Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (7)

Седма глава

Ричард се прозя и вдигна ръка пред устата си. Беше смъртно уморен. Предната нощ не бе мигнал, всъщност през последните две седмици бе спал съвсем малко. А на всичко отгоре и схватката със сбързовете на зазоряване. С огромни усилия поставяше единия си крак пред другия. Около него гъмжеше от аромати и миризми, които се сменяха, както му се струваше, на всеки няколко крачки. Движеше се в лабиринта от улици, като се опитваше да следва указанията на госпожа Сандерхолт. Гледаше да стои в прикритието на сградите и да избягва струпванията на хора. Надяваше се да не се е загубил.

За един водач бе въпрос на чест да знае къде се намира и как да стигне до целта си. Но все пак Ричард беше горски водач и вярваше, че би било оправдано да се загуби в голям град като Ейдиндрил.

Накъдето и да вървеше, успяваше да следи слънцето и въпреки отчаяните усилия на града да го обърка с големите си булеварди, мрачни алеи и лабиринти от тесни, лъкатушещи улички, които се шмугват между древни полусрутени сгради без прозорци, югоизтокът си оставаше на югоизток. Просто вместо високи дървета и забелязващи се отдалеч ориентири трябваше да държи под око по-големите сгради и да се опитва да не се притеснява от внезапните завои на уличките, които му се налагаше да следва.

Проправяше си път през тълпите от хора. Минаваше покрай дрипави амбулантни търговци, застанали зад глинени съдове със сушени корени, кошници с гълъби, риба и змиорки, покрай въглищари, бутащи количките си и припяващи цената на стоката си, покрай търговци на млечни продукти, облечени в колосани червено-жълти одежди, покрай месарници, пред които на куки висяха огромни парчета свинско, овнешко и еленско, покрай продавачи на сол, покрай търговци на хляб, кексове и пасти, домашни птици, подправки, зърно, бурета вино и бира, и още стотици неща, изложени на витрините или на маси пред магазините им, покрай хората, които разглеждаха стоките, бъбреха и се оплакваха от цените. В един миг осъзна, че неприятното чувство в корема му е знак за опасност — следяха го.

Сънят изведнъж избяга от клепачите му и той рязко се обърна. Видя зад себе си стотици лица, но нито едно познато. Държеше пелерината си така, че да скрива меча му, за да не привлича вниманието върху себе си. Добре че постоянно кръстосващите града войници не го спираха, макар някои от Д’Харанците да го изпращаха с поглед, сякаш подушили нещо, но без да могат да определят източника му. Ричард забърза крачка.

Чувството не беше силно и той си помисли, че може би онези, които го следят, са далеч и не може да ги види. Но тогава как щеше да разбере кои са? Можеше да е всеки от хората, покрай които минаваше. Вдигна поглед към покривите, но не видя никого и вместо това потърси с очи слънцето, за да не изгуби посоката.

Спря пред една ъглова сграда, за да огледа хората, които се движеха нагоре-надолу по улицата, и се опита да открие сред тях преследвача си — човек, който не се връзва с обстановката, следи го с очи или изглежда по някакъв начин необичайно. Не видя нищо притеснително.

— Меден кейк, господарю?

Ричард се обърна и видя малко момиченце, облечено в прекалено голямо за телцето му палто, застанало пред паянтова маса. Даде й десет-дванайсет години, но знаеше, че не го бива много в определянето на възрастта на малки момичета.

— Моля?

Тя протегна ръчичка над масата си.

— Меден кейк. Баба го прави. Много е вкусен, истина ви казвам, и струва само пени. Не желаете ли да си купите едно парче, господарю? Моля ви. Няма да съжалявате.

На земята зад момичето, върху дъска в снега седеше едра старица, завита в дрипаво кафяво одеяло. Усмихна му се. Ричард едва й отвърна, като се опитваше да изследва вътрешното си чувство, за да разбере какво му казва то. Да научи повече за преследвача си. Момиченцето и старицата му се усмихнаха с надежда и зачакаха.

Ричард огледа улицата и след като изпусна облаче въздух от устата си, попипа джоба си. В двуседмичния си бяг към Ейдиндрил беше ял съвсем малко и се чувстваше слаб. Разполагаше само със златни и сребърни монети от Двореца на пророците. Съмняваше се, че и в раницата му, останала в Двореца на Изповедниците, има пенита.

— Не съм господар — каза той, като пъхна обратно в джоба си съдържанието му, оставяйки в ръката си сребърен грош.

Момиченцето посочи меча му.

— Всеки, който носи такъв красив меч, със сигурност е господар.

Старицата беше спряла да се усмихва. Втренчила поглед в меча, тя се изправи на крака.

Ричард припряно го покри с пелерината и подаде монетата на момиченцето, което се вторачи в разтворената му длан.

— Нямам толкова дребни, за да ви върна, господарю. Господ да ми е на помощ, дори не знам колко дребни прави това. Никога преди не съм виждала сребърен грош.

— Казах ти, не съм господар — усмихна й се той, когато тя го погледна. — Казвам се Ричард. Хайде да се разберем така — задръж монетата и считай, че съм ти платил в аванс. Всеки път, когато мина оттук, ще ми даваш по едно парче от медения си кейк, докато сумата се изчерпи.

— О, госп… исках да кажа Ричард, благодаря ти.

Сияещо, момиченцето подаде парата на баба си. Старицата я огледа критично и я преобърна между пръстите си.

— Не съм виждала такива знаци. Сигурно си обиколил бая свят.

Старицата нямаше как да знае откъде идва монетата. Старият свят бе разделен от Новия от три хиляди години.

— Така е. Но среброто си е сребро.

Тя го погледна със сини очи, от които годините сякаш бяха измили всичкия цвят.

— Взета или дадена, господарю?

Ричард сбърчи чело и тя посочи с ръка:

— Този твой меч, господарю. Взел ли си го, или ти е бил даден?

Ричард я погледна право в очите, най-после разбрал. Търсачът трябваше да бъде определен от магьосник, но след като Зед бе напуснал Средната земя преди много години, мечът се бе превърнал в награда за онези, които можеха да си я позволят, или за онези, които съумееха да я откраднат. Самозваните Търсачи бяха спечелили на Меча на истината лоша репутация. На тях човек не можеше да има доверие. Те използваха магията на меча за лична изгода, а не според намеренията на онези, които бяха вложили магията си в острието. Ричард бе първият от десетилетия насам, провъзгласен за Търсач от магьосник. Той разбираше магията, нейната ужасна сила и отговорност. Той беше истинският Търсач.

— Беше ми дадена от магьосник от Първия орден. Бях провъзгласен за Търсач — загадъчно отвърна той.

Тя притисна одеялото до закръглените си гърди.

— Търсач! — Жената си пое въздух през зейналите на мястото на зъбите й дупки. — Свети духове! Истински Търсач.

Малкото момиченце, което не разбираше за какво си говорят възрастните, надникна в дланта на баба си да види монетата и подаде на Ричард най-голямото парче меден кейк. Той го взе с усмивка.

Старицата се наведе над масата и сниши глас.

— Дошъл си да ни отървеш от тая сган?

— Нещо такова. — Той отхапа от кейка. Отново се усмихна на момиченцето. — Наистина е вкусен, както ми обеща.

Тя се усмихна широко:

— Нали ти казах. Баба прави най-вкусния меден кейк на Шумната улица.

Шумната улица. Поне беше уцелил вярната посока. Покрай пазара на Шумната улица, беше му казала госпожа Сандерхолт. Ричард смигна на момиченцето, докато дъвчеше.

— Коя сган имаш предвид? — попита той старицата.

— Синът ми — започна тя и очите й се плъзнаха надолу към момиченцето — и майка й ни оставиха да живеем близо до Двореца, за да чакаме обещаното злато. Казах им да се хванат на работа, но те ми отговориха, че съм стара и глупава, че ще получат повече злато, отколкото могат да спечелят през целия си живот. Стига само да стоим тук и да дочакаме онова, което ни принадлежи.

— Откъде са сигурни, че това „им принадлежи“?

Тя сви рамене.

— Някой от Двореца им го казал. Че било за тях. Както и за всички останали хора в града. Някои, като нашите, повярваха. Това пасва идеално на мързела на сина ми. В днешно време младите са мързеливи. Сядат и чакат някой да се погрижи за тях, да им даде пари, вместо да работят за собствените си нужди. Бият се помежду си кой пръв да получи златото. Някои от по-слабите и по-възрастните вече загинаха в тези битки.

Междувременно онези, които работят, стават все по-малко и цените непрекъснато растат. Вече едва изкарваме за хляб. — Лицето й помръкна. — И всичко заради тази глупава алчност за злато. Синът ми имаше работа. При Чалмър, хлебаря. Но сега чака да получи златото и не работи. А тя расте в постоянен глад. — Старицата погледна момиченцето с крайчеца на окото си и й се усмихна нежно. — Тя работи. Помага ми да правя кейковете, за да се изхранваме. Няма да я оставя да се шляе из улиците като много млади момичета сега. — Тя го погледна по-мрачно. — Те са сганта: тези, които вземат и малкото, което изкарваме или правим с ръцете си, а после ни го връщат като милостиня и искат да сме им благодарни за проявеното внимание. Тези, които изкушават добрите хора да мързелуват, за да могат да ни управляват като стадо овце. Тези, които ни отнемат свободата и волята. Дори глупава старица като мен разбира, че мързеливците не мислят със собствените си глави. Те стават егоисти. Направо не знам накъде върви този свят.

Когато старицата остана без дъх, Ричард преглътна хапка меден кейк и посочи към монетата в ръката й. После я погледна многозначително.

— Засега бих ти бил благодарен, ако забравиш за меча ми.

Тя кимна разбиращо.

— Разбира се. За теб бих направила всичко, господарю. Нека добрите духове те пазят. И им покажи на онези! Сган такава!

Ричард продължи нататък по улицата и за миг приседна върху варел на ъгъла на една странична уличка, за да си дояде кейка. Наистина беше вкусен, но той не обръщаше особено внимание какво яде. Пък и сладкишът не помогна с нищо да потисне неприятното усещане в стомаха си. Не беше същото, както когато надушва сбърз, даде си сметка той. По-скоро приличаше на усещането, когато някой го следи и косъмчетата на тила му настръхват. Точно така — някой го наблюдаваше. Наблюдаваше го и го следеше. Вгледа се в лицата, но не видя някой, който да му обръща внимание.

Облиза меда от пръстите си и продължи нататък, покрай конете, разнасящи стока с каруци, и между хората от тълпата, забързани по свои си дела. От време на време се чувстваше като плувец срещу течението. Врявата, потракването на конските принадлежности, трополенето на копита, дрънченето на товара в каруците, скърцането на осите, скриптенето на снега, крясъците на амбулантните търговци и постоянната глъчка от разговорите, някои от които на абсолютно непознати за Ричард езици, му действаше влудяващо. Той беше свикнал с тишината на гората, където най-силният шум беше духането на вятъра между дърветата и капенето на вода от скалите. Макар често да отиваше в Града на елените, това бе просто малко селище и нямаше нищо общо с големите градове като този и останалите, през които бе минавал, откакто напусна дома си.

Гората му липсваше. Калан му бе обещала, че един ден ще се върне с него там. Той се усмихна при мисълта за прекрасните места, където ще я заведе, за водопадите, за тайните планински пътеки. Усмивката му грейна, като си представи колко удивена ще остане тя и колко щастливи ще са заедно. Припомни си нейната особена усмивка, с която даряваше единствено него.

Калан му липсваше повече от всичко на света, дори от гората. Искаше да се върне при нея възможно най-скоро. Да, щеше да го направи, но най-напред трябваше да свърши още някои неща в Ейдиндрил.

Някой изкрещя и го извади от унеса му. Той изведнъж осъзна, че, отнесъл се в мечти, е забравил да гледа къде върви и една колона войници без малко не го стъпка. Командирът изпсува и заповяда на войниците си да спрат.

— Да не бъдеш сляп?! Че кой глупак ходи под краката на отряд кавалеристи?

Ричард се огледа. Всички хора се бяха отдръпнали да направят път на войниците и полагаха всички усилия да изглеждат така, сякаш никога не са и имали намерение да вървят по средата на улицата. Правеха се, че изобщо не забелязват войниците. Повечето се опитваха да се слеят с пейзажа наоколо и да станат невидими.

Ричард вдигна поглед към мъжа, който изкрещя, и изведнъж също му се прииска да е невидим, за да не си създава неприятности, при които някой може да пострада. Но в главата му изплува Второто правило на магьосника: най-добрите намерения водят след себе си най-страшното зло. Беше научил, че когато човек си навре носа в магията, резултатите могат да бъдат катастрофални. Магията е опасно нещо и трябва да се използва внимателно. Той бързо реши, че едно простичко извинение в случая ще свърши най-добра работа.

— Съжалявам. Май не гледах къде вървя. Простете ми.

Не си спомняше да е виждал войници като тези — всичките върху красиви бойни коне, подредени в безупречни редици. Доспехите на всеки войник лъщяха на слънцето. Освен идеално лъснатите одежди блестяха и мечовете, ножовете и копията им. Всеки бе наметнат с кървавочервена пелерина, която се спускаше върху задницата на белите коне по абсолютно еднакъв начин. Заприличаха му на мъже, които се готвят да минат на парад пред велик крал.

Онзи, който бе изкрещял, го гледаше гневно изпод забралото на лъщящия си шлем, окичен с боядисани в червено конски косми. Държеше с лекота юздите на коня си в облечената в сива ръкавица длан и се бе навел на една страна.

— Разкарай се от пътя ни, малоумнико, или ще те размажем на паважа и всичко ще приключи.

Ричард разпозна акцента — беше същият като на Ейди. Той нямаше представа откъде е Ейди, но тези мъже явно бяха от същото място.

Сви рамене и отстъпи назад.

— Казах, че съжалявам. Нямах представа, че тук се върши толкова неотложна работа.

— Да се изправиш срещу Пазителя винаги е неотложна работа.

Ричард отстъпи още една крачка.

— Няма спор. Сигурен съм, че точно в този миг Пазителят се е сврял зад някой ъгъл и трепери от страх, в очакване да отидете и да го унищожите. Така че по-добре вървете да си вършите работата.

Тъмните очи на мъжа бяха студени като лед. Ричард се постара да не потръпне. Помисли си, че ще е добре да се научи да не се държи толкова нахакано. Предположи, че поради ръста си има такива обноски.

Ричард никога не бе обичал да се бие. С годините се бе превърнал в мишена за онези, които искаха да докажат себе си в бой с него. Преди да получи Меча на истината, научил го да дава воля на гнева, който винаги дотогава бе държал под контрол в себе си беше научил, че с усмивка и шега може да охлади страстите на разгорещилите се побойници и да обезоръжи онези, които просто си търсят кавга. Ричард познаваше силата си, но увереността в себе си го бе направила небрежен и бе обичайно да се държи нахакано и лекомислено. Устата му се движеше по-бързо от мисълта.

— Имаш остър език. Може бъдеш белязан от Пазителя.

— Уверявам ви, господине, че двамата с вас имаме общ враг.

— Слугите на Пазителя бъдат арогантни като теб.

Точно докато си мислеше, че не бива да се забърква в никакви неприятности и че трябва да се измъкне от ситуацията възможно най-бързо, мъжът пред него се накани да слиза от коня си. В същия миг Ричард усети как го сграбчват две силни ръце и краката му се отлепят от земята.

— Върви си по пътя, конте — обърна се към конника мъжагата от дясната страна на Ричард. — Това тук не те засяга.

Ричард се опита да извърне глава, но успя да види само тъмнокафявите Д’Харански униформи зад себе си.

Мъжът замръзна на място, леко надигнат на седлото си.

— Ние с теб сме от една и съща страна на барикадата, братко. Този тук трябва да бъде разпитан — от нас — и да се научи на малко уважение. Ще го…

— Казах, изчезвай!

Ричард си отвори устата да каже нещо. В същия миг мускулестата ръка на Д’Харанеца отдясно се стрелна изпод дебелата вълнена тъмнокафява пелерина. Докато масивната длан се стоварваше върху устата му, той успя да види обръча от златист метал, опасващ ръката над лакътя на мъжа, острите шипове проблеснаха на слънцето. Тези метални обръчи с шипове бяха смъртоносни оръжия, с които огромните мъжаги разпаряха противника си в ръкопашен бой. Ричард едва не се задуши от собствения си език.

Повечето Д’Харански войници бяха едри, но тези тук бяха направо огромни. Нещо по-лошо — те не бяха обикновени войници от армията на Д’Хара. Ричард и друг път беше виждал такива като тях — с метални обръчи над лактите. Те бяха личната охрана на Мрачния Рал. Двама от тях придружаваха господаря си почти навсякъде.

В здравите им юмруци, които с лекота го държаха над земята, Ричард се почувства безпомощен като парцалена кукла. По време на двуседмичния си бяг към Ейдиндрил той не само не беше се хранил добре, но и не бе спал достатъчно. Битката със сбързовете отпреди няколко часа изчерпа почти цялата му енергия, но страхът го накара да събере последни сили и да напрегне мускули. Срещу тези двамата дори това не беше достатъчно.

Мъжът извъртя крака си в стремето, за да слезе на земята.

— Казах ви вече, той бъде наш. Имаме намерение да го разпитаме. Ако се окаже, че служи на Пазителя, ще си признае.

Д’Харанецът от лявата страна на Ричард избоботи заплашително:

— Само слез и ще ти отрежа главата, за да си играем на топка с нея. Търсим отдавна този тук и сега е наш. Когато приключим с него, можеш да разпиташ трупа му, ако искаш.

Застинал на седлото си, мъжът стрелна с поглед Д’Харанеца.

— Казах ти, братко, че сме от една и съща страна на барикадата. И вие, и ние се борим срещу злото, донесено от Пазителя. Не бъде смисъл да се бием едни с други.

— Ако искаш да спориш, направи го с меча си. Ако не — изчезвай!

Почти двестате конници гледаха двамата Д’Харанци, които стояха с безизразни лица, по които не можеше да се прочете и капка страх. Та те бяха само двама, независимо от страховития си ръст. Или поне така изглеждаше. Ричард бе видял Д’Харански части навсякъде из града. Беше възможно при най-малкия знак от страна на двамата веднага да дотичат подкрепления.

Въпреки това конниците не изглеждаха особено притеснени от перспективата към двамата Д’Харанци да се присъединят други.

— Вие бъдете само двама, братко. Няма да е равностойно.

Мъжът отляво на Ричард хвърли небрежен поглед към колоната кавалеристи, извърна глава и се изплю.

— Прав си, конте. Моят приятел Иган няма да се меси, за да станем малко по-равностойни. Аз сам ще се заема с теб и твоите красавци. Дано умееш да се биеш, „братко“, защото ако кракът ти стъпи на земята, имаш думата ми, ще си първият, който ще умре.

Студените, неподвижни очи изгледаха за момент двамата Д’Харанци. Мъжът с кървавочервената пелерина, псувайки на своя език, се отпусна на седлото.

— Чака ни по-важна работа. Това тук бъде губене на време. Той бъде ваш.

При подадения сигнал колоната потегли по улицата, минавайки на косъм от Ричард и двамата му преследвачи. Ричард полагаше усилия да се измъкне, но онези го държаха здраво и той не можеше да се добере до меча си. Огледа покривите, но не видя никого.

Хората извръщаха очи, тъй като нямаха желание да се забъркват в неприятности. Докато двамата огромни Д’Харанци влачеха Ричард по средата на улицата, всички се разбягваха, сякаш имаха очи и на гърба. Приглушените му, ядосани викове потъваха в глъчката на града. Колкото и да се мъчеше, не стигаше до оръжията си. Ботушите му едва докосваха снега и той не можеше да намери опора, за да се опита да се изскубне.

Продължаваше да се бори отчаяно, но преди да има време да помисли, го завлякоха в тясна тъмна уличка между някакъв хан и порутена сграда.

В дъното, между черните сенки, го чакаха четири тъмни фигури, загърнати с наметала.