Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (6) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Четвърта глава
СИНИТЕ КАНТОВЕ

В цялото това изтегляне между зъбните колелета на великото Нощно заведение, където смилат нашата душа, а самото ни месо провисва като дрипите на някой голтак, ние твърде много страдаме, погълнати от своята мъка, за да погледнем проницателно и пророчески измъчващите ни нощни палачи. Преливащата отвътре мъка изпълва очите ни — иначе какви историци само щяхме да сме за своите мъчители! — самите те не могат да се опишат в плът и кръв. Но уви: всеки бивш арестант подробно си спомня за своето следствие, как са го изтезавали и на каква низост са го принудили — а често не си спомня дори името на следователя, камо ли да се замисли за самия този човек. Така и аз помия повече и по-интересни неща за всекиго, с когото съм лежал в една килия, отколкото за капитан Езепов от Държавна сигурност, срещу когото съм седял в кабинета му доста време.

Единственият общ и точен спомен, който запазваме, е тази гнилота — пространството, проядено цялото от гнилоч. И вече след десетилетия, без да изпадаме в злоба или обида, пазим в претръпналите си сърца това уверено впечатление за тях като за долни, злоради, злочести и — може би объркани хора.

Известен е случаят, когато Александър II, същият, когото революционерите вземат на мушката и седем пъти се опитват да убият, отишъл веднъж в сградата на предварителния арест на Шпалерна (чичото на Големия дом) и наредил да го затворят в единична килия 227, където стоял повече от час — искал да се почувствува в положението на тези, които държал там.

Не можем да отречем, че за монарха това е било нравствен подтик, потребност и опит да погледне на нещата духовно.

Но не можем да си представим как някой от нашите следователи — до Абакумов и Берия включително, ще поиска, макар и за час, да се постави на мястото на затворника, да поседи и помисли в единична килия.

Службата не им налага да са образовани, с широка култура и възгледи — и те не са такива. Службата не изисква от тях да мислят логично — и те не се опитват. Службата изисква от тях само да изпълняват точно директивите и да са глухи за страданията — и те са точно такива. Ние, преминалите през ръцете им, усещаме до задушаване техните туловища, напълно лишени от общочовешки представи.

Следователите, по-добре от всички, си даваха сметка, че делата са скалъпени! Освен на съвещанията те не биха могли да си говорят сериозно, че разобличават престъпници. И въпреки това изписваха лист след лист протоколите за нашата гибел. Не е ли както при криминалните престъпници: „Днес умри ти, а аз утре!“

Те разбираха, че делата са скалъпени, и въпреки това се трудеха над тях година след година. Как да си го обясним?… Или пък са си налагали да не мислят (а това е вече разрушаване на човека), приели са за естествено: така трябва! Този, който пише за тях инструкции, не може да греши.

Но доколкото си спомням, и нацистите се оправдаваха със същото!

Никой не би могъл да избегне сравнението между гестапо и МГБ: прекалено съвпадат годините и методите. Още по-естествено сравняват онези, които сами са минали и през гестапо, и през МГБ, както Евгений Иванович Дивнич, емигрант. Гестапо го обвинява в комунистическа дейност сред руските работници в Германия, МГБ — във връзки със световната буржоазия. Изводът на Дивнич не е в полза на МГБ: изтезават го и едните, и другите, но гестапо все пак иска да се добере до истината и когато обвинението отпада, го освобождава. МГБ не търси истината и няма намерение да изпуска когото и да било от ноктите си.

Или пък Прогресивното учение е непоклатима идеология? Следователят в зловещия Оротукан (командировка[1] на Колима през 1938 г. като наказателна мярка) се разчувствувал от това, че М. Лурие, директор на Криворожкия комбинат, се съгласява бързо да подпише втората си лагерна присъда, и когато остава свободен, му казва: „Не мисли, че ни е приятно да прилагаме въздействие! (Така гальовно назовава той изтезанията.) Но ние сме длъжни да вършим всичко, което иска от нас партията. Ти си стар партиец — как би постъпил на наше място?“ И Лурие май се съгласява почти с него (подписва толкова лесно може би тъкмо защото също е мислил вече така?). Ами че толкова убедително е.

Но най-често е налице цинизмът. Сините кантове са наясно с хода на месомелачката и той им допада. Следователят Мироненко в Джинджинските лагери (1944 г.) казва на обречения Бабич, проникнат дори с гордост от рационалната си теория: „Следствието и съдът са само юридическа форма, те повече с нищо не ще променят вашата участ, която е предрешена. Ако трябва да бъдете разстрелян, дори да сте абсолютно невинен, пак ще ви разстрелят. Ако пък трябва да ви оправдаят (това очевидно се отнася до техните — А.С.), колкото и да сте виновен — ще бъдете реабилитиран и оправдан.“ Началникът на I следствен отдел на западно-казахстанската областна Държавна сигурност заявява без недомлъвки на Адолф Цивилко: „Че как да те пуснем, след като си ленинградчанин!“ (тоест с голям партиен стаж).

„Стига да има човек — дело лесно ще му скалъпим!“ — шегуват се мнозина от тях, това е тяхна пословица. Според нас — изтезание, според тях — добре свършена работа. Жената на следователя Николай Грабишченко (Волгоканал) умилено казва на съседите си: „Коля го бива много в службата му. Един дълго не си признавал — дадоха го на Коля. Той поговорил през нощта с него и оня изпял всичко.“

И защо толкова се впрягат с такова усърдие в надпреварата не за истината, а за цифрите на обработените и осъдените? Ами защото така им е по-удобно, за да не изпаднат от общата струя. Защото тези цифри са гаранция за спокойния им живот, за надбавките към заплатата, за наградите и по-високите чинове, за разширяването и благосъстоянието на самите Органи. При едни прилични цифри може и да побезделничиш, да караш през куп за грош и нощем да го удариш на живот (както и правят). Докато ниските цифри водят до уволнение и разжалване, до загубване на келепира — защото Сталин не би повярвал, че в някой район, град или военна част няма негови врагове.

Така че те не изпитват милосърдие, напротив — чувствуват се засегнати и се озлобяват срещу вредно упорствуващите арестанти, които не желаят да бъдат превръщани в цифри и не се поддават на безсънието, карцера и глада! Чрез отказа си да си признаят те усложняват личното положение на следователя, мъчат се да повалят сякаш самия него! — и тук вече всички средства са добри! Като ще е борба, да е борба! Пъхат ти маркуча в гърлото, гълтай солената вода!

 

Лишени поради естеството на работата и житейския си избор от горната сфера на човешкото битие, служителите на Синьото заведение толкова по-стръвно се отдават на живота в долната сфера. А там над тях властвуват и ги направляват най-неизтребимите (освен глада и пола) инстинкти на долната сфера: инстинктът за власт и инстинктът за облаги. (Особено инстинктът за власт. В нашите десетилетия властта се оказа по-важна от парите.)

Че властта е отрова, е известно от хилядолетия. Никой никога да не получава материална власт над другите! Но за човек, вярващ в нещо, което е висше, над всички нас, и поради това със съзнанието, че то е ограничено, властта още не е смъртоносна. За хората без горната сфера властта е трупна отрова. Няма спасение за тях от тази зараза.

Помните ли какво пише Толстой за властта! Иван Илич заема служебно положение, което му дава възможност да погуби всекиго, когото иска да погуби! Всички хора без изключение са в ръцете му, могат да му доведат като обвиняем всекиго, и най-важния. (Написано сякаш за нашите сини! Тук няма какво повече да добавим!) Главният интерес и привлекателността на службата му се свеждат до мисълта тази власт („и до възможността му да я смекчи“ — уточнява Толстой, но това вече никак не се отнася до нашите юначаги).

Каква ти привлекателност! — направо упоителност! Как да не е упоение — ти си още млад, между нас казано, си сополанко, съвсем доскоро родителите ти са се чудили какво да те правят, къде да те наредят на работа, тъпак като тебе не иска и да учи, но завършваш онази тригодишна школа — и ето колко високо излиташ! Как се променя твоето положение в живота! Как се променят и жестовете ти, и погледът, и извръщането на главата! Заседава научният съвет на института — ти влизаш и всички те забелязват, всички дори трепват; не се натискаш за председателския стол, нека ректорът се мъчи на него, ще седнеш отстрани, но всички разбират, че главният тук си ти, спецчаст. Можеш да поседиш пет минути и да си отидеш, в това е твоето предимство пред професорите, сигурно те чакат по-важни задачи — но после ще поприсвиеш вежди (или по-добре устни) над тяхното решение и ще кажеш на ректора: „Не може. Имаме съображения…“ И точка! И никой няма да го оспорва! Макар да си особист[2], смершевец, някакъв си лейтенант, старият снажен полковник, командир на частта, става при твоето влизане, гледа да те котка, да ти угажда, с началник-щаба няма да седне да пие, но тебе те кани на масата си. Нищо, че си само с две малки звездички, това дори е забавно: твоите звездички имат съвсем друга тежест, измерват се по друга скала, не по тая за обикновените офицери (и понякога, в спецпоръченията, ви се разрешава да прикачите и майорски като псевдоним, като условност). Над всички хора в тази войскова част или в този завод, или в този район имаш власт, къде по-голяма от тази на командира, директора, секретаря на районния комитет. Те се разпореждат с тяхната служба, с техните доходи, с доброто им име, а ти — със свободата им. И никой не ще посмее да каже нещо за теб на събрание, никой не ще посмее да пише нещо за теб във вестника — не само лошо! и хубаво — не ще посмеят!!! Не бива да те споменават, сякаш си светиня, божество! Ти съществуваш, всички те усещат — но като че ли те няма! Ето защо ти си над явната власт от момента, в който си се прикрил с тази небесна фуражка. Какво вършиш ти — никой не смее да провери, затова пък всеки подлежи на твоята проверка. Затова пред тъй наречените обикновени граждани (а за теб — просто пънове) подобава да си придаваш загадъчен дълбокомислен израз. Нали единствено ти знаеш спецсъображенията и никой повече. Ето защо винаги си прав.

Едно само никога не забравяй: и ти щеше да си същият пън, ако не бе имал щастието да станеш брънка от Органите — това гъвкаво, монолитно живо същество, обитаващо държавата както тенията тялото на човека — и всичко оттук нататък е твое, всичко е за теб — стига само да си верен на Органите! За тебе винаги ще се застъпят! И ще ти помогнат да видиш сметката на всеки, който те обиди! И да премахнеш всяка пречка от пътя си! Но — трябва да си верен на Органите! Прави всичко, което ти наредят! Те ще имат грижата за теб и за твоето място: днес ти си спецчаст, утре ще заемеш креслото на следователя, а накрая може би ще заминеш краевед на езерото Селигер (1931 г., Илин), отчасти може би за да си полекуваш нервите. Или пък от града, в който вече доста си се прославил, ще заминеш може би за другия край на страната като пълномощник по въпросите на църквата (ревностният ярославски следовател Волкопялов — пълномощник по въпросите на църквата в Молдавия). Или ще станеш отговорен секретар на Съюза на писателите (един друг Илин, Виктор Николаевич, бивш генерал-лейтенант в Държавна сигурност). Не се изненадвай от нищо: само Органите знаят, останалите просто са оставяни да си поиграят: някакъв си там заслужил деятел на изкуствата или герой в социалистическите сфери, но — духни, и него го няма. („Кой си ти?“ — пита генерал Серов в Берлин световноизвестния биолог Тимофеев-Ресовски. „А ти кой си?“ — парира го Тимофеев-Ресовски с наследствената си казашка дързост. „Учен ли сте?“ — поправя се Серов.)

Работата на следователя изисква, разбира се, усилия: трябва да ходиш в службата и денем, и нощем, да седиш там часове наред — но не си напрягай мозъка над „доказателствата“ (нека за това мисли следственият), не се замисляй — виновен ли е, не е ли, — прави това, което е нужно на Органите, и всичко ще бъде наред. От самия теб вече ще зависи да проведеш следствието по-приятно, да не се умориш твърде много, да понамажеш, най-малкото — да се позабавляваш. Както си седиш, изведнъж ти хрумва ново въздействие — еврика! — викаш по телефона приятелите, обикаляш по кабинетите, разказваш — те ще се пръснат от смях! Над кого да го изпробваме, момчета? Толкова е скучно — през цялото време все едно и също, колко са ти омръзнали тези треперещи ръце, молещи очи, тази страхлива покорност — поне един да вземе да се съпротивлява! „Обичам силните противници! Приятно е да им превиваш врата!“ (Това го казва ленинградският следовател Шитов на Г.Г-в.)

Ами ако се случи някой силен, който пред нищо не отстъпва, пред когото всичките ти похвати остават без резултат? Вбесен ли си? Няма защо да се сдържаш! Това е огромно удоволствие, това е полет! Да дадеш воля на яростта си, да няма прегради за нея! Та тъкмо в такова състояние плюят в устата на проклетия подследствен! (Случай с Василиев при Иванов-Разумник.) Тъкмо в такова състояние влачат свещениците за косата им! И пикаят в лицето на поставения на колене! След яростта се чувствуваш истински мъж!

Или пък разпитваш „момиче за чужденци“ (Есфир Р., 1947 г.). Е, ще я попсуваш, ще я попиташ: „Да не би пък на американеца да му е ръбест? Не ти ли стигаха тия на руснаците?“ Не изпускай случая, това е нещо като задгранична командировка! И започваш да я разпитваш с пристрастие: как? В какви пози?… И още в какви?… Подробно! С всеки детайл! (И за мен ще е полезно, и на момчетата ще разкажа!) Момичето се черви, плаче, това, тъй да се каже, не се отнася до делото. „Не, отнася се! Говори!“ И ето каква е твоята власт! — тя ти разказва всичко подробно, ако искаш, ще ти го нарисува, ако искаш, и образно ще ти го покаже, няма друг изход, в твоите ръце са и карцерът, и присъдата й.

Наредил си да ти изпратят стенографистка (следователят Похилко, Кемеровското ГБ) да записва разпита — случва се хубавичка, тутакси бъркаш в пазвата й пред очите на подследствения хлапак (ученика Миша Б.) — няма какво да се стесняваш пред него, все едно не е човек.

И от кого изобщо да се стесняваш? Ако си по женската част (и кой ли не е?) — ще бъдеш глупак да не използуваш своето положение. Едни ще се покорят на силата ти, други ще отстъпят от страх. Срещнеш ли някъде някое момиче, набележиш ли си го — твое ще е, няма къде да се дява. Хвърлил си око на някоя чужда жена — твоя е! — защото нищо не ти коства да прибереш мъжа й.

Отдавна имам сюжет за разказ „Покварената жена“. Но едва ли ще се наканя да го напиша, ето го. В една авиационна далекоизточна част малко преди корейската война някакъв подполковник, върнал се от командировка, научава, че жена му е в болница. Случва се така, че лекарите не скриват от него: половата й област е повредена от патологично отношение. Подполковникът се втурва при жена си и изкопчва признанието, че е виновен особистът в тяхната част, старши лейтенант (впрочем като че ли самата тя е била склонна). В яростта си подполковникът изтичва до особиста в кабинета му, измъква пистолета си и го заплашва да го убие. Но много скоро старши лейтенантът го принуждава да се огъне и да си тръгне жалък, с подвита опашка: заплашил го, че ще го прати в най-ужасния лагер, където ще се моли да умре, за да се отърве от мъките. Заповядал му да прибере жена си такава, каквато е (нещо в нея е било нарушено безвъзвратно), да живее с нея, да не смее да се развежда или оплаква — и това е цената, срещу която ще остане на свобода! И подполковникът му се подчинява напълно. (Разказа ми го шофьорът на този особист.)

Сигурно има доста подобни случаи: това е област, в която е особено съблазнително да употребиш властта си. Един гебист принуждава (1944 г.) дъщерята на армейски генерал да се омъжи за него със заплахата, че иначе ще приберат баща й. Тя има годеник, но за да спаси баща си, се омъжва за гебиста. В краткото си съпружество си водила дневник, който праща на възлюбения си, след което слага край на живота си.

Не, това трябва да го изпиташ — какво е да си синя фуражка! Всяка вещ, която видиш, е твоя! Всяко жилище, което си харесаш, е твое! Всяка жена е твоя! Всеки враг е премахнат от пътя ти! Земята под краката ти е твоя! Небето над теб е твое, синьо!!!

 

А ламтежът към богатството вече е всеобщ. Как да не използуваш такава власт и такава безконтролност за обогатяване? Трябва да си светец!…

Ако имахме възможността да научаваме коя е скритата движеща сила на отделните арести — с изненада щяхме да видим, че при общата закономерност на арестуването в три четвърти от случаите частният избор кого да арестуваш, личният жребий зависи от хорската корист и отмъстителност и в половината от тези случаи от користните сметки на местното НКВД (и, естествено, на прокурора, не можем да го делим от тях).

Как започва например 19-годишното пътешествие на Василий Григориевич Власов на Архипелага? От случая, при който той, тогава завеждащ районната потребителска кооперация, организира продажба на платове за партийния актив (а че не за народа — това никого не смущава), ала жената на прокурора не успява да купи нищо: не била там, самият прокурор Русов пък не се престрашава от неудобство да иде на щанда, а Власов не се досеща: „Ще ви запазя“ (той и по характер не е човекът, който ще го каже така). И още: прокурорът Русов води в недостъпния за останалите партиен стол приятеля си, който, естествено, няма право да се храни там (т.е. гостът му не е достатъчно висок), а управителят на стола не разрешава да се даде храна на приятеля му. Прокурорът настоява Власов да накаже управителя, а Власов не го прави. И още, по същия начин той обижда и районното НКВД. И го причисляват към дясната опозиция!…

Съображенията и действията на сините кантове биват толкова дребнави, че да се чуди човек. Милиционерският инспектор Сенечко взема от арестувания армейски офицер планшетката и походната му сумка и ги ползува пред него. Пак той с протоколна хитрост отнема от друг вносните му ръкавици. (При настъплението на фронта особено ги тормози това, че техните трофеи не са първите.) Контраразузнавачът от 48-а армия, който ме арестува, хвърли око на моята табакерка — дори не табакерка, а някаква служебна немска кутийка, но с привлекателен ален цвят. И заради тази дреболия извърши цял служебен маньовър: отначало не я записа в протокола („Може да си я задържите“), после заповяда отново да ме обискират, макар предварително да знаеше, че в джобовете ми вече няма нищо. „Ах, ето какво още има! Да му се отнеме!“ И за да не протестирам: „Отведете го в карцера!“ (Кой царски жандарм би се осмелил да постъпи така със защитник на отечеството?) На всеки следовател се отпуска известно количество цигари за поощряване на призналите си и доносниците. Има и такива, които си присвояват всички тези цигари. Те хитруват дори с часовете за следствие, с нощните часове, за които им плащат по по-висока тарифа: забелязвахме в нощните протоколи, че времето „от“ и „до“ е разтеглено. Следователят Фьодоров (гара Решети, пощенска кутия 235) при обиска в жилището на Корзухин, който още е на свобода, си присвоява ръчния му часовник. По време на ленинградската блокада следователят Николай Фьодорович Кружков заявява на Елизавета Викторовна Страхович, съпругата на своя подследствен К. И. Страхович: „Трябва ми юрган. Донесете ми!“ Тя му отвръща: „Стаята, в която държа зимните вещи, е запечатана.“ Тогава той тръгва с нея към дома й; без да сваля гебистката пломба, отвинтва цялата дръжка на вратата („Ето как работи НКГБ!“ — весело се шегува) и започва да измъква оттам дебелите дрехи, като пътьом тъпче джобовете си с кристални сервизи. (На свой ред и Е.В. му изнася каквото може от вещите си. „Стига толкова, моля ви се!“ — уж я спира той, но продължава да мъкне.)

През 1954 г. тази енергична и неумолима жена (мъжът й е простил всичко, дори смъртната присъда, и я уговаря: остави ги!) свидетелствува на процеса срещу Кружков. Тъй като това не е първият случай с Кружков и следователно явно накърнява интересите на Органите, го осъждат на 25 години. Но дали ще е за дълго?…

Подобни случаи нямат край, може да се издадат хиляда „Бели книги“ (като се почне от 1918 г.), стига системно да бъдат разпитани бившите арестанти и техните жени. Възможно е да има и да е имало сини кантове, които никога не са крали, нищо не са присвоявали, но аз изобщо не мога да си представя такъв кант! Просто не разбирам: при неговата система на възгледи какво би го възпряло, ако някоя вещ му хареса? Още в началото на 30-те години, когато ни събираха в младежки щурмови отряди и трябваше да строим първата петилетка, те прекарваха вечерите в аристократично-западен стил, например в салоните на Конкордия Йосе, техните дами вече се контеха с чуждестранни тоалети — откъде намираха всичко това?

Да вземем дори фамилните им имена — сякаш ги назначават на работа по тях! В кемеровското областно ГБ например в началото на 50-те години работят: прокурорът Трутнев, началникът на следствения отдел майор Шкуркин, неговият заместник, подполковник Баландин, техният следовател Скорохватов. Събрани сякаш нарочно на едно място! Всички наведнъж! (За Волкопялов и Грабишченко вече говорихме.) Съвсем нищо ли не отразяват фамилните имена на хората, още повече когато са събрани накуп?[3]

И пак тази арестантска памет: Иван Корнеев е забравил името на полковника от ГБ, приятел на Конкордия Йосе (тяхна, оказва се, обща позната), с когото е лежал заедно във Владимирския изолатор. Този полковник е съчетано въплъщение на инстинктите за власт и обогатяване. В началото на 1945 г., в „най-трофейното“ време, той издействувал да го прехвърлят в оная част на Органите, които (начело със самия Абакумов) контролират този грабеж, тоест гледат да плячкосат повече не за държавата, а за себе си (и преуспяват). Нашият герой омитал цели вагони, вдигнал си няколко вили (една в Клин[4]). След войната така се развихря, че веднъж заповядва на новосибирската гара да изгонят всички от ресторанта, а за себе си и своята компания — да му съберат момичета и жени, които да танцуват голи върху масите. Но и това е щяло да му се размине, стига да не бил нарушил един друг важен закон, както е било и с Кружков: той тръгва срещу своите. Кружков заблуждава Органите, а този постъпва още по-лошо: хваща се на бас, че ще съблазни не какви да е жени, а жените на своите колеги по оперчекистка работа. И не му го прощават — затворен е в политизолатора по член 58! Пръскал се от злоба как тъй смеят да го затварят него, без да се съмнява, че ще отменят решението. (Може и да са го отменили.)

Тази фатална съдба — също да ги тикнат в затвора, не е чак толкова рядка за сините кантове. Пълна гаранция срещу това няма, но, кой знае защо, те лошо усвояват уроците от миналото. Най-вероятно все пак поради липса на по-висок разум, а по-ниският ум им говори: рядко се случва, такива се броят на пръсти, на мен ще ми се размине, а и моите няма да ме оставят.

Своите наистина гледат да не те оставят в бедата, има някакво мълчаливо условие: своите да се ползуват е привилегировано положение в затвора (полковник И. Я. Воробьов в марфинската спецтъмница или същият В. Н. Илин на Лубянка — повече от 8 години). Онези, които ги изолират в единични килии за лични прегрешения, благодарение на тази кастова предвидливост не се чувствуват обикновено зле и така неизменното им усещане за безнаказаност в службата намира оправдание. Известни са впрочем няколко случая, когато лагерни оперативни работници са били затваряни да излежават присъдата си в общи лагери, дори са се срещали там със свои бивши зекове и никак не им е било лесно (например оперслужителят Муншин, мразещ до смърт Петдесет и осмия член и опиращ се на рецидивистите, е напъхан от същите тези рецидивисти да лежи под наровете. Ние обаче не разполагаме със средства да узнаем по-подробно за тези случаи, за да имаме възможност да ги обясним.

Но най-много рискуват гебистите, които попадат в потока (и те си имат свои потоци…). Потокът е стихия, по-силна дори от самите Органи, и тук вече никой не ще ти помогне, за да не бъде повлечен и той в същата пропаст.

Ала и в последната минута, стига да имаш добра информация и остро чекистко съзнание, можеш да се измъкнеш от лавината, като докажеш, че не си свързан с нея. Така например капитан Саенко (не харковският дърводелец чекист от 1918–1919 г., прочут с разстрелите си, с това, че забива шашката си в тялото, че чупи пищялите, че сплесква главите с топузи и гори с адски камък[5] — но може би е негов роднина?) имал слабостта да се ожени по любов за кавежедистката Коханска. И не щеш ли, още при надигането на вълната научава: ще вкарват в затвора кавежединците. По това време той е началник на Оперативния отдел в ЧК към архангелското ГПУ. Без да губи нито минута, какво мислите, че прави той? — арестува любимата си жена — и дори не като кавежединка, а изфабрикува срещу нея дело. И не само оцелява, но се и издига по служба — става началник на томското НКВД. (Също сюжет — малко ли са такива! — може да свърши работа на някого.)

Потоците се раждат по някакъв тайнствен закон за обновяване на Органите — периодично малко жертвоприношение, та оставащите да получат пречистен вид. Органите трябва да се сменят по-бързо от нормалното растене и стареене на човешките поколения: определени стада от гебисти трябва да бъдат лишени от главите е цикличност, с каквато есетровите риби отиват да загиват върху речните камъни, за да бъдат заменени с новоизлюпените рибки. Този закон е добре известен на по-високия разум, но самите сини кантове не искат да го признаят и предвидят. И в отредения звезден час и кралете на Органите, и тузовете на Органите, и самите министри подлагат глави под собствената си гилотина.

Ягода повежда след себе си цяла чарда. Навярно много от славните имена, от които все още се възхищаваме на Беломорканал, са попадали в тази чарда, а фамилиите им по-късно са били зачерквани от поетичните редове.

Много скоро след това недълговечният Ежов подкарва втора чарда. Някои от най-добрите рицари на 37-а година загиват в тази струя (но не бива да преувеличаваме, далеч-далеч не всички най-добри). По време на следствието самият Ежов е бит, изглежда жалък. И ГУЛАГ осиротява при тези арести. Едновременно с Ежов например са арестувани и началникът на Финансовото управление на ГУЛАГ, и началникът на Санитарното управление на ГУЛАГ, и началникът на ВОХР[6] на ГУЛАГ, и дори началникът на Оперативния отдел на ЧК при ГУЛАГ — началникът на всички лагерни кръстници!

И след това идва потокът на Берия.

А тромавият самоуверен Абакумов се препъва преди това сам.

Някой ден историците на Органите (ако архивите не бъдат изгорени) ще разкажат това стъпка по стъпка — и в цифри, и с блясъка на имената.

А аз тук ще се спра само накратко върху историята на Рюмин—Абакумов, която научих случайно. (Няма да повтарям онова, което успях да кажа за тях на друго място.)[7]

Рюмин, издигнат от Абакумов и негов приближен, идва при него в края на 1952 г. със сензационното съобщение, че лекарят професор Етингер уж признал: лекувал е (с цел да ги умъртви) Жданов и Шчербаков. Абакумов отказва да повярва, той познава тази кухня и решава, че Рюмин много си въобразява. (А Рюмин е чувствувал по-добре какво иска Сталин!) За проверка същата вечер устройват кръстосан разпит на Етингер и правят различен извод. Абакумов: че няма никакво основание за „дело срещу лекарите“, Рюмин: че има. На сутринта се канят да проверят още веднъж, но по чудесата на Нощното заведение Етингер умира същата нощ! На сутринта Рюмин през главата на Абакумов, без негово знание, се обажда по телефона в ЦК и моли да бъде приет от Сталин! (Не мисля, че точно това е била най-решителната му стъпка. Решителната му стъпка, след която вече поставя главата си на карта, е, че предния ден не се съгласява с Абакумов, а през нощта убива може би Етингер. Но знае ли някой тайните на тези Дворове? А може би е имал връзка със Сталин от по-рано?) Сталин приема Рюмин и дава ход на делото срещу лекарите, Абакумов е арестуван. По-нататък Рюмин води делото срещу лекарите като че ли самостоятелно, през главата дори на Берия! (Има признаци, че малко преди смъртта на Сталин положението на Берия е било критично — и може би Сталин е бил ликвидиран чрез него.) Една от първите стъпки на новото правителство е да се откаже от делото срещу лекарите. Тогава е арестуван и Рюмин (още по времето на Берия), но Абакумов не е освободен! На Лубянка се установява нов ред и за пръв път от нейното съществуване прагът й е престъпен от прокурор (Д. П. Терехов). Рюмин се държи превзето, подмазва се, „нямам вина, държат ме неоснователно“, моли да го подложат на разпит. По обичая си смуче бонбон и на забележката на Терехов го изплюва върху дланта си: „Извинявайте.“ Абакумов, както вече споменахме, прихва да се смее: „Мистификация!“ Терехов му показва удостоверението си за проверка на Вътрешния затвор на МГБ. „Такива може да се направят петстотин!“ — махва с ръка Абакумов. Като „патриот на ведомството“ най-вече го обижда не това, че са го затворили, а че се опитват да засегнат Органите, които за нищо в света не могат да бъдат подчинени! През юли 1954 г. Рюмин е осъден (в Москва) и разстрелян. А Абакумов продължава да е в затвора! На разпита казва на Терехов: „Имаш много красиви очи, ще ми бъде жал да те разстрелям! Откажи се от моето дело, откажи се с добро.“[8] Един ден Терехов го извиква и му дава да прочете вестника със съобщението за разобличаването на Берия. По онова време това е почти космическа сензация. Абакумов го прочита, без да му трепне окото, обръща на другата страница и се зачита в спорта! В друг случай, когато при разпита присъствува един от големите гебисти, подчинен доскоро на Абакумов, той го пита: „Как сте могли да допуснете следствието по делото на Берия да се води не от МГБ, а от прокуратурата?! (Той си знае пак своето!) Вярваш ли си, че мен, министъра на Държавна сигурност, ще ме съдят?!“ — „Вярвам.“ — „Тогава вземай си шапката. Органите повече не съществуват!…“ (Той, разбира се, досущ като необразован военен куриер е гледал твърде мрачно на нещата.) Докато лежи на Лубянка, Абакумов се страхува не толкова от съда, колкото да не го отровят (все пак достоен син на Органите!). Отказва се от затворническата храна и яде само яйца, които купува от лавката. (Но му е липсвала техническа култура, мислел е, че не могат да го отровят с яйца.) От пребогатата лубянска тъмнична библиотека чете книгите само на… Сталин (който го хвърля в затвора)! Е, това е по-скоро демонстрация или предварителна сметка, че сталинистите не могат да не вземат връх. Но той лежи цели две години. Защо не го пускат на свобода? Въпросът не е наивен. Ако се съди по престъпленията срещу човечността, потънал е до гуша в кръв, но не единствено той! А всички останали отървават кожите. И тук има тайна: носи се смътният слух, че навремето той лично бил изтезавал Люба Седих, снахата на Хрушчов, жената на най-големия му син, изпратен по времето на Сталин в наказателен батальон и там загинал. Затова и арестуван по времето на Сталин, го съдят по времето на Хрушчов (в Ленинград) и го разстрелват на 18.ХП. 1954 г.[9]

Ала напразно се е терзаел: от това Органите не загиват.

* * *

Но както съветва народната мъдрост: „Говори с вълка, но говори и срещу вълка.“

Откъде се пръкна в нашия народ това вълче племе? Чуждо на корена ни, на кръвта ни?

Нека да не бъдем прекалени светци и всеки от нас да се запита: а ако животът ми бе потръгнал по-иначе — нямаше ли и аз да стана такъв палач?

Ако трябва да отговорим честно, въпросът е страшен. Спомням си трети курс на университета през есента на 1938 г. Нас, хлапетии комсомолци, ни викат да се явим в районния комитет на комсомола веднъж, втори път и, почти без да ни питат дали сме съгласни, ни пъхат в ръцете анкетни листове: един вид — зарежете ги тия ваши физико-математически и химически факултети, родината има нужда да постъпите в школите на НКВД. И винаги е било така — нужно е не просто на някого си там, а на самата родина, някакъв чин знае всичко за нея и ви говори.

Година преди това същият този районен комитет ни бе вербувал в авиационните школи. И пак искахме да се откачим от тях (жал ни беше да зарязваме университета), но не така упорито, както в този случай.

Сега, след четвърт столетие, е близко до ума: та нима не сме разбирали какви арести се извършват наоколо, как измъчват хората по затворите и в каква мръсна история ни натикват? Не!!! Ами че гарваните се движеха нощем, а ние бяхме от тези — дневните, със знамената. Откъде да знаем за арестите и защо да мислим за тях? Беше ни абсолютно все едно, че са сменени всички областни вождове. Били прибрали двама-трима от професорите — да не би да ходим на танци с тях? Напротив, сега по-лесно ще си вземем изпитите. Ние, двадесетгодишните, крачехме в колоната на връстниците на Октомври и като негови връстници ни очакваше най-светло бъдеще.

Не е лесно да се определи вътрешното, необосновано с никакви доводи съображение, което ни възпираше да дадем съгласието си да постъпим в школата на НКВД. За това нямаха никаква вина посещаваните от нас лекции по исторически материализъм: от тях ни беше ясно, че борбата срещу вътрешния враг е горещ фронт, почетна задача. Това противоречеше и на нашата практическа изгода: по онова време провинциалният университет не ни обещаваше нищо освен учителско място в някой затънтен селски край и мизерна заплата. Това, което изпитвахме, не можеше да се назове с думи (а и да можеше, опасявахме се да го споделяме помежду си). Съпротивляваше се някакъв център не в главата, а в гърдите. Дори от всички страни да ти набиват: „Трябва!“, и в собствената ти глава също да кънти: „Трябва!“, гърдите ти се дърпат: не искам, противно ми е. Правете без мен каквото щете, мен ме няма.

Това си имаше своите далечни корени, още от Лермонтов. От ония десетилетия в руския живот, когато за порядъчния човек не е имало гласно и откровено по-унизителна и противна служба от жандармерийската. Не, от още по-отдавна. Без сами да знаем, ние се откупвахме с медни монети от разменените прадядовски жълтици, от времената, когато нравствеността още не се е смятала за относителна и доброто е било отличавано от злото просто със сърцето.

Все пак тогава някои от нас бяха вербувани. Мисля, че ако са искали да бъдат по-настойчиви, биха могли да пречупят всички ни. И ето че искам сега да си представя: ако в навечерието на войната бях вече с ромбчета върху сини петлици — какво щеше да излезе от мен? Може, разбира се, да се лаская сега, че сърцето ми не би се стърпяло и бих взел да възразявам, да им тръшна вратата. Но докато лежах върху тъмничните нарове, кой знае защо, започнах да преразглеждам своя истински път на офицер — и се ужасих.

Не бях от тези, които станаха офицери направо от студентската скамейка, натъпкали главите си с интеграли. Преди това бях изкарал половин година тежка войнишка служба и като че ли изнесох всичко на гърба си, което ще рече винаги да си готов да се подчиняваш с хлътнал корем на хора, може би недостойни за теб. А след това още половин година ме изтезаваха в школата. Не трябваше ли да отнеса завинаги оттам горчилката на войнишката служба, да запомня как е мръзнала кожата ми и как са я съдирали? Не. Забодоха ми за утешение две звездички върху пагона, после трета, четвърта — и забравих всичко!

Дали поне бях запазил студентското си свободолюбив? Такова у нас никога не е имало. У нас имаше строелюбие, маршелюбие.

Добре си спомням, че именно в офицерската школа взех да изпитвам радост от това, че опростявам: да бъда военен и за нищо да не се замислям. Радостта да живея като останалите, както е прието в нашите военни среди. Радостта да забравя определени душевни тънкости, присъщи ми от детството.

В школата бяхме непрекъснато гладни, озъртахме се откъде да докопаме някой излишен залък, завиждахме на успелите да изхитруват преди нас. Най-много се страхувахме, че няма да ни оставят да дослужим до ромбчетата (изпращаха непроизведените на Сталинградския фронт). А ни обучаваха като млади хищници: да ни озлобят още повече, за да си го връщаме после на когото трябва. Не си доспивахме — след отбоя можеха да те накарат да маршируваш сам (под командата на сержанта) — за наказание. Или вдигаха нощем целия взвод, за да го строят пред някой непочистен ботуш: на ви сега! Той, подлецът, ще го чисти и докато не блесне, няма да мръднете оттук.

И в страстното очакване на ромбчетата ние усъвършенствувахме тигърската офицерска походка и металния глас на командите.

И ето — заболи сме вече ромбчетата! И само след месец, докато формирам батареята си в тила, аз вече карам моя немарлив войник Бербеньов да марширува след отбоя под командата на сержант Метлин, който не ми се подчинява… (Бях забравил тази история, искрено бях забравил с годините всичко това! Спомням си го едва сега над листа хартия…) И някакъв стар полковник, пристигнал при нас за някаква ревизия, ме повика да ме засрами. А аз (и това след университета!) се оправдавам: така ни учеха в школата. Тоест ще рече: за какви общочовешки възгледи може да става дума, след като сме в армията?

(Толкова повече пък в Органите?…)

Самолюбието ти се натрупва в сърцето както сланината в свинята.

Давах категорични заповеди на подчинените си, убеден, че по-добри от тези заповеди не може да има. Дори на фронта, където смъртта би трябвало да приравни всички ни, моята власт ме възвисяваше над подчинените. Изслушвах ги седнал, а те стояха „мирно“ пред мен. Прекъсвах ги по средата на думата и ги наставлявах. С тези, които можеха да ми бъдат бащи и дядовци, говорех на „ти“ (те с мен, естествено — на „вие“). Изпращах ги под дъжда от снаряди да връзват прекъснатите кабели, за да се възстанови звуковото разузнаване и да не бъда упрекнат от началството (така загина Андреяшин). Ядях офицерското си масло с бисквити, без да се замислям защо те се полагат на мен, но не и на войника. И, разбира се, на двамина ни се полагаше прислужник (а за по-благородно — „ординарец“), когото товарех как ли не с работа и карах да се грижи за моята персона, да ни готви отделно храна от войнишката. (Е, виж, следователите на Лубянка нямат ординарци, не можем да ги упрекнем в това отношение.) Карах войниците да превиват гръб, да ми копаят специална землянка на всяко ново място и да трупат отгоре й по-дебели греди за по-голямо удобство и сигурност. Какво да говорим, в моята батарея се случваше да има дори гауптвахта, да! — каква ли може да бъде тя в гората? — също трапче, малко по-добро от горохо вейката дивизионна гауптвахта, защото беше покрита, и с войнишка дажба. В нея държах затворени Вюшков за загубването на един кон и Попков за лошо поддържане на карабината. И чакайте, чакайте! — спомням си още: бяха ми ушили планшетка от немска кожа (не човешка, разбира се, а от шофьорска седалка), но без ремък. Това не ми даваше покой. Не щеш ли, видели, че някакъв партизански командир (от местния районен комитет) носи тъкмо такъв ремък — и му го свалили: ами че ние сме армия, по-старши сме! (Сенченко, оперативникът, помните ли го?) Е, накрая няма да забравя и как ми отнеха алената трофейна табакерка, дето толкова много й треперех…

Та ето какво правят от човека пагоните. И къде се дяна всичко онова, което ми бе внушавала моята баба пред иконката! И къде се дянаха пионерските ми мечти за бъдещото свято Равенство!

Когато в командния пункт на бригадния командир смершевци ми смъкваха тези проклети пагони заедно с ремъка и ме затикаха към техния автомобил, дори в този момент на преобърнатата ми съдба аз, уязвен, мислех как ще мина разжалван през стаята на телефонистите — нали редниците не биваше да ме виждат такъв!

 

На другия ден след ареста започна моята пеша Владимирка[10]: изпращаха поредния улов по етапен ред от армейското във фронтовото контраразузнаване. От Остероде до Бродници ни караха пеш.

Когато ме изведоха от карцера да се строя, вече стояха седем арестанти, в три двойки и половина, с гръб към мен. Шестима бяха с износени, овехтели руски войнишки шинели, на гърба на които с неизтриваща се бяла боя беше написано с едри букви „SU“ — това значеше „Sowjet Union“, вече бях срещал този знак по гърбовете на нашите военнопленници, тъжно и виновно мъкнещи се напред към освободилата ги армия. Бяха ги освободили, но в това освобождаване не се долавяше взаимна радост: съотечествениците им ги гледаха по-мрачно, отколкото немците, а в близкия тил постъпваха с тях ето как значи: натикваха ги в затвора.

Седмият арестант беше цивилен немец в черен костюм, черно палто и с черна шапка, прехвърлил петдесетте, висок, спретнат, с бяло лице, хранен с мед и масло.

Поставиха ме в четвъртата двойка и сержантът татарин — началник на конвоя, ми кимна да взема куфара си, запечатан и оставен настрани. В него бяха офицерските ми неща и всичко писмено, иззето от мен — като доказателство за вината ми пред съда.

Тоест как така да взема куфара? Той, сержантът, искаше от мен, офицера, да взема и да нося куфара си? Тоест мъчнопреносима вещ, нещо недопустимо по новия вътрешен устав, а до мен с празни ръце ще вървят шестима редници? И представител на победената нация?

Не го изразих толкова сложно пред сержанта, но казах:

— Аз съм офицер. Да го носи немецът.

Никой от арестуваните не се обърна при тези мои думи: обръщането бе забранено. Само съседът ми в двойката, също SU, ме изгледа с учудване (когато са напускали нашата армия, тя все още не е била такава).

А сержантът от контраразузнаването не се учуди. Макар че в неговите очи не бях, разбира се, офицер, той бе обучаван по същия начин както и аз. Извика при себе си в нищо непровинилия се немец и му заповяда да носи куфара, толкова повече че той не бе разбрал и разговора ни.

Всички ние, останалите, сложихме ръцете зад гърба си (военнопленниците нямаха дори торбички, бяха напуснали родината с празни ръце, с празни ръце се и завръщаха) и нашата колона от четири двойки, наредени в тил, потегли. Не се полагаше да разговаряме с конвоя, още по-категорично бе забранено това помежду ни било по време на път, било при почивките или нощувките… Като подследствени трябваше да се движим сякаш с невидими преградки, сякаш затворени всеки в своя единична килия.

Бяха едни променливи ранни пролетни дни. Ту ще плъзне рядка мъгла и унило ще зажвака воднистата кал под ботушите дори на твърдото шосе, ту небето ще се изчисти и меко-жълтеникавото, още неуверено в своите възможности слънце ще огрее хълмовете с вече почти стопен по тях сняг и ще ни покаже прозрачен света, който предстоеше да напуснем. Ту ще налети враждебен вихър и ще забрули от черните облаци сякаш не бял дори сняг, вледеняващо ще ни зашиба в лицето, в гърба, под краката и ще накваси нашите шинели и партенки.

Гърбовете на шестимата отпред, на неизменните шестима. Имах достатъчно време да разглеждам и да разглеждам разкривените безобразни печати SU и лъскавото черно кадифе върху яката на немеца. Имах достатъчно време да премисля и досегашния си живот и да осъзная настоящия. А — не можех. Вече цапардосан по главата със сопата — не го осъзнавах.

Гърбовете на шестимата. В тяхното поклащане не се долавяше нито одобрение, нито порицание.

Немецът скоро капна. Прехвърляше куфара от ръка в ръка, държеше се за сърцето, правеше знаци на конвоя, че не издържа повече. И тогава съседът му в двойката, военнопленник, изпитал Господ знае какво в немския плен (а може би и милосърдие?), взе по своя воля куфара от ръцете му и го понесе.

Носеха го след това и останалите, също без каквато и да е заповед на конвоя. И отново немецът. Но не и аз.

И никой не ми каза дори дума.

Срещнахме веднъж дълъг празен обоз, Ездачите ни оглеждаха с интерес, някои се изправяха в каруците в цял ръст, зяпаха. И скоро разбрах, че тъкмо моята персона бе източник за тяхното оживление и озлобеност — рязко се отличавах от останалите: шинелът ми беше нов, дълъг, ушит по тялото ми, петлиците му още не бяха отпрани и несрязаните му копчета лъщяха на надничащото слънце като евтино злато. Отлично се виждаше, че съм офицер, съвсем пресен, току-що заловен. Отчасти навярно самото това развенчаване ги бе развълнувало приятно (някакъв отблясък на справедливост), но по-скоро в натъпканите им с политпросвета глави не се побираше, че могат да арестуват така и техния ротен командир, а бяха решили задружно, че аз съм от онази страна. — Пипнаха ли те, власовска гадино?!… Да го разстрелят, мръсника му с мръсник!!! — разгорещено крещяха ездачите в тиловия си гняв (най-отявленият патриотизъм се проявява винаги в тила) и добавяха какви ли не псувни.

Струвах им се някакъв международен измамник, когото обаче са заловили — и оттук нататък настъплението на фронта ще тръгне още по-бързо и войната ще свърши по-скоро.

Какво можех да им отговоря? Беше ми забранено да казвам каквото и да било, а трябваше да обясня на всекиго целия си живот. Как да им дам да разберат, че не съм диверсант? че съм техен приятел? че съм тук заради тях? И само се усмихвах… Пресрещах погледите им и им се усмихвах от етапната си арестантска колона! Но усмивката ми им се струваше по-лоша и от насмешка и те още по-ожесточено, по-яростно ме обсипваха с оскърбления и размахваха юмруци.

А аз се усмихвах, изпълнен с гордост, че съм арестуван не за кражба, не за измяна или дезертьорство, а защото по силата на догадката бях прогледнал за злодейските кроежи на Сталин. Усмихвах се, че искам и може би все ще успея да променя поне от-малко нашия руски живот.

А през това време моя куфар — го носеха…

И дори не чувствувах укора за това! И дори ако моят съсед, чието хлътнало лице беше обрасло с вече двуседмична мека брада, а очите му бяха изпълнени със страдание и познание, дори ако и той ме беше упрекнал в този момент на ясен руски език, че съм унизил честта на арестанта, като съм потърсил помощ от конвоя, че се поставям над другите, че съм надменен — нямаше да го разбера! Просто нямаше да го разбера — за какво ми говори? Ами че аз съм офицер!…

Ако на седмина от нас предстоеше да умрат по пътя, а осмия конвоят би могъл да спаси — нищо не би ми попречило да се провикна:

— Сержант! Спасете мен. Аз съм офицер!…

Ето какво значи да си офицер дори когато пагоните ти не са сини!

А ако плюс това са и сини? Ако ти е внушено, че и сред самите офицери си нещо повече? Че ти е доверено нещо повече, отколкото на другите, че знаеш повече от другите и заради всичко това трябва да натикваш главата на подследствения между краката и така да го напъхваш в тръба?

Защо пък и да не го напъхваш?…

Приписвах си безкористно себеотрицание. А всъщност бях — изпечен палач. И ако бях попаднал в школата на НКВД по времето на Ежов — дали по времето на Берия нямаше да се окажа точно на мястото си?…

Нека читателят захлопне тук книгата, ако очаква, че тя ще бъде политическо разобличение.

Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…

През живота на едно сърце тази линия се измества в него, като ту бива изтласквана от радостното зло, ту освобождава място за изгряващото добро. Един и същ човек на различна възраст, в различни житейски ситуации е съвсем различен. Ту е по-близко до дявола, ту до светеца. А името не се мени и на него му приписваме всичко.

Сократ ни е завещал: опознай самия себе си!

И пред ямата, в която вече се каним да блъснем нашите оскърбители, се спираме изтръпнали: просто сме имали късмета не ние да бъдем палачите, а те.

И ако нас би ни призовал самият Малюта Скуратов[11] — щяхме ли да пропуснем случая?…

От доброто до лошото има една крачка, казва пословицата.

Ще рече, и от лошото до доброто.

Достатъчно бе да се надигне в обществото споменът за беззаконията и изтезанията, за да започнат от всички страни да ни обясняват, пишат и възразяват: там (в НКГБ-МГБ) се срещаха и добри!

Знаем ги тези ваши „добри“: същите, които шепнеха на старите болшевики „дръжте се!“, че и скришом им пробутваха по някое сандвиче, затова пък обсипваха наред останалите с ритници. И ако изключим партиите — нямаше ли там просто по човешки добри хора?

А изобщо такива там не би трябвало да има: просто избягваха да ги вземат там, оглеждаха ги при приемането. Такива сами се изхитряха да се измъкнат. По време на войната един летец от Ленинград след болницата в Рязан моли в туберкулозния диспансер: „Открийте ми нещо! Принуждават ме да постъпя на работа в Органите!“ Рентгенолозите му измислят туберкулозен инфилтрат — и в Държавна сигурност се отказват да го вземат на работа.

Който е попадал по погрешка — или се е нагаждал към тази среда, или е бил изхвърлян оттам, натирван, че дори попадал върху релсите. И все пак — не са ли оставали и добри?

В Кишинев един млад лейтенант гебист казва на Шиповалников още месец преди да бъде арестуван: заминете, заминете, искат да ви арестуват! (Сам ли? Или майка му го е пратила да спаси свещеника?) А след ареста става така, че тъкмо той конвоира отец Виктор. И се тюхка: защо не заминахте?

Или друг случай. Имаше при мен един взводен командир. Казваше се Овсянников. Нямах на фронта по-близък човек от него. Половината война сърбахме заедно от едно канче, дори под обстрел — между две експлозии, за да не ни изстива чорбата. Беше селско момче с такава чиста душа и с такъв непредвзет поглед, че нито нашата школа, нито офицерството бяха успели да го развалят. Той и мен можа да смекчи до голяма степен. Бе подчинил цялото това офицерство у себе си на едно: да запази по възможност живота и силите на своите войници (а сред тях имаше и много на възраст). Тъкмо от него за пръв път разбрах какви са сега селото и колхозите. (Той говореше за тях без раздразнение, без чувство на протест — просто както водата в гората отразява дърветата — с най-малките подробности.) Когато ме арестуваха, бе потресен, написал ми най-добра бойна характеристика, отнесъл я на дивизионния за подпис. И след демобилизацията търсел чрез близките ми как да ми помогне (а годината е 1947, малко се различава от 1937 г.!). На следствието аз се страхувах най-вече заради него — да не почнат да четат фронтовия ми дневник: бях записал неговите разкази. Когато ме реабилитираха през 1957 г., исках много да го намеря. Помнех адреса му на село. Пиша му веднъж, втори път — няма отговор. Хванах някаква нишка — завършил бил Ярославския педагогически институт, оттам ми отговориха: „изпратен е на работа в органите на Държавна сигурност“. И таз хубава! Но ми стана още по-интересно. Пиша му на градския адрес — никакъв отговор. Минаха няколко години, излезе „Иван Денисович“. Е, сега, мисля си, ще се обади! Не! След още три години моля един свой ярославски кореспондент да го потърси и му предаде в ръце писмото ми. Така и направил, писа ми: „Само че той май не е чел «Иван Денисович»…“ И наистина, защо му е да знае какво става по-нататък с осъдените?… Този път Овсянников не можеше повече да мълчи и се обади: „След института ми предложиха да постъпя на работа в Органите и реших, че и този път ще бъде успешно. (Какво да е успешно?…) Не преуспявах на новото си поприще, туй-онуй не ми харесваше, но работя «без палка», няма да подведа, струва ми се, другаря си. (Ето го и оправданието — другарството!) Сега вече не се замислям за бъдещето.“

Това бе всичко… А предишните ми писма уж не ги бил получил. Не му се иска да се срещнем. (Ако се бяхме срещнали, мисля, че щях да напиша по-добре цялата тази глава.) Последните сталински години той е бил вече следовател. През същите години, когато лепваха на всички подред по четвърт век лишаване от свобода. И как ли всичко това се е връзвало там в неговото съзнание? Как се е замъглявало? След като помнех предишния непорочен самоотвержен момък, как можех да повярвам, че всичко е безвъзвратно? че в него не са останали живи кълнове?…

Когато следователят Голдман дава на Вера Корнеева да подпише 206-и член, тя се досеща за правата си и започва подробно да вниква в делото на всички седемнадесет участници в „религиозната“ им група. Той побеснява, но не може да й откаже. За да не се ядосва повече с нея, я отвежда в голямата канцелария, в която седят половин дузина различни сътрудници, и излиза. Отначало Корнеева започва да чете, но сетне от само себе си възниква разговор, та сътрудниците да си убият, изглежда, времето — и тогава Вера преминава на всеослушание към истинска религиозна проповед. (Да можехте да я познавате! Това е един лъчезарен човек с пъргав ум и свободна реч, макар че, докато е на свобода, в цивилния си живот, е била само шлосер, конегледачка и домакиня.) Слушали я със затаен дъх, задълбочавайки се от време на време с въпроси. Твърде в неочаквана светлина се разкрива това за всички тях. Стаята се изпълва с хора, прииждат и от съседните стаи. Макар и не следователи, а машинописки, стенографистки, подшивачи на папки, ала все пак от тяхната среда, от Органите, от 1946 г. Невъзможно е да възстановим монолога й, тя успява да им каже какво ли не. И за изменниците на родината: а защо не е имало изменници през Отечествената война от 1812 г., и то при съществуващото тогава крепостно право? Кога, ако не тогава, е трябвало да има изменници? Но повече от всичко тя им говори за вярата и вярващите. В началото, казва им тя, всичко у вас бе поставено върху безпътните страсти — „граби награбеното“, и тогава вярващите, естествено, са ви пречили. Но сега, когато искате да строите и да блаженствувате на този свят — защо преследвате най-добрите си граждани? Та това е най-ценният ви материал: вярващите не се нуждаят от контрол, вярващият няма да открадне или да изклинчи от работа. Как мислите да построите справедливо общество със себелюбци и завистници? Затова всичко у вас се проваля. Защо плюете в душите на най-добрите хора? Позволете на Църквата наистина да се отдели, не я закачайте, от това няма да загубите! Били сте материалисти ли? Ами че осланяйте се тогава на развитието на образованието — то, тъй да се каже, ще разпръсне вярата. А защо трябва да арестувате хората? В този момент влиза Голдман и се опитва грубо да я прекъсне. Но всички креснали срещу него: „Затвори си устата!… Замълчи… Говори, говори, жено!“ (А и как другояче да я нарекат? Гражданко? Другарко? Всичко това е забранено, объркало се е в условностите. Жено! Така, както Христос се е обръщал, няма да сбъркаш.) И Вера продължава да им говори в присъствието на своя следовател!!!

Та кой ще отговори защо словото на нищожната арестантка прониква така живо в душите на слушателите й в канцеларията на Държавна сигурност?

Същият този Д.П. Терехов и досега помни своя пръв осъден на смърт: „Беше ми жал за него.“ Значи паметта му се крепи върху нещо духовно. (А оттогава вече е забравил мнозина подобни и не им води сметка.)

Един епизод с Терехов. Докато ми доказваше колко добра била съдебната система по времето на Хрушчов, той енергично удряше с ръка по стъклото върху бюрото си — и нарани в ръба му китката си. Позвъни, персоналът се изпъна отпреде му като струна, дежурният старши офицер му донесе йод и кислородна вода. Той продължи разговора, притиснал безпомощно навлажнения памук до раната си: оказа се, че кръвта му се съсирва лошо. Така Бог му изтъкна ясно ограничеността на човека! — а той съдеше, изпращаше на смърт другите…

Колкото и леден да е съставът по надзора в Големия дом — най-вътрешната сърцевина на душата, сърцевината на самата сърцевина би трябвало да се запази! Н. П-ва разказва, че веднъж я повела на разпит някаква безстрастна, няма и сляпа конвоираща — и не щеш ли, някъде наблизо, пред Големия дом започнали да избухват бомби. Имали усещането, че всеки момент ще почнат да падат и връз тях. Тогава конвоиращата се хвърлила към своята арестантка и обзета от ужас, я прегърнала в търсене на човешки контакт и съчувствие. Но бомбардировката свършила. И отново предишната слепота: „Сложете ръцете отзад! Вървете!“

Разбира се, не е кой знае каква заслуга да станеш човек в предсмъртния си ужас. Както не е доказателство за доброта и любовта към собствените деца („Той е грижовен баща“ — оправдават често така негодяите). Хвалят председателя на Върховния съд И. Т. Голяков: обичал бил да се труди в градината си, да чете, да ходи в антикварните книжарници, познавал добре Толстой, Короленко, Чехов — и какво е възприел от тях? колко хиляди само е погубил! Или да вземем онзи полковник — приятеля на Йосе, който още във Владимирския изолатор се превива от смях, докато разказва как затварял старите евреи в избата с лед — страхувал се жена му да не узнае за тези негови безпътства: тя му вярвала, смятала го за благороден и това за него било най-важното. Е, трябва ли да приемем това негово чувство за плацдарм на доброто в сърцето му?

Защо те толкова държат вече второ столетие на небесния цвят? По времето на Лермонтов бяха — „и вий, мундири светлосини!“, последваха ги светлосините фуражки, светлосините пагони, светлосините петлици, наредиха им да не се набиват чак толкова на очи, светлосините периферии все повече се криеха от народната благодарност, все повече се стесняваха върху главите и раменете им — докато накрая се превърнат в кантове, в тесни ивици — но все пак остават светлосини!

Нима е само маскарад?

Или всяка чернотия трябва все пак да се причестява понякога с небето?

Красиво би било да се мисли така. Но когато разбереш с каква униформа се е мъчел да стане светец например Ягода… Един очевидец (от обкръжението на Горки, близък по онова време на Ягода) разказва: в имението на Ягода край Москва в съблекалнята на банята му имаше икони — за да могат Ягода и приятелите му, след като се съблекат, да стрелят с револверите си в тях, а сетне да влязат да се изкъпят…

Как да разбираме това: злодей! Що е то? Съществува ли?

По-лесно е да кажем, че не може да има злодеи, че ги няма. Само на приказките им подхожда да изобразяват злодеи — заради децата, да е по-проста картината. А когато великата световна литература от миналите векове ни обсипва с образи на злодеи, от черни по-черни — и Шекспир, и Шилер, и Дикенс, — това ни се струва отчасти примитивно, нескопосно за съвременното възприятие. И главното: как са обрисувани тези злодеи? Те отлично осъзнават, че са злодеи, и смятат душата си за черна. Така и разсъждават: не мога да живея, ако не върша зло! Я да взема да насъскам баща си срещу брат си! Я да се опия от страданията на жертвата! Яго ясно назовава своите цели и подбуди като черни, породени от омразата му.

Не, така в живота не става. За да извърши зло, човек трябва преди това да го осъзнае като добро или като осмислено закономерно действие. Природата на човека за щастие е такава, че той трябва да търси оправдание за своите действия.

У Макбет оправданията са слаби — и го загризва съвестта. А и Яго е просто агънце. Фантазията и душевните сили на Шекспировите злодеи не надхвърлят десетина трупа. Защото те са лишени от идеология.

Идеологията! — тъкмо тя дава търсеното оправдание за злодеянието и необходимата продължителна твърдост на злодея. Тъкмо тя е онази обществена теория, която му помага да оневинява пред себе си и другите своите постъпки и да чува не укори, не проклятия, а хвалби и почит. Така инквизиторите укрепват властта си чрез християнството, завоевателите — чрез възвеличаване на родината, колонизаторите — чрез цивилизацията, нацистите — чрез расата, якобинците и болшевиките — чрез равенството, братството и щастието на бъдещите поколения.

Благодарение на Идеологията върху XX век се стовари едно милионно злодейство. То не може да бъде опровергано, заобиколено, премълчано — и как при това положение ще се осмелим да настояваме, че нямало злодеи? А кой унищожаваше тези милиони? И щеше ли да го има Архипелага без злодеите?

През 1918–1920 г. се шири слухът, че петроградското и одеското ЧК не разстрелвали всичките си осъдени, а хранели с част от тях (както са живи) хищниците в градските зоологически градини. Не знам дали това е истина или клевета и ако е имало такива случаи, колко са били. Но и не бих търсил доказателства: по обичая на сините кантове бих им предложил сами да ни докажат, че това е невъзможно. А и къде в условията на ширещия се през ония години глад да намериш храна за хищниците? Да посегнеш на залъка на работническата класа? Докато враговете и бездруго ще трябва да умрат — защо със смъртта си да не подкрепят зоологическото стопанство на Републиката и по този начин да спомогнат за нашето придвижване към бъдещето? Нима това не е целесъобразно?

Ето я чертата, която Шекспировият злодей не може да престъпи, но злодеят с идеология я преминава — и очите му остават ясни.

Във физиката са известни така наречените прагови величини или явления. Те изобщо не съществуват, докато не бъде прехвърлен определен, известен на природата и зашифрован от нея праг. Колкото и да осветяваме с жълта светлина лития, той не отделя електрони, но стига да припламне слаба синкава светлина — и те започват да се отделят (прехвърлен е прагът на фотоефекта)! Охлаждай кислорода при минус сто градуса, подлагай го на всякакво налягане — газът се държи, не се поддава! Но прехвърлим ли сто и осемдесет градуса — и той потича, превръща се в течност.

Злодейството, изглежда, също притежава прагова величина. Да, човек се колебае, мята се цял живот между злото и доброто, подхлъзва се, проваля се, катери се, разкайва се, отново унива, но докато не е прекрачил прага на злодейството — в неговите възможности е да се върне и да остане още в обхвата на нашите надежди. Когато обаче чрез наситеността на злите си постъпки или чрез определена тяхна степен или чрез абсолютността на властта си той изведнъж прехвърли прага — смятайте, че вече се е отделил от човечеството. Може би — безвъзвратно.

* * *

Представата за справедливост у хората открай време се състои от две половини: тържествуващата добродетел и наказания порок.

Имахме щастието да дочакаме времето, когато не насъскват така често кучетата срещу добродетелта, макар тя и да не тържествува. Пребита, хилава, добродетелта вече е допусната да се намъкне в дрипите си, да се смести в ъгъла и там да кротува.

Никой обаче не смее да обели и дума за порока. Да, с добродетелта се гавреха, но порок в случая не е имало. Да, сума ти милиони бяха умъртвени, но виновни за това няма. И стига някой да се обади: „А как ще постъпите с онези, които…“ веднага ще го упрекнат от всички страни, отначало дружелюбно: „Ама вие, какво, другари! Защо да човъркаме стари рани?!“ (Дори срещу „Иван Денисович“ сините пенсионери възразяваха тъкмо по този начин: защо да наливаме отрова в душите на хората, минали през лагерите? Трябва да ги щадим!) А сетне и заплашително: „Млък, недотрепани! Стига ви, че дочакахте реабилитация!“

А в Западна Германия до 1966 г. за извършени престъпления са осъдени осемдесет и шест хиляди нацисти и ние се възмущаваме, не пестим страници във вестниците и радиочасове за това, а и след работа оставаме на митинги и гласуваме: малко са! И 86 хиляди са ни малко! И 20 години съдебни процеси са ни малко! Да продължават! (А в Източна — не се чува нищо подобно, значи са ги превъзпитали, ценят ги та държавна служба — Б.а.)

А у нас са осъдени (според публикуваните данни) около тридесет души.

Това, което става оттатък Одер, оттатък Рейн, не ни дава мира. А това, което става зад зелените огради в Краймосковието и край Сочи, а това, че убийците на нашите съпрузи и бащи фучат с леките си коли по нашите улици и ние им правим път? — това не ни гнети, не ни засяга, това е — „да не ровим в миналото“.

Между другото, ако сравним 86-те хиляди западногерманци пропорционално с нас, за нашата страна ще се получи четвърт милион!

Но и за четвърт век не издирихме нито един от тях, нито един от тях не изправихме на съд, боим се да не разчовъркаме раните им. И като символ на всички тях на улица Грановски 3 си живее самодоволният, тъп Молотов, който до този момент в нищо не се е убедил, целият пропит от нашата кръв, и благородно пресича тротоара, за да се качи на дългия си широк автомобил.

И ето ви загадката, която на нас, съвременниците, не ни е съдено да разгадаем: защо Германия може да накаже своите злодеи, а Русия — не? Колко гибелен ще е нашият път, ако не се очистим от тази мръсотия, гниеща в собственото ни тяло? На какво Русия ще научи света?

На немските съдебни процеси сегиз-тогиз се случва нещо удивително: подсъдимият се хваща за главата, отказва се от адвокатска защита и не моли повече за нищо съда. Той казва, че извършените от него престъпления, напомнени му отново, го изпълват с отвращение и не иска повече да живее.

Та ето го висшето постижение на съда: когато порокът е до такава степен осъден, че от него се отдръпва и престъпникът.

Една страна, която осемдесет и шест хиляди пъти осъжда с помощта на съдията порока (и безвъзвратно го осъжда в литературата и сред младежта) — от година на година, стъпка по стъпка се очиства от него.

А какво да правим ние?… Ще дойде време, когато нашите потомци ще назоват няколко наши поколения — поколения от мижитурки: отначало покорно позволявахме да ни изтребват с милиони, сетне полагахме специални грижи за убийците и техните благополучни старини.

Какво да правим, след като великата традиция на руското покаяние е неразбираема и смешна за тях? Какво да правим, след като страхът да понесат макар и стотна част от онова, което са причинили на другите, надхвърля в тях всякаква наклонност към справедливост? След като алчно са се вкопчили за благинките, натрупани върху кръвта на загиналите?

Разбира се, тези, които са въртели ръчката на месомелачката макар и от тридесет и седма година насам, вече не са млади, на възраст са от петдесет до осемдесет години, най-хубавото си време са изживели охолно, сито, в комфорт — и всякакво равностойно възмездие е закъсняло, то вече не може да се извърши над тях.

Но нека бъдем великодушни, нека не ги разстрелваме, не ги караме да пият солена вода, не ги обсипваме с дървеници, не ги връзваме „на лястовичка“, не ги държим без сън по цяла седмица, не ги ритаме с ботуши, не ги бием с гумени палки, не им стягаме черепите с железни обръчи, не ги натикваме в килиите като багаж, нахвърлени едни връз други — нека не им правим нищо от това, което те правеха! Но пред нашата страна и пред нашите деца сме длъжни да ги издирим до един и до един да ги съдим! Да съдим не толкова тях, колкото техните престъпления. Да направим така, че всеки от тях да каже на всеослушание:

— Да, аз бях палач и убиец.

И ако това бъде изречено в нашата страна само четвърт милион пъти (съотнесено пропорционално, за да не изоставаме от Западна Германия) — може би ще бъде достатъчно?

През XX век не бива десетилетия наред да не правим разлика между подсъдното зверство и „старото“, което „не трябва да ровим“!

Трябва да осъдим публично самата идея за разправа на едни хора с други! Като премълчаваме порока и го напъхваме в бутилката, за да не изскочи навън, ние го сеем и в бъдеще той ще даде хилядократно по-голям плод. Като не наказваме и дори не порицаваме злодеите, не просто съхраняваме техните нищожни старини, но и подкопаваме за новите поколения всякакви основи на справедливостта. Затова, а не заради „слаба възпитателна работа“ растат „равнодушни“. Младите свикват, че подлостта на земята никога не се наказва и винаги носи благополучие.

И мъчително, и страшно ще е да се живее в такава страна!

Бележки

[1] Неголямо лагерно подразделение. — Б.пр.

[2] Служител на Специалния отдел (на руски: Особый отдел). — Б.пр.

[3] На български тези фамилии се превеждат съответно: Търтейски, Кожодеров, Помиячев, Обирников, Вълкодеров и Разбойников. — Б.пр.

[4] Курортно селище в Краймосковието. — Б.пр.

[5] Роман Гуль. „Дзержинский“. Париж, 1936 г. — Б.а.

[6] Военизирана охрана, преди това Вътрешна охрана на републиката. — Б.а.

[7] „В първия кръг“. — Б.а.

[8] Изобщо Д. П. Терехов е човек с изключителна воля и смелост (съдебните процеси срещу висши сталинисти в съмнителната обстановка се нуждаят от смелост), а и с пъргав ум. Ако хрушчовските реформи бяха по-последователни, Терехов би могъл да се изяви в тях. Така историческите дейци у нас не се осъществяват. — Б.а.

[9] Още едно от неговите велможни чудачества: заедно с началника на личната си охрана Кузнецов той се преобличал като цивилен и ходел да се разхожда из Москва и да раздава по свой каприз подаяния от чекистките оперативни суми. Дали не като душевно изкупление? — Б.а.

[10] Название на пътя от Москва до Владимир, по който в дореволюционна Русия откарвали осъдените на каторга в Сибир. — Б.пр.

[11] Прозвище на Григорий Скуратов-Белски (?–1573), възглавявал терора на опричниците по времето на Иван Грозни. — Б.пр.