Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (31) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Тринадесета глава
ОДРАЛИ ВЕДНЪЖ КОЖАТА ТИ, ЩЕ ТИ ОДЕРАТ И ВТОРА

Може ли да отсечеш глава, ако веднъж вече е отсечена? Може. Може ли да смъкнеш на човек кожата, ако веднъж вече е смъкната? Може!

Всичко това е изобретено в нашите лагери. Всичко това е измислено в Архипелага. И нека не разправят, че само бригадата била принос на комунизма в световната наука за наказанията. А втората лагерна присъда не е ли принос? Потоците, прииждащи към Архипелага отвън, не се успокояват тук, не се разливат нашироко, а още веднъж се изпомпват по тръбите на вторите следствия.

О, благословени са безжалостните тирани, деспотствата и най-дивашките страни, в които веднъж арестуваният е арестуван, и толкова! В които хвърленият в затвора е в затвора, и толкова. В които присъдата е присъда, и толкова. В които веднъж осъденият вече е осъден, и толкова!

А у нас всичко е възможно. Колко му е да удариш с тъпото на брадвата проснатия, безвъзвратно загиналия, отчаялия се човек! Етиката на нашите тъмничари е: бий падналия! Етиката на нашите опери е: изкачвай се нагоре по трупове! Може да се приеме, че лагерното следствие и лагерният съд са родени също на Соловки, но там просто са теглили куршума на хората под камбанарията. Във времената пък на петилетките и метастазите заменят разстрела с втора лагерна присъда.

А и възможно ли би било без втори (трети, четвърти) присъден срок да скриеш в лоното на Архипелага и да унищожиш там всички набелязани?

Регенерацията на присъдите — тази форма на живота на Архипелага — е като повторно израстване на змийските сегменти. Откакто съществуват нашите лагери и заточението, оттогава се простира над главите на осъдените и тази черна заплаха: да получат нова присъда преди изтичането на излежаванията. Втори лагерни присъди са произнасяни през всички години, но най-вече през 1937–1938 г. и през войната. (През 1948–1949 г. тежестта на вторите присъди се пренася върху излезлите на свобода: изтървават, пропускат когото са искали да съдят повторно в лагера и са принудени да ги прибират в него вече отвън. Такива ги наричат повтарачи, а тези, чиято втора присъда ги заварва в лагерите, не ги Наричат дори и така.)

Но това е все още милосърдие — машинно милосърдие, когато втората лагерна присъда през 1938 г. следва без втори арест, без лагерно следствие, без лагерен съд, а просто ви повикват на цели бригади в УРЧ и ви дават да се разпишете за получената присъда. (За отказ да се разпишете — обикновен карцер като за пушене на забранено място. Че ще ти обяснят и по човешки: „Не ви караме да се подписвате като виновни, а за това, че сте уведомени.“. На Колима дават така десетката, а във Воркута са дори по-меки: 8 и 5 години по ОСО. Безсмислено е да реагираш: каква толкова разлика в тъмната безкрайност на Архипелага дали ще са осем или осемнадесет години, дали ще е десетка в началото й или десетка в края и. Единствено важно е да не забиват днес нокти в тялото ти и да го разкъсват.

Сега вече може да го разбираме така: епидемията от лагерни присъди през 1938 г. е директива отгоре. Ето там, горе, се сепнали, че до този момент са присъждали къси срокове, че трябва да ги увеличат (а този-онзи и да разстрелят) и по този начин да изплашат останалите.

Но към епидемията от лагерните дела през войната се разпалва и отдолу радостно пламъче — проява на народната инициатива. Отгоре е било вероятно указано, че по време на войната във всеки лагер ще трябва да бъдат ликвидирани или изолирани най-ярките и изтъкнати фигури, можещи да станат център на метеж. Кървавите юначаги по места веднага надушват златоносната жила — да се измъкнат от фронта. Тази догадка се ражда очевидно не само в един лагер и бързо се разпространява като полезна, остроумна и спасителна. Лагерните чекисти също затулват картечните амбразури — само че с чужди тела.

Нека историкът си представи онези години: фронтът отстъпва, немците са около Ленинград, пред Москва, във Воронеж, в предпланините на Кавказ. В тила остават все по-малко мъже, всяка здрава мъжка фигура предизвиква осъдителни погледи. Всичко за фронта! Няма цена, която правителството да не заплати, за да спре Хитлер. И само лагерните офицери (е, и събратята им от ГБ) — охранени, загладили косъма, лентяйствуващи — остават на своите тилови места (погледнете например този лагерен кум (фот. 36) — колко необходимо му е да остане жив!) и колкото по-навътре са в Сибир и на Север, толкова по-спокойно ще им бъде. Но трябва трезво да се разбере: благополучието е нещо несигурно. До първото повикване: да се прочистят тези червенобузести, лагерни, чевръсти! Нямали строеви опит ли? Затова пък са наясно с идейността. Ще ги изпратят в милицията, в заградителните отреди, това добре, но ако ги изпратят в офицерските батальони! Ако ги хвърлят към Сталинград! През лятото на 1942 г. отвеждат по този начин цели офицерски школи и ги хвърлят непроизведени на фронта. Всички млади и здрави конвои са изгребани вече от охраната — и нищо, лагерите не се разпаднаха. Така и без оперите няма да се разпаднат! (Вече се носят слухове.)

 

 

Освобождаването от военна служба е живот! Щастие! Как да запазиш тази своя привилегия? Простата естествена мисъл е да докажеш своята необходимост! Да докажеш, че ако не е чекистката бдителност, лагерите ще избухнат — те са котел кипяща смола! — и тогава нашият славен фронт го пишете загинал! Именно тук, в лагпунктовете сред тундрата на тайгата, белогърдите опери задържат петата колона, задържат Хитлер! Това е техният принос в Победата! Без да щадят себе си, те водят и водят следствия, разкриват нови и нови заговори.

Досега само нещастните измъчени лагерници са си измъквали залъка от зъбите в борбата за живот. Отсега нататък в тази борба встъпват и пълновластните оперчекисти. „Умри ти днеска, а аз утре!“ Пукни по добре ти и отсрочи моята гибел, мръсно животно!

Така се оформя в Уст-Вим „въстаническа група“, осемнадесет души! Искали, то се знае, да обезоръжат лагерната охрана, да й вземат оръжието (половин дузина стари пушки)! А по нататък? По-нататък ни е трудно да си представим размаха на замисъла: искали да вдигнат целия Север! Да тръгнат към Воркута! Към Москва! Да се съединят с Манерхайм! И летят, летят телеграми и докладни: обезоръжен е голям заговор! В лагерите е неспокойно! Необходимо е да се засили още повече оперативната прослойка!

И какво е това? Във всеки лагер се разкриват заговори! Заговори! Заговори! Един от друг все по-големи! Все по-сериозни! Ах, тези коварни мръшляци! Правеха се, че с пръст да ги бутнеш, ще паднат, а ето че тайно са протягали своите пелагрични изсъхнали ръце към картечниците! О, благодарим ви, чекисти! О, Трети отдел — спасител на Родината!

И си седи в такъв III отдел една банда (Джидинските лагери в Бурят — Монголия): началникът на оперчекисткия отдел Соколов, следователят Мироненко, инспекторите Калашников, Сосиков и Осинцев — ама много изоставаме! Навсякъде заговори, а при нас нищо! У нас също ще трябва да има, естествено, голям заговор, но дайте да видим какъв! Ами то се знае, искат „да разоръжат охраната“, без съмнение „да прехвърлят границата“ — нали границата е близко, а Хитлер е далече. От кого да започнем?

И както някоя угоена сбирщина кучета се хвърля да разкъса болно слабо зайче, така и тази синя глутница се нахвърля върху нещастния Бабич, някога участник в полярна експедиция, някога герой, а сега мръшляк, покрит със струпеи. Той е този, който при започването на войната едва не бил предал ледоразбивача „Садко“ на немците — така че всички нишки на заговора ще са в неговите ръце, естествено! Той е този, който със своето умиращо от скорбута тяло трябва да спаси тях, охранените.

Ако си лош съветски гражданин, ще те накараме въпреки всичко да изпълниш волята ни, да ни лазиш в краката! Не помниш ли? — ще ти напомним! Не ти се пише ли? — Ще ти помогнем! Искаш да помислиш ли? — Може, но в карцера за три денонощия!

Или пък така: „Много съжаляваме. Вие, естествено, ще разберете по-късно, че е било по-разумно да изпълните исканията ни. Но ще го разберете твърде късно, когато ще ви пречупим като молив между пръстите си.“ (Откъде у тях тази образност? Сами ли я измислят, или има такъв асортимент в учебника по оперчекистко дело, съчинен за тях от някой неизвестен поет?)

А ето как води разпита Мироненко. Миризмата на вкусна храна блъсва в носа Бабич още при влизането му при него. Следователят го слага да седне непосредствено до вдигащия пара месен борш и до кюфтетата. И уж че не вижда този борш и тези кюфтета, и дори не вижда, че Бабич ги вижда, започва с ласкав глас да привежда десетки доводи, облекчаващи съвестта, оправдаващи защо може и трябва да се дават неверни показания. Той приятелски напомня:

— Нали не съумяхте да докажете своята правота, когато ви арестуваха първия път навън? Не съумяхте, нали? Защото съдбата ви е била предрешена още преди да ви арестуват. Така е и този път. Но моля ви, изяжте обяда си. Изяжте го, докато всичко е още топло… Ако не бъдете глупав, ще можем да си живеем задружно. Винаги ще бъдете сит и подсигурен… А иначе…

И Бабич отстъпва! Гладният живот се оказва по-силен от жаждата за истината. И започва да пише под диктовка. Наклеветява двадесет и четирима души, от които познава едва четирима! През цялото време на следствието го хранят, но не го дохранват, за да може при първия опит да се възпротиви отново да го подложат на глад.

Като чете човек предсмъртната му записка за живота, потръпва: от колко високо и колко ниско може да падне мъжественият човек! Всички можем да паднем…

И 24 души, нямащи никакво понятие за това, са набелязани за разстрел или за нови срокове присъди. А Бабич го изпращат преди съдебния процес като асенизатор в един совхоз, после той свидетелствува пред съда, накрая получава нова десетка с погасяване на предишната, но не довършва втория срок и умира в лагера.

А бандата от Джидинския III отдел… Ще доразследва ли някой самата банда? Някой! Съвременниците! Потомците!…

А ти?… Дали не си си въобразявал, че в лагера ще можеш поне да изприказваш което ти лежи на сърцето? Че ще можеш поне, гласно да се оплачеш: прекалено тежка присъда ми дадоха! Лошо ни хранят! Страшно ни товарят с работа! Дали не си си въобразявал, че тук можеш да повториш онова, за което си получил присъдата си? Ако си изтървал макар думичка от това на глас — смятай се за загинал! Обречен си на нова десетка. (Наистина от началото на новата лагерна десетка първата се прекратява, така че ти се пада да лежиш не двадесет, а някакви си тринадесет, петнадесет години… Повече, отколкото си в състояние да издържиш.)

Ала ти си сигурен, че си мълчал като риба. И въпреки това пак са те взели, така ли? И това е вярно! Не са могли да не те вземат, както и да си се държал. Защото никак не е важно дали имаш, или нямаш вина. Това е същият принцип, по който прибират хората и навън. Когато бандата от III отдел се готви за хайка, тя избира по списък по-изявените в лагера хора. И после диктува този списък на Бабич…

В лагера е още по-трудно да се скриеш, тук всичко е като на длан. За човека има само едно спасение: да бъде нула! Пълна нула. Нула от самото начало.

Да ти се пришие обвинение никак не е трудно. Когато „заговорите“ свършват (със започналото отстъпление на немците), се дава ход от 1943 г. нататък на множество дела за „агитация“ (и при новата ситуация „кумовете“ не ги влече фронтът!). В Буреполомския лагер например си служат със следния асортимент:

— враждебна дейност срещу политиката на ВКП(б) и съветското правителство (в какво се изразява тази враждебност, иди разбирай);

— изказвал пораженчески измислици;

— изказвал се под клеветническа форма за материалното положение на трудещите се в Съветския съюз (кажеш ли истината, значи си клеветил);

— изказвал желание (!) да се възстанови капиталистическият строй;

— изказвал се обидно за съветското правителство (Това е особено нагло! На всичко отгоре и ще се обиждаш, мръснико? Излежавай си десетката и кротувай.);

70-годишен бивш царски дипломат е обвинен за агитация:

— че в СССР работническата класа живее зле;

— че Горки е лош писател.

Не може да се каже дори, че са прекалили, за Горки винаги са вкарвали в затвора, такова място си е извоювал. А ето че Скворцов в Ловчемлаг (близо до Уст-Вим) си навлича 15 години и сред обвиненията му има и такова:

— противопоставял пролетарския поет Маяковски на някакъв буржоазен поет.

Така било писано в обвинителното заключение — напълно достатъчно за произнесената присъда. А по протоколите от разпитите може да се установи и кой е този „някакъв“. Оказва се не друг, а Пушкин! Така че получава присъдата си заради Пушкин — о, този случай наистина е от редките.

Така че след всичко това Мартинсон, който наистина казал в ламаринения цех, че „СССР е една голяма зона“, трябва да се моли на Бога, че се е отървал само с десетка.

Или например отказвачите, получили десетка вместо разстрел.

Това — да се лепват на хората втори присъди, ще се хареса толкова много, ще се внесе в живота на оперчекисткия отдел такъв смисъл, че когато след войната няма вече кой да повярва нито в заговори, нито дори в пораженческите настроения, ще започнат да се издават присъди по членовете за битови провинения. През 1947 г. в селскостопанския лагер Долинка всяка неделя работят в зоната показни съдилища. Съдят те та така, че при ваденето на картофите си изпекъл няколко на огъня; съдят те за това, че са те видели да гризеш на полето сурови моркови и ряпа (какво биха казали крепостните на помешчика, изправени пред такъв съд?!); и за всичко това ти лепнат по 5 и 8 години по току-що издадения велик Указ „четири шести“. Един бивш „кулак“ вече завършвал своята десетка. Работел с лагерното конче и не можел да го гледа как гладува. Та това лагерно добиче — а не себе си! — той нахранва с цвекло — и получава нови 8 години. То се знае, „социално близкият“ не ще вземе да храни животното. Ето как у нас с десетилетия се подбира народът — кой трябва да живее и кой да умре.

Ала не със самата цифра на годините, не с фантастичната продължителност на годините са страшни тези втори присъди, а с това как да получиш тази втора присъда? Как да пропълзиш след нея по желязната тръба с лед и сняг?

На пръв поглед — какво чак толкова е за лагерника един арест? На грабнатия някога от топлата домашна постеля не би трябвало да му прави впечатление арестуването от неприветливата барака с голите и нарове. Но не е така! В бараката гори печка, в бараката ти се полага пълна дажба, но ето че идва надзирателят, дръпва те през нощта за крака: „Ставай!“

Ах, как не ти се ще!… Хора, хора, аз ви обичах…

Лагерната следствена тъмница. Що за тъмница ще е и с какво ще спомогне за признанието, ако не е по-лоша от лагера? Всички тези затвори са задължително студени. Ако не са достатъчно студени, ще те държат в килията по долно бельо. В знаменитата воркутска Трийсетачка (арестантите възприемат това нейно название от чекистите, които са имали предвид нейния телефон „30“ — дъсчена барака зад Полярния кръг — при минус четиридесет градуса горят въглищен прах — банско чебърче за цяло денонощие, и съвсем не защото във Воркута липсват въглища. Че се и гаврят: не дават кибрит, а за разпалване на огъня — една тресчица колкото молив. (Между другото заловените бегълци ги държат в тази Трийсетачка напълно голи; след две седмици, който оцелее, получава лятно облекло, но не и ватенка. И нито матраци, нито завивки. Читателю, опитай се да преспиш така само една нощ! В бараката температурата не надвишава пет градуса.)

Затворените там остават по няколко месеца, докато трае следствието им! Те предварително са изтощени от дългогодишното си гладуване, от робския си труд. Колко му е да ги довършиш. А как ги хранят? Както реши III отдел: кога с 350, кога с 300, а в Трий-сетачката — с 200 грама хляб, лепкав като глина, на вид малко по-голям от кибритена кутия, и веднъж дневно рядка чорба.

Но не значи, че веднага ще се стоплиш, дори и всичко да си подписал, признал, да си се предал и съгласил още десет години да прекараш на родния Архипелаг. От Трийсетачката те преместват преди съда във воркутинската „следствена палатка“, която е не по-малко знаменита. Това е най-обикновена палатка, че и изпокъсана на всичко отгоре. Подът й не е застлан, подът е полярна земя. Вътрешните размери са 7 на 12 метра и по средата — железен варел вместо печка. Нарове, сковани от един ред летви, около печката те винаги са заети от криминалните. Политическите плебеи се настаняват по краищата и направо върху пода. Лежиш и виждаш звездите над себе си. И имаш само едно желание: по-скоро да те осъдят! По-скоро да ти лепнат новата присъда! И чакаш този съд като избавление. (Ще кажат: не е възможно да живее така човек отвъд Полярния кръг, ако не го хранят с шоколад и не го обличат с кожени дрехи. Но у нас е възможно! За нашия съветски човек, за нашия туземец от Архипелага е възможно! Арнолд Рапопорт изкарва така дълги месеци, докато изчака да пристигне от Нарян-Мар Областният съд.)

А ето ви например още един следствен затвор — лагпунктът Оротукан на Колима, това е на 506-ия километър от Магадан. Зимата на 1937 — 1938 година. Дъсчено-палатъчно селище, тоест пробити палатки, но все пак обшити с дъски. С пристигането си новият етап, новите предопределени за следствие, още преди да влязат, виждат през вратата: всяка палатка вътре от трите си страни, освен откъм вратата, е заобиколена с камари вкочанясали трупове! (Ни най-малко не за сплашване. Просто няма избор: хората мрат, а снегът е двуметров, пък и под него е вечната замръзналост.) А по-нататък — пълно изтощение на силите, докато дочакаш присъдата си. В палатките трябва да чакаш, докато те преместят в дъсчения затвор за следствието. Но чакащите са ужасно много — събрали са тук от цялата Колима твърде много зайчета, следователите не смогват и на повечето от доведените предстои да умрат, без да дочакат дори първия разпит. Палатките са препълнени, няма къде да се протегнеш. Хората лежат върху наровете и пода, лежат дълги седмици. (На това препълнени ли му казвате? — ще отвърне Серпантинка. — У нас в очакване на разстрела, вярно, само по няколко дена, но през това време стоят в бараката така притиснати, че когато ги поят — тоест когато хвърлят връз главите им парченца лед от вратата, поради невъзможност да протегнат ръце, се мъчат да ги уловят с уста.) Баня не им се полага, разходка — също. Изпитват сърбеж по цялото си тяло. Всички настървено се чешат, бъркат в памучните си панталони, под ватенките и ризите си, в долните си гащи, но бъркат, без да се събличат, студено е. Едрите бели пълнотели въшки напомнят угоени прасенца сукалчета. Когато ги размачкваш, пръските им те удрят в лицето, ноктите ти са в сукървица.

Преди обяд дежурният надзирател се провиква от вратата: „Има ли умрели?“ — „Има.“ — „Който иска допълнителна дажба — влачи!“ Изнасят ги и ги стоварват отгоре върху камарите от трупове. И никой не пита за имената на умрелите: дажбите се Раздават под брой. А дажбата е триста грама. И една паница рядка чорба на ден. Може да дадат и риба, бракувана от санитарния надзор. Тя е много солена. След нея те кара на вода, но сгрята вода няма никога, изобщо никога. Стоят бъчви с ледена вода. Трябва да изпиеш много нещо, преди да утолиш жаждата си. Г.С.М. уговаря приятелите си: „Откажете се от рибата — в това е спасението! Калориите, които получавате от хляба, ги изразходвате след туй за стоплянето на тази вода в стомаха си!“ Но хората не се решават да се откажат от пробутаната им риба — и я ядат, и отново се наливат със студена вода. И зъзнат от студа, пронизващ ги отвътре. Самият М. се отказва да я яде и благодарение на това може да ни разказва сега за Оротукан.

Бараката, колкото и да е претъпкана в началото, все повече и повече оредява. След няколко седмици извеждат остатъците й навън за проверка. Отвикнали от дневната светлина, те се оглеждат един друг: бледни, брадясали, с лица с плъзнали по тях гниди, със сини втвърдени устни, с хлътнали очи. Повикват имената им по формулярите. Отговарят едва чуто. Картончетата на тези, които не се обаждат, се отделят настрани. Така се изяснява кои са избегнали следствието и са останали върху трупните камари.

Всички, преживели оротуканското следствие, разправят, че предпочитат газовата камера…

 

Следствието ли? То протича така, както го е замислил следователят. С когото не протича по набелязания начин, той няма вече да може да ви разкаже. Както казва и оперчекистът Комаров: „Имам нужда само от дясната ти ръка, за да бъде подписан протоколът…“ Е, изтезанията, разбира се, са домашни, примитивни — приклещват ръката ти с вратата, все от тоя род (пробвайте, читателю).

Съдът ли? Някаква Лагколегия — подчинен на Областния съд постоянен съд към лагера в качеството си на народен съд в района. Законността тържествува! Има и свидетели, подкупени от III отдел за паница чорба.

В Бурелом често свидетели срещу своите работяги в бригадата стават бригадирите им. Заставя ги следователят — чувашьт Крутиков. „Иначе се простете с бригадирството, ще ви пратя на Печора!“ Бригадир на латвиеца Бернщейн е Николай Ронжин (от Горки); излиза и потвърждава: „Да. Бернщейн разправяше, че шевните машини „Сингер“ са добри, а подолските не ги бива.“ Е, достатъчно! Нима това не е достатъчно за Областния съд (с председател Бухонин и с две местни комсомолки Жукова и Коркина). Десет години!

В Бурелом е известен и ковачът Антон Василиевич Балъбердин (от местните, таншаевски). Той е постоянен свидетел изобщо по всички лагерни дела. Който го срещне, нека му стисне честната ръка!

И накрая — още един етап, в друг лагпункт, за да не намислиш да си разчистваш сметките със свидетелите. Този етап не е от големите — на някакви си четири часа път върху открита платформа на теснолинейката.

А сега — в болничката. Ако си в състояние да си движиш краката — утре ще буташ количката.

Да живее чекистката бдителност, спасила ни от военно поражение, а оперчекистите — от фронта!

* * *

По време на войната в лагерите разстрелват малко (ако не говорим за републиките, откъдето бързо отстъпвахме: там се разстрелват стотици и стотици в изоставяните затвори). По-скоро прибавят нови присъди: оперчекистите се нуждаят не от ликвидирането на хора, а само от разкриване на престъпления. Осъдените могат да се трудят, могат да умират — това е вече производствен въпрос.

Напротив, през 1938 г. изгарят от нетърпение да разстрелват колкото се може повече! Разстрелват според силите си във всички лагери, но най-много на Колима („гаранинските“ разстрели) и във Воркута („кашкетинските“ разстрели).

Кашкетинските разстрели са свързани с ужасяващото напомняне за „Старата тухлена фабрика“. Така се нарича една от гарите на теснолинейката на двадесет километра южно от Воркута.

След „победата“ на обявилите гладна стачка троцкисти през март 1937 г. и след като ги измамват, изпращат от Москва „комисията на Григорович“ за следствие над стачниците. В тайгата, южно от Ухта, недалеч от железопътния мост над река Ропча, е вдигнат стобор, зад който разполагат новия затвор Ухтарка. Там водят следствието над троцкистите от южната част на магистралата. А в самата Воркута е изпратен членът на комисията Кашкетин. Той се разправя с троцкистите в „следствената палатка“ (прибягва до бой с нагайка!) и без дори да настоява особено да си признаят вината, съставя своите „кашкетински списъци“.

През зимата на 1937–1938 г. от различни места — от палатките в устието на Сир-Яга, от Кочмас, от Сивая Маска и Ухтарка започват да събират троцкистите, че и децистите („демократични Централисти“, в Старата тухлена фабрика (някои без никакво следствие). Неколцина от най-изтъкнатите са откарани в Москва във връзка с процесите. Останалите в Старата тухлена фабрика нарастват през април 1938 г. до 1053 души. В тундрата, встрани от теснолинейния път, се намира стара продълговата барака, в която започват да настаняват стачниците, а по-късно поставят до нея още две стари изподрани и с нищо необшити палатки за по 250 души всяка. Как държат хората там, можем да се досещаме по аналогия с Оротукан. Посред една такава палатка с размери 20 на Метра е сложен бензинов варел вместо печка, за който се отпуска по кофа въглища на денонощие и в който подхвърлят въшките си, за да поддържат огъня му. Дебел скреж покрива платнището отвътре. Върху наровете няма място за всички, та лежат или стоят прави на смени. Дава се по триста грама хляб на ден и веднъж паница чорба. Понякога, не всеки ден, по парче риба. Вместо вода — късче лед като дажба. За измиване и баня не става и дума. По телата избиват скорбутни петна.

Ала най-жестокото тук е това, че вкарват при троцкистите лагерни щурмоваци — рецидивисти, повечето от тях убийци, осъдени на смърт. Обещават им, че ако се разправят както трябва с тази политическа измет, ще им намалят присъдите. За такова приятно и напълно в техния дух поръчение криминалните престъпници се заемат с най-голяма готовност. Назначават ги за старши (запазил се е прякорът на един „Мраз“, и заместник-старши, те ходят с нагайки, пребиват от бой тези бивши комунисти и се гаврят с тях както си искат: яхнат ги като коне и ги карат така да тичат, изходят се в нечии вещи и после ги хвърлят в огъня. В една от палатките политическите се хвърлят връз престъпниците, искат да ги убият, но онези започват да крещят и конвоят отвън открива огън в палатката, за да защити социално близките.

Чрез това издевателство на криминалните се пречупва напълно единството и волята на неотдавнашните стачници.

В Старата тухлена фабрика, в студените и изподрани платнищени убежища, в жалката негрееща печка догарят революционните пориви на две десетилетия жестокост и на повечето от намиращите се там.

И все пак присъщо е на човека да се надява — арестуваните в Старата тухлена фабрика очакват да ги изпратят на някакъв нов обект. Вече няколко месеца те се мъчат тук и е непоносимо. И наистина рано сутринта на 22 април (не съм сигурен в датата, нали това е рожденият ден на Ленин) започват да събират етап — 200 души. Повиканите получават торбите си, които натоварват на шейни. Конвоят повежда колоната на изток, в тундрата, където никъде наблизо няма населено място, а Салехард е далеч. Рецидивистите пътуват с шейните отзад с вещите им. На оставените в лагера им прави обаче странно впечатление това, че от шейните изпада някоя и друга торба и никой не я вдига.

Колоната се движи бодро: чака ги някакъв нов живот, нова дейност, нека да е и изтощителна, но не може да е по-лоша от това очакване. А шейните изостават далеч от тях. Конвоят също започва да изостава — няма го нито отпред, нито встрани, а само отзад. Какво пък, тази немарливост на конвоя е също добър признак.

Слънцето свети.

И внезапно, невидимо откъде, от ослепителната снежна пелена по черната движеща се колона е открит плътен картечен огън. Арестантите падат, други още стоят изправени и никой нищо не разбира.

Смъртта идва в слънчево-снежни одеяния, безгрешна, милосърдна.

Това е една фантазия на тема бъдещата война. Убийците се надигат от временните си снежни укрепления с бели халати (приказва се, че повечето от тях били грузинци), притичват до пътя и довършват с колтовете си живите. А наблизо са и приготвените ями, където пристигналите след това криминални нахвърлят труповете. Вещите на умрелите за голямо разочарование на криминалните са изгорени.

На 23-ти и 24-ти април пак там и пак така са разстреляни още 760 души.

А деветдесет и трима ги връщат с етапа във Воркута. Това са криминални и очевидно доносници-провокатори.

Споменават се Ройтман, Истнюк и Алиев. От криминалните — Тадик Николаевски. Не можем да твърдим достоверно за какво именно всеки от тях е пощаден, но е трудно да си представим друга причина.

Говори се и за Модел. Но наскоро получих колективно подписано сведение в защита на Мойсей Йосифович Модел: не че бил пощаден в Старата тухлена фабрика, а бил измъкнат още от наказателния стан за там. По какъв начин? Това с много характерен за правоверните епизод: един от изпратените енкаведисти се оказва стар сътрудник на М. Модел от Следствената комисия към Военно-революционния комитет на Петроградския съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати (тоест заедно се подвизават през Октомври). Попаднал на Модел в списъците, този негов съратник тайно измъква делото му и по този начин успява да го спаси.

Сведенията за кащкетинскитс разстрели можах да получа от двама зекове, с които лежах. Единият е бил там и го пощадили. Другият — доста любознателен човек и изпълнен от желание да опише цялата тази история, съумява да огледа още тогава по пресните следи онези места и да разпита когото може.

Ала обречените на смърт се движат със закъснение от далечните командировки на етапа и прииждат по 5-10 души. Отрядът на убийците ги приема на гарата на Тухлената фабрика и ги отвежда в старата баня — съборетина, по чиито стени отвътре са накачени три-четири реда одеяла. Заповядват на нещастниците да се съблекат на снега и да влизат голи. Вътре ги разстрелват с пистолети. Така за месец и половина там са унищожени около двеста души. Изгарят труповете им в тундрата.

Накрая подпалват бараката в Старата тухлена фабрика и Ухтарка. (А „банята“ е поставена на железопътна платформа и откарана на 308-и жп пикет на теснолинейката, където я изхвърлят. Тъкмо там я изследва и моят приятел. Отвътре била обляна с кръв, а стените й — надупчени от куршуми.

За още един такъв разстрел на троцкисти, пак там и пак тогава разказва Франц Диклер (евреин от Бразилия, подведен в Ню Йорк от съветската пропаганда, той пристига в Ленинград през 1937 г. с гръцки параход и слиза на брега, за да участвува в социализма — лепват му тутакси присъда). През пролетта на 1938 г. работи като спирач на воркутската теснолинейка в участъка Рудник — Уса. Веднъж получават от оперчекисткия отдел нареждане: да спрат движението, да прекъснат товаренето на въглищата, да подготвят 4 платформи и 2 отоплени товарни вагона за етап до Уса. Докарват под голям конвой с кучета около 250 души, от които 50 са бандити рецидивисти, останалите — троцкисти, включително 8 жени. Повечето от тях са облечени добре — с кожени калпаци, с кожени яки на палтата, носят и куфари. Сред тях Диклер съзира своя познат Андрейчин — преселник от Югославия, но виден американски комунист, съратник на Фостер и Браудер: Диклер е слушал речите му в Медисън Скуеър Гардън, а наскоро го е срещнал в зоната и е научил за успеха на стачката им — започнали да получават суха храна, почивни дни, да живеят в отделни бригади и бараки. И ето сега ги натоварват върху голите платформи в студ и мраз — и ги подкарват. При едно стръмно слизане Диклер хваща спирачната ръчка и хвърля поглед към платформите. Андрейчин го вижда и започва да крещи с цяло гърло, но с поглед встрани от него:

— Frank! Just listen, don’t say a word! This is the end. We’re going to be murdered in cold blood! Frank! Listen! If you ever get out, tell the word, who they are: a bunch of cutthroats! Assassins! Bandits!^[1]

И отново повтаря същото. Диклер трепери. Заедно с него стои един стар коми вохровец с цигара в уста. Веднага след Андрейчин хората върху платформите започват да крещят, чува се женски плач, очевидно мнозина разбират английски. Началникът на етапа спира влака, разнасят се няколко изстрела във въздуха. Всички притихват. Началникът крещи: „Защо се бунтувате? Нали искахте да живеете отделно? Ще живеете отделно. Ще имате осигурена храна и работа.“

Продължават пътя си. Спират на гара Змейка. Свалят хората от платформите, а влака го връщат в Рудник. Всички тамошни железничари знаят гара Змейка: там никога не е имало никакъв лагпункт, никакво населено място.

Два дена по теснолинейката няма движение. След това превозващите разказват: повели етапа към дефилето, а от двете страни се намирали скрити картечари, които ги посрещнали със залпов огън.^[2]

Впрочем разстрелите на троцкистите не завършват само с този случай. Постепенно събират още тридесетина недоубити и ги разстрелват недалеч от Трийсетачката. Но с това вече се заемат други. Ала скоро ще бъдат разстреляни, за да не останат свидетели, първият отряд убийци, оперчекистите и конвоите, както и рецидивистите, участвували в кашкетинските разстрели.

Самият Кашкетин е награден през 1938 г. с орден „Ленин“ „за специални заслуги пред партията и правителството“. А само година по-късно е разстрелян в Лефортово.

И не можем да кажем, че това се случва за пръв път в историята.

А. Б-в разказва как са се извършвали екзекуциите в Адак (лаг-пункт на Печора). Откарват нощем опозиционерите с „вещите“ им извън зоната, където се намира помещението на чекистите. Вкарват обречените един по един в стаята, където върху тях се нахвърлят вохровците. Запушват им устата с парцали, а ръцете им връзват отзад. След това ги извеждат на двора, където ги чакат впрегнати каруци. Отвеждат ги по 5-7 души в каруца до лагерното гробище. Там ги нахвърлят вързани в готови огромни ями и ги закопават живи. Не от зверство, не. А от опит знаят, че е по-лесно да пренасяш и вдигаш човека жив, отколкото мъртъв.

Тази работа продължава на Адак много нощи.

 

Ето как бе постигнато морално-политическото единство на нашата партия.