Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (43) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Трета глава
КОЛКО Е СВОБОДЕН ЖИВОТЪТ НА СВОБОДА

Но и когато бъде вече написано, прочетено и възприето всичко най-важно за Архипелага ГУЛАГ — ще стане ли ясно на хората: а какво беше нашият живот на свобода? Какво беше страната, която десетки години износва в себе си Архипелага?

Случи ми се да нося в тялото си буца колкото мъжки юмрук. Тази буца издаваше напред, изкривяваше корема ми, пречеше ми да ям, да спя, ангажираше непрекъснато съзнанието ми (макар и да не възлизаше дори на половин процент от моето тяло, а Архипелагът в страната съставяше близо осем процента). И беше ужасна с това, че притискаше и изместваше съседните органи, а най-вече с това, че изпускаше отрови и отравяше цялото ми тяло.

Така и нашата страна постепенно бе убивана цялата с отровите на Архипелага. И ще има ли някога отърване от тях, един Господ знае.

Ще съумеем ли и ще посмеем ли да опишем цялата мерзавщина, в която живяхме (почти същата впрочем като днешната)? И ако не покажем тази мерзавщина в цялата и пълнота, всичко ще се окаже лъжа. Затова смятам, че през тридесетте, четиридесетте и петдесетте години у нас нямаше литература. Защото без цялата истина няма литература. Днес тази мерзавщина се показва в рамките на модата — с по някоя изтървана дума, с вметната фраза, с добавка, с оттенък — и пак се получава лъжа.

Това не е задача на нашата книга, но ще се опитаме накратко да изброим признаците на живота на свобода, определяни от съседството с Архипелага или представляващи същия стил.

Постоянен страх. Както читателят вече видя, нито 35-а, нито 37-а, нито 49-а година могат да изчерпят списъка на доставяните за Архипелага хора. Доставките никога не са били прекъсвани. Както няма минута, през която някой да не умира и да не се ражда, така няма и минута, през която да не се извършват арести. Понякога това дебне наблизо човека, понякога става някъде по-далеч, понякога човек се самозалъгва, че нищо не го заплашва, понякога той сам става палач и така заплахата отслабва, ала всеки възрастен жител на тази страна, от колхозника до члена на Политбюро, винаги е знаел: най-малката непредпазлива дума или движение — и безвъзвратно лети в бездната.

Както на Архипелага пред всеки нагаждач се разтваря пропастта (и гибелта) на общите работи, така и в страната пред всеки жител зее пропастта (и гибелта) на Архипелага. На пръв поглед страната е много по-голяма от своя Архипелаг, но цялата тя и всички нейни жители висят сякаш призрачно над разтворения му зев.

Страхът не е винаги страх от арест. Тук има и междинни степени: чистка, проверка, запълване на анкети — планомерно или извънредно, уволнение от работа, лишаване от жителство, интерниране или изгнание.^[1] Анкетите се съставят така подробно и изпитателно, че повече от половината жители се чувствуват виновни и постоянно се измъчват от приближаващите срокове за попълването им. Веднъж дали неверни сведения за своя живот, хората се мъчат след това да не оплетат конците. Но опасността може да избухне неочаквано: Игор, синът на кадийския Власов, постоянно пише, че баща му е умрял. Така успява да влезе дори във военно училище. Внезапно го извикват: до три дни да представи документ, че баща му е умрял. Ето ви и ситуация!

Съвкупният страх води до неминуемото съзнание за своето нищожество и липса на всякакви права. През ноември 1938 г. Наташа Аничкова узнава, че любимият й (неофициалният съпруг, с когото не е сключила брак) е арестуван в Орел. Заминава за там. Огромният площад пред затвора е задръстен от каруци, а в тях — жени с цървули и сукмани, които искат да предадат вързопчетата си, но не им ги приемат. Аничкова се навежда пред прозорчето в страшната тъмнична стена. Коя сте вие? — питат я строго. Изслушват я. Вижте какво, московчанката, ще ви дам един съвет: тръгвайте си обратно още днес, защото нощес ще дойдат да ви приберат! Чужденец не би разбрал нищо: защо вместо отговор по същество на зададения въпрос чекистът дава нежелани съвети? Какво право има да изисква от свободната гражданка да напусне незабавно града? И кой е този, който ще дойде при нея и защо? Но кой съветски гражданин ще си изкриви душата, че не разбира или че случаят е неправдоподобен за него? След подобен съвет доста ще се позамислиш дали да останеш в чуждия град.

Н. Я. Манделщам е права, когато пише: нашият живот до такава степен е взаимосвързан с тъмницата, че многозначните думи: „взет“, „вкаран“, „лежи“, „пуснат“ дори без текст всеки у нас ги разбира само в един смисъл!

Нашите граждани никога не са имали усещане за безгрижност.

Закрепеност. Ако бе възможно лесно да сменяш местожителството си, да заминаваш оттам, където става опасно за теб — и по този начин да се отърсиш от страха, да се ободриш! — хората щяха да бъдат по-смели, можеха и да рискуват. Но дълги десетилетия бяхме сковани от обстоятелството, че никой трудещ се не можеше самоволно да остави работата си. Освен това всички бяха закотвени по места чрез адресната регистрация. И чрез жилището си, което нямаш право нито да продадеш, нито да смениш, нито да наемеш. И затова беше безумна смелост да протестираш там, където живееш или работиш.

Прикритост, недоверчивост. Тези чувства смениха предишното открито радушие, гостоприемството (все още проявяващи се и през 20-те години). Тези чувства са естествена защита за всяко семейство и за всеки човек особено защото никой никъде не може да напусне работа, да замине и всяка дреболия от живота ти е в полезрението на органите. Прикритостта на съветския човек не е ни най-малко излишна, тя е необходима, макар че за чужденеца може понякога да изглежда свръхчовешка. Бившият царски офицер К.У. успява да оцелее само защото никога не бил затварян и защото, когато се женил, не разказвал на жена си за своето минало. Арестуват брат му, Н.У. — и ето че жената на арестувания, възползувала се, че в момента на ареста си живели с мъжа си в различни градове, скрива от баща си и сестра си случилото се, да не би те да се изпуснат пред някого. Тя предпочита да им каже, а и на всички останали (и дълго след това да поддържа тази версия), че съпругът й я е изоставил. Това са тайните на едно семейство, разказани едва сега, след 30 години. А има ли градско семейство без подобни тайни?

През 1949 г. арестуват бащата на съученичката на студента В. И. В такива случаи всички се отдръпват и това се смята за естествено, а В.И. не се отстранява, открито изказва съчувствието си на девойката, гледа с нещо да помогне. Изплашена от такова необичайно поведение, тя отхвърля помощта и съучастието на В.И., излъгва го, че не вярва в невинността на арестувания си баща, навярно през целия си живот той е скривал своето престъпление от семейството. (Едва по хрушчовско време се изясняват нещата: тя била решила тогава, че В.И. е или доносник, или член на някоя антисъветска организация, която дебне за недоволни.)

Това всеобщо взаимно недоверие прави още по-дълбока братската могила на робството. Вземе ли някой да се изказва открито и смело, всички се отдръпват: „Провокация!“ Така е обречен на самота и отчуждение всеки обявен искрен протест.

Всеобщо незнание. Като се прикривахме един от друг и като не си вярвахме един на друг, ние самите помагахме да се внедри сред нас абсолютната негласност и абсолютната дезинформация, които са причина на причините за всичко извършено — и за милионите арести, и за тяхното масово одобряване. Без да си предаваме нищо един на друг, без да крещим и стенем, без да научаваме нищо един от друг, се доверявахме единствено на вестниците и на банално плещещите оратори. Всеки ден ни пробутваха по нещо възбудително от рода на някоя железопътна катастрофа (саботаж) някъде на 5 хиляди километра от нас. А което трябваше да знаем непременно, което се е случило днес на нашия етаж, това нямаше откъде да го научим.

Какъв гражданин можеш да бъдеш, след като не знаеш нищо за живота около теб? Едва след като самият ти попаднеш в капана, научаваш много нещо със закъснение.

Доносничество, развито до невероятни размери. Стотици хиляди оперативни работници и в своите явни кабинети, и в уж непорочните стаи на държавните учреждения, и в конспиративни квартири, без да щадят хартията и празното си време, неуморимо вербуват и повикват за предаване на доноси такова количество доносници, каквото не би могло да им е нужно за събирането на информация. Вербуват дори явно ненужни, неподходящи за целта хора, които с положителност няма да приемат — както е случаят с вярващата жена на умрелия в лагера баптистки пастор Никитин. По няколко часа я държат при разпитите на крака и ту я арестуват, ту я прехвърлят в завода на по-лоша работа. Една от целите на вербуването в такива огромни размери е очевидно да се направи така, че всеки поданик да усеща полъха на осведомителните канали. И във всяка компания, във всяка работна стая, във всяко жилище или да има доносник, или всички да живеят със страха, че има такъв между тях.

Без да твърдя въз основа на проверени данни, предполагам, че от четирима-петима градски жители на един поне веднъж в живота непременно са предлагали да стане доносник. Ако не и на повече. В най-ново време правих проверки и сред арестантските компании, и сред вечните волнонаемни: кого, кога и как са вербували. И винаги се оказваше, че от неколцината души на масата на всички е било предлагано това навремето!

Н. Я. Манделщам правилно заключава: освен да се отслаби връзката между хората, тук има и друго съображение — поддалите се на вербуването в страха си от обществено разобличаване ще са заинтересовани в непоклатимостта на режима.

Прикритостта е простряла студените си пипала сред целия народ — тя е проникнала между колегите в службата, между старите приятели, между студентите, между войниците, между съседите, между подрастващите деца и дори в приемната на НКВД между съпругите, носещи продукти и вещи на мъжете си.

Предателството като форма на съществуване. При наличието на дългогодишен постоянен страх за себе си и своето семейство човек става подвластен на страха, негов подчинен. И постоянното предателство се оказва най-малко опасната форма за съществуване.

Най-невинното, но затова пък и най-разпространеното предателство е да не вършиш директно нищо лошо, но да не забелязваш загиващия до теб, да не му помогнеш, да му обърнеш гръб, да се сгушиш. Арестуват например съседа, колегата и дори твой близък приятел. А ти мълчиш, правиш се, че не си забелязал (не можеш да си позволиш да загубиш днешната си работа!). Или на общо събрание се обявява, че изчезналият вчера е заклет народен враг. И ти, който цели двадесет години си се прегърбвал над една и съща маса с него, този път с благородното си мълчание (че дори с осъдително изказване) трябва да докажеш колко нищо общо нямаш с неговите престъпления (за своето скъпоценно семейство, за своите близки си задължен да принесеш тази жертва! На какво основание ще дръзнеш да не мислиш за тях!). Но арестуваният е оставил жена, майка, деца, може би ще трябва на тях да им се помогне? Не, не, опасно е: ами че това е съпруга на враг, майка на враг, това са деца на враг (а твоите ще трябва още дълго да учат, докато си стъпят на краката)!

Когато арестуват инженер Палчински, жена му Нина пише до вдовицата на Кропоткин: „Останах без никакви средства, никой не ми помогна, всички ме избягват, страхуват се. Едва сега разбрах какво са приятелите. Изключенията са много редки.“^[2]

Укривателят е също враг! Помагащият е също враг. Продължаващият приятелството е също враг. И телефонът на прокълнатото семейство замлъква. Почти се прекъсва. На улицата не ги познават, не ги поздравяват, не им кимат. Още по-малко пък да ги канят на гости. Или пък да им предлагат пари. В кипежа на големия град хората се оказват като в пустиня.

А на Сталин тъкмо това му трябва! Той се подсмива под мустаците си!

Академик Сергей Вавилов става след разправата над великия му брат лакейски президент на Академията на науките. (Мустакатият шегобиец прави това за подигравка, проверява човешкото сърце.) А. Н. Толстой, съветският граф, не смее не само да посещава, но дори и да подпомага с пари семейството на пострадалия си брат. Леонид Леонов забранява на жена си, по баща Сабашникова, да посещава семейството на арестувания й брат С. М. Сабашников. Легендарният Димитров, този ревящ лъв на лайпцигския процес, се отрича и не спасява, а предава приятелите си Попов и Танев, когато след освобождаването от фашисткия съд им тръсват на съветска земя по 15 години „за покушение срещу другаря Димитров“ (и двамата отбиват присъдите си в Краслаг).

Знае се какво е положението на семействата, в които има арестуван. В. Я. Кавешан от Калуга си спомня: „След арестуването на баща ми всички се пръснаха от нас като от прокажени, бях принуден да напусна училище — децата страшно ме тормозеха (израстват като предатели, израстват като палачи!), а майка ми я уволниха от работа. Принудени бяхме да се препитаваме от просия.“

Милиционерите откарват на гарата семейството на някакъв арестуван през 1937 г. московчанин — майка с децата й, — за да бъдат интернирани. И внезапно, когато влакът тръгва, откриват, че момченцето (8-годишно) е изчезнало. Милиционерите се пребиват да го търсят, но напразно. Интернират семейството без него. Оказва се, че то се било пъхнало под червения плат, обвиващ поставката под бюста на Сталин, и дочакало там да мине опасността. След това се връща вкъщи, но жилището е запечатано. Обажда се на съседите, на познати, на приятелите на тате и мама — и не само никой не го прибира в семейството си, но не го оставят дори да пренощува! И детето се оставя да го приберат в интернат… Съвременници! Съотечественици! Разпознавате ли зурлите си?

И всичко това е само най-слабата степен на предателството — отдръпване. А колко още примамливи стъпала има и какъв огромен брой хора все по-низко падат по тях. Тези, които уволняват майка Кавешан от работа, не се отдръпват, а внасят своята лепта, нали? Или тези, послушни на оперативника по телефона, които изпращат Никитина на черна работа, за да стане по-бързо доносница? А и тези редактори, които нетърпеливо зачеркват имената на арестувания едва предишния ден писател?

Символът на тази епоха е маршал Блюхер: седи като бухал в президиума на съда и съди Тухачевски (впрочем и Тухачевски би вършил същото). Разстрелват Тухачевски — същото сполетява и Блюхер. Или прославените професори по медицина Виноградов и Шерешевски. Помним как паднаха жертва на злодейско оклеветяване през 1952 г., но не по малко злодейски оклеветяват и те събратята си Плетньов и Левин през 1936 г. (Венценосецът тренира и в сюжетите за душите…)

Хората живеят в полето на предателствата и в негова подкрепа се използуват най-извисени аргументи. През 1937 г. една съпружеска двойка очаква арест, затова че съпругата е пристигнала от Полша. И се договарят така: да не изчакват ареста, а съпругът да иде и да съобщи за жена си! Нея я арестуват, а той остава „чист“ в очите на НКВД и запазва свободата си. През същата тази забележителна година старият политически каторжник Адолф Добро-волски предава на своята единствена любима дъщеря Изабела, преди да иде в затвора: „Ние отдадохме живота си за съветската власт и нека никой не се възползува от твоето нещастие. Влез в Комсомола!“ Присъдата на Доброволски не предполага забрана на кореспонденцията, но Комсомолът изисква от дъщеря му да няма такава с баща си и в духа на бащиното напътствие дъщерята се отрича от баща си.

А и малко ли са случаите на такова отричане?! Ту публично, ту чрез пресата: „Аз, еди кой си, считано от еди кога си, се отричам от баща си и майка си като от врагове на съветския народ.“ И запазваш живота си срещу тази цена.

За онези, които не познават това време (или не живеят сега в Китай), е почти невъзможно да го разберат и да простят. В нормалните човешки общества човек достига своите 60 години, без никога да попадне в клещите на подобен избор; и сам той е убеден в своята добропорядъчност, и тези, които държат реч на гроба му. И човекът си отива от живота, без да разбере в какъв кладенец на злото е могъл да пропадне.

Масовата проказа на душите не заразява мигновено обществото. През цялото време на 20-те години и в началото на 30-те мнозина хора у нас още запазват душевната си нравственост и представите си от предишното общество: да помагаш при нужда, да закриляш изпадналите в беда. През 1933 г. Николай Вавилов и Мейстер още се застъпват открито за всички арестувани ВИРовци. Трябва да се изчака един минимално необходим срок за нравственото разложение, преди който великият Апарат не може да се справи с народа. Срокът се удължава и от възрастта на още неостарелите вироглавци. За Русия се оказват необходими 20 години. Когато масовите арести връхлетяват през 1949 г. Прибалтика — за тяхното разлагане са изминали само 5-6 години, недостатъчно пострадалите от властите семейства срещат от всички страни подкрепа. (Впрочем има и допълнителна причина, укрепваща съпротивата на прибалтийските народи: социалните преследвания се възприемат като национален гнет, а в този случай хората винаги проявяват по-голяма неотстъпчивост.)

Когато правехме оценка на 1937 г. за Архипелага, ние не я удостоихме с висшата корона. Но тук, по отношение на живота на свобода, ще трябва вече да я увенчаем с тази корозионна корона на предателството: може да признаем, че именно тази е годината, която сломява душата на нашето свободолюбив и го залива с масово разложение.

Но дори това не поставя край на нашето общество! (Както ще видим сега, краят изобщо никога не е настъпвал — живата нишка на Русия оцелява, дочаква по-добри времена, проточва се до подобри времена, до 1956 г., а сега вече толкова повече няма да умре.) Съпротивата не се проявява открито, тя не смекчава епохата на всеобщото падение, но пулсира, пулсира, пулсира с невидимите си топли жилчици.

В това страшно време, когато в обърканото си усамотение хората изгарят скъпите на сърцето им фотографии, писма и дневници, когато всяка пожълтяла хартийка в семейната библиотека изведнъж разцъфва като огнена папрат на гибелта и самата тя бърза да се хвърли в печката, се изисква доста мъжество, за да не изгориш и да запазиш архивите на осъдените (като Флоренски) или на явно нарочените (като философа Фьодоров) в продължение на хиляди и хиляди нощи! А каква конспиративна антисъветска ужасна измяна трябва да изглежда повестта на Лидия Чуковска „София Петровна“. Нея я съхранява Исидор Гликин. В блокадния Ленинград, усетил приближаването на смъртта, той тръгва и прекосява целия град, за да отнесе повестта на сестра си и така да я спаси.

Всяка постъпка на противопоставяне на властта изисква мъжество, несъразмерно с величината на постъпката. При Александър II е по-безопасно да държиш динамит, отколкото при Сталин да приютиш сирачето на народния враг — и все пак колко, такива деца са били прибрани и спасени (нека самите деца разкажат!). А и тайно подпомагане на семействата е имало. И се е намирал някой да смени жената на арестувания в безнадеждната тридневна опашка, за да може тя да се сгрее и поспи. И все някой с туптящо сърце е отивал да предупреди, че жилището е в засада и не трябва да се завръщате в него. И все някой е приютявал избягалата, макар самият той да не е могъл да спи през тази нощ.

Вече споменахме за тези, които се осмеляват да не гласуват за екзекутирането на подсъдимите по делото на Промпартията. А има и такива, които са пратени на Архипелага заради това, че са се изказали в защита на свои незнайни колеги. Синът не пада по-долу от бащата: Иван, синът на Рожански, пострадва също заради това, че е защитил колегата си Копелев. На партийно събрание в ленинградското детско държавно издателство (Детгиз) става М. М. Майснер и се изказва в защита на „вредителите в детската литература“, незабавно го изключват и арестуват. Не може да не е знаел какво рискува. Във военната пък цензура (Рязан, 1941 г.) една девойка цензорка накъсва криминалното писмо на неизвестен й фронтовак, но забелязват как изхвърля накъсаното в кошчето, наставят хартийките и арестуват самата нея. Принася в жертва себе си заради някакъв далечен неизвестен човек! (Аз пък научих това само защото се беше случило в Рязан. А малко ли такива неизвестни случаи има?…)^[3]

Сега често ще чуете (Еренбург), че арестуването било лотария. Лотарията си е лотария, но някои и други номерца са предварително белязани. Е, да, има такива налудничави кампании, когато арестуват по предварително определена бройка, да, но вече всеки изказал се публично е прибиран в същия миг! И фактически имаме налице душевен подбор, а не лотария! Смелчаците попадат под сатъра, отправят ги на Архипелага и се разстила безоблачната картина на еднообразно-покорния останал живот на свобода. Нито един малко по-чист, по-добър човек не може да принадлежи на това общество, а без такива хора то става все по-никакво. Тяхното тихо напускане става почти незабелязано, но всъщност това е умиране на народната душа.

Нравствено разложение. В обстановката на дългогодишен страх и предателство оцелелите хора оцеляват само външно, телесно. А онова, което е вътре в тях, изтлява.

Та ето как милиони се съгласяват да стават доносници. И ако на Архипелага за 35 години (до 1953 г.) са прекарали, като имаме предвид и умрелите, около четиридесет милиона (това е скромно пресметнато, това е само три — или четирикратното население на ГУЛАГ, а не трябва да забравяме, че през войната измират направо по един процент на ден), поне по всяко трето, е, нека да бъде пето дело, има нечий донос и някой е свидетелствувал. Всички те са и днес между нас — тези убийци с мастило. Едни натикват близките си в затвора от страх — и това е още първото стъпало, други от корист, а трети — най-младите тогава, а днес на прага на пенсионирането — предават вдъхновено, предават идейно, понякога дори открито: нали е въпрос на класова чест да разобличиш врага. Всички тези хора са сред нас и най-често благоденствуват, че им се и възхищаваме на всичко отгоре — нали това са „нашите обикновени съветски хора“.

Ракът на душата се развива латентно и поразява тъкмо частта, откъдето чакаш благодарност. Фьодор Перегуд дава хляб и подслон на Миша Иванов: нямал работа — намира му в тамбовския вагоноремонтен завод и го обучава на занаята; нямало къде да живее — настанява го в къщата си като най-близък човек. И Михаил Дмитриевич Иванов подава заявление в НКВД, че Фьодор Перегуд хвали на домашната си трапеза германската техника. (Трябва да знаем какво представлява Фьодор Перегуд — той е едновременно механик, моторист, радист, електроспециалист, майстор часовникар, оптик, леяр, матричар, мебелен дърводелец, човек с двадесетина специалности. В лагера открива работилница за фина механика; след като загубва крака си, си изработва самичък протезата.) Прибират покрай него и брат му, и 14-годишната му дъщеря — и всичко това благодарение на М. Д. Иванов! Той идва в съда мрачен: значи гниещата душа избива понякога и върху физиономията. Но скоро зарязва завода, започва открито да служи в Държавна сигурност. По-късно за некадърност го пращат в пожарната охрана.

В разложеното общество неблагодарността е обичайно, разпространено чувство, на което никой не се и учудва почти. След арестуването на селекционера В. С. Маркин агрономът А. А. Соловьов не се поколебава да си припише селекционирания от него сорт пшеница „Тайожна-49“.^[4] Когато разгромяват Института за будистка култура (всички видни сътрудници са арестувани), а ръководителят му, академик Шчербатской умира — ученикът му Калиянов убеждава неговата вдовица да му предаде книгите и ръкописите на умрелия, „иначе ще става лошо: Институтът за будистка култура се оказа шпионски център“. Завладял по този начин трудовете, част от тях (а също и работата на Востриков) той издава под свое име и така се прославя.

Много от научните репутации в Москва и в Ленинград са градени също върху кървища и кости. Неблагодарността на учениците, пресякла като бариера нашата наука и техника през 30-те и 40-те години, има обяснимо тълкуване: науката преминава от истинските учени и инженери към новоизлюпените алчни партийци на ръководни постове.

Едва ли някой е в състояние да проследи и изброи всички тези присвоени работи и задигнати изобретения. Ами жилищата, иззети от арестуваните? Ами изпокрадените им вещи? А и по време на войната не се ли проявява тази дива черта почти като всеобща? Ако някой е в състояние на дълбока покруса или бомба е паднала върху дома му, или е претърпял пожар, или се евакуира — оцелелите му съседи, тези обикновени съветски хора, гледат в същата минута да се облажат за негова сметка.

Разнообразни са видовете нравствено падение и едва ли бихме могли да ги обхванем в тази глава. Съвкупният живот на обществото представлява това: биват лансирани предателите, тържествуват бездарниците, а най-добрите и най-честните минават през касапниците. Кой би ми посочил в периода от 30-те до 50-те години един макар случай за цялата страна, в който някой благороден човек да е повалил, разгромил, прогонил подлия интригант? Твърдя, че такъв случай е невъзможен, както не е възможно като изключение за нито един водопад да пада от долу на горе. Благородният човек никога_няма да се обърне към Държавна сигурност, а на подлеца тя му е винаги подръка. И Държавна сигурност също не ще се_спре пред когото да било, след като не се спира и пред Николай Вавилов. Та защо водопадът ще вземе да пада от долу на горе?

Този лесен успех на подлите над благородните клокочи като черна воняща мътилка в столичната многолюдност, но разлива зловонието си под арктическите чести виелици, на полярните станции — любимата картинка от 30-те години, на която по би отивало светлооките гиганти на Джек Лондон да пушат лулата на мира. На полярната станция на остров Домашни (Северна земя) се намират всичко на всичко трима души: безпартийният началник на станцията Александър Павлович Бабич, почетен стар полярник; общият работник Ерьомин, който е същевременно единствен комунист и партиен секретар (!) на станцията; комсомолецът (също и комсомолски секретар!) метеоролог Горяченко, честолюбиво домогващ се до мястото на началника, когото гледа да премахне оттам. Горяченко рови в личните вещи на началника, краде документи, заплашва. По Джек Лондон двамата мъже биха напъхали просто този мерзавец под леда. Но не — изпратена е в Главното управление на Северния морски път телеграма до Папанин за необходимостта да се смени метеорологът. Партийният секретар Ерьомин подписва телеграмата, но мигом се разкайва пред комсомолеца и заедно с него изпращат до Папанин партийно-комсомолска телеграма с обратно съдържание. Решението на Папанин е: колективът се е разложил, да се свали на брега. Пращат за тях ледоразбивача „Садко“. На борда му комсомолецът не си губи времето и предава материали на корабния комисар — незабавно арестуват Бабич (главното обвинение: искал… да предаде на немците ледоразбивача „Садко“, същия, на който те всички плават в момента…). На брега той е предаден и затворен в КПЗ. (Да си въобразим за минута, че корабният комисар е честен и разумен човек, че той извиква Бабич, изслушва и другата страна. Но това би означавало да се открие тайната на доноса пред евентуалния враг! И чрез Папанин Горяченко би изпратил в затвора и корабния комисар. Системата работи безотказно.)

Разбира се, в отделни хора, възпитани от деца не в пионерския лагер и не в комсомолската низова организация, душата оцелява. Внезапно на една сибирска станция някакъв здравеняк войник вижда ешелон от арестанти, бързо им купува няколко пакета цигари и уговаря конвоя да ги предаде на хората (на други места в тази книга ще опишем и други такива случаи). Но този войник вероятно не е на служба, излязъл е в отпуск и го няма наблизо комсомолския секретар на частта му. В своята част той едва ли би се решил на такава постъпка, би му излязло солено. А и не е известно дали след това командирският надзор не го е привлякъл да отговаря.

Лъжата като форма на съществуване. Макар и поддали се на страха или увредени от користта, от завистта, хората не могат толкова бързо да оглупеят. Душата им вече може да е окаляна, но умът им остава все още доста ясен. Те не могат да повярват, че цялата гениалност на света се е съсредоточила внезапно в една-единствена глава с ниско чело. Те не могат да повярват в самите себе си — такива опошлени, смахнати, когато се чуват по радиото, виждат се в киното, четат се във вестниците. Нищо не ги принуждава да кажат голата истина, но никой не им разрешава да мълчат! Те трябва да говорят, а какво, ако не лъжа? Трябва бясно да ръкопляскат и никого не интересува колко искрено е това.

И когато четем обръщението на работниците от висшата партийна школа до другаря Сталин:^[5]

„Като повишаваме революционната си бдителност, ние ще помогнем на нашето славно разузнаване, възглавявано от верния ленинец, сталинския народен комисар Николай Иванович Ежов, да прочисти докрай нашите висши учебни заведения, както и цялата наша страна, от остатъците на троцкистко-бухаринската и тям подобна контрареволюционна измет“ — не допускаме, че цялото съвещание в състав от хиляда души са някакви идиоти — те са просто пропаднали лъжци, готови утре да се покорят и на собствения си арест.

Постоянната лъжа, подобно на предателството, става единствената безопасна форма за съществуване. Всяко обръщане на езика може да бъде дочуто от някого, всяко изражение на лицето може да бъде наблюдаван от някого. Ето защо всяка дума, ако не непременно чиста лъжа, трябва да не противоречи на общата лъжа. Съществува асортимент от фрази, асортимент от прозвища, асортимент от готови лъжливи форми и не е възможна нито една реч, нито една статия, нито една книга — научна, публицистична, критична или така наречената „художествена“, без употребата на тези асортименти. И в най-научния текст трябва да се поддържа нечий фалшив авторитет или приоритет и да бъде оплют някой за истината: без тази лъжа не може да види бял свят и академичният труд. А да не говорим за кресливите митинги, за евтините събрания в почивката, на които трябва да гласуваш против собственото си мнение, да се преструваш, че се радваш на това, което те огорчава (на новия заем, на снижаването на производствените разценки, на пожертвувания за някаква си танкова колона, на задължението да работиш в неделя или да изпратиш децата си в помощ на колхозниците), и да изразяваш дълбоко негодувание там, където нищо не те засяга (някакви неосезаеми, невидими насилия в Уест-Индия или в Парагвай).

Тенно си спомня със срам в затвора как две седмици преди да го арестуват, чел на моряците лекция на тема: „Сталинската конституция — най-демократичната в света“ (то се знае — без нито едничка искрена дума).

Няма човек, напечатал поне страница, да не е излъгал. Няма човек, изкачил се на трибуната, да не е излъгал. Няма човек, застанал пред микрофона, да не е излъгал.

Но поне с това всичко да свършваше! А ето и по-нататък: всеки разговор с началството, всеки разговор в отдел „Кадри“, всеки изобщо разговор с друг съветски човек изисква лъжа — понякога през просото, понякога в известни рамки, понякога снизходително-потвърждаваща. И ако дори на четири очи тъп събеседник ти каже, че ние отстъпваме до Волга, за да примамим по-навътре Хитлер, или че американците са пренесли нарочно у нас колорадския бръмбар — трябва да се съгласиш! Непременно да се съгласиш! Че едно отрицателно вместо положително поклащане на главата може да ти коства преселване на Архипелага (спомнете си за Чулпеньов, първа част, седма глава).

Но и това не е всичко: децата ви растат. Не бива да говорите с жена си открито пред тях онова, което мислите: тях ги възпитават да бъдат като Павел Морозов и те няма да трепнат да повторят подвига му. А ако децата ви са още малки, ще трябва да решавате как по-правилно да ги възпитавате: веднага ли да им представяте лъжата за истина (за да им бъде по-лек животът) и тогава неизменно да лъжем и пред тях; или да им говорим истината — с риска, че, току-виж, се изпуснали, впуснат се в откровен разговор, та значи успоредно с това да им се втълпява, че истината е убийствена, че от прага навън трябва да лъжат, само да лъжат, ето както татко и мама.

Изборът е такъв, че, току-виж, и деца няма да пожелаете да имате.

Лъжата като дълговременна основа на живота. Пристига в един провинциален институт от столицата, за да преподава литература, младата и умна, всичко разбиращата А.К. с неопетнена характеристика и новичка кандидатска диплома. В своя главен курс, който води, тя има една единствена студентка, член на партията, и решава, че тъкмо тя ще е доносницата. (Все някой в курса непременно трябва да наклепва, в това А.К. е уверена.) И тя решава да влезе в тесни фамилиарни отношения с тази партийна студентка. (Между другото, според тактиката на Архипелага такива сметки са съвсем криви, трябва, напротив, да й лепнеш две двойки и тогава всеки неин донос може да се обяснява като уреждане на лични сметки.) Те се срещат и извън института, разменят и снимките си (студентката носи снимката на А.К. в партийната си книжка); по време на ваканциите си пишат нежни писма. И всяка лекция, която изнася, А.К. съобразява с евентуалните оценки на своята студентка партийка. Минават четирите години на това унизително лицемерие, студентката завършва и оттук нататък нейното поведение престава да тревожи А.К. Още при следващата им среща тя вече неприкрито зле посреща партийната. Разсърдена, последната настоява да си върнат една на друга снимките и писмата и възкликва (най-печално смешното е, че тя вероятно не е била и доносница): „Ако успея да завърша аспирантура, никога няма да се държа така за жалкия институт като вас! На какво приличаха вашите лекции — изтъркана плоча!“

Да! За да нагоди лекциите си към възприятието на партийката, А.К. прави лекциите си постни и безцветни, въпреки че е била способна да ги изнася по най-бляскав начин.

Както остроумно го казва един поет, у нас имахме култ не към личността, а към двуличността.

Естествено, че и тук трябва да различаваме степени: на принудителната, отбранителната лъжа, и на страстната до самозабрава лъжа, с каквато най-вече се отличават писателите, на онази лъжа, с която Шагинян пише в умиление през 1937 г. (!), че епохата на социализма е преобразила дори и следствието: според разказите на следователи сега вече подследствените_ сътрудничат на драго сърце с тях_, като разказват за себе си и за другите всичко необходимо.

Ние дори губим ориентация за това колко далеч ни е откъснала тази лъжа от нормалното общество: в нейната плътна сива мъгла не се вижда нито един стълб. Изведнъж разбираш от коментарите, че книгата „В света на отритнатите“ на П. Якубович е била напечатана (макар и с псевдоним) в същото време, когато авторът е завършвал каторгата си и е тръгвал на заточение.^[6] Е, сами сравнявайте, сравнявайте с това, което е днес! Ето, промъкна се по някакво чудо моят закъснял и плах разказ за Иван Денисович и бариерата побърза да се спусне, затегнаха се плътно клапите и болтовете, и не за съвременността дори, а за това, което е било преди тридесет и преди петдесет години, не ти се позволява да пишеш. И ще прочетем ли за тези неща, докато сме живи? Така ще умрем измамени и оплетени в лъжите. А впрочем при предположение, че ни предоставят да узнаем истината, дали животът на свобода ще пожелае да я знае? Ю. Г. Оксман се връща от лагерите скоро след войната и повече не го преследват, остава да живее в Москва. Приятелите и познатите му не го напускат, помагат му. Ала не искат да слушат неговите спомени за лагера. Защото как биха могли да живеят занапред, ако знаят за него?…

След войната е много разпространена песента „Не се дочува градски шум“. Нито един що годе среден певец не е изпращан без бесни ръкопляскания след нея. Управлението на Мислите и Чувствата не съобразява веднага и оставя да я предават по радиото, да я слушат от сцената: нали е руска, народна песен! А накрая се досещат и я спират. Думите в песента са за обречения затворник, за разкъсаната сърдечна връзка. Потребността от покаяние се е била все пак загнездила в сърцата, давала е признаци на живот и зажаднелите хора ръкопляскат от душа поне на тази стара песен.

Жестокост. При наличието на всички току-що изредени качества нима има място за добросърдечност? Отблъснал веднъж ръцете на давещия се, протегнати за помощ, как можеш да запазиш добрината си? Веднъж зацапал се с чуждата кръв, оттам нататък само се ожесточаваш. Ами че жестокостта („класовата жестокост“) я възпяват, възпитават и вече загубваш представа къде преминава тази черта между злото и доброто. А когато е осмяна и добротата, жалостта, когато е осмяно милосърдието — кой ще удържи вързани напоените с кръв?

Една моя безименна кореспондентка (от Арбат 15) ме пита „за корените на жестокостта“, присъща на „някои съветски хора“. Защо, колкото в по-зависимо положение от тях се намира даден човек, толкова по-голяма жестокост проявяват към него? И дава пример — на пръв поглед не чак толкова значителен, но ще го повторим.

Зимата на 1943–1944 г., челябинската гара, навес пред нейния гардероб. Минус 25°. Под навеса циментов под с утъпкан от краката сняг, пренесен отвън. На прозореца на гардероба — жена с ватенка, от отсамната му страна — охранен милиционер с кожена полушубка. Те влизат в игрив ухажващ разговор. На пода лежат двама души с памучни силно замърсени дрипи, които е смело дори да бъдат наречени дрипи. Това са млади момчета — изтощени, подпухнали, със струпеи по устните. Единият, изглежда, с висока температура, е прилегнал с голите си гърди върху снега и стене. Разказващата отива при тях да разбере положението им. Оказва се, че единият излежал окончателно присъдата си в лагера, другият бил отчислен като намиращ се в безнадеждно здравословно състояние, но при освобождаването им оформили неправилно техните документи и не им дават билети за влака, за да се завърнат по домовете си. А нямат и сили да се върнат в лагера, изтощени от стомашното разстройство. Тогава разказвачката понечила да им отчупи по парче хляб. В този момент милиционерът прекъснал веселия си разговор и заплашително се обърнал към нея: „Какво, лелко, роднини ли срещна? Я по-добре се измитай оттук, ще умрат и без тебе.“ Тя си помислила — току-виж, взел, че арестувал и мен. (Вярно, защо не?) И тя се отдръпва.

Колко типично е всичко за нашето общество — и това, което тя си е помислила, и решението бързо да се махне оттам. И този безжалостен милиционер, и безжалостната жена на гардероба, и касиерката, отказала им билетите, и медицинската сестра, която не ги приема в градската болница, и волнонаемният глупак, който им е оформял документите в лагера.

Започва безпощаден живот и вече никой не назовава затворника, както при Достоевски и Чехов, „горкичкия“, а само „мърша“. През 1938 г. магаданските ученици замерват с камъни колоната затворнички, минаваща през града (по спомени на Суровцева).

Дали нашата страна отпреди или друга някоя знае толкова отвратителни и сърцераздирателни жилищни и семейни истории? Всеки читател сам може да разкаже предостатъчно такива, но аз ще се спра на една две.

В комуналното ростовско жилище на Доломановска живее Вера Красуцка, чийто мъж през 1938 г. е арестуван и загива. Съседката й Анна Столберг знае тази подробност от биографията й и осемнадесет години — от 1938 до 1956 г. — се наслаждава на властта си и я измъчва със заплахи: в кухнята или, издебвайки я, в коридора, тя шепне на Красуцка: „Докато благоволя — живей, а поискам ли — ще дойдат веднага да те приберат.“ И едва през 1956 г. Красуцка се престрашава да напише жалба до прокурора. Столберг млъква. Но и по-нататък продължават да живеят в едно и също жилище.

След арестуването на Николай Яковлевич Семьонов през 1950 г. в град Любим неговата жена още същия ден, през зимата, изгонва майка му Мария Илинична Семьонова, която живее при тях: „Пръждосвай се, дърта вещице! Синът ти е враг на народа!“ (Шест години по-късно, когато мъжът й ще се завърне от лагера, тя с порасналата си вече дъщеря Надя ще изгони и него на улицата по долни гащи през нощта. Надя го прави, за да настани мъжа си на неговото място. Тя хвърля панталоните му в лицето и крещи след него: „Вън, стара гадино!“.^[7] Друг случай: майката заминава за Ярославъл при бездетната си дъщеря Анна. Скоро тя омръзва на дъщерята и зетя. И зетят Василий Фьодорович Метьолкин, пожарникар, в свободните си от дежурството дни притиска лицето на тъща си между дланите, за да не може тя да се извръща, и с наслаждение плюе в очите и устата й, докато му свършат слюнките. Когато е още по-ядосан, изважда члена си и го тика под носа на старата жена с думите: „На, посмучи и пуквай!“ Жена му обяснява на върналия се брат: „Ами какво, когато Вася направи главата… Какво искаш от пиян човек?“ По-късно, за да получат ново жилище, започват да се отнасят сносно към старата жена. („Нужна ни е баня, няма къде да изкъпем престарялата си майка! Не можем да я носим до градската баня я!“. След като получават „заради нея“ жилище, натъпкват стаите с бюфети и шкафове, а майката натикват в някаква пролука, широка 35 см, между шкафа и стената — и да лежи там, без да се показва. Или: Н.Я. живеел у сина си и без да пита, поел риска да прибере там и майка си. Влиза внукът. Баба му застава пред него на колене: „Вовочка! Нали няма да ме изгониш от къщата?“ Внукът, с гримаса на лицето: „Дадено, живей, докато се оженя.“ Уместно е да кажем две думи и за внучката: Надя (Надежда Николаевна Топникова) през това време завършва Историческия факултет на Ярославския педагогически институт, влиза в партията и става редактор на районния вестник в град Нея, Костромска област. Тя е и поетеса и през 1961 г. още мотивира в град Любим своето поведение в стихове:

Щом ще се бием — до края!

Баща ли! Никаква милост!

Морал ли? Това какво е?

Хич и не искам да зная!

Ат ще премина живота

само за своя изгода!

Но партийната организация й налага да „нормализира“ отношенията с баща си и тя внезапно започва да му пише. Зарадван, баща й отговаря с всеопрощаващо писмо, което тя незабавно показва в парторганизацията си. Там си отбелязват мероприятието. От този момент нататък го поздравява редовно по Първи май и Седми ноември.

В тази трагедия участвуват седем души. Ето ви и една малка част от нашия живот на свобода.

В малко по-възпитаните семейства не изгонват пострадалия сродник по гащи на улицата, но се срамуват от него, тежи им неговият жлъчен „изопачен“ мироглед.

Можем да изброяваме и по-нататък. Можем да посочим още — Робската психология. Същият споменат нещастен Бабич заявява пред прокурора: „Разбирам, че военното време налага на органите на властта по сериозни задължения от това да разглеждат по-обстойно съдебните дела на отделните лица.“

И много още можем да цитираме.

Но и дотук ще трябва да признаем: ако това не се е получило при Сталин от само себе си, а е било предварително разработено по точки, той е направо гений!

* * *

И ето, в този зловонен сив свят, където процъфтяват само палачите и най отявлените от предателите; където малцината останали честни се проливат, без да намерят в нищо друго отдушник; където телата на младежите бронзовеят, а душите им прогниват; където всяка нощ сивозелената ръка шари и сграбчва някого за яката, за да го вкара в ковчега — в този свят бродят заслепени или объркани милиони жени, чиито мъже, синове или бащи са изпратени на Архипелага. Те са дотам наплашени, че се стряскат от лъскавите табелки, кабинетните врати, телефонните звънци и почукванията на входната врата, стряскат се от пощаджията, от млекарката и водопроводчика. И всеки, на когото с нещо не са се харесали, ги изхвърля от жилището им, от работата, от града.

Понякога те доверчиво се надяват, че „без право на кореспонденция“ трябва да се разбира буквално и като минат десет години — той ще напише.^[8] Те стоят на дълги опашки пред затворите. Пътуват нейде на сто километра далеч, където, както са им казали, приемат продукти за изпращане. Понякога самите те умират преди своя арестант. Понякога по върнатия колет — „получателят е умрял в лазарета“ — научават датата на смъртта. Понякога, като Олга Чавчавадзе, пътуват чак до Сибир, за да оставят на гроба на мъжа си шепа родна пръст — само че никой вече не може да им посочи под коя от могилките с още трима лежи заровен. Понякога, като Зелма Жугур, пишат писма с разобличаващо съдържание до някого от рода на Ворошилов, без да знаят, че съвестта на Ворошилов е умряла много преди самия него.^[9]

А на тези жени децата им растат и за всяко от тях настъпва критичният момент, когато бащата непременно трябва да се завърне, докато не е станало късно, а той не идва.

Триъгълник от лист на тетрадка с полегато разграфени чертички. Писано ту със синьо, ту с червено — навярно детската ръка е оставяла молива, почивала си е, след което го е вземала от обратната му страна. Несръчни неопитни букви с поемане на дъха понякога и насред думата:

„Здравей Татенце забравих да пиша скоро ще тръгна на Училище като мине зима по скоро си ела че е лошо без Татко мама ту каже че си в командировка ту че си болен какво чакаш че не избягаш от болницата ето Олешка избяга оттам по една ризка мама ще ти ушие нови панталони аз ще ти дам моя колан децата и без това се плашат от мен само Олешенка никога не бия той също никога не лъже и също е беден и веднъж пък бях болен вдигнах голяма саламура (температура) исках да умра заедно с мама а тя не поиска и аз също не поисках ох умори ми се ръката стига съм ти писал цял шкаф пъти

Игорьок на 6 и половина годинки

Вече се научих да пиша върху плика докато мама дойде от работа ще пусна писмото в кутията.“

Манолис Глезос „в ярка и страстна реч“ разказа на московските писатели за своите другари, измъчвани в гръцките зандани:

— Разбирам, че със своя разказ накарах сърцата ви да се свият.

Но го направих умишлено. Искам сърцата ви да страдат за тези, които се измъчват, лишени от свобода… Издигнете вашия глас за освобождаването на гръцките патриоти!^[10]

И тези врели и кипели лисици, естествено, го издигат! Ами как иначе, в Гърция измъчват двадесетина арестанти! Може би самият Манолис не е разбирал безсрамието на своя призив, а може би в Гърция няма пословица като тази: „До човека ли е да жалиш, когато всяка къща се раздира от плач?“

 

На различни места в нашата страна се натъкваме на такава статуя: гипсов боец с куче, устремен напред, за да залови врага. В Ташкент има такава пред школата на НКВД, а в Рязан — като символ на града: единствения монумент, ако се влиза откъм Михайлов.

И ние не трепваме от отвращение, свикнали сме, сякаш са в реда на нещата тези фигури, насъскващи кучетата си срещу хората.

Срещу нас.