Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (14) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Дванадесета глава
ТЮРЗАК

Ах, тази добра руска дума острог^[1] — каква сила има в нея! И как само е изкована! В нея сякаш са вложени тези яки стени, през които няма излизане. И всичко е събрано в тези шест звука — и строгост, и острога^[2], и острота (таралежова острота, когато в лицето ти се забиват игли, когато фъртуната те брули по замръзналата муцуна, по очите; заострените колове пред зоната, пък и остротата на бодливата тел), и думата осторожност^[3] (арестантската) се присламчва някъде наблизо — а рог? Ами че рогът стърчи, напира! Насочен право срещу нас!

А ако хвърлиш поглед върху целия този „осторожен“ руски обичай и бит, върху това заведение през последните, да речем, деветдесет години, комай виждаш вече не един, а два рога: народоволците започват от връхчето на рога — там, където най-силно боцка, където е непоносимо да го изтърпи дори гръдната кост — и постепенно всичко започва да се заобля, да става овално, да се спуска надолу, към основата на рога, и да се превръща в нещо, което дори съвсем не е сякаш вече рог, а мъхесто открито челце (това е началото на XX век) — но после (след 1917 г.) бързо се напипват първите прешленчета на втория рог и по него, през чатала, през „нямате право“ всичко това започва отново да расте, да се удължава, заостря, вроговява — и към тридесет и осма година отново се впива под шията на човека в падинката между ключиците: тюрзак^[4]! И само като стражева, нощна и далечна камбана — по един удар в годината: Тоннн^[5]!

Ако трябва да проследим тази парабола по някой от шлиселбургските затворници („Паметен труд“ на Вера Фигнер), в началото е страшничко: затворникът си има номер и никой не се обръща към него по фамилно име; жандармите са дресирани — като на Лубянка: нито една човешка дума. Понечиш да кажеш: „Ние…“ — „Говорете само за себе си!“ Гробна тишина. Килията тъне във вечен полумрак, стъклата са матови, подът — циментов. Горното прозорче се отваря за четиридесет минути през деня. Храната се състои от рядка зелева чорба и каша. Не ти е позволено да вземаш от библиотеката научни книги. Две години не виждаш никакъв друг човек. Едва след три години — номерирани листове хартия.

А после, полека-лека, просторът се разширява, закръглява: появяват се бял хляб и чай със захар; имаш ли пари, купуваш си туй-онуй; и пушенето се разрешава; на прозорците поставят прозрачни стъкла, горното прозорче е отворено постоянно, стените се боядисват в по-светли тонове; по някое време започваш да получаваш и книги от санктпетербургската библиотека по абонамент; между зеленчуковите градини — само решетки, може да разговаряте и дори да си изнасяте един на друг лекции. А ето че затворническите ръце напират с искане към затвора: още земица ни дайте, още! Ето че два от обширните дворове на затвора са подготвени за насаждения. А цветята и зеленчуците наброяват вече четиристотин и петдесет сорта! Налице са вече научни колекции, дърводелска работилница, ковачница, припечелваме по някоя пара, купуваме си книги, дори политически^[6], а от чужбина — списания. И си кореспондираме с близките. Разходка? Разхождаме се, ако щеш, цял ден.

И постепенно, спомня си Фигнер, „вече не надзирателят ни крепеше, а ние него“. А през 1902 г. той отказва да отправи жалбата й, заради което тя му скъсва пагоните! И като последствие: идва военният следовател и всячески се извинява пред Фигнер заради невежия надзирател!

Как стават това отпускане и разширяване? Фигнер си го обяснява донякъде с хуманността на отделните коменданти, а донякъде и с това, че „жандармите свикваха с охраняваните“. Немалко се дължи и на твърдостта на арестантите, на тяхното достойнство и умение да се държат. И все пак си мисля: решават го въздухът на времето, тази обща влажност и свежест, изпреварващи буреносния облак, този ветрец на свободата, облъхнал вече обществото! Без него всеки понеделник си щял да учиш с жандармите Краткия курс (но тогава не са умеели), а те да те строяват и да ти запушват устата. И вместо „паметен труд“ Вера Николаевна щеше да получи за скъсването на пагоните — куршум в мазето.

Размърдването и охлабването на царската тъмнична система става, разбира се, не от само себе си, а от това, че цялото общество заедно с революционерите я е разклащало и осмивало както е могло. Царизмът проиграва главата си не в уличните престрелки през февруари, а няколко десетилетия преди това: когато младежите от заможните семейства започват да смятат престоя в затвора за чест, а за безчестие един армейски (и дори гвардейски) офицер да се ръкува с жандарм. И колкото повече охлабва тъмничната система, толкова по-очевидна става победоносната „етика на политическите престъпници“, толкова по-явно усещат членовете на революционните партии своята сила и силата на своите закони, а не на държавните.

Тъкмо тогава в Русия идва Седемнадесета година с Осемнадесета върху раменете си. Защо пристъпваме веднага към Осемнадесета? Предметът на нашия разбор не ни позволява да се задържаме на Седемнадесета: от март нататък всички политически затвори (а и за криминални престъпления), срочните и следствените, и цялата каторга опустяват. Не е ясно как са свързвали двата края тъмничните и каторжните надзиратели — най-вероятно благодарение на картофите от градините към затворите. (От 1918 г. положението им значително се подобрява, а на Шпалерна дори през 1928 г. все още са на служба на новия режим и си живеят чудесно.

Още от последния месец на 1917 г. започва да става ясно, че без затвори няма да може, че някои просто няма къде да бъдат държани освен зад решетките (вж. 2 глава) — просто защото за тях няма място в новото общество. Та ето кога се преминава от опипването на мястото между рогата към напипването на втория рог.

Естествено, веднага се декларира, че ужасите на царските зандани повече никога няма да се повторят: че не може да има никакво превъзпитаване чрез изтезания, никакво тъмнично мълчание, единични килии, единични разходки и всякакво там извеждане под строй, и дори заключени килии^[7]! — срещайте се помежду си, скъпи гости, разговаряйте колкото щете, оплаквайте се един на друг от болшевиките. А вниманието на новите затворнически власти е насочено към боевата служба на външната охрана и към приемането на царското наследство от тъмничния фонд (тъкмо тази държавна машина не би следвало да се руши и да се строи отново). За щастие се установява, че Гражданската война не е нанесла повреди на основните централни затвори. Само дето ще трябва да се откажат от тези опорочени стари названия. И започват да ги наричат политизолатори, та чрез това двойствено понятие членовете на бившите революционни партии да бъдат признати за политически противници и да се наблегне не върху наказателния характер на решетките, а върху необходимостта тези старомодни революционери само да бъдат изолирани (и очевидно временно) от прогресивното развитие на новото общество. С тази мотивировка сводовете на старите централни затвори (а Суздалският като че ли още от Гражданската война) посрещат разните есери, анархисти и социалдемократи.

Всички те се връщат тук със съзнанието за своите арестантски права и с отдавна проверената традиция — как да ги отстояват. За тях е нещо законно (извоювано по времето на царя и потвърдено от революцията) специалната политдажба (включваща и половин кутия цигари на ден); покупките от пазара (извара, мляко); свободните многочасови разходки през деня, обръщението на надзирателите към тях на „вие“ (а те самите да не стават прави пред тъмничната администрация); предоставянето на общи килии за съпружеските двойки; разполагането в килията с вестници, списания, книги, писмени принадлежности и лични вещи, включително бръсначи и ножици; три пъти месечно — изпращане и получаване на писма; свиждане веднъж в месеца; непреграждани, разбира се, с нищо прозорци (тогава още е неизвестно понятието „намордник“); безпрепятственото ходене от една килия в друга; дворчетата за разходките да са със зеленина и люляци; да има свободен избор на другар при разходките и право на прехвърляне на чувалчето с пощата от едно дворче за разходки в друго; интернирането на бременните жени^[8] да става два месеца преди раждането.

Но всичко това е само политрежим. Политическите затворници от 20-те години обаче помнят добре и още нещо: своето самоуправление и оттук усещането, че в затвора си част от едно цяло, брънка от една общност. Самоуправлението (свободно избрани старши, защищаващи пред администрацията всички интереси на всички затворници) отслабва тъмничния гнет върху отделния човек, поема го едновременно върху плещите на всички и чрез сливането на всички гласове увеличава многократно всеки протест.

И те се заемат да отстояват всичко това! А тъмничните власти се заемат да ги лишат от него! И започва глуха борба, в която не се пръскат артилерийски снаряди и само нарядко гърмят пушечни изстрели, а дрънченето на строшените стъкла се чува най-много на половин верста. Води се глуха борба за остатъците от свободата, за остатъците от правото да имаш мнение, води се глуха борба почти двадесет години — но за нея не са издадени фолианти с илюстрации. И всичките й етапи, списъците на победите и списъците на пораженията сега са почти недостъпни, тъй като на Архипелага няма писменост, а устното изложение се прекъсва със смъртта на хората. До нас долитат понякога само случайни пръски от тази борба, и то осветени от отразена, лунна, непряка светлина.

А и ние оттогава сме си въобразили кой знае какво! — на нас ни дай танкови битки, атомни взривове — що за борба е това, ако килиите са заключени с катинари, а затворниците, за да осъществят правото си на контакти, почукват открито по стените, крещят си от прозорците, спускат си бележки на конец от етаж на етаж и претендират поне ръководителите на партийните фракции да имат правото свободно да обхождат килиите? Що за борба е това, ако анархистката Анна Г-ва (1926 г.) или есерката Катя Олицка (1931 г.) се отказват да станат прави, когато в килията им влиза началникът на Лубянската тъмница? (И този дивак ги лишава за наказание от правото… да излизат от килията по нужда.) Що за борба е това, ако две момичета — Шура и Вера (1925 г.), за да изразят протеста си срещу унижаващата личността лубянска заповед да се разговаря шепнешком, запяват на висок глас в килията (за цъфнали люляци, за пролетта) — и тогава директорът на затвора, латвиецът Дукес, ги влачи за косите по коридора до клозета? Или ако (1924 г.) в арестантския вагон от Ленинград студенти пеят революционни песни, а конвоят ги лишава заради това от вода? Те му крещят: „Царският конвой не би си го позволил!“ — а конвоят се нахвърля да ги бие? Или ако есерът Козлов при прехвърлянето му от Кем нарича гръмогласно охраната палачи, заради което е тътрен по земята и бит?

Да, свикнали сме под доблест да разбираме само военната доблест (или тази да летиш в космоса), която дрънчи с ордените си. Забравихме другата доблест — гражданската, — а само тя! само тя! само тя е нужна на нашето общество! Само тя ни липсва…

През 1923 г. във Вятския затвор есерът Стружински и другарите му се барикадират (колко са били, кои са били, срещу какво са протестирали?) в килията си, заливат дюшеците с газ и се самозапалват съвсем в традицията на Шлиселбург, за да не ровим и по-надълбоко. Ала какъв шум се надига тогава, как се вълнува цялото руско общество! А сега ни Вятка знае, ни Москва, ни историята. А в същото време човешкото месо продължава да пращи на огъня!

В това е и първата соловецка идея: Соловки са идеалното място, откъдето половин година не се поддържа връзка с останалия свят. Оттук не ще те чуят, че крещиш, можеш, ако ти хрумне, и да се самозапалиш. През 1923 г. тук прехвърлят от Пертоминск (Онежкия полуостров) лишени от свобода социалисти и ги разделят в три уединени малки манастира.

Саватиевският манастир се състои от двете постройки на бившата странноприемница, част от езерото влиза в зоната. През първите месеци като че ли всичко е наред: и политрежимът, и това, че някои от близките ги пускат на свиждане, а тримата ръководители на трите партии водят постоянно преговори с тъмничното началство. А зоната на манастира е зона на свободата, в нейните граници арестантите могат и да говорят, и да мислят, и да вършат всичко без забрана.

Ала още тогава, в зората на Архипелага, макар и ненаричани все още „зловонки“, пълзят тежки упорити слухове: политрежима го ликвидират… политрежимът се премахва…

И наистина, в средата на декември, когато навигацията спира и няма никаква връзка със света, началникът на соловецкия лагер Айхманс^[9] обявява: да, получена е нова инструкция за режима. Не всичко, разбира се, им се отнема, о, не! — ще се ограничи само кореспонденцията им и още едно-друго, но най-важното е, че от днес, 20 декември 1923 г., излизането от помещенията по всяко време на денонощието се прекратява и ще се разрешава само денем до шест вечерта.

Фракциите решават да протестират, набират доброволци от средата на есерите и анархистите: те трябва в деня, в който забраната влиза, да излязат на разходка именно от шест часа. Но ръцете на началника на Саватиевския манастир Ногтьов така го сърбят да грабне пушката, че още преди шест вечерта (а може би часовете не се покриват? По радиото тогава не дават точно време) конвоите влизат с пушки в зоната и откриват огън по законно разхождащите се. Три залпа. Шестима убити, трима тежко ранени.

На другия ден пристига Айхманс: това е печално недоразумение. Ногтьов ще бъде уволнен (преместен и повишен). Погребват убитите. Над соловецкия пущинак запява хор:

Вий жертва паднахте в неравна борба…

Дали не е разрешена за последен път тази проточена мелодия по току-що загиналите? Поставят голям валчест камък върху гроба им и изсичат върху него имената на убитите^[10].

Не може да се каже, че пресата скрива това събитие. В „Правда“ е поместена дописка със ситен шрифт: затворниците нападнали конвоя и шестима от тях били убити. Честният вестник „Роте фане“ описва бунта на Соловки.

Сред есерите в Саватиевския манастир е и Юрий Подбелски. Той събира медицински документи за соловецкия разстрел, за да бъдат някога публикувани. Но година по-късно при прехвърлянето му в Свердловск му правят обиск, откриват в куфара му двойно дъно и така се прекъсва руската История…

И все пак отстояват режима! И цяла година никой не повдига дума за неговата промяна.

Да, през цялата 1924 г.! А в самия й край отново плъзват упорити слухове, че през декември пак се канят да въвеждат новия режим. Драконът е огладнял, жадува за нови жертви.

Тогава социалистите от трите манастира — Саватиевския, Троицкия и Муксалмския, пръснати дори по различни острови, успяват конспиративно да се уговорят и в един и същ ден всички партийни фракции от трите манастира подават ултимативно заявление до Москва и до администрацията в Соловки: или до края на навигацията да бъдат изведени всички оттук, или да им оставят предишния режим. Срокът на ултиматума е две седмици, иначе всички до един ще обявят гладна стачка.

Такова единство не може да бъде пренебрегнато. Такъв ултиматум не може да мине покрай ушите ти. Един ден преди изтичането на срока Айхманс посещава манастирите един по един, за да обяви, че Москва отказва. И в определения ден и в трите манастира (вече загубили връзката помежду си) започва гладна стачка (не суха, пият вода). В Саватиевския манастир гладуват около двеста души. Болните са освободени от стачката. Един лекар измежду затворниците обхожда всеки ден гладуващите. Колективното гладуване се поддържа винаги по-трудно от едноличното: то се равнява по най-слабите, а не по най-силните. Има смисъл да се гладува само с безотказна решителност и когато всеки добре познава лично останалите и им вярва. При наличието на различни партийни фракции, при няколко стотици хора разногласията и моралните терзания заради другите са неизбежни. След петнадесет денонощия в Саватиевския манастир решават да проведат тайно (носят урната по стаите) гласуване: да продължат ли гладната стачка, или да я прекъснат.

А Москва и Айхманс изчакват: те и така са сити, а и столичните вестници не се задъхват от репортажи за гладната стачка, нито пък край Казанската катедрала се свикват студентски митинги. Дълбоката изолация вече уверено формира нашата история.

Манастирите прекъсват стачката. Не я спечелват, но, както се оказва, и нищо не губят: режимът през зимата си остава предишният, само натоварват допълнително затворниците да секат дървета за огрев от гората, но това не е лишено от здрав смисъл. През пролетта на 1925 г. решават обратно — че гладната стачка е спечелена: арестантите от трите гладуващи манастира са откарани от Соловки на материка! Край значи на полярната нощ и на половингодишното откъсване от света!

Но ги поема много суров (за онова време) конвой и им отпускат крайно оскъдна дажба за из път. А скоро коварно ги измамват: под предлог, че на старшите ще е по-удобно да живеят в „щабния“ вагон с общото стопанство, ги оставят без ръководство: вагона със старшите го откачат във Вятка и го подкарват към Тоболския изолатор. Едва тогава става ясно, че гладната стачка от миналата есен е изгубена: силното и влиятелно ръководство на старшите е отстранено, за да се затегне режимът на останалите. Ягода и Катанян лично ръководят въдворяването на бившите соловчани в отдавна построеното, но дотогава незаселено тъмнично здание на Верхнеуралския изолатор, който бива „открит“ от тях по този начин през пролетта на 1925 г. (с началник Дупер) и на който предстои да се превърне в страшилище за много десетилетия.

На новото място на бившите соловчани се отнема незабавно правото да се разхождат свободно: килиите се държат заключени. Успяват все пак да си изберат старши, но вече нямат право да прехождат от килия на килия. Забранява им се неограничената размяна на пари, вещи и книги между килиите, както става преди това. При всеки опит да разговарят през прозорците, часовоят стреля от кулата по килиите. Изразяват протеста си чрез чупене на стъкла и на тъмничния инвентар. (Днес в нашите затвори доста май ще се замислиш дали да трошиш стъклата на прозорците, току-виж, не поставят нови за през зимата, нищо чудно. Това не е като по време на царизма, когато стъкларят е тичал веднага.) Борбата продължава, но вече с отчаяние и в неизгодни условия.

През 1928 г. (по разказа на Пьотър Петрович Рубин) по някаква причина във Верхнеуралския изолатор избухва нова обща стачка. Но този път ги няма предишната строго-тържествена обстановка, дружеските окуражавания, лекарската помощ. През един от дните на гладуването тъмничарите нахлуват в килиите с превъзхождащи по численост сили и започват да бият обезсилените хора с тояги и ботуши. Пребиват ги от бой — и с това гладната стачка приключва.

* * *

За наивната си вяра в гладуването сме подведени от опита на миналото и от литературата на това минало. А гладната стачка е чисто морално оръжие, тя предполага, че у тъмничаря е останало все малко нещо от съвест. Или че той се страхува от общественото мнение. Само при тези условия гладуването има ефект.

Царските тъмничари са още зелени: ако затворникът им реши да гладува, те се вълнуват, ахкат, прислужват му, настаняват го в болницата. Примери колкото щете, само че нашият труд е посветен на друго. Смешно е дори да се каже, че на Валентинов е било достатъчно да гладува дванадесет дни, за да се извоюва не някаква режимна привилегия, а пълно освобождаване от следствие (и заминава в Швейцария при Ленин). Дори в Орловския каторжен централен затвор вдигналите се на гладна стачка неизменно побеждават. Те постигат смекчаване на режима през 1912 г.; а през 1913 г. — още по-голямо, включително правото на обща разходка за всички политически каторжници — явно толкова освободена от надзор, че на нея успяват да съчинят и изпратят извън затвора своето обръщение „Към руския народ“ (на каторжниците в Централния затвор!), което е публикувано (да не повярваш! кой от нас е лудият?) през 1914 г. в първи брой на „Вестник каторги и ссылки“^[11] (а дори наличието на подобен вестник е вече нещо, дали да не опитаме и ние да издаваме такъв?). През 1914 г. благодарение само на пет денонощия гладна стачка, е, вярно, и без вода, Дзержински и четиримата му другари успяват да получат всичките си многобройни (битови) искания^[12].

През ония години, като изключим мъките на самото гладуване, пред затворника не възникват никакви други опасности или трудности. Заради гладната му стачка не го пребиват от бой, не го съдят втори път, не му увеличават присъдата, не го разстрелват, не го местят другаде. (Всичко това се въвежда по-късно.)

През революцията от 1905 г. и след нея затворниците се чувствуват до такава степен стопани на затвора, че дори не става нужда да прибягват до гладуване, а или унищожават държавното имущество (протест), или се изхитрят да обявят стачка, макар за затворниците това комай няма дори смисъл. Така в град Николаев през 1906 г. сто деветдесет и седем затворници от местния затвор обявяват „стачка“, съгласувана безусловно с привържениците им отвън. По повод на стачката навън се разпространяват позиви и всеки ден започват да се събират митинги пред тъмничните стени. Тези митинги (а затворниците — то се знае, са накацали по прозорците, по които няма „намордници“) принуждават администрацията да удовлетвори исканията на „стачкуващите“ затворници. След това — едните от улицата, другите през решетките на прозорците, запяват дружно революционни песни. Това продължава (безпрепятствено, и то по време на следреволюционната реакция) осем денонощия! Тогава подобни събития стават и в Одеса, и в Херсон, и в Елисаветград. Ето колко леко се е постигала тогава победата.

Интересно е да сравним между другото как протичат гладните стачки при Временното правителство, макар че няколкото болшевики, които лежат от юли до Корнилов^[13] (Каменев, Троцки, малко по-дълго и Расколников), нямат повод да гладуват, тъй като тяхното изобщо не е режим.

През 20-те години бодрата картина на гладните стачки се помрачава (тоест зависи от коя гледна точка…). Този широко разпространен и наглед толкова оправдал себе си начин за борба бива възприет, естествено, не само от признатите за „политически“, но и от непризнаваните от тях — от „каерите“ (Петдесет и осми член) и от всякаква случайна публика. Само че тези стрели, толкова пробивни преди, нещо затъпяват или пък още при излитането им ги лови желязна ръка. Наистина още се приемат писмени заявления за гладни стачки и в тях все още не се вижда нищо подривно. Но биват изработени неприятни нови правила: гладуващият трябва да бъде изолиран в специално единично помещение (в Бутирки — в Пугачовската кула); за гладната стачка не трябва да знаят не само вдигналите се на митинги отвън, не само съседните килии, но дори и килията, в която решилият да гладува е лежал до последния ден — нали и хората в нея са общественост, нали и от тях трябва да го изолират. Мярката се обосновава с това, че администрацията трябвало да се убеди дали гладуването протича честно — дали килията не дава от храната си на гладуващия. (А преди как са проверявали? На „честна“ дума ли са я карали?…)

И все пак през тези години чрез гладни стачки са постигани поне някои лични искания.

От 30-те години в държавната мисъл се извършва нов поврат по отношение на гладните стачки. Дори ей такива хилави, изолирани, полузадушени гладни стачки отварят работа на държавата. Не е ли по-идеално затворниците изобщо да нямат претенции и решения — вместо тях да мисли и да решава администрацията? Всъщност само такива затворници могат да съществуват в новото общество. И ето че от 30-те години престават да се приемат узаконените дотогава заявления за гладни стачки. „Гладната стачка като средство за борба вече не съществува!“ — обявяват през 1932 г. на Екатерина Олицка, а и на още много други. Властта отмени вашите гладни стачки — и баста! Но Олицка не разбира от дума и започва да гладува. Оставят я да гладува в изолация петнадесет денонощия. След това я прехвърлят в болницата и за да я изкушат, поставят пред нея мляко и сухари. Тя обаче не се поддава и на деветнадесетия ден удържа победа: получава право на по-продължителна разходка, на вестници и помощи от политическия Червен кръст. (Ето как трябва да се поназори човек, за да получи тези законни помощи!) А изобщо това е нищожна, твърде скъпо платена победа. Олицка си спомня, че и други са обявявали такива безсмислени гладни стачки: за да издействуват правото си на колети или на другар по свой избор при разходките, гладували по двадесет дни. Струвало ли си е? В Тъмниците от нов тип изразходваните сили не се възстановяват. Сектантът Колосков решава също да гладува — и на двадесет и петия ден умира. Може ли изобщо да си позволи човек да гладува в Тъмницата от нов тип? Ето какви мощни средства срещу гладните стачки се появяват у новите тъмничари в условията на изолация и поверителност:

1. Търпение от страна на администрацията. (Виждаме го достатъчно добре от предишните примери.)

2. Измама. Също ефективна при изолация. Когато всяка стъпка се проследява от вестникарските кореспонденти, трудно можеш да измамиш някого. А у нас — защо пък и да не измамим? През 1933 г. в Хабаровския затвор С. А. Чеботарьов гладува седемнадесет денонощия с искането да се съобщи на семейството му къде се намира (пристигат по процеса на КВЖД и изведнъж той „изчезва“, започва да се безпокои какво ли си мисли жена му). На седемнадесетия ден при него идват заместник-началникът на краевото ОГПУ Западни и хабаровският краеви прокурор (по чиновете им може да се съди, че продължителните гладни стачки не са чак толкова чести) и му показват телеграфна квитанция (един вид, съобщили сме на жена ви!) — с това го уговарят да приеме бульона. А квитанцията не е действителна! (Защо все пак тези високи чинове се тревожат? Едва ли за живота на Чеботарьов. Очевидно през първата половина на 30-те години администраторът все още е носел някаква лична отговорност за продължителните гладни стачки.

3. Насилствено изкуствено хранене. Този похват е възприет несъмнено от зверилника. И е възможен само при пълна секретност. През 1937 г. изкуственото хранене се прилага очевидно вече с пълна пара. Така например при общата гладна стачка на социалистите в Ярославския централен затвор на петнадесетия ден всички биват подложени на изкуствено хранене.

Това действие доста наподобява изнасилване — и наистина е такова: четирима огромни мъже се нахвърлят върху слабото същество, за да престъпят една забрана — само веднъж да я престъпят, а как ще бъде по-нататък — не е важно. От това изнасилване следва и пречупването на волята: няма да е твоето, а моето, лежи и се подчинявай! Разтварят ти устата с пластина, разширяват пролуката между зъбите и ти напъхват маркуч: „Гълтай!“ А ако не гълташ, напъхват ти маркуча по-навътре и течният хранителен разтвор попада направо в хранопровода. Допълнително ти масажират корема, за да не повърнеш поетото. Усещането е: морална оскверненост, сладене в устата и ликуване на всмукващия стомах до приятна наслада.

Науката също не стои на едно място, разработват се и други начини за хранене: с клизма през задния проход, с капки през носа.

4. Нов поглед върху гладната стачка: тя е продължение на контрареволюционната дейност в тъмницата и трябва да бъде наказана с допълнително лишаване от свобода. Този аспект обещава да породи изключително богато ново разклонение в практиката на Тъмницата от нов тип, но си остава повече в областта на заплахите. И го спира, разбира се, не чувството за хумор, а просто мързелът: защо ни е всичко това, когато разполагаме с търпение? С търпението и още веднъж с търпението на сития пред гладния.

Някъде в средата на 1937 г. идва директива: занапред администрацията на затвора изобщо няма да носи отговорност за умрелите от гладуване! Изчезва последната лична отговорност на тъмничарите! (Сега вече краевият прокурор не би дошъл при Чеботарьов.) Нещо повече, за да не се вълнува и следователят, е предложено: дните по време на гладуването да се зачеркват от следствения срок на подследствения, т.е. не само да се смята, че не е имало гладуване, но дори — че затворникът през тези дни се е намирал на свобода! Така единствената осезаема последица от гладуването остава изтощеният организъм на арестувания!

Това ще рече: да умирате ли искате? Моля!

Арнолд Рапопорт има нещастието да обяви гладна стачка в Архангелския вътрешен затвор тъкмо когато пристига тази директива. Той започва особено тежко гладуване, и то, забележете, много опасно — „сухо“, тринадесет денонощия (сравнете ги с петте денонощия на такова гладуване при Дзержински, а и дали той е бил в отделна килия? — и пълна победа). И през тези тринадесет денонощия в отделната килия, където го преместват, понякога наднича фелдшерът, и нито лекар, нито някой от администрацията изобщо се интересува: какво преследва той с това гладуване? Така не го и питат… Внимание му обръщат единствено надзирателите — старателно обискират килията му, изтърсват от дрехите му скритата махорка и няколкото клечки кибрит. А Рапопорт иска да постигне прекратяване на следователските издевателства. Той се подготвя за гладуването си научно: преди това получава колет и изяжда само кравето масло и кравайчетата, като една седмица преди това се е отказал и от черния хляб. Гладуването го докарва дотам, че дланите му стават прозрачни. Помни: чувствувал се е лек и е имал ясна мисъл. Добрата засмяна надзирателка Маруся влиза веднъж при него в единичната килия и му прошепва: „Не гладувайте повече, няма да ви помогне, така ще си умрете! Трябваше една седмица по-рано…“ Той я послушва и прекратява гладуването, без да постигне нещо. Все пак му дават горещо червено вино с бяло хлебче, после надзирателите го отнасят на ръце в общата килия. След няколко дни разпитите му са подновени. (Гладуването му обаче не минава съвсем напразно: следователят проумява, че Рапопорт има достатъчно воля и готовност да умре, и следствието бива смекчено. „А ти, излиза, си бил вълк!“ — казва му следователят. „Вълк съм — потвърждава Рапопорт — и никога няма да стана куче за вас“)

По-късно Рапопорт обявява още една гладна стачка — при прехвърлянето си в Котлас, но тя преминава по-скоро в комични тонове. Той обявява, че иска ново следствие и че няма да тръгне с етапа. На третия ден му съобщават: „Стягай се за етапа!“ — „Нямате право! Аз съм гладуващ.“ Тогава четирима юначаги го вдигат, пренасят го и го хвърлят в банята. След банята също на ръце го отнасят до пропуска. Нямало какво да прави — става и тръгва след етапната колона — че отзад потеглят вече кучетата и щиковете.

Ето как Тъмницата от нов тип побеждава буржоазните гладни стачки.

Дори и за силен човек не остават никакви средства за съпротива срещу тъмничната машина освен самоубийството. Но дали самоубийството е борба? Дали не е подчинение?

Есерката Е. Олицка смята, че именно троцкистите и последвалите ги по-късно в затворите комунисти силно са навредили на гладната стачка като на начин за борба: твърде лесно я обявяват и твърде лесно я прекратяват. Дори И. Н. Смирнов, техният вожд, казва тя, след като преди московския процес гладува четири денонощия, бързо капитулира и прекратява гладуването. Разправят, че до 1936 г. троцкистите дори отхвърляли по принцип каквато и да било гладна стачка против съветската власт и никога не са поддържали гладуващите есери и с.д.

Напротив, винаги са чакали за себе си поддръжка от с.р. и с.д. По време на карагандо-колимския етап през 1936 г. те наричат „предатели и провокатори“ тези, които отказват да подпишат тяхната протестна телеграма до Калинин — „против изпращането на авангарда на революцията (разбирай тях) в Колима“. (По разказа на Макотински.)

Историята ще прецени доколко този упрек е верен или не. Ала и никой не се разплаща по-тежко за гладните стачки от троцкистите (тепърва ще се върнем в третата част към техните гладувания и стачки в лагерите).

Лекотата, с която се обявяват и прекратяват гладните стачки, е присъща вероятно изобщо на поривистите натури, проявяващи бързо чувствата си. И все пак такива натури е имало и сред старите руски революционери, имало ги е нейде и в Италия, и във Франция, ала никъде, нито в Русия, нито в Италия, нито във Франция не са могли да ги отвикнат от гладуванията така, както са ни отвикнали нас в Съветския съюз. По всяка вероятност по време на гладните стачки през втората четвърт от нашия век има не по-малко жертви и издръжливост, отколкото през първата. В страната обаче вече няма обществено мнение! И тъкмо затова Тъмницата от нов тип се укрепва и вместо лесно постиганите победи затворниците търпят тежки поражения.

Минават десетилетия — и времето си казва думата. Гладната стачка — първото и най-естественото право на арестанта, става вече чужда и неразбираема и за самия него, така че все по-малко кандидати се намират за нея. На тъмничарите пък тя започва да им изглежда глупост или злостно нарушение.

Когато през 1960 г. Генадий Смелов, битовак, обявява в Ленинградския затвор продължителна гладна стачка, прокурорът все пак решава да намине веднъж в килията му (а може би и случайно, по време на обиколката си) и го запитва:

— Защо се мъчите?

Смелов му отвръща:

— Истината ми е по-скъпа от живота!

Тази фраза така поразява прокурора със своята безсмисленост, че на следващия ден Смелов е откаран в ленинградската лудница за затворници. Лекарката му заявява:

— Предполагат, че сте шизофреник.

* * *

По пръстените на рога и вече към върха се възправят бившите централни затвори, а сега, в началото на тридесет и седма година, и специзолаторите. Вече се изцежда последното несъвършенство, последните остатъци от въздуха и светлината. И гладната стачка на оределите и грохнали социалисти в Ярославския изолатор в началото на тридесет и седма е един от последните отчаяни опити.

Затворниците още настояват, както и преди, за всичко — и за старши, и за свободно общуване между килиите, но едва ли самите те вече се надяват. С петнадесетдневното си гладуване, макар и завършило с хранене със сонда, те като че ли облекчават донякъде своя режим: ползуват едночасова разходка, правото да четат областния вестник, да ползуват тетрадки за бележки. Това успяват да си извоюват, ала в същото време им отнемат личните вещи и им налагат арестантска униформа, задължителна за специзолатора. А след известно време им отрязват и половин час от разходката. Накрая — още петнадесет минути от нея.

Това са все същите хора, прекарвани през затворите и заточението по правилата на Големия пасианс. Някои от тях десет, други дори петнадесет години са откъснати от обикновения човешки живот и познават само лошата затворническа храна и гладуването. Все още не са измрели хората, привикнали преди революцията да удържат победа над тъмничарите си. Тогава обаче те са били в съюз с Времето и срещу отслабващия враг. А този път срещу тях в съюз са и Времето, и укрепващият враг. Сред тях има и млади — такива, които се самоопределят като есери, социалдемократи и анархисти вече след като самите тези партии са разгромени и престават да съществуват — така че на новопостъпилите в тях им предстои само да лежат по затворите. През цялата тази тъмнична борба за социалистите самотата — от година на година все по-безнадеждна, се превръща във вакуум. Вече не е както при царизма: едва прекрачили тъмничния праг — и обществото ги обсипва с цветя. Те разтварят вестниците и виждат как ги обливат с хули, направо с помия (нали Сталин смята тъкмо социалистите най-опасни за своя социализъм) — а народът мълчи, пък и по какво ще се осмелиш да съдиш, че той съчувствува на изгнаниците? Но настъпва времето, когато и вестниците прекъсват своите ругатни — до такава степен вече са безопасни, незначителни, дори несъществуващи те — руските социалисти. Извън затвора ги споменават само в минало и отдавна минало време, младежта дори не може да си представи, че някъде все още има есери и живи меншевики. И след чикменското и чердинското заточение, след Верхнеуралския и Владимирския изолатор — как да не трепнат същите тези есери и меншевики в тъмничната си изолация, че и с „намордник“ на прозореца, ами ако вождовете им са сбъркали, ами ако и програмата, и тактиката, и практиката им са били погрешни? И всичките техни действия започват да им се струват чисто бездействие. А животът, отдаден единствено на страданията — фатална заблуда.

Сянката на самотата ги поглъща отчасти и защото в най-първите следреволюционни години, приели, естествено, от ГПУ заслуженото звание политически, те също така естествено се съгласяват с ГПУ, че всички „надясно“ от тях^[14], като се почне от кадетите, не са политически, а контрареволюционери — каери, контри, изметът на историята. И страдащите за Христовата вяра също минават за каери. И които не са нито „надясно“, нито „наляво“ (а това в бъдеще ще сме ние, всички ние!) — също се оказват каери. Така отчасти волно, отчасти неволно, като се обособяват и отдръпват от другите, те осветяват бъдещия Петдесет и осми, в чийто ров също им предстои да паднат.

Предметите и действията рядко променят облика си в зависимост от страната, от която ги наблюдаваме. В тази глава описваме състоянието на социалистите в затвора от тяхна гледна точка — и ето че то е осветено от трагичен чист лъч. Ала каерите, към които политите в Соловки се отнасят с пренебрежение — тези каери си спомнят: „Политите ли? Те бяха много противни: презират останалите, странят от тях, затворени са в своя кръг, непрекъснато настояват за полагащите им се дажби и предимства. А и непрекъснато се карат помежду си.“ И как да не почувствуваш, че в това също има истина? В безкрайните им безплодни диспути, станали вече смешни. В претенциите им за дажбени добавки пред тълпата гладни и окаяни? През годините на съветската власт почетното звание „полити“ се оказва горчив дар. И изведнъж възниква още един упрек: защо социалистите, така лекомислено бягащи по време на царизма, са се размекнали до такава степен в съветската тъмница? Защо вече не бягат? Бягствата изобщо не са малко — но помни ли някой да е избягал социалист?

А намиращите се пък още „по-наляво“ от социалистите — троцкисти и комунисти — на свой ред странят от социалистите, защото смятат и тях за каери — и затварят обръча около рова на самотата.

Троцкисти и комунисти — и едните, и другите, смятат своята линия за по-чиста и по-висша от тази на останалите, презират (презират се и помежду си) и дори мразят социалистите, които лежат зад решетките на същото здание и се разхождат в същите тъмнични дворове. Е. Олицка си спомня, че на етапа в залива Ванино през тридесет и седма година, когато социалистите от мъжката и женската зона се провикват едни към други през оградата, за да открият своите и да им предадат новини, комунистките Лиза Котик и Мария Крутикова били възмутени, че с подобно безотговорно поведение социалистите ще навлекат на всички останали наказанията на администрацията. Те казвали: „Всичките беди ни идват на главата от тези социалистически негодници. (Задълбочено обяснение, при това колко диалектическо!) Да ги изпотрепят всичките до един!“ А споменатите вече две момичета пеят за люляка през 1925 г. на Лубянка точно защото едната е есерка, а другата опозиционерка, и нямат обща политическа песен, и дори опозиционерката не би трябвало да се обединява с есерката в съвместен протест.

И ако в царската тъмница партиите често се обединяват за съвместна борба (да си спомним бягството от Севастополския централен затвор), в съветските затвори вече всяко течение вижда неопетнеността на своето знаме в това да не се съюзява с другите. Троцкистите се борят отделно от социалистите и комунистите, комунистите изобщо не се борят, защото как може да си позволят да се борят срещу собствената си власт и собствения си зандан?

И точно затова комунистите ги затварят по-рано и при по-строг режим от другите в изолаторите и дългосрочните тъмници. През 1928 г. комунистката Надежда Суровцева няма дори право да разговаря по време на разходката в Ярославския централен затвор, докато социалистите разговарят свободно в групите си. Отнема й се и възможността да се грижи за цветята в дворчето, останали от предишните борещи се затворници. Още тогава я лишават и от вестници. (Затова път Секретно-политическият отдел на ГПУ й разрешава да държи в килията си пълните съчинения на Маркс, Енгелс, Ленин и Хегел.) Разрешават й свиждане с майка й почти на тъмно и скоро след това съсипаната й от скръб майка умира. (Какво ли е мислела за режима, в който държат нейната дъщеря?)

Дългогодишната разлика в затворническото поведение налага дълбок отпечатък и в различните награди: през тридесет и седма — тридесет и осма година социалистите също са в затвора и получават своите десет години. Но тях обикновено не ги принуждават да се самооклеветяват: те не крият своите особени възгледи, представляващи достатъчен повод да бъдат осъдени. А комунистът не може да има никога особени възгледи — за какво да го съдят тогава, ако не го принудят да се самооклевети?

* * *

Макар че огромният Архипелаг се разширява все повече, затворите ни най-малко не бездействуват за сметка на това обстоятелство. Старата тъмнична традиция е все така ревностна. Всичко ново и безценно, което Архипелагът дава за възпитанието на масите, още не е достатъчно. Пълна изчерпателност се постига с присъединяването на ТОН-овете и временните затвори.

Не всеки, поглъщан от огромната Машина, трябва да се смесва с туземците на Архипелага. В лагерите не могат да бъдат показвани открито нито знатните чужденци, нито твърде известните лица и тайните затворници, нито разжалваните чекисти: тяхната работа на открито не би оправдала разгласяването и морално-политическия^[15] ущърб. Социалистите с тяхната постоянна борба за правата им също не могат да бъдат смесвани с масата — тях ги държат и потискат отделно уж в съответствие с техните привилегии и права. Много по-късно, през 50-те години, както тепърва ще разберем, Тъмниците със специално предназначение (ТОН) ще послужат за изолиране на бунтовниците от лагерите. През последните години от живота си, разочарован от „превъзпитаването“ на криминалните престъпници, Сталин заповядва да не ги пращат по лагерите, а също да ги осъждат на тъмничен затвор. И най-сетне, налага се да приберат на безплатна държавна издръжка и арестанти, които са толкова изтощени, че веднага биха умрели в лагерите, без да могат да излежат присъдите си. Или пък такива, които изобщо не могат да свикнат с работата там — като например слепият Копейкин, седемдесетгодишен старец, неизменно виждан на пазара в град Юриевец (Волжск). За религиозните му песни и поговорки е осъден на десет години по КРД, но са принудени да заменят лагера със затвор.

В съответствие със задачите старият тъмничен фонд, наследен от династията на Романови, се опазва, обновява, укрепва и усъвършенствува и към него се включват и манастирите. Някои централни затвори като Ярославския са оборудвани толкова добре (вратите са обковани с желязо, във всяка килия масата, табуретката и леглото са здраво занитени към пода), че се налага да сложат само допълнително „намордници“ по прозорците и да преградят дворовете за разходки до размерите на обикновена килия (към 1937 г. в затворите са отсечени всички дървета, а зеленчуковите градини и тревните площадки са прекопани и залети с асфалт). В други като Суздалския се налага манастирските помещения да се обзаведат наново, но тъй като да затвориш тялото си в манастир или според държавния закон в тъмница, е подчинено на физически сходни задачи, зданията биват винаги лесно приспособявани. Така е приспособена за временен затвор една от сградите на Сухановския манастир — нали и загубите на фонда трябва да се компенсират: за посещения на туристи са предоставени Петропавловската крепост и Шлиселбург. Владимирският централен затвор е разширен и достроен (голямата нова сграда по време на управлението на Ежов), той се използува редовно и през тези десетилетия през него е минал сума народ. Вече споменахме Тоболския централен затвор, а от 1925 г. започва постоянно и интензивно да се използува и Верхнеуралският. (За зла чест изолаторите са живи и в момента, в който пиша тези редове, продължават да работят.) От поемата на Твардовски „Шир след шир“ може да заключим, че по времето на Сталин не е бездействувал и Александровският централен затвор. По-малко сведения имаме за Орловския: има опазения, че той е пострадал сериозно през Отечествената война. Но до него открай време се намира и оборудваният затвор в Дмитровск (Орловск).

През 20-те години в политизолаторите (наричани от затворниците политзакритки) храната е доста сносна: на обяд — винаги месо, готви се с пресни зеленчуци, а от лавката може да се купи мляко. Храната рязко се влошава през 1931–1933 г., но положението едва ли е по-добро за тези, които са на свобода. В същото време в политзакритките не са рядкост и скорбутът, и виенето на свят от глад. По-късно храната я засилват, но не е вече предишната. През 1947 г. във Владимирския ТОН И. Корнеев се измъчва от постоянен глад: четиристотин и петдесет грама хляб, две бучки захар, два пъти топла, но не и калорична храна — и пий „до насита“ гореща вода (пак ще каже някой, че годината не е характерна, че точно тогава и хората на свобода гладуват; затова пък през същата година великодушно разрешават в затворите да се внася храна отвън; колетите за затворниците не се ограничават). Светлината в килиите винаги е оскъдна — и през 30-те, и през 50-те години — „намордниците“ и армираните матови стъкла създават в килиите постоянен полумрак (тъмнината е важен фактор за душевна потиснатост). А и над „намордника“ се поставя допълнително мрежа, която през зимата се набива със сняг и последният достъп на светлина се прекъсва. При опит за четене само си вадиш и разваляш очите. Във Владимирския ТОН този недостиг на светлина се компенсира през нощта: до сутринта електричеството свети ярко и не може да се спи. А през 1938 г. в Дмитровския затвор (Н. А. Козирев) вечер и през нощта се пали газениче, поставено на поличка под тавана, което поглъща последния въздух; през 1939 г. се появяват електрически крушки с червени, нажежени дополовина жички. Въздухът също се нормира, горните вентилационни прозорчета са заключвани с катинар и се отварят само при ходене по нужда, както си спомнят някои и от Дмитровския, и от Ярославския затвор. (Е. Гинзбург: сутрешният хляб до обяд плесенясва, спалното бельо винаги е влажно, стените са зеленясали от мухъл.) А във Владимир през 1948 г. не чувствуват липса на въздух — вентилационното прозорче се държи постоянно отворено. Разходката в различните затвори и през различните години се колебае от петнадесет до четиридесет и пет минути. Няма го вече шлиселбургския или соловецкия допир със земята, всичко растящо е изтръгнато от корен, стъпкано е, залято е с бетон и асфалт. По време на разходка е забранено дори да вдигнеш глава към небето. „Гледай само в краката си!“ — спомнят си и Козирев, и Адамова (Казанския затвор). От 1937 г. свижданията с близките са забранени и повече не се възобновяват. Почти през всичките години е разрешено да се пращат до близките и да се получават от тях писма по два пъти в месеца (но в Казан: двадесет и четири часа след прочитането му писмото да се върне на надзирателите), както и да се правят покупки от лавката с изпращаните ограничени суми. Немаловажна част от режима са и мебелите. Адамова изразително описва каква радост е след леглата, прибирани през деня, и занитените за пода столове да видиш и пипнеш в килията (Суздал) най-обикновен креват със сламеник, най-обикновена дървена маса. Във Владимирския ТОН И. Корнеев е подложен на два различни режима: такъв (1947–1948), когато ти оставят в килията личните вещи, можеш да лежиш през деня и ключарят рядко наднича през шпионката, и такъв (1949–1953), когато килията се заключва с два катинара (единият ключ е у ключаря, другият — у дежурния), забранява ти се да лежиш и да разговаряш на глас (в Казанка — само шепнешком!), изземат ти личните вещи, обличат те в раирани дрехи от дюшеклък, кореспонденцията — два пъти в годината и само през дни, внезапно определяни от началника на затвора (пропуснеш ли деня, повече не можеш да пишеш!), и само на лист хартия, двойно по-малък от пощенска картичка; зачестяват свирепите обиски, при които внезапно нахлуват, извеждат те навън и те събличат съвсем гол. Контактуването между килиите се преследва дотам, че след всяко посещение на нужника надзирателите шарят там с фенер и осветяват всяка пролука. За надпис върху стената цялата килия се наказва с карцер. Карцерите са бич в Тъмниците със специално предназначение. В карцера човек може да попадне само задето се е изкашлял („Завийте се през глава и тогава кашляйте!“); за ходене из килията (Козирев: минаващ за „буен“); задето си вдигнал шум с обувките си (Казанка, на жените им дават мъжки обувки № 44). Впрочем Гинзбург вярно посочва, че карцерът се дава не за провинения, а по график: всички подред трябва да минат през него и да знаят какво представлява. В правилата влиза още една точка с широк обхват: „В случай на проявена недисциплинираност в карцера началникът на затвора има право да продължи престоя в него до двадесет денонощия.“ А какво ще рече „недисциплинираност“?… Ето какво се е случило с Козирев (описанието на карцера и на още много неща в режима така съвпада у всички, че се чувствува единният режимен щемпел). Загдето е ходел из килията, го вкарват пет денонощия в карцера. Есенно време помещението не се отоплява, много е студено. Оставят го по бельо и му събуват обувките. Подът е пръстен и прашен (понякога — мокра кал, в Казанка — вода). При Козирев има табуретка (при Гинзбург не). Той веднага решава, че ще загине, ще замръзне. Но постепенно започва да излъчва някаква вътрешна, тайнствена топлина и тя го спасява. Свиква да спи, седнал на табуретката. Три пъти на ден му дават по чаша гореща вода, от която става като пиян. В тристаграмовата му дажба хляб един от дежурните му пъхва веднъж бучка захар, каквато не му се полага. По дажбите и променящата се светлина, проникваща през някакво прозорче с вътрешно разположение, Козирев брои дните. Но и след като изкарва определените пет денонощия, не го освобождават оттам. С наострено ухо той долавя шепот в коридора — споменава се нещо за шест денонощия или за шесто денонощие. В това се и заключава провокацията: чакат го да се обади, че петте денонощия са изтекли, че е време да го освободят — и за недисциплинираност да му продължат престоя в карцера. Но той покорно и мълчаливо изтърпява още едно денонощие — и тогава го освобождават, като нищо да не е било. (Може пък началникът на затвора да е искал да изпробва по този начин покорността на всички останали? Карцерът е за тези, които още не са се примирили.) След карцера килията му изглежда дворец. Козирев оглушава за половин година и в гърлото му се появяват отоци. От честите карцери другарят му по килия полудява и повече от година Козирев лежи заедно с луд. (За много случаи на умопомрачение в политизолаторите си спомня и Надежда Суровцева — само тя изброява не по-малко от тези, които Новоруски посочва в двадесет и две годишния летопис на Шлиселбург.)

Не му ли се струва вече на читателя, че лека-полека сме се изкачили на върха на втория рог и той май е по-висок от първия? И по-остър?

Но мненията не се покриват, Старите лагерници твърдят и един глас, че през 50-те години Владимирският ТОН е бил курорт. За такъв го смятат и Владимир Борисович Зелдович, прехвърлен там от гара Абез, и Анна Петровна Скрипникова, попаднала в него (1956) от кемеровските лагери. Скрипникова е особено поразена, че редовно на десет дни се пращат заявления (тя също започва да ги пише… до ООН) и от богатата библиотека, разполагаща и с книги на чужди езици: в килията им носят пълен каталог, за да направят по него годишната си заявка.

А да не забравяме и за гъвкавостта на нашия Закон: на затвор са осъдени хиляди жени („съпруги“). Изведнъж дават знак — затворът на всички да им бъде заменен с лагер (на Колима не смогват да промиват златото)! И им го заменят. Без какъвто и да било съд.

Така че дали още съществува затвор? Или той е само нещо като чакалня за лагера?

 

Та оттук — едва оттук — трябва да започне нашата глава. Тя трябва да разгледа трепкащата светлина, която подобно ореола на светец лека-полека започва да излъчва душата на затворения в единичната килия. Изтръгнат от житейската суета до такава абсолютна степен, че дори отброяването на изнизващите се минути е интимно общуване с Вселената — изолираният арестант трябва да се очисти от всичко несъвършено, което го е затлачвало в предишния живот и не му е позволявало да се избистри до прозрачност. Колко благородно копнеят пръстите му да ровят и прехвърлят буците градинска пръст (да, всъщност асфалт!…). Как главата му сама се вдига към Вечното небе. (Да, всъщност това е забранено!…) Какво умиление само предизвиква у него подскачащата птичка на прозореца (да, всъщност прозорец с „намордник“, мрежа и заключено с катинар вентилационно прозорче…). И какви ясни мисли, какви поразителни понякога изводи записва той на предоставената му хартия. (Да, всъщност само ако я намери да я купи в лавката, а после, изписана, да я предаде завинаги в тъмничната канцелария…)

Но свадливите ни забележки все нещо ни объркват. Планът на тази глава трещи и се пука и вече не знаем: пречиства ли се човешката душа в Тъмницата от нов тип, в Тъмницата със специално (а и с какво ли друго?) предназначение, или окончателно загива?

Ако всяка сутрин първото, което виждаш, са очите на твоя обезумял другар — в какво да търсиш спасение за себе си в настъпващия ден? Николай Александрович Козирев, чиято блестяща астрономическа кариера бива прекъсната с ареста, се спасява само с мисли за вечното и безпределното: за Вселената — и за нейния Висш дух; за звездите; за тяхното вътрешно състояние; и за това какво са Времето и ходът на Времето.

И така започва да му се открива нова област във физиката. Единствено това го спасява в Дмитровския затвор. Но в разсъжденията си той опира до забравени цифри. Не може да продължи по-нататък — трябват му много цифри. Откъде да ги вземе в тази единична килия с нощно газениче, където дори птичка не може да влети? И ученият отправя молба към небето: Господи! Сторих всичко, което можах. Помогни ми! Помогни ми по-нататък!

По негово време на десет дни се полагала всичко на всичко една книга (той вече е сам в килията). В бедната затворническа библиотека има няколко издания на „Червеният концерт“ от Демян Бедни, които му ги носят за кой ли път в килията. Половин час след неговата молитва влизат да сменят книгата и както винаги, без да го питат, му подхвърлят — „Курс по астрофизика“! Откъде се е взела? Изключено е да я имат в библиотеката! В предчувствие за краткотрайността на тази среща Николай Александрович се нахвърля върху книгата и започва да запаметява, да запаметява всичко, което му е необходимо в момента и което може да му потрябва по-късно. Минават едва два дни, още осем дни му се полагат за книгата — и изведнъж се появява началникът на затвора, тръгнал на обиколка. Той веднага прозорливо забелязва: „Не бяхте ли астроном по специалност?“ — „Да.“ — „Веднага да му се прибере книгата!“ Но мистичната й поява го отприщва за работа, която той продължава в Норилския лагер.

Така че сега ще трябва да започнем главата за противостоенето на душата и решетката.

Но какво е това?… Ключът на надзирателя нагло гърми във вратата. Мрачният дежурен по блок се появява с дълъг списък: „Фамилното име? Собственото и бащиното? Дата на раждане? По кой член? Срок? Кога изтича присъдата?… Събирайте вещите си! Бързо!“

Е, братлета, етап! Етап!… Тръгваме за някъде! Господи, благослови ни! Дано да оцелеем…

Та това е: да сме живи и здрави — ще доразкажем всичко следващия път. В четвъртата част. Стига да сме живи и здрави…