Тери Гудкайнд
Кръвта на братството (18)

Осемнадесета глава

Точно както и предполагаше, беше затворник. Записа съответната цифра в главната счетоводна книга и отгърна на следващата страница. Затворник от изключително висока класа, затворник зад ключалка от хартия, но въпреки това затворник.

Вирна се прозя и прегледа следващата страница, изпълнена с цифри за разходите на Двореца. Всяка от тях чакаше одобрението й и трябваше да носи нейния подпис, за да докаже, че Прелатът лично е дала съгласието си за съответния разход. Вирна не можеше да разбере защо трябва да го прави. Но след едва неколкодневен стаж като Прелат тя вече знаеше, че няма как да го обяви за загуба на време, защото Сестрите Лиома, Дулсиния и Филипа тутакси извръщаха очи и започваха да й обясняват едва чуто — за да не притесняват Прелата, — истинската необходимост от действията й, описвайки с подробности ужасните последици от неправенето на подобно простичко нещо, изискващо минимални усилия от нейна страна, но от огромно значение за останалите.

Вирна можеше да предвиди реакцията на трите Сестри, ако обяви, че отказва да си прави труда да преглежда сметките: „Хм, Прелате, ако хората не се страхуват, че вие лично преглеждате работните им ордери, ще се окуражат да мамят Двореца. Ще започнат да се отнасят към Сестрите като към глупачки без капчица разум. И после, от друга страна, ако ордерите не бъдат изплащани по разпореждане на Прелата, бедните работнически семейства ще мизерстват. Не искате бедните дечица да гладуват, нали, само защото не сте била достатъчно любезна да разрешите да бъде заплатено на родителите им за извършената работа? Само защото не желаете да хвърлите един поглед на сметките и да си направите труда да ги подпишете? Нима наистина искате да си помислят, че Прелатът е толкова безсърдечна?“

Вирна подписа поредния документ и се зае с разходите за конюшните: слама и зърно, ковачът, принадлежностите за оседлаване, закупуване на нови седла на мястото на изчезнали, ремонт на конюшнята, след като един от конете разбил клетката си, а няколко други, очевидно уплашени от нещо през нощта, счупили оградата и избягали. Нямаше да е зле да се срещне с конярите и да настоява да изпълняват по-съвестно задълженията си. Натопи писалката в мастилото, пак подпис.

Докато оставяше документа с разходите по конюшните на купчината при другите, които вече бе разгледала, подписала и завела в счетоводната книга, някой тихичко почука на вратата. Тя взе следващия документ от купчината с непроверените — доста обемен иск от страна на месаря — и се зае да преглежда цифрите. Досега не бе имала никаква представа колко скъпо излиза поддържането на Двореца на пророците.

Тихото почукване се повтори. Вероятно Сестра Фийби или Сестра Дулсиния искаха да й донесат друга купчина сметки. Тя не можеше да смогне да подписва всичко, което й носят. Как ли е успявала Прелат Аналина да се справи с цялата работа? Вирна се надяваше да не е Сестра Лиома, дошла отново да я уведоми за някоя бъркотия, която Прелатът е причинила с необмислено действие или коментар. Може би този, който чука, ще си помисли, че Прелатът е прекалено заета и ще се откаже, ако тя не отговори.

Заедно с добрата си стара приятелка Фийби Вирна бе назначила за своя администраторка и Сестра Дулсиния. Нямаше да й навреди да използва опита на възрастната Сестра в своя полза. Освен това така можеше да я държи под око. Самата Дулсиния си бе направила устата за тази длъжност, изтъквайки своите „познания на дворцовите дела“.

Ползата от назначаването на Сестрите Лиома и Филипа за „доверени съветнички“ беше — ако не друго, — че така държеше и тях под око. Нямаше им доверие. Всъщност нямаше доверие на никого. Не можеше да си го позволи. Въпреки това трябваше да признае, че бяха добри съветнички, винаги се отзоваваха с готовност на въпросите й и ревниво пазеха интересите на Прелата и Двореца. Дори фактът, че не намира никаква проява на нелоялност в поведението им, я озадачаваше.

Чукането се повтори — любезно, но настоятелно.

— Да! Какво има?

Дебелата врата се открехна, колкото да се покаже русата глава на Уорън. Той видя намръщеното й лице и се усмихна широко. Вирна мерна Сестра Дулсиния да протяга врат към стаята иззад него, за да види докъде е стигнала Прелатът с купчините. Уорън се пъхна вътре.

Огледа мрачната стая, преценявайки критично направените промени. След фаталната битка на предшественичката на Вирна със Сестрите на мрака кабинетът на Прелата бе почти изцяло разрушен. Екип работници бе извършил ремонт светкавично, за да не изпитва неудобства новият Прелат. Вирна знаеше на каква цена. Беше видяла разходния лист.

Уорън застана от другата страна на тежката орехова маса.

— Добър вечер, Вирна. Май здравата си се затрупала с работа. Важни дела, предполагам, щом си тук толкова до късно.

Тя стисна устни. Преди да се впусне в дълга тирада, в кабинета й се провря главата на Дулсиния, възползвала се от възможността, предоставена й от незатворената зад посетителя на Прелата врата.

— Току-що свърших с поръчките за утре, Прелате. Да ви ги донеса ли да им хвърлите един поглед, би трябвало вече да сте свършила с останалите?

Вирна я погледна унищожително и й посочи с пръст вратата. Сестра Дулсиния трепна. Пронизителните й сини очи огледаха стаята, Уорън, след това пръстите й покорно пригладиха сивата й коса.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо, Прелате?

Вирна скръсти ръце на масата.

— Да, да, Сестро, можете. Вашият опит ще ми бъде от неоценима помощ в този случай. — Вирна вдигна един лист от купа. — Искам незабавно да отидете в конюшните. Там като че ли се е появил проблем, изглежда ми малко странно.

Сестра Дулсиния се оживи:

— Проблем ли, Прелате?

— Да. Изглежда, са изчезнали няколко коня.

Сестра Дулсиния се наклони напред и — както си й беше маниерът — сниши глас:

— Доколкото си спомням от доклада, за който говорите, Прелате, конете са се изплашили от нещо през нощта и са избягали. Просто още не са се върнали, това е всичко.

— Това ми е известно, Сестро. Бих искала господин Финч да обясни как е възможно коне да счупят оградата и да избягат и още да не бъдат намерени.

— Прелате?

Вирна повдигна вежда в престорено учудване.

— Живеем на остров, нали? Как е станало така, че конете са напуснали острова? Никой от стражите не ги е видял да прекосяват моста. Поне не съм попадала на доклад за подобно нещо. По това време на годината рибарите са по реката денем и нощем, но никой от тях не е забелязал коне да плуват към града. Тогава къде са изчезнали?

— Ами, сигурна съм, че просто са избягали, Прелате. Може би…

Вирна се усмихна снизходително.

— Може би господин Финч ги е продал и сега твърди, че са избягали, за да прикрие деянието си.

Сестра Дулсиния настръхна.

— Прелате, сигурна съм, че не искате да обвините…

Вирна удари с ръка по масата и скочи на крака.

— Липсват и седла. Нима и те са избягали през нощта?! Или конете са решили да се оседлаят и да излязат да се поразходят?

Сестра Дулсиния пребледня.

— Ами… е… ще се заема.

— Вървете веднага в конюшните и кажете на господин Финч, че ако не намери конете, ще трябва да възстанови сумата от собствения си джоб!

Сестра Дулсиния се поклони припряно и забърза към вратата. Щом тя се затвори зад гърба й, Уорън се изхили.

— Както виждам, добре се справяш, Вирна.

— Не започвай и ти, Уорън!

Усмивката се изпари от лицето му.

— Успокой се, Вирна. Става въпрос само за някакви си коне. Човекът ще ги намери. Не си струва да се разстройваш до сълзи.

Вирна примигна насреща му. Докосна с пръсти бузата си и установи, че наистина е мокра. Изпъшка уморено и се отпусна на стола.

— Извинявай, Уорън. Не знам какво ми става. Предполагам, че просто съм объркана и уморена.

— Вирна, никога не съм те виждал в подобно състояние — да се оставиш на някакви си парчета хартия да те съсипят.

— Уорън, погледни това! — Тя сграбчи доклада. — Аз съм затворник, който се занимава с това да определя цена за изхвърлянето на тора от Двореца! Имаш ли представа колко тор произвеждат конете? Или колко храна изяждат, за да произведат толкова много тор?

— Ами, не, предполагам, трябва да призная, че…

Тя взе следващия доклад от купчината.

— Масло…

— Масло ли?

— Да, масло. — Вирна огледа доклада. — Било гранясало и трябва да купим сто килограма, за да го сменим. От мен се очаква да реша дали млекарят е поискал сносна цена и дали за в бъдеще Дворецът ще работи с него.

— Сигурно е важно да се проверяват тези неща.

Вирна взе следващия доклад.

— Работници. Които да оправят покрива над трапезарията, дето тече. И плочите. Светкавица повредила плочите, пише тук, и голяма част от тях трябвало да бъдат сменени. Отнело две седмици работа на десет мъже, така пише. И аз трябва да реша дали са свършили работата навреме и да кажа колко да им се плати.

— Ами щом хората работят, имат право да им бъде заплатено, нали?

Тя потърка с пръст златния пръстен със слънчевия символ.

— Мислех си, че ако някога имам власт, ще направя промени в начина, по който Сестрите служат на Създателя. Но всичко, с което се занимавам, Уорън, е четене на доклади и преглеждане на сметки. Седя тук денонощно и си блъскам главата с възможно най-прозаичните проблеми, докато ми изтекат очите.

— Това сигурно е важно, Вирна.

— Важно ли? — Тя взе от купа друг доклад и го постави пред себе си с пресилена тържественост. — Да видим… както изглежда, двамина от нашите „младежи“ се напили и подпалили странноприемница… огънят бил потушен… странноприемницата била сериозно повредена… биха искали Дворецът да им заплати щетите. — Тя отмести доклада настрани. — Чака ме дълъг сериозен разговор с въпросните двама „младежи“.

— Решението ми се вижда справедливо, Вирна.

Тя взе друг доклад.

— Я да видим какво имаме тук? Шивашки разходи. Дрехи за послушниците. — Вирна взе друг. — Сол. Три вида.

— Но, Вирна…

Тя продължи да измъква от купа.

— А този? — Тя размаха листа с още по-голяма тържественост. — Копане на гробове.

— Моля?

— Двама гробокопачи. Искат да им бъде платено за свършената работа. — Тя огледа цифрите. — И трябва да отбележа, че имат доста високо мнение за уменията си, ако се съди по цената, която искат.

— Виж, Вирна, струва ми се, че доста време си стояла затворена в тази стая, имаш нужда от малко свеж въздух. Защо не излезем да се поразходим?

— Да се поразходим ли? Уорън, нямам време.

— Прелате, седиш затворена тук прекалено дълго. Имаш нужда от малко движение. — Той вдигна глава и извъртя очи към вратата. — Какво ще кажеш?

— Ами… добре, предполагам, че една разходка би ми се отразила добре.

Уорън заобиколи масата и я хвана за ръката.

— О, това е чудесно. Да тръгваме!

Вирна дръпна ръката си и го стрелна с убийствен поглед. Стисна зъби и произнесе напевно:

— Ами да, да тръгваме!

При отварянето на вратата Сестра Фийби припряно скочи на крака.

— Прелате… имате ли нужда от нещо? Може би от топла супа? Или чаша чай?

— Фийби, колко пъти да ти казвам, че не е нужно да скачаш на крака всеки път, когато ме видиш.

Фийби сведе глава.

— Да, Прелате. — Кръглото й лице пламна. — Искам да кажа… извинявайте, Прелате, простете ми.

Вирна търпеливо въздъхна:

— Сестра Фийби, с теб се познаваме, откакто сме послушници. Колко пъти са ни изпращали двете в кухнята да стържем загорели тави, задето…? — Вирна хвърли поглед на Уорън. — Е, не си спомням защо, но важното е, че сме стари приятелки. Моля те, опитай се да не го забравяш.

Бузите на Фийби се разтеглиха в усмивка.

— Разбира се… Вирна. — Тя трепна при мисълта, че е нарекла Прелата „Вирна“, пък било то и по заповед.

В коридора Уорън я попита защо са ги пращали в кухнята да стържат загорели тави.

— Казах, че не си спомням — озъби му се тя и заби очи в празния коридор. — Къде отиваме?

Уорън сви рамене.

— Да се поразходим. — Той се озърна и пак я погледна многозначително. — Помислих си, че Прелатът вероятно ще пожелае да види как е Сестра Симона.

Вирна едва не се препъна. Сестра Симона не беше на себе си от седмици — нещо свързано със сънищата — и я държаха в оградена с щит стая, за да не нарани себе си или някой невинен.

Уорън се наведе към Вирна и прошепна:

— Вече ходих при нея.

— Защо?

Уорън посочи с пръст пода. Подземията. Имаше предвид подземията. Тя го погледа намръщено.

— И как е бедната Симона?

Двамата стигнаха до друг коридор и Уорън се огледа в двете посоки, после плъзна поглед и назад.

— Не ме пуснаха — прошепна той.

Навън плющеше дъжд. Вирна уви главата си с шала и се втурна в калните, танцуващи локви, опитвайки се да стъпва на пръсти по пътеката, покрита с плочи. Във водата трептеше отражението на жълтеникавата светлина от околните прозорци. Стражите пред портата се поклониха, щом тя и Уорън минаха покрай тях и потънаха в покритата алея.

Вътре, под ниския покрив, Вирна изтръска водата от шала си и отново го метна на раменете си, докато двамата се опитваха да си поемат дъх. Уорън изтръска робата си. Всъщност над главите им нямаше покрив, а свод от гъста зеленина, но тъй като не духаше вятър, беше достатъчно сухо. Тя се взря в тъмнината, но не видя никого. Имаше доста разстояние до другата сграда — болницата.

Вирна се отпусна на каменната пейка. Уорън беше готов да тръгват, но щом тя седна, той се отпусна до нея. Беше студено и топлината на тялото му й подейства добре. Силният аромат на дъжд и влага й се стори освежаващ след толкова време на затворено. Тя обичаше да е навън, поляната за нея беше най-прекрасното легло, дърветата и ливадите най-уютният кабинет. Но тази част от живота й беше приключила. Точно пред кабинета на Прелата имаше градина, но не й бе останало време да си подаде главата навън и да я разгледа.

В далечината продължаваше биенето на барабани, сякаш пулсираше сърцето на самата съдба.

— Докоснах Хана си — каза накрая той. — Не усещам ничие присъствие наблизо.

— А ще можеш ли да усетиш присъствието на някой, който притежава Субстрактивна магия, а? — прошепна тя.

Той отново се взря в тъмнината.

— Не съм се замислял.

— За какво е всичко това, Уорън?

— Мислиш ли, че сме сами?

— Откъде да знам? — озъби му се тя.

Той отново се огледа и преглътна.

— Ами напоследък чета доста. — Той отново посочи подземията. — Просто си помислих, че трябва да се видим със Сестра Симона.

— Това вече го каза. Още не си ми казал защо.

— Някои от нещата, които прочетох, бяха свързани със сънища — тайнствено каза той.

Тя се опита да се вгледа в очите му, но единственото, което видя, беше тъмният му силует.

— Симона е имала сънища.

Бедрото му се притисна в нейното. Той трепереше от студ. Поне тя си помисли, че е от студ. Преди да осъзнае какво прави, го прегърна и придърпа главата му на рамото си.

— Вирна — заекна той, — чувствам се толкова самотен. Страхувам се да говоря с когото и да било. Струва ми се, че всички ме наблюдават. Страхувам се, че всеки може да ме попита какво чета и защо, по чие нареждане. За три дни съм те виждал само веднъж, а не мога да говоря с никого другиго.

Тя го потупа по гърба.

— Знам, Уорън. И аз исках да говоря с теб, но съм толкова заета. Чака ме ужасно много работа!

— Може би те товарят, за да си вечно ангажирана и да не им се бъркаш, докато си вършат… своята работа.

Вирна завъртя глава в мрака.

— Може би. И мен ме е страх, Уорън. Не знам как да бъда Прелат. Страхувам се, че ще съсипя Двореца на пророците, ако не направя нещата, които трябва да бъдат свършени. Страхувам се да откажа на Лиома, Филипа, Дулсиния и Марен. Те се опитват да ми дават съвети как да се държа като Прелат и ако наистина са на наша страна, съветите им са искрени. Ако не ги слушам, може да допусна огромна грешка. А ако Прелатът сгреши, за нейната грешка плаща целият Дворец. Ако не са на наша страна, е, тогава онова, което ме карат да върша, едва ли ще навреди някому. Колко ли може да навреди четенето на доклади?

— Освен ако целта не е вниманието ти да бъде отклонено от по-важни неща.

Тя пак го погали по гърба, после се отдръпна.

— Знам. Ще се опитам по-често да излизам „на разходки“ с теб. Струва ми се, че свежият въздух ми се отразява добре.

Уорън я стисна за ръката.

— Радвам се, Вирна. — Той се изправи и приглади тъмната си роба. — Да вървим при Симона.

Болницата беше сред най-малките постройки на остров Халсбант. Сестрите можеха сами да се справят с повечето от болежките си с помощта на Хан, а болестите, които надхвърляха силата му, обикновено завършваха с мигновена смърт, така че в лечебницата де факто почиваха някои от по-възрастните и немощни служители от персонала, прекарали целия си живот в служба на Двореца, за които вече нямаше кой да се грижи. Тук биваха прибирани и лудите. Дарбата не помагаше особено при умствени болести.

Близо до вратата Вирна изпрати Хана си в една лампа и я понесе с тях по коридорите, към мястото, където Уорън й каза, че се намира Симона. Едва няколко от стаите бяха заети, обитателите им пъшкаха, охкаха и кашляха, звуците отекваха из мрачните коридори.

Щом стигнаха до края на коридора, където приемаха възрастните и немощните, трябваше да преминат през три най-обикновени врати, всяка от които оградена от мощни щитове с различна същност. Те обаче можеха да бъдат преодолени от всеки, роден с дарбата, дори от лудите. Четвъртата врата беше желязна, с масивно резе, оградена със сложен щит, отблъскващ опитите да бъде отворена от другата страна с помощта на магия. Колкото повече сила биваше прилагана, толкова повече се затягаше резето. То беше поставено от три Сестри и не можеше да бъде счупено отвън.

Щом Уорън и Вирна се появиха зад ъгъла, двамата стражи застанаха нащрек. Сведоха глави, но не се отместиха от вратата. Уорън им се усмихна мило и махна с ръка да им отворят.

— Съжалявам, синко, но никой не може да влиза вътре.

Вирна стрелна стража с гневен поглед и бутна Уорън встрани.

— Така ли, „синко“?

Онзи кимна уверено.

— И кой е дал тези заповеди?

— Командирът ми, Сестро. Нямам представа на него кой му ги е дал, но предполагам, че е била Сестра с определена власт.

Смръщила вежди, Вирна бутна пред лицето му пръстена със слънчевия символ.

— С повече власт от тази?

Войникът ококори очи.

— Не, Прелате. Разбира се, че не. Простете ми, не ви познах.

— Колцина лежат зад тази врата?

Резето прещрака и звукът отекна по коридора.

— Само една Сестра, Прелате.

— Има ли Сестри, които се грижат за нея?

— Не. Отидоха си за през нощта.

Веднъж оказали се от вътрешната страна на вратата и далеч от ушите на стражите, Уорън се изхили:

— Струва ми се, че най-после намери някакво приложение на този пръстен.

Вирна спря и го погледна озадачено.

— Уорън, как си обясняваш появата на пръстена върху онази колона след погребението?

Уорън все още беше усмихнат, но усмивката му някак се изпразни.

— Ами, предполагам… — Лицето му стана сериозно. — Нямам представа. Ти как мислиш?

Тя поклати глава.

— Около него имаше светлинен щит. Не са много онези, които могат да направят подобен. Ако, както ти казваш, прелат Аналина е имала доверие единствено на мен, тогава кому се е доверила да постави пръстена там и да го огради с такава мрежа?

— Нямам представа. — Уорън намести подгизналата си роба на раменете. — Възможно ли е да я е изтъкала сама?

Вирна повдигна вежда.

— От погребалната клада?

— Не, искам да кажа, може ли да я е изтъкала предварително и да е накарала някого да я сложи там. Нали разбираш, като да вложиш магия в пръчка, за да може някой друг да запали лампата с нея. Виждал съм Сестрите да го правят, за да може персоналът да пали осветлението, без да се налага да мъкнат със себе си горяща свещ и да капят пръстите си или пода с восък.

Вирна вдигна лампата и го погледна в очите.

— Уорън, това е гениално.

Той се усмихна. В следващия миг усмивката му изчезна.

— Остава въпросът: кой?

Тя свали лампата.

— Може да е бил човек от персонала, комуто е имала доверие. Някой без дарба, за да не се тревожи, че ще я… — Тя погледна назад в празния мрачен коридор. — Нали разбираш.

Той кимна и Вирна продължи.

— Ще трябва да проверя това.

Изпод вратата на стаята на Сестра Симона излизаха пръски светлина: през пролуката под вратата се промъкваха безшумно едва забележими отблясъци. Когато достигаха до щита, той започваше да искри, отвръщаше на силата със сила, противопоставяше се на магията. Сестра Симона се опитваше да пробие щита. При нейното състояние това можеше да се очаква. Въпросът беше защо не се получаваше. Вирна разпозна щита около вратата като най-обикновен, от онези, които използваха, за да държат заключени някъде провинили се млади магьосници.

Вирна докосна Хана си и прекрачи щита. Уорън се промъкна заедно с нея. Отблясъците светлина, излизащи изпод вратата, угаснаха.

— Симона? Аз съм Вирна Совънтрийн. Помниш ме, нали, скъпа? Може ли да вляза?

Отговор не дойде, така че Вирна натисна дръжката и отвори вратата. Държеше лампата пред себе си, за да осветява по-добре. Стаята беше почти празна. Виждаше си само поднос с глинена кана, хляб и плодове, сламеник и нощно гърне. В ъгъла се беше сгушила мърлява дребна женица.

— Остави ме на мира, демоне! — изпищя тя.

— Симона, всичко е наред. Аз съм, Вирна. С мен е приятелят ми Уорън. Не се страхувай.

Симона примигна на светлината, като че пред очите й бе изгряло слънцето. Вирна дръпна лампата назад, за да не я заслепява.

Симона вдигна поглед.

— Вирна?

— Да, точно така.

Симона целуна безименния си пръст десетина пъти, сипейки благодарности и благословии към Създателя. Завтече се през пода на ръце и колене и се вкопчи в подгъва на полата на Вирна, обсипвайки я с целувки.

— О, благодаря ти, че дойде. — Тя се изправи на крака. — Да бързаме! Трябва да бягаме оттук!

Вирна стисна дребната женица за раменете и я сложи да седне на сламеника. Нежно приглади назад разрошените й прошарени коси.

Ръката й замръзна.

Около врата на Симона имаше яка. Ето защо не е могла да пробие щита. Вирна никога не беше виждала Сестра с Рада’Хан около врата. Беше виждала да я носят стотици младежи и момчета, но никога Сестра. От гледката й прилоша. Бяха я учили, че в далечното минало поставяли Рада’Хан на врата на Сестри, изгубили си ума. Да полудее човек, роден с дарбата, беше все едно през претъпкан с хора пазар да премине светкавица. Трябваше да бъдат поставени под контрол. И все пак…

— Симона, ти си в безопасност. Намираш се в Двореца, под зоркото око на Създателя. Никой няма да ти навреди.

Симона избухна в сълзи.

— Трябва да се махна оттук. Моля те, пусни ме, трябва да избягам.

— Защо трябва да избягаш, скъпа?

Жената избърса сълзите от мръсното си лице.

— Той идва.

— Кой?

— Онзи от сънищата ми. Пътешественикът по сънищата.

— Кой е пътешественикът по сънищата?

Симона се дръпна назад.

— Пазителят.

Вирна млъкна.

— Пътешественикът по сънищата е Пазителят?

Симона закима толкова усърдно, че Вирна си помисли, че вратът й може да се откачи.

— Понякога. Друг път е Създателят.

Уорън се наведе напред:

— Какво?

Симона трепна.

— Ти ли си? Ти ли си онзи?

— Аз съм Уорън, Сестро. Аз съм само ученик, това е всичко.

Симона допря пръст до напуканите си устни.

— Значи и ти трябва да бягаш. Той идва. Иска всички, родени с дарбата.

— Онзи от сънищата ти ли? — попита Вирна.

Симона закима яростно.

— Какво прави той в сънищата ти?

— Измъчва ме. Причинява ми болка. Той… — Тя започна лудешки да целува безименния си пръст, в търсене закрилата на Създателя. — Казва, че трябва да престъпя клетвата си. Иска от мен да правя разни неща. Той е демон. Понякога се преструва на Създателя, опитва се да ме измами, но аз знам, че е той. Знам. Той е демон.

Вирна притисна към себе си изплашената жена.

— Това е само кошмар, Симона. Не е истина. Опитай се да го разбереш.

Симона закима така, че едва не изтръгна главата от шията си.

— Не! Сън е, но е истински. Той идва. Трябва да бягаме!

Вирна й се усмихна съчувствено.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той сам ми го каза. Идва.

— Нима не виждаш, скъпа? Това става само когато спиш, не когато си будна. Не е истина.

— Сънищата са реалност. Когато съм будна, и тогава го знам.

— Сега си будна. Сега знаеш ли го, скъпа?

Симона кимна.

— Откъде си сигурна, когато си будна, че не е в главата ти, за да ти казва разни неща, както когато спиш?

— Чувам го. — Тя погледна Вирна, отмести поглед към Уорън, после пак към Сестрата. — Не съм луда. Не съм. Нима не чувате барабаните?

— Напротив, Сестро, чуваме ги — усмихна се Уорън. — Но това не е в съня ти. Това са барабаните, които известяват за престоящото пристигане на императора.

Симона отново докосна с пръст устните си.

— Император ли?

— Да — успокои я Уорън. — Императорът на Стария свят. Той ни идва на посещение, това е всичко. Затова са тези барабани.

Челото й се сбърчи от тревога.

— Император?

— Да — отвърна Уорън. — Император Джаганг.

Симона нададе див писък и скочи в ъгъла. Пищеше, сякаш някой я колеше. Ръцете й се мятаха безпомощно. Вирна се спусна към нея, опитваше се да я хване и да я успокои.

— Симона, с нас си в безопасност. Какво има?

— Това е той! — изпищя тя. — Джаганг! Това е името на пътешественика по сънищата! Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме да си вървя, преди да е дошъл!

Симона се изтръгна от ръцете на Вирна и полетя из стаята, хвърляйки наоколо искри светлина. Те се врязваха в мазилката по стените като остри нокти. Вирна и Уорън се опитаха да я успокоят, да я хванат, да я спрат. Симона не успя да намери начин да излезе от стаята и започна да си удря главата в стената. Беше дребна жена, но сякаш я бе обладала силата на десет мъже.

Накрая, с огромно нежелание, Вирна бе принудена да използва яката й, за да я накара да се овладее.

След като всичко свърши, Уорън излекува кървящото й чело. Вирна си спомни едно заклинание, което я бяха учили да прилага на новоприетите в Двореца момчета, когато сънуват кошмари в първите нощи, след като са били отнети от родителите си — заклинание, което укротява страховете и дарява уплашените момчета със сън без сънища. Вирна стисна Рада’Хан между ръцете си и изпрати в Симона струя от своя Хан. Дишането на бедната жена най-сетне се успокои, тя се отпусна и заспа. Вирна се надяваше сънят й да е без сънища.

Разтреперана, тя се облегна на вратата от външната страна на тъмната стая.

— Научи ли онова, което те интересуваше?

Уорън преглътна.

— Опасявам се, че да.

Не този отговор очакваше да чуе Вирна. Уорън не продължи.

— Е, и?

— Ами, не съм сигурен, че Сестра Симона е луда. Поне не в общоприетия смисъл. — Той зачовърка ширита на ръкава си. — Трябва да поровя още малко в книгите. Книгите дават доста объркана информация. Щом разбера нещо, ще ти кажа.

Вирна целуна безименния си пръст, но усети несвойствената й още форма на пръстена на Прелата под устните си.

— Скъпи Създателю — помоли се тя на глас, — бди над този глупав младеж, защото иначе може да се изкуша да го удуша със собствените си ръце.

Уорън извърна очи.

— Виж какво, Вирна…

— Прелате — поправи го тя.

Уорън въздъхна и накрая кимна.

— Предполагам, трябва да ти го кажа, макар да става въпрос за доста древно и неясно разклонение. Пророчествата са пълни с фалшиви разклонения. Това е двойно по-съмнително, защото е много древно и се среща изключително рядко. Това прави нещата подозрителни дори да не вземаме предвид останалото. В толкова стари книги има много прескачания или връщания, не бих могъл да проверя всички данни за по-малко от месеци сериозна работа. Някои от връзките са забулени от тройни разклонения. Да проследиш произхода на тройно разклонение означава да се сблъскаш с нови разклонения по всеки от отделните клонове. Ако някой от тях също е разделен на три, е, ами тогава енигмата, създадена от геометричните прогресии, с които се сблъскваш поради…

Вирна постави ръка на рамото му, за да го накара да млъкне.

— Уорън, всичко това ми е известно. Знам степените на прогресия и регресия и как се отнасят към отделните клонове на тройно разклонение.

Уорън дръпна рамото си.

— Да, разбира се. Забравих каква отличничка си била. Извинявай. Май говоря доста несвързано.

— Карай направо, Уорън. Кое от онова, което каза Симона, те кара да мислиш, че може би не е луда в „общоприетия смисъл“?

— Този пътешественик по сънищата, когото тя спомена. В две от най-старите книги се говори на няколко места за „пътешественик по сънищата“. Тези книги са в доста лошо състояние. От тях е останало почти само пепел. Онова, което ме притеснява, е, че споменаването на „пътешественика по сънищата“ може да ни се струва рядкост, защото разполагаме само с два текста, в които се говори за него. Повечето от книгите от онова време са изчезнали. Следователно той може въобще да не е такава рядкост.

— Колко са стари книгите, за които говориш?

— На повече от три хиляди години са.

Вирна повдигна вежда.

— От времето на Голямата война?

Уорън кимна.

— И какво се казва за пътешественика по сънищата?

— Ами трудно е да се разбере. За него се говори повече като за оръжие, отколкото за човек.

— Оръжие ли? Какво оръжие?

— Не знам. Струва ми се, че не става дума толкова за предмет, колкото за някаква цялост, макар че не е изключено и да е човек.

— Може би означава, че е човек, който е толкова добър в нещо, като майстор на острието например, че често се обръщат към него — в знак на почит и уважение — с името на оръжието му.

Уорън вдигна пръст.

— Точно това е. Доста точно описание, Вирна.

— Какво е направило това оръжие със своите умения според книгите?

Уорън въздъхна.

— Не знам. Но разбрах, че пътешественикът по сънищата е свързан по някакъв начин с Кулите на вечната смърт, които разделяха Стария от Новия свят през последните три хиляди години.

— Искаш да кажеш, че пътешествениците по сънищата са издигнали Кулите?

Уорън се приближи повече към нея.

— Не. Мисля, че Кулите са били издигнати, за да ги спрат.

Вирна настръхна.

— Ричард унищожи Кулите — каза тя високо, без да има намерение да повишава глас. — Какво още трябва да се направи?

— Засега знам само толкова. Дори това, което ти казах, едва го разбирам. Не се знае много за книгите от времето на войната. Доколкото ми е известно, възможно е това да са само легенди, които нямат нищо общо с истината.

Вирна извърна очи към стаята зад нея.

— Онова, което видях тук, ми изглеждаше доста истинско.

Уорън се намръщи.

— И на мен.

— Какво имаше предвид, като каза, че не била луда „в общоприетия смисъл“?

— Не мисля, че Сестра Симона страда от кошмари или че си въобразява нещо. По-скоро ми се струва, че наистина й се е случило нещо, което я е докарало до това състояние. В книгите се описват примери, в които този условно наречен от нас „майстор на острието“ се появява и прави така, че човек не може да разграничи сънищата си от реалността. Сякаш мисълта им не може да се събуди изцяло от кошмара. Или пък изниква от света около тях, докато спят.

— Звучи ми като чиста лудост — да не можеш да разграничиш действителността от съня.

Уорън обърна длан нагоре. Точно в средата пламна огънче.

— Какво е действителността? Представих си пламък и „сънят“ ми, въображението ми станаха реалност. Разумът ми в будно състояние ми диктува какво да правя.

Вирна отметна назад един къдрав кестеняв кичур и започна да размишлява на глас:

— Точно както воалът разделя света на живите от света на мъртвите, в главите ни има бариера, която разделя действителността от въображението ни, от сънищата. Чрез самодисциплина и воля определяме какво ще бъде действителността за нас самите. — Тя внезапно вдигна поглед. — Скъпи Създателю, тази бариера в главите ни е онова, което ни пречи да използваме Хан в съня си. Ако тя не съществуваше, човек нямаше да има интелектуален контрол върху своя Хан, докато спи.

Уорън кимна.

— Ние контролираме своя Хан. Когато си въобразим, той може да стане истински. Но съзнателното въображение е подвластно на ограниченията, поставени от интелекта. — Той се наведе към нея и я погледна с напрегнати сини очи. — Спящото въображение не притежава никоя от тези задръжки. Пътешественикът по сънищата може да внушава действителност. Родените с дарба могат да я извикват на живот.

— Наистина е оръжие — прошепна тя, хвана Уорън за ръката и тръгна.

В застрашителната бездна на незнайното беше успокоително да имаш поне един приятел, на когото да се опреш. Главата й се въртеше от съмнения и въпроси. Сега тя беше Прелатът. От нея зависеше да намери отговори на някои въпроси, преди Дворецът да бъде сполетян от неприятности.

— Кой е умрял? — попита Уорън накрая.

— Прелатът и Натан — разсеяно каза Вирна, тъй като мислите й бяха далеч.

— Не, за тях имаше погребална церемония. Питам кой освен тях.

Вирна се отърси от мислите си.

— Освен Прелата и Натан ли? Никой. От доста време насам.

Пламъкът на лампата затанцува в сините му очи.

— Тогава защо Дворецът е използвал услугите на гробокопачи?