Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (10) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Осма глава
ЗАКОНЪТ ПРОХОЖДА

Ние всичко забравяме. Помним не фактите, не историята, а само щампования пунктир, който ни вкарваха в паметта чрез непрекъснато набиване.

Не знам дали това е присъщо на цялото човечество, но за нашия народ — да. Обидно свойство. Дори и да е от доброта, пак е обидно. То ни превръща в плячка на лъжците.

Например ако не трябва да помним дори шумните съдебни процеси, не ги помним. Гледали са се публично, писало се е за тях във вестниците, но не са ни го набивали в главите — и не ги помним. (В главата остава само което се набива всеки ден по радиото.) Нямам предвид младежта, която, естествено, не е чувала за тези процеси, а съвременниците им. Помолете редовия гражданин да ви изброи сензационните публични процеси — ще си спомни бухаринския, зиновиевския. Ако се напрегне — и процеса срещу Промпартията. И толкоз, други публични процеси не е имало.

Какво да кажем тогава за закритите процеси?… Че малко ли са само трибуналите през 1918 г.! — когато още няма нито закони, нито кодекси и съдиите се съобразяват само с нуждите на работническо-селската власт? Ще напише ли някой някога тяхната подробна история?

И все пак не можем да минем без известен обзор. Длъжни сме да разровим някои овъглени развалини и в онази нежна розова утринна мъгла.

През ония динамични години сабите на войната не ръждясват в ножниците, но и револверите на възмездието не изстиват в кобурите. По-късно става правило разстрелите да се извършват тайно през нощта, по мазета, и хората да бъдат разстрелвани в тила. А през 1918 г. известният рязански чекист Стелмах разстрелва денем, на двора, и то така, че очакващите смъртта си да могат да наблюдават всичко това от прозорците на затвора.

Тогава съществува официалният термин: извънсъдебна разправа. Не защото още няма съдилища, а защото има ЧК.

Това пиленце е с още мека човчица и Троцки го съгрява с дъха си: „Всяването на страх е могъщо политическо средство и трябва да си лицемер, за да се правиш, че не разбираш това.“ Зиновиев също ликува, без да предвижда своя край: „Буквите ГПУ, както и буквите ВЧК, са най-популярни в световен мащаб.“

Извънсъдебна, защото така е по-ефикасно. Съдилища има и те съдят и издават смъртни присъди, но трябва да се знае, че успоредно с тях и независимо от тях действува самостоятелно извънсъдебната разправа. Как да си представим размерите й. В своя популярен обзор на дейността на ЧК М. Лацис ни дава цифри[1] само за година и половина (1918-а и първата половина на 1919-а) и само за двадесет губернии в централна Русия („цифрите, посочени тук, съвсем не са пълни“, отчасти може би и поради чекистка скромност). Ето ги: разстреляни от ЧК (тоест без съд и присъда) — 8389 души (осем хиляди триста осемдесет и девет!), разкрити контрареволюционни организации — 412 (фантастична цифра, след като познаваме нашата неизменна неспособност към организация, пък и общата несъгласуваност и духовния упадък през ония години), арестувани — общо 87 хиляди. (А тази цифра сигурно е и намалена.)

Какво да вземем за сравнение? През 1907 г. група обществени дейци издават сборник статии „Против смъртната присъда“ (под ред. на Гернет) с приложен поименен списък на всички осъдени на смърт от 1826 до 1906 г. Съставителите правят уговорката, че списъкът им е непълен (но е по-точен от данните на Лацис, събирани през Гражданската война). Той наброява 1397 имена, от които трябва да се изключат 233 души, които са помилвани, и 270 неиздирени (предимно полски въстаници, избягали на Запад). Остават 894 души. Тази цифра за осемдесет години се оказва 255 пъти по-хилава от чекистката! — пък и тя е за по-малко от половината губернии (тук не влизат поголовните разстрели в Северен Кавказ и Долното поречие на Волга). Вярно, че съставителите на сборника бързат да приведат и друга, предполагаема (и по-скоро в желаната от тях посока) статистика, според която само за 1906 г. на смърт са осъдени (но може би неразстреляни, тъй като е имало и много помилвани) 1310 души. Това е тъкмо в разгара на прословутата столипинска реакция (в отговор на залелия страната червен терор), за който се дава и цифра: 950 смъртни присъди за шест месеца.[2] (Точно толкова са действували столипинските военнополеви, съдилища — само шест месеца.) Звучи злокобно, но за привикналите ни нерви е поносимо: чекистката цифричка за година и половина се оказва все пак три пъти по-голяма — при това само за двадесет губернии, при това отделно от съдилищата, отделно от трибуналите.

А съдилищата?

Че как без тях! Само за месец след Октомврийската революция са създадени и съдилища — първо, народни съдилища, избирани свободно от работниците и селяните, но при условие, че съдиите имат непременно „политически опит в пролетарските организации на партията“ и след „предварителна старателна проверка на това дали кандидатите са подходящи за назначаване“ от изпълнителните комитети на районните съвети, от които могат да бъдат отзовани по всяко време. (Декрет за съдилищата 1, 24 ноември 1917 г., параграфи 12 и 13.) А щом е така, и народните съдии започват да бъдат избирани не всенародно, а просто назначавани от изпълнителните комитети на съветите — което е едно и също, тъй като съветите, както е известно, изразяват интересите на трудещите се маси.

Второ, и дори първо, със същия декрет от 24 ноември 1917 г. са учредени работнически и селски революционни трибунали, като се почне от районните и околийските. Замислени са като орган на пролетарската диктатура и става така, че революционните трибунали възникват мигновено навсякъде, докато народните съдилища не се появяват още много месеци, особено в затънтените краища. И така, революционните трибунали поемат всички дела, включително наказателните.

Но ще ви успокоим, разликата между народните съдилища и трибуналите не е чак толкова голяма: когато по-късно, през 1919 г., ще се появят наченките на наказателното право на РСФСР, там характеристиката на първите и вторите съдилища почти ще съвпадне; и за едните, и за другите няма никакви ограничения по отношение на издаваните присъди, и едните, и другите трябва да са с напълно развързани ръце: законът не предвижда никакви наказателни санкции и съдилищата се ползуват с абсолютна свобода в избора на репресиите, имат неограничено право в прилагането им (ако е лишаване от свобода, може за неопределен срок, тоест до специално разпореждане). Народният съд, също както и революционният трибунал, се ръководи само от революционното правосъзнание и революционната съвест. Присъдите и на едните, и на другите съдилища са окончателни и не подлежат на обжалване в нито една инстанция. Народните съдилища, както и революционните трибунали, не са свързани в дейността си с никакви формални условия, единственото мерило за оценка е степента на вредата, която подсъдимият е причинил с действията си на интересите на революционната борба, присъдата се определя по целесъобразност в интерес на отбраната и трудовото строителство. (В началото в революционните трибунали има дори заседатели, назначавани от местните съвети, но след това придобиват своята по-точна форма на постоянна тройка, ала така, че един член от тройката да се излъчва от местната колегия на губернската ЧК — и по този начин се осъществява на всички равнища живата спойка между революционните трибунали и ЧК.)

На 4 май 1918 г. излиза декрет за създаването на Върховен революционен трибунал при ВЦИК — и тогава се предполага, че трибуналите са изградени окончателно. Но, о, колко все още сме далече от това!

Оказва се, че за да се поддържа дейността на железниците, е необходимо още да се създаде единна за цялата страна система от Революционни железничарски трибунали.

След това — единна система от Революционни трибунали във войските за вътрешна охрана.

През 1918 г. всички тези системи действуват вече задружно, като не дават на територията на РСФСР никакво убежище на престъпленията и провиненията срещу революционната борба на масите — зоркото око на другаря Троцки обаче вижда несъвършенството на тази пълнота и на 14 октомври 1918 г. той подписва заповед за формирането на още една нова система от Революционни военни трибунали.

Изцяло зает с грижите за Реввоенсъвета на републиката и със спасяването на републиката от външните врагове, този наш вожд и вдъхновител, без да добавя някаква по-подробна разработка на замисъла си, избира изключително сполучливо за председател на Централния революционен военен трибунал на републиката другаря Данишевски, който не само блестящо създава и развива цялата система на още новите трибунали, но и изготвя теоретичната им аргументация под формата на отделна брошура.[3] Един екземпляр от брошурата се е запазил по чудо и попадна у нас. Наистина, на брошурата има печат с надпис „поверително“ — но предвид голямата давност може би ще ми бъде простено да й дам известна гласност (казаното по-горе за съдилищата е взето също оттам).

Веднага след Октомври в духа на неговите лозунги и както е било вече прието в армията от февруари 1917 г., се предполага, че в Червената армия ще действуват изборни полкови и дивизионни съдилища. Но още преди да са се насладили на демократичната им дейност, ето че изобщо се отказват от тях. И без това навсякъде възникват самоволно военнополеви съдилища, тройки, а по собствена инициатива действуват (разстрелват) фронтовите органи на ВЧК и също по собствена инициатива — органите на контраразузнаването, предшествениците на специалните отдели. През ония жестоки за републиката месеци, когато другарят Троцки казва във ВЦИК: „Ние, синовете на работническата класа, сключихме договор със смъртта, а следователно и с победата“ — през ония жестоки месеци е трябвало да се принудят всички и всеки да се стегнат и да изпълнят своя дълг.

„Революционните военни трибунали са преди всичко органи на унищожението, изолацията, обезвреждането и тероризирането на враговете на работническо-селското отечество и едва след това — съдилища, установяващи степента на виновност на даден субект“ (стр. 5). „Революционните военни трибунали са още по-извънредни от революционните трибунали, врязали се в общата стройна система на единния народен съд“ (стр. 6).

Нима има още по-извънредни? Дъхът ти спира, не ти се вярва дори: какво по-извънредно от трибунала? Техният заслужил деятел, покровителят на множество присъди от ония години, ни пояснява:

„Наред със съдебните органи трябва да съществуват и органи, които да са, ако щете, за съдебна разправа“ (стр. 8).

Сега вече ясно ли ти е, читателю? От една страна ЧК — това е извънсъдебна разправа. От друга страна — революционният трибунал, много опростен, крайно безмилостен, но все пак отчасти нещо като съд. А между тях? Досещате ли се? А между тях липсва тъкмо орган за съдебна разправа — и тъкмо това е Революционният военен трибунал!

„От първия ден на своето съществуване революционните военни трибунали бяха бойни органи на революционната власт… Веднага бяха възприети определен тон и курс, недопускащи никакви колебания… Трябваше умело да се възползуваме от натрупания революционнотрибунален опит и да го развием по-нататък“ (стр. 13) — и това е още преди първата инструкция, издадена едва през януари 1919 г. Също така за сближаване с ЧК бива използуван и опитът единият член на революционния военен трибунал да се назначава от Специалния отдел на фронта. Но фронтовете съществуват временно — и вместо да изчезват с тяхното отмиране, революционните военни трибунали биват учредявани в областите и окръзите „за борба и непосредствена разправа по време на въстания“ (стр. 19).

Революционните военни трибунали съдят за „трудово дезертьорство“, което „при дадената обстановка е контрареволюционен акт, също както и въоръженото въстание срещу работниците и селяните“ (стр. 21) — кой ли е толкова многоброен, че да въстане и срещу работниците, и срещу селяните? Дори — за „грубо отношение към подчинените, за небрежно изпълнение на служебните задължения, безотговорно отношение към работата, непознаване на своите права…“ (стр. 23) и т.н., и т.н. Революционните военни трибунали са не само за военните, но и за всички цивилни лица, живеещи в района на фронта. Те са орган на класовата борба на трудовия народ. За да не възникват спорове с революционните военни трибунали, действуващи в съседство с тях, се споразумяват така: който каквото дело вземе за разследване, той и съди — и решението му не подлежи на преразглеждане и обжалване. Присъдите се регулират в зависимост от военното положение: след победата на Юг от пролетта на 1920 г. постъпва директива революционните военни трибунали да намалят разстрелите — и действително за първото полугодие разстреляните са само 1426 (без присъдите на революционните трибунали! на железничарските трибунали! на трибуналите на войските за вътрешна охрана! на ЧК! на Специалните отдели — да си спомним и столипинската цифра 950, възпряла анархията от убийства из цяла Русия, да си спомним и 894-мата души за осемдесет години в Русия). А през лятото на 1920 г. започва войната срещу Полша — и само през юли-август революционните военни трибунали (без… без… без) издават 1976 смъртни присъди чрез разстрел (стр. 43, данни за следващите месеци не са приложени).

Революционните военни трибунали имат право на непосредствена незабавна разправа с дезертьорите и с агитаторите срещу Гражданската война (т.е. с пацифистите — стр. 37). Трябва да се прави разлика между криминално убийство (не разстрел) и политическо убийство (разстрел) (стр. 38); между кражба от частно лице (трибуналите трябва да са „внимателни и меки“, защото буржоазните богатства тласкат хората към кражба) и кражба на народно достояние („цялата тежест на революционното наказание“). „Невъзможно, а и неразумно би било да се състави кодекс на наказанията“, но е „невъзможно и без ръководни директиви и инструкции“ (стр. 39). „Много често на революционните военни трибунали се налага да работят в обстановка, в която е трудно дори да се определи дали трибуналът действува в качеството си на такъв или просто като боен отряд. Често… се наблюдава паралелна работа в заседателната зала на трибунала и на улицата.“ Разстрелът „не може да се смята за наказание, това е просто физическо унищожаване на врага на работническата класа“ и „може да бъде приложен с цел да сплаши (да тероризира) подобни престъпници“ (стр. 40). „Наказанието не е възмездие за «вина», не е изкупление на вината…“ Трибуналът „установява личността на престъпника, доколкото… е възможно да се установи въз основа на неговия начин на живот и на миналото му“ (стр. 44).

В революционните военни трибунали „отпада самият смисъл на апелационното право, установено от буржоазията… При съветския строй това разтакаване не е нужно на никого“ (стр. 46). „Да се прилага практиката на апелация, е абсолютно недопустимо“, „правото на касационни жалби не се признава“ (стр. 49). „Присъдата следва да се приведе в изпълнение почти незабавно, за да бъде ефектът от репресията колкото се може по-голям“ (стр. 50), „необходимо е на престъпниците да се отнеме всякаква надежда за отмяна или преразглеждане на присъдата, издадена от революционния военен трибунал“ (стр. 50). „Революционният военен трибунал е необходим и верен орган на Диктатурата на пролетариата, призван чрез нечувано разорение, чрез океани от кръв и сълзи да изведе работническата класа… в света на свободния труд, на щастието на трудещите се и на красотата“ (стр. 59).

Бихме могли да цитираме още и още, но стига! Да вникнем в това минало и да преминем по тогавашната карта на обхванатата ни в пламъци страна, да си представим тези живи човешки местности, неназовани в трибуналната брошура. Всяко превземане на град през Гражданската война е белязано не само с пушечни изстрели в двора на ЧК, но и с безсънни заседания на трибунала. И за да получи човек куршум, не трябва да е непременно бял офицер, сенатор, помешчик, монах, кадет или есер. Белите меки, пощадени от мазоли ръце са достатъчно основание за разстрел през ония години. Но можем да се досетим, че в Ижевск или Воткинск, в Ярославъл или Муром, в Козлов или Тамбов метежите са излезли солено и на загрубелите ръце. В тия свитъци — за извънсъдебната и съдебната разправа — стига някога да бъдат разгърнати пред нас, най-удивителен ще бъде броят на обикновените селяни. Защото нямат чет селските вълнения и въстания от осемнадесета до двадесет и първа година, макар да не красят цветните страници на „История на Гражданската война“ — никой не е фотографирал или снимал за киното тези възбудени тълпи с колове, вили и брадви, тръгнали срещу картечниците, а сетне с вързани ръце — десет за един! — в редици, изправени за разстрел. Сапожокското въстание се помни само в Сапожок, пителинското — само в Пителино. От същия обзор на Лацис за въпросната година и половина в двадесет губернии научаваме и броя на потушените въстания — 344.[4] (Още от 1918 г. селските въстания ги пишат за „кулашки“, понеже не може селяни да въстават срещу работническо-селската власт! Но как да си обясним, че всеки път въстават не три къщи в селото, а цялото село. Защо бедняшката маса не убива с вилите и секирите си въстаналите „кулаци“, а тръгва заедно с тях срещу картечниците? Лацис: „С обещания, клевети и заплахи [кулакът] принуждаваше останалите селяни да участвуват в тези въстания.“[5] Но какво по-щедро на обещания от лозунгите на бедняшкия комитет? Какво по-заплашително от картечниците на ЧОН (Частите със специално предназначение)!

А колко още съвсем, ама съвсем случайни хора попадат в тази мелница и в тяхното унищожение се заключава неизбежно половината същност на всяка стреляща революция!

Ето ви делото на толстоиста И. Е-в, 1919 г., разказано днес от самия него. Дори през 1968 г. не бива да му пишем името.

При обявяването на общата задължителна мобилизация в Червената армия (само година след: „Долу войната! Захвърлете пушките! Да се прибираме по къщите!“) само в Рязанска губерния до септември 1919 г. са „заловени и пратени на фронта 54 697 дезертьори“[6] (а колко още са разстреляни на място за назидание!) Е-в изобщо не дезертира, а открито се отказва от военната служба по религиозни съображения. Бива насила мобилизиран, но в казармата не се докосва до оръжие, не ходи на занятия. Възмутеният комисар на частта го предава на ЧК с бележка: „Не признава съветската власт.“ Разпит. На масата са трима, пред всекиго има наган. „Виждали сме ги такива герои, сега ще паднеш на колене! Незабавно се съгласявай да воюваш, иначе ще те застреляме ей тук, на място!“ Но Е-в се държи твърдо; не може да воюва, привърженик е на свободното християнство. Препращат делото му в рязанския градски революционен трибунал.

Открито заседание, в залата — стотина души. Любезен възрастен адвокат. Научният обвинител (думата „прокурор“ е забранена до 1922 г.) Николски също е стар юрист. Един от заседателите се мъчи да разбере какви са възгледите на подсъдимия („Как можете вие, представител на трудовия народ, да споделяте възгледите на аристократа граф Толстой?“), председателят на трибунала го прекъсва и не го оставя да си изяснява случая. Спречкват се.

Заседателят: Вие не желаете да убивате хора и разубеждавате и другите. Но белите започнаха войната, а вие ни пречите да се защищаваме. Ще ви изпратим при Колчак да проповядвате там своето несъпротивление!

Е-в: Където ме пратите, там ще замина.

Обвинителят: Не е работа на трибунала да се занимава с всяко криминално деяние, а само с контрареволюционните. Съгласно състава на престъплението настоявам това дело да се предаде в народния съд.

Председателят: Ба! Деяние! Виж ти, какъв познавач на законите! Ние се ръководим не от законите, а от нашата революционна съвест!

Обвинителят: Настоявам искането ми да се впише в протокола.

Защитникът: Присъединявам се към обвинителя. Делото трябва да се гледа в обикновен съд.

Председателят: Виж го ти стария му глупак! Откъде го изровихте тоя?

Защитникът: Четиридесет години съм адвокат, но за пръв път ме оскърбяват така. Впишете го в протокола.

Председателят (смее се високо): Ще го впишем! Ще го впишем!

Смях в залата. Съдът се оттегля на съвещание. От съвещателната зала долитат викове, там спорят. Излизат с присъдата: да се разстреля!

В залата шум на възмущение.

Обвинителят: Протестирам срещу присъдата и ще се оплача в Комисариата на правосъдието!

Защитникът: Присъединявам се към обвинителя!

Председателят: Опразнете залата!!!

Конвоите, които водят Е-в в затвора, му казват: „Ако всички, братле, бяха като тебе — добре! Нямаше да има никаква война, нито бели, нито червени!“ Прибират се в казармата, събират червеноармейците на събрание. То осъжда присъдата. Написват протест до Москва.

Е-в лежи тридесет и седем дни и всеки ден чака смъртта си, наблюдава с очите си разстрелите през прозореца. Присъдата е заменена: петнадесет години строг тъмничен затвор.

Поучителен пример. Макар че революционната законност отчасти побеждава, колко усилия трябва да употреби председателят на трибунала! Колко обърканост има все още, колко недисциплинираност, колко несъзнателност! Обвинението — в съюз със защитата, конвоите се бъркат, където нямат работа, пращат резолюции. Ох, зор виждат Диктатурата на пролетариата и новият съд! Естествено, не всички заседания са толкова разпасани, но и това не е единственото! Колко години трябва още да минат, докато се избистри, докато се насочи и утвърди нужната линия, докато защитата се присъедини към прокурора и съда, а заедно с тях и подсъдимият, заедно с тях и всичките резолюции на масите!

Да се проследи този дългогодишен път, е благородна задача на историка. А нашата — как да се движим в тази розова мъгла? Кого да разпитваме? Разстреляните няма да разкажат, прокудените — също. Няма да ни позволят да издирим, дори да са живи, нито подсъдимите, нито адвокатите, нито конвоите, нито публиката.

И очевидно може да ни помогне единствено обвинението.

Ето че получихме от доброжелатели неунищожен екземпляр от книгата с обвинителните речи на пламенния революционер Н. В. Криленко[7], народен комисар по военните дела, върховен главнокомандуващ, по-късно създател на Отдела за извънредните съдилища към Народния комисариат на правосъдието (готви му се персонален пост на Трибун, но Ленин отменя този термин[8]), прочутия обвинител на най-грандиозните процеси, а накрая разобличен като злостен враг на народа. И ако все пак искаме да направим нашия кратък обзор на публичните процеси, ако ни блазни изкушението да глътнем от съдебния въздух на първите следреволюционни години — трябва да съумеем да прочетем тази книга. Друг избор нямаме. А всичко липсващо, всичко провинциално трябва да възстановим мислено.

Разбира се, предпочитаме да разполагаме със стенограмите на тези процеси, да чуем с ушите си задгробно драматичните гласове на първите подсъдими и на първите адвокати, когато още никой не може да предвижда в каква неумолима върволица ще бъдат погълнати всички — дори членовете на революционните трибунали.

Издаването на стенограмите обаче, обяснява Криленко, „беше неудобно по редица технически причини“ (стр. 4), удобни са само обвинителните му речи и присъдите на трибуналите, тогава вече напълно съвпадащи с исканията на обвинителя.

Архивите на Московския и на Върховния революционен трибунал се оказват (към 1923 г.) „изцяло неподредени… По редица дела стенограмата… е до такава степен неясна, че трябваше или да се унищожават цели страници, или текстът да се възстановява по памет“ (!), а редица големи процеси (включително по метежа на левите есери, по делото на адмирал Шчастни, по делото на английския посланик Локарт) са се водили изобщо без стенограма (стр. 4-5).

Странно. Процесът по делото на левите есери не е дребна работа — след Февруари и Октомври това е третата отправна точка в нашата история: преходът към еднопартийната система в държавата. И разстреляните не са малко. А не е водена стенограма.

А „военният заговор“ от 1919 г. е „ликвидиран от ВЧК по реда на извънсъдебната разправа“ (стр. 7), с което е „доказано неговото наличие“ (стр. 44). По него са арестувани повече от хиляда души[9] — възможно ли е за всички да се организират процеси?

Иди, че след всичко туй разказвай както трябва за съдебните процеси от ония години…

Но все пак научаваме важни принципи. Например върховният обвинител ни съобщава, че ВЦИК има право да се намесва във всяко съдебно дело. „ВЦИК опрощава и наказва неограничено по своя преценка“ (стр. 13, курсивът мой. — А. С). Например заменя присъда от шест месеца с десет години (и както читателят разбира, не се събира на пленум целият ВЦИК, а, да речем, Свердлов поправя присъдата в кабинета си). Всичко това, обяснява Криленко, „благоприятно отличава нашата система от фалшивата теория за разделянето на властта“ (стр. 14), от теорията за независимата съдебна власт. (Вярно, и Свердлов казва: „Добре, че у нас законодателната и изпълнителната власт не са разделени както на Запад с непроницаема стена. Всички проблеми може бързо да се решат.“ Особено по телефона.)

Още по-откровено и точно Криленко формулира речите си, проехтели на тези трибунали, общите задачи на съветския съд, когато той е „едновременно и творец на правото (курсивът е на Криленко)… и оръдие на политиката“ (стр. 3, курсивът мой. — А.С.).

Творец на правото — защото четири години няма никакви кодекси: царските са отречени, нови не са разработени. „И нека не ми разправят, че нашият наказателен съд трябвало да действува на базата изключително на съществуващите писани норми. Живеем в процеса на Революцията…“ (Стр. 407) „Трибуналът не е съдът, в който трябва да се възродят юридическите тънкости и хитроумни плетеници… Ние творим ново право и нови етични норми“ (стр. 22, курсивът мой — А.С.). „Колкото и да говорят тук за вековечния закон на правото, справедливостта и така нататък — ние знаем… колко скъпо ни костват те“ (стр. 505, курсивът мой — А.С.).

(А ако сравняваме вашите присъди с нашите, може и да не са ви коствали толкова скъпо? Може пък с вековечната справедливост да е по-уютно?…)

Юридическите тънкости не са нужни, защото не се налага да се изяснява виновен ли е подсъдимият, или не е виновен: понятието виновност, това старо буржоазно понятие, сега е премахнато (стр. 318).

И така, узнаваме от другаря Криленко, че революционният трибунал не е онзи съд! На друго място чуваме от него, че трибуналът изобщо не е съд: „Трибуналът е орган на класовата борба на работниците, насочен срещу техните врагове“, и трябва да действува „от гледна точка на интересите на Революцията… имайки предвид най-желателните за работниците и селските маси резултати“ (стр. 73).

Хората не са хора, а „определени носители на определени идеи“. „Каквито и да са индивидуалните качества (на подсъдимия), към него може да бъде приложен само един метод за оценка: това е оценката от гледна точка на класовата целесъобразност“ (стр. 79).

Тоест ти можеш да съществуваш само ако това е целесъобразно за работническата класа. А „ако тази целесъобразност налага наказващият меч да се стовари върху главите на подсъдимите, вече никакви… убедителни думи не ще помогнат“ (стр. 81) — от рода на излагани от адвокатите аргументи и т.н. „В нашия революционен съд ние не се ръководим от членовете на закона или от степента на смекчаващите обстоятелства; в Трибунала ние трябва да изхождаме от съображенията за целесъобразност“ (стр. 524).

През ония години мнозина кротко си живеят и изведнъж научават, че не е целесъобразно да съществуват.

Трябва да сме наясно: положението на подсъдимия се утежнява не от това, което вече е извършил, а от онова, което би могъл да извърши, ако не бъде разстрелян веднага. „Ние се защищаваме но само от миналото, но и от бъдещето“ (стр. 82).

Декларациите на другаря Криленко са ясни и всеобхватни. Те най-релефно разкриват пред нас този съдебен период. През мъглата на пролетните изпарения изведнъж се очертава прозрачността на есента. Дали пък има смисъл да продължаваме? Да прелистваме ли процес след процес? Същите тези декларации ще бъдат прилагани непреклонно.

Само като си представя със затворени очи съдебната заличка, още неразкрасена със злато, ревностните членове на трибунала с простички военни куртки, мършави, с още неугоени мутри. А обвинителната власт (така Криленко обича да се именува) с разкопчано сако и между реверите — триъгълникът на раираната моряшка фланелка.

Върховният обвинител говори на чист руски език: „На мен ми е интересен въпросът на факта!“; „конкретизирайте момента на тенденцията!“; „ние оперираме в плоскостта на анализа на обективната истина“. Понякога току блесне и с латинска пословица (вярно, от процес на процес все с една и съща пословица, след няколко години се появява друга). Ами малко ли е — при цялото това революционно търчане да завършиш два факултета. Най-хубавото му е, че се изразява за подсъдимите от душа: „професионални мръсници!“ И ни най-малко не лицемери. Не му харесва например усмивката на подсъдимата и изтърсва заплашително: „А на вас, гражданко Иванова, с вашата усмивчица, ще ви определим цената и ще намерим възможност да направим така, че повече никога да не се смеете!“ (Стр. 296, курсивът мой — А.С.)

Така че да продължаваме ли?…

 

Делото на „Русские ведомости“. Този процес, един от първите и най-ранните, е процес срещу словото. На 24 март 1918 г. известният „професорски“ вестник публикува статията на Савинков „От пътя“. С много по-голяма охота биха заловили самия Савинков, но пътят не е шега работа, къде да го търсят? Така че спират вестника и домъкват на подсъдимата скамейка престарелия редактор и издател П. В. Егоров, карат го да обясни: как е дръзнал? Четири месеца вече, откакто сме влезли в Новата ера, време му е било да проумее!

Егоров наивно се оправдава, че статията е на „виден политически деец, чието мнение буди общ интерес, независимо дали се споделя от редакцията“. Освен това той не вижда клевета в твърденията на Савинков: „Да не забравяме, че Ленин, Натансон и Ко пристигнаха в Русия през Берлин, т.е. че немските власти им оказаха съдействие при завръщането им в родината“ — защото всъщност такава е истината, воюваща кайзеровска Германия помага на другаря Ленин да се завърне.

Криленко възкликва, че изобщо няма да отправя обвинение за клевета (а защо?…), вестникът е съден за опит да въздействува върху умовете! (Че как смее един вестник да си поставя подобна цел?!)

Вестникът не е обвиняван и заради фразата на Савинков: „Трябва да си безумен престъпник, за да твърдиш сериозно, че международният пролетариат ще ни подкрепи“ — защото нали той тепърва ще ни подкрепи…

Заради опита да въздействува върху умовете следва присъдата: вестникът, издаван от 1864 г., преживял всички немислими реакции — на Уваров, Победоносцев, Столипин, Касо и на кого ли не още, от днес да бъде спрян завинаги! (Заради една статия — завинаги! Ето как трябва да се държим, когато сме на власт. А на редактора Егоров… срамота, сякаш сме в Гърция… му лепват три месеца строг тъмничен затвор. (Не е толкова срамота, като си помислиш: още е едва осемнадесета година! Ако старецът остане жив, отново ще го затворят, и колко пъти още ще го затварят!).

Колкото и да е странно, през ония размирни години все така умилително се дават и вземат рушвети, както отвеки в Русия, както довеки в Съюза. Дори — и най-вече, тези пожертвувания се правят на съдебните органи. И ще прибавим плахо — на ЧК. Подвързаните в червено златобуквени исторически томове мълчат, но старите хора, очевидците, помнят, че за разлика от сталинското време съдбата на политическите арестанти през първите години на революцията зависи много от рушветите: вземат ги без угризения и честно освобождават хората срещу тях. И ето че Криленко, подбрал само дузина дела през петилетката, ни съобщава за два такива процеса. Уви, и Московският, и Върховният трибунал вървят към съвършенството по заобиколен път, тънат в неприличие.

 

Делото на тримата следователи от Московския революционен трибунал (април 1918 г.). През март 1918 г. е арестуван Беридзе, спекулиращ със златни кюлчета. Жена му, както е прието, започва да търси пътища да откупи мъжа си. Успява да намери връзка с един от следователите, той пък въвлича още двама. На тайна среща те искат двеста и петдесет хиляди, след пазарлък слизат до шестдесет хиляди, от тях половината предварително чрез адвоката Грин. Всичко е щяло да мине скрито-покрито, както стотици сделки преди това и делото не би попаднало на Криленко, пък и в нашия летопис (че и на заседание на Съвета на народните комисари!), ако на жената не й се досвидяват парите, ако не дава на Грин само петнадесет хиляди в аванс вместо уговорените тридесет, а най вече, ако поради женска непоследователност не решава през нощта, че адвокатът не е сериозен, и не потърсва на сутринта нов — адвоката Якулов. Не е посочено кой точно, но изглежда, Якулов решава да натопи следователите.

Интересното в този процес е, че всички свидетели, включително злополучната съпруга, се стараят да дават показания в полза на подсъдимите и да объркват обвинението (което е невъзможно на един политически процес!). Криленко го обяснява така: това е от еснафски съображения, те се чувствуват чужди на нашия Революционен трибунал. (Ние обаче ще се осмелим еснафски да предположим: а не са ли се научили свидетелите да се страхуват за половин година диктатура на пролетариата? Нима е малка дързостта — да се опълчиш срещу следователи на революционния трибунал? Знаеш ли какво те очаква след това?…)

Интересна е и аргументацията на обвинителя. Само месец преди това подсъдимите са му били съмишленици, съратници, помощници, хора, безрезервно предани на интересите на Революцията, а един от тях, Лейст, е дори „суров обвинител, мятащ гръм и мълнии срещу всеки, който посегне на основите“ — а какво да говорим този път за него? Къде да търсим корените на опорочаващото го? (Защото сам по себе си рушветът не опорочава достатъчно.) То се знае откъде: от миналото! От досието!

„Ако се вгледаме“ в този Лейст, „ще се натъкнем на крайно любопитни сведения“. Заинтересувани сме: дали не е някой стар авантюрист? Не, но е син на професор от Московския университет! И то не на какъв да е, а на човек, който за двадесет години е оцелял при всички реакции заради безразличието си към всякаква политическа дейност! (Нали въпреки реакцията и Криленко е държал изпити на самоподготовка…) За чудене ли е, че синът му е двуличник?

Подгайски пък е син на съдебен чиновник, безусловно черносотник, иначе как би се задържал баща му двадесет години в съдебните органи? Синчето му също се готви за съдебна кариера. Но става революцията — и се натиква в революционния трибунал. До вчера това минава за благородно, но сега вече е отвратително!

По-гнусен и от тях двамата е, разбира се, Гугел. Той е издател — и какво предлага на работниците и селяните под формата на умствена храна? — „доставя на широките маси недоброкачествена литература“, не Маркс, а книги от буржоазни професори със световни имена (същите професори скоро също ще срещнем на подсъдимата скамейка).

Криленко е вбесен и не може да се начуди: що за жалки типове са проникнали в трибунала? (Ние също недоумяваме: от какви хора се състоят работническо-селските трибунали? Защо пролетариатът е възложил точно на такава публика да съкрушава враговете му?)

Колкото до адвоката Грин, „свой човек“ в следствената колегия, който при желание може да освободи всекиго — той е „типичен представител на оная разновидност на човешката порода, която Маркс нарича паразити на капиталистическия строй“ и към която спадат жандармите, свещениците и… нотариусите (стр. 500), плюс всички адвокати, разбира се.

Криленко уж не жали сили, настоява за безпощадна, жестока присъда без съобразяване с „индивидуалните оттенъци на вината“, но някаква неподвижност, някакво вцепенение обхваща вечно бодрия трибунал и той едва измънква: на следователите по шест месеца лишаване от свобода, а на адвоката — парична глоба. (Едва след като използува правото на ВЦИК „да наказва неограничено“, Криленко се домогва там, в „Метропол“, да лепнат на следователите по десет години, а на адвоката паразит — пет, с пълна конфискация на имуществото. Криленко прави фурор с бдителността си и за малко да стане Трибун.)

Даваме си сметка, че и сред революционните маси тогава, и сред нашите читатели сега този проклет процес не може да не подкопае вярата в светостта на трибунала. И с толкова по-голяма плахост преминаваме към следващия процес, отнасящ се до едно още по-възвишено учреждение.

 

Делото Косирев (от 15 февруари 1919 г.). Ф. М. Косирев и приятелчетата му Либерт, Ротенберг и Соловьов служат преди това в комисията по снабдяването на Източния фронт (още срещу войските на Учредителното събрание, преди Колчак). Установено е, че там те намират начини да получават наведнъж от седемдесет хиляди до един милион рубли, препускат с породисти коне, гуляят с милосърдни сестри. Комисията им се сдобива с дом и автомобил, техен служител често устройва гуляи в „Яр“. (Не сме свикнали да си представяме 1918 г. такава, но така свидетелствува революционният трибунал.)

Впрочем работата не е в това: никой от тях не е съден заради Източния фронт и дори всичко им прощават. Но чудно нещо! — почти едновременно с разформироването на тяхната комисия по снабдяването четиримата плюс някой си Назаренко, бивш сибирски скитник, приятел на Косирев от каторгата за криминални престъпници, са поканени да влязат в… контролно-ревизионна колегия на ВЧК!

А ето каква е тази Колегия: тя има пълномощия да проверява закономерни ли са действията на всички останали органи на ВЧК, правото да поиска и прегледа всяко дело във всеки негов стадий и да отменя решението на всички останали органи на ВЧК, с изключение единствено на Президиума на ВЧК!!! (стр. 507) Сериозно нещо! Втората власт във ВЧК след Президиума! Непосредствено след Дзержински—Урицки—Петерс—Лацис—Мижински—Ягода!

При това приятелите продължават да водят предишния си живот, без ни най-малко да се възгордяват, да вирят носове: с някакви си там Максимович, Льонка, Рафаилски и Мариуполски, „нямащи никакво отношение към комунистическата организация“, те си уреждат в частни квартири и в хотел „Савоя“ — „разкошна обстановка… там е царството на покера (при под хиляда рубли), на алкохола и на дамите“. Косирев се сдобива с богата мебелировка (за седемдесет хиляди), не се гнуси да измъкне от ВЧК комплекти сребърни лъжички и чашки (а отде са се взели те във ВЧК?…), че и обикновени чаши. „Ето къде, а не в идейна насока… съсредоточава вниманието си, ето какво черпи той за себе си от революционното движение.“ (Като отрича сега, че е получавал подкупи, този именит чекист лъже, без да му мигне окото, че имал… двеста хиляди рубли наследство в чикагската банка!… Той явно съвсем реално си представя подобна ситуация успоредно със световната революция.)

Но как да използуваш правилно своето надчовешко право да арестуваш или освобождаваш когото си искаш? Очевидно трябва да набележиш такава рибка, която има златен хайвер, а подобни рибки през 1918 г. се хващат доста в мрежата. (Революцията се извършва твърде набързо, не успяват да огледат всичко и буржоазните дамички успяват да изпокрият сума ти скъпоценни камъни, огърлици, гривни, пръстени, обеци.) А сетне да търсят връзка с близки на арестуваните чрез някое подставено лице.

Такива фигури изникват пред нас и на процеса. Например двадесет и две годишната Успенска завършила петербургската гимназия, но не попаднала във висшите курсове. И ето ви сега — власт на Съветите, и през пролетта на осемнадесета година Успенска предлага във ВЧК услугите си като осведомителка. Външността й е подходяща и я вземат.

Самото доносничество (тогава — сексотство[10]) Криленко коментира така, че за себе синие не виждаме нищо недостойно в това, смятахме го за свой дълг… самата работа не позори човека, щом той съзнава, че е необходима на революцията, така че е в реда на нещата да я приеме“ (стр. 512, курсивът мой — А.С.). Но, уви, оказва се, че Успенска няма политическо кредо! Ето кое е ужасното. Тя тъкмо така отвръща: „Съгласих се да ми плащат определени проценти“ за всяко разкрито дело и още „да деля наполовина“ с някого, когото Трибуналът не желае да назове. Криленко определя Успенска по следния начин: „Не е минала през отдел «Кадри» на ВЧК и е работила на парче“ (стр. 507). Е, впрочем, разбирайки я по човешки, обвинителят ни обяснява: тя е свикнала да не си брои парите, какво са за нея някакви си жалки петстотин рубли заплата във ВСНХ, когато едно изнудване (да съдействува на търговец отново да отворят запечатания му магазин) й донася пет хиляди рубли, друго — от Мешчерска-Гревс, съпруга на арестуван — седемнадесет хиляди. Впрочем Успенска не остава за дълго обикновена сексотка, с помощта на големи клечки от ЧК след няколко месеца е вече член на партията и следователка.

Не можем обаче да се доберем до същината на делото. А. П. Мешчерски, едър фабрикант, е арестуван за неотстъпчивост в икономическите преговори със съветското правителство (Ю. Ларин). Чекистите шантажират жена му Е.И., у която подозират, че има скъпоценности и пари. Посещават я у дома й, всеки път рисуват положението на мъжа й като все по-клонящо към смъртна присъда и искат все по-големи суми за откуп. В отчаянието си Мешчерска-Гревс сама съобщава за шантажа (чрез познатия ни вече адвокат Якулов, който видяхме как проваля следователите рушветчии в класовата си, изглежда, омраза към цялата система на пролетарското съдо- и несъдопроизводство. Председателят на трибунала също допуска класова грешка: вместо просто да предупреди другаря Дзержински и да уреди всичко между своите хора, се разпорежда да дадат на Мешчерска за рушвета номерирани банкноти — и да скрият зад завесата в жилището й една стенографка. Тогава идва някой си Годелюк, близък приятел на Косирев, за да се споразумеят за сумата на откупа (поискал й шестстотин хиляди рубли!). И са стенографирани всички увещания на Годелюк, позоваващ се на Косирев, Соловьов и другите комисари, всичките му приказки за това кой колко хиляди взема във ВЧК като подкуп, и така стенографиран, Годелюк получава накрая своя белязан аванс и връчва на Мешчерска пропуски за ВЧК, предварително издадени от контролно-ревизионната колегия, от Либерт и Ротенберг (там, в ЧК, пазарлъкът е трябвало да продължи). А на вратата го залавят! Объркан, той дава показания. (А Мешчерска успява да се озове и в контролно-ревизионната колегия и вече оттам делото на мъжа й е поискано за проверка.

Но чакайте! Нали такова разобличение петни небесните одеяния на ЧК! С всичкия ли си е този председател на Московския революционен трибунал? Дали се занимава с това, с което трябва?

Но се казва, че такъв бил моментът — момент, напълно скрит от нас в гънките на нашата величествена История! Оказва се, че още през първата година на работата си ЧК прави известно отблъскващо впечатление дори на партията на пролетариата, несвикнала още с такива неща. ВЧК е изминала едва първата си година, едва първата си крачка по славния път, а вече, както не съвсем ясно пише Криленко, възниква „спор между съда с неговите функции — и извънсъдебните функции на ЧК… спор, разделящ по това време партията и работническите райони на два лагера“ (стр. 14) Тъкмо затова е възможно да се появи делото на Косирев (а дотогава всичко им се разминава), и то да стигне дори до общодържавно равнище.

Налага се да се спасява ВЧК! Да се спасява ВЧК! Соловьов моли Трибунала да го пуснат в Таганския затвор (уви, не на Лубянка) при подставеното лице Годелюк — да поговорят. Трибуналът му отказва. Тогава Соловьов прониква в килията и без благоволението на трибунала. И гледай ти съвпадение: точно тогава Годелюк се разболява тежко, да. („Едва ли може да говорим за наличие на зъл умисъл у Соловьов“ — подмазва се Криленко.) Почувствувал внезапното приближаване на смъртта, Годелюк се разкайва, потресен, задето е могъл да оклевети ЧК, моли да му дадат хартия и пише опровержение: всичко е лъжа, всичко, с което е оклеветил Косирев и другите комисари в ЧК, стенографираното зад завесата — и то е лъжа!

О, колко сюжети! О, къде с Шекспир? Соловьов минава през стените, озовава се сред слабите килийни сенки, Годелюк се отрича със слабееща ръка — а на нас в театрите, а на нас в киното ни показват революцията само с уличното пеене на „Вихри враждебни“…

„А кой му е издал пропуските?“ — настоява Криленко, пропуските за Мешчерска не са паднали от небето, нали? Не, обвинителят „не иска да подозира в това Соловьов, защото… няма достатъчно данни“, но предполага, че „останали на свобода хора, на които не им е чист косъмът“, са могли да вкарат Соловьов в Таганка.

Тъкмо сега трябва да бъдат разпитани Либерт и Ротенберг, и те са повикани! — но не се явяват! Ей така, не се явяват, измъкват се. Но поне Мешчерска да я разпитат! Представете си, и тази наплашена аристократка има също смелостта да не се яви пред Революционния трибунал!

След като Годелюк е заловен с подкупа, Мешчерски е пуснат на свобода с гаранцията на Якулов — и бяга с жена си във Финландия. Затова пък Якулов от момента на съдебния процес срещу Косирев е поставен с удоволствие под стража — може би за същата тази гаранция, а може и като паразит. Водят го да свидетелствува пред съда под конвой, а скоро след това по всяка вероятност е разстрелян. (А сега се чудим: откъде са дошли беззаконията, защо никой не се е борил?)

А Годелюк се отрича — и умира. А Косирев нищо не признава! И Соловьов в нищо не е виновен! И няма кого да разпитат…

Затова пък какви свидетели по собствена добра воля пристигат в Трибунала! Заместник-председателят на ВЧК другарят Петерс, появява се разтревожен дори самият Феликс Едмундович. Продълговатото му изпепеляващо лице на рицар е обърнато към замрелия трибунал и той проникновено свидетелствува в защита на абсолютно невинния Косирев, в защита на неговите високи морални, революционни и делови качества. Тези показания, уви, не са документирани от нас, а Криленко ги предава така: „Соловьов и Дзержински изреждаха прекрасните качества на Косирев“ (стр. 522). (Ех, несъооразителен прапоршчик! Ще ти припомнят след двадесет години на Лубянка този процес!) Лесно е да се досетим какво е могъл да говори Дзержински: че Косирев е железен чекист, безпощаден към враговете; че той е добър другар. Горещо сърце, хладен разум, чисти ръце.

И от сметището на клеветата пред нас се възправя бронзовият рицар Косирев. При това и биографията му разкрива изключителна воля. Преди революцията е съден няколко пъти — и най-често за убийство: задето (в Кострома) с измама с цел грабеж прониква при старицата Смирнова и я удушава със собствените си ръце. По-късно — заради опит да убие баща си и заради убийство на свой съдружник, за да се възползува от паспорта му. В останалите случаи Косирев е съден за мошеничество, а в крайна сметка прекарва дълги години на каторга (обясним е стремежът му към разкошен живот!) и само след царските амнистии излиза на свобода.

Тук строгите справедливи гласове на чекистите от най-висок ранг прекъсват обвинителя с аргумента, че всички тези предишни съдилища са помешчическо-буржоазни и не могат да бъдат взети под внимание от нашето общество. Но какво е това? В отговор самозабравилият се прапоршчик изтърсва от обвинителната катедра на Революционния трибунал такава идейно порочна тирада, че дори е неблагозвучно да я приведем тук, в стройното изложение на трибуналните процеси: „Ако е имало нещо хубаво в стария царски съд, на което бихме могли да се доверим, това е само съдът на съдебните заседатели… Решението на съдебните заседатели е будело винаги доверие и там са били наблюдавани минимум съдебни грешки“ (стр. 522).

Толкова по-обидно е да чуеш подобно нещо от другаря Криленко, след като само три месеца преди това на процеса срещу провокатора Роман Малиновски, бивш любимец на Ленин въпреки четирите му криминални присъди, кооптиран в ЦК и изпратен в Думата, обвинителната власт взема класово безупречна позиция: „В нашите очи всяко престъпление е продукт на дадена социална система, в този смисъл криминалната присъда по законите на капиталистическото общество и царското време не е фактът, който лепва веднъж завинаги неизличимо петно… Ние знаем много примери, когато в нашите редици е имало лица с подобни факти в миналото, но никога не сме правили от това извода, че е необходимо да отстраним такива хора от средата си. Човекът, който познава нашите принципи, не може да се опасява, че наличието на съдимост в миналото го заплашва да бъде изгонен от редовете на революционерите…“ (Стр. 337, курсивът мой — А.С.)

Ето как партийно умее да говори другарят Криленко! А тук, благодарение на порочното му разсъждение, образът на рицаря Косирев е затъмнен. И на трибунала се създава такава обстановка, че другарят Дзержински е принуден да каже: „У мен за секунда (за секунда само! — А.С.) възниква мисълта дали гражданинът Косирев не става жертва на политическите страсти, които напоследък се разгоряха около ЧК?“

Криленко се сепва: „Аз не искам и никога не съм искал настоящият процес да стане процес не срещу Косирев и Успенска, и срещу ЧК. Това не само не мога да искам, но трябва с всички сили да водим борба срещу подобно нещо!… Начело на ЧК бяха поставени най-отговорните, най-честните и последователни другари, които поеха върху себе си тежкия дълг да унищожават, макар и с риск да извършат грешка… За това Революцията е длъжна да им изкаже своята благодарност… Подчертавам тази страна, за да не може… никой после да ми каже: «Той се оказа оръдие на политическата измяна.»“ (Стр. 509–510, курсивът мой — А.С.). (Бъди спокоен, ще кажат!…)

Ето по какво острие ходи Върховният обвинител! Но, изглежда, той поддържа някакви контакти още от нелегалните времена (че и от Ленин не е толкова настрани) и научава накъде ще задуха утре вятърът. Това проличава от няколко процеса, и тук също. Има някакви настроения в началото на 1919 г., че може би — стига! Време е да се обуздае ВЧК! Този момент е изразен „прекрасно в статията на Бухарин, в която той казва, че на мястото на законната революционност трябва да дойде революционната законност“.

Диалектика, няма що! И Криленко се изпуска да каже: „Революционният трибунал е призван да замени извънредните комисии.“ (Да ги замени ли?!?…) Той впрочем „трябва да бъде… не по-малко страшен при осъществяване на системата на закана, терор и сплашване, отколкото беше ЧК“ (стр. 511).

Беше ли?… Нима вече я е погребал?!… Моля ви се — вие ще замените чекистите, а те къде да идат? Зловещи дни! Как няма да се разбързаш като свидетел с дълъг до петите шинел.

Но може би източниците ви са неверни, другарю Криленко?

Да, небето над Лубянка в ония дни се заоблачава. И тая книга би могла да бъде по-друга. Но предполагам, че железният Феликс е отишъл при Владимир Илич, поговорил е с него, обяснил му е. И небето просветва. Макар че след два дни, на 17 февруари 1919 г., със специално постановление на ВЦИК ЧК е лишена от съдебни права (а извънсъдебните остават ли?) — „вярно, че не за дълго“ (стр. 14)!

А нашето еднодневно съдебно дирене се усложнява и от това, че негодницата Успенска се държи отвратително. Дори от подсъдимата скамейка тя „хвърля кал“ върху други видни чекисти, незасегнати от процеса, дори срещу самия другар Петерс! (Оказва се, че използува неопетненото му име за шантажа си: безцеремонно седи в кабинета му, докато той разговаря с други разузнавачи.) Сега тя намеква за някакво тъмно революционно минало на другаря Петерс в Рига. Ето в каква змия се е превърнала за осем месеца, въпреки че през тези осем месеца е била сред чекисти! Какво да я правят? Тук мнението на Криленко напълно съвпада с това на чекистите: „Докато не се установи траен строй, а до него сме още далеч (нима?)… в интерес на защитата на революцията… — няма и не може да има никаква друга присъда освен нейното унищожаване. Не разстрел, казано е буквално: унищожаване! Ами че момичето е съвсем младо, гражданино Криленко! Лепнете му десет, дори двадесет и пет години, дотогава строят ви ще укрепне, нали? Уви: «Няма и не може да има друг отговор в интерес на обществото и Революцията — въпросът не може и да се поставя другояче. Никаква изолация в дадения случай не ще даде резултати»“ (стр. 515)!

Заседнала е на гърлото им. Явно знае много.

Но са принудени да пожертвуват и Косирев. Разстрелват го. Останалите ще се чувствуват по-сигурни.

 

Дали някога ще имаме случай да прочетем старите лубянски архиви? Не, ще ги изгорят. Вече са ги изгорили.

 

Както вижда читателят, това не е процес от голямо значение, можеше и да не се спираме на него. А ето че

 

Делото на църковниците (11–16 януари 1920 г.) ще заеме според Криленко „полагащото му се място в аналите на руската революция“. Гледай ти, направо в аналите. С Косирев приключват за един ден, а тези ги разтакават пет дена, охо!

Ето ги и главните подсъдими: А.Д. Самарий — известна в Русия фигура, някогашен главен прокурор на Синода, радетел за освобождаването на църквата от царската власт, враг на Распутин и уволнен от него (но обвинителят смята: какъвто Самарин, такъв и Распутин — има ли разлика?); Кузнецов, професор по църковно право в Московския университет; московските протойереи Успенски и Цветков. (За Цветков същият обвинител се произнася така: „Голям обществен деятел, може би най-добрият от тези, които е дало духовенството, филантроп.“)

А ето и вината им: създали са „Московски съвет на обединените енории“, който пък създава (от вярващи на възраст между четиридесет и осемдесет години) доброволна охрана на патриарха (естествено, невъоръжена), за да установи около него постоянни дневни и нощни дежурства със задачата: ако властите арестуват патриарха, да вдигнат народа на тревога с удряне на камбаните и по телефона, да го последват с тълпите си там, където го поведат, и да молят (ето в какво е контрареволюцията!) Совнаркома да освободи патриарха!

Чисто древноруска, святоруска идея! С камбанен ек народът да се събере и да моли властите с ниски поклони!…

Обвинителят се чуди: а каква опасност застрашава патриарха? Защо са решили да го защищават?

И наистина: само това, че вече две години, откакто ЧК води извънсъдебна разправа с неугодните; само това, че по него време в Киев четирима червеноармейци убиват митрополита; само това, че срещу патриарха вече „делото е приключено, остава да се препрати в революционния трибунал“, и „само от загриженост за широките работническо-селски маси, намиращи се още под влияние на клерикалната пропаганда, оставяме засега тези наши класови врагове на спокойствие“ (стр. 67) — добре де, какво толкова се тревожат православните за патриарха? Цели две години патриарх Тихон не мълчи — изпраща послания до народните комисари, до свещениците, до паството; посланията му (ето ви го първия Самиздат!) не се приемат от печатниците, пишат се на машина; те разобличават унищожаването на невинните хора, разорението на страната — та какво толкова се безпокоят за живота на патриарха?

А ето и втората вина на подсъдимите. В цялата страна се извършва опис и реквизиране на църковното имущество (това — отделно от закриването на манастирите, отделно от отнемането на земите и имотите им, става дума вече за потирите, чашите, кадилниците) — Съветът на енориите разпространява по този повод възвание към миряните: да окажат съпротива срещу реквизициите, да бият тревога. (Ами естествено! Нали и от татарите са защищавали храмовете си по същия начин!)

И третата вина: непрекъснати нагли заявления до Совнаркома за издевателства на местните функционери с църквата, за груби кощунства и нарушения на законите за свободата на съвестта. Макар и оставени без последствие, тези заявления (според показанията на Бонч-Бруевич и началник-канцелариите на Совнаркома) дискредитират местните функционери.

Като се вземат предвид всичките вини, какво биха могли да очакват подсъдимите за тези си престъпления? Какво ще подскаже на читателя революционната му съвест? Разбира се, само разстрел! Тъкмо това иска и Криленко (за Самарин и Кузнецов).

Но докато си губят времето с тая проклета законност, с изслушване на прекалено дългите речи на прекалено многобройните буржоазни адвокати (неизреждани тук по технически причини), става известно, че… е отменено смъртното наказание! Сега ли точно? Не може да бъде, как така? Оказва се, че Дзержински е наредил това на ВЧК. (ЧК — и без разстрели?…) А дали решението важи и за трибуналите на СНК? Още не. И Криленко се окопитва. Продължава да настоява за разстрел, като се обосновава така:

„Дори да предположим, че крепнещото положение на Републиката отстранява непосредствената опасност от подобни лица, все пак ми се струва несъмнено, че в този период на съзнателна работа… прочистването… на старите дейци хамелеони… се налага от революционната необходимост.“ „С постановлението на ВЧК за отмяна на разстрелите… Съветската власт се гордее.“ Но: това „още не ни задължава да смятаме, че въпросът за отмяната на разстрелите е решен веднъж завинаги… за всички времена на Съветската власт“ (стр. 80–81).

Колко пророчески казано! Ще върнат разстрела, ще го върнат, и то доста скоро! Но колко ли хора още трябва да бъдат очистени! (Че и самият Криленко, и множество негови братя по класа…)

Какво пък, трибуналът се вслушва в искането му и осъжда Самарин и Кузнецов на разстрел, но те попадат под амнистия: отиват в концлагер до пълната победа над световния империализъм! (И до днес да са още там…), а „най-добрият от тези, които духовенството е дало“, е осъден на петнадесет години, заменени с пет.

Има и други подсъдими, привлечени в процеса, за да му се придаде поне малко конкретен характер: монаси и учители от Звенигород, обвинени по звенигородското дело от лятото на 1918 г., но, кой знае защо, година и половина неизправяни пред съда (а може би и съдени, но този път още веднъж, по целесъобразност). През споменатото лято в звенигородския манастир пристигат служители от съветските органи и заповядват на игумена Йона[11] („и по-живо!“) да им предаде мощите на преподобния Сава. Другарите не само пушат в храма (очевидно и в олтара), не само не свалят шапките си, но един от тях взема черепа на Сава и плюе в него, за да подчертае, че светостта му е мнима. Следват и други кощунства. Това подбужда народа да бие камбаната и да се вдигне на бунт, завършил с убийството на един от натрапниците. Другите по-късно отричат да са вършели кощунства и да са плюли и тази тяхна декларация е достатъчна за Криленко.

Кой не помни тези сцени? Първото най-силно впечатление от живота ми е от три-четиригодишна възраст: в кисловодската черква влизат някакви остроглави (чекисти с будьоновки), врязват се в изтръпналата онемяла тълпа на молещите се и като прекъсват богослужението, нахълтват в олтара, без да свалят будьоновките си.

Та значи — сега съдят… служителите на Органите ли? Не — монасите.

Ще помолим читателите да имат между другото предвид: още от 1918 г. у нас се установява следният съдебен ред: всеки московски процес (естествено, освен несправедливия процес срещу ЧК) не е отделен съд при случайно стекли се обстоятелства, не — това е сигнал за съдебна политика; това е еталонна стока на витрината, по която отпускат от склада за провинцията; това е като образец, примерно решение в началото на раздел от сборник с аритметични задачи, по който учениците по-нататък решават самостоятелно.

Така например, ако е казано „процес срещу църковниците“, трябва да го разбираме в множествено число. Впрочем и самият Върховен обвинител на драго сърце ни го потвърждава: „Почти във всички трибунали на републиката имаше“ подобни процеси (стр. 61). Малко преди това такива има в трибуналите на Северодвинск, Тверск, Рязан, Саратов, Казан, Уфа, Солвичегодск и Царьовококшайск. Съдени са свещеници, псалтове и усърдни енориаши — представители на неблагодарната „православна църква, освободена от Октомврийската революция“.

Читателят ще си помисли, че тук има някакво противоречие: защо тези многобройни процеси предхождат московския си образец? Само изглежда така, това е недостатък на нашето изложение. Съдебното и извънсъдебното преследване на освободената църква започва още от 1918 г. и съдейки по звенигородското дело, още тогава достига значителна изостреност. През октомври 1918 г. патриарх Тихон пише в послание до Совнаркома, че свободата на църковната проповед е преследвана, че „вече мнозина смели църковни проповедници заплатиха с мъченическа кръв. Вие заграбихте църковното имущество, събирано от поколения вярващи, и не се побояхте да нарушите предсмъртната им воля“. (Народните комисари, естествено, не четат тези послания, а завеждащите канцеларии си умират от смях: намерил за какво да ни порицава — посмъртна воля! Пикали сме им… на нашите прадеди! Нали само за потомците работим.) „Екзекутират епископи, свещеници, монаси и монахини, съвсем невинни, просто по недоказано обвинение в някаква мъглява и неопределена контрареволюционност.“ Вярно, с приближаването на Деникин и Колчак екзекуциите спират, за да имат на своя страна православните при защитата на революцията. Но щом Гражданската война започва да затихва, отново се залавят за църквата и ето че трибуналите заработват, през 1920 г. посягат и на Троицко-Сергиевата лавра, добират се и до мощите на оня шовинист Сергий Радонежки, изтърсват ги в един московски музей.

Патриархът цитира Ключевски: „Вратите на лаврата на Преподобния ще се затворят и кандилата над неговата гробница ще изгаснат едва когато изразходваме докрай целия духовен нравствен запас, завещан ни от нашите велики строители на Руската земя като Преподобния Сергий.“ Ключевски изобщо не си е помислял, че ще изразходваме този запас веднага след смъртта му.

Патриархът моли да бъде приет от председателя на Съвета на народните комисари, за да го убеди да оставят на мира лаврата и мощите, нали уж църквата е отделена от държавата? Отговарят му, че председателят, другарят Ленин, е зает с обсъждането на важни въпроси и не може да го приеме в близките дни.

Нито — по-късно.

И народният комисариат на правосъдието пуска циркуляр (от 25 август 1920 г.) за ликвидирането на всички свети мощи, тъй като именно те затруднявали светоносното ни движение към новото справедливо общество.

 

Като следваме по-нататък подбраните от самия Криленко дела, нека се спрем и на разгледаното във Върхтриба (така нежно наричат Върховния трибунал накратко помежду си, а на нас, буболечките, ни кряскат: „Стани! Съдът идва!“)

 

Дело на „Тактическия център“ (16–20 август 1920 г.) — двадесет и осем подсъдими и още няколко обвиняеми задочно.

С глас, още непресипнал в началото на страстната реч, целият проникнат от класовия анализ, Върховният обвинител ни разкрива, че освен помешчиците и капиталистите „съществуваше и продължава да съществува още една обществена прослойка, за чието социално битие представителите на революционния социализъм отдавна са се замислили… Тази прослойка е тъй наречената интелигенция… В процеса ще имаме работа със съда на историята над дейността на руската интелигенция“ и със съда на революцията над нея (стр. 34).

Специалната ограниченост на нашето изследване не дава възможност да обхванем как именно са се замисляли представителите на революционния социализъм за съдбата на така наречената интелигенция и какво именно са измислили за нея. Утешава ни обаче, че тези материали са публикувани, достъпни са за всеки и могат да бъдат събрани най-подробно. Ето защо само за яснота на общата обстановка в републиката ще напомним мнението на председателя на Съвета на народните комисари от ония години, когато стават заседанията на всички тези трибунали.

В писмо до Горки от 15 септември 1919 г. (имахме вече случай да го цитираме) Владимир Илич отвръща на загрижеността на писателя по повод арестите на интелигенцията и пише за основната маса от тогавашната руска интелигенция („околокадетската“): „В действителност това не е мозък [на нацията], а лайно.“[12] Друг път казва на Горки: „Ще бъде нейна [на интелигенцията] вината, ако изпотрошим твърде много гърнета… Ако тя търси справедливост — защо не идва при нас?… Куршумът ми дойде тъкмо от интелигенцията“[13] (т.е. от Каплан).

За интелигенцията той се изразява: гнило-либерална; „благочестива“; „разпасаността, толкова често срещана у «образованите» хора“; смята, че тя действува необмислено, че е „изменила на работническата кауза“. (Но кога именно се е клела тя в работническата кауза?)

Тази подигравка с интелигенцията, това презрение към нея бива подхванато след това от публицистите през 20-те години, от вестниците през 20-те години, от бита и накрая — от самите интелигенти, проклели своето вечно недомислие, вечната си двойственост, вечната си безгръбначност и безнадеждното изоставане от епохата.

А и с право! Под сводовете на Върхтриба кънти гласът на Обвинителната власт и ни връща на подсъдимата скамейка:

„Този обществен слой… бе подложен през тези години на изпитанието на всеобщата преоценка.“ Преоценка — това е често употребяваната тогава дума. И каква е в края на краищата тя? Ето каква: „Руската интелигенция, влязла в горнилото на Революцията с лозунгите на народовластието, излиза оттам като съюзник на черните (дори не на белите!) генерали, на наемните (!) и послушни агенти на европейския империализъм. Интелигенцията погази своите знамена и ги опръска с кал“ (Криленко, стр. 54).

И само затова „не си струва да доубиваме отделните й представители“, защото „тази социална група си изживя времето“.

И това е казано на фона на започналия XX век! Какво мощно предвиждане! О, учени революционери! Налага се обаче да доубиват. (Още през 20-те години доубиват ли, доубиват.)

С неприязън разглеждаме двадесет и осемте лица на съюзниците на черните генерали и наемниците на европейския империализъм. Особено ни отвращава този Център — кога Тактически център, кога Национален център, кога Десен център (а от процесите през двете десетилетия се набиват в паметта само центрове, центрове, центрове, ту инженерни, ту меншевистки, ту троцкистко-зиновиевски, ту деснобухарински, и всички са разгромени, всички до един, и само благодарение на това ние с вас сме живи). Където има Център, там личи, разбира се, ръката на империализма.

Вярно, че малко ни поолеква, когато по-нататък чуваме, че съденият сега Тактически център не е организация, че той няма: 1/ устав; 2/ програма; 3/ членски вноски. Какво има тогава? Ето какво: те са се срещали! (Побиват те тръпки.) При срещите си са опознавали взаимно гледните си точки! (Вледеняващ студ.)

Много тежки обвинения, и то подкрепени от улики: срещу двадесет и осмината обвиняеми има 2 (две) улики (стр. 38). Това са две писма на отсъствуващи (те са в чужбина) дейци: Мякотин и Фьодоров. Отсъствуващи, но преди Октомври са влизали в същите разни комитети, в които влизат и присъствуващите, и това ни дава право да отъждествим отсъствуващите с присъствуващите. А писмата са за следното: за несъгласие с Деникин по такъв дребен въпрос, какъвто е селският (не ни го казват, но е очевидно: съветват Деникин да предостави земята на селяните), по еврейския, по федеративно-националния, за административното управление (демокрация, а не диктатура) и други. И какъв е изводът от уликите? Много просто: с това е доказано, че присъствуващите са поддържали кореспонденция и са се съюзили с Деникин! (Бррр… джав-джав!)

Но има и преки обвинения срещу тях: разменяли са информация със свои познати от провинцията (в Киев например), неподчинена на централната съветска власт! Тоест да допуснем, че преди това районът е бил в Русия, а сетне в интерес на световната революция сме го отстъпили на Германия, а хората продължават да си пращат бележчици: как е при вас, Иван Иванич, как я карате? Ние тук например… Н. М. Кишкин (член на ЦК на кадетите) дори от подсъдимата скамейка нагло се оправдава: „Човек не иска да бъде сляп и се старае да узнае всичко, което става навсякъде.“

Да узнае всичко, което ставало навсякъде ли?… Не искал да бъде сляп ли?… Обвинителят напълно справедливо квалифицира действията им като предателство! Предателство по отношение на съветската власт!

А ето ги и най-страшните им действия: в разгара на Гражданската война те… пишат трудове, подготвят изложения, проекти. Да, като „специалисти по държавно право, по финансовите науки, по икономическите отношения, по съдебните дела и народното образование“ те пишат трудове! (И както е лесно да се досетим, ни най-малко не се опират в случая на предшествуващите трудове на Ленин, Троцки и Бухарин…) Професор С. А. Котляревски пише за федеративното устройство на Русия, В. И. Стемпковски — по аграрния въпрос (и вероятно без колективизация…), В. С. Муралевич — за народното образование в бъдеща Русия, професор Карташов — законопроект за вероизповеданията. А (великият) биолог Н. К. Колцов (невидял нищо друго в родината си освен гонения и мъки) разрешава на тези буржоазни китове да се събират на приказка при него в института. (Тук се оказва и Н. Д. Кондратиев, осъден през 1931 г. за ТКП.)

Нашият обвинител кипи от гняв, преди още да е произнесена присъдата. За каква, за каква друга присъда на тези генералски помагачи може да става дума? Присъдата може да бъде само една — разстрел! Това не е искането на обвинителя — това е вече присъдата на трибунала! (Уви, смекчена по-късно с концлагер до края на Гражданската война.)

Вината на подсъдимите е, че вместо да си кротуват, загризали своята четвъртинка хляб, „са се събирали и наговаряли помежду си какъв да бъде държавният строй след падането на съветския“.

На съвременен научен език на това му се казва: проучвали са алтернативната възможност.

Гърми гласът на обвинителя, но като че ли за миг сякаш той потрепва, хвърля поглед към катедрата, хартийка ли някоя търси? Цитатче ли? Един момент! Трябва крадешком да му го подадем! Не е ли това, Николай Василиевич? Моля:

„За нас… понятието изтезание се съдържа вече във факта, че политическите затворници са държани в затвор…“

Я виж! Да се държат политическите в затвор, било изтезание! И това го казва обвинител! — какво свръхшироко виждане! Изгрява нова юстиция! По-нататък:

„… Борбата с царското правителство им бе [на политзатворниците] втора природа и те не можеха да не се борят срещу царизма“ (стр. 17).

Как са могли да не проучват алтернативните възможности?… Да се мисли, е може би дори първата природа на интелигента!

Ах, по погрешка са му пъхнали друг цитат, не от този процес. Ама че излагация!… Но Николай Василиевич е вече в своята стихия:

„И дори обвиняемите тук, в Москва, да не бяха помръднали малкия си пръст — а май е било така…, — все едно: … в такъв момент дори разговорите на чаша чай какъв строй трябва да смени уж падащата съветска власт са контрареволюционен акт… По време на Гражданската война е престъпно не само всяко действие [против съветската власт]… престъпно е самото бездействие“ (стр. 39).

Е, сега всичко вече е ясно. Ще ги осъдят на разстрел — за бездействие. На чаша чай.

Петроградските интелигенти например решават, в случай че дойде Юденич, „да се погрижат преди всичко за свикването на демократична градска Дума“ (т.е. за да я защитят от генералската диктатура).

Криленко: Идеше ми да им викна: „Длъжни сте били да мислите преди всичко как да пожертвувате живота си, но да не допускате Юденич!!!“

А те не го жертвуват.

(Впрочем и Николай Василиевич не го е пожертвувал.)

А се случват и такива подсъдими, които са осведомени! — и си мълчат. („Знаел е, но не е казал“, по нашенски.)

А ето ви вече не бездействие, а активно престъпно действие: чрез Л. Н. Хрушчова, член на политическия Червен кръст, (и тя е тук, на подсъдимата скамейка), другите подсъдими помагат на бутирските арестанти с пари (можем да си представим този поток от капитали — за затворническата лавка) и с дрехи. (Току-виж, и с вълнени?)

Нямат мярка техните злодейства! Но и пролетарският съд ще бъде безпощаден!

Както при падащ киноапарат пред нас прелитат върху полегата объркана лента двадесет и осем дореволюционни мъжки и женски лица. Ние не забелязваме техните изрази! Дали са уплашени? Или презрителни? Или горди?

Защото ги няма техните отговори! Защото я няма последната им дума! По технически съображения… Като крие тази липса, обвинителят продължава да ни опява: „Това беше непрекъснато самобичуване и разкаяние за извършените грешки. Политическата неиздържаност и половинчатата природа на интелигенцията — да-да, и това добавя: половинчата природа! — …в този случай изцяло оправдава марксистката оценка за интелигенцията, която винаги са й давали болшевиките“ (стр. 8).

А коя е тази млада жена, дето се мярва?

Това е дъщерята на Толстой, Александра Лвовна. Криленко я пита какво е правила на тези събрания. Тя му отговаря: „Поставях самовара!“ Три години концлагер!

Можем да установим какво е било всъщност от чуждестранното списание „На чужой стороне“.[14]

Още през лятото на 1917 г. при Временното правителство е учреден Съюз на обществените дейци — с цел да допринесе за победата във войната и да противодействува на социалистическите течения, особено на есерите. След октомврийския преврат мнозина от по-известните му членове емигрират, други остават, не могат да свикват вече конгреси, да организират дейност, но интелигентите са свикнали да мислят, да преценяват събитията, да споделят становища — и им е трудно да се откажат от този си навик. Близостта до академичния свят им позволява да организират срещите си под формата на научни конференции. А по това време има доста неща за обсъждане: Брест-Литовския мир, излизане от войната, цената на загубените огромни територии, новите отношения с бившите съюзници и бившите врагове, докато в същото време войната в Европа продължава. Едни — в името на свободата и демокрацията, както и на съюзническия си дълг — смятат, че трябва да продължават да помагат на съюзниците, а Бресткият мир е сключен от хора, нямащи пълномощия в страната. Някои се надяват, че щом Червената армия укрепне, съветската власт ще скъса с немците. Други, напротив, разчитат на немците, които, ако станат господари на половината Русия, ще отстранят болшевиките. (А немците с право смятат, че да се работи за кадетите, значи да се работи за англичаните и че всяко друго правителство освен съветското ще възобнови войната срещу Германия.)

В резултат от тези разногласия през лятото на 1918 г. от Съюза на обществените дейци се отделя тъй нареченият Национален център — фактически просто кръжец с рязко съюзническа ориентация, кадетски по състава си, но страхуващ се като от огън от възобновяването на партийната форма, забранена категорично от болшевиките. Този кръжец не върши нищо, освен да свиква замаскирани събрания в института на професор Колцов. Понякога изпраща свои членове в Кубан за информация — но те сякаш потъват там и забравят московските си другари. (Впрочем и съюзниците проявяват към Доброволческата армия съвсем слаб интерес.) Но Националният център се съсредоточава преди всичко върху мирното изработване на законопроекти за бъдеща Русия.

Едновременно с Националния център и наляво от него е създаден Съюз за възраждане (най-вече есерски — неудобно е да се обединява с кадетите, възобновени са традиционните партийни насоки и представи) за борба и против немците, и против болшевиките. Но и тази борба се оказва невъзможна на болшевишка територия и се свежда до препращане на хора на юг. Ала и районите на Доброволческата армия ги отблъскват със своята реакционност.

Задушавани във вакуума на военния комунизъм, през пролетта на 1919 г. Съветът на обществените дейци, Националният център и Съюзът за възраждане решават да поддържат редовна връзка и с тази цел излъчват по двама души. Така образуваната шесторка се събира от време на време през 1919 г., след това замира, престава да съществува. Арестуването им започва едва през 1920 г. — и именно тогава, по време на следствието, шесторката е обявена гръмко за „Тактически център“.

Арестите се извършват по доноса на един от второстепенните членове на Националния център — Н. Н. Виноградски, той продължава да бъде и полезно „ухо“ в килията на Специалния отдел, през която са прокарани мнозина от участниците, а те — с наивността от още криловските години, открито разказват какво са искали да скрият от следователите.

Известният руски историк С. П. Мелгунов, попаднал също сред подсъдимите, и то сред главните (член на шесторката), написва в емиграция без особено желание спомени за този процес — може би не би ги и написал, ако тъкмо тогава не е публикувана същата книга на Криленко със споменатата разгромяваща реч. И Мелгунов с недоволство срещу себе си и съидейниците си рисува следната позната ни картина за съветското следствие: то няма никакви улики, „делото не разполагаше с нито един документ. Целият обвинителен материал бе почерпен от показанията на самите подсъдими… Нито един от бъдещите участници в процеса не се беше придържал към тактиката на мълчанието по време на предварителното следствие… Бях убеден, че чрез принципното мълчание ще утежня излишно положението си и може би положението на другите… Когато си изправен пред възможността за разстрел, невинаги мислиш за историята.“

В „Червената книга на ВЧК“ („Красная книга ВЧК“. Т. II, М., 1922 г.) много от показанията на подследствените се привеждат дословно и те, уви, са неблаговидни.

Мелгунов упреква без какъвто и да било хумор следователя Яков Агранов (който притиска всички тях до стената) в измама спрямо него и другите подследствени, в ловко заблуждаване, за което той смята, че „по-голямо издевателство над мене не е възможно“ и е много по-лошо от всякакво физическо въздействие. Мелгунов, толкова проницателно обяснил по-късно немалко исторически личности от руската революция, се хваща лесно на въдицата: потвърждава участието в Съюза за възраждане на лицата, които сякаш са били изяснени от предявените му писмени показания. И изобщо „започнах да давам повече или по-малко свързани показания“ — като разказ, без отбелязване на следователските въпроси. (Тези показания изумяват и покрусват съидейниците, след като на свой ред им ги показват и на тях: сякаш той разказва всичко по свое неудържимо желание.)

Агранов ги подмамва и с това, че доколкото „делото е стара история“ и всички тези центрове отдавна вече не заседават — за подследствените няма никаква опасност, просто ЧК уточнява всичко това само от исторически интерес. Яков Саулович спечелва симпатиите на мнозина с любезността си. Пред други пък рязко поставя знак за равенство между съветската власт и Русия, тоест престъпно е един вид да се бориш против първата, ако обичат втората. По този начин получава от някои наистина раболепни и подлизурски показания. (По-специално, статията на Котляревски, посочена под линия, е негово изследване, възложено му от Агранов.)

А на процеса? Мелгунов: „Революционната традиция (на интелигенцията) изискваше героизъм, а в душата ми липсваше необходимият за такъв героизъм патос. Да превърнеш процеса в демонстрация на протест, би означавало съзнателно да влошиш не само своето положение, но и това на другите.“

Ето как лесно се хваща на чекистката въдица и се предава, и загива руската интелигенция, толкова свободолюбива, толкова непримирима, толкова непреклонна през царско време, когато всъщност не е била преследвана.

Но още по-ярък и страшен е един друг успех на Агранов — „таганцевското дело“ от 1921 г. (макар то да не се отнася към тази глава, защото не е имало процес по него). Професор Таганцев мълчи героично четиридесет и пет дни пред следствието. А после Агранов го убеждава да подпише съглашение с него:

„Аз, Таганцев, съзнателно започвам да давам показания за нашата организация, без да скривам нищо… няма да скрия нито едно лице, свързано с нашата група. Всичко това го правя, за да облекча участта на участниците в нашия процес.

Аз, пълномощникът на ВЧК, Яков Саулович Агранов, с помощта на гражданина Таганцев се задължавам бързо да приключа следственото дело и да го предам на публичния съд… Задължавам се да не бъде приложено към никой от обвиняемите смъртно наказание.“

И по таганцевското дело ЧК разстрелва осемдесет и седем души.

 

Така изгрява слънцето на нашата свобода. Като такъв охранен палавник расте нашият закон първолаче.

Сега вече съвсем сме забравили тези неща.

Бележки

[1] М. Я. Лацис (Судрабс). Два года борьбы на внутреннем фронте. М., 1920, стр. 74-76. — Б.а.

[2] „Былое“, СПб., 1907, № 2/14, стр. 80. — Б.а.

[3] К. Х. Данишевский. Революционные Военные Трибуналы. М. Издание Реввоентрибунала Республики. 1920. — Б.а.

[4] М. Я. Лацис. Два года борьбы…, стр. 75. — Б.а.

[5] Пак там, стр. 70. — Б.а.

[6] Пак там, стр. 74. — Б.а.

[7] Н. В. Криленко. „За пять лет (1918–1922)“. Обвинительные речи по наиболее крупным процессам, заслушанным в Московском и Верховном Революционных Трибуналах. ГИЗ, М-Пгд, 1923. — Б.а.

[8] Ленин. Собр. соч., 5 изд. Т. 36, стр. 210. — Б.а.

[9] М. Я. Лацис. Два года борьбы…, стр. 46. — Б.а.

[10] От сексот — секретен сътрудник. — Б.пр.

[11] В светския живот — гвардеец кавалергард Фиргуф, който „след това изведнъж се преродил духовно, раздал всичко на бедните и отишъл в манастир; впрочем не знам дали наистина е раздал имуществото си“. Че как иначе, нали, ако допуснем духовните прераждания, няма да остане нищо от класовата теория? — Б.а.

[12] Ленин. Собр. соч. Т. 51, стр. 48. — Б.а.

[13] В. И. Ленин и А. М. Горький. Изд. Акад. Наук, М., 1961. — Б.а.

[14] На чужой стороне („В чужбина“ — Б.пр.) Историко-литературные сборники под ред. С. П. Мельгунова. Берлин — Прага. (С. П. Мельгунов. Суд истории над интеллигенцией. III, 1923; С. А. Котляревский, Национальный центр в Москве в 1918. VIII, 1924.) — Б.а.