В северното Бяло море, където нощите половин година са бели, Големият Соловецки остров възправя сред водата белите си черкви, укрепени с крепостни стени от валчести камъни, ръждивочервени от полепналите по тях лишеи — и сиво-белите соловецки чайки постоянно кръжат над твърдината и кряскат.

„В това бледо сияние сякаш липсва грехът. Сякаш природата още не се е доразвила до греха“ — така възприема Пришвин Соловецките острови^[1].

Без нас са се издигнали тези острови от морето, без нас са се изпълнили с двеста рибни езера, без нас са се заселили с диви петли, зайци, елени, а лисици, вълци и други хищни зверове тук никога не е имало.

Настъпвали са и са отстъпвали ледници, гранитните камъни са се натрупвали около езерата; езерата са замръзвали през соловецката зимна нощ, ревяло е морето от вятъра и се е покривало с ледена каша, а тук-таме и с лед; пламенеели са полярните сияния върху половината от небесния свод; и отново е просветвало, и отново се е затопляло, и смърчовете са издигали все по-високо все по-яките си стволове, кудкудякали и кряскали са птици, тръбно са ревели елени — кръжала е планетата с цялата световна история, царства са падали и възниквали, а тук все не се появявал ни хищен звяр, ни човекът.

Понякога дотук се добирали новгородчани и точно те са включили островите в Обонежката пятина^[2]. Живели са тук по едно време и карели. Половин столетие след Куликовската битка и половин хилядолетие преди ГПУ монасите Саватий и Зосима прекосили с лодка седефеното море и решили, че този остров без хищни зверове е свят. Те полагат началото на Соловецкият манастир. Оттогава се въздигат тук Успенската и Преображенската катедрала, черквата „Усекновение на Секирной горе“^[3] и още двадесетина черкви, и още толкова параклиса, скитът Голготски, скитът Троицки, скитът Саватиевски, скитът Муксалмски и уединените в най-глухите места убежища на отшелници и схимници. Тук са вложили труда си мнозина — отначало самите монаси, сетне и манастирските селяни. Езерата се съединяват чрез десетки канали. Езерната вода се прекарва по дървени тръби до манастирите. И най-удивителното — през XIX век в плитчините на Муксалма израства дига от огромни валчести камъни. На Голяма и Малка Муксалма започват да пасат тучни стада, монасите обичат да се грижат за животните — било домашни или диви. Соловетската земя се оказва не само свята, но и богата, в състояние да изхрани хиляди и хиляди^[4]. В зеленчуковите градини растат стегнати бели сладки зелки (кочаните им — „соловецки ябълки“). Всички зеленчуци са тукашни и всички първосортни, в оранжериите се отглеждат цветя, дори рози. Че и бостани ли не щеш. Развива се рибният поминък — улов в морето и рибовъдство в оградени от морето „владишки рибарници“. В течение на вековете и десетилетията се появяват мелници за собствено жито, свои дъскорезници, свои съдини от собствените грънчарски работилници, своя леярна, своя ковачница, своя книговезница, своя обработка на кожи, своя работилница за карети и дори своя електростанция. И тухлите със сложна конфигурация, и малките морски съдове — всичко си правят сами.

Никога обаче не е имало още, няма — а и ще го бъде ли? — народно развитие без военна или тъмнична мисъл.

Военната мисъл! Как така някакви си безразсъдни монаси ще живеят просто на остров? Островът е на границата на Великата Империя и, ще рече че, той трябва да дава отпор на шведи, датчани и англичани, а оттук следва, че трябва да изгради крепост с дебели осем метра стени и да издигне осем кули, и да пробие тесни бойници, а от катедралната камбанария да осигури наблюдателен обзор. (фот. 7) (И идва момент, когато манастирът се отбранява срещу англичаните през 1808 и 1854 г. и устоява; но през 1667 г. в борбата срещу никонианците^[5] монахът Феоктист предава крепостта на царския болярин, като му показва тайния ходник.)

Соловецкият Кремъл – общ изглед (фот. 7)

Тъмничната мисъл! Къде по-хубаво от това — на изолиран остров, че и с яки каменни стени. Има къде да държи важните престъпници, а и пазачите са налице. Не им пречим да си спасяват душите, но нека и те ни пазят добре затворниците. (Колко вяра е разрушило в човешките души това тъмнично съвместителство в някои християнски манастири!)

Дали е мислил за подобни неща Саватий, когато е слизал ни светия остров?…

Докарвали са тук църковни еретици, докарвали са и политически еретици. Тук лежи Авраамий Палицин (и тук умира); чичото на Пушкин — П. Ганибал — за съчувствието му към декабристите. Вече в дълбока старост е затворен тук последният атаман на Заположката войска Калнишевски, освободен е след дълги години, прехвърлил вече стоте.

Но всички тези все още можем да изброим по имена.^[6]

Върху древната история на соловецката манастирска тъмница вече в съветско, вече в лагерно време е метнато булото на модерния мит, което обаче вкарва в заблуда съчинителите на справочници и исторически описания, и сега вече в няколко книги можем да прочетем, че соловецката тъмница е служела за изтезания; че в нея е имало куки за разтягане на тялото и бичове, и жигосване. Но всичко това са атрибути на доелизаветинските следствени затвори или на западната инквизиция и изобщо не са присъщи на руските манастирски тъмници, а всичко това е измислено от недобросъвестни и несведущи изследователи.

Старите соловчани добре помнят шута Иванов, този „антирелигиозен бацил“ според лагерното определение. Преди това е бил прислужник на новгородския архиепископ, арестуван, задето продавал църковни ценности на шведи. Попада на Соловки през 1925 г. и усилено крои как да се измъкне от общите работи и от гибел. Специализира се по антирелигиозната пропаганда сред затворниците и става, естествено, сътрудник на ИСЧ (Информационно-следствена част — какво откровено название!). Нещо повече: разпалва апетитите на лагерните ръководители с предположенията, че тук монасите са заровили много съкровища — и тогава под негово ръководство се създава Комисия по разкопките. Тази комисия копае месеци наред — уви, монасите провалят психологическите сметки на антирелигиозния бацил: на Соловки не се намират никакви заровени съкровища. Тогава, за да излезе с чест от положението, Иванов започва да представя подземните стопански, складови и отбранителни помещения като тъмнични и за изтезания. Сечивата за изтезанията, естествено, не са могли да се запазят за толкова столетия, но куката (за окачване на заклани животни) свидетелствува недвусмислено, че тук е имало уреди за разтягане. За XIX столетие е по-трудно да се обясни защо не са останали никакви следи от инквизиции и идва заключението, че „от миналия век режимът в соловецката тъмница значително се е смекчил“. „Откритията“ на антирелигиозния бацил са в духа на времето, те утешават донякъде разочарованото началство и биват поместени в лагерното списание „Соловецки острови“, а по-късно отпечатани отделно в соловецката печатница — и така с успех се пуска димна завеса върху историческата истина. (Замисълът е толкова по-уместен, като се има предвид, че процъфтяващият Соловецки манастир се ползува с голяма слава и уважение по цяла Русия до самото навечерие на революцията.)

Но когато властта преминава в ръцете на трудещите се, възниква въпросът какво да се прави с тези заклети готованци монасите. Изпращат при тях комисари, социално проверени ръководители. Манастирът е обявен за совхоз, на монасите е наредено да се молят по-рядко, а повече да се трудят в полза на работниците и селяните. Монасите се трудят и невероятната на вкус сельодка, която ловят благодарение на това, че специално знаят местата и времето за хвърляне на мрежите си, се изпраща в Москва за кремълската трапеза.

Изобилието от ценности обаче, съсредоточени в манастира, особено в ризницата, разваля спокойствието на някои от пристигналите ръководители и наставници: вместо да преминат в (техните) трудови ръце, ценностите лежат като безполезни религиозни вещи. И тогава в известно противоречие с Наказателния закон, но точно според общия дух на експроприиране на нетрудовото имущество манастирът бива запален (25 май 1923 г.) — повредени са постройките, изчезват много ценни предмети от розницата, а главно — изгарят всички регистрационни книги, вследствие на което не може вече да се определи, колко и какво именно е унищожено.^[7]

Какво може да ни подскаже революционното правосъзнание (нюх), след като няма проведено дори никакво следствие? Кой може да е виновен за подпалването на манастирското богатство, ако не черната монашеска сбирщина? Да бъдат в такъв случай изхвърлени на материка, а на Соловецките острови да се концентрират Северните лагери със Специално предназначение (СЛОН)! Осемдесетгодишните и дори столетните монаси молят на колене да бъдат оставени да умрат на „свещената земя“, но са прогонени до един с пролетарска непреклонност, остават само най-необходимите: рибарските задруги^[8] и специалистите по животновъдство на Муксалма; и отец Методий, който слага киселото зеле; и отец Самсон, леярят; и някои други подобни полезни отци. (Определят им отделено от лагера кътче от манастира със самостоятелен изход — Селдените порти (фот. 8). Те биват наречени трудова комуна, но като снизхождение към тяхната пълна заблуда им оставят за молитви Онуфриевската черква на гробището.)

Селдените порти (фот. 8)

Така се сбъдва една от любимите пословици, повтаряна постоянно от арестантите: свято място празно не остава. Замлъква камбанният звън, загасват кандилата и свещниците, не звучат повече литургии и всенощни служби, не се мънка денонощният псалтир, рушат се иконостасите (в Преображенската катедрала ги оставят) — затова пък храбрите чекисти със свръхдълги, чак до петите шинели, със специални отличителни соловецки черни маншети и петлици и с черни околожки на фуражките без звезди пристигат през юни 1923 г. да създават образцово-строг лагер, гордостта на работническо-селската Република.

Концентрационните лагери, макар и класови, са признати по това време за недостатъчно строги. Още през 1921 г. биват основани в подчинение на ЧК Северните лагери със специално предназначение — СЛОН. Първите такива лагери възникват в Пертоминск, Холмогори и дори близо до Архангелск.^[9] Тези места обаче са били, изглежда, смятани като трудни за охраняване, неперспективни за съсредоточаване на големи маси затворници. И погледите на началството се обръщат, естествено, към съседните Соловецки острови — с вече уредено и функциониращо стопанство, с каменни постройки, на двадесет-четиридесет километра от материка, достатъчно близко за тъмничарите, достатъчно отдалечено за бегълците и половин година без връзка с материка — къде по-костелив орех от Сахалин.

Какво значи Специално предназначение, още не е формулирано и разработено в инструкциите. Но, разбира се, на първия началник на соловецкия лагер Айхманс са му обяснили устно на Лубянка. А той от своя страна — на своите близки помощници с пристигането си на острова.

* * *

Сега едва ли някой може да учуди бившите зекове, пък и просто хората от 60-те години, с историята за Соловки. Но нека читателят си представи, че е човек от чеховска и следчеховска Русия, човек от Сребърния век на нашата култура, както са наричани 1910-те години, там възпитан, макар дори потресен от гражданската война — но все пак привикнал с приетата при хората храна, облекло, взаимно словесно обръщение, — и тогава именно да престъпи портите на Соловки — в Кемперпункт^[10]. Това е етапният затвор в Кеми, унилият, без дръвче, без храстче Попов остров, съединен с материка чрез дига. Първото нещо, което попадналият на това голо, мръсно място вижда, е карантинната рота (арестантите тогава са групирани по „роти“, „бригадите“ още не са формирани), в която всички са облечени с… чували! — с обикновени чували: краката им под тях се показват като изпод рокля, а за главата и ръцете са пробити дупки. (На кого ли освен на руснака може да му щукне такова решение!) Докато износва на гърба собствената си дреха, новакът ще избегне чувала, но преди още да е разгледал хубаво чувалите, ще види легендарния ротмистър Курилко.

Курилко (или заместващият го Белобородов) застава пред етапната колона с дълъг чекистки шинел с черни, навяващи страх маншети, които изглеждат върху нявгашното руско войнишко сукно като предвестник на смъртта. Той рипва върху бъчва или друго някое възвишаващо се място и се обръща към новопристигналите с неочаквана пронизваща ярост: „Еееей! Внима-ни-е! Това тук не е съ-вец-ка, а соло-вец-ка република! Набийте си го в главите! Още не е стъпвал прокурорски крак на соловецка земя! И няма да стъпи! Запомнете! Изпращат ви тук не за превъзпитание!

Кривото дърво само брадва го оправя! А редът при нас е такъв: кажат ли ти «стани» — ставаш, «легни» — лягаш! В писмата си до близките пишеш: жив, здрав, всичко е наред! Точка!…“

Именитите дворяни, столичните интелигенти, свещениците, моллите и невежите средноазиатци се вцепеняват като гръмнати — къде се е чуло и видяло подобно нещо! А Курилко, останал незабелязан през гражданската война, ала вписал сега чрез този исторически похват името си в аналите на цяла Русия, се разпалва все повече с всеки следващ удачен крясък и израз, един от друг по-образни.^[11]

И като се любува на себе си и прелива от словоохотливост (и вътрешно може би със злорадство: къде се криехте, лалугерчета, докато воювахме с болшевиките? По дупките си ли мислехте да изчакате? Ама ето че ви измъкнаха оттам! На ви сега за вашия говнян неутралитет!) — Курилко започва да ги строява:

— Здравей, първа карантинна рота!… (Трябва да отвърнат отсечено: „Здра!“) Лошо, повтори! Здравей, първа карантинна рота!… Лошо!… Това „здра“ трябва да се чуе на Соловки оттатък пролива! Да се сринат стените от вашите двеста гърла!!! Отначало! Здравей, първа карантинна рота!

Курилко следи всички да викат, докато не почнат да падат от изтощение, след което минава към учението — бягане на ротата около пилона:

— Вдигни коленете!… Коленете!

На него самия също не му е леко, и той е вече нещо като трагедиен актьор в края на петото действие преди последното убийство. И след половинчасовото учение обещава на вече падащите и падналите, на проснатите на земята с прегракнал глас:

— По корем ще ми лазите!

И това е само първата тренировка, за да бъде прекършена волята на новопристигналите. А в черно-дървената гниещо-смрадлива барака им заповядват „да легнат да спят на ребро“ — това пак добре, това е, когато отдельонните те турят срещу подкуп на наровете. Останалите ще стоят през нощта прави между наровете (а провинилият се ще бъде поставен между кофата за по нужда и стената, та всички да си вършат работата пред очите му).

И това са все още благословените допреломни, докултовски, доизвратени, донарушени Хиляда Деветстотин Двадесет и Трета, Хиляда Деветстотин Двадесет и Пета… (А от 1927-а става правило на наровете да лежат само криминалните и да замерват оттам интелигентите със собствените си въшки.)

В очакване на парахода „Глеб Бокий“^[12] те ще поработят още известно време в кемския етапен затвор и някой ще бъде накаран да тича около пилона и да повтаря, без да спира: „Аз съм канапчия, хем не работя, хем на другите преча!“; а инженера, паднал с кофата, докато е изнасял нечистотиите, целият изпоплескан в тях, не го пускат в бараката, а го оставят да се вледени в нечистотиите.) После конвоят ще се провикне: „Да няма изоставащи! Стреля се без предупреждение! Ходом марш!“ И ще прищракат със затворите: „Ще ни нервирате, а?“ А през зимата ги карат да вървят пеша по леда, помъкнали лодките след себе си, за да преплават топлика. Но щом водната повърхност се разтопи, ги натоварват в трюма на парахода и така ще ги натъпчат, че докато стигнат до Соловки, неколцина непременно ще се издушат, без да могат да видят белоснежния манастир зад ръждиво червените му стени.

Още в първите часове новакът ще изпита по всяка вероятност и соловецката насмешка в банята: той се е съблякъл, първият баняджия натопява бърсалката в бъчвата с разтворения в нея лютив сапун и го намазва; вторият с ритник го отпраща долу някъде по наклонената дъска или по стълбите; там, долу, него — зашеметения, трети баняджия го залива с кофа вода и мигом четвърти го изблъсква в облекалнята, където намира „партушините“ си безредно захвърлени. (В тази насмешка е предвиден целият ГУЛАГ! И неговият темп, и човешката цена.)

Така започва да вдишва новакът соловецкия въздух! Този непознат още за страната въздух, но вече определящ на Соловки бъдещата атмосфера на Архипелага.

Тук новакът вижда пак облечени с чували хора; или с обикновени „цивилни“ дрехи — у кого по-запазени, у кого по-оръфани; или със специфичните за Соловки къси наметала от сукно за шинели (това е привилегия, признак за високо положение, така е облечен административният състав), с ушанки-соловчанки от същия материал; и внезапно сред арестантите се мярва човек… с фрак! Но не, никой не му се чуди, никой не извръща към него глава и не му се смее. (Нали всеки износва това, с което е дошъл. Този клетник е бил арестуван в ресторант „Метропол“ и е принуден да излежава присъдата си с фрак.)

Списание „Словецкие острова“ (1930 г. бр.1) нарича получаването на стандартния тип облекло^[13] „мечта за повечето арестанти“. Единствено детската колония е изцяло обличана. А на жените например не дават нито бельо, нито чорапи, нито дори кърпи за глава — прибрали Фьокла с лятна рокля — да ходи тъй и през полярната зима. Това е причината повечето арестанти да стоят в ротните помещения дори само по долно бельо и да не ги извеждат насила на работа.

Безплатното облекло е толкова ценно, че на никого на Соловки не прави впечатление такава нелепа сцена: посред зима арестантът си сваля дрехите и обувките пред стените на манастира и ги предава грижливо, след което пробягва гол двеста метра до друга група хора, където го обличат. Това означава: предават го от крепостното управление на управлението на филимоновския железопътен клон^[14], но ако го предадат с дрехите му, приемачите му могат и да не ги върнат или да ги обменят, да излъжат.

А ето ви и друга зимна сцена — същите нрави, макар причината да е друга. Лазаретът на санитарната част е признат за антисанитарен, наредено е да бъде срочно попарен и измит с вряла вода. Но къде да дяват болните? Всички помещения са препълнени, по плътност населението на Соловецкия архипелаг превъзхожда Белгия (а да не говорим за соловецката крепост). Без много умуване изнасят всички болни върху одеялата им на снега в продължение на три часа. След изпарването на помещенията ги вкарват обратно.

Нали не сме забравили, че нашият новак е възпитаник на Сребърния век? Той нищо още не знае нито за Втората световна война, нито за Бухенвалд. Той вижда: отдельонните с шинелните си наметала в изпънат стоеж си козируват един на друг и на ротните командири — и пак те подгонват своите работници с дълги тояги, сопи (и дори глаголът е вече ясен за всички: сопосвам). Той вижда: шейните и каруците са теглени не от коне, а от хора (впрегнати по няколко в една) — и също е изфабрикувана нова дума — вридло (Временно Исполняющий Должностъ Лошади^[15]).

А от другите соловчани научава и много по-страшни неща от това, което виждат очите му. Чува пагубната дума — Секирка. Това означава храма „Усекновение на Секирната планина“ (фот. 9). На двата му етажа са приспособени карцери. Във всеки карцер от стена до стена има зазидани пръти с дебелината на китка, върху които наказаните арестанти са принудени да седят през целия ден. (За пренощуване лягат на пода, но един връз друг, помещението е претъпкано.) Прътите са на такава височина, че краката не опират до земята. Никак не е лесно да се запази равновесие, през целия ден арестантът полага усилия да се задържи. Смъкне ли се оттам, надзирателите се втурват да го бият. Или пък: извеждат го отвън на стълбата с триста шестдесет и пет стръмни стъпала (от храма до езерото, построени от монасите); завързват човека по дължината на тялото му към една греда за тежест и го блъсват надолу (стъпалата са толкова стръмни, че гредата с човека не се задържа върху тях, включително и върху двете малки площадки).

Секирна планина (фот. 9)

Е, няма защо да ходим чак в Секирка заради прътите, тях ще ги намерите и във винаги препълнения карцер на крепостта. Или пък ще те накарат да седиш на ръбест камък, върху който също дълго не ще се задържиш. А през лятото — „пън пън“, което ще рече гол срещу комарите. Но в този случай наказаният трябва да се наблюдава; а ако го вържат така гол за някое дърво, комарите сами ще му видят сметката. Ако пък е през зимата, го обливат с ледена вода. Понякога оставят цели роти на снега заради някое провинение. Или друго — натирват човека в тресавището край езерото и го държат там затънал до гърлото. А ето ви и още един начин: запрягат кон в празни стръки, към които връзват виновния за краката, някой от охраната яхва коня и го пришпорва по горското сечище, докато стоновете и виковете отзад заглъхнат.

Новакът е сломен духом още преди да е започнал соловецкия си живот, безкрайната си тригодишна присъда. Но съвременният читател ще избърза, ако реши, че има насреща си открита система за унищожаване, лагер на смъртта. Е, не сме толкова прости! В тази първа експериментална зона, както по-късно и в другите, както и в най-всеобхватната от всички — СССР, ние не действуваме открито, а наслоено, смесено — и поради тази причина толкова успешно и толкова дълго.

Не щеш ли, през портите на крепостта с важен вид влиза някакъв юначага, яхнал козел, и никой не му се надсмива. Кой ли е той? И защо е яхнал козел? Това е Дегтярьов, някогашен конен пазач (да не го бъркаме със съименника му, началника на войските на Соловецкия архипелаг). Поискал да му дадат кон, но на Соловки конят е лукс, затова му дали козел. А в чест на какво? Той завежда Дендрологическия разсадник. Тук, на Соловки, се отглеждат екзотични дървета.

Тъкмо с този козелски ездач започва соловецката фантастика. За какво са тези екзотични дървета на Соловки, където дори обикновеното разумно зеленчуково стопанство на монасите е вече съсипано и зеленчуците са рядкост?

Екзотични дървета при Полярния кръг са необходими за това, че и Соловки, както цялата Съветска република, преобразяват света и изграждат новия живот. Но отде семена, средства? Там е работата: за семена за Дрендологическия разсадник има пари, няма пари само за изхранването на работниците от дърводобива (храненето става още не според нормите, а според средствата).

Ами археологическите разкопки? Да, у нас работи Комисия за теренни проучвания. Толкова е важно да знаем своето минало.

Пред Управлението на лагера има цветна леха с изобразен от цветя симпатичен слон, „У“-то върху попоната му означава У-СЛОН — (Управление на Соловецките лагери със Специално предназначение). Същия ребус ще видите и върху соловецките бонове, пуснати в обращение вместо пари в тази северна държава. Какъв приятен домашен маскарад! Всичко тук е толкова мило, нима шегаджията Курилко е искал само да ни уплаши?

Паричното обращение в лагерите на ГПУ е в ход дълги години. Специалните парични знаци помагат за по-добрата изолация на тези лагери. С пристигането си в лагера дори всички чинове от администрацията и охраната, толкова повече арестантите, трябва да предадат всички намиращи се у тях съветски пари и да получат срещу тях книжки с „разплащателни квитанции“ (върху плътна хартия, с воден знак) със стойност от по две, пет, двадесет, петдесет копейки, от една, три и пет рубли, различаващи се според това кога са пуснати по подписите на различните членове на Колегията на ОГПУ — Г. Бокий, Л. Коган или М. Берман. За укриване на държавни пари в лагера се полага разстрел. (Една от целите на подобна строгост е да се затрудни бягството.) Тези квитанции се прилагат за всички разплащания върху територията на всички лагери на ГПУ. При освобождаването (ако изобщо настъпва…) притежателят на сумата отново я получава в държавни монети и банкноти. След 1932 г. при рязкото нарастване на лагерната система всички тези квитанции са иззети. (Според данните, получени от М.М. Биков.)

Издават си и собствено списание — също „Слон“ (от 1924 г., първите му броеве излизат на пишеща машина, от брой 9 се набира в манастирската печатница), от 1925 г. — „Соловецкие острова“, в двеста екземпляра и дори с приложение — вестник „Новие Соловки“ (да скъсаме с проклетото монашеско минало!). От 1926 г. — подписка из цялата страна и увеличен тираж — голям успех! През 20-те години Соловки не само не ги крият, но дори проглушават ушите на всички с тях. Соловки играят открито, Соловки се гордеят открито (имат смелостта да се гордеят!), Соловки се споменават в съветските песни, на Соловки се смеят в естрадни куплети. Нали класите изчезват (къде ли?) и за Соловки също скоро ще настъпи краят.

А и над списанието — някаква през куп за грош цензура: арестантите (по сведение на Глубоковски) пишат хумористични стихчета за Тричленката на ГПУ — и това минава! Че ги и пеят след това от естрадата на соловецкия лагер направо в лицето на пристигналия Глеб Бокий:

Обещаха ни какви ли не стоки

Вул, Василиев, Фелдман и Бокий… —

и на началството му е драго да ги слуша. (Как да не е поласкано! Още си само студент, а вече те вкарват в историята.) И припевът:

След като ни пратихте в затвора,

каним ви: елате, мили хора!

Нека с нас от три до пет години

времето ви радостно да мине!

кискат се! Харесва им! (На никого не му идва наум, че в това има пророчество!…)

През 1927 г. списанието спира да излиза: режимът прави поврат, не му е до шеги. Но и по-късно, през 1929 г., след значителните събития на Соловки и общия поврат във всички лагери към превъзпитание, списанието се възобновява и излиза до 1932 г.

А загубилият свян Шепчински, син на разстрелян генерал, простира лозунг над входната порта:

Соловки — на работниците и селяните!

(Не по-малко пророчество! Но това не се харесва, досещат се и го свалят.)

Артистите от театралната трупа получават костюми, ушити от филоните на свещениците. „Релсите кънтят.“ Кълчещите се под звуците на фокстрота двойки (загниващият Запад) — и победоносна червена ковачница, нарисувани в дълбочината на сцената (Ние)!

Фантастичен свят! Не, шегува се негодникът Курилко!…

А съществува още и Краеведческо соловецко дружество, което издава своите отчети-изследвания. За неповторимата архитектура на XVI столетие и за соловецката фауна тук се пише с такива подробности, с такава преданост към науката и кротка любов към предмета, сякаш скучаещите чудаци-учени са се събрали на острова, гонени от научна страст, а не са арестанти, преминали вече през Лубянка и треперещи да не попаднат на Секирения хълм, оставени голи на комарите или вързани за стръките на коня. На всичко отгоре в тон с добродушните краеведи и самите соловецки диви животни и птици още не са измрели, не са избити, не са прогонени, дори не са наплашени — още през двадесет и осма година зайците излизат доверчиво на цели сюрии до самия път и любопитно наблюдават как водят арестантите към Анзер.

Как е станало така да не изтрепят зайците? Обясняват на новака: животните и птиците тук нямат страх, защото има заповед на ГПУ: „Пестете патроните! Нито един изстрел, освен срещу арестантите!“

И така, всички страхове са били напразни. Но — „Дръпни се! Дръпни се!“ — крещят посред бял ден в двора на крепостта, многолюден като Невския проспект, трима самодоволни млади хора, с лица на наркомани (предният разгонва тълпата затворници не с тояга, а с камшик), мъкнат под мишниците свлечен, с провиснали нозе и ръце човек по долно бельо — страшно е да се гледа неговото стичащо се като желе лице! — мъкнат го под камбанарията (фот. 10, 11), ей там под арката, натикват го през нисичката врата и го застрелват в тила — там той се свлича надолу по стръмните стъпала, където могат да се струпат до седем-осем души, а после изпращат хора да измъкнат труповете и нареждат на жените (майките и съпругите на избягалите в Константинопол; вярващи, неотстъпили от вярата си и непозволили да откъснат от нея децата им) — да измият стълбището.^[16]

Камбанарията (фот. 10)

Под арката (фот. 11)

Толкова ли е трудно това да стане през нощта, тихо? А защо пък тихо? Тогава и куршумът ще иде на вятъра. През деня пред очите на толкова хора куршумът има възпитателно въздействие. Той поразява десетки наведнъж.

Разстрелват и по друг начин — направо на Онуфриевското гробище, зад женската барака (бивш приют за бедни стари богомолки) — така се нарича пътят покрай женската барака: разстрелен. Виждали са как през зимата по снега извеждат човека бос, по долно бельо (това не е с цел да го изтезават! Това е, за да не бъдат прахосани обувките и дрехите му), с ръце, вързани с тел зад гърба^[17], а осъденият върви горд, изправен и дърпа с устни, без да може да си помогне с ръцете, запалената си, последна в живота му цигара. (Този маниер издава в него офицера. Тук са събрани хора, воювали седем години по фронтовете. Така например осемнадесетгодишният син на историка В.А. Пото на въпроса на нарядника за професията му повдига рамене: „Картечар.“ Поради младостта си и в разгара на гражданската война не е успял да усвои друга.)

Фантастичен свят! Понякога тези неща съвпадат. Много неща в историята се повтарят, но се случват и съвсем неповторими съчетания, кратки по време и по място. Такъв е нашият НЕП. Такива са и ранните Соловки.

Твърде малък брой чекисти (че и полупровинили се отгоре на това), едва двадесет-четиридесет души пристигат тук, за да държат в подчинение хиляди, много хиляди. Отначало очакват по-малко, но Москва изпраща, изпраща и изпраща. За първата половина на годината, до декември 1923 г., се събират повече от две хиляди затворници. А през 1928 г. само в 13-а рота (рота за общи работи) крайният в редицата при преброяването отговаря: „376-и! Строй по десет!“ — което ще рече 3 760 души, също толкова има и в 12-а рота, а още повече са в „17-а рота“ — общите гробищни ями. А освен Крепостта има вече и „командировки“ — Саватиево, Филимоново, Муксалма, Троицкая, „Зайчетата“ (Заешките острови). Към 1928 г. са вече около шестдесет хиляди. И колко само „картечари“ сред тях, дългогодишни бойци, бойци по рождение? А от 1926 г. вече прииждат и отявлени рецидивисти от всички сортове. И как да ги удържиш така, че да не въстанат?

Само чрез ужас! Само чрез Секирката! Чрез прътовете! Чрез комарите! Чрез връзването за пънове! Чрез дневните разстрели! Москва изпраща етап след етап, без да се съобразява с местните сили — но Москва не ограничава ни най-малко своите чекисти с някакви фалшиви правила: всичко, направено за реда, е направено и нито един прокурор действително никога няма да стъпи на соловецка земя.

А освен това — тюлена наметка с мъниста: ерата на равенство — и Нови Соловки! Самоохрана за затворниците! Самонаблюдение! Само контрол! Ротни, взводни, отдельонни командири — всички от средата на арестантите. И самодейност, и саморазвлечение!

А зад ужаса и под тюлената наметка — що за хора? Какви?

Отколешни аристократи. Кадрови военни. Философи. Учени. Художници. Артисти. Лицеисти.

Ето неколцина соловчани, останали в паметта на оцелелите: Ширинска-Шахматова, Шереметева, Шаховска, Фицтум, И. С. Делвиг, Багратуни, Асоциани-Еристов, Гошерон де ла Фос, Сиверс, Г.М. Осоргин, Клот, Н.Н. Бахрушин, Аксаков, Комаровски, П. М. Воейков, Вадболски, Вонлярлярски, В. Левашов, О. В. Волков, В. Лозино-Лозински, Д. Гудович, Таубе, В. С. Муромцев. Бившият кадетски водач Некрасов. Финансистът проф. Озеров. Юристът проф, А. Б. Бородин. Психологът проф. А. П. Суханов. Философите проф. А. А. Мейер, проф. С. А. Асколдов, Е. Н. Данзас, теософът Мьобус. Историците Н. П. Анциферов, М. Д. Присьолков, Г. О. Гордон, А. И. Заозерски, П. Г. Васенко. Литературоведите Д.С. Лихачов, Цейтлин, лингвистът И. Е. Аничков, ориенталистката Н. В. Пигульовска. Орнитологът Г. Поляков. Художниците Браз, П. Ф. Смотрицки. Актьорите И. Д Калугин (Александринка), Б. Глубоковски, В. Ю. Короленко (племенник на писателя). През 30-те години, вече малко преди ликвидирането на Соловки, тук е и отец Павел Флоренски.

По възпитание, по традиции — твърде горди, за да покажат потиснатост или страх, за да вият, да се оплакват от съдбата дори на приятелите си. Признак за добрия тон е всичко да се прави с усмивка, дори ако отивам на разстрел. Сякаш цялата тази полярна ревяща като море тюрма е малко недоразумение по време на пикник. Шегуват се. Надсмиват се над тъмничарите си.

Ето ви го и слона върху боновете и върху цветната леха. Ето ви и козела вместо кон. И щом като 7-а рота е аристократична, ротният и ще бъде Кунст^[18]. Щом е Бери-Ягода — ще е началник на зърносушилка^[19]. Ето ви и шегите с будалите, с цензорите на списанието. Ето ви и песничките. Георгий Михайловеч Осоргин ходи и шеговито пита: „Comment vous portez-vous на острову̀?“ — „А̀ lager comme a lager“.

Тъкмо тези шегички, тази подчертана независимост на аристократичния дух дразни повече от всичко соловецките тъмничари-полуживотни. С изключение на духовенството на никого не се разрешава да ходи в последната манастирска черква — ползувайки се от това, че работи в санитарните части, Осоргин скришом отива на великденското утринно богослужение. Болен от петнист тиф, той отнася в Анзер на епископ Пьотър Воронежки мантията и Светите Дарове. По донос го затварят в карцера и го осъждат на разстрел. През същия този ден слиза на соловецкото пристанище неговата млада (а и самият той няма още четиридесет години) жена! Осоргин моли тъмничарите си да не помрачават свиждането на жена му. Обещава им, че няма да й даде да се задържи повече от три дни и веднага щом си тръгне, е готов да го разстрелят. И ето какво значи това самообладание, което с анатемосването на аристокрацията сме забравили ние, скимтящите от всяка дребна беда, от всяка дребна болка: три дни е непрекъснато с жена си — и не й дава да се досети! Нито с една дума не се издава! Не допуска да отпадне гласът му! Да се помрачи погледът му! Само веднъж (жена му е жива и сега вече си спомня), докато се разхождат покрай Светото езеро, тя се обръща и вижда как мъжът й мъчително се е хванал за главата. „Какво ти е?“ — „Нищо“ — веднага се съвзема той. Тя е могла още да остане — той я моли да си замине. Черта на времето: убедил я да вземе със себе си топлите му дрехи, щял уж за следващата зима да получи нови в санитарната част — нали това са толкова ценни неща, той ги дава на семейството си. Когато параходът се отделя от пристанището — Осоргин свежда глава. След десет минути той вече се съблича за разстрела.

И все пак някой им подарява тези три дни. Тези три осоргински дни, както и други някои случаи, показват до каква степен соловецкият режим още не е стегнат от бронята на системата. Създава се впечатлението, че въздухът на Соловки смесва странно в себе си вече крайната жестокост с почти още добродушното неразбиране: докъде ще доведе всичко това? Кои соловецки черти стават зародиш на великия Архипелаг и на кои е съдено при първия кълн да изсъхнат? Все пак соловчани още нямат общото твърдо убеждение, че са запалени пещите на полярния Освиенцим и че огнищата им са отворени за всички, докарани веднъж тук. (А нали е било именно така!…) Заблудата идва още и от обявените им твърде кратки присъди: рядко десет години, че и пет не така често, а най-вече три, все три. Още не им е ясна тази лукава игра на закона: да те смажат и да те отпуснат, да те смажат и да те отпуснат. И това патриархално неразбиране — докъде ще доведе? — не може да не окаже никакво влияние върху охраняващите затворници, а може би донякъде и върху тъмничарите.

Колкото и ясно да е изписано навсякъде разлепеното, обявено, нескривано класово учение, че унищожението е единствената заслужена участ за врага, все пак е трудно да си представиш такова унищожаване на всеки конкретен човек с два крака, с коса, очи, уста, шия и рамене. Може да повярваш, че се унищожават класи, но хората от тези класи би трябвало като че ли да останат?… През очите на руските хора, израсли с други, великодушни и неопределени понятия, като през неподходящи за зрението очила редовете ни жестокото учение никак не могат да се възприемат буквално. Сякаш съвсем наскоро са минали месеците и годините на открито обявения терор — а все пак е невъзможно да се повярва!

Тук, на първите острови на Архипелага, се предава и неустойчивостта на първите години, на средата на 20-те години, когато в цялата страна още не се знае: всичко ли вече е забранено? Или обратно, оттук нататък ще почне и да се разрешава? Русия все още толкова много вярва на възторжените фрази! И само няколко замислени глави са прогледнали и знаят кога и как всичко това ще бъде прекършено.

Пожарът е повредил кубетата — а градежът е вечен… Земя, обработена на края на света, и сега разорявана. Неспокойно море, менящо цветовете си. Тихи езера. Доверчиви животни. Безпощадни хора. И заедно с всички тайни на първия остров от Архипелага албатросите отлитат за през зимата към Бискайския залив. И нищо не ще разкажат на безгрижните плажове, на никого в Европа не ще разкажат.

Фантастичен свят… И една от главните недълговечни фантазии: лагерният живот е управляван отчасти — от белогвардейци! Така че Курилко не е отделен случай.

И ето защо. Зад стените на манастира единственият свободен чекист е дежурният по лагер. Караулите пред портите (наблюдателни кули няма), наблюдателните засади по островите и залавянето на бегълците са предоставени на охраната. В охраната освен волнонаемни се набират убийци на битова основа, фалшификатори на пари, други рецидивисти (но не крадци). А кой да се занимава с цялата вътрешна организация, кой да ръководи Административната част, кои да бъдат ротни и отдельонни? Не свещениците я, не сектантите, не непманите, не учените, нито пък студентите (те никак не са малко тук, а студентската фуражка на главата на соловчанина е предизвикателство, дързост, знак и заявка за разстрел). Така че най-подходящи остават бившите военни. А какви други военни тук освен белите офицери? Така без съглашение и едва ли по предварителен замисъл се формира соловецкото сътрудничество между чекистите и белогвардейците.

А къде е принципността на едните и другите? Изненадващо ли е? Поразително ли е? Учудващо е само за този, който е свикнал с класово-социалния анализ и не умее иначе. Но пък на такъв аналитик всичко на този свят му е чудно, понеже светът и човекът никога не се вливат в неговите предварително подложени олуци.

А соловецките тъмничари ще вземат и дявола на служба, щом не им отпускат червени щатове. Наредено е: затворниците да се самоконтролират (самопотискат). И на кого най-добре да се възложи това?

А колко му е на вечните офицери, на кадровите военни, да поемат организацията поне на лагерния живот (на лагерното потисничество) в свои ръце? И как да се подчиниш и да гледаш, че някой се заема с тази работа, без да го бива за нея? В какво превръщат пагоните човешкото сърце — вече говорихме в тази книга. (Само почакайте, ще дойде време и червените командири да ги натикат в затвора — и ще видите как ще се натискат за самоохраната, за възможността да се докопат до тази безсмислена пушка, стига да им се доверят!… Вече писах: а ако нас ни беше призовал Малюта Скуратов?…) Е, и това е възможно при белогвардейците: и бездруго песента ни е изпята, и бездруго всичко е пропаднало, карай да върви! А освен това: „колкото по-зле, толкова по-добре“, ще ви помогнем да създадете такива безумни Соловки, каквито нашата Русия не е и сънувала — нека се покриете с тази незавидна слава. Или още: всички наши се съгласиха, а аз какво — поп ли съм, че да бъда счетоводител в склада?

И все пак главната соловецка фантазия не е само в това, а: като завладяват Административната част на Соловки, белогвардейците започват да се борят с чекистите! Вашият лагер е отвън, нашият — отвътре. И кой къде ще работи и къде ще бъде пратен — това е работа на Административната част. Ние не се натискаме навън и вие не се пъхайте в нашите работи.

Как ли не! — именно отвътре целият лагер трябва да бъде просмукан от доносниците на Информационно-следствената част! Това е първата и страшна сила в лагера — ИСЧ. (Оперативните работници са подбрани също измежду затворниците, това е венецът на самонаблюдението.) И тъкмо с нея се наема да се бори белогвардейската АЧ! Всички други части — Културно-възпитателната, Санитарната, които са от такова значение по-късно в лагерите, тук са хилави и жалки. Едва крета и Икономическата част начело с Н. Френкел — завеждащия „търговията“ с външния свят и несъществуващата „промишленост“; още не са набелязани пътищата на нейния възход. Борят се две сили — ИСЧ и АЧ. Започва се с немския етапен пункт: до отдельонния се приближава току-що пристигналият поет Ал. Ярославски и му зашепва на ухото. Отдельонният изкрещява отсечено като военен: „Бил си таен — ще станеш явен!“

Информационно-следствената част разполага със Секирка, карцерите, доносите и личните дела на затворниците, от нея зависят и предсрочните освобождавания, и разстрелите, в нея е цензурата на писмата и колетите. А Административната част назначава на работа, извършва преместванията по острова и разпраща етапите.

Административната част установява доносниците, за да ги отправи с етапа. Излавят доносниците, те бягат, крият се в помещенията на ИСЧ, но ги настигат и там, разбиват стаите на ИСЧ, измъкват ги и ги отправят с етапите.^[20]

(Изпращат ги на Кондостров за дървен материал. Фантастиката продължава и там: разобличени и унизени, те издават на Кондостров стенвестник „Доносник“ и с печален хумор се „разобличават“ един друг — вече в „угодничене“ и др.)

Тогава ИСЧ започва дела срещу ревнителите на Административната част, увеличава присъдите им, праща ги в Секирка. Но дейността й се усложнява от това, че разкритият таен сътрудник според тълкуването през ония години (член 121 от НК: „разгласяването… от длъжностно лице на сведения, неподлежащи на оповестяване“, и независимо от това дали това разгласяване е допуснато умишлено от него, и доколко той е „длъжностно лице“) се смята за престъпник и ИСЧ вече не може да защищава и освобождава разкритите доносници. Пипнат ли те — сам си виновен. Кондостров е почти узаконен.

Връх на „военните действия“ между ИСЧ и АЧ става случаят през 1927 г., когато белогвардейците нахлуват в ИСЧ, разбиват огнеупорната каса, от която изваждат и огласяват първите списъци на доносниците — провалените оттук нататък сътрудници! След това с всяка изминала година Административната част отслабва: бившите офицери стават все по-малко за сметка на все повечето рецидивисти (например „чубаровците“ — по нашумелия ленинградски процес срещу насилниците). И постепенно бива преодоляна.^[21]

Впрочем от 30-те години започва и новата лагерна ера, когато и Соловки престават да бъдат Соловки, а стават редови „изправително-трудов лагер“. Изгрява черната звезда на идеолога на тази ера Нафталин Френкел и висш закон на Архипелага става неговата формула:

„От затворника трябва да вземем всичко през първите три месеца — а след това повече не ни е нужен!“

* * *

Къде ги сега Саватий, Зосима и Герман? И кой ли го е измислил — да се живее до Полярния кръг, където няма скотовъдство, не се лови риба, не растат жито и зеленчуци?

О, майстори в разоряването на цветущата земя! Които така бързо — за година, две — довеждат образцовото манастирско стопанство до пълен и необратим упадък! Как успяват? Чрез грабеж и извозване? Или довършват всичко на място? И при наличието на хиляди незаети ръце — да не умеят да добият нищо от земята.

Само за волнонаемните — мляко, сметана, плюс прясно месо, плюс първокачественото зеле на отец Методий. А за затворниците — развалена риба треска, солена или сушена, рядка булгурена или просена чорба без картофи, никога нито зелева чорба, нито борш. И като резултат — скорбут, и дори „канцеларските роти“ са с абсцеси, да не говорим за общите… От далечните „командировки“ етапите се връщат „на четири крака“ (буквално пълзят от пристанището на ръце и крака).

От паричните (от вкъщи) запаси имат право да използуват през месеца девет рубли — има лавка в параклиса на Герман. А колет се полага веднъж месечно, отваря го ИСЧ и ако не им дадеш подкуп, обявяват, че много неща от това, което ти е изпратено, не ти се полагат, например булгур. В Николската черква и в Успенската катедрала наровете нарастват до четириетажни. Не живее по-просторно и 13-а рота в постройката към Преображенската катедрала (фот. 12). Представете си плътната тълпа пред този малък вход фот. 13): три хиляди и петстотин души се мъчат да влязат през него на връщане от работа. Чакане по цял час на опашка за гореща вода. В съботни дни вечерните проверки продължават до късна нощ подобно на предишните богослужения… Държи се, разбира се, строго на хигиената: стрижат задължително косите и брадите (включително и на всички свещеници). Още — скъсяват дългополите дрехи (особено расата), тъй като в тях е главната зараза. (Шинелите на чекистите са до земята.) Вярно, през зимата за болните и старите е невъзможно да се доберат от ротните нарове до банята; те седят по бельо или в чувалите си и въшките ги довършват. (Мъртвите ги крият под наровете, за да им получат дажбата — макар това да не е изгодно за живите: въшките припълзяват от изстиващия труп върху топлите тела на оставащите.) Зад крепостните манастирски стени има лоша санитарна част с лоша болница, а във вътрешността на Соловки няма никаква медицина.

Преображенската катедрала (фот. 12)

Вход на 13-та рота (фот. 13)

Изключение прави само Голготско-Разпятиевският скит на Анзер, наказателната „командировка“, където лекуват с… убийство. Там, в Голготската черква, лежат и умират от глад и от жестокостите и изтощените свещеници, и сифилитиците, и престарелите инвалиди, и младите рецидивисти. По молба на умиращите и за да облекчи задачата си, тамошният голготски лекар дава на безнадеждните стрихнин. През зимата брадясалите трупове ги държат по бельо дълго време в черквата. После ги поставят в преддверието, подпрени до стената — по този начин заемат по-малко място. А когато ги изнесат навън, ги мятат надолу от Голготския хълм.

Необичайно е названието на хълма и скита, то не се среша никъде другаде. Според преданието (ръкопис от XVIII столетие, Държавната обществена библиотека, Соловецки патерик) на 18 юни 1712 г. на йеромонах Йов в подножието на този хълм по време на нощното му молитвено бдение се явява Богородица „в небесната си слава“ и му казва: „Отнине този хълм ще се нарича Голгота и на него ще се въздигне черква и Разпятиевски скит. И ще се покрие той с неизброими страдания.“ Така ги нарекли и така ги построили, ала повече от двеста години предсказанието не се сбъдвало и нямало изгледи да се сбъдне. След соловецкия лагер това вече не може да се каже.

През 1975 г. хора, които са били там, разказват: хълмът е разрушен (през 60-те години още е съществувал), но стените му са се запазили, тук-таме се виждат стенописи.

Внезапно в Кем пламва епидемия от тиф (1928 г.), измират 60 на сто от хората, но тифът се прехвърля и на Големия Соловецки остров, където в неотопляваната „театрална“ зала лежат едновременно стотици тифозни. И стотици попълват гробището. (За да не им объркат сметката, нарядчиците записват името на всеки върху ръката му и оздравяващите си разменят присъдените срокове с мъртъвците-краткосрочници, като си преписват върху ръцете имената им.) А през 1929 г., когато тук с десетки хиляди прииждат „басмачите“, тоест арестанти от Средна Азия, непризнаващи съветската власт, пламва пренесена от тях нова епидемия с поява на черни петна по тялото и неизбежна смърт. Това не би могла да бъде чума или вариола, както предполагат соловчани, тъй като тези две болести са вече напълно победени в Съветската република, а наричат болестта „азиатски тиф“. Поради неумение да я лекуват я изкореняват така: ако в килията се разболее един, всички останали ги заключват, не ги пускат, и им подават само храната — докато не измрат до един.

Какъв научен интерес бихме имали да установим, че Архипелагът още не си дава сметка за своята същност в Соловки, че детето още не е опознало нрава си! И след това да проследим как постепенно този нрав започва да се проявява. Уви, не е така! Макар и да няма от кого да се учи, макар и да няма от кого да взима пример, нито пък да има такава наследственост, Архипелагът бързо узнава и проявява своя бъдещ характер.

Така че много нещо от бъдещия опит вече е намерено на Соловки! Вече съществува терминът „да се измъкнеш от общите работи“. Всички спят на нарове, а някои дори и на дървени миндери; в храма има по цели роти, а някъде и до двадесет души в стая, но и по четири-пет души другаде. Някои вече са си присвоили правото да огледат новия женски етап и да си изберат жена (при наличието на хилядите мъже има едва сто и петдесет — двеста жени, по-късно повече). Вече се води и борбата за топлите места чрез сервилни похвати и предателство. Вече се свалят контрите от канцеларските им длъжности — и пак ги възстановяват, защото рецидивистите не могат да се справят. Вече се сгъстява лагерният въздух от постоянните зловещи слухове. Вече се превръща във висше правило на поведение: не се доверявай на никого! (Това измества и замразява наивния оптимизъм на Сребърния век.)

Волнонаемните започват също да се възползуват от сладостите на лагерната обстановка, да опознават вкуса й. Семействата им получават правото да ползуват безплатно труда на готвачки от лагера, винаги могат да поискат да им се прати вкъщи някой да им нацепи дървата или перачка, шивачка, бръснар. Айхманс си построява вила под полярния кръг. С широк размах се развихря и Потьомкин — бивш драгунски вахмистър, после комунист, чекист и накрая началник на Кемския етапен пункт. В Кем той открива ресторант, оркестрантите му са завършили консерваторията, сервитьорките му са с копринени рокли. Пристигащите другари от Главното управление на лагерите, от Москва с купонния й режим, могат тук да пируват разкошно в началото на 30-те години, сервира им княгиня Шаховска, а сметката е чисто условна, около тридесет копейки, останалото го поема лагерът.

Пък и соловецкият Кремъл все още не е целите Соловки, това е все още най-привилегированото място. Истинските Соловки дори не са и скитовете (където след откарването на социалистите се учредяват трудови „командировки“), а в дърводобива, в далечните златодобивни мини. Ала тъкмо за тези отдалечени затънтени места сега е най-трудно да се узнае нещо, защото тъкмо тези хора не са останали живи. Известно е, че още тогава им забраняват през есента да си изсушават дрехите; през зимата при дълбоките снегове не ги обличат, не ги обуват; а продължителността на работния ден се определя от задачата — работният ден свършва тогава, когато тя бъде изпълнена, докато не се изпълни, няма връщане под покрив. Още тогава се „откриват“ нови „командировки“ в съвсем неподготвени необитаеми места, на които се изпращат по неколкостотин души.

Но като че ли през първите години на Соловки и „командировките“, и даването на непосилни задачи са още епизодични, в изблик на минутна злоба, те не са станали още система-менгеме, икономиката на страната още не е опряла до тях, не са се утвърдили петилетките. През първите години в СЛОН, изглежда, няма твърд, спуснат отвън стопански план, пък и не се държи особена сметка на това колко човекодни се падат за работа в самия лагер. Затова с такава лекота могат изведнъж да заменят осмислените стопански работи с наказание: да преливат вода от една в друга дупка на леда, да пренасят дървени трупи от едно място на друго и обратно. В това има жестокост, да, но и патриархалност. Когато работните „командировки“ стават обмислена система, обливането с вода на студа и връзването за пънове под комарите се оказва вече излишно, напразно изразходване на сили от палача.

Разполагаме със следната официална цифра: до 1929 г. в РСФСР са обхванати от труд само от 34 до 41 на сто от всички затворници^[22]) (а и не би могло да бъде иначе при тогавашната безработица в страната). Наистина това е само „външен“ труд, тук не се отчита стопанският труд по обслужването на самия лагер. Но за останалите 60-65 на сто от затворниците не се намира и стопански труд. Това съотношение не може да не се прояви и на Соловки. Установено е, че през 20-те години там е имало доста затворници, неполучили никаква постоянна работа (отчасти заради полуголото им състояние) или заели твърде условна длъжност.

Онази първа година на първата петилетка, разтърсила цялата страна, разтърсва и Соловки. Новият (от 1930 г.) началник на УСЛОН Ногтев (същият началник на Саватиевския скит, който разстрелва социалистите) под „шепота на изненадата в изумената зала“ докладва на волнонаемните от град Кем такива цифри: „Като се изключи собственият дърводобив на УСЛОН, нарастващ с абсолютно изключителни темпове“, само по „външните“ поръчки на Железопътното строителство и КарелЛес УСЛОН е доставял дървен материал; през 1926 г. — за 63 хиляди рубли, през 1929 г. — за 2 355 хиляди (37 пъти повече!), през 1930 г. още три пъти повече. Пътното строителство в Карело-Мурманския край през 1926 г. е изпълнено за 105 хиляди рубли, през 1930 г. — за 6 милиона — 57 пъти повече.^[23]

Това е краят на предишните затънтени Соловки, където не знаят как да ликвидират затворниците. Трудът чародей идва на помощ!

Соловки се създават чрез Кемския етапен пункт и пак чрез него, достигнали своя разцвет, започват от края на 20-те години да се разпростират назад, към материка. И най-тежкото, което може да сполети този път затворника, са тези „командировки“ на материка. Преди това Соловки имат на материка само Сорока и Сумски посад — крайбрежни манастирски владения. Сега вече раздутият СЛОН забравя манастирските граници.

На запад от Кем, през блатата, затворниците започват да прокарват Кем-Ухтинския магистрален път, „смятан някога почти за неосъществим“.^[24] През лятото тънат в блатата, през зимата се вкочанясват. Соловчани изпитват панически страх от тази автострада и дълго тътне над манастирския двор заплахата: „Какво? На Ухта ли искаш да идеш?“

Друг такъв път е Парандовският (от Медвежегорск). При прокарването му чекистът Гашидзе заповядва да поставят в скалата взрив, сетне праща там каери и наблюдава през бинокъл как литват във въздуха.

Разправят, че през декември 1928 г. на Красная Горка (Карелия) оставяли затворниците за наказание (неизпълнение на нормата) да нощуват в гората — и сто и петдесет човека умират от замръзване. Това е обичаен соловецки похват и не буди съмнение.

По-трудно е да се повярва на един друг случай: на Кем-Ухтинския път недалеч от селището Кут през февруари 1929 г. една рота затворници от около стотина души за неизпълнение на нормата е натикана в огъня, където изгаря.

Това ми го разказва един-единствен човек, очевидец на случая: професор Дмитрий Павлович Калистов, стар соловчанин, който почина неотдавна. Да, не събрах засичащи се показания за това (и както изглежда, никой не ще ги събере, а и за много неща не ще се намери дори едно показание). Но нима тези, които оставят хората да замръзнат или пък ги взривяват, нима не ще дръзнат и да ги горят? Дали единствено защото техниката за това е по-сложна?

Предпочитащите да вярват не на живи хора, а на печатния текст нека прочетат за прокарването на път от същия УСЛОН чрез също такива зекове и през същата година, само че на Колския полуостров:

„С големи трудности прокарахме път по долината на река Бела, покрай брега на езерото Вудяров до планината Кукисвумчор (Апатити) на разстояние от 27 километра, настилайки блатата… — с какво, мислите, настилайки ги? Така ти се върти на езика да го кажеш, нали? Но не на хартия… — с греди и пясъчни насипи, като изравнявахме капризните релефи на ронещите се каменисти склонове на планината.“ Сетне УСЛОН построява там и железопътна линия — „11 километра за един зимен месец… (А защо трябва да е за един месец? Защо не се отложи до лятото?) Задачата изглеждаше неизпълнима. 300 000 кубика изкопни работи. (Зад Полярния кръг! През зимата! Нима това е пръст? По-твърда от гранит!!!) Всичко трябваше да се върши изключително с ръчна сила — с кирка, лом и лопата. (Дали са имали поне ръкавици?…) Многобройните мостове задържаха хода на работите. Денонощно се трудехме на три смени, прорязвахме полярната нощ със светлината на петромаксови лампи, прокарвахме просеки през смърчовите гори, изкоренявахме пъновете сред снежните вихрушки, засипващи пътя със сняг над човешки бой…“^[25]

Прочетете това. А сега затворете очи. И си представете: себе си, безпомощния гражданин, въздишащ по Чехов — в ледения ад! Себе си, туркмена с тюбетейка — в нощната виелица! И изкоренявайте пъновете!

И това е през най-добрия светъл период на 20-те години, преди какъв да е още „култ към личността“, когато бялата, жълтата, черната и червената раса на Земята гледат на нашата страна като на факел на свободата.^[26] Това е през годините, когато от естрадите се пеят забавни песнички за Соловки.

Така незабележимо — чрез възлагане на работни задачи — се разпада замисълът за изолиран на островите лагер със специално предназначение. Архипелагът, родил се и съзрял на Соловки, започва своето злокачествено настъпление по страната.

Възниква проблемът: да се разстеля пред него територията на тази страна — и да не му се позволи да я завоюва, да я въвлече, да я уподоби на себе си. Всяко островче и всяка рекичка на Архипелага да бъдат опасани с враждебността на съветския вълнолом. Двата свята да съществуват един до друг, но не и да се слеят!

Та нали този ногтевски доклад под „шепота на изненадата“ се изнася заради резолюцията, заради резолюцията на трудещите се от Кем. (А по-нататък — във вестниците! А по-нататък ще го окачват по селищата.)

„…засилващата се класова борба в СССР… и нарасналата както никога опасност от война^[27]… изисква от органите на ОГПУ и УСЛОН още по-голяма сплотеност с трудещите се, още по-голяма бдителност… Чрез организиране на общественото мнение… да се поведе борба срещу сдушаването между свободните граждани и затворниците, укриването на бегълците, изкупуването на крадените и държавните вещи от затворниците… и срещу всевъзможните злостни слухове, разпространявани за УСЛОН от класовите врагове.“

И какви ли са тези „злостните слухове“? Че в лагера хората лежат съвсем за нищо. И как там ги довършват.

Следва още точката: „Дълг на всеки е своевременно да уведомява…“^[28]

Мръсните му свободни граждани! Те дружат със зековете, укриват бегълците. Това е страшна опасност. Ако не бъде пресечена, няма да е възможен никакъв Архипелаг. И страната е пропаднала. И революцията е пропаднала.

И срещу „злостните“ слухове се пускат честни прогресивни слухове: че в лагерите има само убийци и насилници, че всеки беглец е опасен бандит! Заключвайте се, страхувайте се от тях, спасявайте децата си! Излавяйте ги, съобщавайте за тях, облекчете работата на ОГПУ! А за тези, които не помагат, ни съобщавайте!

Сега вече, с разрастването на Архипелага, бягствата се увеличават: горските и пътностроителните командировки обричат хората на смърт — и все пак там беглецът чувствува под краката си материка, това е все пак някаква надежда. Мисълта за бягство терзае соловчани още когато СЛОН е изолиран остров. Доверчивите очакват края на тригодишната си присъда, предвидливите вече разбират, че нито след три, нито след двадесет и три години ще видят свободата. И следователно свободата е само в бягството.

Но как да избягаш от Соловки? Половин година морето е покрито с лед — и не изцяло, на места с дупки, и се вдигат виелици, стягат мразове, надвисват мъгли и мрак. А през пролетта и по-голямата част от лятото — бели нощи, дежурните катери виждат надалеч. Едва с нарастването на нощите, през късното лято и есента, настъпва подходящото за тази цел време. Не в манастира, естествено, а на командировките тези, които ползуват по-голям участък за движение и повече време, сковават някъде в гората недалеч от брега лодка или сал и се измъкват нощем (понякога и просто върху някоя греда) напосоки, с надеждата най-вече да срещнат чуждестранен параход. На острова узнават за бягството по суетенето на охраната, по тръгването на катерите — и радостна тревога обхваща соловчани, сякаш самите те са избягали. Питат се шепнешком: не са ли ги заловили още? Не са ли ги намерили още?… Вероятно мнозина са се издавяли, без да се доберат доникъде. Някои може би са достигали карелския бряг и са се укривали там в дълбока нелегалност.

А знаменитото бягство в Англия става от Кем. Този смелчак (името му ни е неизвестно, на ви проява на заинтересованост!) знаел английски, но скрива това. Успява да попадне при натоварването на един дървоносач в Кем — и там се разбира с англичаните. Конвоите откриват отсъствието му, задържат парахода почти цяла седмица, няколко пъти го обискират, но не намират беглеца. (Оказва се, че при всеки обиск, идващ от брега, него го спускали от другия борд по котвената верига под водата с дихателна тръбичка в устата.) Плащат огромна неустойка за задържането на парахода и решават наслуки, че арестантът се е удавил, след което пускат парахода.

Освен този случай по море успява да избяга и групата на Безсонов, петима души (Малзагов, Малбродски, Сазонов, Приблудин).

А в Англия започват да излизат книги дори, струва ми се, с преиздания (Юр. Дм. Безсонов, „Моите 26 затвора и бягството ми от Соловки“).^[29]

Тази книга изумява Европа. И, разбира се, упрекват автора беглец в преувеличаване, пък и приятелите на Новото Общество е трябвало просто да не повярват на тази клеветническа книга, тъй като тя противоречи на вече известното: както описват рая на Соловки германският комунистически вестник „Роте фане“ (надяваме се, че неговият кореспондент е попаднал по-късно и лично на Архипелага) и албумът за Соловки, разпространяван от съветските посолства в Европа: превъзходна хартия, достоверни снимки на уютните килии. (Надежда Суровцева, наша комунистка в Австрия, получава такъв албум от виенското посолство и опровергава възмутена плъзналата по Европа клевета. По това време сестрата на бъдещия й съпруг вече е излежала присъдата си на Соловки, а и на самата Суровцева предстои след две години да се разхожда в двора на Ярославския изолатор с другите арестувани.)

Клевета като клевета, но е допуснат досаден пробив! Тогава комисия от ВЦИК под председателството на „съвестта на партията“ другаря Солц (фот. 14) заминава да узнае какво става там, на тези Соловки (ами че те нищо не знаят!…). Но впрочем тази комисия минава само по Мурманската железопътна линия, пък и там нищо особено не свършва. А на острова решават за най-добре да изпратят — не, молят го да замине! — великия пролетарски писател Максим Горки, току-що завърнал се в пролетарското си отечество. Къде по-добро опровержение на гнусната чуждестранна измислица от неговото свидетелство!

А. Солц (фот. 14)

Слухът за това бързо достига до Соловки — затуптяват арестантските сърца, охраната изпада в паника. Човек трябва да познава затворниците, за да си представи тяхното очакване! В гнездото на безправието, произвола и мълчанието ще кацне соколът и буревестникът! Първият руски писател! Ето кой ще им даде да се разберат! Ето кой ще ги постави на място! Той, бащицата, ще ги защити! Очакват Горки почти като всеобща амнистия.

Вълнува се и началството: гледа да скрие уродливото и да хвърли прах в очите. Натирват цели етапи на далечни „командировки“, та зад стените на манастира да останат по-малко арестанти; изписват от санитарната част много болни и привеждат всичко в пълна чистота. Натикват освен това отсечени борови дръвчета (за няколко дни няма да изсъхнат без корените си) по „алеята“ до детската колония, открита три месеца преди това, гордостта на УСЛОН, където всички са добре облечени и няма социално чужди деца и където малолетните се възпитават и спасяват за бъдещия живот при социализма.

Само в Кем кой знае къде са зяпали: на Поповия остров затворниците товарят „Глеб Бокий“ по долно бельо или в чувалите си — и не щеш ли, идва свитата на Горки да се качи на парахода. Изобретатели и мислители! Ето достойна задача за вас: гол остров, ни храст, ни прикритие някакво — и на триста крачки от затворниците се показва свитата на Горки. Вашето решение?! Как да се прикрие този срам, тези мъже в чували? Цялото пътуване на Хуманиста ще загуби смисъла си, ако в този момент той ги види. Е, разбира се, той ще се постарае да не ги забележи — но помогнете все пак! Да ги издавим в морето? Ще има да пляскат… Да ги заровим в земята? Няма да успеем… Не, само достойният син на Архипелага може да намери изход! Надзирателят командува: „Прекрати работата! Събери се! Още по-плътно! Седни на земята! Не мърдай!“ И хвърлят отгоре им брезент. „Който мръдне — ще го убия!“ И бившият носач се качва по трапа, че и наблюдава още пейзажа от парахода цял час преди тръгването му — и нищо не забелязва…

Това става на 20 юни 1929 г. Знаменитият писател слиза на пристанището в Бухта Благоденствие. Редом с него върви снаха му, цялата в кожа (черна кожена фуражка, кожена куртка, кожен брич и високи тесни ботуши) — жив символ на ОГПУ рамо до рамо с руската литература.

В обкръжението на командния състав на ГПУ Горки минава с бърза широка крачка по коридорите на няколко общежития. Всички врати на стаите са широко разтворени, но той почти не ги прекрачва. В санитарната част му строяват в две редици с чисти престилки лекарите и сестрите, но той не ги и поглежда, отминава. По-нататък чекистите от УСЛОН го повеждат безстрашно на Секирка. И какво? Карцерите са безлюдни и най-важното — никакви пръти! По скамейките са насядали крадци (те вече не са никак малко на Соловки) и до един… четат вестници! Никой от тях не смее да стане и да се оплаче, но са се наговорили: да държат вестниците обратно. И Горки се доближава до един и мълчаливо му обръща вестника както трябва. Забелязал е! Досетил се е! Няма да си иде така! Ще ги защити!^[30]

Посещават детската колония. Всичко е толкова културно! — всеки на отделно одърче с дюшече. Всички се гушат, всички са доволни. И изведнъж едно четиринадесетгодишно момче казва: „Слушай, Горки! Всичко, което виждаш, е лъжа. А искаш ли да знаеш истината? Да ти я кажем ли?“ Да, кимва писателят. Да, иска да знае истината. (Ех, момченце, защо разваляш едва-едва изградилото се благополучие на литературния патриарх? Дворец в Москва, имение в Краймосковието…) Наредено е всички да излязат — и децата, и дори съпровождащите ги гепеушници — и момчето час и половина разказва на върлинестия старец. Горки излиза от бараката, облян в сълзи. Пред него спира каляска, за да го отведе на обяд във вилата на началника на лагера. А децата се спускат в бараката: „За комарите каза ли?“ — „Казах!“ — „За прътите в карцера каза ли?“ — „Казах!“ — „За вридлото каза ли?“ — „Казах!“ — „А как ни изритват по стълбите?… А за чувалите?… А за нощувките в снега?…“ Всичко, всичко, всичко е казало правдолюбивото момче!!!

Но дори името му не знаем.

На 22 юни, вече след разговора с момчето, Горки записва в „Книгата за отзиви“, специално турена за този случай:

„Не съм в състояние да изразя впечатленията си с няколко думи. Не ми се ще, пък и е неприлично (!) да се впускам в шаблонни похвали за изумителната енергия на хората, които като бдителни и неуморими стражи на революцията умеят в същото време да бъдат необикновено смели творци на културата.“^[31]

На 23-ти Горки отплава. Едва неговият параход се отделя от брега — момчето го разстрелват. (Сърцевед! Познавач на хората! — как е могъл да не вземе момчето със себе си?!)

Така укрепва в новото поколение вярата в справедливостта.

Казват, че там, във върховете, главата на литературата се дърпал, не искал да публикуват похвалите му за УСЛОН. Ама как така, Алексей Маскимович?… Ама пред буржоазна Европа! Ама тъкмо сега, тъкмо в този момент, толкова опасен и сложен!… А режимът? Ще сменим, ще сменим режима.

И се печата, и се препечатва в голямата свободна преса — нашата и западната, от името Сокола-Буревестник, че напразно плашат хората със Соловки, че затворниците там живеят отлично и се превъзпитават отлично. Така Горки,

умирайки, благослови^[32]

Архипелага…

Приписвах жалкото поведение на Горки след завръщането му от Италия и до смъртта му на заблудите и отслабване на ума. Но неотдавна публикуваната му кореспонденция от 20-те години дава основание това да се обясни с нещо по-лошо: с користта. Озовал се в Соренто, Горки с изненада забелязва, че не е обкръжен със световна слава, а по-сетне — и с пари (а е придружен от цял двор прислужници). Става ясно, че трябва да се връща в Съюза заради парите и съживяване на славата и да приеме всички условия. Тук той става доброволен пленник на Ягода. И Сталин напразно го убива, за да се презастрахова: той би възпял и тридесет и седма година.

А колкото до режима — става, както вече е обещано. Режимът е променен — в 11-а кариерна рота стоят сега вече по цели седмици плътно един до друг. На Соловки пристига комисия, вече не на Солц, а следствено-наказателна. Тя си изяснява и разбира (с помощта на местната ИСЧ), че всички жестокости на соловецкия режим се дължат на белогвардейците (Административната част) и изобщо на аристократите, и отчасти на студентите (на същите ония, които още от миналия век разбунват Санкт-Петербург). И несполучливото абсурдно бягство на умопомрачения Кожевников (бивш министър на Далекоизточната република) с Шепчински и Дегтярьов — конния ездач, се раздухва в голям фантастичен заговор на белогвардейците, канещи се уж да завладеят парахода и да отплават, и започват да подбират съучастници, и макар никой да не се признава в такъв заговор, към делото се привличат все повече арестанти.

Гони се цифрата „триста“. Набират я. И през нощта срещу 15 октомври 1929 г., като прибират и заключват всички по помещенията, отварят обикновено заключените Свети порти за най-прекия път до гробището. Извеждат хора на партиди през цялата нощ. (И всеки път това е съпроводено от отчаяния вой на вързаното нейде куче Блек, което, изглежда, подозира, че тъкмо в тази партида водят неговия стопанин Багратуни. В ротите броят партидите по воя на кучето, поради силния вятър изстрелите се чуват слабо. Този вой действува така на палачите, че на следващия ден застрелват и Блек, и всички останали кучета.)

В разстрела участвуват споменатите вече трима морфинисти, началникът на охраната Дегтярьов и… началникът на културно-възпитателната част Успенски. (Това съчетание е учудващо само за повърхностния поглед. Този Успенски има, дето се вика, типична биография, тоест не най-разпространената, но концентрирала в себе си същността на епохата. Революцията го заварва като син на свещеник. Какво го очаква? Анкети, ограничения, заточение, преследване. И няма начин да заличиш баща си, да го измениш. Не, има начин, решава Успенски: той убива своя баща и обявява на властите, че е направил това от класова омраза! Правилно чувство, това дори почти не е убийство! Получава лека присъда и веднага тръгва в лагера по културно-възпитателната линия, бързо се освобождава и ето че го заварваме вече като волнонаемен началник на КВЧ на Соловки. Не ни е известно дали сам е настоявал да участвува в споменатия разстрел, или са му предложили да потвърди класовата си позиция. В края на същата тази нощ го виждат как вдига краката си един по един над мивката, за да измие кръвта от кончовите на ботушите си.) (Фот. 22, крайният отдясно е може би той, но е възможно и да е еднофамилец.)

Стрелят пияни, неточно — и на сутринта огромната засипана яма още помръдва.

През целия октомври, че и през ноември докарват за разстрел допълнителни партиди от материка. (В една от тях е разстрелян и Курилко.)

След известно време цялото това гробище е изравнено със земята от затворниците под звуците на оркестър.^[33]

След тези разстрели е сменен началникът на СЛОН: вместо Айхманс идва Зарин и се смята, че с него започва ерата на новата соловецка законност.

Впрочем ето каква е тя. През лятото на 1930 г. довеждат на Соловки няколко десетки „истински православни“, наричани „сектанти“: на отделни места, под различни названия, в страната съществуват множество православни общини, приели възванието на патриарх Тихон от 1918 г. за анатема на съветската власт и независимо от обрата в центъра неотстъпили и по-късно от това анатемосване. Тези хора („имеславци“) се отричат от всичко, което идва от антихриста: не получават никакви съветски документи, не подписват нищо на тази власт и не се докосват до нейните пари. Начело на тази новодоведена група стои белобрад осемдесетгодишен старец, сляп, с дълга тояга. На всеки грамотен човек е ясно, че тези фанатици за нищо на света няма да приемат социализма, защото за целта ще е нужно да имат работа с най-различни хартийки — и по-добре в такъв случай да умрат. Изпращат ги на Заешкия остров — най-малкия в Соловецкия архипелаг, — пясъчен, без никакво дръвче, пустинен, с лятна къщурка, останала от предишните монаси рибари. И им предлагат да им отпуснат двумесечна дажба, но при условие, че ще се разпишат във ведомостта за нея. Разбира се, те отказват. Тогава се намесва неуморимата Анна Скрипникова, по това време, въпреки младостта си и младостта на съветската власт, арестувана вече за четвърти път. Тя снове между счетоводството, нарядниците и самия началник на лагера, който осъществява хуманния режим. Призовава ги отначало към милост, после — да пратят и нея със „сектантите“ на Заешките острови като счетоводен работник със задължението да им дава дневна дажба и да води цялата отчетност. Това като че ли не противоречи на лагерната система! — а й отказват. „Но нали храните умопомрачените, без да искате от тях да ви се разписват!“ — крещи Анна. Зарин само се разсмива. А нарядничката отвръща: „Може би това е директива на Москва — отде да знаем…“ (И това е, разбира се, указание от Москва! Кой би се нагърбил иначе с отговорност? Добре са го замислили безбожниците как да уморят тези вярващи, но подобен план е невъзможно да се осъществи в гъсто населените средноруски земи, затова ги изпращат тук.) И ги отправят без храна. След два месеца (точно след два, защото трябва да им се предложи да се разпишат за следващите две месеца), когато пристигат на Малкия Заешки остров, намират само изкълваните им трупове. Всички са на място, нито един не е избягал.

Та кой да търси сега виновните? — през 60-те години на нашия велик век?

Впрочем и Зарин скоро е снет — за либерализъм. (И, струва ми се, е осъден на десет години.)

* * *

От края на 20-те години обликът на Соловецкия лагер започва да се мени. От безгласна клопка за обречените каери той все повече се превръща в нов тогава, а сега вече стар за нас вид общобитов „поправително-трудов“ лагер. Бързо нараства в страната броят на „особено опасните сред трудещите се“ — и погват към Соловки битоваците и хулиганите. На соловецка земя стъпват закоравели и начинаещи крадци. Приижда също така голям поток крадли и проститутки. (При среща на Кемския етапен пункт първите крещят на вторите: „Може да крадем, но със себе си не търгуваме!“ А вторите им отвръщат дръзко: „Търгуваме с нашето си, а не с крадено!“) Работата е там, че по цялата страна е обявена (не във вестниците, естествено) борба с проституцията и започват да ги излавят по всички големи градове и на всички тръсват по шаблон три години, а много от тях ги изпращат на Соловки. Теоретично е ясно, че честният труд бързо ще ги превъзпита. Кой знае защо обаче, упорито държейки се за своята социално унизителна професия, те още по пътя измолват да мият пода в казармите на конвоя и прикоткват след себе си червеноармейците, като по този начин подронват устава на конвойната служба. Със същата лекота те се сдружават и с надзирателите — и не безплатно, разбира се. Още по-добре се уреждат те на Соловки, където гладът за жени е огромен. Дават им най-хубавите стаи в общежитието, всеки нов ден им носи нови вещи и подаръци, „монахините“ и другите каерки припечелват от тях от бродиране на долните им ризи — и разбогатели, както никога преди това, с куфари, натъпкани с коприна, след излежаване на присъдата си те се завръщат в Съюза да заживеят честен живот.

А крадците въвеждат игрите на карти. Крадлите пък решават, че им е изгодно да раждат деца на Соловки: там няма ясли и чрез детето може да се освободят от работа за през целия си кратък срок на пребиваване. (Преди тях каерките избягват този начин.)

На 12 март 1929 г. Соловки приемат и първата партида непълнолетни, по-нататък те следват една след друга (всички под шестнадесетгодишна възраст). Отначало ги настаняват в детската колония до манастира със същите онези одъри с дюшеци за пред хората. Те укриват безплатно раздаденото им облекло и крещят, че няма в какво да излязат на работа. След това и тях ги разпращат по горите, оттам те се разбягват, объркват имената и присъдите си, излавят ги, не могат да ги идентифицират.

С притока на социално-здравия контингент се поокопитва и Културно-възпитателната част. Издига се призивът за ликвидиране на неграмотността (но крадците и бездруго отлично различават купите от трефите), окачват лозунга: „Всеки затворник — активен участник в социалистическото строителство!“, и дори измислят термина прековаване (точно тук го измислят).

Но ето вече е септември 1930 г. — обнародвано е обръщението на ЦК към всички трудещи се за разгръщане на съревнованието и ударничеството — и могат ли затворниците да останат настрани? (Ако вече и на свободните граждани им нахлузват ярема, какво остава за тях?)

По-нататък сведенията, които имаме, постъпват не от живи хора, а от книгата на учения юрист Ида Авербах^[34], затова предлагаме на читателя да приема за чиста монета само една шестнадесета, само една двеста петдесет и шеста от тях, а понякога дори и с обратен знак.

През есента на 1930 г. е създаден соловецки щаб за съревнование и ударничество. Отявлените рецидивисти, убийци и грабители изведнъж „влизат в ролята на пестеливи стопански и технически ръководители, на способни културни работници“. (Г. Андреев си спомня: избиваха ни зъбите — „давай кубици, контра!“) Крадците и бандитите, едва прочели обръщението на ЦК, зарязват ножовете и картите си и изгарят от жажда да създадат в лагера комуна. Според устава член може да бъде произхождащият от бедняшко-средняшка или работническа среда (а трябва да се каже, че всички рецидивисти се записват в Отчетно-разпределителната част като „бивши работници“ — почти се сбъдва лозунгът на Шепчински „Соловки — на работниците и селяните!“) — и в никакъв случай не осъденият по Петдесет и осми член. (Че и на всичко отгоре комунарите предлагат да се съберат присъдените за излежаване години на всички, след което да се раздели полученото число на броя на участниците, по този начин да се изчисли средният срок и след неговото изтичане всички едновременно да бъдат освободени! Въпреки комунистичността на предложението обаче чекистите го намират за политически незряло.) Лозунгът на Соловецката комуна е: „Да се издължим на работническата класа!“, и един още по-добър: „От нас — всичко, на нас — нищо!“ (Този лозунг, вече напълно зрял, е достоен дори за общосъюзно разпространение.) И ето какво зверско наказание бива измислено за провинилите се членове на комуната: да им се забранява да излизат на работа! (Къде по-сурово наказание от това за крадеца!!!)

Впрочем соловецкото началство, не толкова разпалено като култвъзпитработниците, не се доверява особено на апашкия ентусиазъм, а прилага ленинския принцип: „ударна работа — ударно снабдяване!“ Това ще рече: прехвърлят комунарите в отделни общежития с по-меки постели, обличат ги по-топло и започват да ги хранят отделно и по-добре (за сметка на останалите, естествено). Това се харесва много на комунарите и те се заричат да не гонят и да не пъдят от комуната вече никого.

Такава комуна е по вкуса и на некомунарите — и всички подават заявления за постъпване в комуната. Но е решено да не бъдат приемани в нея, а да се създаде втори, трети, четвърти „трудов колектив“, вече без такива привилегии. И нито един колектив не приема осъдени по Петдесет и осми член, макар най-разпуснатите престъпници да ги поучават чрез вестника: време е, един вид, да проумеете, че лагерът е трудова школа!

И разпращат със самолети доклади в ГУЛАГ: соловецки чудеса! Бурен прелом в настроението на рецидивистите! Цялата енергия на престъпния свят се трансформира в ударничество, в съревнования, в изпълнение на промишления финансов план! Там се дивят и разпространяват опита.

Така започват да живеят Соловки: част от лагера е в трудови колективи и процентът на изпълнение там не просто нараства, а — два пъти! (КВЧ обяснява това с влиянието на колектива, а ние разбираме, че това е обикновена лагерна тухта^[35].)

Другата част от лагера е „неорганизирана“ (и ненахранена, и необлечена, и на тежките работи) — и, естествено, не се справя с нормите.

През февруари 1931 г. конференцията на соловецките ударни бригади постановява: „С широката вълна на соцсъревнованието да отвърнем на новата клевета на капиталистите за принудителния уж труд в СССР.“ През март ударните бригади са вече сто тридесет и шест. А през април изведнъж се пристъпва към генералната им чистка, защото „класово-чуждият елемент е проникнал, за да разложи колективите“. (На ви загадка: Петдесет и осми не припарва и до прага, кой им ги разлага? Трябва да се подразбира: станала е очевидна тухтата. Яли-пили и се веселили, направили сметката — и ахнали, и трябва да подгонят някого, за да се раздвижат останалите.)

А под прикритието на радостната шумотевица се извършва безшумната работа по разпращането на етапите: от майчиния соловецки тумор Петдесет и осми плъзва в отдалечените пагубни места да открива нови лагери.

Разправят, че един (дали само един?) претоварен шлеп със затворници потънал (а дали случайно?).

А от Анзер извеждат неколцина затворници един по един, тайно. Охраната недоумява: какви ли пък ще са тези тайни зекове?^[36]

Разтворете, читателю, картата на руския Север. Морският път от Соловки за Сибир минава покрай Нова Земя. Веднъж в годината (юни — юли) натам се движат кораби начело с ледоразбивач, те превозват нови зекове и продоволствието на лагерите за годината. На Нова Земя също има лагери от много години и те са най-страшните, защото тук попадат „без право на кореспонденция“. Оттук не се е завърнал никога нито един-едничък зек. Какво са работили там тези нещастници, как са живели, как са умирали — това не знаем и до ден-днешен.

Но все някога ще получим свидетелства!

Бележки

[1] И единствено самите монаси му изглеждат грешни, след като Соловки са светиня. Става дума за 1908 г. и според тогавашните либерални понятия не е прието да се каже нищо одобрително за духовенството. А на нас, преминалите през Архипелага, тези монаси биха ни се сторили ангели. Въпреки че имат възможност да ядат „до пръсване“, монасите от Голготско-Разпятския скит не си позволяват по големите празници дори риба, дори постна храна. Без някой да им пречи да спят колкото си искат, те бдят денонощно (в съшия скит), бдят целогодишно, през цялото време четат псалтира с поменуване на всички православни християни, живи и умрели. Сякаш са предчувствували какво ще става в бъдеще. — Б.а. ↑

[2] Администр.-териториална единица на Новгородската земя до нач. на XVIII в. Земите около Онежкото езеро (днес територията на Карелската АССР). — Б.пр. ↑

[3] Т.е. „Посичане (главата на Йоан Предтеча) на Секирения хълм“ — Б.пр. ↑

[4] Специалистите по историята на техниката разправят, че Филип Количев (надигнал глас срещу Иван Грозни) бил внедрил през XVI в. селскостопанска техника на Соловки — такава, че и след три века можела да служи за пример. — Б.а. ↑

[5] Никон (1605–1681) — руски патриарх от 1652 г. Прокарва църковни реформи, породили разкол. Тезата му, че „свещеничеството стои над царството“, довежда до разрив с царя. Съборът от 1666–1667 г. му отнема патриаршеския сан. Изпратен е на заточение. — Б.пр. ↑

[6] Държавната тъмница на Соловки съществува от 1718 г. През 80-те години на XIX в. командуващият войските на С.-Петербургския военен окръг великият княз Владимир Александрович посещава Соловки и намира, че военните там са напълно излишни, след което изтегля войниците от Соловки: От 1903 г. соловецката тъмница прекратява съществуването си (А. С. Пругавин. Монастирские тюрьмы в борьбе с сектантством. Издание „Посредника“, с. 78-81). — Б.а. ↑

[7] Антирелигиозния бацил се позовава и на този пожар, за да обясни защо е толкова трудно сега да се намерят на практика предишните килии и инструменти за изтезания — Б.а. ↑

[8] Премахват ги от Соловки едва към 1930 г. — и оттогава уловът се прекратява: никой повече не може да намери оная сельодка в морето, сякаш тя е напълно изчезнала. — Б.а. ↑

[9] „Соловецкие острова“, 1930, № 2-3, стр. 55, из доклада на началника на УСЛОН другаря Ногтев в Кеми. Когато показват сега на екскурзиантите в устието на Двина така наречения „лагер на правителството на Чайковски“, трябва да се знае, че тъкмо този е един от първите чекистки „северни лагери със специално предназначение“. — Б.а. ↑

[10] На фински това място се нарича Вегеракша, т.е. „жилище на вещици“ — Б.а. ↑

[11] Интересна е историята на Курилко. Все някога ще се опитат да установят личността му. През революционните години съществува възможността да се присвои чужд чин и чуждо име. Но ето ви две следи, които получих от читатели, за всеки случай. Полковник Курилко командува още преди 1914 г. 16-и сибирски стрелкови полк; в края на войната получава контузия вече като генерал, награден е със златно оръжие, Георгиевски кръст и много ордени. Синът му Игор е още кадет в 1-ви московски кадетски корпус през лятото на 1914 г., а през 1915 г. отива на фронта, воюва и е награден с Георгиевски медал, а по-късно и с Георгиевски кръст; през пролетта на 1916 г. завършва съкратен курс на Александровското училище като прапоршчик. Друга следа: полковник Курилко е един от ръководителите на белогвардейска конспиративна организация в Москва през лятото на 1919 г. Организацията бива разкрита, следват масови разстрели (около седем хиляди души?), но Иван Алексеев (бащата на моя кореспондент) и братът на професор И. Илин, известни само на Курилко, не са издадени от него и не са потърсени. — Б.а. ↑

[12] В чест на председателя на московската тройка на ОГПУ — незавършил образованието си млад човек:

„Макар да бе младеж с чар,

Но иначе студент двойкар.“

(Из „дружеска епиграма“ в списание „Соловецкие острова“, 1929, №1. Глупавата цензура не си дава сметка какво пропуска.) — Б.а. ↑

[13] С течение на годините всички стойности търпят преоценка — онова, което е смятано за привилегия в лагера със Специално предназначение през 20-те години — да се носи безплатно облекло, се превръща в белег за принуда в Специалните лагери през 40-те години: там вече е привилегия да носиш не безплатно облекло, а нещо свое, колкото незначително и да е то, макар дори ушанка. Обяснението е не само в икономическите причини, а и във вълната на епохата: първото десетилетие да го виждаш в идеала на приобщаването към Общото, а през следващото десетилетие да се откажеш от този идеал. — Б.а. ↑

[14] Преместват тук железопътната линия Старая Руса—Новгород. — Б.а. ↑

[15] Временно изпълняващ длъжността на кон. — Б.пр. ↑

[16] А сега върху камъните, където са влачели по този начин хората, на същото място в двора, на завет от соловецкия вятър, жизнерадостни туристи, пристигнали тук да разгледат прословутия остров, цвърчат с часове, играейки волейбол. Те не знаят. Ами ако знаеха? Пак така щяха да си играят на волейбол. Впрочем екскурзоводите, намекнали, че тук не е било само манастир, а и лагер, са изгонени. И гледат да не пускат туристите отвъд Големия Соловецки остров: за да не виждат Секирения хълм, нито дори Троицкия скит (и днес са запазени много от тъмничните решетки, във вратите — следи от хранилките), нито Саватиевския. (В него се е запазил например подземният карцер, където и в зноен ден се вкочанясваш за минута.) — Б.а. ↑

[17] Соловецки похват, повторен с труповете в Катин. Някой си е спомнил — дали по традиция? Или от личен опит? — Б.а. ↑

[18] От немското Kunst — изкуство. — Б.пр. ↑

[19] Ягода на руски значи зърно на горски плод. — Б.пр. ↑

[20] Интересно как в зората на Архипелага започват именно с това, към което ще се върнем и ние в късните Специални лагери: с удар по доносниците — Б.а. ↑

[21] Чак до 1972 г. на тавана на Саватиевския скит се запазва един ръкопис — дневник на зек от 20-те години (изглежда, на политически, защото там се описва как са хранели политическите). На една от първите страници се споменава за покушение на млад белогвардеец срещу чекистки генерал. По-нататък никой нищо не е прочел: ръкописът е прибран от КГБ. — Б.а. ↑

[22] „От тюрем к воспитательным учреждениям“, стр. 115. — Б.а ↑

[23] „Соловецкие острова“, 1930, № 2-3, стр. 56-57. — Б.а. ↑

[24] Пак там, стр. 75. — Б.а. ↑

[25] Г. Фридман. „Сказочная быль“ („Соловецкие острова“, 1930, № 4, стр.43-44). — Б.а. ↑

[26] О, Бъртран Ръсел! О, Хюлет Джонсън! О, къде бе вашата пламенееща съвест тогава! — Б.а. ↑

[27] У нас винаги е както никога, не по-малко. — Б.а. ↑

[28] „Соловецкие острова“, 1930, № 2-3, стр. 60. — Б.а. ↑

[29] Тях също ли не сте чели, сър Бъртран Ръсел?… — Б.а. ↑

[30] Другарката от ГПУ, спътницата на Горки, също си е упражнила перото и записва следното: „Запознаваме се с живота на Соловецкия лагер. Посещавам музея. Всички се отправяме на «Секирпланина». Оттам се открива изумителен изглед към езерото. Водата в езерото е със студен тъмносин цвят, около езерото — гора, сякаш омагьосана, светлината се мени, припламват върховете на боровете и огледалното езеро става огнено. Тишина и удивително красиво. На връщане минаваме покрай торфени находища. Вечерта слушаме концерт. Гощаваха ни с местна соловецка сельодка, тя е дребна, но поразително нежна и вкусна, топи се в устата“ „М. Горький и сын“, М, „Наука“, 1971, стр. 276). — Б.а. ↑

[31] „Соловецкие острова“, 1929, № 1, стр. 3. (В събраните съчинения на Горки тези записани впечатления ги няма.) — Б.а. ↑

[32] Известен стих на Пушкин, в който той има предвид поета Державин, предрекъл малко преди смъртта си неговия гений под впечатление на стихотворението му „Възпоминание в Царское село“. — Б.пр. ↑

[33] Тази площадка е на триста метра южно от Светите порти (водени са били покрай стените на манастира до края му, а сетне по-нататък, без да завиват), доста голяма, осемдесет на осемдесет метра, изчистена от дървета, удобна за строеж. През лятото на 1979 г. там започват изкопни работи за жилищни сгради — и ескаваторът изгребва само кости. Туристите (а сред тях и бивши зекове, които не си правят илюзии) разглеждат черепите. Дори и след полагането на фундамента около него се въргалят безброй много ребра, ключици, челюсти, лопатки, тазови кости, пищяли, фаланги от пръсти и гръбначни прешлени. — Б.а. ↑

[34] И. Л. Авербах. От преступления к труду. — Б.а. ↑

[35] Поправят ме, че трябвало да пиша туФта, както било прието по апашки, а туХта било селско преиначаване като Хвьодор. (Тухта или туфта означава на апашки жаргон нещо, което всъщност го няма, най-вече — измисления обем на работите. — Б.р.) Но тъкмо това ме умилява: туХта е по-близо до руския език, а туФта е съвсем чуждо. Въвели са думата апашите, а я възприема целият руски народ, така че нека да бъде туХта. — Б.а. ↑

[36] На Соловки и през 1975 г. живеят още: бившият лагерен пазач Ершихин; неговата жена, бивш заседател на тройка в Кем; бившите надзиратели Беличкин, Третяков и Шимонаев. А надзирателският син Чеботарьов е председател на Изпълнителния комитет на острова. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александър Солженицин Архипелаг ГУЛАГ (20) (1918–1956Опит за художествено изследване)

Метаданни

Данни

Архипелаг ГУЛАГ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаАРХИПЕЛАГЪТ СЕ РАЖДА ОТ МОРЕТО

Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (20) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Втора глава
АРХИПЕЛАГЪТ СЕ РАЖДА ОТ МОРЕТО