Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (41)

(1918–1956
Опит за художествено изследване)

Включено в книгата
Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 29 гласа)

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ДУШАТА И БОДЛИВАТА ТЕЛ

Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим…

Първо послание до коринтяни, 15; 51

Първа глава
ВЪЗХОД

А годините си текат…

Не „зима-лято, зима-лято“, както обичат да се шегуват в лагера, а провлечена есен, зима без свършек, пролет насила и единствено краткотрайно лято. На Архипелага лятото е краткотрайно.

Дори само една-единствена година е нещо ужасно дълго! Дори през една само година имаш сума ти време да мислиш. Триста и тридесет пъти през годината ще потъпчеш на развода и под монотонния дъждец в кишата, и в лютата снежна вихрушка, и в сковаващия неподвижен студ. Триста и тридесет дни ще проклинаш омразната чужда работа с незаета с нищо глава. И триста и тридесет вечери ще зъзнеш прогизнал, докато конвоят се събере от отдалечените наблюдателни кули и дойде да те отведе. Че още и пътят дотам и обратно. Че се и навеждай над седемстотин и тридесет паници чорба, над седемстотин и тридесет паници каша. Че се и събуждай, и заспивай върху своя нар. Няма да те отвлекат нито радио, нито книга, тях просто ги няма — и слава Богу.

И това е само една година. А пред тебе са десет. Пред тебе са двадесет и пет…

А и като дистрофик в лазарета също ще имаш колкото си щеш време за размисъл.

Мисли. Извлечи нещо и от бедата.

Ами че през цялото това безкрайно време мозъкът и душата на затворниците не са бездействували. Погледнати отдалеч в общата им маса, те приличат на гъмжило от въшки, но всъщност са венецът на творението, вярно ли е? Нали и в тях някога е била запалена слаба Божия искра? Но какво е станало с нея?

Открай време се е смятало: престъпника затова го вкарват в затвора, че да има къде да се замисли за своето престъпление, къде да се измъчва и разкайва и постепенно да се поправи.

Но Архипелаг ГУЛАГ не знае какво е това угризения на съвестта! От сто туземци петима са рецидивисти, за тях престъпленията не са упрек, а доблест, те мечтаят как занапред ще ги извършват още по-ловко и дръзко. Така че те няма в какво да се разкайват. Други петима са присвоявали на едро, но не от хората: в наше време можеш да крадеш на едро само от държавата, която сама пръска народните пари без жал и смисъл, така че за какво да се разкайва такъв тип? Освен за това, че ако е успял да прибере повече и да си го подели с когото трябва, сега да е на свобода? А другите осемдесет и пет туземци изобщо не са извършили никакво престъпление. В какво да се разкайват? В това ли, че някой е мислел, което е мислел? (Впрочем така ще втълпят на някого, така ще го затъпят, че, току-виж, взел да се разкайва — колко бил покварен… Да си спомним отчаянието на Нина Перегуд, задето била недостойна за Зоя Космодемянская.) Или онзи, който в безизходното си положение се предава в плен — за това ли, че е постъпил на работа при немците, вместо да пукне от глад? (Впрочем така объркват позволеното със забраненото, че някои се измъчват: не е ли по-добре да умрат, отколкото да припечелят за хляба си?) За това ли, че след като е хвърлил толкова безплатен труд в колхоза, е прибрал нещо от полето, за да нахрани децата си? Или е отнесъл нещо от завода със същата цел?

Не, не само не се разкайваш, но очите ти излъчват чиста като планинско езеро съвест. И очите ти, пречистени от страданието, виждат безпогрешно всяка мътилка в другите очи, например безпогрешно различават куките. ЧКГБ не знае за това умение на очите ни да виждаме истината — това е нашето „тайно оръжие“ срещу ЧКГБ, това отслабва пред нас Държавната сигурност.)

В поголовното ни съзнание за невинност се заключава и главната разлика между нас и каторжниците на Достоевски или П. Якубович. При тях е имало съзнание за вечна отритнатост, у нас — увереността, че всеки човек на свобода може също така да бъде прибран като мен; че телената мрежа ни разделя условно. При тях повечето са имали безусловното съзнание за лична вина, при нас — съзнанието за някаква многомилионна напаст, беда.

А на бедата може да се прекъсне следата. Тя трябва да се преживее.

Не е ли това причина за удивително редките случаи на самоубийства? Да, редки, макар че всеки затворник си спомня вероятно по някой случай на самоубийство. Но още повече ще си спомни за бягствата. Бягствата са несъмнено повече от самоубийствата. (Застъпниците на социалистическия реализъм могат да ме похвалят: поддържам оптимистична линия.) Случаите на самоосакатяване са също много по-чести от самоубийствата, но това също е действие, продиктувано от желание за живот, човекът си прави проста сметка: жертвува една част, за да спаси цялото. Струва ми се дори, че самоубийствата в лагера статистически, на хиляда души от населението, са по-малко, отколкото в живота на свобода. Да го проверя, разбира се, не съм в състояние.

Скрипникова си спомня как през 1931 г. в Медвежегорск някакъв тридесетгодишен мъж се обесва в женската тоалетна — обесва се в деня на своето освобождаване! Може пък от отвращение към тогавашния живот на свобода? (Две години преди това жена му го напуска, но тогава той не се обесва.) В клуба на Буреполомския централен стопански двор се обесва конструкторът Воронов. Комунистът и партийният работник Арамович, дългогодишен затворник, се обесва през 1947 г. в таванското помещение на механичния завод в Княж-Погост. В Краслаг през годините на войната литовците, доведени до пълно отчаяние, а главно — през целия си живот неподготвени за съветската жестокост, тръгват срещу войниците от охраната, за да бъдат застреляни от тях. През 1949 г. в следствената килия във Владимир Волински един младеж, потресен от следствието, прави опит да се обеси, но съкилийникът му Павло Баранюк го измъква от въжето. На Калужка застава някакъв бивш латвийски офицер се измъква от лазарета, където лежи, и се изкачва на пръсти по стълбата към още недостроените празни етажи. Медицинската сестра — зечка, го вижда и се качва след него. Настига го при зейналия балконски отвор на 6-тия етаж. Тя се вкопчва в халата му, но самоубиецът се измъква от халата и по долно бельо се хвърля в празното пространство — профучава като бяла мълния пред очите на многолюдната Болшая Калужкая улица в слънчевия летен ден. Немската комунистка Еми научава за смъртта на мъжа си и излиза от бараката съблечена на студа, за да се простуди. Англичанинът Кели си прерязва виртуозно вените във Владимирския ТОН при отворена врата на килията и надзирател на прага. (За инструмент му послужва парченце емайл, от-къртено от умивалника. Кели го скрива в обувката си, която стои до кревата му. Той спуска одеялото от кревата, прикрива с него обувката, измъква от нея емайла и прерязва вената на ръката си под одеялото.)

Повтарям, още мнозина могат да разкажат подобни случаи, ала все пак за десетките милиони затворници те не се оказват толкова много. Дори от приведените примери става ясно, че повечето от самоубийствата се падат на чужденците, на тези от Запад: за тях прехвърлянето им на Архипелага е много по-зашеметяващ удар, отколкото за нас; та ето тъкмо те посягат на живота си. На второ място след чужденците идват добронамерените (но не твърдочелюстните). Можем да ги разберем, в главите им всичко трябва да се е объркало и да бучи непрекъснато. Как ще устоиш? (Зоя Залеска, полска дворянка, отдала целия си живот на „делото на комунизма“ чрез службата си в съветското разузнаване, по време на следствието посяга три пъти на живота си: беси се — измъкват я от примката, прерязва вените си — попречват й, качва се на перваза на прозореца на 7-мия етаж — дремещият следовател успява да я хване за роклята. Три пъти я спасяват, за да я разстрелят.)

Изобщо: как трябва да тълкуваме самоубийството? Анс Бернщейн например твърди, че самоубийците съвсем не са страхливци, че за това е необходима огромна сила на волята. Самият той прави въже от бинтове, за да се обеси, като отпуска трупа си чрез подгъване на краката си в колената. Но в очите му се появявали зелени кръгове, ушите му започвали да звънтят и той всеки път непроизволно опирал краката си върху земята. По време на последния му опит въжето се скъсва и той изпитва радост, че остава жив.

Не споря, че за самоубийството е необходимо дори в най-крайното отчаяние воля. Дълго време изобщо не се решавах да съдя за това. През целия си живот съм бил уверен, че при никакви обстоятелства не бих се замислил дори за самоубийство. Но не толкова отдавна изживях мрачни месеци, когато ми се струваше, че цялото дело на моя живот е погубено, особено ако остана да живея. И ясно помня тази своя отблъснатост от живота, приливите на това усещане, че да умреш е по-лесно, отколкото да живееш. Според мен в едно такова състояние се иска повече воля да останеш да живееш, отколкото да умреш. Но вероятно у различните хора и при различни крайни обстоятелства това е различно. Ето защо съществуват открай време две мнения по този въпрос.

Много ефектно е да си въобразим как изведнъж всички невинно оскърбени милиони хора започват поголовно да се самоубиват, с което доказват своята правота пред правителството и същевременно го лишават от безплатна работна сила. Мислите ли, че правителството би се размекнало? И би взело да жали своите поданици?… Едва ли. Това не би могло да възпре Сталин, той би прибрал още двадесетина милиона.

Но такова нещо не се случва! Хората умират със стотици хиляди и милиони, доведени до най-последната крайност, а самоубийства, интересно защо, няма. Обречените на уродливо съществуване, на изтощение от глад, на непосилен труд — не посягаха на живота си!

И като се размислих, намерих за по-убедително едно такова доказателство: самоубиецът е винаги банкрутирала личност, винаги човек в задънена улица проиграл живота си и нямащ воля да го продължи. И след като тези милиони безпомощни все още не посягаха на живота си, значи живееше в тях някакво неописуемо чувство.

Това е чувството за „всеобща правота“. Това е усещане за народното изпитание — подобно на татарското иго.

* * *

Но ако няма за какво да се разкайва, тогава за какво, за какво мисли през цялото време арестантът? „Ще станеш умница, кога влезеш в тъмница.“ Ще станеш. Само че къде ще се насочи умът ти?

Така е с повечето хора, не само с мен. Нашето първо тъмнично, небе бяха черни кълбящи се облаци и черни изригнати стълбове, това беше небето на Помпей, небето на Страшния съд, защото арестуван бе не някой друг, а АЗ — центърът на този свят.

Нашето последно тъмнично небе беше бездънно високо, бездънно ясно, дори почти бяло в сравнение с ясносиньото.

Всички ние (с изключение на вярващите) започваме по един и същи начин: залавяме се да скубем косите на главата си, само че тя е остригана до нулата!… Как можахме?! Как не видяхме нашите доносници? Как не видяхме нашите врагове? (И омразата към тях! И как да им отмъстим?) Й каква непредпазливост! Заслепление! Колко грешки! Как да оправим всичко това? Трябва по-скоро да го оправим! Трябва да пишем… Да кажем… Да съобщим…

Но нищо не трябва. И нищо не ще ни спаси. Подписваме в определения срок 206-и член, изслушваме в определеното време очната присъда на трибунала или задочната на ОСО.

Започва периодът на етапните затвори. Заедно с мислите си за бъдещия лагер обичаме да се връщаме и към своето минало: колко добре сме си живели! (Дори и да сме живели лошо.) Но колко неизползувани възможности! Колко свежи цветя!… Кога вече ще наваксаш това?… Стига само да оцелея, о, как по нов начин, как умно ще живея! Денят на бъдещото освобождение? Той е като изгряващото слънце!

И изводът: да доживеем до този ден! Да оцелеем! На всяка цена!

Това е просто такъв израз, така сме свикнали да казваме: „на всяка цена“.

А думите се изпълват с цялостния си смисъл и се получава един страшен обет: да оцелееш на всяка цена!

И за този, който даде такъв обет, който няма да трепне пред неговата пурпурна експлозия, собственото нещастие ще заслони и всеобщото, и целия свят.

Това е решително разклонение в лагерния ни живот. Оттук вдясно и вляво тръгват пътища, единият ще върви нагоре, другият надолу. Тръгнеш ли надясно, ще загубиш живота си, тръгнеш ли наляво, ще загубиш съвестта си.

Самоналагането „да оцелея!“ е естествена реакция на живия човек. Кой не би искал да оцелее? Кой няма право да оцелее? Всичките сили на нашето тяло се мобилизират! Заповед до всичките му клетки: да оцелея! В гърдите ти е вкаран мощен заряд и сърцето ти е обкръжено с електрически облак, за да не спре. Сред отвъдполярната шир в снежната виелица тридесет изтощени, но жилави зекове изминават пет километра до банята, която не струва, в нея се мият по шестима души на пет смени, вратата се отваря направо навън в студа и четирите смени трябва да чакат там преди и след миенето, защото не могат да тръгнат без конвоя. И няма не само белодробни възпаления, но дори обикновена хрема. (Десет години се къпе по този начин един старец, от петдесет- до шестдесетгодишната си възраст. Накрая е освободен, прибира се у дома си. На топло и обкръжен с грижи, той угасва за един месец. Престанала е да действува заповедта: трябва да оцелея…)

Но простото „да оцелея“ още не значи на всяка цена. „На всяка цена“ ще рече: с цената на другия.

Ще признаем истината: на това решаващо лагерно разклонение, на този разделител на душите само малка част поема надясно. Уви, малка част. Но за щастие не и единици. Много са хората, които избират този път. Но те не вдигат шум около себе си, в тях трябва да се вгледате. Десетки пъти сме били поставяни пред този избор, а те твърдо са се придържали към своето.

Да вземем Арнолд Сузи, попаднал в лагера на около петдесетгодишна възраст. Никога не е бил вярващ, но винаги е бил поначало порядъчен, никакъв друг живот не бе водил и не се опита да води в лагера друг. Той е „западен“, значи двойно по-неприспособен, през цялото време попада в небрано лозе, в тежко положение, изкарват го обикновено на общите работи, затварят го и в наказателната зона — и оцелява, оцелява точно такъв, какъвто е дошъл в лагера. Знаех го в самото начало, знаех го и в края и мога да потвърдя това. Вярно, три сериозни обстоятелства съпътствуват лагерния му живот: признат е за инвалид, получава няколко години колети и благодарение на музикалните си способности се поддържа донякъде с художествена самодейност. Но тези три обстоятелства могат само да обяснят защо остана жив. Без тях би умрял, но не би се променил. (А тези, които умират, може би затова умират, защото не се променят?)

А Тарашкевич, съвсем обикновен, простодушен човечец, си спомня: „Имаше много затворници, готови да се унижават за парче хляб и за едно смръкване от махорката. Аз бях все взел-дал, но си оставах с чиста душа: на бялото винаги казвах бяло.“

От много столетия ни е вече известно, че тъмницата променя дълбоко човека. Има безчет примери за това. Да вземем Силвио Пелико: след осем години лишаване от свобода от яростен карбонарий се превръща в смирен католик.[1] У нас винаги си спомнят за Достоевски. Ами Писарев? Какво остава от неговата революционност след Петропавловската крепост? Може да спорим добре ли е това за революцията, но тези промени са винаги в посока на душевната задълбоченост. Ибсен пише: „От липса на кислород и съвестта се приглушава.“[2] Е, не! Съвсем не е толкова просто. Дори тъкмо напротив! Ето, генерал Горбатов — воюва от младини, повишават го последователно в армията, не е имал кога да се замисля. Но влиза в затвора и започват да изплуват в паметта му различни случаи: ту как заподозрял невинен в шпионаж; ту как по погрешка заповядал да разстрелят съвсем невинен поляк.[3] (Че кога иначе би си спомнил за тези неща? След реабилитацията едва ли вече ще си е спомнял!) За тези душевни промени на затворниците е писано достатъчно, всичко е стигнало вече до ниво затворознание. Лученецки например пише в предреволюционния „Тъмничен глашатай“. „Тъмнината прави човека по-чувствителен към светлината; принудителното бездействие събужда у него жаждата за живот, за движение и работа; тишината те кара да се вгледаш дълбоко в своето „аз“, в заобикалящите те условия, в своето минало и настояще и да помислиш за бъдещето.“

Ще цитирам и противоположното мнение на Лев Тихомиров. Той пише („Красный архив“, № 41/42, стр. 138): народоволците „нямаше къде да проверят своите възгледи. Това е най-ужасната страна на затвора, зная го по себе си. Четири години затвор бяха за мен абсолютно изгубено време за развитието ми. А следващите четири години свобода ми дадоха хиляди различни най-скъпоценни наблюдения върху себе си, хората и законите на живота“. Мисля си: може би защото лежах с еднородни като мен хора? Или с много нетърпеливи, очакващи по-скоро да излязат на свобода? Тогава това ми пречеше да се съсредоточа и да се развивам.

Нашите просветители, без самите те да лежат, са изпитвали към затворниците, естествено, само съчувствие отстрани; Достоевски, който сам е бил затворник, иска обаче наказания! Струва си да се замислим за това.

И пословицата казва: „Свободата разваля, робията учи.“

Ето на, Пелико и Лученецки пишат за ползата от тъмницата. Достоевски пък настоява за тъмнични наказания. Робията учела, но каква робия?

Лагерът ли?…

Тук вече ще се замислиш.

Разбира се, в сравнение със затвора нашият лагер е отровен и вреден.

Разбира се, най-малко са мислели за душите ни, когато са раздували Архипелага. Но все пак: толкова безнадеждно ли е да устои човек в лагера?

И нещо повече: съвсем невъзможно ли е да се възвисиш духовно в лагера?

В лагпункта Самарка през 1946 г. група интелигенти стигат до самия смъртен рубеж: те са изтощени от глад, студ и непосилна работа — лишени са дори от сън, няма къде да спят, още не са им построени бараки-землянки. Дали започват да крадат? Да доносничат? Да хленчат за погубения си живот? Не. След като се убеждават в близката си, вече не след седмици, а след дни смърт, ето как прекарват те своето последно безсънно свободно време, седнали до стената: Тимофеев-Ресовски ги събира на „семинар“ и те бързат да си разменят това, което на едни е известно, на други не — те четат последните си лекции едни пред други. Отец Савелий — за „непосрамяемата смърт“, свещеникът от академистите — патристика, униатьт — нещо от догматиката и канониката, енергетикът — за принципите на енергетиката на бъдещето, икономистът — как не се е осъществило без наличието на нови идеи да се построят принципите на съветската икономика. Самият Тимофеев-Ресовски им разказва за принципите на микрофизиката. На всяко следващо събиране участниците оредяват: мнозина са вече в моргата…

Та ето, който може да се интересува от всичко това, макар вече да се вцепенява предсмъртно, той е интелигент!

Разрешете да ви запитам, вие обичате ли живота? Вие, вие, които възклицавате и си пеете, и весело подскачате: „Обичам те, живот! Ах, колко те обичам, живот!“ Обичате ли го? Та ето на — обичайте го! Лагерния също го обичайте! Той също е живот.

Там, където не воюваш със съдбата,

може да се възроди душата.

Май нищо не сте разбрали. Точно там ще се размекнете.

По нашия избран път има само виражи и виражи. Нагоре? Към небето? Да тръгнем, да се попрепъваме.

Денят на освобождаването ни? Какво може да ни даде той след толкова години? Дотогава самите ние ще се изменим неузнаваемо, ще се изменят и нашите близки, и местата, някога родни, ще ни се сторят по-чужди и от най-чуждите.

Мисълта за свободата става от един момент дори насилствена мисъл. Неестествена. Чужда.

Денят на „освобождението“. Като че ли в тази страна има свобода. Или като че ли можеш да освободиш този, който сам преди това не се е освободил в душата си.

Ронят се камъни изпод краката ни. Свличат се надолу, в миналото. Това е прахът на миналото.

Ние се възкачваме.

* * *

Добре се мисли в затвора, но и в лагера също. Затова главно, че там няма събрания. За десет години си освободен от всякакви събрания! И това ако не е да дишаш планински въздух! В явните си претенции към твоя труд и твоето доведено до пълно изтощение и дори до смърт тяло лагерниците ни най-малко не посягат върху твоите мисли. Те не се опитват да ти наместват мозъка. (С изключение на нещастния период на Беломор и Волгоканал.) И това създава много повече усещане за свобода, отколкото възможността на краката ти свободно да бягат по равното.

Тук никой не те уговаря да влизаш в партията. Никой не те гони за членски внос в доброволните организации. Няма профсъюз или такъв твой „защитник“ като формалния адвокат в трибунала. Няма и производствени съвещания. Не могат да те избират на никаква длъжност, не могат да те назначават за никакъв пълномощник, а най-главното — не могат да те заставят да станеш агитатор. Нито пък да слушаш агитация. Нито да крещиш до скъсване: „Настояваме!… Не ще позволим!“. Нито да се редиш на опашка пред изборното бюро, за да гласуваш свободно и тайно за един-единствен кандидат. От теб не се искат социалистически обещания. Нито да критикуваш своите грешки. Нито статии за стенвестника. Нито да даваш интервю пред областния кореспондент.

Да е свободна главата ти — не е ли това предимство в живота на Архипелага?

И още една свобода: не могат да те лишат от семейство и имущество — ти просто ги нямаш. Каквото нямаш — и Господ не може да ти го отнеме. Това е сериозната свобода.

Хубаво си е да мислиш в затвора или лагера. Най-нищожният повод ти дава тласък към продължителни и важни размисли. От дъжд на вятър, един път на три години, докарват в лагера кино. Филмът се оказва евтина „спортна“ комедия — „Първата ръкавица“. Скука. Но от екрана настойчиво набиват на зрителите морала: „Важен е резултатът, а той не е във ваша полза.“

Смеят се на екрана. В залата също се смеят. Присвил очи при излизането на осветения от слънцето лагерен двор, ти обмисляш тази фраза. И вечерта продължаваш да мислиш върху нея в своята вагонка. И в понеделник сутринта по време на развода. И още колкото си искаш време й отделяш — кога иначе би могъл да й отделиш такова внимание? И в главата ти бавно всичко се прояснява.

Това не е шега. Това е заразна мисъл. Тя отдавна се е внедрила в нашето отечество, но продължават да я натикват в съзнанието ти. Представата за това, че е важен само материалният резултат, до такава степен е проникнала в нас, че когато например обявяват някои си там Тухачевски, Ягода или Зиновиев за изменници, сдушили се с врага, народът само цъка с език и изказва учудването си: „Какво не му достигаше?!“ Ами че той е можел да се тъпче до пукване, да носи двадесет костюма, да има две вили и автомобил, и самолет, и известност — какво още иска! За милионите наши изтерзани съотечественици е непостижимо да си представят как е възможно нещо друго освен користната подбуда да стимулира човека (нямам предвид тъкмо тези трима).

До такава степен всички са се вживели в този „важен резултат“.

Откъде е дошло това в нас? Ако се върнем с триста години назад, нима в староверската Рус такова нещо е било възможно?

Не, то идва от Петър Първи, от славата на нашите знамена и от така нареченото „за честта на родината“. Притискани сме нашите съседи, разширявали сме се и в отечеството ни се е утвърждавало: важен е резултатът.

А идва също по-късно и от нашите там Демидови, Кабанихи и Цибукини. Те си пробиват път с лакти, без да подбират средства, и все по-трайно се утвърждава сред богомолния ни някога простодушен народ: важен е резултатът.

А накрая идва от всички видове социалисти и преди всичко от най-новото непогрешимо и нетърпеливо Учение, което се състои единствено от това „важен е резултатът“. Важно е да създадеш бойна партия! Да завземеш властта! Да удържиш властта! Да отстраниш противниците си! Да победиш в производството на чугун и стомана! Да изстреляш ракети в Космоса!

И макар че за тази индустрия и за тези ракети трябва да се пожертвува и уреденият ти вече живот, и семейната цялост, и чистотата на народния дух, и самата душа на нашите поколения, и горите, и реките — не даваме пет пари, важен е резултатът!

Но това е лъжа. Ето, ние с години се трепем в общосъюзната каторга. И с бавните годишни кръговрати стигаме до разбирането на живота — ясно виждаме от тази връхна точка, че не резултатът е важен, а духът! Не какво е направено, а как е направено. Не какво е постигнато, а на каква цена.

Та така и за нас, арестантите — ако е важен резултатът, ще бъде вярна и истината: да оцелееш на всяка цена. Значи: да станеш доносник, да предаваш другарите си — срещу това ще можеш да си уредиш по-прилично живота тук и да се освободиш предсрочно. В светлината на Непогрешимото Учение в това очевидно няма нищо лошо. Нали ако процедираме така, резултатът ще бъде в наша полза, а важен е резултатът.

Никой не спори: приятно е да постигнеш резултата. Но не с цената на загубения си човешки образ.

Ако е важен резултатът, трябва да употребиш всички сили и мисли, за да се измъкнеш от общите работи. Трябва да подлизурствуваш, да угаждаш на тоз-онзи, да вършиш подлости, но да се задържиш като нагаждач. И по този начин да оцелееш.

Ако е важна същността, време е да се примириш с общите работи. С дрипите. С изподраната кожа на ръцете си. С по-оскъдния си залък. И може би с това да умреш. Но докато си жив, гордо да изправяш уморения си гръбнак. Ето кога престанал да се боиш ОТ заплахи И равнодушен към наградите — ще станеш наш, опасният тип в хищните очи на господарите си. Защото с какво могат да те купят?

Започва дори да ти харесва да носиш носилката с боклука (да, но не с камъните!) и да разговаряш с работещия редом с теб как киното въздействува върху литературата. Започва да ти харесва да приседнеш върху изпразненото от разтвора корито и да запушиш пред своята иззиждана с тухли стеничка. И си просто горд, ако минавайки покрай теб, десетникът присвие очи към това, което си иззидал, и ти каже:

— Твоя работа ли е? Равно си я иззидал.

Тая стена за нищо не ти е притрябвала и ти не вярваш, че тя ще приближи щастливото бъдеще на народа, но пред това творение на собствените ти ръце ти, дрипавият жалък роб, се усмихваш в себе си.

Галя Бенедиктова, дъщеря на анархист, работи в санитарната част като медицинска сестра, но убедила се, че това не е лечение, а само лично уреждане на живота, си отива от чувство на непокорност на общите работи с каменарския чук и лопата в ръце. И разправя, че духовно това я спасило.

Добрият човек и от сухар е доволен, а за лошия и от мръвката няма полза.

(То че е тъй, тъй е, ама ако и сухар няма?…)

* * *

И ако в един прекрасен ден се откажеш от тази цел „да оцелееш на всяка цена“ и поемеш пътя на спокойствието и простите хора, робията започва да преобразява по удивителен начин твоя предишен характер. Да го преобразява в неочаквана и за самия теб посока.

На пръв поглед тук би трябвало да се развиват в човека злобните чувства, паниката на притиснатия, безпредметната омраза, раздразнителността, нервността.[4] А ти и сам не забелязваш как в неусетното течение на времето робията възпитава в теб издънки на противоположни чувства.

Бил си рязко нетърпелив някога, постоянно си прибързвал и постоянно си страдал от липса на време. Сега то ти е отпуснато с лихва, наситен си с време, с месеците и годините му, със задгърбените и предстоящите, и търпението се разлива по твоите жили като благодатна успокояваща влага.

Ти се въздигаш…

Преди не си прощавал на никого, осъждал си безпощадно и също тъй си превъзнасял невъздържано, сега вече изпълнената с разбиране мекота става основа на твоите некатегорични съждения. Вникнал в своята слабост, можеш вече да разбереш и чуждата слабост. И да се поразиш от силата на другия. И да пожелаеш да я придобиеш и ти.

Камъните се ронят под краката ти. Ние се възкачваме…

Бронираната издръжливост обгръща с годините твоето сърце и цялата ти кожа. Ти не бързаш с въпросите, не бързаш с отговорите, езикът ти е изгубил еластичната способност леко да вибрира. Очите ти няма да светнат от радост при добрата вест, но и не ще помръкнат от мъката.

Защото ще трябва да се провери дали ще е така. И да се вникне добре кое е радост и кое мъка.

Правилото в живота ти е вече следното: намериш ли, не се радвай, загубиш ли, не плачи.

Сухата ти преди това душа се овлажнява от страданието. Макар и не по християнски ближните ти, но близките се научаваш вече да обичаш.

Онези близки по дух, които те заобикалят в робията. Малцина са тия от нас, които признават, че именно в робията си узнаваме за пръв път истинската дружба!

А също и ония близки по кръв, които са те обкръжавали в предишния ти живот, които са те обичали, а ти си ги тормозил…

Ето я благодарната и неизчерпаема насока за твоите мисли: прехвърли целия си предишен живот. Спомни си всичко, и лошото, и срамното, което си допускал, и мисли — имаш ли сили да се поправиш сега?…

Да, хвърлили са те незаслужено в затвора, пред държавата и нейните закони няма за какво да се разкайваш.

Но пред съвестта си? Но пред отделни други хора?…

… Лежа след операцията си в хирургическата стая на лагерната болница. Не мога да се помръдна, хвърля ме ту в жар, ту в треска, но мисълта ми не прекъсва по време на бълнуванията ми — и съм благодарен на доктор Борис Корнфелд, който седи до моето легло и ми говори цялата вечер. Лампата е загасена, за да не ми свети в очите. В стаята сме само той и аз — никой друг.

Той дълго и пламенно ми разказва историята на своето преминаване от юдейската в християнската религия. Върху него, образования човек, извършва това въздействие някакъв негов съкилийник, безобиден старец, нещо като Платон Каратаев. Поразява ме неговата убеденост на новопокръстен, разпалеността на думите му.

Малко се познаваме с него, а и не той ме лекува, но просто няма с кого друг да поговори тук. Той е мек, учтив човек, нищо лошо не виждам в него и нищо не знам за него. Кара ме да съм нащрек обаче това, че Корнфелд живее вече два месеца, без да напуска болничната барака, заточил се е самичък тук, в службата си, и избягва да се мярка из лагера.

Това значи — страхува се да не го заколят. В лагера беше станало напоследък на мода да се колят куките. Това има внушителен ефект. Но кой ще гарантира, че може да се случи само на доносниците? Един го бяха заклали явно за оправяне на лични долни сметки. И затова самозаточението на Корнфелд в болницата само по себе си ни най-малко не доказваше, че е доносник.

Късно е вече. Цялата болница спи. Корнфелд завършва разказа си така:

— Изобщо знаете ли, убедих се, че никакво наказание в този наш земен живот не ни връхлита незаслужено. Изглежда, то може да ни сполети не за онова, в което наистина сме виновни. Но ако прехвърлим живота си и се замислим по-дълбоко, винаги ще открием това наше престъпление, за което ни настига този път ударът.

Не виждам лицето му. През прозореца проникват само разсеяни отблясъци от зоната и от коридора вратата блести като жълто електрическо петно. Но в гласа му има такава мистична убеденост, че аз потръпвам.

Това са последните думи на Борис Корнфелд. Той безшумно си тръгва по нощния коридор и се прибира да спи в една от съседните стаи. Всички спят, той няма с кого повече да размени дума. Заспивам и аз.

А сутринта се събуждам от тичане нагоре-надолу и тежко тъпчене на крака по коридора: това са санитарите, които мъкнат тялото на Корнфелд на операционната маса. Докато е спял, са му нанесени осем удара в черепа със зидарско чукче (при нас е прието да се убива веднага със събуждането от сън, когато бараките са вече отключени, но още никой не е станал и не се движи). Той умира на операционната маса, без да дойде в съзнание.

Така се случи, че вещите думи на Корнфелд станаха последните му на земята. И отправени към мен, те легнаха връз мен като наследство. От такова наследство не можеш да се освободиш с отърсване на раменете.

Но и самият аз по същото време бях вече дорасъл до сходна мисъл. Бях склонен да придам на думите му значението на всеобщ житейски закон. Тук обаче може да се объркаш. Ще трябва тогава да признаем, че наказаните много по-жестоко, отколкото със затвор — разстреляните, изгорените, — са някакви свръхзлодеи. (А между другото тъкмо невинните ги екзекутират по-ревностно от другите.) И какво да кажем тогава за нашите явни мъчители: защо съдбата тях не наказва? Защо те благоденствуват?

(Това би намерило обяснение само ако допуснем, че смисълът на земното съществуване не е в благоденствието, както всички сме приели да го смятаме, а в развитието на душата. От такава гледна точка нашите мъчители са най-страшно наказаните: те се освинват, отдалечават се от човечеството. От такава гледна точка наказанието сполетява онези, чието развитие е несъмнено.)

Но има нещо заразително в последните думи на Корнфелд, което напълно приемам за себе си. И мнозина ще го приемат за себе си.

На седмата година от затварянето ми аз обстойно бях прехвърлил целия си живот през ума си и бях разбрал откъде ми идва: и затворът, и злокачественият тумор в добавка. И не бих взел да роптая, ако и това наказание нямаше да бъде счетено за достатъчно.

Наказание? Но от кого?

Е, измислете — от кого?

 

В същата тази стая след операцията, откъдето тръгна към смъртта си Корнфелд, аз пролежах дълго и все сам (заради арестуването на хирурга операциите бяха преустановени) и в безсънните си нощи се връщах към своето минало и се изненадвах от собствения си живот и неговите обрати. Както се бяхме научили в лагера, подреждах мислите си в римувани стихове, за да ги запомня по-лесно. Така че възможно най-точно мога да ги възпроизведа и сега — така, както се нижеха върху възглавницата на болния, когато зад прозорците каторжният лагер се разтърсваше след метежа.

Че кога ли успях тъй докрай, до трохичка

да разпръсна добрите зърна?

Та нали бях израснал и аз като всички

на Храма в чистата светлина?

 

Книжна мъдрост с лъчи омайни

впи се в моя надменен мозък.

Смятах всички световни тайни,

времето — за послушен восък.

 

И кипеше кръвта ми — и вихрено

с тъмен плисък зовеше на път.

И без шум се разпадна тихо

домът на вярата в моята гръд.

 

Но пристъпил междата опасна,

падал, ставал, едва удържан,

гледам аз благодарно и ясно

към живота, от мен преживян.

 

Не от разума май или страстите

той огрян е — а смисълът висш

със сияние равно опасва го —

макар късно, разбрах го аз, виж!

 

И сега, със възвърната мяра,

грабнал жива вода възроден,

Бог Световен! Отново вярвам!

И в невярата Ти бе с мен…

Отправил взор назад, можах да видя как през целия си съзнателен живот не бях разбирал нито самия себе си, нито своите пориви. Дълго бях смятал за полезно тъкмо онова, което бе пагубно за мен, и все напирах в посоката, противоположна на онази, която ми бе наистина нужна. Но както морето събаря с вълните си неопитния плувец и го изхвърля на брега, така и мен ударите на злополучията ме връщаха болезнено върху твърдта. И само по този начин е възможно да се измине пътят, който винаги съм искал да поема.

С превит, едва ли не пречупен гръбнак трябваше да изнеса от тъмничните си години този опит: как става човекът лош и как — добър. Упоен от успехите си през младите години, имах чувството за непогрешимост и затова бях жесток. В преголямата си власт бях убиец и насилник. В най-злите си моменти бях сигурен, че върша добро, барикадиран бях със стройни доводи. И едва върху прогнилата тъмнична сламица можах да почувствувам първите признаци на доброто. Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, минава не между държавите, не между класите, не между партиите, а през всяко човешко сърце — и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае, тя лъкатуши в нас с години. Дори в сърцето, обхванато от злото, тя запазва един малък плацдарм за доброто. Дори в най-доброто сърце има неизкоренено кътче на злото.

Оттогава можах да разбера истината на всички религии по света: те се борят със злото в човека (във всеки човек). Не е възможно да се прочисти светът от всичкото зло, но може да се присвие във всеки човек.

Оттогава разбрах фалша на всички революции в историята: те унищожават само съвременните им носители на злото (а и без да разпознаят в залисията носителите на доброто), а самото зло, още по-увеличено, го поемат в наследство.

Нюрнбергският процес прави чест на XX век: той уби самата зла идея и много малко — заразените от нея хора. (Естествено, тук Сталин няма никаква заслуга, самият той би предпочел по-малко да разяснява, а повече да разстрелва.) Ако до XXI век човечеството не бъде взривено и не унищожи себе си, може би тази тенденция ще възтържествува?…

Защото, ако тя не възтържествува, цялата история на човечеството ще се окаже напразно тъпчене на място, без никакъв смисъл! Накъде и за какво тогава се движим? Да бие врага с тояги, го е знаел и пещерният човек.

„Опознай самия себе си.“ Нищо не спомага толкова много за пробуждането в нас на всеобхватното разбиране, както ровенето в собствените ни престъпления, пропуски и грешки. След трудните дълголетни такива размишления вземат ли да ми говорят за безсърдечието на нашите висши чиновници, за жестокостта на нашите палачи, винаги се връщам към себе си от времето на капитанските ми пагони и похода на моята батарея в обзетата от пламъци Източна Прусия и питам:

— А нима ние бяхме по-добри?…

Вземат ли да ми досаждат с обвинения към Запада заради гнилостта, недалновидността, разединеността и объркаността му, аз напомням:

— А нима ние преди Архипелага бяхме по-твърди и по-силни в мислите си?

Ето защо се обръщам към годините на своето затворничество и казвам за почуда на тези около мен:

— Бъди благословена, тъмницо!

Лев Толстой е прав, когато мечтае да бъде затворен в тъмница. От един определен миг този гигант започва да пресъхва. Тъмницата му е била действително нужна, както проливният дъжд за продължителната суша.

Всички, писали за затвора, без сами да са лежали в него, смятат за свой дълг да изразяват съчувствие към затворниците и да проклинат тъмницата. Аз, който прекарах достатъчно дълго време и укрепнах душевно там, твърдя непреклонно:

— Бъди благословена, тъмницо, за това, че бях удостоен с теб в моя живот!

 

(А от гробовете ми отвръщат:

— Добре ти е да говориш така, след като си останал жив!)

Бележки

[1] С. Пеллико, „Мои темницы“, СПб, 1836. — Б.а.

[2] Ибсен, „Враг на народа“. — Б.а.

[3] „Новый мир“. 1964, № 4. — Б.а.

[4] Революционерите от миналото са оставили много свидетелства за това. Серафимович описва като такова обществото на заточените в един свой разказ. Болшевикът Олмински пише: „Огорчение и злоба — тези чувства са така добре познати на арестанта, така близки на душата му.“ Той излива злобата си върху тези, които му идват на свиждане. Пише, че загубил и всякакъв вкус към работата. А като си помислим, че руските революционери не са получавали и не са отбивали (по принцип) истински (големи) присъди. — Б.а.