Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (52) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Осма глава
ОЩЕ ЗА БЯГСТВАТА: С МОРАЛ И С ИНЖЕНЕРНА МИСЪЛ

Властителите на ГУЛаг и техните инструкции гледаха като че ли примиренчески на бягствата от ИТЛ, стига те да не се извършваха някъде до Виена или през Беринговия пролив. Те се отнасяха към тях като към стихийно явление, като към безстопанственост, неизбежна в едно твърде обширно стопанство — както към мора по добитъка, потъването на дървения материал, половината тухла вместо цялата.

Не е така обаче в Спецлагерите. В изпълнение на особената воля на Бащата на народите тези лагери са осигурени с многократно усилена охрана и подсилено въоръжение на равнището на съвременната мотопехота (същите контингенти, които не бива да бъдат разоръжавани дори при най-всеобщо разоръжаване). Тук вече не държат „социално близки“, от бягството на които загубата не е голяма. Тук вече няма място за оправданието, че бойците са били недостатъчни или че въоръжението било остаряло. Още при учредяването на Спецлагерите в инструкциите им залята предпоставката, че бягствата от тези лагери са изобщо невъзможни, защото всяко бягство на арестант от тях се третира като преминаване на държавната граница от някой опасен шпионин, това е политическо петно върху администрацията на лагера и командуването на конвойните войски.

Но тъкмо от този момент всички по Петдесет и осми член започват да получават вече не по десет, а по двадесет и пет години, тоест тавана на наказателния кодекс. По този начин безсмисленото равномерно затягане съдържа в себе си и своята слабост: както нищо не спира убийците от нови убийства (всеки път тяхната десетка от малко се подновява), така сега и политическите повече не се респектират от Наказателния кодекс при бягствата.

А и в Спецлагерите натикват не такива, които разсъждават как да оправдаят в светлината на Единствено Вярната Теория произвола на лагерното началство, а яки здрави момчета, воювали през цялата война, чиито пръсти още не са се разтворили както трябва от дългото стискане на гранатата. Георгий Тенно, Иван Воробьов, Василий Брюхин, техни другари и мнозина подобни на тях в други спецлагери дори обезоръжени се оказват достойни за мотопехотната техника на новия редовен конвой.

И макар бягствата от Спецлагерите да са значително по-редки, отколкото в ИТЛ (а и Спецлагерите се създават много по-късно), те стават при много по-сурови, тежки, необратими и безнадеждни условия — и поради това са по-славни.

Разказите за тях ни дават възможност да си обясним дали нашият народ е бил чак толкова търпелив през тези години, толкова покорен.

Ето няколко бягства.

Едното е година преди това на Тенно и му служи за образец. През септември 1949 г. от 1-ви клон на Степлаг (Рудник, Джезказган) бягат двама каторжници: Григорий Кудла — як, солиден, разсъдителен старец, украинец (но в критичните моменти проявяващ запорожки нрав, респектиращ дори криминалните), и Иван Душечкин, тих беларус, тридесет и пет годишен. В шахтата, където работят, намират изоставен шурф, завършващ на повърхността с решетка. По време на нощните си смени те разклащат тази решетка и крият в шурфа сухари, ножове, открадната от лазарета грейка. През нощта на бягството поотделно заявяват на бригадира, когато слизат в шахтата, че не се чувствуват здрави, не са в състояние да работят и ще полежат. Нощем йод земята няма надзиратели, цялата власт е в ръцете на бригадира, но и той гледа да не се държи много строго, за да не го намерят някой ден с продупчена глава. Бегьлците напълват грейката с вода, вземат запасите си и се намъкват в шурфа. Избиват решетката и се провират навън. Изходът се оказва в близост до наблюдателните кули, но извън зоната. Измъкват се незабелязани от никого.

Тръгват от Джезказган на северозапад през пустинята. През деня лежат, през нощта вървят. Никъде по пътя си не се натъкват на вода и след една седмица Душечкин вече не иска да става. Кудла го вдига с надеждата, че зад хълмовете отсреща им трябва да има вода. Домъкват се дотам, ала в долчините намират кал, а не вода. И Душечкин казва: „С мен и без това е свършено. Заколи ме и изпий кръвта ми.“

Ей вие, моралисти! Какво е правилното решение? Кудла също вижда кръгове пред очите си. Душечкин ще умре — защо и той да загива?… Но ако скоро след това намери вода, нали цял живот ще го преследва споменът за Душечкин?… Кудла решава: ще повървя още напред самичък; ако се върна до сутринта без вода, ще го освободя от мъките, защо да загиваме и двамата? Той се потътря към един хълм, вижда някаква пукнатина и досущ както в най-невероятните романи — вода в нея! Кудла се свлича долу и пие ли, пие до припадане! (Едва на сутринта вижда, че водата е пълна с попови лъжички и водорасли.) Връща се с пълна Грейка вода при Душечкин. „Донесох ти вода, вода!“ Душечкин не вярва, пие — и не вярва (през цялото това време му се е струвало, че пие…). Довличат се до същата пукнатина и остават там да пият вода.

След като насищат жаждата си, започва да ги мъчи глад. Но през следващата нощ прехвърлят някакъв хребет и се озовават в обетована долина: река, трева, храсти, коне, живот. Изчакват да се мръкне, тогава Кудла се промъква до конете и убива един. Пият кръвта му направо от раните. (Привърженици на мира! През същата година вие шумно заседавате във Виена или в Стокхолм и пиете коктейли със сламки. И през ум не ви минава, че съотечественици на стихоплетеца Тиханов и журналиста Еренбург смучат кръвта на конските трупове. Не са ли ви обяснили те, че но съветски мирът се разбира така?)

Пекат конското месо, дълго време го ядат и продължават да вървят. Заобикалят Амангелди на река Тургай, но на големия път казахи от настигнал ги камион искат да видят документите им, заплашват да ги предадат в милицията.

По-нататък те често виждат ручейчета и езера. Кудла още веднъж хваща овен и го заколва. Вече цял месец, откакто са избягали! Отминава октомври, става студено. Намират една землянка в първата горичка по пътя си и заживяват в нея: не се решават да напуснат този богат край. В това тяхно спиране, в обстоятелството, че родните им места не ги зоват, не им обещават по-спокоен живот, е и тяхната обреченост, нецеленасоченост на бягството им.

Нощем те извършват набези в съседното село, ще отмъкнат я някой котел или като разбият катинара на някой килер, ще задигнат оттам брашно, сол, брадва, съдини. (Беглецът, както и партизанинът, сред общия мирен живот скоро се превръща неизбежно в крадец…) А веднъж извеждат от селото крава и я заколват в гората. Току-що е паднал обаче сняг и за да не оставят следи, трябвало е да не излизат повече от землянката. Кудла излиза за съчки и в този момент горският го вижда и незабавно започва да стреля. „Вие ли сте крадците? Вие ли откраднахте кравата?“ Около землянката има оставени и следи от кръв. Повеждат ги в селото и ги заключват. Народът крещи: още сега да ги пречукаме без никаква милост! Но пристига следовател от района и обявява на селяните: „Браво! Заловили сте не крадци, а опасни политически бандити!“

И всичко взема друг обрат. Никой повече не крещи. Стопанинът на кравата — оказва се, че е чеченец — занася на арестуваните хляб, шилешко, че дори и пари, събрани от чеченците. „Ех, да беше дошъл и ми казал кой си, бих ти дал самичък всичко, каквото ти трябва!…“ (В това не може и да има съмнение, това е по чеченски.) И Кудла се разплаква. След толкова дълги години на ожесточаване сърцето му не издържа съчувствието.

Откарват арестуваните в Кустанай и там в железопътното КПЗ не само им отнемат (за себе си) даденото им от чеченците, но изобщо не ги хранят! (Не ви ли е разказал за това Корнейчук на Конгреса на мира?) Преди да заминат, ги държат на колене на кустанайския перон с белезници на ръцете отзад на гърба. Така ги и държат на показ пред всички.

Ако това би се случило на перона в Москва, Ленинград, Киев, в който и да е благополучен град, всички биха минавали покрай този седнал на колене окован беловлас старец, слязъл сякаш от картините на Репин, без да го забелязват и да се обръщат — и сътрудниците на литературните издателства, и съвременните кинорежисьори, и лекторите по хуманизъм, и армейските офицери, да не говорим за профсъюзните и партийните работници. И всички обикновени, с нищо неизпъкващи, незаемащи никакви постове граждани също биха гледали да не забелязват това, за да не би конвоят да ги спре и запише имената им — защото си все пак с московско жителство, в Москва магазините са пълни, не трябва да рискуваш… (Все още можем да разберем това през 1949 г., но нима през 1956 г. ще е иначе? Или нима нашите млади и интелигентни съотечественици биха се застъпили пред конвоя за коленичилия с белезници беловлас старец?)

Но кустанайци нямат какво да губят, всички там са или отчаяни глави, или декласирани типове, или заточеници. Те заобикалят арестуваните, дават им махорка, цигари, хляб. Китките на Кудла са оковани зад гърба му, той се навежда да захапе подхвърления хляб от земята, но конвоят изритва хляба от устата му. Кудла прави втори опит да го захапе, конвоят изритва хляба още по-далеч! (Може би ще запомните, вие, съвременни кинорежисьори, кадъра с този старец?) Народът започва да напира и да надига шум: „Пуснете ги! Пуснете ги!“ Пристига наряд милиция. Той е по-силен от народа и го разпръсва.

Натоварват бегълците на пристигналия влак и ги откарват в кенгирския затвор.

 

Казахстанските бягства са еднообразни като самата тамошна степ. Но може пък тъкмо в това еднообразие по-лесно да разберем главното?

Също от шахта и също от Джезказган, но в 1951 г. през изоставен шурф трима излизат на повърхността една нощ и вървят три нощи. Жаждата вече достатъчно ги била измъчила и когато съглеждат пред себе си няколко казахски юрти, двамата предлагат да идат при казахите и да се напият, а третият, Степан, се отказва и остава да наблюдава от един хълм. Вижда как другарите му влизат в юртата и как хукват да бягат оттам, преследвани от много казахи, които веднага ги залавят. Степан, хилав, дребен на ръст, се измъква през долищата и продължава бягството си вече самичък, без да разполага с нищо освен един нож. Той се старае да върви на северозапад, но всеки път се отклонява, за да избегне срещата с хора, пред които предпочита дивите животни. С помощта на една тояга ловува лалугери и тушканчета^[1]: замерва ги отдалеч, когато те църкат на задни лапички пред дупките си — и така ги убива. Изпива кръвта им, след което ги пече на огън, накладен от степни храсти.

Но огънят го издава. Веднъж Степан вижда как препуска към него конник с голям рижав кожен калпак и едва успява да затрупа с храсти лалугера, който пече, за да не разбере казахът с какво е принуден да се храни. Казахът спира при него и го пита що за човек е и откъде е. Степан му обяснява, че работи в мангановите рудници в Джезди (там работят и волнонаемни), а е тръгнал за совхоза, където е жена му, на сто и петдесет километра оттук. Казахът го пита за названието на този совхоз. Степан избира най-вероятното: „Сталин“.

Ех ти, син на степите! Защо не си препускаш по своя път! Какво ти бърка този нещастник? Не! Казахът изрича застрашително: „Твой на зандан лежал! Тръгвай с мой!“ Степан го праща по дяволите и продължава пътя си. Казахът тръгва до него и му заповядва да го последва. След това отскача с коня си, маха с ръце, зове своите. Но степта е пустинна. Ех ти, син на степите! Защо не го оставиш на мира — виждаш, върви с една тояга по степта стотици версти без храна, той и така е обречен да загине. Или толкова ти е притрябвал килограм чай?

За изминалата седмица, докато е живял подобно на дивите животни, Степан е нагодил вече ухото си към шумоленията и свистенията на пустинята. И ето че внезапно той долавя във въздуха ново свистене, но съобразява, а с инстинкта на животно усеща опасността и отскача встрани. Това го спасява! Оказва се, че казахът е метнал по него ласо, но Степан успява да се измъкне от примката му.

Лов на двуного! Човек или килограм чай! Казахът издърпва с ругатни ласото си обратно. Степан продължава пътя си, но е нащрек и не изпуска казаха от очите си. Той се е приближил, приготвил е ласото и отново го мята. И едва метнал го, Степан се спуска към него и го поваля от коня с удар на тоягата си по главата. (Той едва крепи душа, но в случая се решава животът му.) „На ти откупа ми, бабай!“ И като не го оставя да се съвземе, Степан започва да го бие злобно, подобно на животно, което разкъсва със зъбите си друго. Но спира, когато бликва кръв. Той взема ласото и камшика на казаха и възсяда коня му. А на коня открива и торба с продукти.

Дълго още продължава неговото бягство — около две седмици, но навсякъде избягва главните си врагове — хората, съотечествениците си. Отдавна вече се е разделил и с коня и е преплувал някаква река (а не е умеел и да плува — направил е сал от тръстиките, което също, разбира се, не е умеел), и ловува дребен дивеч, и бяга в мрака от някакво едро животно, като че ли от мечка. Веднъж, измъчван от жажда, глад, умора и желание за нещо сгрява-що, решава да влезе в една усамотена юрта и да помоли за нещо. Юртата е зад кирпичена ограда и твърде късно, вече стигнал до нея, Степан вижда там два оседлани коня. Насреща му излиза млад казах с брич и войнишка рубашка с ордени. За бягане вече е късно, Степан разбира, че е загубен. А казахът е излязъл да глътне въздух. Бил доста пиян и се зарадвал на Степан, без сякаш да забелязва окъсания му, вече нечовешки вид. „Влизай, влизай, бъди ми гостенин!“ А в юртата — старец, изглежда, бащата, и още един такъв млад казах с ордени — оказва се, че са двама братя, бивши фронтоваци, сега някакви големи хора в Алма Ата, пристигнали да почетат баща си (взели от колхоза два коня, с които пристигат в юртата). Тези момци са изнесли върху гърба си бремето на войната и затова се оказват хора, пък и пияни отгоре на всичко, и пияното благодушие напира отвътре им (същото благодушие, което Великият Сталин се наема да изкорени, но така и не успява докрай). Те просто се радват, че ще имат за компания още един човек на масата си, макар и обикновен работник от рудниците, тръгнал за Орск, където жена му всеки миг трябвало да роди. Не му искат никакви документи, а го поят, хранят и слагат да спи. И такива чудеса стават… (Дали пък пиянството е винаги враг на човека? Дори и когато разкрива у него човешкото?)

Степан се събужда преди стопаните; в страха си от капан все пак излиза навън. Не, и двата коня са на мястото си и с единия от тях би могъл още сега да офейка. Но и той не може да обиди добрите хора — и тръгва пеша.

Върви още няколко дни, по пътя се движат автомобили. Всеки път успява да се скрие от тях встрани. Накрая стига до железопътното платно и тръгва покрай линията. Същата нощ стига до гара Орск. Остава му да се качи на влака! Той е победил! Извършил е чудо — със саморъчно направен нож и тояга напълно сам е пресякъл обширната пустиня и ето го сега пред достигането на целта.

Но при светлината на лампите той вижда, че покрай коловозите на гарата се разхождат войници. Тогава тръгва пеша покрай железопътното платно. Престава да се крие и на сутринта: ами че той е вече в Русия, в родината си! Насреща му се задава кола и за пръв път Степан не бяга да се крие. От тази първа родна кола изскача родният милиционер. „Кой си ти? Покажи документите си.“ Степан обяснява — тракторист е, търси работа. Тук се случва да бъде и председателят на колхоза. „Остави ми го, тъкмо ми трябват трактористи! Кой на село ти носи документи!“

Пътуват цял ден, пазарят се, хапват и пийват, но преди смрачаване Степан не издържа и хуква към гората, която е на около двеста метра от тях. Милиционерът реагира бързо — изстрел: Втори! Степан е принуден да се спре. Връзват го.

Вероятно следите му са били загубени и са го смятали за загинал, а войниците в Орск са причаквали съвсем не него, защото милиционерът е склонен да го пусне, а в районното МВР поначало с него се държат добре — дават му чай със сандвичи, чернят го с цигари „Казбек“, разпитва го самият началник (знае ли ги човек тези шпиони, утре ще го откарат в Москва, току-виж, че се оплакал) и само на „вие“. „Къде е радиопредавателят ви? От кое разузнаване сте прехвърлен тук?“ — „Разузнаване ли? — чуди се Степан. — Не съм работил в Геоложки проучвания^[2], предимно в шахтите.“

Но това бягство завършва къде по зле от гощавката със сандвичи и дори от самото залавяне. След връщането в лагера го бия-дълго и безпощадно. Измъчен и прекършен, Степан пада още по-низко от по-рано: подписва се да издава на кенгирския опер Беляев бегълците от лагера. Става нещо като въдица. В кенгирския затвор той разказва подробно за бягството си на един и на друг съкилийник и чака дали ще последва отзив. И ако има такъв, ако забелязва порив към повторение на собственото му бягство, Степан докладва на кума.

 

Всички черти на жестокост, които се проявяват по време на всяко трудно бягство, нарастват многократно в необмисленото и кърваво бягство — също от Джезказган и също през лятото на 1951 г.

Шестима бегълци, избягали през нощта от шахтата, убиват седмия, когото смятат за провокатор. След това през шурфа те излизат в степта. И шестимата са хора от различно тесто, така че веднага стигат до разногласие и не пожелават да вървят заедно. Това би било правилно, но при наличието на умен план.

Единият отива направо в селището на волнонаемните, което е непосредствено до лагера, и почуква на прозореца на своя познайница. Съвсем и не мисли да търси убежище при нея, да се крие в мазето или на тавана (това би било доста умно), а просто иска да прекара известно време живота си сладко (веднага откриваме контурите на криминалния престъпник). Прекарва при нея нощта и следващия ден, а вечерта навлича костюма на бившия й мъж и отива заедно с нея в клуба и на кино. Лагерните надзиратели, които се оказват там, го разпознават и мигом го залавят.

Други двама, грузинци, лекомислено и самоуверено отиват на гарата и се качват на влака за Караганда. Но от Джезказган освен пастирски пътечки и такива на бегълци никакви други пътища не водят към външния свят извън посоката към Караганда и именно само с влак. И покрай железопътната линия следват лагери, а на всяка гара — оперпостове. Така че, без да стигнат до Караганда, и двамата са заловени.

Останалите трима тръгват на югозапад — по най-трудния път. Тук няма хора, но няма и вода. Прокопенко, възрастен украинец и бивш фронтовак, който разполага с карта, ги убеждава да изберат този път, като им обещава да ги изведе до вода. Другари са му кримски татарин, приел изцяло бандитския закон, и хилав криминален, сътрудничещ в лагера на началството, от тъй наречените „песове“. Те изминават без вода и храна четири денонощия. Лишени от сили, татаринът и криминалният казват на Прокопенко: „Решихме да те привършим.“ Той не ги разбира: „Как така, братя? Искате да се разделим ли?“ — „Не, да те привършим. Всички не можем да се измъкнем оттук.“ Прокопенко започва да ги умолява. Разпаря каскета си и изважда оттам фотография на жена си и децата си с надеждата да ги трогне. „Братлета! Братлета! Нали тръгнахме заедно към свободата! Ще ви изведа! Скоро трябва да стигнем до кладенец! Непременно ще намерим вода! Потърпете! Пощадете ме!“

Ала те го заколват, за да се напият с кръвта му. Прерязват му вените, но от тях не потича кръв, моментално се е съсирила!…

Също достоен кадър. Двама в степта над третия. Кръвта му не потича…

Поглеждат се един друг като вълци, защото сега някой от двама им трябва да стане жертва на другия, и тръгват по-нататък — натам, където ги е водел Прокопенко, и след два часа стигат до кладенец!…

А на другия ден ги откриват от самолета и ги залавят.

На разпита те не скриват станалото, то става известно в лагера и там решават да заколят и двамата заради Прокопенко. Но ги държат в отделна килия и ги откарват да ги съдят на друго място.

 

Как да не вярва човек, че всичко зависи от звездите, под които започва бягството. Колкото и отдалеч и детайлно да се правят сметките, в някаква съдбоносна минута загасва токът в зоната и се проваля планът за бягството с камион. Докато друго някое бягство започва спонтанно, но обстоятелствата се нареждат като по поръчка.

През лятото на 1948 г., все в същия този Джезказгански 1-ви клон (все още необособен тогава в Спецлаг), една сутрин изпращат самосвал да натовари пясък от една отдалечена кариера и да го откара до бетонния възел. Пясъчната кариера не е обект, тоест не се охранява, а в самосвала качват и товарачи — трима дългосрочници с по десет и двадесет и пет годишни присъди. Конвоят се състои от ефрейтор и двама войници, шофьорът е безконвоен битовак. Ето го Случая! Но и Случаят трябва да се използува също така мигновено, както се е появил. Те трябва да се решат и да се уговорят, при това пред очите и до ушите на конвоите, застанали до тях, докато товарят пясъка. И тримата са с еднакви биографии, както е и с милиони хора по онова време: отначало фронтът, сетне немските лагери, бягствата от тях, залавянето им, наказателните концентрационни лагери, освобождаването в края на войната и като благодарност за всичко това — затвор от своите. А и какво би ги спряло да бягат на територията на собствената си страна, след като са се престрашили да извършат това в Германия? Натоварват самосвала. Ефрейторът сяда в кабината. Двамата войници заемат предната част на каросерията с гръб към кабината и насочени автомати срещу зековете, насядали върху пясъка в задната част на самосвала. Веднага след излизането от кариерата по даден знак зековете мятат едновременно пясък в очите на конвоите и се хвърлят върху тях. Отнемат им автоматите и през стъклото на кабината зашеметяват с приклад по главата ефрейтора. Камионът спира, шофьорът е едва жив от страх. Казват му: „Не се бой, нищо няма да ти направим, ти не си от кучетата! Разтоварвай!“ Моторът е пуснат — и пясъкът, който им донася свободата, по-скъпоценен и от златото, се изсипва на земята.

Тук също, както при всяко бягство — дано историята не забрави това! — робите се оказват по-великодушни от охраната: не убиват войниците, не ги пребиват от бой, а им заповядват само да свалят дрехите и обувките си и така боси и по долно бельо ги пускат да си вървят. „А ти, шофьорът, с кого си?“ — „Ами с вас, разбира се“ — решава той.

За да заблудят босите войници (цената на милосърдието!), поемат отначало на запад (степта е равна като тепсия, карай накъдето щеш), единият се преоблича като ефрейтор, другите двама като войници и се насочват на север. Всички разполагат с оръжие, шофьорът — с пропуск, няма никакви подозрения! Все пак, когато минават край телефонни жици, ги късат, за да прекъснат връзката. (Премятат им отгоре въже със завързан в края му камък за тежест, за да ги смъкнат додолу, след което ги късат с кука.) Това им отнема много време, но предимството е по-голямо. Карат с голяма скорост през целия ден, докато броячът навърта към триста километра, а бензинът пада на нулата. Започват да дебнат насрещните коли. „Победа“. Спират я. „Прощавайте, другарю, но, службата ни е такава, разрешете да проверим документите ви.“ Оказват се тузове! Районното партийно началство е тръгнало я да проверява, я да вдъхновява своите колхози, я просто така да седне на софра. „Е, хайде, излизай! Събличай дрехите!“ Тузовете молят да им пощадят живота. Отвеждат ги по долно бельо в степта, връзват ги, вземат им документите, парите, костюмите и се качват на „Победата“ им. (А войниците, съблечени сутринта, пристигат едва привечер в най-близката шахта. От наблюдателните кули им крясват: „Не се приближавай!“ — „Ами ние сме свои!“ — „Какви свои по долни гащи!“.

„Победата“ се оказва с непълен резервоар. След около двеста километра — край, че и в бидона нито капка бензин. Вече се смрачава. Виждат да пасат наблизо коне и успяват да хванат един без юзди, възсядат го, както е без седло, и се понасят. Но шофьорът пада от коня и си навяхва крака. Той се отказва да върви по нататък. „Не се страхувайте, момчета, няма да ви предам!“ Дават му пари, шофьорската книжка за „Победата“ и продължават пътя си. Шофьорът е последният човек, който ги вижда, и оттогава — никой повече! Никога не са връщани в техния лагер. Така 25-годишните и 10-годишните присъди остават неизлежани. Зеленият прокурор обича смелчаците!

Шофьорът наистина не ги издава. Той се настанява на работа в един колхоз близо до Петропавловск и спокойно си живее там четири години. Но го погубва любовта към изкуството. Свирел добре на баян и излизал често пред посетителите в клуба, по-късно взема участие в районния преглед на самодейците и накрая в областния. Самият той започнал вече да забравя предишния си живот, но от публиката го разпознава един от джезказганските надзиратели — и го прибират още на място, зад кулисите. Този път го осъждат на 25 години по член 58 и го връщат в Джезказган.

* * *

Бягствата, които се извършват в резултат не на внезапен порив и отчаяние, а след техническо пресмятане и сръчни похвати, спадат към отделна група.

В Кенгир е замислено бягство в железопътен вагон. На един от обектите постоянно се разтоварват вагони с цимент и азбест. Петима зекове решават да избягат от зоната в един от опразнените вагони: правят напречна фалшива стена за вагона отвътре, сгъваема, на панти, подобно на параван, така че, когато ще я пренасят до вагона, да има вид на широка стълба, удобна за товаренето на количката. Планът им е следният: докато вагонът се разтоварва, те са единствените господари на положението; след като внесат сгъваемата стеничка във вагона, да я разтегнат и укрепят неподвижно със запънки, а после и петимата, застанали гърбом към стената на вагона, да я повдигнат с въжета и да я поставят изправена. Целият вагон е в азбестов прах, стеничката — също. Разликата в дълбочината на вагона не се хвърля на очи. Но цялата сложност е в умението да се вместят във времето: влакът трябва да бъде напълно разтоварен до тръгването му, докато зекът е още на обекта, но и по-рано не бива да се качиш, трябва да се убедиш, че точно сега ще тръгне влакът. И тъкмо тогава, в последния миг, те се мятат във вагона с ножовете и продуктите, ала не щеш ли, един от бегълците хлътва в стрелката и си счупва крака. Това ги задържа — и те не успяват да завършат монтажа на стеничката до конвойната проверка на влаковия състав. Така биват открити. По този опит за бягство се води процес.^[3]

Същата идея, но при самостоятелен опит за бягство, прилага летецът курсант Батанов. В екибастузкия ДОК (Дървообработващия комбинат) се произвеждат каси за врати и се извозват до строителните обекти. Но в ДОК работата е денонощна и конвоят никога не напуска наблюдателните кули. А на строителните участъци има конвой само денем. С помощта на приятели Батанов е наместен в една каса, която я обковават с дъски от двете страни, след което е натоварена в камион и свалена на строителния участък. В ДОК се объркват със смените и същата вечер не откриват отсъствието му, а на строителния участък той се измъква от касата и тръгва да бяга. Същата нощ обаче е заловен по пътя за Павлодар. (Това става една година след бягството с камиона, когато му пробиват една от гумите, за да го спрат.)

 

Бригадата за Усилен Режим в Екибастуз все повече набъбва вследствие на бягствата, извършени или провалили се в самото им начало; вследствие на други събития, сполетяващи територията на зоната; и по оперативни дълбокомислени съображения; и вследствие на отказвачите и всякакви други непокорни. Съставът на бригадата вече не се побира в двете зидани крила на затвора и в режимката (барака № 2 до щабната). Открива се още една режимка (барака № 8), специално за бандеровци.

След всяко ново бягство и бунтарско събитие режимът в трите режимки става все по строг. (За историята на престъпния свят ще отбележим: песовете в екибастузкия БУР недоволствуват: „Мръсници! Време е да се сложи край на бягствата. Заради вашите бягства ще ни довършат с режима… За такова нещо в битовия лагер пребиват от бой.“ Тоест говорят онова, което иска началството.)

През лятото на 1951 г. всички от режимката — барака № 8, замислят да бягат заедно. Тя е на тридесетина метра от зоната и решават да копаят тунел. Но за всичко това се приказва прекалено много, обсъжда се почти открито сред своите — смятали са, че не може да има доносник сред бандеровци, ала се оказва, че имало и такива. Успяват да изкопаят едва няколко метра и ги разкриват.

Режимката — барака №2, представлява малка зона, оградена с бодлива тел, в голямата екибастузка зона. Вратичката на оградата е постоянно заключена с катинар. С изключение на времето, прекарвано във варниците, на режимката се разрешава да излиза в своя малък двор около бараката само за двадесет минути. През цялото останало време подрежимните са затворени в бараката си и минават през общата зона само на развод и обратно. Никога не ги допускат в общата столова и готвачите им носят храната в баки.

Режимката гледа на варниците като на възможност да се попекат на слънчице и да подишат чист въздух, без много да се престарават да прехвърлят с лопатите вредоносната вар. А когато в края на август 1951 г. там става и убийство (криминалният Асланов убива с лом Аникин — беглеца, прехвърлил се през телената мрежа по натрупаната пряспа в снежната буря, но след едно денонощие заловен и изпратен поради това в режимката; за него вж. трета част, 14 глава), тръстът решително се отказва от такива „работници“ и през целия септември никъде не извеждат режимката, тя живее всъщност на чисто тъмничен режим.

Там има мнозина „убедени бегълци“ и през лятото започва да се формира надеждна група за бягство от 12 души (Магомет Гаджиев, водач на екибастузките мюсюлмани; Василий Кустарников; Василий Брюхин; Валентин Рижков; Мутиянов; полски офицер, любител на подземни ходове, и други). Всички са равни помежду си, но все пак най-главният е Степан Коновалов, кубински казак. Те се обвързват с клетва: който се изпусне да каже макар и думичка пред някого — край, или сам трябва да свърши със себе си, или другите ще го заколят.

По това време екибастузката зона е обградена вече с четириметрова дъсчена ограда. Покрай нея е прокарана четириметрова разорана ивица, а зад оградата има друга петнадесетметрова забранителна ивица, завършваща с еднометрова траншея. Целият този отбранителен пояс трябва да бъде преминат през подземен ход, но толкова предпазливо прокопан, че по никакъв начин да не бъде забелязан преди бягството.

Първото проучване показва, че фундаментът е твърде нисък, пространството под пода на цялата барака е толкова малко, че няма къде да изхвърлят изкопаната пръст. На пръв поглед — непреодолима пречка. Значи да не бягат?… Но някой предлага: затова пък подпокривното пространство е достатъчно обширно да изнасят пръстта под покрива на бараката! Като че ли немислима задача. Толкова десетки кубически метра пръст да пренасяш през оглежданото, проверявано, обитавано помещение горе под покрива, да ги пренасяш всеки ден, всеки час — без при това да изсипеш нито щипка, без да оставиш ни най-малка следа!

Но когато измислят как да свършат тази работа — всички ликуват и бягството е решено окончателно. Решението идва с избирането на секцията, тоест на стаята. Тази финландска барака е предвидена за волнонаемни работници, монтирана е в лагерната зона по погрешка, затова друга подобна няма в целия лагер: стаите в нея са малки, не с по седем вагонки, както навсякъде, а с по три, тоест за дванадесет души. Те се спират на една такава секция, в която живеят вече неколцина от тяхната заговорническа дружина. С различни похвати, чрез доброволни смени или като изгонват тоз-онзи със смях и шеги уж защото пречели („Ти хъркаш, а ти много п…“, те прехвърлят непосветените в другите секции, а прибират своите.

Колкото повече отделят режимката от зоната, колкото повече наказват режимните затворници и ги потискат, толкова повече нараства нравственото им значение в лагера. Поръчката на режимката е за лагера пръв закон и сега всичко техническо, от което се нуждаят, го поръчват, изработва се някъде на обектите, пренася се с риск при лагерния обиск и втори път се рискува при предаването му в режимката — в чорбата, с хляба или при лекарствата.

Най-напред са поръчани и получени ножовете и точилните камъни. След това — пирони, винтове, маджун, цимент, вар за белосване, електрически проводник, електроизолатори и т.н. Прерязват старателно с ножовете шпунтовете на три подови дъски, снемат един притискащ ги цокъл, измъкват пироните от дъските до стената, както и тези, с които са заковани за подпорната греда в стаята. Трите освободени от пироните дъски сковават в един капак под напречната летва, а главния пирон забиват в летвата от горе на долу. Замазват главичката му с маджун, който има цвета на пода, и посипват отгоре му прах. Капакът се намествал много плътно в пода, нямало откъде да го подхванат, но нито веднъж не си позволяват да сторят това с брадва през пролуката. А постъпват ето как: свалят цокъла, навиват тел под широката глава на пирона и с нея вдигат капака. При всяка смяна копаещите отново свалят и поставят цокъла. Всеки ден „мият пода“ — мокрят дъските с вода, за да набъбнат и да не оставят пролуки и цепнатини около капака. Задачата за входа е една от най-главните им задачи. Изобщо подът в тази секция се поддържа особено чист, в образцов вид. Никой не лежи с обувките си във вагонката, никой не пуши, предметите са подредени, в шкафчетата няма трохи. Проверяващите се задържат най-малко тъкмо в тази секция. „Културно!“ — и отминават нататък.

Втора по значение е задачата за подемника до подпокривната площ. В секцията, където копаят, както и във всяка друга, има печка. Между нея и стената остава тясно пространство, в което едва може да се навре човек. Та тъкмо това пространство може да се затвори и да се използува за копаенето. В една от празните секции разглобяват напълно една от вагонките. С дъските от нея заграждат отвора, след това наковават върху дъските летвички, замазват ги и ги варосват с цвета на печката. Естествено, режимната служба не може да помни в коя от двадесетте стаички на бараката печката се слива със стената и в коя е малко отдръпната. А и пропуска да забележи изчезването на една от вагонките. Единствено мократа мазилка през първите ден-два би могла да бъде забелязана от надзирателите, но за целта те трябва да огледат печката от всички страни и да се надвесят зад вагонката — но нали секцията е образцова? Ала дори установяването на този факт не би довело до провал на замисленото — просто са пожелали да разкрасят малко секцията: непрекъснато трупащият се прах в нишата загрозява помещението.

Едва когато мазилката и варта изсъхват, прорязват с ножове пода и тавана на вече запушения отвор, поставят отвътре стълба, скована от дъските на все същата вагонка — по този начин съединяват ниското подподово равнище с обширното пространство на тавана. Това е шахта, скрита от погледите на надзора — и първата шахта от много години, в която тези млади, силни мъже имат желание да работят с пълно отдаване на силите си!

Има ли в лагера работа, която да се слива с мечтата, да изпълва цялата ти душа, да те лишава от сън? Да, има една-единствена такава — работата по бягството!

Следващата задача е копаенето. Да копаят с ножове и да ги точат, това е ясно, но тук възникват и редица още други задачи. Тук е от значение и маркшайдерската преценка (инженер Мутиянов) — да дълбаят до безопасна дълбочина, не повече, отколкото трябва; да следват най-късия път; да определят най-доброто сечение на тунела; винаги да знаят къде се намират; и точно да определят мястото на излизането. Тук е от значение и организирането на смените: да се копае колкото се може повече часове през денонощието, без да се сменят много често, и винаги безукорно, да се строяват в пълен състав на сутрешните и вечерните проверки. Тук е от значение и работното облекло, и измиването — недопустимо е да излезеш от изкопа измазан с глина! Тук е от значение и осветлението — нима е възможно да прокопаваш 60-метров тунел в тъмнина? Прокарват кабел под пода и в тунела (че и трябва да го включат в мрежата незабелязано!). Тук е от значение и сигнализацията: как да става повикването на копачите от отдалечения глух тунел в случай, че бараката им внезапно бъде посетена? Или как самите те да предадат безопасно горе, че се нуждаят незабавно да излязат?

Но слабостта на режима се крие тъкмо в неговата строгост. Надзирателите не могат да се промъкнат и попаднат незабелязано в бараката — те трябва да вървят винаги по един и същ път между бодливите телени заграждения до вратичката на вътрешната зона, да й отключат катинара, после да отключат катинара и на самата барака, да дрънчат с железния, залостващ вратата прът — всичко това се наблюдава лесно от прозореца, е, вярно, не от секцията, където се копае, а от празната „кабинка“ до входа — и е необходимо само да има там винаги наблюдател. Сигналите в тунела се дават със светлини: две мигвания означават внимание, готви се за излизане; чести мигания — тревога! Измъквай се живо!

Вътре в тунела се събличат голи, всичко свалено напъхват под възглавниците и дюшеците. След като се проврат през тесния отвор, се озовават в непредполагаемо широко помещение, където постоянно гори лампичка и се държат работните куртки и панталони. Четиримата от смяната, мръсни и голи, излизат горе и старателно се мият (глината засъхва на топчета по космите на тялото и трябва да се размива или отскубва направо с космите).

Всички тези работи вече се извършват, когато бива разкрит подземният ход на режимната барака № 8. Лесно е да се разбере не просто досадата, а оскърблението на творците за собствения им замисъл. Всичко се разминава обаче благополучно.

В началото на септември, след почти едногодишен престой в затвора, Тенно и Жданок са преведени (върнати) в същата тази режимка. Едва дошъл на себе си, Тенно тутакси започва да проявява безпокойство — трябва да подготви ново бягство! Но никой в режимката, дори най-убедените и отчаяни бегълци, не откликват на неговите укори, че най-подходящото време за бягане минава, че не бива да се чака със скръстени ръце! (Копаещите са разпределени на три смени по четирима души и нямат нужда от тринадесетия човек.) Тогава Тенно направо им предлага да копаят тунел! Те му отвръщат, че вече са мислили върху това, но фундаментът е много нисък. (Постъпват, естествено, безсърдечно: да гледаш в очите проверения беглец и вяло да клатиш глава, е все едно да забраниш на някое умно, дресирано куче да издирва с душене простреляния дивеч.) Тенно обаче твърде добре познава тези момчета, за да повярва в тяхното масово равнодушие. Не биха могли толкова задружно да се покварят!

И заедно с Жданок той започва ревниво и целенасочено да ги наблюдава по начин, на който надзирателите са неспособни. Тенно забелязва, че всички често ходят да пушат все в една и съща „кабинка“ до входа и винаги поотделно, а не в компания (наблюдателят). Че денем вратата на тяхната секция е затворена с кука, почука ли се отвън, отварят не веднага, и винаги няколко души здраво спят, сякаш не са спали през нощта. Гледаш, Васка Брюхин излиза от ограденото място за тоалетните нужди целият мокър. „Какъв си такъв?“ — „Ами на, реших да се поизмия.“

Копаят, явно копаят! Но къде? Защо мълчат?… Тенно гледа да изкопчи нещо от един, от друг, иска да ги подведе: „Непредпазливи сте, момчета, непредпазливо копаете! Добре, че аз го забелязвам, ами ако се случи някой доносник?“

Накрая се събират на съвет и решават да приемат Тенно и да го включат в достойната четворка. Предлагат му да изследва стаята и да открие следите. Тенно тършува навсякъде, души всяка дъска на пода, всяка стеничка — и нищо не открива! — за собствено възхищение и за възхищение на другите. Треперещ от радост, той се напъхва под пода да работи за себе си!

Копаещата смяна се разпределя така: един дълбае легнал пръстта в тунела; втори, превит зад него, тъпче изронената пръст в специално съшити малки ленени чувалчета; трети изпълзява с тях (с презрамки на гърба) назад през тунела, след това до шахтата и закача поотделно торбичките на кука, спусната от тавана. Четвъртият е на тавана. Той изсипва торбите равномерно на тънък слой по целия таван, като се старае да стъпва безшумно. В края на смяната тази пръст се засипва със сгурия, каквато се намира в изобилие на тавана. После си разменят функциите в самата смяна, но невинаги, защото не всеки е в състояние добре и бързо да изпълнява най-тежките, направо изтощителни работи: копаенето и отнасянето на торбите.

Отнасят в началото по две, накрая по четири торби наведнъж, за целта задигат от готвачите един дървен поднос, който товарят с торбите и влачат с ремък. Ремъкът се спуска отзад по врата, а след това се провира под мишниците. Вратът се претърква, раменете се кършат от болка, коленете се натъртват, след всеки такъв курс си вир-вода, а след цялата смяна може направо да хвърлиш топа.

Копаенето става в ужасно неудобно положение. Лопатата е с къса дръжка и се наточва всеки ден. С нея прорязват вертикални процепи с дълбочина педя и нещо, после в полулегнало положение и опрян гърбом на изровената пръст, копаещият откъртва пръстта и я изхвърля зад себе си. Почвата е ту камениста, ту лепкава глина. Най-големите камъни ги избикалят и затова тунелът лъкатуши. За осем десет часа смяната изкопава не повече от два метра в дължина, а понякога по-малко и от метър.

Най-тежко е от липсата на въздух в тунела: това води до световъртеж, губене на съзнание, повръщане. Принуждават се да търсят решение и на задачата за вентилацията. Вентилационните отвори е възможно да бъдат прокарани само отгоре — в най-опасната, непрекъснато проверявана ивица — близо до зоната. Но без тях не е възможно да се диша. Поръчват да им се направи „перка“ от стоманена пластинка, към която прикрепват напречна пръчка, получава се нещо като маткап и така прокарват първото тясно отверстие на бял свят. Появява се тяга, става по-леко за дишане. (Когато тунелът минава вече отвъд оградата, извън лагера, правят и второ отверстие.)

Постоянно обменят опит — как по-добре да свършат дадена работа. Правят изчисления какво разстояние са прокопали.

Проходът или тунелът се провира под ивичната основа, след това се отклонява от правата си посока заради някой голям камък или неточен забой. Той е половин метър широк, деветдесет сантиметра висок и с полукръгъл свод. От тавана му до земната повърхност според изчисленията им трябва да има метър и тридесет — метър и четиридесет. Страничните стени на тунела укрепват с дъски, по цялото протежение прокарват шнур, на който окачат все нови и нови електрически крушки. Погледнат в дълбочина, тунелът напомнял метро, лагерно метро!

Тунелът бил вече прокаран на десетки метри, вече копаели оттатък зоната. Над главите им ясно отеквали стъпките на караула по време на развода му, чувал се лаят и скимтенето на кучетата.

И не щеш ли… веднъж след сутрешната проверка, когато дневната смяна още не се била спуснала долу и (по строгия закон на бегълците) нищо компрометиращо няма отвън — виждат как глутницата на надзирателите се е запътила към бараката им начело с дребния на ръст груб лейтенант Мачеховски, началник на режима. Сърцата на бегълците примират: разкрити ли са? Предадени ли са? Или онези са тръгнали да проверяват наслуки?

Чуват команда:

— Събирай личните вещи! Излизай от бараката — всички до един!

Командата е изпълнена. Всички зекове са изведени и заставени да седят в дворчето за разходка върху своите торби. От бараката стига до слуха им равен грохот — разглобяват дъските на вагонките. Мачеховски крещи: „Носи насам инструмента!“ И надзирателите мъкнат в бараката ломове и брадви. Чува се натегнатото изскърцване на отпорваните дъски.

Такава е съдбата на беглеца! Толкова ум, труд, надежди, въодушевление — и всичко това не само напразно, но отново карцери, побои, разпити, нови дългосрочни присъди…

Обаче! Нито Мачеховски, нито някой от надзирателите не из-хвръква отвътре ожесточено-радостно, размахващ юмруци! Излизат изпотени, отърсват се от калта и прахта, дишат тежко, недоволни, че са се блъскали напразно. „Минавай поединично!“ — следва разочарована команда. Започва обискирване на личните вещи. Зековете се връщат в бараката. Ама и погром! На няколко места (там, където дъските са били недобре заковани или е имало явни пролуки) подът е вдигнат. Всичко в секциите е разхвърляно и дори вагонките са преобърнати от злоба. И единствено в културната секция нищо не е побутнато!

Непосветените в бягството се чудят:

— Какво все не им дава мира?! Какво все търсят, кучетата му недни?

Едва сега бегълците виждат колко мъдро е било, че не са насилвали изкопаната пръст под пода: сега биха могли да я открият. А под покрива не им минава наум да търсят — оттам може да излетиш само ако имаш криле. Впрочем и на тавана всичко е засипано прилежно със сгурия.

Не се сетиха кучкарите, не можаха! Ах, каква радост! Не може, след като си се трудил упорито, след като си спазвал строго всички изисквания, да няма резултат. Сега вече ще завършим изкопа! Остават някакви си шест осем метра до обграждащата траншея. (Последните метри трябва да бъдат прокопани много точно, за да излязат на дъното на траншеята — нито по-ниско, нито по-високо.)

А оттам нататък? По това време Коновалов, Мутиянов, Гаджиев и Тенно са разработили вече план, одобрен и от всички останали. Бягството трябва да стане вечерта, около 10 часа, когато ще се извърши вечерната проверка в целия лагер, надзирателите ще се разотидат по домовете си или ще се приберат в щабната барака, а караулът на кулите ще е вече сменен и разводите на караулите ще са свършили.

Всички ще се спуснат в подземния ход един подир друг, а последният ще наблюдава от „кабинката“ зоната: накрая той и предпоследният ще наместят плътно измъкваната част от цокъла върху дъските на люка. Пиронът с широката главичка се забива плътно в дъската, а отдолу на пода люкът ще бъде здраво застегнат с предварително приготвените резета.

И още нещо: преди самото бягство ще свалят решетката на един от прозорците в коридора. Когато на сутрешната проверка бъде установена липсата на шестнадесетимата, надзирателите не ще съобразят веднага, че това е бягство през прокопан тунел, и ще хукнат да ги дирят по зоната, решили, че режимниците са отишли да си уреждат сметките с доносниците. Или ще ги търсят в съседния лагпункт — биха могли да се прехвърлят там през стената. Чиста работа! Изкопът остава неразкрит, под прозореца — никакви следи, шестнадесетимата са изхвърчали като ангели на небето!

Ще изпълзят по обкръжаващата траншея, след това ще се промъкнат по дъното й по-далеч от наблюдателната кула (изходът на тунела е твърде наблизо до нея): поединично ще излязат на пътя; между четворките ще правят прекъсвания, за да не породят подозрения и да имат време да се огледат. (Най-последният отново взема предпазни мерки: затваря и изхода от тунела отвън с предварително приготвена дървена втулка, измазана с глина, притиска я с тялото си към отвора, след което я затрупва с пръст, за да не бъдат забелязани и от траншеята сутринта следите от изкопа!)

Ще се появят в селището на групички с гръмогласни безгрижни шеги. При опит да бъдат задържани — ще дадат дружен отпор, ако трябва дори с ножовете си.

Общият сборен пункт — при железопътния прелез, откъдето минават много коли. Прелезът прави гърбица над пътя, всички ще легнат наблизо върху земята и няма да бъдат забелязани. Прелезът е доста калпав (ходили са оттам на работа, знаят го), дъските са наслагани криво-ляво, натоварените с въглища или дори празни камиони минават оттук със забавен ход. Двамина ще вдигнат ръце да спрат камиона веднага оттатък прелеза и ще се приближат до кабината на шофьора от двете страни. Ще помолят да ги превози. Нощем най-вероятно шофьорът ще пътува сам. Веднага ще го заплашат с ножовете си и ще се настанят от двете му страни. Зад волана ще седне Валка Рижков, останалите скачат отзад в каросерията и напред към Павлодар! Ще успеят да прехвърлят вероятно сто и тридесет — стои и четиридесет километра за няколко часа. Малко преди мястото, където става прехвърлянето до другия бряг със сала, ще поемат нагоре по течението (при идването си насам са успели да забележат това онова), ще завържат там шофьора в храстите, ще зарежат камиона, ще преплуват Иртиш с лодка, ще се разделят на групички и който накъдето види! Тъкмо започва събирането на зърното, пътищата гъмжат от коли.

Според пресмятанията им работата е трябвало да завърши на 6 октомври. Но на 4 октомври отправят в етап двама от участниците: Тенно и Володка Кривошеин, крадец. Те са готови да им причинят осакатяване, за да останат на всяка цена, но оперът им обещава да ги поведе с белезници, дори да умират. Решават, че излишното упорство само ще породи подозрения. Жертвуват двамата си другари и се подчиняват.

Така Тенно не съумява да се възползува от своята настойчивост да се включи в изкопаването на тунела. И не той става тринадесетият човек, а включеният от него, покровителствуваният, доста разхайтеният Жданок. Фатален е бил мигът, когато Степан Коновалов и приятелите му отстъпват пред Тенно и му се разкриват.

Изкопът е завършен и правилно изведен до повърхността. Мутиянов не се излъгва. Но завалява сняг и те отлагат бягството до сухо време.

На 9 октомври вечерта извършват всичко напълно по предварителния план. Излиза благополучно първата четворка — Коновалов, Рижков, Мутиянов и полякът, постоянният му съучастник при технически подготвените бягства.

А после изпълзява от траншеята злополучният дребен на ръст Коля Жданок. Не по негова вина, разбира се, се дочуват наблизо нечии стъпки отгоре. Вместо да изчака, да остане легнал, да се притаи и да продължи да пълзи, след като стъпките отминат, той надига от излишна нетърпеливост глава, за да види кой върви там.

Бързата въшка винаги е първа върху гребена. Но тази глупава въшка погубва рядката по съгласуваност и по силата на замисъла група на бегълците — четиринадесет дълги, сложни съществувания, пресекли се върху това бягство. Във всяко от съществуванията на тези хора бягството от лагера има важно, особено значение, осмислящо миналото и бъдещето им, от всяко от тях зависят някъде още хора, жени, деца и още неродени деца, а въшката надига глава — и всичко се проваля окончателно.

А се оказва, че е минавал помощник-началникът на кариера, зърнал въшката — извикал и стрелял. И охраната — недостойна за замисъла им и не разгадала го, е обявена за извършила огромен подвиг. А моят читател, Историкът марксист, почуква с линийката по книгата и подхвърля небрежно и снизходително:

— Дааа… Защо не сте се опитвали да бягате?… Защо не сте въставали?…

И всички бегълци, вече влезли в тунела, отместили решетката и наместили цокъла върху отвора към тунела, запълзяват този път назад — назад — назад!

Кой познава дъното на подобно отчаяние? На това презрение към собствените си усилия?

Те се връщат, изключват светлината в тунела, наместват коридорната решетка на мястото й.

Веднага след това цялата барака на режимниците се изпълва с офицерите на лагера и дивизиона, с конвои и надзиратели. Започва се проверка по формулярите и прехвърлянето на всички в каменния затвор.

И все пак не откриват тунела от секцията! (Колко ли би трябвало да търсят, ако всичко би се осъществило според замисленото?!) Около мястото, където цъфва Жданок, намират полузатрупана дупка. Но дори и да се мине през тунела под бараката, пак остава неясно откъде са се спускали хората и къде са изхвърляли пръстта.

Ала в „културната“ секция липсват четирима души и останалите осем са подложени на безпощаден разпит — най-лесният начин за тъпоумните да се доберат до истината.

А и за какво повече да крият?…

В този тунел по-късно уреждат екскурзии за целия гарнизон и надзор. Майор Максименко, шкембестият началник на екибастузкия лагер, се хвали в Управлението пред другите началници на лагерклоновете:

— Какъвто тунел имаше при мен — не ви трябва метро! Но ние… нашата бдителност…

А цялата работа е във въшката…

 

Вдигнатата тревога не дава възможност и на измъкналата се четворка да стигне до железопътния прелез. Планът рухва. Те прехвърлят оградата на пустата работна зона от другата страна на пътя, преминават зоната, още веднъж я прескачат — и поемат в степта. Не се решават да останат в селището да причакват някой камион, тъй като навсякъде вече са плъзнали патрули.

Подобно на Тенно година преди това те веднага загубват темпо и шанса да се измъкнат.

Тръгват на югоизток, към Семипалатинск. Не разполагат нито с други продукти за такъв пеши преход, нито със сили — през последните дни са ги изчерпали напълно, за да завършат изкопа.

На петия ден от бягството те се отбиват в една юрта, за да измолят нещо за ядене. Както вече може да се досетим, казахите откриват по тях огън с ловджийска пушка. (И дали това е в традициите на този степен народ от пастири? И ако не е в традициите им — откъде идва тази традиция?…)

 

Степан Коновалов се хвърля с нож срещу казаха с пушката, ранява го и му отнема оръжието и продуктите. Продължават по нататък. Но казахите ги проследяват на коне, откриват ги близо до Иртиш и извикват опергрупата.

По-нататък те са обкръжени, пребити от бой, по-нататък вече всичко, всичко е известно…

 

Ще се намери ли някой, който да посочи бягства на руските революционери от XIX и XX век с такива трудности, с такава липса на поддръжка отвън, с такова враждебно отношение на средата, с такова незаконно наказание на заловените?

Нека си говорят след всичко това, че не сме се борили.