Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (16) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Втора глава
ПРИСТАНИЩАТА НА АРХИПЕЛАГА

Разгърнете върху голяма маса просторната карта на нашата Родина. Отбележете с дебели точки всички областни градове, всички железопътни възли, всички пунктове за прехвърляне, където завършват релсовите пътища и започва река или реката прави завой и по-нататък следва пеша пътека. Какво става? Цялата карта е оплюта от заразни мухи, нали? Ето как пред вас изниква величествената карта на пристанищата на Архипелага.

Наистина това не са фееричните пристанища на Александър Грин, където пият ром в таверните и ухажват хубавелките. И освен това няма топло синьо море (водата за къпане тук е литър на човек, а за по-удобно — четири литра на четирима в един леген, и се мийте веднага!). Затова пък останалата пристанищна романтика — нечистотия, насекоми, безредие, многоезична реч и побоища — колкото щеш, че и отгоре.

Малцина зекове не са лежали в три до пет етапни затвора, мнозина ще си припомнят десетина такива, а синовете на ГУЛАГ наброяват без усилие и до петдесетина. Само че всички те се сливат в паметта ни заради своята прилика: необразован конвой; безсмислено те разкарват във връзка с делото ти; дълго чакаш под палещото слънце или в есенния студ; още по-дълго те тършуват, след като те съблекат; стрижат те с мръсна машинка; студени хлъзгави бани, зловонни нужници; спарени коридори, винаги тесни, душни, почти винаги тъмни и влажни килии; топлината на човешка плът от двете ти страни на пода или на наровете; повдигнат край на леглото откъм главата, скован от дъски; недопечен хляб, почти тесто, чорба, сварена сякаш от силаж.

А който има бистра памет и отличава спомените един от друг, не трябва да пътува сега по страната — за него цялата география се състои от етапните затвори. Новосибирск ли? Знам, бил съм. Солидни бараки, сковани с дебели греди. Иркутск ли? Там прозорците са зазиждани няколко пъти, останали са, изглежда, от царско време и всяка зидария е правена отделно, да не говорим какви отдушници са оставени. Вологда ли? Да, старо здание с кули. Клозетите са един над друг, а дървеното дюшеме е изгнило, направо капе отгоре върху долните. Усман ли? Как да го забравиш! Въшлив вонящ пандиз, стара сграда със сводове. Пък и така я натъпкват, че когато почнат да извеждат хората за етап — направо да се чудиш къде ли са могли да се поберат всичките, върволицата се точи през половината град.

Ще обидите такъв познавач, ако му кажете, че сте виждали град без етапен затвор. Със сигурност ще ви докаже, че няма такива градове, и ще бъде прав. Салск ли? Там държат етапните в КПЗ заедно със следствените. Така е във всеки районен център — и това ако не е затвор? В Сол-Илецк ли? Има и там етапен затвор! В Рибинск ли? Ами затвор № 2 — в бившия манастир? Много е спокойно, дворовете са калдъръмени, пусти, старите камъни са обрасли с мъх, в банята ведрата са дървени, чисти. В Чита ли? Затвор № 1. В Наушки ли? Там няма затвор, а етапен лагер, все тая. В Торжок ли? Там затворът е на хълма, също в бивш манастир.

Разбери, мили човече, не може да има град без тъмница! Навсякъде работят съдилища! Как ще пращате жертвите в лагера — по въздуха ли?

Естествено, от затвор до затвор има разлика. Но е невъзможно да се реши в един спор кой е по-добър, кой — по-лош. Ще се съберат трима-четирима зекове и всеки непременно ще хвали „своя“.

Да вземем макар Ивановския, не е от най-прочутите, ама попитай който е лежал там през зимата на тридесет и седма срещу тридесет и осма. Вътре нямаше отопление — и не само че не мръзнехме, но и лежахме голи на горните нарове. Избихме всички стъкла на прозорците, за да не се издушим. В двадесет и първа килия вместо предвидените двадесет души лежаха триста двадесет и трима! Под наровете имаше вода и отгоре бяха наслагани дъски, за да лежим на тях. А от счупените прозорци нахлува студ. Изобщо там, под наровете, беше полярна нощ: че и никаква светлина, спирана от тия на наровете и между наровете. Не можехме да стигнем до кофата за изпражненията, та лазехме от края на наровете. Храната я даваха не поотделно, а на десет души. Умре ли някой от десетимата — напъхваме го под наровете и го държим там, докато не се вмирише. И за него да получим дажба. И това можеше да се изтърпи, но надзирателите бяха като пощръклели — току ни погнат от една килия в друга, мира не ни даваха. Едва си се наместил и — „Ставай! Отиваш в другата килия!“ И отново се бори за място. Кой знае защо, беше голяма тъпканица — три месеца не ни водиха на баня, въшки завъдихме, от тях — рани по краката и тиф. А заради тифа обявиха карантина, та четири месеца не пращаха етапи.

— Е, тук, момчета, вината не е в затвора, ами в годината. През тридесет и седма — осма, разбира се, не само зековете, ами и камъните стенеха. Иркутският също — нищо и никакъв затвор, а през тридесет и осма лекарите не смееха да си покажат носа в килията, ще минат само по коридора, а надзирателят крещи от вратата: „Който е в безсъзнание — да излиза!“

— През тридесет и седма, момчета, всички ги откарваха през Сибир на Колима, чак до Охотско море и Владивосток. На Колима параходите успяваха да извозват само по тридесет хиляди на месец, а от Москва потокът нямаше свършек. Събрали се били сто хиляди, ясно ли ти е?

— Че кой ги е броил?

— Който е трябвало, той.

— Ако става дума за владивостокската Транзитка, през февруари тридесет и седма там имаше не повече от четиридесет хиляди.

— Държаха ни по няколко месеца. Дървениците пълзяха по наровете като скакалци! На ден — половин канче вода: не достига, няма кой да я докара! Имаше цяла зона с корейци — всички измряха от дизентерия, до един! От нашата зона всяка сутрин изнасяха по сто човека. Почнахме да строим морга — запрягаха ни в каруци, пренасяхме камъните. Днеска влачиш ти, утре тебе те влачат дотам. А през есента ни връхлетя петнист тиф. И при нас беше така: не давахме мъртвите, докато не завонят — само и само да получим дажбата им. Лекарства — никакви. Промъкваме се в зоната — дайте лекарства! — а от кулите стрелят по нас. По-късно прибраха тифозните в отделна барака. Не успяваха да пренесат всички, но и оттам малцина можеха да излязат. Наровете там са на два етажа, от горните, ако си с температура, не можеш да слезеш по нужда и се изливаш върху тия под тебе! Хиляда и петстотин болни. Санитарите — всички до един криминални, вадеха златните зъби на мъртвите. Че и на живите…

— Абе стига с тая ваша тридесет и седма! А четиридесет и девета в залива Ванино, в пета зона — там какво беше! Тридесет и пет хиляди! И по няколко месеца! — Тогава пак не смогваха да откарват за Колима. Че и всяка нощ ни натирваха от барака в барака, от зона в зона. Както при фашистите: свирки! Крясъци! „Излизай без последния!“ И всички бегом! Само бегом! Погнат за хляба сто души — бегом! За чорбата — бегом! Никакви съдини нямахме! Сипвай чорбата където знаеш — в полата на дрехата, в шепата! Водата я караха с цистерни, няма в какво да ти я налеят, пуснат струята — който успее да подложи уста, това е. Пред цистерната ще се изпотрепят, а отгоре, от кулата — с автомата! Съвсем като фашистите. Пристигна генерал-майор Деревянко, началник на УСВИТЛ[1], излезе пред него от тълпата един военен летец, разкъса рубашката на гърдите си. „Имам седем бойни ордена! Кой ви е дал правото да стреляте по зоната?“ А Деревянко отвръща: „Стреляли сме и ще стреляме, докато не се научите да се държите както трябва.“[2]

— Не, момчета, всичко това са дреболии. Истински етапен затвор е Кировският. Да вземем дори не някоя специална година, а четиридесет и седма макар — в Кировския двама надзиратели наблъскваха хората в килията с ритници, само така можеха да затворят вратата. Върху триетажните нарове през септември (а Вятка не ви е на Черно море) всички седяхме голи заради горещината — а седяхме, защото нямаше място да легнем: един ред седеше над главите ни, един — в краката ни. И в прохода на пода седяха на два реда, а помежду им стояха изправени, след това се сменяха. Торбите си държахме в ръце или на колене, няма къде да ги туриш. Само рецидивистите се разполагаха на законните си места, на вторите нарове до прозореца. Толкова дървеници имаше, че хапеха и през деня, пикираха направо от тавана. И караш така по цяла седмица, че и по месец.

— Иска ми се и на мен да се намеся, да разкажа за Красная Преспя през август четиридесет и пета, през лятото на Победата, но ми е неудобно: ние все пак можехме нощем да изтегнем крака и дървениците при нас бяха по-кротки, е, спяхме, вярно, на силна електрическа светлина, голи и облени в пот от жегата, че и мухи ни хапеха — но всичко това не се брои и е срамота да се перчиш с него. Обливахме се в пот при всяко помръдване, след храна потта направо се лееше от нас. В килията, малко по-голяма от средна по размери стая, ни държаха по сто души, притиснати така, че и на пода не можеш да стъпиш. А двете вентилационни прозорчета бяха с намордници от ламарина, при това бяхме откъм южната страна — те не само спираха движението на въздуха, но и се нажежаваха от слънцето и ние изнемогвахме от жега.

Този етапен затвор със славно революционно име се знае слабо от московчани, в него не се уреждат екскурзии, а и какви ти екскурзии, когато той е в експлоатация. А е съвсем наблизо. На две крачки от Новохорошевското шосе по околовръстната железопътна линия.

Няма етапен затвор, в който да не цари хаос, а и разговорите за тях са хаотични. Такава ще се окаже сигурно и тази глава: не знаеш за какво по-напред да се заловиш, за какво по-напред да разказваш. И колкото повече хора се струпват в етапния затвор, толкова по-голяма е безсмислицата. За хората е непоносимо, за ГУЛАГ неизгодно, но въпреки всичко държат хората там по цели месеци. И етапният затвор се превръща в истинска фабрика: хлебните дажби ги носят направо в строителни носилки като тухли. И врящата чорба я носят в седемдесетлитрови дървени баки с лостове, проврени през дръжките им.

Къде по-пренаселено и явно в сравнение с останалите е в Котлаския етапен затвор. По-пренаселено, защото той отваря пътя към целия европейски руски Североизток, по-явно, защото е вече навътре в Архипелага и няма от кого какво да се крие. Това е просто парче земя, разделено с огради на клетки, заключени до една. Макар тук масово да са изпращани селяни, когато ги погват през 1930 г. (трябва да се предполага, че са били без покрив над главите си, само че сега няма кой да разкаже), през 1938 г. също далеч не всички са побрани в паянтовите едноетажни дъсчени бараки, покрити отгоре с… брезент. Под есенния мокър сняг и при застудяване хората живеят тук просто под небето, върху голата земя. Наистина, не ги оставят да се вкочанясат неподвижни, през цялото време ги броят, поддържат бодрото им състояние чрез чести проверки (там са събирани понякога до двадесет хиляди души едновременно) или чрез внезапни нощни обиски. По-късно в тези клетки опъват палатки, в някои издигат постройки от греди, двуетажни, но за да се поевтини разумно строителството, без междуетажни прегради, а като направо накамаряват шестетажни нарове с вертикални стълби отстрани, по които мръшляците трябва да се катерят като моряци (устройство, подхождащо по-скоро за кораб, отколкото за пристанище). През зимата на 1944–1945 г., когато всички са вече под покрив, се побират само седем хиляди и петстотин души, от които на ден умират по петдесет и носилките до моргата са в неспирно движение. Някои ще възразят, че това е напълно сносно, смъртта възлиза под един процент на ден и при такова отношение човек може да изкара до пет месеца. Да, но нали главната коситба — лагерната работа, също още не е започнала. Този разход от две трети от процента на ден представлява чиста фира, недопустима за който и да е зеленчуков склад.

Колкото по-навътре са в Архипелага, толкова по-явно бетонните пристанища се сменят с пристани върху пилоти.

През Карабас, етапен лагер край Караганда, чието име е станало нарицателно, за няколко години минават половин милион души. (Юрий Карбе е регистриран там през 1942 г. вече като четиристотин тридесет и три хилядния.) Лагерът се състои от пръстени ниски постройки без подова настилка. Ежедневното развлечение е всички да излизат с вещите си навън, докато художниците варосат пода и дори нарисуват върху него килимчета, а вечерта зековете лягат и изтриват с гърбовете си и варта, и килимчетата.

В сравнение с останалите Карабас е най-достоен за музей, но, уви, вече не съществува: на негово място е построен завод за железобетонни конструкции.

Княж-Погосткият етапен пункт (63 градуса северна ширина) е от колиби, сплетени от клони направо върху блато! Скелетът от върлини е загърнат с изподран брезент, който не опира земята. Вътре има двойни нарове също от върлини (небрежно одялани от клоните), в прохода — настилка от върлини. Под настилката жвака и избива рядка кал, която през нощта замръзва. В различните места на зоната пътечките са покрити също с жвакащи неустойчиви върлини и хората, изтощени до крайна степен, току се свличат във водата и кишата. През тридесет и осма в Княж-Погост се хранят винаги с едно и също: ситно накълцана слама, забъркана със стрити рибени кости. Това е удобно, защото в етапния пункт няма чинии, канчета и лъжици, такива не се раздават на арестантите. Подкарват ги с десетки до казана и сипват от тази каша с черпаците във фуражките, калпаците и полите на дрехите им.

А в етапния пункт Вогвоздино (на няколко километра от Уст-Мим), където лежат едновременно пет хиляди души (чувал ли е някой за Вогвоздино, преди да го споменем? А малко ли са подобни неизвестни пунктове? Умножете ги по пет хиляди!) — във Вогвоздино варят кашата рядка, но там също няма чинии, излизат от положението (което не е по силите на нашия ум!), като раздават чорбата в бански тасове за по десет души наведнъж и им предоставят да се надпреварват кой повече да изсърба. (Впрочем и в Котлас е същото.)

Вярно, че във Вогвоздино никой не стои повече от година. (По година остават само съвсем закъсалите, от които всички лагери се отказват.)

Фантазията на литераторите бледнее пред туземната действителност на Архипелага. Когато искат да напишат най-осъдителното, най-очернящото за затвора, го упрекват винаги заради кофата с изпражненията. Кофата! Тя е символ на затвора в литературата, символ на унижението, на зловонието. О, лекомислен писателю! Нима тази кофа е нещо лошо за арестанта? Тя е най-милосърдното хрумване на тъмничарите. Целият ужас започва от мига, когато в килията няма кофа.

През тридесет и седма в някои сибирски затвори липсват такива кофи, те просто не достигат! Предварително не са подготвени, сибирската промишленост не успява да догонва размаха на присъдите. За новосъздадените килии не се намират кофи по складовете. В старите килии има кофи, но от време оно малки, и сега се налага благоразумно да бъдат изнесени, защото за новото попълнение не вършат работа. Така например, ако Минусинският затвор е построен навремето за петстотин души (Владимир Илич не попада тук, той пътува като свободен гражданин), а сега вече в него държат десет хиляди — ще рече, и всяка кофа за ходене по нужда трябва да се увеличи двадесет пъти! Но тя не се увеличава…

Нашите руски пера пишат на едро, преживели сме какво ли не, а почти нищо не сме описали и назовали, ала за западните автори с техния навик да разглеждат през лупа всяка клетчица на битието, да разклащат аптекарското шишенце в лъчистия сноп на прожектора, това е епопея, това са още десет тома „По следите на изгубеното време“: да разкажат за душевния смут на човека, когато килията е претъпкана двадесеткратно, а няма кофа и до клозета водят хората един път в денонощието! Естествено, тук има много технически начини, които са им неизвестни: за тях не е изход да пикаеш в брезентовата качулка и изобщо биха отхвърлили съвета на съседа да свършват работата в ботуша си! А между другото това е почерпан от проверената мъдрост съвет и ни най-малко не означава да си развалиш ботушите, нито пък да се сведе функцията им до кофа за ходене по нужда. Това значи: ботушът трябва да се свали, да се обърне наопаки, след това кончовът да се подгъне навън и по този начин да се образува закръглен улей, толкова желаният съд! Но затова пък с какви психологически варианти западните автори биха обогатили своята литература (без какъвто и да е риск банално да повторят прочутите майстори), стига само да знаеха режима в същия този Минусински затвор: за храната четирима разполагат само с една чиния, а питейната вода се полага по едно канче на човек за през целия ден (канчета има). И ето че единият от четиримата използува общата чиния, за да облекчи напиращата го отвътре потребност, но преди обяда отказва да предостави своя запас от вода за измиването й. Каква конфликтна ситуация! Какъв сблъсък между четири характера! Какви нюанси!

(Не се шегувам. Тъкмо така се разкрива дъното на човека. Само че руското перо няма кога да опише това, а руският човек няма кога да го прочете. Не се шегувам, защото само лекарите ще ви кажат как месеците в такава килия погубват за цял живот здравето на човека, дори да не е бил разстрелян по времето на Ежов и да е реабилитиран при Хрушчов.)

 

Това е положението, а ние мечтаехме да си поемем дъх и да се поразтъпчем на пристанището! Притиснати и превити в купето на вагон-зака в продължение на няколко денонощия, как мечтаехме само за етапния затвор! В него ще се поизпънем, ще се изправим. В него ще си утолим като хора жаждата със студена и гореща вода. В него няма да ни принуждават да купуваме от конвоя полагаемата ни се дажба срещу собствените си вещи. В него ще ни дадат топла храна. И най-после ще ни заведат на баня, където да се облеем с гореща вода и да престанем да се дръгнем. Понатъртваме се в „гарвана“, в който сме подхвърляни от единия до другия край, подчиняваме се на крясъците: „Хвани се под ръка!“, „Хвани се за петите!“, и си даваме кураж: нищо, нищо, скоро ще сме в затвора! А там вече…

Но дори и нещо от нашите блянове да се сбъдне, пак ще бъде окаляно.

Какво ни очаква в банята? Никога не можеш да предвидиш. Изведнъж започват да стрижат жените до дъно (Красная Пресня, ноември, 1950 г.). Или ние, върволица голи мъже, стоим на опашка да ни стрижат жени. Във вологодската парилка дебелата леля Мотя се провиква: „Застанете в редица, мъже!“ — и насочва към нас тръба, от която бълва пара. И Иркутският затвор не остава назад: по-естествено е обслужващият в банята да е мъж, затова мъж маже и жените между краката с дезинфекционна четка. Или да вземем Новосибирския затвор, в който през зимата в студената умивалня от крановете тече ледена вода; арестантите се осмеляват да протестират пред началството; идва един капитан, подлага без колебание ръка под крана: „А аз ви казвам, че водата е гореща, ясно ли е?“ Вече е банално да разказваме, че има бани изобщо без вода; че в дезинфекционното изгарят вещите ви; че след банята ви карат да бягате боси и голи по снега за вещите си (Контраразузнаването на 2-ри белоруски фронт в Бродници, 1945 г., и аз съм търчал).

Още с първите крачки по време на етапа откривате, че се намирате в ръцете не на надзирателите, не на пагоните и мундирите, които, хич да не е, все пак се придържат към някакъв писан закон. Тук вие сте в ръцете на нагаждачите на етапа. На намръщения баняджия, който ще дойде за вашия етап: „Хайде тръгвайте да се къпете, господа фашисти!“, и на разпределящия наряда с шперплатова дъсчица, който претърсва строя с очи и ви подканя да бързате; и на избръснатия, но оставил си все пак малко перчемче възпитател, който се потупва с навит на руло вестник по крака и попоглежда към вашите торби; и на още други неизвестни ви нагаждачи, които проникват с рентгенови очи в куфарите ви — как само си приличат! И къде ли само не сте ги виждали по вашия кратък етапен път, не такива чистички, не такива сресани, но същите добичета с безжалостно озъбени мутри?

Ааа! Ами че това е същата онази пандизчийска пасмина! Същите възпети от Утьосов апаши! Същите Женка Лютия, Серьога Звяра и Димка Червото, само че вече не зад решетката, а умити, станали доверени лица на държавата и наблюдаващи с понт[3] за дисциплината — вече нашата. Ако се вгледате с малко повече въображение в тези мутри, може дори да си представите, че те имат руски произход, че някога са били селски чада, а бащите им са се наричали я Клим, я Прохор или Гурий и че дори са устроени по наше подобие: с две ноздри, с два ириса в очите, с розов език, за да преглъщат храната и да изговарят някои руски звуци, но съчетавани в съвсем нови думи.

Всеки началник на етапен затвор си прави следната сметка: за всички работи по щат може да плаща на роднините си, които си седят вкъщи, или да поделя същите пари между тъмничното началство. А от социално близките — достатъчно е да им свирнеш, и колкото щеш мераклии ще се намерят за тази работа, само и само да се закачат за етапния затвор, да не ги изпратят в шахтите, в рудниците, в тайгата. Всички тези разпределящи нарядите, писари, деловодители, възпитатели, баняджии, бръснари, склададжии, готвачи, миячи на съдове, перачи, кърпачи на бельо — всички те са вечноетапни, получават затворническа дажба и се водят към килиите; останалите мръвки те и без началството ще измъкнат от общия казан или от торбите на арестантите. Всички тези етапни нагаждачи не без основание смятат, че няма лагер, в който да са при по-добри условия. Ние попадаме при тях още недоизцедени и те ни цедят до насита. Те са, които ни обискират вместо надзирателите, а преди тараша предлагат да предадеш парите си на съхранение и съвсем сериозно пишат някакъв списък — само че колкото вие сте видели този списък с парите, толкова и ние! „Събраха ни парите по списък!“ — „Кой ви ги е събрал?“ — чуди се офицерът. „Ами идва тук един!“ — „Кой именно?“ Нагаждачите не са го видели… „Защо сте му дали парите си?“ — „Ние мислехме…“ — „Една патка мислила, мислила! По-малко трябва да мислите!“ Толкоз. Предлагат ни да оставим нещата си пред банята: „Никой няма да ви ги пипне! Кому са изтрябвали?“ Ние ги оставяме, пък и как да влезеш с тях в банята. Връщаме се: пуловерите ни ги няма, кожените ръкавици — също. „А какъв ти беше пуловерът?“ — „Сив…“ — „Е, значи е отишъл да се изкъпе!“ Случва се и честно да ни отнемат вещите: в замяна на това, че са прибрали куфара ти на съхранение; че са те вкарали в килия без рецидивисти; че по-скоро ще гледат да те пратят оттук с етап; че повече няма да те пращат никъде. Просто не ни ограбват направо.

„Е, не, това не са обикновените криминални! — разясняват ни компетентните сред нас. — Това са песовете[4], дето са приели да служат. А честните крадци си седят по килиите.“ Но това някак трудно достига до нашите питомни мозъци. Маниерите им същите, татуировката — и тя. Може да са врагове на ония, ама и на нас не са приятели, там е работата…

А през това време ни оставят на двора под самите прозорци на килиите. Прозорците са с „намордници“, не можеш да надникнеш през тях, но оттам дрезгаво-доброжелателно ни съветват: „Ей, нашите! Тук редът е такъв: при обиска изземат всичко насипно — чая, тютюна. Ако носите нещо такова, изстреляйте го насам през прозореца, за да ви го запазим.“ Какво знаем ние? Ние сме фраери, питомни зайчета. Може пък наистина да прибират чая и тютюна. Чели сме в голямата литература за всеобщата арестантска солидарност, затворникът не може да лъже затворник! Обръщат се благожелателно — „нашите!“. И ние им изстрелваме кесиите си с тютюна. Чистопробните джебчии ги ловят и се кискат отгоре: „Ех, че сте тъпанари, фашисти с фашисти!“

Ето с какви лозунги, макар и да не висят по стените, ни посреща етапният затвор: „Не търси тук правдата!“, „Всичко, което притежаваш, ще трябва да го дадеш!“ Всичко трябва да дадеш! — това ти го повтарят и надзирателите, и конвоят, и криминалната сбирщина. Ти си травмиран от своята дълга присъда, мислиш как да си поемеш дъх, а всички наоколо гледат как да те ограбят. Всичко се нарежда така, че да смаже политическия, който и без това е потиснат и изоставен. „Всичко трябва да дадеш…“ — безнадеждно поклаща глава надзирателят в Горкиевския етапен затвор и Анс Бернщейн с облекчение му връчва командирския си шинел — не просто така, а срещу две глави лук. Какво да се оплакваш от рецидивистите, след като гледаш как всички надзиратели на Красная Пресня носят хромови ботуши, каквито никой не им е отпускал? Чисто и просто джебчийската пасмина прави тараш в килиите, а после пробутва всичко това на надзирателите. Какво да се оплакваш от рецидивистите, след като „възпитателят“ от КВЧ също е рецидивист и пише характеристиките на политическите (Кемеровски етапен пункт)? В Ростовския ли етапен затвор да търсиш правда срещу рецидивистката пасмина, ако тя от памтивека им е роден дом?

Разправят, че през 1942 г. в Горкиевския затвор арестантите офицери (Гаврилов, военният техник Шчебетин и др.) все пак се вдигат да се бият с криминалните и ги накарват да си подвият опашките за дълго. Но това се възприема всякога като легенда: в една ли килия само ще мирясат? За колко време ще мирясат? А къде са гледали сините фуражки, когато чуждите са биели социално близките? Виж, когато разказват как в Котловския етапен затвор през четиридесета година на опашката пред лавката криминалните се опитвали да изтръгнат от ръцете на политическите парите им и в отговор те се хвърлили да се бият така, че не могли да ги спрат, и тогава на помощ на криминалните в охраняваната зона влезли с картечници — в това вече няма да се усъмниш, то си върви като по ноти!

И колко неразумни са близките ни! Чудят се откъде да намерят пари на заем (толкова пари никой няма вкъщи) и ти пращат някакви вещи, пращат ти храна — последната лепта на вдовицата, но това всъщност е дар с отровно действие, защото от гладен, ала затова пък свободен, те прави неспокоен и страхлив, лишава те от започналото просветление, от застиващата твърдост, от единственото, което ти е нужно, преди да рухнеш в пропастта. О, мъдра притча за камилата и иглените уши! Тези вещи ти пречат да минеш в небесното царство на свободния дух. И у другите, с които „гарванът“ те е докарал, виждаш също такива торби. „Сбирщина мръсници“ — ръмжат срещу нас рецидивистите в „гарвана“, но ние сме петдесетина, а те само двама и засега са принудени да кротуват. Но ето че вече второ денонощие ни държат на пресненската гара върху мръсния под със свити в теснотията крака, никой от нас обаче не наблюдава живота, всеки мисли само как да даде куфара си на гардероб. Макар това да се смята за наше право, разпределящите наряда отстъпват пред искането ни само защото затворът е московски и ние все още не сме загубили столичния си вид.

Какво облекчение — вещите са на сигурно място (което ще рече, че ще ни бъдат отнети не този път, а по-нататък). Само вързопчетата със злощастната храна още се кандилкат в ръцете ни. Нас, бобрите, са ни събрали заедно в твърде голямо количество. Започват да ни разпращат по килиите. Със същия Валентин, с когото едновременно се разписахме по ОСО и който с умиление предлагаше да започнем в лагера нов живот, ни натикват в някаква килия. Тя още не е претъпкана: свободно се минава и под наровете е просторно. Според класическото правило горните нарове са заети от криминалните: по-старшите са до самите прозорци, младоците — по-навътре. На долните нарове е разположена неутралната сива маса. Никой не ни напада. Без да се оглеждаме и да преценим — нали сме неопитни, — пълзим по асфалтовия под и се навираме под наровете — там дори ни се струва уютно. Наровете са ниски и по-едрите мъже трябва да пълзят на лакти, долепени до пода. Допълзяваме. Ще останем да си лежим тихо тук, в кротки приказки. Но не би! В схлупения полумрак, тихомълком, на четири крака, като едри плъхове, към нас от всички страни се прокрадват хлапета — още съвсем невръстни, някои по на дванадесет години, но Кодексът приема и такива, те са осъдени по наказателни дела за криминални престъпления и тук вече продължават квалификацията си сред крадците. Насъскали са ги срещу нас! Те мълчаливо пълзят от всички посоки и цяла дузина ръце теглят и измъкват от нас и изпод нас цялото ни богатство. Абсолютно мълчаливо, чува се само злобното им сумтене! Ние сме в капан: ни да се понадигнем, ни да помръднем. Не минава и минута и те ни измъкват торбата със сланината, захарта и хляба — и тях вече ги няма, а ние лежим като последни глупаци. Отстъпваме без бой храната си и оттук нататък можем, ако искаме, пак да си лежим, но това е вече просто невъзможно. Надигаме задници и пъплим смешно заднишком, за да излезем изпод наровете.

Дали съм страхливец? Струвало ми се е, че не съм. Навирал съм се направо под бомбите в откритата степ. Решавал съм да тръгна по черен път, явно миниран с противотанкови мини. Оставал съм напълно хладнокръвен, докато изведа батареята си от обкръжение и още веднъж се върна обратно за повредената газка. Защо сега не сграбча един от тези човеко-плъхове и не натрия розовата му муцуна в черния асфалт? Бил малък ли? Ха, тръгни тогава срещу големите. Не… На фронта ни крепи някаква допълнителна мисъл (може би съвсем измамно): за нашето армейско единство? за навременната ни намеса? за дълг? А тук нищо не ти е възложено, няма устав, всичко трябва да налучкваш напосоки.

Изправям се на крака и се обръщам към старшия, към главатаря. Всички отнети ни продукти лежат на горните нарове до самия прозорец пред него: хлапетата плъхове не са хапнали нито троха, дисциплината е непоклатима. Предната страна на главата, която у двуногите обикновено се нарича лице, у главатаря е направена от природата с отвращение и омраза, а може би е станала такава от хищническия живот — крива, провиснала, с ниско чело, с първобитен белег и съвременни метални коронки на предните зъби. С дребни очички, колкото да вижда винаги познатите предмети и да не се възхищава на хубостите на света, той ме гледа както глиган — елена, без ни най-малко да се съмнява, че може винаги да ме повали.

Той чака. А какво правя аз? Скачам горе, за да цапна поне веднъж с юмрук тази мутра и да се пльосна след това долу в прохода? Уви, не.

Подлец ли съм? Винаги съм знаел, че не съм. Но ето че на мен, ограбения, унижения, ми е обидно отново да пълзя по корем под наровете. И възмутен, казвам на главатаря, че след като ни е отнел продуктите, би могъл поне да ни отстъпи място на наровете. (Ами да, за един градски човек, за един офицер — нима това не е естествено оплакване?)

И какво мислите? Главатарят е съгласен. Нали по този ничии му давам сланината; признавам висшата му власт; установявам сходството във възгледите си с него — той също би прогонил най-слабите. Заповядва на двамина от сивите неутрални да напуснат долните нарове до прозореца, за да се настаним ние. Те покорно се преместват. Ние лягаме на техните места. Известно време все още скърбим за своите загуби (моят брич не съблазнява тая пасмина, не отговаря на тяхната униформа, но един вече опипва вълнения панталон на Валентин, харесал му е). И едва вечерта долавяме укоряващия шепот на съседите си: как сме могли да търсим защита у криминалните, а двамина от своите да напъхаме на предоставеното ни място под наровете? И едва тогава моята подлост пронизва съзнанието ми и цял се заливам с червенина (и дълги още години ще се червя при всеки спомен за тази ни постъпка). Сивите арестанти на долните нарове са мои братя, 58-1-6, пленници. Нали до не тъй отдавна се бях клел, че ще нося отговорност за тяхната съдба? А ето че сега ги напъхвам под наровете? Вярно, и те не ни защитиха от криминалните — но откъде-накъде ще се бият за нашата сланина, след като самите ние не правим това? Още докато са били в плен, достатъчно жестоките боеве са им отнели вярата в, благородството. Все пак не ми бяха причинили никакво зло, а аз им го причиних.

Та ето как си блъскаме и блъскаме хълбоците, зурлите, за да се превърнем поне с годините в хора… За да се превърнем в хора…

* * *

Но дори на новака, когото етапният затвор лющи и одира, той му е нужен, нужен! Той му дава постепенност в прехода към лагера. Човешкото сърце не може да издържи отведнъж такъв преход. Човешкото съзнание не може така бързо да се ориентира в мрака, който го е обгърнал. Това трябва да става постепенно.

Освен това етапният затвор дава на новака привидност за връзка с дома му. Оттук той пише първото си законно писмо: понякога — че не е разстрелян, понякога — за посоката на етапа, винаги това са първите необичайни думи до вкъщи от човека, преоран вътрешно от следствието. Там, вкъщи, го помнят още предишния, но той никога вече не ще бъде такъв — и изведнъж това като мълния ще се прокрадне в някой разкривен ред. Разкривен, защото, макар писмата от етапния затвор и да са разрешени и в двора да виси пощенска кутия, няма откъде да си набавиш нито хартия, нито моливи, още по-малко има с какво да ги подостриш. Впрочем намира се разгладена обвивка от махорка или захар и ако все пак у някого в килията се случи молив — побралите се там редове излизат във вид на нечетливи драсканици, които ще породят сговор или раздор в семейството.

Понякога такова едно писмо погва безразсъдната жена да догони мъжа си на етапния пункт и най-многото, което може да постигне, е да го натовари с излишни вещи, без никога да си издействува свиждане с него. Една такава жена е дала според мен сюжет за паметник на всички жени — и е посочила дори мястото му.

Случката става в Куйбишевския етапен затвор през 1950 г. Той е разположен в низина (от която обаче се виждат Жигульовските теснини на Волга), а непосредствено над него, опасвайки го от изток, се извисява дълъг тревист хълм. Той е зад зоната и по-високо от нея и не може да се види отдолу как се стига до него. Рядко се случваше да се появи там някой, понякога пасяха кози, тичаха деца. И ето че един летен и навъсен ден на хребета му се показа някаква жена — гражданка. Сложила длан над очите си, тя въртеше глава ту насам, ту натам, докато накрая се взря в нашата зона. По това време в различните дворове на зоната се разхождаха затворниците от три многолюдни килии — и сред тези струпани нагъсто триста обезличени мравки жената се мъчеше да различи на това дъно своя човек! Дали се надяваше, че ще й го посочи сърцето? Сигурно не й бяха дали свиждане — и тя се е покатерила на тази стръмнина. Всички, които бяхме на дворовете, я забелязахме и загледахме. При нас, в низината, нямаше вятър, а горе при нея трябва яко да брулеше, защото отмяташе и развяваше дългата й рокля, жакета и косите и издаваше цялата й любов и тревога.

Мисля, че една статуя на такава жена именно там, върху хълма над етапния затвор, с лице към Жигульовските теснини, както беше застанала тя, би могла поне малко от малко да обясни нещо на нашите внуци[5].

Кой знае как така дълго не я разкараха оттам — сигурно охраната я мързеше да се катери. После един войник се заизкачва нагоре, взе да вика, да маха с ръце — и я пропъди.

 

Етапният затвор дава на арестанта и обзор, и широта на погледа. Дето се вика, няма какво да ядеш, ама го караш на веселба. В тукашното несекващо движение, в смяната на десетки и стотици лица, в откровеността на разказваните истории и на разговорите (в лагера така не говорят, там навсякъде се страхуват да не настъпят пипалата на оперативния работник), се обновяваш, вникваш, прояснява ти се и по-добре започваш да разбираш какво става с теб, с народа, дори със света. Ще се намери някой чудак в килията, който ще ти разкрие такива неща, каквито никога не си чел.

Ненадейно вкарват в килията нещо странно: висок млад военен с римски профил, с неостригани светли къдрици, с английски мундир — ще речеш, направо от Нормандското крайбрежие, офицер от дебаркиращата армия. Влиза така гордо, сякаш очаква, че всички пред него ще станат. А се разбра, че просто не е допускал да се окаже сред приятели: лежи вече две години, без нито веднъж да е влизал в килия, и дотук — до самия етапен затвор, са го карали тайнствено в отделно купе. За пръв път сега ненадейно, по погрешка, а може и умишлено, е вкаран в нашата обща конюшня. Той обхожда килията, вижда офицера от вермахта с немския му мундир, спира се да говори с него на немски и ето че те вече яростно се впускат в спор, готови да грабнат сякаш оръжието, ако разполагаха с такова. Пет години, откакто войната е свършила, пък и ни е втълпявано, че на Запад войната се била водила само проформа, и на нас ни е странно да наблюдаваме тяхната взаимна ярост: толкова време този немец бе лежал сред нас, а ние, руснаците, нито веднъж не се бяхме спречкали с него.

Никой не би повярвал на разказа на Ерик Арвид Андерсен, ако главата му не бе пощадена от обръсване — същинско чудо за целия ГУЛАГ; ако нямаше тая чудна осанка; ако не говореше свободно английски и немски. По неговите думи син на шведски не дори милионер, а милиардер (е, може малко и да послъгваше), по майчина линия — племенник на английския генерал Робъртсън, командуващ английската окупационна зона в Германия. Шведски посланик, служил през войната доброволец в английската армия и дебаркирал вероятно в Нормандия, след войната става кадрови шведски военен. Ала социалните проблеми също не го напускат, жаждата за социализъм у него е по-силна от привързаността към бащините капитали. С дълбоко съчувствие следи той съветския социализъм и дори нагледно се убеждава в неговото процъфтяване, когато пристига в Москва в състава на шведска военна делегация. Канят ги по банкети, развеждат ги по разни вили, контактът им с обикновените съветски граждани съвсем не е затруднен — срещат се с миловидни артистки, които не бързат за никаква работа и на драго сърце прекарват времето заедно с тях, дори на четири очи. И окончателно убеден в тържеството на нашия строй, след връщането си на Запад Ерик излиза в печата със защита и прослава на съветския социализъм. Но тъкмо тук прекалява и това го погубва. Точно през тези години, четиридесет и седма — четиридесет и осма, нашите привличат как ли не прогресивни западни млади хора, готови публично да се отрекат от Запада (въобразяват си, че ако посъберат още десетина-двадесет такива, Западът ще се разклати и рухне). След статията му във вестника Ерик е сметнат за подходящ в това отношение. Точно тогава той служи в Западен Берлин, оставил е жена си в Швеция и по извинителна мъжка слабост посещава някаква неомъжена немкиня в Източен Берлин. Точно там го спипват една нощ (съвсем като в пословицата — „тръгнал за кумицата, попаднал в тъмницата“. Това отдавна е станало практика и той не е първият). Откарват го в Москва, където Громико, обядвал някога в дома на баща му в Стокхолм и запознал се там със сина, този път с ответно гостоприемство предлага на младия човек публично да заклейми и целия капитализъм, и собствения си баща, в замяна на което му обещава незабавно пълна капиталистическа осигуреност в Съветската страна до края на живота. Но макар материално да не губи нищо, Ерик за учудване на Громико се възмущава и изтървава куп оскърбителни думи. Усъмнили се в твърдостта му, нашите го затварят в някаква вила в Подмосковието, хранят го като принц от някоя приказка (понякога „ужасно го репресират“: престават да приемат поръчките му за менюто за следващия ден и вместо желаното пиле му сервират антрекот), отрупват го с произведенията на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин и изчакват една година, за да се „подкове“. За тяхна изненада и това не става. Тогава вкарват при него един бивш генерал-лейтенант, вече излежал две години в Норилск. Надявали са се вероятно генерал-лейтенантът да стъписа Ерик с лагерните ужаси. Той обаче явно изпълнява зле възложената му задача или пък не иска да я изпълнява. За десетте месеца съвместно пребиваване генералът научава Ерик само на развален руски и затвърждава породилото се у него отвращение към сините фуражки. През лятото на 1950 г. повикват Ерик още веднъж при Вишински, там той още веднъж отказва да бъде вербуван (съвсем не по правилата погазва битието за сметка на съзнанието!). Тогава Абакумов лично му прочита присъдата: двадесет години лишаване от свобода (за какво?). Те вече сами съжаляват, че са се захванали с такова мамино синче, но и не могат да го пуснат да се върне на Запад. Точно тогава го вкарват в отделно купе, точно тогава чува той през тънката стена между купетата историята на съветската девойка, а на сутринта вижда през прозореца гнилосламената рязанска Русия.

Тези две години напълно затвърдяват верността му към Запада. Той вярва сляпо в Запада, не иска да признае неговите слабости, смята за несъкрушими западните армии, за непогрешими неговите политици. Не ни вярва, когато му казваме, че докато е бил затворен, Сталин се решава да блокира Берлин и успява да осъществи напълно благополучно своя замисъл. Млечнобялата шия на Ерик и кремавите му страни пламват от негодувание, когато ние се присмиваме на Чърчил и Рузвелт. Не по-малко убеден е, че Западът не ще търпи неговото затваряне; че всеки момент по сведения от Куйбишевския затвор тяхното разузнаване ще узнае, че не се е удавил в Шпрее, а че лежи затворен в Съветския съюз — и тогава ще го откупят или разменят. (С тази си вяра в своята съдба, по-различна от тази на останалите арестанти, той напомня нашите добронамерени ортодокси.) Въпреки жарките ни схватки той канеше Панин и мен в Стокхолм при подходящ случай („нас всички ни знаят — с уморена усмивка казваше той, — баща ми почти издържа двора на шведския крал“). А засега синът на милиардера нямаше с какво да се бърше и аз му подарих един опърпан пешкир. Не след дълго го отпратиха по етапа му[6].

А прехвърлянето все продължава! — вкарват, изкарват, поединично, на тумби, подкарват нанякъде цели етапи. На пръв поглед такова организирано, такова планово осмислено движение — дори не е за вярване колко нелепости има в него.

През 1949 г. се създават Специалните лагери — и по нечие върховно решение подкарват масово жени от лагерите на европейския Север и Заволжието — през Свердловския етапен затвор — за Сибир, Тайшет и Озьорлаг. Но вече през петдесета година Някой намира за удобно да изпраща жените не в Озьорлаг, а в Дубровлаг — в Темники, в Мордовия. И ето че същите тези жени, вкусили от всички удобства на гулаговските пътешествия, се точат през същия този Свердловски затвор — на запад. През петдесет и първа година са създадени нови спецлагери в Кемеровска област (Камишлаг) — ето къде, оказва се, е нужен женският труд! И злополучните жени този път ги погват към кемеровските лагери пак през триж проклетия Свердловски затвор. Идват времена на освобождаване — но не за всички, разбира се! И жените, останали да доизлежават присъдите си сред всеобщото хрушчовско облекчаване на положението, отново са подкарани от Сибир през Свердловския затвор към Мордовия: по-сигурно ще е да са събрани на едно място.

Нали нашето царство си е вътрешно, островчетата до едно са си наши, разстоянията за руския човек не са чак толкова големи.

Такива случаи има и с отделни зекове, клетници. Шендрик — весел момък здравеняк с простодушно, честно, дето е думата, лице, се труди в един от куйбишевските лагери и не предчувствува дебнещата го съдба. Но тя го настига. В лагера постъпва строго разпореждане — и не какво да е, а на самия министър на вътрешните работи (откъде ли може да знае министърът за съществуването на Шендрик?!)! — незабавно този Шендрик да бъде откаран в Москва, в затвор № 18. Хващат го, помъкват го към Куйбишевския затвор, оттам, без да го бавят — в Москва, ала не в някакъв си там затвор № 18, а с всички заедно в прословутата Красная Пресня (Самият Шендрик не знае за някакъв затвор № 18, никой не му е обявявал това.) Но бедата му не дреме: не минават и две денонощия и ето че го грабват отново и го подкарват този път към Печора. Все по-бедна и неприветлива става природата зад прозореца. Момъкът се изплашва: той знае, че е по нареждане на министъра, и щом толкова бързо го отмъкват на север, значи министърът разполага със страхотни материали срещу него. Освен другите изтощителни перипетии по пътя, му открадват и тридневната дажба хляб и той пристига в Печора олюляващ се от изтощение. Печора го посреща неприветливо: както е гладен и премалял, го погват веднага на работа в мокрия сняг. За двата дни там той не смогва дори нито веднъж да изсуши ризата си, нито да напълни матрака си със смърчови клони, и ето че му нареждат да сдаде всичко получено и отново го грабват и го повеждат още по-нататък — към Воркута. По всичко личи, че министърът е решил да затрие Шендрик, вярно, не само него, а целия етап. Във Воркута го оставят на мира цял месец. Той ходи на обща работа, макар и несъвзел се още от дългите преходи, започва да се примирява със заполярната си съдба. И изведнъж го викат през деня от шахтата и го погват запъхтян да сдава в лагера получените вещи, а след час вече го карат на юг. Това като че ли не мирише вече на лична разправа! Докарват го в Москва, в затвор № 18. Държат го там един месец. После някакъв подполковник го извиква и го пита: „Къде се губехте досега? Вярно ли е, че сте машиностроителен техник?“ Шендрик потвърждава. И тогава го откарват на… Райските острови! (Да, има и такива в Архипелага!)

Тази хорска шетня, тези съдби и истории разнообразяват доста живота в етапния затвор. И старите лагеристи ти набиват в главата: лежи и кротувай! Тук те хранят с гарантийка[7], без дори гръб да превиваш. А когато не е тясно, можеш и да се наспиш до насита. Изтегни се и лежи от чорба до чорба. Ще се нагладуваш, ама и ще се належиш. Само който е вкусил от общите лагерни работи, разбира, че етапният затвор е почивен дом, щастлива спирка по нашия път. А носи и изгода: докато спиш през деня, присъдата тече по-бързо. Да убием деня, а нощите не ги виждаме.

Вярно, тъмничарите помнят, че трудът е създал човека и само трудът може да превъзпита престъпника. Затова те намират понякога допълнителна работа за арестантите, а понякога и за да укрепят финансите си, те погват на работа и тази своя лежаща арестантска работна сила.

Пак в същия този Котласки затвор работата преди войната не е по-лека, отколкото в лагерите. За един зимен ден шест-седем изтощени арестанти, запрегнати в тракторни (!) шейни, трябва да ги теглят дванадесет километра по Двина до устието на Вичегда. Затъват в снега и падат, шейните засядат. На пръв поглед не би могла да се измисли по-изморителна работа! Но това е все още разгрявка, а не работа. Там, при устието на Вичегда, те трябва да натоварят шейните с по десет кубика дърва — и в същия състав, в същия впряг (няма го Репин, а за новите художници това вече не е сюжет, а грубо възпроизвеждане на натурата) да закарат шейните в родния затвор! Така че лагерът не е нищо! — преди да стигнеш в него, ще пукнеш. (Бригадир на тези работи е Колупаев, а кончетата — електроинженер Дмитриев, интендантският полковник Беляев, познатият ни вече Василий Власов, трудно ми е сега да изброя всички.)

През войната арзаматският етапен затвор храни арестантите с листа и стъбла от цвекло, но за сметка на това организира работата на постоянни начала. Там има шивачници, обущарско-тепавичарски цех (където в гореща вода с киселини държат готовата плъст за валенките).

През лятото на 1945 г. в Красная Преспя ходехме от душните, със застоял въздух килии доброволно на работа, заради възможността цял ден да сме на чист въздух; заради възможността безпрепятствено и на спокойствие да поклечим в тихия дъсчен нужник (а ето какво средство за поощрение се изпуска често!), напечен от августовското слънце (това бяха дните на Потсдам и Хирошима) и да послушаме мирното бръмчене на някоя самотна пчела; най-сетне, заради възможността да получим вечерта сто грама хляб повече. Отвеждаха ни до пристана на Москва река, където се разтоварваха трупи. Ние трябваше да ги изтърколим, пренесем и наредим от едни стифи на други. Силите, които изразходвахме, надхвърляха значително получаваното обезщетение. И все пак с удоволствие ходехме там.

Често ми се случва да се червя при спомена за младите си години (а тъкмо там преминаха те). Но което огорчава, то и приучва. Оказа се, че от офицерските пагони, които едва две години бяха потрепвали, бяха се поклащали на раменете ми, се е посипал отровен златен прах в кухината между ребрата ми. На същия речен пристан — също лагер, също зона с наблюдателни кули — ние не бяхме тукашни, а временни бачкатори и нямаше нито дума, нито пък слух да ни оставят да отбиваме наказанието си в този лагер. Но когато ни строиха първия път, за да мине покрай строя ни разпределящият наряда и да избере с поглед временните бригадири, моето нищожно сърце щеше да изхвръкне изпод вълнената риза: мен! мен! мен ме избери!

Не ме избраха. А и защо го бях пожелал? Само дето щях да допусна и други позорни грешки.

О, колко е трудно да се отлепи човек от властта!… Това трябва да се проумее.

* * *

По едно време Красная Пресня едва не става столица на ГУЛАГ — в смисъл, че където и да те пратят, нея не може да отминеш, също както и Москва. Както в Съюза от Ташкент за Сочи или от Чернигов за Минск е най-удобно да минеш през Москва, така и арестантите ги прекарваха отвсякъде и отвред през Пресня. Та точно това време можах да заваря и аз. В Пресня нямаше къде игла да падне. Строяха допълнителен блок. Само транзитните ешелони от товарни влакове с осъдени контрареволюционери минаваха край Москва по околен път, но все пак недалеч от Пресня, може би за да ни поздравят с локомотивните си свирки.

Макар и да пристигаме в Москва, за да се прекачим на друг влак, ние все пак имаме билет и храним надеждата рано или късно да поемем по своя маршрут. На Пресня обаче в края на войната и след нея не само пристигащите, но и най-високопоставените, дори шефовете на ГУЛАГ не можеха да предскажат кой закъде ще пътува. Тогава тъмничният режим още не бе кристализирал, както през 50-те години, на никого не вписваха никакви маршрути и назначения, а само служебни указания: „Строго да се охранява!“, „Да се използува само за обща работа!“ Сержантите от конвоя внасяха в дъсченото отделно здание на затворническата канцелария купища тъмнични дела, окъсани папки, криво-ляво вързани с разпърпан канап или с книжния му ерзац, и ги тръсваха върху стелажите, масите, под масите и просто на пода (също както техните първообрази лежаха в килиите), те се развързваха, разпиляваха и разбъркваха. Една, втора, трета стая се задръства с тези разбъркани дела. Секретарките от тъмничната канцелария — охранени лениви цивилни жени с шарени рокли, се потяха от жегата, вееха си с ръце и флиртуваха с тъмничните и конвойните офицери. Никоя от тях не искаше, а и нямаше сили да се рови в този хаос. А ешелоните трябваше да бъдат отпращани! — няколко пъти седмично по един червен ешелон. И всеки ден по стотина души с моторни коли — в близките лагери. Делото на всеки зек трябваше да се изпраща заедно с него. Кой би се занимавал с такава главоболна работа? Кой би сортирал делата и подбирал етапите?

И всичко това се поверява на няколко разпределители на нарядите — на няколко песове или полуцветни[8] от тъмничните нагаждачи. Те свободно се разхождат по коридорите на затвора, отбиват се в зданието на канцеларията, от тях зависи дали ще тикнат твоята папка в някой лош етап, или ще те оставят дълго да им се умилкваш, за да ти подберат по-добър етап и да я пратят с него, (Че има лагери, в които те чака неминуема смърт, в това новаците не се и съмняват, но че наред с тях съществуват и някакви добри, е чиста илюзия. „Добри“ могат да бъдат не лагерите, а само по-различните жребии в тях, а това се урежда вече на място.) Цялото бъдеще на арестантите зависи от някой друг арестант, с когото може би трябва да издебнеш да поговориш (пък било то и чрез баняджията), на когото трябва може би да пъхнеш сухо (пък било то и чрез склададжията), и това е по-лошо, отколкото ако съдбите протичат сляпо. Тази невидима изтървана възможност — заради една кожена куртка да тръгнеш за Налчик вместо за Норилск, заради килограм сланина да тръгнеш за Серебряни Бор вместо за Тайшет (а може да си останеш без кожената куртка и без сланината, и пак да не уредиш нищо) — само разяжда и угрижва измъчената ти душа. Може някои да успяват, да се уреждат по този начин, но по-блажени са тези, които няма какво да дадат или не се поддават на тази паника.

Покори ли се на съдбата, откаже ли се напълно да урежда живота си, признае ли, че не е в състояние да предвиди кое е по-добре и кое по-лошо, арестантът се освобождава донякъде от оковите, става по-спокоен и дори възвишен.

Така натъркаляни в килиите си, арестантите лежат, а съдбите им — на непобутнати купища в стаите на тъмничната канцелария. Разпределящите нарядите посягат към оня ъгъл с папките, където им е по-лесно да се присегнат. Случва се някои зекове да киснат по два-три месеца в проклетата Пресня, докато други я прелитат със скоростта на метеори. Това струпване, тази припряност и този хаос с делата в Пресня (както и в други затвори) водят понякога до размяна на присъдите. Това не заплашва член Петдесет и осми, защото присъдите по него, ако перифразираме Горки, са Присъди с голяма буква, замислени са за дълго, а когато наистина им се види краят — той така и не настъпва. Но големите крадци и убийци имат сметка да се сменят с някой наивен битовак. Сами или чрез свои съучастници те се лепват до такъв и съчувствено започват да го разпитват, а той, без още да знае, че човек с малка присъда не бива да разкрива нищо за себе си в етапния затвор, разказва простодушно, че се казва, да речем, Василий Парфьонич Еврашкин, роден през 1913 г. в Семидубие, където и живее, и трябва да лежи една година по член 109 за нехайство. После този Еврашкин спи, а може ида не спи, но в килията е такъв шум, пред отвореното прозорче на вратата е такава тъпканица, че е невъзможно да се добереш дотам и да чуеш как зад него в коридора бързо изчитат списъка с имената за етапа. Извикват повторно някакви фамилни имена след това от вратата в килията, но Еврашкин не го повикват, защото едва изрекли това име в коридора, криминалният подлизурски (бива си го за това, когато трябва) провира мутра и бързо шепне: „Василий Парфьонич, 1913 година, село Семидубие, член 109, една година.“ И хуква за багажа си. Истинският Еврашкин се прозява, ляга на наровете и търпеливо чака да го извикат на другия ден, след месец, докато накрая се осмелява да обезпокои блоковия: защо не го пращат по етапа му? (А някакъв Звяга го търсят всеки ден по всички килии.) И когато след още един месец или половин година се канят да проверят всички по делата им, остава само делото на Звяга, рецидивист, двойно убийство и ограбване на магазин, десет години, плюс един плахичък арестант, който се представя за Еврашкин, от снимката нищо не личи, а всъщност той е Звяга и ще го натикат в наказателния Ивделлаг, защото в противен случай трябва да си признаят, че са допуснали такава грешка. (А вече никой не знае къде е Лъжееврашкин, когото са изпратили с етапа, списъците не се пазят. Освен това с едногодишна само присъда са го изпратили я на селскостопански работи, я е разконвоиран, я са му зачели три дни за един или е избягал — и отдавна вече си е у дома, а най-вероятно лежи в затвора по ново дело с нова присъда.) Намират се и такива чудаци, които продават малките си присъди за един-два килограма сланина. Разчитат, че по-късно работата ще се изясни от само себе си и ще могат да удостоверят личността си. Отчасти е вярно[9].

През годините, когато арестантските дела пристигат без посочване на мястото за излежаване на присъдата, етапните затвори се превръщат в пазари за роби. Желани гости там стават купувачите, тази дума все повече се чува по коридорите и в килиите без всякаква ирония. Навсякъде в промишлеността е вече традиция да не чакаш със скръстени ръце какво ще ти пратят по планово разпределение от центъра, а пращаш хора, които да подтикват и подканят; така и в ГУЛАГ: туземците по островите мрат; макар да не струват пукната пара, те все пак са на сметка и за тяхното доставяне трябва повечко самоинициатива — да не падне планът. Купувачите трябва да бъдат хора съобразителни, окати, добре да гледат какво получават и да не позволяват да им пробутват за стока мършляци и инвалиди. Какъв купувач си, ако подбираш етапа по папките? Добросъвестните търговци настояват да прекарат стоката жива и гола пред очите им. Точно така се казва без сянка на ирония — стоката. „Е, каква стока карате?“ — пита купувачът на бутирската гара, след като вижда седемнадесетгодишната Ира Калина.

Дори и да се променя човешката природа, това едва ли става по-бързо от промяната в облика на земното кълбо. Не ще съмнение, че същото чувство на любопитство, любуване и преценка, изпитвано преди двадесет и пет века от търговците на пазара за робини, изпитват и гулаговските чиновници в Усманския затвор през 1947 г., когато те, двадесетина мъже с униформата на МВД, се разполагат на няколко маси, покрити с чаршафи (за по-голяма тежест, иначе е неудобно все пак), а арестуваните жени, съблечени в съседния бокс, трябва да минат голи и боси пред тях, да се завъртят, да се спират и да отговарят на въпросите им. „Отдръпни ръцете!“ — заповядват те на онези, които заемат защитните пози на антични статуи (офицерите наистина подбират наложници за себе си и своето обкръжение).

Така тежката сянка на утрешната лагерна битка заслонява в различни прояви пред новака арестант невинните духовни радости на етапния затвор.

При нас в пресненската килия бяха вкарали за две нощи един спецнарядник, който легна до мен. Пътуваше по спецнаряд, тоест в Централното управление му бяха издали удостоверение, което го следваше от лагер в лагер, а в него пишеше, че той е строителен техник и трябва да бъде използуван на новото място само като такъв. Спецнарядникът пътува в общите вагон-закове, лежи в общите килии на етапните затвори, но сърцето му не е свито: той е защитен от удостоверението си, никой няма да го погне да сече дървета в гората.

Жестокият решителен израз бе главното в лицето на този лагерник, излежал вече по-голямата част от присъдата си. (Не знаех още, че точно такъв израз с течение на времето ще легне върху лицата на всички ни, защото жестокият решителен израз е национален признак на гулаговските островитяни. Особите с мек отстъпчив израз бързо измират на островите.) С подигравателна усмивчица, сякаш бяхме двуседмични кутрета, той наблюдаваше първите ни главоболия.

Какво ни очаква в лагера? Той ни поучаваше съчувствено:

— С първата ви крачка в лагера всеки ще гледа да ви преметне и обере. Не вярвайте на никого освен на себе си! Оглеждайте се: не се ли промъква някой да ви ухапе. Такъв наивник бях и аз преди осем години, когато пристигнах в Каргополлаг. Свалиха ни от ешелона и конвоят се приготви да ни поведе: десет километра до лагера, рохкав дълбок сняг. До нас спират три шейни. Един здравеняк — конвоят не му възрази с нищо — ни обявява: „Братлета, качвайте багажа, ще ви го откараме!“ Спомняме си: чели сме в книгите, че вещите на арестантите ги пренасяли с каруци. Мислим си: не е чак толкова безчовечно в лагера — я какви грижи! Натоварихме си нещата. Шейните заминаха. Край. Повече никога не ги видяхме. Дори празните куфари и торби.

— Как е възможно такова нещо? За тях закон няма ли?

— Не задавайте глупави въпроси. Закон. Закон е тайгата. А правда не е имало в ГУЛАГ и няма да има. Този каргополски случай е просто символ на ГУЛАГ. После, ще трябва да свиквате: в лагера никой нищо не върши даром, никой нищо — от добро сърце. За всичко се плаща. Ако ви се предлага нещо безкористно, знайте, че е номер, провокация. Най-главното: избягвайте общите работи! Избягвайте ги от първия ден! Попаднете ли още от първия ден на общите, спукана ви е работата, няма измъкване.

Общи работи ли?…

— Общите работи са основните, които се извършват във всеки лагер. В тях се включват осемдесет процента от арестантите. И всички до един хвърлят топа. Всички. На тяхно място докарват нови — пак за общи работи. Там ще изцедят последните ви сили. И винаги ще сте гладни. Винаги мокри. Без обувки. В дрипи. Удряни в кантара. В най-лошите бараки. И никой няма да ви лекува. В лагера живеят само тези, които не са на обща работа. Гледайте на всяка цена да се измъкнете. Още от първия ден.

На всяка цена!

На всяка цена ли?…

На Красная Пресня усвоих и приех тези — ни най-малко не преувеличени — съвети на жестокия спецнарядник. Не го попитах само: а къде е пределът на цената? Къде е краят й?

Бележки

[1] Управление на Североизточните (тоест колимските) изправителни лагери. — Б.а.

[2] Ей, „Трибунал за военните престъпления“ на Бертран Ръсел! Какво умувате, че не съберете материалец? Нима този тук не ви подхожда? — Б.а.

[3] С понт — с много важен (но престорен) вид. — Б.а.

[4] Рецидивисти, изменили на апашкия закон и влезли в сътрудничество с лагерното началство. — Б.а.

[5] Все някога ще бъде отразена и в паметници толкова потайната, толкова почти забравената вече история на нашия Архипелаг! Аз например винаги рисувам във въображението си още един паметник: някъде на Колима, нависоко — един преогромен Сталин с размери, в каквито той самият е мечтаел да се види — с многометрови мустаци, с озъбената уста на лагерен комендант, опъващ с едната си ръка юздите, а с другата размахал камшик, за да шибне впряга — впряга от стотици хора, навързани по петима и повлекли хомота. Някъде на края на Чукотка около Беринговия проток това също би изглеждало добре. (Вече бях написал за това свое виждане, когато прочетох „Барелефът върху скалата“ от Алдан-Семьонов, дори в цензурираната лагерна повест се натъкнах на много сходни неща. Разправят, че на жигульовския хълм Могутов над Волга, на километър от лагера, също имало един огромен Сталин за параходите, нарисуван с маслени бои върху скалата.) — Б.а.

[6] Оттогава съм питал случайни познати шведи или заминаващи за Швеция: как да разбера за такова семейство? Чували ли са нещо за такъв безследно изчезнал човек? В отговор само ми се усмихваха: Андерсен в Швеция е нещо като Иванов в Русия, а такъв милиардер не знаели. И едва сега, след двадесет и две години, като препрочитам написаното от мен, изведнъж ме озарява: ами да, на него му е било забранено, разбира се, да ползува истинското си име! Абакумов го е предупредил, естествено, че в противен случай ще го унищожат физически! И той тръгва по затворите и етапите като шведски Иванов. И единствено с незабранените странични подробности от своята биография оставя в паметта на случайно срещнатите някаква следа за погубения си живот. По-скоро, още се е надявал да го спаси — съвсем по човешки, подобно на милионите опитни морски свинчета в тази книга: докато излежава присъдата си, а сетне възмутеният Запад ще го освободи. Не бе разбрал силата на Изтока. И че не може такъв свидетел, проявил подобна твърдост, нетипична за кекавия Запад, да бъде някога освободен. А много е възможно да е жив и до днес. (Бележка от 1972 г.) — Б.а.

[7] Дажба, гарантирана от ГУЛАГ при липса на работа. — Б.а.

[8] Полуцветен е всеки, който се присламчва към апашкия свят по дух и се старае да усвоява всичко от него, но все още не е удостоен от апашкия закон. — Б.а.

[9] Впрочем, както пише П. Якубович, продажба на дългосрочни присъди има и през миналия век, това е стар затворнически номер. — Б.а.