Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (32)

Тридесет и втора глава

Калан изхвърча от каруцата и се затъркаля в снега. Скочи на крака и започна да се катери нагоре под дъжда от камъни. Над нея се чуваха писъци. Прикри се между дърветата откъм долната страна на тясната пътека, като се вкопчи в стърчащите клони, опитваше се да обгърне с ръце огромните дънери на старите борове. Погледна към каруцата.

— Помощ! — изкрещя на мъжете, които вече летяха като стрели към нея.

Пристигнали буквално за секунди, те подложиха гърбове под тежестта на каруцата. Мъжът закрещя още по-силно.

— Стойте, стойте!

Писъкът му беше смразяващ.

— Дръжте така, не вдигайте повече!

Шестимата млади войници напънаха мускули да задържат каруцата във въздуха. Скалата, стоварила се отгоре й, утежняваше значително задачата им.

— Орск! — извика Калан.

— Да, Господарке?

Калан се сепна. В тъмнината не бе забелязала кога огромният, едноок Д’Харански войник се е озовал до нея.

— Орск, помогни им да задържат каруцата във въздуха. Не я вдигайте повече, просто я задръжте така. — Тя извърна поглед назад към тъмната пътека, докато Орск си проправяше път между мъжете, за да сграбчи с мощните си ръце ръба на каруцата. — Зед! Някой да извика Зед! Бързо!

Калан отметна дългата си коса назад върху вълчето наметало и коленичи до затиснатия младеж. Беше твърде тъмно, за да може да прецени колко е пострадал, но по задъханите му стонове се опасяваше, че е сериозно. Не можеше да разбере защо закрещя още по-силно, когато започнаха да повдигат каруцата от него.

Напипа ръката му и я стисна.

— Дръж се, Стивънс, помощта идва!

Лицето й се изкриви от болка, щом той я сграбчи за ръката и нададе писък. Беше се вкопчил за нея така, сякаш виси от висока скала и дланта на Калан е единственото му спасение от тъмната прегръдка на смъртта. Тя се закле да не издърпва ръката си дори той да я счупи от стискане.

— Простете ми… Кралице моя… че ви забавих.

— Беше злополука. Нямаш вина.

Краката му направиха нервен гърч в снега.

— Гледай да не мърдаш. — Със свободната си ръка тя отметна кичур коса от челото му. При докосването й той като че се поуспокои, така че тя задържа ръката си върху леденото му чело. — Моля те, Стивънс, опитай се да не мърдаш. Няма да им позволя да стоварят тежестта отново върху теб. Обещавам ти. Ще те измъкнем оттук само след миг и магьосникът ще те излекува.

Тя усети кимването му под дланта си. Никой наоколо нямаше факла и на слабата лунна светлина, промъкваща се призрачно между дебелите клони, Калан не можеше да види къде е пострадал. Сякаш отместването на тежестта му причиняваше повече болка.

Чу се конски тропот и Калан видя как на земята скача тъмна фигура. Жребецът, спрян внезапно, заразмахва глава под дръпнатите юзди. Щом мъжът скочи на земята, в клечестата му ръка пламна огън. Освети се слабовато лице, обгърнато от рошава бяла коса.

— Зед! Бързо!

Щом Калан погледна надолу под внезапната силна светлина, веднага схвана сериозността на ситуацията и усети как й прилошава с бързината на удар с чук.

Спокойните кафеникави очи на Зед прецениха бързо нещата и той коленичи от другата страна на Стивънс.

— Каруцата остърга подпорната стена, която задържа сипея — обясни тя.

Пътеката беше тясна и опасна и в тъмнината на завоя не бяха забелязали купчината дървета под снега. Дървеният материал сигурно е бил стар и разложен от влагата. Щом главината на колелото се е врязала в него, дърветата изпукаха и гредата, която ги задържаше, изхвърча, посипа се дъжд от камъни.

В мига, в който скалният отломък избута задната част на каруцата встрани, желязната рамка на задното колело попадна в заледен коловоз под снега и дебелите дървени спици изхвърчаха. Главината събори Стивънс на земята и се стовари отгоре му.

На светлината Калан видя, че една от спиците се е врязала в тялото на младежа. Когато повдигаха каруцата, дървеният кол бе повдигнал момчето и му бе причинил непоносима болка в ребрата.

— Съжалявам, Калан — каза Зед.

— Какво искаш да кажеш с това „съжалявам“? Трябва…

Калан осъзна, че макар ръката й все още да пулсираше, хватката около нея бе отслабнала. Погледна и видя лицето на смъртта. Стивънс бе вече в ръцете на духовете.

Плащеницата на смъртта я накара да потръпне. Знаеше какво е да чувстваш ледения допир. Сега го чувстваше. Както всеки миг, когато беше будна. Когато спеше, той навестяваше сънищата й с вцепеняващия си дъх. Студените й пръсти несъзнателно се плъзнаха по лицето й, опитвайки се да избършат онова вечно гъделичкане, подобно на докосването от кичур коса, но така и нямаше какво да се избърше. Това, което чувстваше, бе смъдящото докосване на магията, на смъртното заклинание.

Зед се изправи и остави огънят му да запали факлата на един мъж наблизо. Пламъкът затрептя. Зед простря ръка към каруцата, докато с другата отпрати мъжете встрани. Те го послушаха, но останаха в готовност да поемат отново тежестта. Зед обърна длан и започна да я вдига нагоре. Заедно с неговото движение се издигна и каруцата. Задържа се във въздуха на няколко метра във въздуха.

— Махнете го оттам — нареди Зед мрачно.

Мъжете вдигнаха Стивънс за раменете и го издърпаха от спицата.

Щом свършиха, Зед обърна длан надолу и пусна каруцата на земята.

До Калан коленичи един от войниците.

— Вината е моя — заплака с болка той, — толкова съжалявам, стана по моя вина.

Калан сграбчи каруцаря за куртката и го вдигна на крака.

— Ако трябва да се търси вина, то тя се пада на мен. Не биваше да се опитвам да печеля разстояние в тъмното. Не биваше… Вината не е твоя. Беше злополука, това е всичко.

Тя извърна глава и затвори очи, в главата й продължаваха да звучат виковете на Стивънс. Както обикновено, не бяха запалили факлите, за да не издадат присъствието си. Никой не можеше да каже чии очи ще забележат, че през просеката минават войници. Но при положение, че нямаше никакви следи от преследвачи, беше глупаво да се презастраховат. Бяха загубили един живот.

— Погребете го възможно най-добре — обърна се Калан към мъжете. В замръзналата земя не можеше да се копае, но поне можеха да го покрият с някой голям камък от сипея. Душата му вече бе отлетяла на сигурно място при духовете. Страданията му бяха свършили.

Зед помоли войниците да разчистят пътеката и отиде заедно с другите да търси място, където да погребат Стивънс.

В цялата бъркотия Калан изведнъж се сети за Сирила и се качи в каруцата. Нейната полусестра беше увита с цял куп дебели одеяла и сложена между багажа. Падналата скала бе засегнала предимно задната част на каруцата и не бе докоснала Сирила, а одеялата я бяха предпазили от по-малките камъчета. Беше цяло чудо, че никой друг не пострада от по-големите камъни, паднали от сипея.

Бяха положили Сирила в каруцата, а не в каретата, защото все още беше в безсъзнание и прецениха, че легнала ще й е по-удобно. Но сега каруцата най-вероятно не подлежеше на поправка, така че щеше да се наложи да я преместят в каретата, която се движеше не много далеч назад.

На пътеката започнаха да се събират мъже, някои се разтичаха в тъмнината да изпълняват заповедите на офицерите си, други се заеха да секат дървета, за да възстановят подпорната стена, на трети бе заповядано да разчистят пътя от камъните и скалните отломъци, за да може да мине каретата.

Калан с облекчение забеляза, че Сирила е здрава и читава. Беше доволна и че сестра й е в почти постоянното си състояние на унес. Точно сега не им беше до виковете и крясъците й на ужас. Чакаше ги по-важна работа.

Калан пътуваше с нея в каруцата, в случай че Сирила се събуди. След онова, което й се бе случило в Ейдиндрил, Сирила изпадаше в паника при вида на мъже и я обземаше див ужас, ако до нея не се окажеха Калан, Ейди или Джебра.

В кратките мигове на просветление Сирила караше Калан да й обещава отново и отново, че ще стане Кралица. Сирила се тревожеше за народа си и знаеше, че не е в състояние да му помогне. Тя обичаше Галеа достатъчно, за да не иска да натрапва на страната си Кралица, която не е в състояние да ръководи. Калан с неохота се съгласи да поеме тази отговорност.

Полубратът на Калан — принц Харолд — не искаше да има нищо общо с кралските дела. Той беше войник, също както баща си, баща и на Сирила — Крал Уиборн. След раждането на Сирила и Харолд майката на Калан бе взела баща им за свой другар и така се бе появила Калан. Тя бе родена Изповедник, изповедническата магия в нея имаше превес над кралското й потекло.

— Как е тя? — попита Зед и изтупа робата си. Качи се в каруцата.

— Все същото. Камъните не са я засегнали.

Зед допря пръсти до слепоочията й.

— С тялото й всичко е наред, но съзнанието й все още е в лапите на болестта. — Той поклати глава с въздишка и опря длан в коляното си. — Ще ми се дарбата да можеше да лекува и болестите на главата.

Калан видя мъката в очите му. Усмихна се.

— Бъди благодарен. Ако беше така, никога нямаше да ти остава време да се наядеш.

Зед се изкикоти, а тя плъзна поглед към мъжете около каруцата. Видя капитан Райан. Махна му да се приближи.

— Да, Кралице моя?

— Колко още има до Ебинисия?

— Около четири, най-много шест часа.

Зед се наведе към нея.

— Ебинисия не е място, където бихме искали да стигнем посред нощ.

Калан разбра намека му и кимна. За да успеят да си върнат престолния град на Галеа, трябваше здраво да се потрудят. Преди всичко трябваше да се погрижат за хилядите трупове, които изпълваха града. А това не беше гледка, с която човек би искал да се сблъска нощем, след изнурителен поход. Калан не гореше от желание да види отново познатата й гледка, но там никой не би очаквал да ги намери и поне за известно време щяха да са в безопасност. Оттам нататък щяха да се заемат със задачата да възстановят единството на Средната земя.

Тя отново се обърна към капитан Райан.

— Има ли наблизо място, подходящо за пренощуване?

Капитанът посочи напред по пътя.

— Съгледвачите ми докладваха, че в долината отпред има малко възвишение. На него се намира изоставена ферма, където на Сирила ще може да се осигури спокойствие за през нощта.

Тя отметна назад кичур коса и го закачи зад ухото си, забеляза, че към Сирила вече не се обръщаха с „Кралицата“. Сега Кралицата бе Калан и принц Харолд се бе постарал всеки да го знае.

— Добре, в такъв случай предайте напред волята ми. Осигурете охрана около долината и вдигнете лагер. Разпратете съгледвачи и часови. Ако околните хълмове са изоставени и долината не се вижда от никъде, позволете на хората да запалят огньове, но ги поддържайте ниски.

Капитан Райан се усмихна и поздрави с удар в гърдите. Огньовете бяха истински лукс и топлата храна щеше да повдигне духа на момчетата. Заслужаваха си го след изнурителния преход. Почти бяха стигнали у дома. Утре щяха да са там. Тогава ги чакаше най-страшната част от работата: да се погрижат за мъртвите и да приведат Ебинисия в ред. Калан нямаше да допусне Императорският орден да завземе града. Средната земя щеше да си върне отнетото и отново щеше да е способна да отблъсква външни атаки.

— Погрижихте ли се за Стивънс? — попита тя капитана.

— Зед ни помогна да намерим подходящо място и момчетата се заеха. Горкият Стивънс. Премина през всички битки с Ордена, когато бяхме пет хиляди, пред очите му измряха четири от всеки пет негови другари. А да умре при злополука, след като всичко свърши. Знам, че би предпочел да умре в битка за Средната земя.

— Той го направи — каза Калан. — Не всичко е свършило. Спечелихме само една битка, макар и важна. Но войната с Императорския орден продължава, а той е войник в тази война. Беше на поста си и умря в изпълнение на задълженията си, също както войниците, които загинаха в бой. Няма никаква разлика. Той умря като герой.

Капитан Райан бръкна в джобовете на тежкия си вълнен шинел.

— Мисля, че момчетата ще оценят тези думи и те ще им вдъхнат смелост. Преди да продължим, бихте ли казали нещо над гроба му? Би било от голямо значение за войниците да знаят, че Стивънс ще липсва на тяхната Кралица.

Калан се усмихна.

— Разбира се, капитан Райан. За мен би било чест.

Калан се загледа след капитана, който се отдалечи.

— Не биваше да ги карам да вървим по тъмно.

Зед я погали успокоително по главата.

— Злополука може да се случи и посред бял ден. Твърде е вероятно това да бе станало и сутринта, ако бяхме спрели по-рано. Тогава щеше да се обвиняваш, че не си била напълно будна.

— И въпреки това се чувствам виновна. Просто не е честно.

В усмивката му нямаше веселост.

— Съдбата не търси нашето съгласие.