективни комикси не описват тези похвати. Вербувачите работят в агитпунктовете преди изборите. Вербувачите работят в катедрата по марксизъм-ленинизъм. Вас ви повикват — „има някаква си комисия, елате“. Вербуваните работят в току-що оттеглилата се от предните позиции армейска част: пристига някакъв смершевец и измъква един по един половината от ротата ви; с някои от войниците разговаря просто за времето и манджата, но на други поставя задачата да следят другарите си и командирите. Седи си в работилничката майсторът и поправя нещо. Влиза симпатичен мъж: „Бихте ли погледнали тази катарама?“ И тихо: „Незабавно затворете ателието, излезте на улицата, там е спряла кола 37-48, отворете направо вратата и се качете, тя ще ви откара където трябва.“ (После знаем какво следва: „Вие съветски човек ли сте? Тогава ще трябва да ни помогнете.“. Такова ателие е чудесен пункт за събиране на сведения срещу граждани. А за лична среща с оперативния работник — апартаментът на Сидорови, 2-рия етаж, звъни три пъти, вечер от шест до осем.

Поезията на завербуването на секретни сътрудници тепърва чака своя творец. Животът има видима и невидима страна. Навсякъде са опнати паешки нишки и ние не забелязваме, както се движим, че те ни оплитат все повече и повече.

Комплектът от инструменти за завербуването е като комплект от шперцове: 1, 2, 3. № 1: „Съветски човек ли сте?“ № 2: Да се обещае на вербувания онова, което той безполезно се е мъчил да си издействува по законен път. № 3: Да бъде притиснат в слабото място, да бъде заплашен с нещо, от което най-много се бои. № 4…

Пък и натискът понякога е съвсем-съвсем слаб. Повикват някой такъв А. Г., известен като мижитурка. И направо му нареждат: „Напишете списък на антисъветски настроените ви познати.“ Той е смутен, мънка: „Не съм сигурен…“ Не скача, не удря с юмрук: „Как си позволявате?!“ (А и кой ще скочи у нас? Защо да фантазираме?…) „Ах, не сте сигурен? Тогава напишете тези, за които гарантирате, че са истински съветски хора. Но гарантирате за тях, имайте го предвид! Достатъчно е един да не се окаже такъв, ще приберем незабавно самия вас! Защо не пишете?“ — „Аз… не мога да гарантирам.“ — „Ах, не можете ли? Значи знаете, че те са антисъветски. Ето на, пишете за когото знаете!“ И честното, доброто зайче А. Г. с доста мека душица, ваяна още преди революцията, се поти, върти се, мъчи се. Той искрено възприема този натиск върху себе си: или да пише, че са съветски, или да пише, че са антисъветски. Той не вижда трети изход.

Камъкът, дето не е човек, и той се руши.

В живота на свобода шперцовете са повече, защото и животът е по-разнообразен. В лагера те са от най-елементарните, животът е опростен, открит и резбата на винтовете и диаметърът на главичката са известни. № 1, естествено, си остава: „Съветски човек ли сте?“ Винаги приложим към добронамерените, отвертката никога не се изплъзва, главата на винта веднага се подчинява и почва да се навива. №2 също отлично работи: обещанието да те преместят от общите работи, да те оставят на работа в зоната, да получиш допълнително каша, да ти се доплати, да те освободят по-рано. Всичко това е живот, всяко такова стъпало е запазване на живота. (По време на войната клепането доста се обезцени: вещите поскъпваха, а хората поевтиняваха. Често цената беше пакетче махорка.) А № 3 работи още по-успешно: ще те махнем от нагаждачите! Ще те пратим на общите работи! Ще те прехвърлим в наказателния лагпункт! Всяко такова стъпало е стъпало към смъртта. И този, когото не ще съблазниш с комат хляб на повърхността, може да трепне и да се примоли, ако го бутат в пропастта.

Това не значи, че в лагера не се налага понякога по-хитър подход. Има такива случаи. Майор Шикин трябвало да издири обвинителни мотиви срещу арестувания евреин Герценберг. Предполагал, че седемнадесетгодишният неопитен момък Антон от пленените немци може да му даде обвинителен материал. Шикин повиква Антон и започва да го обработва на нацистка почва: колко гнусна е еврейската нация и как е погубила Германия. Антон се разпалва и предава Герценберг. (Та защо при едни по-други обстоятелства комунистът чекист Шикин да не стане изпълнителен следовател на Гестапо?)

Или да вземем Александър Филипович Степовой. До затварянето му е бил войник от войските на МВД, арестуван по 58-и. Ни най-малко не е от правоверните, изобщо простоват момък, в лагера започва да се срамува от предишната си служба и старателно я скрива, понеже знае, че е опасно, ако се разбере. Та как го вербуват? Ами че именно с това: ще разгласим, че си „чекист“. Готови са да си избършат задника със собственото си знаме, стига да завербуват някого. (Разправя, че все пак устоял.)

Няма да имаме друг повод да разкажем как са го арестували. Бил мобилизиран в армията, а го изпращат да служи в МВД. Отначало за борба с бандеровците. След като получели (от куките, естествено) сведения кога ще дойдат от гората на черква за литургия, обкръжавали черквата и ги излавяли на изхода (по фотографии). Или охранявали (облечени цивилно) народните депутати в Литва на избирателните им събрания.

(„Имаше един такъв смел, винаги се отказваше от охраната!“. Или пък охранявали някой мост в Горковска област. Самите те вдигнали бунт, когато взели лошо да ги хранят — и за наказание ги изпратили на турската граница. Но Степовой по това време бил вече арестуван. Той рисувал много и дори върху кориците на тетрадките си по политпросвета. Нарисувал веднъж свиня и тъкмо тогава се намират да му кажат: „А Сталин можеш ли?“ Мога. И мигом нарисувал и Сталин, преди да предаде тетрадката си за проверка. Предостатъчно да го арестуват, но на стрелбите в присъствието на генерала улучва 7 от 7 на 400 метра, за което получава домашен отпуск. Когато се връща в частта си, разказва: дръвче не е останало, сами изсекли плодните дървета заради „зверевския“ данък. Но дори пред трибунала на Горковския военен окръг крещи: „Ах вие, подлеци! Ако съм враг на народа, защо не ме съдите пред народа, защо се криете?“ Следват Буреполом и Красная Глинка (тежък режимен лагер с тунелни работи, изключително само Петдесет и осми).

Друг пък, дето е думата, се вре, без да го викаш. В този случай няма затруднения. На някои обаче трябва да хвърляш въдицата по няколко пъти: глътват стръвта. Има и такива, дето увъртат, че им било трудно да съберат точна информация. Казва им се: „Давайте каквато има, ще я проверим.“ — „Но ако изобщо не съм сигурен?“ — „Ама вие да не сте истински враг?“ И накрая честно ще му обяснят: „Трябва ни пет процента истина, останалото нека бъде ваша фантазия.“ (Джидинските оперативни работници.)

Но понякога и самият кум^[414] остава без сили. Плячката не пада нито от третия, нито дори от петия. Това е рядко, но се случва. Тогава на кума му остава да придърпа резервната примка: подписването за неразгласяване. Никъде — нито в конституцията, нито в кодекса, не е казано, че такова подписване изобщо съществува, че сме длъжни да правим това, но нас са ни свикнали на всичко. Как тъкмо тук ще откажем? Тук всички си поставяме подписите без изключение. (А между другото, ако не се подписвахме да мълчим, с излизането си от кума тутакси бихме взели да разказваме на всеки срещнат разговора си с него — и тогава би се разпиляла цялата дяволска сила на Третия отдел, тъкмо на нашата страхливост се крепи тяхната секретност, а и самите те!) И се поставя в лагерното ви дело освобождаваща щастлива бележка: „Да не се вербува!“. Това е клеймо „96“ или поне „84“, но ние няма да узнаем скоро за него, ако изобщо оцелеем. Ще се досетим по това, че ще се отдръпне от нас тази нечиста сила и никога повече няма да ни се натрапва.

Ала най-често вербуването е успешно. Притискат те просто и грубо така, че да не можеш нито да ги измолиш, нито да излееш гнева си.

И скоро завербуваният прави донос.

И в резултат на този донос обикновено около шията на някого се затяга примката на втора присъда.

И излиза, че лагерното наклепване е най-силната форма на лагерната борба: „Умри днеска ти, а аз утре!“

 

В живота на свобода вече половин век или поне четиридесет години доносничество е напълно безопасно занятие: никаква ответна заплаха от обществото или разобличаване, нито пък някакво наказание са възможни.

В лагерите е малко по иначе. Читателят помни как соловецката администрация разобличаваше куките и ги изпращаше на Кондостров. После няколко десетилетия куките си карат безгрижно и щастливо. Но от време на време на отделни места се сплотява групичка от волеви и енергични зекове и под скрита форма продължават соловецката традиция. Понякога пречукват (убиват) куката чрез линчуване на заловения крадец от разярената тълпа (линчуването според лагерните понятия е нещо почти законно). Понякога (1-ви ОЛП на Вятлаг по време на войната) производствените нагаждачи изписват по административен път от своя обект най-вредните куки „по делови съображения“. Тук оперативният работник трудно би могъл да помогне. Другите куки разбират това и кротват.

В лагерите се възлагат отначало много надежди на попълващите ги фронтоваци — ето кой ще се заеме с куките. Уви, военните попълнения разочароват лагерните борци: извън своята армия тези воини, минохвъргачки и разузнавачи съвсем се отпускат и стават негодни за нищо.

Още много щеше да се люлее камбаната, метрономът още щеше да отчита времето, докато започне на Архипелага мор по куките.

* * *

За тази глава не ми достига материалът. Лагерниците разказват някак без желание как са ги вербували. Ще разкажа за себе си.

Само след дълъг лагерен опит, патил и препатил, можах да се огледам и да разбера колко на дребно, колко нищожно бях започнал своя затворнически живот. В офицерската си кожа, привикнал към незаслужено високо положение сред околните, аз и в лагера все се тиках на разни длъжности и тутакси ме сваляха от тях. А много се държах за тази кожа — рубашката, брича и шинела, — за нищо на света не исках да я сменя със защитните лагерни дрипи! В новите условия правех грешката на новобранеца: откроявах се върху местността.

И снайперисткото око на моя пръв кум, новойерусалимския, веднага ме забеляза. А на Калужката застава, едва успял от бояджия да стана помощник-нормировач, отново измъкнах тази униформа — ех, колко ми се искаше да бъда мъжествен и красив! При това живеех в стая с изроди, там дори генералите не се обличаха така.

Съвсем бях забравил как и защо писах в Нови Йерусалим автобиографията си. Една вечер, когато се бях излегнал на леглото си с учебник по физика, Зиновиев пържеше нещо и ни разказваше, а Орачевски и Прохоров лежаха, с крака върху перилата на креватите си — влезе старшият надзирател Сенин (предполагам, че това не беше истинското му име, не беше и руснак, а го бе избрал за псевдоним в лагера). Той сякаш не забеляза нито котлона, нито тези вирнати крака, а седна на едно от леглата и се включи в общия разговор.

Не ми харесваше нито по физиономия, нито по маниери, прекалено въртеше меките си очи, но пък колко културно се държеше! Колко възпитано! Колко много се отличаваше от останалите ни надзиратели — простаци, тъпаци и неграмотни. Сенин беше ни повече, ни по-малко студент! Студент в 4-ти курс, не помня вече каква специалност. Изглежда, се срамуваше доста от енкаведист-ката си униформа, опасяваше се да не би състудентите му да го видят в града със сините пагони и затова, когато идваше на дежурство, обличаше униформата си на място, а преди да тръгне, я снемаше. (Ето ви съвременен герой за романистите. Кой в царските времена би помислил, че един прогресивен студент ще припечелва като надзирател в затвора!) Впрочем уж много културен, а да кара някой старец да тича за щяло и нещяло или да прати някой работяга в карцер за три денонощия не му струваше нищо.

Но при нас в стаята обичаше да води интелигентни разговори: да покаже, че разбира нашите фини души, а и ние да оценим неговата. Та и този път взе да ни разказва някакви новини от градския живот, нещо за един нов филм, и изведнъж незабележимо за останалите ми направи знак — да изляза в коридора.

Излязох, изпълнен с недоумение. След още няколко любезни фрази, за да не се издаде, Сенин също излезе от стаята и ме настигна. Заповяда ми да ида в кабинета на оперативния работник — натам водеше затънтена стълба, където никого не можеше да срещнеш. Там именно се намираше бухалът.

Дотогава не бях го виждал. Тръгнах със свито сърце. От какво се страхувам? От същото, от което всеки лагерник: да не ми тръснат втора присъда. Не беше изминала и година от моето следствие, още изтръпвах даже при вида на следователя зад бюрото му. Ами ако отново се ровят в предишното ми дело: още някакви странички от дневника ми, още някакви писма…

Чук-чук-чук!

— Влезте.

Отварям вратата. Малка, уютно подредена стаичка, сякаш изобщо не се намира в ГУЛАГ. Намерено е място и за малък диван (може пък да принуждава нашите жени да му лягат на него), и за радиоапарат „Филипс“ на етажерката. Той има цветно око и разлива някаква мека, много приятна музика. Отвикнал съм от такива чисти звуци и от такава музика, размеквам се от първата минута: някъде животът тече! Господи, ние свикнахме да мислим, че живеем, а всъщност животът е някъде там, някъде там…

— Седнете.

На бюрото — лампа с омекотяващ светлинен абажур. Зад бюрото, в кресло — оперативният, също като Сенин интелигентен на вид, къдрокос, почти непроницаем. Моят стол е също с тапицирана седалка. Колко приятно е всичко това, стига да не започне да ме обвинява в нещо, отново да раздрънква старите дрънкалки.

Но не, гласът му никак не е враждебен. Пита ме изобщо за живота, как съм, свиквам ли с лагерния живот, удобно ли ми е в стаята на нагаждачите. Не, така не започват следствията. (Но къде, къде съм чувал тази прелестна мелодия?…)

А ето че следва и напълно естественият въпрос, може би просто от любезност:

— Е, след всичко случило се с вас, след всичко преживяно, оставате ли съветски човек? Или не?

А? Какво да отговориш? Вие, потомци, не ще разберете това: как трябва да отговориш? Чувам ви, чувам ви, нормални свободни хора, да ми крещите от 1990 година: „Прати го на майната му! (Или може би потомците не ще се изразяват вече така? Не вярвам.) Затворили са те, съсипали са те — и още да си му съветски човек!“

Наистина, след всички затвори, след всички срещи, когато бях затрупан с информация от целия свят — как можех да оставам още съветски? Къде, кога е устоявало нещо съветско срещу пълната информация?

Ако бях вече толкова превъзпитан от затвора, колкото просветен от него, щях, разбира се, веднага да отрежа: „Не! И вървете на майната си!… Втръсна ми да си напрягам мозъка заради вас. Оставете ме да си отдъхна след работа!“

Но всички ние сме израсли в послушание, момчета! На въпроса: „Има ли против?… Има ли въздържали се?…“ — ръката ти не е в състояние да се вдигне, не е в състояние. Как може дори осъденият да изговори: не съм съветски…

— В постановлението на ОСО е казано, че съм антисъветски — деликатно избягвам прекия отговор.

— Ех, ОСО — махва той с ръка без никаква почит. — Кажете вие самият как се чувствувате. Оставате ли съветски човек? Или сте се променили, озлобили?

Тихо, толкова чисто се лее тази мелодия, че нашият отегчителен, тегав, нищожен разговор никак не се връзва с нея. Господи, колко чист и прекрасен може да бъде човешкият живот, но заради егоизма на тези, които ни управляват, никога не ще бъде възможно това. Монюшко? Не е Монюшко. Дворжак? Не е Дворжак… Да беше ме оставил на мира, куче недно, да послушам.

— Защо да се озлобявам? — чудя се аз. (Защо наистина? „Да се озлобя“ не бива по никакъв начин, това намирисва вече на ново следствие.)

— Ще рече, че сте съветски? — строго, но и с поощрителен тон се мъчи да изтръгне от мен оперативният.

Не бива само да давам рязък отговор. Не бива само да разкривам какъв съм днес. Изтърва ли се да кажа, че съм антисъветски, веднага ще заведат срещу мен лагерно дело, ще ми лепнат като нищо втора присъда.

— В душата си, вътрешно — за какъв се смятате?

Страшно е някак: зима, виелици и да те натирят отвъд Полярния кръг. А тук съм се уредил, спя на сухо и топло, имам дори бельо. В Москва жена ми идва на свиждания, носи ми туй-онуй… Къде да вървя! За какъв дявол да вървя, след като може да остана?… И какво толкова позорно има да кажа, че съм съветски? Системата е социалистическа.

— Смятам се… мда… съветски…

— Ах, съветски! Това е вече друго — радва се оперът. — Сега можем да разговаряме вече с вас като двама съветски човека. Значи ние с вас имаме една идеология, общи цели — (само дето стаите ни не са еднакви) — и ние с вас трябва да действуваме съвместно. Вие ще ни помогнете, а ние ще ви се реваншираме…

Чувствувам, че вече ме подхлъзват… Пък и тази музика отгоре на всичко… А той ми нахлузва една след друга безпогрешни примки на шията: трябвало съм да им помогна да са в течение на нещата. Можело съм да стана случайно свидетел на някои разговори. Трябвало да им съобщя за тях…

Е, това точно никога няма да направя. Знам го твърдо в себе си: съветски, не съветски, но да ви съобщя за политически разговор — няма да го дочакате! И все пак — предпазливост, предпазливост, трябва някак меко да се изплъзна.

— Това аз… не ще мога… — отговарям почти със съжаление.

— Но защо? — става суров гласът на моя колега по идеологията.

— Ами защото… това не е в характера ми… — (Как да ти го кажа по-деликатно, мръснико?) — Защото… не се вслушвам в чуждите разговори… не запомням…

Той забелязва, че музиката ми влияе някак, и изключва радиоапарата. Тишина. Загасва цветното топло око на добрия свят. В кабинета сме бухалът и аз. Няма шега.

Поне да бяха в сила при тях шахматните правила: три пъти повторените ходове фиксират играта като завършила наравно. Няма такова нещо! Колкото са мързеливи за друго, толкова в това са усърдни: сто пъти ми дава той еднообразно шах от едно и също поле, сто пъти аз се крия зад една и съща пешка и отново се измъквам иззад нея. Той няма вкус, затова пък — време колкото щеш. Аз самият се поставих във вечен шах с това, че се обявих за съветски човек. Разбира се, всеки от стоте хода носи някакъв оттенък: нова дума, нова интонация.

Минава час, минава още един. В нашата килия вече спят, а той заникъде не бърза, това му е работата. Как да се откопча? Какви лепки са! Вече ми намеква и за етапа, и за общите работи, започва да изказва подозрението, че съм заклет враг, и се прехвърля отново на надеждата, че съм заклет приятел.

Не мога да отстъпя. Но и на етап не ми се ще да ме пратят през зимата. С мъка си мисля: Как ли ще свърши всичко това?

Внезапно той прехвърля разговора върху криминалните. Бил чувал от надзирателя Сенин, че съм се изказвал остро срещу тях, че съм имал с тях стълкновения. Ставам оживен: това е промяна на ходовете. Да, мразя ги. (Но знам, че вие ги обичате!)

И за да ме разчувства окончателно, той ми рисува такава картина: в Москва имам жена. Принудена е да ходи сама, понякога и нощем, без мъжа си. На улицата често ти смъкват дрехите от гърба. Това са същите бандити, които бягат от лагерите. (Не които вие амнистирате!) Та няма ли да съобщя на опера, ако науча, за канещите се да бягат обирници?

Какво пък, обирниците са врагове, безжалостни врагове, и срещу тях всички мерки са позволени… Но позволени или не, ето — въпреки всичко — един добър изход. Това като че ли:

Може. Това може.

Казваш го! Казваш го, а на сатаната тази думичка му стига! И пред мен вече ляга на масата чиста бланка:

„Задължение

Аз, еди-кой си, се задължавам да съобщавам на инспектора от МВД в лагерния участък за…

готвещите се да бягат затворници…“

— Но как така, ние говорехме само за обирниците!

— Че кои други освен тях бягат? И после как на официална бланка да напиша „обирници“. Това не е литературно. И така е ясно.

— Но така се променя целият смисъл!

— Не, убеждавам се: не сте наш човек и трябва да се разговаря с вас „съвсем по друг начин“. И не тук.

О, какви страшни думи — „не тук“, когато навън веят хали, когато си нагаждам и живееш в симпатичната стая на изродите! Къде ли ще е това „не тук“. В Лефортово? И какво ще рече — „съвсем по друг начин“. Пък и в края на краищата по мое време не е ставало нито едно бягство от лагера, вероятността е като за падането на метеорит. А и да се замислят такива, кой ще е този глупак, дето ще се раздрънка предварително? Значи и аз няма да узная. Така че няма за какво да докладвам. В края на краищата това е съвсем благоприятен изход… Само дето…

— Наистина ли не може без тази хартийка?

— Такъв е редът.

Въздишам. Успокоявам се с уговорчици и поставям подписа си за продажба на душата. За продажба на душата заради спасението на тялото. Това ли е всичко? Може ли да си тръгвам?

О, не. Има още „за неразгласяване“. Но още по преди, върху същата хартийка:

— Ще трябва да ви изберем псевдоним.

Псевдоним ли?… Ах, прякор! Да-да-да, осведомителите носят прякори! Боже мой, колко бързо се провалих. Той все пак успя да ме изиграе. Фигурите са съборени, матът се признава.

И главата ми се изчерпва от всякаква фантазия. Винаги съм намирал имена за десетки мои герои. В момента не мога да измисля никакъв прякор. Дали прислушан в шума зад прозореца, той милосърдно ми подсказва:

— Е, да речем, Ветров.

И аз изписвам в края на задължението „Ветров“. Тези шест букви се врязват в паметта ми като позорни пукнатини.

Как така, аз се готвех да умра като човек! Как се получи така, че останах да живея като куче?…

А оперът скрива моето задължение в сейфа — това е неговата продукция за вечерната смяна и той любезно ми обяснява: не бива да идвате в кабинета ми, за да не си навлечете подозрения. А надзирателят Сенин е доверено лице и всичките си съобщения (тоест доноси!) предавайте незабелязано по него.

Така се ловят птичките. Като се почне от ноктенцето.

 

През същата година вероятно не бих могъл да се задържа на този рубеж. Дето му е думата, не се ли задържиш за гривата, за опашката е още по-трудно. Тръгнал по наклонената плоскост, трябваше да се свличам още по-надолу.

Но нещо ми помогна да се задържа. При среща Сенин ме препираше: е? Разпервах ръце: нищо не съм чул. Чужд съм на криминалните и не мога да се сближа с тях. Но ето че като напук, уж не бягаха, а изведнъж един апашор от нашето лагерче офейка. Давай тогава за нещо друго! За бригадата! За стаята! — настояваше Сенин. — За друго не съм обещавал! — твърдях аз (а и пролетта наближаваше). Все пак беше постижение донякъде, че бях се задължил за нещо съвсем конкретно — за бягствата.

А веднага след това от министерството ме изтеглиха в конструкторското пандизбюро. Така ми се размина. Нито веднъж повече не ми се наложи да се подписвам като Ветров. Но и до днес потръпвам, когато срещна тази фамилия.

О, колко трудно, колко трудно е да станеш човек! Дори и след като си минал през фронта, и след като са те бомбардирали и си се натъквал на мини — това е само началото на мъжеството. Това още нищо не е…

 

Изминаха много години оттогава. Бях и в пандизбюро, и в специалните лагери. Държах се независимо, все по-нагло, никога повече оперите не ме удостояваха с благоразположението си и свикнах да дишам спокойно, с вярата, че върху моето дело е поставено клеймото: „Да не се вербува!“

Изпратиха ме на заточение. Изкарах там почти три години. Започна отмяната и на заточението. Бяха освободени вече няколко националности от изгнание. Малкото останали отивахме да се „отмятаме“ в комендатурата, разменяйки си шеги. Вече бе минал и XX конгрес. Вече всичко ни изглеждаше навеки приключено. Кроях весели планове за завръщането си в Русия, щом само получа, освобождението си. И не щеш ли, на излизане от училищния Двор ме повиква приветливо на малко и бащино име някакъв добре облечен (цивилно) казах и бърза да ми стисне ръка.

— Елате да поговорим! — ласкаво кима той към комендатурата.

— Тръгнал съм за обяд — искам да се откача аз.

— А какво ще кажете за довечера?

— И довечера не мога. — (През свободните си вечери пишех роман.)

— Добре, утре?

Ето как ми се лепна. Принуден бях да се съглася за следващия ден. Мислех, че ще стане дума за преразглеждане на делото ми. (По онова време бях объркал нещо конците: бях писал до висшите инстанции за отмяна на изселването ми въз основа на „аденауеровската амнистия“, а това значеше, че се поставям в положението на тъжител. ГБ не можеше да изпусне такъв случай!) Но оперът от областта зае тържествено кабинета на началника на Районното МВД, заключи вратата и явно се канеше за многочасов разговор, който се усложняваше и от това, че руски говореше лошо. Все пак в края на първия час можах да разбера, че иска не да преразглежда делото ми, а да ме привлече за доносник. (Очевидно с освобождаването на част от интернираните бяха оредели кадрите на наклепвачите.)

Стана ми смешно и досадно; досадно, защото ми бе скъпа всяка минута; а смешно, защото през март 1956 г. такъв разговор дразнеше слуха със своята неуместност както някое досадно изскърцване на ножа по чинията. Помъчих се в лека форма да му обясня тази несвоевременност — нищо подобно, като някакъв сериозен булдог той не искаше да отпусне своята хватка. Всяко охлабване на каиша пристига в провинцията неизменно със закъснение от три, пет, десет години, а само стягането — незабавно. Той още съвсем не разбираше какво се очакваше през 1956 година! Тогава му напомних, че и Министерството на държавна сигурност е ликвидирано, но той оживено и радостно ми доказваше, че КГБ-то си е същото и щатовете му са същите, и задачите.

По това време бях обхванат от някаква кавалерийска лекота по отношение на тяхното славно учреждение. Чувствувах, че е напълно в духа на епохата да го пратя именно там, където те го заслужаваха. Ни най-малко не ме плашеха някакви преки последици за мен — такива не можеше да има през онази славна година. И много весело щеше да бъде да изляза от кабинета със захлопване на вратата.

Но си помислих: а моите ръкописи? По цели дни лежат те в моята къщурка, защитени с несигурна ключалка и още една малка хитрост отвътре. А нощем ги изваждам и пиша. Ядосам ли КГБ, нищо чудно да тръгнат да търсят за отмъщение нещо компрометиращо и, току-виж, се натъкнали на ръкописите ми.

Не, трябва да се разделим с мир.

О, страна! О, проклета страна, в която най-вътрешно свободният човек през най-свободните си месеци не може да си позволи да се скара с жандармите!… Не може да им изтърси в очите всичко, което мисли!

— Аз съм тежко болен, това е. Състоянието ми не позволява да се вглеждам и ослушвам. И тъй съм затънал в грижи. Нека приключим с това.

Не ще и дума, жалко измъкване, жалко, защото им признавам самото право да вербуват, а би трябвало да осмея и отрека тъкмо него.

А той все още не искаше да се съгласи, нахалникът му с нахалник! Още половин час ми доказваше, че макар и тежко болен, трябва да им сътруднича!… Но убедил се накрая в моята непреклонност, съобрази:

— А имате ли екземпляр от справка?

— Каква?

— Ами за това, че сте болен.

— Да, имам.

— Тогава я донесете.

На него му е нужно да отчете дейността си, да отчете работния си ден. Оправдание, че кандидатурата е била набелязана правилно, но не са знаели, че човекът е толкова тежко болен. Справката му беше нужна не просто за да я прочете, а за да я подшие и по този начин да прекрати замисленото.

Дадох му я и с това се приключи.

Това бяха най-свободните месеци в нашата страна за половин столетие!

Ами които нямаха справка?

* * *

От опера се иска да подбере незабавно нужния шперц. В един от сибирските лагери повикват прибалтиеца У., който говори руски (затова се спират върху него), „при началника“, а в кабинета на началника седи някакъв неизвестен гърбонос капитан с хипнотизиращ поглед на кобра. „Затворете добре вратата!“ — много сериозно предупреждава той, сякаш всеки миг ще нахълтат врагове, и при това не сваля от У. пламтящите си очи изпод рошавите вежди — и всичко в У. отмалява, нещо започва да го гори отвътре, да го души. Преди да повика У., капитанът е събрал, естествено, всички сведения за него и още задочно си е изяснил, че № 1, № 2, № 3, № 4 отпадат изцяло, че тук ще влезе в работа само най-последният и най-силният, но още няколко минути той изпитателно се взира в незамъглените, незащитени очи на У., за да го провери със своите кобрени и същевременно да парализира волята му, да надигне невидимо над него онова, което сега ще се сгромоляса.

Оперът губи време само за кратко встъпление, но говори не с тона на отвлечената политпросвета, а напрегнато, като за нещо, което сега или утре ще експлодира и в техния лагпункт: „Известно ли ви е, че светът е разделен на два лагера, че единият ще бъде победен и ние твърдо знаем кой? Знаете кой, нали?… Така че ако искате да останете жив, трябва да се отдръпнете от гибелния капиталистически бряг и да излезете на нов бряг. Чели ли сте «Към нов бряг» на Лацис?“ — И още няколко такива фрази, а същевременно отделя горещия си заплашителен поглед и окончателно уточнил за себе си номера на шперца, пита с тревожна многозначителност: „А как е семейството ви!“. И назовава поименно всички членове на семейството! Той помни на колко години са децата! Значи вече се е занимавал със семейството му, това е много опасно! „Разбирате, естествено — хипнотизира той, — че вие сте едно цяло със семейството си. Ако сбъркате и загинете — незабавно ще загине и семейството ви. Няма да оставим в здравата съветска среда да живеят семействата на изменниците (засилва гласа си). И така: избирайте между двата свята! Между живота и смъртта! Предлагам ви да поемете задължението да помагате на оперчекисткия отдел! В случай на отказ семейството ви изцяло и незабавно ще бъде изпратено на лагер! Имаме пълна власт в ръцете си (и е прав), не сме свикнали да отстъпваме от своите решения (и отново е прав)! Щом сме ви избрали, значи ще работите за нас!“

Всичко това се стоварва ненадейно върху главата на У., той не е подготвен, не е можел и да предполага, смятал, че го наклепват някакви негодяи, но какво ще му предложат? Ударът е директен, без блъфове, без разтакаване, и капитанът чака отговор: всеки миг ще избухне и всичко ще взриви! И У. си мисли: А има ли нещо невъзможно за тях? Кога са пощадили нечие семейство? Не се бяха стеснявали да „разкулачват“ семейства с малки деца и с гордост пишеха за това във вестниците. У. имал лични впечатления от работата на Органите през 1940–1941 г. в Прибалтика, ходил в тъмничните дворове да гледа купищата разстреляни при отстъплението. И през 1944 г. слушал прибалтийските предавания от Ленинград. Подобно на погледа на капитана сега, предаванията били изпълнени със заплахи и лъхали на мъст. В тях се обещавала разправа с всички, които били помагали на врага^[415]. Така че какво ще ги принуди сега да проявят милост? Молбите са безполезни. Трябва да се избира. (Поддал се и сам на легендата за Органите, едно нещо не разбира само У.: че в тази машина няма такова великолепно взаимодействие и точност, та в случай на отказ от негова страна да стане доносник в сибирския лагпункт само след седмица да пратят семейството му в Сибир. И още нещо не разбира. Колкото и лошо да мисли за Органите, те са още по-лоши: скоро ще удари час и всички тези семейства, всички тези стотици хиляди семейства ще потеглят към гибелта си на заточение, без да научат как се държат в лагера бащите.)

За себе си ни най-малко не го било страх. Но си представил жена си и дъщеря си в лагерните условия — в тези бараки, където дори със завески не се закриват, когато бедствуват, и където няма никаква защита за жена под шестдесет години. И У. изтръпва. Шперцът е подбран правилно. Никой друг не би подходил, а този точно пасва.

Е, още гледа да протака: Трябва да помисля. — Добре, мислете три дена, но не се съветвайте с никого другиго. За разгласяване ще бъдете разстрелян! (У. се съветва все пак със своя земляк — със същия, срещу когото ще му предложат да напише и първия си донос. Заедно с него те ще го и редактират. Землякът му също ще се съгласи, че не трябва да рискува семейството си.)

При второто посещение на капитана У. дава дяволската си разписка и получава задача и връзка: тук повече не трябва да идва, всичко да предава по разконвоирания нагаждач Фрол Рябинин.

Това е една от най-важните грижи на лагерния опер: всички тези резиденти, разпръснати по лагера. Фрол Рябинин е популярна личност, занимава се с някаква тъмна работа, има отделна кабина и винаги неограничени пари. С помощта на опера той е опознал дълбочините и теченията на лагерния живот и леко витае в тях. Та точно тези резиденти са въжетата, на които се държи цялата мрежа.

Фрол Рябинин учи У. да предава доносите си в някое потайно кътче („в нашата работа най-важното нещо е конспирацията“). Вика го при себе си в кабинката: „Капитанът не е доволен от сведенията ви. Трябва така да пишете, че върху човека да се трупа материал. Ей сега ще ви науча как става.“

И тази мутра поучава измъчения, посърналия, интелигентен У. как да пише мерзавщини срещу хората. Но оклюмалият вид на У. кара Рябинин да стигне до свое собствено заключение: трябва да окуража този мухльо, да му влея огън! И му говори вече като приятел: „Гледам колко труден ви е животът. Понякога ми се ще да добавя нещо към дажбата ви. Капитанът също желае да ви помогне. На, вземете!“ И вади от портфейла си петдесетачка (явно капитанска, едва ли има други хора в страната, които да са освободени от всякаква счетоводна отчетност като тях!), която пъха в ръцете на У.

Ала при вида на тази бледозеленикава жаба, напъхвана в ръцете му, за У. изведнъж изчезват всички магии на капитана кобра, Цялата хипноза, цялата скованост, целият страх дори за семейството: всичко, станало до този момент, целият му смисъл се материализира в тази гнусна хартийка със зеленикава лимфа, в тридесетте сребърника на Юда. И вече без да се замисля какво би станало със семейството му, У. отблъсва нищожеството с неговата петдесетачка. Неразбиращият Рябинин отново се опитва да му я пъхне. У. я захвърля недвусмислено на земята — и се изправя вече облекчен, вече свободен и от нравоученията на Рябинин, и от подписа си, даден на капитана, освободен от тези хартиени условности пред великия дълг на човека! Тръгва си, без да иска разрешение. Чувствува походката си лека, върви по зоната и си повтаря: „Свободен! Свободен!“

Е, не съвсем все пак. При някой тъп опер биха го тормозили и след този случай. Но капитанът кобра разбира, че глупакът Рябинин е повредил резбата, вкарал е друг шперц. И повече в този лагер към У. не протягат пипалата си, Рябинин не го поздравява. У. се успокоява и радва. Скоро започват да ги пръскат по Спецлагерите и той попада в Степлаг. Толкова повече основания има да вярва, че с този етап всичко се прекъсва.

Но не! Бележката, изглежда, била запазена. Веднъж на новото му място повикват У. при полковника. „Разправят, че сте били съгласен да работите с нас, но не заслужавате доверие. Може би не са ви обяснили както трябва?“

Този полковник обаче съвсем не поражда вече страх у У. Още повече, че за това време семейството на У., както и семействата на повечето прибалтийци, е изселено в Сибир. Не ще и съмнение: трябва да се измъкне от тях. Но какъв предлог да потърси?

Полковникът предава У. на един лейтенант за допълнителна обработка. Последният подскача, заплашва и обещава, а У. през това време търси изход: как най-категорично и решително да се откаже?

Макар просветен и нерелигиозен, У. решава, че ще може да се отърве от тях само като се прикрие с Христос. Макар и не съвсем принципно, но безпогрешно. Той ги излъгва: „Трябва да ви кажа откровено. Получил съм християнско възпитание и затова ми е напълно невъзможно да работя с вас!“

И край! Многочасовите досаждания на лейтенанта престават! Разбрал е, че номерът няма да мине. „Абе дотрябвали сте ни колкото ланския сняг! — троснал му се той ядосано. — Напишете писмен отказ! (Отново писмен.) Така и напишете, за Исуса Христа обяснете!“

Изглежда, че те трябва да закрият всяка кука така, както и я откриват — с отделна разписка. Позоваването на Христос напълно задоволява и лейтенанта: никой от чекистите не го упреква, че не е положил всички усилия.

А не намира ли безпристрастният читател, че те бягат от Христа като дяволи от тамян?

 

Ето защо нашият режим никога няма да се сближи с християнството! Напразно френските комунисти го обещават.

Тринадесета глава
ОДРАЛИ ВЕДНЪЖ КОЖАТА ТИ, ЩЕ ТИ ОДЕРАТ И ВТОРА

Може ли да отсечеш глава, ако веднъж вече е отсечена? Може. Може ли да смъкнеш на човек кожата, ако веднъж вече е смъкната? Може!

Всичко това е изобретено в нашите лагери. Всичко това е измислено в Архипелага. И нека не разправят, че само бригадата била принос на комунизма в световната наука за наказанията. А втората лагерна присъда не е ли принос? Потоците, прииждащи към Архипелага отвън, не се успокояват тук, не се разливат нашироко, а още веднъж се изпомпват по тръбите на вторите следствия.

О, благословени са безжалостните тирани, деспотствата и най-дивашките страни, в които веднъж арестуваният е арестуван, и толкова! В които хвърленият в затвора е в затвора, и толкова. В които присъдата е присъда, и толкова. В които веднъж осъденият вече е осъден, и толкова!

А у нас всичко е възможно. Колко му е да удариш с тъпото на брадвата проснатия, безвъзвратно загиналия, отчаялия се човек! Етиката на нашите тъмничари е: бий падналия! Етиката на нашите опери е: изкачвай се нагоре по трупове! Може да се приеме, че лагерното следствие и лагерният съд са родени също на Соловки, но там просто са теглили куршума на хората под камбанарията. Във времената пък на петилетките и метастазите заменят разстрела с втора лагерна присъда.

А и възможно ли би било без втори (трети, четвърти) присъден срок да скриеш в лоното на Архипелага и да унищожиш там всички набелязани?

Регенерацията на присъдите — тази форма на живота на Архипелага — е като повторно израстване на змийските сегменти. Откакто съществуват нашите лагери и заточението, оттогава се простира над главите на осъдените и тази черна заплаха: да получат нова присъда преди изтичането на излежаванията. Втори лагерни присъди са произнасяни през всички години, но най-вече през 1937–1938 г. и през войната. (През 1948–1949 г. тежестта на вторите присъди се пренася върху излезлите на свобода: изтървават, пропускат когото са искали да съдят повторно в лагера и са принудени да ги прибират в него вече отвън. Такива ги наричат повтарачи, а тези, чиято втора присъда ги заварва в лагерите, не ги Наричат дори и така.)

Но това е все още милосърдие — машинно милосърдие, когато втората лагерна присъда през 1938 г. следва без втори арест, без лагерно следствие, без лагерен съд, а просто ви повикват на цели бригади в УРЧ и ви дават да се разпишете за получената присъда. (За отказ да се разпишете — обикновен карцер като за пушене на забранено място. Че ще ти обяснят и по човешки: „Не ви караме да се подписвате като виновни, а за това, че сте уведомени.“. На Колима дават така десетката, а във Воркута са дори по-меки: 8 и 5 години по ОСО. Безсмислено е да реагираш: каква толкова разлика в тъмната безкрайност на Архипелага дали ще са осем или осемнадесет години, дали ще е десетка в началото й или десетка в края и. Единствено важно е да не забиват днес нокти в тялото ти и да го разкъсват.

Сега вече може да го разбираме така: епидемията от лагерни присъди през 1938 г. е директива отгоре. Ето там, горе, се сепнали, че до този момент са присъждали къси срокове, че трябва да ги увеличат (а този-онзи и да разстрелят) и по този начин да изплашат останалите.

Но към епидемията от лагерните дела през войната се разпалва и отдолу радостно пламъче — проява на народната инициатива. Отгоре е било вероятно указано, че по време на войната във всеки лагер ще трябва да бъдат ликвидирани или изолирани най-ярките и изтъкнати фигури, можещи да станат център на метеж. Кървавите юначаги по места веднага надушват златоносната жила — да се измъкнат от фронта. Тази догадка се ражда очевидно не само в един лагер и бързо се разпространява като полезна, остроумна и спасителна. Лагерните чекисти също затулват картечните амбразури — само че с чужди тела.

Нека историкът си представи онези години: фронтът отстъпва, немците са около Ленинград, пред Москва, във Воронеж, в предпланините на Кавказ. В тила остават все по-малко мъже, всяка здрава мъжка фигура предизвиква осъдителни погледи. Всичко за фронта! Няма цена, която правителството да не заплати, за да спре Хитлер. И само лагерните офицери (е, и събратята им от ГБ) — охранени, загладили косъма, лентяйствуващи — остават на своите тилови места (погледнете например този лагерен кум (фот. 36) — колко необходимо му е да остане жив!) и колкото по-навътре са в Сибир и на Север, толкова по-спокойно ще им бъде. Но трябва трезво да се разбере: благополучието е нещо несигурно. До първото повикване: да се прочистят тези червенобузести, лагерни, чевръсти! Нямали строеви опит ли? Затова пък са наясно с идейността. Ще ги изпратят в милицията, в заградителните отреди, това добре, но ако ги изпратят в офицерските батальони! Ако ги хвърлят към Сталинград! През лятото на 1942 г. отвеждат по този начин цели офицерски школи и ги хвърлят непроизведени на фронта. Всички млади и здрави конвои са изгребани вече от охраната — и нищо, лагерите не се разпаднаха. Така и без оперите няма да се разпаднат! (Вече се носят слухове.)

 

 

Освобождаването от военна служба е живот! Щастие! Как да запазиш тази своя привилегия? Простата естествена мисъл е да докажеш своята необходимост! Да докажеш, че ако не е чекистката бдителност, лагерите ще избухнат — те са котел кипяща смола! — и тогава нашият славен фронт го пишете загинал! Именно тук, в лагпунктовете сред тундрата на тайгата, белогърдите опери задържат петата колона, задържат Хитлер! Това е техният принос в Победата! Без да щадят себе си, те водят и водят следствия, разкриват нови и нови заговори.

Досега само нещастните измъчени лагерници са си измъквали залъка от зъбите в борбата за живот. Отсега нататък в тази борба встъпват и пълновластните оперчекисти. „Умри ти днеска, а аз утре!“ Пукни по добре ти и отсрочи моята гибел, мръсно животно!

Така се оформя в Уст-Вим „въстаническа група“, осемнадесет души! Искали, то се знае, да обезоръжат лагерната охрана, да й вземат оръжието (половин дузина стари пушки)! А по нататък? По-нататък ни е трудно да си представим размаха на замисъла: искали да вдигнат целия Север! Да тръгнат към Воркута! Към Москва! Да се съединят с Манерхайм! И летят, летят телеграми и докладни: обезоръжен е голям заговор! В лагерите е неспокойно! Необходимо е да се засили още повече оперативната прослойка!

И какво е това? Във всеки лагер се разкриват заговори! Заговори! Заговори! Един от друг все по-големи! Все по-сериозни! Ах, тези коварни мръшляци! Правеха се, че с пръст да ги бутнеш, ще паднат, а ето че тайно са протягали своите пелагрични изсъхнали ръце към картечниците! О, благодарим ви, чекисти! О, Трети отдел — спасител на Родината!

И си седи в такъв III отдел една банда (Джидинските лагери в Бурят — Монголия): началникът на оперчекисткия отдел Соколов, следователят Мироненко, инспекторите Калашников, Сосиков и Осинцев — ама много изоставаме! Навсякъде заговори, а при нас нищо! У нас също ще трябва да има, естествено, голям заговор, но дайте да видим какъв! Ами то се знае, искат „да разоръжат охраната“, без съмнение „да прехвърлят границата“ — нали границата е близко, а Хитлер е далече. От кого да започнем?

И както някоя угоена сбирщина кучета се хвърля да разкъса болно слабо зайче, така и тази синя глутница се нахвърля върху нещастния Бабич, някога участник в полярна експедиция, някога герой, а сега мръшляк, покрит със струпеи. Той е този, който при започването на войната едва не бил предал ледоразбивача „Садко“ на немците — така че всички нишки на заговора ще са в неговите ръце, естествено! Той е този, който със своето умиращо от скорбута тяло трябва да спаси тях, охранените.

Ако си лош съветски гражданин, ще те накараме въпреки всичко да изпълниш волята ни, да ни лазиш в краката! Не помниш ли? — ще ти напомним! Не ти се пише ли? — Ще ти помогнем! Искаш да помислиш ли? — Може, но в карцера за три денонощия!

Или пък така: „Много съжаляваме. Вие, естествено, ще разберете по-късно, че е било по-разумно да изпълните исканията ни. Но ще го разберете твърде късно, когато ще ви пречупим като молив между пръстите си.“ (Откъде у тях тази образност? Сами ли я измислят, или има такъв асортимент в учебника по оперчекистко дело, съчинен за тях от някой неизвестен поет?)

А ето как води разпита Мироненко. Миризмата на вкусна храна блъсва в носа Бабич още при влизането му при него. Следователят го слага да седне непосредствено до вдигащия пара месен борш и до кюфтетата. И уж че не вижда този борш и тези кюфтета, и дори не вижда, че Бабич ги вижда, започва с ласкав глас да привежда десетки доводи, облекчаващи съвестта, оправдаващи защо може и трябва да се дават неверни показания. Той приятелски напомня:

— Нали не съумяхте да докажете своята правота, когато ви арестуваха първия път навън? Не съумяхте, нали? Защото съдбата ви е била предрешена още преди да ви арестуват. Така е и този път. Но моля ви, изяжте обяда си. Изяжте го, докато всичко е още топло… Ако не бъдете глупав, ще можем да си живеем задружно. Винаги ще бъдете сит и подсигурен… А иначе…

И Бабич отстъпва! Гладният живот се оказва по-силен от жаждата за истината. И започва да пише под диктовка. Наклеветява двадесет и четирима души, от които познава едва четирима! През цялото време на следствието го хранят, но не го дохранват, за да може при първия опит да се възпротиви отново да го подложат на глад.

Като чете човек предсмъртната му записка за живота, потръпва: от колко високо и колко ниско може да падне мъжественият човек! Всички можем да паднем…

И 24 души, нямащи никакво понятие за това, са набелязани за разстрел или за нови срокове присъди. А Бабич го изпращат преди съдебния процес като асенизатор в един совхоз, после той свидетелствува пред съда, накрая получава нова десетка с погасяване на предишната, но не довършва втория срок и умира в лагера.

А бандата от Джидинския III отдел… Ще доразследва ли някой самата банда? Някой! Съвременниците! Потомците!…

А ти?… Дали не си си въобразявал, че в лагера ще можеш поне да изприказваш което ти лежи на сърцето? Че ще можеш поне, гласно да се оплачеш: прекалено тежка присъда ми дадоха! Лошо ни хранят! Страшно ни товарят с работа! Дали не си си въобразявал, че тук можеш да повториш онова, за което си получил присъдата си? Ако си изтървал макар думичка от това на глас — смятай се за загинал! Обречен си на нова десетка. (Наистина от началото на новата лагерна десетка първата се прекратява, така че ти се пада да лежиш не двадесет, а някакви си тринадесет, петнадесет години… Повече, отколкото си в състояние да издържиш.)

Ала ти си сигурен, че си мълчал като риба. И въпреки това пак са те взели, така ли? И това е вярно! Не са могли да не те вземат, както и да си се държал. Защото никак не е важно дали имаш, или нямаш вина. Това е същият принцип, по който прибират хората и навън. Когато бандата от III отдел се готви за хайка, тя избира по списък по-изявените в лагера хора. И после диктува този списък на Бабич…

В лагера е още по-трудно да се скриеш, тук всичко е като на длан. За човека има само едно спасение: да бъде нула! Пълна нула. Нула от самото начало.

Да ти се пришие обвинение никак не е трудно. Когато „заговорите“ свършват (със започналото отстъпление на немците), се дава ход от 1943 г. нататък на множество дела за „агитация“ (и при новата ситуация „кумовете“ не ги влече фронтът!). В Буреполомския лагер например си служат със следния асортимент:

— враждебна дейност срещу политиката на ВКП(б) и съветското правителство (в какво се изразява тази враждебност, иди разбирай);

— изказвал пораженчески измислици;

— изказвал се под клеветническа форма за материалното положение на трудещите се в Съветския съюз (кажеш ли истината, значи си клеветил);

— изказвал желание (!) да се възстанови капиталистическият строй;

— изказвал се обидно за съветското правителство (Това е особено нагло! На всичко отгоре и ще се обиждаш, мръснико? Излежавай си десетката и кротувай.);

70-годишен бивш царски дипломат е обвинен за агитация:

— че в СССР работническата класа живее зле;

— че Горки е лош писател.

Не може да се каже дори, че са прекалили, за Горки винаги са вкарвали в затвора, такова място си е извоювал. А ето че Скворцов в Ловчемлаг (близо до Уст-Вим) си навлича 15 години и сред обвиненията му има и такова:

— противопоставял пролетарския поет Маяковски на някакъв буржоазен поет.

Така било писано в обвинителното заключение — напълно достатъчно за произнесената присъда. А по протоколите от разпитите може да се установи и кой е този „някакъв“. Оказва се не друг, а Пушкин! Така че получава присъдата си заради Пушкин — о, този случай наистина е от редките.

Така че след всичко това Мартинсон, който наистина казал в ламаринения цех, че „СССР е една голяма зона“, трябва да се моли на Бога, че се е отървал само с десетка.

Или например отказвачите, получили десетка вместо разстрел.

Това — да се лепват на хората втори присъди, ще се хареса толкова много, ще се внесе в живота на оперчекисткия отдел такъв смисъл, че когато след войната няма вече кой да повярва нито в заговори, нито дори в пораженческите настроения, ще започнат да се издават присъди по членовете за битови провинения. През 1947 г. в селскостопанския лагер Долинка всяка неделя работят в зоната показни съдилища. Съдят те та така, че при ваденето на картофите си изпекъл няколко на огъня; съдят те за това, че са те видели да гризеш на полето сурови моркови и ряпа (какво биха казали крепостните на помешчика, изправени пред такъв съд?!); и за всичко това ти лепнат по 5 и 8 години по току-що издадения велик Указ „четири шести“. Един бивш „кулак“ вече завършвал своята десетка. Работел с лагерното конче и не можел да го гледа как гладува. Та това лагерно добиче — а не себе си! — той нахранва с цвекло — и получава нови 8 години. То се знае, „социално близкият“ не ще вземе да храни животното. Ето как у нас с десетилетия се подбира народът — кой трябва да живее и кой да умре.

Ала не със самата цифра на годините, не с фантастичната продължителност на годините са страшни тези втори присъди, а с това как да получиш тази втора присъда? Как да пропълзиш след нея по желязната тръба с лед и сняг?

На пръв поглед — какво чак толкова е за лагерника един арест? На грабнатия някога от топлата домашна постеля не би трябвало да му прави впечатление арестуването от неприветливата барака с голите и нарове. Но не е така! В бараката гори печка, в бараката ти се полага пълна дажба, но ето че идва надзирателят, дръпва те през нощта за крака: „Ставай!“

Ах, как не ти се ще!… Хора, хора, аз ви обичах…

Лагерната следствена тъмница. Що за тъмница ще е и с какво ще спомогне за признанието, ако не е по-лоша от лагера? Всички тези затвори са задължително студени. Ако не са достатъчно студени, ще те държат в килията по долно бельо. В знаменитата воркутска Трийсетачка (арестантите възприемат това нейно название от чекистите, които са имали предвид нейния телефон „30“ — дъсчена барака зад Полярния кръг — при минус четиридесет градуса горят въглищен прах — банско чебърче за цяло денонощие, и съвсем не защото във Воркута липсват въглища. Че се и гаврят: не дават кибрит, а за разпалване на огъня — една тресчица колкото молив. (Между другото заловените бегълци ги държат в тази Трийсетачка напълно голи; след две седмици, който оцелее, получава лятно облекло, но не и ватенка. И нито матраци, нито завивки. Читателю, опитай се да преспиш така само една нощ! В бараката температурата не надвишава пет градуса.)

Затворените там остават по няколко месеца, докато трае следствието им! Те предварително са изтощени от дългогодишното си гладуване, от робския си труд. Колко му е да ги довършиш. А как ги хранят? Както реши III отдел: кога с 350, кога с 300, а в Трий-сетачката — с 200 грама хляб, лепкав като глина, на вид малко по-голям от кибритена кутия, и веднъж дневно рядка чорба.

Но не значи, че веднага ще се стоплиш, дори и всичко да си подписал, признал, да си се предал и съгласил още десет години да прекараш на родния Архипелаг. От Трийсетачката те преместват преди съда във воркутинската „следствена палатка“, която е не по-малко знаменита. Това е най-обикновена палатка, че и изпокъсана на всичко отгоре. Подът й не е застлан, подът е полярна земя. Вътрешните размери са 7 на 12 метра и по средата — железен варел вместо печка. Нарове, сковани от един ред летви, около печката те винаги са заети от криминалните. Политическите плебеи се настаняват по краищата и направо върху пода. Лежиш и виждаш звездите над себе си. И имаш само едно желание: по-скоро да те осъдят! По-скоро да ти лепнат новата присъда! И чакаш този съд като избавление. (Ще кажат: не е възможно да живее така човек отвъд Полярния кръг, ако не го хранят с шоколад и не го обличат с кожени дрехи. Но у нас е възможно! За нашия съветски човек, за нашия туземец от Архипелага е възможно! Арнолд Рапопорт изкарва така дълги месеци, докато изчака да пристигне от Нарян-Мар Областният съд.)

А ето ви например още един следствен затвор — лагпунктът Оротукан на Колима, това е на 506-ия километър от Магадан. Зимата на 1937 — 1938 година. Дъсчено-палатъчно селище, тоест пробити палатки, но все пак обшити с дъски. С пристигането си новият етап, новите предопределени за следствие, още преди да влязат, виждат през вратата: всяка палатка вътре от трите си страни, освен откъм вратата, е заобиколена с камари вкочанясали трупове! (Ни най-малко не за сплашване. Просто няма избор: хората мрат, а снегът е двуметров, пък и под него е вечната замръзналост.) А по-нататък — пълно изтощение на силите, докато дочакаш присъдата си. В палатките трябва да чакаш, докато те преместят в дъсчения затвор за следствието. Но чакащите са ужасно много — събрали са тук от цялата Колима твърде много зайчета, следователите не смогват и на повечето от доведените предстои да умрат, без да дочакат дори първия разпит. Палатките са препълнени, няма къде да се протегнеш. Хората лежат върху наровете и пода, лежат дълги седмици. (На това препълнени ли му казвате? — ще отвърне Серпантинка. — У нас в очакване на разстрела, вярно, само по няколко дена, но през това време стоят в бараката така притиснати, че когато ги поят — тоест когато хвърлят връз главите им парченца лед от вратата, поради невъзможност да протегнат ръце, се мъчат да ги уловят с уста.) Баня не им се полага, разходка — също. Изпитват сърбеж по цялото си тяло. Всички настървено се чешат, бъркат в памучните си панталони, под ватенките и ризите си, в долните си гащи, но бъркат, без да се събличат, студено е. Едрите бели пълнотели въшки напомнят угоени прасенца сукалчета. Когато ги размачкваш, пръските им те удрят в лицето, ноктите ти са в сукървица.

Преди обяд дежурният надзирател се провиква от вратата: „Има ли умрели?“ — „Има.“ — „Който иска допълнителна дажба — влачи!“ Изнасят ги и ги стоварват отгоре върху камарите от трупове. И никой не пита за имената на умрелите: дажбите се Раздават под брой. А дажбата е триста грама. И една паница рядка чорба на ден. Може да дадат и риба, бракувана от санитарния надзор. Тя е много солена. След нея те кара на вода, но сгрята вода няма никога, изобщо никога. Стоят бъчви с ледена вода. Трябва да изпиеш много нещо, преди да утолиш жаждата си. Г.С.М. уговаря приятелите си: „Откажете се от рибата — в това е спасението! Калориите, които получавате от хляба, ги изразходвате след туй за стоплянето на тази вода в стомаха си!“ Но хората не се решават да се откажат от пробутаната им риба — и я ядат, и отново се наливат със студена вода. И зъзнат от студа, пронизващ ги отвътре. Самият М. се отказва да я яде и благодарение на това може да ни разказва сега за Оротукан.

Бараката, колкото и да е претъпкана в началото, все повече и повече оредява. След няколко седмици извеждат остатъците й навън за проверка. Отвикнали от дневната светлина, те се оглеждат един друг: бледни, брадясали, с лица с плъзнали по тях гниди, със сини втвърдени устни, с хлътнали очи. Повикват имената им по формулярите. Отговарят едва чуто. Картончетата на тези, които не се обаждат, се отделят настрани. Така се изяснява кои са избегнали следствието и са останали върху трупните камари.

Всички, преживели оротуканското следствие, разправят, че предпочитат газовата камера…

 

Следствието ли? То протича така, както го е замислил следователят. С когото не протича по набелязания начин, той няма вече да може да ви разкаже. Както казва и оперчекистът Комаров: „Имам нужда само от дясната ти ръка, за да бъде подписан протоколът…“ Е, изтезанията, разбира се, са домашни, примитивни — приклещват ръката ти с вратата, все от тоя род (пробвайте, читателю).

Съдът ли? Някаква Лагколегия — подчинен на Областния съд постоянен съд към лагера в качеството си на народен съд в района. Законността тържествува! Има и свидетели, подкупени от III отдел за паница чорба.

В Бурелом често свидетели срещу своите работяги в бригадата стават бригадирите им. Заставя ги следователят — чувашьт Крутиков. „Иначе се простете с бригадирството, ще ви пратя на Печора!“ Бригадир на латвиеца Бернщейн е Николай Ронжин (от Горки); излиза и потвърждава: „Да. Бернщейн разправяше, че шевните машини „Сингер“ са добри, а подолските не ги бива.“ Е, достатъчно! Нима това не е достатъчно за Областния съд (с председател Бухонин и с две местни комсомолки Жукова и Коркина). Десет години!

В Бурелом е известен и ковачът Антон Василиевич Балъбердин (от местните, таншаевски). Той е постоянен свидетел изобщо по всички лагерни дела. Който го срещне, нека му стисне честната ръка!

И накрая — още един етап, в друг лагпункт, за да не намислиш да си разчистваш сметките със свидетелите. Този етап не е от големите — на някакви си четири часа път върху открита платформа на теснолинейката.

А сега — в болничката. Ако си в състояние да си движиш краката — утре ще буташ количката.

Да живее чекистката бдителност, спасила ни от военно поражение, а оперчекистите — от фронта!

* * *

По време на войната в лагерите разстрелват малко (ако не говорим за републиките, откъдето бързо отстъпвахме: там се разстрелват стотици и стотици в изоставяните затвори). По-скоро прибавят нови присъди: оперчекистите се нуждаят не от ликвидирането на хора, а само от разкриване на престъпления. Осъдените могат да се трудят, могат да умират — това е вече производствен въпрос.

Напротив, през 1938 г. изгарят от нетърпение да разстрелват колкото се може повече! Разстрелват според силите си във всички лагери, но най-много на Колима („гаранинските“ разстрели) и във Воркута („кашкетинските“ разстрели).

Кашкетинските разстрели са свързани с ужасяващото напомняне за „Старата тухлена фабрика“. Така се нарича една от гарите на теснолинейката на двадесет километра южно от Воркута.

След „победата“ на обявилите гладна стачка троцкисти през март 1937 г. и след като ги измамват, изпращат от Москва „комисията на Григорович“ за следствие над стачниците. В тайгата, южно от Ухта, недалеч от железопътния мост над река Ропча, е вдигнат стобор, зад който разполагат новия затвор Ухтарка. Там водят следствието над троцкистите от южната част на магистралата. А в самата Воркута е изпратен членът на комисията Кашкетин. Той се разправя с троцкистите в „следствената палатка“ (прибягва до бой с нагайка!) и без дори да настоява особено да си признаят вината, съставя своите „кашкетински списъци“.

През зимата на 1937–1938 г. от различни места — от палатките в устието на Сир-Яга, от Кочмас, от Сивая Маска и Ухтарка започват да събират троцкистите, че и децистите („демократични Централисти“, в Старата тухлена фабрика (някои без никакво следствие). Неколцина от най-изтъкнатите са откарани в Москва във връзка с процесите. Останалите в Старата тухлена фабрика нарастват през април 1938 г. до 1053 души. В тундрата, встрани от теснолинейния път, се намира стара продълговата барака, в която започват да настаняват стачниците, а по-късно поставят до нея още две стари изподрани и с нищо необшити палатки за по 250 души всяка. Как държат хората там, можем да се досещаме по аналогия с Оротукан. Посред една такава палатка с размери 20 на Метра е сложен бензинов варел вместо печка, за който се отпуска по кофа въглища на денонощие и в който подхвърлят въшките си, за да поддържат огъня му. Дебел скреж покрива платнището отвътре. Върху наровете няма място за всички, та лежат или стоят прави на смени. Дава се по триста грама хляб на ден и веднъж паница чорба. Понякога, не всеки ден, по парче риба. Вместо вода — късче лед като дажба. За измиване и баня не става и дума. По телата избиват скорбутни петна.

Ала най-жестокото тук е това, че вкарват при троцкистите лагерни щурмоваци — рецидивисти, повечето от тях убийци, осъдени на смърт. Обещават им, че ако се разправят както трябва с тази политическа измет, ще им намалят присъдите. За такова приятно и напълно в техния дух поръчение криминалните престъпници се заемат с най-голяма готовност. Назначават ги за старши (запазил се е прякорът на един „Мраз“, и заместник-старши, те ходят с нагайки, пребиват от бой тези бивши комунисти и се гаврят с тях както си искат: яхнат ги като коне и ги карат така да тичат, изходят се в нечии вещи и после ги хвърлят в огъня. В една от палатките политическите се хвърлят връз престъпниците, искат да ги убият, но онези започват да крещят и конвоят отвън открива огън в палатката, за да защити социално близките.

Чрез това издевателство на криминалните се пречупва напълно единството и волята на неотдавнашните стачници.

В Старата тухлена фабрика, в студените и изподрани платнищени убежища, в жалката негрееща печка догарят революционните пориви на две десетилетия жестокост и на повечето от намиращите се там.

И все пак присъщо е на човека да се надява — арестуваните в Старата тухлена фабрика очакват да ги изпратят на някакъв нов обект. Вече няколко месеца те се мъчат тук и е непоносимо. И наистина рано сутринта на 22 април (не съм сигурен в датата, нали това е рожденият ден на Ленин) започват да събират етап — 200 души. Повиканите получават торбите си, които натоварват на шейни. Конвоят повежда колоната на изток, в тундрата, където никъде наблизо няма населено място, а Салехард е далеч. Рецидивистите пътуват с шейните отзад с вещите им. На оставените в лагера им прави обаче странно впечатление това, че от шейните изпада някоя и друга торба и никой не я вдига.

Колоната се движи бодро: чака ги някакъв нов живот, нова дейност, нека да е и изтощителна, но не може да е по-лоша от това очакване. А шейните изостават далеч от тях. Конвоят също започва да изостава — няма го нито отпред, нито встрани, а само отзад. Какво пък, тази немарливост на конвоя е също добър признак.

Слънцето свети.

И внезапно, невидимо откъде, от ослепителната снежна пелена по черната движеща се колона е открит плътен картечен огън. Арестантите падат, други още стоят изправени и никой нищо не разбира.

Смъртта идва в слънчево-снежни одеяния, безгрешна, милосърдна.

Това е една фантазия на тема бъдещата война. Убийците се надигат от временните си снежни укрепления с бели халати (приказва се, че повечето от тях били грузинци), притичват до пътя и довършват с колтовете си живите. А наблизо са и приготвените ями, където пристигналите след това криминални нахвърлят труповете. Вещите на умрелите за голямо разочарование на криминалните са изгорени.

На 23-ти и 24-ти април пак там и пак така са разстреляни още 760 души.

А деветдесет и трима ги връщат с етапа във Воркута. Това са криминални и очевидно доносници-провокатори.

Споменават се Ройтман, Истнюк и Алиев. От криминалните — Тадик Николаевски. Не можем да твърдим достоверно за какво именно всеки от тях е пощаден, но е трудно да си представим друга причина.

Говори се и за Модел. Но наскоро получих колективно подписано сведение в защита на Мойсей Йосифович Модел: не че бил пощаден в Старата тухлена фабрика, а бил измъкнат още от наказателния стан за там. По какъв начин? Това с много характерен за правоверните епизод: един от изпратените енкаведисти се оказва стар сътрудник на М. Модел от Следствената комисия към Военно-революционния комитет на Петроградския съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати (тоест заедно се подвизават през Октомври). Попаднал на Модел в списъците, този негов съратник тайно измъква делото му и по този начин успява да го спаси.

Сведенията за кащкетинскитс разстрели можах да получа от двама зекове, с които лежах. Единият е бил там и го пощадили. Другият — доста любознателен човек и изпълнен от желание да опише цялата тази история, съумява да огледа още тогава по пресните следи онези места и да разпита когото може.

Ала обречените на смърт се движат със закъснение от далечните командировки на етапа и прииждат по 5-10 души. Отрядът на убийците ги приема на гарата на Тухлената фабрика и ги отвежда в старата баня — съборетина, по чиито стени отвътре са накачени три-четири реда одеяла. Заповядват на нещастниците да се съблекат на снега и да влизат голи. Вътре ги разстрелват с пистолети. Така за месец и половина там са унищожени около двеста души. Изгарят труповете им в тундрата.

Накрая подпалват бараката в Старата тухлена фабрика и Ухтарка. (А „банята“ е поставена на железопътна платформа и откарана на 308-и жп пикет на теснолинейката, където я изхвърлят. Тъкмо там я изследва и моят приятел. Отвътре била обляна с кръв, а стените й — надупчени от куршуми.

За още един такъв разстрел на троцкисти, пак там и пак тогава разказва Франц Диклер (евреин от Бразилия, подведен в Ню Йорк от съветската пропаганда, той пристига в Ленинград през 1937 г. с гръцки параход и слиза на брега, за да участвува в социализма — лепват му тутакси присъда). През пролетта на 1938 г. работи като спирач на воркутската теснолинейка в участъка Рудник — Уса. Веднъж получават от оперчекисткия отдел нареждане: да спрат движението, да прекъснат товаренето на въглищата, да подготвят 4 платформи и 2 отоплени товарни вагона за етап до Уса. Докарват под голям конвой с кучета около 250 души, от които 50 са бандити рецидивисти, останалите — троцкисти, включително 8 жени. Повечето от тях са облечени добре — с кожени калпаци, с кожени яки на палтата, носят и куфари. Сред тях Диклер съзира своя познат Андрейчин — преселник от Югославия, но виден американски комунист, съратник на Фостер и Браудер: Диклер е слушал речите му в Медисън Скуеър Гардън, а наскоро го е срещнал в зоната и е научил за успеха на стачката им — започнали да получават суха храна, почивни дни, да живеят в отделни бригади и бараки. И ето сега ги натоварват върху голите платформи в студ и мраз — и ги подкарват. При едно стръмно слизане Диклер хваща спирачната ръчка и хвърля поглед към платформите. Андрейчин го вижда и започва да крещи с цяло гърло, но с поглед встрани от него:

— Frank! Just listen, don’t say a word! This is the end. We’re going to be murdered in cold blood! Frank! Listen! If you ever get out, tell the word, who they are: a bunch of cutthroats! Assassins! Bandits!^[416]

И отново повтаря същото. Диклер трепери. Заедно с него стои един стар коми вохровец с цигара в уста. Веднага след Андрейчин хората върху платформите започват да крещят, чува се женски плач, очевидно мнозина разбират английски. Началникът на етапа спира влака, разнасят се няколко изстрела във въздуха. Всички притихват. Началникът крещи: „Защо се бунтувате? Нали искахте да живеете отделно? Ще живеете отделно. Ще имате осигурена храна и работа.“

Продължават пътя си. Спират на гара Змейка. Свалят хората от платформите, а влака го връщат в Рудник. Всички тамошни железничари знаят гара Змейка: там никога не е имало никакъв лагпункт, никакво населено място.

Два дена по теснолинейката няма движение. След това превозващите разказват: повели етапа към дефилето, а от двете страни се намирали скрити картечари, които ги посрещнали със залпов огън.^[417]

Впрочем разстрелите на троцкистите не завършват само с този случай. Постепенно събират още тридесетина недоубити и ги разстрелват недалеч от Трийсетачката. Но с това вече се заемат други. Ала скоро ще бъдат разстреляни, за да не останат свидетели, първият отряд убийци, оперчекистите и конвоите, както и рецидивистите, участвували в кашкетинските разстрели.

Самият Кашкетин е награден през 1938 г. с орден „Ленин“ „за специални заслуги пред партията и правителството“. А само година по-късно е разстрелян в Лефортово.

И не можем да кажем, че това се случва за пръв път в историята.

А. Б-в разказва как са се извършвали екзекуциите в Адак (лаг-пункт на Печора). Откарват нощем опозиционерите с „вещите“ им извън зоната, където се намира помещението на чекистите. Вкарват обречените един по един в стаята, където върху тях се нахвърлят вохровците. Запушват им устата с парцали, а ръцете им връзват отзад. След това ги извеждат на двора, където ги чакат впрегнати каруци. Отвеждат ги по 5-7 души в каруца до лагерното гробище. Там ги нахвърлят вързани в готови огромни ями и ги закопават живи. Не от зверство, не. А от опит знаят, че е по-лесно да пренасяш и вдигаш човека жив, отколкото мъртъв.

Тази работа продължава на Адак много нощи.

 

Ето как бе постигнато морално-политическото единство на нашата партия.

Четиринадесета глава
КЪМ СМЯНА НА СЪДБАТА

Да устоиш в този дивашки свят е невъзможно. Да стачкуваш е равносилно на самоубийство. Да гладуваш е безполезно.

А да умреш ще можеш винаги.

Какво остава на арестанта? Да се измъкне! Да се опита да промени съдбата си! (Зековете наричат бягството „зеления прокурор“. Това е единственият популярен сред тях прокурор. Подобно на другите прокурори той оставя много дела без последствие, че дори в още по-тежко положение, но понякога освобождава и окончателно. Той е зеленият гъсталак, той е храстите и моравата.)

Чехов казва, че ако арестантът не е философ, за когото при всички обстоятелства е еднакво добре (или казано по-иначе: който може да се вглъби в себе си), не може да не иска да бяга и не трябва да не иска!

Не трябва да не иска! Ето императива на свободната душа. Вярно, че туземците на Архипелага далеч не са такива, те са значително по-кротки хорица. Но и сред тях ще се намерят хора, които обмислят как да избягат или аха — да побягнат. Постоянните тук и там бягства, макар и безуспешни, са сигурно доказателство, че зековете не са загубили окончателно своята енергия.

Зоната е добре охранявана: оградата е здрава, предзоновото пространство отлично прострелвано, наблюдателните кули са разположени както трябва, така че пиле не може да прехвръкне. Но внезапно те обзема такава мъка, че тъкмо тук, на това късче обградена земя, ти е съдено да умреш. Защо да не си опиташ щастието? Да се опиташ да промениш съдбата? Особено в самото начало, през първата година, този порив е неудържим и дори необмислен. През първата година, когато изобщо се решава цялото бъдеще и целият облик на арестанта. По-късно този порив отслабва някак си, няма я вече увереността, че там е по-нужно да бъдеш, отслабват нишките, които те свързват с външния свят, горенето на душата преминава в тлеене и човекът привиква с лагерния си впряг.

През всичките тези години в лагерите се наблюдават много случаи на бягство. Ето някои случайни данни: само за март 1930 г. от затворите в РСФСР бягат 1328 души^[418]. (Но за тези неща никой нищо не знае в нашето общество!)

С огромното разгръщане на Архипелага след 1937 г. и по-специално през годините на войната, когато боеспособните мъже ги пращат на фронта, става все по-трудно с конвоя и дори гнусната измислица със самоохраната невинаги е изход за разпоредителите. Същевременно започват да търсят от лагерите колкото се може повече стопанска полза, производство и труд — това води до разширяване на дейността особено в дърводобива, до изпращане в най-затънтените места на командировки и подкомандировки — а охраната става все по-рехава, все по-условна.

На някои подкомандировки на Уствимския лагер още през 1939 г. вместо зона има само стобор от разредени дъски или плет — и никакво осветление през нощта! — тоест нощем никой просто не задържа затворниците. При отвеждане на работа в гората дори в наказателния лагпункт на този лагер се пада по един войник на бригада затворници. Естествено, той не е в състояние да наблюдава всички. И там през лятото на 1939 г. бягат 70 души (един от тях бяга дори два пъти през деня: сутрин и следобед), 60 от тях обаче се връщат. За останалите няма сведения.

Но това е за затънтените места. А в самата Москва, докато имах случая да лежа там, станах свидетел на три доста леки бягства: от лагерния участък на Калужка застава се промъква през стобора на строителната зона през деня един млад рецидивист (и с присъщото за тези хора самохвалство изпраща на следния ден в лагера отворена картичка: че пътува за Сочи и моли да предадат поздравите му до началника на лагера); от малкия лагер Марфино до Ботаническата градина бяга пък момичето, за което вече писах; и пак оттам скача в автобуса и се добира до центъра един млад битовак, всъщност оставен съвсем без конвой; настървено срещу нас, МГБ се отнесе безгрижно към измъкналия се битовак.

Предполагам, че в ГУЛАГ са си направили веднъж сметката и са се убедили, че им излиза много по-евтино да допуснат през годината загуба от, някакъв процент зекове, отколкото да установят истински строга охрана на всички многохилядни островчета.

Още повече, че се разчита и на някои невидими окови, които държат туземците на местата им.

Най-яките от тези окови е общият спаднал тонус, пълното примирение с робското си положение. И тези по Петдесет и осми член, и битоваците са почти без изключение семейни трудолюбиви хора, способни да проявяват доблест само по законен ред, по заповед и с одобрението на началството. Дори и осъдени за по пет и десет години, те не си представят как е възможно самостоятелно (пази боже пък колективно!…) да се надигнеш в защита на своята свобода срещу държавата (своята държава), НКВД, милицията, охраната и кучетата; как е възможно, дори и ако щастливо се измъкнеш, да живееш след това с Фалшив паспорт, с фалшиво име, щом на всяко кръстовище ти проверяват документите, щом на излизане от всеки вход те съпровождат подозиращи погледи. Така че общото настроение в ИТЛ е следното: за какво стърчите вие там с пушките, какво сте ни зяпнали? И съвсем да се махнете, никъде няма да идем: ние не сме престъпници, защо да бягаме? И без това след една година ще излезем на свобода (вяра в амнистията…)! К. Страхович разказва, че при прехвърлянето им в Углич през 1942 г. техният ешелон попада под бомбардировка. Конвоят се пръсва, а зековете не се опитват никъде да бягат и чакат своя конвой. Та малко ли са случаите като този със счетоводителя от Ортауския клон на Карлаг: изпращат го да се отчете на 40 километра път, съпроводен само от един конвой. А на връщане той не само кара в каруцата пияния до козирката конвой, но и пази с най-голямо внимание пушката му, за да не съдят този тъпак за загубването й.

Други окови са недояждането. Макар че тъкмо гладът подтиква понякога отчаяните да хванат тайгата с надеждата, че там все Ще намерят нещо повече за храна, отколкото в лагера, но пак той ги лишава от сили да се измъкнат по-надалеч и пак заради него не е възможно да се запасиш за из път.

Заплахата от нова присъда е също допълнителна спирачка. За бягство политическите получават нова десетка по 58-и член (постепенно се налучка, че най-добре е в този случай да се присъжда 58-14, контрареволюционен саботаж). Наистина рецидивистите ги Довеждат по 82-рй член (чисто бягство), което води само до две години, но за кражби и грабеж до 1947 г. също не получават повече от две години, така че величините са сравними. При това в лагера те се чувствуват като у дома си, в лагера те не гладуват, не работят — имат сметка не да бягат, а да излежат присъдата си, толкова повече, че винаги са възможни за тях допълнителни облекчения или амнистия. Бягството за криминалните престъпници е само храна на охраненото здраво тяло и избухване на неудържимата алчност: да погуляе, да ограби, да се налочи, да изнасили, да се поперчи. Тези от тях, които бягат сериозно, са само бандитите и убийците с тежки присъди.

(Криминалните престъпници страшно обичат да лъжат за своите несъществуващи бягства или ако наистина ги е имало, а ги разкрасяват до немай-къде. Ще ви разкажат как Индия (бараката на криминалните) получила преходното знаме за отличната й подготовка за зимата — за солидния насип с пръст върху бараката, а те всъщност, видите ли, правели тунел под земята и пръстта открито стоварвали пред началството. Не вярвайте на тези приказки — нито цялата „Индия“ ще вземе да бяга, нито толкова усърдно и дълго ще се хванат да копаят, те му търсят само леснината, а и началството не е толкова глупаво да не погледне откъде носят пръстта. Рецидивистът Корзинкин, с десет съдимости, ползуващ се като комендант с доверието на началника, действително излизаше навън добре облечен и наистина се представяше за помощник-прокурор, но вече чиста лъжа е, когато добави как нощувал под един покрив с чекиста при хайката за бегълци (има такива хайки), как през нощта му откраднал униформата, оръжието и дори кучето — и по-нататък се представял за него. В своите фантазии и разкази криминалните трябва да изглеждат винаги по-големи герои, отколкото са в действителност.) вековете ги задържа освен това не зоната, а безконвойността. Тези, които са най-слабо охранявани, които се ползуват от дребната отстъпка да отиват на работа и да се връщат оттам без щик зад гърба им и понякога да надникват в селището извън лагера, твърде много треперят над своето предимство. А след опит за бягство тази отстъпка им се отнема.

Непреодолима преграда към бягството е и географията на Архипелага: това са необозримите пространства на снежната или пясъчната пустиня, на тундрата или тайгата. Колима, макар и да не е остров, е бетер остров: откъснато парче земя, къде ще избягаш от Колима? Бягат оттам само от отчаяние. Някога наистина якутите са се отнасяли добре към затворниците и се нагърбвали: „Девет слънца — ще те закарам в Хабаровск.“ И впрягали елените си. Но после криминалните взели да ограбват якутите при бягствата си и якутите променили отношението си към бегълците, започнали да ги издават.

Враждебността на местното население, подхранвана от властите, се превръща в главна пречка на бягството. Властите не пестят награди за издайниците (освен всичко друго това е и политическо възпитание). И народностите, населяващи местата около ГУЛАГ, постепенно започват да гледат на залавянето на беглеца като на празник, на обогатяване, като на сполучлив лов или като да се натъкнеш на самороден къс. На тунгусите, комяките и казахите заплащат с брашно или чай, а в по-гъсто населените места, на жителите отвъд Волга например, около Буреполомския и Унженския лагер, заплащат за всеки заловен по два пуда брашно, по осем метра плат и по няколко килограма сельодка. През войната няма всъщност друг начин да намериш сельодка и местните жители започват да наричат по тази причина бегълците сельодки. В село Шерстки например при появата на всеки непознат човек дечурлигата дружно крещят: „Мамо! Ела да видиш една сельодка!“

А как се отнасят към бегълците геолозите? Тези пионери на северната безлюдност, тези мъжествени брадати герои с ботуши, тези джеклондонски сърца? Нашите съветски геолози са съмнителна надежда за беглеца, по-добре той да не се приближава до техния огън. Ленинградският инженер Абросимов, арестуван с потока на „Пром-партията“ и получил десетка, бяга от лагера Нивагрес през 1933 г. В продължение на двадесет и един дена той върви през тайгата и изведнъж с огромна радост среща група геолози. А те го отвеждат в един населен пункт и го предават на председателя на работническия комитет. (Трябва да влезем в положението и на геолозите: те се боят помежду си от донос. А и ако беглецът е наистина криминален престъпник, убиец? И, току-виж, ги изклал през нощта.)

Ако беглецът е убит при залавянето му, може да бъде захвърлен за няколко денонощия с гнояща рана от куршум недалеч от лагерната столова, та затворниците да ценят повече своята безвкусна чорба. Ако е заловен жив, може да бъде поставен на пропуска и когато разводът минава оттам, да насъскват кучетата срещу него. (Кучетата в зависимост от командата умеят да душат човека, да го хапят или пък само да разкъсват дрехите му, докато го оставят съвсем гол накрая.) Или пък ще напишат в Културно-възпитателната част табела: „Бягах, но бях хванат от кучетата.“ И ще я провесят на врата на заловения, като го накарат да ходи с нея из лагера.

А ако решат да го бият, непременно ще му премажат бъбреците. Ако ще му сложат белезници на ръцете, така ще се постараят, че да загуби за цял живот чувствителност в китките си. (Г. Сорокин, Ивделлаг). Ако ще го затварят в карцер, то така, че да не излезе без туберкулоза оттам. (Нироблаг, Баранов, опитал се да бяга през 1944 г. След побоите, нанесени му от конвоя, храчел кръв и след три години му отстраняват лявата половина на белия дроб^[419])

Всъщност да пребиеш от бой или да убиеш беглеца е главната форма на борба с бягствата в Архипелага.^[420]

И дори ако дълго няма опити за бягство, следва понякога да бъдат измислени. На мината Дебин (Колима) през 1951 г. разрешават на група зекове да идат за боровинки. Трима от тях се заблуждават и началникът на лагера старши лейтенантът Пьотър Ломага изпраща по тях мъчителите. Те пускат кучетата си по тримата спящи, след което ги застрелват, разбиват главите им с прикладите, превръщат ги на каша, докато мозъците им изтекат — и в този вид ги докарват в лагера. Там вече впрягат вместо коне четирима арестанти, които започват да теглят каруцата покрай строя. „Ето какво го очаква всеки!“ — обявява Ломага.

И кой ще стигне до такова отчаяние, че да не трепне пред тази картина? — Да тръгне! Да се добере! Ще се добере, но къде? Там, в края на бягството, когато беглецът стигне до заветното набелязано място — кой не би се побоял да го срещне, укрие и опази? Единствено криминалните имат на свобода притон, а за нас, по Петдесет и осми член, такава квартира се нарича явка, това е почти конспиративна организация.

Ето колко много прегради и ями има срещу бягството.

Но на отчаялото се сърце не му е до това да преценява нещата. То вижда: тече реката, по нея плава греда — и скок! Ще поплуваме! Вячеслав Безродний от лагпункта Олчан, едва изписан от болницата, още съвсем слаб, бяга върху две свързани дървени трупи по река Индигирка към Ледовития океан! Къде иска да иде? На какво се надява? И вече не заловен, а спасен в открито море, бива върнат през зимата в Олчан, в същата болница.

Не за всеки, който не се е върнал сам в лагера и когото не са довлекли полужив, не са докарали мъртъв, би могло да се каже, че се е измъкнал. Той може само да е сменил мъченическата си и бавна смърт в лагера със смъртта на диво животно в тайгата.

Докато бегълците не толкова бягат, колкото бродят и сами се завръщат, лагерните ченгета имат дори полза от тях: те без усилие им лепват втори присъди. Няма ли пък дълго време опити за бягство, гледат да ги провокират: възлагат на някой доносник да събере група „за бягство“ и всички ги разкриват.

Но човекът, който се е решил сериозно да бяга, става много скоро и страшен. Някои, за да объркат кучетата, запалват след себе си тайгата и тя гори след това цели седмици на десетки километри. През 1949 г. на ливадата, недалеч от Веслянския совхоз, задържат беглец с човешко месо в раницата: той убил попадналия му на пътя безконвоен художник с петгодишна присъда и изрязал месото от костите, но не успял да го свари.

През пролетта на 1947 г. на Колима, недалеч от Елген, двама конвои водят колона зекове. И изведнъж един зек, без да се наговаря с когото и да било, умело напада конвоите и успява да ги разоръжи и застреля. (Името му не е известно, но се знае, че е неотдавнашен фронтови офицер. Рядък и ярък пример за фронтовак, незагубил мъжеството си в лагера!) Смелчакът обявява на колоната, че е свободна! Но зековете са обзети от ужас: никой не тръгва след него, а всички сядат да чакат новия конвой. Напразно фронтовакът иска да ги засрами. Тогава той взема оръжието (32 патрона, „тридесет и един — за тях!“, и тръгва самичък. Успява да убие и да рани няколко души от хайката, а с тридесет и втория патрон си слага край на живота. Де да се бяха държали всички фронтоваци така — и Архипелагът щеше да рухне.

През 1945 г. в ОЛП „Победа“ (към Индигирското управление) неколцина власовци също нападат охраната, отнемат й пушките и се измъкват — но не знам колко далеч са стигнали.

В Краслаг някакъв боец, герой от Халхингол, удря с брадва конвоя, взема му пушката и тридесет патрона. Пускат след него кучета, той убива две от тях, ранява и един от чекистите. Когато го залавят, не просто го застрелват, а в яростта си, за да отмъстят за себе си и кучетата, го изпонадупчват, вече мъртъв, с щиковете си и в този вид го захвърлят да лежи цяла седмица край портала.

През 1951 г. в същия Краслаг десетина души с дългосрочни присъди, охранявани от четирима конвои, внезапно се нахвърлят върху тях, отнемат им автоматите, преобличат се в техните униформи (но пощадяват войниците — потисканите са често по-великодушни от потисниците си) и четиримата, давайки си вид, че конвоират, повеждат своите другари към теснолинейката. Там виждат композиция от празни вагони, приготвени за дървени трупи. Мнимият конвой се изравнява с локомотива, сваля оттам локомотивната бригада и (някой от бягащите се оказва и машинист) подкарва под пълна пара влака към гара Решоти, към главната сибирска магистрала. Но им предстои да изминат около седемдесет километра. През това време е съобщено вече за тях (не без участието на пощадените войници), на няколко пъти те отговарят със стрелба в движение на групите от охраната. Малко преди Решоти успяват да минират линията пред тях и да разположат цял батальон. Всички бегълци загиват в неравен бой.

Обикновено по-щастливи се оказват тихите бягства. Има и Удивително сполучливи, но такива щастливи разкази чуваме рядко: отървалите се не дават интервюта, те са сменили фамилните си имена, крият се. Кузиков-Скачински, успешно избягал през 1942 г., само затова разказва за случая си, защото през 1959 г. бива разобличен — след 17 години!

Разкриването му става така: хващат по друго дело другаря му, с когото заедно са бягали. Установяват истинската му самоличност по отпечатъците на пръстите. Става ясно, че бегълците не са загинали, както се е предполагало. Започват да издирват и Кузиков. За целта разпитват предпазливо в родния му край, проследяват близките му — по тях се добират и до него. И след 17 години не жалят за всичко това сили и време!

И за успешното бягство на Зинаида Яковлевна Поваляева знаем само защото в края на краищата тя се проваля. Получава присъда, загдето останала учителка в своето училище по време на немската окупация. Но не я арестуват веднага с идването на съветските войски и тя успява да се омъжи за един летец. Скоро след това я арестуват и изпращат на 8-а шахта във Воркута. Чрез китайците от кухнята тя се свързва с мъжа си. Той служи в гражданската авиация и си урежда рейс до Воркута. В уговорения ден Зина влиза в банята на работната зона, там сваля лагерната си дреха и разплита накъдрената си през нощта и скрита под кърпата коса. Мъжът й я чака в работната зона. Чекистите дежурят край речното пристанище, но не обръщат внимание на накъдреното момиче под ръка с летеца. Излитат със самолета. Цяла година Зина живее си — а нея я следят. На новото следствие Зина съумява да ги убеди, че е избягала, скрита във вагон с въглища. За участието на мъжа й така и не научават.

Янис Л-с стига пеша през 1946 г. от Пермския лагер до Латвия, при това явно изопачавайки руските думи, без почти да умее да се обясни. Самото му измъкване от лагера е просто: засилва се, блъсва грохналата ограда и я прескача. Но след това в блатистата гора (а краката му са в цървули от лико) се храни дълго само с боровинки. Веднъж успява да отведе в гората някаква крава и там я заколва. Наяжда се до насита с говеждото месо, а от кожата на кравата си съшива кожени цървули. На друго място открадва кожухчето на някакъв селянин (беглецът, към когото жителите се отнасят враждебно, става неволно и враг на жителите). В населените места Л-с се представя за мобилизиран латвиец, който е загубил документите си. И макар че през същата година не е отменена още всеобщата проверка на пропуските, той съумява в непознатия му Ленинград, без да проговори нито дума, да се добере до Варшавската гара, да мине още четири километра по линията и чак тогава да скочи на влака. (Но едно нещо Л-с твърдо знае: че поне в Латвия ще го скрият, без да се страхуват за себе си, Това придавало смисъл на бягството му.)

Такова бягство като на Л-с изисква яка селска крачка, ловкост и съобразителност. Но способен ли е да бяга един гражданин, че и старец, осъден на пет години за разказване на вицове? Оказва се, че е способен, след като го очаква неминуема смърт в лагера между Москва и Горки, в който от 1941 г. произвеждат снаряди. За всички зекове някакви си пет години са „детска присъда“, но старичокът не би издържал и пет месеца, тъй като го карат да работи, без да го хранят. Бягството му е плод на отчаяние, внезапно хрумване, за което половин минута по-късно не биха му стигнали нито силите, нито разсъдъкът. Пристига в лагера поредният ешелон и го натоварват със снаряди. Покрай влака върви сержант от конвоя, а няколко вагона по-назад го следва железничарят: сержантът издърпва вратата на всеки вагон, убеждава се, че вътре няма никой, придърпва обратно вратата, а железничарят поставя пломбата. Нашият злополучен, съвсем взел-дал вицаджия (всичко е точно така, както го разказваме, но името му не се знае), се мята във вагона зад гърба на сержанта и пред железничаря — не му е лесно да се покатери, не му е лесно безшумно да избута вратата, всичко това е съвсем непресметнато, всичко това е сигурен провал, той вече се разкайва, едва затворил вратата след себе си, сърцето му ще се пръсне: всеки миг сержантът ще се върне и ще започне да го тъпче с ботушите си, всеки миг железничарят ще викне, ето че вече никой не се хваща за вратата — виж ти, поставят пломбата!… (А аз си мисля: ами ако железничарят се е оказал човек? Ни чул, ни видял?…) Ешелонът напуска зоната. Продължава към фронта. Беглецът не се е готвил предварително, не носи със себе си нито троха хляб, за три денонощия съвсем сигурно ще навири петалата в този движещ се доброволен карцер. Няма да стигне до фронта, а и за нищо не му трябва този фронт. Какво да прави? Как да се спасява сега? Вижда, че снарядните сандъци са стегнати с железни ленти. Успява да скъса с голи ръце една лента и започва да пили с нея пода на вагона. Нещо невъзможно за стария човек, нали? А да умре не е ли възможно? А да отворят, да го хванат — не е ли възможно? Сандъците имат допълнително направени въжени халки за пренасяне. Той ги отрязва и сплита от тях подобни халки, но по-дълги, и ги връзва така, че да провиснат под вагона в направената от него дупка. Колко само е изтощен! Как не го слушат наранените му ръце! Колко скъпо му струва разказаният виц! Той не чака да спрат на следващата гара, а внимателно се провира през Дупката на вагона, поставя краката си в една от халките (към опашката на влака), а завира рамената си в другата. Влакът се носи напред и беглецът виси и се клатушка. Скоростта намалява и той се решава: измъква краката си от халката и те започват да се влачат и го смъкват целия. Смъртоносен цирков номер — но нали е възможно влакът да се догони с телеграма, вагоните да бъдат претърсени, в зоната положително са се досетили за него. Изпънат, неподвижен, той се прилепва до траверсите. Затваря очи, готов да посрещне смъртта. Ускорено претракване на последните вагони и изведнъж — милата тишина. Беглецът разтваря очи, преобръща се по корем: вижда само червената светлина на отдалечаващия се влак! Свобода!

Но това още не е спасение. Каква свобода, когато той няма нито документи, нито пари, когато е с лагерните си дрипи и е обречен. Подпухнал и изподран, той се добира криво ляво до гарата, където се смесва с хората от пристигналия ленинградски ешелон: евакуираните полуживи ленинградчани ги водят под ръка и ги хранят с топла храна на гарата. Но и това не е още спасение за него, ами се натъква в ешелона на свой умиращ приятел и взема документите му, а цялото негово минало му е познато. Откарват всичките близо до Саратов и няколко години, до следвоенните, той живее там на една птицеферма. Но ето че взел да се измъчва по дъщеря си и решава да я потърси. Пътува до Налчик, до Армавир, но я открива в Ужгород. През това време тя се омъжила за някакъв граничар. Смятала, че баща й е умрял благополучно, а ето че трябва сега да слуша разказа му със страх и погнуса. Вече изцяло изпълнена с образцово гражданско съзнание, тя все пак е запазила и позорните отживелици на родствените връзки и не отива да издаде баща си, а само го натирва от къщи. Останал без нито един близък човек, старецът живее безсмислено, като скита от град в град. Става наркоман, в Баку го залавят да пуши анаша, откарват го с „Бърза помощ“ и в опияненото си съзнание той назовава истинското си име, а когато идва на себе си — измисленото име, под което се води. Болницата е наша, съветска, и не може да лекува, без да установи личността. Повикан е другар от органите — и през 1952 г., 10 години след бягството му, старецът получава 25 години. (Това му дава и щастливата възможност да разкаже за себе си в килиите и по този начин да влезе сега в историята.)

Понякога по-нататъшният живот на успешно избягалия е по-драматичен от самото бягство. Така е със Сергей Андреевич Чеботарьов, вече неведнъж споменаван в тази книга. От 1914 г. той служи в КВЖД, от февруари 1917 г. е член на болшевишката партия. През 1929 г. по време на КВЖДинския конфликт лежи в китайски затвор, през 1931 г. се връща в родината заедно с жена си Елена Прокофиевна и синовете си Генадий и Виктор. Тук всичко се развива по познатия сценарий: след няколко дни е арестуван, жена му се побърква, синовете са дадени в различни сиропиталища и против волята са им присвоени чужди бащини и фамилни имена, макар те добре да помнят своите и да се съпротивяват. Поради неопитност далекоизточната тройка на ОГПУ дава на Чеботарьов отначало само три години, но скоро той е отново прибран, измъчван и повторно осъден на 10 години без право на кореспонденция (защото какво да пише вече?) и дори под усилена стража през революционните празнични дни. Тази прекалено строга присъда се оказва неочаквано в негова полза. От 1934 г. той е в Карлаг, строи пътя за Моинти, там го затварят за Първи май 1936 г. в изолатора за провинени, за същия празник на равни права хвърлят при него и волнонаемния Автоном Василиевич Чупин. От него, възможно и пиян, Чеботарьов успява да задигне пресрочено с шест месеца тримесечно удостоверение, издадено от селсъвета. Това удостоверение сякаш само подтиква Чеботарьов да бяга! На 8 май той напуска моитинския лагпункт, изцяло цивилно облечен, без нито едно лагерно парцалче на себе си и с две половинлитрови бутилки в джобовете, както обикновено ги носят пияниците, само че пълни не с водка, а с вода. Отначало осолената почва на степта няма свършек. На два пъти той попада в ръцете на казахи, тръгнали за работа на железопътната линия, но с помощта на слабите си познания в казахския език „играе на религиозните им чувства“ и те го пускат.^[421] В западния край на Балхаш го задържа чекисткият пост на Карлаг. Вземат документите му и като следят по тях, го карат да каже по памет всички сведения за себе си и роднините си. Мнимият Чупин отговаря точно. И отново щастлив случай (без такива случаи навярно не е възможно да не те заловят) — влиза в землянката старшият на опергрупата и Чупин го изпреварва: „Я! Николай, това ти ли си? Позна ли ме?“ (Съобразяване за част от секундата, за едно сбръчване на челото, състезание между зрителни памети: аз те познах, но ми е спукана работата, ако ме познаеш ти!) — „Не, не се сещам.“ — „Ама как! Заедно пътувахме във влака! Нали се казваш Найдьонов, разказваше как в Свердловск си срещнал Оля на гарата — пътували сте в едно купе и после сте се оженили.“ Всичко е вярно, Найдьонов е сразен, запалват по цигара и пускат беглеца да си върви. (О, сини фуражки! Не току-тъй ви учат да мълчите! Не трябва да имате човешката слабост да откровеничите. Всичко това е разказано не във вагона, а на командировката Древопитомник на Карлаг само година преди това, разказано е на затворниците просто от глупост, и можеш ли запомни на всички, които са те слушали, мутрите? А и във вагона вероятно е обичал да разказва, че и неведнъж, историята и без това е свързана с влака! — тъкмо на това дръзко разчита и Чеботарьов!) Ликувайки, Чупин продължава по шосето към гара Чу, покрай езерото на юг. Движи се предимно нощем; светнат ли автомобилни фарове, се мята в камъша, изчаква по цели дни в него (там са същински камъшови джунгли). Все по-рядко попада на чекисти, по тия места тогава Архипелагът не е пуснал още своите метастази.^[422] Носел със себе си хляб и захар, ядял по малко, за да му стигне за по-дълго, а пет дни вървял съвсем без вода. След около двеста километра стига до една гара и се мята на влака.

И започват години на свободен — не, на съсипан живот, защото не рискува да се уреди добре и да се задържи на едно място.

През същата година, няколко месеца по-късно, среща в градската градина на Фрунзе своя лагерен кум!… Но това става бегло, наоколо веселба, музика, девойки — и ченгето не успява да го познае! Принуден е да зареже намерената работа (старши-счетоводителят се досеща и го принуждава да разкрие истината за срочните си причини — самият той, оказва се, бил стар соловчанин), да се пръждоса някъде по-далеч. Отначало не рискува да потърси семейството си, след това измисля как. Пише в Уфа до братовчедка си: къде са Лена и децата? Досети се кой ти пише, засега не съобщавай на нея. И за обратен адрес — някаква гара Зирабулак, до някой си Чупин. Братовчедката отговаря: децата са в неизвестност, жена му е в Новосибирск. Тогава Чеботарьов я моли да иде в Новосибирск и да разкаже на жена му само на четири очи, че мъжът й се е намерил и иска да й прати пари. Братовчедката заминава; сега вече пише собствената му жена: била в психиатрична болница, загубила паспорта си, три месеца е на принудителна работа и не може да получи пари до поискване. Да би изчакал тези месеци? Но сърцето не трае: трябва да замине! И съпругът праща безумна телеграма: Посрещни ме! Влак №… вагон №… Беззащитно е нашето сърце срещу чувствата, но слава богу, че има и предчувствия. По пътя тези предчувствия така го завладяват, че той слиза две гари преди Новосибирск и пристига там с попътна кола. Предава багажа си на гардероб и отчаяно се запътва по адреса на жена си. Почуква! Вратата не е заключена, вкъщи няма никой (първото съвпадение е враждебно: хазаинът дежури цяло денонощие, за да го предупреди за засадата, но тъкмо в тези минути отишъл за вода). Чеботарьов влиза в стаята. Няма я и жена му. На леглото лежи завит с шинела чекист и силно хърка (второ съвпадение, благоприятно). Чеботарьов се измъква. В този момент го спира хазаинът — негов познат от КВЖД, все още оцелял. Оказва се, че зет му бил ченге, сам донесъл телеграмата и я завирал в носа на Чеботарьова: ето го твоя мерзавец, сам се натиква в ръцете ни! Причакват го на гарата — там го няма; докато първото ченге е излязло, второто ляга да си почине. Все пак Чеботарьов успява да повика жена си, пропътуват с кола едно по-голямо разстояние и се качват на влака за Узбекистан на една от по-нататъшните гари. В Ленинабад отново сключват брак — тоест без да се развежда с Чеботарьов, този път тя се омъжва за Чупин. Но не се решават да живеят заедно. Къде ли не подават от нейно име молби за издирване на децата — безполезно. Ето как, изолирани един от друг и потиснати, живеят до началото на войната. През 1941 г. Чупин е мобилизиран, става радист в 61-ва кавалерийска дивизия. Има непредпазливостта пред други бойци да назове на шега цигарите и кибрита но китайски. В коя нормална страна ще събуди подозрения това, че човек знае някакви думи на чужд език? У нас това е съмнително и куките не си губят времето. Само след час заместник-командирът по политическата част Соколов, чекист към 219-и кавалерийски полк, вече го разпитва: „Откъде знаете китайски?“ Чупин: Само тези две думи. „Не сте ли служили в КВЖД?“ (Службата зад граница е направо тежък грях!) Чекистът пуска по него доносници, но те нищо не могат да измъкнат от него. Така че за лично спокойствие го арестуват все пак по член 58-Ю:

— не вярва в бюлетините на Информбюро;

— говори, че немците разполагат с повече техника (като че ли не го виждат всички с очите си).

Не по врат, ами по шия… Трибунал. Разстрел! На Чеботарьов животът в отечеството така му е дошъл до гуша, че не подава молба за помилване. Но държавата има нужда от работна ръка, така че следва десетка плюс 5 намордника. И ето го отново в „родния дом“… Пролежава (с приспадане на присъдата) девет години.

А ето друг случай. Веднъж в лагера някакъв друг зек, Н. Ф-в, го вика в крайния ъгъл на горните нарове и там го пита: „Как ти е името?“ — „Автоном Василич.“ — „А откъде си?“ — „От Тюменска област.“ — „Кой район?… Кой селсъвет?…“ Чеботарьов — Чупин отговаря на всичко това съвсем точно, но чува в отговор: „Лъжеш. С Автоном Чупин съм работил на един локомотив пет години, познавам го като себе си. Не си ли ти случайно онзи, дето му свил документите през май 1936-а година?“ Та ето каква още подводна котва може да разпори корема на беглеца! На кой романист ще повярват, ако съчини подобна среща? Но по това време Чеботарьов отново е придобил вкус към живота и той стисва силно ръката на добрия човек, когато чува думите му: „Не мисли, че ще кажа на кума, не съм мръсник!“

И Чеботарьов отбива втората си присъда като Чупин. Но за беля последният му лагер е особено секретен, от групата на атомните строежи: Москва-10, Тура-38, Свердловск-39, Челябинск-40. Те работят по извличането на урана и радия от рудата, строителството се извършва по плановете на Курчатов. Началникът на строежа генерал лейтенант Ткаченко се подчинява единствено на Сталин и Берия. На всеки три месеца всеки зек трябва да подновява подписа си под задължението „за неразгласяване“. Но това още нищо не е, лошото е, че освободените не ги пускат да се върнат у дома. „Освободените“ ги отправят на голяма група през септември 1950 г. на Колима! Едва там ги освобождават от конвоя и ги обявяват за особено опасен спецконтингент! — опасен, защото са помагали да се направи атомната бомба! (Та как ще смогнеш Да опишеш всичко това? Ами за това ще са нужни сума ти глави и глави.) Такива особено опасни пръсват с десетки хиляди по Коли-ма(Прелистете конституцията, прелистете кодексите — къде питам за спецконтингента?)

Затова пък сега той може да извика жена си. Тя пристига при него на мините Малдияк. Оттук те отново пращат запитвания за синовете си — но отговорите са: „не“, „не се води такъв“.

Сталин хвърля топа и старците заминават от Колима за Кавказ — да сгреят старите си кости. Полека-лека започва размразяването, макар и бавно. През 1959 г. синът им Виктор, киевски шлосер, решава да отхвърли омразното чуждо име и се обявява за син на народния враг Чеботарьов! И след година родителите му го издирват! Оттук нататък грижата на бащата е как да си върне и самият той фамилното име (три пъти реабилитиран, той вече не носи отговорност за бягството си). Разкрива самоличността си и той, изпращат отпечатъци от пръстите му в Москва за сверка. Старият човек се успокоява едва след като и тримата получават паспорти като Чеботарьови. Снаха му също става Чеботарьова. Само че след няколко години той ми писа как съжалявал, че са намерили Виктор: наричал баща си престъпник, виновник за своите злополучия, към справките за реабилитацията се отнасял с думите: „Бош лаф работа!“ А по-големият син Генадий изобщо не се намерил.

От разказаните случаи става ясно, че и сполучливото бягство ни най-малко не ти връща свободата, а поставя живота ти под непрекъснат тормоз и заплаха. Някои от бегълците добре си дават сметка за това — тези, които в лагерите успяват да отпаднат политически от отечеството; и тези, които живеят по неосмисления принцип: ден за ден! И съвсем не са редки сред бегълците и такива (отговарящи в случай на провал: „Искахме да идем в ЦК да докажем, че сме невинни!“, които се стремят да се прехвърлят на Запад и само такова бягство смятат за завършено.

Най-трудно е да се разкаже за този вид бягство. Които не са успели, са в земята. Които пък са заловени наново, са разстреляни или са неми. Които са се измъкнали — може да са разкрили самоличността си на Запад, а може и да мълчат заради някого, когото са оставили тук. Носеха се слухове, че на Чукотка седмина лагерници успели да докопат самолет и да излетят с него в Аляска. Но си мисля: опитали са се да се докопат, но не са успели.

Всички подобни случаи още дълго време няма да видят бял свят и ще стареят, и ще стават ненужни като този ръкопис, като всичко правдиво, което се пише в нашата страна.

Ето един такъв случай, в който хорската памет отново не е запазила името на героичния беглец. Бил от Одеса, с гражданска специалност машинен инженер, а в армията — капитан. Завършва войната в Австрия и служи в окупационните войски във Виена. През 1948 г. е арестуван по донос, получава 58-и и както тогава е прието вече, 25 години. Изпращат го в Сибир, в лагпункт на 300 километра от Тайшет, тоест далеч от главната сибирска магистрала. Твърде скоро той бива доведен до крайно изтощение при сечта в гората. Но запазва волята си да се бори за живота и спомена си за Виена. И оттам — оттам! — съумява да избяга във Виена. Невероятно!

Дърводобивният им участък е ограничен от една просека, наблюдавана от малки кули. В набелязания ден той носи на работата хлебната си дажба. Поваля напреки на просеката един смърч с гъсти клони и пропълзява под тях към върха му. Смърчът не покривал изцяло просеката, но като преминава и останалото разстояние с пълзене, той успява да се измъкне щастливо. Не забравя да отнесе и брадвата си. Това става през лятото. Промъква се през тайгата по ветровала, това е невероятно трудно, но затова пък не среща никого в продължение на цял месец. Завързва ръкавите и яката на ризата си и лови с нея риба, която яде сурова. Събира кедрови семки, гъби и къпини. Полумъртъв, успява да се добере все пак до сибирската магистрала и заспива щастлив в копа сено. Събуждат го гласове наоколо: сваляли сеното с вили и го откриват. Той е останал без сили, не е в състояние нито да бяга, нито да се бори. Казва: „Е, хванете ме, предайте ме, аз съм беглец.“ Имал насреща си някакъв кантонер и жена му. Кантонерът му казва: „Ние сме руски хора. Само не мърдай оттук и не се показвай.“ Отиват си. Но беглецът не им вярва: те са съветски хора, сигурно ще съобщят за него. И се скрива в гората. Оттам наблюдава между дърветата и вижда как кантонерът се връща с дрехи и храна. Привечер беглецът тръгва покрай линията и на една горска жп спирка се качва на товарен влак, сутринта скача от него и през деня се крие в гората. Така се придвижва нощ след нощ, а когато позаяква, започва да слиза и при всяко спиране на влака — шмугва се в шубрака или върви напред, докато отмине влакът, а след това го изчаква и скача в движение. Така десетки пъти рискува да загуби я ръка, я крак, че и главата си. (Ето с какво се разплаща за няколкото леки драсвания на перодръжката на доносника…) Но веднъж малко преди Урал изменя на правилото си и заспива на една платформа с трупи. Ритват го с крак и насочват фенера в лицето му: „Документите!“ — „Сега.“ Приповдига се и събаря с един удар охраняващия отгоре, скача от противоположната страна — но там попада върху главата на друг охраняващ! Събаря и него и успява да се провре под съседните ешелони. Качва се след гарата в движение. Решава да заобиколи Свердловск, ограбва в покрайнините една търговска барака, взема оттам дрехи, навлича върху себе си три костюма, снабдява се и с храна. На някаква гара продава единия от костюмите и си купува билет за влака Челябинск — Орск — Средна Азия. Не, той знае закъде пътува — за Виена! Но трябва първо да се позакрепи, а и да престанат да го търсят. Един туркменец, председател на колхоз, го среща на пазара и го взема без документи в колхоза си. И той се проявява като Добър механик, поправя всички колхозни коли. След няколко месеца напуска и поема към Красноводск по крайграничната линия. Някъде след град Мари минава патрул и проверява документите. Нашият механик излиза на платформата, отваря вратата и повисва върху прозореца на тоалетната (през замазаното с бяла боя стъкло не могат да го видят отвътре), като се задържа само с носа на обувката си върху стъпалото, за да се върне обратно. Патрулът преминава в следващия вагон, без да забележи в ъгъла на притворената врата върха на обувката му. Така отминава страшният момент. След като прехвърля благополучно Каспийско море, беглецът взема влака Баку—Шепетовка, а оттам тръгва за Карпатите. Той се промъква много предпазливо по глухи стръмни и залесени места през планинската граница — и все пак попада на граничарите! Колко нещо е трябвало да жертвува, колко е трябвало да страда, да изобретява и да се напряга от самия сибирски лагпункт, от онзи пръв повален смърч — и в самия край за един миг всичко да рухне!… И както там, в копата сено край Тайшет, силите го напускат, не може повече нито да се съпротивява, нито да лъже, а само се провиква яростно от отчаяние: „Хванете ме, палачи! Хванете ме, във вашите ръце съм!“ — „Кой си ти?“ — „Беглец! От лагера! Предавам се!“ Но граничарите се държат някак странно: завързват му очите и го отвеждат в една землянка, там го развързват и го разпитват отново. И изведнъж се изяснява: това са си свои хора! Бандеровци! (Пфу! Пфу! — ще се намръщят образованите читатели и ще се възмутят: „Ама и персонаж сте си избрали, ако и бандеровците минават за свои хора, няма що, нашия човек също значи си го бива!“ Ще вдигна рамене и аз: такъв си е. Такъв е решил да бяга. Такъв го е направил лагерът. Ами че лагерниците, ще ви кажа правичката, живеят по свинския принцип: „битието определя съзнанието“, а не според вестниците. За лагерника свои са само тези, с които заедно се е мъчил в лагера. И тези са чужди, които пускат по него кучетата. Честно казано, и за самия мен е така.) Прегръщат се. Бандеровците все още имат по онова време свои места за промъкване през границата и леко успяват да го прехвърлят.

И ето че той отново е във Виена! Но вече в американския сектор. И като се подчинява на все същия съблазнителен материалистичен принцип, без ни най-малко да забравя своя кървав смъртоносен лагер, той вече не търси работа за машинен инженер, а отива при американските власти да си излее мъката. И остава да работи нещо при тях.

Но! — пустото му човешко качество: мине ли опасността, отслабва и нашата предпазливост. Той решава да прати пари на родителите си в Одеса. За целта трябва да обмени долари за съветски рубли. Някакъв евреин търговец го кани в дома си в съветската зона на Виена, за да направят сделката. Натам и насам непрекъснато сноват хора, без да правят много разлика между зоните. А той в никакъв случай не е трябвало да прекрачва зоната! Но я преминава — и го арестуват в жилището на евреина.

Типична руска история за това как се нанизват едно след друго сума свръхчовешки усилия, за да отидат по дяволите след това с едно замахване на ръката.

Осъден на разстрел, той разказва всичко това в килията на берлинския съветски затвор на друг един офицер и инженер — Аникин. Дотогава този Аникин успява вече и да сърба попарата на немския плен, и да умира в Бухенвалд, откъдето го освобождават американците. Закарват го в съветската зона на Германия и го оставят там временно за демонтирането на заводите. Оттам избягва във ФРГ, където строи край Мюнхен хидроелектроцентрала, и тъкмо оттам е отвлечен от съветското разузнаване (заслепяват го с фаровете и го вмъкват в автомобила). И за какво е всичко това? Дали не за да изслуша разказа на одеския машинен инженер и да ни го предаде след това? Дали не за да се опитва на два пъти безуспешно да бяга от Екибастуз (за това ще стане дума в Петата част на книгата)? И сетне да бъде убит в наказателната варна фабрика?

Какви предначертания! Какви повратности в съдбата! В състояние ли сме да прозрем смисъла на отделния човешки живот…

Почти не стана дума за груповите бягства, а и такива не са малко. През 1943 г. от Уст-Сисолск бягат масово (чрез въстание). Хващат тундрата, ядат къпини и боровинки. Проследяват ги от аероплани и ги разстрелват от въздуха. Разправят, че през 1956 г. цял един лагер от Мончегорск се вдига да бяга.

Историята на всички бягства от Архипелага не би имала чет и край. И дори този, който би се захванал да пише книга само за бягствата, би пожалил и читателя, и себе си и би пропускал със стотици.

Петнадесета глава
ШИзо, БУРи, ЗУРи

Сред многото радостни откази, които ни носеше новият свят — отказа от експлоатация, отказа от колонии, отказа от задължителна военна повинност, отказа от тайната дипломация, от тайните назначения и размествания, отказа от тайната полиция, отказа от „закон божи“ и още много други приказни откази — няма наистина отказ от тъмниците (не рушат стените им, а внасят в тях „ново класово съдържание“, но има безусловно отказване от карцерите — от това безжалостно изтезание, което е могло да се роди само в извратените от злоба умове на буржоазните тъмничари. ИТК-1924 (трудово-изправителният кодекс от 1924 г.) допуска наистина изолацията на особено провинилите се затворници в отделна килия, но предупреждава: тази отделна килия по нищо не трябва да напомня карцер — тя трябва да бъде суха, светла и оборудвана с всичко необходимо за спане.

А сега не само тъмничарите, не и самите арестанти биха се чудели и маели, ако, кой знае защо, няма карцер, ако карцерът е забранен.

Ала съвсем не защото времената са станали по-отстъпчиви, а защото по това време вече са усвоени по пътя на опита други традиции на вътрешнолагерните наказания, когато е непоносимо не от самотата, а от „колектива“, че на всичко отгоре наказаните трябва и да превиват гръб в:

 

РУРи — Роти с Усилен Режим, заменени по-късно с БУРи — Бараки с Усилен Режим, наказателни бригади, и ЗУРи — Зони с Усилен Режим, наказателни командировки. А вече по-късно, някак си между другото, се намъкват сред тях и — не карцерите, не! а —

ШИзо^[423] — Наказателни Изолатори.

 

Ами че ако затворникът не е заплашван, ако не предстои повече никакво наказание за него — какво може да го накара да се подчинява на режима?

И къде ще се затварят заловените бегълци?

За какво се присъжда ШИзо? За каквото и да било: не угодил на началника, не поздравил както се полага, не станал или не легнал навреме, закъснял за проверката, не дошъл откъдето следва да дойде, не бил облечен както трябва, не пушил на разрешеното място, държал излишни вещи в бараката — и ето ви — денонощие, три, пет. Не изпълнил нормата, заварили го с жена — ето ви пет, седем и десет денонощия. А за отказвачите да работят има и петнадесет денонощия. И макар че по закон (по кой ли всъщност?) повече от петнадесет денонощия в никакъв случай не се полагат (а по ИТК и това е недопустимо!), тази хармоника се разтяга и до една година. През 1932 г. в Дмитлаг (пише го Авербах, това е черно на бяло!) за съзнателно самонараняване изпращат за цяла година в ШИзо! Ако си спомним още, че в подобни случаи отказват и лечението, съвсем ясно става, че раненият болен човек бива обречен да гние в карцера цяла година!

На какви условия трябва да отговаря ШИзо? Той трябва да бъде: а) студен; б) влажен; в) тъмен; г) с оскъдна храна. Поради тези причини там не отопляват (Липай: дори когато навън е минус 30 градуса!), не поставят стъкла на прозорците, оставят стените да плесенясат (или пък кариерното мазе се изгражда върху мокър терен). Прозорчетата са нищожни или изобщо няма такива (най-често). Дажбата е сталинска — 300 грама на ден, а „топлата храна“, тоест голата чорба, се дава едва на третия, шестия и деветия ден. Но във Воркута-Вом дават само по двеста грама хляб, а вместо топла храна на третия ден — парче сурова риба. Та в тези именно рамки трябва да си представяме и всички карцери.

Наивна е представата, че карцерът трябва да бъде непременно като някакъв вид килия — с покрив, врата и катинар. Нищо подобно. В Куранах-Сала при минус 50 градуса за карцер се използуват едни разкривени дървени основи за къща. (Волнонаемният лекар Андреев: „Като лекар заявявам, че може да се издържи в такъв карцер!“. Да прехвърлим целия Архипелаг: на същата Воркута-Вом през 1937 г. карцерът за отказвачите е: дървени основи без покрив или обикновена яма. В такава яма (за да се спасят от дъждовете, опъвали над главите си някой парцал) Арнолд Рапопорт живее като Диоген в бъчвата си. С храната им се гаврели така: излиза надзирателят от порталната будка с дажбите хляб и извиква хората от бараката без покрива: „Елате да си получите хляба!“ Но едва показали носовете си оттам, часовоят насочва към тях от кулата пушката и им крясва: „Стой, ще стрелям!“ Надзирателят се прави на учуден: „Какво, и хляб ли не щете? Е, отивам си тогава.“ А в ямата хвърлят просто отгоре хляба и рибата направо върху размекналата се от дъждовете глина.

В Мариинския лагер (както и в много други, разбира се) стените на карцера са целите в сняг — но преди да влязат там, свалят на хората лагерните им дрешки и ги пускат вътре по долно бельо. На всеки половин час надзирателят отваря хранилката и съветва Иван Василиевич Швед: „Ей, няма да издържиш, ще пукнеш, върви по-добре да сечеш дърва!“ И наистина — решава Швед — тук по-рано ще свършиш. Отива в гората. За прекараните си 12 години и половина в лагерите Швед лежи в карцера 148 денонощия. За какво само не е бил наказван! За отказ да върви дневален в „Индия“ (бараката на рецидивистите) получава 6 месеца наказателен лагер. За отказ да се прехвърли от осигурената с храна селскостопанска командировка на дърводобива е съден вторично като за икономическа контрареволюция, следва 58 — 14 и нова десетка. Само криминалният престъпник, който не желае да иде в наказателния лагпункт, може да си позволи да удари началника на конвоя, да избие нагана от ръцете му — и в резултат на всичко това да го оставят на мира. За кроткия политически няма изход — така или иначе, ще му разкатаят фамилията. На Колима през 1938 г. дори и карцерите ги отопляват за криминалните, къде такова нещо за Петдесет и осмия член.

В БУР изпращат за по-продължителен срок. Там затварят за месец, за три месеца, за половин година или година, а често и безсрочно просто защото арестантът е смятан за опасен. Попаднал веднъж в черния списък, след това те натикват в БУР всеки път по Първи май и Седми ноември, при всяко извършено бягство или непредвидено произшествие в лагера.

БУР може да бъде и най-обикновена барака, оградена отделно с бодлива тел, с извеждане на затворените в него на най-тежката и неприятната в този лагер работа. Но може да е и тухлена постройка в лагера, с всичкия му тъмничен ред: с побоища в надзирателната стая на извиканите поединично (за да не остават следи, добре е биенето да става с тухла, обвита в кече); с резета, катинари и шпионки по вратите; с циментова настилка, че и с отделен карцер за изтърпяващите наказанието си в БУР.

Точно такова нещо представлява Екибастузкият БУР (впрочем там има такъв и от първия тип). Килиите там са без нарове (спят на пода върху ватенките си). Намордник от стоманена ламарина закрива изцяло малкото прозорче-капандура под тавана. В него са пробити с гвоздей дупчици, но през зимата снегът запушва и тях и в килията става съвсем тъмно. През деня електрическата крушка се гаси, така че денят е по-тъмен от нощта. Никога не се проветрява. Половин година (през 1950 г.) не извеждат никого на разходка. Така че нашият БУР не се различава по нищо от най-свирепия затвор и по нищо не приличаше на лагер. Не извеждат хората до тоалетната, всичко се извършва в килията. Изнасянето на голямата кофа е за дневалните направо щастие: така те могат да глътнат малко въздух навън. А банята е вече общ празник. Хората така са натъпкани в килията, че едва има как да легнат, да не говорим, че няма къде да се разтъпчат. И така — половин година. Чорбата е чиста водичка, хлябът — шестстотин грама, нито троха тютюн. Ако се случи да получиш колет от къщи, докато си затворен в БУР, нетрайните продукти ги „минават в разход“ с документ (присвоява си ги надзорът или ги продават евтино на нагаждачите), останалото се предава в склада за многомесечно съхраняване. (Когато такива режимчици ги извеждат след това на работа, те вече са много по-подвижни, за да не ги затварят отново.)

В тази задуха и неподвижност арестантите съвсем остават без нерви, особено криминалните като по-напористи. (Попадналите в Екибастуз криминални ги третират като по Петдесет и осми член и не им се правят никакви отстъпки.) Най-популярно сред арестантите в БУР е да гълтат алуминиевите лъжици, когато им ги раздадат за обяда. Всеки, глътнал такава, го преглеждат на рентген и след като се убедят, че наистина е глътнал лъжицата си, го изпращат в болницата, за да отворят там стомаха му. Льошка Карноухий гълта три пъти лъжици и от стомаха му не остава нищо. Колка Салопаев прибягва до номера с умствено мръдналия: обесва се през нощта, но момчетата по предварителна уговорка го „виждат“, свалят го от въжето и той е отведен в лазарета. Друг един замърсява конец в устата си (прокарва го между зъбите си), вдява го в иглата и го провира под кожата на крака си. Инфекция! Болница! А там вече дали ще е гангрена, или не, само и само да се отърве.

 

Но за да накарат наказаните плюс всичко останало и да работят, ги затварят в отделни наказателни зони (ЗУРи). В ЗУР преди всичко храната е изключително лоша, с месеци наред затворените там могат и да не получат второ, хляб също им се полага по-малко. Дори в банята през зимата прозорецът е без стъкло, бръснарите, облечени с ватени дрехи, стрижат затворниците голи. Възможно е да няма и столова, но и в бараките не раздават чорбата, а я получаваш около кухнята, след което трябва да я носиш по студа до бараката и там да я ядеш изстинала. Мре се масово, стационарът е претъпкан с умиращи.

Дори само изброяването на наказателните зони някога ще представлява историческо изследване, толкова повече, че няма да е леко да се установи това, всичко ще се заличи.

Ето какви работи измислят за наказателните зони. Коситба на 35 километра от зоната, където хората живеят в незащитени при дъжд колиби от сено. Косят из блатисти места и краката им са винаги във водата. (При по-благосклонни конвои събират горски плодове, а бдителните стрелят и убиват, но така или иначе, хората продължават да събират горски плодове: нали гладът ги мъчи.) Набавяне на силажна маса по същите блатисти места, сред облаци от хапещи мушички, без някакви защитни средства. (Лицето и врата са изхапани, покрити със струпеи, клепачите подпухват, човек почти ослепява.) Набавяне на торф в лъката на река Вичегда: през зимата с помощта на тежък чук пробиват слоя от смръзнала се тиня, изпод която изваждат размразения торф, след което го карат на един километър нагоре с шейни, в които сами се впрягат (лагерът си скъпи конете). Просто изкопни работи („изкопен“ ОЛП край Воркута). Е, и обичайната наказателна работа — варовита кариера и гасене на варта. И каменни кариери. Всичко не може да се изброи. Всичко най-тежко от тежките работи, всичко най-непоносимо от непоносимите, ето какво е наказателната работа. Всеки лагер си има своя такава.

А обикновено в наказателните зони изпращат: вярващите, упоритите и рецидивистите (да, и тях, тук великата възпитателна система се проваля поради невъздържаността на местните възпитатели). Там държат цели бригади от „монаси“, отказващи да работят за дявола. (На наказателната „подконвойка“ в Печорския совхоз ги държат в карцер с вода до коленете. През есента на 1941 г. им лепват 58 — 14 и ги разстрелват до един.) Изпращат в наказателната зона свещеника отец Виктор Шиповалников „за религиозна агитация“ (отслужил всенощна служба по Великден за пет санитарки). Изпращат дръзките инженери и други нагли интелигенти. Изпращат заловените бегълци. И с искрено съжаление изпращат социално близките, които хич не искат да се прилепят към пролетарската идеология. (Не ще упрекнем началството в неволната понякога бъркотия, породена от сложната умствена работа по класификацията: от Карбас например изпращат две каруци с религиозни жени за детското градче да наглеждат лагерните деца, а рецидивистките и сифилитичките — в Конспай, в наказателния участък на Долинка. Но объркват кои на коя каруца да товарят вещите си и криминалните сифилитички тръгват да се грижат за децата, а „монахините“ — за наказателния изолатор. По-късно разбрали грешката си, но така и оставили нещата.)

В наказателните зони изпращат често и за отказ да станеш доносник. Повечето такива отказали умират там, в наказателните зони, така че не могат да разкажат за себе си. Още по-малко ще разкажат за тях убийците чекисти. Изпращат така и почвоведа Григорий Иванович Григориев, но той оцелява. Изпращат така и редактора на естонското селскостопанско списание Елмир Нугис.

Има и дамски истории. За тях не може да се съди достатъчно обстойно и строго, защото винаги остава неизвестна за нас интимна подробност. Историята на Ирина Нагел обаче е изложена от самата нея. В совхоза Ухта била машинописка в администрацията, тоест била е благоустроен нагаждач. Представителна, солидна, с коса, сплетена на плитка около главата й, и за удобство ходела с шалвари и скиорско яке. Който познава лагера, знае каква примамка е това. Чекистът младши лейтенант Сидоренко изразява желание да влезе в по-тясна връзка с нея. Нагел му отвръща: „По-добре да ме целуне последният бандит! Как не ви е срам, детето ви плаче оттатък!“ Отблъснат по този начин, Чекистът изведнъж променя израза си и казва: „Да не си въобразявате, че ми харесвате? Исках просто да ви изпитам. Та чуйте ме, ще трябва да ни сътрудничите.“ Тя отказва и е изпратена в наказателния лагпункт.

А ето и впечатленията на Нагел от първата вечер: женската барака е пълна с рецидивистки и „монахини“.^[424] Пет момичета ходят, загърнати с чаршафи: предния ден апашорите проиграли на карти всичко по тях, заповядали им да го свалят и да го предадат. Внезапно влизат с китара банда криминални — по долни гащи и с меки шапки на глава. Пеят апашката си песен, все едно, че правят серенада. Изведнъж нахълтват други криминални, сърдити. Те залавят едно свое момиче, събарят го на пода, бият го със скамейката и го тъпчат. Момичето крещи, после вече и да крещи не може. Всички си остават спокойни наоколо и не само че не се намесват, но сякаш дори и не забелязват какво се върши. По-късно идва фелдшерът: „Кой те би?“ — „Паднах от наровете“ — отвръща пребитата. Същата вечер проиграват на карти и самата Нагел, но я спасява мръсникът Васка Кривой: той съобщава на началника, който идва и отвежда Нагел да нощува на портала.

Командировките (като Парма на Нироблаг, в най-затънтеното място на тайгата) се смятат от войниците и надзирателите също за наказателни, там ги изпращат за някое провинение, но много скоро ги заменят след това със самоохраняващи.

След като в обикновените трудово-изправителни лагери няма закон и правда, какво остава до наказателните? Криминалните си правят там каквото си щат, ходят открито с ножове (Воркутския „изкопен“ ОЛП, 1946 г.), надзирателите се крият от тях извън зоната и това е още когато затворените по Петдесет и осми са мнозинство.

В наказателния лагер Джантуй край Печора криминалните от необузданост запалват две бараки, забраняват готвеното ядене, прогонват готвачите, заколват двама от офицерите. Останалите офицери дори под заплахата да бъдат разжалвани се отказват да влязат в зоната.

В такива случаи началството се спасява чрез провокирането на разпри: за комендант на Джантуй назначават някакъв пес, срочно докаран с помощниците му отнякъде. Още първата вечер те заколват трима рецидивисти и напрежението малко спада.

Крадец от крадеца не чака пощада, отдавна е предвидила пословицата. Съгласно Прогресивното Учение, след като развъждат тези социално близки извън всякаква мярка, така че дори те се задушават от тях, бащите на Архипелага не намират друг изход, освен да ги разделят и насъскат едни срещу други на бой до смърт. (Войната между криминалните и песовете, разтърсила Архипелага през последните години.)

То се знае, че въпреки очевидната слободия на криминалните също не им е леко в наказателните зони и чрез разюздаността си те се опитват някак да се измъкнат. Като типични паразити те предпочитат да живеят сред онези, от които могат да смучат. Понякога криминалните си отрязват пръстите, само и само да не ги пратят в наказателна зона, например в знаменитите воркутски варници. (За някои рецидивисти след войната още в съдебното решение им се записваше: „С изтърпяване на наказанието във воркутските варници.“ Болтовете се затягат отгоре.)

Там всички носят ножове. Песовете и бандитите се колят всеки ден помежду си. Готвачът (пес) налива както си иска: на кого гъсто, на кого рядко, на кого просто с черпака по главата. Нарядни-кът ходи с арматурен прът и с едно свистящо замахване убива от място. Песовете държат при себе си момченца за педерастия. Там има три бараки: една за песовете, една за крадците, една за балъците, във всяка по стотина души. Балъците работят: долу край лагера вадят вар, после с носилки я качват на скалата и там я изсипват в пригодени за целта конуси, като оставят отвътре отвори за дима; гасят варта: разстилат кипящата вар сред дим, сажди и варовита прах.

В Джидинските лагери е известен наказателният участък Баянгол.

В наказателния ОЛП на Краслаг „Ревучий“, преди още каквито и да било наказани, изпращат „работническо ядро“ — около сто и петдесет в нищо непровинили се яки работяги. (Наказани или ненаказани, а началството си гони плана.) И ето как обикновените работяги са хвърлени на наказателни работи! По-нататък изпращат криминални и такива с дългосрочни присъди по 58-и член — тъй наречената тежка категория. Рецидивистите се боят от тях, защото с максималната си в следвоенните условия 25-годиш-на присъда те дори и след убийство на криминален няма с какво повече да утежнят положението си, подобно нещо вече не се смята (както и Каналите) за враждебна проява на класовия враг.

Работният ден в „Ревучий“ е уж 11 часа, но с пътя до гората (5-6 км) и обратно стига до 15 часа. Зековете стават в 4,30 сутрин, а се връщат в зоната в 8 часа вечерта. Бързо стигат до пълно изтощение, тоест появяват се отказвачи. След общия развод строяват в клуба отказвачите, нарядникът минава покрай строя им и си подбира жертвите. Такива отказвачи с вървени цървули („обут по сезона“. 60 градуса студ), със съдрани ватенки ги натирват извън зоната и там насъскват срещу тях овчарски кучета: „Дръж!“ Кучетата ръфат, разкъсват и повалят отказвачите. След кучетата пристига китаец с волска кола за събиране на нечистотии, натоварват в нея отказвачите и ги откарват до един дол, в който ги изсипват от колата. А там долу чака бригадирът Льоша Слобода, който започва да налага с тояга нещастниците, докато те не размислят и не започнат да работят за него. Изработеното от тях той записва на своята бригада, а на отказвачите им се дава само по 300 грама хляб — колкото се полага в карцера. (Който е измислил тази стъпаловидна система, е просто един малък Сталин!)

Галина Иосифовна Серебрякова, защо не напишете за това? Защо вашите герои в лагера нищо не правят, не превиват гръб, а само разговарят за Ленин и Сталин?

За обикновения работяга по Петдесет и осми член е почти невъзможно да издържи в такъв наказателен лагпункт.

На наказателната подкомандировка в Северния железопътен лагер (с началник полковник Ключкин) през 1946 — 1947 г. се стига до човекоядство: режат хора на късове, после ги варят и ядат.

И това е веднага след световно-историческата победа на нашия народ.

Ей, полковник Ключкин! Къде си построил пенсионния си заможен дом?

Шестнадесета глава
СОЦИАЛНО БЛИЗКИТЕ

Присъедини се и ти, мое слабо перо, към възпяването на това племе! Възпявани са като пирати, като флибустиери, като скитници, като избягали каторжници. Възпявани са като благородни разбойници — от Робин Худ та до оперетните, уверявали са ни, че те са хора с чувствителни сърца, че обират само богатите и си поделят награбеното с бедните. О, възвишени сподвижници на Карл Моор! О, размирни романтико Челкаш! О, Беня Крик, одески босяци и вие, техни одески трубадури!

Та не възпява ли цялата световна литература престъпниците? Ще пощадим от упреци Франсоа Вийон, но и Юго, и Балзак също плащат данък на това, а Пушкин похвалва престъпното начало у циганите. (А какво да кажем за Байрон?) Но никога те не са били така широко възпявани, така единодушно, така последователно, както в съветската литература. (Това си има своите високи Теоретични Основания и без Горки и Макаренко.)

Леонид Утьосов започва да вие гъгниво от естрадата — и възторжената публика подема воя му. И не с друг, а именно с апашки жаргон заговорват балтийските и черноморските морячета на Вишневски и Погодин. Тъкмо с апашкия език демонстрират те най-изразително своето остроумие. Кой ли само не се е задавял от възвишено вълнение, докато ни е описвал криминалните престъпници — тяхното живо разпасано отрицание на всичко в началото и тяхното диалектическо превъзпитаване накрая: тук са и Маяковски (след него и Шостакович с балета си „Госпожицата и хулиганът“, и Леонов, и Селвински, и Инбер, и кой ли не. Култът към криминалните се оказва заразителен в епохата, когато литературата линее без положителен герой. Дори един толкова необвързан с официалната линия писател като Виктор Некрасов не намира за разкриване на руското геройство по-добър образ от този на криминалния, старшината Чумак („В окопите на Сталинград“) Дори Татяна Есенина се поддава на тази хипноза и ни изобразява „невинната“ фигура на Венка Вале Каро. Може би единствен Тендряков, с умението му да гледа непревзето на света, ни показва за пръв път криминалния престъпник без възхитено преглъщане на слюнките („Тройка, седмица, туз“, показва ни душевната му мерзавщина. Алдан-Семьонов и сам като че ли е минал през лагерите, ала изобретява („Барелеф върху скалата“, абсолютна безсмислица: че крадецът Сашка Александров под влияние на комуниста Петраков, уважаван от всички бандити за това, че познавал лично Ленин и воювал срещу Колчак (изключително неправдоподобна мотивировка от Авербаховите времена) комплектува бригада от мръшляци и не живее за тяхна сметка (Както е било винаги! И както не по-зле го знае и Алдан-Семьонов!), а се грижи за тяхното оцеляване! И с тази цел печели на карти от волнонаемните! Сякаш спечеленото няма да иде за чифир! Какъв вмирисан на нафталин тъп виц за 60 — те години.

През една лятна вечер на 1946 г. в малкия ни лагер на Калужка застава някакъв криминален се бе изтегнал по корем върху перваза на прозореца на третия етаж и си дереше гърлото да пее апашки песни една след друга. Песните му свободно прехвърляха портала и бодливата тел, стигаха до тротоара на Болшая Калужкая, до тролейбусната спирка, та чак до Нескучний сад^[425]. В тези песни се възпяваше „лекият живот“, убийството, кражбите, бандитските нападения. И не само никой от надзирателите, възпитателите и дежурните на портала не му попречи, но дори да му креснат на никого не му дойде наум. Пропагандирането на бандитските възгледи, изглежда, съвсем не противоречи на системата на нашия живот, не я заплашва. Седях в зоната и си мислех: какво ли ще е, ако се кача на третия етаж и оттам си пусни гласа да изпея нещо за съдбата на военните пленници, например от рода на „Где си, где си?“, която бях чул във фронтовото контраразузнаване, или ако съчиня нещо за съдбата на унижения изтерзан фронтовак — какво само щеше да става! Как биха се разтърчали! Направо биха се закатерили по пожарната стълба, за да ми запушат устата, не биха губили време да заобикалят през входа. Щяха да ми запушат устата, да ми вържат ръцете, да ми лепнат допълнителна присъда! А бандитът си пее, московчаните го слушат — и сякаш това е в реда на нещата…

Всичко това е станало норма не веднага, а исторически, както обичат да говорят у нас. В стара Русия съществува (а на Запад и продължава да съществува) невярното схващане за криминалните престъпници като за непоправими, като за постоянни престъпници („гръбнакът на престъпността“). Затова на етапите и в затворите държат настрани от тях политическите. Затова администрацията, както свидетелствува П. Якубович, не допуска безцеремонното им поведение и главатарството в арестантския свят, забранява им да заемат колективни длъжности, доходни места и решително застава на страната на останалите каторжници. „Сахалин погълна хиляди от тях и те останаха там.“ В стара Русия за рецидивистите е в сила формулата: „Извийте вратовете им под железния ярем на закона!“ (Урусов) Така например до 1917 г. престъпните елементи не хазяйничат нито из страната, нито в руските затвори.

Ала оковите падат, свободата изгрява. Веднага след Февруарската революция криминалните — кои покрай политическите, в суматохата, кои много скоро след това, по привилегированите амнистии на Керенски — плъзват свободно надлъж и шир и се омесват със свободните граждани. По време на милионното дезертьорство през 1917 г., а сетне и през Гражданската война всички човешки страсти, и на първо място престъпните, се развихрят и вече никой не мисли да извива вратовете на престъпниците под ярема, а и официално им заявяват, че това не е необходимо. Намират за много полезно и забавно, че са врагове на частната собственост, ще рече, те са революционна сила, само дето ще трябва да я вкарат в руслото на пролетариата, но това едва ли ще породи Затруднения. А ето че успява да отрасне и небивалата многолюдна смяна от сираците на Гражданската война — безпризорни, хулигани. Те се греят около асфалтовите казани на НЕП-а и под формата на първи уроци срязват чантичките от ръцете на дамите, крадат с куки през вагонните прозорци куфари. Срещу това — социалният аргумент: ами че за всичко е виновна средата!. Ще превъзпитаме тези здравеняци лумпени и ще ги вкараме в строя на съзнателния живот! Следват и първите комуни, и колониите, и „Пътен лист за живота“. (Само едно не виждат: безпризорните не са още истински престъпници и поправянето им не говори за нищо: не всички са успели дори да се покварят.)

Сега, когато са изминали повече от четиридесет години, можем да се озърнем и да се усъмним: кой кого всъщност превъзпита: дали чекистите крадците или крадците — чекистите? Рецидивистът, приел чекистката вяра, е вече пес, криминалните гледат да му видят сметката. Чекистът пък, който е усвоил психологията на рецидивиста, е напорист следовател от 30–40-те години или волеви лагерен началник, те са на почит и бързо се придвижват по служба.

А психологията на престъпника е много проста и достъпна за усвояване:

1. Искам да живея и да се наслаждавам, плюя на останалите!

2. Който е по-силен, той е прав.

3. Не се завирай където не те засяга! (Тоест, докато не бият теб, не се застъпвай за този, когото бият. Чакай си реда.)

Покорните врагове се бият поотделно! — твърде познат закон. Така постъпва Сталин. Така постъпва Хитлер.

Колко ни набива само ушите Шейнин със „своеобразния кодекс“ на рецидивистите, с тяхната „мъжка“ дума. Като четеш всичко това — едва ли не са Дон-Кихотовци и патриоти! Само да не срещаш муцуните им в килията или в гарвана…

Престанете да лъжете, продажни пера! Вие, които сте наблюдавали престъпниците зад перилата на парахода или зад масата на следователя! Вие, които никога не сте се срещали с криминални, когато сте беззащитни пред тях.

Рецидивистите не са Робин Худовци! Когато им е нужно да крадат от мръшляците, крадат. Когато им е нужно да свалят от замръзналия последните му партенки, не се спират и пред това. Техният свещен лозунг е: „Днес умри ти, а аз утре!“

Но може пък наистина да са патриоти? Защо не крадат от държавата? Защо не ограбват специалните вили на властниците? Защо не спират дългите черни автомобили? Защото очакват да срещнат там победителя Колчак ли? Не, защото тези автомобили и вили са добре защитени. А магазините и складовете са под защита на закона. Защото реалистът Сталин отдавна е разбрал, че превъзпитанието на криминалните е само празно бръмчене. И прехвърля тяхната енергия, насъсква я срещу гражданите на собствената им страна.

Ето какви са законите в продължение на тридесет години (до 1947 г.): длъжностната, държавната кражба? Сандък от склада? Три картофа от колхоза? Десет години! (А от 1947 г. и двадесет!) Частна кражба? Обрали жилището, отмъкнали с камион всичко, което семейството е събирало цял живот? Ако в случая не се е стигнало до убийство, най-много година, понякога 6 месеца…

Тъкмо тази снизходителност развъжда престъпниците.

Със своите закони Сталиновата власт ясно казва на криминалните: не кради от мен! Кради от частните лица! Че нали частната собственост е отживелица от миналото. (А персоналното притежание е надеждата на бъдещето…)

И рецидивистите проумяват. Дали те, които са толкова безстрашни в своите разкази и песни, тръгват да обират там, където това е трудно, опасно и рискуват главите си? Не. Страхливо и алчно се нахвърлят там, където са ги насочили — да нападат самотните минувачи, да ограбват неохраняваните жилища.

Двадесетте, тридесетте, четиридесетте, петдесетте години! Кой не помни тази вечно надвиснала над гражданина заплаха: избягвай тъмнината! Не се прибирай в късните часове! Не носи часовник! Нито пари! Не оставяй жилището си без човек! Ключалки! Кепенци! Кучета! (Необраните своевременно фейлетонисти сега осмиват верните дворни кучета…)

В последователната борба срещу независимостта на човека социалистическата държава му отнема отначало единия приятел — коня, като в замяна на това му обещава трактор. (Като че ли конят е само тяга за плуга, а не жив твой другар в беди и радости, не член на твоето семейство, не част от душата ти.) Скоро след това и неотстъпно започват да преследват и втория приятел на човека — кучето. Регистрират ги, откарват ги в кожодерницата, а често местните съвети организират специални хайки за изтребване на всяко попаднало им на пътя куче. И съвсем не от санитарни или икономически съображения. Основанията са по-дълбоки: кучето не слуша радио, не чете вестници, то е нещо като неконтролируем гражданин на държавата, и физически силен, но сила не в полза на държавата, а за защитата на стопанина му като личност, независимо какво ще постанови местният съвет за него и с какъв ордер ще дойдат да го приберат през нощта. В България през 1960 г. съвсем сериозно е предложено на гражданите да отглеждат вместо кучета… свине! Свинята няма принципи, тя наддава теглото си за всеки, който има нож.

Впрочем преследването на кучетата никога не се отнася до полезните за държавата полицейски и охраняващи кучета.

Колко са обраните граждани, които знаят, че милицията дори не е издирвала престъпниците, че дори не са завели дело, за да не усложняват отчетността си: струва ли си труда да ловят престъпника, ако ще му присъдят шест месеца, а след предварителния арест ще му останат дори три? Пък и дали изобщо ще вземат да съдят заловените бандити? Прокурорите имат интерес да „снижат престъпността“ (това искат от тях на всяко съвещание), затова те просто прекратяват делата, особено ако по някои от тях се предвиждат много обвиняеми.

Най-сетне непременно ще има и намаляване на присъдите и, естествено, именно за криминалните престъпници. Хей, свидетелю, внимавай на съда! Те скоро ще се върнат и да му мислиш, ако си давал показания срещу тях!

Затова, видиш ли, че се намъкват през някой прозорец, че изрязват нечий джоб или разпарят куфара на съседа ти във влака — замижи! Отмини! Нищо не си видял!

Така ни възпитаха нас и крадците, и законите!

През септември 1955 г. „Литературная газета“ (смело съдеща за много неща, само не и за литературата) пролива крокодилски сълзи в дълга статия: през нощта на една московска улица под прозорците на две семейства убили шумно някакъв човек. По-късно става известно, че и двете семейства (наши! съветски!) били разбудени, наблюдавали през прозорците, но не се притекли на помощ: жените не пуснали мъжете си. И някакъв там живущ в същия дом (може би също разбуден тогава, но за това нищо не се пише?), член на партията от 1916 г., полковник в оставка (и, изглежда, измъчван от безделие), се нагърбва със задължението на обществен обвинител. Той ходи по редакциите и съдилищата и настоява тези две семейства да бъдат привлечени за съучастие в убийство! Трещи и журналистът: това го няма в кодекса, но е позор! Позор!

Да, позор, но за кого! Както винаги в нашата превзета преса и в тази статия е написано всичко освен главното. Освен това, че:

1) „Ворошиловската“ амнистия от 27 март 1953 г. в търсене на популярност сред народа залива цялата страна с вълна от убийци, бандити и крадци, които с мъка са били изловени след войната. (Да пожалиш крадеца, значи да погубиш честния човек.)

2) В Наказателния кодекс (НК—1926) съществува крайно нелепият член 139-и „за предела на необходимата отбрана“ — и ти имаш право да извадиш нож не по-рано от мига, когато престъпникът ще замахне към теб с ножа си, и да го ръгнеш не по-рано от момента, когато той ще те наръга. В противен случай ще съдят теб! (А такъв член, според който най-голям престъпник е този, който напада слабия, в нашето законодателство няма!…) Този страх да не надвишиш мярката на необходимата отбрана води до пълно разрушаване на националния характер. Хулигани се нахвърлят в клуба да бият червеноармееца Александър Захаров. Захаров изважда джобно ножче и убива един от хулиганите. Получава за това 10 години като за чисто убийство. „А какво трябваше да правя?“ — учудва се той. Прокурорът Арцишевски му отвръща: „Трябвало е да избягате!“

Та кой плоди хулиганите?!

3) Съгласно Наказателния кодекс държавата забранява на гражданите да притежават огнестрелно или хладно оръжие — но и не поема тяхната защита! Държавата предоставя своите граждани на бандитите — и чрез пресата смее да призовава към „обществена съпротива“ срещу тези бандити! Съпротива — с_ какво_! С чадъри ли? С точилки? Отначало развъждат бандити, сетне започват да събират срещу тях народни дружини, които, като действуват извън законодателството, понякога и сами се превръщат в бандити. А колко просто е могло да бъде от самото начало: „Превийте главата му под ярема на закона!“ Обаче Единственото Вярно Учение поставя бариера пред подобно решение.

 

А какво щеше да бъде, ако тези жени бяха пуснали мъжете си и те бяха излезли с прътове? Или бандитите щяха да ги убият, което е по-вероятното, или те щяха да убият бандитите, след което да идат в затвора за превишаване на допустимата отбрана. Докато извежда сутрин кучето си на разходка, полковникът в оставка би могъл и в двата случая да се понаслаждава на събитието.

А една истинска самоинициативна намеса, подобна на тази във френския филм „Крайбрежната улица на изгрева“, където работници без съгласието на властите сами излавят крадците и сами ги наказват — такава намеса ще бъде пресечена у нас като произвол. Нима са възможни у нас такъв ход на мисълта и такъв филм?

Но и това не е всичко! Има още една важна черта на нашия обществен живот, която помага на крадците и бандитите да преуспяват — това е страхът от гласност. Нашите вестници са пълни с никому неинтересни съобщения за производствени успехи, но в тях почти не ще намериш отчети за съдебните процеси, съобщения за извършените престъпления. (Ами че според Прогресивната Теория престъпността се поражда само от наличието на класи, а класи у нас няма, следователно няма и престъпления и затова не трябва да се пише за тях в печата! Няма да даваме я материал на американските вестници, че не им отстъпваме по престъпност.) Когато на Запад стане убийство, стените на къщите се облепват с портрети на престъпника, те ви гледат иззад тезгяхите на баровете, от прозорците на трамваите, престъпникът се чувствува като подгонен плъх. Извърши ли се някое нагло убийство у нас, пресата е пас, няма никакви портрети, убиецът офейква на сто километра далеч в друга област и си живее спокойно там. И министърът на вътрешните работи не е принуден да се оправдава в Парламента защо престъпникът не е намерен: ами че за случая никой не знае освен жителите на градчето, където това е станало. Намерят ли го — добре, не го ли намерят — също бива. Убиецът не е нарушител на държавната граница; не е чак толкова опасен (за държавата), за да се обявява общосъюзно издирване.

С престъпността е като с маларията: рапортувано е веднъж, че я няма повече, отпада нуждата да се лекуват от нея, така че не трябва да се поставя и такава диагноза.

Естествено, и милицията, и съдът имат интерес „да се закрие делото“, но това води до формалност, която отърва още повече на истинските убийци и бандити: обвиняват в неразкритото престъпление първия попаднал и особено охотно лепват по няколко престъпления на такъв, който има вече едно. Струва си да си спомним делото на Пьотър Кизилов („Известия“. 11.12.1959-а и през април 1960 г.) — два пъти без никакви улики осъден на разстрел (!) за неизвършено от него убийство, или делото на Алексеенцев („Известия“. 30.1.1960 г.), сходно с първото. Ако писмото на адвоката Попов (по делото на Кизилов) би отишло не в „Известия“, а в „Таймс“, това би завършило със смяна на кралския съд или с правителствена криза. А у нас се събира след четири месеца областният комитет (защо тъкмо областният комитет? Нима съдът му е подвластен?) и като взема под внимание „младостта, неопитността“ на следователя (защо тъкмо на такива хора поверяват човешките съдби?), „участието му в Отечествената война“ (при нас не го вземаха под внимание навремето!) — ще запишат на един мъмрене в досието), а друг ще бъде просто заплашен с пръст. Главният палач Яковенко за прилагане на изтезания (и това след XX конгрес!) след половин година бил осъден уж на три години, но доколкото той е свой човек — действувал е по инструкция, изпълнявал е заповед. Нима ще го накарат да отбива присъда? За какво такава жестокост наистина?… Затова пък ще трябва да се занимаят с адвоката Попов и да го пропъдят от Белгород: нека знае бандитския и общосъюзния принцип: не се завирай където не ти е работа!

Така всеки, застъпващ се за справедливостта, ще има да се разкайва и триж, и осем пъти, че се е застъпил. Така наказателната система става за криминалните престъпници поощряваща и те с десетилетията се разрастват като буйна плесен в живота на свобода, в затвора и в лагера.

* * *

И винаги за всичко има тълкуваща висша теория. И ни най-малко не са повърхностни литераторите, които са определили, че криминалните престъпници са наши съюзници в изграждането на комунизма. Това е изложено в учебниците по съветска трудово-изправителна политика (има и такива, издавани са), в дисертации и научни статии по лагерознание, а най-делово — в инструкциите, по които се възпитават и лагерните чинове. Всичко това произтича от Единствено Вярното учение, обясняващо целия многообразен живот на човека само и единствено с класовата борба.

Ето как бива мотивирано това. Професионалните престъпници не могат да бъдат приравнени към капиталистическите елементи (тоест към инженерите, студентите, агрономите и монасите): последните са устойчиво враждебни на диктатурата на пролетариата, докато първите са само (!) политически неустойчиви. (Професионалният убиец бил само политически неустойчив!) Доколкото лумпенът не е собственик, не може да се сближи с класово враждебните елементи, а на драго сърце ще се сближи с пролетариата (как не!). Ето защо според официалната терминология на ГУЛАГ те са наречени „социално близки“. (С какъвто се събереш…) Ето защо инструкциите непрекъснато повтарят: да се оказва доверие на криминалните престъпници рецидивисти! Ето защо чрез КВЧ трябва настойчиво да се разяснява на престъпниците единството на техните класови интереси с всички трудещи се, да се възпитава у тях „презрително-враждебно отношение към кулаците и контрареволюционерите“ (спомнете си Ида Авербах: той те е подучил да откраднеш! Ти сам не би откраднал!) и „да се залага на тези настроения“ (помнете: да се разпалва класова борба в лагерите?!).

„Скъсалият“ с престъпното си минало Г. Минаев в писмо до мен в „Литературная газета“ (29.11.1962 г.) пише: „Аз дори се гордея, че макар и бандит, не съм изменник и предател. При всеки удобен случай на нас, бандитите, ни даваха да разберем, че не сме все пак изгубени за Родината, макар и блудни, но все пак сме синове. А виж, за „фашистите“ няма място на тази земя.“

И ето как още се разсъждава в теорията: трябва да се проучват и използуват най-добрите свойства на престъпниците. Обичали романтиката ли? Тогава „обкръжете заповедите на лагерното началство с ореола на романтиката“. Стремели се към героизъм ли? Тогава им позволете героизъм в работата! (Стига да се хванат за нея…) Били необуздани ли? Дайте им да се развихрят в съревнованието! (Познаващите добре лагера и криминалните просто трудно ще повярват, че това не е писано от слабоумни.) Били самолюбиви и обичали да са център на внимание ли? Ами удовлетворете самолюбието им с похвали, с отличия! Издигайте ги на ръководна работа! И особено бандитските главатари, за да бъде използуван за лагера техният вече изграден авторитет сред криминалните (така е написано в Авербаховата монография: авторитетът на главатарите!).

И ето какво става, когато тази стройна теория слиза на лагерната Земя: най-неизправимите и закоравели бандити получават безконтролна власт на островите на Архипелага, в лагучастъците и лагпунктовете: власт над населението на своята страна, над селяните, занаятчиите и интелигенцията, власт, каквато те не са имали никога в историята, никога нито в една държава, власт, за каквато в живота си на свобода не биха могли и да мечтаят — а сега им предават всички останали хора като роби. Кой бандит ще се откаже от такава власт? Главатарите им напълно владеят лагерните участъци, те живеят в отделни „кабинки“ или палатки със своите временни жени. (Или своеволно подбирайки си по-загладените жени измежду всички свои поданици, а интелигентните жени от Петдесет и осмия и младичките студентки разнообразяват менюто им. Чавдаров става свидетел в Нориллаг как една рецидивистка предлага на своето криминално мъжле: „Да ти направя ли работа с шестнадесетгодишна колхозничка?“ Има се предвид някакво селско момиче, попаднало на Север за десет години заради килограм жито. Момичето се опитва да откаже, рецидивистката бързо пречупва съпротивата му: „Заколвам те! Аз да не съм по-долу от теб? И аз му лягам!“. Те си имат (e)шесторки(/e)-лакеи измежду бачкаджиите, които изнасят гърнетата им. За тях се готви отделно от оскъдното месо и най-добрите мазнини, които се отпускат за общия казан. Бандитите с по-нисък ранг стават нарядници, помощници по бита (т.е. в помощ на надзора) и коменданти, сутрин те застават по двама с чепати тояги пред изхода от двестаместната палатка и командуват: „Излизай без последния!“ По-дребните риби от криминалните са използувани да бият отказвачите — тоест тези, които нямат сили да вървят на работа. (Началникът на полуостров Таймир пристига за развода с кабриолет и се любува как криминалните пребиват от бой зековете от Петдесет и осмия.) Най-сетне мерзавците, умеещи да се подмазват, се назначават… за възпитатели. Те произнасят речи, получават Петдесет и осмия — как трябва да живеят за труда, а самите живеят чрез кражби и получават предсрочно освобождаване. На Беломорканал една такава муцуна е социално близък възпитател, който, без нищо да разбира от строителни работи, е в правото да отмени строителните разпореждания на социално чуждия технически ръководител.

И това не е само теория, преминала в практика, но и хармония на всекидневието. Хем по-добре за криминалните, хем по-спокойно за началството, което ще си щади юмруците и гърлото, няма да вниква в подробностите и дори не е нужно да се появява в зоната. Пък и за самия тормоз е дошло по-добре: криминалните го прилагат много по-нагло, по-зверски, без ни най-малко да имат страх от отговорност пред закона.

Но и там, където не поставят бандитите на власт, те имат по същата тази класова теория доста по-големи права. Няма по-голяма жертва за криминалните от тази, ако благоволят да излязат на работа извън зоната. Там пък могат да се излежават колкото си щат, да пушат и разказват своите бандитски приказки (за победи, за бягства, за геройство) и да се припичат лете на слънчице, а зиме край огъня. Конвоят никога не закача накладените от тях огньове, но гаси и тъпче огъня на тия по Петдесет и осми. А кубиците (дървен материал, земна маса, въглища) след това им се записват за сметка на работягите от Петдесет и осми. Че дори развеждат криминалните по разните там сборове на ударниците и изобщо по сборове на рецидивистите (Дмитлаг, Беломорканал).

Навикът да живее за сметка на чуждия труд остава у криминалния и след излизането му на свобода, макар че на пръв поглед това противоречи на врастването му в социализма. През 1951 г. в Оймякон (Уст-Нера) излежалият присъдата си рецидивист Крохальов постъпва като забоен работник в същата шахта. Без да хване дори чук в ръка, той получава от майстора наднормени за сметка на затворниците. Крохальов получава по 8-9 хиляди на месец, за хиляда купува на зековете допълнителна храна, те са доволни и мълчат. Затворникът Милючихин се опитва през 1953 г. като бригадир да сложи край на този ред. Волнонаемните криминални го намушкват с нож, обвиняват го в грабеж, предаден е на съд и обновяват 20-годишната му присъда.

Разказвам това, за да не бъда упрекнат в коригиране на марксистката теза, че лумпенът не е собственик. Разбира се, че не е собственик! Крохальов не строи за своите 8 хиляди богата къща: той ги проиграва на карти, пропива ги и ги пръска по жени.

Една от рецидивистките — Береговая, попада в славните летописи на Волгоканал. Тя е бич във всеки затвор, където я изпращат, хулиганствува във всяко отделение на милицията. Ако и да работи понякога от каприз, след това унищожава всичко изработено. С цял наниз от съдимости тя пристига през юли 1933 г. в Дмитлаг. По-нататък следва цяла глава от легенди: отишла в „Индия“ и с изненада (единствено изненадата й звучи правдоподобно) не чува там да се псува, не вижда да се играят карти. Обясняват й уж, че криминалните тук са увлечени от трудова дейност. И тя също „веднага“ се включва в изкопните работи и започва дори „добре“ да работи (разбирай го: записват й чужди кубици). По-нататък следва глава от истини: през октомври (когато се застудява) отива при лекаря и без да е болна от нещо, моли (с нож в ръкава?) да й дадат няколко дни почивка. Лекарят на драго сърце (той винаги има подръка някое свободно болнично легло) дава съгласието си. А нарядница е една стара дружка на Береговая — Полякова, която на своя глава й добавя две седмици лежачка, като й вписва фалшиви излизания на работа (тоест изчисляват й отново изработени кубици за сметка на работягите). И тъкмо тогава, поблазнила се от лекия живот на нарядницата, Береговая също решава да се присламчи към племето на песовете. Същия ден, когато Полякова я вдига от леглото за развода, Береговая заявява, че няма повече да копае, докато не разобличи машинациите на Полякова с работните дни, изработеното и дажбите (чувството за благодарност не я обременява особено). Издействува си да я приеме оперативният работник (криминалните не се страхуват от ченгетата, тях не ги заплашва втора присъда, но и нека се опита да не излезе на работа някоя каерка!) — и веднага става бригадир на една изоставаща мъжка бригада (вероятно се залавя да избива зъбите на нещастните мръшляци), по-късно — нарядница на мястото на Полякова, след това — възпитателка на женската барака (мръсница, картоиграчка и крадла!), а накрая и началник на строителен отряд (тоест разпорежда се вече и с инженерите). И тази озъбена кучка я има на всички почетни дъски, стегната в кожено яке и с походна чанта (завлечени от някого). Ръцете й умеят да бият мъже, очите й са като на вещица. Та нея точно възхвалява Ида Леополдовна.

Ето колко лесно е за криминалните да се наредят добре в лагера: вдигне малко шум, предаде някого, а по-нататък бий и тъпчи.

Ще ми възразят, че само песовете се тикат за длъжности, докато „честните апаши“ спазват апашкия закон. Ала колкото и да съм гледал и едните, и другите, не съм забелязвал едната измет да е по-благородна от другата. Бандитите избиваха златните зъби на естонците с ръжен. Давеха (в Краслаг, 1941 г.) литовците в клозета за отказа им да си дадат колетите. Ограбваха осъдените на смърт. Те убиват на шега първия, вкаран в килията им, за да се почне ново следствие и съд, та да прекарат зимата на топло или да се измъкнат от тежкия лагер, в който вече са попаднали. Да не говорим за такива дреболии като това да оставиш без дрехи и обувки някого на лютия студ. Или да му отнемеш дажбата хляб.

Не, благодарим, нито плод от скала, нито от крадеца файда.

Теоретиците на ГУЛаг се възмущават: „кулаците“ (в лагера) не смятат криминалните дори за истински хора (и с това издават зверската си същност).

А как да ги имаш за хора, след като ти измъкват и късат душата? Целият им „романтичен волен живот“ е живот на вампири.

Образованите хора, които не са имали случай да се сблъскат с криминални престъпници на пътя си, възразяват срещу подобна безпощадна оценка на апашкия и бандитски свят: дали пък не тайната любов към собствеността е причина за такова отношение към криминалните престъпници? Аз настоявам на своето определение: вампири, смучещи кръвчицата ви. Те оскверняват всичко наред, всичко, което за нас е естествена област на човечността. Но наистина ли все пак е толкова безнадеждно? Та нали това не могат да бъдат вродени качества на престъпност? Но къде са добрите страни на душата им? Не знам. Вероятно са унищожени, потъпкани от бандитския закон, според който всички ние останалите не сме хора. По-горе писахме за прага на злодейството. Очевидно, след като се проникне от бандитския закон, криминалният безвъзвратно прекрачва някакъв нравствен праг. Възразяват ми освен това: ами че вие сте видели само дребните риби на престъпния свят. Главните истински престъпници, гръбнакът на техния свят, са разстреляни до един през 1937-а година. Наистина не съм виждал криминални престъпници от 20-те години. Но нямам въображение да си ги представя като нравствени личности.

* * *

Но стига толкова! Да кажем и някоя дума в защита на криминалните. Те си имат свой „своеобразен кодекс“ и своеобразно понятие за чест. Но не в смисъл, че са патриоти, както би се искало на нашите администратори и литератори, а в смисъл, че са напълно последователни материалисти и последователни пирати. И въпреки че диктатурата на пролетариата толкова ги ухажва, те не са я уважавали нито за минута.

Това е племе, дошло на земята — да живее! А тъй като прекарват толкова време в затворите, колкото и на свобода, те и в затвора искат да хапнат от плодовете на живота и какво ги интересува за какво е измислен този затвор и колко страдат другите затворени с тях. Те са непокорни и се ползуват от плодовете на своята непокорност — и какво ги е еня за тези, които превиват шия и умират като роби? Те имат нужда да ядат — и отнемат всичко годно и вкусно за ядене, което им се мерне пред очите. Те имат нужда да пият — за водка продават на конвоя вещите, които отнемат от съседите си. Те имат нужда да спят на мека постеля — и при техния мъжествен вид се смята сред тях за напълно почетно да мъкнат със себе си възглавница и юрган или пухена завивка (толкова повече, че в тях може добре да скриеш нож). Те обичат лъчите на благодатното слънце и ако са възпрепятствувани да идат на някой черноморски курорт, се пекат върху покривите на строежите, на каменните кариери или пред входа на шахтата (да се спускат под земята ахмаците). Те имат великолепни мускули, които издуват като балони. Бронзовата им кожа е изпъстрена с татуировка, така че тяхната художествена, еротична и дори нравствена потребност е постоянно удовлетворявана: върху гърдите, коремите и гърбовете им са изобразени за показ могъщи орли, кацнали върху скала или летящи в небето; балдохата (слънцето) с лъчи във всички посоки; жени и мъже в съвкупителна прегръдка; и отделните органи за техните наслади; и не щеш ли — до слънцето Ленин или Сталин, или дори и двамата (но това има същата стойност, както и кръстчето върху врата на апаша). Понякога ще се посмеят на забавен огняр, хвърлящ с лопатата си въглища в самия задник, или на маймуна, отдала се на онанизъм. Ще прочетат и един на друг макар и добре познатите, но скъпи в своето повторение думи: „Кльопам всякоя аванта!…“ (Звучи победно, като: „Аз съм цар Асархадон!“. Или върху корема на някоя рецидивистка: „Умирам за гореща!…“ И дори скромният, ненатрапващ се морал върху ръката, намушкала вече десетки пъти ножа под ребрата: „Помни майчините думи!“ Или: „Не ще забравя майчините ласки.“ (Престъпният свят има култ към майката, но формален, без изпълнение на нейните завети. Сред тях е популярно есенинското „Писмо до майката“ и оттам и целият Есенин. По някои негови стихове, по това „Писмо“ и „Здрачът черни си вежди намръщи“ те са съчинили песни.) За укрепване на чувствата в техния кипящ живот те обичат наркотиците. Най-достъпен от всички наркотици е анашата (извличана от конопа), наричат я още „плантчик“, като свиват от нея цигара и я пушат. Те пеят с благодарност и за това:

Ах, коноп, ти, божия тревичка,

радост за джебчиите и кеф.

Да, те не признават института на собствеността и с това наистина са чужди на буржоата и ония комунисти, които притежават вили и леки коли. Всичко, което срещат на житейския си път, вземат като свое (ако не е твърде опасно). Дори когато имат всичко в изобилие, ги тегли към чуждото, защото за криминалния е горчив всеки неоткраднат залък. Те подбират най-ефектното от отмъкнатите дрехи, докато не им омръзне и докато това за тях е непривично, но скоро го проиграват на карти. Играта на карти нощи наред им носи най-силни усещания и в това отношение те са надминали далеч руските дворяни от миналите векове. Те могат да играят със залагане на собственото си око (и окото на загубилия тутакси се изважда), да играят себе си, ще рече, да проиграват себе си за неестествено използуване. Проигралите обявяват на шлепа или в бараката тараш, успяват да намерят все нещо у балъците и играта продължава.

И, разбира се, криминалните не обичат да се трудят, но и защо трябва да обичат труда, след като се хранят, пият и обличат без него? Естествено, това им пречи да се сближат с работническата класа. (Но толкова ли пък чак обича да се труди и работническата класа? Нали не заради горчивия си залък тя напряга силите си, без да има други пътища за препитание?) Криминалните не само че не се увличат от труда, но той им е отвратителен и те умеят да изразят това театрално. Когато попаднат например на селскостопанска командировка и са принудени да излязат извън зоната да събират фий и овес за сено, те не сядат просто да отпочинат, а ще съберат всички гребла и вили на едно място, след което ще ги запалят, за да се греят край този огън. (Нека социално чуждият десетник да взема решение, ако му стиска…)

Напразно се опитваха да ги накарат да воюват за Родината. За тях родина е цялата земя. Мобилизираните криминални пътуваха във войнишките ешелони и пееха с поклащане: „Пука ни за вас и тях! Ще го духнем завчас всички до един!“ След това извършваха някоя кражба, арестуваха ги и те се завръщаха по етапен ред в родните тилови затвори. Дори и когато оцелелите троцкисти подават заявления от лагерите за изпращането на фронта, криминалните ги няма никакви в това отношение. Но когато действуващата армия се прехвърля вече в Европа и замирисва на трофеи, те нахлузват бойните униформи и тръгват да грабят след армията (те наричат това на шега „Пети украински фронт“.

Но! — и тук те са къде по-принципни от Петдесет и осми! — нито един Женка Жогол или Васка Кишкеняя с извърнати кончови на ботушите си, изговарящ уважително с изкривена встрани усмивка свещената дума „бандит“, не ще помогне някога в укрепването на затвора: да поставя стълбове, да опъва бодливата тел, да разкопава предпазен ров пред зоната, да ремонтира караулното помещение, да поправя осветлението на зоната. Това е въпрос на чест за криминалния. Затворът е създаден срещу неговата свобода — и той не може да си позволи да работи за затвора! (Впрочем той не рискува да получи за този си отказ присъда по 58-и член, докато на бедния враг на народа незабавно биха му прикачили контрареволюционен саботаж. Криминалните са смели поради безнаказаността си, ала когато мечката хукне да бяга, всеки пън я стряска.)

Впрочем на някои места и по някое време и някои криминални си изпащат от разсърдилото се началство. Ето какво ни разказва например американският италианец Томас Сговио. (Роден през 1916 г. в Бъфало и успял да членува в американския комсомол. През 1933 г. за комунистическа дейност баща му е изгонен от САЩ и заминава за СССР, последван от семейството си. Там живеят като политемигранти с издръжката на МОПР^[426]. Такива в СССР са много хиляди. На тях се разчита при установяването на комунистически строй в техните страни. Но от 1937 г. Сталин започва да ги помита без остатък. Арестуват Сговио-баща, през 1938 г. арестуват и Томас в Охотний ряд^[427] лепват му СОЕ, социално опасен елемент, 5 години — и набързо, още през август същата година, е изпратен на Колима.) За кратко време прекарва в ОЛП „Разузнавач“, доведен бил до пълно изтощение, лошо говорел и разбирал руски — и не разбрал защо в столовата един млад и силен криминален се нахвърлил да го бие. Докато лежи проснат на пода с окървавен нос, Сговио вижда как бандитът изважда от ботуша си дълъг нож — а е казал думичка, а ще го заколи. Остава да лежи на пода, сетне дълго плаче от мъка и безсилие. Същият криминален работи на нагаждаческа работа — водоносач. Но няколко месеца по-късно в разгара на зимата го смъкват от тази работа и го изпращат на общите работи. Той се отказва (обичайното поведение на криминалните). Затварят го в изолатора. На развода го повличат пред всички на портала, карат го да застане в строя на бригадата. Той се изплюва в лицето на началника на ОЛП и крещи срещу надзирателите и охраната: „Кучета! Ченгета! Фашисти!“ Охраната го съблича (при силен студ), оставят го само по долни гащи, връзват го за шейна — и така го измъкват през вратата. А той продължава да се мята и да псува началника и охраната. Продължават да го влачат с шейната и той замръзва. (Но ето и Сговио: „Дето едва не ме заколи, няма значение. За мен той е герой и аз го обичам за това, че се осмели да напсува началството.“.

Абсолютно изключено е да видите криминален с вестник. За тях е твърдо установено, че политиката е празно дрънкане, което няма нищо общо с истинския живот. Книги също не четат или много рядко. Но обичат устната литература. И който умее след отбоя да им пробутва до безкрайност романи, винаги ще бъде сит за тяхна сметка и на почит като всички разказвачи на приказки и певци у примитивните народи. Тези романи са фантастична и доста еднообразна смесица от евтина булевардна литература от живота на висшето (непременно на висшето) общество, където на всяка крачка се срещат виконти, графове и маркизи — със собствени бандитски легенди, със самовъзвеличаване, апашки жаргон и представи за разкошен живот, какъвто героят винаги постига накрая: графинята ляга в леглото му, той пуши само „Казбек“, има джобен часовник, а чепиците му са лъснати до блясък.

Николай Погодин е бил в командировка на Беломорканал и вероятно е изсърбал не малко затворническа чорба — ама нищо не е видял в криминалните, нищо не е разбрал, за всичко е излъгал. Тъй като в нашата литература от 40-те години няма нищо за лагерите освен неговите пиеси (и по-късно филм), се налага да се позовем на него.

За нищожността на инженерите каери, зяпнали в устата своите възпитатели, за да се научат да живеят по този начин, дори не си струва да отваряме дума. Но да се спрем на неговите аристократи, на криминалните. Погодин не е забелязал в тях дори простото обстоятелство, че те си присвояват всичко по правото на силния, а не крадат тайно от джобовете. Те всички до един са изобразени като дребни джебчии и до втръсване, повече от дванадесет пъти той демонстрира това в пиесата си, където те се крадат един друг (абсолютно невярно: крадат само от балъците и откраднатото го предават на главатаря си). По съшия начин Погодин не е разбрал (или не е поискал да разбере) истинските стимули в лагерната работа — глада, боя, бригадната „синджир марка“. Хванал се е само за едно: за „социалната близост“ на криминалните престъпници (това са му го подсказали в Управлението на канала в Медвежка, а още по-рано в Москва, Максим Горки) — и се залавя да показва „превъзпитаването“ на рецидивистите. Получава се, естествено, пасквил за криминалните, от който дори на мен ми се иска да ги защитя.

Те са къде по-умни, отколкото ги изобразява Погодин (и Шейнин), и не се хващат на въдицата на евтиното „превъзпитаване“ просто защото светогледът им е по-близо до живота, отколкото този на тъмничарите, той е по-цялостен и е лишен от всякакви елементи на идеализъм — а всички заклинания за това, че гладните хора трябва да се трудят и умират в труд, е чист идеализъм. И ако в разговор с гражданина началник или с кореспондент от Москва, или на глупашки митинг очите им се пълнят със сълзи и гласът им трепери — това е преднамерена актьорска игра, за да получат привилегия или намаляване на присъдата; а в себе си се надсмиват в този момент! Те прекрасно разбират тази забавна шега (а пристигналите столични писатели не я разбират). Нима е възможно песът Митя да влезе без оръжие и без надзирателя в килията на РУР, а местният главатар Костя да се скрие от него под наровете! Костя, естествено, има приготвен нож, а ако няма такъв, ще се хвърли да души Митя и един от двамата ще заплати с живота си. Тъкмо в такива случаи никой не се шегува, само Погодин си прави евтина шега. Ужасяващ фалш с „превъзпитаването“ и превръщането на двама от криминалните във войници от охраната (това могат да си го позволят битоваци, но не и рецидивисти). А нима е възможно за трезвите цинични рецидивисти някакво съревнование между бригадите (освен за да се присмеят на волнонаемните). А най-дразнещо фалшиво при Погодин звучи това, че терминалните молят да им се разрешат правила за създаване на комуна!

Едва ли е възможно криминалните да бъдат представени в по-глупава и по-невярна светлина! Молили били за правила! Ами че те прекрасно знаят своите правила — от първата кражба и до последния удар с нож във врата. И кога могат да бият поваления. И кога да нападат петима един. И кога да нападат спящия. А и за своята комуна правилата им са къде по-отдавнашни от „Комунистическия манифест“.

Тяхната комуна, по-точно — техният свят, е отделен свят в нашия и суровите закони, които съществуват там от столетия за непоклатимостта на този техен свят, никак не зависят от нашето „балъшко“ законодателство и дори от конгресите на партията. Те си имат свои закони за старшинство, по които главатарите им съвсем не биват избирани, но когато влизат в килията или в зоната, носят вече на главата си короната и незабавно са признати за главни. Тези главатари понякога са и със силен интелект, но винаги с ясно разбиране на бандитския светоглед и с достатъчен брой убийства и грабежи зад гърба си. Рецидивистите си имат свои съдилища („правилки“, основаващи се върху кодекса за бандитска „чест“ и традиция. Присъдите на техните съдилища са безпощадни и се изпълняват безапелационно, дори осъденият да е недостъпен за тях и в съвсем друга зона. (Видовете екзекуции са необичайни: могат всички подред да скачат от горните нарове върху лежащия на пода и така да смажат гърдите му.)

И какво ще рече за тях думата „балъшки“. Това значи общочовешки, който важи за всички нормални хора. Тъкмо този общочовешки свят, нашият свят, с неговия морал, житейски навици и взаимоотношения, е най-омразен на криминалните, най-осмиван от тях, най-противопоставян на антисоциалната им антиобществена бърлога.

 

Не, не „превъзпитанието“ взе да пречупва гръбнака на престъпния свят („превъзпитанието“ само им помагаше да се заловят по-бързо за нови грабежи), а когато през 50-те години, махнал с ръка на класовата теория и социалната близост, Сталин заповяда да напъхат криминалните в изолатори, в единични килии на доизлежаване и дори да строят за тях нови затвори (закритки, както ги наричат криминалните).

В тези критки или закритки криминалните престъпници бързо оклюмват, слабеят и изнемощяват. Защото паразитът не може да живее изолиран. Той трябва да живее на нечий гръб, за нечия сметка.

Седемнадесета глава
МАЛОЛЕТНИТЕ

Много са гадно изхилените озъбени мутри, които притежава Архипелагът. Няма да остане очарован човек, откъдето и да го погледне. Но може би най-противен е той с онази своя паст, с която поглъща малолетните.

А това съвсем не са безпризорните със сиви дрипи, сновящи, крадящи и греещи се край казаните, без които не можем да си представим градския живот от 20-те години. В колониите за непълнолетни престъпници (Народният комисариат по просветата има такава колония още от 1920 г.; интересно ще е да знаем какво е било положението на непълнолетните престъпници преди революцията), в трудовите домове за непълнолетни (съществували от 1921 до 1930 г. с решетки, катинари и надзиратели, така че в негодната вече буржоазна терминология те могат да бъдат наречени и затвори), както и в „трудовите комуни към ОГПУ“ от 1924 г. безпризорните са прибирани не от семействата им, а от улицата. Те осиротяват през Гражданската война в резултат на глада, безпорядъка, разстрела на родителите, гибелта им по фронтовете и тогава правосъдието наистина се опитва да върне тези деца в общия живот, да ги изолира от апашкото улично обучение. В трудовите комуни започва нещо като фабрично-заводско обучение, предвид безработните тогава години това е привилегировано положение и мнозина момчета учат с готовност. От 1930 г. в системата на Народния комисариат на правосъдието са създадени фабрично-заводски училища от особен тип — за осъдени непълнолетни престъпници. Там те работят от 4 до 6 часа на ден, получават за това заплата по общия Кодекс на законите за труда, а през останалото време се учат и забавляват. Може би по този начин нещата биха потръгнали.

Но откъде се вземат младите престъпници? От член 12 на Наказателния кодекс от 1926 г., разрешаващ за кражба, насилие, осакатяване и убийство да бъдат съдени и децата от 12-годишна възраст (58-и член също се подразбира в случая), но да бъдат съдени умерено, не в най-висока степен както възрастните. Това е вече първата вратичка към Архипелага за бъдещите деца, но още не е врата.

Да не пропуснем една такава интересна цифра: през 1927 г. затворниците на възраст от 16 (а по-младите дори не се вземат предвид) до 24 години възлизат едва на 48 % от всички затворници.^[428] Или с други думи, почти половината от целия Архипелаг през 1927 г. са младежи, които Октомврийската революция заварва на възраст от 6 до 14 години. И тъкмо тези момченца и момиченца само десет години след победилата революция се оказват в затвора, като съставят при това половината от неговото население! Това противоречи на борбата срещу предразсъдъците на буржоазното съзнание, наследени от старото общество, но цифрите са си цифри. Те показват, че Архипелагът никога не е страдал от липса на младост.

Но до каква степен да бъде млад се решава през 1935 г. През същата година върху податливата глина на Историята Великия Злодей натиска и отпечатва още веднъж своя пръст. Покрай такива свои злодейства, като разгрома на Ленинград и разгрома на собствената си партия, той не забравя да си спомни и за децата — за децата, които толкова много обича, на които е най-добрият приятел и с които се фотографира толкова често. Като не вижда как иначе да обуздае тези злонамерени пакостници, които все повече се роят в страната, все по-нагло нарушават социалистическата законност, той измисля нещо умно: да съди тези деца от дванадесетгодишна възраст (любимата му дъщеря също наближава тази възраст, така че той осезаемо може да я почувствува) по максималната степен на кодекса! Тоест „с прилагането на всички наказателни мерки“, пояснява Указът на ЦИК и СНК от 7.4.1935 г. (Тоест и на разстрел включително.)

Поради правната си непросветеност ние слабо вниквахме тогава в указите. Повече гледахме портретите на Сталин с чернокосо момиченце на ръце… Толкова по-малко са ги чели самите дванадесетгодишни малчугани. А указите следват един подир друг. От 10.12.1940 г. — да се съдят от 12-годишна възраст също и за „подхвърляне върху релсите на различни предмети“ (ами че това си е тренировка на млади диверсанти). Указ от 31.5.1941 г. — за всички останали видове престъпления, невлизащи в член 12, да ги съдят от 14 — годишна възраст!

Ала ето ви малко препятствие: започва Отечествената война. Но Законът си е Закон! И на 7 юли 1941 г. — четири дни след паническата реч на Сталин, в дните, когато немските танкове напредват към Ленинград, Смоленск и Киев, Президиумът на Върховния съвет издава още един указ, трудно е да се каже с какво по-интересен за нас: дали с непоклатимия си академизъм, показващ какви важни въпроси решава властта в ония пламтящи дни, или със самото си съдържание. Работата е там, че прокурорът на СССР (Вишински?) се оплаква пред Върховния съвет от Върховния съд (а ще рече, че и Милостивия е в течение на това): че неправилно се прилага от съдилищата Указът от 35-а година: съдят дечицата само когато са извършили престъплението умишлено. Как може такава недопустима мекушавост! И ето че в огъня на войната Президиумът разяснява: такова тълкуване не съответствува на текста на закона, то прокарва непредвидени от закона ограничения!… И в съгласие с прокурора на Върховния съд се пояснява: да съди децата с прилагане на всички наказателни мерки (тоест и на максималната степен) също и в случаите, когато са извършили престъпление не умишлено, а по невнимание!

Браво! Едва ли в цялата световна история някой се е приближавал до такова коренно решение на детския въпрос! От 12-годишна възраст, по невнимание — и включително до разстрел!

През март 1972 г. цяла Англия е потресена, че в Турция за търговия с големи партиди наркотици е осъдено на 6 години затвор едно английско 14-годишно момче — как е възможно?! А къде са били сърцата и очите на вашите леви лидери (а и на вашите юристи), когато са чели Сталиновите закони за децата?

„Децата?! Защо унищожавахте децата?“ — ужасява се от подсъдимите, изумява се в своята невинност членът на Нюрнбергския трибунал съветският съдия Никитченко, случайно изобщо непознаващ съветските вътрешни закони (забравил как сам той съди). С още по-честен и умен вид редом с него седят съдиите на Англия, Франция и Щатите.

Едва тогава са затворени всички дупки за жадните мишки! Едва тогава са опазени колхозните житни класове! Оттук нататък житницата все повече и повече ще се пълни, животът ще разцъфтява, а порочните по рождение деца ще поемат дългия път на превъзпитанието.

И никой от партийните прокурори не трепва, въпреки че и те имат деца! Без колебание поставят парафа си за арест. И никой от партийните съдии не трепва! — с непомрачени очи осъждат дечица на три, пет, осем и десет години общи лагери!

И за откъсване на житни класове тези малки създания получават не по-малко от 8 години!

И за джоб картофи — за един джоб картофи в детските панталонки! — също осем!

Краставиците са оценени по-ниско. За десетина краставици от колхозната градина Саша Блохин получава пет години.

А гладната 14-годишна Лида в Чингирлауския районен център на Кустанайска област тръгва да събира по улицата в прахта тясната струйка зърна, изсипали се от камиона (и обречени, така или иначе, да пропаднат). Осъждат я само на три години поради смекчаващото обстоятелство, че разхищавала социалистическата собственост не направо от полето и не от хамбара. А може би съдиите са се смекчили от това, че през същата (1948) година Върховният съд все пак разяснява: за разхищения с характер на детско немирство (дребна кражба на ябълки от градината) — да не съдят. По аналогия съдът решава, че може да бъде малко по-благосклонен. (А ние ще подразберем оттук, че от 1935 до 1948 г. са съдили и за ябълки.)

Не са малко и осъдените за бягство от школите на ФЗО. Е, вярно, за такова нещо присъдата е 6 месеца. (В лагера ги наричаха на шега „смъртници“, възлагаха им да извозват нечистотиите от нужника. Каруца с две огромни колела, на нея огромна каца, пълна със зловонното съдържание. „Смъртниците“ се впрягат по много души в стръките и бутат отстрани и отзад (при поклащането на кацата капе отгоре им), а червеномутрестите песове с шевиотени костюми се кискат и пришпорват с пръчки дечицата. На корабния етап за Сахалин от Владивосток (1949 г.) песовете под заплахата от ножа използуват тези дечица. Та ето че и шест месеца понякога никак не са малко.

Престъпили прага на тъмничните килии с възрастни вътре затворници, дванадесетгодишните се изравняват с тях като пълноправни граждани, изравняват се с тях в дивашките присъди, равняващи се почти на целия им несъзнателен живот, изравняват се с възрастните в хлебната си дажба, в паницата затворническа чорба, в местата си върху наровете — и старият термин на комунистическото превъзпитание „непълнолетен“ някак се обезсмисля, контурите му се разливат, той става неясен — и самият ГУЛАГ ражда звънката нахална дума малолетка!

И тези злочести граждани — още не граждани на страната, но вече граждани на Архипелага — започват също да я повтарят, изпълнени с гордост и горчивина.

Така рано и така странно започва техният път към пълнолетието — от престъпването на тъмничния праг.

Върху дванадесет- и четиринадесетгодишните главички се стоварва един режим, какъвто е непосилен понякога и за оцелели мъжествени хора. Но по законите на младия живот младите не бива да бъдат премазани от този режим, а се врастват и приспособяват към него. Както в най-ранна възраст без затруднение се усвояват нови езици, нови обичаи, така и малолетките начаса овладяват езика на Архипелага — а това е езикът на криминалните престъпници, и философията на Архипелага — а чия е тази философия?

Те извличат за себе си от този живот цялата му най-безчовечна същност, целия отровен прогнил сок — и така непосредствено, сякаш тази, тази именно течност, а не мляко, са сукали още като пеленачета.

Те бързо се приспособяват към лагерния живот — не за седмици дори, а за дни! — сякаш ни най-малко не са изненадани от него, сякаш този живот не е нещо съвсем ново за тях, а естествено продължение на онзи, който са водили до вчера на свобода.

Те и на свобода са расли не в сърма и коприна: не децата на властващите и заможните родители обират житните класове, тъпчат джобовете си с картофи, закъсняват за завода и бягат от ФЗО. Малолетките са деца на трудещите се. Те и на свобода добре разбират, че животът се гради върху несправедливостта. Но не всичко в този живот е било доведено до последната му крайност, някои неща имат благопристоен вид, други са смекчени от добрата майчина дума. На Архипелага малолетките виждат света такъв, какъвто се разкрива пред очите на четирикраките: правотата е само в силата! Само хищникът има право да живее! Така виждаме Архипелага и в зрялата възраст, но сме способни да му противопоставим нашия опит, нашите размишления, нашите идеали и прочетеното дотогава от нас. Децата обаче възприемат Архипелага с божествената възприемчивост на детството. И за няколко дни децата се превръщат в зверове! — и то в най-лошите зверове, нямащи никакви етични представи (като гледаме спокойните огромни очи на коня или като милваме присвитите уши на виновното куче, как ще отречем етиката у тях?). Малолетката усвоява: ако на някого зъбите са по-слаби от твоите — изтръгни му мръвката, тя е твоя!

Има два основни вида изолация на малолетките на Архипелага: в отделни детски колонии (главно за по-малките, които нямат още навършени петнадесет години) и (за по-големите) в смесените лагпунктове, най-често заедно с инвалидите и жените.

И двата вида обаче постигат еднакво усъвършенствуването на животинската злоба. И нито един от тях не освобождава малолетките от възпитаването им в духа на бандитските правила.

Да вземем например Юра Ермолов. Разказва, че още на 12 години (през 1942 г.) видял около себе си много мошеничество, кражби и спекулации и сам за себе си стигнал до извода: не краде и не лъже само този, който се страхува. А аз не искам от нищо да се страхувам! И значи ще крада и ще лъжа, за да живея добре. Впрочем за известно време животът му протича все пак малко по-иначе. Увлича го училищното възпитание в духа на светлите примери. След като става наясно обаче какво представлява Любимия Баща (лауреатите и министрите разправят, че такова нещо е непосилно), той написва на 14-годишна възраст позива: „Долу Сталин! Да живее Ленин!“ Залавят го, бият го, дават му 58–10 и го затварят с малолетките престъпници. И Юра Ермолов бързо усвоява бандитския закон. Спиралата на неговото съществуване стремително намотава навивки — и още на 14 години той изпълва своето „отрицание на отрицанието“, връща се към първоначалното си разбиране за престъпния начин на живот като най-съвършен и добър в битието.

И какво вижда в детската колония? „Още по-голяма несправедливост, отколкото в живота на свобода. Началството и надзирателите живеят за сметка на държавата, но се прикриват с възпитателната система. Част от дажбата на малолетките отива от кухнята в търбусите на възпитателите. Бият ги с ритници, поддържат в тях страхова психоза, за да мълчат и да са послушни.“ (Тук трябва да поясним, че дажбата на по-малките малолетки не е като обичайната в лагера. Като осъжда децата за дълги години, правителството не престава да бъде хуманно, то не забравя, че същите тези деца са бъдещите стопани на комунизма. Ето защо им се добавя в дажбата и мляко, и масло, и нормално месо. Как биха могли възпитателите да устоят на съблазънта да не бръкнат с черпака в казана на малолетките? И как ще накарат децата да мълчат, ако не с ритници? Може би все някога някое от тези деца ще ни разкаже, когато порасне, къде по-мрачна история от тази в „Оливър Туист“.)

Най-простият отговор, даван от тези, които превъзмогват несправедливостите, е: върши и ти несправедливости! Това е най-лесният извод, който за дълго (ако не и завинаги) се превръща в жизнено правило на децата малолетки.

Но ето кое е интересно! — влезли в борбата на жестокия свят, малолетките не водят борба помежду си. Те влизат в тази борба като колектив, като дружина! Дали защото са издънки на социализма? Или са им го внушили възпитателите? — ах, не плещете глупости! На това ги учи законът на престъпния свят. Криминалните не са ли задружни, нямат ли си своя дисциплина и свои главатари? А малолетките, като техни пионерчета, овладяват заветите на по-големите.

Не ще и съмнение, че тях усилено ги възпитават! Пристигат възпитатели — три звездички, четири звездички, — четат им лекции за Великата отечествена война, за безсмъртния подвиг на нашия народ, за фашистките зверства, за топлите Сталинови грижи към децата, за това какъв трябва да бъде съветският човек. Но Великото Учение за обществото, изградено единствено върху голата икономика и никога непознаващо психологията, не е наясно и с простия психологически закон, че всяко нещо, повторено пет-шест пъти, поражда вече недоверие, а по-нататък и отвращение. На малолетките им е отвратително всичко, което някога са им набивали в главите учителите, а сега крадящите от кухнята възпитатели. (И дори патриотичната реч на офицера от войсковата част: „Деца! Поверява ви се да разпаряте парашути. Това е скъпа коприна, имущество на Родината, старайте се да я пазите!“ — няма успех. В надпревара за преизпълнение на работата и полагащата се в този случай допълнителна каша, малолетките нарязват цялата коприна на негодни късове. Кривошчоково) И от всички тези семена единствено семената на омразата — враждата към излежаващите по Петдесет и осми член, превъзходството над враговете на народа — се усвояват от тях.

Това ще им потрябва за по-нататък, за общите лагери. А засега сред тях няма врагове на народа. Юра Ермолов е също такъв свой малчуган, той отдавна е сменил глупавия си политически закон с мъдрия апашки. Никой не може да не бъде смлян в тази каша! Нито едно момче не може да остане особена личност — ще бъде разтъпкано, разкъсано, размазано, ако веднага не се прояви като апашки пионер. И всички дават тази неизбежна клетва… (Читателю! Представете си там вашите деца…)

Кой в детските колонии е враг на малолетките? Надзирателите и възпитателите. С тях се води и борбата!

Малолетките отлично знаят силата си. Първата им сила е в сплотеността, втората — в безнаказаността. Само отвън са натикани тук по закона за възрастните; попаднали веднъж на Архипелага обаче, ги охранява свещено табу. „Млякото, началничке! Дай си ни млякото!“ — пищят те и блъскат по вратата на килията, трошат наровете и стъклата на прозорците — всичко, което при възрастните би се нарекло въоръжен бунт или икономически саботаж. А малолетките не са заплашени от нищо! Ей сегичка ще им донесат млякото!

Водят например под строг конвой колона от малолетки по града, на пръв поглед е срамота дори толкова сериозно да се охраняват деца. Само че няма го майстора! Те се наговарят — едно изсвирване! — и всички се пръсват в различни посоки! Как трябва да постъпи конвоят? Да стреля? В кого именно? Нима е възможно срещу деца?… С това завършва и тяхното пребиваване в затвора! Наведнъж офейкват от държавата сто и петдесет малолетки. Щом не ви харесва да бъдете смешни, не арестувайте деца!

Бъдещият романист (този, който е прекарал детството си сред малолетките) ще ни опише множество приумици на малолетките, как са буйствували в колониите, как са отмъщавали и пакостили на възпитателите си. При привидната строгост на техните присъди и на вътрешния режим безнаказаността развива у тях голяма дързост.

Да се спрем на един от собствените им самохвални разкази. След като добре познавам обичайния начин, по който действуват малолетките, съм склонен напълно да му повярвам. Притичват при медицинската сестра в колонията развълнувани изплашени дечурлига и я викат при тежко разболял се техен другар. Забравила за всякаква предпазливост, тя бързо тръгва с тях и влиза в голямата им — за четиридесет души — килия. И тук започва същинска мравешка работа! — едни барикадират вратата и поддържат отбраната, други с десетки ръце смъкват от сестрата дрехите й, събарят я на земята, едни сядат на ръцете й, други на краката, след което, кой както може, я изнасилват, целуват, хапят. Нито е позволено да се стреля срещу тях, нито някой е в състояние да я изтръгне от ръцете им, докато сами не я оставят поругана и плачеща.

Интересът към женското тяло се развива изобщо рано у малчуганите, а в килиите за малолетки се разпалва още по-силно благодарение на цветистите разкази и самохвалството. И те не изпускат случая да уталожат нагоните си. Ето ви един епизод. Посред бял ден пред очите на всички четири малолетки седят в кривошчоковската зона (1-ви лагпункт) и разговарят с малолетката Люба от книговезкия цех. Тя за нещо рязко им възразява. Тогава момчетата наскачват и я вдигат високо за краката. Тя се оказва в безпомощно положение: с ръце, опрени о земята, и роклята й се свлича върху главата. Момчетата я държат така и със свободните си ръце я милват. След това я пускат без грубост. И дали тя ги удря? Дали бяга от тях? Ами! Пак сяда както преди и продължава да спори.

Това са вече малолетки по на шестнадесет години, това е зоната за възрастни, смесената. (Тъкмо там е бараката за 500 жени, където всички съвкупления стават без дръпване на завески и където малолетките ходят важни като възрастни мъже.)

В детските колонии малолетките работят по четири часа, а четири трябва да учат (впрочем цялото това учение е вятър работа). С прехвърлянето в лагера за възрастни те получават 10-часов работен ден, само че с намалени трудови норми, ала дажбата им е като на възрастните. Прехвърлят ги тук, след като навършат шестнадесет години, но недохранването и неправилното развитие в лагера и преди лагера им придава на тази възраст вид на малки хилави деца, изоставащи и на ръст, и в умственото си развитие, и в интересите си. Според вида на работата ги държат тук понякога на отделни бригади, понякога ги включват в обща бригада със старците инвалиди. Тук вече ги натоварват с „облекчен физически“, а направо казано, с детски туземен труд.

След детската колония обстановката е силно изменена. Вече я няма детската дажба, по която се лакомят надзирателите, и затова надзорът престава да бъде главният враг. Появяват се някакви старци, срещу които можеш да изпробваш силата си. Появяват се жени, с които можеш да провериш зрелостта си. Появяват се и истински живи престъпници, мутрести лагерни щурмоваци, които на драго сърце ръководят и светогледа на малолетките, и техните тренировки в професионалната престъпност. Да се учиш от такива, е привлекателно, да не се учиш, е невъзможно.

За читателя, живял винаги на свобода, думата „апаши“ може би звучи осъдително? Тогава той нищо не е разбрал. Тази дума се произнася в престъпния свят така, както сред благородниците думата „рицар“, и дори с още по-голямо уважение, шепнешком, като свещена дума. Да станат някога солидни апаши — това е мечтата на малолетките, това е стихийният напор на тяхната дружина. Пък и за най-самостоятелния сред тях —

живота си обмислящ занапред —

не ще се намери по-правилна участ.

Случи ми се веднъж да пренощувам в ивановската етапна тъмница в килия с малолетки. До мен на наровете се оказа слабичък малчуган, навършил петнадесет години, май се казваше Слава. Останах с впечатление, че той изпълнява целия обред на малолетките някак си несъзнателно, сякаш надживял тези неща, или пък вяло. Помислих си: това момче няма да се погуби, то е по-умно и скоро ще ги зареже. Заговорих го. Момчето беше от Киев, единият родител умрял, другият го изоставил. Слава започва да краде още преди войната, още деветгодишен, краде и „когато нашите дойдоха“, и след войната, и със замислена невесела усмивка, толкова неприсъща за годините му, ми обясни, че и занапред се кани да живее единствено чрез кражби. „Знаете ли — доста разумно се мотивира той, — с работната си професия освен за хляба и водата не ще припечелиш за нищо друго. А аз имах лошо детство, искам добре да си поживея.“ — „А какво си правил по време на немците?“ — питам го, за да си изясня поведението му през двете отминати без коментар от него години, двете години на киевската окупация. Той поклати глава: „При немците работех. Нима при тях е възможно да крадеш? За такова нещо те разстрелваха на място.“

И в лагерите за възрастни малолетките запазват главната черта на своето поведение — задружното нападение и задружния отпор. Това ги прави силни и ги освобождава от ограничения. В съзнанието им не съществува никакво контролно флагче между позволеното и непозволеното и съвсем пък никаква представа за доброто и злото. За тях всичко, което искат, е хубаво и всичко, което им пречи, е лошо. Те усвояват маниера на нахално поведение, най-изгодното за условията в лагера. Там, където не могат да прибягнат до сила, им вършат отлична работа лицемерието и хитростта. Малолетката може да се престори на невинен херувим, да ви трогне до сълзи, докато неговите другарчета обират зад гърба ви вашата торба. Със злопаметната си дружина те могат да мъстят на когото си искат — и за да си нямат вземане даване с тази орда, хората не помагат на тяхната жертва. Целта е постигната — съперниците са разединени и малолетките се нахвърлят като сюрия кучета върху самотния. И те са непобедими! Те ви връхлитат толкова много изведнъж, че не ще успеете да ги забележите, различите и запомните. Нямате достатъчно ръце и крака, за да ги отблъснете от себе си.

Ето ви по разказа на А. Ю. Сузи няколко картинки от 2-рия (наказателен) Кривошчоковски лагпункт на Новосиблаг. Живеят в огромни (за по 500 души) полутъмни землянки, изкопани на метър и половина в земята. Началството не се намесва в живота на зоната (минава се без лозунги и лекции). Придобиват надмощие рецидивистите и малолетките. На работа почти не ги извеждат. В съответствие с това е и дажбата им. Затова пък разполагат с колкото си искат време.

Носят например сандъка с хляба под конвоя на своите бригадници. Малолетките замислят привидно сбиване пред самия сандък, блъскат се и преобръщат сандъка. Бригадниците се спускат Да събират хляба от земята. От двайсетте дажби хляб успяват да съберат само четиринадесет. От „сбилите се“ малолетки няма вече и помен.

Столовата в този лагпункт е дъсчена пристройка, непригодна за сибирската зима, там не се хранят. Чорбата и хлябът трябва да отнесеш на студа от кухнята до своята землянка, което представлява 150 метра. За старците инвалиди това е опасна тежка операция. Хлябът е пъхнат дълбоко в пазвата, вкочанясалите ръце са вкопчени в канчето. Но внезапно с дяволска бързина налитат отстрани двама — трима от малолетките. Те събарят стареца, пребъркват го и се измитат като вихър. Хлябът е отмъкнат, чорбата се е изляла, празното канче се въргаля на земята, старецът се мъчи да се изправи на колене. (Другите зекове виждат всичко това, но бързат да отминат опасното място, бързат да отнесат своята дажба в землянката.) Колкото по-слаба е жертвата, толкова по-безпощадни са малолетките. Ще се нахвърлят върху някой съвсем грохнал старец и ще изтръгнат дажбата хляб от ръцете му, без дори да се крият. Старецът плаче, моли да го пощадят: „Ще умра от глад!“ — „И без това ти е дошло времето, все едно кога ще е!“ Или пък ще нападнат инвалидите в празното студено помещение пред кухнята, където вечно сноват хора. Събарят нещастника на земята, сядат върху ръцете, краката и главата му, пребъркват всичките му джобове, отмъкват му махорката, парите и изчезват.

Едрият и здравеняк латвиец Мартинсон има непредпазливостта да се появи в зоната с кожени кафяви високи ботуши на летец, стегнати с връзки през кукички на височината на целите кончови. Той не ги сваля от краката си дори и през нощта. И е сигурен в своята сила. Но ето че го причакват в столовата, когато си почива там, и шайката мигновено го връхлита, мигновено се измита — и ботушите му ги няма вече! Всичките им връзки са прерязани и ботушите са свалени. Да вземе да ги търси? Къде ти! Ботушите заминават незабавно чрез надзирателя (!) извън зоната и там се продават на висока цена. (Какво ли само не прехвърлят през зоната малолетките. Всеки път, когато лагерното началство, посъчувствувало на тяхната младост, им дава малко по-добри обувки или дрехи, или някакви жалки подобия на дюшеци, отнети от Петдесет и осми член, за броени дни всичко това се пробутва за махорка на волнонаемните, а малолетките отново продължават да ходят с окъсаните си дрехи и да спят върху голите нарове.)

Твърде непредпазливо е от страна на волнонаемния да влезе в зоната с кучето си и за миг да се обърне — още вечерта ще може да купи извън зоната кожата на собственото си куче: то мигом е примамено, заклано, одрано и опечено.

Няма нищо по-съблазняващо от кражбата и бандитизма, които те хранят и развличат. А и младото тяло се нуждае просто от загряване, безкористна забава и движение. Дадат ли на децата чукове да сковават снарядни сандъци, те започват да ги размахват наляво и надясно и да забиват с удоволствие (дори момичетата) гвоздеите в каквото им падне: в маси, в стени, в пънове. Непрекъснато се боричкат — и не само за да прекатурят сандъка с хляба, но и за удоволствието от самото боричкане. Или пък ще се гонят по наровете и пътечките между тях. Какво от туй, че стъпват по краката и вещите на хората, че нещо ще прекатурят, нещо ще из-цапат, ще събудят някого, ще съборят другиго — играта си е игра!

Всички деца си играят така, но тези в живота на свобода имат все пак родители (в нашата епоха не повече от това „все пак“; все може да ги вразумиш, да ги спреш, накажеш или отпратиш на друго място — в лагера всичко това е немислимо. Да вразумиш малолетните с думи, е просто невъзможно, човешката реч не е пригодена за тях, техните уши не задържат нищо, което не им е нужно. Ядосаните старци гледат да ги задържат с ръце — малолетните ги замерват с тежки предмети. В какво ли не търсят развлечение! Да грабнат на някой старец рубашката и да си я подмятат помежду си, а той да ги гони като техен връстник. Ако пък се обиди и се откаже да търчи след тях, толкова и ще си я види повече! Ще я продадат навън от зоната за махорка. (Ще идат сетне при него с най-невинен вид: „Дядка, дай тютюн! Е, не се сърди. Защо се отказа да ни гониш, защо не ни хвана?“.

За възрастните, за бащите и дядовците, тези буйни забави на малолетните в лагерната теснотия са може би по-досадни и оскърбителни дори от бандитизма и гладната алчност. Това се оказва едно от най-болезнените унижения: възрастният човек да бъде приравнен към хлапака, и то поне да е при равни условия! — не, ами оставен на произвола на хлапаците.

Малолетните правят всичко това неумишлено, те ни най-малко не мислят да оскърбят, те не се преструват: наистина не зачитат никого освен себе си и по-възрастните криминални! Така са възприели света! И оттам нататък се държат за това. Ще се вклинят при тръгване след работа например в колоната на възрастните зе-кове, измъчени, едва държащи се на крака, потънали в някакво вцепеняване или в спомени. Малолетните разбутват колоната не защото искат да застанат отпреде й — от това нищо не печелят, а просто така, за развлечение. Те разговарят шумно, постоянно поменуват без повод Пушкин („Пушкин го взел“. „Пушкин го изял“, псуват Бога, Христа и Богородица, бълват какви ли не гнусотии за половите извращения, без ни най-малко да се стесняват от присъствието на възрастните жени, да не говорим за по-младите. За краткото лагерно време те постигат изключителна свобода за сметка на обществото. По време на дългите проверки в зоната малолетните се гонят, бутат се, натикват се в тълпата, повалят хората едни връз други („Ей, байно, защо си щръкнал на пътя?“, или тичат един зад друг около някого като около някое дърво, но човекът е по-удобен от дървото, защото можеш да се заслоняваш с него, да го дърпаш, да го разклащаш, да го тикаш в различни посоки.

Това и в минути на безгрижие оскърбително, но когато целият живот на човека е пречупен, когато той е захвърлен в далечната лагерна яма, за да загине, когато гладната смърт се е простряла вече над него и мракът е изпълнил очите му — той не може Да превъзмогне всичко и да съчувства на еднообразните игри на младоците на такова тъжно място. Не, възрастните измъчени хора изпадат в злоба, те им крещят: „Чумата да ви тръшне, мръсни змийчета!“. „Подли твари, бесни кучета!“. „Да пукнете дано!“. „Със собствените си ръце бих ги удушил!“. „По-лоши са и от фашистките зверове!“. „Пуснали са я тази напаст да ни довърши!“ (И инвалидите влагат толкова нещо в тези си негодувания, че ако думите убиваха — биха убили.) Да! Направо като че ли са вкарали нарочно тези деца, защото, колкото и да си блъскат главите, лагерните разпоредители не биха изобретили по-тежък бич от този. (Както в някоя успешна шахматна партия всички комбинации започват изведнъж да се нагласяват сами, а ти се струва, че са замислени гениално дълго преди това, така много неща в нашата Система са се оказали сполучливи за по-сигурното съсипване на хората.) И направо си представяш, че съгласно християнската митология точно такива като тях трябва да са дяволчетата!

Толкова повече, че главното им забавление и главен символ — техният постоянен приветствен и заплашителен знак — е чаталът: разтворени два пръста на ръката — показалецът и средният, нещо като подвижни намушкващи рогца. Но те не мушкат, те избождат очи, защото се насочват винаги към тях. Това са го заимствали от възрастните престъпници и то означава сериозна заплаха: „Ще ти избода очите, мършо!“ А за малолетките това е любима игра: внезапно пред очите на някой старец, бог знае отде взела се, като змийска глава израства чатал и пръстите се насочват непоколебимо към очите му, ей сегичка ще се забият в тях! Старецът отмята глава назад, пък го побутват и в гърдите, а друг един от малолетките е приклекнал плътно до краката му отзад — и старият човек полита заднишком, главата му се удря в земята под веселото кискане на малолетките. И няма случай да го повдигнат от земята. Пък и къде ще разберат, че са извършили нещо нередно! — на тях им е само весело. Тези дяволчета не разбират нито от добро, нито от лошо! И като надига с мъка болното си тяло, старецът шепне със злоба: „Да имах сега картечница, няма да ми е жал всички да ги помета до един!“

Старецът Ц. ги мразел непоколебимо. Казвал: „Те и тъй са погинали, чума са за хората. Трябва тихомълком да се унищожават!“ И разработва метод: улавя незабелязано някой малолетка, поваля го на земята и затиска гърдите му с коленете си, докато чуе ребрата му да треснат — тогава го пуска. Такъв хлапак, казвал Ц., го имай вече отписан, но нито един лекар не може да разбере каква е работата. И Ц. отпраща по този начин няколко малолетки на онзи свят, докато не пречукват един ден и него.

Омразата ражда омраза. Черната вода на омразата се разлива с лекота по равното. Това е по-лесно, отколкото да се върне и да потече нагоре — към онези, които са обрекли стар и млад на робска участ.

Така чрез съвместното действие на Сталиновото законодателство, гулаговското възпитание и бандитската мая се фабрикуват малки неподатливи зверове. Едва ли може да се изобрети по-добър начин за оскотяването на едно дете! Едва ли може да се насадят по-плътно и по-бързо всички лагерни пороци в неукрепналата детска гръд!

Дори когато има възможност да смекчиш душата на детето, лагерните стопани не го допускат: нали не това е задача на тяхното възпитание? Едно момченце от първия Кривошчоковски лагпункт моли да види баща си, който е във втория лагпункт. Не му разрешават (инструкцията изисква да бъдат разединени)! Момченцето е принудено да се скрие в бъчва и така да се прехвърли във втория лагерен пункт, където тайно да поживее при баща си. А го сметнали за избягало и с прът, с бодени по него гвоздеи, разровили клозетните ями — да не е удавено там.

Тежко е само в началото. И 15-годишният Володя Снегирьов не може бързо да свикне, когато го затварят. А после за шестте си присъди той набира почти столетие (два пъти получава по 25), със стотици дни прекарва в БУР и карцерите (детските му дробове хващат туберкулоза), 7 години се води под общосъюзно издирване. Накрая поема вече сигурния апашки път. (Сега — без един бял дроб и пет ребра — е инвалид от втора група.) Витя Коптяев лежи непрекъснато от 12-годишна възраст. Съден е четиринадесет пъти, от тях 9 пъти за бягство. „Досега по законен път още не съм бил на свобода.“ — Юра Ермолов постъпва на работа след освобождението си, но го уволняват: по-важно било да приемат някакъв демобилизиран войник. Принуден е да тръгне „на гастроли“. И получава нова присъда.

Сталиновите безсмъртни закони за малолетките бяха в сила 20 години. (До Указа от 24.4.1954 г., по който малолетките, отбили над една трета от присъдата си, се освобождават — но това е от първата присъда! Ами ако са му се нанизали четиринадесет?) Те събират двадесет жътви. Двадесет възрасти обричат на престъпления и разврат.

Кой смее да хвърли сянка върху паметта на нашия Велик Корифей?

* * *

Има такива оправни деца, които успяват да получат 58-ия член много рано. Например Гелий Павлов го получава на 12 години (от 1943 г. до 1949 г. изтърпява присъдата си в колонията в Заковск). По 58-и член не съществува изобщо никакъв възрастов минимум!. Споменават го дори в популярните юридически лекции (Талин, 1945 г.). Доктор Усма говори за 6-годишно момченце, затворено в колонията по 58-и член — това очевидно е вече рекорд!

Понякога за приличие затварянето на детето се отлага, но рано или късно го настига. Вера Инчик, дъщеря на чистачка, заедно с две Други момиченца, всички по на 14 години, научава (Ейск, 1932 г.), че при разкулачването зарязвали малките деца, за да умрат. Решават („както по-рано революционерите“) да протестират. Написват върху листове от ученическите си тетрадки позиви със своя почерк и ги разлепват на пазара, като очакват незабавно всеобщо възмущение. Дъщерята на лекаря, струва ми се, е арестувана незабавно. А дъщерята на чистачката само я отмятат някъде. И през 1937 г. я арестуват „за шпионаж в полза на Полша“.

Къде, ако не в тази глава, трябва да споменем и за децата, които остават сираци след арестуването на родителите им?

Децата на жените от религиозната община край Хоста трябва да се смятат дори за щастливи. Когато през 1929 г. пращат майките им на Соловки, тях ги оставят по къщите. Децата сами се грижат за овощните и зеленчуковите градини, доят козите, учат се прилежно в училище и пращат до родителите си на Соловки училищните си бележки и уверенията, че са готови да пострадат за Бога, както и техните майки. (Разбира се, Партията скоро им дава тази възможност.)

Като знаем инструкцията да се „разделят“ арестуваните деца от родителите, колко ли такива малолетки е имало още през 20-те години (да си спомним 48-те процента)? И кой ще ни разкаже каква е съдбата им?…

Ето — Галя Бенедиктова. Баща й е петроградски печатарски работник, анархист, майка й — шивачка на бельо от Полша. Галя помни добре шестия си рожден ден (1933), който отпразнуват весело. На другата сутрин се събужда и не вижда нито баща си, нито майка си. Вместо тях някакъв непознат военен рови в книгите. Вярно, че след месец и връщат мама: жените и децата пътуват свободно за Тоболск, само мъжете по етапен ред. Там живеят заедно цялото семейство, но не изкарват и три години: арестуват отново майката, а бащата го разстрелват. След един месец умира и майката в затвора. Прибират Галя в детския дом към манастира край Тоболск. Там положението е такова, че децата живеят с постоянен страх от насилие. По-късно я прехвърлят в детския дом в града. Директорът й натяква: „Вие сте деца на врагове на народа, а още ви хранят и обличат!“ (Колко била хуманна тази диктатура на пролетариата!) Галя става като вълче. На 11 години я изправят на първия политически разпит. Оттогава тя има десетка, впрочем не изкарва цялата присъда. На четиридесет години живее сама в Заполярието и пише: „Животът ми завърши с арестуването на баща ми. Така го обичам и досега, че се страхувам дори да мисля за това. Това беше друг свят и душата ми е болна от любов по него…“

Светлана Седова също си спомня: „Никога не ще забравя деня, в който изнесоха всичките ни вещи на улицата, а мен ме сложиха да седна отгоре им и се лееше дъжд като из ведро. От Шестгодишна възраст аз бях „дъщеря на изменник на родината“ — нищо по-страшно от това не може да има в живота ти.“

Прибират ги в отделенията на НКВД, в спецдомовете. На повечето от тях сменят фамилните имена, особено ако звучат много гръмко. (Юра Бухарин едва през 1956 г. научава как е истинското му име. А Чеботарьов май не звучи толкова гръмко?) Децата израстват напълно незасегнати от родителската поквара. Роза Ковач, родена във Филаделфия, доведена оттам от баща си комунист, след отделението на НКВД попада през войната в американската зона на Германия — какво ли само не поднася съдбата! И какво? Връща се в съветската си родина, за да получи своите 25 години.

Дори един повърхностен поглед ще улови тази особеност: децата също лежат, на свой ред ги отправят и тях на обетования Архипелаг, понякога едновременно с родителите им. Например осмокласничката Нина Перегуд. През ноември 1941 г. идват да арестуват баща й. Извършват обиск. Изведнъж Нина си спомня, че в печката има смачкан на топка лист с написана от нея частушка. И там е щяла да си остане, ако Нина от объркване не би решила тутакси да я накъса на парченца. Тъкмо когато отваря печката, дремещият милиционер я хваща.

И ужасяващата конспирация, написана с детски почерк, се разкрива пред очите на чекистите:

Във нощта звездици трепкат,

свети меката трева.

Изоставихме Смоленск и

ще загубим и Москва.

Че изразявала и пожелание:

Ех, да може и школото

бомба да го разруши.

Не ще и дума, тези възрастни мъже, спасяващи родината в дълбокия тамбовски тил, тези рицари с горещи сърца и чисти ръце е трябвало да пресекат такава смъртоносна опасност.^[429] Арестуват и Нина. Иззети са за следствието нейните дневници от 6-и клас и една контрареволюционна снимка: Варваринската унищожена черква. „За какво ти е говорил баща ти?“ Искат да изкопчат от нея рицарите с горещите сърца. Нина само реве. Осъждат я на 5 години плюс 3 години ограничени права (макар че няма какво да й се ограничава: тя още не може да ползува права поради възрастта си).

В лагера, естествено, я разделят от баща й. Разцъфналият бял люляк къса сърцето й: сега приятелките й държат изпити! Нина страда така, както по замисъл трябва да страда разкайващата се престъпница: как постъпва на моите години Зоя Космодемянская, а колко ужасна съм аз! Ченгетата натискат точно този педал: „Но ти все пак можеш да тръгнеш по стъпките й! Помогни ни!“

О, развратители на младите души! Колко благополучно ще завършите своя живот! Никъде не ще стане нужда изнервени и изтръпнали да се изправите и да си признаете с какви помии сте заливали душите!

 

А Зоя Лешчова съумява да надмине цялото си семейство. Ето как става това. Баща й, майка и, дядо и и баба и, както и по-големите и, но още непълнолетни братя — всички ги пръсват по далечните лагери заради вярата им в Бога. А Зоя е едва на десет години. Дават я в сиропиталище (Ивановска област). Там тя заявява, че никога няма да свали от шията си кръстчето, което майка й е закачила на раздяла. И стяга ширитчето на здрав възел, за да не й го смъкнат по време на сън. Борбата продължава дълго. Зоя се озлобява: може да ме удушите само ако съм мъртва, ще ми го свалите! Тогава, като неподдаваща се на превъзпитание, я изпращат в сиропиталище за умствено изоставащи деца! Тук вече попада между напълно декласирани, малолетките се държат къде по-лошо от описаните в тази глава. Борбата за кръстчето й продължава. Зоя устоява: тя и тук не се научава нито да краде, нито да сквернослови. „Такава свята жена като майка ми не може да има престъпна дъщеря. По-добре да бъда политическа затворничка, както цялото ми семейство.“

И става политическа! Колкото повече възпитателите и радиото прославят Сталин, толкова по-вярно разпознава тя в него виновника за всички нещастия. И вместо тя да се поддаде на децата с криминални прояви, те тръгват след нея! На двора имало стандартна гипсова статуя на Сталин. Върху нея започват да се появяват подигравателни и неприлични надписи. (Малолетките обичат спорта! — важното е само правилно да ги насочиш.) Администрацията замазва надписите върху статуята, поставя я под наблюдение, съобщава и в МГБ. Ала надписите продължават да се появяват и децата се превиват от смях. Накрая една сутрин главата на статуята е намерена отчупена и вътре в кухината й с изпражнения.

Терористичен акт! Дотърчават гебистите. Започват разпити и заплахи по всички техни правила: „Издайте бандата на терористите, иначе всички ви ще разстреляме за терор!“ (А и нищо чудно, какво толкова: да разстрелят сто и петдесет деца? Ако Той би узнал, сам би го наредил.)

Неизвестно дали малолетките биха устояли, но Зоя Лешчова побързва да обяви:

— Всичко това го направих аз сама! И за какво друго я бива главата на Таткото?

Съдят я. Получава смъртна присъда, напълно сериозно. Но по закона за възстановената смъртна присъда (1950 г.), слагащ край на една такава недопустима хуманност, 14-годишни не могат да бъдат разстрелвани. Затова й лепват само десетка (чудно как не двадесет и пет). До осемнадесет години тя е в обикновени лагери, след това — в Специалните. За откровения си и дързък език получава втора, че и трета лагерна присъда.

Вече бяха освободени и Зоините родители, и братята й, а тя още излежаваше присъдите си.

 

Да живее нашата веротърпимост!

Да живеят съветските деца, стопани на комунизма!

Има ли страна на света, която така да обича децата си, както ние своите!

Осемнадесета глава
МУЗИТЕ В ГУЛАГ

Прието е да се казва, че в ГУЛАГ всичко било възможно. И най-черната низост, и всякакъв вид предателство, и неочаквани, невероятни срещи, и любов върху склона на пропастта — всичко е възможно. Но ако започнат да ви разказват със светнали очи, че някой е бил превъзпитан с формалните средства на КВЧ, отговорете му твърдо, че това са врели-некипели!

В ГУЛАГ всички се превъзпитават, превъзпитават се от взаимното си влияние и от обстоятелствата, превъзпитават се в различни насоки, но нито един от малолетките, още по-малко пък възрастен, не се е превъзпитал от средствата на КВЧ.

Ала за да не приличат нашите лагери на „вертепи на разврата, общини на бандитизма, разсадници на рецидивисти и проводници на безнравствеността“ (това е за царските тъмници), ги снабдяват с такава приставка — Културно-Възпитателна Част.

Защото, както казва някогашният глава на ГУЛАГ И. Апетер: „На тъмничното строителство в капиталистическите страни СССР противопоставя своето културно (а не лагерно! — А. С.) строителство… Дали учрежденията, в които пролетарската държава ще осъществява лишаването от свобода… ще се наричат затвори или другояче, не е важно, въпросът не е в терминологията. Това са местата, където животът не се убива, а дава нови издънки…“.^[430]

Не знам как е свършил Апетер. Склонен съм да вярвам, че скоро след това са му светили и на него маслото по същите тези места, където животът пуска нови издънки. Но работата не е в терминологията А дали читателят е разбрал кое в нашите лагери е главното? Културното строителство.

И където възникне такава нужда, бива създаван орган. Той се размножава и пипалата му достигат до всеки остров. През 20-те години това са тъй наречените ПВЧ (Политико-Възпитателни Части), от 30-те години КВЧ. Те е трябвало, по-конкретно, да заменят предишните тъмнични попове и тъмничното богослужение.

А се изграждат по следния начин. Началник на КВЧ е някой волнонаемен и с права на помощник — началник на лагера. Той си подбира възпитателите (по норма един възпитател на 250 опекунствени) — непременно от „близките до пролетариата слоеве“, интелигенцията (дребната буржоазия) не подхожда, естествено (а и по иде да маха с кирките), затова възпитателите се подбират измежду криминалните престъпници с две-три съдимости или в най-добрия случай измежду градските мошеници, злоупотребители и развратители. Такъв един например млад момък, поддържащ чистия си вид, получил петак за изнасилване при смекчаващи вината обстоятелства, влиза в бараката на Петдесет и осми член с вестниче на руло в ръката и провежда там беседа: „Ролята на труда в процеса на превъзпитанието“. Възпитателите виждат особено добре тази роля отстрани, защото самите те „са освободени от производствения процес“. Та от такива социално близки се комплектува активът на КВЧ — но активистите не се освобождават от работа (те могат само да се надяват да премахнат след време някого от възпитателите и да заемат мястото му; това създава общата дружелюбна обстановка в КВЧ). Възпитателят трябва да съпроводи затворниците сутринта на работа, след това да провери кухнята (тоест добре да го нахранят там) и спокойно да си доспи в кабинката. Хич не му трябва да има работа с главатарите на криминалните, защото, първо, е опасно и, второ, ще настъпи момент, когато „престъпният им съюз ще се превърне в производствен“ и тогава главатарите ще поведат ударните бригади на щурм. А засега нека и те си отспят, след като са играли цяла нощ на карти. Но в своята дейност възпитателят се ръководи постоянно от общото положение, че културно-възпит. работа в лагерите не е културпросветна работа с острие (без острие никак не ни бива), насочено срещу… е, читателят вече се е досетил: срещу Петдесет и осмия. Уви, КВЧ „сама няма права да арестува“ (виж ти какво ограничение на културните възможности), но „може да препоръча на администрацията“ (а тя няма да откаже). Освен това възпитателят „системно представя отчети за настроението на затворниците“. (Имащите уши да чуят! Тук културно-възпитателната част деликатно преминава в оперчекистка, но това не го пише в инструкциите.)

Забелязваме Обаче, че увлечени от цитирането, сме минали в сегашно време. Трябва да огорчим читателя, че става дума за края на 20-те — началото на 30-те години, за най-добрите процъфтяващи години на КВЧ, когато в страната се доизгражда безкласовото общество и още не е лумнала толкова ужасяващо класовата борба, както от момента, когато то се достроява. В ония славни години КВЧ обраства с още множество важни приставки от рода на: култсъвети на лишените от свобода; култпросветкомисии; санбиткомисии; щабове на ударните бригади; контролни постове за изпълнението на промфинплана… С една дума, както говори и другарят Солц (кураторът на Беломорканал и председател на комисията при ВЦИК по частните амнистии): „затворникът и в затвора трябва да живее с това, с което живее страната“. (Злият враг на народа Солц справедливо е наказан от пролетарския съд… простете… борецът за великото дело другарят Солц е оклеветен и загива в годините на култа… простете… при наличието на незначителната проява на култа…)

И колко многоцветни, колко разнообразни са формите за работа! Като самия живот. Организиране на съревнования. Организиране на ударничеството. Борба за промишлено-финансовия план. Борба за трудовата дисциплина. Щурм за ликвидиране неизпълнението на плана. Култпоходи. Доброволни събирания на средства за самолети. Подписка за заеми. Съботници за засилване на отбранителната способност на страната. Разобличаване на льжеударниците. Беседи с оказващите да работят. Ликвидиране на неграмотността (това мероприятие се изпълнява неохотно). Професионално-технически курсове за лагерниците от средата на трудещите се (криминалните ужасно се натискат да учат за шофьори: свобода!). А и просто увлекателни беседи за неприкосновеността на социалистическата собственост. И просто четене на вестници. Вечери за въпроси и отговори. Ами червените кътове във всяка барака! Ами диаграмите за изпълнението на плана! Цифровите показатели! А и какви плакати! Какви лозунги!

В ония щастливи времена над мрачните простори и бездни на Архипелага се реят Музи — и първата най висша сред музите: Полихимния, музата на химните (и лозунгите).

С бригадата тъй работи всеки ден!

За ударен труд! Труд вдъхновен!

Или:

Труди се честно, семейството те чака у дома!

(Ами че това е толкова психологично! Какво е всъщност? Първо: ако си забравил за семейството — да се разтревожиш, да ти се напомни. Второ: ако пък много се тревожиш — да се успокоиш: имаш семейство, не е арестувано. А трето: ти не си нужен просто така на семейството си, а само чрез честния си лагерен труд.) Най-сетне:

„Да се включим в ударния поход по случай 17 — годишнината на Октомври!“ Е, кой ще устои?…

Ами драмдейността с политически заострена тематика (малко от музата Талия)? Например: обслужване на Червения Календар! Жив вестник! Инсценирани агитсъдилища! Оратория на тема: Септемврийският пленум на ЦК от 1930 г.! Музикален скеч „Марш на членовете от Наказателния Кодекс“ (58-и е представен като куца баба Яга)! Как разнообразява всичко това живота на затворниците, как им помага да се насочат към светлината!

Ами шегобийците от КВЧ! После — атеистичната работа! Хоровите и музикалните кръжоци (под закрилата на музата Евтерпа). Или пък тези агитбригада (фот. 37):

 

Там челници сноват — и всички

със натоварени колички!

Погледнете каква смела самокритика! Не са се побояли да жилнат и ударниците! Ами че достатъчно е такава агитбригада да даде на някой наказателен участък концерт:

Чуй ни, Волга-река!

Зек щом видиш сега

на строежа — там има чекисти!

Денонощно така

са във здрава ръка.

Има в ОГПУ комунисти! —

и всички изтърпяващи там наказанието си и особено рецидивистите ще захвърлят незабавно картите и просто ще се натискат за работа!

Има и такова мероприятие: група от най-добрите ударници посещава РУР или ШИзо и води агитбригада. Отначало ударниците всячески укоряват отказвачите, обясняват им ползата от изпълнението на нормите (храната ще е по-добра). После агитбригадата пее:

Бой велик е настал

и Мосволгоканал

побеждава и вятър, и мраз!

И съвсем откровено:

За да живеем всички ние,

за да ядем и за да пием —

трябва здраво пръстта да рием!

И канят всички желаещи не просто да излязат в зоната, но веднага да се прехвърлят в ударната барака (от наказателната), където веднага ги и хранят! Какъв успех на изкуството! (Агитбригадите, с изключение на централната, не се освобождават обаче от работа. Получават допълнителна каша само в деня на участието си.)

Ами по-изисканите форми на работа? Например „при съдействието на самите затворници се повежда борба с уравниловката в заплащането“. Само като се замисли човек какъв дълбок смисъл е вложен тук! Това значи на бригадното събрание да стане някой затворник и да каже: да не се дава на еди кого си пълната му дажба, той не работи добре, по-хубаво дайте тези 200 грама на мен!

Или — другарските съдилища? (През първите години след революцията те се наричат „морално другарски“ и разглеждат случаите с хазартни игри, сбивания и кражби — но нима това е работа за съда? И думата „морал“ намирисва на буржоазност, та я отменят.) От реконструктивния период (от 1928 г.) съдилищата започват да разглеждат самоотлъчките, симулацията, лошото отношение към инвентара, брака на продукцията, повреждането на материала. И ако в състава на съдилищата не се намърдват класово чужди арестанти (а има само убийци, рецидивисти, станали песове, злоупотребили и рушветчии), съдилищата ходатайствуват в своите присъди пред началника за лишаване от свиждания, от колети, от зачитане на определен отбит срок, от условно-предсрочно освобождаване, за етапиране на непоправимите. Колко разумни, справедливи мерки са това и колко особено полезно е, че инициативата за тяхното прилагане излиза от самите затворници! (Естествено, не без трудности. Започват да съдят някакъв бивш кулак, а той казва: „Вашият съд е другарски, а за вас аз не съм другар, а кулак. Така че нямате право да ме съдите.“ Объркват се. Изпращат запитване до политвъзпитателния сектор при Главното управление на трудово — изправителните лагери и оттам им отвръщат: „Съдете! Непременно съдете, без да се церемоните!“)

Кое е основата на основите в цялата културно — възпитателна работа на лагера? „Да не се предоставя лагерникът след работа на самия себе си — за да няма рецидиви на предишните му престъпни наклонности“ (е, например тия по Петдесет и осми да не се замислят за политика). Важното е „затворникът никога да не излиза изпод възпитателното въздействие“.

В това отношение много полезни са модерните съвременни технически средства, а именно: високоговорителите на всеки стълб и във всяка барака. Те никога не бива да замлъкват! Те постоянно и системно от вдигането от сън до отбоя трябва да разясняват на затворниците как да приближат часа на свободата си; да съобщават всекичасно за хода на работата; за челните и изоставащите бригади; за тези, които пречат. Може да се препоръча и такава оригинална форма: беседа по радиото с отделни отказвани и недобросъвестни бачкаджии.

Е, и не без печата, разбира се — най-острото оръжие на нашата партия. Ето го истинското доказателство за това, че в нашата страна има свобода на печата: наличието на печат в местата за лишаване от свобода! Да! Има ли друга страна, където това е възможно?

Първо, вестниците са стенни, ръкописни и, второ, многотиражни. И едните, и другите разполагат с безстрашни лагкори, бичуващи недостатъците (на затворниците), и тази самокритика се поощрява от ръководството. До каква степен самото ръководство придава значение на свободния лагерен печат, говори например заповед 434 в Дмитлаг: „… бележките в своята огромна част остават без отклик.“ Вестниците поместват и снимки на ударници. Вестниците посочват. Вестниците разобличават. Вестниците обръщат внимание върху попълзновенията на класовия враг, за да се удари по-здраво по него. (Вестникът е най-добрият сътрудник на чекисткия отдел.) Изобщо вестниците отразяват лагерния живот, как той протича, и са неоценимо свидетелство за потомците.

Така например вестникът на архангелския домзак през 1931 г. ни рисува изобилието и процъфтяването, в което живеят затворниците: „… плювалници, пепелници, мушами върху масите, гръмогласни радиоуредби, портрети на вождовете и ярко говорещи за генералната линия на партията лозунги по стените… — ето заслужените плодове, от които се ползуват лишените от свобода!“

Няма що, скъпоценни плодове! И как се е отразило това върху живота на лишените от свобода? Същият вестник половин година по-късно: „Всички се заловиха дружно и енергично за работа… Изпълнението на работа… Изпълнението на промфинплана се подобри… Храната се намали и влоши.“

Е, това не е толкова важно. Тъкмо това е най-малко важно! Защото е поправимо.^[431]

 

И къде, къде изчезва всичко това?… О, колко недълговечно е на Земята всичко прекрасно и съвършено! Такава интензивна, бодра, оптимистична система за възпитание с увеселителен характер, произтичаща от самите основи на Прогресивното Учение, обещаваща, че за няколко години не ще остане нито един престъпник в нашата страна (това по-специално изглежда така на 30 ноември 1934 г.), и къде е това? Настъпва внезапно ледников период (разбира се, много нужен, абсолютно необходим!) и окапват листенцата на нежните начинания. И къде се издухват ударничеството и соцсъревнованието? И лагерните вестници? Щурмуванията, сборовете, подписките и съботниците? Култсъветите и другарските съдилища? Ограмотяването и профтехкурсовете? Но какво да говорим, след като репродукторите и портретите на вождовете са изнесени от зоните. (А и плювалници не поставят вече.) Как изведнъж помръква животът на затворниците! Как изведнъж е върнат с десетилетия назад, лишен от най-важните си революционно-тъмнични завоевания! (Но ние ни най-малко не възразяваме: мероприятията на партията са своевременни и крайно необходими.)

Престава да се цени и художествено-поетичната форма на лозунгите и се преминава към най-простите: Ще изпълним! Ще преизпълним! Разбира се, никой директно не забранява естетическото възпитание, пърхането на музите, но възможностите му са крайно стеснени. Да вземем например една от воркутските зони. Свършила е деветмесечната зима, настъпва тримесечното, неистинско, жалко някакво лято. Сърцето на началника на КВЧ се свива пред мръсния, отвратителен вид на зоната. В подобни условия престъпникът не може да се замисли истински за съвършенството на нашия строй, от който самият той се е изключил. И КВЧ обявява няколко неделника. През свободното си време затворниците с голямо удоволствие правят „лехи“ — не от нещо растящо, тук нищо не расте, а просто върху мъртвите ридове изкусно редят вместо цветя мъхове, лишеи, натрошени стъкла, чакъл, сгурия и надробени тухли. След това поставят около тези „лехи“ оградки от летвички. Е, не е чак като в парка Горки, но КВЧ е доволно и от това. Ще кажете, че след два месеца ще рукнат дъждове и ще отнесат всичко направено? Какво пък, да го отнесат. Какво пък, догодина ще го направим отново.

Или да видим в какво се е превърнала политбеседата. Ето, пристига на 5-я ОЛП в Унжлаг лектор от Сухобезводное (това е вече през 1952 г.). Подкарват затворниците след работа на лекция. Другарят, вярно, че без средно образование, политически напълно правилно чете нужната своевременна лекция: „За борбата на гръцките патриоти“. Зековете клюмат за сън, крият се един зад друг, не проявяват никакъв интерес. Лекторът разказва за ужасяващите преследвания на патриотите и за това как гръцките жени са написали, обливайки се в сълзи, писмо до другаря Сталин. Лекцията свършва и тогава става Шеремета, жена от Лвов, простовата, но хитра, и пита: „Гражданино началник! А речи ни — ние на кого да пишем?…“ Та ето всъщност положителното влияние на лекцията.

А ето и формите, които са останали в КВЧ за работата по превъзпитанието: върху заявлението на затворника до началника да се отбележи изпълнението на нормата и поведението; да се разнасят по стаите писмата, прегледани от цензурата; да се подшиват вестниците и да се пазят от затворниците, за да не ги накъсат за свиване на цигари; три пъти в годината да се изнасят самодейни концерти; да се доставят на художниците бои и платна, за да оформят зоната и да рисуват картини за жилищата на началството. Е, и да се помага по малко на ченгетата, но това вече неофициално.

След всичко това нищо чудно, че в КВЧ работят не инициативните пламенни ръководители, а глуповатите и угнетените.

Да! Има една важна работа: да се поддържат пощенските кутии! Понякога да ги отварят, почистват и отново да ги затварят. Това са неголеми кафеникави дървени кутии, закачени на видно място в зоната. На тях е изписано: „До Върховния съвет на СССР“. „До Министерския съвет на СССР“. „До министъра на вътрешните работи“. „До Генералния прокурор“.

Пишете, моля ви се! У нас има свобода на словото. А ние по-нататък ще решим кое закъде е. Тук има специални другари, които ги четат.

* * *

Какво пускат в тези кутии? Молби за помилване?

Не само. Понякога и доноси (от начинаещите) — а вече КВЧ ще прецени къде да ги изпрати: в Москва или в съседния кабинет. Какво още? Неопитният читател не ще се досети! Още — изобретения! Изключителни изобретения, които трябва да предизвикат революция в цялата съвременна техника и във всеки случай да освободят техния автор от лагера.

Сред обикновените нормални хора изобретателите (както и поетите) са много повече, отколкото можем да си представим. А в лагера многократно повече. Трябва на всяка цена да се измъкнеш оттук! Изобретателството е форма на бягство, която не е заплашена с куршум или побои.

На развода и по време на работа, с носилки и кирки, тези служители на музата Урания (няма друга по-подходяща) бърчат чела и усилено изобретяват нещо такова, което да порази правителството и да разпали неговата жажда.

Такъв изобретател е Лебедев от Хорвинския лагер, радист. Сега вече, когато е получил писмен отказ, няма какво повече да крие и той ми признава, че е установил ефект на отклонение на компасната стрелка под влиянието на чесновата миризма. Оттук той вижда начин да се модулират високочестотни колебания чрез тази миризма и тя да се предава на огромни разстояния. Правителствените кръгове обаче не са видели в този проект военна изгода и не проявяват интерес. Значи не му е провървяло. Или продължавай да превиваш гръб, или измисли нещо по-добро.

Но се случва, наистина много рядко, да вземат изведнъж някого за някъде! Сам той няма да обясни или каже, за да не развали работата, и никой в лагера няма да се досети: защо именно него, къде го отмъкват? Един ще изчезне завинаги, другиго след известно време ще върнат обратно. (Но и той няма да разкаже, за да не му се смеят. Или ще вземе да баламосва. Това е в характера на зековете: с разказите да си вдигат цената.)

Но аз, който съм бил на Райските острови, имах възможност да видя и другия край на връзката: къде пристига всичко това и как го четат. Тук ще си позволя да поразвлека малко търпеливия читател на тази невесела книга.

Някой си Трушляков, в миналото съветски лейтенант, контузен в Севастопол, взет там в плен, преминал по-късно през Освиенцим и от всичко това като че ли малко чукнат в главата, съумява да предложи от лагера нещо явно толкова интригуващо, че го откарват в научноизследователския институт за затворници (тоест в „шарашката“ — пандизбюрото). Тук той се проявява като истински фантом на изобретенията: едва началството отхвърли едно, той мигом предлага следващото. И макар че нито едно от изобретенията си не довежда до предвиждания край, той е винаги вдъхновен, многозначителен, винаги толкова малко говори и толкова изразително гледа, че не само никой не го подозира в мошеничество, но дори моят приятел, един много сериозен инженер, настояваше, че Трушляков по задълбоченост на своите идеи е Нютон на XX столетие. Всичките му идеи наистина не можах да проследя, но ето че му беше възложено да разработи и направи поглъщател на радара, предложен впрочем от самия него. Той поискал помощ по висша математика и мен ме прикрепиха като математик към него. Трушляков ми изложи задачата така:

За да не отразява вълните на радара, самолетът или танкът трябва да има покритие от някакъв многослоен материал (що за материал, Трушляков не ми съобщи: или не се бе спрял още на него, или това бе авторският му секрет). Електромагнитната вълна трябва да загуби цялата си енергия при многократните пречупвания и отразявания напред и назад върху границите на тези слоеве. И сега, без да зная свойствата на материала, но въз основа на законите на геометричната оптика и всякакви други достъпни ми средства, трябваше да докажа, че всичко ще бъде точно така, както го предсказва Трушляков, и да избера освен това оптималното количество слоеве.

Безусловно нищо не можех да направя. Нищо не направи и Трушляков. Нашият творчески съюз се разпадна.

Скоро след това Трушляков дойде при мен като при библиотекар (в началото на шарашката бях и библиотекар) с поръчка за междубиблиотечен (от Ленинската библиотека) абонамент. Без да бъдат посочени автори и издания, там беше написано:

„Нещо от техниката на между планетните пътешествия“

Тъй като това беше през 1947 г., Ленинската библиотека не можеше да му предложи почти нищо освен Жул Верн. (За Циолковски тогава почти не помисляхме.) След неудачния опит да подготви полет до Луната Трушляков бе хвърлен в бездната — в лагерите.

А от лагерите идваха непрекъснато писма. Бях присъединен (този път като преводач) към група инженери, разглеждащи купища пристигнали от лагерите заявки за изобретения и патенти. Имаха нужда от преводач, защото много документи през 1946 — 1947 г. идваха «а немски език.

Но това не можеше да се нарече „заявки“. Нито пък доброволни съчинения. Беше ми и мъчително, и срамно да ги чета. Това бяха измъчени, изсмукани, изстискани от немските военнопленници странички. Беше ясно, че тези немци нямаше да векуват у нас като пленници: макар и три, пет години след войната, ще трябва да ги пуснем nach der Heimat. Така че за тези години трябваше да се измъкне от тях всичко, с което можеха да бъдат полезни за страната ни. Да получим поне някаква бледа представа за патентите, изнесени в западните зони на Германия.

Не бе трудно да си представя как става това. Нищо неподозиращите изпълнителни немци трябваше да съобщят специалността си, къде и какво са работили. След това всички инженери и техници, изглежда, биваха повиквани един по един в кабинета на чекисткия отдел. Отначало с почтително внимание (ласкаещо немците) ги разпитват за вида и характера на предвоенната им работа в Германия (и те започват да си въобразяват, че ще им заменят лагера с привилегирована работа). След това от тях се взема писмена декларация за неразгласяване (а което веднъж е „verboten“, немците няма да го нарушат). И накрая им нареждат да изложат писмено всички интересни особености на производството и важните технически нововъведения, прилагани там. Немците разбират със закъснение в какъв капан са попаднали, когато са се похвалили с предишното си положение! Те не могат да не напишат нищо — заплашени са в такъв случай никога да не ги върнат в родината (през ония години това изглеждаше много вероятно).

Изтерзани, потиснати, едва държащи перото в ръка, немците пишат… Спасява ги и ги избавя от издаването на истинските тайни само това, че невежествените чекисти не са в състояние да вникнат в същността на показанията, а ги оценяват по броя на страниците. Ние, които ги проучвахме, почти никога не можехме да попаднем на нещо съществено: показанията биваха или противоречиви, или завоалирани с научна натруфеност, отминаваща най-важното, или прекалено сериозно говореха за такива „нововъведения“, които бяха добре известни и на дядовците ни.

Затова пък какво само подлизурство лъхаше понякога от заявките на руски език! Можехме и в този случай да си представим как там, в лагера, в подарения жалък неделен ден авторите на тези заявки, старателно уединили се от съседите, лъжат вероятно, че пишат молба за помилване. Дали им е стигал умът да предвидят, че калиграфиите им, адресирани до дадена висша инстанция, ще се четат от също такива обикновени зекове, а не от ленивото сито ръководство.

Разгъваме например шестнадесетте големи страници (хартията е измолена в КВЧ) на някакво разработено предложение: 1) „За използуването на инфрачервени лъчи при охраняване зоните на затворниците“. 2) „За използуването на фотоелементи при отброяването на излизащите през лагерния портал“. Че приложил и чертежи, кучият му син, и технически пояснения. А преамбюлът е такъв:

„Скъпи Йосиф Висарионович,

Макар да излежавам за своите престъпления дългосрочна тъмнична присъда по член 58-и, аз и тук оставам предан на своята родна съветска власт и искам да помогна в надеждното охраняване на върлите народни врагове, с каквито съм обкръжен. Ако бъда повикан от лагера и получа необходимите средства, се наемам да осигуря такава система.“

На ви сега „политически“. Предаваме трактата от ръка на ръка при възклицания и лагерни псувни (тук всички сме свои). Един от нас сяда да пише рецензия: проектът е технически неграмотен… проектът не отчита… не предвижда (а всъщност твърде много предвижда и съвсем не е лош)… не е рентабилен… не е надежден… може да доведе не до засилване, а до отслабване на лагерната охрана…

Какво ли сънуваш днес, Юда, в далечния лагпункт? Да ти заврат прът в гърлото, пукни там, мерзавецо!

А ето и плик от Воркута. Авторът се кахъри, че американците мат атомна бомба, а в нашата Родина до този момент нямаме такава. Той пише, че често размишлявал във Воркута за това и иззад бодливата тел му се искало да помогне на партията и правителството. Та затова е озаглавил проекта си:

Но този проект (позната картинка) не е завършен поради липса на техническа литература във воркутинския лагер (като че ли там има пък художествена!) И този дивак моли да му се изпрати само инструкция по радиоактивно разпадане, след което се нагьрбвал бързо да завърши своя проект за РАЯ.

Ние се превиваме от смях и почти едновременно стигаме до едно и също стихче:

От РАЯ ти без хъс

не става нито…

 

А между другото в лагерите се мъчеха и гинеха наистина големи учени, ала ръководството на нашето родно министерство не бързаше да полюбопитствува как са те там и да им намери по-достойно приложение на силите.

За цялото пребиваване на Александър Леонидович Чижевски в лагера не се намира нито веднъж място в „пандизбюрото“. И преди лагера Чижевски не се ползува с голяма почит в СССР за това, че свързва земните революции, както и биологическите процеси, със слънчевата активност. Изобщо цялата му дейност е необичайна, проблемите му — неочаквани, не вместващи се в удобния регламент на науките, и е неясно как да бъдат използувани за военните и индустриалните цели. Сега вече, след неговата смърт, четем хвалебствени статии за него: установил нарастване на инфарктите на миокарда (16 пъти) вследствие на магнитните бури, прогнозирал грипните епидемии, търсел начини за ранното откриване на рака по кривата на РУЕ (реакция при утаяването на еритроцитите), излязъл с хипотеза за Z-излъчването на Слънцето.

Бащата на съветската космонавтика Корольов работи наистина в шарашката, но като авиационен специалист. Началството на шарашката не му разрешава да има работа с ракетите и той се занимава с тях нощем.

(Не знаем дали биха взели в шарашката Л. Ландау, или щяха да го запратят на далечните острови — със счупено ребро той вече си признава, че бил германски шпионин, но го спасява застъпничеството на П. Капица.)

Големият отечествен аеродинамик и изключително разностранен научен ум — Константин Иванович Страхович, след етапа от ленинградския затвор работи в угличкия лагер като общ работник в банята. Ето как разказва това сега с искрения си детски смях, който удивително е пренесъл през своята десетка. След няколкото месеца, прекарани в килията на осъдените от смърт, той си докарал дистрофично стомашно разстройство в лагера. След което го поставят да пази пред входа на умивалнята, когато там се мият женските бригади (за мъжките бригади поставяли да пазят по-яки мъже, той не би се справил). Задачата му била да пуска жените вътре само голи и с празни ръце, за да предават всичко за изваряване и най — вече, най-вече — сутиените и гащите си, в които санитарите виждали главната заплаха от въшлясване, а жените се стараели тъкмо тях да не дават и да ги пренесат през банята. А видът на Страхович е такъв: брада — като на лорд Келвин, черепът му — скала, челото — не чело, а нещо невероятно високо. Жените го и молели, и кълнели, и се сърдели, и се смеели, подмамвали към купчината метлички в ъгъла — на нищо не се поддавал, бил безпощаден. Тогава те задружно и злобно го нарекли Импотент. И изведнъж отвеждат някъде този Импотент, ни повече, ни по-малко — да ръководи първия в страната проект за турбореактивен двигател.

А за тези, които са били оставени да загинат на общите работи — за тях ние не знаем…

Откъде можем да знаем също за арестуваните и ликвидираните в разгара на научното им откритие (като например Николай Михайлович Орлов, разработил още през 1936 г. метод за дълго съхраняване на хранителните продукти)? Нали откритието бива закривано веднага след арестуването на автора му?

* * *

В смрадливата безкислородна атмосфера на лагера ту ще бликне и лумне, ту едва ще мъждука калящото пламъче на КВЧ. Но и към такава светлинка се стичат хора от различните бараки, от различните бригади. Едни с конкретна задача: да откъснат от някоя книжка или вестник хартийка за тютюнеца, да се снабдят с лист за молба за помилване или да напишат каквото им трябва с намиращото се тук мастило (в бараката нямат право да държат такова, пък и тук то се намира под ключ: ами че с мастило може да се поставят фалшиви печати!). А тоз-онзи — да привлече върху себе си внимание: вижте ме колко съм културен! А тоз-онзи — да се поотърка и побъбри сред нови хора, неомръзнали на своите бригадници. А тоз-онзи — да послуша и пред кума да наклепа. Но има и такива, които сами не знаят защо ги тегли необяснимо тук през краткия вечерен половин час, вместо да полежат на наровете, да дадат отдих на премазаното си тяло.

Тези посещения в КВЧ внасят по незабележими пътища малко топлинка в душата. Макар че тук идват същите гладни хора, които седят и в бригадните вагонки, но вече не говорят за дажбите, кашата и нормите си. И в това има някакъв протест на душата и отдих за ума. Тук се говори за някакво приказно минало, каквото не биха могли да имат тези сиви, гладни, окъсани хора. Тук се говори и за някакъв неописуемо блажен, подвижно-свободен живот на щастливците, които са имали щастието да не попаднат в затвора. И за изкуство обичат да разсъждават тук, и понякога толкова магически!

Сякаш сред вакханалията на нечистата сила някой е прокарал по земята слабо светещ, едва виделеещ се кръг — и той всеки миг ха да изгасне, но все още не изгасва, — а на теб ти се струва, че вътре в кръга оставаш, неуязвим за нечистата сила през този половин час.

Освен това все ще се намери някой да дрънчи на китара тук и някой да си тананика съвсем не това, което се разрешава от сцената. И ще трепне в теб: има живот! Все още го има! И като се оглеждаш щастливо, също ти се иска да изразиш нещо пред някого.

Е, говори, но се пази. Слушай, но се ощипи. Ето Льова Г-ман например. Той е и изобретател (незавършил студент по експлоатация на автомобилните пътища, канел се да повиши решително коефициента на полезното действие на двигателя, но му отнели чертежите при обиска). Той е и артист, заедно с него поставяме „Предложение“ на Чехов. Той е и философ, умее ей така на красиво да го каже: „Не искам да имам грижата за бъдещите поколения, нека те сами се ровят в земята. Ей тъй се държа аз за живота! — забива той нокти в дървената маса — Да вярваш във високи идеи — то е все едно да говориш по телефон с откъснат кабел. Историята е несвързана верига от факти. Върнете ми опашката! Амебата е по-съвършена от човека: тя има по-прости функции.“ Слушаш го с интерес: подробно ще ти обясни защо не обича Лев Толстой, защо си пада по Еренбург и Александър Грин. Той е и сговорчив младеж, не кръшка в лагера от тежката работа: пробива с жилото на пневматичния чук стените, е, вярно, в такава бригада, където 140 % са гарантирани. Баща му са го арестували и е умрял през 1937-а, но самият той е битовак, прибрали са го за подправяне на хлебни купони, само че той се срамува от присъдата си, получена за мошеничество, и все се вре при Петдесет и осмия. Вре се той, но ето че започват лагерните съдилища и толкова симпатичният, толкова интересният, „така държащият се за живота“ Льова Г-ман говори като свидетел на обвинението.^[432] Пак добре, ако не си му наговорил много нещо.

Стига да има в лагера чудаци (а такива винаги ще се намерят), няма как пътят им да не мине през КВЧ, те непременно ще надзърнат там.

Да вземем макар професор Аристид Иванович Доватур — той ли не е чудак? Петербуржец, с румънско-френски произход, с класическа филология, заклет ерген и самотник. Откъсват го от Херодот и Цезар както котарак от мръвка и го изпращат в лагер. В душата му все още царят недоизтълкувани текстове и в лагера той живее като насън. Би пропаднал тук още първата седмица, но лекарите го покровителствуват, уредили са го на престижната длъжност медстатистик. Освен това два пъти месечно не без полза за лагерните уж божем фелдшери възлагат на Доватур да им изнася лекции! Представяте ли си? Латински — в лагера! Аристид Иванович се изправя пред малка черна дъска и сияе като в най-добрите университетски години. Той изписва странни колонки от спрежения, които никога не са се мяркали пред очите на туземците, и от скърцането на трошещия се тебешир в ръката му неговото сърце тупти сладострастно. Така тихо, така добре се е подредил, но се стоварва беда и над неговата глава: началникът на лагера е видял в него рядко явление — честния човек. И го назначава… завпек (завеждащ пекарницата)! Най-съблазнителната от всички лагерни длъжности! Завеждащият хляба е завеждащ живота! С телата и душите на лагерниците е застлан пътят към тази длъжност, ала малцина ги е огряло. А на него му я поднасят на тепсия — Доватур е смазан обаче от нея. Цяла седмица ходи като осъден на смърт, без да е приел още пекарницата. Той умолява началника да го пощади и да го остави да живее, душата му да не бъде стеснявана от нищо и да не го откъсват от неговите спрежения! И помилването не закъснява: за завеждащ хлебопекарницата е назначен поредният мошеник.

Но ето ви друг чудак, ще го намерите винаги в КВЧ след работа, а и къде да бъде? Той има голяма глава, едри черти, удобни за гримиране, открояващи се добре отдалеч. Особено изразителни са рошавите му вежди. А видът му е неизменно трагичен. Той потиснато наблюдава от ъгъла на стаята нашите оскъдни репетиции. Това е Камил Леополдович Гонтоар. Пристига през първите революционни години в Петроград от Белгия да създава Нов Театър, театър на бъдещето. Кой ли тогава е знаел какво ще излезе от това бъдеще и как ще хвърлят режисьорите в затвора? Двете световни войни Гонтоар воюва срещу германците: първата — на Запад, втората — на Изток. Но ето че сега му тръсват десетка за измяна на родината… Каква?… Кога?…

Но разбира се, най-забележителните хора, навъртащи се в КВЧ, са художниците. Тук те се чувствуват като стопани. Ако има отделна стая, тя ще е за тях. Ако ще освободят някого от общите работи за постоянно тук, пак ще са те. От всички служители на музите единствено те създават истински ценности — такива, които можеш да пипнеш с ръка, да ги закачиш у дома си, да ги продадеш за пари. Рисуват картините си, разбира се, не по фантазия — пък и никой не иска такова нещо от тях, нима може да се роди хубава картина в главата на Петдесет и осмия? А просто рисуват уголемени копия от цветни картички — кой по разчертани предварително квадрати, кой се справя и направо без квадрати. Къде ще придиряш в пущинаците на тайгата или тундрата за нещо естетически издържано, рисувай както си знаеш, а вече къде ще го окачат — всеки знае. Дори и да не се хареса отначало. Идва помощник-взводният командир на ВОХР Випирайло, поглежда копието на Деул „Нерон победител“ и пита:

— Това какво е? Някакъв младоженец ли е тръгнал? А защо е такъв навъсен?… — Но ще я вземе, все едно. Плескат художниците и ковьорчета с красавици, плаващи в гондоли, с лебеди, със залези и замъци — всичко това се потребява много добре от другарите офицери. Художниците не са вчерашни и тайно рисуват ковьорчета и за себе си, които след това надзирателите продават на изполица навън. Търсенето е голямо. Изобщо животът на художниците в лагера е поносим.

Скулпторите са по зле. За кадрите на МВД скулптурата не е толкова красива, а и не е удобна, заема място като мебел, а малко да я бутнеш — и ще се строши. Скулпторите рядко работят в лагера и обикновено по съвместителство с живописта, както например Недов. И пак ще се намери такъв като майор Бакаев, вижда някаква статуетка на майка.

— Каква плачеща майка си направил? В нашата страна майки те не плачат! — И посяга да строши фигурата.

Володя Клемпнер, млад композитор, син на състоятелен адвокат, а според лагерните понятия още и небит балък, пренася в Бескудниковския лагер край Москва собствения си роял от вкъщи (нечувано събитие на Архипелага)! Пренася го уж за укрепване на културно-масовата работа, а всъщност за да композира самият той. Затова пък винаги имал ключ за лагерната сцена и след отбоя оставал там да свири на свещ (електричеството го изключвали). Веднъж, както записвал новата си соната, трепва от глас зад гърба си:

— На пранги ми мирише вашата музика!

Клемпнер скача. От стената, до която се е промъкнала, без той Да забележи, се отделя фигурата на майора, началника на лагера, стар чекист — и зад него нараства до гигантски размери черната му сянка. Едва сега на майора му става ясно защо този измамник е довлякъл тук рояла си. Той се приближава, взема листа със записаните ноти и мълчаливо, с мрачен израз на лицето започва да го гори върху свещта.

— Какво правите? — не може да не възкликне младият композитор.

— Това й се пада на вашата музика! — още по-определено заключава през стиснати зъби майорът.

Пепелта от листа меко ляга върху клавишите.

Старият чекист не се заблуждава: наистина тази соната е написана за лагерите.^[433]

Ако някой се обяви в лагера за поет, разрешава му се да прави текстове и да съчинява частушки под карикатурите на затворниците — нарушители на дисциплината.

Друга тема не могат да имат нито поетът, нито композиторът. И за началството си те не могат да измайсторят нищо осезателно, полезно, годно да се вземе в ръце.

А прозаици изобщо няма в лагера, защото изобщо не бива да ги има никога.

Към лагери руската проза пое… —

догажда се съветският поет. Влиза, но оттам не излиза. Влиза, но не се измъква…

За целия мащаб на станалото, за броя на загиналите и за равнището, което те биха могли да достигнат, ние вече не можем да правим никога заключение. Никой не ще ни разкаже за тетрадките, припряно изгорени преди етапа, за готовите откъси и за големите замисли, носени в главите и заедно с главите хвърлени в замръзналата обща яма. Стихове още се четат на ухо, още се запомнят и предават те или споменът за тях, но прозата не се разказва преждевременно, за нея е по-трудно да оцелее, твърде обемна е тя, негъвкава, твърде свързана с хартия, за да превъзмогне превратностите на Архипелага. Кой в лагера може да се реши да пише? А. Белинков написва — и кумът веднага научава, а за самия него рикошира нова дългосрочна присъда. М. И. Калинина например, без дори да е писателка, си записва все пак най-забележителното от лагерния живот: „току-виж, послужило на някого“. Но попада в ръцете на ченгето. А нея — в карцер (пак леко се отървава). Като безконвоен Владимир Сергеевич Г-в пише там, зад зоната, лагерна хроника в продължение на 4 месеца, но в опасната минута я заравя в земята, а самия него го откарват завинаги оттам — така и остава заровено в земята написаното от него. И в зоната не може, и извън зоната не може, тогава къде? Само в главата! Но така се пишат стихове, а не проза.

Колко такива питомци на Клио и Калиопа загиват, по неколцината оцелели като мен не е възможно чрез никаква екстраполация да се установи това, защото нямаше вероятност и ние да оцелеем. (Като си припомням сега своя лагерен живот, виждам определено, че трябваше да умра на Архипелага — или пък така да се приспособя, за да оцелея, че да заглъхне в мен и нуждата да пиша. Спаси ме едно странично обстоятелство — математиката. Как може да се използува това при пресмятането?)

Всичко, което се нарича наша проза от 30-те години нататък, е само пяна от просмукано в земята езеро. Това е пяна, а не проза, защото се е освободила от всичко, което е било главно през тези десетилетия. Най-добрите от писателите потискат у себе си най-доброто и обръщат гръб на истината — само така съумяват да оцелеят самите те и книгите им. Всички останали, които не са могли да се откажат от проникновеността, своеобразността и правотата, е трябвало неминуемо да загинат през тези десетилетия най-често в лагерите, а някои след проявена безразсъдна смелост на фронта.

Така отиват в земята прозаиците философи. Прозаиците историци. Прозаиците лирици. Прозаиците импресионисти. Прозаиците хумористи.

А всъщност тъкмо Архипелагът дава единствена, изключителна възможност за нашата литература, а много е възможно — и за световната. Небивалото крепостно право в разцвета на XX век в този единствен, нищо неизкупващ смисъл открива за писателите плодотворен, макар и гибелен път.

Ще си позволя да поясня тази своя мисъл в най-общи черти. Откакто свят светува, винаги е имало два несливаеми слоя на обществото: горен и долен, управляващ и подчинен. Това деление е грубо като всички деления, но ако към горния слой отнесем висшите не само по власт, пари и знатност, но и по образованост, придобита било със семейни, било със самостоятелни усилия, с една дума, ако отнесем тук всички, които не се нуждаят да работят с ръце, делението ще бъде почти нагледно.

И тогава ще можем да очакваме съществуването на четири сфери на световната литература (и изобщо на изкуството, на мисълта). Сфера първа: когато висшестоящите изобразяват (описват, обмислят) висшестоящите, тоест себе си, своите. Сфера втора: когато висшестоящите изобразяват, обмислят висшестоящите, по-малкия брат“. Сфера трета: когато нисшестоящите изобразяват висшестоящите. Сфера четвърта: нисшестоящите — нисшестоящите, себе си.

Висшестоящите винаги разполагат със свободно време, с повече или с малко по-скромни средства, с образование, възпитание. Желаещите от тях винаги имат възможност да усвояват художествената техника и дисциплината на мисълта. Но в живота действува един важен закон: охолството убива в човека духовните търсения. Поради това първата сфера включва много превзетост в изкуството от пресищане, много болнави и самолюбиви „школи“ — пустоцвет. И само когато в тази сфера навлязат писатели, дълбоко лично нещастни или с непреодолима жажда за духовно търсене, заложена в тях по природа, само тогава се създава голямата литература.

Четвъртата сфера е целият световен фолклор. Тук свободното време е раздробено — получават го на малки порции отделни личности. И на малки порции постъпват безименни лепти — някой образ или словесен израз, възникнал след прозрение непреднамерено, в удачна минута. Но самите творци са без чет и те са почти винаги притеснени, неудовлетворени хора. Всичко, създадено от тях, се подлага след това на сто хилядно рендосване, промиване и шлифоване от уста на уста и от година на година. И в резултат получаваме златната наслойка на фолклора. Той не е пуст, бездушен, защото сред авторите му не може да има нито един, неизпитал страданието. Но отнасящата се към четвъртата сфера писменост („пролетарската“, „селската“, е изцяло зачатъчна, неопитна, неудачна, защото тук винаги е липсвало единичното умение.

От същите пороци на неопитността страда и писмеността на третата сфера („от долу на горе“, но плюс това тя е отровена и от завистта и омразата — тези безплодни, нетворящи изкуство чувства. Грешката на тази сфера е същата като постоянно допусканата от революционерите: пороците се приписват на висшата класа — на нея, а не на човечеството, без да си дават сметка как успешно самите те наследяват по-късно тези пороци. Или пък обратно, тази сфера се влошава поради робско преклонение.

Морално най-плодотворна обещава да е втората сфера („от горе на долу“) Тя се създава от хора, чиято доброта и пориви към истината, чието чувство за справедливост са по-силни от дремещото благополучие и чието изкуство същевременно е зряло и високо. Но ето че и тази сфера има един порок: неспособността да разбере истинското. Тези автори съчувстват, жалят, плачат, негодуват — но тъкмо защото не могат точно да разберат. Те винаги наблюдават отстрани и отгоре, никога не са били в кожата на нисшестоящите и прехвърлят ли единия си крак през този стобор, не могат да прехвърлят и другия.

Изглежда, такава е егоистичната природа на човека, че може да постигне това превъплъщение само чрез външно насилие. Така се създава Сервантес в робство и Достоевски в каторгата. В Архипелага ГУЛАГ този опит е проведен над милиони глави и сърца едновременно.

Милиони руски интелигенти са изпратени тук не на екскурзия, а на осакатяване, на смърт и без надежда за връщане. За пръв път в историята такова огромно количество развити, зрели, с богата култура хора се оказват без много церемонии и завинаги в кожата на роба, неволника, дървосекача и миньора. По този начин за пръв път в световната история (в такива мащаби) се слива опитът на горния и долния слой на обществото! Изчезва много важната, като че ли прозрачна, но непробиваема преди това преградка, пречеша на висшестоящите да разберат нисшестоящите: жалостта. Жалостта движи благородните оплаквачи на миналото (и всички просветители) — и жалостта ги заслепява. Тях ги мъчат угризения, че не разделят същата участ, и това ги кара да се смятат задължени три пъти по-силно да надават вопли за несправедливостта, ала те пропускат в случая да вникнат в първичното, заложено в човешката природа и на нисшестоящите, и на висшестоящите, на всички.

Едва у интелигентните зекове от Архипелага тези угризения най-после отпадат: те изцяло разделят злата участ на народа! Едва след като самият той става крепостен, руският образован човек може вече (стига да се издигне над собственото си страдание) да пресъздаде крепостния мужик отвътре.

Само че този път той не разполага с молив, хартия, време и меки пръсти. Този път надзирателите пребъркват вещите му, надничат в хранопроводния му вход и изход, а оперчекистите — в очите…

Опитът на горния и долния слой се сливат — но носителите на слелия се опит са умрели…

Ето как невидяната философия и литература още при раждането им са погребани под чугунения похлупак на Архипелага.

* * *

Но най-много сред посетителите на КВЧ са участниците в художествената самодейност. Задачата да ръководи самодейността остава в сила и за овехтялото КВЧ, както и в самото му начало.^[434] Самодейността на отделните острови възниква и изчезва на приливи и отливи, но не закономерни както морските, а конвулсивно, по причини, известни на началството, но не и на зековете; възможно е началникът на КВЧ два пъти през годината да е трябвало да отметне нещо в отчета си, възможно е да са очаквали идването на някого от по-високо място.

В затънтените лагпунктове това се прави така. Началникът на КВЧ (който обикновено не се мярка и в зоната, вместо него всичко върти затворникът възпитател) повиква акордеониста и му казва:

— Ето какво. Състави хор!^[435] И след един месец да дадете концерт.

— Ама аз не познавам нотите, гражданино началник!

— А за какъв дявол са ти ноти? Ти свири някоя песен, дето всички я знаят, а останалите нека да пригласят.

И започва набирането на хора, понякога заедно с драмсъстава. Къде ще се занимават? Стаята на КВЧ е малка за целта, трябва да е по-просторна, а клубна зала, естествено, няма. Обикновено в този случай се прибягва до лагерните столови — неизменно вмирисани от парите на чорбата, вонящи на прогнили зеленчуци и варена риба. От едната страна на столовата е кухнята, а от другата — или постоянна сцена, или временен подиум. Тук именно след вечеря се събира хорът или драмкръжокът. (Обстановката е като на рисунката на А. Г-н — (фот. 38) Само че художникът е изобразил не своята местна самодейност, а пристигналата култбригада. Сега ще съберат последните паници, ще изгонят последните мръшляци — и ще пуснат зрителите. Читателят вижда сам колко радостни са крепостните артистки.)

 

 

С какво може да бъдат привлечени зековете в самодейността? Е, все ще се намерят от петстотин души в зоната трима — четирима истински любители на пеенето, но за цял хор? Ала тъкмо срещата в хора е главната примамка за смесените зони. Назначеният хормайстор А. Сузи се чудеше как прекомерно нараства неговият хор, поради което нито една негова песен не може да разучи до края — прииждат все нови и нови участници, гласовете им никакви, никога не са пели, но всички молят да бъдат приети и нали ще е жестоко да им откаже, да не се съобрази със събудилото се в тях влечение към изкуството? На самите репетиции обаче идват значително по-малко хористи. (А работата е там, че на участниците в самодейността се разрешава два часа след отбоя да се движат по зоната — на репетиция и от репетиция, и тъкмо през тези два часа те си постигат своето.)

Не е за чудене и такова да се случи: преди самия концерт отправят единствения в хора бас другаде (етапът му е по друго ведомство, не като това на концерта), а началникът на КВЧ повиква хормайстора (същия този Сузи) и му казва:

— Ценим това, че се постарахте, но не можем да ви пуснем на сцената, защото Петдесет и осмият няма право да ръководи хор. Така че си подгответе заместник: да се маха с ръце не е като да се пее, ще намерите.

А за тоз-онзи хорът и драмкръжокът не са просто място за среща, а пак някаква имитация на живот или ако не имитация, напомняне, че все пак има живот, изобщо — има… Ето на, донасят от склада груба амбалажна хартия, от чувалите за булгур и я раздават за преписване на ролите. Заветна театрална процедура! Ами самото разпределение на ролите! Ами съображението кой с кого ще се целува на представлението! Кой какво ще облече! Как ще се гримира! Колко интересно ще изглежда! По време на представлението можеш да вземеш истинско огледало и да се видиш облечен като свободен гражданин и с поруменели страни.

Много интересно е да се мечтае за всичко това, но Боже мой — пиесите! Що за пиеси се предлагат там! Това са специални сборници, придружени с печата „само за ГУЛАГ!“ Но защо само? Не е казано „не само за хората, живеещи на свобода, но и за ГУЛАГ“, а „само за ГУЛАГ“… Това значи: такъв буламач, такава свинска помия, че навън никой не я сърба, изливайте я тогава тук. Възможно най-глупавите и бездарни от авторите пробутват тук своите най-долни и тъпоумни пиеси! А и да иска да постави някой чеховски водевил или нещо друго — откъде ще намери такава пиеса? Такава и у волнонаемните в цялото селище няма, а в лагерната библиотека има Горки, но с измъкнати страници за увиване на тютюна.

В кривошчоковския лагер Н. Давиденков, литератор, събира драмкръжок. Измъква отнейде си необикновена пиеска: патриотична, за пребиваването на Наполеон в Москва (вероятно на равнището на ростопчинските афишки^[436]). Разпределят ролите, залавят се с ентусиазъм да репетират — на пръв поглед какво би могло да попречи? Главната роля играе Зина, бивша учителка, арестувана, задето била останала в окупираната територия. Играе добре. Режисьорът е доволен. И изведнъж на една от репетициите — скандал: останалите жени не искат Зина да играе главната роля. Сам по себе си традиционен случай, и режисьорът би могъл да се справи с него. Но ето какво крещят жените: „Ролята е патриотична, а тя на окупираната територия с немците!… Разкарвай се, мръсницо! Да те няма, немска к…, докато не сме те размазали!“ Тези жени са социално близки, а може да са и от Петдесет и осми, само че параграфът им не е за измяна. Дали са измислили това, или са ги подучили ченгетата? Но режисьорът със съответната присъда зад гърба си не може да защити артистката… И Зина напуска с ридания.

Читателят вероятно съчувства на режисьора? Читателят си мисли, че ето на, кръжокът е попаднал в безизходно положение и коя ли сега ще изберат за ролята на главната героиня, пък и ще има ли време да я подготвят? Но за оперчекистката част няма безизходни положения. Който е уплел нещата, той да ги разплита! Два дни по-късно отвеждат и самия Давиденков с белезници: за опит да предаде оттатък зоната нещо написано (пак летопис ли?), Ще има ново следствие и съд.

Това беше лагерен спомен за него. А от друга страна, случайно се установи, че Л.К. Чуковска познавала Коля Давиденков от поредните затворнически партиди в Ленинград през 1939 г., когато с края на ежовщината той е оправдан от обикновен съд, Докато Л. Гумильов продължава да лежи по същото дело. Не възстановяват младия човек в института и го призовават във войската. През 1941 г. той попада в плен край Минск.

Л. Чуковска разполага с неверни сведения за живота му по време на войната, а на Запад ми изясниха истината за него хора, които са го познавали. Всички, които са излизали от лагерите за военнопленници, са загивали до един месец, до една година, а Давиденков застава пред лицето на смъртта дори два пъти: бил капитан в РОА, сражавал се, имал годеница (Н.В.К., останала на Запад) и написва, както изглежда, не една книга — и за ленинградските зандани от 1938 г., и „Предател“ — повест за военното време под псевдонима Анин (името на годеницата му, четено отзад напред). Но в края на войната попада в съветските лапи. Може би не всичко за него е било известно — осъждат го на смърт чрез разстрел, но заменят присъдата с 25 години. Очевидно по второто си лагерно дело получава разстрел, който вече не се отменя (върнат ни е с Указ от януари 1950 г.).

През май 1950 г. Давиденков успява да изпрати последното си писмо от лагерния затвор. Ето няколко фрази оттам: „Невъзможно е да описвам невероятния си живот през тези години… Моята цел е друга: за 10 години съм написал нещичко; прозата, разбира се, изцяло пропадна, но стиховете останаха. Не съм ги чел почти на никого — няма на кого. Спомних си за нашите вечери при Петте ъгъла и… си представих, че стиховете ми би трябвало да попаднат… във Вашите умни и умели ръце… Прочетете ги и ако е възможно, ги запазете. За бъдещето, също както и за миналото, нито дума, всичко е свършено.“ И Л.К. запазва стиховете му цели. Както научавам (самият аз съм се мъчил по същия начин), това са тридесетина стихотворения, побрани в двоен лист от тетрадка — в този малък обем трябва толкова много нещо да се вмести! Какво отчаяние в края на живота: очакването на смъртта в лагерния затвор! И той поверява на „тайната“ поща своя последен безнадежден вик.

Не ща бельо за моя нар,

отворена врата.

Наистина ли станах звяр,

заклет и сам в света.

Как трябва с вас да се държа —

не зная вече аз.

Да пея сладко? Да ръмжа?

Да вия с вълчи глас?

И така, не е нужно да търсят други за главната роля. Наполеон няма да бъде още веднъж посрамен, а руският патриотизъм още веднъж възпят. Пиеса изобщо няма да има. Няма да има и хор. Нито концерт. И така, самодейността бележи отлив. Вечерните сбирки в столовата и любовните срещи се прекратяват. До следващия прилив.

Така живее тя в конвулсии.

А понякога всичко вече е разучено и всички участници са оцелели, и никой не е арестуван преди концерта, но началникът на КВЧ майор Потапов (Северният железопътен лагер), по народност коми, взема програмата и прочита: „Съмнение“ от Глинка.

— Какво, какво? Съмнение ли? Никакви съмнения! Не, не, хич не молете! — И зачерква собственоръчно Глинка.

А аз бях намислил да участвувам с любимия си монолог на Чацки „А съдии кои са?“ От дете съм свикнал да рецитирам и съм го оценявал чисто декламационно, не бях обръщал внимание, че той важи и за днешния ден, не ми беше минавало и през ум. Но не се стигна дотам да бъде написано в програмата „А съдии кои са?“ и тогава да го зачеркнат — дойде на репетиция началникът на КВЧ и чак подскочи на стиха:

Непримирима е враждата им към свободата.

Когато пък прочетох:

Бащите на родината, кажете ни, къде са?

Онези там не са ли грабителите тлъсти? —

той затропа вече с крака и замаха с ръце незабавно да сляза от сцената.

На младини едва не станах актьор, попречи ми само слабото ми гърло. Затова пък в лагера често вземах участие в концертите, гледах да се освежа в тази краткотрайна лъжовна забрава, да видя отблизо женски лица, възбудени от представлението. А когато чух, че в ГУЛАГ имало специални театрални трупи от зекове, освободени от общите работи — истински крепостни театри! — взех да мечтая да попадна в такава трупа и по този начин да се спася и да задишам по-леко.

Крепостни лагери има към всеки областен УИТЛК, в Москва дори бяха няколко. Най-знаменит е ховринският крепостен театър на полковника от МВД Мамулов. Той следи ревниво никой от арестуваните в Москва знаменити артисти да не прескочи Красная Пресня. Агентите му ги издирват и из други етапни затвори. По такъв начин той събира голяма драматична трупа и наченки на оперна. Гордостта му е като на помешчик: театърът ми е по-добър от този на съседа! В Бескудниковския лагер също има театър, но той значително му отстъпва. „Помешчиците“ водят своите артисти на гости помежду си, хвалят се. На едно такова представление Михаил Гринвалд забравя в каква тоналност да акомпанира на певицата. Мамулов незабавно му лепва 10 денонощия студен карцер, където Гринвалд се разболява.

Такива крепостни театри има във Воркута, в Норилск, в Соликамск, в Магадан, по всички големи гулаговски острови. Там тези театри стават почти градски, едва ли не академични, те дават в градското здание спектакли за свободните граждани. На първите редове надменно сядат с жените си най-големите местни емведешници и гледат своите роби с любопитство и презрение. А конвоирите седят с автомати зад кулисите и в ложите. След концерта артистите, удостоени с ръкопляскания, се завръщат в лагера, а провинилите се — в карцера. Понякога не ги оставят да се насладят и на аплодисментите. В магаданския театър началникът на Далстрой Никишев прекъсва широко известния тогава певец Вадим Козин: „Достатъчно, Козин, стига си се покланял, тръгвай!“ (Козин прави опит да се обеси, смъкват го от въжето.)

В годините след войната през Архипелага минават артисти с известни имена: освен Козин, киноартистките Токарска, Окуневска, Зоя Фьодорова. Много шум се вдигна из Архипелага покрай затварянето на Русланова, носеха се противоречиви слухове за етапните затвори, където е лежала, за лагера, в който са я изпратили. Твърдеше се, че на Колима била отказала да пее и работела в пералнята. Не знам.

Ленинградският кумир тенорът Печковский в началото на войната попада в окупация в своята вила край Луга, по-късно при немците дава концерти в Прибалтика. (Жена му, пианистка, също е арестувана в Ленинград, загива в рибинския лагер.) След войната Печковски получава десетка за измяна и е изпратен в ПечЖеПеЛаг. Там началникът го държи като знаменитост: в отделна къщичка с двама дневални, дажбата му включва краве масло, сурови яйца и горещ портвайн. Жените на началника на лагера и на началника на режима често го канят на обяд. Там той пее, но веднъж, разправят, се разбунтувал: „Аз пея за народа, а не за чекистите.“ И така попада в Специалния Минлаг. (След излизането си от лагера повече не може да издигне равнището си до своите предишни концерти в Ленинград.)

Известният пианист Всеволод Топилин не е пощаден при събирането на московското народно опълчение и е хвърлен с пушка берданка от 1866 г. във вязенския чувал.^[437] Но немският майор, комендантът на лагера, проявява като поклонник на музиката съчувствие и му помага да се оформи като заварен от окупацията местен жител и така да почне да концертира. За това, естествено, Топилин получава у нас стандартната десетка. (След лагера той също не възстановява предишното си равнище.)

Ансамбълът на Московския УИТЛК, който дава концерти по лагпунктовете, а пребивава в Матроска Тишина, внезапно е преместен временно при нас, на Калужка застава. Това е късмет! Сега вече ще се запозная и ще се присъединя към тях!

О, странно усещане! Да гледаш в лагерната столова постановка на професионални актьори зекове! Смях, усмивки, пеене, бели рокли, черни рединготи… Но с какви присъди са те? Но по какви членове лежат? Дали героинята е крадла? Или е по „общодостъпния“ плен? Дали героят е от даващата рушвети или от „седем осми“. Обикновеният актьор има само едно превъплъщение — в ролята. Тук имаме, двойна игра, двойно превъплъщение: отначало да се превъплътиш в свободен артист, а след това да се превъплътиш и в ролята, която този артист ще изиграе. А и този товар на затвора, това съзнание, че си крепостен, че утре гражданинът началник може да те прати в карцера за лоша игра или за връзка с друга крепостна актриса, да те прати да сечеш дървета или на десет хиляди версти в Колима — като какъв допълнителен воденичен камък трябва да легне този товар към всеки, който актьорът зек разделя с актьорите в живота на свобода, към разрушителното, с напрягане на белите дробове и гърлото, прокарване през себе си на драматизираната съветска пустота, на механичното пропагандиране на мъртви идеи?

Героинята на ансамбъла Нина В. се оказа по 58-и — 10, 5 години. Бързо намерихме с нея общ познат — неин и мой учител в изкуствоведския факултет на МИФЛИ^[438]. Беше незавършила студентка, съвсем млада. Злоупотребяваше с правата си на артистка и прекаляваше с козметиката и с противните памучни подплънки на раменете, с каквито тогава всички жени на свобода се загрозяваха, а туземните жени бяха избавени от тази участ и раменете им се развиваха единствено от носилките.

В ансамбъла Нина си имаше като всяка прима свой възлюбен (танцьор от Болшой театър), но имаше освен това и духовен баща в театралното изкуство в лицето на Освалд Глазунов (Глазнек), един от най-старите вахтанговци. Бил заловен с жена му (а може и да са целели това) от немците на вилата му край Истра. Три години от войната те прекарват в родния си град Рига, където играят в латвийския театър. С идването на нашите получават по десетка за измяна към голямата Родина. Сега и двамата бяха в ансамбъла.

Изолда Викентиевна Глазнек вече старееше и все по-трудно й беше да танцува. Веднъж само можахме да я видим в някакъв необичаен за нашето време танц, бих го нарекъл импресионистичен, но се страхувам да не предизвикам възраженията на познавачите. Тя танцуваше с посребрен тъмен затворен костюм на полуосветената сцена. Този танц ми направи огромно впечатление. Повечето съвременни танци демонстрират женското тяло и това е почти всичко. А нейният танц бе някакво духовно мистично напомняне, нещо кореспондиращо с убедената й вяра в преселването на душите.

А след няколко дни внезапно, по бандитски, както винаги се готвят етапите на Архипелага, Изолда Викентиевна бе откъсната от мъжа си и откарана с етапа в неизвестна посока.

Вярно, че помешчиците са проявявали жестокост, варварство: разлъчвали са крепостни семейства, продавали са мъжа и жената на различни места. Затова пък си патят от Некрасов, Тургенев, Лесков, от всички. А у нас това вече не е жестокост, а просто разумна мярка: старата жена не оправдава хляба си, а заема щатна единица.

В деня на етапирането на жена му Освалд дойде в нашата стая (в стаята на изродите) с блуждаещ поглед, подпрян на рамото на своята крехка заварена дъщеря, сякаш тя беше вече единствената му опора, която още го поддържаше. Той беше в полубезумно състояние, имаше опасност да посегне на себе си. Мълчеше с оборена глава. Накрая постепенно взе да говори и да си припомня живота; създал, кой знае защо, два театъра, заради изкуството оставял жена си с години самичка. Сега вече би желал да изживее живота си по-иначе…

Запечатали са се релефно в съзнанието ми: как старецът притегли към себе си момичето през врата и то, без да помръдне, го гледаше изпод ръката му със състрадание и се мъчеше да не плаче.

Но какво да говорим — старата жена не оправдаваше своя къшей…

 

Всичките ми старания да попадна в този ансамбъл се оказаха напразни. Скоро те заминаха от Калужка застава и аз загубих дирите им. Една година по-късно в Бутирки стигна слухът, че на път за поредния им концерт техният камион бил смазан от влака. Не знам дали Глазнек е бил там. По отношение на себе си аз още веднъж се убедих, че пътищата Господни са неизповедими. Че самите ние никога не знаем какво искаме. И малко ли пъти в живота съм се стремил мъчително към съвсем ненужни ми неща и съм се отчайвал от неуспехи, които всъщност се оказваха успехи.

Останах в скромната самодейност на Калужка застава с Анечка Бреславска, Шурочка Острецова и Льова Г-ман. Поставяхме разни пиеси, докато не ни разгониха и разпръснаха. Спомням си сега своето участие в тази самодейност като духовна неукрепналост, като унижение. Лейтенант Миронов, това нищожество, ненамерил други развлечения в Москва, можеше да дойде в лагера някоя неделна вечер пийнал и да заповяда: „След десет минути искам концерт!“ Вдигаха артистите от постелите им, откъсваха ги от лагерната печка, на която тоз-онзи вареше нещо със сладострастно увлечение в канчето си, и скоро на ярко осветената сцена пред празната зала, в която се мъдреха единствено надменният тъпоумен лейтенант и тройка надзиратели, ние пеехме, танцувахме и играехме.